Мъжки игри

Глава 10.

Паригин почти беше убеден, че младият оперативник Доценко няма да го заведе при хората, които бяха нахълтали в дома му с видеокамера. И си постави краен срок: днес. Днес още веднъж ще погледа как черноокият детектив ще прекара деня си — и край. Трябва да търси други пътища.

Вчера Евгений за трети път внимателно бе проверил улицата, където се намираше основното му жилище, и не бе открил никакви признаци, говорещи, че някой го търси. И около завода нямаше нищо подозрително. Може би сам си беше измислил всичко? Един дявол знае… Но нали онези тримата не бяха илюзия! Счупеният прозорец — също. Както и изхвърленият на улицата стол.

Най-много от всичко на света Евгений Паригин се страхуваше да не се побърка. Даваше си сметка, че почти трийсетгодишната кариера на професионален наемен убиец не може да не се отрази на психичното му здраве дори само поради факта, че да лишиш себеподобен от живот е противоестествено. Така че постоянно внимателно се взираше в себе си: дали не е започнала да му „хлопа дъската“. За всеки случай Паригин се обади на своя познат, същия, който умееше бързо да решава проблемите със счупените стъкла, и го заприказва за незначителни неща, просто го попита как е. Познатият веднага се заинтересува дали прозорецът не се е счупил пак, от което Евгений Илич си направи извода, че онова не е било илюзия, стъклото наистина е било счупено и е трябвало Да се постави ново. Но каква беше тази неясна история, защо нямаше никакво продължение?

Добре де, днес за последен път ще видим как се придвижва детективчето, реши Паригин. Към пет и половина Доценко бе влязъл в сградата на „Петровка“, но ето вече минаваше шест, а той още нямаше намерение да излиза и да тръгва към „Профсъюзна“, за да се види с онази, високата жена, както бе правил през всички предишни дни. „Нима съм го изпуснал? — с внезапна тревога си помисли Евгений. — По дяволите, ако е излязъл през друга врата на задната уличка, може би именно днес той ще наруши обичайния си режим и ще се срещне с хората, които ме интересуват?“

Той се завтече към метрото и в седем и десет вече беше на „Профсъюзна“. Върлината със зачервен от студа нос още работеше, но имаше угрижен вид. Постоянно поглеждаше часовника си и постепенно отчаяние сменяше недоумението на лицето й. В осем без четвърт дойде колата, двете яки момчета натовариха в нея непродадените вестници и списания и сгъваемите маси и си заминаха. Момичето обаче нямаше никакво намерение да си тръгва, а продължаваше тъпо да стои на едно място, без да откъсва отчаян поглед от стъпалата, които се изкачваха от подземния тунел. Всичко е ясно, помисли си Паригин, скарали са се и той не дойде в обичайния час. Какво пък, щом изпусна Доценко, трябваше поне известно време да наблюдава момичето. Може би дори имаше смисъл да се запознае с него. Оскърбените жени често на драго сърце разказват за кавалерите си какви ли не гадости, включително неща, които не бива да се разгласяват.

Минутната стрелка на часовника направи пълен кръг и тръгна да прави втори, а жената още стоеше като вързана. Лицето й стана съвсем отнесено, тя сякаш напълно бе забравила защо стои тук, близо до входа на метрото — просто са й казали да стои и тя изпълнява заповедта. Паригин започна да премръзва, но мъжки търпеше, разбирайки, че се случва нещо необичайно и случаят не бива да се изпуска. Едва ли става дума за просто скарване — тогава тя нямаше да чака толкова дълго. Ако предната вечер са се скарали, още в седем и половина щеше да разбере, че Доценко няма да дойде, и спокойно щеше да си тръгне. Но ето че часът минава вече девет, а момичето продължава да стои. Нещо друго трябва да се е случило.

В десет и нещо младата жена най-сетне се размърда. Вперила невиждащи очи право пред себе си, тя бавно, като автомат слезе по стъпалата в метрото. Паригин я последва. Тя стигна до перона, но не се качи на никой влак, а в изнемога седна на една пейка. Хората в този късен час бяха малко и за да не го забележат, той трябваше да застане зад една колона, на около пет метра от момичето. Влаковете идваха и заминаваха, а тя седеше ли, седеше и май нямаше никакво намерение да пътува закъдето и да било.

Внезапно Паригин се напрегна: от отворилите се врати на един вагон излезе висок младеж със сиво яке от набук, украсено със светлосив астраган. В първата секунда му се стори, че е Доценко. Момичето рязко се изправи и направи крачка към младежа и в същия миг Евгений разбра, че и двамата са се припознали. Лицето на младежа беше съвсем различно, приличаха си само по фигура, а и якетата им бяха еднакви. Младежът бързо подмина, а дългараната отново седна на пейката. Прегърби се, устните й затрепкаха, по бузите й се затъркаляха сълзи. И Паригин с изненада изпита остро съжаление към това грозновато високо момиче, което ето вече над три часа очакваше своя кавалер, недоумявайки защо го няма и ужасено от мисълта, че са го изоставили.

Сълзите по бузите на момичето вече не просто се търкаляха, а се стичаха като мощен поток, раменете му се тресяха, но то, кой знае защо, не криеше лицето си в шепи, а продължаваше да се взира в пътниците, слизащи от вагоните. Никой не й обръщаше внимание, хората подминаваха, заети със своите мисли и грижи, и плачещата на перона млада жена не предизвикваше изненада у никого.

Паригин приближи и застана точно пред нея, но тя май не го забеляза. Евгений сложи ръка на рамото й, нежно я погали.

— Не плачи — тихо каза той, — той не заслужава сълзите ти. Щом е могъл да постъпи така, значи няма защо да се измъчваш за него.

Тя не вдигна очи, не го погледна в лицето, а обхвана Евгений с ръце и притисна глава до якето му. Сред грохота на приближаващия влак той отначало не чу нейните отчаяни ридания и само по потреперващия под ръцете му гръб разбра, че момичето вече не се сдържа и е дало воля на мъката си.

Евгений не се страхуваше от женски сълзи. Той знаеше, че някои — какво ти някои, всички мъже не ги понасят, стъписват се, не знаят какво да правят и от това веднага стават или агресивни и груби, или пък отстъпчиви и започват да угаждат на плачещата жена. С него такива неща не се случваха. Всъщност той не виждаше разлика между плачеща и смееща се жена. И в единия, и в другия случай това беше физиологическа проява на силни емоции, а полюсът — положителен или отрицателен — нямаше значение. Затова той мълчаливо стоеше пред ридаещото момиче, без да изпитва ни най-малък психологически дискомфорт, и търпеливо чакаше истерията да премине.

Не чака дълго, през това време успяха да минат само четири влака. Момичето отпусна сключените си зад гърба на Паригин ръце и бръкна в джоба си за кърпа. Евгений седна до нея, пъхна ръка под лакътя й.

— А сега казвай кой посмя да те обиди.

— Защо? — изхлипа тя и си избърса носа. — Ще ме защитавате ли?

— Е, не е задължително. Ти си човек самостоятелен, ако трябва, сама ще се защитиш.

— Какво искате тогава?

— Искам да не плачеш и да не се разстройваш. Искам да се усмихваш, защото имаш приятна усмивка и хубави зъби, а от сълзите носът ти почервенява и това не е много красиво, нали си съгласна с мен?

— Откъде знаете каква усмивка имам?

— Ами просто няколко пъти съм си купувал списания от тебе. Не ме ли помниш?

Жената отрицателно завъртя глава и отново се изсекна. Сега, след плача, тя беше не просто грозновата, а почти уродлива — с подпухнали очи и лице и с пурпурни петна по бузите.

— Та какво се случи, значи? Той не дойде на среща, така ли?

Тя кимна, втренчена в пода.

— И смяташ, че вече никога няма да дойде?

Отново кимване, придружено от кратко изхлипване.

— И за теб това е трагедия, така ли? Много ли си привързана към него?

Още едно кимване.

— Е, значи ще трябва да се примириш с истината, че любовта невинаги е взаимна. Не си дете и никога не бих повярвал, че това е първата в живота ти несподелена любов. Вече ти се е случвало, нали?

Паригин предусещаше нещо неприятно. Момичето не се включваше в разговора, макар че след истерия жените обикновено се успокояваха и с всяка минута ставаха все по-общителни, като започваха с нарастващ гняв да обвиняват „тоя гад“ във всички смъртни грехове. А тази, обратното — сякаш с всяка минута все повече се затваряше в себе си като в раковина. Това никак не харесваше на Паригин, който не бе мръзнал с часове на улицата и не бе стоял зад колоната на перона, за да се запознае накрая с мълчаливка, на която трябва да й вадиш думите с ченгел от устата. Такава не би разказала и нищо интересно. Трябваше да я разтърси, да не я оставя да се затвори окончателно.

— И на мен ми се е случвало, затова знам колко боли. Знаеш ли, всъщност аз отдавна те наблюдавам. Често минавам оттук и винаги купувам от теб вестници или списания. Но ти не ме забелязваше, не ми обръщаше внимание. Веднъж събрах смелост и реших да те заговоря, но точно тогава при теб дойде един висок красавец, подари ти цветя и аз разбрах, че нямам шансове. Може да ти се види странно, но дори на моите години понякога съм плах. Смешно, нали?

Тя не се усмихна, но все пак извърна глава. Вече е нещо!

— Кой сте вие? — попита с безизразен глас.

— Казвам се Евгений Илич. А ти?

— Анна.

— Имаш ли къде да се прибереш тази нощ?

— Вкъщи — каза тя кратко.

— А там кой те чака? Родителите ти?

Отново кимване. Хайде, Паригин, стегни се, мисли, тя пак престана да говори и започна да се затваря в себе си, хайде, размърдай се, направи така, че да се съживи.

— Тогава не бива да си ходиш вкъщи — решително каза той. — По себе си знам — в състояние като твоето човек по никакъв начин не бива да се показва на родителите си. Душата ти вадят с въпросите си. Имаш ли близка приятелка?

— Имам къде да нощувам.

— Разбери — разпалено заговори Евгений, — сега не бива да ходиш там, където имаш познати, приятели или роднини. Ще те изтормозят с въпросите си, с разни идиотски съвети и с унизителното си съжаление и ще ти стане още по-тежко. Трябва ти място, където няма никой. Имаш ли такова място?

Тя отново кимна.

— Тогава да вървим, ще те изпратя. Да вървим, да вървим — той стана от пейката и я дръпна за ръката, — ще хванем такси и ще стигнем бързо.

Анна послушно стана и тръгна до него. Паригин здраво я стискаше под ръка, струваше му се, че тя не вижда нищо под краката си и може всеки момент да се спъне, особено по стълбището. Изведе я на улицата, застана в края на тротоара и вдигна ръка. Почти веднага успя да хване такси. Евгений буквално натика Анна в колата, защото тя сякаш не виждаше нищо наоколо.

— Къде отиваме? — попита веселото момче, извърнало се назад, към пътниците.

Паригин стисна лакътя на Анна, така че да й причини болка и да я върне към действителността.

— Аня, закъде сме? — попита я тихичко.

— А, да… За „Мосфилмовская“.

Макар и млад, шофьорът се оказа опитен и предпазлив, не пришпорваше колата по заледения път и не нарушаваше правилата. Въпреки умерената скорост, стигнаха бързо. Паригин плати и помогна на Анна да слезе от колата. Тя мълчаливо, без да каже дори дума за благодарност, тръгна към входа. Евгений също мълчаливо я последва, сякаш се разбираше от само себе си, че ще я изпрати до самия апартамент. Когато слязоха от асансьора, момичето дълго търси ключа в чантичката си. По несръчното отключване Паригин разбра, че това е чужд апартамент и Анна не идва тук често. Заедно с нея той влезе в малкото тясно антре.

— Чие е това жилище?

Сякаш не бе чула въпроса, Анна влезе и седна на табуретката, поставена до закачалката. Прегърби се и очите й останаха вперени в пода, застлан с евтин линолеум.

— Аня! Чуваш ли ме?

Никаква реакция. Паригин бързо свали якето си, отиде в кухнята, потърси с поглед чайника, наля в него вода и го сложи на котлона. После надникна в хладилника. Тук май не живееше никой.

Отново се върна в антрето и приклекна пред безмълвно застиналото момиче.

— Аня, стегни се. Трябва да се съблечеш и да си измиеш лицето. Сега ще пием чай. Хайде, Аня, хайде, миличка, стегни се, съвземи се. Разбирам, сигурно ти е тежко, дори не ти се живее, но трябва да надмогнеш това у себе си. Хайде, моето момиче, ставай.

Той говореше, стараеше се да не млъква, та със звука на гласа си да върне момичето от бездната, в която то бе потънало и от която не искаше да излезе в този свят, изпълнен с болка и обида. Най-сетне Анна вдигна глава и го погледна право в очите.

— Защо се занимавате с мен? Какво ви интересувам аз?

— Ти си момичето, с което исках да се запозная. Това не е ли достатъчно?

— Вървете си — глухо каза тя. — Искам да остана сама.

— А, няма да стане… — Паригин се усмихна. — Човек не бива да е неблагодарен. Ако не бях аз, и досега щеше да ревеш в метрото. А после щеше да се прибереш вкъщи, където родителите ти сега щяха да те тормозят с въпросите си. Нима не заслужих малка почивка и чаша чай?

— Починете си — равнодушно промърмори тя. — Пийнете чай. А после си вървете.

Такова разрешение на въпроса не вършеше работа на Евгений. Той бе разбрал, че това момиче му е нужно за осъществяването на замисъла му. Първо, тя имаше квартира, в която той можеше да се настани, защото беше опасно да се прибира вкъщи, докато ситуацията не беше ясна, а не му се искаше да нощува в един апартамент с Лолита, за да не си усложняват отношенията. Второ, трябваше му помощничка, за да намери пари за Лола. Вече беше измислил откъде да ги вземе, но не би могъл да се справи без чужда помощ.

Паригин стана, подхвана момичето под мишниците и рязко го вдигна на крака. Въпреки съществената разлика в ръста и фигурата, той успя да направи това без усилия — тренираните с години мускули му служеха безотказно. Ловко свали ципа на якето на Ана, съблече я, свали шапката й и омотания около врата топъл шал. Тя не се съпротивляваше, но и не му помагаше, просто стоеше като парцалена кукла, която ще падне веднага щом престанат да я крепят. Без да й събува ботушите, Евгений я поведе към кухнята, както си беше обута. Когато стигна до най-близкия стол, Анна веднага седна и опря лакти в масата, обхванала главата си с длани. Тя сякаш до такава степен бе останала без сили, че не можеше да се крепи във вертикално положение.

Чайникът завря, Паригин запари пресен чай от намерената в шкафчето неразпечатана опаковка „Липтън“, сложи чашите на масата, като побутна едната към Анна.

— Пий.

Тя не помръдна. Евгений спокойно изпи чая си, наля си още, после започна да отваря една след друга вратичките на кухненските шкафове. Да, май беше точно така — никой не живееше тук. Чай, кафе, кутия със захар, бутилка коняк, бурканче ягодово сладко — всичко неотваряно. И нищо друго. Само най-необходимото за скромно пиене на чай. Внезапно го осени прозрение:

— Ти си наела този апартамент, така ли?

В отговор тя само мълчаливо кимна.

— Но не идваш тук, нали?

— Не идвам — вяло отвърна Анна.

— Защо? Защо трябва да плащаш наем, щом не го използваш? Само си харчиш парите.

Мълчание.

— Наела си го, за да се срещаш с него, нали? И си купила едно-друго, за да можеш да почерпиш с чай. Но заедно никога не сте идвали тук. Защо, Аня? Той не е ли искал близост с теб?

Тя отново тихо заплака, също като преди в метрото, без да сменя позата си, без да крие лицето си, без да хлипа. Всичко му стана ясно. Какъв е смисълът да се срещаш с едно момиче, ако избягваш близостта с него? Не живеем във викторианската епоха, а в самия разгар на сексуалната революция. Доценко я е разработвал — това е очевидно. Докато му е била нужна, най-редовно е тичал за среща, а щом му е станала излишна, я е зарязал. Като счупена играчка, от която няма никаква полза.

Евгений отиде при Анна, прегърна я и тихо започна да я гали по косата.

— Поплачи си, Анечка, поплачи си — ласкаво заговори той. — Сълзите са хубаво нещо, те пречистват душата.

— Защо се занимавате с мен? — смотолеви тя с треперещ глас. — Какво искате от мен? Вървете си, моля ви се.

— Но къде мога да отида? Метрото е вече затворено, а съм и без кола. Гониш ме нощем на студа? А аз си мислех, че си добра.

Анна внезапно рязко се изтръгна от ръцете му и скочи от стола. Такава ярост изкриви лицето й, че Евгений се стъписа.

— Мразя ви! — закрещя тя. — Всичките ви мразя! И него! Ще го убия! С ръцете си ще го удуша! Животно!

— Тихо! — И Паригин повиши глас: — Я престани да крещиш, ще събудиш целия блок!

— И вас ви мразя! Всички сте еднакви!!!

Тя се опита да го отблъсне и да избяга от кухнята, но Евгений ловко улови ръцете й и ги стисна с всички сили. Въпреки съществената разлика в ръста, Анна се оказа значително по-слаба, макар да му се наложи да употреби известно усилие, за да я удържи. Нали е спортистка! Тя яростно се дърпаше от силните му ръце, дори се опитваше да рита, очите й святкаха, лицето й пребледня, устните се превърнаха в тясна ивичка. След няколко мига Паригин с изненада усети, че му е все по-трудно да удържа развилнялото си момиче. У нея сякаш нарастваше някаква неведома сила, която придаваше на мускулите й здравина, а на движенията — рязкост и бързина. „Идиотизъм — мерна се в главата му, — стоя посред нощ в чужда кухня и почти се бия с непознато момиче. Как се е развилняла! Откъде ли взема толкова сили?“

Анна успя да се измъкне по някакъв начин и го сграбчи за косата. От неочакваната болка Паригин изкрещя и веднага престана да се сдържа и да си напомня, че насреща си има жена. С една болезнена хватка той бързо хвърли Анна на пода и изви ръцете й зад гърба. Яростта й утихна също тъй бързо, както бе пламнала. Сега тя лежеше на пода, опряла лице в неособено чистия линолеум, и май всеки момент отново щеше да се разплаче. Евгений приклекна до нея.

— Какво правиш? — попита я спокойно. — Нахвърляш се на хората… Аня, я престани! Разбирам, чувстваш се зле, но трябва да го преживееш. Нямаш друг изход, разбираш ли? С бой и насилие не можеш нищо да оправиш. Гаджето ти те е изоставило и няма да се върне — дори да ме пребиеш. И да ме убиеш — пак няма да се върне. Ще трябва да се примириш с това. Е, свършихме ли? Може ли да станем?

Той пусна ръцете й и й помогна да стане. Лицето на момичето беше все така бледо, но очите му отново угаснаха и вече не святкаха така яростно, както преди няколко минути.

— Извинете — каза тя с равнодушен глас. — Не биваше да се държа така. Извинете. Забравих как се казвате.

— Евгений Илич — напомни й Паригин.

— Да… Извинете, Евгений Илич.

— По-добре ли си вече?

— Да, всичко е наред.

Гласът й звучеше все по-тихо и по-тихо и Евгений разбра, че тя отново се отнася, потапя се в своята депресия. Каква психика има обаче това момиче! Какви резки смени на настроението…

Той я прегърна през раменете и внимателно я поведе към стаята. Анна вървеше, без да се съпротивлява, и послушно седна до него на дивана. Паригин не беше специалист в областта на психиатрията и нямаше ясна представа как трябва да се държи и какво трябва да прави с такава нервна особа, затова реши да се довери на интуицията си. А интуицията му подсказваше, че трябва веднага да обладае Анна. На леглото или на пода — без значение. Щом тя е била луда по своето чернооко ченге, а то нито веднъж не се е възползвало от това, у нея сигурно се таи огромна неизразходвана сексуалност, която очевидно се е трупала дълги дни. Само така би могъл да я разсее и успокои сега.

Той си позволи да бъде неделикатен, но линията, която избра, се оказа правилната. Анна моментално откликна на грубата ласка и силно прегърна Евгений, подложи устни за целувка и притисна до него дългото си мускулесто тяло. Всичко по-нататък се оказа простичко и обикновено. Анна се отдаваше умело и с ентусиазъм, което позволи на Паригин да не изпитва вина. Той имаше достатъчно и мъжка сила, и изобретателност, за да не остави Анна да го заподозре в престореност и изкуственост на любовния плам.

— Наистина ли ти харесвам? — попита Анна, когато всичко свърши.

— Наистина — измуча той, почти без да разлепя устни. — Какво те кара да се съмняваш?

— А кога разбра, че ти харесвам?

— Отдавна, нали ти казах.

— И не се ли притесняваш, че си по-нисък от мен? — продължи разпита си тя.

— Е, нали ти не се притесняваш, че си по-висока? — опита да се пошегува Паригин. — Хайде да се облечем, че ще измръзнем.

Но не успя да обърка момичето — то настойчиво продължаваше да води разговора така, че да изтръгне от него ако не романтични признания, поне комплименти. Паригин не беше по тази част и сам усещаше, че опитите му да избегне обясненията изглеждат непохватни и неучтиви.

— Утре в колко часа си на работа? — попита той.

— Утре не съм на работа. Моите почивни дни са вторник и събота.

— Нищо, Анечка, хайде да разгънем дивана и да си лягаме. Денят ти е бил тежък, а и моят не беше лесен, да си призная.

— А какво ще правим утре?

— Да доживеем до утре, тогава ще видим — въздъхна Евгений, надигна се от пода и й подаде ръка да стане.

Емоционалният живот на Анна Лазарева открай време беше труден. И то не просто труден, а почти болезнен. В него по странен начин се съчетаваха, от една страна, нежност и сантименталност, а, от друга — всепоглъщаща омраза към околния свят. Омразата май беше прекалено много и може би именно затова Анна инстинктивно търсеше повече топлина и обич. От това произтичаха всички нейни нещастия.

До дванайсетгодишна възраст Аня Лазарева беше най-обикновена ученичка. Учителите уважаваха нейната старателност, затова никога не й пишеха двойки, но при цялото си желание не можеха да оценят знанията й с повече от тройка. Понякога в бележника й се появяваха четворки и дори петици по такива интелектуално необременителни предмети, като рисуване, трудово обучение, пеене или физкултура. Но като цяло Аня беше стабилна тройкаджийка. Когато строяваха класа по височина, тя стоеше първа в редицата, но това още не беше повод за присмех, защото второто по ръст момче винаги беше по-ниско само с някакъв си половин сантиметър. С една дума Аня не биеше на очи — в класа имаше и пълни двойкаджии, и момчета, високи почти колкото нея. Е, може би беше най-грозничката…

На дванайсет години тя изведнъж започна да расте и само след година стабилно си спечели прякора Дългата. Животът й в средата на нейните съученици стана непоносим, закачаха я, грубо и глупаво се шегуваха с нея, че и пъпки я нападнаха, и те никак не я украсиха. На четиринайсет години момичетата от нейния клас вече ходеха със златни обички на ушите и с грим на очите, правеха си модни прически и излизаха с момчета от по-горните класове. В сравнение с тях Аня Лазарева изглеждаше не просто като грозното пате, а като рожба на динозавър — с дълга шия и грозна глава.

Именно тогава започнаха изблиците на злоба. Родителите й, което си е вярно, водеха момичето по лекари и лекарите им обясняваха, че израстването е особеност на хормоналната обмяна, пъпките сами ще минат след година-две, това са чисто юношески проблеми, свързани с пубертета, а що се отнася до раздразнителността и изблиците на агресия, най-добре ще е да се борят с това с помощта на спорта.

Аня с удоволствие бе приета да тренира баскетбол, още повече че общата й физическа подготовка беше много добра. Не мина и половин година и животът й се промени. Треньорът дойде в училището при директора и помоли да пуснат Лазарева от 8-б клас на тренировъчен лагер за подготовка за Републиканския турнир.

— Аня е гордостта на нашия отбор, всичките ни надежди са в нея и ако вие не разрешите да отсъства от училище, московският младежки национален отбор едва ли ще спечели — помоли той.

Разбира се, пуснаха Аня и цялото училище научи, че Лазарева е изгряваща звезда на съветския баскетбол. Моментално всички престанаха да закачат момичето, а ръстът й, който дотогава беше постоянен обект на гадни насмешки, се превърна в качество, на което човек само можеше да завиди. Спортната й кариера напредваше успешно, както бяха обещали лекарите, пъпките постепенно изчезнаха и всичко щеше да бъде наред, ако не бяха започнали усложненията на любовния фронт. Двете и повече години, които Аня бе преживяла в ролята на пъпчива върлина, се оказаха достатъчни, за да се оформи в неустойчивата момичешка психика комплекс за непълноценност. Тя искаше да бъде като всички, да ходи на срещи, да носи златни обици, да си прави модни прически и да се целува с момчета. Но красивата прическа само подчертаваше грозотата на нейното пъпчиво лице, а на срещи никой не я канеше. И тя силно мразеше момичетата с повече късмет и момчетата, които не й обръщаха внимание или го правеха само за да изсипят върху нея поредната порция подигравки. Мразеше родителите си, които й втълпяваха някакви глупости за душевната красота и за достойнствата на ума. Мразеше изобщо всички хора заради съчувствените погледи, които й отправяха. И учителите, защото не я защитаваха от съучениците й. И глупавата природа, задето я бе направила такава. С една дума Аня мразеше всички и всичко.

Като изход от този свят на всеобща омраза й се привиждаше любовта. Само любовта. Тя трябва да докаже на всички, че не е по-лоша от другите, че и нея я ухажват момчета, и нея я канят на срещи, и на нея й се обясняват в нежни чувства. Аня бурно реагираше и на най-дребните знаци на внимание от страна на младежите, на драго сърце им отвръщаше, проявяваше активност… И с това ги плашеше.

Животът постепенно навлизаше в нормални релси, Аня завърши гимназия, но и през ум не й минаваше да кандидатства в университет. Къде ти с нейните тройки в дипломата! Тъй като в онези години в наказателния кодекс още съществуваше параграфът за безделието, а спортуването изискваше ежедневни тренировки и чести пътувания — ту за лагер-сборове, ту за състезания, за такива случаи съществуваше практиката на формалните назначения на работа. Човекът се водеше на някаква длъжност, но не ходеше на работа, а заплатата си даваше на човека, който работеше вместо него, И Аня Лазарева се водеше на работа, но се бе посветила на баскетбола. Както много други младежи, и тя не мислеше за утрешния ден, понеже смяташе, че винаги ще бъде млада и силна и винаги ще излиза на баскетболната площадка.

Ала и родителите й, и треньорите постоянно й говореха, че трябва да получи висше образование. Отначало тя гледаше да не им обръща внимание, но след време, като видя съдбата на други спортисти и опита от живота изобщо, разбра, че те са прави. Пътят беше утъпкан: физкултурният институт успоредно със спортуването, а след приключването на състезателната дейност — треньорска кариера. Така постъпваха много спортисти.

Ученето в института не я затрудняваше, Анна дори се чудеше, като си спомняше постоянните си училищни тройки. В четвърти курс тя вече играеше в националния отбор и бъдещето й изглеждаше ясно и предопределено. Но кой можеше да предположи, че промените в политиката и икономиката ще доведат до постепенното умиране на спорта… Всичко стана скъпо и за всичко трябваше да се плаща: за наем на залата за тренировки, за наем на базата за спортен лагер, а пък колко струваха билетите за влак или самолет, за да замине отборът занякъде на състезание — по-добре да не споменаваме. Заедно с броя на създаваните отбори стремително намаляваше и броят на търсените треньори.

Изведнъж стана така, че точно след като получи дипломата си за висше образование и стана прекалено „стара“ за състезателна дейност в състава на националния отбор, на двайсет и седем години Аня Лазарева се оказа ненужна. Нито за спорта, нито за някакъв друг вид дейност, защото не умееше нищо друго, освен да играе баскетбол.

Почувства се измамена. От петнайсетата си година бе отдавала цялото си време и всичките си сили на баскетбола, всъщност не бе и живяла, а само бе функционирала като бягащ, скачащ и хвърлящ топки механизъм. Дванайсет години на вятъра. Нито семейство, нито дете, нито професия, нито пари — нищо. Зад гърба си имаше само спортни награди, любовни разочарования и няколко аборта. А по-нататък какво?

Първата депресия беше продължителна и тежка. Анна се опита да се отрови, но родителите й се прибраха от вилата по-рано и успяха да извикат „Бърза помощ“. Уплашена от психиатричното лечение, което неминуемо следва след опит за самоубийство, тя отрече всичко, уверявайки лекарите в своето неизменно жизнелюбие. Благодарна за своето спасение, Анна упорито измисляше лъжи като отговор на въпроса защо е взела такова количество хапчета. Беше деветдесет и четвърта година, а всеобщото безразличие към чуждото нещастие бе обзело по онова време и системата за безплатно здравеопазване. Още повече че лекарствата не достигаха, болничните сгради се намираха в окаяно състояние, така че нямаше къде да слагат новите болни. С една дума — пуснаха Анна по живо, по здраво, без никакво лечение.

След няколко месеца депресията се повтори и тя отново направи опит да се самоубие, отново неуспешен. Този път я спаси не завръщането на родителите й, а недобросъвестността на човека, от когото бе купила хапчетата. Във флакона имаше петдесет хапчета, но само осем от тях отговаряха на етикета, а останалите бяха, както се казва, „съвсем друго нещо“, и то с отдавна изтекъл срок на годност. И отново се размина без мерките на официалната медицина, вярно, уплашените родители поканиха вкъщи частен лекар психиатър, който не каза нищо полезно, освен баналното: „Тя трябва да се занимава с нещо. Може с работа, може със семейство.“ Когато той си тръгна, Анна, изпаднала в бяс, започна да чупи чинии и да крещи на родителите си, да им забранява да се месят в живота й.

— Стига ми и това, че когато бях на петнайсет, ме насочихте към тоя идиотски баскетбол! — крещеше тя и очите й святкала. — По-добре да ми бяхте направили пластична операция, да ми бяхте оправили муцуната, така вече отдавна щях да бъди омъжена и да живея като всички! По-добре да ми бяхте наели частни учители, за да вляза в нормален институт, и щях да имам професия в ръцете! А вие ме натикахте в спорта, отървахте се от грижите за мен и се зарадвахте, че даже и институт ми препоръчахте — дето сега на никого не е потрябвал! Осакатихте ми живота, а сега се опитвате да ме пратите в лудница, така ли? Няма да стане!!!

Пристъпът на ярост утихна, а след няколко дни с помощта на познати Анна започна работа във фирма „Метропрес“, която търгуваше с вестници и списания. Това наистина я поразсея и отново всичките й мисли се насочиха към очаквания прекрасен принц. Семейството й не беше бедно, а допълнително спечелените пари й дадоха възможност добре да се грижи за себе си, да посещава козметичен салон, та винаги да изглежда ако не пленителна, поне що–годе добре. Периодично в живота й се появяваха някакви мъже, но навикът й да се вкопчва в тях и да увисва на врата им, да изтръгва признания и да прави подаръци водеше до едно и също: кавалерите бързо се изпаряваха. Тази жена, която всъщност би могла да бъде и превъзходна съпруга, и страстна и предана любовница, ги отблъскваше със своята прилепчивост и натрапчивост, внушаваше им истински ужас.

И всеки път Анна изпадаше в отчаяние, ридаеше, изпадаше ту в бяс, ту в апатия, искаше да убие неверния любим или да се самоубие. После се успокояваше и търпеливо дочакваше следващия случай — така и без да разбере къде се крие причината за всичките й несполуки. И през ум не й минаваше, че цялото зло е в нея самата и трябва единствено да промени обичайното си поведение спрямо мъжете.

Внезапното появяване на красивия журналист на име Михаил в живота й толкова приличаше на измислената от самата нея приказка за прекрасния принц! Висок, модерно и скъпо облечен, той разбираше от литература, подаряваше цветя — всичко това приличаше на превърнал се в действителност филм, който Анна мислено бе гледала стотици пъти. Ето защо тя възприе изчезването на този ухажор като катастрофа. Та нали сънят вече бе започнал да се сбъдва…

Виж, странният мъж на име Евгений Илич не беше предвиден от никаква приказка. Колкото и да бе мечтала Анна Лазарева за щастливата любов, в тези мечти никога не се бе мяркал среден на ръст мъж не в първа младост, който една вечер в буквалния смисъл ще я забърше, ридаеща и подпухнала от плач, в метрото. И може би именно тази „непредвиденост“ на новия й познат позволи на Анна да бъде с него естествена поне в първите часове на познанството им, да не увисва на врата му, а настойчиво да го моли да си тръгне.

Виж, на близост с него тя се съгласи на драго сърце — вероятно поради причините, за които така прозорливо се досети Паригин. И когато на сутринта се събуди в непознатото жилище до Евгений, Анна почувства, че болката от загубата на прекрасния принц вече не е толкова силна, колкото беше предишната вечер. Тя не си създаваше напразни илюзии и не се опитваше да си втълпи, че Михаил е бил зает с нещо и затова не е могъл да дойде. Не, всичко беше очевидно от самото начало, още от момента, когато той започна да се преструва, че не разбира намеците на Анна за съществуването на жилище, където могат да останат само двамата. Глупачка, каква глупачка беше само! Ами че ако я искаше, той щеше да я вкара в леглото си още първата вечер, когато я заведе вкъщи. А тя, идиотката, още на втория ден хукна да търси жилище, плати предварително за цял месец, всяка вечер очакваше, че ето днес, днес… Сега не биваше да се опитва да си обяснява с някаква заетост факта, че снощи той не бе дошъл. Всичко беше ясно. От самото начало си личеше, че всичко ще свърши така. Тя не му беше нужна. А как само се беше размечтала! Ето така става винаги с нея: отначало си въобразява какви ли не романтични глупости, а после изпада в истерия.

Анна отметна одеялото, тихичко се измъкна от леглото и се шмугна в банята. Бързо взе душ, но когато посегна за хавлиената кърпа, в гърлото й отново се надигна буца. Тази хавлиена кърпа — съвършено нова, специално купена — тя бе донесла тук заедно с другите си дребни покупки, подготвени за пиенето на чай, с надеждата за любовна среща с Михаил. Е, как може да бъде такава… Сега в леглото вместо Михаил лежи някакъв странен чичка, който никак не прилича на романтичен герой. И то с цяла глава по-нисък от нея. Защо, защо всичко в живота й се подрежда така глупаво?

С приведени рамене и едва пристъпвайки, тя излезе от банята, върна се в стаята и приседна в края на леглото. Не й се искаше да навлича дънките и джемпъра върху току-що измитото и още влажно тяло, а тук нямаше пеньоар. След няколко минути Анна започна да трепери. Евгений лежеше неподвижно и дишаше равномерно — явно спеше дълбоко. Беше й жал да го буди, но и не искаше да ляга отново под одеялото. Посегна за фланелката и чорапогащника и в този момент Евгений отвори очи.

— Трябва да излизаш ли? — попита той и гласът му изобщо не беше сънен.

— Не, но вече се събудих, а не обичам да се излежавам. Ти поспи още, ако искаш.

— А ти какво ще правиш?

— Ще ида до магазина, наблизо е, и ще купя нещо за закуска.

— Ще идем заедно — каза той решително и отметна одеялото.

Снощи, когато правиха любов, в стаята беше тъмно и едва сега, на дневна светлина, Анна успя да огледа тялото на своя случаен партньор. Въобще не беше лош тоя чичка! Фигурата му беше направо страхотна, та той сигурно беше на около 50 години, космите на гърдите му вече побеляваха, а нямаше нито грам излишни тлъстини — само мускули. Дълги и стройни крака, тесни бедра, широки рамене. Гледай ти! А облечен изглежда като…

Тя не успя да подбере мислено подходящата дума. Абе просто изглежда обикновено, като много петдесетгодишни мъже, чиито мускули увисват от заседналия начин на живот, отглеждат си коремче, а краката им се сбръчкват. Тя изпита непреодолимо желание да намери у този мъж качества, които биха оправдали снощния й порив и същевременно биха принизили неверния любим. Михаил сигурно беше мамино синче — капризно, разглезено, изнежено — и едва ли някога бе спортувал. Сигурно се срамуваше да се съблича пред момичетата — няма мускули, краката му криви… А може и да е направо импотентен? Затова не бе търсил близост. Ама разбира се, най-обикновен импотент, затова още не е женен. Или може би е педераст… Неслучайно женските любовни романи са му любими. А Евгений като партньор дори много си го бива — силен, умел, без комплекси…

Тя толкова дълбоко бе потънала в мислите си, че не бе забелязала кога Евгений се бе облякъл и измил.

— Какво има, Аня? Нали смяташе да се обличаш?

— А, да! — сепна се тя и започна бързо да навлича дънките си.

Отидоха до близкия магазин и купиха продукти. За всичко плащаше Евгений и по неговия избор и по количеството на покупките Анна разбра, че той не смята да се ограничи само със закуската.

— Можеш ли да готвиш чахохбили? — попита Евгений.

— Мога.

— Тогава ще купим пиле. Тук някъде видях една баба да продава кориандър и босилек. Къде беше, спомняш ли си?

— На онази сергия — радостно отговори Анна. — Ей я там, със синята шапчица.

Господи, той иска да поживее в този апартамент заедно с нея! Иска тя да му готви! Той е първият в живота й мъж, който не смята, че дори прекараната с нея нощ не е повод за запознанство. Може би е било глупаво винаги да се заглежда по млади мъже? Защо пък прекрасният принц да не изглежда и така? Кой е казал, че прекрасните принцове са задължително млади?

Настроението й се подобри, от доскорошната депресия не остана и следа, напротив — Анна изпадна в радостна възбуда. И внезапно си спомни, че всъщност не знае абсолютно нищо за човека, за когото днес ще готви пиле чахохбили.

— Женя, а ти кой си? — попита тя, когато си тръгнаха от сергията със зеленчуците, където току-що придирчиво бяха избирали кориандър, босилек и магданоз.

— Аз съм Женя — усмихна се Паригин. — Евгений Илич. Забрави ли вече?

— Имам предвид с какво се занимаваш и…

— Ще трябва да те огорча. Аз съм обикновен инженер в обикновен автозавод. Не съм милионер, не съм банкер и не съм кинозвезда.

— А защо не си на работа днес?

— В болнични съм. Грип.

— Не си личи — позасмя се Анна. — Ако съдя по снощи, ти си абсолютно здрав, младите могат да завидят на здравето ти.

— Така ли? — Той отново се усмихна и нежно докосна ръката й. — Благодаря ти, Анечка, ценя комплимента ти. Приятно ми е, че не съм те разочаровал. Колкото до грипа, отчасти си права. Наистина казах на лекаря, че все още не се чувствам добре, и си удължих болничните, защото имам проблеми, за чието решаване ми е нужно свободно време. Нещо повече — дори мисля да си пусна молба за неплатен отпуск.

Той реши да хване бика за рогата. Не биваше да протака, времето си вървеше, а пари за Долита още нямаше. Трябваше му помощничка и тази странна госпожица с нестабилна психика, разбира се, не беше най-добрият вариант, но все беше нещо. Още повече че тя още преживяваше раздялата си с Доценко и беше възможно да се съгласи на драго сърце да помага на Паригин дори само за да се разсее и да не се чувства изоставена.

— Какви проблеми имаш?

— Семейни.

— Нещо с жена ти ли?

— Не. Аз съм ерген. Проблемите ми са с вдовицата на братовчед ми. Трябва да й помогна да намери пари, много пари. Разбираш ли, братовчед ми умря, като остави големи дългове, и сега кредиторите тормозят горката жена. Заплашват нея и детето й, а момчето е само на седем годинки. Аз трябва да се погрижа за тях, разбираш ли?

— Разбирам — кимна Анна.

Купиха хляб и тръгнаха да се прибират. Предвидливият Паригин се погрижи и за „витамините“ в организма — сушени кайсии, стафиди, ядки, маслини. Ако успееше да намери верния тон в общуването с Анна, жилището на „Мосфилмовская“ щеше да стане негово убежище през близките дни, следователно трябваше да го зареди с всичко необходимо.

Закусваха бавно и дълго, после правиха любов. Паригин определи този ден за оформяне на окончателния план на по-нататъшните си действия. И същевременно за „опитомяване“ на Аня. В живота си бе имал доста жени и се бе научил доста добре да се оправя с тях. Във всеки случай към обед вече бе разбрал, че за Анна главното е бракът или поне някакво негово подобие във вид на постоянна връзка с мъж, па бил той дори женен за друга. Ето защо, когато приключиха с изяждането на сготвеното за обед чахохбили, той замислено каза:

— Какви чудеса се случват все пак! Цял живот съм търсил жена като тебе, а я намерих случайно в метрото и на всичко отгоре се оказа, че тя обича другиго. Защо толкова не ми върви, а?

Ударът беше премислен, така че безпогрешно улучи целта. Анна се обля в руменина и сведе очи.

— Защо пък реши, че обичам другиго? Това са глупости.

— Ами снощи? — лукаво попита Паригин.

— Снощи си беше за снощи.

— Значи излиза, че си и лекомислена?

— Какво говориш… Просто се бях увлякла. Нали знаеш как става? Временно помътен разум. Ти си много по-свестен.

— По-свестен от какво?

— От кого. Ти си по-свестен от него.

През цялото време тя нито веднъж не назова Михаил по име и Паригин трябваше много да внимава какво говори — да не би случайно да се издаде, че знае не само собственото, но дори и бащиното, и фамилното име на капитан Доценко.

— Между другото с какво се занимава той?

— Журналист е.

— Така ли? — възкликна Паригин. — Модерна професия.

Това вече е по-добре. Значи тя не знае, че Доценко работи в милицията. Сега вече е напълно очевидно, че той не е въртял любов с нея, а е изпълнявал задача. Интересно! Значи е подозирал в нещо тази върлина? В какво може да е замесена тя? Или не е замесена в нищо, а просто капитанът е проверявал нейните връзки? Това, разбира се, не е добре, защото натрапчивият капитан може всеки момент отново да се завърти около мадамата, а значи и около Паригин. Опитът му обаче подсказва, че това едва ли ще се случи. Ако момичето още беше нужно на капитана, той нямаше така внезапно да изчезне и да я настрои срещу себе си.

— Все пак му се обади — каза той грижливо. — Може би снощи ти напразно се тормози толкова. Може просто да му се е случило нещо непредвидено.

— Не му знам телефона.

— Интересно! Какви са били тези ваши отношения тогава?

— Ами такива… — Анна помълча. — Глупави отношения. Всъщност ние се запознахме само преди десетина дни. Той взе моя телефон, а не ми даде своя. Пък и не беше нужно, нали всяка вечер идваше да ме взема от „Профсъюзна“.

— А в почивните ти дни?

— Обаждаше се през деня по телефона и се уговаряхме къде да се видим. Но стига, Женя, хайде да не говорим повече за него, а? Всичко е минало и е забравено. Трябваше по-рано да се сетя, че между нас нещата няма да потръгнат.

— А с мен?

— С теб ще потръгнат. Ти си съвсем различен.

— А ще се омъжиш ли за мен?

Анна го гледа дълго, без да продума, и Паригин изведнъж видя колко огромни бяха жълто-зелените й очи. И колко дълги са миглите й. И изобщо тя никак не беше грозна, само дето носът я загрозяваше — прекалено дълъг беше.

— Ще се омъжа, ако ме поискаш — каза тя накрая.

— Вече те поисках.

— Защо? Та ти изобщо не ме познаваш.

— И не е нужно да те опознавам. Напълно достатъчно ми е да разбирам, че ми е хубаво да седя с теб в кухнята и да си говорим. Освен това ти готвиш прекрасно. И в леглото си великолепна. Само не чакай от мен думи за любов, аз вече не съм млад, няма за кога да се уча да ги говоря, така че няма да ми се сърдиш, нали? Ще ти бъда добър съпруг, честна дума. Ами ти съгласна ли си?

— Да. Ако ти не се откажеш.

За миг той забрави, че играе. По дяволите, защо ли наистина не се ожени за тази жена? Няма да умре като ерген я. Вярно, тя е психопатка, такива никога не са го привличали, да не говорим за външността, но нали има и закон, съгласно който обичаме едни хора, а се женим за съвсем други. И то не защото животът е несправедливо устроен, а защото така е правилно. Именно така. И после — може би тя е с такава психика тъкмо защото не може да се омъжи. А стане ли законна съпруга — всичко ще мине, и помен няма да остане. Ще му роди момиченце — мъничко, пухкавко, повито с пелени, целите в панделки…

— Няма да се откажа — много сериозно каза Паригин. — Само че първо трябва да реша въпроса с парите за вдовицата на братовчед ми. Щом свърша тази работа, ще подадем заявление.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Анна.

— Можеш. С твоя помощ ще го направя много по-бързо. Колкото по-скоро намерим парите, толкова по-скоро ще отидем в гражданското. Става ли?

Тя кимна, взе ръката на Евгений и я притисна до бузата си.

— Всичко ще направя, Женя. Дори да трябва да убия някого заради тези пари.

— Е, до това няма да се стигне — усмихна се той.

А наум си каза: „Да се надяваме, че няма да се стигне.“