Мравките

I

Пристигнахме тази сутрин и не бяхме добре посрещнати, защото по брега нямаше никой, само купища мъртъвци или парчета от мъртъвци и изпотрошени танкове и камиони. Почти отвсякъде летяха куршуми, а аз не обичам такъв хаос за удоволствие. Скочихме във водата, но се оказа по-дълбоко, отколкото изглеждаше, и взех, че се подхлъзнах на някаква консервена кутия. Куршумът, който профуча, отнесе три-четвърти от физиономията на момчето зад мен, запазих консервената кутия за спомен. Сложих парчетата от неговата физиономия в каската си и му ги дадох, той тръгна да търси помощ, но, изглежда, сбърка посоката, защото навлезе във водата там, където вече не стигаше дъното, и не ми се вярва да вижда достатъчно добре, за да не се загуби.

Побягнах в правилната посока и пристигнах точно навреме, за да получа ритник в лицето. Понечих да наругая типа, но мината го беше надробила на трудноподвижни парчета, затова махнах с ръка и продължих.

Десет метра по-нататък настигнах други три момчета, които стреляха иззад един бетонен блок, високо над някакви останки от стена. Бяха плувнали в пот и подгизнали от вода, навярно и аз бях като тях и така коленичих и също започнах да стрелям.

Лейтенантът се върна, държеше главата си с две ръце и от устата му течеше червено. Не изглеждаше много доволен и побърза да се просне на пясъка — с отворена уста и разперени ръце. Навярно порядъчно е изцапал пясъка. Това беше едно от малкото места, останали чисти.

Оттук нашият заседнал кораб изглеждаше отпърво съвсем идиотски, а после вече изобщо не приличаше на кораб, защото и двата артилерийски снаряда паднаха отгоре му. Това не ми хареса, там бяха останали още двама приятели, застигнати от куршумите точно когато се надигаха, за да скочат. Потупах по рамото тримата, които стреляха до мен, и им казах: „Хайде елате.“ Разбира се, пуснах ги да минат първи и добре сторих, защото и първият, и вторият бяха свалени от други двама, които ни обстрелваха от засада и пред мен остана само един: горкият човечец, не му провървя, тъкмо се беше отървал от по-свирепия и другият успя да го убие, преди аз да се заема с него.

Онези двама мръсника зад стената си имаха картечница и купища патрони. Обърнах моята в обратна посока и натиснах спусъка, но скоро спрях, защото ушите ми писнаха, а и тя засече. Изглежда, картечниците не са нагласени да стрелят в обратна посока.

Тук бях горе-долу спокоен. От височината на брега имах по-добра видимост. Морето димеше от всички страни и водата изригваше високо. Виждаха се и проблясващите залпове на тежките броненосци и техните снаряди профучаваха над главите със странен глух звук, подобно цилиндър, свистящ във въздуха.

Пристигна капитанът. Бяхме останали точно единайсет. Той каза, че не сме много, но и така ще се оправим. По-късно дойде попълнение. Но засега ни накара да копаем дупки, помислих си, че за да спим, но не — трябваше да влезем в тях и да продължим да стреляме.

За щастие — проясняваше се. Сега от корабите дебаркираха на тълпи, но рибите се шмугваха между краката им, за да си отмъстят за нарушения домашен покой, и повечето хора падаха във водата, изправяха се наново, ругаеха като смахнати. Други не се изправяха, понасяха се по вълните, а капитанът ни каза да обезвредим веднага, заставайки зад танка, картечното гнездо, което беше започнало отново да трещи.

Застанахме зад танка. Аз последен, защото нямам особено доверие в спирачките на тези машинарии. Все пак да вървиш зад танка е по-удобно, защото не се спъваш в оградата от бодлива тел и колчетата падат съвсем сами. Но не обичах да гледам как мачка труповете с болезнено запомнящ се звук — твърде характерен за момента. След три минути танкът попадна на мина и избухна в пламъци. Двамата войника не успяха да излязат, третият успя, но единият му крак остана в танка и не знам дали той забеляза това, преди да умре. Накрая два снаряда попаднаха най-после в картечното гнездо и изпотрошиха и яйцата, и човеците. Тези, които дебаркираха, бяха измислили някаква хитрост, но тогава една противотанкова батарея започна на свой ред да бълва и най-малко двайсет от тях паднаха във водата. Проснах се по корем. Приведен ги наблюдавах от мястото си как стрелят. Скелетът на горящия танк ме прикриваше малко и аз старателно се прицелвах. Мерачът падна, като се превиваше здравата, навярно съм го ударил твърде ниско, но не можах да го довърша, първо трябваше да сваля другите трима. Не ми беше лесно, за щастие шумът от горящия танк ми пречеше да чувам как крещят. А и не бях довършил третия. Иначе наоколо продължаваше да ври и да кипи. Разтърках хубаво очи, за да виждам по-добре, защото потта ми пречеше, и капитанът се върна. Можеше да движи само лявата си ръка. „Ще ми превържете дясната много здраво за тялото?“ Кимнах и започнах да го омотавам с бинт, а после той подскочи и с двата крака и падна върху мен, защото откъм гърба го беше улучила граната. Вдърви се мигновено, така навярно става, когато човек умира много уморен, но във всички случаи беше по-удобно, за да го махна от себе си. А после сигурно съм заспал и когато се събудих, шумът идваше от по-далече и един от онези, с червените кръстове на каската, ми наливаше кафе.