Мъжки игри

Глава 1.

— Е, ако нямате към мен въпроси по текущите дела, да приключваме.

Виктор Алексеевич Гордеев, когото подчинените му наричаха зад гърба с ласкавото Житената питка, провеждаше своята последна оперативка на длъжността началник-отдел по тежките насилствени престъпления. От днес той бе назначен на по-висока длъжност в Министерството на вътрешните работи. Пак от днес подчинените му щяха да имат нов началник.

И новият беше тук, присъстваше на съвещанието от самото начало — един вид навлизаше в работата, приемаше „стопанството“. „Интересно — мислеше си Настя Каменская, — дали има поне приблизителна представа до каква степен не го искат тук?“ По всичко личеше, че новоназначеният началник-отдел няма никаква представа за това, защото той оглеждаше присъстващите с дружелюбна усмивка, в която се мяркаше дори нещо покровителствено. Сиреч: разбирам, приятели, как сте се чувствали като подчинени на този дебел дядка, но с мен всичко ще бъде различно, не се безпокойте.

Нито самата Настя, нито нейните колеги искаха нещо „по-различно“. Разбираха също, че не могат да променят ситуацията, така че ще трябва да променят отношението си към ставащото. Да, новата година съвсем не започваше радостно.

— Сега ще ви представя служителите — каза полковник Гордеев. — Подполковник Жерехов, Павел Василиевич, заместник-началник на отдела.

Ниският, прегърбен Жерехов се понадигна от мястото си и кимна едва-едва за поздрав. Лицето му, покрито с ранни бръчки, не изразяваше нищо, освен умора и безразличие. Но всички служители на отдела знаеха, че зад това външно безразличие се крие почти физическа болка. Гордеев открай време беше за него нещо повече от началник.

— Старши оперативен пълномощник майор Коротков, Юрий Викторович. Обича да работи от ранна сутрин до късна вечер, както и на празници и в почивни дни.

Това беше вярно. В дома на Коротков бе същински ад и той гледаше да се намира там колкото може по-малко.

— Старши оперативен пълномощник майор Селуянов, Николай Михайлович. Най-добрият топограф в Московското управление, прекрасно познава града, всички улици, улички, преходни и задънени улици. Преди месец и половина претърпя автомобилна катастрофа, ето защо още известно време ще понакуцва. Моля ви да му дадете възможност да се възстанови напълно и известно време да не го изпращате по задачи, изискващи физически натоварвания… Старши оперативен пълномощник майор Каменская, Анастасия Павловна. Препоръчвам ви да я използвате за аналитична работа. За мен тя ежемесечно подготвяше сведения за оперативната обстановка в Москва. Надявам се, че след моето напускане тази практика няма да бъде преустановена… Оперативен пълномощник капитан Лесников, Игор Валентинович… Оперативен пълномощник капитан Доценко, Михаил Александрович…

Гордеев представяше служителите, като казваше за всекиго по няколко думи като един вид предварителна информация. Всички поред ставаха, някои съумяваха дори да изпишат на лицата си приветлива физиономия, но повечето не си направиха труда да проявят подобна престорена любезност. Всички обичаха Житената питка и изживяваха болезнено неговото напускане. Поначало приемаха новия ръководител за лош само защото не беше Гордеев. А той сигурно имаше и други недостатъци…

След съвещанието всички се разотидоха по кабинетите си и само след двайсетина минути в зданието на „Петровка“ 38 не остана почти никой от служителите в отдела. Както обикновено, имаше много работа. През четирите дни новогодишни празници печалният факт да се отнема животът на хора, които по някакви причини не харесваме или ни пречат, не бе изчезнал и дори обратното — беше се активизирал под влиянието на алкохола. Особено тревожна бе появата на поредния маниак на територията на Москва. За това красноречиво говореха седемте трупа, открити в различни краища на столицата. Седем души бяха удушени по абсолютно еднакъв начин: престъпникът ги бе нападал изотзад, бе обгръщал с ръце шията на жертвата, притискал бе сънната артерия, за да спре достъпа на кислород до мозъка, после бе свалял шала или кърпата на загубилата съзнание жертва и я бе задушавал — този път до смърт. Четирима мъже и три жени, без никаква друга връзка помежду си — нито познанство, нито работа в една и съща област. Възрастта на потърпевшите — от двайсет и седем до четирийсет и девет години. Час на извършване на престъплението — след двайсет и три. Място — входове на жилищни блокове.

Гордеев обикновено възлагаше подобни случаи на Настя Каменская, защото при тях беше необходим внимателен и задълбочен анализ. Практиката показваше, че маниак не може да се разкрие по никакъв друг начин. Днес Житената питка се престори на „забравил“, че вече не ръководи отдела, и възложи на Настя, Селуянов и Миша Доценко да се занимават с тези убийства. По време на съвещанието новият началник не каза нищо, но това не означаваше, че няма да отмени решението на Гордеев. Сега той беше господар, така че какво го интересуваха указанията на предшественика му?

Вратата тропна и в кабинета на Настя нахълта Юра Коротков. Без да продума, той грабна от бюрото ключовете, заключи вратата отвътре и едва тогава седна срещу Настя, като примъкна свободния стол до бюрото й.

— Какво ти става? — учуди се тя.

— Ш-ш-т! — Коротков допря пръст до устните си. — Ако обичаш, говори шепнешком. Новият господар е тръгнал да обикаля владенията си. Народът се разбяга, останали сме само ние с тебе. Да се престорим, че и нас ни няма. Защото ще ни подхване да си приказваме… Не ми се приказва с него.

Настя мълчаливо сви рамене и взе цигара. Не беше привърженичка на отлагането на неприятните моменти. Щом не могат да се избегнат, по-добре да ги изтърпиш веднага. Още в университета, въпреки паническия си страх, тя винаги влизаше на изпит с първата група. Само веднъж не влезе в аудиторията с първата петорка. Това стана на изпита по международно право. Професорката, която изпитваше, беше дама, от която всички изпитваха ужас. Знаеше се, че е стара мома и изпитва силна омраза към всички момичета, особено към хубавичките или скъпо облечените. По същата причина професорката мразеше и момчетата, защото всеизвестно е, че те ухажват именно красивите или скъпо облечените студентки. С една дума тя не пишеше отличен на никого, а шанс да получат четворка имаха само най-невзрачните. Всички останали получаваха тройки и двойки. Реалното ниво на знанията не влизаше в сметката й. Тогава Настя стоеше в коридора, опитвайки се да отложи момента на неизбежната екзекуция, но когато от аудиторията започнаха постепенно да излизат колегите, вече издържали изпита, тя си помисли: „За тях лошото е вече минало. Късметлии! А аз стоя и неизвестността ме измъчва. Не, по-добре е човек да не отлага…“

— Щом господарят желае да се запознае с крепостните си по-отблизо, той при всяко положение ще го направи — каза Настя тихичко. — Няма измъкване.

Отвън се чуха стъпки, някой силно бутна вратата, след което опита с дръжката. Настя и Коротков замряха. Няколко мига по-късно се чу сложно потропване. Обикновено така тропаха колегите, които познаваха навика на Настя да се заключва в кабинета си, когато иска да поработи на спокойствие. Юра й махна предупредително: не отваряй, със сигурност е шефът, а не някой от нашите. Човекът зад вратата постоя още известно време, после си тръгна.

— Юрка, това е глупаво — прошепна Настя. — Така де, да не сме деца! По-добре да беше влязъл и да си беше казал каквото иска.

— Нямам настроение да общувам с него — смотолеви Коротков. — Ти чу ли вече за убийството на Вавилов?

— Чух. С него се занимава регионалното управление, същото, в което той работеше по-рано. От колко време беше пенсионер?

— Горе-долу три месеца. Да го питаш тоя глупак защо не си остана на работа! Отиде в банковия бизнес — и ето го резултата. А моята Лялка откога ми дудне да съм напуснел и да съм започнел да печеля като хората. Въобразява си, че сваля ли пагоните, веднага ще започна да нося вкъщи несметни количества долари. А че може и три месеца да не преживея — това, незнайно защо, не я вълнува.

— Недей така, Юра. Тя просто не го разбира. Нали вижда покрай себе си все живи и заможни хора. Откъде да знае колко често те умират от неестествена смърт? Всеки ден с трупове се занимаваме ние, а нейната гледна точка е друга. Не се заяждай с нея. Между другото трябва да се обадим на Владик Стасов, да му кажем за Вавилов — нали навремето са работили заедно. Стасов сигурно ще иска да отиде на погребението.

— Ами хайде да се самопоканим на гости при него. Разправят, че там правели страхотни пирожки — предложи Коротков.

— Разправят, да — засмя се Настя. — Но освен това разправят, че там и без нас няма къде да се обърнеш. Трима възрастни плюс Лилка, която сега е във ваканция и по цели дни не излиза от къщи и си седи с обожаваните от нея леля Таня и леля Ира.

— Е, където са четирима, и ние двамата ще се сместим. Тихо, май пак чувам стъпки.

Юра не сбърка. По коридора наистина крачеше някой и отново се спря до вратата. Натисна дръжката, после се чу настойчиво тропане.

— Анастасия Павловна, отворете, ако обичате.

Коротков завъртя отрицателно глава, но Настя решително стана, нарочно силно блъсна вратичката на касата и завъртя ключа на входната врата. На прага стоеше новият началник Владимир Борисович Мелник.

— Заключвате се от началството, а? — попита той, впрочем съвсем добродушно.

— От външни лица — кратко отвърна Настя. — Преглеждахме материалите от разработките. Нали знаете, във връзка с инструкцията за спазване режима на секретност…

— Да, да, разбира се — прекъсна я Мелник. — Извинете, че ви попречих. Но след като така и така ме пуснахте, нека си поговорим за вашата аналитична работа. Може ли да видя сведенията, които сте подготвяли за Гордеев?

Настя мълчаливо отвори касата и извади дебела папка с екземплярите от сведенията.

— Тук са материалите от последните две години. Ако ви трябват по-ранни сведения, ще ги извадя допълнително. Те са в друга папка.

— Засега не е нужно, благодаря ви. Като начало ще прегледам тези. Кажете ми приблизително колко душегубци са на свобода и се разхождат из Москва в момента?

— Приблизително триста.

— Ама защо така, а? Лошо, лошо — опита се да се пошегува началникът.

— Извинете. Толкова можем — сухо отвърна Настя.

Не беше в настроение за шеги, най-малко пък с Господаря (излизаше, че прякорът за новия шеф се бе родил още първия ден и имаше всички шансове успешно да се утвърди в редиците на служителите). Владимир Борисович обаче се прояви като човек деликатен и с достатъчно усет, така че не настоя разговорът да продължи в същия лековат тон.

— Разбирам, че ви е трудно да се разделите с Виктор Алексеевич — неочаквано топло изрече той — и известно време ще трябва да се примирявам с факта, че не ме приемате. Не се сърдя — и аз съм бил във вашето положение, и то неведнъж. Как мислите, ще бъде ли уместно да се присъединя към вас довечера? Виктор Алексеевич ме покани, но имам чувството, че ще бъда излишен там. От друга страна, не е красиво да пренебрегвам поканата. Какво ще ме посъветвате?

Настя не успя да скрие учудването си. Значи на Господаря не му било чуждо чувството за такт и мярка? Наистина Гордеев беше поканил всички довечера на нещо като изпращане. Сега излизаше, че и Мелник е поканен. От гледна точка на тактиката за навлизане в длъжността това е добър ход: Мелник ще има възможност веднага да се запознае с всички нови служители. И същевременно е опасно от гледна точка на изграждането на йерархията в отношенията: не е хубаво новият началник още първия ден да пие с подчинените си. Току-виж, стигнало се до фамилиарност. Виктор Алексеевич бе подложил своя приемник на простичък изпит. Ако приемеш поканата и решиш да участваш в съвместен с подчинените ти купон с пиене и се отпуснеш повечко — значи си глупак и търсиш лесните пътища. Не я ли приемеш — значи си благоразумен, но страхлив. Ако все пак отидеш и пийнеш заедно с всички, но успееш да запазиш дистанция — значи те бива. Мелник, изглежда, не беше сигурен в силите си и търсеше морална подкрепа у двамата случайно попаднали му служители.

— Не е хубаво да пренебрегвате поканата, тук сте прав — със зле прикрито злорадство каза Коротков. — Още повече че хората може да си помислят, че не ви бива да пиете и не ставате за компания — тогава акциите ви веднага ще паднат. Виктор Алексеевич ви дава шанс да се изявите и да завоювате нашето уважение.

— Ами добре тогава — усмихна се Господаря, — щом така поставяте въпроса, разбира се, че ще дойда. Исках да бъда тактичен. Разбирам, че за вас съм чужд човек, когото не ви се иска да виждате в тесен кръг, но щом вместо топло сбогуване с бившия ви началник смятате да ме подложите на проверка, тогава нямам право да откажа. Сутринта всички получихте задачите си, така че моля в шест часа да дойдете при мен и да докладвате: какво е свършено, какво не е свършено и защо. Всичко хубаво.

Настя и Коротков се втренчиха слисано в затворилата се след него врата.

— Охо-о! — проточи най-сетне Юра. — Момче с характер.

— Така си е. Интересно дали докладването вечер ще бъде в репертоара му през целия сезон или само днес — в чест на премиерата?

— Ще видим. Добре, Ася, аз хуквам по задачите, наистина имам страшно много работа. На теб дължа ли ти нещо?

— Обеща ми сведения за това къде са работили през последните пет години всички потърпевши, намерени удушени. Тъй като официално с това трябва да се занимават Селуянов и Мишаня, а не ти, ще ти се реванширам с каквото пожелаеш.

— Ще ми напишеш ли отчета за командировката, а? Нали ти разказах подробно всичко, с което се занимавах в Краснодар. Обаче седна ли да пиша, губя толкова време и сили — ужас! По-добре да ги използвам за нещо полезно. Например за твоите удушени.

— Става — съгласи се Настя.

Да, при Гордеев можеше да се прави и така. За Житената питка винаги най-важен бе резултатът и той позволяваше на подчинените си да преразпределят задачите помежду си, стига това да се прави бързо, точно и ефективно. Как ли щеше да приеме тази практика новият Господар? Виктор Алексеевич се отнасяше с разбиране към обстоятелството, че Коротков, както между другото и Коля Селуянов, не могат да понасят бумащината и изцеждат от себе си писмените фрази с неимоверни усилия, като губят за това маса сили и време. Той прекрасно знаеше, че често Каменская пише техните отчети и доклади, защото го прави с лекота и бързо. В замяна на това самата Каменская, прочута с фантастичния си мързел и неприязънта си към пътуванията из целия град, използваше услугите на колегите си за получаване на информация.

Денят протичаше, както обикновено. Едва към шест и половина вечерта се случи нещо неочаквано. На бюрото на Настя звънна вътрешният телефон и гласът на Господаря произнесе:

— Имате ли сведение за годината с разбивка по райони?

— Още не. Всички материали за него са готови, трябва само да се оформят в един документ и да се направят графики за нагледност при сравняването — отговори Настя, която с всички сили се постара да скрие изумлението си.

— Такова сведение ми е нужно незабавно. Имате на разположение двайсет минути.

И толкоз. Той нямаше и сянка на съмнение, че заповедта ще бъде изпълнена. Е, и как да изпълни тази заповед? Трябва спешно да намери свободен компютър, и то не какъв да е, а с програми, позволяващи да се чертаят графики и диаграми. Докато се луташе из огромното здание на Градското управление в търсене на компютър, молеше да я пуснат да поработи половин час, трескаво съставяше текста и въвеждаше данните за очертаване на графиките, Настя с недоумение си мислеше: всъщност за какво е всичко това? Защо е толкова спешно? Сигурно от министерството се е получило поредното циркулярно писмо, подготвят колегите за приключването на годината. Не можа да измисли никаква друга причина за настойчивостта на началника. Годишно сведение със спешност „двайсет минути“ просто не би могло да потрябва за нищо друго. Че и с разбивка по райони… Не, министерството май няма нищо общо с това, то се занимава с цяла Русия, а за цяла Русия градските райони не са от значение. Там се преценяват цели области. Най-вероятно е свързано с ръководството на Градското управление на вътрешните работи. Вярно, и това е необичайно, защото ръководството на Градското управление никога не се е интересувало особено от аналитичната дейност. Тоест наистина си дава вид, че се интересува и открай време възлага съответните функции на щаба, но нивото на тази аналитичност е… пази боже! Обстоятелството, че ръководителите напълно се задоволяват с това ниво, говори за тяхната невзискателност и липса на настойчивост. Както впрочем и за факта, че не отдават никакво значение на аналитичната дейност и не намират никакъв смисъл в нея. Трябва да се е случило нещо изключително, щом им е потрябвал аналитичен материал, и то в срок от двайсет минути.

Естествено Настя не се справи със задачата в установения от началника срок. От отпуснатото й време петнайсет минути отидоха за търсене на свободен компютър. След още пет минути майор Каменская — като човек дисциплиниран — се обади на Господаря и докладва, че сведението не е готово и й трябват още двайсет-двайсет и пет минути. Господаря помълча, после каза, че очаква материала колкото може по-скоро, но гласът му беше такъв, сякаш току-що му бяха съобщили, че през цялата година няма да получава заплата. Настя разбираше, че шефът е недоволен. Ядосваше се, че се бави с изпълнението на спешната задача, нервираше се допълнително, грешеше и това я нервираше още повече. Най-сетне материалът беше готов и разпечатан. Тя събра листовете в папка и се завтече към кабинета на Мелник. Трийсетина метра преди вратата на началника забави крачка и опита да си поеме дъх, за да не застане пред строгия му поглед зачервена, разчорлена и запъхтяна. Още повече че в кабинета на Господаря можеше да има и външни хора.

Потропа учтиво, влезе в кабинета, където дълги години бе седял Виктор Алексеевич Гордеев, и остана като гръмната.

Зад бюрото седеше, разбира се, Владимир Борисович Мелник, но това поне се очакваше. Докато човека, който седеше отстрани, до масата за съвещания, Настя изобщо не бе очаквала да види тук, макар да знаеше, че той често идва на „Петровка“. Нима заради него Господаря толкова се бе засилил с това сведение? Не, не може да бъде, скастри се Настя. Сигурно Льоня беше дошъл по своя работа, а въпросът за аналитичните материали бе възникнал покрай другото. Просто съвпадение.

— Разрешете, Владимир Борисович — каза тя, отиде до бюрото на началника и му подаде папката с материалите.

— Много се забавихте — сухо отвърна Мелник. — Във вашия отдел винаги ли поддържате такова ниво на оперативност?

— Не, обикновено е по-ниско — също сухо отговори Настя. — Днес се постарах да работя по-бързо, за да ви направя добро впечатление. Другарю полковник, ако на бюрото си имах компютър, сведението щеше да бъде готово за десет минути. Наложи се да търся място, където да изготвя материала. По-голяма част от времето, което ми определихте, изгубих в тичане по коридорите.

Стараеше се да не поглежда Леонид Петрович. Да забрави, че това е вторият й баща. Да забрави, че е съпругът на майка й. Да забрави, че е човекът, който я бе отгледал и възпитал, когото тя пламенно обичаше и когото през целия си живот бе наричала татко. Да забрави, че се бяха видели преди няколко дни, а идущата събота майка й и Льоня очакваха Настя й съпруга й за обед. Беше й изключително неприятно да я мъмрят в присъствието на втория й баща.

— Свободна ли съм, Владимир Борисович?

— Да, вървете — кимна Мелник, без да я погледне.

Настя се върна в кабинета си, усещайки как всичко вътре в нея кипи от ярост. Поне да беше казал благодаря тоя грубиян. Интересно — дали знае, че са роднини с Льоня или не? Сигурно не знае, инак непременно щеше да подхвърли някоя плоска шега по този повод. Настя все още не бе имала възможност да провери чувството за хумор на новия началник, но предварително беше сигурна: шегите на Господаря могат да бъдат само плоски.

Опита да се овладее и да се успокои. Извади бързовара, пъхна го във високата керамична чаша с вода и го включи. Трябва да пийне кафе, та да й мине ядът. Господи, защо Житената питка ги изостави, защо? Защо ги напусна, за да ги тормози тоя… Тя започна да търси по-злъчна дума, но не й хрумваше нищо умно. Тази си беше думата — Господаря. Как по-добре да го кажеш…

Водата в чашата вече кипеше, когато вратата широко се отвори. На прага застана Леонид Петрович и видът му бе едновременно смутен и насмешлив.

— Здрасти, татенце! — усмихна се Настя. — Ще пиеш ли кафе?

— Налей ми. — Той съблече кожуха си, захвърли го небрежно на свободното бюро в ъгъла и отиде при Настя, за да я разцелува. — Ей, ама ти си потна! — забеляза угрижено, след като докосна с устни челото й. — Да не би да се разболяваш?

— Не, не се тревожи. Това е от тичането и от яд. Е, как ти харесва този тиранин? Двайсет минути — и толкоз, ако щеш — пукни. Какъв може да е този пожар, не знаеш ли случайно?

— Не се сърди, детето ми… — Леонид Петрович се запъна. — За мен беше.

— Кое беше за теб? — не разбра Настя. — Сведението ли беше за теб?

— Ами да. Нали знаеш, че идвам при вас редовно, всеки месец, искам разни материали, които могат да се използват в учебния процес. Събирам оттук-оттам челен опит и разни такива неща. Като дойдох, смятах, че ще видя Гордеев, не знаех, че от днес имате нов началник. Ти ми беше казала, че Виктор напуска, но не очаквах да е толкова скоро… С една дума: влизам в кабинета, гледам — някакъв чужд човек. Представих се, обясних за какво съм дошъл. А той веднага започна да натиска копчетата и да дава нареждания. Честна дума, не съм го молил за това, камо ли пък да съм искал материалите да са готови до двайсет минути. Инициативата беше негова.

— Ами разбира се! — ядосано каза Настя. — Той е проявил инициатива, а ти с удоволствие си я подкрепил. Сигурно много ти е харесало, дето някой заради теб е натискал копчета и е припирал хората, макар че това изобщо не е било наложително. Татко, никога не съм подозирала у теб такава надутост! Защо не го спря? Можеше да кажеш, че не е спешно. Или просто да си тръгнеш. Защо му позволи да ме тормози? И изобщо — защо отиде при него? Нали знаеш, че аз правя тези сведения и винаги си ги вземал именно от мен, а не си ги изисквал по официален път.

— Настя, детенце, не се ядосвай. Откъде можех да знам, че това толкова ще те затрудни!

— Е, има ли значение дали ще ме затрудни или не! — избухна тя. — Дори да не ме е затруднило, защо трябваше да му позволиш да се прави на паша! Ти самият не се ли отврати? Та това са типичните маниери на големия шеф — гадни, просташки, а ти го подкрепяш и с удоволствие участваш в този спектакъл. Извинявай, татко, но не бях очаквала от теб такова нещо.

Леонид Петрович примирително се усмихна и бръкна в джоба си за цигарите.

— Престани, дете — спокойно каза той. — Мелник не ти харесва — това си личи от километър, затова всичко те дразни. Толкова години работиш в мъжки колектив, а така и не си се научила да разбираш мъжките игри. Да, приятно му е да натиска копчета и да дава нареждания, които се изпълняват бързо. И какво лошо има в това? Да, и на мен ми беше приятно, че шефът ти толкова се старае заради мен — един началник на катедра. Ние сме мъже, имаме свой поглед към нещата, свои мерки. Глупаво е да ни осъждаш. И престани да се ежиш на началника си, това е непрофесионално. Владей се. Смяташ ли да си тръгваш вече?

— Още не. Рано е, имам маса работа за вършене.

— Е, ти решаваш, но можех да те закарам до метрото. Последно?

— Не, татко. — И Настя започна да се усмихва. — Благодаря ти. Ще поработя още. Освен това днес Житената питка дава прощален бал, всички се събираме у него.

— Не си забравила за събота, нали?

— Как може! — възмути се тя. — Льошка вече само твоите печени пилета сънува.

— Кога заминава?

— След една седмица.

— За три месеца ли?

— Малко по-малко. Ще се върне в края на март.

— Няма ли да се затъжиш много?

Настя учудено изгледа Леонид Петрович:

— Татко, та ти ме познаваш.

— Познавам те, познавам те — въздъхна Леонид Петрович.

— Самостоятелно същество си. Дори за майка ти не ти домъчня, когато тя живееше в чужбина. Добре, щом не искаш да пътуваш с мен, аз май ще тръгвам. В събота в пет, не забравяй.

Той целуна Настя, облече се и си тръгна.

Стана й тъжно. Ето че новият началник започна да си показва рогата. Вярно, приятно е, че се отнася към науката без пренебрежението, което отдавна се е превърнало в нещо обичайно. Как се разбърза да организира материала за катедрата по оперативноследствена дейност при едно от московските висши учебни заведения. Друг щеше да се намръщи като от лимон и да се опита по-бързо да се отърве от посетителя, а този — не. Добре де, времето ще покаже какво представлява този Владимир Борисович Мелник. Но при всяко положение Виктор Алексеевич беше по-добър. Гордеев си е Гордеев. Дори е неприлично да го сравнява човек с когото и да било.

Към осем вечерта пристигна Юра Коротков. По лицето му беше изписано недоумение. Петнайсетина минути той старателно излага пред Настя резултатите от днешните си издирвания относно биографиите на хората, загинали от ръката на неизвестния маниак-удушвач. Настя го слушаше внимателно, записваше си, отбелязваше си по нещо в изобретените от самата нея схеми. Засега нищо не се проясняваше. Нямаше признак, който да обединява всичките седмина потърпевши. Естествено — освен обстоятелството, че се бяха озовали в късна вечер в пуст вход.

Тя събра книжата от бюрото и стана.

— Засега нямаме за какво да се захванем, Юрик. Добре де, да вървим у Житената питка, може пък под влияние на алкохола нещо да ни хрумне.

Отоплението в колата работеше добре и въпреки жестокия студ навън, шофьорът и пътникът бяха без ръкавици и с разкопчани палта.

— Е, честит ти първи випуск! — каза пътникът, извърнат към шофьора. — Доколкото знам, минал е успешно. Как планирате да осъществите втория набор?

— В това отношение имаме проблеми, Виталий Аркадиевич. Моят заместник настоява за друг принцип при подбора на кадрите. Иска да сменим и системата на подготовка. Аз нямам аргументи, които биха ми позволили да не се съглася с него.

— Как да нямаш аргументи? — учуди се пътникът. — Успешната подготовка на първата група специалисти не е ли аргумент?

— За съжаление — не. Засега не е — уточни шофьорът. — Те само издържаха зрелостния си изпит, а как ще работят в полеви условия — това не се знае. Надявам се, че няма да има провали.

— А какво предлага твоят заместник?

— Зеленин е против подготвянето на хората в казармени условия. Смята, че така се нарушава процесът на социализация. Когато един човек е изваден от обществото, от нормалния живот в ежедневието, той престава да бъде адекватен. Аз не подкрепям тази позиция, но моят заместник дълги години се е занимавал с наука и ми е трудно да споря с него. Започва да привежда такива доводи, че… С една дума — исках да ви помоля да оповестите решението си по този въпрос.

— Че какво решение още ти е нужно? Ти си началникът. Ти си ръководителят. Не можеш ли да стегнеш юздите на заместника си? Какъв началник си иначе?

— Виталий Аркадиевич, не всичко е толкова просто. Зеленин има силна подкрепа във вашите среди. Спомнете си, че не аз го намерих, а вие ми го препоръчахте. Казахте ми, че Зеленин е кандидатура, издигната от вашия шеф. Ще ви бъда много признателен, ако съгласувате този въпрос с него.

— Добре, ще поговоря по въпроса. Но на тебе искам да ти кажа: не е работа това — началник да се страхува от заместника си. Нормално е обратното. Спри на ъгъла, по-нататък ще се разходя пеша.

Виталий Аркадиевич с усилие измъкна едрото си тяло от колата и без да се оглежда, тръгна към голямото здание на крайбрежната улица „Краснопресненская“. След двайсет минути вече седеше в кабинета си, облицован в дъбова ламперия.

— Ще прегледате ли пощата, Виталий Аркадиевич? — попита хубавичката секретарка.

— Остави я! — царствено кимна той. — И ми направи чай, нещо ми е студено. Обаждали ли са се от гаража относно колата?

— Обадиха се. Трябвало да заменят някаква част. Обещаха да стане до довечера.

— А, добре тогава — отново кимна той. — Защото вече ми е неудобно да затруднявам познатите си и да моля да ме возят насам-натам.

Секретарката излезе, а Виталий Аркадиевич помисли около минута и вдигна слушалката на телефона за пряка връзка.

— Василий Валерианович — произнесе официално, — ще разрешите ли да дойда при вас?

Всъщност Василий Валерианович беше за него просто Вася, но Виталий Аркадиевич знаеше навика на шефа си да включва интеркома. И ако в момента в кабинета на Вася имаше някой, не беше нужно той да научава за неформалните отношения между двамата служители от правителствения апарат.

Василий Валерианович — висок, слаб, с дълго сбръчкано лице и очила с тежки рамки — го посрещна с дежурна усмивка. Той се усмихваше винаги, дори когато беше ядосан и даже направо бесен. Усмивката му бе някак крива. Впрочем малко хора знаеха, че това е следствие от прекарания преди няколко години микроинсулт.

— Трябва да си поговорим за проекта — започна Виталий Аркадиевич, след като се настани в неудобния, прекалено корав за него фотьойл. — Първият етап приключи, време е да преминем към втория. И тук са възникнали някои проблеми.

— Проблеми от какъв характер?

— Стоянов трудно взаимодейства с твоето протеже Зеленин. Имат различни концептуални подходи към методите на реализация на проекта. Добре ще е да се премахнат разногласията, Вася, преди да са се изпокарали. Кажи: дължиш ли нещо на този Зеленин?

— Естествено — процеди през зъби Василий Валерианович. — Щях ли иначе да ти го препоръчам? За какви разногласия става дума? Пари ли не могат да си поделят или какво?

— Въпросът не е в парите, Вася. Получават еднакво. Работата е в подходите. На първия етап ние позволихме на Стоянов да реализира подхода, който ни предложи той. Сега Зеленин настоява подходът към комплектуването на екипа, както и методите на подготовка, да се променят. Стоянов… — Виталий Аркадиевич се запъна. Не му се искаше да си криви душата пред Василий — прекалено отдавна и добре се познаваха, за да си играят на котка и мишка. Но пък не искаше да оставя незащитен Стоянов — своето протеже.

— Е, та какво Стоянов? — нетърпеливо поиска да чуе продължението Василий.

— Имам впечатление — предпазливо започна Виталий Аркадиевич, — че Стоянов е съгласен със своя заместник. Разбираш ли? Дълбоко в душата си е съгласен. Признава, че Зеленин е прав. Но не може да го заяви гласно. Е, нали разбираш — мъжките игри. Не може човек да се съгласява със заместника си, който е в опозиция. Неправилно е от управленска гледна точка. Затова Стоянов иска да му наредят. Тогава ще може да запази достойнството си.

— Виж го ти! — каза Василий. — И кой ще си направи труда да издаде нареждане? Искаш аз да издам това нареждане, така ли?

— Че кой друг? Естествено ти, Зеленин е твой човек. Моята дума не означава нищо за него.

— Стоянов пък е твой човек — възрази Василий.

— Но проекта ръководиш ти. Той беше твоя идея, твоя рожба. И ти, Вася, трябва да вземеш решението какъв да бъде вторият набор. Дали да бъде такъв, какъвто предлага Зеленин, или какъвто предлага Стоянов.

Василий Валерианович, който до този момент се бе разхождал замислено из просторния кабинет, спря и приседна на края на дългата маса.

— Виталий, разбирам какво искаш. Страх те е да поемеш отговорност, защото не си професионалист в работата, която захванахме. Но и аз не съм компетентен в нея. Именно затова я възложихме на Стоянов и Зеленин, които добре я познават. Ние с теб не можем да преценим кой от тях е прав.

— Но също така нямаме право и да провалим втория набор — добави Виталий Аркадиевич.

— Именно — кимна Василий. — Ето защо трябва да вземем стратегическо решение. Имам предвид, че какъвто и да е вторият набор, ние не бива да правим уязвима самата идея за проекта. Не забравяй, че аз дадох тази идея, но парите за нея дават други хора. Няма ли финансиране — няма да има и проект. Зеленин не е просто мой човек. Той ми е препоръчан от хората, които финансират всичко. И ако Стоянов започне война срещу тях, това ще ни излезе солено.

— Но не можем и да предадем Стоянов, нали? — възрази Виталий Аркадиевич. — Той има връзки по най-високи места, знаеш го прекрасно.

— Знам го. — Василий Валерианович отново се заразхожда из кабинета. — Ето защо ти предлагам следното…

След няколко минути Виталий Аркадиевич забележимо се развесели. Това, което предлагаше неговият стар приятел, беше сложна комбинация с много ходове, но позволяваше да се реши проблемът, който доскоро му бе изглеждал почти неразрешим.

Нанесоха първия удар в челюстта му и Никита веднага усети на прехапания си език вкус на кръв. Не успя нищо да каже, последва втори удар, след него — трети. Сега го удряха в корема. Двама го държаха за ръцете, а третият методично нанасяше ударите.

— Е, как е? — попита единият от онези, които държаха Никита. — Стига ли ти? Или да продължим?

Никита мълчаливо кимна. Нямаше повече сили.

— За какво ми кимаш сега? Да продължаваме, така ли?

— Не — с усилие изломоти той. — Недейте. Ще кажа.

Веднага го сложиха да седне на дивана. Двамата седнаха от двете му страни, за да успеят да го хванат, ако се опита да бяга. Третият, онзи, който го бе бил досега, делово отвори голяма чанта, извади от нея отначало малък диктофон, после видеокамера. Постави диктофона на масичката до дивана, а камерата сръчно намести на рамото си.

— Започвай. Първо се представи, кажи си собственото и фамилното име, годината на раждане и адреса. После ще отговаряш на въпросите.

— Никита Мамонтов… — неясно издума той.

— По-ясно говори! Високо и отчетливо. Още веднъж.

Никита събра сили. Не разбираше какво искат от него тези хора. Тоест той естествено разбираше, бяха му казали от самото начало, но не можеше да си представи за какво им е нужно всичко това. Ако бяха от милицията… Но не, май не бяха. С милицията вече си беше имал работа.

— Никита Мамонтов, роден през седемдесет и първа година, живея в Москва, на следния адрес…

— Да, така е по-добре — шепнешком го похвали човекът отляво.

— Бил ли си разследван по дело за убийство на Павелецката гара?

— Да.

— През коя година беше това?

— През миналата.

— По-конкретно! — поиска човекът, който стоеше пред него с камерата.

— През деветдесет и пета.

— Значи вече през по миналата — уточни онзи отдясно. И той шепнеше.

— Ами да, през по миналата — послушно се съгласи Никита.

— И защо не те осъдиха?

— Нямаха доказателства.

— Разкажи как стана всичко. Подробно.

— Трябваше да посрещнем влака…

— Кои сте тези ние? Нали ти казах: подробно.

Никита разказваше за извършеното преди година и половина убийство, като проклинаше всичко на света, но на първо място — себе си и своята слабост. Имаше страх от болка, никога не участваше в сбивания и с малко повече сила можеха да го накарат да направи какво ли не. Тогава, през деветдесет и пета, го разпитваха много пъти, но той понесе разпитите с лекота. Беше умно момче, имаше добра памет, мозъкът му работеше пъргаво, така че не се объркваше при показанията, твърдо настояваше на своето, след като бързо бе схванал, че следствието не разполага с преки доказателства и ченгетата само чакат той да сбърка някъде, да се вкопчат в тази грешка и да го докарат до самопризнание. Не им даде такава възможност и го пуснаха по живо по здраво, а онова убийство така си и остана неразкрито. От аверите си беше чувал какви ли не страхотии — колко лошо биели в милицията, и разбираше, че ако го ударят поне два пъти, ще пропее. Но незнайно защо — не го биха. И това го спаси.

А ето че днес довтасаха тези тримата, вързаха му ръцете и започнаха да го бият. Ужасно го болеше и умираше от страх. Така че им разказа всичко.

Настя много се страхуваше, че прощалната вечер у Гордеев ще се окаже тъжна, но за щастие опасенията й не се оправдаха. Тон даде самият Виктор Алексеевич, който много се шегуваше, предимно на тема: няма ли я котката, мишките лудуват.

— Знам, знам — току повтаряше той, — примирате си от радост, че най-сетне ще се махна и вече няма да ви досаждам с моите високи изисквания. Ех, каква свобода ще настане с новия началник!

И новият началник беше тук, на драго сърце подкрепяше шегите на Гордеев и изобщо се проявяваше като човек с живо и изтънчено чувство за хумор. Не се страхуваше от чашката, пиеше наравно с всички, но не му личеше да се напива.

Тъй като освен съпругата на Гордеев — Надежда Андреевна, Настя бе единствената жена в тази компания, тя настървено се захвана да помага на домакинята в кухнята. В един от тези моменти, когато се зае да измие чиниите преди поднасянето на основното ястие, Настя остана сама в кухнята. След като изми чиниите, вече се канеше да излезе при другите, но неочаквано реши друго. Страшна мъка се стовари върху нея, в гърлото й се надигна отвратителна топка, в очите й избиха сълзи и тя приседна до кухненската маса, наля си чаша вода от чешмата и запали цигара. Освен това искаше да си почине от шумотевицата.

— Пак ли се криете? — чу зад гърба си гласа на Мелник.

Тя се обърна и направи приветлива физиономия. Господаря бе застанал до нея, държейки в ръцете си една голяма и една малка чаша.

— Хайде да пийнем заедно. Анастасия Павловна — каза той и й подаде по-голямата чаша. — Това е мартини. Предупредиха ме, че не пиете нищо друго.

Не й се пиеше, още по-малко пък с Господаря. Но не беше прилично да откаже. Настя взе чашата и въпросително погледна началника:

— За какво ще пием?

— За нас двамата.

— Тоест?

— За нас двамата — повтори Мелник с усмивка. — За плодотворното сътрудничество, на което аз — вашият нов началник, и вие — най-добрият аналитик на „Петровка“, бихме могли да се радваме занапред. Знам, че се ползвате със заслужен авторитет сред колегите си и от вашето отношение към мен зависи отношението и на всички останали. Ето защо помежду ни трябва да се установят добри отношения, изградени под знака на взаимното разбирателство. Именно затова сега ви моля да пиете с мен.

Какво пък, помисли си Настя, поне е откровен. С присъщия си мъжки шовинизъм той смята, че във всяка работа жената е най-слабото звено, затова я вижда в качеството на най-лесна плячка. Като прикотка в своя лагер първо нея, а после се заеме с другите служители — меки и сговорчиви по характер, той постепенно ще превърне количеството в качество, тоест като привлече на своя страна болшинството, бързо ще се справи и с малцинството.

Тя повдигна леко чашата и пийна от мартинито, без да се чукне с началника. Не би било зле и да се усмихне, но нямаше настроение за това… Господаря гаврътна чашката си на един дъх.

— Защо така пиете, без да се чукате, като на помен? — пошегува се той.

— Извинете, не съм много наясно с тези правила — сдържано отговори Настя.

Мелник остави чашката до мивката и отвори фурничката на печката. Слабата миризма на печено месо веднага се засили и се разля из цялата кухня.

— Мисля, че е готово — каза той. — Ще повикаме ли Надежда Андреевна или сами ще се справим?

— Аз ще направя всичко.

— Ще ви помогна — с готовност отвърна Господаря и свали от кукичката ръкавиците от дебело сукно. — Жена с такива ръце не бива да мъкне тежки тави. Между другото исках да ви го кажа още сутринта, но все не намирах подходящ момент: имате невероятно красиви ръце, Анастасия Павловна.

Настя изненадано погледна началника, после насочи поглед към ръцете си.

— Вие какво, ухажвате ли ме? — попита тя.

— Защо се учудвате? Нима другите мъже не ви ухажват?

Настя раздразнено си помисли, че Господаря прибягва до стари евтини похвати, а тя няма опит, не е свикнала с такива ситуации. Наистина рядко някой я ухажваше — какво ти рядко, почти никога. Вярно, мъжете проявяваха и специално внимание към нея, но това обикновено винаги беше свързано с работата, с делата, с които тя се занимаваше. Веднъж й подариха огромен букет рози, но беше ги изпратил представител на мафията, за да я придума да помогне за разкриването на тежко престъпление. Друг път й изпратиха направо вкъщи букет гладиоли в голяма кристална ваза, но и това беше работа на мафията, само че на друга групировка, която пък, напротив, искаше да я накара да се откаже от разследването. Няколко пъти я бяха канили на ресторант, понякога тя бе приемала поканите, понякога бе отказвала, но и това беше свързано с необходимостта да се срещне или да си поприказва с нужни за работата й хора. И комплиментите, които Настя чуваше, най-често бяха отправени не от искрени нейни почитатели (каквито всъщност никога не бе имала), а от заинтересовани хора, които искаха да я предразположат.

— Не — каза тя спокойно, но все пак, без да успее да скрие раздразнението си, — мъжете не ме ухажват. Сигурно им е известно, че имам съпруг, с когото няма начин да се конкурират, така че не се и опитват.

— Така значи? — Господаря придърпа една табуретка и седна до Настя, съвсем близо. Толкова близо, че с коляното си докосваше бедрото й. — И колко е опасен съпругът ви? Да не е световен шампион по кикбокс?

— Владимир Борисович, нямам намерение да обсъждам с вас съпруга си. Ако ви е интересна формалната страна на въпроса, вземете от отдел „Кадри“ личното ми досие, там е написано всичко.

— А ако ме интересува неформалната страна?

— Неформалната страна обсъждам само с най-близките си хора. И ако обичате, господин началник, не ме гледайте така многозначително. Отдавна вече не съм във възрастта, когато такива погледи могат да направят впечатление на една жена.

Мелник избухна в смях. Смееше се от сърце, весело, заразително.

— Очарователна сте, Анастасия Павловна. Защо навсякъде ви се привиждат провокации и измами? Нима някой толкова ви е уплашил през този живот, че сте готова в най-невинни неща да виждате гадост и опит да ви навредят? Не усложнявайте толкова. Тогава сама ще видите, че животът ви ще стане по-лек. Вие дори не забелязвате, че със своята хронична подозрителност обиждате хора, които не ви желаят нищо лошо.

Той сложи дланта си върху ръката на Настя, която лежеше на масата. Тя просто се смая от тази фамилиарност. Дланта на Мелник бе топла, но на Настя, чиито ръце вечно бяха студени поради лошото кръвоснабдяване, тя се стори пареща като грейка.

— Между другото смятахте да се заемете с месото — напомни му Настя, после рязко стана и се отдръпна леко встрани.

Стана и Мелник и отново взе сукнените ръкавици. Извади тавата от фурната, ловко прехвърли големия къс печено месо върху дъска и започна да реже еднакви по размер и дебелина парчета, които подреждаше в поставената наблизо чиния. Стоеше с гръб към Настя и тя вече се канеше незабелязано да излезе от кухнята, когато гласът на Господаря я спря:

— Анастасия Павловна, днес в шест часа очаквах да се явите при мен за доклад, но вие не благоволихте да дойдете, макар да знам, че бяхте на работа. Трябва ли да приема това като демонстрация или просто забравихте?

— Дойдох в кабинета ви точно в шест, но вас ви нямаше.

— Бях при генерала и се върнах в шест и десет.

— Не можех да зная, че ще се вирнете всеки момент. Вратата на кабинета ви беше заключена и аз с чиста съвест се прибрах в моя, като си помислих, че ако ви потрябвам, ще ме повикате.

— Кажете: във вашия отдел това оправдание смята ли се за достатъчно?

— В нашия отдел никой никога не е бил принуден да се оправдава пред началника по такъв повод — сухо отвърна Настя. — Виктор Алексеевич добре разбираше, че детективът не може да планира деня си от сутринта така, че точно в шест да се яви при него за доклад. Работата ни е специфична. За да се яви точно в шест, той трябва в три часа да приключи с работата си по разкриване на престъплението, да седне в кабинета си и да започне да пише. Защото ако в четири и половина намери свидетел, когото е издирвал половин месец, и успее да го предразположи към разговор, в пет и петнайсет ще трябва да каже: извинете, гражданино, задушевен разговор подхванахме с вас, но съм принуден да го отложа за утре, защото началникът ми е деспот.

Мелник се извърна към нея, в ръката си държеше ножа. По лицето му бе изписано любопитство — като онова на ентомолог, който разглежда невиждано дотогава насекомо.

— Вие какво, изобщо ли не се страхувате от началници?

— Не. Никак не се страхувам. Повече от десет години работих с Гордеев и съм свикнала с мисълта, че добър началник е онзи, когото уважаваш, а не онзи, от когото се страхуваш. И после — аз не се страхувам, че ще ме изгонят.

— Никак, ама никак не се страхувате? — вдигна вежди Мелник. — Сигурна сте в своята незаменимост, така ли?

— Не е там работата. Докато работех с Гордеев, мисълта за напускане ме ужасяваше. И наистина се страхувах да не би нещо да сбъркам, да наруша някоя инструкция и да ме уволнят. А сега не ме е грижа. Разберете ме правилно, Владимир Борисович. Не искам да ви обидя, но ми е безразлично при кой началник ще работя, ако той не е Гордеев. Затова не ме е страх от вас. Ако не се сработим, ще напусна.

— При Заточни ли ще отидете? Или държите в резерва и други генерали?

Е, това вече беше удар под кръста. Седя тук, разбираш ли, флиртува, коляно долепва до нейното, за съпруга я разпитва, преструва се, че нищо не знае за Настя, а сега излезе, че доста добре се е подготвил, проверил е едно-друго, дори е насъбрал някоя и друга клюка.

Настя се опита да събере мислите си, за да отговори правилно, при което да не изтърси някоя глупава дръзка дума, но в този момент в кухнята се втурна съпругата на Гордеев — Надежда Андреевна.

— Господи, заприказвах се с Мишенка и съвсем забравих за месото!

— Нищо, Надежда Андреевна — весело отговори Мелник, — ние с Анастасия Павловна старателно го пазихме и не изтървахме момента. — Той се отдръпна от работния плот и направи изразителен жест с ръка, сочейки голямото правоъгълно блюдо с грижливо подредени еднакви парчета месо. — Готово, скъпа стопанке, можете да сервирате.

Надежда Андреевна грабна подноса и го понесе към хола. Настя се шмугна подир нея, зарадвана, че бе успяла по естествен начин да приключи разговора, който внезапно бе взел такава неприятна посока. Последен в хола се върна Господаря и веднага се включи в разговора с Гордеев. До края на вечерта повече не заговори Настя и дори не я погледна. И тя не знаеше да се радва ли на това обстоятелство или да бъде нащрек.