Мравките

ХII

Пак сме там. Въпреки всичко, в града тъпеехме по-малко. Напредваме много бавно. Всеки път, когато артилерийската подготовка свърши, изпращаме патрул и всеки път единият войник от патрула се връща, ударен от снайперист. И отново артилерийска подготовка и самолети, които разрушават всичко, но две минути след това снайперистите започват пак да стрелят. Ето сега самолетите се връщат, преброих седемдесет и два. Това не са много големи самолети, но селото е малко. Оттук се вижда как бомбите падат спираловидно, с леко приглушен шум, и вдигат красиви колони от прах. Ще тръгнат отново в атака, но първо трябва да изпратим патрул. Ама че късмет, мой ред е. Трябва да вървиш почти километър и половина пеша, а аз не обичам да ходя толкова, но в тази война никой за нищо не те пита. Скупчваме се зад разрушените зидове на първите къщи, а мисля, че от единия до другия край на селото не е останала нито една цяла. Изглежда, не са останали и много обитатели, а и тези, които срещаме, правят странни физиономии, ако са си ги запазили, но те би трябвало да разберат, не можем да жертвуваме нашите хора, за да спасяваме тях и къщите им; три четвърти от времето това са много стари къщи, нищо не струват. А това е и единственият начин за тях да се отърват от другите. Впрочем те по принцип го разбират, въпреки че не всички мислят, че това е начинът. В края на краищата си е тяхна работа и те сигурно държат на своите къщи, но навярно по-малко в състоянието, в което са сега.

Продължавам да патрулирам. Още съм последен, по-благоразумно е, а първият току-що падна в една дупка от бомба, пълна с вода. Излиза оттам с каска, пълна с пиявици. Беше понесъл и една голяма, съвсем слисана риба. На връщане Мак го научи да се прави на тарикат, а той не обича дъвката.