Мотивът

15

Харди се стресна и се събуди, целият плувнал в пот.

Не беше топло. Всъщност дори беше необичайно студено — не само в спалнята му, но и навън в ужасната нощ. Беше третата седмица на януари и вторият ден от арктичната буря, която блъскаше по прозорците на спалнята му и стъклата шумно дрънчаха.

Отметна завивките и седна в леглото, като се опита едновременно да прогони и да запомни кошмара, който го беше събудил. Инстинктивно погледна часовника на нощното си шкафче. 2:53. Процесът щеше да започне след около седем часа. Трябваше да се опита отново да заспи. Не можеше да се появи още първия ден, смазан от умора. Щеше да има глутница репортери. Не само от местните канали, но и коли от всички телевизионни станции и кабеларки бяха паркирани на задния паркинг на Съдебната палата за всяко от заседанията досега — за отхвърляне на призовката, за изключване на показанията на Катрин пред полицията, за допускане на доказателствата, за разпускане на състава — бяха там всеки път. Там щяха да бъдат и тази сутрин. Съдията беше забранил всякакво общуване с пресата, но журналистите щяха да бъдат безмилостни, затова умът му трябваше да сече като бръснач. Трябваше да заспи.

Веднага.

Сънят беше сексуален, това поне си спомняше. Сънуваше почти всяка нощ и почти всичките му сънища бяха сексуални, все усти и крака, разменени самоличности, безсилие, вина и измама — подсъзнанието му работеше изключително активно, за да обработи конфликтите и непризнатите напрежения, на които той не се поддаваше в ежедневието.

Не беше влюбен в Катрин Хановър, но нямаше смисъл да се опитва да отрича, че е привлекателна. Освен това го болеше заради нещастието й, заради начина, по който се бе стекъл животът й. Химията помежду им винаги е била осезаема. Като тийнейджъри за тяхна обща гордост, объркване, ужас и срам, още на третата си среща се бяха превърнали от неопитни девственици в любовници, без да го обсъждат и без да си дават никакви обещания. Старанието, което полагаха да избягват и най-невинния и случаен физически контакт през последните месеци, им беше толкова постоянен спътник, че все едно присъстваше физически в помещението заедно с тях.

Тя беше в затвора почти осем месеца за престъпление, което той искаше да вярва с цялото си сърце, че не е извършила. През това време слабото и основано само на косвени улики дело срещу нея — което въпреки това се оказа достатъчно, за да може съдебните заседатели от голямото жури да я обявят за виновна в двойно убийство при особено жестоки обстоятелства — бе станало по-сериозно. Не бе помогнало и това, че Крис Роузън помпозно се бе отдал на амбицията си и сега широко се говореше, че макар и тихомълком, той ще бъде кандидат за прокурорското място на следващите избори.

Свекървата на Катрин, Тереза, се бе превърнала в ужасен свидетел. Дан Кунео я бе разпитвал почти цяла седмица още при първото отправяне на обвинението през миналия май и тя бе направила всичко възможно да изплете въжето, на което да бъде обесена снаха й. Според Тереза Катрин неведнъж бе заплашвала, че ще убие Пол Хановър и Миси Д’Амиен. Това било постоянен рефрен. Заплахите често били отправяни пред децата и пред други членове на семейството.

Катрин твърдеше, че тя просто си е говорила по този начин по време на семейните събирания — опитвала се да бъде по-театрална, да подсили малко нещата, а Харди знаеше от собствен опит, че това най-вероятно е истина. Тя още от самото начало бе знаела, че не е добре дошла в семейство Хановър. Усещала, че единственият начин да бъде поне малко приета е да бъде забавна, да бъде някой. Тъй като не била от знатен произход и нямала интересно минало, оставало й само това.

Да, често се шегувала, че всички трябва просто да се обединят и да убият Миси преди сватбата, макар че не го мислела наистина. Останалите се смеели. Не вярвали, че наистина има предвид подобно нещо. (Според Бет обаче честото споменаване на заканата било доста зловещо, но според децата бе нещо маловажно, шега.)

Съпругът й също даде своя принос. В показанията си пред полицията Уил отрече да е имал любовна връзка. Имаше алиби, осигурено от секретарката му, Карин Харис, „другата жена“ според подозренията на Катрин, за времето, когато е бил на риба, а регистрите сочеха, че тя е била в офиса през всеки един от четирите дни. Нещо повече, капитанът на „Кингфишър“, Морган Бейли, се закле, че през цялото време е бил с Уил в открито море, но радиото им е било развалено. Имаше документи за поправка на радиото, които го доказваха. Освен това бяха извън зоната на обхват на мобилните телефони, затова не можели да се обадят на никого на брега.

Уил каза на Харди, че съпругата му винаги е била ревнива. През изминалите няколко години тя била опасно нестабилна и това състояние имало различни прояви — обвиненията в изневяра били само една от тях. Освен това, твърдеше Уил, тя или изпитвала прекалено силна привързаност към баща му, или мания за парите му. Имало силна и в някои отношения направо странна прилика между Катрин и Миси Д’Амиен — отбелязвана от всички, които познавали и двете — и Катрин явно смятала, че ако Миси може да омагьоса много богатия й и харизматичен свекър, самата тя би могла и би трябвало да го направи. Трябвало да замине с баща му, когато имала такава възможност. Накрая Уил каза на Харди, че е научил от баща си, че тя дори открито му се е предложила и той е трябвало да я отблъсне. Освен това непрекъснато се карала на Уил за неговите „делови провали“, за неспособността му да осигури нужните средства за образованието на децата, за липсата на находчивост и инициативност — при все че според неговите думи той имал „стабилен шестцифрен годишен доход“.

Харди изиска данъчните му декларации — най-успешната му година беше 1991, когато беше изкарал 123 000 долара. Миналата година бе спечелил 91 000.

Как отговори Катрин на всички тези обвинения? С рязко пренебрежение, с отказ дори да ги обсъжда:

— Той е откачил.

За протокола, децата повече или по-малко бяха на нейна страна. Само че тя беше в затвора, а баща им си беше у дома постоянно, плащаше сметките й за адвокат (от наследството си от четири милиона долара), преструваше се, че е на страната на Катрин, че иска да й помогне, че му е мъчно за нея. Тя била болна, но добра жена. Той все още я обичал и щял да я приеме обратно, ако изобщо някога „се оправи“. Нито веднъж не отиде да я посети в затвора.

Освен това се намеси и партньорът на Пол Хановър, Боб Таунзенд, на когото Пол се обадил следобеда в деня на смъртта си. Катрин тъкмо била ходила да го посети и той се почувствал застрашен. Тя почти била изпаднала в истерия заради въображаемата изневяра на съпруга си. Направо откачила, когато Пол й казал, че ще побърза да промени завещанието си в полза на Миси. Таунзенд каза на Харди, че Пол си запазил среща за следващата седмица, за да осъществи намерението си.

Харди здравата се беше борил да задържи по-голяма част от тези показания извън съдебната зала, само че съдия Мариан Браун беше взела нещата под свое разпореждане и Харди не можеше да се отърси от подозрението, че тя рано или късно ще допусне в залата част от тях, може би дори повечето. От гледна точка на Харди Браун беше една от най-лошите възможности за избор на съдия за процеса (само Лео Коморо можеше да бъде по-лош). Веднага след като тя бе назначена, той се замисли дали да не се възползва от правото си на абсолютен отвод — за което нямаше нужда да изтъква причина и което не можеше да му бъде отказано — и да я свали от делото. Само че така се излагаше на опасността да назначат Коморо. Всъщност не би било никак трудно да назначат Коморо, за да го накажат за арогантността му. В крайна сметка реши да остави нея.

Имаше и още нещо. Алибито на Катрин за нощта на убийството бе оспорено не от който и да е, а от собствената й малка дъщеря, Хедър, която си водеше дневник, за който Кунео бе разбрал, докато я бе разпитвал. Тя трябвало да е навън и да вечеря заедно с брат си и сестра си, обаче имала „купища“ домашни, затова накарала Сол да я остави у дома и „гризнала“ нещо набързо, защото нито баща й, нито майка й си били вкъщи, което „напоследък станало нещо обикновено“.

Притисната от този факт, Катрин призна на Харди, че го е излъгала. Най-малкото, неприятен момент. Катрин съжаляваше. Не искала да се излага пред него. Не искала той да знае, че е способна да се прояви като несигурна и душеща наоколо кучка. Всъщност ходела до дома на любовницата на Уил, Карин Харис, за да е сигурна, че тя все още не се е прибрала. Ежедневно в продължение на четири дни! И госпожица Харис не била там нито веднъж.

Харди изиска списъците с пътници на всички авиокомпании, летели от което и да е летище в залива до което и да е летище в Южна Калифорния през въпросните четири дни. Никъде не фигурираше Карин Харис. Истината беше, че независимо дали съпругът й е имал извънбрачна връзка, алибито на Катрин не издържа.

Глицки търси под дърво и камък други възможни сценарии — и заради личните си отношения с Кунео, и заради работата си по молба на кметицата, — но и той не намери нищо. Играта с „третия човек“ аргументът, че някакъв тайнствен непознат е извършителят на престъплението, беше много популярен сред адвокатите защитници. Разбира се, Харди го бе използвал успешно по време на предварителните дела. Само че ако в този случай беше участвал и трети човек, Глицки при цялата тежест на поста си не бе успял да го издири. „Тау/Холд“ бяха изгубили договора си с общината през юни и доколкото бе известно на Харди, никой друг не беше умрял и дори не бе настинал. Кметицата се отказа от личния си интерес към разследването.

След като непрекъснато се появяваха нови доказателства срещу Катрин, дори Глицки започна неохотно да допуска вероятността Кунео да е прав. По свои собствени причини Глицки все още беше готов да скокне още при първите признаци за друга следа, само че такива почти нямаше, а дори да имаше, не водеше до никъде. Така оставаше само една възможност — смъртта на Пол Хановър и на Миси Д’Амиен да е причинена от ръката на клиентката на Харди.

Имаше дни, в които самият Харди обмисляше такава възможност.

Сега, след като успокои дишането си, той стана и отиде в банята, където изпи няколко шепи вода, плисна още няколко на лицето си и след това се избърса. Върна се в леглото и легна отвит.

Досега мълчалива и привидно заспала, Франи се пресегна и покри ръката му със своята в тъмното.

— Добре ли си?

— Просто съм нервен заради процеса.

— Така и допусках.

— Не мога да те заблудя.

— Мога ли да направя нещо?

— Всичко е наред. След малко ще заспя. — Той стисна ръката й. — Не можех да намеря колата — каза той, като че ли думите му имаха някакъв смисъл.

— Коя кола?

— В съня си. Колата на Миси. — Колата, в която двамата с Катрин щяха да се качат в съня му и да изчезнат, веднага щом успееше да я намери, обаче премълча тази част.

— Какво за колата?

— Не знам къде е. Искам да кажа, че все още не знам къде е.

— Знаеш всичко, което може да се знае за този случай, Дизмъс. Живееш и дишаш с него вече почти година. Колко папки имаш?

Ставаше дума за черните му папки с три скоби, в които събираше свидетелски показания, доказателства, искове, полицейски доклади, всичко, което представляваше архивът му по този случай.

— Двайсет и шест.

— Това нов рекорд ли е?

— Почти. Но знам, че нямам нищо за колата. Как можах да го забравя?

— Не знам. Важно ли е?

— Не. Тоест, не знам как би могло да е важно. Просто не е въпрос, на който нямам отговор. Започваме след няколко часа, Фран. Не може да имам въпроси, на които нямам отговор. Не сега.

Франи се обърна на една страна и се премести към него:

— Ако е важно, ще получиш отговор, когато ти потрябва. Но в момента се нуждаеш единствено от сън.

— Такава бъркотия — дълбоко въздъхна той.

— Ще се оправиш.

— Не мога да повярвам, че Мариан не си направи отвод.

— Това е добър знак, не забравяй. Възможност за обжалване. Сам ми го каза.

— Нито пък смени мястото? Как е възможно да провежда процеса тук? Съдебните заседатели са повлияни. Усещам го.

— Искам да те попитам нещо.

— Какво?

— През цялата нощ ли ще обмисляш всичко това?

— Не, надявам се, че няма. — След това: — Права си. Трябва да престана.

— Добре. Тогава спри. Не се измъчвай.

Той я прегърна:

— Казах ли ти, че имаш право?

— Да.

— Така е.

— Знам. — Тя го целуна отстрани по лицето. — Хайде да се опитаме да заспим, а?

— Добре. — И после, когато се унасяше: — Обичам те, да знаеш.

— Знам. Аз също — отвърна тя и отново го целуна по бузата.

След две минути Харди дишаше равно и дълбоко.

На Франи й бе нужно повече време.

Харди беше облечен с тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка на червено и синьо райе. Според часовника на печката часът беше 6:42. Както обикновено, най-напред си бе сипал кафе, беше го изпил и си беше дал сметка, че ако Трея не е започнала да ражда през нощта, Глицки ще си бъде у дома и ще е буден.

Той вдигна на второто позвъняване с ведрото:

— Дано да е нещо важно.

Харди също не губи време в празни приказки:

— Къде е колата на Миси?

— Не знам. В Боливия?

— Защо го казваш?

— Не сме ли малко напрегнати тази сутрин? О, сетих се. Процесът…

Харди го прекъсна:

— Знаеш ли нещо такова? Колата наистина ли е в Боливия?

— Откъде да знам? Ще бъда много учуден. Просто Боливия ми се стори подходящ отговор. За какво става дума?

— Снощи сънувах.

— И какво от това?

— Не знам какво означава? Защо го сънувах, ако не значи нищо?

— Предавам се — отвърна Глицки. — Защото сънищата са случайни?

— Не толкова, колкото предполагаш. Дадох си сметка, че това е нещо, което така и не проверих. Питах се дали ти си го проверил.

— Не съм.

— Знаеш ли нещо по въпроса? Тя е била собственик на колата, нали?

— Да. — Неуспехът на Глицки да намери друг заподозрян и безплодното му разследване до този момент го бяха превърнали в бюро справки за Харди във връзка с всички подробности по случая Хановър. — Тя е карала черен мерцедес като този на Катрин Хановър.

— Добре, обаче къде е?

— Този път наистина ли да позная? Паркиран е в някой гараж. Какво целиш?

Харди отново отпи от кафето си.

— Прибира се у дома отнякъде. Къде е била? Тя не е работила?

— Това да не е игра на въпроси и отговори? Пазарувала е или е била навън с приятелка.

— Както и да е — продължи Харди, — това няма значение. Важното е, че тя се прибира у дома и паркира…

— Може да е взела такси. Или дори трамвая…

— Съмнявам се, но и в двата случая колата й трябва да е някъде близо до Аламо Скуеър. И двамата Уилис говориха за нейната кола.

— Добре, значи колата й е паркирана някъде до Аламо Скуеър.

— След това е била убита в къщата. Колата на Пол е в гаража. Няма втора кола. Къде е изчезнала?

— Ако е била на улицата, или е била вдигната от „паяк“, или е открадната. Загадката е решена. Приятно ми беше, че те чух. — Гласът на Глицки се промени, омекна: — Едно малко сладко същество ме дърпа за крака и иска да закусва, нали така, миличка?

— Значи смяташ, че не е важно? — попита Харди.

— Да, така е. Просто смятам, че имаш сценична треска преди процеса.

— И ти щеше да имаш треска, ако клиентът ти беше невинен и ти го знаеше.

Продължителна пауза.

— Виж, Диз, затова се правят процеси. Можеш да го докажеш там.

— Не се налага да доказвам нищо! Точно там е работата. Те трябва да докажат, че тя го е извършила. Задължението да намери доказателства винаги се пада на обвинението.

Гласът на Глицки прозвуча учудващо благо:

— Да, така е, за момент забравих.

Нервиран заради предстоящия ден и съзнавайки, че е прекалил, Харди започна да се извинява:

— Извинявай, Ейб, просто…

— Хей, млъквай — все още благо каза приятелят му. — Ще ти намеря колата. Сега кажи „Благодаря, Ейб“ и затваряй.

— Благодаря, Ейб.

— Пак заповядай.

Трея беше престанала да ходи на работа през седмицата преди термина. На теория можеше да спи до късно всеки ден, само че това не беше в природата й. Обаждането на Харди сутринта също не бе помогнало много в това отношение.

Глицки ядеше кетчуп и бъркани яйца, а не бъркани яйца и кетчуп, заедно с Рейчъл — „една голяма лъжица за татко, една голяма лъжица за Рейчъл“, — когато съпругата му се появи на прага на кухнята.

— Кой беше толкова рано?

— Диз. Изпаднал е в нервна криза.

— Катрин Хановър?

— Твърди, че е невинна — кимна той.

— Ти също.

— Да, обаче само скришно у дома. Всъщност ми се струва, че за Диз е малко по-трудно.

— Защо?

— Ще му е по-лесно, ако мисли, че клиентката му е виновна, не си ли съгласна? Така поне си знаеш, че човекът си го заслужава, и не се чувстваш много зле. Ако не го осъдят, печелиш и ти става хубаво. Но ако мислиш, че всъщност не е виновен… Според мен това го измъчва.

— Точно както измъчва и теб.

— Е, мен не точно ме измъчва. Обаче на свобода е някой, който не трябва да бъде.

— Много искаш да го хванеш, нали?

— Или нея. Който и да е. Да, искам да ги хвана.

Изражението на лицето на Глицки беше по-трезво и за това си имаше причина. След като миналата пролет Дан Кунео и Крис Роузън бяха принудили съдебните заседатели да възобновят съдебното преследване срещу Катрин Хановър, двамата бяха надушили за някогашната лична връзка между Харди и неговата клиентка. За инспектора от отдел „Убийства“ и за заместник-прокурора тези отношения изобщо не бяха невинни — не че даваха и пет пари за сексуалната връзка (която в таблоидната среда около политическите кръгове в Сан Франциско и двамата приемаха без всякакво съмнение). Работейки заедно по случая, Кунео и Роузън незабавно възприеха отношенията между Харди и Катрин като поредното ниво в своята теория за съществуващ заговор. Сега вече не ставаше въпрос само за Кунео, Глицки и Кейти Уест. И тримата вече бяха пряко свързани е обвиняемата чрез сензационен и силно политизиран процес за двойно убийство. Нямаше друг начин, освен да са заговорничили с цел осигуряване на някакво прикритие.

Междувременно Глицки бе продължил своето самостоятелно и донякъде паралелно разследване на „Тау/Холд“ и на другите делови и политически начинания на Пол Хановър, когато рано една вечер без всякакво предупреждение в кабинета му се яви федералният агент Бил Шайлър.

Не всеки ден и дори не всеки месец агенти на ФБР се отбиват в кабинета на заместник-началника на инспекторите, така че явно Шайлър беше дошъл с точно определена цел фактът, че идваше извън обичайното работно време, също беше интересен. Макар че отношенията между двамата мъже до този момент бяха непринудени и колегиални, те не губиха време в празни приказки и направо минаха на темата.

— Струва ми се, че би искал да знаеш, че преди няколко дни ми се обади Крис Роузън, един от местните прокурори. Задаваше ми въпроси за теб.

Седнал зад бюрото си в кехлибарения здрач, Глицки потъна дълбоко в стола, допрял пръсти до устните си. От две години напрегнато очакваше подобен разговор и сега, когато това се случи, изпита едва ли не облекчение. Обаче се направи, че нищо не разбира.

— Какво искаше да знае?

— Проследяваше доклад от лейтенант Лание, който те е разпитвал в деня, когато е бил разстрелян Бари Джърсън — каза Шайлър. — Помниш ли?

— Много добре, но какво общо имаш ти с това?

— Нищо пряко. Но ти си споменал името ми пред Лание и си казал, че си ми се обадил по-рано през деня.

— Така е, защото наистина ти се обадих, Бил.

— Знам, спомням си. Помоли ме да свикам част от хората си и да ти помогна при извършването на един арест. На клиента на твоя приятел Харди, ако не ме лъже паметта. Само че нямаше достатъчно време.

— Точно така. Това се случи. Какъв е проблемът? — попита Глицки.

— Не съм сигурен, Ейб. — Шайлър беше широкоплещест и атлетичен мъж, винаги добре облечен, с издължена глава и с много къса руса коса. Сега се наведе напред в стола си. — Роузън, разбира се, не ми каза, но поиска да потвърдя думите ти за онова, което си направил тогава. Попита ме дали си провел операцията и без моите хора.

— Това би било глупаво и непредпазливо.

— И аз така му казах — кимна Шайлър. — Но истинският отговор е, че всъщност не съм проследил действията ти след това. Не знам какво си направил.

В притъмнялата стая Глицки духна между сключените си пръсти.

— Алибито ти е, че… — продължи Шайлър.

Глицки се изправи на стола си:

— Ау! Алиби! Той произнесе думата алиби!

— Алибито ти е, че си прекарал деня с Джина Роук, партньорката на Харди в кантората, в нейния апартамент.

— Защото точно така беше. Годеникът й току-що беше починал. С Джина сме приятели, Бил. Тя имаше нужда от компания и аз бях с нея. — Това беше истина, макар че всъщност той не беше с Роук в апартамента й, а на Кей 70, където и двамата бяха участвали в престрелката, в която беше загинал Джърсън и още петима други. Така че онова, което казваше на Шайлър, беше едновременно истина и лъжа. — Какво очакваш да ти кажа, Бил?

Шайлър разпери длани пред себе си:

— Нищо, Ейб. Не е нужно нищо да ми доказваш, но исках да знаеш, че разпитват за теб.

— Кои? Кой още освен Роузън?

— Той спомена за някакъв полицай от „Убийства“, когото не познавам. Кунео. Явно случаят, по който работиш, е и на Харди. Кметицата също била замесена и всички сте се опитвали да прескочите Кунео, понеже заподозряната е приятелка на Харди…

— Значи ние участваме в някакъв огромен заговор?

— Той като че ли смяташе точно така.

Глицки заговори тихо и овладяно:

— И за какво точно сме заговорничили или заговорничим? Той каза ли ти?

Шайлър сви рамене:

— Просто ти казвам, че той си готви делото. Не знам за какво става дума, само че разумната догадка е, че някой се опитва да те свърже с Джърсън.

— Нямах нищо общо с Джърсън. Но още тогава чух, че не е бил чист.

— Кунео не е на това мнение.

— Да, той смята, че и сега е намерил истинският извършител.

— А ти не си съгласен, така ли?

— Точно затова продължавам да търся.

Шайлър осмисли информацията за момент:

— Искаш ли да ти дам един съвет?

— Винаги. Невинаги приемам съвети, обаче с готовност ги изслушвам.

— Оттегли се от случая, върху който продължаваш да работиш. Кунео има арестуван заподозрян, Роузън има обвинителен акт, защо продължаваш да ровиш, по дяволите? Какво послание изпращаш на тези двама клоуни? Че са некадърници, ето какво. Не вярваш, че са успели да разрешат случая?

— Не, не вярвам.

Шайлър нетърпеливо поклати глава:

— Няма значение, Ейб. Ако тяхната заподозряна не го е извършила, най-вероятно ще се отърве, нали? Твоят човек Харди е много добър.

— Той не е мой човек, Бил. Просто ми е приятел.

— Както и да е. Това не променя фактите. Ако жената е невинна, ще я пуснат. Ако не е така… — отново сви рамене той. Ако не беше, Глицки грешеше, като търсеше друг заподозрян, така че щеше да е по-добре бързо да се откаже от случая. — Важното е веднага да разкараш напрежението около себе си. Ако Кунео така отчаяно се е нуждаел от този арест, може да е претупал разследването. Проблемът не е твой, Ейб. Процесът ще се отмести в друга посока, ти може би ще се намесиш по-късно и по-кротко и ще покажеш къде са оплели конците. Само че този тип здравата ти се е наточил, всъщност и двамата са се наострили. Те не смятат, че ти търсиш друг заподозрян, а че всъщност ти, Харди и Кейти Уест прикривате нещо друго, може би свързано чак с Джърсън. Това прочетох.

Глицки кипна от гняв. В стаята вече съвсем се бе стъмнило.

— Да ровят. Нищо няма да открият.

— Не се залъгвай — снижи глас Шайлър. — Винаги има какво да се открие, Ейб. Може и да не е това, което са започнали да търсят, но ако им дадеш за какво да се хванат, ако говориш наляво и надясно, ако намесиш много хора, те ще намерят документ, който си архивирал неправилно, служебна кола, с която си ходил на плажа, секретарка, която ще каже, че си я опипвал, каквото и да е. А когато това стигне до политиканите, които са настроени против Уест, и ето ти нужните условия, за да ви обвържат всички в някакъв заговор. Тогава лъжците просто ще се възползват от онова, което им даде Роузън, и ще измислят останалото. Освен ако нямаш сериозни подозрения, че извършителят на убийствата е друг?

— Не. Никого. Нямам представа.

— Тогава се откажи.

Само че той не се отказа.

Не можеше да го направи, не и докато е ченге, не и докато е убеден, че Кунео е арестувал не когото трябва. А това означаваше, че истинският убиец все още е на свобода и че ако не е той, Глицки, никой не го преследва. Освен това Глицки нямаше да допусне да се откаже просто от страх, че Кунео може да го разобличи. Ако това се случеше, по-добре направо да си подаде оставката. Щеше да бъде безполезен. Не, най-ефективният начин да неутрализира Кунео бе да открие какво е пропуснал — да бъде по-задълбоченото, по-добре организираното, по-кадърното ченге.

Даде си сметка, че всъщност никак не би навредило, ако Кунео и Роузън повярват, че се отказва от случая. Така щеше да може да се възползва от властта на поста си, за да върви по собствените си следи под носа им — ако си изиграеше картите добре, а той щеше да го направи, всъщност разследването му дори можеше да бъде подпомогнато от убеждението на свидетелите му, че полицията вече има арестуван заподозрян, така че той едва ли затяга обръча около тях.

Не искаше това да се превръща в политическа отговорност на Кейти Уест. Нямаше смисъл да става така, затова той се срещна с нея и я убеди, че трябва да се откаже от случая. И без друго не разполагал с нищо, с никакви истински следи. След това й разказа малко за теориите на Шайлър, за Кунео и за Роузън, което тя сметна за нелепо и вбесяващо, но в крайна сметка не пожела да се задълбочи в него.

Очевидно тези хора живееха в някакъв паралелен свят, но тя предпочиташе да избегне лова на вещици, който я правеше централна фигура в някаква неясна теория на конспирацията.

Накрая Глицки отиде при Лание и съобщи и на него новината, че се оттегля от случая. Отсега нататък оставял всичко в ръцете на Кунео. Инспекторът от отдел „Убийства“ бил свършил добра работа по откриването на заподозрения, а арестът на Катрин Хановър освобождавал Глицки от случая.

Така затвори устата на Кунео и на Роузън за всякакви обвинения в заговор, свързани с този случай, и оттогава не бе чувал нито дума в тази връзка.

Само че проблемът си оставаше.

Сега, хванал ръката на Трея, той задраска по повърхността на масата.

— Може би просто трябва да се обадя и да откажа на Диз.

— Не съм съгласна, скъпи. Това нещо ми е трън в очите от месеци. Ако искаш да помогнеш на Диз, просто си дай сметка какво правиш, за да си готов, когато лайното се размирише, което със сигурност ще стане. — Тя му се усмихна по характерния си предизвикателен начин: — За протокола, извинявам се за езика, който използвах пред дъщеря ни. — В тази къща не се употребява думата „лайно“, миличка.

Рейчъл отвърна на погледа й с открито въпросително изражение.

— Какво лайно? — попита тя.

Глицки оброни глава и я поклати:

— Прекрасно.

В този момент Трея сепнато се изпъна на стола си.

— Ох! — Ръката й се стрелна към корема и тя издиша силно и продължително.

— Трей? — стисна ръката й Глицки.

Тя изпъна показалеца си, за да го помоли да има минутка търпение. Дишайки дълбоко и бавно, тя вдигна очи и погледна часовника на стената.

— Започна се.

— Кое? — попита Рейчъл.

— Родилните болки, миличка — нежно отговори Трея. — Нали знаеш, че от много време чакаш да се появи малкото ти братче? Е, той ни дава знак, че вече идва.

16

Харди паркира под кабинета си, на мястото на старши съдружник до асансьора. Умът му беше другаде, докато влизаше в асансьора и се возеше нагоре, без да съзнава, че по силата на някакъв отдавна забравен навик е натиснал копчето за третия етаж. Там работеше, преди да стане старши сътрудник. Сега партньорът му Уес Фаръл ползваше предишния му кабинет. Вратата на асансьора се отвори, Харди излезе в коридора и за момент спря, чудейки се къде се намира.

— Чудесно! — каза си той.

Почука на вратата на Фаръл и понеже не получи отговор, докато минаваше покрай нея, заслиза по стълбите към главното фоайе — към мястото на Филис, Солариума, предишния кабинет на Дейвид, запазен непокътнат в съседство на неговия, след който беше кабинетът на главната секретарка Норма. От дясната му страна имаше дълъг коридор, в края на който се намираше бърлогата на третия съдружник във фирмата — Джина Роук. Зад вратите на малките си стаички се трудеха осмината стажанти във фирмата. Харди допусна, че повечето, ако не и всички вече са на работните си места, макар да бе едва осем без няколко минути. Човек не можеше да натрупа 2 200 работни часа годишно, ако не се натоварва пълноценно всеки ден. Филис все още я нямаше на рецепцията — тя идваше в осем и половина, — затова Харди се запъти направо към резбованата врата на собствения си кабинет и с учудване завари там Фаръл, без сако и вратовръзка, да хвърля дартс.

— Знам какво ще кажеш — заяви Фаръл.

— Така ли?

— Да. Ще кажеш, че си зает и че нямаш време за детинщини. Процесът ти започва днес.

Харди се плесна с ръка по челото:

— Днес ли! Мамка му! — Запъти се към бюрото и стовари отгоре дебелото си куфарче. — Всъщност знам, че е днес. — Отвори закопчалките и започна да вади папките. Усмихна се леко — не особено убедително. Много харесваше Уес, но той невинаги работеше като него и понякога присъствието му по-скоро го разсейваше, отколкото му помагаше. — Е, кажи ми какво има с десет думи или дори с по-малко.

— Днешната фланелка.

Хвърли последната стреличка, когато Харди влезе, и сега се бе обърнал, за да го види какво прави. Широко усмихнат, Уес беше разкопчал ризата си. Всъщност това беше почти ежедневен ритуал и Харди установи, че искрено се усмихва. Уес се гордееше, че притежава една от най-пълните и непрекъснато растящи колекции на света от фланелки с надписи, които носеше под адвокатската си маскировка. Днешният надпис гласеше: ОТГЛЕЖДАЙТЕ ДРОГАТА си САМИ/ПОСАДЕТЕ си СВОЙ ЧОВЕК.

— Сам ми я подари — осведоми го той, — а това обяснява защо обичам тази жена. — Закопча се. — Както и да е, реших, че може би имаш нужда от малко хумор, преди да се запътиш към съда.

— Може би — съгласи се Харди. — Мина ли оттам на път за кантората?

— Не, а ти?

Харди кимна:

— Трийсет и седем подвижни телевизионни станции, можеш ли да повярваш? Направо не може да се стигне до Брайънт. Отклоняват движението три пресечки по-нагоре. — Харди погледна часовника си. — А процесът започва чак след час и половина. Ще бъде същински цирк.

Фаръл седна на дивана и се зае да връзва вратовръзката си.

— Може би не е трябвало да излизаш с нея. Искам да кажа, ако си искал да не допускаш тези отвратителни лъжи да си появяват по вестниците.

— Къде беше, когато бях на седемнайсет?

— Аз тръгнах на срещи много след тази възраст, така че едва ли бих могъл да ти дам добър съвет.

— Смешното е, че Франи ми каза същото.

Бърз и сериозен поглед:

— Тя добре ли приема нещата?

— Направо страхотно. — Харди се настани на мястото си. — Макар че едва ли е очарована от историята за адвоката Ромео, която явно ужасно допада на вестниците. А на децата им харесва още повече. Когато сме насаме, Винсънт непрекъснато ме нарича Ромео, което направо ме влудява. Ако го чуе Бек, направо няма спиране. Страхотно си прекарваме. А какво ще кажеш за миналата седмица, „Любовно гнезденце в затвора“? Чете ли?

— Стори ми се много готино за възрастен човек като теб.

— Да, бива си ги тези типове от „Инкуайърър“.

— Честно казано, чудех се къде е било това „любовно гнезденце“. Само че реших да не те питам, защото сигурно си прекарал там много интимни мигове и едва ли ще ти се говори. Твърде лично е.

— Толкова много, толкова много. Всъщност става дума за стаята за посещения на първия етаж в затвора — каза Харди, като имаше предвид антисептичната, ярко осветена стаичка със стъклени стени в съседство със стаята за посещения, където адвокатите се срещаха с клиентите си. — Там сме били „изконсумирали“ любовта си. Само че за да събудиш страстта у себе си на това място, трябва да имаш наистина страхотно въображение. По-голямо дори от това на типовете от „Инкуайърър“.

Уес вече бе вързал вратовръзката си, изправи се и взе сакото си.

— А сега започва сериозната част, нали? Мога ли да направя нещо, за да ти помогна у дома? Може би Сам…

— Не, вече ти казах, че сме добре — поклати глава Харди. — Всъщност много неща в брака ни се промениха — тя се преструва, че това не я притеснява, а аз — че оценявам разбирането, което проявява. Много е специално, обаче какво мога да направя? Вече е твърде късно.

— Можеш да се молиш процесът да бъде кратък.

— Молитвата винаги носи утеха — каза Харди. — Може наистина да се помоля.

Двайсет минути по-късно той излезе от кантората си, заобиколен от шумна тълпа хора, които му пожелаваха успех. Това беше много важно дело за кантората и всички съзнаваха значението му. Навън все още беше ужасно студено, но Харди не възнамеряваше да се мъчи с почти невъзможната задача да паркира близо до Съдебната палата, защото дори за двайсет долара на ден нямаше да успее да стигне по-близо до съда, отколкото беше в кабинета си, а и освен другото трябваше да се справи с глутницата репортери. Не, загърна се в дългото си палто, нахлузи ръкавиците си и реши да измине пеша дванайсетте пресечки дотам, понесъл десеткилограмовото си куфарче, и да се изплъзне на повечето репортери, като влезе през задната врата близо до ареста.

Само че преди това трябваше да отиде в ареста за предварителната среща с клиентката си. През тези месеци бе свикнал да вижда Катрин, облечена в познатия оранжев гащеризон, затворническата й униформа, затова тази сутрин, когато тя влезе в „любовното гнезденце“ с ниски обувки, елегантна сива пола и подходяща блуза, обеци, грим и червило, той стана от мястото си. Срещна погледа й и кимна одобрително:

— Чудесно, това върши работа — каза той.

Надзирателката, която беше придружила Катрин от съблекалнята, затвори вратата зад гърба й. Клиентката му направи една-две крачки в стаята към него и се закова на място.

Нещо в неподвижността й му се стори като фалшиво смела поза, но тя успя да наподоби усмивка.

— Ако някога ти омръзне да бъдеш адвокат, мисля, че те очаква кариера като дизайнер на дамско облекло — каза тя.

Харди бе успял да постигне известен пробив със съдийката, която бе пощадила достойнството на Катрин и й бе позволила да се преоблече в нормални дрехи на горния етаж вместо в килията до съдебната зала. Харди се бе свързал с добрия съпруг Уил и той бе изпратил три кутии с дрехи, обувки и бельо, само че те вече не й ставаха, защото бе ужасно отслабнала в затвора. Затова се наложи Харди да си запише мерките й и няколко седмици преди процеса прекара почти цял ден в „Нейман Маркъс“, за да попълни гардероба й.

Оказа се, че този искрен и практичен ход предизвика няколко последици. Първо, Харди не разбираше много от женска мода, само че бившата му съпруга Джейн Фаулър все още се изявяваше в тази област — тя от години пазаруваше от И. Манин. Двамата не бяха особено близки, но няколко пъти годишно обядваха заедно, колкото да поддържат връзка. Когато той я попита дали ще му направи услуга и ще го придружи по време на покупките, тя се съгласи.

Би могъл да се досети какво ще се случи по-късно, ако се бе замислил. Само че той все още не бе обхванат от чак такава параноя, а и може би това никога нямаше да се случи, че да осъзнае напълно какво става във връзка с това дело. Няколко репортери от различни таблоиди го проследиха по време на пазаруването. Един от тях не просто го бе снимал как държи някакъв сексапилен сутиен, но в статията към снимката пишеше, че Харди е купил дрехите с кредитната карта на фирмата, с което искаха да покажат, че ги е купил със собствени средства. Макар че той щеше да включи покупките в редовно изготвяния списък за вложените работни часове и за направените разходи, който пращаше на Уил Хановър, статията направи покупката подозрителна.

А като връх на всичко Джейн се бе появила зад него на снимката със сутиена. Ромео не просто се забавляваше с клиентката си, но се бе хванал и с бившата си жена. Франи хареса тази част почти толкова, колкото собствената си снимка — облечена с небрежен екип за джогинг, с разчорлена коса и някак разсеяно и притеснено изражение, понесла торби с покупки. Надписът под снимката гласеше: „Смела, но безпомощна“.

Харди поклати глава, за да прогони спомена. Пред него Катрин изпълни малък свенлив пирует:

— Наистина ли изглеждам добре?

— Повече от добре.

Тя въздъхна, след това вдигна глава към тавана и въздъхна отново. Обърна се към него, примигвайки:

— Днес няма да плача и да си развалям очите.

— Точно така. Не го прави. Ще бъде грешка.

Известната реплика на Никсън от епохата на Уотъргейт предизвика усмивката й, достатъчна, за да възпре застрашително напиращите сълзи.

— Просто си мислех, че едва ли някога отново ще облека такива дрехи.

— Ще го правиш непрекъснато, Катрин. Само почакай.

— Наистина ли мислиш така?

С повече убеденост, отколкото наистина усещаше, Харди отговори:

— Ти не си го извършила. Съдебните заседатели няма да те осъдят. Ще видиш. Системата наистина работи.

— Иска ми се да повярвам в това, но ако е така, как изобщо се озовах тук?

Сега бе ред на Харди да се усмихне престорено смело:

— Заради една съвсем мъничка техническа грешка. Лошо ченге. Сега сме във версията, при която дефектът ще бъде отстранен. Готова ли си?

— Готова съм.

— Добре. Трябва да ти напомня, че следващия път, когато се видим, вече ще бъде пред съдебните заседатели. Благодарение на вечно бдителните ни медии някои от тях ще си мислят, че между нас има нещо. Затова е важно наглед помежду ни да има професионална дистанция. Франи ще бъде в залата. Уил също… Не, не с това изражение. Той трябва да е там. Много е важно съдебните заседатели да видят, че съпругът ти те подкрепя, че въпреки всичко той трябва да вярва, че си невинна.

— Въпреки всичко, което е казал за мен. И което е направил.

— Въпреки всичко това — кимна Харди — той е наш свидетел. Няма какво да каже за самото престъпление. Той е твоя съпруг. Не могат да го заставят да свидетелства против теб.

— Мразя го.

— Струва ми се, че ми спомена за това, но сега няма значение. Той ще бъде там, а за съдебните заседатели е добре да го видят и да знаят, че си с него.

— Но аз не съм.

— Точно така. Обаче това няма значение.

Тя затвори очи и за миг сякаш щеше да рухне. След това се изправи, отвори очи, вирна брадичка и грейна в лъчезарна усмивка:

— Невинна съм — каза тя. — Няма от какво да се страхувам.

— Точно така. Да вървим да ги разбием. Ще се видим в залата.

Стояха на половин метър един от друг и сега Катрин се приближи към него.

— Дизмъс, искам да ти кажа, че съзнавам колко трудно е било за теб всичко. Имам предвид в личен план. Никога не съм искала…

— Не си виновна. Всичко е наред.

Тя се приближи още, положи глава на гърдите му и се отпусна. Внимателно и деликатно той я обгърна с ръце и леко я прегърна. За пръв път се прегръщаха. Катрин обгърна гърба му с ръце и го притисна по-силно. Отново изгуби самообладание.

Той я потупа по гърба, отдалечи я от себе си и целомъдрено я целуна по бузата. Без да каже нито дума повече, взе куфарчето си, приближи се към вратата, почука на надзирателката и излезе.

Съдебната зала беше номер 21 на третия етаж на Съдебната палата. Харди вече много пъти бе влизал тук и всеки път оставаше разочарован от липсата на величественост. Преди повече от двайсет години общината беше инсталирала допълнителна охранителна система за процеса срещу Дан Уайт, който бе застрелял кмета Москоун и градския съветник Харви Милк в кабинетите им в кметството. Сега тежки врати и бронирани стъкла деляха галерията за публиката от предната част на зала 21. Ако не бяха тези подобрения, залата преспокойно минаваше за типичната класна стая в едно недостатъчно финансирано училище.

Пред мястото на съдията Харди седна зад едно обикновено библиотечно бюро от светло дърво в лявата част на безличната съдебна зала без прозорци, осветена от луминесцентни лампи. Противниците му в този процес — прокурорът Роузън и разследващият инспектор Кунео — седяха зад същото такова бюро на три метра от дясната му страна. Зад тях се намираше лакираната ложа от шперплат за съдебните заседатели.

Предния ден бяха приключили с избора на съдебни заседатели и сега в ложата седяха четирима мъже и осем жени, трима от които бяха афроамериканци, двама азиатци, двама латиноамериканци и петима бели; един зъболекар, един гимназиален учител, три домакини, общински служител, компютърен техник, двама продавачи, трима в процес на смяна на работата. 8 продължение на девет работни дни Харди непрекъснато пресмяташе евентуалните непредвидими рискове, свързани със състава на съдебните заседатели. Вече бяха тук, а той бе направил всичко по силите си. Остана дори много доволен от избора на някои от хората, но въпреки това му се искаше да може да започне отначало. Само че нали винаги ставаше така — имаше неща, които просто няма откъде да знаеш или да предусетиш.

Влезе в залата през задната врата, като мина през коридора покрай кабинета на съдията, за да избегне репортерите и общата лудница, и след като се озова на бюрото си, си позволи да се извърне леко и да срещне погледа на съпругата си. Франи седеше на първия ред, на първата седалка до пътеката, редом до техния приятел, журналиста Джеф Елиът, който списваше рубриката „Градът говори“, Франи не идваше често в съдебната зала заедно с Харди, но когато имаше големи процеси, се стараеше да присъства на встъпителната и на заключителната му реч. Той срещна погледа й, сложи ръка на сърцето си и го потупа два пъти — тайният им сигнал. Тя направи същото.

Зад нея и Елиът цареше истинска лудница.

Всичките дванайсет реда, осем от които с дървени седалки като в театър, бяха изцяло заети предимно с представители на пресата. Харди видя и доста хора от кантората си, които бяха дошли като морална подкрепа, но освен тях забеляза и неколцина други адвокати от сградата, както и доста многолюдна тълпа от обикновени хора и смахнати, които не пропускаха съдебен процес. Сега, преди влизането на съдията, всички говореха едновременно.

От страна на Харди, Уил Хановър беше седнал заедно с другите възрастни членове от семейството си, които не можеха да бъдат призовавани като свидетели на обвинението — двете снахи на Катрин и техните съпрузи. Харди си каза, че колкото и да бе невероятно заради показанията, които бяха дали пред Кунео, Бет и Арън, както и Уил, все още мислеха, че са на страната на Катрин. Въпреки твърденията си пред полицията в подкрепа на обратното, явно никой от тях всъщност не вярваше, че Катрин е виновна. Да, тя знаеше къде Пол държи пистолета си. Да, тя се притесняваше заради наследството. Да, тя неведнъж бе повтаряла, че някой трябва да убие Пол и Миси. Те или не съзнаваха значението на показанията си, или не разбираха причинно-следствената връзка, но въпреки това чрез присъствието си на страната на Катрин в съдебната зала щяха да бъдат доказателство от плът и кръв, че все още са загрижени за нея — а в огромната смътна неизвестност, каквато представляваше колективното съзнание на съдебните заседатели, това може би съвсем не беше лошо.

Кунео, разбира се, седеше извърнат назад на масата на обвинението и бъбреше непрекъснато с двама заместник-прокурори от горния етаж, слезли долу специално за представлението и седнали на първия ред. Но ето че изведнъж приставът отривисто се изправи от лявата страна на практичното бюро на съдията.

— Всички да станат. Започва заседанието на двайсет и първи състав на Върховния съд на Калифорния под председателството на Нейна Чест съдия Мариан Браун. Моля, изключете мобилните си телефони и пейджърите, седнете и запазете спокойствие.

Без никаква показност Браун зае мястото си още преди приставът да завърши встъплението си. Тя намръщено изгледа залата, като че ли беше изненадана от броя на хората, след това се обърна към пристава и кимна. Той също кимна в отговор и на свой ред се извърна към втория пристав, който стоеше до задната врата на съдебната зала, отдясно на Харди. Вече бяха прочели номера на делото и обвинението в двойно убийство при особено жестоки обстоятелства, когато преди доста време бяха започнали да подбират съдебните заседатели. Затова днес нямаше почти никакви формалности — трябваше просто обвиняемата да влезе в залата и да се изправи пред обвинителите си.

Вратата се отвори и Катрин Хановър се появи, съпровождана от леко електрическо пращене от залата. Загубата на седем килограма не бе навредила на външността й. Нито пък лекият грим, едва забележимото червило, елегантните дрехи. На студената луминесцентна светлина в залата тя сякаш искреше и Харди не беше съвсем сигурен, че това е добре. Хубавата външност можеше да се окаже и опасна. Той погледна към съдебните заседатели и изведнъж му се прииска да бяха осем мъже и четири жени, а не обратното. Дори дванайсет мъже, всичките по-възрастни и зрели.

По време на избора на съдебните заседатели той се опитваше да се убеди, че избраните жени са с традиционна нагласа и поради това ще се отнесат много подозрително към Миси Д’Амиен и към нейното неизвестно и поради това спорно, цветисто и потенциално опасно минало. От друга страна, сега внезапно си даде сметка за това и появата на Катрин днес в съда затвърди убеждението му — тези жени вероятно трудно щяха да се отъждествят с тази привлекателна дама, за която шестцифреният доход на съпруга й не бе достатъчен, за да поддържа желания стандарт на живот. В крайна сметка той остави в състава всички представителки на нежния пол, защото сметна, че жените, поне като тези, които бе избрал, ще се по-склонни да повярват, че наистина е имало сексуален тормоз. Сега обаче вътрешно потръпна, защото се уплаши, че може да е допуснал огромна грешка.

Откъсна поглед от съдебните заседатели и го насочи отново към клиентката си. Изправи се и дръпна стола до себе си за нея, доволен, че тя очевидно бе забелязала съпруга си и роднините си сред публиката и ги поздравяваше.

След това седнаха.

— Как се справяш? — прошепна й Харди.

— Добре.

Съдийката тропна с чукчето си, за да успокои жужащата зала, и се обърна към масата на обвинението.

— Господин Роузън, готов ли сте от името на народа?

— Да, Ваша Чест.

— Господин Харди?

— Да, Ваша чест.

— Добре, господин Роузън, можете да започвате.

Крис Роузън беше професионален прокурор с девет години стаж и със специализация в областта на палежите. През това време беше прокурор в три процеса за убийство и десетина за палеж, четири от които бе спечелил безусловно, а в останалите случаи бе получил по-ниски от исканите присъди за дългогодишен затвор. Затова нямаше да излъже, ако каже, че никога не е губил дело, което в този толкова либерален град беше достоен за завист и почти нечуван рекорд. Може би победите на Роузън невинаги бяха съвсем чисти, но Харди знаеше истината от пристрастието към защитата в Сан Франциско — разбира се, това беше един от факторите, намесени в този случай, за който беше много благодарен. Все пак той не му носеше кой знае каква утеха, докато наблюдаваше как младият му опонент с хубава външност се изправя с тиха самоувереност и със съпътстващо я приветливо поведение.

— Добър ден, госпожи и господа — започна той, — събираме се днес, а и през следващите няколко дни през седмицата — да се надяваме, че няма да продължи твърде много седмици, — за да изслушаме доказателствата за убийството на двама души, Пол Хановър, адвокат от Сан Франциско, и неговата годеница Миси Д’Амиен.

Харди забеляза, че Роузън действа както се очакваше — играеше кротко. Не назоваваше мъртвите безличностно като „починалите“ или дори „жертвите“. По-скоро ги представяше като истински, живи хора, преди да бъдат убити. Прокурорът продължи да говори на съдебните заседатели със сериозен и приятен глас:

— В сряда на дванайсети май миналата година някой е подпалил дома, в който са живеели Пол Хановър и Миси Д’Амиен. Пожарникарите, които са отишли да се борят с огнената стихия, са открили труповете на мъж и на жена, обгорени до неузнаваемост, във фоайето на къщата. Под едното от телата е имало подпъхнат пистолет. И двете жертви са били простреляни в главата. Доказателствата ще покажат извън всяко съмнение, че нито една от раните не е нанесена собственоръчно от жертвите. Нито един от двамата не се е самоубил. Тези хора са били убити в дома си, а убиецът е запалил пожара с надеждата да унищожи доказателствата, които ще свържат него или нея с престъплението.

Роузън спря, за да се съвземе, защото тези зловещи и драматични събития можеха да разстроят психиката на всеки що-годе чувствителен човек. Той се прокашля, извини се на съдебните заседатели — „само за момент“ — и направи няколко крачки към бюрото си, където Кунео побутна чашата с водата към ръба на масата. Роузън отпи, отново прочисти гърлото си и пак се обърна към съдебните заседатели.

— Дами и господа, ние ще ви докажем, при това извън всякакво съмнение, че човекът, произвел изстрелите в главата на всяка от жертвите, е обвиняемата в това дело, снахата на господин Хановър, Катрин Хановър. Извършила го е по една съвсем прозаична и често срещана причина — господин Хановър е възнамерявал да промени завещанието си и да направи Миси Д’Амиен своя единствена наследница. Направи ли това, наследството му в размер на почти петнайсет милиона долара е щяло да отиде в ръцете на Миси и обвиняемата е щяла да остане без дял от него.

Според показанията на обвиняемата пред полицията в деня на смъртта си господин Хановър й е казал, че възнамерява да промени завещанието си в полза на Миси преди датата на сватбата им, вероятно още през следващата седмица. Подтикната от признанието за промяната в плановете му, обвиняемата е решила да убие господин Хановър, преди той да успее да промени завещанието си.

На това място Роузън се обърна към Катрин, като показа с езика на тялото си и с тона си, че за него е много мъчително да отправя подобни обвинения към друго човешко същество. Само че тя сама си е навлякла това на главата, колкото и да му се иска да не е така. Едва ли не неохотно той повдигна длан, докато не изпъна изцяло ръката си, а показалецът му трепереше от овладяно възмущение:

— И тя наистина го застреляла. Тласкана от сляпа ярост, в главата. Застреляла и Миси Д’Амиен, защото тя имала лошия късмет да се върне у дома и да бъде в къщата.

Разказването на цялата история явно представляваше огромно бреме за Роузън и той имаше нужда отново да пийне вода. Харди си помисли, че той малко прекалява с представлението за чувствителността, и с радост откри нещо, по отношение на което може да прояви критичност — поне наум. Знаеше, че съдебните заседатели по някакъв начин надушват фалшивите и тактически прекъсвания и че сигурно те са им неприятни. Във всяко друго отношение встъпителната реч на Роузън беше като по учебник — разказваше фактите, които обвинението трябваше и щеше да докаже, без да ги украсява. Той дори бе избегнал потенциално опасната територия за присъствието на Миси в къщата — явно убиецът бе възнамерявал местопрестъплението да изглежда като убийство и самоубийство, което щяло да сложи край на разследването още преди да е започнало. Само че Роузън не обвини Катрин в това. Той избягваше подводните камъни. С неохотно възхищение Харди го остави да продължи, без да възразява.

— Свързаните с делото събития от този трагичен ден са относително ясни и започват да се случват около обяд. Ще ви докажем, че обвиняемата Катрин Хановър е спряла на бензиностанцията на „Валеро“ на ъгъла на улиците Оук и Уебстър, на около три пресечки от дома на Пол Хановър на Аламо Скуеър. Работник на тази бензиностанция ще даде показания, че е видял обвиняемата да слиза от колата си, черен мерцедес-бенц С 100, да налива туба с бензин и да я слага в багажника на колата си.

Според показанията на обвиняемата тя посетила свекъра си по-късно същия следобед, за да обсъди с него финансовото състояние на най-близкото и на по-далечното си семейно обкръжение. Ще ви докажем, че обвиняемата се е върнала в дома на господин Хановър по-късно същия ден. Ще чуете двама свидетели, които ще ви разкажат, че тя е напуснала дома на господин Хановър малко преди да избухне пожарът. Ще научите, че обвиняемата е излъгала полицията за своите действия по това време. Заявила е, че е била сама у дома в тези важни часове. Само че дневникът на собствената й дъщеря я опровергава.

Харди закри устата си с ръка, за да прикрие недоволството си от съдебните заседатели. Въпросът с дневника на Хедър беше може би най-сериозната му загуба по време на предварителните изслушвания. Макар че Харди се бе борил със зъби и нокти против включването на дневника като доказателство, значението и връзката на дневника с процеса просто не подлежаха на съмнение. Затова той щеше да бъде използван като доказателство. В нормалния случай това доказателство нямаше да бъде допуснато — нямаше да има основание за това, — ако Хедър като свидетелка на обвинението срещу собствената си майка не заявеше пред съда, че лично го е написала. Разбира се, това беше сценарий, който Катрин в искрена проява на майчинска загриженост искаше да избегне на всяка цена. Психологическата травма на дъщеря й щеше да бъде огромна. Но Роузън се нуждаеше от доказателството, което означава, че се нуждаеше от Хедър. Затова никой не можеше да го спре да я накара да свидетелства. Единственият изход за Харди оставаше да направи сделка и да се съгласи дневникът да бъде включен без основанието за използването му. Дори без показанията на Хедър обаче това беше горчив хап, който би могъл дори да съсипе клиентката му.

Междувременно Роузън с лекота описваше последните доказателства:

— Накрая ще научите, че същият вид бензин, който е бил използван за запалването на пожара в дома на господин Хановър, съвпада с бензина, намерен по влакната от мокета в багажника на черния мерцедес-бенц С100 на подсъдимата. — Той спря, за да отпие вода за последен път. — Както ви казах в началото, историята е съвсем ясна и аз почти приключих. На дванайсети май миналата година Пол Хановър лично е казал на обвиняемата, че след броени дни тя и цялото й семейство ще бъдат изхвърлени от завещанието му. Щели са да изгубят милиони долари. Тя решила да го убие, за да не допусне да се случи подобно нещо, и да използва собствения му пистолет, който е знаела, че той държи зареден в таблата на леглото в спалнята си. Донесла е бензин, за да запали дома на Пол Хановър и да прикрие следите си. Разполагала е със средствата. Според собственото си признание тя е била в къщата същия следобед и ще чуете свидетелски показания, според които тя отново е била там непосредствено преди да избухне огънят. Удобен случай. — Роузън изпусна малко въздух. — Ще ви покажем и ще докажем извън всякакво съмнение, че Катрин Хановър е убила своя свекър Пол Хановър и Миси Д’Амиен, като ги е застреляла в главата заради пари. Това според законите на щата Калифорния е предумишлено убийство с утежняващи вината обстоятелства и точно това е присъдата, за която ви моля. Много ви благодаря.

По време на процес за убийство в Калифорния защитникът има право на избор. Той може да произнесе встъпителната си реч или веднага след речта на прокурора, нещо като незабавно опровержение, или може да се изкаже след пълното излагане на позицията на щата. Харди беше силен привърженик на първата възможност, защото беше убеден, че съдебните заседатели до голяма степен оформят общото си становище — впечатлението си за играчите, доверието си към изложението на обвинението, тежестта или евентуалната тежест на доказателствата — още в началните етапи на процеса.

Опитът на Харди сочеше, че докато съдебните заседатели изслушат и видят всички доказателства, дори и ако доказателствената тежест и благонадеждност на всяко от тях е била поставена под съмнение, отречена или злепоставена от бдителния адвокат защитник, те вече се превръщаха в почти непосилно бреме за тях. Затова макар да беше адвокат защитник, Харди не искаше да изпада в отбранителна позиция. Най-малко от всичко искаше да бъде пасивен, да парира ударите на опонента си, без самият той да нанася удари.

Не, процесът беше битка и целта беше тази битка да бъде спечелена, а не просто да се отбраняваш. Ако искаш да спечелиш, трябваше да атакуваш.

Харди знаеше, че стратегията на Роузън е никога да не възразява по време на откритите заседания, защото и той като повечето адвокати вярваше, че това отблъсква съдебните заседатели. Затова имаше предчувствието, че ще може да примеси малко аргументи с простото съобщаване на фактите — всъщност планът му беше да провери колко точно аргументи ще допусне противникът му.

Затова след като смирено и с приятна изисканост поздрави съдебните заседатели, Харди побърза да извади своята артилерия:

— Всички вече чухме разказа на господин Роузън за убийствата на Пол Хановър и на Миси Д’Амиен и аз останах удивен от това, че той използваше фразата „ние ще ви покажем и ще докажем извън всяко съмнение“. Дори самото произнасяне на тези думи от негова страна оказва силно въздействие, нали? Той ви казва, че разполага с доказателства в подкрепа на теорията си за смъртта на Пол и на Миси, които са толкова убедителни, че ще ви убедят извън всяко съмнение, че Катрин Хановър е убила и двамата.

Но нека ви кажа нещо. Той не разполага с нищо подобно. Всъщност няма никакви веществени доказателства, които да доказват присъствието на Катрин в дома на Пол Хановър по време на убийствата или близо до този момент. — Той замълча, сякаш онемял за секунда от огромното значение на думите си. — Сигурно се питате възможно ли е това. Как е възможно щатът Калифорния да е арестувал и да е обвинил Катрин Хановър в отвратителното двойно убийство на нейния свекър и на неговата годеница, ако няма никакви веществени доказателства, които да я обвързват с това престъпление?

Със смаяно изражение той се обърна първо към масата на обвинението, като че ли очакваше отговор на съвсем основателния си въпрос. Тъй като такъв не последва, отново се извърна към съдебните заседатели:

— Това, дами и господа съдебни заседатели, е много хубав въпрос. Защото простичкият факт е, че господин Роузън не разполага дори с едни пръстови отпечатъци на Катрин Хановър, по която и да е част от оръжието на убийството. Няма нищо, което да свързва Катрин Хановър с тубата с бензин, с която убиецът на господин Хановър е подпалил къщата. Той няма, ще го повторя за пореден път, никакви веществени доказателства. Удивително!

Харди спокойно се отправи към собствената си маса, където седеше Катрин. Заимства един от номерата на Роузън и посочи с пръст клиентката си:

— Тази жена е невинна, съвсем невинна по отношение на тези престъпления. Всъщност тя не е виновна за нищо друго, освен че е привлякла вниманието и си е навлякла гнева на полицая, провеждащ разследването на тези случаи, сержант Дан Кунео, като не се е поддала на сексуалните му аванси и е съобщила за тях на неговия началник.

Откъм публиката се надигна ропот. Точно затова бяха дошли репортерите — за секс и за скандали! Похотливи обвинения и интимни тайни.

Харди мълчаливо се наслади за миг на смайването и на яростта на Кунео и на факта, че челюстта на Роузън видимо увисна. Объркан и смутен, макар че вероятно бе допускал, че е възможно въпросът да бъде повдигнат, той просто не беше подготвен обвинението да се появи толкова рано в съдебната зала. Добре дошъл в лигата на големите, помисли си Харди. Беше пуснал първата кръв.

Стана дори още по-добре. Кунео прошепна нещо на Роузън, който със закъснение се изправи на крака:

— Възразявам, Ваша Чест. Доводи.

— Възражението се отхвърля. Той не привежда никакви доводи, господин Роузън. Просто излага своята версия за събитията, както направихте и вие. Точно затова са встъпителните речи. Продължете, господин Харди.

Харди кимна с уважение. Това бе напълно неочаквано. Браун не само бе отсъдила в негова полза, но и открито бе укорила Роузън пред съдебните заседатели. Това допадна на Харди, но не можеше да си позволи да го покаже.

— Благодаря ви, Ваша Чест — каза той. Застана в средата на съдебната зала. Отново се обърна и погледна към масата на защитата. — Преди малко казах, че няма веществени доказателства, които да свързват Катрин Хановър с това престъпление. Нещо повече, няма никакви убедителни доказателства — веществени или някакви други, — че тя е виновна.

Адреналинът определено се покачваше и той усети, че изпитва силно удоволствие, почти тръпка, съзнавайки, че ще позволи на това чувство да го отнесе докъдето си поиска.

— Основните свидетели на обвинението са непоследователни и си противоречат един на друг. Изявленията на клиентката ми са изопачени и са извадени от контекста. Така нареченият мотив е разкривен и преувеличен, а цялата неприятно вонлива смес е получила някаква смътна прилика със съдебно дело вследствие на твърде прибързано и небрежно разследване.

Двама души са мъртви. Доказателствата ще покажат, че се били застреляни смъртоносно. Извън този факт доказателствата на обвинението просто не са достатъчно ясни, достатъчно чисти и достатъчно убедителни, за да докажат, че Катрин е извършила убийство. — Той замълча за момент, вече уверен, че ще успее да пробута и последния си аргумент: — В началото на своята работа вие положихте клетва — обърна се той към съдебните заседатели. — Докато сега Катрин седи пред погледа ви вие трябва да приемете, че това, което ви казах, е истина. Трябва да допуснете, че тя е невинна. Оттук започва всеки процес.

Господин Роузън искаше да ви убеди, че тя не е невинна. Че е замислила и е извършила това двойно убийство с цел финансова облага. Че е виновна, както гласи обвинението. Само че никаква политическа амбиция и никакво желание да бъде приключено едно шумно дело не могат да я направят виновна. Законът в тази страна предполага, че всички обвиняеми са невинни до доказване на противното. Ние ще разчитаме точно на тази презумпция и на вашата клетва.

Срещна погледите на няколко съдебни заседатели, всички до един възхитени. Поне засега ги беше спечелил на своя страна.

17

Единственият свидетел преди обедната почивка беше Джон Страут, лишеният от възраст и обикновено непротиворечив участник във всеки процес за убийство в Сан Франциско, на който бе присъствал Харди. Колкото и прозаично да изглеждаше, обикновено едно от първите задължения на обвинението бе да установи, че наистина е било извършено убийство. Или две убийства, както беше в този случай.

Харди бе проучвал експертизите и резултатите от аутопсията, докато не му се зави свят, опитвайки се да намери някаква сламка, за да хвърли съмнение върху причината за смъртта или, по-конкретно, да въведе отново идеята за убийство и за самоубийство. Това със сигурност не му се струваше добра идея, ако човек знае всички факти, както ги знаеше той. Всъщност вероятността бе толкова нищожна, че бе почти невероятна. Все пак не виждаше с какво може да навреди, ако даде на съдебните заседатели макар и нищожно основание за съмнение по този въпрос.

Затова когато Роузън приключи с неособено строгия си разпит за очевидната причина за смъртта на двете жертви, Харди се изправи и се приближи към свидетелското място, на което Страут седеше съвършено непринудено. Както някои хора с течение на времето започват да приличат на кучетата си, съдебният лекар Страут с течение на времето все повече заприличваше на труп. Страут беше висок близо метър и деветдесет, изпит и блед, а изпъстрените му с бръчки страни бяха покрити с подобна на креп кожа, която потъваше във вдлъбнатините на лицето му. Изпъкналата му адамова ябълка подскачаше при всяко често преглъщане. Въпреки всичко обаче той някак бе успял да запази младежкото си излъчване — непокорна бяла коса, бледосини очи, които бяха виждали какво ли не и в повечето случаи го посрещаха със смях. Заговореше ли, провлеченият му южняшки акцент представяше думите му в сардонична светлина. Макар че тук — на свидетелското място и под клетва — той се опитваше да се държи строго професионално.

Харди го познаваше от трийсет години и го поздрави сърдечно, след това премина на въпроса:

— Вие свидетелствахте, че и господин Хановър, и госпожица Д’Амиен са починали от огнестрелна рана в главата, така ли е?

— Да, така е. — Страут се бе облегнал на мястото си, ръцете му почиваха върху ръкохватките, а дългите му крака бяха кръстосани в тясното свидетелско място, като глезенът на единия почиваше върху коляното на другия.

В примитивната простота на съдебната зала Роузън бе представил поставена на триножник рисунка на главите на двете жертви, на която се виждаха входните и изходните рани и траекторията на куршумите. Харди се зае най-напред с местоположението на раната в главата на Миси и поиска да потвърди, че тя е разположена в горната част на тила.

— Нека ви попитам, докторе, възможно ли е човек сам да си нанесе подобна рана?

Първоначалната реакция на Страут, която той бързо овладя, беше искра в бледите му очи. Познаваше Харди, а въпросът беше привидно толкова глупав, че той просто не знаеше как да му отговори освен със сарказъм. Само че въпросът го извади от благодушната му летаргия. Свали крака си и се изправи на мястото си.

— По мое мнение би било до голяма степен невъзможно човек сам да си нанесе подобна рана.

— Невъзможно ли казахте?

— Точно така.

— Добре, да насочим вниманието си към раната на господин Хановър. Въпросът е същият.

— Може ли да се е прострелял сам там, над дясното ухо?

— Да — каза Харди.

— Ами, не. Така смятам.

— Но за разлика от случая с Миси Д’Амиен това не е невъзможно?

— Не, не е, ако го е направил с лявата си ръка, но дори тогава, траекторията… — Той замълча и поклати глава с известна решимост: — Не, твърдя, че не е възможно.

— Не е ли, докторе? И защо?

— Защото е боледувал от полиомиелит като по-млад и не е можел да използва дясната си ръка.

Харди кимна при това забележително откритие и потърси с очи вниманието на съдебните заседатели.

— Значи не е можел да вдигне с дясната си ръка оръжието до мястото, където то би трябвало да се намира, за да произведе смъртоносния за него изстрел? Това ли казвате?

Страут бе присвил очите си до тесни цепки. Той беше известен с това, че не обича да оспорват медицинските му заключения — нито в, нито извън съда.

— Така смятам. Да.

— Така смятате ли, докторе? Да приема ли, че не сте имали възможност да прегледате господин Хановър, докато е бил жив?

— Не, разбира се, че не.

— Не. В такъв случай, докато преглеждахте тялото на господин Хановър след смъртта му, установихте ли, че мускулите на дясната му ръка са атрофирали или безполезни?

— Не, не установих.

— Не ли? Защо?

— Защото от дясната му ръка не бе останало почти нищо. Беше изгоряла.

Този зловещ факт предизвика ропот в залата, който накара Браун да вдигне чукчето си, но шумът утихна, преди да успее да удари с него.

— И така, докторе — продължи Харди, — значи в направения от вас преглед няма нищо, което да изключва вероятността господин Хановър да е застрелял госпожица Д’Амиен и след това да е прострелял себе си? Вярно ли е?

В очите на Страут се появи весела искрица. Значи натам водеше привидно глупавият въпрос.

— Точно така — кимна той.

— С други думи, при прегледа, който вие лично сте направили на господин Хановър след смъртта му, не сте открили нищо, което да изключва възможността сам да е нанесъл раната си?

— Точно така.

— И разбира се, възможно е, преди господин Хановър да сложи край на живота си, да е застрелял госпожица Д’Амиен, така ли е?

— Да — отговори Страут.

— Благодаря ви, докторе, нямам повече въпроси.

Веднага щом Браун обяви обедната почивка, Харди потупа леко клиентката си по ръката, преди да я отведат в клетката непосредствено до съдебната зала, за да изяде затворническия си обяд. През повечето дни Харди обикновено седеше с нея, обсъждаха различни въпроси, докато ядяха сандвичите си или храната, поръчана от Филис от някой от страхотните местни ресторанти. Днес обаче — Харди бе предупредил Катрин предварително — трябваше да свърши нещо.

Затова събра бележките и папките си на спретната купчина пред своето място, след това се изправи, мина през летящата врата и се отправи към залата. Франи го чакаше и той преметна ръка през рамото й, целуна я по главата — същинско олицетворение на щастливо женен мъж, който се среща с жена си. След това се наведе да поздрави Джеф Елиът, който се бе приближил с инвалидната си количка до Франи преди началото на делото.

— Обичам тези жена — каза му Харди. — Можеш да ме цитираш. — След това добави sotto voce: — Всъщност дори ми се иска да го направиш.

— Това не е бог знае каква новина — каза Елиът. — Мъж обича жена си. Нали разбираш какво имам предвид? — Той обаче много добре разбираше какво има предвид Харди, затова добави: — Ще видя какво мога да направя.

Тримата стояха и разговаряха, притиснати от всички страни от хора, докато съдебната зала постепенно се изпразваше, след като най-напред излязоха съдебните заседатели. Харди забеляза как Кунео, който се бе изстрелял от масата на обвинението, барабани по облегалката на стола пред себе си. Лицето му представляваше черна маска, докато се опитваше да запази спокойствие или по-точно — да не показва очевидната си ярост, докато останалите хора от реда (четири реда зад Харди) търпеливо чакаха реда си да излязат. В Зала 21 имаше само една централна пътека, затова излизането от помещението винаги напомняше на излизането от самолет — бавно, бавно, бавно. Хората пред теб се опитват да извадят багажа си от шкафчетата над главите си, помагат на децата си или на по-възрастните си родители, или просто си говорят ли говорят, без да си дават сметка, че проклетата опашка трябва да се движи.

Най-сетне Кунео тръгна по централната пътека и те видяха гърба му, след като на няколко пъти ги изгледа прикрито и гневно. Когато Елиът, Харди и Франи най-накрая успяха да излязат в коридора, отново се натъкнаха на Кунео, който разгорещено разговаряше с Роузън. Отново метна на Харди поглед, изпълнен с неприкрита омраза.

— Кой е този? — Франи бе забелязала насочения към тях поглед дори сред тълпата, която се разпръскваше в различни конфигурации, докато хората отиваха да обядват.

Харди все още бе обгърнал раменете й с ръка и я завъртя на другата страна:

— Кунео.

— Искаш да кажеш инспектор Кунео — караше количката си редом с тях Елиът. — Стори ми се малко притеснен.

Франи отново се обърна да погледне назад:

— Бих казала застрашителен.

— Той е просто едно ченге — пренебрежително отбеляза Харди, — при това не особено кадърно. — Чакаха заедно с още няколко души да се отвори вратата на асансьора на втория етаж. — Като стана дума за ченгета, някой от вас видя ли Ейб тази сутрин преди блестящата ми встъпителна реч?

— Направил си нещо блестящо ли? Кога беше това? — подразни го Елиът. — По дяволите, явно съм го пропуснал.

— Стига, Джеф, така беше — намеси се Франи. После го погледна развеселено: — Или поне, както казваше Дейвид, беше „доста компетентен“.

— И двамата сте много мили — отвърна Харди. — Но къде е Ейб?

Франи поклати отрицателно глава. Джеф Елиът също:

— Не съм го виждал.

Джон Страут се дотътри при тях, докато тримата обядваха в ресторанта на Лу Гърка. Патологът се надвеси над масата като ухилен призрак.

— А значи си похапвате от специалитета?

Ненужен въпрос, тъй като Лу предлагаше само едно ястие дневно — Специалитета, — което винаги представляваше повече или по-малко странна смес от азиатски и гръцки съставки. Днешният специалитет се наричаше с не толкова странното, но все пак озадачаващо име „ламбургер“, а оризът беше залят с яркочервен сладко-кисел ананасов сос.

Страут се взря към чиниите им през бифокалните си очила.

— В качеството си на лекар ви препоръчвам да внимавате. Имаш ли нещо против, Джеф? — Той се намести в сепарето до Джеф, стрелна Франи с одобрителен поглед, след това подаде ръка: — Мисля, че не съм имал удоволствието да се запознаем.

Харди преглътна залъка си и каза:

— Съжалявам. Джон, това е съпругата ми Франи. Франи, това е Джон Страут, който се представи прекрасно тази сутрин.

— Благодаря — каза лекарят, но усмивката му помръкна. — Само че да знаеш, Диз, че този път на насладите, по който ме поведе, не води до никъде.

Харди остави вилицата си и каза:

— Не съм твърдял обратното, Джон. Обаче сега на господин Роузън ще му се наложи да поговори за този факт. Това може малко да влоши апетита му, само толкова.

— В природата на съпруга ми има жестока жилка — каза Франи. — Документирано е.

— Лично съм го виждал в действие — приветливо отбеляза Страут. — И колегите от съдебна медицина ли ще измъчваш така?

— И кои ще бъдат те?

— Стоматолозите.

— Който е на ред, Джон. Ще въртя на шиш всички свидетели на обвинението, обаче запазвам голямото шоу за по късно.

— И коя е звездата?

Харди се усмихна:

— Ще трябва да почакаш, за да разбереш. Може би ще успея да ти издействам специален пропуск, за да можеш да влезеш отново в залата.

— Пиши ме в списъка на свидетелите си.

— Може и да го направя. — Вилицата на Харди застина във въздуха. Той задъвка замислено секунда-две.

— Отново му се въртят жестоки мисли — отбеляза Франи. — Познавам.

— Доктор Макинърни — започна Харди кръстосания разпит на зъболекаря на Хановър. — От колко време ви беше пациент Пол Хановър?

— От около двайсет и седем години.

— През това време колко рентгенови снимки на зъбите му сте правили?

— Не знам точно. Обикновено правим по една годишно, но ако се счупи някой зъб или… по много други причини, правим още една.

— Значи процесът не е сложен.

— Не, никак.

— Бихте ли описали на съда как се прави рентгенова снимка, ако обичате?

Роузън се обади зад гърба му:

— Възразявам. Член триста петдесет и две, Ваша Чест. — Това беше обичайно възражение, което се отправяше, когато уместността на свидетелските показания и тяхната доказателствена стойност не оправдаваше изразходваното време или пък те можеха да настроят или да объркат съдебните заседатели. — Всички знаем как работи един рентген.

Браун кимна:

— Има ли конкретна причина да правите това, господин Харди?

— Да, Ваша Чест, но се опитвам да прокарам разграничение между начина, по който се правят рентгенови снимки в зъболекарски кабинет, и този, по който свидетелят е направил рентгенови снимки на трупа на мъжа е моргата.

— С каква цел?

— Опитвам се да докажа, Ваша Чест, че ако в моргата снимката е направена от различен ъгъл или с различна техника, ще изглежда различно от типичната рентгенова снимка и установяването на самоличността на жертвата може да не е толкова сигурно.

Макинърни, който изглежда наближаваше шейсетте, имаше десетина излишни килограма на средното си на ръст тяло. Беше доста оплешивял, а косата, която му беше останала, беше снежнобяла. Само че лицето му изглеждаше така, като че ли прекарва много време навън — открито, интелигентно, изразително лице. Сега се обади в желанието си да помогне, но без да е поканен:

— Така е, наистина, но това не е проблем.

Учудена от намесата му, Браун завъртя глава и го погледна:

— Един момент, докторе — меко каза тя. След това погледна към все още изправения Роузън и после отново към Харди. — За момента отхвърлям възражението. Продължавайте, господин Харди.

— Благодаря ви, Ваша Чест. Докторе, да се върнем на снимките. Има ли разлика между начина, по който правите стандартните диагностични рентгенови снимки в кабинета си, и начина, по който ги направихте, за да помогнете за разпознаването на жертвата в моргата?

Вече в свои води и доволен, че ще може да обясни тънкостите на професията си, Макинърни първо обясни познатата процедура, която извършваше в кабинета си — поставянето на филма в устата, голямата машина, оловната плака.

— Но, разбира се, в една съдебномедицинска лаборатория, каквато е моргата, обикновено изобщо не се прави рентгенова снимка.

— Защо?

— Защото можем просто да погледнем какво има там и да го сравним с известните ни данни. Да кажем, например, че погледнеш в устата на жертвата и видиш, че има седем пломби, една коронка, един коренов канал или екстракция, които са точно на същото място като на пробата. В такъв случай регистрираш съвпадение.

Харди усети удобния случай и веднага се намеси:

— Значи можеше да получите съвпадение и само с няколко съвпадащи зъби, така ли? Не е необходимо да разгледате цялата уста?

— Понякога, разбира се. Когато не разполагаме с цялата уста. Само че човек трябва да работи с всичко, с което разполага. В случая с господин Хановър аз сравних всички зъби. Имаше стопроцентово съответствие.

— И вие категорично разпознахте жертвата като господин Хановър?

Само че Макинърни клатеше глава:

— Не точно.

— Не ли? Можете ли да ни обясните?

— Разбира се. Аз просто отбелязвам съответствието. Данните от моите стоматологични картони съвпадат с тези на жертвата. В този случай стана точно така.

След като бе изхабил двайсет минути съдебно време за този сух кръстосан разпит, Харди си даде сметка, че си е позволил лукса да се подаде на изкушението да търси под вола теле. Беше завоювал неочаквана и лесна, но съвсем незначителна победа със Страут по време на сутрешния разпит и бе допуснал това да му завърти главата. Щеше да отблъсне съдебните заседатели, ако продължеше да върви по тази следа, но нямаше да постигне нищо друго.

Той призна поражението си, кимна с глава на доктор Макинърни, благодари му за отделеното време и го освободи.

Следобедът премина в мъглата на повторението.

Тошио Ямаширу беше, както си направи труда да изтъкне Роузън, не само зъболекар на Миси Д’Амиен, но и един от главните съдебни стоматолози в страната. Както Страут бе казал на Глицки немного отдавна, той бе помагал при разпознаването на жертвите от атентатите на 11 септември. Имаше повече от двайсет години опит не само в общата стоматология, но и в специализираната съдебна медицина.

Несъмнено подтикван от агресивния начин, по който Харди бе разпитвал доктор Макинърни, Роузън най-подробно уточни квалификацията на Ямаширу и използваните от него техники в моргата, а след това и в собствената му лаборатория, за да съпостави съвсем точно различните фисури, дефекти и набраздявания на всеки зъб в разгледания от него череп със стоматологичния картон на Миси Д’Амиен.

След час и четирийсет и една минути, изпълнени с тези невероятно отегчителни подробности, той най-сетне попита:

— Доктор Ямаширу, какво беше съответствието между зъбите, които разгледахте в моргата, и тези на жената, чийто стоматологичен картон е в съда?

— Сто процента.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Благодаря ми, докторе. — Роузън се обърна към Харди и каза: — Свидетелят е ваш.

Харди примигна, сякаш за да дойде малко на себе си, и се изправи:

— Ваша Чест, нямам въпроси към този свидетел.

Със зле прикрито облекчение Браун се обърна към Ямаширу:

— Благодаря ви, докторе, свободен сте. — След това вдигна поглед, огледа съдебните заседатели и извиси глас: — Мисля, че за днес беше достатъчно. Съдът се оттегля до утре сутринта в девет и половина.

В килията непосредствено зад съдебната зала Катрин се разхождаше като затворена в клетка пантера.

Харди, който бе търпял оплакванията й — много от които, трябва да се признае, основателни — за семейството й, откакто Катрин беше в затвора, трябваше да изтърпи поредната порция. Въпреки че бе изцеден от умора и готов да се прибере у дома — или по-скоро обратно в кантората поне за още два часа, където трябваше да провери пощата си, да отговори на спешни обаждания от други клиенти и да се справи с други фирмени дела, които изискваха намесата му, — той трябваше да й даде възможност да излее част от безсилието си. Защото ако не изпуснеше парата тук, далеч от погледите на хората, можеше да го направи пред съдебните заседатели, а това щеше да бъде съкрушително. Затова й позволи да продължи, без да си дава сметка, че след напрежението от деня, собствените му нерви също бяха обтегнати почти до скъсване.

— Просто през целия ден непрекъснато ги усещах как седят в публиката, гледат ме в гърба, следят всяко мое дихание и според мен всички вярваха, че съм способна да извърша подобно нещо. Как е възможно изобщо да си го помислят?

— Според мен не си мислят нищо подобно.

— Ха. Не можеш да го твърдиш.

— Напротив. Истина е.

Тя стигна до края на шестметровото си пътешествие, стисна за момент решетките, след това се спусна в другата посока.

— Мамка му, мамка му, мамка му!

— Какво?

— Мамка му, ето какво. — Тя отвори уста и издаде нещо средно между писък и стенание.

— Хайде стига, Катрин, успокой се.

— Не мога да се успокоя. Не искам да се успокоя. Аз съм заключена, за бога! И може завинаги да си остана зад решетките! Не го ли разбираш?

Стигна до другия край и отново се обърна.

— Катрин, престани да вървиш. Моля те. Само за секунда.

Той потупа бетонната пейка до себе си.

— Хайде, седни, ще се почувстваш по-добре.

Тя не престана да върви:

— Цял ден седя.

Той въздъхна и продума съвсем тихичко:

— Боже, понякога си много трудна!

Тя се спря и го погледна:

— Нали не ми се сърдиш?

— Не, Катрин, как мога дати се сърдя? Просто те помолих да седнеш, за да се почувстваш по-добре и защото вече осем месеца по цял ден работя за теб, само че ти, разбира се, напълно пренебрегна молбата ми и продължи да вървиш. Това ме прави щастлив, не ме ядосва. И защо? Защото имах нужда някой да ме обиди. Аз разцъфвам, когато ме обидят, не си ли забелязала?

— Не те обиждам.

Харди не се въздържа и се засмя:

— И аз не ти се сърдя, така че сме квит. Ти продължи да си крачиш, а аз ще продължа да си седя тук, без дати се сърдя, какво ще кажеш?

— Защо се държиш така? — сведе поглед към него тя.

— Как? Карам ти се заради поведението ти? Може би защото поведението ти в съдебната зала ще окаже влияние на съдебните заседатели.

— Добре, обаче сега не сме в съдебната зала. — В гласа й се прокрадна истински гняв. — Там вътре се държах добре цял ден и сега, ако това изобщо има някакво значение за теб, Дизмъс Харди, се чувствам малко изнервена.

— Добре, изкарай си го на мен, направо си умирам за това. Ето. — Той се изправи. — Ще се изправя, за да ти бъда боксова круша. Хайде, удари ме.

Тя започна да го обикаля, като че ли наистина щеше да го удари. Харди вдигна пръст към брадичката си и я докосна няколко пъти:

— Ето тук.

— Боже, ужасен си.

— Не съм. Просто ти помагам да опознаеш детето в себе си, което иска да ме удари. Наистина ще се почувстваш по-добре, кълна се. Това е истинска техника, на която ни учат в колежа по право.

Тя неволно се засмя, гневът започна да я напуска и изражението й се смекчи:

— Не искам да те удрям, Дизмъс. Хайде да седнем.

— Сигурна ли си? Не искам да преча на свободата на себеизразяването ти.

Тя седна на бетонната пейка и каза:

— Просто денят беше много дълъг.

Дизмъс я погледна отгоре:

— Неприятно ми е да ти кажа, че е само един от многото, които предстоят, но това е истината. Трябва да се опитаме да продължим да се борим. Съжалявам, ако съм те попритиснал.

— Не, заслужих си го. Аз те притиснах.

— Както и да е. — Харди пъхна ръце в джобовете си и се облегна на решетката зад гърба си. — За теб е по-трудно. Съжалявам.

Намираха се в оградена с решетка клетка в иначе открит коридор зад съдебните зали. Приблизително всяка минута униформен пристав влизаше с друг обвиняем или понякога с редица обвиняеми, облечени в оранжеви гащеризони. Мястото, разбира се, беше осветено, но по някакъв начин Харди съзнаваше, че навън вече се смрачава и е все още студено. Двамата чуваха как някой невидим за тях плаче по-надолу, вероятно точно в същата клетка като тази, в която се намираха.

— Толкова тъжно звучи — каза Катрин. — Може да е някоя от дъщерите ми. Те ми липсват най-много. Децата. — Въздъхна дълбоко. — Сигурно им е страшно тежко, че трябва да се справят с ужасното отношение в училище, понеже майка им е в затвора. Само че онова, което повече ме тревожи, е, че ще им се отрази, ако в крайна сметка се озова… — Тя впери поглед в ръцете в скута си.

— Това няма да се случи — увери я Харди. — Няма да го допусна.

Чуха как надолу по коридора плачещият глас внезапно се извиси в писък: „Не! Не! Не!“ и после се разнесе дрънченето на метал. В същия момент изневиделица се появи техният пристав и отвори вратата на клетката към съдебната зала.

— Ако искаш да вечеряш, най-добре да вървим да се преоблечеш.

Останала без думи, Катрин се поколеба и изпусна дълбока въздишка. След това примирено кимна, изправи се и подаде ръце да й сложат белезниците.

18

Педиатърът сърдечен специалист в „Кайзър“, д-р Арън Трублъд, беше нисък и леко прегърбен човек с благ говор, надхвърлил шейсет и пет години. В момента седеше от другата страна на масата срещу Глицки в малка невзрачна стая в родилното отделение, скръстил ръце пред себе си, с тревожно и благо изражение.

Трея беше опитна родилка. Стигнаха в болницата доста преди девет часа сутринта и след осемчасови родилни болки, по време на които Глицки дишаше заедно с нея, тя роди почти четирикилограмово момче, което нарекоха Закари. Бебето се разплака юначно, след като пое първата си глътка въздух, и изглеждаше идеално оформено. Глицки преряза пъпната връв. Гинеколожката на Трея, Джойс Гавелин, го оцени на осем и девет по скалата на Апгар, което беше много добър показател.

Само че след по-малко от час еуфорията от успешното раждане отстъпи място на внезапно появила се сериозна тревога. Доктор Гавелин се занимаваше с обичайните следродилни мерки — епизиотомията, отстраняването на плацентата и така нататък, — а през цялото време Закари лежеше сгушен до корема на майка си в родилната зала. Лекарката изпрати майката и бебето в стаята им в родилното отделение и Глицки вървеше редом до количката по коридора, докато се настанят в частната стая, за която бяха помолили. Там болницата щеше да им осигури специална вечеря и той се надяваше да прекара нощта със съпругата и със сина си. След като се увери, че Трея и Закари са настанени добре — момченцето веднага започна да суче, — Глицки излезе в коридора да се обади на баща си, Нат, за да му съобщи радостната новина, и да провери как е Рейчъл, която беше при него. Всичко беше наред.

Обаче когато се върна в стаята при Трея тя плачеше, а Закари го нямаше. Доктор Гавелин беше дошла за по-сериозен преглед на новороденото, но макар той да бе започнал като рутинна и повърхностна процедура, всичко се променило, когато тя притиснала стетоскопа си до гърдичките на бебето. Обикновено бодрото й и жизнерадостно поведение тутакси се променило.

— Какво има? Джойс, кажи ми! Всичко наред ли е?

Само че доктор Гавелин, вече смръщена, вдигна ръка, за да накара Трея да замълчи, и премести стетоскопа си на друго място на гърдите на бебето, после на друго, после на гърба му. Въздъхна дълбоко, затвори очи за миг, вероятно заради болката, която щеше да предизвика.

— Не искам да те тревожа, Трея, но малкото ти момченце има шум на сърцето — каза тя. — Бих искала един от колегите ми да го преслуша и може би да му направи някои изследвания. Трябва да отведем Закари за малко.

— Да го отведете? Защо?

Лекарката положи ръка върху ръката на Трея с надеждата да й подейства успокоително:

— Както ти казах, ще му направим някои изследвания, рентгенови снимки. Може би ще успеем да разберем по-добре на какво се дължи шумът. Имаме страхотен педиатър кардиолог…

— Не можете ли да ги направите тук? Да дойде някой и…

— Не мисля. Ще трябва да направим най-малкото рентгенова снимка и ехокардиограма. Може би и някои други изследвания.

— Какви други изследвания?

— Трябва да разберем с какво си имаме работа, Трея.

— Но напи току-що казахте, че е само шум. Напи това е често срещано?

— Някои видове шум са.

— Но не и този?

Доктор Гавелин премести ръката си и стисна дланта на Трея:

— Не знам — благо каза тя. — Точно затова искам да го погледне специалист.

И така, когато Глицки се върна от телефона, Закари вече го нямаше.

Малко по-късно доброволците от родилното отделение поднесоха специалната вечеря, поръчана за тази стая, и останаха смутени от факта, че бебето не беше при родителите си, които седяха на леглото, притихнали и явно разстроени, и се държаха за ръце. Дори не погледнаха към храната. Накрая, когато санитарите дойдоха, за да приберат недокоснатите подноси, Глицки реши, че трябва да предприеме нещо. Нямаше представа колко време двамата с Трея бяха седели и бяха чакали, но изведнъж изпита необходимост да действа. Трябваше да получи сведения. Първо, къде се намираше синът му? И какво точно му имаше?

Каза на Трея, че ще се върне, когато научи нещо, и излезе в коридора. Веднага разпозна Гавелин и по-възрастния мъж, които се приближаваха към него и се консултираха, навели глави един към друга. Вероятно някой от тях беше вдигнал поглед и го беше забелязал, защото, без да го обсъждат много, те явно решиха, че Гавелин ще влезе в стаята да поговори с Трея, а другият лекар — приведеният, тъжен и благ човек — ще съобщи новината на Глицки.

Твърде притеснен, за да оспорва логистиката — защо не разговарят с него и с Трея едновременно?, — Глицки последва Трублъд до малката стаичка и още преди да седнат го попита:

— Кога мога да видя сина си?

— Не мога да ви кажа точно. — Глицки разпозна нещо в тона на Трублъд — състрадателният, но някак безплътен тон, който самият той бе използвал много пъти, когато трябваше да осведоми роднините за смъртта на техен близък. Знаеше, че думите трябва да бъдат ясни и внимателно подбрани, за да предотвратят отрицанието. Човек представяше обективен факт, който не може да бъде променен, колкото и да бе болезнен. Този тон сам по себе си стана причина сърцето на Глицки да се свие в пристъп на паника. Следващите думи на Трублъд, произнесени дори още по-внимателно, бяха много тежко изпитание за психиката му:

— Съжалявам, но проблемът може да се окаже много сериозен.

— Искате да кажете, че той може да умре?

Трублъд се поколеба за момент, след това кимна.

— Не е невъзможно. Все още не сме сигурни с какво си имаме работа.

Глицки възрази, като че ли това щеше да промени нещо:

— Но съпругата ми ми каза, че е просто шум на сърцето.

Зачервените, изтощени и бездънно тъжни очи на Трублъд приковаха погледа на Глицки. Ръцете му бяха сключени на масата пред него и той заговори прекалено внимателно:

— Така е, но има различни видове шум. При вашия син Закари шумът е много силен. Това може да означава едно от следните две неща: първото не е много хубаво, а второто е много лошо.

— Значи немного хубавото нещо е най-добрата ни възможност?

Трублъд кимна. Той започна да трупа думите, които Глицки се стараеше да разбере:

— Възможно е, и това е по-лекият вариант, да е просто дупчица в сърцето му…

— Просто!?

Делово кимване.

— Нарича се ВСД — вентрикуларен септален дефект. Това е съвсем мъничка дупчица колкото главичката на топлийка, която е причината за шум с такава сила. Понякога.

— Значи по-вероятно е да става дума за много лошия вариант?

— При този тип шумове е статистически малко по-вероятно.

Глицки просто не издържа и главата му клюмна. Не трябваше да се опитват да раждат това бебе. Не трябваше да се остави Трея да го убеди. Тя вече обичаше Закари, Глицки също. След като толкова дълго го бяха чакали, за да го приветстват на света, Закари само за броени часове бе завладял умовете и сърцата им. И не само мисълта за него. Присъствието му, самият той.

Но Трублъд продължаваше:

— Във всеки случай, другата възможност се нарича стеноза на аортата, която при новородените се коригира много трудно. — Думите му увиснаха между тях за кратко. — Точно това проверяваме в момента. Вече направихме рентгенова снимка на сърцето — като че ли не е уголемено, а това е най-очевидният признак за стеноза на аортата.

В желанието си да се вкопчи във всяко нещо, което крие надежда, Глицки каза:

— Значи сърцето му не е уголемено?

— Не, но на тази възраст трябва да анализираме рентгеновата снимка по-подробно. При сърце с такива размери става дума за разлика от порядъка на милиметри между здравото и увреденото сърце. Трябва да се консултираме с радиолог, за да ни даде окончателно мнение.

— И кога ще стане това?

— Повикахме такъв специалист, но е твърде вероятно той да получи съобщението едва на сутринта. Във всеки случай, няма да е в близките няколко часа. Освен това ехокардиограмата може да бъде насрочена най-рано за утре. Решихме, че трябва преди това да поговорим с вас и със съпругата ви.

Глицки отново срещна погледа на лекаря:

— Ами ако се окаже, че е ВСД? По-добрият вариант.

— Ако отворът е голям, ще оперираме, но според мен не е така.

— Защо?

— Шумът е твърде силен. Или е съвсем мъничък отвор, или е стеноза на аортата.

— Смъртна присъда.

— Не е задължително, невинаги.

— Но в повечето случаи?

— Нерядко.

— И какво с тази малка дупчица? Какво ще направите с нея?

— Просто я оставяме, докато е възможно. Понякога отворите се затварят сами. Друг път изобщо не се затварят, но не пречат на живота на човека. Само че ако отворът причинява проблеми, ще оперираме.

— Сърцето?

— Да.

— Сърдечна операция?

— Да. Така се постъпва. И в повечето случаи е успешна.

Глицки се опитваше да анализира всичко това по някакъв начин, да го намести в съзнанието си.

— Значи в най-добрия случай става дума за сърдечна операция? Това ли се опитвате да ми кажете?

— Не. В най-добрия случай става дума за малка дупчица, която се затваря от само себе си.

— И колко често се случва това?

Трублъд помълча и каза:

— В един от осем случаи. На сутринта ще имаме по-ясна представа.

— А какво да правим дотогава? — промърмори Глицки по-скоро на себе си.

Лекарят знаеше каква е горчивата истина за предложението му, но това бе единственото, което можеше да каже:

— Можете да се молите да е само дупчица в сърцето му.

— Само дупчица в сърцето му? Това ли е най-доброто, на което можем да се надяваме?

— Като имам предвид каква е алтернативата, това би била добрата новина, да.

Вече беше осем и половина, затова Харди си каза, че е време да спусне кепенците и да се прибира у дома. Пресегна се и изключи зелената си настолна лампа, на която четеше. Сега кабинетът му и фоайето, което се виждаше през отворената врата, потънаха в тъмнина. Непряката светлина от коридора на стажантите беше причина мястото да не тъне в пълен мрак, само че въпреки това Харди се почувства изолиран и самотен. Не беше неприятно чувство. Знаеше, че може да се обади на Йет Уа и да си поръча скариди ло мейн, които да го чакат готови, когато стигне там, но нещо го караше да остане неподвижен, а с течение на времето той се беше научил да се доверява на тези интуитивни импулси, особено по време на процес.

Основната особеност на подобни процеси бе, че има твърде много неща, които човек трябва да помни. Нужна беше едва ли не фотографска памет, каквато Харди имаше, но въпреки това неистово се опитваше да си спомни някой факт, подробност, откъс от противоречиво показание. Цялостната картина, отделните стратегии на свидетелите, разглеждането на доказателствата, алтернативните теории — всичко това трябва да бъде подредено и разумно достъпно и затова някакъв несъзнателен процес го караше от време на време да се затваря, да позволява на съзнанието си да се изпразва и да провери какво се опитва да привлече вниманието му. Почти винаги се оказваше нещо, което бе знаел, а след това бе забравил или бе отхвърлил като маловажно, преди да е разполагал с всички факти, и което някой нов факт или останала незабелязана до този момент връзка изведнъж ставаха изключително съществени.

От време на време той използваше това ирационално принудително бездействие, за да разлиства множеството си папки, като напосоки ги сваля от рафтовете и разгръща страниците, търсейки откъси от полицейски доклади, свидетелски показания, снимки. Друг път хвърляше стрелички — не някаква конкретна игра, просто сновеше напред-назад между линията за хвърляне и дъската. Тази вечер оттласна стола си от бюрото и остана в тъмното в очакване на вдъхновение или на прозрение.

Не бе забелязал кога се е появила, но внезапно на вратата застана женска фигура. Пресегна се към бравата и понечи да затвори вратата.

— Ехо! — обади се Харди.

— О, съжалявам! — Гласът на Джина Роук, съдружничката му. — Ти ли си, Диз? Видях, че вратата ти е отворена, и помислих, че си излязъл и си забравил да я затвориш.

— Не. Все още съм тук.

— Добре ли си? — попита тя след кратка пауза.

— Първият ден от процеса.

— Знам. Как мина?

— Можеш да светнеш, ако искаш. Нищо не ми хрумва. Мина добре, струва ми се. Надявам се. Дори получих малък бонус от показанията на Страут, затова може би трябва да обявя победа и да се прибера.

Само че Роук не светна лампата в стаята. Силуетът й се облегна на рамката на вратата със скръстени на гърдите ръце.

— Само че?

— Само че… не знам. Очаквах да получи мълниеносно прозрение или нещо подобно.

— За да освети мрака?

— Да, ама не стана.

— Още е първият ден — каза Роук. — Твърде рано е. Никога не се случва на първия ден.

— Може би си права — призна Харди. — Просто си помислих, че този път може да стане.

— И защо?

— Защото Катрин не е… — той спря.

— Не е какво?

— Ами това е.

— Добре, предавам се. Какво?

— Обещах й, че няма да прекара остатъка от живота си в затвора. Съвсем спонтанно. Че няма да го допусна.

Роук безмълвно се размърда на прага.

— Според мен тя не го е направила, Джина. Затова й го казах. Не го е направила.

Само че Джина беше ходила на не един процес.

— Само че е по-добре да я защитаваш, все едно знаеш, че е виновна.

— Разбира се, така е. Горе-долу само за това си мисля през последните месеци. Как да я измъкна.

— Ето, видя ли?

— Но това е само стратегия. Да накарам съдебните заседатели да обмислят възможността за убийство и самоубийство. Да разиграя с Кунео историята със сексуалния тормоз. Да съкруша слабите доказателства.

— Точно така. Всяко едно от тези неща.

— Само че истината е, че го е извършил някой друг.

— Прочутият неизвестен трети — изсумтя тя.

— Не точно. Конкретно човешко същество, което съм престанал да търся.

Роук замълча за миг:

— Искаш ли един безплатен съвет?

— Разбира се, винаги.

— Защитавай я така, все едно с цялото си сърце вярваш, че е виновна колкото дявола. След това ще се почувстваш по-добре. Повярвай ми.

Ала докато шофираше към дома си, той просто не можеше да прогони тази мисъл от главата ся. Толкова основно, толкова просто нещо и въпреки това го бе пренебрегвал от месеци, увлечен в стратегията и в другите подробности, свързани с подготовката на процеса. Ако Катрин не ги беше убила, значи е бил някой друг. Трябваше да изпрати това послание в съдебната зала, пред съдебните заседатели. От опит знаеше, че един алтернативен заподозрян служи като повод за съмнение повече от всичко друго. Хрумна му, че неуспехът на Глицки да открие друга следа, по която да тръгне — друг възможен заподозрян — го е накарал да се откаже напълно от линията на защита от типа на „някой друг го е извършил“. Така и не се бе върнал на това, а би трябвало, защото в този случай наистина някой друг го бе извършил.

Не беше клиентката му. Не беше Катрин. По някакъв начин още през първите седмици без никакво директно признание или дори обсъждане на въпроса за обективната й вина, Харди се бе убедил в това. Познаваше тази жена още като момиче, беше влюбен в нея. Срещаха се почти всеки ден вече месеци наред и въпреки всички промени, настъпили в живота и на двамата, инстинктът му подсказваше, че Катрин е същият човек, който бе и преди години. Беше с нея, когато тя през сълзи гледаше „Звукът на музиката“. Веднъж двамата спасиха един блъснат от кола заек. Работеше като доброволка в болница „Секвоя“, защото искаше да помага на страдащите. Тази жена не беше планирала и не беше извършила хладнокръвното убийство на свекъра си и на неговата годеница и не бе запалила дома им след това. Такова нещо просто не се бе случило. Не можеше да приеме подобна мисъл като истинска.

Всяка вечер, докато се опитваше да намери място за паркиране близо до дома си, той минаваше по Гиъри и завиваше на север по Трийсет и четвърто авеню, където живееше. Никога не се знае — веднъж-два пъти годишно успяваше да намери място за паркиране. Живееше в двуетажна самостоятелна викторианска постройка, вклинена между две четириетажни сгради с апартаменти. Домът му имаше миниатюрна морава отпред, бяла дъсчена ограда, изглеждаше съвсем малък в сравнение със съседните постройки и излъчваше нещо старинно и уязвимо, което в очите на Харди го правеше много привлекателна. Не че изобщо му минаваше мисълта да я продава. Притежаваше къщата повече от трийсет години, след развода си с Джейн, а сега живееше тук със семейството си. Чувстваше, че дъските на къщата са част от цялото му същество, както и собствените му кости.

А тази вечер — знак от небето, в който направо не смееше да повярва — точно пред портата му имаше десетина метра свободно място до тротоара. Автоматично приписа на видението статута на мираж и почти го подмина, преди да натисне спирачките и да даде на заден.

Погледна часовника си и с още по-голяма изненада установи, че е девет и десет, и си даде сметка, че не е ял след ламбургера си на обяд. В дома му предната веранда и дневната светеха гостоприемно. Когато излезе от колата, долови мириса на горящи дъбови пънове и видя как от комина излиза чист бял пушек.

У дома.

Кунео не чу звъненето на телефона, защото думкаше на барабаните си, съпровождайки записа на „Заличаване“, който бе пуснал високо. Беше оставил компактдиска на повторение и един бог знае за кой път чуваше характерния смях като на хиена в началото на парчето. Песента беше много изморителна — триминутно думкане на барабаните, накъсано от соло на тъпаните. Кунео рязко спря по средата на шестия или на седмия път, за който свиреше песента. Гол до кръста и бос, обут само в сивото долнище на анцуга си, той седеше на високото столче и дишаше тежко. Пот струеше по гърдите му, стичаше се по лицето му и капеше на пода.

В кухнята той грабна кутийка бира, отвори я и изпи половината на един дъх. Забеляза примигващата лампичка на телефона и натисна копчето.

— Дан? Дан, там ли си? Вдигни, ако си там, моля те. Крис Роузън се обажда. Добре, значи не си у дома. Обади ми се, когато се прибереш. По всяко време. Не лягам рано.

Кунео допи бирата си, отиде да си вземе душ, излезе от банята и се избърса с хавлията. Въоръжен с друга студена бира, той седна на масата в кухнята и набра номера на Роузън.

— Ало, аз съм. Търсил си ме.

— Да, така е. Исках да се уверя, че все още си навит за онази работа с Глицки.

— Напълно.

— Защото по-рано днес…

— Това просто ме вбеси. И още съм бесен. Обаче какво да правя?

— Ами, точно за това исках да поговорим. Какво ще правим?

— Нищо. Нали ти така каза?

— Да, така казах, обаче премислих нещата. Може би ще успеем да обърнем тази работа със сексуалния тормоз срещу тях. Всички вече са убедени, че Харди я оправя. Значи тя е лесната, нали така? — Роузън даде на Кунео малко време, за да схване мисълта му. — Нима тя не е от жените, които биха направили първата крачка? Не сме искали да повдигаме този въпрос досега, защото какъв смисъл би имало? Искали сме да я съдим въз основа на доказателства, а не на намеци или на личните й навици. Да подходим професионално. И така нататък. Не сме искали да я злепоставяме. Но след като те са повдигнали въпроса, съдебните заседатели трябва да чуят истината. Искам да кажа, само ако това е истината — не искам да ти слагам думите в устата. Но ако тя първа е започнала, а ти си я отблъснал… Твоята дума срещу нейната. Ти си ченге с безукорна репутация, а тя е заподозряна в убийство. Ако повдигнем този въпрос още когато седнеш на свидетелската скамейка… нали ме разбираш?

Кунео вдигна леденостудената кутийка с бира към устата си. Вътрешният му мотор внезапно превключи на висока скорост и ускори по лесната права, вместо да се понапрегне малко по стръмното. Никога не бе упражнявал сексуален тормоз над Катрин Хановър. Много добре го знаеше. Всичко останало беше плод на въображението и на лъжите й. Не на действията му. Беше сигурен.

Да видим дали щеше да й хареса.

По време на първите няколко процеса за убийство, които бе водил Харди, Франи се бе старала някаква вечеря да го чака у дома, когато се прибере. Беше се опитвала да направи така, че прибирането му вкъщи да съвпада с приготвянето на вечерята, за да може да седнат като семейство — свещен ритуал, особено когато децата бяха по-малки. Само че това усилие по-скоро й носеше отчаяние, отколкото нещо друго.

Колкото и да се опитваше, Харди не можеше да предскаже кога ще се прибере у дома. Това бе едно от многото неща в ежедневието им, което им се изплъзваше от контрол. Неща, които не бяха толкова идеални, колкото си бяха мечтали, но които въпреки всичко бяха част от непрекъснато променящото се нещо, което се наричаше брак. Тази вечер, докато Харди стоеше до печката, а Франи, облечена в джинси, бял пуловер и спорни обувки, седеше върху кухненския плот с кръстосани глезени и го наблюдаваше, никой не си спомняше проблемите, свързани с вечерите, които бяха имали преди. Харди беше в процес, затова сам отговаряше за храната си. Такава беше уговорката, защото само това решение изглеждаше смислено.

От гледна точка на Франи най-хубавата страна на това, че Харди си готвеше сам, беше, че му трябва само един тиган — той никога не създаваше хаос в кухнята и не пълнеше мивката с мръсни съдове. Дължеше се на вродената му склонност да приготвя всичко, което яде, в един лъскавочерен чугунен тиган, двайсет и пет сантиметра в диаметър — единствената вещ, която бе взел от дома на родителите си, когато бе заминал да учи в колеж. Тя забеляза, че пренебрегвайки собствената си препоръка тиганът да се пази дори от допир с вода, за да не ръждяса, Харди задушава ориз, който щеше да се превърне в основата на сегашния му шедьовър, като покрива тигана с твърде малък за него капак.

Разговаряха за обичайните неща, свързани с децата и с домакинството, прекъсвани от обсъждане на процеса, след това още малко за процеса, и от време на време отново по някоя дума за процеса, а тя го наблюдаваше как добавя към ориза консерва риба тон, след това много черен пипер и сол, малко сушен лук, едно малко бурканче люти чушлета, лъжица майонеза, малко зелени маслини и чашка текила. Накрая тя просто не издържа и попита:

— Какво готвиш?

— Все още не съм го кръстил — полуизвърнат към нея отвърна той. — Може да те обезсмъртя и да го кръстя „Деликатес на Франи“ или нещо подобно.

— Да не се увличаме. Сега пък какво слагаш?

— Сос с аншоа.

— И откога имаме сос с аншоа?

— Откакто го купих. Миналото лято, струва ми се. Може би по-миналото.

— Какъв е на вкус?

— Не знам. Току-що го отворих.

— Обаче въпреки това изсипа почти четвърт чаша в това, което готвиш?

— Обади се дивакът в мен.

— И никога не си го опитвал?

— Не. Не и… — Харди сложи малко на пръста си и добави: — … Досега.

— Е? Как е?

— Има вкус най-вече на аншоа — отговори той. Бръкна с една лъжица и опита гозбата си. — Още малко, още съвсем малко.

Той отвори хладилника, помириса няколко неща, поразмести други.

— Знам — подразни го тя и застана до него. — Бананово кисело мляко.

— Хубава идея, но може би друг път. — Той затвори хладилника и отвори бюфета, откъдето свали голяма бутилка със сос табаско. — Когато имаш съмнения — обясни той и силно тръсна бутилката няколко пъти над сместа. — А сега трябва да си покъкри тихичко.

— Искаш ли да си говорим, докато го ядеш, или имаш още работа? — попита тя.

— Ако ми предлагаш да седнеш до мен, при условие че не отварям папки, ще си говорим.

Тя постави ръка на рамото му и вдигна поглед към него:

— Всичко е наред с нас, нали?

— Съвършено е — наведе се той към нея и я целуна. — Всичко е наред.

19

Инспекторът, разследващ палежите, Арни Бекер положи клетва и зае свидетелското място. Облечен със спортно сако, светлосиня риза и тъмносиня вратовръзка, той имаше много професионален вид и се чувстваше съвсем непринудено в съдебната зала. Беше се наклонил леко напред и от мястото на Харди това му придаваше може би леко нетърпелив вид. Което не беше нито хубаво, нито лошо.

Крис Роузън се изправи и заобиколи с няколко крачки масата си, докато не се озова почти в средата на съдебната зала. След като установи професионалната квалификация на Бекер и общия му опит, прокурорът се зае с подробностите:

— Инспектор Бекер, бихте ли описали най-общо задълженията си пред съда?

— Да, господине. Най-просто казано, моята работа е да откривам причините за избухването на пожарите. Най-вече къде и защо са избухнали. Ако стане ясно, че иде реч за палеж — тоест за умишлено предизвикан пожар, — тогава задълженията ми обхващат и други аспекти на престъплението. Кой може да е евентуалният извършител, анализирането на веществените доказателства от пресяването на местопрестъплението и други подобни.

— Помните ли пожара на Аламо Скуеър в дома на Пол Хановър от дванайсети май миналата година?

— Помня го. Извикаха ме там веднага. Още в самото начало, защото изглеждаше явен палеж.

— И кое беше толкова явно?

— Във фоайето имаше два трупа. Те като че ли бяха жертви на убийство, а не загинали при пожара. Допуснахме, че някой е предизвикал пожара, за да прикрие следите от престъплението.

Харди вдигна ръка:

— Възражение, Ваша Чест. Предположения.

Браун нетърпеливо поклати глава:

— Отхвърля се.

Роузън пренебрегна прекъсването:

— Бихте ли ни разказали за телата?

— Както вече казах, имаше два трупа. Изглеждаха като мъж и жена, макар че беше трудно да се каже със сигурност. Изгарянията бяха много тежки, а дрехите и горната част на телата бяха напълно изгорели. По-късно обаче под тях открихме остатъци от дрехи.

Роузън даде на съдебните заседатели няколко секунди, за да си представят сцената — разпространена практика от страна на прокурорите, целяща да предизвика гняв и отвращение от извършеното престъпление.

— Още нещо за телата, инспекторе?

— Да, в главите и на двамата имаше дупки от куршуми, а отстрани под тялото на мъжа се подаваше нещо, което приличаше на дулото на пистолет. Затова реших да се опитам да запазя местопрестъплението — фоайето непосредствено след входната врата — възможно най-старателно и помолих екипите пожарникари да работят около това място.

— Те успяха ли да го направят?

— Да, до голяма степен успяха.

След като извади друг статив, на който представи пред съдебните заседатели поредица от рисунки и схеми на фоайето, разположението на телата и мястото на раните — прокурорът явно обичаше да обяснява нагледно, — Роузън преведе Бекер стъпка по стъпка през процеса на разследването, а съдебните заседатели слушаха, притаили дъх. Според свидетеля пожарът бе започнал в самото фоайе. Според експертното му мнение запалителното средство било едно от най-ефикасните, измисляни някога — най-обикновен вестник, смачкан на кълбо с големината на баскетболна топка. Дори без катализатор, топка вестник с такава големина в средно голяма стая — а фоайето в дома на Хановър можеше да се окачестви като такова — щеше да създаде достатъчно силен огън, за да подпали почти всичко наоколо, без да остави никакви следи за източника на пожара.

— Използвахте думата „катализатор“, инспекторе. Ще ни кажете ли какво имахте предвид?

Арни Бекер направи кратко пояснение, като свърши с бензина — катализатора, използван в този конкретен палеж.

— Но нали всички катализатори биха изгорели напълно по време на пожара? Откъде сте сигурен, че този конкретно е бил бензин?

Въпросът допадна на Бекер:

— Точно това е интересното — хората винаги го проумяват трудно.

— Може би в такъв случай бихте ни помогнали, инспекторе.

Харди копнееше да се изправи и да каже или да направи нещо, което да сложи край на любовната закачка между двамата. Преди това Харди лично бе разпитвал Бекер и тогава му се бе сторил открит и сърдечен. В този случай очарователното изпълнение на Роузън даваше прекрасни резултати — съдебните заседатели слушаха интересни неща, за които разговаряха двама истински симпатяги. Те не само не му даваха за какво да се захване, но дори да направеха нещо, заради което си струваше да възрази и Харди решеше да го направи, щеше да изглежда така, все едно се опитва да скрие от съдебните заседатели онова, което този сериозен и явно благонадежден инспектор се опитва да им каже. Затова си седеше на мястото със сключени пред себе си ръце, съзнателно лепнал на лицето си благовидно и любезно изражение, и остави Бекер да продължи.

— Тези катализатори, както и всичко останало, се нуждаят от кислород, за да горят, затова каквото и да гори трябва да се намира в контакт с въздуха. Само че има една-единствена част от течността, която може да е в контакт с въздуха, и това е нейната повърхност. Затова в такива случаи става следното — бензинът се стича по пода, понякога леко наклонен, и на места се събира на локвички. Но каквото и да прави, единствената му част, която гори, е повърхността.

Може би намиращото се под повърхността — течността, която не гори, — се просмуква в някаква дреха или в килима. Всъщност там се бяха случили и двете неща и така успяхме да установим точно какъв катализатор е бил използван.

— И какъв беше той?

— Бензин.

— Инспекторе, използвахте думата „точно“. Да не искате да кажете, че можете да определите и какъв точно вид е бил бензинът?

Разбира се, Харди и Катрин бяха подробно запознати с всеки нюанс от тези свидетелски показания. Неспособен да мълчи повече, той се наведе и й прошепна:

— Естествено, че не иска да каже това!

По устните на Катрин пробяга бледо подобие от усмивка.

— Точно това искам да кажа. — Бекер продължи нататък и подробно обясни показанията на спектрометъра, химическия анализ (още схеми) на бензина „Валеро“, съпоставката пункт по пункт. Накрая, след като Роузън беше установил, че става дума за убийство и за палеж — макар че не бе доказал абсолютната причинно-следствена връзка между двете — смени темата.

— А сега, инспекторе, нека за малко да се върнем към нощта на пожара. Какво направихте, след като казахте на пожарникарите да се постараят максимално да запазят местопрестъплението?

— Излязох навън, за да дам инструкции на екипа по палежите. — Той описа членовете на екипа си и различните им дейности, като накрая каза, че са записали имената и адресите на евентуални свидетели от събраните на мястото хора.

— И защо правите това?

Бекер явно не разбра добре въпроса. Очите му внезапно се стрелнаха към Харди, но той се опита да отговори:

— Ами, защото обикновено при пожар са събират много хора и никога не се знае дали някой от тях не е видял нещо, което може да се окаже важно. Понякога наблюдателите не си дават сметка за значението на видяното от тях. Просто събираме сведения за всички, които са били там, за да може инспекторите след това да отидат да разговарят с тях.

Причината за внезапното безпокойство на Бекер скоро стана ясна. Роузън явно беше репетирал тази част от покаянията, за да стигне до следното:

— Инспекторе, не е ли вярно, че според вашия опит, когато става дума за палеж, този, който е причинил пожара често се връща на мястото, за да се наслади на стореното?

Харди скочи:

— Възразявам, Ваша Чест. Необосновано. Свидетелят не е психолог.

Възражението не беше много сериозно, защото свидетелят съобщаваше нещо, което бе по-скоро наблюдение на инспекторите по палежите, а не тяхно мнение, обаче прозвуча добре и съдийката го прие.

— Приема се.

Роузън опита отново:

— Инспектор Бекер, всички инспектори по палежите знаят, че човекът, който предизвиква пожар…

Харди не възнамеряваше да го остави да довърши:

— Възразявам! Слухове и спекулации!

— Приема се. Господин Роузън, задайте конкретен въпрос или се откажете от тази посока на разпита.

— Добре, Ваша Чест. — Роузън застана неподвижно и сякаш първо изговори думите наум, за да е сигурен, че всичко е наред: — Инспекторе, въз основа на собствения ви опит, вие лично разкривали ли сте и/или арестували ли сте подпалвач, който се е върнал на мястото на предизвикания от него пожар?

Харди отново скочи:

— Ваша Чест, съжалявам, обаче трябва отново да възразя.

Само че този път Роузън бе успял да се промуши между капките и съдийката прие въпроса му.

— Възражението се отхвърля. Продължете, господин Роузън.

— Благодаря ви, Ваша Чест.

Харди забеляза лека подигравателна усмивка на лицето на прокурора, внезапно осъзна каква грешка бе допуснал и стисна здраво челюстите си. С неколкократните си възражения на въпросите на Роузън, той се бе хванал на въдицата на прокурора и така бе привлякъл вниманието на съдебните заседатели към нещо, което иначе можеха да пренебрегнат като не особено значимо. Вече никой в залата не смяташе, че става дума за маловажен факт и Харди можеше да се сърди единствено на себе си.

Роузън помоли протоколчика да прочете отново въпроса, тя го направи, а Харди се плъзна надолу на стола си.

Разбира се, отговорът беше „да“. Бекер лично бе имал десетки случаи, когато подпалвачът се бе връщал или бе оставал на мястото на пожара.

— Значи вече бяхте излезли навън, от другата на улицата срещу пожара? Бихте ли казали на съдебните заседатели какво се случи след това?

Харди беше предусетил какво следва. Можеше да възрази, че няма връзка с делото с надеждата този път възражението му да не бъде отхвърлено, само че му бе хрумнало как да използва информацията.

Бекер отговори:

— Да, една жена беше забелязала, че аз ръководя всичко, приближи се към мен и ми каза, че е роднина на собственика на горящата къща.

— Виждате ли тази жена в съдебната зала?

— Да.

— Бихте ли я посочили на съдебните заседатели, моля?

— Да. — Той протегна ръка: — Ето там, на масата.

— Моля в протокола да се запише, че инспектор Бекер разпозна Катрин Хановър. — Роузън направи обичайния си поклон. — Благодаря ви, господине. Свидетелят е ваш — обърна се той към Харди.

— Инспектор Бекер — поде Харди, — още в началото на показанията си използвахте думата „пресяване“, когато говорехте за набирането на доказателства от мястото на пожара. Какво точно имахте предвид?

Въпреки че от доста време стоеше на свидетелското място, Бекер изглеждаше свеж и ентусиазиран.

Ами процедурата не е високотехнологична. Всъщност ние помитаме и събираме в торбички всичко около един труп и след това се опитваме да разпознаем всеки предмет от местопрестъплението, дори и най-дребния.

— Използвахте този метод и след пожара в дома на Хановър, така ли?

— Да.

— Търсехте ли нещо конкретно?

— В известен смисъл да. Надявах се да намерим гилзите, например.

Харди се престори на учуден:

— Да не искате да кажете, че можете да пресеете и да намерите нещо толкова малко?

— Разбира се, дори по-малко от това. Когато приключим, обикновено остава само пепел.

— И намерихте ли гилзите?

— Да.

— Две?

— Да.

— Имаше ли по някоя от гилзите пръстови отпечатъци или някакви други белези?

— Да, на господин Хановър.

— На господин Хановър ли? Не на Катрин Хановър?

— Не.

— А какво ще ни кажете за самия пистолет? По него имаше ли отпечатъци?

— Да. На господин Хановър и някакви други.

— Някакви други ли? Какви?

— Трудно е да се каже. Нямаше с какво да ги сравним. Може да са били от един човек, а може да са били от двама или от повече.

— Опитахте ли да ги сравните с отпечатъците на Катрин Хановър?

— Да, разбира се.

— Намерихте ли съвпадение?

— Не. А останалите предмети в къщата бяха изгорели.

— С други думи, инспектор Бекер, няма веществени доказателства, че Катрин Хановър някога е докосвала пистолета, определен като оръжието на престъплението, или куршумите, с които са били убити жертвите? Така ли е?

— Да.

— Няма данни тя изобщо някога да се е доближавала до оръжието?

— Никакви.

— Всъщност, инспекторе, вярно ли е, че при внимателното пресяване на доказателствата, открити в къщата след пожара, вие не сте открили никакви веществени доказателства, които да свързват Катрин Хановър или с убийствата, или със самия пожар?

— Да, вярно е — отвърна с професионално спокойствие Бекер.

Харди възприе поведението му и се извърна наполовина към съдебните заседатели.

— Да — повтори той, за да ги накара да запомнят отговора. След това веднага се обърна отново към Бекер. — Бих искал да ви задам няколко въпроса за първата ви среща с Катрин Хановър в нощта на пожара. Разпитахте ли я?

— Не, всъщност не. Тя дойде при мен и ми каза, че е роднина на собственика на къщата. Само това. Тогава просто нямаше за какво да я разпитваме.

— Нямаше за какво да я разпитвате. Някой друг присъедини ли се към вас тогава?

— Да. Сержант инспектор Кунео пристигна от отдел „Убийства“, защото им позвънихме веднага щом открихме труповете.

— А инспектор Кунео разпита ли госпожа Хановър?

— Да, малко.

— Само малко?

— Няколко минути. Както ви казах, нямаше за какво да пита.

— Да, казахте ни. Но инспектор Кунео въпреки това реши да я разпита?

— Ваша Чест! — възкликна Роузън. — Възразявам. Какво се опитва да направи? Сержант Кунео е инспектор от отдел „Убийства“, извикан на местопрестъплението. Може да разговаря с когото си поиска по каквато и да е причина.

— В такъв случай допускам, че основанието на възражението ви е липса на връзка. И го отхвърлям.

Харди изчака. Беше успял да внуши каквото целеше — че Кунео просто е искал да си побъбри с Катрин, така че вече почти приключваше с разпита.

— Инспектор Бекер, през онази първа нощ, когато той я видя, инспектор Кунео сподели ли някакво мнение за външността на Катрин Хановър?

Като допълнителна награда за Харди Роузън реагира и отново изсумтя възражение.

Браун рязко се обади:

— Отхвърля се. Можете да отговорите на въпроса, инспекторе. Искате ли господин Харди да го повтори?

Харди побърза да го стори, за да се възползва от възможността да привлече отново вниманието на съдебните заседатели:

— Инспектор Кунео сподели ли някакво мнение за външността на Катрин Хановър?

— Да, направи го.

— И какво каза?

— Че тя изглежда дяволски добре.

— Това ли бяха точните му думи.

— Почти.

Когато Харди се върна на масата на защитата, Катрин се наведе към него и напрегнато му прошепна:

— Ами пръстена?

— Какъв пръстен?

— На Миси. Пол й подари огромен камък. След като са пресяли всичко в стаята чак до малките гилзи от куршумите, би трябвало да са намерили и пръстена, нали?

— Може би все още е бил на пръста й.

— О, добре. Прав си. Просто допуснах…

— Не. Струва си да попитам — каза Харди, макар че не можеше да обясни защо точно смята така. — Ще попитам Страут.

— Господин Харди — погледна към него съдия Браун над очилата си, — ако нямате нищо против…

— Не. Извинете, Ваша чест.

Браун отмести поглед към другата маса:

— Господин Роузън, призовете следващия си свидетел.

Роузън се изправи:

— Обвинението призовава сержант инспектор Дан Кунео.

На масата на защитата Харди покри с ръка ръката на клиентката си и я стисна окуражително, или поне така му се искаше.

— Приготви се — прошепна той. — Сега започва неприятната част.

20

Молитвите на Глицки бяха чути. В крайна сметка се оказа, че наистина става дума „само“ за дупчица в сърцето на Закари. Беше съвсем мъничка и лекарите смятаха, че в крайна сметка ще се затвори самичка, макар че Глицки и Трея не можеха да разчитат на това, защото също така бе възможно да не се случи. Но независимо дали дупчицата се затвореше, или не, състоянието на Закари не изискваше незабавна медицинска намеса и нито един от двамата лекари — нито Гавелин, нито Трублъд — не предложи удължаване на престоя в болницата на майката или на детето.

Затова Паганучи бе дошъл в болницата с колата на Глицки и по обяд Трея и Ейб се върнаха у дома, напълно изтощени от преживения стрес и несигурност през изминалите двайсет и четири часа. И двамата не бяха спали повече от час-два. А все още положението с малкото им момченце не бе изяснено. Имаше известна вероятността да се нуждае от сърдечна операция в близкото бъдеще — лекарите и родителите му трябваше да следят отблизо цялостното му развитие, големината на сърцето, енергичността му, цвета на кожата (посиняването например щеше да бъде лош признак). Но онова, което вчера им се бе струвало малко вероятно — че Закари може да бъде едното от осемте деца, родени с това състояние, които водят нормален живот без операция — сега поне бе станало вероятно. Все пак бе нещо, на което можеха да се уловят, макар и доста несигурно. Поне не беше възможната смъртна присъда на стеноза на аортата.

Рейчъл щеше да остане още един при дядо си Нат. Под предлог, че ще подремне малко заедно с Трея — нещо, от което и двамата имаха нужда, — Глицки я накара да легне в спалнята, а Закари блажено спеше в креватчето до нея. След броени минути тя също заспа.

Глицки стана от леглото, отиде в кухнята, направи пълна обиколка и след това се запъти към дъното на коридора покрай стаята на Рейчъл. Провери задната врата, за да се увери, че е заключена и че резето е на мястото си, и се върна отпред в дневната. Лекият дъждец навън замъгляваше прозореца, но той въпреки това се приближи към него и невиждащо се загледа към задънената улица. В крайна сметка се върна обратно в кухнята. Явно бе хапнал малко сухари и сирене — това поне заключи от трохите на масата пред себе си. Събра ги в шепа, изхвърли ги в мивката и натисна копчето, за да прослуша съобщенията на телефона.

Единственото съобщение беше от Дизмъс Харди, който се питаше къде е Глицки и му съобщаваше, че внезапно са възникнали още много въпроси, по-важни от местонахождението на автомобила на Миси Д’Амиен. Трябвало да поговорят. Още през първия ден на процеса се били случили някои неща, които имали връзка с него. Но преди това трябвало да прегледат отново свършеното от Ейб до момента.

Глицки погледна към часовника над печката. Един и десет. Възможно бе Харди още да не се е върнал в съда след обедната почивка. По някаква неясна причина и въпреки огромната си умора Глицки внезапно усети силен прилив на мотивация. Може би равновесието му беше нарушено от безсилието, което бе изпитал, докато наблюдаваше как лекарите правят различни изследвания на новородения му син. Или пък се дължеше на факта, че сега имаше доста голям шанс синът му да се оправи? Или на това, че понякога една кауза може да изглежда изгубена, но после привидната безнадеждност да се окаже етап от пътя към успеха и дори към възмездието? Знаеше само, че сега всичко си е дошло по местата. Беше време да се върне в играта.

И още нещо важно — можеше да го направи от къщи. В известен смисъл, ако водеше разследването от дома си, щеше да има още едно преимущество. Нямаше да има репортери, нито свидетели на онова, което прави, или на хората, с които разговаря. Заети с процеса, Роузън и Кунео със сигурност изобщо нямаше да забележат. Всичко, което правеше, щеше да остане незабелязано, а той точно това искаше.

Пресегна се към телефона.

Пейджърът на Харди му каза да остави номера си. Направи го, след това веднага се обади в кабинета си. Ако и когато се обадеше Харди, трябваше да координират действията си. А междувременно колата на Миси оставаше въпрос, който дори Глицки не се бе сетил да зададе. Всъщност той си даде сметка, че всяка провалена нишка от разследването му до момента тръгваше от Пол Хановър — неговите делови сделки, участието му в политиката, личният му живот. Доколкото Глицки знаеше, нито той, нито Кунео, нито който и да било друг, свързан с този случай, бе отделил някакво внимание на Миси Д’Амиен. Тя беше просто любовницата, а след това и годеницата, но сама по себе си нямаше значение.

Но ако…

Във всеки случай това беше следа, която не бе проверил. А нищо друго не бе дало някакъв резултат.

— Кабинетът на заместник-началник Глицки.

— Мелиса, аз съм.

— Ейб — снижи глас секретарката му. — Как си? Как е Трея?

— И двамата сме доста изморени, но сме добре.

Пауза.

— А бебето? Том… Паганучи… каза, че…

— Зак ще се оправи — прекъсна я Глицки.

— Зак ли? Разбира се, Том все още не знаеше как сте го кръстили. — Явно тя разпространи новината и сред останалите служители. — Слава богу, че е добре. Тук направо се поболяхме от тревога.

— Ами… — За да избегне повече коментари по темата, Глицки премина към деловите въпроси. — Чуй за какво ти се обаждам…

— Нали не работиш?

— Опитвам се, Мелиса. Ти обаче имаш компютър. Искам да потърсиш там кола, регистрирана на името на Мишел Д’Амиен. Д, апостроф…

Харди усети вибрирането на пейджъра на колана си, но тъкмо водеше неприятен разговор със съпруга на Катрин. Първоначално бе възнамерявал да постои при Катрин в клетката по време на обедната почивка, само че забеляза, че Мери и Уил са единствените членове на семейството, които този ден присъстват в съдебната зала, и реши да поговори и с двамата. По-добре сега, отколкото да отлага.

Затова остана при Катрин съвсем малко и вече чакаше на масата на защитата, когато братът и сестрата се върнаха от обяд заедно. Разполагаха с почти половин час преди следващото заседание на съда, затова той отиде при тях, поздрави ги и попита дали може да поговори насаме с Уил, а след това и с Мери, ако остане време, след като приключи с Уил. Очевидно не особено доволен от тази неочаквана засада, понеже смяташе, че ще става въпрос за пари и беше прав, Уил придружи Харди обратно до масата на защитата. Двамата седнаха.

— Е — поде Уил с не съвсем убедителен загрижен вид, — с какво мога да ти бъда полезен?

Беше дал на Харди сумата от сто и петдесет хиляди долара преди осем месеца. Тази сума отдавна бе изчерпана за почасовия хонорар на Харди, за времето, което неговите съдружници и стажанти бяха отделили, за да пишат искове и да приготвят досиета, за големите и многократно публикувани по вестниците обяви за намирането на момичето, което бе останало без бензин на Президио, за таксите за различните регистрации, за консултанта му във връзка със съдебните заседатели и за частния детектив, който Харди бе наел, за да се опита да узнае истината за Уил и за секретарката му (ирония на съдбата, която едва ли щеше да допадне на Уил, ако знаеше). Сега Уил закъсняваше с плащането по последните две месечни фактури, които възлизаха на почти четирийсет хиляди долара.

— Работата е там — каза Харди след кратък обзор и обобщение, — че не искам въпросът със заплащането да пречи на защитата ми, само че, ако си спомняш, вече обсъдихме това, когато поех случая. Обясних ти, че когато процесът започне, всичко ще стане по-скъпо.

— Не че досега беше евтино.

— Не, така е. Процесите за убийство са скъпо нещо. Дори и при цените за близки и приятели, на които се радваш.

— Радвам се значи. Това ми хареса — засмя се Уил.

Харди сви рамене:

— Надявам се, защото досега съм ти спестил почти шейсет хиляди долара. Въпреки това искам да те попитам дали има финансов проблем. Честно казано, малко ми е неприятно да се явявам тук през първите дни от процеса, а клиентката ми да изостава с плащанията.

— Не с много, нали?

— Шейсет дни — подметна Харди. — Само че не това е проблемът. Работата е там, че ми е известно за доста солидното наследство, което си получил неотдавна. Допускам, че разполагаш със сериозен приток на пари в брой, така че това не е проблем. Междувременно аз продължавам да водя защитата на съпругата ти, а ти не си плащаш сметките.

— Ами аз…

— Моля те, позволи ми да довърша. Повярвай ми, за мен този разговор е също толкова труден, колкото е за теб. Но още преди да започнем те предупредих, че хонорарът ми по време на процеса е три пъти по-голям от разценките за другите ми услуги, и ти каза, че това ти звучи разумно. И все още е разумно. Само те предупреждавам, че следващия месец може да получиш истински шок от цените ми, ако не направиш тези месечни плащания.

— Да не искаш да кажеш, че вдигаш цената сега?

— Нищо подобно. Всичко е написано в договора, който подписахме миналия юни. Обаче процесът започна и това променя всичко. — Харди се наведе по-близо до него и сниши гласа си: — Може би не го разбираш, Уил, но обикновено адвокатите по наказателните дела вземат предварително целия си хонорар за процеса. И знаеш ли защо? Защото ако клиентът им бъде осъден, често губи мотивацията си да продължи да плаща на адвоката си. Не поставих такова изискване пред теб или пред Катрин заради личната ни връзка, но започвам да се чудя дали не е трябвало.

Очите на Уил Хановър се стрелкаха из съдебната зала и когато отново се върнаха върху Харди, явно беше решил да изглежда шокиран и гневен.

— Доста си нагъл, след като се опитваш да ме изцедиш в такъв момент. Вече ти платих сто и петдесет хиляди долара. Предварително. Ако това не е признак на добра воля, не знам какво е.

— Беше, но тогава. Сега е друго. Просто исках да те предупредя, че това започва да се превръща в сериозен проблем.

— Или какво? Ще се откажеш? Ще изоставиш Катрин заради едно закъсняло плащане? Сигурно се майтапиш!

Харди не благоволи да отговори на въпроса му. Вместо това каза:

— Ще бъде най-лесно да осигуриш втора сума като първата…

— Сигурно си полудял.

Харди продължи, без да спира:

— … като първата, за да покрие каквото ни дължиш и да ни стигне до края на месеца, ако процесът продължи толкова дълго. А след това да започнем процедурата по обжалването, ако се стигне дотам.

— Ако се наложи да обжалваме ли! С други думи, ако изгубиш!

— Точно така — спокойно отвърна Харди. — Няма да се наложи да обжалваме, ако спечелим.

— Е, не възнамерявам да ти напиша чек за още сто и петдесет хиляди долара при тази смътна вероятност, така да знаеш. Можеш да го кажеш и в банката.

Харди се отблъсна от масата, обгърна с ръка облегалката на стола си и погледна право в красивото и безхарактерно лице. Някак тъжно отново се наведе напред:

— Уил, известно ми е, че между теб и Катрин е свършено, независимо от изхода на процеса. Оценявам, че идваш на процеса и поддържаш образа на добър съпруг. Но знам и защо го правиш всъщност — не искаш да изгубиш уважението на децата си.

Уил отвратен поклати глава:

— Чух достатъчно. Не се чуваш какви ги говориш — каза той и понечи да стане.

— Говоря за Карин Харис, Уил, твоята секретарка.

Уил седна отново на мястото си и каза:

— Няма нищо между мен и Карин Харис.

— Поне такава е официалната версия, която се опитваш да поддържаш пред децата — кимна Харди. — Ти не си имал връзка с нея. Просто Катрин е откачила на тази тема, нали така?

— Точно така — все още предизвикателно му отвърна Уил.

— Значи в очите на децата ти все още си добрият, нали? Таткото, на когото могат да разчитат, който удържа нещата?

Точно така.

— А какво ще стане, ако открият, че ти през цялото време ги лъжеш? Как ще се почувстват? Какво ще изпитат към теб?

— Не съм ги лъгал. Не съм имал никаква връзка.

Харди го гледа няколко секунди. Когато заговори, в гласа или в поведението му не се долавяше заплаха. Беше по-скоро разочарование, че се бе наложило нещата помежду им да стигнат дотук.

— Уил, направи си услуга. Прегледай сметките, които ти изпратих през последните няколко месеца. Ще забележиш сума от около пет хиляди долара, която съм платил на организация, наречена „Хънт Клъб“. Знаеш ли каква е тя? Не? Частна детективска агенция.

Първоначалното презрително изражение на Уил се превърна в смайване, а след това в чист и неподправен страх.

Харди продължи:

— Ако не си имал любовна връзка, едно от първите неща, които взех предвид много отдавна, е, че ти си имал същия мотив да убиеш баща си, какъвто би имала Катрин. Освен това си си дал голям труд, за да си създадеш достоверно алиби. И то почти безукорно. Затова трябваше да проверя дали наистина на дванайсети май си бил на юг или в Сан Франциско. — Остави думите да отзвучат и продължи: — Разбери, че не искам да вадя на бял свят тези неща заради Катрин и изобщо не съм възнамерявал да го правя. За моите цели е достатъчно, че Катрин е била убедена, че й изневеряваш, и внезапно е почувствала необходимост да се срещне с Пол и да разбере какво би й причинил един развод. Но ако ти наистина си имал любовна връзка и съдебните заседатели го узнаят, биха могли да погледнат по-благосклонно на Катрин. Ако всичко останало е еднакво, това винаги помага.

Ръцете на Уил трепереха, лицето му беше посивяло:

— Ти ме изнудваш.

— Разполагам с информацията от четири месеца. Ако исках да те изнудвам, щях да я използвам още тогава.

Уил погледна назад към залата, която беше започнала да се пълни за следващото заседание. В предната част на залата водещата протокола на заседанията Джан Сондърс и приставът се смееха. Няколко съдебни заседатели се бяха върнали на местата си.

— Къде са материалите? — попита Уил.

— На сигурно място. Не е нужно някой да ги вижда. И няма да ги види.

Харди запази каменно изражение като играч на покер. Никой нямаше да види доказателствата за връзката на Уил със секретарката му, защото такива документи нямаше. Детективската агенция беше стигнала до извода, че Уил и Карин бяха прекарали четирите дни на борда на „Кингфишър“. Капитанът на яхтата Морган Бейли отказваше да говори — наетият от Харди детектив беше на мнение, че наскоро забогателият Уил Хановър му беше изпратил солидна сумичка, за да си държи устата затворена. И беше дал на Карин апетитно повишение.

Харди чисто и просто блъфираше и не беше сто процента сигурен, че е прав, докато Уил не стана и не му изръмжа:

— Ще получиш скапания си чек до края на седмицата.

21

— Сержант Кунео, имаше ли конкретна причина да разпитвате обвиняемата в нощта на пожара?

— Да, имаше.

— И каква беше тя?

— Извикаха ме на местопрестъплението, за да разследвам двойно убийство. Обвиняемата каза, че е роднина на собственика на къщата. Дори само това бе достатъчно, за да разговарям с нея. Освен това обаче тя призна, че същия следобед е била в къщата и говорила с господин Хановър.

Каза ли ви за какво са говорили?

Първоначално да. Каза, че са говорили по семейни проси. Но когато я помолих да бъде по-конкретна, тя отговори уклончиво.

— Уклончиво ли?

Харди се изправи и възрази:

Възразявам. Свидетелят прави заключение.

Браун отхвърли възражението, а Роузън почти не забелям прекъсването.

Когато помолихте обвиняемата да обясни кои по-точно са били семейните въпроси, тя какво ви каза?

— Попита ме защо се интересувам.

— И вие какво й отговорихте?

— Казах й, че трябва да науча всичко, което се е случило през последните часове от живота на Пол Хановър, което включваше и онова, за което са разговаряли.

— Тогава тя разказа ли ви за темата на разговора си с господин Хановър?

— Не. Не го направи.

— Вие попитахте ли я изрично?

— Да, може би по шест различни начина.

— И тя не ви отговори?

— Не по същността на въпроса. Повтаряше само: „Това е лично“ или „Това е между мен и Пол“ или „Не мога да мисля за това в момента“.

— Притиснахте ли я по този въпрос?

— Не, всъщност не.

— Защо?

— Защото очевидно беше много разстроена от пожара. Държеше се така, сякаш току-що е узнала, че свекърът й, дядото на децата й, вероятно е мъртъв. След известно време много се разстрои. Тогава ми се стори, че има основателни причини за подобно нещо и я оставих на спокойствие.

Харди си каза, че ходът е доста добър. Роузън правеше така, че да представи Кунео като чувствителен и състрадателен човек.

— А сега ни кажете, инспекторе — продължи прокурорът, — имахте ли повод да забележите нещо характерно във външния вид на обвиняемата?

— Разбира се. От мен се очаква да забелязвам разни неща. Това ми е работата. Огледах дрехите й.

— И с какво беше облечена?

Харди се присви на стола си. Искаше му се да прекъсне разпита, да възрази на основание липса на връзка с делото, но знаеше, че Браун ще го отхвърли. Катрин беше облечена с каквото е била облечена и той не бе в състояние да направи нищо по този въпрос.

— Със синя блуза, кожено яке и джинси.

— Ще кажете ли на съдебните заседатели защо си спомняте дрехите на обвиняемата от онази нощ?

— Разбира се. — Кунео услужливо се обърна към съдебните заседатели. Харди се зачуди дали през обедната почивка не е взел валиум, защото нямаше и следа от характерното тресене на тялото му, което бе забелязал преди обедната почивка.

— Когато по-късно разпитвахме свидетели, един от тях описа жена, излязла от къщата на Пол Хановър непосредствено преди пожара, облечена със синя блуза, кожено яке и джинси.

— Но вие не знаехте това в нощта на пожара?

— Не.

Задоволството на Роузън беше повече от явно. Той направи пауза, за да пийне вода, след това отново се обърна към свидетеля си.

— Сержант, вече можем да насочим вниманието си и към този въпрос. Казахте ли нещо пред инспектор Бекер за привлекателния вид на обвиняемата?

Кунео се справи добре. Явно старателно бяха репетирали. Той сви рамене с почти театрална изразителност:

— Може и да съм го направил. Не си спомням конкретно, но щом инспектор Бекер твърди, че съм казал подобно нещо, явно е така.

— Струва ли ви се, че подобна забележка е неуместна в дадения контекст? На местопрестъплението на двойно убийство и по време на пожар?

— Не знам. Не помня дори да съм казвал или да съм си помислял подобно нещо. Не беше важно.

— Добре, сержант, да продължим нататък. Срещнахте ли се с обвиняемата в деня след пожара?

— Да, отидох в дома й.

— Каква беше конкретната причина за това посещение?

— Имаше две причини. Първо, предишната вечер тя ми спомена, че жертвите са се карали и аз исках да науча повече за това. Второ, исках да получа отговор за семейните въпроси, за които беше разговаряла с него.

— По онова време смятахте ли я за заподозряна?

Тук Кунео показа човечността си пред съдебните заседатели, още един хубав ход.

— На този ранен етап — каза той с усмивка, — всички са заподозрени. — След това стана сериозен. — Не, всъщност обвиняемата не беше заподозряна по онова време.

— Добре, и успяхте ли да зададете въпросите си?

— Не.

— Защо не?

— Защото веднага след като ме покани вътре и ми предложи кафе, тя ми каза, че е говорила със заместник-началника Глицки.

— За протокола уточнявам, че имате предвид Ейб Глицки, заместник-началник на полицейските инспектори в Сан Франциско.

— Точно така.

— Той откъде познава обвиняемата?

— Не знам.

Роузън хвърли объркан поглед към съдебните заседатели, след това отново се обърна към свидетеля:

— Инспекторе, необичайно ли е заместник-началникът лично да разпитва свидетел по време на разследване на убийство, което е поверено на друг инспектор?

— Не съм виждал да се е случвало друг път.

— Никога преди? Нито веднъж?

Харди вдигна ръка:

— Ваша Чест, въпросът вече получи отговор.

— Приема се.

— Добре — каза Роузън. — Може да се върнем към намесата на заместник-началник Глицки по-късно. Междувременно ни кажете — били сте заедно с обвиняемата в кухнята, така ли?

— Да.

— Можете ли да опишете на съдебните заседатели какво се случи след това?

— Разбира се. Тя тъкмо приготвяше домашни макарони и ме попита дали ги обичам. Каза, че съпругът й не е в града…

Катрин стисна ръката на Харди и започна настойчиво да му шепне нещо. Той не можеше да си позволи съдебните заседатели да забележат, че тя реагира зле, затова скочи на крака и извика:

— Възразявам, Ваша Чест.

— На какво основание, господин адвокат? — меко и просто въпросително попита Браун.

Мислите на Харди бушуваха в главата му. Беше станал, за да накара Катрин да замълчи и да предизвика Кунео, тласкан просто от сляпа ярост, защото знаеше, че той лъже, но това не беше основание за възражение.

— Няма връзка?

Браун дори не се замисли:

— Да не би да правите догадки, адвокате? Струва ми се, че вие лично обърнахте внимание на този проблем във встъпителната си реч. Възражението се отхвърля.

Залата зад гърба на Харди се раздвижи от обещанието за още фойерверки. Роузън се усмихна на Браун:

— Благодаря ви, Ваша Чест. — След това делово се обърна отново към Кунео: — А сега, инспекторе…

Само че Харди прошепна нещо бързо на клиентката си и отново се изправи и прекъсна въпроса:

— Ваша Чест!

Без да полага усилие да прикрие раздразнението си, Браун дръпна очилата си надолу и го изгледа над тях:

— Да, господин Харди?

— Обвиняемата би искала да помоли за кратка почивка.

— Молбата се отхвърля. Господин Роузън, продължете.

Само че Харди нямаше да позволи да му откажат:

— Ваша Чест, разрешете да се приближа.

Търпението й беше изчерпано, затова Браун просто изви очи нагоре, след това направи на Харди знак да се приближи, като го измери с предупредителен поглед. Той излезе иззад бюрото си, приближи се до подиума и тихо каза:

— Извинете, Ваша Чест, но клиентката ми спешно трябва да отиде до тоалетната.

— Спешно значи. Много интересно — прошепна тя. Бясна, съдийката помълча още няколко секунди. — Това е под възможностите ви, господин адвокат. — Най-накрая тя вдигна чукчето си и го стовари с трясък: — Съдът се оттегля за петнайсет минути.

— Не мога да повярвам, че лъже така.

— Всъщност е още по-зле. Не казва нищо, което можеш да отречеш.

— Но аз не съм…

— Напротив. Казала си му, че Уил отсъства. Попитала си го дали обича домашно приготвени макарони. Ти ми го каза.

— Тогава ще излъжа и ще кажа, че не е така. Харди вдигна ръце и покри ушите си:

— Не ми казвай това дори когато сме насаме, моля те. Трябва да се придържаме към истината. Само това имаме.

Бяха в клетката, пет минути преди края на почивката.

— Но те ще си помислят, че съм търсела близостта му, за да не ме разследва.

— Точно така. Това ще си помислят.

— Няма ли да направиш нещо?

— Все още не знам, Катрин. Не знам. Но най-важното нещо в момента, единственото нещо сега е да не реагираш пред съдебните заседатели. Не им позволявай да видят нещо друго, освен че си отвратена.

В крайна сметка Харди не можа да го скрие от съдебните заседатели. Според свидетелските показания на Кунео излизаше, че Катрин му е предложила поне вечеря, а може би нещо повече. Той със сигурност успя да създаде това впечатление. Наложило се да я отблъсне, като й напомни, че е заподозряна в хода на разследване на убийство. Тя не приела отказа му добре и обидена отказала да отговаря на въпросите му. След малко той решил да си тръгне. За пръв път започнал да гледа на нея като на възможен заподозрян.

След като бе нанесъл достатъчно поражения на този фронт, Роузън се върна на въпроса с Глицки:

— Любопитен съм, инспекторе, заместник-началник Глицки даде ли ви някакво обяснение защо и той разследва смъртта на Пол Хановър?

Харди стана:

— Възразявам. Слухове и няма връзка.

— Господин Роузън?

— Ваша Чест, това е свързано с мотивите и с основанията на заместник-началник Глицки да изопачава показанията по този случай. Ако той смята, че се намира под политически натиск да постигне определени резултати по това дело, спомените, поведението и показанията му са крайно подозрителни.

— Ваша Чест — парира го Харди, — заместник-началникът не е свидетелствал, той не е бил свидетел до този момент, затова няма какво да бъде поставяно под съмнение. Той ще даде показания, ако изобщо се стигне дотам, само ако свидетелят каже нещо, което да направи показанията му релевантни. Ако това се случи по-късно, така да е, но засега е твърде рано да се обсъжда.

Харди знаеше, че рано или късно ще трябва да се справи с този проблем, но искаше Ейб да го повдигне първи. Да обясни статута си в това разследване най-напред от собствената си позиция, а не да сяда на свидетелското място, вече обременен от подозренията на съдебните заседатели, че поведението му е съмнително. Харди знаеше, че е прав — Браун трябваше да изчака, докато има основание да приеме тези показания. Само че тя нямаше такива.

Съдийката си пое въздух:

— Господин адвокат, предвид на онова, което чух до момента, ще го допусна. Но ви предупреждавам да държите нещата под строг контрол, господин Роузън. Не се увличайте.

Това не допадна на Харди, но допускането на показанията беше в пълномощията на съда. Роузън накара протоколчика да прочете въпроса на Кунео — същността беше дали Глицки се е опитал да му обясни защо разследва смъртта на Хановър.

— Да, обясни ми. Каза, че кметицата Кейти Уест го е помолила да се включи.

Споменаването на кметицата на Сан Франциско предизвика отчетлив ропот от страна на публиката, но то бързо утихна. Никой не искаше да пропусне следващия въпрос:

— Той каза ли ви защо?

— Не, господине. Той е мой началник. Бях поставен пред свършен факт. Просто допуснах, че има политически мотиви, и не обърнах особено внимание.

Харди възрази, че се правят догадки, и Браун го прие. Само че това беше малка и незначителна победа на фона на поредица от поражения. А предстояха и още:

— Сержант, как се отрази намесата на заместник-началник Глицки на разследването ви?

— Най-пряката последица беше, че той ме предупреди да не разпитвам повече обвиняемата.

— Предупреди ви? — Роузън разигра шок и смайване пред съдебните заседатели. — Как така ви предупреди?

— Каза, че тя заплашва да подаде оплакване срещу мен за сексуален тормоз и че за мое добро трябва да я оставя на спокойствие.

— И как бе разбрал това заместник-началник Глицки? Какво ви каза?

— Тя му се обадила.

— Каза ли ви кога му се е обадила?

Харди отново стана, този път на основание слухове и догади. Възражението му отново бе прието, той облекчено си пое дъх и седна.

Само че Роузън не си губеше времето:

— Инспектор Кунео, обвиняемата наистина ли подаде оплакване за сексуален тормоз срещу вас?

Разбира се, Харди и Катрин бяха обсъдили това още от самото начало. Накрая бяха решили, че ако подаде оплакването, след като е била обвинена в убийствата, би изгледало чисто и просто цинично и двулично. Затова решиха да не го прави. Сега, разбира се, им се стори, че са взели погрешно решение.

Кунео всъщност отвърна с изпълнена с разбиране усмивка:

— Разбира се, че не.

— Не го ли направи?

— Не, сър, не го направи.

Трея и Закари все още спяха.

Глицки не бе успял да проследи колата. Не беше въведена като открадната и не бе в списъка на вдигнатите с „паяк“ коли в града. Беше звънил на съседните обществени гаражи, където Миси би могла да си наеме място за паркиране. Нищо. Това само по себе си беше интересно, помисли си Глицки. Къде беше проклетото нещо? Обади се в пътна полиция и провери извадените от движение коли — и там нищо. Макар да знаеше, че е напълно възможно един прекрасен ден някой просто да е свил колата и след това да си е казал — а, мерцедес, чудничко — и да я бе задържал. След като Д’Амиен беше мъртва едва ли някой щеше да съобщи, че е открадната.

Само че Глицки успя да се добере до адрес, на който Д’Амиен беше живяла, когато бе регистрирала колата. Смутен, задето не се бе сетил да провери по-рано, след като единственото, което се искаше, беше да погледне в компютъра на пътна полиция, той си напомни, че французойката всъщност никога не бе заемала важно място в разследването му. Тя беше невидимата жертва, придатък към Пол Хановър, без значение сама по себе си.

Каза си, че най-вероятно продължава да е точно така, но въпреки това разполагаше със следа, която не беше проследил. Тя можеше да заведе някъде. А може би щеше просто да го отведе до Единайсето авеню, номер 235, и да свърши там. Изненадано си даде сметка, че жилището се намира на няма и четири пресечки от мястото, където седеше на кухненската си маса. След пет минути вече беше написал бележка на Трея, в случай че тя междувременно се събуди — просто излизал да се поразходи. Щял да се върне след двайсет минути.

Денят навън не бе станал по-приятен. Ниско над града бяха надвиснали гъсти облаци, а лекият дъждец, завалял преди около час, явно валеше в целия квартал. Глицки облече любимото си избеляло кафяво авиаторско кожено яке с яката от изкуствена кожа. Вървеше с ръце в джобовете, с широки крачки и приведени рамене, за да се предпази от студа.

Като повечето от останалите сгради в квартала — и като собствената му къща, разбира се — къщата беше двуетажен близнак, а жилището на Д’Амиен явно беше на приземния етаж. Той се приближи към малкия покрит вход, натисна звънеца и звънът му отекна вътре. След като никой не отговори, той надникна през едно от малките прозорчета на вратата и успя да различи някакви мебели, килим и лавица за книги в дом, който много приличаше на неговия.

— Ехо? — отекна треперливият глас на възрастна жена с бруклински акцент някъде горе и зад него. — Не са си у дома. На работа са. Мога ли да ви помогна?

Глицки вдигна поглед към стълбището, което водеше към горния етаж, но остана на най-долното стъпало. Тъй като беше едър и чернокож, той знаеше, че невинаги го посрещат гостоприемно. Затова извади портфейла си, показа значката си и каза:

— Аз съм от полицията. Имате ли нещо против да се кача?

— Нали не са загазили? Изглеждат ми толкова свестни хора. — След това жената сякаш се сети за нещо и попита: — Нали не са умрели? Ой, кажете ми, че не са умрели, боже, не отново!

Глицки се закова на петото стъпало:

— Отново ли?

— Предишната ми наемателка Миси. Такова хубаво момиче. Дойде един полицай… — безнадеждно махна тя с ръка, — и просто ей така ми съобщи, че е мъртва. Загинала при пожар.

До този момент Глицки бе останал с убеждението, че годеницата на Хановър е живяла в къщата на Аламо Скуеър. Но очевидно тя бе запазила и това жилище. При все това искаше да се увери:

— За Миси Д’Амиен ли става дума?

— Бог да даде покой на душата й.

— Да. — Той докосна закачената на касата на вратата мезуза1. — Виждам, че сте еврейка. Аз също.

Жената примижа насреща му, защото не беше съвсем сигурна дали може да му вярва.

— Ейбрахам Глицки — протегна ръка той, а тя колебливо я стисна.

— Рут Гътри.

— Всъщност се надявах да поговоря с някого за Миси Д’Амиен.

— Наистина ли сте евреин? — примижа срещу него тя.

— Барух ата Адонаи… — каза той. Глицки бе преминал през бар мицва преди много години и ходеше в синагогата заедно с баща си по няколко пъти годишно, по време на празниците. Все още можеше да каже нещо на литургичен език, когато се наложеше. Измъченото му и белязано лице се постара да се усмихне.

— Тогава влизайте вътре, не стойте в тази супа — покани го госпожа Гътри. — Да ви предложа нещо топло? Кафе или чай?

— Чай е добре, благодаря.

— Хайде, влизайте и сядайте. Веднага идвам.

Глицки седна на един от облечените с калъфи столове в дневната и я чу как пуска вода в кухнята, а след това различи и щракането на газовия котлон. След по-малко от минута тя се появи с поднос с празни чаши и чинийки, захар, сметана и малко бисквити.

— Когато чайникът започне да свири, ще се наложи да ме извините — предупреди го жената и седна.

— Значи вие сте собственичката на това място?

— Още от 1970 година, ако щете вярвайте. Моят Нат купи къщата като инвестиция.

— Нат. Баща ми също се казва Нат.

— Сега вече се шегувате — посочи го тя с пръст.

— Кълна се — вдигна дясната си ръка той.

След секунда тя реши да му повярва. Облегна се на кушетката.

— Добре, Ейбрахам, син на Натаниъл, с какво мога да ти помогна?

Не му отне и три минути, за да й обясни. Всъщност въпросът не бил официален. Сигурно през последните няколко месеца е чела във вестниците за случая, само че имало някои неща във връзка със собствеността на Пол Хановър, които били свързани и с Миси Д’Амиен. За жалост всички усилия да се свържат с някой от роднините й останали без успех.

— Знам. Ваши колеги от полицията идваха и ме питаха за същото веднага след случилото се. Но не познавам други хора, които да я знаят.

— Тя попълни ли някакви документи, когато се нанесе тук?

— Разбира се. Нат казваше — доверявай се на всички, обаче ги накарай да подпишат документите.

— Значи е имала препоръки?

— Ама за какво ли? — отбеляза госпожа Гътри с тъжен смях.

— Какво искате да кажете?

— Бяха на френски. Тя ми ги прочете преведени на английски, обаче може просто да си ги е измислила. Какво се очаква да направя? Да се обадя и да й проверя препоръките ли? Както и да е, Нат вече го нямаше, тя ми се стори мило момиче и имаше пари. А, ето чайникът свири.

Жената отиде в кухнята. Глицки се изправи и я последва.

— Значи е имала работа?

— Да, обаче къде работеше? — Тя напя водата в един чайник. — „Липтън“ става ли?

— Разбира се — прие Глицки. — Къде работеше?

— Само минутка. Ей сега ще се сетя. — Тя се обърна и го поведе обратно към дневната. — Аха, ето — възкликна жената.

— Как се казваше онова място? Ах. Легла, постелки и завивки или нещо подобно. Нали се сещате, почти в центъра.

Глицки наистина знаеше мястото. Беше голям магазин за стоки за бита, в който работеха вероятно стотици служители. Глицки, който си помисли, че това ще е следващата му стъпка по тази следа, попита дали Миси е плащала наема си с чек.

Госпожа Гътри се замисли, отпи от чая си и каза, че е било така.

— Дали случайно не пазите някои от квитанциите? Може да е оставила нещо в банката преди смъртта си?

Тя кимна:

— И това го знам от Нат — нищо не хвърлям. Просто пазя. Бог да го благослови, прав беше. Тези копелета от данъчното. Чакайте, това беше миналата година, нали? Папката й трябва все още да е сред документите ми.

В съдебната зала Кунео все още беше на свидетелското място като свидетел на Роузън. Фойерверките от предишните му показания бяха само въведение. Все още не бяха стигнали до доказателствата. Само че след следващата почивка положението щеше да се промени.

— Инспектор Кунео, търсехте ли нещо конкретно, когато извършихте обиска в дома на обвиняемата?

— Разбира се. Не можеш да получиш заповед за обиск, без да направиш списък на конкретните неща, които търсиш. — Кунео и съдебните заседатели вече добре се познаваха. Сега самото олицетворение на търпелив наставник, той се обърна с лице към тях. — Списъкът с нещата, които търсиш, е част от заповедта за обиск.

— Добре — каза Роузън, — и какво бяхте включили в списъка на първата заповед за обиск?

— Дрехите, с които беше облечена в нощта на пожара.

— Намерихте ли тези дрехи?

— Да, бяха в дрешника и в коша за дрехи в голямата спалня. Спортните обувки, с които е била обута, а също панталонът и синята риза.

Роузън беше донесъл дрехите в съдебната зала, пъхнати в отделни найлонови пликове. След като Кунео разпозна всяка от тях поотделно, Роузън поиска да ги впишат като поредните доказателства на обвинението след пистолета, гилзите, един от намерените куршуми — сега бяха записани под номер 5,6 и 7. След това се обърна отново към свидетеля си:

— Какво направихте с тези вещи?

— Отнесох ги в полицейската лаборатория, за да бъдат изследвани за барутен прах, петна от кръв или бензин.

— В лабораторията успяха ли да открият нещо?

— Отчасти. Имаше следи от бензин по панталоните и по обувките.

— От бензин. Благодаря ви. — Роузън не направи пауза, а се върна до масата си, взе малка книжка и отново се приближи до свидетелското място.

Харди знаеше какво следва — дневникът. Наистина отново се ядоса, задето Катрин беше настояла Хедър да не дава показания. Да, това щеше да я травмира временно, но от друга страна, Харди щеше да успее да представи Роузън като особено безсърдечен и дори противен, след като бе принудил момичето да свидетелства срещу собствената си майка. Съдебните заседатели щяха направо да преливат от съчувствие към Катрин и към дъщеря й.

Само че сега нямаше да стане нищо подобно. Играта щеше да се изиграе докрай.

— Сержант, разпознавате ли този предмет? — продължи Роузън с неутрален тон.

Кунео разгледа предмета за момент, разтвори го и отново го затвори.

— Да.

— Бихте ли казали на съдебните заседатели какво е това?

— Разбира се. Това е дневникът на Хедър Хановър. Хедър е по-малката дъщеря на обвиняемата.

Докато Роузън изискваше дневникът да бъде вписан като осмото доказателство на обвинението, публиката рязко се оживи, след като разбра, че става дума за дневника на дъщерята на обвиняемата. Част от обвинението в името на народа!

— Инспекторе, кога за пръв път видяхте този дневник? — попита Роузън.

— В понеделник след процеса. Вече смятах обвиняемата за главен заподозрян и поисках втора заповед за обиск за документи в дома й.

— Какви документи?

— Исках да прегледам преди всичко финансовите й документи, но освен това и компютърни разпечатки, телефонните сметки, разписките от кредитните карти и дори списъците с покупките. Всякакви писмени документи, което, разбира се, включваше и дневници като този, който можеше да потвърди или да отхвърли алибито й за деня на убийствата. Обвиняемата каза, че децата й не са били у дома. Искахме да проверим документи, които да го доказват.

— Какво научихте от този дневник? От дневника на Хедър?

Кунео леко извърна глава и даде показания направо на съдебните заседатели:

— Хедър неочаквано решила да се прибере у дома след училище и е била вкъщи през целия следобед и през нощта.

— А какво ви беше казала обвиняемата?

— Тя ми каза, че се е прибрала у дома след следобедния си разговор с Пол Хановър, че е останала там цялата вечер и е гледала репортажа за пожара по телевизията.

— Инспекторе, бихте ли прочели съответния откъс от дневника на Хедър Хановър за деня, в който е бил убит дядо й?

Харди крадешком метна поглед към съдебните заседатели. Всички сякаш се бяха привели напред в очакване. Както предполагаше, това беше труден момент за защитата, а сега бе станал още по-труден, след като за собствено удовлетворение бе установил, че Уил Хановър наистина е имал любовна връзка със секретарката си. Ако можеше поне да демонстрира истинността на това твърдение, това можеше да вдъхне доверие в действията на Катрин през нощта на пожара, въпреки че тя първоначално бе излъгала за тях. В момента обаче разполагаше само с лъжата на Катрин и със собственоръчно написаното от дъщеря й опровержение на алибито й, но нямаше нито едно доказателство за любовната връзка на съпруга й.

Кунео беше отворил малката книжка и сега прочистваше гърлото си:

— … по някаква причина мама искаше всички да излезем тази вечер и ни каза да останем навън и да си купим пица или нещо друго. Само че тази седмица имам ужасно много домашни — два теста утре!! — затова казах на Сол да ме остави тук, за да уча. Трябваше да измисля какво да ям, защото мама пак беше излязла, което напоследък е съвсем обичайно.

Кунео спря, прокурорът му кимна и той затвори книжката.

— Разговаряхте ли по-късно с дъщерята на обвиняемата за този текст?

— Да.

— И какво ви каза тя?

— Каза, че си е била у дома цялата вечер. Майка й не била вкъщи. — Кунео изчака секунда и добави, без никой да го пита: — Обвиняемата ни беше излъгала.

Харди дори не си даде труда да възрази.

22

Показанията на Кунео отнеха почти целия следобед и Браун попита Харди дали би предпочел да приключат за днес, вместо да започва кръстосания си разпит и да се налага да го продължава на следващия ден, след като е задал само няколко въпроса. Както бе по отношение на всичко останало в този процес, и това решение имаше своите за и против. Дали да се възползва от първата възможност и незабавно да атакува фактите и впечатленията от показанията на Кунео, за да не даде възможност на съдебните заседатели да се приберат у дома и да преспят с тази мисъл? Или беше по-добре да подложи инспектора на кръстосан разпит без прекъсване, който може да го изтощи и да върне обичайната му нервност? Накрая, отчасти защото остана с впечатлението, че Браун би предпочела съдът да се оттегли, а той искаше да достави удоволствие на съда, Харди избра втората възможност.

Затова беше едва четири и няколко минути, когато двамата с Катрин се озоваха в клетката зад съдебната зала. Седнаха на бетонната пейка — Харди, приведен напред с наведена глава и опрял лакти на коленете си.

— За какво си мислиш? — попита го тя.

— Че ми се иска да се беше прибрала у дома след разговора със свекъра си.

— Знам.

Той й метна кос поглед.

— Как научи за пожара?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, след като не си била у дома и не си гледала новините по телевизията, какво те накара да се върнеш в дома на Пол?

Въпросът му я накара да застине:

— Не знам. Може би съм чула по радиото. Може би съм пуснала радиото…

— Може би! — Харди рязко се изправи и изстреля думите към нея. — Може би си включила радиото? Що за глупости!

— Това не е…

— Ти си ходила на пожара, Катрин. Била си там, разговаряла си с Кунео и с Бекер. Какво те накара да отидеш там?

— Аз… не съм сигурна. Искам да кажа, че разбира се, знаех за пожара. Можеш да чуеш нещо и да не си спомняш откъде точно си го чул, нали? Тази нощ стоях в колата си, пред дома на Карин един бог знае колко време, след това отидох чак до офиса на Уил, но беше късно и там нямаше никой, а след това просто карах, без да знам къде да отида. Сигурна съм, че радиото в колата беше пуснато. Сигурно съм го пуснала и когато са съобщили за пожара… — тя просто не можеше да намери повече думи.

— И каза и на двамата инспектори, и на мен, че си научила за него от телевизията.

— Да. Спомням си…

— Какво си спомняш? Какво им каза или какво се случи наистина?

— И двете, Дизмъс — осмели се да докосне ръката му тя, — не се дръж така.

Той се дръпна от нея и стана.

— Никак не се държа, Катрин.

— Плашиш ме.

— Аз ли те плаша? Трябва да ти кажа, че ти ме плашиш. — Той отново седна и сниши глас: — Може би не разбираш, но има цели пет часа от момента, когато си си тръгнала от дома на Пол първия път, и когато си се върнала там по време на пожара. Ти ми каза, че през цялото това време си била пред дома на Карин и си я чакала да се прибере, надявала си се да се прибере, което би означавало, че не е била с Уил. А сега научавам, че си ходила с колата един бог знае къде и че може би — обожавам това може би — радиото е било пуснато… Мили Боже!

Отново се изправи, приближи се до пръчките на решетката и ги стисна. Отне му известно време, но най-накрая успя да се овладее, върна се и седна до клиентката си.

— Знаеш ли, Катрин, много неща, всъщност всичко, което преживяхме заедно напоследък, ми се струваше правилно и редно, защото приемах на доверие много от това, което си, което представляваш. Ти си първата жена, която съм обичал и не искам да повярвам, никога не съм можел да повярвам, че си способна да извършиш това, в което те обвиняват.

Тя понечи да каже нещо, но той я прекъсна:

— Не, позволи ми да довърша, моля те. Повярвах ти преди, когато ме излъга за това алиби и ми каза, че не си искала да те помисля за жена, способна да шпионира съпруга си. Сега вече знам, че си такъв човек и мога да го приема и знаеш ли какво? То изобщо не променя отношението ми към теб. Всичко е наред. Сигурно ще се учудиш, но мнозина от нас не са съвършени. Само че е съвсем различно да продължаваш да ме лъжеш. Лъжите са нещо лошо. Те разкъсват тъканта. Бих предпочел просто да ми кажеш, че си ги убила. Така ще знам коя си и ще работим с каквото имаме.

Ръцете на Катрин бяха сключени в скута й и сълзите й капеха върху тях.

— Ти знаеш коя съм.

— Преди час бих казал, че е така. А сега ще остана тук, докато не ми кажеш нещо, в което да повярвам.

Тишината ставаше все по-тежка, докато секундите се нижеха. Цялото тяло на Харди усещаше гравитацията, която го теглеше към отчаянието. Обърна глава към нея. Тя не беше помръднала. Бузите й бяха мокри от сълзи. Без да го поглежда, тя проговори едва чуто:

— Не разбрах за пожара от телевизията.

Той чакаше.

— Ходих в един бар. Телевизорът беше пуснат.

— В кой бар?

— „Харис“ на Филмор. Паркирах пред дома на Карин и останах там, докато се стъмни, а когато тя не се прибра, разбрах, че е някъде с Уил и просто реших… реших, че и аз трябва да му изневеря. Да му го върна. Децата ми, особено момичетата, не бива да узнаят, че съм извършила това. Аз не правя такива неща, Дизмъс, никога досега не съм правила. Но бях изпаднала в паника. Животът, който бях живяла от двайсет години, беше свършил. Знам, че го разбираш.

— Не знам какво разбирам — каза Харди. — Кой те взе оттам?

— Там е работата. Уплаших се. Изпих една маргарита и говорих с някакъв тип около час, но… както и да е… пожарът ме спаси.

— По телевизията?

— Да.

— И ти трябваше да отидеш на мястото на пожара, защото гори къщата на свекъра ти?

— Да. Беше само на няколко пресечки. Трябваше да отида. — Тя отново докосна ръката му и този път задържа своята там. — Дизмъс, наистина се случи това. Това направих. Затова не можех да ти кажа. Трябва да ми повярваш. Това е истината.

Още сълзи, този път на Франи.

Лицето й бе набраздено от сълзи, докато седеше, гушнала Закари, с Трея от едната си страна и Рейчъл от другата. Седяха на дивана в дневната на Глицки. Трея, все още изтощена, въпреки това бе успяла да се облече. Рейчъл бе необичайно притихнала, явно заразена от сериозността и напрежението на възрастните. Седеше притисната до Франи и държеше обутото краче на братчето си в малката си ръчичка.

Веднага щом бе научила новината, Франи дойде, за да разбере с какво може да помогне. Най-малкото, донесе им вечеря за днес. Обади се на съпруга си и му каза да се срещнат в дома на Глицки веднага щом се освободи — нещо не било наред със сърчицето на бебето. Можело да се наложи да вземат Рейчъл при тях у дома, ако се налагало.

— Изглежда направо съвършен — каза тя, подсмърчайки.

— Така е — отвърна Трея. — Просто все още не знаят много.

— Обаче знаят, че не е стеноза на аортата — каза Глицки, но гласът му не звучеше особено убедително. Той и останалите мъже — баща му Нат и Дизмъс Харди — седяха на столове от отсрещната страна на малката стая. Глицки разказа набързо за първото посещение на кардиолога, за двете възможности за състоянието на Закари, които му бе представил. ВСД била по-добрата прогноза и те се надявали да се окаже тя. — Затова ни се иска да вярваме, че имахме късмет, макар че в момента не изглежда точно така.

— Сигурни ли са, че е дупчица в сърцето му? — попита Харди.

— Да — отвърна Трея. — Тази сутрин потвърдиха.

— Но това може да се промени? — попита Франи.

— Няма да се промени фактът, че е дупчица — каза Трея. — Обаче няма да се окаже, че е стеноза на аортата, ако това имаш предвид. Не допускат да е това.

— Сигурни са, Трей — обади се Глицки в желанието си да бъдат точни. — Не е стеноза на аортата. В момента им прилича на безвреден шум на сърцето. Така казват.

— Лошото е, че засега не могат да направят никакви прогнози — каза Трея. — Той може да посинее утре, или още днес, или през следващите пет минути…

— Или никога — намеси се Глицки. — Може би.

— Да, или никога — съгласи се съпругата му.

Осемдесетгодишният Нат Глицки се изправи и прекоси стаята:

— Време е малчуганът да се запознае с дядо си — каза той, — ако някоя от вас, красавици, се дръпне и направи на стареца малко местенце.

— Кого наричаш старец? — възрази му Франи и му направи място.

Харди даде знак на Глицки и двамата отидоха в кухнята, където останалите не можеха да ги чуват, ако говореха тихо. Хорди извади от кафявата хартиена торба голямата тенджера, която бяха донесли, после свали фолиото от отвора й. Франи бе приготвила световноизвестните си бели макарони със сирене и наденички. Бяха все още топли. Харди ги пъхна във фурната, след това издърпа една маруля от другата торба.

— Купа за салата? — попита той. — Глицки я извади от бюфета и му я подаде, а той го попита: — Ти държиш ли се?

— Малко съм замаян — въздъхна дълбоко той. — От време на време. В болницата беше доста зле. Когато лекарят ми каза да се надявам да е само дупчица в сърцето, ми се прииска да го убия.

Харди мълчеше. Той бе преживял смъртта на свое дете. Познаваше чувството.

— Непрекъснато си повтарям, че това е малкият дявол — продължи Глицки. Белегът на устната му изпъкна, докато той се бореше с чувствата си. — Утре ще ходим в болницата за още изследвания. Тогава ще стане ясно.

— Утре?

— Искат да го наблюдават отблизо през първите дни — кимна Глицки.

— Но ще ви позволят да се приберете у дома, нали?

— Той си е добре у дома, освен ако нещата не се променят. Днес за няколко минути дори успях изобщо да не мисля за това.

След това Глицки разказа за неуспешните си опити да намери колата на Миси, за това, че бе успял все пак да открие адреса й, и за разговора си с Рут Гътри.

През цялото време Харди мълчаливо миеше марулята, изплакна я, накъса я на малки парченца в голямата дървена купа. След като Глицки му разказа къде е живяла Миси, къде е работила и как е плащала наема с чековата си книжка, Харди пусна и последното парченце маруля в купата.

— Имаш ли готов сос, или да разбия малко?

— Ти май не ме слушаш — каза Глицки.

— Слушам те. Радвам се, че си намерил с какво да се разсееш от проблемите тук, обаче Миси Д’Амиен няма никакво значение.

— Как така?

— Отчасти защото никога не е имала значение, отчасти защото Катрин отново промени алибито си днес. За пореден път.

— На заседанието?

— Не, слава богу. Само пред мен — погледна той приятеля си в очите.

— Смяташ ли, че го е направила?

— Вече не смятам, че е невъзможно. Така да го кажем. — Взе една кърпа от дръжката на хладилника, избърса ръцете си и каза: — Сега ми се струва, че би било огромна грешка да й позволя да свидетелства…

— Защо?

— Защото ще я попитат за алибито й — със сигурност ще го направят, защото вече знаят, че отначало е излъгала за него. И за да им отговори, тя или ще трябва да лъжесвидетелства, или отново да промени версията си. И в двата случая ще е истинско бедствие. Само че ако не свидетелства, историята със сексуалния тормоз също отива по дяволите, а аз винаги съм смятал, че това е причината Кунео да си я набележи. Нещо повече, това е теория, в която биха повярвали и съдебните заседатели.

— Значи не смяташ, че ще повярват на мен?

— Ще ти повярват, разбира се. Ще повярват, че Катрин ти е казала за това. И какво? Ако не я накарам да застане на свидетелското място и да го заяви лично, тогава показанията ти ще останат без потвърждение. Ще се основават на слухове и няма да бъдат приемливи… знаеш го не по-зле от мен. Да не говорим, че вече превърнахме това в огромен въпрос и трябва да го разгледаме. Затова нямаме шанс, ако тя не свидетелства. Направи ли го, спукана ни е работата.

Глицки се бе облегнал на кухненския плот със скръстени ръце и свъсено лице.

— Не искам да повярвам, че Кунео през цялото време е бил прав.

— И аз. Само че след Кунео Роузън ще призове неговите свидетели, а това също ще бъде грозна картинка. Всички ще кажат, че са видели Катрин, и аз вече започвам да си мисля, че причината да го твърдят е, че наистина са я видели.

Глицки помълча секунда-две, след което попита:

— Значи смяташ, че в крайна сметка тя е взела пръстена?

— Пръстена ли?

— Да. Пръстена на Миси. — Забеляза въпросителния поглед на Харди и обясни: — Рут Гътри го спомена днес, преди да си тръгна, и аз си спомних, че чух за това доста отдавна, още в началото на всичко.

— Канех се да се обадя на Страут по този въпрос. Сигурен ли е, че не е бил на трупа?

— Никаква възможност. Видях трупа, Диз. Нямаше никакъв пръстен. Всъщност изобщо нямаше пръсти.

— Добре, но защо да смятаме, че Катрин го е взела?

— Защото, ако… ако наистина е виновна, най-вероятно е извършителят да го е свалил от тялото. Предполага се, че пръстенът струва колко… сто хиляди? И още не е намерен? Какво остава? Някой да го е взел.

— Или да е паднал в пожара.

— Добре, но тогава щеше да е в пепелта.

— Може пък Бекер или някой от хората му да са го взели.

Това не допадна на Глицки:

— Малко вероятно е. Бил съм на такива места, момчетата от пожарната описват всичко. А ти защо смяташ, че не го е взела Катрин?

Харди не отвърна веднага. Въпросът беше хубав.

— Най-вече защото тя попита за него едва вчера по време на процеса. Не вярвам да повдигне въпроса, ако го е откраднала. Но най-вече, защото й хрумна случайно и тя веднага ми го каза. Така ми се стори. Сигурен съм, че не беше репетирано. Просто ме попита къде е пръстенът.

— Добре — съгласи се Глицки. — Колко лошо е новото й алиби?

— Не е по-лошо от предишното. Просто е различно. Защо?

— А достоверно ли е? Може ли да е истина? Ти как смяташ?

Харди вдигна ръка км челото си.

— Защото ако е истина, макар и да е различно, тя не го е извършила — каза Глицки.

Харди вдигна поглед към тавана, поклати глава и изруга.

— Трябва да намериш пръстена — заяви Глицки.

Харди прогони от мислите си малкото недоразумение, което бе имал със съпругата си. Разбира се, тя беше разочарована, че той няма да се прибере у дома след вечерята у Глицки, но знаеше как стоят нещата по време на процес. Щеше да го преодолее, той също. Само че в момента Харди трябваше да се опита да поговори с Мери Родман, снахата на Катрин. Днес тя беше присъствала в залата и той искаше да размени няколко думи с нея, само че разговорът за сметките с Уил му бе попречил и бе отнел цялото време.

Обаче необичайно бързото темпо, с което се развиваше процесът — за разлика от ледниково бавното придвижване на предварителните искове и събирането на доказателствата през последните месеци, — осуетяваше усилията му да бъде с крачка напред пред развитието на събитията. Сега, само за да не изостава, той трябваше ефективно да използва всяка възможна секунда от този и от следващите дни. Макар да бе под напрежение, Харди почувства, че трябва да се види тази вечер с Ейб и с Трея, да им засвидетелства подкрепата си. Но сега мисията му беше изпълнена, посланието бе предадено и той отново се залови за работа, посвети времето си на своята клиентка.

От кабинета си беше уговорил срещата първоначално за седем и половина. Направи го веднага щом се върна от съдебната зала, още преди да провери съобщенията си. Когато получи обаждането от Франи да се срещнат за вечеря у Глицки, отново се обади на Мери и попита дали може да отложат срещата за девет и точно в този час позвъни на входната й врата.

Семейство Родман живееха в добре поддържана къща с тухлена фасада в северната част на Мейсъник. По-малката дъщеря на Хановър, Мери, явно като всички останали жени, замесени в този случай, беше много апетитно парче. По време на работата си по този случай Харди си бе дал сметка, че Хановър е от мъжете, които имат достойна за завист слабост към красивото. Първата му съпруга — Тереза, свекървата на Катрин — макар да бе на малко повече от шейсет години и да имаше властен и тираничен характер, все още хващаше окото, Нефертити в есента на живота си. И двете дъщери на Пол, Мери и Бет, бяха пренесли тези гени в следващото поколение. Катрин, може би най-красивата от трите, бе станала снаха в семейството. А Миси Д’Амиен щеше да се присъедини към него всеки момент. Красота, накъдето и да се обърнеш.

След като отново представи Харди на съпруга си Карлос и на сина си Пабло, Мери го заведе в една мъничка дневна, вероятно не по-голяма от дневната на Глицки. Само че онова, което не достигаше на тази стая и на къщата като цяло откъм простор, бе компенсирано от очарование. Удобни кресла с бургундскочервена кожа и поставени високо малки прозорци ограждаха удобната запалена камина. Пред нея паркетният под бе застлан с тъмночервен персийски килим. По стените висяха поставени в красиви рамки и подбрани с вкус акварели.

Мери му посочи дивана в отдалечения край на стаята и седна на срещуположния му от Харди край. И тя като останалите жени от семейство Хановър носеше тъмната си коса дълга, няколко сантиметра под раменете. За разлика от майка си Тереза обаче — всъщност и от Катрин — домакинята му беше миньонче, крехка на вид и със сериозен поглед. Бе облечена със същия пуловер и панталон, с който бе в съдебната зала днес, и съвсем малко грим. Катрин беше казала на Харди, че тя е най-емоционалната и най-състрадателната от братята и сестрите. Донякъде за негова изненада Мери заговори първа:

— Трябва да ви кажа, че днес на обяд успяхте доста сериозно да разстроите брат ми. Това ли е подходът, след като процесът вече започна? Да накарате всички да се изправят на нокти?

Харди попита с леко любопитство:

— Кой още е изправен на нокти? Вие ли?

— Ами… не. Но Уил беше.

— Уил не ми плащаше, Мери. Не ми се иска да се налага да изоставя Катрин, затова…

— Не бихте направили подобно нещо!

— Може би не, но нека засега това си остане наша тайна.

Тя се усмихна изморено:

— Смятам, че той се държи ужасно — имам предвид Уил, задето настройва децата срещу нея. Тя винаги е била добра майка. — Мери поклати глава. — Вече не знам какво да мисля. Никога не съм допускала, че ще я арестуват, а когато го направиха, просто не можех да повярвам, че тя би… че изобщо би се стигнало до процес. При тези невероятно слаби доказателства срещу нея… Катрин не би могла… — заглъхна гласът й.

Макар да звучеше потискащо, Харди се зарадва да го чуе от човек, който през цялото време е бил на процеса. Нейната реакция беше показател за начина, по който разсъждаваха съдебните заседатели.

— Значи доказателствата не ви се струват убедителни, така ли?

— Знам, че казахте, че няма никакви веществени улики, и може би наистина няма, но останалите…

— Косвените улики ли?

— Да. Може на някои хора да им се стори, че те сочат към нея, нали?

— Но на вас не ви се струва така. — Не беше въпрос. — Вие познавате Катрин добре и знаете, че не е така, нали? Тя ми каза, че двете сте доста близки.

— Защо иначе ще идвам в съда всеки ден? Тя трябва да знае, че не всички от семейството са я изоставили. — Прехапа устни. — Искам да кажа, че Уил и майка ми… просто толкова е жестоко. Не знам защо той постъпва така.

— Бракът им е бил разклатен още преди това — каза Харди. — А сега с това, с нейните обвинения срещу него, е истинска война.

— Не знам защо Катрин говори тези неща за секретарката на Уил и за него. Можеше просто, знам ли, да го запази само между тях. Това е една от причините мама да е толкова бясна.

— Значи не смятате, че Уил е имал любовна връзка?

— Не знам. Просто ми се струва толкова подло, не мислите ли? Не ми се иска да вярвам, че би излъгал децата си. Толкова хора имат любовни връзки и се развеждат.

— Така е, обаче Уил не иска децата му да мислят, че той е причината. Би предпочел да смятат, че вината е нейна. И особено, след като днес в съда Кунео каза, че тя му се е сваляла.

Сега вече тъмните очи гневно проблеснаха:

— Това беше ужасно! Този човек е отвратителен! Забелязали ли сте как непрекъснато се движи, подскача, потропва, все едно е взел наркотици или нещо подобно? Не е възможно Катрин да е направила подобно нещо. Просто не е. Само че при всички тези обвинения разбирам защо хората не биха се замислили по-сериозно.

— Вие вярвате ли на Катрин?

— Да, но вярвам и на Уил. Той ми е брат. Моята кръв. А тя йода не става, нали знаете. — Мери въздъхна дълбоко. — Всичко ми прилича на някакъв ужасен кошмар. Така ми се иска вече да се събудим.

— Така е, знам. — Харди се възползва от възможността да подеме темата: — Вече ви отнех доста време. Искам да ви попитам нещо конкретно, ако нямате нищо против.

— Не, разбира се. Ако това ще помогне на Катрин…

— Чудесно. — Харди не искаше да й даде възможност да се замисля много. — Спомняте ли си следобеда на пожара, когато Катрин отишла да се срещне с баща ви и открила какви са плановете му за Миси и за семейството? Онзи ден прехвърлях всичките си разговори с нея и подробностите, които ми съобщи, и се натъкнах на факта, че веднага след като е излязла от дома на баща ви — много преди пожара — тя ви се е обадила. Спомняте ли си това?

— Разбира се, спомням си много добре — кимна Мери. — Беше много разстроена.

— Ами вие?

— Аз също се разстроих, предполагам, но ние двамата с Карлос се справяме добре. Не ми харесваха намеренията на татко, но не виждах как можем да му попречим. — След това явно си даде сметка какво е казала и закри устата си с ръка. — Не исках да прозвучи така. Никой нямаше да се опитва да спира никого. Просто бе много срамно, че татко е толкова лековерен.

— Имате предвид с Миси?

Тя кимна и каза:

— Само че той сам си печели парите, така че има право да ги харчи както си поиска. Без да се съобразява със семейството.

— Вие вярвахте ли, че Миси обича баща ви?

— Нито за миг.

— Добре, да се върнем за малко на телефонния разговор. Защо ви се обади Катрин?

— Мисля, че защото бяхме приятелки. Непрекъснато си говорехме. Освен това синовете ни са горе-долу на еднаква възраст, така че и това ни свързваше. След като си тръгнала от дома на татко, тя искаше цялото семейство да узнае, за да можем да решим какво да правим. Само че двете с Бет не бяха много близки — Бет е много сериозна и не е такава бъбривка като мен, — а и Катрин не искаше да се обади на мама.

— Значи вие им се обадихте?

— Да, спомням си, че веднага се обадих на мама, но не и на Бет. Тя не обича да я безпокоят на работа. Сега си давам сметка, че може би трябваше отново да позвъня на Катрин и да я поканя да дойде на футболния мач на Пабло. Така щяхме да успеем да си поговорим и нещата да се успокоят. Ако го бях направила… — поклати глава тя. — Както и да е, не го направих. За това ли искахте да ме питате? За обаждането?

— Почти. Това е част от алибито на Катрин и исках да изясня хронологията на събитията, преди да я призова на свидетелското място. — Това изобщо не беше вярно, обаче звучеше достоверно и Мери се хвана. — Има обаче и още нещо.

— Разбира се.

— Какво можете да ми кажете за пръстена?

Тя поклати глава:

— Този глупав пръстен. Какво искате да знаете?

— Всичко, за което се сетите.

Тя се замисли за момент:

— Ами това е най-глупавата постъпка на татко — да й купи онова нещо. И че след това ни каза колко струва. Шестцифрена сума, така ни каза, все едно най-сетне бе успял да стане член на някакъв много специален клуб. Точно оттук започна всичко… искам да кажа, че оттогава всички започнаха да гледат на Миси сериозно. А и мама! Направо щеше да умре. Похарчил е повече от сто хиляди долара за този камък на пръста й! Той никога не бе подарявал на мама годежен пръстен. По онова време са можели да си позволят само две златни халки. Но когато татко купи това чудовищно нещо за нея… — Тя поклати глава и остро въздъхна при спомена. — Както и да е. Та така за пръстена. Защо?

— Напоследък на няколко пъти става въпрос за него. Като че ли никой не знае къде е изчезнал пръстенът.

Този факт явно порази Миси и лицето й помръкна за миг, но Харди вече се надигаше. Две минути по-късно двамата се ръкуваха в студената нощ пред входната й врата, тя затвори зад гърба му и Харди затича към мястото, където беше паркирал.

Седнал в креслото в дневната си и пуснал само лампата над рамото си, Харди преглеждаше бележките си за разговорите, които бе водил със семейството на Катрин преди много време. С радост установи, че паметта не му изневерява напълно. Още от самото начало на случая си бе дал сметка, че всеки член на семейство Хановър има същия мотив да убие патриарха на семейството, затова бе разпитал Мери, Бет и Уил къде са били по време на пожара.

Уил, разбира се, е бил някъде в океана, далеч от калифорнийския бряг, с или без Карин Харис. Бет, консултант в застрахователна фирма в областта на екологията, беше правила изчисления в офиса си заедно с още четирима свои колеги докъм осем и половина. Мери работеше в инвестиционна банка в центъра на града, където й се беше обадила Катрин. Тя провери в календара си и установи, че съпругът й я бе взел от работа в пет и четвърт и двамата са отишли в парка Голдън Гейт на футболния мач на сина си от шест часа.

Когато бе провел тези разговори — още в самото начало, в края на предишното лято, — Харди не си бе дал сметка за степента, до която Тереза все още бе част от живота на децата си и от живота и бъдещето на техните деца, нейните внуци. Затова до този момент дори не бе разговарял с Тереза за това какво е правила през нощта на 12 май. Тя никога не бе попадала в списъка на възможните други извършители, който бе обмислял. Тереза беше просто бившата съпруга на Пол Хановър, отдавна отчуждила се от него. Очевидно обаче помежду им все още имаше някаква връзка, или пък беше силата на спомена, след като тя се вбесяваше от големината и от цената на годежния пръстен на новата му годеница. Онова, което Харди най-сетне узна, отново благодарение на разговора си с Мери тази вечер, беше, че Мери се е обадила на майка си веднага след разговора си с Катрин, в късния следобед на деня на убийството на Пол и на Миси, около три часа преди началото на пожара.

Харди затвори папката с бележките си, угаси светлината и отиде в малката си работилница зад кухнята, където държеше и картите си. Там потърси адреса на Тереза Хановър — Уошингтън Скуеър в Скот, Пасифик Хейтс.

На петнайсет пресечки по права линия от Аламо Скуеър.

23

Харди стана в пет часа и в рамките на половин час си взе душ, избръсна се и се облече. Отвори вратата на спалнята си на горния етаж, с учудване забеляза светлина в кухнята и остана още по-учуден, когато завари там дъщеря си Ребека, станала и облечена за училище. Седеше и пишеше на масата в трапезарията, пръснала учебниците покрай себе си. Вдигна поглед и му се усмихна:

— Привет, непознати.

— Недей и ти.

— Какво?

— Знаеш какво. Водя процес. Така издържам семейството и за жалост това изисква да работя доста продължително от време на време, което не ми допада особено, противно на мнението на всички у дома. Закуси ли?

— Не.

— Възнамеряваш ли?

Тя сви рамене.

— Мога да ти направя нещо.

— Ти какво ще закусиш?

— Само кафе.

— И за мен същото.

— Никаква храна? Протеини, които да ти помогнат да изтърпиш мъчителните часове в училище?

Тя спря да пише, вдигна поглед и отново му се усмихна:

— Ти ще си набавиш ли протеини?

— Аз съм възрастен, нямам нужда.

— А аз съм на осемнайсет.

— Имам смътна представа. Присъствах на раждането ти. Какво искаш да кажеш с това?

— Само, че аз също съм възрастна. Според законите на много щати.

— Обаче тук си ученичка, която се нуждае от енергия, затова трябва да се храниш.

— Но не и да закусвам.

— Това е най-важното хранене за деня.

— Така казват всички, обаче ако ям сутрин, ще напълнея.

— Никога няма да напълнееш. Изразходваш всичко ежедневно, работейки.

— Може да престана да го правя.

— Направиш ли го, можеш да спреш и да ядеш.

Пауза.

— Добре, ще хапна нещо, ако и ти хапнеш.

Харди усети как раменете му се отпускат. Приближи се и целуна дъщеря си по главата.

— Трябва да станеш адвокат, щом умееш да спориш така. Никак няма да ми е приятно да застана срещу теб в съда.

Тя разсеяно вдигна ръка и обгърна шията му.

— Да знаеш, че те обичам дори когато отсъстваш. Но ми липсваш.

— И аз те обичам и ми липсваш, обаче какво да се прави! Ще забъркам нещо с яйца.

Тя го изгледа с извити вежди, вдигна три пръста и извърна глава настрани. Продължи да държи вдигнати трите си пръста.

Харди без усилие преведе езика на знаците и гордо каза:

— Каквото и да е.

— Не е зле — каза тя и го изгледа одобрително.

— За един възрастен — сви рамене Харди.

Докато закуската се готвеше в черния му тиган, той излезе на предната веранда, слезе по стълбите и се озова под силния дъжд. Взе „Кроникъл“, хвърлен близо до вратата, и тичешком се прибра вътре. В кухнята извади вестника от найлоновата му опаковка и надникна под похлупака, където яйцата все още не бяха готови.

Реши да ги остави още минута-две, метна вестника върху кухненския плот и го разгърна. Макар че процесът беше осигурил доста съмнителна храна за таблоидите, както и непрекъснат, но не толкова сензационен разход на мастило в местната преса, все още не се бе превърнал в новина от първа страница, затова Харди застина при вида на заглавието, което се мъдреше там: ОБВИНЕНИЕ В ЗАГОВОР НА ПРОЦЕСА НА ХАНОВЪР. След това с малки, но дебели черни букви пишеше: ПОСТАВЯТ СЕ ПОД ВЪПРОС ВРЪЗКИТЕ НА КМЕТА С ЕКИПА НА ЗАЩИТАТА.

Харди се наведе над плота, поставил двете си ръце отстрани на вестника, и се зачете:

Бяха цитирани още пет-шест подобни изявления, които разгръщаха историята. Вече не ставаше дума просто за обвинения. Съвсем открито се намекваше за заговор.

Заместник-началникът Глицки не се е явявал на работа от два дни и не отговаря на обажданията до кабинета си. Харди също не бе намерен, за да коментира.

— Татко? Добре ли си?

Все още подпрян на ръцете си и надвесен над отворения вестник, Харди стоеше неподвижен.

— Ако някой от съдебните заседатели види това или научи за него, ще настоявам процесът да бъде прекратен заради неправилно провеждане. Трябва да го направя, защото иначе ще изляза некомпетентен. — Той се изправи и притисна очите си с ръце. — Ще трябва да започна всичко отначало. А Катрин през цялото време ще бъде в затвора. Боже!

Дъщеря му се приближи до него и обгърна кръста му с ръка. Той обърна отново на първа страница, за да може тя да прочете статията отначало. Когато свърши, облегна глава на гърдите му.

— Само че това няма нищо общо с истината.

— Напротив. Бедата е там, че по-голямата част от написаното всъщност е истина. Кметицата, Ейб и аз сме приятели. Тя помоли Ейб да се заеме с разследването. Аз някога излизах с Катрин. Фактите са тези, само че са изопачени. Много ми хареса твърдението, че Ейб не е ходил на работа от два дни, с което намекват, че се крие от въпросите, когато всъщност бебето му се е родило с дупка в сърцето. Смяташ ли, че това може да обясни отсъствието му?

— А какво ще кажеш за твоето приятелство с чичо Ейб, което било обект на обсъждане…

— Моето удобно приятелство. Освен това е обект на обсъждане и на предположения. Не забравяй предположенията.

— Не бих ги забравила. Но какво означава всичко това?

— Означава, че здравата сме загазили.

Двамата стояха и се взираха във вестника.

— Какво ще правиш? — попита най-накрая Ребека.

— Първо ще видя дали мога да накарам съдията да попита дали някой от съдебните заседатели е видял статията или е чул за нея.

— Наистина ли го искаш?

— Нямам друг избор. Това е нещо твърде сериозно, за да го пренебрегна. Мисля, че мога да убедя Браун.

— Да обяви процеса за неправилно проведен?

Той кимна:

— Ако някой от съдебните заседатели прочете това, а аз съм убеден, че поне трима от тях умеят да четат, всичко става крайно предубедено. Ще бъдат изгонени само защото са пренебрегнали указанията на Браун. Ако са го обсъждали с другите съдебни заседатели, целият състав си заминава.

Внезапно той възкликна разтревожено, пресегна се да вдигне капака на тигана и изключи котлона под него.

— Обичам яйцата да са малко загорели — стисна кръста му Ребека. — Не се притеснявай.

Само че Харди беше притеснен заради това, че бе изгубил представа за времето.

— Никога досега не съм развалял нищо, което съм готвил в този тиган — нещастно отбеляза той.

— И все още е така — възрази дъщеря му. — Само е малко прегоряло.

— Все едно. Това е лош знак.

— Не, не е лош знак. И без друго не обичам рохки яйца.

Харди тикна ъгълчето на шпатулата под един от твърдите жълтъци.

— Е, със сигурност не са рохки. И на какво е знак тогава?

Тя се замисли за момент.

— На упорство. Да останат в тигана, дори когато стане много горещо.

Добронамерените и успокоителни думи отекнаха някъде в съзнанието му, но Харди не можеше да определи точно как.

— Така ли мислиш? — попита той.

— Убедена съм — рече тя.

Два часа по-късно в „любовното гнездо“ адвокатът и клиентката му седяха в двата края на дългата маса, която беше единствената мебел в стаята.

— Това е невероятно — каза Катрин, след като остави вестника на масата. — Какво означава?

— Означава, че може би ще можем да започнем всичко отначало, ако искаш.

Тя го изгледа ужасена:

— Искаш да кажеш от самото начало?

— Почти.

— Не мога да го направя, Дизмъс. Не мога да остана тук толкова дълго.

Харди не беше съвсем сигурен, че тя преувеличава. Познаваше много хора, които бяха лежали в затвора — включително и такива, за които той беше едва ли не като роден дом, — и повечето от тях отначало не можеха да приемат положението си, ненавиждаха всяка секунда от случващото се, но в крайна сметка го приемаха като житейска действителност. През последните осем месеца Катрин с всеки изминал ден все повече се потискаше заради лишаването си от свобода. Беше отслабнала, защото почти бе престанала да се храни. Ако останеше тук още осем месеца, докато се подготвяше или се очакваше нов процес, това можеше дори да я убие. Ако не се самоубиеше преди това. Предишната година друг клиент на Харди се бе опитал да направи същото.

— Катрин, ако установим, че някой от съдебните заседатели е видял статията, а те са я видели, и аз не поискам прекратяване на процеса поради неправомерното му водене — независимо какво ще отсъди Браун, — това би било злоупотреба.

— Никога няма да те съдя за това.

— Ти не, но апелативният съд може да реши, че съм некомпетентен.

Тя не можеше да оспори това:

— Въпреки това не искам да спираме. Смятам, че се справяме добре.

— Много ме успокои.

— Ти не смяташ ли така?

— Честно казано, Катрин, не знам. Кунео… — замълча той.

— Какво?

Хрумна му една идея, но не искаше непредпазливо да вдъхва на Катрин фалшиви надежди.

— Нищо. Просто си мисля, че все още ни очакват трудни моменти. Например твоите показания.

Той й обясни проблема със старото и с новото й алиби и как би прозвучало несъответствието на съдебните заседатели.

— Но аз трябва да дам показания, ако ще говоря за Кунео. Нали с това е свързана цялата ни теория защо той непрекъснато ме преследваше?

— Да, поне така беше отначало.

— Нима на втория процес би било различно?

— Би могло. Малко. Не знам. Промяна на мястото на процеса би променила нещата.

— Още ли ми се сърдиш?

Въпросът го изненада — нямаше връзка с разговора им, — но той кимна:

— Да.

— Не съм убила никого, Дизмъс. Знам, че не искаш да говорим за това. Каза ми да не продължавам тази тема, но това е истината. Уверявам те. Освен всичко друго не мога да остана тук още дълго. Трябва да виждам светлина в тунела.

— Не прави глупости, Катрин.

— Няма. Но не мога да започна всичко отначало.

Харди рязко се изправи от масата и отиде до стъклените стени на затворническото помещение за срещи между клиенти и адвокати. Не помнеше кога за последен път бе допускал някой процес да му се изплъзне до такава степен, а сега не беше сигурен как трябва да постъпи. Повечето адвокати защитници посвещаваха голяма част от времето си на това да издействат за клиентите си отлагане — да отложат деня на равносметката и на окончателното произнасяне на присъдата. Само че Катрин не искаше отлагане, не можеше да го приеме. Тя искаше разрешение. Обаче ако той се опиташе да издейства това с цената на една печеливша стратегия, ако проявеше недоглеждане по отношение на доказателствата или сгрешеше, като се откажеше да изиска прекратяване на процеса поради неправилно провеждане, имаше голяма опасност да я обрече на доживотна присъда.

Хрумна му обаче, че може би има и друг подход — законен, но рядко прилаган, — който може да промени всичко. Ако успееше да накара Браун да отсъди, че изявленията на Кунео пред пресата са резултат от умишлена простъпка на обвинението — т.е. на Роузън, — тя може би щеше да му позволи прекратяване на процеса по вина на обвинението. В такъв случай Катрин — която веднъж вече е била подсъдима в щата, — щеше по силата на правилото за повторното обвинение да излезе от залата свободна. Не можеха да я съдят отново за същите престъпления, дори и да става дума за предумишлено убийство. Разбира се, това беше изключително трудно решение за съдията, защото той трябваше да отмени решението на голямото жури, издало обвинителния акт, както и усилията на прокурора и на полицията. И отново щеше да се надигне шумотевица около обвиненията в заговор и че нещата са нагласени.

Катрин обаче прекъсна мислите му:

— Може ли да те попитам нещо? — обади се тя зад гърба му.

Той се обърна.

— Истина ли е онова, което каза Кунео. Че кметицата е помолила Глицки да се намеси?

— Да.

— Защо го е направила?

— Защото се е страхувала от враговете на свекъра ти. Решила е, че е свързано по някакъв начин с бизнеса му. С договора за „паяците“ в града.

— И Глицки е проследил тази следа?

— Докато не стигна до задънена улица.

— А всички останали следи?

— Всяка една, до която успя да се добере.

— Ами политическите игри?

— Имаш предвид нещо, свързано с кмета?

— Не, с президента. Нали се сещаш, онази работа с правителството.

Разбира се, в купищата вестникарска хартия, която се изписа преди процеса, назначенията в евентуалния бъдещ кабинет също получиха своите петнайсет минути на догадки и предположения. Но никой — репортерите, частните детективи или административните служители — не бяха открили нищо, което да има дори някаква далечна връзка с убийството на Хановър. Бяха ровили много хора, включително и наетият от Харди частен детектив, и всички бяха стигнали до извода, че Хановър не е бил замесен в нищо съмнително на национално ниво. Освен това процесът на излъчване на кандидати все още дори не бе номинално започнал — убийството на Хановър бе станало седмици преди проучването му от страна на ФБР.

— Не знам дали Глицки се е занимавал специално с това — поклати глава Харди. — Защо? Да не би да се сещаш за нещо?

Харди щеше с готовност да се хване за всичко, което тя можеше да му подаде. Усети лека вълна на тревога. Ето вече почти година защитаваше тази жена, беше третият ден от процеса срещу нея, а през последните два дни тя му бе дала не един, а два потенциално важни факта — пръстена и излъчването на кандидатурите, — на които досега не бе обърнал достатъчно внимание. Това го накара да се сепне.

Дали собствените му демони — тревогата му по повод теорията на Кунео за наличието на заговор, допускането на личното отношение неизбежно да се прокрадне в защитата на бившата му приятелка, лудостта на пресата, личните и професионалните проблеми на Ейб — дали всички тези тревоги не пречеха на способността му да провежда компетентна защита, дали не му затваряха очите за други важни факти? Основното правило в стратегията по време на един процес е да не допускаш нищо да те изненада, след като влезеш в съдебната зала. Само че в момента осъзна, че в два последователни дни е бил уязвим два пъти! За щастие, все още не се бе случвало в съдебната зала, но явно бе допуснал немарливост при подготовката си, така че беше само въпрос на време.

Беше безотговорно — трябваше да отиде при Браун и още днес да поиска прекратяване на процеса, а след това напълно да се оттегли. Заля го вълна на омерзение към самия него и си даде сметка, че е провалил Катрин и дори себе си. Беше неподготвен. Трябваше да се оттегли.

Само че Катрин продължи да обсъжда въпроса с кандидатурите.

— Точно затова се караха. Заради кандидатурата.

— Извинявай — каза Харди. — Кой се караше?

— Миси и Пол.

— Кога? — едва не заекна Харди.

— Дизмъс! През онзи ден. Не помниш ли, че ти казах, че са се карали?

Макар това да не заличи отвращението, което Харди изпитваше към себе си, той си даде сметка, че снощи, докато бе препрочитал бележките си, си е припомнил този факт, за спора. Само че не бе видял никаква връзка с делото. И сега не виждаше.

Само че Катрин продължи:

— Затова Миси не беше там, когато аз отидох. Тръгнала си много разстроена същата сутрин.

— Защо си е тръгнала разстроена?

— Защото не искала Пол да се кандидатира.

— Защо не?

— Мисля, че най-вече заради къщата. Посветила на ремонта цяла година, а сега изведнъж да се местят във Вашингтон? Не я виня.

— Това ли ти каза Пол?

— Какво? Че тя не иска да се местят? Не. Каза ми, че тя има параноя по отношение на правителството и на проверката на миналото им, което той намирал за нелепо. Тя изобщо не искала да се захващат с подобно нещо. Смятала, че ще бъдат предубедени, защото е чужденка. Просто не искала да се замесва. Това я плашело.

— Но Пол е искал да бъде номиниран, така ли?

— Дали е искал? Дали Пол Хановър е искал национално признание за целия си живот, посветен на служба на обществените и на частните интереси? Папата ходи ли по нужда и гората? Разбира се, че искаше. Каза, че Миси ще се съгласи. Нямало да скъсат заради това. Обичали се. Щяла да разбере, че няма от какво да се притеснява. Сутринта й бил казал, че въпреки всичко ще се кандидатира, затова се скарали и тя си тръгнала.

— А след това се върнала, точно навреме, за да бъде застреляна — отбеляза Харди.

Това отрезви Катрин.

— Да, направо е улучила момента, нали?

В крайна сметка Харди си помисли донякъде с облекчение, че този факт може да се окачестви интересен и дори интригуващ, но без връзка. Скарването на Пол и на Миси в деня на смъртта им не е бил причина някой от тях да убие другия. Някой друг бе убил и двамата. При това положение Харди оставаше само с пръстена и с въпроса за алибито на Тереза Хановър за нощта на пожара.

В този момент приставът почука на вратата и съобщи, че е време да тръгват за залата. Харди, който беше в опасно емоционално състояние, трябваше едва ли не да си прехапе езика, за да се въздържи да каже на пристава да не слага белезници на клиентката му и че не е нужно да я унижава така.

Но знаеше, че това би било напразна загуба на време.

Белезниците щракнаха около китките й.

24

Мариан Браун беше съдия във Върховния съд, когато Бари Бандс все още играеше бейзбол в гимназията Сера в Сан Матео. Кабинетът й издаваше дългият й стаж с необичайния за подобно място домашен уют. По цялата задна стена бяха поставени вградени полици за книги, няколко големи килима бяха закрили учрежденския линолеум, на едно-две места бяха окачени приятни пейзажи от Калифорния. Завесите под аплиците смекчаваха огромните прозорци, а тапицираните мебели за посетителите й бяха съвършено различни от обичайните за кабинета на един съдия няколко метални стола пред внушително и внушаващо дистанция бюро.

Само че приятната обстановка не помагаше на никого от присъстващите в стаята да се почувства по-удобно в момента. Никой не остана изненадан, когато Браун извика в кабинета си Кунео и двете страни, веднага щом приставът й съобщи, че те са се явили в съдебната зала. Тя беше накарала пристава да донесе брой от днешния вестник „Кроникъл“ и да нареди на съдебните заседатели да не разговарят помежду си, дори на най-обикновени теми, докато тя не се появи в съдебната зала.

Сега Харди се бе облегнал на библиотеката, пъхнал ръце в джобовете си, а Крис Роузън подпираше стената до него. Джан Сондърс беше донесла портативния си стол от съдебната зала и наместваше стенографската си машина на ниската масичка пред дивана. Браун, мълчалива като каменна статуя на Буда, седеше на бюрото си и пиеше кафе, като умишлено се правеше, че не забелязва присъствието на всички останали, и разгръщаше сутрешния вестник. Чакаше Сондърс да се приготви да запише разговора и не беше склонна да си бъбри с хората, за да намали напрежението, преди да настъпи моментът. Всъщност според Харди тя целеше точно нарастване на напрежението.

Сондърс удари няколко клавиша и се прокашля — предварително уговорен сигнал. — Браун я погледна, отново отпи от кафето си и остави вестника. Погледна първо Роузън, след това Харди, сетне Кунео и накрая отново прокурора.

— Господин Роузън, помните ли, че преди няколко седмици, когато избирахме съдебните заседатели, аз ви предупредих, че не искам никой да разговаря с пресата за този случай?

Роузън се отблъсна от стената и зае уважителна поза.

— Да, Ваша Чест. Разбира се.

— В съдебния свят наричаме това забрана за медиен коментар. Да ви звучи познато?

— Да, Ваша Чест.

— И понеже инспектор Кунео беше в тази съдебна зала и седеше до вас на масата на обвинението още от официалното начало на процедурата, смятате ли, че е неоснователно да предположа, че той е част от екипа на обвинението? И поради това, че забраната за медиен коментар се отнася и за него?

— Да, Ваша Чест, но…

Браун вдигна ръка, за да му попречи да отговори, и се обърна към Кунео:

— Инспекторе, какво можете да кажете в своя защита?

Само че Роузън се спусна да защитава инспектора си, преди Кунео да успее да изрече и една дума.

— Смятам, че инспектор Кунео не си е дал сметка за сензационната стойност на коментарите си, Ваша Чест. Или че те ще бъдат възприети по този начин.

— Нима? И откога забраната за медиен коментар означава, че човек може да говори каквото си поиска, стига да не е сензационно? Между другото — обърна се тя към Кунео, — инспекторе, наистина ли не съзнавахте, че споменаването на кмета като съучастник в заговор за възпрепятстване на правосъдието по делото, разглеждано от този съд, ще предизвика вниманието на медиите?

Кунео беше бръкнал в джобовете си с две ръце и отвътре барабанеше по краката си.

— Ваша Чест, съжалявам, ако това е предизвикало проблем, обаче никой никога не ми е казвал да не разговарям с репортерите.

— Да, само че никой не ви е казал и да си обуете панталон, когато се явите днес в съда, но вие въпреки това сте го направили, нали? От колко време сте полицай? От две седмици? Бяхте тук, когато издадох нареждането. Да не мислехте, че си говоря сама? Заповедта гласи да не разговаряте с репортерите за процеса по време на провеждането му.

— Но, госпожо съдия…

— Защо не опитате с Ваша Чест?

— Добре, Ваша Чест. Но в този случай репортерите съпътстват целия процес.

— Благодаря ви, вече бях забелязала. Точно затова издадох заповедта. — Тя отмести поглед към прокурора, върна се на Кунео и поклати глава.

В настъпилата пауза Роузън се опита да се извини.

— По онова време не го нарекохте точно забрана за медиен коментар, Ваша Чест. Надявам се да си спомните и съм сигурен, че господин Харди ще се съгласи с мен. Казахте, че в интерес на справедливостта бихте искали да се въздържаме да коментираме случая пред пресата.

Браун го изгледа невярващо.

— Забраната за медиен коментар представлява точно това, господин Роузън. Във всеки случай, веднага щом излезем навън и ако продължим с процеса, в което не съм толкова сигурна, ще издам официална заповед за забрана на коментарите пред пресата и ще изолирам съдебните заседатели, което много ми се искаше да не става. — Седнала зад бюрото си, тя отправи стоманения си поглед към Харди. — Ако чуем онова, което очаквам да чуем, господин Харди, допускам, че ще поискате прекратяване на процеса. Може би и преразглеждане на искането ви за промяна на мястото на провеждане на процеса.

Подобно на Роузън, Харди също застана мирно, когато съдията се обърна към него.

— Да, това беше намерението ми, Ваша Чест. Първоначално.

Браун присви очи въпросително.

— Само че клиентката ми не желае да започва всичко от начало. Не иска да прекара повече време в затвора.

Браун наведе глава на една страна и се намръщи:

— Това някаква шега ли е?

— Не, Ваша Чест.

— Обяснихте ли й, че твърденията на инспектор Кунео са и неин ущърб? И как те биха могли да повлияят на съдебните заседатели, дори да разпитам всеки от тях поотделно, което възнамерявам да направя, и те отрекат да са чели публикацията?

— Да, обясних й, Ваша Чест.

Съдийката явно не можеше да възприеме възраженията ма Катрин.

— Тя знае ли какво означава „ущърб“? Че вероятно в значителна степен тези коментари създават по-голяма вероятност тя да прекара в затвора остатъка от живота си, а не само няколко месеца?

— Да, Ваша Чест.

— И въпреки това тя иска процесът да продължи?

— Зависи, Ваша Чест.

Преди нещата да стигнат още по-далеч, Браун искаше да разговаря със съдебните заседатели и да провери какво е положението. Когато се озова в съдебната зала, Харди разбра, че не е преценил правилно грамотността на съдебните заседатели — не трима, а четирима от тях бяха чели статията. Единият твърдеше, че е прочел само заглавието. Вторият каза, че е прочел само няколко реда. Колкото и да беше невероятно, другите двама признаха, че са прочели цялата статия, преди да си дадат сметка, че е свързана с процеса. Никой не призна да е говорил с някой друг. Имаше трима съдебни заседатели, които подлежаха на евентуално изключване. А разполагаха само с трима заместници.

Вече се бяха върнали обратно в кабинета на съдията и отново говореше Браун:

— От вас зависи, господин Харди. Какво бихте искали да направи съдът?

— Искаме процесът да бъде прекратен, Ваша Чест, вследствие на умишлено нарушение от страна на обвинението, което не позволява нов процес поради забраната за повторно обвинение.

Роузън избухна в неподправена ярост: „Хайде стига“, след това се обърна към Харди:

— Това е нечувано…

— Господин Роузън! — проехтя в залата гласът на съдията. — Обръщайте се единствено към съда! Ако продължите да спорите със защитника, ще наредя да ви арестуват за обида на съда — Тя насочи към него треперещия си показалец. — И не си мислете, че няма да го направя! — Без да дочака отговор от Роузън, Браун отново рязко се обърна към Харди. — Доколкото си спомням, това е възможно само ако обвинението умишлено е извършило нарушението, за да предизвика прекратяване на процеса. Това ли искате да кажете?

— Да, Ваша Чест. — Харди знаеше какъв ще бъде следващият й въпрос — защо Роузън би провалил умишлено процеса на този етап, — затова побърза да я изпревари: — Очевидно господин Роузън не е бил достатъчно подготвен. Истинската история за сексуалните аванси на инспектор Кунео по отношение на клиентката ми, които ще окажат огромно въздействие върху съдебните заседатели, ще стане ясна от кръстосания разпит, който ще проведа днес. И тогава внезапно неговата позиция, която беше неиздържана още от самото начало…

Само че Роузън го прекъсна:

— Ваша Чест, това е абсурдно. Разполагам с очевидци.

Браун кимна с известно нетърпение:

— Което е основната причина да откажа на господин Харди искането му по член 995. Не ме карайте да започвам пак. — Само че тя искаше да види какво цели Харди с всичко това и отново се обърна към него: — И така, понеже има вероятност делото да стане по-трудно за господин Роузън, вие смятате, че той се опитва…

— … да накара мен да поискам прекратяване на делото, Ваша Чест.

— И защо ще иска подобно нещо? За да може да започне наново, по-добре осведомен за вашата стратегия ли? Това е доста преувеличено, господин адвокат.

— Не казвам точно това, Ваша Чест. Той иска прекратявано на делото, защото не може да си позволи да не получи обвинителна присъда е такова голямо дело. Не и ако иска един ден да заеме поста прокурор.

— Мили Боже! Ваша Чест, не вярвам…

Браун вдигна ръка и спря Роузън, без да каже и дума.

— Господин Харди?

— Предлагам да се проведе изслушване по проблема — каза той. — Съдът трябва да знае кой с кого и кога е разговарял. Най-вече господин Роузън и инспектор Кунео, но евентуално и други свидетели и може би дори някои репортери. В края на това изслушване защитата може да поиска прекратяване на делото, но не искам да правя това, преди да съм чул доказателствата за простъпка от страна на обвинението.

— И каква точно ще бъде тази простъпка?

— Нарушаване на забраната за медиен коментар и лъжесвидетелство, Ваша Чест.

Роузън беше извън себе си от ярост, а Кунео беше готов да удари Харди. Браун беше ядосана на всичко. Харди продължи:

— Нито в протоколите, нито дори е показанията на инспектор Кунео пред голямото жури, издало обвинителния акт, нито е неговите доклади, никъде не се споменава, че моята клиентка е имала непристойно поведение към него. Смятам, че съдът трябва да разбере дали той е споменал за това уж непристойно поведение пред някой от колегите си или пред когото и да било преди вчерашния ден и дали, вероятно след обсъждане с господин Роузън, той не си е измислил цялата тази история. А след това не е събрал още смелост, за да говори пред медиите и допълнително да дискредитира заместник-началник Глицки…

— Ваша Чест — прекъсна Роузън Харди, — това е отвратително обвинение, което не може да бъде доказано по никакъв начин. От господин Харди зависи да поиска прекратяване на процеса. Ако не иска да го направи, добре, може би ще се наложи да заменим някои съдебни заседатели, които са прочели днешната статия, но след това ще разрешим случая в съдебната зала. Напи затова се провеждат съдебните процеси!

Браун смръщено обмисляше.

— Няма нужда да ми напомняте как трябва да водя делото, господин Роузън. — Сега вече тя заговори ядосано: — Вашият свидетел предизвика този проблем, защото вие очевидно не сте успели да овладеете ентусиазма му. А междувременно по въпрос от такова значение няма да мога да се произнеса по искането на господин Харди до края на деня или утре. Бих искала да продължа това дело, но проклета да съм, ако допусна това да стане, но после решението му да бъде отменено от апелативния съд. И докато говорим за обжалване, господин Харди, може би ще ни кажете тактическите причини, поради които сте склонен да приемете прекратяване само при умишлено нарушение. Струва ми се, че имате достатъчно основания и без това искане.

— Може и така да е, Ваша Чест, но е възможно невъздържаните коментари на инспектор Кунео да подействат и в полза на клиентката ми.

Това беше основният проблем и в момент бушоните на Браун прегряха:

— Не би трябвало изобщо да имат значение, до дяволите! — После остро нареди на Сондърс: — Изтрийте последното изречение. — Коментарите на Кунео пред пресата не са направени под клетва в съдебната зала. Те не би трябвало да имат никакво въздействие върху това дело. Никакво. Това е важното.

— Да, Ваша Чест.

Браун се облегна на стола си, зарея поглед нанякъде за момент, след това отново погледна Харди:

— Любопитна съм как тези обвинения могат да помогнат на госпожа Хановър?

— Тя смята, че идеята за заговор е твърде невероятна, за да й повярва някой. Съдебните заседатели ще помислят, че Кунео просто е жонгльор, жаден за вниманието на пресата. — Той погледна към останалите двама мъже и додаде: — което си е точно така.

Кунео направи заплашителна крачка към Харди, а Роузън изсумтя и каза:

— Ще видим това.

— Да, така е.

Само че тези няколко реплики вбесиха съдийката още повече. Тя изпъна гръб и извиси гласа си в остър и почти учителски укор:

— Господа, забранявам ви да се обръщате един към друг. Ще говорите само със съда. Ясно ли е? — Наведе се напред на стола си и каза: — Само за да сме напълно сигурни, господин Харди, защитата няма да поиска прекратяване на процеса без уличаване в простъпка, така ли?

— Точно така, Ваша Чест.

— А междувременно, двамата готови ли сте да продължим днес?

И двамата юристи кимнаха. Браун също кимна, пое си дълбоко дъх и после издиша.

— Добре — каза тя, изправи се и се запъти към закачалката с тогите си. — Да се връщаме на работа.

Сутринта бе трудна за Браун, а това не се отрази добре на и без друго очарователния й нрав. След като повтори забраната си за медиен коментар в залата и за протокола пред недоволните представители на медиите в залата, тя предизвика едва ли не бунт от страна на няколко съдебни заседатели, когато обяви решението си всички те да бъдат изолирани за оставащото до края на процеса време, докато не вземат решение за присъдата или не обявят, че се неспособни да го направят. На Харди му допадна намекът, че на съдебните заседатели се пречи да издадат правилната присъда. Стъпка по стъпка. Накрая съдийката освободи трима от съдебните заседатели — тези, които бяха признали, че са прочели част от статията, но остави онзи, който твърдеше, че е прочел само заглавието — и ги замести с двама мъже и една жена, които не бяха чели статията, като с това изчерпи възможните замени.

Браун не искаше непредпазливо да осведоми останалите съдебни заседатели, които не познаваха съдържанието на статията, за какво става въпрос в нея, но ги предупреди, че заключенията и решенията, до които в крайна сметка ще стигнат във връзка с това дело, трябва да се основават на показанията, дадени в тази зала под клетва и на представените тук доказателства. Те трябваше да не обръщат внимание на нищо, което са чули по новините или са чели във вестниците преди процеса и не трябваше да слушат или да четат нова информация. С тази цел тя нямаше да позволи на съдебните заседатели достъп нито до телевизията, нито до вестниците до края на процеса.

Това наистина предизвика бунт сред съдебните заседатели. Няколко дни без телевизия! Какво ще правят? Къде ще живеят? Един от тях, Дуейн Подеста, дори поиска разрешение — и го получи — да се обърне към съда от името на цялото жури и заяви, че съдебните заседатели са съвестни граждани, които изпълняват дълга си, и нима конституцията не забранява необичайни и жестоки наказания? Ако е така — в което Подеста беше убеден, че лишаването от телевизия можело да се определи като такова.

В крайна сметка Браун успя да въдвори ред в залата. Но машинациите, предупрежденията, нарежданията и другите баналности отнеха цялата мъчителна сутрин. Браун обяви, че съдът ще възобнови работата си следобед с кръстосания разпит на Харди на сержант Кунео.

Удари с чукчето си и заяви, че дотогава съдът се оттегля.

Глицки и Трея реагираха по различен начин на бремето, което стовари върху плещите им тревогата за живота на детето им. Реакцията на Трея сигурно бе свързана с физическото изтощение от самото раждане. Откакто бяха довели Макари у дома, тя почти през цялото време спеше и се събуждаше само за да го нахрани и за няколко часа през миналата нощ, когато семейство Харди и Нат се бяха отбили. Глицки, от друга страна, не беше спал повече от няколко часа.

Вече беше почти десет часа в събота сутринта и той се бе събудил още на разсъмване, след като най-сетне бе успял да задреме към 2:20 или поне тогава си спомняше, че бе погледнал часовника в спалнята за последен път. Рита, тяхната домашна помощница и бавачка, бог да я благослови, се бе отзовала и отново се бе настанила в стаята на Рейчъл, и двете гледаха телевизия в стаята на децата, а звукът почти не се чуваше. Имаха час при кардиолога на Закари след три часа и докато седеше в кухнята пред изстиналата и недокосната чаша чай, Глицки се взираше в циферблата и се питаше кога да събуди жена си. Ако имаше нужда да поспи още час и дори малко повече, той беше склонен да не я безпокои.

Разбира се, през този час, откакто бе станал, Глицки бе прочел сутрешния вестник и се бе обадил на Джеф Елиът в „Кроникъл“, на кметицата, в кабинета на Харди и в собствения си кабинет. Първите трима все още не му бяха позвънили обратно на домашния му номер. Гласовата поща в работата му беше препълнена със съобщения от репортери и дори от неколцина колеги, включително от страна на шефа на полицията Франк Батист, който го окуражаваше и предлагаше помощта си — обаждане, което го зарадва. Само че повечето от нещата, които се случваха извън стените на дома му нямаха значение за него. Нищо не беше толкова важно, ни най-малко, колкото здравето на сина му.

От негова гледна точка страховитата и ужасна перспектива беше, че въпреки всички обнадеждаващи приказки за най-добрия възможен сценарий, детето най-вероятно ще трябва да се подложи на сърдечна операция през следващите дни или седмици, веднага щом наедрее достатъчно и състоянието му се стабилизира, за да я преживее. Тази вероятност бе надвиснала над неговата глава и над главата на Трея като ужасен облак.

Все още имаше вероятност да изгубят детето си.

Мисълта направо го парализираше и в същото време му действаше като наркотик, като бариера, възпираща реакциите му, които в противен случай биха били предизвикани от събитията в реалния свят — гняв, обида или усещане за предателство. Очевидно градът беше настръхнал срещу този така наречен заговор между него, Кейти Уест, Дизмъс Харди и Катрин Хановър, само че Глицки не се чувстваше длъжен да опровергава каквото и да е и дори да отговаря на молбите на пет-шест репортери от различни медии. Сякаш всичко се случваше някъде другаде, може би по телевизията. Просто поредната история, която щеше да отшуми, когато фактите станат ясни, защото просто не беше истина.

Истина бе, че в един часа щяха да водят Закари на лекар, за да проследят напредъка или липсата на напредък. Що се отнася до Глицки, това беше целият свят.

Той отиде в затъмнената спалня за пети или за шести път тази сутрин. Закари все още беше увит и спокойно спеше. Трея, завита от глава до пети с одеялата, не помръдваше. Той се върна на светло, отиде в дневната, седна до прозорците и се загледа към улицата. Беше облечен със същите дрехи, които бе носил целия ден вчера.

Пъхнал ръце в джобовете си, той стоеше заслушан в далечното бръмчене на детския телевизионен канал в далечния край на коридора и наблюдаваше как се сипе дъждът.

Когато Глицки извади от джоба си късчето хартия, за миг не можа да се сети откъде го има и какво е значението му. На него с женски почерк и с молив бе написано нещо едва различимо. Тогава си спомни — Рут Гътри. Тя му беше написала името на магазина, в който беше работила Миси Д’Амиен, а също така името на банката и номера на банковата й сметка. Снощи Харди беше казал, че се съмнява Миси да има някакво значение за процеса, а след тазсутрешната вестникарска бомба за нелепия заговор, случаят като че ли се бе насочил в съвършено нова посока, която щеше да изтласка и двете жертви от центъра на вниманието. Да не говорим въобще за изчезналия пръстен, който му се струваше много по-обещаваща следа за разследване.

Все пак Глицки бе открил нещо, което не бяха знаели до вчера и след като вече бе отделил толкова много време на това разследване, това бе само по себе си предизвикателно. Можеше да проследи нишката за пет минути и да отстрани от небцето си последната дразнеща го хапка, поне за собствено удовлетворение. Бог му беше свидетел, че бе погледнал този случай от всяка друга възможна перспектива, като се бе опитал да проникне с взлом сред очевидните факти на Кунео, но не бе постигнал никакъв успех. Един-два бързи телефонни разговора щяха да затворят кръга около Д’Амиен и така поне щеше да си е свършил работата, въпреки че, както каза Харди и както смяташе Глицки, това вероятно не беше важно.

Затова седна на дивана, взе телефона и набра номера на справки. Без да се представя като полицай, той най-сетне се свърза със служба „Личен състав“ на магазина и каза, че е работодател, който проверява препоръките на жена, която кандидатства за работа при него.

Жената му отговори, че й е позволено да потвърждава само периода на назначаване и няма право да коментира качеството на работата на служителя, присъствието му или каквото и да било друго.

— Трябва много да внимаваме заради опасността от съдебно преследване — каза тя. — Няма да повярвате как понякога сведенията, които даваме, се обръщат срещу нас.

— Така е, разбирам — увери я Глицки. — Искам само да проверя времето, през което е работила при вас.

— Добре. Кажете ми името, моля.

— Мишел Д’Амиен. В резюмето й пише, че се е наричала Миси.

Последва кратка пауза, след което жената попита:

— В този магазин ли ви каза, че е работила? На този адрес?

— Да — потвърди Глицки и прочете адреса. — Защо питате?

— Защото аз лично съм одобрила назначаването на всеки служител тук през последните шест години, но това име не ми звучи познато. Разбира се, ще проверя в документацията си, ако ме изчакате за момент. Дълго ли време е работила тук?

Глицки знаеше приблизително кога Миси се е нанесла в апартамента на Рут Гътри и направи груба преценка:

— Няколко години, като е започнал преди три години.

— Значи е напуснала преди около година? — Сега услужливият глас прозвуча скептично. — Един момент, моля.

— Добре.

След минута отново се разнесе гласът на жената:

— Боя се, че нямам добри новини. Тук никога не е работила жена на име Мишел или Миси Д’Амиен.

Част от Харди си каза, че това трябва да е някаква комедия — нямаше скоро да забрави схващането на Подеста, че да помолиш някого да живее без телевизия за няколко дни е жестоко и необикновено наказание, — само че по някаква причина то не му се стори никак забавно. Твърде много бе заложено на карта. А той имаше съвсем малко време.

Остави Катрин да обядва сама зад затворническата решетка, измъкна се от задния вход на Съдебната палата и взе такси до кантората си на Сътър Стрийт. На път за натам се зачуди дали да не звънне на Глицки — дори набра първите няколко цифри на пейджъра му, — но спря, когато си спомни, че приятелят му днес щеше да води сина си на изследвания. Той нямаше да може да проведе проучването, от което се нуждаеше Харди в момента.

Слезе от таксито пред офиса си, постоя неподвижен за миг, след това рязко се обърна и влезе в гаража. Асансьорът до мястото за паркиране на партньорите щеше да му позволи да подмине незабелязано главното фоайе. И Филис. И Норма, главната секретарка. Както и всички останали, които щяха да изискат вниманието му или, като следствие от статията, да поискат просто да узнаят какво става. Вместо това можеше да се качи право на третия етаж, където се намираше кабинетът на партньора му Уес Фаръл.

— Боя се, че не мога, Диз. Зает съм, наистина.

Фаръл не изглеждаше зает. Когато Харди нахлу в кабинета му след едно небрежно почукване на вратата, завари Уес по фланелка с един от по-кротките надписи — „Не използвайте отрицания“. Хвърляше една жълта топка на закаченото на стената баскетболно табло.

— С какво си зает? Въпросът е основателен при тези обстоятелства.

— Някои хора хвърлят стрелички, когато размишляват. Твоят покорен слуга тук цели коша.

— Значи размишляваш?

— Задълбочено. Учудвам се, че изобщо ме питаш.

— Уес, чуй ме — седна Харди на прекалено мекия диван. — Трябва да знам какво е правила свекървата на Катрин Хановър — казва се Тереза — през деня и през нощта на убийството на Пол.

— Защо просто не й се обадиш и не я попиташ?

— Не искам никой да я пита направо. Предпочитам дори да не знае, че се интересувам. Тя е свидетел на обвинението и…

— Чакай малко, свекървата на клиентката ти е свидетелка на обвинението, така ли?

— Мило, нали? — кимна Харди. — Не знам дали Роузън наистина възнамерява да я призове, обаче е в списъка.

— Срещу човек от собственото й семейство?

— Само срещу омразната й снаха.

— Исусе! Пък аз си мислех, че моята тъща е зла.

— Ти нямаш тъща, Уес. Вие със Сам не сте женени.

— Не, предишната ми тъща. Не бяхме особено близки, но въпреки това не смятам, че би свидетелствала срещу мен и би ме тикнала до живот зад решетките. И какво ще каже тази Тереза?

— Точно там е работата. Не съм разговарял с нея лично. Когато видях името й в списъка, попитах Катрин и тя ми каза, че двете с Тереза никога не са се разбирали. Тя смятала, че Катрин не е достатъчно добра за Уил. Трябвало да си намери работа и да издържа семейството. Била твърде строга с децата. Какво ли още не.

— Чакай малко. За чии деца говорим?

— За тези на Катрин. За собствените й деца.

— Че какво общо има Тереза с тях?

— Явно много. Искала да бъде баба, която контролира нещата. Ако щеш вярвай, обаче за малко дори да съди Катрин и сина си, за да получи правото да ги вижда в качеството си на тяхна баба.

— А, такава е значи.

— Слабо казано. Страшно женище. Освен това се преструва, че изобщо не иска да дава показания. Роузън и Кунео просто я попитали дали е чувала Катрин да заплашва Миси и Пол и тя, виждаш ли, била чувала. Това била истината. Какво можела да каже? Ако я призоват като свидетел, щяла да е принудена да каже истината, нали така?

— Истината е свещена — отбеляза Уил.

— Напълно съм съгласен — отвърна Харди. — Истината обаче е, че Тереза иска Катрин да напусне живота й, живота на сина й и този на внуците й. И ако няколко думи пред съдебните заседатели за мотива на Катрин могат да помогнат това да се случи, тя ще се съгласи да го направи.

Фаръл тежко се отпусна в един от меките си столове.

— Добре, къде е моята роля. Ако изобщо се съглася да я изпълня.

— Уреди си среща с нея като мой представител. Обясни й, че ми помагаш за процеса и искаш да получиш предварителна представа за показанията й.

— Нали уж знаеше какво ще каже в съда?

— Така е. Обаче й кажи, че искаш да го чуеш от нея и може би да я подготвиш малко. Току-виж хвърли на обвинението някоя трудна топка. Обясни й, че знаеш, че тя трябва да каже истината, разбира се, но и че си уверен, че би помогнала на защитата на Катрин, ако има начин да го направи.

— А ако ме попита защо не си намерил възможност да разговаряш с нея досега?

— Кажи й, че не съм смятал, че наистина ще я призоват. И че все още не смятам, обаче Роузън е споменал за някакъв свидетел на мотива за престъплението и аз съм искал да се подсигуря… Схващаш основното.

— Какво всъщност се опитваш да докопаш?

— Мислех, че никога няма да попиташ — ухили се Харди.

25

— Сержант Кунео, вие дадохте показания и пред голямото жури, нали?

— Да, сър.

— И бяхте под клетва?

— Да, сър.

— Къде се случи това?

— Горе, в стаята на голямото жури.

— Колко време продължи снемането на показанията ви?

Кунео вече подскачаше — лек, но видим тремор разтърсващо раменете му на всеки три до пет секунди.

— Не знам точно. Струва ми се, около три часа.

— Сержант, през тези три часа говорихте ли за първото си посещение в дома на Катрин Хановър?

— Да.

— Споменахте ли, че Катрин ясно ви е показала желанието си да останете за вечеря?

— Не, струва ми се, че не.

— Не, струва ви се, че не. — Харди се върна до масата на защитата, кимна уверено на Катрин и извади някакви листове хартия, защипани заедно. Върна се до свидетелското място и ги подаде на Кунео. — Разпознавате ли тези документи, сержант?

Той бързо разлисти документите.

— Това са копия на моите доклади по случая.

— За разпитите ви на Катрин Хановър и на останалите, нали?

— Да.

— Добре. Сержант, от колко време сте полицай?

Внезапната смяна на посоката на разпита накара Кунео да се стъписа за момент. Очите му се стрелнаха към Роузън, след това обратно към Харди.

— От шестнайсет години.

— Значи много пъти сте писали доклади като тези, които държите в ръцете си?

— Да, разбира се.

— Целта на тези доклади е да регистрират доказателствата в писмен вид, нали?

— Да.

— Добре. Когато пишете такива доклади, се стараете да не изпускате важни факти, нали?

Раменете на Кунео сякаш щяха да се затворят и да обгърнат тялото му, а вратът му потъна между тях. Той се сви отбранително. Отговорът му беше рязко кимване.

— Извинете, сержант, това да ли беше? Не бихте изпуснали съзнателно важен факт от официален полицейски доклад, нали?

Още едно кимване.

Този път Браун се приведе от мястото си:

— Отговорете на въпроса с думи, сержант. Искате ли отново да ви прочетат въпроса?

— Не, Ваша Чест. — Той метна злобен поглед на Харди. — Да, старая се докладите ми да бъдат прецизни.

За да продължи да го притиска, Харди пренебрегна отговора. Вместо това той повтори въпроса си дума по дума, като използва точно същия ритъм, тон и сила на гласа. Така подчертаваше факта, че Кунео не е отговорил на въпроса първия път.

— Не бихте изпуснали съзнателно важен факт от официалния полицейски доклад, нали?

— Не.

— Благодаря ви. Знаехте ли, че ще бъдете свидетел по това дело?

— Разбира се.

— Знаехте ли, че ще ви бъдат задавани въпроси за предадените от вас доклади?

— Да.

— И че други хора ще разчитат на прецизността на тези доклади?

— Да.

— Значи, както вече заявихте, вие обикновено сте били склонен да пишете тези доклади така, че да бъдат пълни и точни, така ли е?

Кунео продължи да се свива. Ако Харди не се забавляваше толкова добре, сигурно щеше да позволи в сърцето му да се прокрадне малко състрадание и да поотпусне хватката. Само че подобна мисъл изобщо не му хрумна.

— Пълни и точни. При това особено в случай на убийство, нали?

— Да.

Харди заимства номера от Роузън, приближи се до масата си и пийна вода. Върна се на мястото си пред Кунео и поднови разпита.

— Сержант, направихте ли запис на разпита на клиентката ми?

— Не.

— Значи единственият запис на разговора ви с клиентката ми е в тези доклади? Пълните и точни доклади, нали?

— Да, допускам, че е така.

— Добре. Тогава покажете на съдебните заседатели на кое място в доклада си пишете, че Катрин ви е поканила да останете на вечеря или че ви е правила някакви сексуални намеци.

Раменете на Кунео потръпнаха. Той изпъна шия, стрелна с очи масата на Роузън и се прокашля.

— Не включих това в доклада си.

— Не, господине, не сте — повтори Харди.

Върна се на масата си и след това застана пред свидетелското място с друга папка с материали — показанията на Кунео пред разширения състав на съдебните заседатели. Същите въпроси, същите отговори. Не, Кунео не беше споменал нищо за неуместни сексуални намеци от страна на Катрин Хановър, за покана за вечеря. Харди лепна на лицето си учудено изражение, за да го забележат съдебните заседатели. Надяваше се до тях вече да е стигнала мълвата, че заради този свидетел няма да гледат телевизия през следващите няколко дни и ще бъдат заключени в хотелските си стаи. Надяваше се, че са склонни да го намразят. Щеше да им даде и още основания.

— Детектив Кунео, когато заместник-началник Глицки ви предаде оплакването от страна на клиентката ми от вашето поведение, вие сте отрекли, че подобно нещо изобщо се е случило, нали?

— Да. Не исках да…

— Благодаря ви. Всъщност, сержант, вие за пръв път сте заявили, че клиентката ми ви е направила неуместни сексуални намеци, едва след като тя се е оплакала на Глицки, така ли е?

— Не знам. Не съм сигурен кога точно беше.

— Добре тогава, кога за пръв споменахте, че ви е поканила на вечеря? Не беше ли, когато давахте показания тук точно преди кръстосания разпит?

— Може и така да е било.

— Да или не, сержант.

— Струва ми се.

— Приемам това за „да“. Направихте го на свидетелското място под клетва. Както сте били под клетва и пред голямото жури.

— Възразявам, Ваша Чест! Тормози свидетеля.

Браун кимна:

— Добре, приема се. Господин Харди, сигурна съм, че сержант Кунео съзнава, че е под клетва.

— Благодаря ви, Ваша Чест. Просто исках да съм сигурен.

— Ваша Чест! — отново стана Роузън.

— Приема се. — Браун гневно изгледа Харди от мястото си. Не хитрувайте, господин Харди. Предупреждавам ви.

Харди каза със сериозно изражение:

— Извинете, Ваша Чест. — След това отново се обърна към свидетеля. — Сержант, помнехте ли за така наречената покана, преди да заемете свидетелското място?

— Разбира се, че я помнех.

— Само че не я споменахте. Защо?

— Не смятах, че има значение.

— Не сте смятали, че има значение ли?

— Не смятах, че ще е част от делото. Освен това никой не ме е питал за това.

— Това може да обясни защо не сте я споменали в тричасовите си показания. Между другото, пред голямото жури нямаше адвокат на защитата, нали?

— Не.

— Никой, който да ви задава въпроси като тези, които ви задавам сега? — Харди не изчака отговора и продължи: — Никой, който да оспори версията ви за събитията?

— Не.

— Би ли било справедливо, сержант, да се каже, че сте можели да говорите пред голямото жури за каквото си поискате и никой не би имал възможност да чуе ответната версия на историята? Възможно ли е никога да не сте повдигали този въпрос, защото Катрин Хановър всъщност никога не ви е отправяла такава покана?

— Не. Направи го.

— Така ли?! Можете ли да си спомните точните думи?

— Едва ли. Беше преди почти година. Тя ме попита дали обичам домашно приготвени макарони и каза, че съпругът й няма да си бъде у дома.

— А, съпругът й! Вие не проявихте ли интерес към местонахождението му — та той е син на починалия?

— Да, разбира се.

— Казахте на съдебните заседатели, че по онова време всички са били заподозрени. Уил Хановър не беше ли също възможен заподозрян?

— Да.

— И вие попитахте съпругата му къде се намира той?

Въпросите летяха бързо и ритмично и Кунео отговори, без да се замисли.

— А това, въпросът ви за местонахождението на съпруга й, не беше ли неуместен намек, който е предизвикал признанието на Катрин, че съпругът й е заминал за няколко дни?

Внезапно Кунео се изпъна на свидетелското място:

— Аз го възприех като неуместен намек.

— Очевидно сте го направили. Не се ли дължи това на факта, че подобни неща са ви се случвали и преди?

Роузън сигурно чакаше възможност да прекъсне разпита и сега я получи.

— Възразявам! — доста разгорещено каза той. — Няма връзка.

Само че Харди не възнамеряваше да се откаже без борба.

— Нищо подобно, Ваша Чест — намеси се той. — Съдебните заседатели трябва да научат, че и други свидетелки са намирали сержант Кунео за неустоим.

— Ваша Чест! — направо крещеше Роузън, отново вбесен. — Възразявам!

Бум! Бум! Бум! Отекна чукчето на Браун.

— Ред в залата! Приближете се и двамата! — Когато юристите застанаха пред нея, съдийката ги измери с леден поглед. — Няма да ви търпя повече, и двамата. Последно предупреждение. Ясно?

Може и да беше ясно, но не това искаше Роузън.

— Ваша Чест, тази посока на разпита… — поде той.

— Чух ви, господин Роузън. Ще приема възражението ви и ще посъветвам съдебните заседатели да не вземат под внимание въведението към въпроса. Господин Харди, предупреждавам ви за втори път през последните десет минути. Трети няма да има. Сега ще направим малка почивка, за да може всички да се успокоят. — Тя погледна към залата над главите на адвокатите и удари с чукчето: — Пет минути почивка.

Харди никак не искаше да изоставя темата за сексуалния тормоз, но знаеше, че отново ще има възможност да се върне на нея. А междувременно, скоро му предстоеше да разговаря с очевидците, които бяха разпознали Катрин, и съдебните заседатели трябваше да разберат защо са погрешни методите, с които Кунео бе успял да издейства това разпознаване. Затова той се върна на масата си и взе една малка кафеникава папка.

Наглед беше като онези, които можеш да си купиш във всяка книжарница, само че от едната страна имаше шест дупки. През дупките се виждаха шест цветни снимки, три отгоре, и три отдолу. Всяка от снимките беше цветен портрет на младо женско лице във фас. Всички жени бяха брюнетки, на сходна възраст и със сходни прически. Нито една не носеше бижута, нито една не се усмихваше и не беше с отворена уста. Нямаше никакви надписи. Снимките по нищо не се отличаваха една от друга освен по чертите на лицата на жените. Една от тези жени беше Катрин.

— А сега инспекторе — подхвана той, — бих искал да погледнете нещо, което ще ви покажа, и да го опишете на съдебните заседатели.

Кунео взе папката, отвори я, погледна пластмасовите страници вътре, след това я затвори и се обърна с лице към съдебните заседатели.

— Това е папка за снимки.

— Използвали ли сте нещо подобно в работата си, инспекторе?

— Разбира се. Непрекъснато.

— Всъщност това приспособление се използва толкова често, че дори си има прякор, нали?

— Наричаме го шестицата.

— Защо?

— Защото на всяка страница има клетки за шест снимки.

— Не просто шест снимки, а шест снимки, които възможно най-много си приличат помежду си, нали?

— Да.

— Сержант, в кариерата си като инспектор в отдел „Убийства“ приблизително в какъв процент случаи сте използва ли шестицата, за да подпомогнете разпознаване?

Кунео отново погледна към Роузън, но този път той не му помогна.

— Не знам точно — каза той.

— Приблизително — повтори Харди. — Петдесет процента? Шейсет процента?

— Може би някъде толкова, да.

— Повече от това? Осемдесет процента?

— Ваша Чест! Свидетелят вече каза, че не знае.

Само че Браун поклати глава:

— Отхвърля се. Дайте ни някаква преценка, инспекторе.

— Добре. Да кажем в осем от десет случая.

— Значи в повечето случаи. И на сто процента, когато разпознаването не е под съмнение, нали?

— Да.

— А сега, инспекторе, бихте ли обяснили на съдебните заседатели защо в повечето случаи използвате шест снимки на хора, които много си приличат, за да получите положителна идентификация на заподозрян, вместо просто да покажете на очевидеца снимка на този заподозрян и да го попитате дали това е човекът, извършил престъплението?

Въпросът не допадна на Кунео и той започна да шикалкави, за да измисли някакъв отговор. Харди го притисна.

— За да сте сигурни, че свидетелят наистина разпознава заподозрения, нали? Че може да го разпознае сред хора, на които той прилича.

— Това е една от причините.

— А другата е да предпазите свидетеля от това да се чувства притиснат от полицията да потвърди, че човекът от единствената снимка, която му показват, е заподозреният, нали?

— Това може да е втора причина.

— Можете ли да ни изтъкнете друга причина, инспекторе?

Кунео вдигна рамене и скръсти крака:

— Не, в момента не ми хрумва.

— Значи поне една от приемливите причини полицията и вие лично да използвате обикновено шестицата е да избегнете възможността свидетелят да се чувства притиснат от полицията да разпознае нейния заподозрян?

— Допускам, че е така.

— Затова свидетел, който разпознава свидетел от шестицата, ще бъде по-благонадежден от свидетел, който е видял само една снимка и е помолен да я разпознае?

Този път Роузън се изправи:

— Възразявам. Предположения. Иска изводи.

Харди не изчака съдийката да отсъди:

— Нека ви попитам по друг начин, инспекторе. Вие сте преминали през сериозно обучение, включително и подготовка за изпита си за инспектор, по време на което са ви учили, че точно това е функцията на шестицата — да се избегне погрешно разпознаване, не е ли така?

Кунео се сви:

— Да, имал съм много часове по обучение в разпознаване. Не помня конкретно точно в колко от тях се използваха шестици.

Харди прецени, че неубедителният отговор обслужва по-добре целите му, отколкото категоричното „да“ или „не“, и продължи нататък:

— Инспектор Кунео, докато разследвахте Катрин Хановър, използвахте ли шестицата, за да подпомогнете свидетелите си по време на разпознаването?

Кунео не отговори. Браун го погледна:

— Инспекторе?

— Да повторя ли въпроса? — попита Харди, самата невинност.

Това му навлече гневен поглед от страна на съдийката, която отново попита:

— Инспекторе?

— Не, не съм.

Кунео просто не можеше да остави нещата така, затова ги влоши още повече:

— Използваме шестицата за потвърждаване на самоличността, когато свидетелят не познава човека. Когато го познава, може да се използва само една снимка, за да може свидетелят просто да потвърди, че става дума за същия човек. Искам да кажа, че ако кажете, че сте видели братовчед си, ние може да ви покажем снимка само на братовчед ви, за да сме сигурни, че говорим за същия човек. — С разтреперани рамене Кунео се опита да усуква: — Съвсем очевидно е.

— Извинете инспекторе, но кое е очевидно? Че свидетелите може да допускат грешки, или че не бива да ги насочвате, когато извършват разпознаване?

Роузън се изправи на секундата и възражението му беше прието. Харди дори не забави темпото.

— Когато нещата са под въпрос, инспекторе, вие използвате шестицата, за да не допуснете грешка, така ли е?

— Да.

— И никога, ама никога не казвате на свидетеля предварително кой трябва да бъде разпознат и дори не правите бегли намеци как изглежда този човек, нали?

— Да.

Лека нотка на сарказъм се прокрадна в гласа на Харди — съвсем лека, за да предизвика възражение, но достатъчна, за да бъде забелязана от съдебните заседатели.

— И вие като професионалист би трябвало да се постараете да не бъде обвинен друг човек и винаги бихте направили всичко по силите си, за да сте сигурен, че разпознаването е точно, нали?

Кунео вече малко се поразгорещи:

— Да, бих.

— Значи това, че не сте използвали шестицата, не е целяло да подкрепи предубеждението ви кой е излязъл от къщата на господин Хановър, така ли?

— Не! Не целях това.

— Но първия път, когато сте показали на свидетелите снимка, сте смятали, че човекът е Миси Д’Амиен, нали? Затова сте показали на свидетелите една-единствена снимка и те са я разпознали, нали? След това, когато сте решили, че вероятно Катрин е излизала от къщата, сте отишли при същите свидетели отново само с една снимка и те пак са разпознали човека, когото вие сте искали, така ли е?

— Не става въпрос какво съм искал аз, а какво са казали свидетелите.

Очите на Кунео за момент се насочиха към Роузън, но прокурорът не можеше да направи нищо, за да му помогне. Доста начумерен, той се обърна с лице към съдебните заседатели.

— Не, не използвах шестица за тези разпознавания. Всички свидетели казаха, че са виждали тази жена и преди.

— Коя жена, инспекторе? Миси Д’Амиен? Помните ли я? Първата жена, която свидетелите ви са разпознали? Или Катрин, втората, чиято единична снимка сте използвали за разпознаване? И в двата случая сте казали на свидетелите кого са видели според вас, след това сте им показали една-единствена снимка и хоп, изненада! Получили сте разпознаването, което сте искали, нали? — Харди, тласкан от прилив на адреналин и на гняв, продължи да нарежда: — Казахте, че използвате шестицата, когато разпознаването е под въпрос, нали така, инспекторе? Можете ли да се сетите за нещо, което да прави едно разпознаване по-съмнително, от предишно разпознаване по снимката на някой друг!

Поредното свиване на рамене, пореден поглед към Роузън — направи нещо Роузън се опита да му помогне:

— Ваша Чест, възразявам. Неясно е.

— Не е неясно, а е сложно и спорно. Задайте въпросите си един по един и може би не толкова…

— Разбира се, Ваша Чест. — След това в бавна и обмислена каденца Харди отново започна: — Инспекторе, вие показахте само една снимка на Миси Д’Амиен и свидетелите я разпознаха, нали?

Кунео не можеше да не се съгласи:

— Така е.

— След това Катрин ви обвини в сексуален тормоз, нали?

— Не знам какво е казала.

— Инспекторе, след като свидетелите ви разпознаха Миси и преди да разпознаят клиентката ми, заместник-началникът Глицки ви е казал, че Катрин се е оплакала от сексуален тормоз, нали?

— Да, така ми каза.

— И предвид тази информация вие занесохте снимката само на Катрин на същите тези свидетели и им казахте нещо в смисъл на „Предишния път сгрешихте. Ето тази жена сте видели всъщност“. Така ли е?

— Не съм им казвал подобно нещо.

— Истината, инспекторе, е, че след като тези свидетели са разпознали друг човек, вие сте им занесли снимка на клиентката ми, показали сте им я и сте ги попитали тя ли е човекът, когото са видели, а не другата жена, която вече са били разпознали, така ли е?

Кунео нямаше къде да мърда:

— Да.

— Кажете ми, инспекторе, по време на цялото ви обучение някой дори да ви е намеквал, че това е уместен начин да извършвате разпознаване?

— Доколкото си спомням, не.

— Благодаря ви — поклони се от кръста Харди.

Но дори след всичко това остана още един пирон, който трябваше да се забие в ковчега на инспектора.

— Сержант Кунео, по време на първото си посещение в дома на Катрин Хановър, за да я разпитате, докоснахте ли я?

— Не, не съм.

— Ръкувахте ли се с нея?

— Може да съм го направил. Не си спомням.

— Но доколкото си спомняте, не сте я докосвали по друг начин?

— Не.

— Дори случайно?

— Ваша Чест. Вече отговори.

— Това е кръстосан разпит, господин Роузън. Ще го допусна.

Кунео:

— Не.

— Освен ръката ви друга част от тялото ви в даден момент влезе ли в допир с някоя част от тялото на Катрин Хановър?

— Възразявам.

— Отхвърля се.

Кунео:

— Не.

— Стояхте ли достатъчно близо до Катрин Хановър, за да можете да я докоснете в даден момент от разговора си?

— Възразявам!

Този път Браун, явно раздразнена от непрекъснатите прекъсвания, се замисли за момент. Харди се надяваше съдебните заседатели да са уловили сигнала.

— Отхвърля се. Сержант, отговорете на въпроса.

Кунео очевидно не искаше да го направи, но не можеше да откаже, макар че първо погледна към Роузън за помощ. В този момент той вече думкаше по всичките си въображаеми барабани, а очите му бяха станали тесни цепки, насочени към Харди.

— Може би.

— Може би? Бяхте ли или не бяхте достатъчно близо, сержант? Кое от двете?

— Да, бях.

— Стояхте достатъчно близо, за да я докоснете?

— Да.

— Но всъщност не сте докоснали нито ръката й, нито рамото й?

Роузън от масата си:

— Ваша Чест!

Само че Кунео, напълно изтощен, отговори преди съдийката да успее да се намеси:

— Не знам.

Зад него залата, която явно следеше внимателно показанията му, реагира така, че се чу дори през защитното стъкло, когато Кунео промърмори:

— Може да съм я докоснал един или два пъти по погрешка.

Харди застина неподвижен, след това нанесе смъртоносния удар:

— Съжалявам, Ваша Чест, не чух отговора. Може ли да ми го прочетат отново?

Джан Сондърс прочете думите на Кунео отново и без да влага чувства:

— Не знам — каза тя. — Може да съм я докоснал един или два пъти по погрешка.

Глицки и Трея продължаваха да получават от лекарите така наречените добри новини, обаче те явно не им носеха особено облекчение. Прекрасната новина беше, че ехокардиограмата беше отхвърлила категорично вероятността детето да е болно от стеноза на аортата. Днешната рентгенова снимка на сърцето на Закари не показа никакви аномалии или внезапно увеличаване на размера. Електрокардиограмата — жички и клеми, закрепени по цялото тяло на невръстното момченце, докато лежеше голо върху студения чаршаф на количката — също показа, че сърдечният ритъм е нормален. През цялото време бебето не проплака, а понесе всичко със стоицизъм, с който баща му можеше да се гордее.

Изследванията отнеха почти цял час. След като привършиха, в кабинета си доктор Трублъд внимателно прокара границата между оптимизма и реализма.

— Трябва да ви кажа, че днес състоянието на Закари е може би най-доброто, на което можем да се надяваме с оглед на предишните няколко дни. От всички деца, които съм преглеждал, той е в най-оптимистичния един процент. А това е наистина прекрасна, прекрасна новина.

Само че тази прекрасна новина бе поднесена с погребален тон. Възрастният прегърбен човек седеше зад бюрото си с разкопчана риза, с разхлабена вратовръзка и сключил изпъстрените си с петна ръце пред себе си. Светлината в кабинета му беше приглушена, щорите бяха спуснати, за да закрият потискащата влага отвън, а трополенето на несекващия дъжд беше единственият шум, който се чуваше.

— Въпреки това се чувствам длъжен да ви предупредя, че макар състоянието му да е много по-добро от стеноза на аортата, все пак е много сериозно. Понякога ВСД може да се промени бързо, особено в първите месеци. Бихме искали да наблюдаваме Закари много отблизо.

— Какво искате да кажете?

— Като начало бих искал просто да го наблюдаваме. Ако се появи отчетлива или рязка промяна в цвета на кожата, дишането, храненето или енергичността му, можете да ми се обадите по всяко време на денонощието. Имате всичките ми телефонни номера, нали? Освен това би било добре да го водите тук веднъж седмично през следващите четири до шест седмици за същите изследвания…

— Всяка седмица? — прекъсна го Трея.

— Да, през следващия месец, месец и половина. След това, ако няма промяна, ще се виждаме веднъж месечно, за да следим положението.

— А след това какво? — Стиснал ръката на жена си, Глицки не искаше да издаде собствения си страх. Трея имаше нужда той да е спокоен и дори оптимистично настроен и гласът му вдъхваше точно това. Не беше спокоен, но след като веднъж свикнеха, щеше да се превърне в рутина. Той просто искаше да знае какво е положението в момента.

— След това, когато стане да кажем на годинка, ще го преглеждам веднъж на шест месеца, а после веднъж годишно.

— В продължение на колко време? — попитаха двамата съпрузи едновременно.

— Ако дупчицата не са затвори от само себе си — но сигурно ще се затвори, защото е съвсем малка, — веднъж годишно със сигурност, докато не навлезе в пубертета. Може би и след това.

— Завинаги — каза Глицки.

— Вероятно да — кимна Трублъд. — Но не забравяйте, че подобни случаи на ВСД са откривани при аутопсии на деветдесетгодишни хора.

— Значи твърдите, че Закари може да води нормален живот? — попита Трея със съвсем плаха надежда.

— Би могъл. Разбира се, трябва да вземате под внимание състоянието му. Трябва да бъде предварително подготвен преди стоматологична намеса или операция, но извън тези случаи състоянието му може изобщо да не му повлияе. Вероятно ще може да тича, да тренира спортове, да прави всичко. Може обаче да се наложи да му направим сърдечна операция съвсем скоро или след пет години. На този етап още нищо не се знае. — Трублъд видя изписаната на лицата им мъчителна тревога, затова изостави професионални си тон: — Разбирам, че неизвестността е мъчителна, но моля ви помнете, че този вариант е по-добър от почти всяка друга алтернатива, която имахме само допреди ден. Напълно възможно е Закари да израсне като здраво и нормално дете.

Трея стисна ръката на Глицки и се опита да се усмихне. Той я познаваше, знаеше, че не би искала да чуе неверни или вероятно неверни ободрителни думи. Искаше да знае какво да направят, за да бъдат подготвени и да го направят както трябва.

— В такъв случай най-добре е да си запишем час за другата седмица? Да предприемем следващата стъпка?

Прибраха се у дома към три часа и Трея заяви, че не иска двамата да се мотаят до мръкнало, затова Глицки се обади на шофьора си, Паганучи, с намерението да се отбие на работа за няколко часа, да провери пощата си, да отговори на някои от най-спешните обаждания и може би дори да разговаря с Батист или с Кейти Уест за заговора и за проблемите, които повдига този слух.

Но обикновено мълчаливият шофьор не бе изминал и няколко пресечки, когато се обади:

— Извинете, сър.

Глицки наблюдаваше бавния непрестанен дъжд, а мисли му бяха при съпругата му и при новородения му син и той се питаше колко време трябва да мине, преди това тежко бреме да падне от плещите им и отново да добият усещането за истински живот. Седнал на задната седалка със скръстени ръце, той се прокашля и попита:

— Какво има, Том?

— Ами, сър, става дума за Палатата. Нали знаете, че там псе още се води процесът на Хановър и е истински цирк, даже е по-лошо от обикновено. Дори да минем през задната врата, ще трябва да минете покрай редица репортери. А освен това и горе пред кабинета ви, вероятно ще има още десетина. Там са от сутринта и ви чакат да се появите. — Паганучи, изтощен от тази дълга тирада, погледна към него в огледалото за обратно виждане. — Като знам какво преживявате у дома, едва ли бихте искали да преживеете и всичко това.

Глицки замълча за миг.

— Значи е толкова лошо?

— Същински зоопарк. Освен това, вижте колко е часът — процесът тъкмо ще приключва, когато пристигнем или може би малко по-късно, а тогава лешоядите са поне три пъти повече. В друг случай не бих се обадил, сър, знаете, обаче сега ми се струва, че трябва да сте подготвен.

— Оценявам го, Том, благодаря. — Движеха се на изток по Гиъри. — Защо да не се отклоним и да помислим какво да правим?

— Веднага. — Паганучи зави надясно по Филмор Стрийт. — Имате ли предвид някое конкретно място?

— Не знам. Жена ми не ме иска у дома. Казва, че съм твърде мрачен. Смяташ ли, че съм мрачен, Том?

— Не, сър.

— И аз не смятам. Просто повечето хора нямат моето чувство за хумор. Не че напоследък често се смея.

— Така е, сър.

— Почти стигнахме. Защо не наминем край Пъстрите дами да видим как са?

— Към Пъстрите дами, сър.

— Хайде да се развихрим, Том. Лампата и сирената!

— Сър?

— Пошегувах се.

— А! — И след малко: — Хубава шега.

— Видя ли?

В момента къщата на Хановър представляваше зейнала дупка, която все още шокираше дори и година след пожара. Особено след като нейните сестри — братовчедки, дъщери? — бяха възстановени и сега се пъчеха със старото си великолепие, че дори и с още по-голямо, на Стайнър 700. Паганучи, който отново потъна в характерното си мълчание, караше по дългия заобиколен път около Аламо Скуеър и спря до паважа на празното място на къщата.

С фуражка на главата и в пълна униформа, Глицки излезе от колата под неспирния дъжд. Изкачи се по стълбите до входната площадка и стъпи в пръстта на мястото на старата сграда. Макар мястото да бе подгизнало от постоянния дъжд, под краката му още хрущяха счупени стъкла и парченца въглени. Глицки като че ли все още долавяше слаб мирис на изгоряло. Прекоси празното пространство и се озова в задната част на парцела, където зави на запад, за да заета не с лице към парка от другата страна на улицата — тревисто възвишение, увенчано от разлюлени от вятъра кипариси, в момента пусто заради лошото време. Пое обратно по хрущящата под нозете му земя към Стайнър, обърна се и още веднъж погледна към редицата красиви къщи.

Нямаше представа защо бе дошъл тук. Възможно ли бе да е чиста случайност като предложението на Паганучи днес да не ходи в кабинета си в центъра? Едва ли.

Нещо го гризеше отвътре.

На предния прозорец на съседната къща имаше малък надпис, който гласеше: „Ново качество на ремонта с Леймар Констракшън“. През последните няколко часа грижите за сина му бяха погребали всякакви други мисли, но сега внезапно си даде сметка, че пръстта започва да се надига, когато една идея започна да напира като гъба към повърхността на съзнанието му. Не, не беше точно идея. Беше по-скоро натрупване на свързани несъответствия.

Какво беше имал предвид Джим Леймар от „Леймар Констракшън“, когато бе казал, че ремонтът на Хановър изобщо не е струвал един милион долара?

Защо Миси Д’Амиен очевидно бе излъгала хазяйката си за мястото, където работеше?

И освен това какво се бе случило с колата й? И с пръстена?

В началото Глицки бе разгледал от няколко възможни страни вероятността Миси Д’Амиен, а не Пол Хановър, да е била основната мишена на убийството. Но тя никога не бе имала значение. Попаднала почти напълно под огромната сянка на Пол и след това изгубена в шеметната буря на събитията и на медийната лудост, съпровождаща обвинението и арестуването на Катрин, смъртта на Миси започна да прилича на Глицки на злощастна бележка под линия в един невъзпят и непознат живот. В известен смисъл тя се бе превърнала за него в поредния бездомник в Сан Франциско, макар и заможен, който един ден просто изчезва, за когото никой не тъжи и когото никой не оплаква.

Но той знаеше, че дори бездомниците понякога — всъщност потискащо често — стават жертва на убийство заради жалките си притежания, заради пазарските си колички, заради хубавото си място за просия, за половин бутилка евтин алкохол. Глицки внезапно си даде сметка, че като повече или по-малко случайно същество, което броди из улиците на Сан Франциско, тя би могла да бъде изкусителна мишена сама по себе си без всякаква връзка със семейство Хановър, с тяхната политика или с парите им.

Миси носеше забележителен пръстен на стойност сто хиляди долара и караше мерцедес, също доста скъпа кола. Възможно бе да я е забелязал някой — една привидно беззащитна жена, — да я проследи до дома й и да е проникнал вътре (или просто да е почукал на вратата под някакъв предлог). Много хора, които държаха в домовете си пистолети за лична защита, ги пазеха в нощните си шкафчета, и това просто е било добре дошло за крадеца. След като е убил и двамата, той може да е свалил пръстена от пръста и вероятно да е отмъкнал и други ценни предмети от къщата. Дори е възможно в гаража да е имало туба с бензин и той да я е използвал, за да подпали къщата, а след това да е заминал с автомобила на Д’Амиен.

Само по себе си това не бе невъзможно. Само че не обясняваше останалите несъответствия в историята на Миси — случилото се с ремонта, фалшивото работно място.

Глицки се върна в колата и седна със скръстени пред гърдите ръце. Паганучи го погледна в огледалото за обратно виждане и реши да не пита къде да го откара. Естествената властност, която излъчваше Глицки, го възпираше. Когато се намръщеше като сега и мускулите на челюстта му потръпваха, а белегът на устната му се очертаваше съвсем ясно, той изглеждаше наистина страховито.

След малко той се размърда на мястото си, порови в портфейла си и после в малкия си бележник.

— Том, на Дванайсета и на Клемънт има клон на Американската банка. Да отидем да проверим дали все още е отворено.

26

Навън бе съвсем тъмно и дъждът продължаваше да се сипе. Харди стоеше на прозореца на кабинета си с изглед към Сътър Стрийт и се завъртя, когато чу почукването на отворената врата.

— Има ли някой?

— Аз съм, Уес.

— Защо стоиш на тъмно?

— Размишлявам. Можеш да светнеш, ако искаш.

— Fiat lux. Стаята светна. — Знаеш ли, че Тереза е била на пожара?

— Значи си говорил с нея. — Харди отиде до бюрото си и седна на стола.

— Най-подробно. Мисля, че тя малко си падна по мен.

— От това, което чувам, ми се струва, че тя не е особено влюбчива.

— Е, Диз, както се пее в една песен, „всеки от нас си има половинка“.

— Коя по-точно е тази песен?

— Ами, не е една, а няколко. Трябва да слушаш повече кънтри, така да знаеш. Наистина. Сам ми отвори очите за нея и вече не слушам нищо друго.

— Ще си го запиша — каза Харди. — Значи е била на пожара?

Фаръл се стовари на един от тапицираните столове пред бюрото на Харди.

— Ще ти прозвучи познато, обаче научила за пожара от телевизията и отишла с колата си на мястото. Един от пожарникарите записал името и адреса й. Не видяла Катрин, но това не е чудно, като се има предвид колко хора са се били струпали. Твърди, че през онази нощ там е имало няколкостотин души, може би дори повече.

— Добре.

— Какво?

— Питам се дали това значи нещо. Попита ли я какво е правила преди това?

— Гледала е телевизия.

— Уес… — търпението на Харди, поставено пред огромно изпитание през дългия ден, вече беше на изчерпване.

Фаръл вдигна успокоително ръка:

— Добре, ще стигна дотам, обещавам. Работи във фирма за недвижими имоти, но ти знаеш това, нали? Справя се добре, плаща си сметките, през година ходи някъде на почивка. Но не й остава много настрана. Както и да е, та тя си седяла сама у дома. Помни добре заради случилото се на този ден предимно, но и защото… това ще ти хареса… си спомня и за обаждането на Мери.

Всъщност Харди наистина се зарадва да го чуе. За да може Тереза да се превърне в убедителен алтернативен заподозрян — ако не заради фактологичната истина, то поне заради съдебните заседатели, — той трябваше да докаже, че тя е научила в същия ден като Катрин, че Пол е решил да се ожени за Миси и че вероятно ще промени завещанието си съвсем скоро, може би следващата седмица. Тя трябваше да бъде силно мотивирана да го спре незабавно, а без телефонното обаждане от Мери, което да я подтикне да действа, теорията не би била убедителна.

— Значи си е била у дома, Мери й се е обадила, а след това какво?

— Нищо. Двете с Мери си поговорили известно време, тя била крайна ядосана и разстроена, дотолкова, че отменила уговорката си за вечеря.

— За същата вечер?

Фаръл кимна, доволен от въодушевената реакция на Харди.

— Да, знам. Твърде хубаво е, за да е истина, но е така. Заболял я коремът.

— С кого е щяла да излиза?

— С някаква приятелка. Имам името и можем да говорим с нея, ако се налага.

— Може да се наложи. Та значи на Тереза й е толкова лошо, че не може да излезе на вечеря, обаче няколко часа по-късно се озовава на мястото на пожара.

— Така е, но да не забравяме все пак, че е горяла къщата на бившия й съпруг и може би той е бил вътре. Разбира се, че ще отиде.

— Добре, така е. Но въпреки това…

— Все още няма алиби. Разбирам те.

Харди потърка попивателната на бюрото си. Партньорът му често възприемаше хумористичен и непринуден подход, но не пропускаше много неща и точно затова Харди го бе натоварил с тази мисия.

— Някой да я е разпитвал за алибито й?

— Не останах с такова впечатление. Кунео я глътнал като топъл хляб заради Катрин, но никога не е гледал на нея като заподозряна. Между другото, ти си прав, Катрин и Тереза никак не са близки. Каза, че трябвало да се противопостави, когато Уил обявил решението си да се ожени за нея.

— Но не го е направила?

— И оттогава си плаща за това.

— Тя ли го каза?

— Почти дословно. — Фаръл направи пауза. — Ако все още ти не си го разбрал, Диз, тя не изгаря от желание да ни помогне за защитата. Най-накрая е успяла да изгони Катрин от семейството и иска нещата да си останат така. Уил е по-щастлив.

— Уил е кретен — каза Харди.

— Е, поне ще бъде по-щастлив кретен.

— Четири милиона долара ще му помогнат. Тя спомена ли нещо за парите?

— Струва ми се, че повдигнахме тази тема. — Фаръл стана, отиде до мокрия бар, отвори хладилника и си взе шише с вода. — Ти ще пиеш ли?

— Не.

— Може би си прав. — Затвори хладилника и се обърна. — Добре, за парите. Стори ми се доста огорчена от цялата история с Миси, но представи нещата меко. Двамата с Пол се разделили, преди той да забогатее неимоверно и след като децата им се изнесли от дома, затова тя не получила нито съпружеска издръжка, нито издръжка за децата.

— Да, обаче общата им собственост…

— Спокойно, приятелю, водя те с едни гърди. Получила от брака около триста хиляди долара, увеличила ги до около милион и инвестирала в познай какво?

— Сигурен съм, че мога да позная. Във високи технологии?

Кимване.

— Така че сега парите са значително по-малко, но не стана ясно точно с колко. С доста, струва ми се.

— Значи парите са й трябвали и за самата нея. Не само за внуците.

— Е, няма да й навредят. Всъщност точно така е станало. Всяко от децата вече й е отстъпило известен дял, пак не знам точните цифри.

Харди подсвирна:

— Значи много добре си е постлала.

— По-добре е от преди. Нека да спрем дотук.

— И няма алиби?

— Няма алиби — кимна Фаръл. — И още една интересна подробност.

— Слушам те.

— Купила си е нова кола.

Харди наведе глава настрани:

— С парите от наследството ли?

— Преди това. В началото на миналото лято.

— И как научи това?

— Нали ти казах, тя ме хареса. Имам си начини. Но истината е, че е заменила своя… това много ще ти хареса… черен мерцедес, С клас…

— … за червен лексус кабриолет и е платила в брой разликата — каза Харди.

Франи вдигна чашата с вино към устните си. Беше сряда — с процес или без процес, това си беше техният ден за срещи — и двамата бяха в „Сарсуела“, чакаха нейната паеля и си хапваха страхотни ордьоври — малки октоподчета и наденички, аншоа, маслини и сирене.

— За каква сума става дума?

— Може би четирийсет-петдесет хиляди долара.

— А това означава?

— Означава, че е разполагала с доста пари миналата година в края на май или в началото на юни.

— Ами ако са били спестяванията й?

— Може. Но е възможно и да са от един заложен пръстен, Франи внимателно се вгледа в октоподчето, което беше набола на вилицата си. Остави го обратно в чинията и предпочете да си вземе една маслина. Харди пък като че ли не забелязваше вкуса на храната, което не означава, че не поглъщаше своя дял.

Нали виждаш как ми действа това?

Той се усмихна, кимна, пресегна се през малката маса и докосна ръката й.

— Малко.

— Смяташ ли, че може тя да го е извършила?

— Нямам представа. Но може да накара съдебните заседатели да си помислят, че не е била Катрин. Основателно съмнение.

— Но какво мислиш наистина?

— Мисля, че и тя има мотив. Мразела е Пол и Миси. Няма алиби.

— Ами очевидците, които твърдят, че са видели Катрин.

Харди се поколеба доста дълго, след това се усмихна унило:

— Надявам се да умра от естествена смърт, преди те да падат показания.

Изведнъж веселата бъбривост изчезна от тона на Франи. Тя остави вилицата си и изгледа сериозно съпруга си.

— Нека те попитам нещо. Как ти се справяш с тях?

— С кого?

— С очевидците? Какво си мислиш?

Чашата му с вино спря на половината път към устата. Облегна се назад на мястото си.

— Мисля, че трябва да са допуснали някаква грешка.

— И тримата ли? Една и съща грешка?

— Да, знам — почеса се той по врата.

— Смяташ, че са объркали Тереза с Катрин?

— Не. Макар че мъжете от семейство Хановър явно предпочитат един и същ тип жени. Само че Тереза е с около петнайсет години по-възрастна от Катрин. Не мога да си го представя.

— Ами какво ще кажеш за Миси тогава?

— Това е по-вероятно, ако не беше мъртва.

— Само че е.

— Знам — отново каза той.

— Тогава кой остава?

За последен път. Той завъртя столчето на чашата си и срещна погледа й:

— Знам, Знам.

Глицки влезе в дома си целият подгизнал. Закачи мокрия си шлифер на закачалката до входната врата, след това сложи фуражката си отгоре. В малката ниша светлината беше мъжделива, а къщата — притихнала. В дневната от дясната му страна светеше, но той предположи, че всички спят — беше почти девет часа, — затова свърна наляво в тъмната кухня и отвори хладилника.

Нищо не му се хареса.

Реши да провери как са Трея и Закари и след това да се върне и да си приготви нещо за ядене, когато от дневната чу сподавен смях. Направи няколко крачки и застана на прага. Рейчъл скокна от дивана, извика „Тате!“ и избухна в искрен и радостен смях, когато се затича по килима, за да я прегърне. Само че истинската причина за веселието и изненадата на малкото му момиченце беше синът на Глицки, Оръл, който в момента беше студент във втори курс в университета в Сан Хосе на седемдесетина километра на юг от Сан Франциско. Той беше седнал до Трея на дивана и без никакво стеснение и страх държеше в обятията си малкото си братче.

— Здрасти, татко — грейна младежът. — Бих станал, обаче…

— Мислехме, че никога няма да влезеш — каза Трея. — Какво правеше там?

— Ровех из хладилника.

Трея изгледаше преобразена. Дали заради относително добрата новина за Закари, получена този следобед, или заради пристигането на Оръл, но промяната беше огромна. Беше си сложила малко грим, беше прибрала косата си и бе облякла хубава кафява блуза, пъхната в джинси, които бе носила преди бременността. И което беше най-важно — в очите отново светеше живот.

Глицки приклекна пред нея, целуна двете с Рейчъл и потупа Оръл по крака:

— Радвам се да те видя. Но как разбра…

— От Нат — отвърна младежът. — Какво, нямаше ли да ми кажете, че имам брат?

— Не. Разбира се, че щяхме. Просто… не смятахме, че ще можеш да дойдеш в средата на седмицата — обясни Глицки.

— За да видя новороденото си братче? Майтапиш ли се?

— Освен това имаше… — той вдигна поглед към Трея за помощ.

Но Оръл явно вече знаеше.

— Спокойно, татко, всичко е наред.

— Наред — повтори Рейчъл.

Глицки отново я целуна и каза:

— Да, знам, че е така.

Франи и Харди тъкмо се бяха прибрали у дома, когато в десет и петнайсет позвъни секретарката на Браун. Тя се извини за късния час и го осведоми, че съдийката е отхвърлила молбата му за прекратяване на процеса поради умишлени нарушения от страна на обвинението, но че ще разгледа отново искане за прекратяване на процеса поради неправилно провеждане, ако Харди го поднови. Може би това е намерението му?

Не, отговори й Харди.

И в двата случая съдийката го осведомяваше, че би разгледала такава молба до девет и половина на следващата сутрин, когато започваше заседанието на съда. След това вече нямаше да има възможност за искане за прекратяване на процеса и заседанието щеше да продължи с изслушването на свидетелите.

В дома на Глицки децата вече спяха, а двамата възрастни и единият почти възрастен седяха около кухненската маса и пиеха чай с мед. Кутията от пицата все още заемаше повечето място в средата на масата, но никой не й обръщаше внимание. Настроението съвсем не беше еуфорично — и как иначе при тези обстоятелства, — но поне усещането за огромна надвиснала беда бе изчезнало.

Разменяха си семейни новини и клюки. Дъщерята на Трея, Рейни, тъкмо си бе идвала за зимната ваканция през декември от „Джон Хопкинс“ заедно със синовете на Ейб — Айзък от Лос Анджелис, Джейкъб чак от Милано и Оръл от Сан Хосе. И разбира се, Нат и Рейчъл. Пълно събиране. Голямото семейство на Глицки бе празнувало Ханука и Коледа, преди всички отново да се пръснат в различни посоки.

— Радвам се, че Нат успя да види всички за последен път — каза Глицки. — Най-вече за това.

— Какво искаш да кажеш с това „за последен път“? — Оръл беше наклонил кухненския стол на двата му задни крака и седеше с помръкнало лице. — Нат е добре, нали?

— Така ми се струва. Защо питаш?

— Защото преди малко се изрази така, все едно умира.

— Доколкото мие известно не умира, но той е на осемдесет и пет години, Оръл. Няма да живее вечно.

Оръл спусна стола си и се наведе над масата:

— Боже, татко, направо ме убиваш.

— Какво?

— Какво. Не всичко свършва зле. Ето това.

— Не смятам подобно нещо.

— Напротив. Погледни ме. Помниш ли, че когато бях на тринайсет или на четиринайсет години, започнах да заеквам след смъртта на мама и ти си помисли, че никога няма да престана?

— Добре, и? Всички останали също смятаха, че няма да спреш.

— Да, обаче спрях, нали? После пък си мислеше, че няма да срещнеш друга жена, достойна да замести мама, нали? — Той се обърна към втората си майка. — А я погледни тук на тази маса. Voila. Тя се оказа достойна, а това трябва да ти говори нещо.

Трея наклони глава с усмивка:

— Благодаря ти.

— Да, но…

— След това, ако си спомняш, ти получи инфаркт, обаче после напълно се оправи, а година по-късно те простреляха. А, да, но преди това се роди малкото ти момиченце, което спи в другата стая, докато ние тук си говорим.

— Чакай, чакай. Таим аут — направи знак с пръсти Глицки. — Нека честно да си дадем сметка какво наистина се случи през цялото това време, освен чудодейните ми възстановявания. Добре, ти преодоля заекването. Само че майка ти почина. Наистина получих инфаркт, след това ме простреляха и имаше някои дребни усложнения в продължение на година и нещо, ако си спомняш.

— Спомням си, татко, обаче погледни какво стана. Ти се оправи след усложненията. Не умря.

Само Глицки нямаше току-така да се откаже от мирогледа си:

— Да, оправих се навреме, за да ме понижат и да ме направят чиновник.

— А оттам те повишиха преди половината от хората с твоя чин и сега си заместник-началник. Много по-нависоко, отколкото някога си мислел, че ще стигнеш.

— Или пък съм искал.

Оръл поклати глава и се обърна към Трея:

— Само аз ли виждам това? — След това отново се извърна към баща си. — Понякога си мисля — и ти също трябва да се замислиш, татко, — че бутилката е наполовина пълна. И скоро ще се напълни цялата. Разбираш ли? А не е наполовина празна.

Глицки си пое въздух и отпи от чая си:

— Всички умират, Оръл. Това е истината.

— Точно така, обаче преди това живеят. И точно това е важното. Животът. Не можеш просто да се мотаеш, без да правиш нищо, защото всички умират един ден. След сто години всички ще сме мъртви, нали?

— Трябва ли да говорим за умиране? — попита Трея.

Оръл въздъхна:

— Не говоря за умиране. Говоря за живота. — За момент сякаш остана без думи и завъртя чашата си на масата. — Вижте, знам, че сте преживели няколко много трудни дни…

— Не знаеш — каза Глицки.

— Добре, не знам. Не колкото вие, признавам. Но нали ми казахте, че хлапето вече се е преборило с най-лошите първоначални прогнози? Просто ги е заличило като вероятност? Нали е в единия процент на децата със сърдечни увреждания, при които има щастлив край?

Погледна двамата родители, които се взряха един в друг с натежали клепачи.

Оръл сниши глас. Не искаше да насилва нещата.

— Нали лекарят ви е казал, че той ще може да води нормален живот?

— Но може и да не е така — възрази Глицки.

— Да, но това важи и за мен. И за теб. Добре, може би в момента шансовете на Закари са малко по-слаби.

Глицки го прекъсна, като постави ръката си върху тази на сина си върху масата.

— Оръл, не знаеш за какво говориш. Прогнозата никак не е оптимистична, повярвай ми.

— Вярвам ти. Явно е много трудно. Явно аз не съм толкова навътре в нещата, колкото вие. Но искам да знам каква полза имаш от това, че винаги очакваш най-лошото? Че Нат ще умре преди следващото ни събиране. Че Закари няма да има шанса да живее? Погледни какво имаш в момента, татко. Погледни какво имаме всички ние. Въпреки всичко нещата се подредиха доста добре, не си ли съгласен? Нима това няма значение?

В спалнята им по-късно. Глицки стана от леглото, наведе се над кошчето и взе Закари — всъщност за пръв път.

— Какво правиш? — попита Трея.

— Искам само да го подържа.

Седна отстрани на леглото с бебето в скута си. Зад него Трея се премести по-наблизо. Ръката й потърка гърба му и се спря на крака му.

— Мисля, че Оръл е прав — прошепна той. — Никога не вярвам, че нещата ще се получат, а когато се получат, продължавам да не вярвам.

— На твое място не бих се измъчвала. Ти си добре и така.

— Не, пропускам разни неща. Все още не съм гушкал това приятелче — не знам дали си забелязала…

— Разбира се, че забелязах.

— Това е, защото мислех, че той ще умре, но ако никога не съм го гушкал, ще ми е по-леко да го понеса и няма да ме боли толкова. Разбира се, при това положение нямаше да изпитам и това, докато той е с нас.

— Точно така. Знам.

Малка нощна лампа мъждукаше бледо почти на нивото на пода до вратата и беше единственият източник на светлина на стаята. Само че се виждаше достатъчно. Глицки отметна завивките от личицето на бебето.

— Има твоите очи — каза той.

— Така ми се струва. И твоя нос.

— Горкото дете. — Глицки се премести нагоре и сега седеше облегнат на таблата на леглото. След малко каза: — Най-добре да се радвам на всяка минута.

— Съгласна съм. И за двама ни.

Нощта течеше покрай тях, а Глицки продължаваше да държи момченцето в скута си.

— И да научиш това от собствените си деца!

— Оръл е добро момче. Напомня ми за баща си.

— С изключение на необуздания си оптимизъм.

— Това не е лошо, може би.

— Не.

Мина още време в тъмнината.

— Трей?

— Да, мили?

— Знаеш ли защо се прибрах толкова късно днес? Открих нещо днес. Съвсем извън темата е.

— Извън темата, добре. Какво откри?

— По случая на Харди. За тази Миси Д’Амиен. Убитата жена.

— Какво за нея?

— Имала е банкова сметка — в нашия клон на Американската банка, ако щеш вярвай. Нали познаваш управителката Пати?

— Аха.

— Попитах я дали мога да погледна в сметката. Разбира се, това е напълно незаконно. Трябва да имам призовка и да мина през правния им отдел, обаче тя ме познава…

— Така. — Трея се надигна на лакът заинтригувана. Колкото и да бе изолирана от света напоследък, тя бе запозната с последните новини, с теорията за заговора. Независимо дали им харесва, или не, случаят Хановър беше част от живота им и вероятно щеше да продължи да бъде за известно време. — И какво?

— Имала е сметка на чекова книжка и сейф, голям. Той си пое дъх. — Закрила е сметката и сейфа на седми май, пет дни преди убийството.

— Какво означава това?

— Не знам — погледна я той. — Осем хиляди и осемстотин долара. Плюс каквото е имало в сейфа.

27

Харди беше в кухнята си заедно с Глицки. Лампата над главите им светеше — прозорецът над мивката все още беше тъмен, но дъждът като че ли беше спрял. Часовникът на фурната показваше 6:24. От задната част на първия етаж се носеха приглушени шумове, докато децата на Харди се движеха насам-натам, използваха банята, приготвяха се за училище. От горния етаж се чуваше душът. Къщата се събуждаше.

Харди, когото Глицки събуди четирийсет и пет минути преди това, беше облечен с един от тъмносивите си костюми за съдебната зала, с бяла риза и с тъмна вратовръзка. Той духна над чашата си с кафе и отпи.

— Миси лично ли го е подписала? — попита той.

— Няма друг начин.

— По пощата например.

— Все пак трябва да подпише нещо.

— Да, обаче би могла да го направи преди месеци.

— Само че все някой трябва да е отправил искането, нали? И в двата случая няма значение. Тя е подписала формуляра за теглене и е взела парите в брой. Все още пазят екземплярите от документите.

— Как успя да ги видиш без призовка?

Глицки се замисли и за момент се поколеба.

— Това е тайна, която може да струва поста на управителката. Тя ми е позната. Само че забрави за логистиката за момент. Миси е успяла да докопа над осем хиляди долара. Може би повече. Осем дни, преди да бъде убита.

Харди остави чашата си на плота, качи се до нея и отново я взе.

— Откъде е взела толкова пари?

— От Хановър. Надула е цената на ремонта. Според мен в сейфа е имала поне няколкостотин хиляди долара.

— Няколкостотин хиляди? Майтапиш се!

— Не.

— Ако това е вярно, тя се е готвела да го напусне. — Това не беше въпрос.

— Най-вероятно.

— А той не е имал представа.

— Сигурен ли си?

— Според Катрин. Явно са се карали заради назначението му в кабинета и точно затова тя си е тръгнала последния ден, но Пол е казал на Катрин, че всичко ще се оправи. Миси нямало да го напусне. В никакъв случай.

— Значи той не е знаел — съвсем явно се намръщи Глицки.

— Надявам се, че е истина и че той не е излъгал Катрин само за да дразни семейството. Може би това е причината да ги убият и двамата. — Внезапно Харди се изпъна и се плесна по челото. — Боже, какви ги говоря? Извинявай, Ейб, насред процес съм. Малко съм стеснил фокуса. Как е момчето ти?

— Добре е — с равен глас отвърна Глицки. — В щастливия един процент от децата в неговото състояние.

— Значи можете да отдъхнете.

— Малко. — Обаче Глицки не вярваше, че ще успее да задържи оптимизма си, ако продължат да говорят за здравето на Закари, затова отново се върна към работата. — Смятах днес да направя всичко законно. Да взема жалкия ти подпис за призовката, за да може през следващата седмица да разполагаме с копия от документите.

— Искаш да кажеш с банковите сметки на Миси?

Глицки кимна:

— Надявах се да ми помогнеш да станат важни за случая. Да ги вържеш с наследството на Хановър и с липсващите пари. Ти подпиши призовката, а документите ще пристигнат направо в съда. Роузън не дава и пет пари дали ще се сдобием с тях.

— Искам да те питам нещо — каза Харди. — Как изобщо се сети за това? За Миси?

— Ти ме подсети. Колата.

Впери поглед в Харди, седнал върху плота до печката, и му разказа за поредицата от необичайни открития, които бе направил, проследявайки свързаните с Миси нишки — от адреса, който бе взел от архивите на пътна полиция, после до Рут Гътри, нейната хазяйка, и до магазина за мебели, в който Миси не беше работила, което пък го бе накарало да провери чековата сметка и другите й сметки в банката.

— Чакай малко — каза Харди, когато Глицки приключи, — значи искаш да ми кажеш, че тя е дошла в Сан Франциско преди около три години, но все още не се знае нищо за това откъде се е появила?

— Да. Явно е дошла отнякъде, където се говори френски. Обаче как се е озовала тук? Паднала е от небето. На сметката й в Американската банка има номер на социална осигуровка, така че се канех да проверя и това. Стига да подпишеш призовките. — Всъщност на Харди не му представляваше никаква трудност да изиска сведения за банковите сметки на Миси и двамата мъже го знаеха. Нямаше да му отнеме и пет минути да приготви призовките. — Просто ми се струва, че това може да помогне, Диз.

Харди усети прилив на умора — кафето не действаше достатъчно бързо. Той закри очите си с ръце, след това вдигна чашата с кафето и я пресуши. — Знам, че е така. Извинявай. Мисля си за очевидците. Само да знаех как мога да използвам тази работа с Д’Амиен. Ако е имала всички тези пари в брой, плюс пръстена, и Катрин го е знаела… Обаче това само подсилва мотива й.

— Не ти гарантирам, че нещо от това ще ти помогне за делото, но просто искам да науча повече — каза Глицки.

— Аз също, винаги. Обаче понякога просто не ми е писано.

— Така е, но би било глупаво да не проверим.

— Не и ако не е от помощ за клиентката ми, а в момента ме интересува едва ли не само това.

— Както искаш — сви рамене Глицки. — Аз и без друго ще направя каквото мога.

Харди му хвърли премрежен и привидно неприязнен поглед над чашата си с кафето:

— Голяма изненада, няма що — каза той.

Харди зави зад ъгъла в коридора и видя Катрин зад решетката на килията зад съдебната зала — седеше превита, все едно са я били и сега се предпазваше от нови удари. Когато той се приближи към вратата, тя бързо вдигна поглед, но избърса лицето си с ръце и не се изправи, не помръдна. Приставът пусна Харди вътре, той влезе и седна до нея. Лицето й още не беше напълно изсъхнало. Обгърна раменете й с ръка, притисна я до себе си и тя се разплака.

Остави я да се наплаче, като й позволи да се облегне на него, докато ридае. Когато дишането й най-сетне се успокои, той й подаде кърпа (беше се научил винаги да носи със себе си), след това я притисна окуражително с ръка и се изправи. Застана до решетките, за да я остави самичка, докато се съвземе. Погледна часовника си. Щяха да влязат в съдебната зала чак след двайсет минути, предостатъчно време. Накрая отново отиде и седна до нея.

— Много съжалявам. Не знам какво ми…

— Няма нищо.

Тя кимна:

— Опитвах се да не мисля за децата си, обаче днес и рожденият ден на Поли. — Разтреперана си пое дъх. Пропуснах всичките им рождени дни, откакто съм тук.

— Знам.

— Все още не знам как да се справя с всичко това. Как е възможно да ми се случва — направи тя жест наоколо. — Това не е моят живот, Диз. След толкова много време все още не разбирам как се озовах тук. Непрекъснато си повтарям, че трябва да бъда силна, да се държа и да не им давам нещо, което могат да използват. Но после се питам — и какво от това? Вече мина твърде много време. Вече не съм тяхната майка.

— Ти все още си тяхната майка Катрин. Посещават те тук при всяка възможност.

— Но аз не мога… искам да кажа… — тя отново наведе глава и бавно започна да се олюлява. — Изобщо не напредваме. Извинявай.

— Първо, ако ми се извиниш още веднъж, ще започна да ти изтръгвам ноктите един по един. Имаш всички основания да се чувстваш нещастна, самотна и уплашена и да допуснеш всичко това да ти се отрази. Освен това не е задължително винаги да бележим напредък. Това е за там, вътре — посочи той съдебната зала. — Тук можем просто да си седим.

Тя кимна, след това се пресегна и взе ръката му:

— Може ли да направим това за минутка?

— Засичам.

Секундите отлитаха. Най-сетне раменете й се раздвижиха в дълга въздишка.

— Питам се дали не съм можела да забележа семената на всичко това много отдавна, когато двамата с Уил започвахме връзката си, ако тя не е първата ми грешка. И всичко останало да е последица.

— Имаш децата си — отбеляза Харди, — така че може би не всичко е било грешка.

— Знам, така е. Но знам и това, че с него беше различно от онова, което преживяхме с теб. Разбираш ли?

Харди кимна. Знаеше.

— Но аз завърших колеж, работих близо десет години и почти се бях отказала да се срещам с мъже, заради всички негодници, на които бях попадала, и не щеш ли, изведнъж се появява един симпатяга, с когото тогава беше много забавно. Но аз усещах, усещах със сърцето си, Диз, че това не е… не е като нещото, което винаги съм искала. Обаче освен всичко си казах, че няма да има и нищо по-добро. Затова се съгласих. Съгласих се. Толкова, толкова глупаво!

— Стореното, сторено, Катрин. Изградила си живот, който се е получавал в продължение на почти двайсет години. Това не означава провал.

Горчив смях:

— Я се огледай. Да стигнеш до тук не е ли провал?

— Все още не е свършило.

— Така ли? Струва ми се обратното. Дори да ме пуснат. Това се опитвам да ти кажа.

— Разбирам какво се опитваш да ми кажеш. Само че в момента не искам да гледам, че се предаваш. Първата ни работа е да те оправдаем. След това, като излезеш навън…

Тя поклати глава и пусна ръката му:

— Дизмъс. Недей.

— Какво недей?

— Не ми пробутвай тези стандартни фрази. И двамата знаем, че може никога да не изляза навън.

— Аз не го знам! — категорично и почти твърдо заяви той.

— Обърна се на пейката и застана с лице към нея: — Чуй ме.

— Стисна ръката й почти сърдито между своите. — Вярвам, че си невинна и точно затова съдебните заседатели няма да те осъдят. Ще ги накарам да го разберат. Ти само трябва да издържиш. Трябва да направиш това за мен.

Тя затвори очи, пое си дълбоко въздух и го издиша наведнъж.

— Добре — прошепна и кимна с глава. — Добре. Ще опитам.

Той премина към новините и стратегията и й каза за разговора на Фаръл със свекърва й, за далечните, но спорни вероятности, свързани с изчезналия годежен пръстен, съчетани с покупката на нова кола, за която Тереза беше платила в брой. Макар да призна без особен ентусиазъм, че това е нещо, което Харди би могъл да представи пред съдебните заседатели, Катрин не прояви особен интерес, докато не стигнаха до онова, което Глицки му беше казал тази сутрин.

— Искаш да кажеш, че Миси е крала от Пол? След като и без друго е щяла да получи всичките пари?

Седнали на бетонната пейка, двамата изглеждаха като треньори, които се съветват до страничната линия на игрището.

— Нямало е да получи нищо, ако го напусне — каза Харди.

— Да, знам. Обаче толкова пари… Ако е истина, тя явно е планирала да го напусне от доста време и изобщо не го проумявам. Двамата се сгодиха официално едва шест месеца преди смъртта им, а ремонтът течеше много преди това.

Харди леко изпъна рамене.

— Може би не е била сигурна, че изобщо някога ще се оженят, и е искала да измъкне нещо от него заради времето, което му е отделила. А когато наистина са започнали да правят планове, тя вече е била отмъкнала всички тези пари.

— Може би, но не знам какво означава това. Защо ги е откраднала?

— Ти го каза. Карали са се. Пол може и да не е смятал, че кавгата е сериозна, обаче тя явно е била на друго мнение. Готвела се е да го напусне.

Катрин седна с изпънат гръб.

— Може и да съм глупава, Дизмъс, обаче не виждам никакъв смисъл в това. Тя нямаше да го напусне заради някакво евентуално и незначително назначение в кабинета. Пол ми каза. Онзи ден. Спомняш ли си? Точно затова е била кавгата. Той се канеше да им позволи да започнат процеса на проучването. Само че освен него имаше и други кандидати. Можеше изобщо да не го номинират, а дори да го номинираха, можеше да не го одобрят. Щяха да минат месеци, ако изобщо станеше. Не разбирам защо Миси ще решава да го напусне заради това миналия май.

— Не споря с теб. Обаче остава фактът, че тя е изтеглила парите. Ако не е искала да го напусне, какво е искала да прави?

— Може би е искала да му ги върне?

Погледът, който й метна Харди, сякаш казваше „слез на земята“.

— Може би не.

В коридора пред тях двама пристави водеха осмина затворници в оранжеви костюми в друга клетка по дългия коридор. Веригите, с които бяха оковани, подрънкваха и отекваха, а когато шумът заглъхна, Харди каза:

— А ако някой я е изнудвал…

— За какво?

— Не знам. Само че около Миси има доста загадки, не си ли съгласна? Никой не знае нищо за нея. Дори типовете от жълтите вестници не са публикували никакви мръсотии, а щом те не са успели да изровят нищо, аз съм убеден, че ако има някаква мръсотия, тя е добре скрита. Сега се питам дали някой не е открил някаква неприятна тайна на Миси и не е заплашил да каже на Пол. Така че Миси е трябвало да му плати, за да му затвори устата.

Катрин едва се осмели да произнесе думите:

— Да не мислиш за Тереза?

— Тя е бившата му съпруга — каза Харди. — Ненавиждала е Миси повече от останалите. Имала е мотив да рови за мръсотии, свързани с нея. — Не добави, макар и двамата да го знаеха, че Тереза няма алиби, че е платила в брой за новата си кола малко след като Миси е изтеглила парите. Харди не искаше да пресилва нещата, но изведнъж помежду им в клетката затрептя внезапно станалата съвсем реална вероятност Тереза да е убила Пол и Миси.

— Някой друг в семейството някога да е разпитвал Миси за живота й? — попита Харди. — Дори и когато за пръв път ви е била представена?

— Ние не се събирахме заедно всички на салонни игри, Дизмъс. Двамата с Пол се движеха в различна среда от нас. Виждахме ги заедно на празници и понякога на някое публично мероприятие, само че не си гостувахме с пренощуване и не си споделяхме тайни, уверявам те.

С ъгълчето на очите си Харди забеляза как приставът се появява в малкото стъклено прозорче на вратата на съдебната зала. Чуха подрънкването на ключовете и вратата се отвори.

Представлението започваше.

Току-що се бяха върнали от почивката на сутрешното заседание и Харди имаше усещането, че досега се справя добре на фронта на свидетелите. Беше доволен от решението на Роузън да призове Джефри (Джефи) Сидън, защото поведението на младия служител на бензиностанцията беше най-малкото неприятно. Лишени от въздействие, едва доловимо враждебни и издаващи отегчение от цялата процедура, промърморените му отговори със сигурност не вдъхваха доверие на съдебните заседатели.

Освен това той не бе разпознал Катрин достатъчно категорично. Да, наистина, беше я разпознал по снимка, а след това от снимката, която бяха направили при арестуването й. Харди вече бе изтъкнал недостатъците на разпознаването по една-единствена снимка, но фактът беше, че и други хора твърдяха, че са разпознали Катрин, така че този свидетел бе просто поредният. Само че Джефи явно се поколеба, когато се изправи пред нея на живо. Наложи се Роузън да го пита два пъти дали разпознава в залата човека, който бе купил бензин в туба от бензиностанцията му. Дали може да посочи този човек на съдебните заседатели? Джефи бе повдигнал ръка съвсем малко, беше кимнал и съвсем за кратко бе посочил Катрин. От действието му Харди остана с впечатлението, че той все едно беше разиграл думите „Струва ми се“ като пантомима.

Още по-важно от това обаче беше красивото правно съображение, че дори всяка дума на Сидън да бе вярна във всяко отношение и той да бе разпознал Катрин изключително убедително — дори при това положение, свидетелските му показания не я поставяха на местопрестъплението, в който и да е момент. Просто нямаше връзка.

Още преди процеса Харди бе подал искане тези свидетелски показания да бъдат изключени, но Браун ги бе допуснала един бог знае по какви причини. Изводът, че вероятното закупуване на бензин в туба от страна на Катрин по някакъв начин я уличава като подпалвач, според Харди беше направо абсурден. Личеше си, че съдийката и повечето съдебни заседатели смятат същото. Въпреки това той поде въпроса по време на кръстосания разпит и отново изтъкна, че Джефи не е разпознал Катрин от шест снимки. Кунео му бе показвал само по една снимка; той дори не беше виждал как клиентката на Харди си тръгва от бензиностанцията, не беше забелязал в каква посока потегля, не беше я виждал отново след това. После Харди го разби напълно с въпросите си кой ден или поне коя седмица е забелязал жената със синята риза. Дневникът на бензиностанцията показваше, че следобед в онази сряда някой е купил десет литра бензин в туба и Джефи най-накрая призна — по характерния си отбранителен начин, — че си е помислил, че би трябвало да е тя. Спомнял си я, така че би трябвало тя да е била жената от онзи ден.

Харди отбеляза мислено, че ще му е по-трудно да се справи с Максин Уилис, но въпреки това не бе невъзможно.

За разлика от Джефи Сидън на нея не й беше трудно да посочи Катрин като жената, която бе напуснала дома на Пол Хановър половин час преди установяването на пожара. За щастие обаче Харди бе разпитвал доста подробно и нея, и съпруга й. По време на тези разговори бе открил една опора, с която смяташе, че ще успее да се оправи при този кръстосан разпит.

— Госпожо Уилис — започна той, — най-напред разпознахте жената, която е напуснала дома на Хановър през няколко къщи от вашата в деня на пожара пред един от инспекторите по палежите в нощта на пожара, нали?

— Да.

— Бихте ли разказали на съдебните заседатели за това?

Тя услужливо се обърна с лице към тях.

— Няма много за разказване. Двамата със съпруга ми живеем през три къщи от дома на господин Хановър и бяхме евакуирани в нощта на пожара, защото имаше опасност и нашата къща да пламне. Всички стояхме отвън, когато дойде един господин и се представи като инспектор по палежите към пожарната. Записа си имената и адресите ни и ни попита дали имаме нещо да съобщим във връзка с пожара.

— Той легитимира ли се?

— Да.

— На документа му пишеше ли името Сид Босио?

— Да, това пишеше.

Харди се върна обратно на масата си и извади лист от отворената си папка. Показа го на Роузън и на съдията и накара пристава да го въведе като следващото доказателство на защитата, след това се върна при свидетелката.

— Госпожо Уилис, разпознавате ли този документ?

— Да.

— Ще кажете ли на съдебните заседатели какво е това, ако обичате?

— Това са показания, които написах за инспектора по палежите, след като той говори с мен през нощта на пожара.

— Добре. В горната част на документа пише вашето име и адрес, а в долната стои вашият подпис, нали?

— Да.

— В уверение на това, че показанията ви са точни и правилни?

— Точно така. Според каквото знаех тогава.

Не беше чудно, че госпожа Уилис бе обучена в сравнение с последния път, когато Харди бе разговарял с нея. Сега тя погледна към Роузън и после отново към Харди. Знаеше какво ще последва и дори го удостои с уверена усмивка.

— Госпожо Уилис, бихте ли прочели на съдебните заседатели показанията, които сте подписали?

— Разбира се. Целия текст ли?

Харди отвърна на усмивката й:

— След името и адреса ви. Подчертания текст.

— Добре. — Тя разгледа документа за момент. — „… видях обитателката на къщата, госпожица Дамиен да излиза от постройката малко преди пожара“.

— А под госпожица Дамиен всъщност имате предвид една от жертвите в този случай, нали?

— Да, написала съм името й малко погрешно.

— Благодаря ви, няма нищо. — Харди взе листа от нея и го върна при доказателствата. — И така, госпожо Уилис, само за да изясним напълно това, вие сте дали тези показания пред инспектора по палежите Босио през нощта на пожара?

— Да.

— Така, продължаваме нататък. Следващия път, когато сте имали възможност да разпознаете човека, напуснал дома на Хановър малко преди пожара, е било по снимка, нали?

— Точно така.

— Снимка, която ви показа инспектор Кунео, нали?

— Точно така.

— Снимката, по която вие разпознахте човека, когото сте видели да излиза от къщата на Хановър през онази нощ, беше ли сред други снимки?

— Не, беше само една снимка.

— Инспектор Кунео ви показа само една снимка и ви помоли да разпознаете човека, така ли?

— Да.

Харди кимна приветливо и между другото метна поглед към съдебните заседатели. Небрежно се върна на мястото си и взе оттам публикуваната във вестника снимка на Миси Д’Амиен и оригинала, който бе изискал от „Кроникъл“. След като ги обяви за следващото доказателство на защитата, той показа лъскавата снимка на свидетелката:

— Разпознавате ли тази снимка?

— Разбира се. Това е снимката, която видях първия път, когато дойде инспектор Кунео.

— Добре, значи инспектор Кунео ви е показал тази снимка. Госпожо Уилис, знаете ли кой е човекът на тази снимка?

— Това е бившата ми съседка Миси.

— Същата Миси Д’Амиен, която е една от жертвите в този процес, нали?

— Да.

— Същата Миси Д’Амиен, която сте разпознали пред инспектора по палежите Босио като жената, напуснала къщата на Хановър малко преди пожара, така ли?

— Да, но…

— И вие я разпознахте и пред инспектор Кунео, така ли е?

Тя се поколеба:

— Ами това беше преди…

— Извинете, госпожо Уилис — прекъсна я Харди с уважителен тон. — Вярно ли е, че при този първи разговор с инспектор Кунео вие сте разпознали жената от тази снимка, доказателство Е на защитата, като Миси Д’Амиен? Да или не?

— Да, но…

Харди вдигна ръка:

— Едва по-късно разпознахте снимката на Катрин, нали?

— Да.

— И всеки път ви показваха — сержант Кунео ви показваше — само по една снимка, така ли е?

— Да.

— Просто за яснота — той никога не ви е показвал няколко снимки, между които да избирате, така ли е?

— Да.

— И когато сержант Кунео ви показа първата снимка, доказателство Е, вие вече бяхте казали, че от къщата е излизала Миси, нали?

— Да.

— Значи той явно е очаквал от вас да разпознаете човека, когото той е назовал?

— Да.

— Тогава вие разпознахте човека от снимката като Миси Д’Амиен, така ли беше?

— Да.

Харди си пое дъх.

— Добре. Сега да поговорим малко за следващия път, когато сержант Кунео ви помоли да разпознаете човека, излязъл от дома на Хановър този следобед. В този случай той отново ли ви показа една-единствена снимка на един човек?

— Да.

— И ви каза, че сигурно първия път сте сгрешили, защото Миси Д’Амиен е мъртва?

— Да, така е.

— Значи не може да сте видели Миси Д’Амиен?

— Да.

— Добре. А след това ви каза, че според него човекът на снимката, която ви показва в момента, е човекът, когото сте видели да излиза от къщата, нали така? — Харди не й даде възможност да отговори: — И вие отново идентифицирахте човека, когото инспектор Кунео явно очакваше от вас да идентифицирате, нали?

— Да, допускам, че е така, но това не означава…

— Нека ви попитам, госпожо Уилис, сержант Кунео някога давал ли ви е възможност да разгледате няколко снимки на различни хора?

— Ами не, но…

— Някога молил ли ви е да обмислите вероятността за трети човек?

— Не.

— Благодаря ви, госпожо Уилис, това е всичко.

Той се завъртя на пети и тръгна към масата си.

— Но… — обади се тя отново.

Той рязко се обърна към нея.

— Благодаря ви — повтори той малко по-натъртено. — Нямам повече въпроси.

Само че Роузън вече бе станал на крака и пристъпваше напред:

— Повторен разпит, Ваша Чест. — Кимване от страна на Браун. — Госпожо Уилис, познавахте ли добре Миси Д’Амиен?

— Не, почти не я познавах.

— Почти не. Разговаряли ли сте с нея?

— Не?

— Изобщо говорили ли сте с нея?

— Не. Никога.

— Добре. Значи лесно бихте могли да се объркате, когато я разпознавате?

— Ваша Чест! — обади се Харди. — Предположения.

Браун вече го бе изпреварила:

— Приема се.

Роузън остана в средата на съдебната зала за момент, след това подходи по друг начин:

— Госпожо Уилис, имали ли сте повод да промените мнението си за самоличността на жената, която преди това сте разпознали като Миси Д’Амиен?

— Да, имах.

— И кога беше това?

— Когато инспектор Кунео донесе снимка на друга жена и аз осъзнах, че не е била жената, която бях посочила отначало.

— И това беше снимката на обвиняемата Катрин Хановър, доказателство на защитата 12, която сте разпознали по-рано, така ли е?

— Да, така е.

— Впоследствие разпознахте ли обвиняемата като жената, която бе излязла от дома на Хановър няколко минути преди пожара, от полицейската снимка, доказателство 11 на обвинението?

— Да.

— Разпознахте ли жената, напуснала дома на Хановър минути преди пожара, и от полицейска очна ставка с няколко души в полицията на или около единайсети юли миналата година? Редица, в която е имало още пет други жени?

— Да, така е.

— Бихте ли повторили още веднъж за съдебните заседатели дали виждате в тази зала жената, която сте видели да напуска дома на Хановър преди пожара?

— Да, виждам я.

— Вече я посочихте на съда, но искам да ви помоля да го направите отново. — Тя я посочи и Роузън каза: — Нека се запише в протокола, че свидетелката още веднъж разпозна обвиняемата Катрин Хановър. Благодаря ви, госпожо Уилис. Нямам повече въпроси. Той се обърна към Харди: — Свидетелят е ваш.

Харди беше застанал пред свидетелката още преди Роузън да успее да седне.

— Госпожо Уилис, когато разпознахте първата снимка на Миси Д’Амиен, казвахте истината, така ли е!

— Разбира се.

— Разбира се. И бяхте толкова сигурна при това първо разпознаване, колкото и при второто, така ли е?

— Ами, в онзи момент…

— Ще перифразирам въпроса. Изразихте ли някакво колебание или някакви резерви по време на първото разпознаване?

— Не.

— Защото сте били сигурна, така ли е?

Въпросът не й хареса, обаче трябваше да го признае:

— В онзи момент да, но…

— Значи сте били сигурна. Толкова сигурна, колкото сте сега, че е била Катрин, нали?

Тя не отговори, а Харди не изчака:

— Само че се оказа, че сте грешали.

28

Глицки изобщо не възнамеряваше да се разправя с медиите. Щеше да изпълни мисията си тайничко. Просто се появи в кабинета си рано сутринта, след това изчезна, за да се заеме с Д’Амиен. Не носеше мобилния си телефон и включи пейджъра си само на вибрация.

В момента седеше в малкия кабинет на правния отдел на единайсетия етаж в емблематичната сграда от полиран гранит на Американската банка в центъра на града. Пред прозореца неподвижният облак препречваше цялата гледка. Петима адвокати и техните секретарки работеха в пространството отпред — адвокатите в своите кабинки, които бяха с големината на тази, в която се намираше Глицки, а робите им — на бюра до отсрещната стена.

Водачът на Глицки във финансите на Д’Амиен беше сериозна млада жена с миша кестенява коса, бежов костюм и очила с дебели стъкла като на бутилка кока-кола. Тя вероятно още не бе навършила трийсет години, казваше се Лайза Рейвъл и беше точно човекът, чиято помощ му трябваше, докато търсят. Прилежна, осведомена за системите на банката, ентусиазирана по отношение на работата си. Вече беше принтирала окончателното извлечение, което Глицки беше видял предния ден в местния клон (в клоновете материални архиви се пазеха само две години). След това тя му предложи да прегледат депозитите за почти тригодишния период на съществуване на цялата сметка, като започнат отзад напред.

Глицки си спомни, че иска да пусне търсене по номера на социалната осигуровка на Миси — и да научи нещо повече за нея, — затова се обади в кабинета си и помоли Мелиса да се заеме и да му съобщи на пейджъра, когато научи нещо. След това двамата с Рейвъл сериозно се хванаха на работа.

Сумата, с която беше отворена сметката, бе внесена в брой и беше точно 9 900 долара. Глицки, който до този момент вече бе склонен да открие появата на злокобен модел, оцени този факт като интересен, дори и само защото банките бяха задължени да докладват за всеки касов превод над десет хиляди долара, а този беше точно под минимума. В началото, което беше преди повече от две години, имаше няколко чека, до един предсказуеми — на името на Рут Гътри всеки месец за наема, за телефона, за други режийни и така нататък. През следващите пет месеца сметката почти се беше изпразнила и тогава започваха да се появяват редовни вноски от порядъка на хиляда долара. Глицки, който в началото накратко беше запознал Рейвъл с положението, каза:

— Според мен тогава е започнала да се среща с Хановър.

След известно време вноските отново започнаха да се въртят — отново пределната цифра — около девет хиляди долара месечно. Д’Амиен беше започнала да прави месечни вноски за мерцедеса през февруари в годината преди смъртта си. Започнаха да се появяват редовни вноски и чекове — по един всеки месец в продължение на двайсет месеца от порядъка на шест до осем хиляди долара, но три от тях бяха по-големи от сто хиляди долара — на името на Леймар Констракшън. След това имаше по-стандартни месечни плащания на кредитна карта Мейсис и на карта Нордстром. Беше си извадила карта Виза и бе започнала да прави редовни вноски по нея. Имаше чек за сумата от 885 долара към кабинетите на д-р Ямаширу. И още един такъв чек за сумата от 1435 долара.

— Този тип — посочи Глицки към екрана — е бил зъболекарят й. Явно е имала проблеми със зъбите.

— Доста сериозни ми се струват — отбеляза Рейвъл. — И не е имала осигуровка.

Това озадачи Глицки? Не е имала осигуровка ли?

Продължиха да разглеждат сметката.

— Трябва да взема призовка и за сметките на Хановър, докато се занимавам с този въпрос, и да сравня сметките за ремонта — каза той. — Според мен тя е теглила пари от сметката си и ги е слагала в сейфа.

— Един момент — каза Рейвъл и удари няколко клавиша на клавиатурата. — Ето вижте.

Екранът показа, че поне засега теорията на Глицки е правилна. Документацията за няколко от по-нормалните вноски показваше касовите плащания от сумите по чековете, които бе осребрила и депозирала. Хановър явно редовно и беше писал месечни чекове, за да покрие и разноските й за живот, и (вероятно не много разумно) за плащанията към Леймар за ремонта. Трите суми, които бяха над сто хиляди долара, бяха прилежно съчетани с чекове, които тя бе издала на Леймар за същите суми под критичните деветнайсет хиляди долара. Другите чекове за Леймар обаче бяха за деветнайсет хиляди долара месечно. Глицки заключи, че тя е взела тези пари, депозирала е половината в чековата си сметка, а другата половина — девет хиляди и петстотин долара месечно — е слагала в сейфа си. По време на близо двайсетте месеца на редовните плащания на Хановър към нея тази сума възлизаше грубо на двеста хиляди долара.

— Значи той я е и издържал — каза Рейвъл.

— Вижте какво е крала — каза той. — Не е имало нужда да я издържа.

— Не мога да повярвам, че данъчните не са надушили нещо.

— Не знам. Тя е поддържала всички суми под десет хиляди долара, както забелязахте.

— Добре, но приходите.

— Може би не е подавала данъчна декларация.

— Играла си е с огъня — поклати глава Рейвъл.

— Тя не е американка. Може би не е разбирала какво прави.

— Може и да не е била американка — посочи младата жена към екрана, — обаче това е истински номер на социална осигуровка.

— Което ме подсеща…

Глицки се обади в кабинета си, но Мелиса беше отишла на обяд. Той остави още едно съобщение и се върна при компютъра.

Накрая след почти два часа — принтирайки страници, обсъждайки с Рейвъл и градейки теории — двамата стигнаха до последното извлечение при затварянето на сметката. В този момент пейджърът на колана му започна да вибрира.

— Това е секретарката ми — каза той, но когато погледна номера, се оказа, че греши. Беше Харди.

Глицки му се обади.

— Замислих се за нещо, което каза тази сутрин — каза Харди. — Нали се сещаш за колата?

— Да, сещам се за колата.

— Все още не знаем къде е.

— Знаем. Някой я е откраднал.

Усети разочарованието му дори по телефона.

— Сигурен ли си?

— Не, стигнах до този извод, защото я няма никъде другаде. Явно някой я е откраднал, а няма кой да я обяви за открадната.

— Значи не е обявена за открадната?

— Боже, Диз, нали току-що ти казах. Накъде биеш?

— Просто питам къде провери.

Глицки се опита да преодолее нетърпението си:

— Искаш ли да ти направя списък? Наистина търсих: в пътна полиция и по паркингите, в извадените от движение коли, при „паяците“…

— Какво? При кои „паяци“?

— На техните паркинги.

— Да, но и на двете компании ли?

Глицки усети пристъп на лек гняв и попита:

— Какво искаш да…? — Само че спря, защото си даде сметка, че ако колата е била вдигната през първите няколко седмици след пожара, щеше да бъде извозена до паркингите на „Тау/Холд“. Само че по-малко от шест седмици след това бизнесът бе поет от „Бейшор Ауто Тау“ и понеже оттогава вдигнатите коли се караха на техните паркинги, там беше проверил и Глицки. Прехвърлянето на договора към новата компания за вдигане на автомобилите в града не бе минало никак гладко, архивите бяха загубени или временно затрити, много коли бяха разглобени или откраднати. Понеже „Тау/Холд“ неохотно помагаше на Бейшор с неща, които да направят дейността й ефективна и продуктивна, компютърът на общината все още не беше успял да набави изгубената информация и едва ли щеше да го направи скоро.

— „Тау/Холд“ — каза Глицки.

— Просто ми хрумна — отвърна Харди.

Джоузеф Уилис беше последният свидетел и представляваше най-сериозното предизвикателство, което, разбира се, в същото време беше и златна възможност.

Ерудиран, благ, спретнато облечен с меко сако от камилска вълна, светлосиня риза и червена папийонка, съпругът на Максин не оставяше никаква възможност за несигурност по отношение на разпознаването на Катрин. Роузън го разходи из показанията му, които бяха непротиворечиви и поднесени с голяма увереност. За разлика от жена си в нощта на пожара той не бе казал на инспектора по палежите Босио, че жената, която е излязла от къщата, е била Миси. Беше заявил само, че е била жена. Уилис не си бе у дома и по време на първото посещение на инспектор Кунео, когато бе донесъл снимката на Миси във вестника, затова не я бе разпознал първоначално колебливо. И той бе разпознал Катрин първо по снимката на Кунео и след това по полицейската снимка, а накрая и при очната ставка в редица с други жени през юли.

Когато се изправяше, за да започне кръстосания му разпит, Харди знаеше, че работата му е изпечена.

— Господин Уилис, бих искал да обсъдим показанията ви за жената, която сте видели да напуска дома на Хановър през нощта на пожара и която сте разпознали като Катрин Хановър.

— Разбира се. — И Джоузеф като съпругата си знаеше, че е важен свидетел за обвинението и той също — при това с повече основание — явно се радваше на ролята си. — Така и допусках.

Публиката се разкиска, а Харди се престори, че се усмихва. Страхотен човек, който нямаше нищо против една добронамерена шега.

— Чудесно. Значи сме на едно мнение. — Замълча за момент. — Бихте ли ми казали по кое време приблизително забелязахте жената да излиза от дома на Хановър онази вечер?

— Не знам с точност. Не си погледнах часовника.

— Бихте ли могли да предположите?

— Наши приятели ни бяха на гости и пиехме коктейли. Представлението, което ни се искаше да посетим, започваше в девет и ние искахме да сме там към осем и половина, което означава, че трябваше да тръгнем към осем. Бих казал, че сме били в дневната между седем и петнайсет и осем без петнайсет.

— Каква беше вечерта?

— Доколкото си спомням, имаше хладен вятър, а по-късно стана мъгливо. — Погледна към съдебните заседатели и добави: — Както е обичайно за май и юни.

Стремеше се да се държи непринудено и приятелски, но Харди се надяваше съдебните заседатели да го възприемат като педантичен и снизходителен.

— Добре. Значи било е хладно и е духал вятър. Заявили сте, че сте забелязали тъмносинята блуза на жената, защото е била лъскава, от подобна на коприна материя, така ли е?

— Да? — Джоузеф Уилис се размърда на свидетелското място и преметна крак връз крак. От изражението му личеше, че не разбира каква е целта на тези въпроси.

— Това въпрос ли беше, господин Уилис? Или отговор.

— Извинете. Да, блузата беше лъскава.

— Можем ли да допуснем, че не е имало слънце?

— Ваша Чест! — скокна Роузън от масата си. — Иска предположения.

Браун погледна от подиума си:

— Господин Харди?

— Ще перифразирам въпроса. — Той отново се обърна към свидетеля: — Бих ви помолил да затворите очи, ако това ще ви помогне да си спомните, господине. Когато за пръв път видяхте жената да напуска дома на Хановър, грееше ли слънце?

За учудване на Харди Уилис всъщност се подчини. Когато отвори очи след няколко секунди, той кимна:

— Смятам, че грееше.

— Добре. Кога за пръв път забелязахте жената?

— Докато слизаше по стълбите на дома на Хановър.

— През три къщи от вашата?

— Точно така.

— На около петдесет метра, така ли?

— Приблизително.

— Казали сте на господин Роузън, че в този момент, при първия поглед сте помислили, че жената е Миси Д’Амиен?

— Да.

— Защо?

— Най-вече защото това беше нейната къща, струва ми се. Тя живееше там. Бях я виждал с подобни дрехи. Нормално е да очаквам, че ще бъде тя.

— Добре. А къде в собствената си къща стояхте вие?

— До предния прозорец.

— Той е малко изнесен напред, нали?

— Да.

— Добре. След като тази жена слезе по стълбите, вие твърдите, че тя е пресякла улицата, така ли?

— Да.

— По диагонал, или направо?

— Не гледах толкова внимателно. Не мога да кажа.

— Не сте ли я гледали?

— Не, не специално. Както ви казах, пиех коктейли с приятели…

— Точно така. Между другото, по това време вече колко коктейла бяхте изпили?

За пръв път любезността като че ли изневери на Уилис. Явно засегнат, той измери Харди с гневен поглед.

— Един — отговори той безизразно.

— С други думи, били сте на първия си коктейл? Или вече бяхте изпили един и сега пиехте втори?

— Ваша Чест! — притече му се на помощ Роузън. — Свадливост!

— Нищо подобно, господин Роузън — отсъди Браун. — Отхвърля се. Господин Уилис, можете да отговорите на въпроса. Джанет.

Джан Сондърс му го прочете отново и Уилис изпъна рамене:

— Не мога да си спомня точно. Мисля, че беше първият ми коктейл.

— Добре — каза Харди. — За протокола, какъв коктейл пиехте?

— Ваша Чест! — този път Роузън се изправи и столът му изскърца по пода, но още преди да изкаже основанията за възражението си, Браун го отхвърли.

— Беше манхатън — отговори Уилис.

Харди го удостои със студена усмивка. Двамата мъже вече бяха врагове и бяха прекалено учтиви, правопропорционално на растящата им омраза един към друг.

— Това са две части хубав бърбън и една част сладък вермут, нали?

— Точно така.

— Добре. Сега да се върнем към жената, която вече е на отсрещната страна на улицата, нали?

— Да.

— Жената, която първоначално сте помислили за Миси Д’Амиен.

— Помислих си, че сигурно е Миси Д’Амиен. Не си помислих, че е тя.

— А! — Харди привлече вниманието на съдебните заседатели с един поглед, след това отново се обърна към свидетеля. — Какво ви накара да промените мнението си?

— Вървеше различно.

— Вървеше различно. Какво точно имате предвид?

— Имам предвид, че имаше различна походка. Струва ми се съвсем ясно. Не вървеше по същия начин.

— Значи вие сте разглеждали походката на госпожица Д’Амиен?

Това предизвика нов пристъп на смях сред публиката и Уилис я изгледа почти толкова гневно, колкото Браун.

— Забелязах я. Както човек забелязва разни неща. Не съм я проучвал.

— Добре тогава. Значи тази вечер вие просто забелязахте походката на Миси Д’Амиен?

— Да.

Харди чу зад себе си някакъв звук, глухо изтропване. Допусна, че Роузън ядосано стоварва ръка върху масата, но не посмя да забави разпита, за да погледне. Не знаеше дали Уилис си дава сметка какво е казал току-що, но беше сигурен, че съдебните заседатели са забелязали.

— Добре — каза той. — Нека ви попитам следното: след като наблюдавахте походката на госпожица Д’Амиен, как видяхте лицето й?

— Просто — заекна свидетелят, — просто го видях.

— Когато се изравни с прозореца, до който стояхте вие ли?

— Да.

— Точно от отсрещната страна на улицата?

— Да.

— Значи сте я видели в профил?

Това накара Уилис да спре за момент.

— Да — изперчи се той. — Да, трябва да е станало така, нали?

— Така ми се струва — каза Харди. Не възнамеряваше да притиска Уилис повече засега. Вече го беше наранил жестоко и съдебните заседатели щяха да го намразят заради това. Харди спря за миг, пое си въздух и попита тихо: — Господин Уилис, прозорецът ви гледа към Стайнър Стрийт на запад, нали?

— Да.

— Към залязващото слънце, нали?

— Да.

— А в деня на пожара е греело слънце, нали?

— Да.

— Ниско на небето, тъй като е било поне седем и петнайсет, а може би дори седем и четирийсет и пет, когато жената е излязла от къщата на Хановър. Господин Уилис — продължи Харди, — нека да припомним на съдебните заседатели. Вие сте видели жена, която първоначално сте взели за Миси Д’Амиен, да излиза от къщата на Хановър около седем и половина. Видели сте я отново в профил на отсрещната страна на улицата срещу издадения си навън прозорец, гледайки право срещу залязващото слънце, през което време сте отпивали от алкохолна напитка, приготвена от две части концентрат и една част подсилено вино. Всичко това вярно ли е?

— Да — отвърна Уилис. — Дотук.

— Според мен дотук е достатъчно — каза Харди. Обърна се, отиде до масата си и седна до Катрин, която се пресегна и го стисна за ръката.

— Още въпроси, господин Роузън? — попита Браун. — Не? Добре. Господин Уилис, свободен сте.

В кабинета на Фаръл Харди беше готов да го моли на колене, ако се наложи.

— Уес, много ми трябва.

— Трябваше ти и несъществуващото й алиби, Диз. Което аз надлежно ти осигурих, ако си спомняш. Но дори да допуснеш, че прелестната Тереза Хановър ще ме приеме отново…

— Нали си е паднала по теб!

— Е, може малко да съм преувеличил. Но както ти казах, дори да се съгласи да ме приеме отново, тази вечер имам среща със Сам.

— Вие нямате деца. Всяка вечер сте на среща.

— Така е. И всяка среща ни е скъпа. Но тази всъщност е планирана. Имаме резервация с няколко приятели във „Фаралон“.

Харди направи гримаса. А Фаръл, полегнал на кушетката с отворено куфарче върху гърдите си, се надигна с дълбока и театрална въздишка.

— Само за информация, какво искаш да научиш този път?

— Какво е знаела тя за Миси Д’Амиен. Дали се е опитвала да открие някакви злепоставящи истории за нея. Дали би могла да я изнудва.

Фаръл кимна:

— Точно такова нещо без всякакви проблеми ще измъкна при един непринуден разговор. Нали се сещаш, че много бързо ще схване какво правим? Ченгетата не са ли я питали за това?

— Кунео не я е питал.

— И ти очакваш да науча това за броени часове?

— По-бързо, ако искаш да успееш за вечерята си.

— И как да го направя?

— Както обикновено, Уес. С очарование, с ум, с психология. С каквото е нужно.

— Наистина ли смяташ, че го е извършила?

— Наистина смятам, че не е невъзможно. Искам да разполагам с някаква мелодия, на която да накарам съдебните заседатели да затанцуват.

Фаръл хвърли куфарчето си на пода до краката си. Изруга с негодувание и погледна Харди.

— Добре, ще й се обадя.

— Благодаря ти. И ми направи още една услуга, моля те.

— Естествено, че то се подразбира. Живея, за да правя услуги на всички без изключение. Каква?

— Внимавай.

29

Парите не отведоха Глицки до никъде. Номерът на социалната осигуровка се оказа валиден, но не беше активен заради смъртта на човека, на когото беше издаден. Единствената друга следа на Глицки беше в първите три цифри на номера, защото те бяха пощенският код на адреса, от който бе подадено заявлението. Миси беше подала молбата си и беше получила картата за социална осигуровка във Вашингтон, окръг Колумбия. Това не му помогна особено.

Прекара с Лайза Рейвъл три часа и научи, че Миси Д’Амиен се е разпореждала с парите си внимателно и вероятно доста умело — в продължение на период от около двайсет месеца и с изключение на прякото привеждане на големи суми към Леймар Констракшън, тя нито веднъж не беше прехвърлила сума пари, по-голяма от десет хиляди долара — нито за да ги има в брой, нито към друга сметка. Понякога, когато балансът на сметката й нямаше да бъде напълно изчерпан преди получаването на следващата вноска, тя изтегляше цялата наличност и оставяше само няколкостотин долара, а понякога ставаше дума дори за четири хиляди долара, предназначени за нейния сейф. Като цяло грубите сметки на Глицки показваха, че може да е откраднала и скътала около четиристотин хиляди долара.

А това означава, че поне няколко дни преди смъртта си тя е разполагала с такава сума в брой. Може би дори ги бе носила със себе си — в раничка, в куфарче, в пазарска чанта. Ако това е било забелязано от неправилния човек, Глицки знаеше, че е предостатъчен мотив за убийство. Обаче онова, което не знаеше и не можеше да си представи, ако не броим теорията на Харди, че тя се е канела да напусне Пол Хановър, беше защо ги бе изтеглила точно в този момент. Вече започваше да си мисли, че става дума за някакво изнудване. Разплащане, което се е объркало в дома на Хановър, и свидетелите/жертвите не бяха оцелели.

Смяташе, че съвпадението просто не е вариант.

Само че имаше нещо, което явно беше пропуснал и което трябваше да бъде следващата и едва ли не единствената логична стъпка, макар че конкретната посока оставаше все още неясна. Защо обръщаше толкова внимание на Миси Д’Амиен? Беше ли само от желание да докаже, че Кунео е грешал през цялото време? Или се дължеше на желанието му да възтържествува справедливостта? Непрекъснато откриваше нови факти за Миси, а в крайна сметка се оказваше, че знае още по-малко. Само че просто не можеше да се спре. Всичките тези пари, умението й, двуличието за това къде и дали изобщо е работила, екзотичното й и неизвестно минало, всичко това продължаваше да задържа интереса му. Беше сигурен, че Миси е ключът към нещо значимо. Може и да не беше ключът към собственото й убийство, обаче историята й направо плачеше за разгадаване и Глицки смяташе, че ако успее да я разплете, самият той ще може да излезе от омагьосания кръг.

И неслучайно, макар и да не можеше да предскаже точно по какъв начин, това щеше да окаже влияние и върху процеса на Харди.

Обади се на Паганучи, докато чакаше Лайза Рейвъл да приключи с фотокопирането, след това й благодари за отделеното време и за познанията й. Когато излезе от сградата, шофьорът му го чакаше откъм Киърни Стрийт по посока центъра на града. Дори в следобедния час пик не им отне и петнайсет минути, за да стигнат до централния офис на „Тау/Холд“, който се намираше на няколко пресечки на юг от Съдебната палата на Таунзенд.

Голям склад от кафеникави тухли, който сега съвсем явно бе изоставен — от улицата мястото изглеждаше така, като че ли там от десетилетия няма никакви признаци на живот. Големите автоматични врати бяха затворени и отпред, и отстрани. Няколко прозореца високо горе от всичките три видими страни бяха изпочупени и сега бяха черни назъбени дупки, а други, покрити с паяжини, прах и сажди, бяха станали непрозрачни. Паганучи спря точно пред входа с лющещата се бяла боя и с избеляващата табела. Превключи на скорост за паркиране, загаси двигателя, излезе и отвори на Глицки вратата към влажния и носещ песъчинки вятър.

За голяма изненада на Глицки входната врата беше отворена. Той влезе и зави към административния офис, който беше иззидан, за да прилича на нормално планирана стая. Десетина метални бюра бяха разположени в ограденото пространство зад рецепцията. Повърхностите на всички тях бяха празни с изключение на един компютър, телефон, попивателна хартия и два двуетажни метални рафта за документи. Не видя никого, но чу някъде да свири радио, затова мина покрай рецепцията и след това зад нея, следвайки звука. В ъгъла на по-големия кабинет се гушеше един по-малък и в него Глицки завари двама мъже на средна възраст, които играеха карти — май на нещо като сантасе — върху съвсем празната повърхност на едно бюро.

— Кой печели? — попита той.

Пълният мъж с лице към него го погледна и не показа никакво учудване при вида на едрия, облечен в униформа чернокож полицай, застанал на вратата на кабинета му.

— Глен — отговори той с дрезгав от усилието глас. — Но няма да е задълго.

— Ха! — Глен дори не се обърна да го погледне.

Глицки влезе в стаята и каза:

— Опитвам се да намеря една кола.

— Имате ли разрешително?

— Да.

— Добреп. — Пълният мъж сложи едно „п“ накрая на думата, което произнесе с подчертано издишване, сякаш сричката все още не бе свършила. Остави картите пред себе си. Със свистящи гърди се надигна от мястото си и се измъкна иззад бюрото си. Пътем протегна ръка и се представи:

— Хорас — след което продължи към външния кабинет. — Изчакайте тук. Гледайте го да не мами!

— Ха! — отново възкликна Глен.

Хорас се настани зад едно от бюрата отпред, размърда мишката и изчака екранът да се проясни.

— Кой е регистрационният номер?

Глицки му го каза. 4MDC433.

Пръстите на Хорас се раздвижиха. Зачака, вперил поглед в екрана, а мъчителното му дишане приличаше на звука на ковашки мях. След малко той кимна.

— Да. Мерцедес С клас, 130 нали?

— Точно така.

— Провървя ви. Прибрали са го тук. На място Н–49. Ваша ли е колата?

— Не, на една жертва.

Хорас издаде състрадателен звук на фона на дрезгавото си дишане. Приведе се по-напред и се взря в екрана с присвити очи:

— Мишел Дамиен? Той добре ли е?

— Жена е. И е мъртва.

— Хей, Хорас, ще играеш ли или какво? — разнесе се глас от другата стая.

— Ще ти дам аз едно какво. Чакай малко де! — Поклати глава заради нетърпението на противника си и отново се обърна към Глицки: — Добреп, какво искате да направите с колата?

— Само да я огледам. Да проверя дали не е оставила в нея нещо, което да ни помогне да идентифицираме убиеца й. — Дръпна се от входа и застана близо до Хорас, откъдето можеше да вижда екрана. — Пише ли откъде сте я вдигнали?

— Разбира се. От номер 200 на Единайсето авеню.

— Там е живяла.

— Ето видяхте ли! — Хорас се приведе напред и прокара ръка по пълното си лице. — Вътре няма нищо, което не означава, че някой не е откраднал нещо. Означава, че не е имало нищо, когато са я докарали тук.

— Добре — каза Глицки, — може ли да ви помоля да ми принтирате едно копие от доклада?

— Разбира се. Само секунда.

За каквото и да потрябва, помисли си Глицки. Само днес бе добавил към досието на Д’Амиен, което си правеше, шейсет и няколко страници от Американската банка. Просто за изчерпателност. Щеше да е глупаво да се отказва от тази практика сега.

Хорас извади листа от принтера до рецепцията и му го подаде. Хвърли на Глицки последен поглед и явно остана доволен, защото с много усилия прекоси отново външния офис до един бял отварящ се панел, с дължина около метър и осемдесет, и отдолу се показаха номерирани кукички, на повечето от които висяха връзки ключове. Взе връзката от Н–49, върна се и я подаде на Глицки.

— Имате ключовете? — учуди се Глицки. — Тя е оставила ключовете в колата?

— Не. Когато колата остава тук толкова дълго, без да я потърси никой, обикновено се продава на търг, а това означава, че ни трябват ключовете. Преди време при нас работеха на щат няколко ключари, обаче това беше много отдавна. Въпреки това би трябвало с тези да успеете да отворите. Вътре е, на две трети от разстоянието. Мястото е номерирано, така че няма как да пропуснете. Ще ви светна. Върнете ми ключовете, когато приключите. Свършвам работа в пет и половина, така че гледайте да е преди това. Или елате пак утре.

Глицки погледна часовника си. Разполагаше с четирийсет и пет минути.

— Трябва да свърша днес. Благодаря — каза той.

— Ами ако той не я призове като свидетел? — Глицки имаше предвид Тереза Хановър. Намираше се в кабинета на Харди и хвърляше дартс — Харди, изтощен, но все още под въздействието на адреналина и на възбудата, понеже смяташе, че е разбил всички свидетели, седеше странично на ниското канапе, разположено перпендикулярно на бюрото му.

— Трябва да я призове. Тя ще говори за мотива. Съдебните заседатели трябва да чуят колко много е искала парите Катрин, при това от собствената й симпатична свекърва. Това направо ще им разбие сърцата.

— И тогава какво?

— Тогава по време на кръстосания разпит ще представя алтернативната ни теория. Собствения мотив на Тереза, не по-лош от този на Катрин, липсата на алиби, присъствието й на пожара, пръстена и касовото плащане за колата, плюс каквото сигурно открива Уес в този момент.

— И съдийката ще ти позволи да направиш всичко това?

— Може би няма да допусне касовото плащане за колата. Но останалото, най-вероятно да, поне в началото. Ще бъда много ловък. Освен това ми се струва, че Нейна Чест започна да омеква. Показанията на свидетелите бяха най-силната страна от обвинението на Роузън и макар че го казвам аз, днес той понесе сериозен удар. Не ми се ще да урочасвам късмета си, обаче на негово място щях доста да се притесня.

— А Тереза е последният му свидетел?

— Би могла да бъде. Поне нещо такова. И точно затова ще ми трябваш. Ти ще бъдеш следващият след Катрин.

— За защитата. Това много ми харесва. — Глицки хвърли последната стреличка от серията и се запъти към мишената. На половината път спря и се обърна към приятеля си с мрачно изражение. — Започваме от утре, така ли? Целия ден?

Харди кимна.

— Поне през по-голямата част. Само че погледни нещата от хубавата им страна, както правиш винаги. Аз ще ти задавам въпроси, а отговорите ти ще изкормят Кунео.

Само че Глицки вече клатеше глава:

— И на мен не ми харесва, точно както и на теб. Нещо повече, между нас казано, цялата тази история за заговора, която раздухва, направо ме ужасява. Твърде близо е и е възможно да е привлякъл вниманието и на други хора. Ако свидетелствам против него, може да изглежда лично и той ще направи всичко възможно да ни го върне лично, ако може. Не ми казвай, че не си мислил за това.

— Разбира се. Вече го размазах на кръстосания разпит. Едва ли може да ме намрази по-силно, отколкото ме мрази сега. Или отколкото мрази теб.

— Само че преди всичко той е ченге, Диз. Ченгетата не дават показания против други ченгета, сигурно си чувал. Ако смяташ, че Тереза ще бъде неохотен свидетел, чакай да ме видиш мен там.

— Наистина ли не искаш да продължиш? Да спипаш копелето?

— Предпочитам да спипам убиеца.

— А това не е Катрин.

Глицки не възнамеряваше да му противоречи по този повод.

— Добре, но се надявам да съзнаваш, че приятелите ми в униформа няма да удвоят любовта си към мен, след като изоблича ченге в сексуален тормоз.

Глицки се приближи до мишената и бавно и прецизно извади оттам стреличките си. Харди разчете езика на тялото му, надигна се и седна на дивана. Заговори тихо и малко напрегнато:

— Ще говориш само за онова, което ти е казала Катрин, Ейб. Това не означава, че ти ще обвиниш Кунео в нещо. Катрин ще каже какво се е случило. Ти просто ще потвърдиш, че тя е докладвала за това, преди да бъде арестувана.

Глицки издаде кратък горчив смях:

— Това разграничение може и да убегне на ченгетата.

— Ще се наложи да разберат. Имам нужда от показанията ти.

— Знам, знам. Просто ми се иска…

— Да беше открил още нещо?

Кимване.

— Поне нещо. Наистина търсих. Смятах, че нещо ще изникне или от банката, или от колата, обаче не.

— Наистина ли нищо? Съвсем нищо?

Глицки посочи папката със сведенията за Д’Амиен, която беше донесъл със себе си:

— Можеш да разгледаш всички интригуващи подробности, но на твое място не бих възлагал особени надежди.

— Добре, няма. Но ако това ще те успокои, нямам и нужда от това.

— Може би не за клиентката си, но остава фактът на убийствата. А който и да е извършителят, той все още е на свобода.

— Да, но не е само той, Ейб. Такива неща се случват.

— Несъмнено, но това не е причина да ги приемаме. — Произнесе думите вероятно по-остро, отколкото беше възнамерявал. — Не исках да кажа… — не довърши фразата си Глицки, след това остави трите стрели на полираната повърхност на бюрото на Харди. — Прибирам се — каза той. — Скапан съм.

Харди познаваше адвокати, които не можеха да заспиват до зори по време на процес, и други, които си лягаха веднага след вечеря и се събуждаха в три и половина през нощта. Повтарящата се особеност обаче беше нарушеният сън. За свое собствено назидание и забавление Харди постъпваше и по двата начина, което обикновено внасяше хаос в живота и върху психиката му. Преди два дни стана в пет, а заспа в един. Тази сутрин обаждането на Глицки отново го бе събудило към пет. В момента се намираше в кабинета си, стомахът му беше празен, а часът беше осем. Обади се у дома преди час и ги предупреди, че ще закъснее. Да не го чакат.

Харди преглеждаше папката с документите за Д’Амиен, която му донесе Глицки. Все още му убягваше значението на всичко това, макар че и той не можеше да не направи същия извод като Глицки. Може би не това беше причината за убийството на Д’Амиен и на Хановър, само че в живота й със сигурност се развиваше и друга интрига. Изнудване, ограбване, пране на пари. Нещо. Доста го изненада източването на парите, но дори по-малки подробности го озадачаваха. Не знаеше, че тя бе запазила жилището си под наем на Единайсето авеню, например. Не че имаше значение, но въпреки това… Или пък че беше излъгала за работата си. Фактът, че беше издавала чековете на Леймар от собствената си сметка.

Ако тези подробности изобщо имаха някакво значение, а досега не беше така, трябваше да се опита да го разбере от Катрин. Може би тя знаеше как точно са се запознали Пол и Миси. Трябваше да имат някакъв общ приятел или познат. Харди не вярваше, че Пол просто е свалил Миси някъде, макар че и това беше възможно. Може би Миси беше хвърлила око на Пол, точно както подозираше бившата му съпруга и децата му, заради общественото му положение и заради парите му.

Дразнещото беше, че дори не знаеше защо продължава с всичко това. Проучваше цифри, мъчително разглеждаше месечните извлечения от сметките й страница след страница. Вноски, тегления, вноски, тегления. Веднъж дори вдигна глава и гласно произнесе „На кого му пука?“, но след това продължи. По средата си направи двойно еспресо и го отнесе на бюрото си.

Все още нямаше вести от Уес Фаръл.

Когато приключи, погледна часовника си и установи, че е почти девет. Стана и затвори папката, като я остави в средата на бюрото си. Цялата работа, както и голяма част от подготовката на процеса — без особен резултат. Помисли си, че най-лошото е, че човек рядко знае от какво има нужда, затова трябва да прегледа всичко.

Изпъна гръб, отнесе чашата от кафето си на мивката, отиде до вратата и я отвори. Смътно си спомни, че през последния час някой бе почукал на вратата — една от стажантките му бе казала, че си тръгва, че той остава последен в сградата, така че ако иска, може да пусне алармата.

Във фоайето светеха малки лампички на тавана, така че не беше съвсем тъмно, но въпреки това обстановката беше твърде различна от ярко осветеното помещение, гъмжащо от хора през деня. От дясната му страна през огромните си прозорци растенията и дърветата в Солариума хвърляха странните си и менливи сенки, които сякаш се движеха, макар че това не би могло да става в празното помещение. Преди време Харди бе преживял неприятен инцидент в предполагаемо празната кантора и сега заинтригуван отиде и отвори вратата на стаята. Една малка птичка — от време на време през страничната врата влетяваха врабчета — литна от клоните на едното дърво и кацна в средата на заседателната маса, откъдето го погледна с дистанцирано любопитство.

Харди светна лампите и заобиколи помещението покрай външната стена. На вратата, която водеше към малко парче земя, където бяха поставили паметната пейка за Дейвид Фрийман, той спря и се обърна. Врабчето все още го наблюдаваше. Харди отвори вратата изцяло и излезе навън.

От трите му страни се извисяваха сгради. „Мемориалната градина“ се намираше на осемнайсет метра над тротоара на Сътър Стрийт и имаше метална ограда по парапета над външната си част. Харди седна на пейката на Фрийман. Тук беше много спокойно и доста тъмно, а единствените звуци бяха приглушените градски шумове отдолу.

Затвори парещите си очи. Забави дишането си. Времето спря да тече.

Но внезапно рязко се сепна и се изправи, доловил силно тишината и празнотата около себе си. Вдигна дясната си ръка към челото и прошепна: „Чакай малко!“. За няколко секунди впери невиждащ поглед в празното пространство пред себе си, леко наклонил глава на една страна, сякаш се бе вкаменил. Не смееше да помръдне от страх да не би все още мимолетната мисъл да не изчезне почти без предупреждение, както го бе споходила. Погледна я от един ъгъл, след това от друг, опитвайки се да разбере каква е силата й. Ето това беше фактът и още по-важно — това беше значението му. Това трябваше да бъде значението му.

Само това можеше да означава.

Когато му се стори, че идеята е съвсем твърдо вкоренена в съзнанието му — незабелязано от Харди, врабчето бе долетяло до пейката, а след това се бе изгубило в нощта, — той се върна вътре и затвори вратата зад гърба си. Пред бюрото си се поколеба за миг, преди отново да отвори папката.

Все още беше там — фактът, който най-сетне бе достигнал до съзнанието му. Единственият важен детайл сред камарата подробности. Точно където си беше и преди, изобщо не беше мираж.

30

— Не е подвеждащ въпрос, Ваша Чест. — Първата работа на Харди сутринта беше да отиде в кабинета на Браун, след като беше спал само три часа, затова си даваше сметка, че в тона му се е прокраднала известна раздразнителност. Това не го притесняваше особено. — Опитвам се да улесня свидетелите си, някои от които, както вероятно ще признае господин Роузън, имат свой живот и извън съдебната зала. Ако няма да имаме нужда от тях до утре или преди следващата седмица, бих искал да им позволим да се приберат у дома или да се върнат към работата си.

— Звучи ми разумно, господин Роузън — каза Браун. — Да отговорим на въпроса на господин Харди, какво ще кажете! Тереза Хановър последният ви свидетел ли е?

— Не знам колко време ще бъде на свидетелската скамейка, Ваша Чест — каза Роузън.

— Тогава ще бъде изненада за всички ни. Какъв е проблемът?

— Няма проблем. Просто не искам да затварям възможностите си.

Харди знаеше, че Браун не обича сарказма, затова се опита с известно усилие да поддържа нивото на иронията в гласа си до поносимо ниво:

— Ако той промени мнението си и повика и друг свидетел, Ваша Чест, давам ви дума, че няма да оспорвам.

Реакцията на Браун показа, че той за малко не я бе извадил от търпение, но тя насочи думите си към Роузън:

— Адвокатът на защитата няма да настоява да удържите на думата си, става ли? А сега, като изключим решенията в последния момент, които имате пълното право да вземате, в момента обвинението възнамерява ли да се оттегли, след като Тереза Хановър приключи с показанията си?

— Да, Ваша Чест.

— Благодаря ви. Не беше толкова трудно, нали? — Само че не го изчака да й отговори, а каза: — Господин Харди, значи свидетелите ви са тук, така ли?

— Да, Ваша Чест.

— Добре тогава… — Тя понечи да се изправи от стола и се загърна в робата си.

Само че Харди я прекъсна:

— Има още една малка подробност, която трябва да обсъдим.

Съдийката се намръщи и изсумтя неодобрително, но отново се отпусна върху възглавницата на дивана.

— И каква е тя?

— Преди да започна да излагам позицията си в залата, бих искал да призова отново един от свидетелите на обвинението за допълнителен кръстосан разпит.

Случващото се изобщо не беше по вкуса на Роузън, той невярващо поклати глава на дързостта на опонента си и веднага се обади възмутено и гневно.

— Ваша Чест! Господин Харди имаше прекрасната възможност да разпита всеки от свидетелите ми, а сега, понеже си е спомнил, че е пропуснал нещо или би трябвало да попита за пръв път, не трябва да получава втора възможност. Може просто да призове свидетеля в своето време.

Харди просто стоеше с безизразно лице, вперил поглед в съдийката:

— Ваша Чест, допълнителният разпит на този свидетел може съществено да промени линията на защитата ми — каза той.

— Със сигурност — невярващо каза Роузън. — Значи най-напред искате да знаете кого ще призова днес, за да улесните собствените си свидетели, аз ви казвам, а вие въпреки това се запъвате. — Макар че се бе обърнал направо към Харди, а не към съдийката, тя като че ли не забеляза това тази сутрин. — Днес в съда няма други мои свидетели, освен Тереза Хановър и сержант Кунео. Всеки друг би трябвало да бъде отново призован, а това ще отнеме седмици. Някой от тях ли е? — попита Роузън.

— Искате ли да си играем на въпроси и на отговори? — попита Харди и се обърна към съдията: — Това е нелепо, Ваша Чест. Вече говорих със свидетеля снощи и той ме увери, че с радост би дошъл отново да даде показания. Всъщност той в момента е в сградата. Не се наложи да му изпращам призовка, за да дойде. Той иска истината да възтържествува.

— Не се и съмнявам — гръмко се изсмя Роузън.

Браун се обърна към него:

— Достатъчно, господин Роузън. Кой е свидетелят, господин Харди?

— Доктор Ямаширу.

— И твърдите, че той е тук днес?

— Навън в коридора е, Ваша Чест. Говорих с него точно преди да дойда тук. Изобщо няма да се забавим.

— И кръстосаният ви разпит ще бъде върху онова, за което вече е дал показания?

— Да, Ваша Чест. В светлината на новите факти. Разбира се, показанията му са от голямо значение за обвинението и вярвам, че тези нови факти са много важни, ако искаме съдебните заседатели да вземат справедливо решение.

— Бихте ли споделили тези нови факти със съда тук?

— Ако съдът няма нищо против, показанията на д-р Ямаширу ще говорят сами по себе си.

Роузън не се сдържа да не се обърне направо към Харди:

— Значи сега премълчавате разкритие? — После към съдийката: — Ваша Чест, това е едновременно нагло и възмутително.

— Но е законно — контрира го Браун. — Както знаете, ако призовава собствен свидетел, трябва да ви запознае с показанията му. Ако призовава някой от вашите, това е повторен кръстосан разпит и в такъв случай не е длъжен да го прави. — Тя се обърна към Харди и каза: — Надявам се това наистина да е повторен кръстосан разпит, а не нов материал, господин адвокат.

Браун не беше сигурна, че всичко това й допада, обаче искането на Харди категорично изключваше въпроси, които той може да е забравил да зададе поради недоглеждане или по погрешка по време на първото явяване на Ямаширу на свидетелското място. Тя знаеше, че понякога нови факти се откриват по време на процес и когато са законни, трябва да бъдат допуснати. Браун изпусна тежка въздишка, отново събра мантията и този път се изправи: — За колко време говорим, господин Харди?

— Бих казал най-много половин час.

— Господин Роузън, имате ли нещо против той да започне. Да приключим с това.

Роузън като че ли най-накрая разбра накъде духа вятърът.

— Ако наистина става дума за половин час, Ваша Чест, не възразявам.

Не отне дори половин час.

Браун стегнато обясни положението на съдебните заседатели и след това Харди отново призова на свидетелското място съдебния зъболекар, който беше установил самоличността на Миси Д’Амиен по зъболекарския й картон.

Съдебният чиновник напомни на д-р Ямаширу, че все още е под клетва, той потвърди, че разбира и седна изправен на мястото на свидетеля. Беше среден на ръст жилав човек малко над петдесетте, добре облечен в тъмносив костюм и с модерна пъстра вратовръзка. Поведението му издаваше очакване и дори нетърпение. Когато забеляза пациентката си Катрин Хановър на масата на защитата, той й кимна приятелски, макар и дискретно.

Харди забеляза това и се надяваше някои от съдебните заседатели също да са го видели. Държеше в ръка някакви листове — протоколите от предния път, когато д-р Ямаширу бе прекарал на свидетелското място почти два часа. Беше ги прегледал тази сутрин на масата в трапезарията си, след като бе станал един час преди зазоряване. Сега в съдебната зала той бе застанал на три метра пред свидетеля и леко му се поклони.

— Д-р Ямаширу, тъй като мина известно време, откакто дадохте показания, бих искал накратко да припомня същината на казаното от вас, когато бяхте тук за последен път. Миси Д’Амиен няколко пъти е била на преглед във вашия кабинет в периода между…

Съвсем накратко, но достатъчно подробно, за да освежи паметта на съдебните заседатели, които вероятно като самия него бяха проспали част от предишните показания на Ямаширу, Харди доведе свидетеля до настоящия момент.

— И вие заключихте, докторе, че въз основа на вашия опит и познания данните от зъболекарския картон на Миси Д’Амиен, изготвен във вашия кабинет, отговарят съвсем точно на особеностите на жената, станала жертва на пожара по това дело, така ли е?

— Да, така е.

— Точно?

— Съвсем точно. Няма никакво съмнение.

— Благодаря ви, докторе. — Харди тайно си пое дълбоко дъх, докато отиваше към масата на защитата, където Катрин го гледаше с лазерна напрегнатост, смесица от страх и надежда. Не беше имал време да се срещне с нея, преди днес да влязат в залата, а дори и да бе имал време да поговори с нея в килията, не беше сигурен дали би й разкрил плановете си. Докато не се получеше, просто не искаше да й вдъхва напразни надежди.

Той се върна отново на мястото си пред свидетеля и каза:

— Докторе, вие лично ли лекувахте Миси Д’Амиен?

— Не.

Дори през защитната преграда Харди долови изпълненото с очакване шумолене на публиката, но не се осмели да направи пауза:

— Не сте били личният й зъболекар?

— Не лично. Тя дойде в кабинета ми, но работата беше извършена от д-р Кевин Лий.

— А д-р Кевин Лий все още ли работи при вас?

— Не, той разкри свой собствен кабинет в Сан Матео преди година.

— Спомнете си добре, докторе. Помните ли някога лично да сте се срещали с Миси Д’Амиен?

Двайсет секунди бяха нужни на Ямаширу, цяла вечност в съдебната зала.

— Не, не съм се срещал с нея.

— Но въпреки това разпознахте нейния картон.

— Да, разполагах с картона. Проучих го. Той беше на нейно име.

— Благодаря ви, докторе. — Когато се върна на масата на защитата, Харди се пресегна и стисна ръката на Катрин, след това се изправи и се завъртя. Приближи се до масата от дясната страна на ложата на съдебните заседатели, където се намираха номерираните и надписани веществени доказателства на обвинението и на защитата. Взе оттам оригиналната голяма снимка на Миси Д’Амиен, която беше използвал по време на разпита на Максин Уилис като доказателство на защитата А. Обърна се и застана с лице към съдийката:

— Бих искал да уведомя съда, че държа снимката, която по-рано бе представена като веществено доказателство на защитата А. Бих искал да я дам на съдебните заседатели, ако ми позволите.

Харди напрегнато изчака, докато снимката безмълвно се придвижи по предната редица от шестима души, след това обиколи и задната редица — мъж, жена, мъж, мъж. Накрая се върна обратно в ръката му.

Отново си пое дъх, за да успокои нервите си, които направо дрънчаха, той се приближи право към ложата на съдебните заседатели.

— Д-р Ямаширу, бихте ли погледнали внимателно тази снимка и бихте ли казали на съдебните заседатели кой е на нея?

— Да. Това е Миси Д’Амиен.

— Докторе, откъде знаете, след като никога не сте я виждали?

— Ами защото инспектор Кунео ми каза, че това е тя, когато за пръв път ми показа снимката й, а освен това снимката й беше публикувана във вестниците.

— Моля ви да си помислите, докторе. Когато инспектор Кунео ви показа тази снимка, той ви показа само нея, така ли?

— Да, сигурен съм, че беше така.

— И не ви попита дали това е Миси Д’Амиен, просто ви каза, че е тя, така ли?

— Да.

— Така че, докторе, вие просто се потвърдили онова, което инспекторът вече е знаел, така ли?

— Да.

— Докторе, ако ви кажа, че предишният ви служител, д-р Лий, който всъщност е работил с пациентката, ми каза снощи, че това не е човекът, когото той е познавал като Миси Д’Амиен, ще имате ли някакви основания да се усъмните в думите му?

Ямаширу отново направи пауза:

— Не.

Зад Харди из залата се разнесе осезаемо учудено възклицание. Той чу въздържаното възклицание „О, боже“ на Катрин, а един от съдебните заседатели изруга тихо. На мястото си Браун за миг изглеждаше като ударена.

Само че Харди не се наслади на момента. Трябваше да затвърди нещата заради съдебните заседатели.

— Доктор Ямаширу — каза той, — моля ви отново да погледнете снимката. И още веднъж ще ви попитам, извън всичко, което сте чели или са ви казали, познавате ли тази жена?

— Не.

— Виждали ли сте я преди?

— Не, струва ми се.

— Била ли е лично ваша пациентка?

— Не.

Изведнъж Харди усети как бремето се смъква от плещите му. Той си пое въздух, издиша и се обърна към съдийката:

— Ваша Чест, защитата иска да включи д-р Лий в списъка на свидетелите си.

Катрин сграбчи ръката му, когато той се върна на масата на защитата.

— Как е възможно? — попита тя. — Какво означава това? — Вдигна ръката му към устата си я целуна. — Благодаря ти, благодаря ти.

Харди свали и двете й ръце отново на масата и силно ги притисна със своите.

— Спокойно, спокойно. Все още не е свършило.

Навсякъде около тях в съдебната зала и в ложата на съдебните заседатели беше настанала бъркотия и Браун удряше с чукчето, за да въдвори ред в залата. От лявата страна на Харди Роузън се беше изправил, сякаш се канеше да зададе някакви въпроси на д-р Ямаширу, само че още не се бе отдалечил от масата на обвинението. До него Кунео се бе срутил и бе скрил ръце между главата си. Тезата им внезапно беше рухнала и всички в съдебната зала знаеха това.

Роузън метна един поглед на Харди, след това отново насочи очи напред. Постепенно редът беше възстановен и Браун като че ли се сети, че все още има човек на свидетелското място.

— Господин Роузън, имате ли въпроси? — попита тя едва ли не благо.

Стъписан, Роузън отвори уста да каже нещо, но не можа да издаде нито звук.

Харди съзря сгоден случай и реши да се възползва. Обикновено до голяма степен като жест проформа, защитата отправяше вербално искане за пряко издаване на оправдателна присъда при изчерпване на изложението на фактите на обвинението. Тази молба 1118.1 искаше от съдията да отсъди, че обвинението не е представило достатъчно убедителни доказателства, за да докаже тезата си. Ето защо, без да се налага защитата изобщо да поднася доказателствата си, обвиняемата трябваше да бъде освободена. Само че на практика освобождаването на обвиняем по този начин ставаше твърде рядко.

Все пак понякога се случваше. Имаше предостатъчно прецеденти и Харди смяташе, че ако ще иска пряко отсъждане, трябва да го направи сега. В крайна сметка Катрин беше обвинена в убийството на Миси Д’Амиен. Ако тя не беше жертвата в този случай, ако всъщност изобщо не беше сигурно, че Миси изобщо е мъртва, както изглеждаше, тогава обвиненията срещу Катрин губеха силата си. И което беше още по-хубаво, неправилното разпознаване на една от жертвите подчертаваше некадърността и дори предразсъдъците на първоначалното полицейско разследване.

След като не можеха да установят както трябва дори самоличността на жертвата, как съдебните заседатели можеха да повярват на всичко останало, което им предлагаха?

Затова Харди вече се беше изправил, съдийката кимаше с глава и даде знак с ръка на адвокатите да се приближат към масата й.

В относителното спокойствие на ресторанта на Лу Гърка Харди и Глицки седяха в задното сепаре около час и половина преди да пристигне тълпата за обяд. Харди топеше една топла плоска питка във версията на Лу за сос цацики, която включваше соев сос и лютиво чили, примесени с обичайното кисело мляко, чесън и краставички, и по някаква причина получената смес беше вкусна.

— Ти си виновен — каза Харди. — Ако не беше се вайкал толкова, че трябва да свидетелстваш…

— Не съм се вайкал.

Харди изимитира гласа му:

— Ако свидетелствам против ченге, другите униформени вече няма да ме харесват. — Отчупи си още хляб. — За да ти спестя цялото неудобство, трябваше да измисля нещо.

— Добре, обаче как ти хрумна?

— От колата.

— От колата ли?

Той кимна:

— Винаги съм твърдял, че там е ключът. Ако я беше намерил по-рано… но по-добре късно, отколкото никога, нали? Сигурен съм, че си направил всичко по силите си.

Глицки не възнамеряваше да се хване на въдицата му.

— Какво за колата? — попита той.

— Била е вдигната от улицата пред апартамента на Миси.

— Така е и какво?

— Значи тя я е откарала до там.

— Да. И?

— Ако е умряла в къщата на Стайнър Стрийт, колата й щеше да остане някъде наблизо да Аламо Скуеър, където я е била паркирала и където семейство Уилис са я видели да се качва в нея.

— Не. Те казват, че са видели Катрин.

— Така казват, обаче грешат. Била е Миси. Поне така допускам. Всъщност не може да е бил друг. Само че не бях напълно сигурен, докато не разговарях с Ямаширу, след това не открих доктор Лий, не отидох в дома му снощи и не му показах снимката. Всъщност носех и други снимки на Миси, а Ямаширу не я позна на нито една от тях. Просто исках да разпитам Ямаширу, преди Кунео да го накара да си „спомни“, че е виждал Миси в кабинета си.

— А след като тя не е била убитата при пожара, значи не е и жената, която са разпознали по зъбите.

— Точно така.

— Значи тя го е направила. Миси.

— Твърде вероятно е — каза Харди. — След това е офейкала с парите.

— Имаш ли представа защо?

— Реших, че може да оставя и ти да свършиш някаква работа. Това е работа на полицията. Както несъмнено знаеш, аз се занимавам само с абстрактни и възвишени разсъждения.

Глицки не го винеше, че малко се надува. Смяташе, че си е заслужил това право.

— И как стоят нещата сега? Пряко отсъждане?

— Браун решава. Технически погледнато, не трябва да го дава. Молбата е свързана само с доказателствата на обвинението и дали с тези доказателства може да се издаде присъда. Ямаширу каза само, че не знае дали снимката е свързана с картоните на пациентите в кабинета му. Данните от картона са на името на предполагаемата жертва, а д-р Лий все още не е дал показания. Обаче всички знаят какво предстои, а Браун е толкова ядосана на Роузън и на Кунео, че може просто да дръпне спусъка. Но дори да не удовлетвори молбата, съдебните заседатели ще знаят, че полицейското разследване е било съвсем некадърно, да не кажем изцяло скалъпено.

В крайна сметка лично прокурорът, Кларънс Джакман, се яви пред Браун, преди тя да вземе решение по молбата по член 1118.1.

— Ваша Чест — каза той, — предвид на новите доказателства, представени по случая, обвинението оттегля…

За Катрин изпитанието приключи.