Мъжки игри

Глава 7.

Денисов все пак се обади. И Настя с недоумение се вслушваше в себе си и се опитваше да разбере дали този факт я огорчава. От една страна, нямаше нищо необичайно в това, че възрастен човек преди сложна операция иска да се види с хората, които не са му безразлични. От друга страна, този възрастен човек беше самият Едуард Петрович Денисов и срещата с него не можеше да се определи като нещо обикновено.

Денисов се обади късно вечерта в събота. Разбраха се Настя да отиде при него в клиниката в неделя, защото операцията беше запланувана за понеделник. Видът на Денисов я ужаси. Не бяха се виждали малко повече от година и през това кратко време болестта бе успяла да го състари с петнайсетина години. Но тъй като нито за миг не забравяше предупреждението на Анатолий Владимирович, Настя с всички сили се стараеше да не издава чувствата си.

— Изненадана ли сте от моята покана? — попита я Денисов леко присмехулно.

Само по този присмехулен израз човек можеше да познае предишния Едуард Петрович. Дори гласът му беше променен, а говорът му бе станал забавен и сякаш затруднен.

— Изненадана съм — призна Настя. — Мислех си, че напълно сте ме забравили.

— Само не ми разправяйте колко ви е огорчило това. Прекрасно си спомням, че последната ни обща епопея ви причини големи служебни неприятности, и аз сметнах, че ще е най-добре повече да не ви безпокоя за щяло и нещяло. А днес искам просто да ви направя подарък.

— По какъв повод?

— Без повод. — Той отново се усмихна. — Виждам, виждам, че Толя е свършил доста подготвителна работа с вас, помолил ви е да се преструвате, че изглеждам в цветущо здраве. Не искам да го разстройвам. Но нали самият аз си знам, че ми е лоша работата. Вярно, надеждата, както казват мъдреците, умира последна, затова не се отчайвам, но това не значи, че ми е позволено да бъда непредвидлив. Така че не ми се ляга на операционната маса, без да съм си върнал дълговете.

— Доколкото си спомням — предпазливо каза Настя, — при последната ни среща казахте, че сме квит. Нищо не ми дължите.

— Така е в делово отношение. А между приятели, скъпа Анастасия, сметки няма. Вие не може да не знаете, че изпитвам към вас нежност, възхищавам ви се и ви обичам по бащински. И тъй като нашата днешна среща може да се окаже последна, искам впоследствие да не ме споменавате с лоша дума.

Те бавно крачеха из заснежения парк, който заобикаляше клиниката. Отпред и отзад на „протоколно“ разстояние се движеха телохранителите на Денисов. Макар да е тежко болен старец, с мафиот от такъв калибър всичко можеше да се случи… Едуард Петрович здраво държеше Настя под ръка, като се стараеше да не издаде слабостта и световъртежа си. Просто човекът говори тихо и е напълно естествено ухото на събеседника му да бъде колкото може по-близо.

— Но моята безкористност не е безгранична — продължи Денисов. — Затова съм решил да ви направя подарък, който ще има смисъл само в случай… ами да речем, при неблагоприятен изход от операцията. Ако ли пък ме оперират успешно и започна да се оправям, вие трябва да ми дадете думата си, че няма да се възползвате от това, което ще ви подаря.

— Че какво ще е то? — засмя се Настя. — Вила на Лазурния бряг? Страх ви е, че ще се настаня там и няма да ви пусна да припарите?

Денисов внезапно стана сериозен. Крачките му още повече се забавиха и телохранителите също моментално забавиха темпото.

— Честно казано, искаше ми се да ви оставя за спомен нещо материално. Между другото мога да ви подаря именно вила на Лазурния бряг. Но вие няма да приемете такъв подарък, нали?

— Разбира се, че не.

— А защо? Впрочем аз знам отговора и без да ми го казвате. Влюбена сте в работата си и не искате да я загубите, а такъв подарък неминуемо би означавал начаса да ви уволнят. Прав съм, нали?

— Частично.

— Какви други съображения имате?

— Не искам да помрачавам нашето нежно приятелство с материални сметки. Няма да крия, Едуард Петрович, винаги ми е било трудно да намеря логично обяснение на нашите отношения. Вие сте финансов магнат, световноизвестен перач на „мръсни пари“. Аз съм офицер от милицията. Вярно, занимавам се не с икономически престъпления, а с убийства и изнасилвания, и никога не съм получавала от вас като подарък никакви пари или други ценности, но въпреки това, съгласете се, ситуацията е доста двусмислена.

— Съгласен съм — кимна той. — Но хайде сега да не задълбаваме в това — така или иначе не сме в състояние да променим тази двусмислена ситуация, тъй като се запознахме преди няколко години, а както знаете — миналото не може да се промени. Стореното — сторено. Винаги съм се съобразявал с особеностите на вашия характер и не съм ви предлагал материални подаръци дори за рождения ви ден. Онова, което смятам да ви подаря днес, също не е вещ или пари. Ще ви подаря информация. Хайде да поседнем, уморих се нещо.

Сърцето на Настя болезнено се сви. Разхождаха се едва от петнайсет минути, а той вече се бе уморил. Колко е далеч сега Денисов от онзи снажен, младолик, пълен със сили мъж, който на своите седемдесет години можеше да изминава пеша десет километра, без нито веднъж да поседне за почивка. Той тежко се отпусна на разчистената от снега пейка. Телохранителите се спряха отдясно и отляво, спазвайки дистанция четири метра от Денисов. Разстояние напълно достатъчно, за да се запази конфиденциалността на водения полугласно разговор.

— Известно ли ви е, скъпа Анастасия, че нашето правителство много сериозно се е заело с укрепването на финансовата и данъчната дисциплина?

— Известно ми е — кимна Настя. — Това е известно на всички, не представлява никаква тайна, дори вече излизат постановления и укази по въпроса. Ето, и извънредна комисия създадоха.

— А известно ли ви е, че вече е създадена и действа специална Програма за борба с горепосочените нарушения?

— Мога да се досетя за това. Щом има проблем, трябва да има и Програма, насочена към неговото решаване. Това е разумно.

— Сигурно можете да се досетите и за съдържанието на Програмата?

— Е, това вече е по-трудно — призна тя. — Ако ми кажете кой я е съчинявал — политик, икономист или юрист, — тогава бих могла да изкажа някакви предположения. Но така…

— Е, добре, няма да ви изпитвам. Програмата е много обширна, в нея има цял раздел, посветен на оперативните и разузнавателни мероприятия.

Настя не можа да скрие изумлението си.

— Сериозно? Странно е, че оперативно-разследващата общественост не знае нищо за това. Да не грешите, Едуард Петрович?

— Анастасия, обиждате ме — произнесе с укор Денисов. — Ръководителите на Програмата са хора трезвомислещи, те си дават сметка, че излишното разгласяване ще обезсмисли усилията им. Една от точките на този раздел на Програмата е създаването на агентурна мрежа във финансовите и предприемаческите структури. Като начало — в най-крупните, но впоследствие е планирано да се обхванат и по-дребните. Идеята е да се откажат от неоправдалото себе си вербуване на източници вътре в подобни структури, а вместо това, да изпращат там под формата на служители, а понякога и на ръководители, специално обучени хора. Хора, които блестящо владеят оперативно-икономическия анализ и са в състояние да изследват компетентно финансовата документация. И същевременно тези хора умеят да се държат правилно, да спазват правилата на конспирацията и така нататък. Е, вие ме разбирате.

— Да, естествено — съгласи се Настя. — Разбирам какво имате предвид. Идеята между другото не е нова, отдавна се говори за нея, но кой знае защо — никой не е пожелал да се вслуша.

— Така ви се е сторило. Както виждате, вслушали са се и дори са я осъществили на практика. Но това, скъпа моя, не е всичко. Друга точка на въпросната Програма предвижда създаването на специален учебен център, където ще се подготвят такива резиденти. Учебният център е създаден. Нещо повече — първите завършили курса вече са пристъпили към работа. Всичко двайсет и шест души из цяла Русия, включително в Москва. Но това е само началото, Анастасия.

— Многообещаващо — промърмори тя. — Мога да си представя какво ще бъде продължението.

— Едва ли! — поклати глава Денисов. — Продължението само по себе си е донякъде неясно, но на вас, предполагам, ще ви бъде любопитно да го чуете. Нали обичате всякакви главоблъсканици. Та значи, в момента от двайсет и шестимата завършили обучението си в центъра само двайсет и петима работят по местата си, тоест там, където са ги изпратили изпълнителите на Програмата.

— А двайсет и шестият къде е?

— О-о-о — загадъчно проточи Денисов, — ако знаехме къде е двайсет и шестият, нямаше да има главоблъсканица.

— И естествено името му не се знае? — полувъпросително каза Настя.

— Естествено — потвърди той. — За сметка на това се знае друго. На мястото, където е бил — ако можем да се изразим така — разпределен за работа двайсет и шестият завършил, неотдавна е станало извънредно произшествие. Бил е убит един от ръководителите на службата за сигурност, в миналото — служител на Министерството на вътрешните работи, след това пенсионер. Е, какво, скъпа Анастасия, озадачих ли ви?

— Дотук — немного. Не виждам къде е тук главоблъсканицата. И не виждам защо тази информация да не може да бъде използвана… — Тя искаше да добави: „докато сте жив“, защото именно за това я бе предупредил Денисов в самото начало на разговора, но навреме се усети. — Искам да кажа, че не е толкова сложно да се установи списъкът на структурите в страната, в които неотдавна се е случило такова нещо. Ще отнеме много време, но по принцип — нищо невъзможно. Още повече че не във всяка от тях загиналият служител е бил в миналото офицер от милицията. После трябва да се изясни кои служители в тези структури в съответния период от време са били назначени и не след дълго са напуснали. И да се проследи съдбата на всеки от тях. Може и да е трудоемко, но е повече от реално. Само не разбирам защо трябва да се занимаваме с това. Смятате ли, че изчезналият двайсет и шести завършил има нещо общо с убийството на ръководителя на службата за сигурност? Тогава мога да ви уверя, че хората, които се занимават с това престъпление, преди всичко са обърнали внимание на внезапно изчезналия нов служител на тази структура. Те не са по-глупави от вас и мен. Вие не ми казвате всичко, Едуард Петрович. Не е честно.

Денисов дълго мълча, сякаш напълно бе изгубил интерес към разговора. Седеше неподвижно, не откъсваше очи от пухкавите, покрити със сняг елхички.

— Ако някой ден ме помолят да назова жените, оставили най-дълбока следа в живота ми — неочаквано каза той, — ще изброя три имена. Първата е Вера Александровна, съпругата ми, която беше до мен почти петдесет години и ми беше подкрепа в най-трудните мигове. Втората е Лилиана, жената, която искрено обичах и която загина толкова нелепо. Не съм забравил, че благодарение на вас убиецът бе намерен. И третата сте вие, Анастасия. Всеки път ме изненадвате.

— Но защо? — сухо попита Настя.

Странно, стана й неприятно и тягостно. Мисълта, че е оставила дълбока следа в живота на закоравял мафиот, никак не я поласка.

— Дойдохте да се видите с умиращ човек… Да, да, не ме прекъсвайте и не ме заблуждавайте, не съм дете. Дойдохте да се видите с умиращ човек, нещо повече — дойдохте при човек, който винаги е изпитвал към вас доверие и топлота и който нито веднъж не ви е сторил нещо лошо. Не можете да го отречете, нали? Дори онази служебна неприятност, която имахте заради контактите си с мен, ви сполетя не по моя вина. Тогава вие ме помолихте да дойда в Москва, за да се видим, инициативата не беше моя. Та така, повтарям: сега разговаряте с мен — човек, който има прекрасно отношение към вас и на когото остават броени дни живот, и въпреки това не можете да се отървете от присъщите ви недоверчивост и предпазливост. Във всяка моя дума търсите измама. Нещо повече — разговаряте с мен като с равен, опитвате се да намерите логика в думите ми, вкопчвате се в противоречията и несъответствията. Но вие не сте ми равна, скъпа моя. На вас всичко ви предстои занапред, докато пред мен е само операционната, от която може вече да не изляза. Лекарите ме будалкат, уверяват ме, че операцията ще ми помогне, но същевременно честно ме предупреждават, че може да не я издържа. И дори в тази ситуация вие не проявявате снизходителност към мен. Жестока сте, Анастасия. Вероятно защото сте много млада. Вие сте на трийсет и шест, не греша, нали?

— Не грешите.

— Още сте дете — тъжно се усмихна Денисов. — Но както винаги, сте права — не ви казах всичко. Програмата, за която става дума, е много скъпа, бюджетното финансиране не е достатъчно за нея. И ръководителите на Програмата си позволиха да сключат сделка с някои структури.

— Ясно — въздъхна Настя. — Вие им давате пари, а те в замяна на това не ви закачат. Така ли е?

— Абсолютно вярно. Аз също финансирам тази Програма и в замяна имам твърдото им обещание, че нито един от новите резиденти никога и при никакви условия няма да се появи на територията на моя град. Ето защо аз, докато съм жив, не съм заинтересован това гнездо да се разруши. Разбирате ли ме? Ако дръпнете тъничката нишка, която току-що ви подадох, вие с вашата здрава ръка и упоритост в края на краищата ще се доберете и до учебния център, и до организаторите и ръководителите на Програмата. И тогава може да започнат какви ли не катаклизми, включително да се смени апаратът за изпълнение на Програмата, както и източниците на финансиране. Не мога да съм сигурен, че отново ще успея да уговоря взаимноизгодно примирие с държавата. Виж, ако умра — тогава друга работа.

„Той ще умре — изведнъж ясно проумя Настя. — Не се надява на чудо и е готов за края. Именно затова ми разказа всичко това. Ако у него се таеше дори искрица надежда, той за нищо на света нямаше да ми даде тази информация. Вероятно знае за болестта си много повече от околните. И се е съгласил с тази безсмислена от негова гледна точка операция само за да не разстройва близките си. Нека се залъгват с илюзии. Но ако греша и той се надява да оцелее, излиза, че Денисов ме смята за пълна идиотка. Защото само на пълен идиот може да се доверява такава информация с увереността, че той няма да се възползва от нея изключително заради добрите взаимоотношения. Нима толкова високо оценява степента на своето влияние върху мен и смята, че никога няма да направя нищо, което може да му навреди?“

— Едуард Петрович, извинете ме за този въпрос, но отдавна ли боледувате? — попита Настя неочаквано.

Денисов бавно извърна към нея едрата си белокоса глава и внимателно я погледна право в очите. В този момент Настя си помисли, че той я вижда като на рентген и смисълът на нейния нетактичен въпрос му е пределно ясен. Така и излезе.

— Не, мила моя, боледувам само от четири месеца. Сама виждате в какво се превърнах през тези четири месеца. Болестта прогресира много бързо. Ако не си направя операция, остава ми да живея съвсем малко. Може би само няколко седмици.

— Но ако операцията мине успешно?

— Престанете! — Той се намръщи и отново седна изправен, вперил неподвижен поглед в пухкавите елхички. — Нима вярвате в това? През тези четири месеца организмът ми толкова е прогнил, че сърцето ми няма да издържи и два часа под упойка. Отслабвам с всеки ден, чувствам се все по-зле и по-зле и това означава, че метастазите пълзят в различни посоки с огромна скорост. Вече нищо няма да ги спре. Извинете ме, Анастасия, знам, че много по-лесно щеше да ви бъде да разговаряте с мен с друг тон и с друго настроение, да укрепвате у мен надеждата и да слушате как градя планове за бъдещето. Поне щеше да ви е ясно какво и как да говорите. А да общуваш с човек, който знае, че скоро ще умре и дори се опитва да обсъжда това, е много тежко. Но аз ви ценя прекалено много, за да ви мамя и така да ви принуждавам да се преструвате, като на свой ред мамите мен. Не съм ви толкова близък, за да плачете за мен, както ще плаче Толя Старков, да не говорим за семейството ми. На вас мога да кажа всичко както си е в действителност и да не се опитвам да ви щадя. Отивам си. Именно затова ви разказах за Програмата.

— Защо? Защо ми разказахте това? Какво искате да постигнете?

— Ами например искам вие да знаете за това. Просто така, без никакви условия. Може това да ви помогне в работата, когато ви се стори, че не разбирате нещо.

— Пак не казвате всичко докрай.

— Да… Отново сте права. Още не съм ви казал всичко, но не защото подлагам на изпитание съобразителността ви, повярвайте ми. Готвих се дълго за нашия разговор, но до момента, когато дойдохте, така и не бях си отговорил на най-важния въпрос. Затова сега все още се мъча да намеря отговора.

— И не го ли намирате?

— Не, не го намирам. Макар че мисля за това през всичките тези четири месеца, откак разбрах, че с гигантски крачки вървя към края. Хората са самонадеяни и рядко се замислят какво ще стане, когато те вече няма да са живи. Струва ни се, че ще живеем вечно и никога няма да умрем. А после изведнъж се оказва, че не е така. И все по-често сме принудени да мислим за живота, който ще продължава, но вече без нас. Отначало всичко изглежда пределно ясно и на въпроса какъв ще бъде този живот очевидният отговор е: „Това ще бъде живот без нас.“ Някои се задоволяват с този отговор. Други, след като са предъвкали и асимилирали тази неприятна мисъл, — преминават към следващия етап и си казват: „Добре, разбрах, че това ще бъде живот без мен. Но какъв ще бъде все пак този живот, хубав или лош? И интересува ли ме какъв ще бъде?“ Ето на този въпрос търся отговора. Опитвам се да разбера безразличен ли ми е този чужд живот, в който мен вече няма да ме има, или не.

— И кой отговор ви е по-близък?

— Не знам. Не мога да реша. Прекалено много е поставено на карта. Включително и благополучието на хората, които дълги години съм подкрепял и които нямам право да изоставя на произвола на съдбата.

— Вие искате да постоя с вас, докато не вземете това решение?

— Да. Искам. Но не смея да ви помоля за това. Днес е неделя — ден за законна почивка, сигурно си имате някакви свои планове. И после — не е много радостно да прекарваш времето си в компанията на умиращ старец. Сигурно сте премръзнали и огладнели? — внезапно смени темата той.

— Не, защо? — учтиво отговори Настя, макар че всъщност ужасно бе премръзнала и умираше от глад.

— Не ме лъжете — разсмя се Денисов. — По очите ви личи, че не е вярно. Да отидем в моята стая и да си направим прощален обед. Ама не ме гледайте, сякаш вече съм мъртъв! Още съм жив и понеже осъзнавам неприятната перспектива, искам да изживея онова, което ми е останало, с радост и удоволствие. Да вървим, да вървим!

Той стана с усилие от пейката и отново се опря на ръката на Настя. Сега Едуард Петрович крачеше още по-бавно и те преодоляваха няколкото десетки метра, които ги деляха от входа на болничната сграда, толкова дълго време, сякаш за всяка крачка бяха нужни неимоверни усилия. В болничната стая, която повече приличаше на президентски апартамент в скъп хотел, Денисов се съблече и когато остана по анцуг, Настя с ужас видя колко е отслабнал. Кожа и кости. А беше толкова снажен и широкоплещест…

Стаята на Денисов наистина беше особена, не като за обикновени болни. Беше по-скоро апартамент. Вероятно при съветската власт тук бяха лежали министри и членове на Политбюро, а сега, когато всичко беше поставено на комерсиална основа, тук можеха да настанят всекиго, който притежаваше съответните суми. Апартаментът се състоеше от три стаи: спалня, хол и кабинет. Очевидно се предполагаше, че високопоставените пациенти не само ще оздравяват тук, но и ще приемат посетители и ще работят върху важни документи, определящи съдбините на страната.

Те се разположиха в хола, а влезлите след тях телохранители веднага започнаха да слагат масата. От хладилника в ъгъла изникнаха чинии с есетра и топено сирене, кристални съдинки с хайвер, плодове.

— Да се нахвърляме! — весело заяви Денисов. — Но не се увличайте, предстои ни готвено.

— Между другото как е вашият прочут готвач? — попита Настя.

— Алан ли? Ще видите с очите си как е. Доведох го със себе си. Както разбирате, на мен ми разрешават дори тук да имам свой готвач. Онова, което ми предлагаше болничната кухня, е определено неприемливо. Освен това ме посещават доста хора, а аз съм свикнал да бъда гостоприемен домакин. Алан нощува у приятели, тук наблизо, а от сутрин до късно вечер е в клиниката.

На Настя се стори, че настроението на Едуард Петрович се подобри, дори очите му заблестяха. Той започна да ръси комплименти, да разказва вицове и разни забавни случки от живота си. Скоро се появи Алан — дребен и набит, с голямо шкембе и голяма брада, той приличаше на весело добродушно джудже. Веднага позна Настя и разцъфна в широка усмивка, святкайки със златните коронки на зъбите си.

— Радвам се, че ви виждам, радвам се, че ви виждам — бърбореше той, докато подреждаше в блюдо зеленчуците, приготвени по специален начин, — аз пък си блъсках главата за кого ли Едуард Петрович още от сутринта поръча такава трапеза. Знае се, че мъжете предпочитат месо, а вие обичате риба и зеленчуци, не съм забравил, нали?

— Анастасия, вие напълно сте очаровали целия ми екип — шеговито я подкачи Денисов. — Само помислете — повече от три години Алан не е забравил кулинарните ви предпочитания. Това говори много! Струва ми се, че Толя Старков не е безразличен към вас.

— Какви ги приказвате! — смути се Настя. — Сторило ви се е.

Анатолий Владимирович Старков беше началник на контраразузнаването в екипа на Денисов. Ако Настя можеше да се абстрахира от правовите реалии, той й импонираше със своето спокойствие и деловитост, както и с обстоятелството, че беше от малкото хора, които не смятаха, че жена, работеща в криминалната милиция, е екзотично недоразумение.

— А, не, драга моя, не ми се е сторило. Когато се готвех да ви помоля да помогнете в издирването на престъпника, който уби моята Лилиана, Толя много дълго и старателно ме моли да се откажа.

— Така ли? Сигурно се е съмнявал, че ще мога да ви помогна?

— В никакъв случай. Той никога не се е съмнявал във вашите способности. Той, видите ли, се опасяваше, че ще ви поставя в неудобно положение. Много ме моли да не ви закачам.

— И само от това вие си направихте извода, че Анатолий Владимирович не е равнодушен към мен? Той просто е деликатен човек и толкоз.

— Ъхъ, ъхъ — промърмори Денисов, — а пък аз, излиза, съм лишен от деликатност. Да можехте да чуете с какъв трепет в гласа произнася името ви. Добре де, това са глупости, старчески дрънканици. Я по-добре ми кажете как върви семейният ви живот.

— Върви своеобразно — засмя се Настя. — В момента съм сама, мъжът ми е в Щатите, изнася лекции по висша математика.

Те си бъбреха леко и непринудено, сякаш наблизо ги нямаше нито тежката болест, нито наближаващата смърт. След второто, Алан поднесе на Настя кафе, а на Денисов — любимия му коктейл от мляко с ябълков сок. Навън бързо се мръкваше, денят преминаваше в нощ, а Денисов още не пускаше Настя, като намираше нови и нови теми за разговор. На няколко пъти влиза лекарят и със задоволство отбелязваше, че болният в навечерието на операцията е бодър, весел и не се притеснява. Най-сетне Едуард Петрович премина към най-важното.

— Да се върнем към Програмата — каза той, като рязко изостави шеговития тон. — Разбрах, че все пак не ми е безразлично какво ще стане в моя град, след като аз си отида. Няма да се повтарям излишно, вие прекрасно знаете, че ние оказваме на нашия град огромна спонсорска помощ, с мои пари се ремонтират училища и се купуват лекарства и оборудване за болниците, строят се пътища, осъществяват се социални програми, подпомагат се социално слаби хора и така нататък. Ако пострадат структурите, които работят и носят приходи за моя град, на първо място ще пострада населението. Ето защо искам максимално да обезопася своята рожба, поне за известно време, докато градският бюджет не укрепне достатъчно. Ето за какво ви моля, Анастасия. Ако самата вие решите да разровите това, което е свързано с Програмата, предупредете хората, които ще останат след мен. Например споменатия днес Толя Старков. Аз не мога и не искам да ви моля изобщо да не се намесвате в тези неща. Но поне ги предупредете, за да не остане моят град незащитен след възможни внезапни промени в отношенията му с държавата.

„Не мога и не искам да ви моля! Много интересно! Но защо, Едуард Петрович? — мислено го попита Настя. — Защото това би било в разрез с моя служебен дълг ли? Или има и друга причина?“

— Едуард Петрович, аз не разбирам вашата загриженост — предпазливо каза тя на глас. — Държавната програма е държавна програма — ни повече, ни по-малко. Това не е престъпна организация и аз не виждам абсолютно нищо незаконно в тази дейност. Напротив, тя е насочена към защита на правовия ред и към борба срещу нарушенията на закона. Защо смятате, че бих пожелала да разровя, както се изразихте, това гнездо? Аз нямам там абсолютно никаква работа.

— Страхувам се, че тук грешите, драга моя — много сериозно отговори Денисов. — Дай боже да се окаже, че не съм прав, но интуицията ми подсказва, че в тази Програма има нещо гнило.

„Хайде де, интуицията! — коментира за себе си тя. — Не е интуицията, ами някаква конкретна информация ви го подсказва. Но не искате да ми кажете — да не би, както се изразяват оперативните работници, да си разкриете източника:“

— Какво именно? — невинно попита Настя.

— И аз не знам. Просто нещо ми намирисва. Да се върнем към онова, за което си говорихме в парка. Двайсет и шестият завършил курса изобщо не е изчезнал, в смисъл че не е нужно да го издирвате. Той е бил прехвърлен в друга структура, а след няколко дни е умрял.

— Сам ли? Или са му помогнали?

— И още как са му помогнали! Подозирам, че при вас се води потърпевш, чието убийство засега не е разкрито.

— Значи вашите намеци за връзката на двайсет и шестия завършил с убийството на ръководителя на службата за сигурност са били просто блъф? Искали сте да видите ще се хвана ли на такава евтина примамка? Засрамете се, Едуард Петрович.

— Чакайте, Анастасия, още не съм казал всичко. Двайсет и шестият завършил не е убивал ръководителя на службата за сигурност. Гарантирам ви го.

— Може би ще ми кажете и кой е истинският убиец?

— Не, това не мога да направя. Не знам кой е.

— Откъде тогава сте толкова сигурен, че той няма нищо общо?

— От календара. Двайсет и шестият е бил убит по-рано. Приблизително с две-три седмици. Така че сама виждате… — Денисов разпери ръце.

— Значи между двете убийства няма връзка?

— Връзка има. Има, Анастасия. Това е единственото, което мога да ви кажа с абсолютна сигурност. И не ме питайте откъде го знам. Затова твърдя: щом в резултат на осъществяването на една държавна програма се поражда връзка между две убийства, тази програма намирисва зле. Нещо не е в ред в нея. Убедих ли ви?

— Все още не. Но ще помисля.

— Още веднъж ви моля: ако в резултат на вашите размисли стигнете до определени изводи, направете си труда да съобщите това на моите хора.

— Едуард Петрович, а защо ми разказахте всичко това? Вече ви питах за същото, но отговорът ви не ме убеди. Бихте могли да си премълчите и аз нищо нямаше да науча. Ако в Програмата наистина нещо не е в ред, с разказа си вие увеличихте риска да се породи ситуацията, от която самият вие се опасявате.

— Какво пък, драга моя, ще трябва да призная, че и на прага на смъртта аз се опитвам да защитя своите интереси. Искам да сключа с вас сделка. Такава сделка, каквато не мога да сключа с никого другиго.

— Плашите ме — шеговито отвърна Настя. — От думите ви излиза, че аз съм единственият човек в милицията, с когото може да се сключват сделки, с други думи човек, който може да бъде подкупен. Да не би да искате да ме обидите?

— За нищо на света. По-скоро ще умра, отколкото да ви обидя. Впрочем аз наистина скоро ще умра… Добре, добре, добре, няма да говорим за тъжни неща — припряно добави той, като видя как мигновено помръкна лицето й. — Та значи — нека се върнем към сделката. Няма да крия, че на мен ми е изгодно да участвам във финансирането на Програмата и да получавам в замяна гаранции за собствената си безопасност. Но аз нямам право да си затварям очите за факта, че Програмата най-вероятно е порочна или безнравствена, а може би и престъпна. Значи рано или късно това ще се разкрие и резките промени в реализирането на Програмата ще бъдат неизбежни. По-нататък настъпват последствията, които ние с вас вече обсъдихме. Но ако промените настъпят в резултат на действията на друг човек, а не на вашите действия, Анастасия, моите хора няма да бъдат предупредени. Затова направих всичко възможно, та вие при желание и при наличието на основания да изпреварите другите. Повтарям: дадох ви информация, която ще ви позволи още днес да започнете да изяснявате дали има реални основания за моите подозрения. Със сигурност ще се намери и някой друг, който може би случайно ще дръпне нишката и ще размотае цялото кълбо. Трябва само да напипа тази нишка. Защото това е само въпрос на време. Така че аз предпочитам тази нишка да бъде във вашите ръце по-рано, отколкото в ръцете на когото и да било другиго. Може би моите подозрения са безпочвени и аз искрено ще се радвам, ако е така. Макар да съм сигурен, че съм прав. Но от всяко положение се надявам, че ще мога да разчитам на вашата честна дума и да знам, че върху моя град няма да се стоварят внезапни неприятности.

— Предварително ли сте сигурен, че ще ви дам думата си?

— Няма да откажете на умиращ човек.

Той каза това толкова сериозно и простичко, че очите на Настя се напълниха със сълзи. Денисов стана от масата и се премести в дълбокия мек фотьойл в ъгъла на стаята.

— Ето, сега наистина казах всичко. Не смея повече да настоявам да се измъчвате в моята компания. Извинете, Анастасия, наистина се уморих, а утре ме чака тежък ден. И още една молба. Ако остана жив след утрешното мероприятие, не ме посещавайте, докато аз не ви помоля за това. Разбрахме ли се?

Тя мълчаливо кимна и започна да облича якето си. Едуард Петрович не стана, за да й помогне да се облече, и това красноречиво показа колко е слаб. Никога великият Ед Бургундски, както го наричаха приближените му, не би си позволил да бъде нелюбезен по отношение на една дама.

В живота на Евгений Паригин се появи още едно усложнение, този път съвсем неочаквано. Той беше готов за какво ли не, само не и че вдовицата на братовчед му — Лолита — ще започне да се държи по този начин.

Паригин спеше на походно легло в кухнята, понеже беше отстъпил дивана в хола на Лолита и Серьожа. До снощи всичко беше спокойно, но снощи той изведнъж забеляза, че Долита е грижливо гримирана, макар че по-рано, след бързото преместване, постоянно ходеше без грим, защото се намираше между четири стени.

— Абе ти да не си излизала? — уплаши се Паригин.

— Не, как ти хрумна?

— А защо си се гримирала?

— За тебе.

— Не разбрах…

Естествено Паригин разбра, но реши да не се издава. „Може да ми се е сторило“ — помисли се той с необичайна за него страхливост, макар че сърцето му болезнено се сви. Само това липсваше!

— Че какво не разбра? — Долита окръгли очи. — Толкова е просто. Една жена се гримира, за да изглежда по-добре и на мъжа да му е приятно да я гледа.

Тя се наведе над масата, за да подреди чиниите, при което пеньоарчето на гърдите й съблазнително се открехна и топла вълна от сладък тръпчив парфюм лъхна срещу Паригин. Ситуацията ставаше абсолютно недвусмислена и той започна трескаво да се чуди как да се измъкне от нея, без да обиди жената. Лолита не му харесваше. Той смяташе за свой дълг да се грижи за нея, защото бе обичал покойния си братовчед, но като жена тя не будеше у него никакви емоции. Лолита беше ярка, набиваща се в очи брюнетка, пищна и закръглена, а на него винаги му бяха харесвали друг тип жени, както се казва — „в пастелни тонове“: средно руси, с меки черти на лицето и спокойни гласове. Освен това той отдавна разбираше, че съпругата на братовчед му не е от жените, които умеят и искат да принадлежат само на един мъж. Не че той знаеше за нея нещо такова… не, но по очите и маниерите й без колебание усещаше у нея една уличница, макар и нереализирана. „Сигурно й е доскучало сред четирите стени и така неумело си търси развлечение, какво да е развлечение, което би разсеяло тягостните й мисли за прекомерно големия дълг и заканите по адрес на синчето й“ — съчувствено си помисли Евгений.

Той нямаше никакво намерение да угажда на капризите й, но си каза, че май би трябвало да помисли как Лолита да не скучае, да не се измъчва от ядове и безделие. Та тя не можеше дори по телефона да говори — с когото и да било. Паригин й бе забранил. Ако кредиторите се бяха втурнали да търсят изчезналата длъжница, те вече бяха наслагали клопки на всички възможни места — и в службата, и у познатите и близки хора.

Той замислено поглъщаше сготвената от Лолита вечеря, която също не му харесваше. Лола, която бе израсла на Кавказ, често готвеше тлъсти и люти гозби, а това беше в разрез с представите на Паригин за правилно хранене, което позволява да запазиш здравето си за дълги години. Не го убеждаваше дори фактът, че ако на територията на бившия СССР имаше дълголетници, то те бяха жители именно на Кавказ. „Това са хората, които ядат хляб и сирене и се занимават с физически труд на чист въздух, а не онези, които се тъпчат с тлъсто и люто!“ — категорично отговаряше Евгений. Но за да не обижда снаха си, се преструваше, че готвенето й го задоволява напълно.

От стаята дотича седемгодишният Серьожа и със засилка се тръшна на коленете на чичо си. Паригин го прегърна и с наслада вдиша аромата на детска кожа.

— Чичо Женя, скоро ли ще си отидем оттук?

— Не знам, трудно ми е да кажа. Защо, ходи ти се на училище ли?

— Ха, как ли не! — възкликна малчуганът. — Изобщо нямаше да ходя, ако не ме караха.

— Тогава радвай се, че засега си тук.

— Ску-у-учно ми е — проточи Серьожа. — Няма ги приятелите ми, няма с кого да си играя.

— Ще минеш и без приятелите си! — намеси се Лолита. — Нали виждаш, работата е сериозна, татковите ти кредитори може да те отвлекат. Вместо да си благодарен на чичо Женя, че ни скри, грижи се за нас, ти му досаждаш с твоите глупости. Скучно му било, видите ли! Ще потърпиш! Ето, по-добре прочети някоя книжка, не закачай чичо си Женя, той е уморен и гладен.

Серьожа неохотно слезе от коленете на Паригин и оклюмано се потътри обратно към хола. Лолита високо въздъхна и започна да поставя в чинията на Евгений едри димящи кюфтета.

— Привързал се е към теб — каза тя. — Разбира се, това е нормално — на момчето му е нужен баща. Благодарни сме ти, че не ни изостави.

Така, сега се опитваше да го подхване от другата страна. На момчето му трябва баща, а на мен — съпруг и кой, ако не ти, скъпи ми девере Женя, подхожда най-добре за тази роля. Нищо, че си по-стар от мен почти с двайсет години, така дори е по-интересно. Евгений недоволно се намръщи и се престори, че е напълно погълнат от процеса на храненето. Но Лолита не мирясваше.

— Толкова време прекарваш с нас, че направо ми е неудобно. И нощуваш тук. Сигурно имаш приятелка, която е недоволна, че не й отделяш внимание. Нали?

— Не — кратко отговори Паригин. — В това отношение нямам проблеми. Всичко е наред.

— Наистина ли нямаш приятелка? — продължи да го закача Лола. — Знаеш ли, ние вече някак бяхме свикнали, че не си женен и не смяташ да се жениш, но все пак бяхме сигурни, че поне приятелка си имаш.

— Успокой се, не ми причинявате никакви неудобства.

— Но имаш ли си приятелка или не?

— Имам си. Цели три. Доволна ли си сега?

— И-и, стига де! — Лолита се обиди, дори устните й затрепериха. — Защо никога не разговаряш с мен сериозно?

— Напълно сериозен съм, миличка. Не се затормозявай с тези мисли. Вие със Серьожа не ми причинявате никакви неудобства, а ако ми се прииска да се видя с приятелка, мога да го направя през деня. Изобщо не е задължително да я водя вкъщи или да оставам с нея през нощта.

— Излиза, че денем се срещаш с твоята женска, вместо да търсиш пари, така ли? — Лолита злобно присви очи.

Тя вече започваше да се държи като пълноправна съпруга на Паригин, която има право да му иска отчет за всяка направена крачка и за всяка минута, прекарана извън нейното полезрение. Евгений винаги се смайваше от способността на някои жени мигновено да се адаптират към всяка ситуация и да влизат в съответната роля не по-зле от професионални актриси. Започнеш ли да се грижиш за такава, само след три дни тя вече се чувства като твоя законна съпруга.

— Лола, правя всичко възможно да ви помогна, но не съм вълшебник. Аз съм обикновен инженер, не го забравяй. Благодаря, беше много вкусно — каза Паригин, отмествайки празната чиния. — Върви да спиш, аз ще измия съдовете. Вече е късно.

Лолита вероятно разбра, че е прекалила и започна бързо да дава на заден ход, като същевременно се опитваше отново да нападне в тил противника и да му нанесе коварен удар. Тя приближи плътно до Паригин, прегърна го през врата, притисна до него пищната си корава гръд. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Прости ми, Женечка, прости ми, моля ти се. Такава глупачка съм. Какво право имам да ти говоря така? Та нали знам, че доброволно се нагърби с грижата за нас със Серьоженка, непрекъснато мислиш за нас, опитваш се да ни помогнеш. Всичко знам, Женечка, миличък. А пък дето говоря глупости, то е от срам. Знаеш ли, когато се срамувам, ставам толкова глупава — просто ужас! Абсолютно нищо не съобразявам, дърдоря какви ли не глупости. Срам ме е, че сме увиснали на врата ти и ти създаваме проблеми. Така де, какви сме ти ние? Съвсем чужди хора. Би могъл да си използваш времето за нещо по-приятно.

Тя толкова явно си просеше комплимент, че Паригин едва не се разсмя в лицето й, но навреме се възпря. Разбира се, нахалната Лола сега чака той да започне да опровергава думите й и да каже, че тя и синът й изобщо не са му чужди, че те са му най-близките хора, защото той няма никакви други роднини, и че за него няма по-приятно занимание от това да прекарва времето си в тяхната компания. По-нататък всичко беше ясно. Пълните сочни устни на Долита подканващо потрепваха в неприлична близост до лицето на Паригин, а плътно притиснатите й бедра буквално го пареха.

— Глупости, миличка — равнодушно каза той, като се стараеше впрочем гласът му да звучи топло и меко. — Вие със Серьожа не сте никакво бреме за мен. Хайде, върви в стаята. Аз ще поразтребя и ще си лягам, утре трябва рано да ставам.

— Постоянно не си доспиваш — съчувствено въздъхна Долита, която дори и не помисли да махне ръката си от шията на Паригин. — Сигурно е много неудобно да спиш на походното легло, нали? Хайде ти да спиш на дивана в хола, а да сложим Серьожка тук, в кухнята. Той е малък, походното легло ще му е достатъчно и на ширина, и на дължина.

Е, това вече беше прекалено!… В хола, на дивана. На едно легло с нея, така ли? Ах, тази Лола! Господи, как е живял с нея горкият му братовчед? Тя сигурно се е чукала с всичките му приятели.

— Не си измисляй — каза с усмивка Евгений, като се освободи от здравата й прегръдка и целуна бащински Лолита по челото, — тук ми е много удобно.

Лолита се отдръпна от него с явна неохота. Но по физиономията й Евгений ясно видя, че тя не се е отказала от замисъла си. Да, май трябваше да предприеме нещо, инак можеше да стане лошо. Паригин нямаше да приеме недвусмисленото предложение на снаха си, но не биваше да забравя, че няма нищо по-опасно от една отхвърлена жена. Трябваше да форсира решаването на въпроса с парите и да прекрати този идиотизъм. Пък и апартаментът му трябваше, нали не можеше да се прибере вкъщи.