Глава 14.

Известието, че няма начин да се свърже с журналиста Валентин Баглюк, автор на статията „Трупове на бунището“, огорчи Паригин. Значи щеше да се наложи да изостави този вариант за намиране на пари. Евгений Илич имаше и резервен вариант, но никак не му се искаше да прибягва до него. Опасно беше. Нещо повече — ако все пак разиграеше тази карта, щеше да се наложи да се прости завинаги с бъдещи поръчки. Тогава щеше да сложи голям и дебел кръст на кариерата си на наемен убиец, ако изобщо успееше да се измъкне жив. Но нямаше как, Лолита вече беше в паника и се налагаше спешно да намери пари и да върне дълговете, направени от братовчед му.

Той дълго и подробно инструктира Анна как и какво трябва да прави. Момичето далеч не беше глупаво и Паригин не можа да я лъже дълго, макар че много се стараеше и избираше изрази, които биха могли да завоалират неприятната истина.

— Случайно научих, че един човек е искал да поръча убийство — каза той на годеницата си. — Отначало не обърнах внимание, но после прочетох във вестника, че човекът, когото са искали да убият, е загинал, и разбрах, че поръчката е била изпълнена. Тъй като знам кой е поръчал това убийство, искам той да си плати за мълчанието ми. Мисля, че е справедливо. Ти какво мислиш?

— Справедливо е — съгласи се Анна.

Тя се съгласяваше с всичко, което й говореше Евгений, гледаше го с влюбени очи и попиваше всяка негова дума. За нея той беше божество, истински мъж, смел, решителен, умен и същевременно грижовен и ласкав. За него беше готова да направи всичко. За него и за себе си, разбира се, защото осъзнаваше, че колкото по-бързо той намери парите, толкова по-бързо тя ще стане негова съпруга. А от всичко на света много й се искаше да стане съпруга.

— Трябва да му кажеш едно име: Нурбагандов. Запомни ли го?

— Да. Нурбандов.

— Не Нурбандов, а Нурбагандов. Нур-ба-ган-дов — търпеливо произнесе на срички Паригин. — Ще му кажеш, че знаеш за поръчката Нурбагандов да бъде убит. Нещо повече — знаеш на кого е била възложена поръчката. И искаш да получиш хонорар, за да останеш осведомена единствено ти.

— И колко струва моята осведоменост?

— Четирийсет хиляди долара. Толкова, колкото Лолита трябва да върне на кредиторите.

— А не искаш ли да оставиш нещо и за себе си? Толкова се трепеш — за нищо ли? — учуди се Анна.

— На мен пари не ми трябват! — рязко отвърна Паригин. — Не и ТАКИВА пари. С тебе ще живеем от други доходи, честни. А в тази мръсотия се набърквам само заради Лола и племенника ми.

— Значи не би го направил заради мен?

— Анечка, ако на теб ти трябваха пари, щях да ги намеря. И нека повече не се връщаме на този въпрос, съгласна ли си?

— Добре — покорно кимна тя. — Трябва да кажа, че знам на кого този човек е възложил убийството. Но ако това е истина, защо ще искам пари от него, а не от убиеца? Той може да ми зададе този въпрос.

— И ще го зададе — потвърди Паригин. — Непременно ще го зададе. Тогава ти ще му кажеш, че си поискала пари и от убиеца. И си получила. Сега е неговият ред.

— Как така? Ами ако реши да провери и поиска да му кажа името на убиеца, защото инак няма да ми повярва?

— Ще му го кажеш. Вярно, не знам името му, никой не знае истинските имена на професионалните наемни убийци, но пък знам псевдонима, под който го познават възложителите на такива поръчки. Зотов.

— Зотов значи? — каза Анна. — Колко просто наистина! Направо да не повярваш.

— Какво да не повярваш?

— Че наемен убиец може да има толкова обикновен псевдоним. Мислех си, че прякорите им са някакви страховити, например Бесния или Звяра, или Гърбавия. А пък този бил Зотов. Просто Зотов.

— При тази професия колкото по-просто, толкова по-добре. Ако му кажеш, че Зотов вече ти е платил, това ще бъде достатъчно. Човекът, на когото ще се обадиш, също не знае истинското му име.

— Ами ако онзи се обади на Зотов и го попита? И убиецът му каже, че никой не му е искал никакви пари? Тогава какво?

— Не се тревожи, това няма да се случи.

— Откъде знаеш?

— Знам.

Анна помълча известно време, после отиде в кухнята. Паригин чу шум на вода и изщракване на запалка. Тя слагаше чайника на котлона.

— Ще пием ли чай? — високо извика той.

Ана не отговори. Паригин я последва в кухнята и видя, че тя стои до прозореца с гръб към вратата и гледа голите клони на дърветата.

— Какво ти е, Анечка? — нежно я попита той. — Нещо се натъжи май?

— Замислих се — отговори тя, без да се обръща.

— За какво? Или за кого?

— За теб.

— И какво мислиш за мен?

— Мисля, че Зотов всъщност си ти.

Тя остана с гръб към него и Паригин не виждаше израза на лицето й. Мигом изстина, но още в следващата секунда взе решението. Ами нека знае. Къде ще върви без него? През тези няколко дни се бе научил да разбира Анна и беше сигурен, че тази новина няма да я отблъсне. И то не защото тя е цинична и безнравствена, а защото се е вкопчила в него и иска да се омъжи. Такава жена би се омъжила за когото и да било, само и само да не падне по-долу от другите, да изглежда устроена, успяла, семейна и обичана. А ако се е излъгал в нея, какво пък… Никой не знае къде се е запиляла, с кого и къде живее. Един прекрасен ден е излязла от къщи за работа и повече не се е върнала, обадила се е и е казала, че всичко наред, така че никой не я търси. Никой от познатите на Паригин не я е виждал. Вярно, жалко за момичето, но тя е чудо, човек за него, а Лолита и момчето той е длъжен да защити в памет на братовчед си.

Бавно отиде при Анна, хвана я за лакътя, настани я на табуретката, застана прав до нея. Внимателно я погали по косата, после се наведе и лекичко я целуна по устните.

— Твърде свестен човек си, за да те лъжа. Да, права си Зотов съм аз. Това уплаши ли те?

— Не, не много. А и очаквах нещо подобно. Ако използвам твоите думи, ти си твърде свестен, за да се окажеш обикновен инженер. Така и се оказа. Ти ли уби този Нурбагандов?

— Не, Анечка, не го убих аз, там е цялата работа. Добре, сега ще ти разкажа всичко, както си е, а ти сама си прави изводите. Наистина съм обикновен инженер в автозавод, имам огромен трудов стаж и прекрасна репутация. Именно затова към мен се обърна човекът, на когото трябва да се обадиш сега. За изпълняване на поръчкови убийства далеч невинаги се използват професионалисти. Ти не знаеше ли това? Често е много по-удобно и по-евтино да се наеме такъв човек с неопетнена репутация, който по никакъв начин не може да бъде заподозрян. Разбираш ли?

Анна мълчаливо кимна, без да вдигне очи. Паригин се притесни. Да не би пак да изпада в депресия? Впрочем нищо чудно — да научиш такова нещо за човека, за когото си решила да се омъжиш… Трябваше спешно да предприеме нещо, да я извади от вцепенението, та за какво през цялото това време се бе старал, бе давал всичко от себе си, за да бъде тя доволна и весела! Беше я вкарвал в кревата по три пъти на ден, беше й правил подаръци, беше я засипвал с комплименти. Тя дори сякаш започна да разцъфва, направо се разхубави и — ето ти сега ново двайсет!

— Трябваха ми пари за Лола, затова се съгласих. Анечка, аз знам откъде е тръгнала цялата работа. Вероятно кредиторите на братовчед ми прекрасно са знаели, че освен мен, няма кой друг да помогне на Лолита, и са разбирали, че заради тези пари съм готов на всичко. Така че именно те са подсказали на възложителя, че може евтино и без риск да използва мен. С една дума — съгласих се. Казаха ми името на човека и започнах да се подготвям. А след два дни ми съобщиха, че не се нуждаят от моите услуги. Отказаха се с една дума. Помислих, че необходимостта да бъде ликвидиран този Нурбагандов е отпаднала. Че са се сдобрили или са се спазарили, изобщо разбрали са се по някакъв начин с него. А наскоро случайно прочетох в един вестник, че Нурбагандов все пак е бил убит. И разбрах, че те са си намерили друг изпълнител, по-евтин. А може и да са решили да не се стискат и да наемат някой по-опитен, истински професионален убиец. Това е то. Така че не съм убиец. Мислех да го направя, да, защо да крия? Но все пак не го убих. Бог ме спаси, възпря ръката ми.

Анна вдигна глава, погледна го и устните й леко трепнаха в плаха усмивка. Паригин се успокои. Всичко е наред, тя повярва на лъжата му, няма да се страхува от него. И няма да хукне в милицията да го предава.

— А планът ми се състои в следното. Човекът, на когото ще се обадиш, прекрасно знае, че никого не съм убивал, затова много ще се изненада, като му кажеш, че си ми поискала пари и аз съм ти ги дал. Но защо съм платил, щом за нищо не съм виновен?

— Така де, защо си ми платил, след като никого не си убил?

Гласът й хареса на Паригин, беше жив и звучен, далеч не като онзи, с който бе разговаряла с него първата вечер. Значи отново се бе овладяла, той навреме бе уловил опасния момент и не я бе оставил да потъне в апатията и тъгата си.

— Платил съм, за да не казваш това, което знаеш. Ако милицията научи, че съм се съгласил да изпълня поръчката, не ме чака нищо добро, можеш да ми повярваш. Това се нарича подготовка за предумишлено убийство и за нея могат да ме осъдят. Вярно, присъдата ще е малка в сравнение с присъда за реално извършено убийство, но пак не ми се иска да я излежавам. Ти знаеш, Анюта, никой не иска да губи свободата си. И почти никой не смята, че малката присъда не е страшна. Много често човек, спасявайки се от малка присъда, от страх допуска огромни грешки, извършва нови престъпления, за които присъдата вече наистина ще е голяма. Така че и нашият Зотов е платил от страх. Защото ти си много опасна жена, от тебе е по-добре човек да се откупи, отколкото да. Ти обяснява, че всъщност никого не е убивал.

— Защо да съм опасна? Откъде ти хрумна?

Паригин се разсмя, отново се наведе и целуна Анна. Целувката не беше продължителна, но твърде многообещаваща.

— Още не съм го измислил. Но до момента, когато този човек влезе във връзка с мен и ме попита за теб, непременно ще измисля нещо сърцераздирателно и убедително. И ще му обясня, че е по-добре да ти плати. Започне ли да ти играе номера, ще стане по-лошо за него. И той ще разбере, че щом аз, без да имам някаква вина, съм решил да платя, значи се налага и той, дето е затънал до ушите в мръсотия, да го направи. Ще плати, ще дадем парите на Долита, а после всичко ще стане така, както ти обещах. Ще сключим граждански брак и ще заминем за две седмици в Шри Ланка, през март там е плюс двайсет и пет градуса. Ще видиш и океана.

— А там има ли делфини? — някак съвсем по детски го попита тя, вдигнала към него огромните си очи.

В един момент Паригин потрепера. Боже мой, та тя е още същинско дете, а той я въвлича в тези мръсни мъжки игри. Дори е някак смешно: такава една висока и силна жена, а с такива детски мечти за делфини. Заля го вълна от нежност.

— Има — каза той, разкопчавайки блузката й. — Там има делфини. И прекрасни тропически растения, които те омайват нощем с аромата си. И учтиви сервитьори, които разнасят студени напитки по плажа. И ние ще се любим от сутрин до вечер.

Тя отново се усмихна, този път открито и предизвикателно:

— Предлагаш да започнем още сега, така ли?

— Вече започнах. Още ли не си разбрала? — Той я дръпна за ръката. — Хайде. Да вървим, момичето ми, ще ти покажа как ще те любя на брега на океана.

Паригин отдавна не бе изпитвал такова отвращение към себе си, каквото изпита в този момент.

* * *

Настя престана да забелязва как лети времето. Струваше й се, че болката е изпълнила цялото пространство в нея и е убила всички чувства, които позволяват на човека да се ориентира и да не се изгуби в заобикалящия го свят. Не усещаше нито умора, нито глад, нито обичайния зимен студ, не можеше да си спомни кога за последен път бе пила кафе и дали бе яла днес — само дълго и тъпо се взираше в циферблата на часовника, опитвайки да осъзнае колко е часът. С нечовешко усилие на волята Настя продължаваше да работи, почти без да разбира какво прави и защо го прави, при което разчиташе само на изработените през годините навици, които не биха й позволили да извърши очевидни глупости.

Успоредно с възстановяването на събитията от последните дни от живота на Дмитрий Вавилов се трупаха и сведения за Аликади Нурбагандов. Доценко се опитваше да научи в банка „Руска тройка“ защо новият служител е работил там само четири дни и е напуснал и дали зад тази припряност не се крие нещо престъпно. Не, увериха го в банката, Нурбагандов нямал никакви престъпни прояви, за работата го препоръчал човек солиден и достоен във всяко едно отношение, но буквално два дни след като Алик започнал да изпълнява служебните си задължения в Дагестан, откъдето бил родом, се случило страшно нещастие — терористи взривили жилищния блок, в който живеели неговите близки. Алик отишъл при изпълнителния директор и написал молба за напускане, като казал, че много съжалява, че трябва да напусне такава интересна, престижна и високоплатена работа, но е длъжен да се погрижи за членовете на семейството си, така че трябва незабавно да замине за Дагестан и да им помогне да си намерят временно жилище и да си построят ново. Аргументите му се видели на всички уважителни и правдиви, в онези дни всички средства за масова информация говорели за взрива в дагестанския град на брега на Каспийско море, така че изразили съчувствието си на Алик и се сбогували с него по живо, по здраво. Въпросът кой именно го е препоръчал за работата в банката остана временно открит, тъй като препоръката била направена устно, по телефона, лично на изпълнителния директор, който в момента се намирал в Кипър във връзка с придвижването на въпроса с откриване на представителство на банка „Руска тройка“ там и в близките два месеца нямало да се върне в Москва. Естествено учтивият и обаятелен Доценко получи от банката телефона, на който можеше да се свърже с отсъстващия директор, нещо повече — дори му разрешиха да се обади за сметка на банката, но разговорът с банкера го разочарова.

— Да, спомням си нещо — живо откликна на въпроса директорът, — щом съм го взел на работа, значи някой ми е споменавал името му, не може да е било другояче. Но изобщо не си спомням кой.

— Поне приблизително си спомнете — умолително каза Доценко. — От кои среди е бил този човек, от кое ведомство.

— Не, не си спомням. Всеки ден общувам с толкова много хора, включително и непознати, че не мога да си позволя да запомням всяко име, иначе просто ще полудея — засмя се директорът.

Кой знае защо, в този момент Доценко, загледан през прозореца в калната кишава улица, по която вървяха хора с еднакви тъмни палта и якета, мислено си представи този доволен от живота изпълнителен директор: как седи в открито кафене на обляна от слънце улица, покрай която растат палми с яркозелени дебели сочни листа. Покрай него се разхождат туристи с бели шорти и ярки фланелки, минават лъскави автомобили, които може да не се мият всеки божи ден, защото пътищата в средиземноморския курорт са сухи и чисти. Михаил нямаше и най-малка представа какво е времето в Кипър в началото на февруари, но с вътрешния си поглед виждаше именно такава картинка. Не изпитваше завист към изпълнителния директор на „Руска тройка“ ни най-малко. Може би само яд, че се бе скъсала още една нишка в разследването.

Проверявайки личността на Нурбагандов, Доценко изпрати запитване до Дагестан, откъдето беше родом загиналият и където очевидно трябваше да се намира семейството му. Отговорът крайно го изненада. Всъщност не се получи никакъв отговор. Което, преведено на езика на оперативната дейност, означаваше: не даваме сведения за Нурбагандов. По принцип този факт не беше изненадващ, всеки оперативен работник беше изпадал в подобна ситуация стотици пъти, но всеки знаеше: непременно ще му се обадят и ще попитат защо и с каква цел се интересува от въпросния човек. Капитанът добросъвестно изчака няколко дни, но никой не му се обади. И това вече беше странно.

Докато той добросъвестно изчакваше да му се обади човекът, по чиято инициатива „не даваха сведения“ за Нурбагандов, пристигнаха отговорите на запитванията за веселата тройка хулигани, които счупили известен брой чаши и понабили сервитьорите в онзи ресторант. Единият от тях вече цяла година лежал в затвора за разпространение на наркотици, вторият бил член на някаква второразредна престъпна групировка и бил застрелян при поредната подялба на територии. За третия обаче пристигна отговор: при нас не е регистриран такъв човек. И същия ден телефонът на Михаил иззвъня:

— Искам да се срещна с вас във връзка с Хаджиев — произнесе приятен мъжки глас. — Естествено — ако още се интересувате.

— Разбира се, че се интересувам — веднага отвърна Доценко.

Е, в този случай поне ситуацията беше обичайна. Мурад Мохамедович Хаджиев бил „хулиганът“, който пръв хукнал да се извинява пред администрацията на ресторанта и да предлага пари като компенсация за причинените щети. И изобщо, както личеше от материалите в архивното наказателно дело, от тримата той е изглеждал най-прилично. Очевидно Хаджиев в онзи случай е изпълнявал нечие поръчение, но не се е справил със ситуацията, в резултат на което и тримата се озовали в милицията и той бил принуден да поеме инициативата и да направи всичко възможно, за да се прекрати делото. Какво пък — успял е.

След като се срещна с човека, който му се обади, Доценко се върна на „Петровка“, за да сподели наученото с Каменская.

— Хаджиев е бил агент на тоя колега — разказа й той. — Между другото — много свястно момче, не увърта. Казва се Чупров. Веднъж му съобщили, че е пристигнало запитване за човек, който да има връзки с някакъв конкретен ресторант. А тъй като Чупров имал подръка Хаджиев, който бил постоянен клиент на този ресторант, и както вече ти казах — е свестен и добросъвестен човек, се обадил на посочения телефонен номер. Така се запознал с Дмитрий Вавилов. Тогава Вавилов разработвал група, разпространяваща наркотици, и за провеждане на някаква операция му трябвал човек от този ресторант. Получил човека, но естествено не знаел истинското му име. Чупров, както си му е редът, пази хората си. Да, ама не. Дали самият Вавилов е бил неопитен, или е станал някакъв непредвиден гаф, операцията се оказала крайно несполучливо подготвена. Станало сбиване и двамата разработвани заедно с агента на Чупров се озовали в милицията. А там всички задържани трябвало да представят документите си. След тази история Хаджиев вдигнал голям скандал на Чупров, крещял му, че не се е наемал да работи с разни идиоти, рискувал кожата си и така нататък. Чупров едва го успокоил и му дал честна дума, че ще се постарае да не го безпокои поне няколко месеца, за да може историята с ресторанта да се забрави. А през май миналата година Хаджиев изчезнал и оттогава е обявен за издирване.

— Ясно — проточи Настя. — Затова значи Вавилов е трябвало да прегледа архивното дело. Трябвало му е истинското име на човека, когото му е дал тогава Чупров.

— За какво му е било това име? Смятате, че е искал отново да проведе някаква операция?

— Не, Миша, не е искал нищо такова. Вижте какво става: на работа в банката идва Аликади Нурбагандов и началникът на службата за сигурност започва да се тормози от неизвестно какви тревожни мисли. И то толкова се тормози, че буквално всички наоколо забелязват това. След четири дни Нурбагандов по напълно уважителна и правдоподобна причина напуска банката — уж за да замине за родината си, за Дагестан. Но той не заминава заникъде, остава в Москва и много скоро загива. След смъртта му Вавилов, кой знае защо, започва да прави опити да научи името на чужд агент, когото навремето са му „дали назаем“ за провеждане на операция. Какви са тези работи? Не стига, че навремето с неумелите си действия е изложил на голяма опасност този чужд агент, ами сега иска да научи и истинското му име. Защо ли, питам?

Михаил зачака тя да продължи, но Настя мълчеше, вперила невиждащи очи в стената над главата на Доценко. Лицето й беше изнурено, с хлътнали страни, под очите й се бяха очерни синкави сенки. Моливът, който тя през цялото време бе въртяла в пръстите си, сега бе замрял и на Миша му се стори, че изведнъж тя сякаш се бе вкаменила, ослепяла и оглушала.

— Анастасия Павловна — предпазливо я повика той.

Настя се сепна, изпусна молива и той с леко потропване падна на дървения плот на бюрото.

— А?… Да… извинете, Мишенка. Докъде бях стигнала?

— Говорехте, че Вавилов неизвестно защо се е опитвал да намери чуждия агент.

— Да, точно така. С една дума — всичко е ясно. Той е разпознал в лицето на новия служител на банката човека, когото навремето са му дали за провеждане на операция, и се е опитал да разбере как е възможно това. Отначало просто е видял, че лицето на човека му е познато и се е опитвал да си спомни къде и кога се е срещал с него. После, може би вече след съобщението за смъртта на Нурбагандов, се е сетил, че това е бил човекът на Чупров и е заподозрял нещо нередно. Но за да не обижда никого напразно, решил първо да научи името на човека, който му е помагал през деветдесет и пета година — та нали много хора просто си приличат, знаете това, Шиша. Ами ако се е припознал? Още повече че това е било много вероятно, та нали Вавилов се е срещнал с човека на Чупров само веднъж, когато го е инструктирал във връзка със задачата, тоест не е запомнил лицето му с всички подробности. А новият служител в банката и агентът на Чупров са от кавказка националност, с други думи — може би бият на очи с типични етнически външни признаци и зад тези признаци трудно се запомнят подробностите, отличаващи един човек от друг. Черна коса, гъсти вежди, голям нос, извита горна устна — на територията на Кавказ така изглежда всеки десети, а нашето славянско око възприема всичко това като един и същи човек. С една дума Вавилов прекрасно разбира това, страхува се да не се е припознал, не иска да обижда кората за нищо и никакво и затова моли приятеля си Филипич да види в архивното дело имената на онези задържани. Филипич отива в архива и съобщава имената на Вавилов и сред тях няма Нурбагандов. Какъв извод е трябвало да си направи от това Вавилов?

— Че се е припознал — отговори Доценко.

— Миша, разсъждавате като неработещ пенсионер — укорително каза Настя. — Поставете се на мястото на един началник на служба за сигурност при голяма банка.

— Тогава бих заподозрял, че Хаджиев под друго име се опитва да се внедри в структурата на банката.

— И би ли ви харесало това?

— Никак не би ми харесало — призна Михаил. — Отначало бих си помислил, че Хаджиев е извършил престъпление, крие се от правосъдието и срещу някаква безумна сума си е купил нови документи. И на мен като началник на служба за сигурност това никак не може да ми хареса, защото банката е солидна и прилична и в нея няма място за престъпници.

— Добре — съгласи се Настя. — А какво бихте си помислили после?

— Че ако Хаджиев не е извършвал никакво престъпление и не бяга от правосъдието, защо тогава носи друго име? Може би защото продължава да работи за правоохранителните органи, за данъчната полиция или за Федералната служба за сигурност и неслучайно е изпратен в нашата банка. Това, разбира се, не заплашва сигурността на банката по принцип, ако имаме предвид само легалната страна на въпроса. А пък за нелегалната да му мисли дирекцията. Но аз съм длъжен да проверя личността на служителя и да докладвам на ръководството, а те сами да решават какво да правят с него. Между другото, Анастасия Павловна, Нурбагандов е бил приет на работа, когато Вавилов е бил болен. Приели са го без усилена проверка, просто са прегледали документите, които е представил, провели са професионално тестуване, убедили са се, че има прекрасни познания по счетоводна отчетност, владее компютърните системи — и са го назначили на съответната длъжност.

— Така Вавилов е бил изправен пред три варианта: или Хаджиев-Нурбагандов е криещ се от милицията престъпник, или е агент на друга структура, или самият Вавилов банално се е припознал и Нурбагандов си е именно Нурбагандов и не е никакъв Хаджиев. Вероятно Вавилов прави известни усилия да си изясни ситуацията и да направи поне някакви проверки. Най-вероятно е помолил приятеля си Филипич да направи запитване за Хаджиев, точно както го направихте вие, Миша. Трябва да попитаме Чупров дали не е имало такова запитване — нали ако Филипич го е направил, Чупров е трябвало незабавно да бъде известен за това.

— А после Вавилов е убит — добави Доценко. — Вероятно някому никак не са харесали опитите му да изясни ситуацията. Анастасия Павловна, струва ми се, че пак напипахме някаква гадост.

— Да, напипахме — потвърди Настя с някак безцветен глас. Тя много добре разбираше какво именно бяха напипали. Именно за това я бе предупреждавал покойният Денисов. Но сега всичко й изглеждаше ненужно и безинтересно, защото болката, загнездила се в душата й, изместваше останалите мисли. — Вървете, Мишенка — каза тихо, — имате много друга работа, опитайте да свършите нея. А аз през това време ще помисля.

— Анастасия Павловна…

— Вървете, Миша! — повтори тя, вече по-твърдо. — Не ми се сърдете. Трябва да остана сама. — Виждаше, че Доценко наистина е обиден. Какво пък, на негово място и тя щеше да се обиди и да не разбира какво става, защото сега би трябвало да започне същинската работа, а тя проявява към тази работа пълно безразличие. — Ние с вас трябва да разкрием седем убийства и това, което успяхте да установите, говори единствено за факта, че поне Нурбагандов с абсолютна сигурност не е бил убит от маниак. Ето това ние с вас не бива Да забравяме. А кой е убил Вавилов — това не е наша грижа, с това се занимава районното управление за борба с организираната престъпност — добави, изпитвайки непреодолимо отвращение към себе си.

— Добре — сдържано отговори Михаил и излезе от кабинета.

„Обиди се — някак отнесено си помисли Настя. — И е прав. Аз изпълнявам последната молба на Денисов… Сякаш че Денисов за мен е най-важният човек на света. Защо толкова се инатя? Трябваше да разкажа на Миша всичко, което знам за тази държавна програма. Защото е очевидно, че Нурбагандов е действал в рамките на тази Програма, именно затова е получил нови документи и нова биография. Съвсем случайно е попаднал в структура, в която са го познали. Невероятно съвпадение, но се случва. Така че той е бил обречен. Внимателно, под благовиден предлог са го махнали от банката и почти веднага са го убили, за да не се мярка пред очите на разни хора. А после са премахнали Вавилов, който го е познал и е започнал да го проверява. Едуард Петрович беше прав, между двете убийства има връзка. А хората, които са премахнали Нурбагандов-Хаджиев, далеч не са глупаци, убили са го по начин, при който вероятността нещо да изплува е била минимална. Когато става дума за жертва на маниак, никому няма да хрумне да се рови надълбоко в миналото на убития, защото това минало няма никакво значение. Жертвите на маниаците винаги са случайни, никакви лични отношения не ги свързват с престъпника… Татко. Господи, колко боли! Татко. Но защо? Защо? Защо това трябваше да се случи точно на мен? Не мога да мисля за нищо друго, освен за това. И с никого не мога да го споделя. Дори с Льошка, с когото обикновено мога да споделям всичко.“

Тя си представи как довечера ще се прибере в празната гарсониера и ще остане сама с болката си. Колко дни вече живее така? Един, два, седмица? Имаше чувството, че другият живот, онзи, предишният, е свършил много отдавна и в онзи предишен живот е имала всичко, което й е било нужно, за да бъде щастлива, а пък тя все от нещо беше недоволна, намираше си някакви глупави поводи за тревоги и ядове. Нима тогава е могла да си представи, че може да съществува ТАКАВА болка, ТАКЪВ живот? Ако е могла, сигурно е щяла да се чувства абсолютно щастлива и да благодари на съдбата за всеки ден, изживян без тази чудовищна болка, която сега пронизва цялото й тяло и от която й притъмнява пред очите.

Ето, вече трябва някак да събере сили и да тръгне занякъде… Закъде да тръгне? А, да, за вкъщи естествено, вече е осем и половина. Но колко е седяла така, вперила неподвижни очи пукнатината на мазилката? Час, два, три? Май преди малко тук беше Миша и тя разговаряше с него… После ходи при Мелник и се отчете за работата, свършена през деня. Какво му каза? Дори не може да си спомни. Добре че освен делото за седмината удушени, има и други дела, с които трябва да се занимава, именно по тях се е отчитала. Инак Мелник засега не пита за удушвача, защото Лазарева е обявена за издирване и докато не я намерят, Господаря нищо няма да пита по този въпрос.

Настя с усилие си наложи да се надигне от бюрото и да прибере книжата в касата. Вече беше закопчала якето си и бе посегнала да угаси лампата, когато внезапно се върна до бюрото, вдигна телефонната слушалка, набра един номер.

— Иван Алексеевич, поканете ме днес на вечеря у вас — каза тя, без да изпитва нито смущение, нито неудобство, макар че в друго време дори под смъртна заплаха не би посмяла да се натрапи на гости у генерал Заточни.

— Заповядайте — кратко отвърна генералът. — Спомняте ли си адреса или да ви посрещна при станцията на метрото?

— Спомням си го, ще дойда сама.

Настя затвори телефона, загаси лампата, заключи вратата и бавно тръгна по дългия коридор на зданието на „Петровка“ 38, без да си дава ясна сметка защо току-що се бе обадила на генерала и какво очаква от срещата с него.

* * *

Генералът й отвори, облечен с анцуг. Той беше слаб, стегнат човек и винаги изглеждаше много по-млад, отколкото беше в действителност. Само оредялата коса и бръчките издаваха възрастта му, но за сметка на това жълтите тигрови очи умееха да се превръщат в разтопено злато, когато Иван Алексеевич искаше да бъде обаятелен и да предразположи събеседника си. Генералът помогна на Настя да се съблече и с жест я покани в кухнята.

— Моля да ме извините, не съм се готвил предварително за посещението ви, така че вечерята е съвсем скромна.

— Нищо, не съм гладна. Само ако може да приседна някъде — смотолеви Настя.

Заточни седна на масата срещу гостенката си и внимателно я погледна.

— Не изглеждате добре — забеляза той. — Да не сте болна?

— Не.

— Трябва да възобновите разходките си с мен в почивните дни. Съвсем сте се оставили на мързела, Анастасия, не е хубаво.

— Иван Алексеевич, защо всички толкова се грижат за физическото ми здраве! Мама всеки ден ми опява да се храня правилно, вие пък искате да се разхождам и да дишам чист въздух.

Тя не съумя да се въздържи, така че думите й прозвучаха раздразнено и нервно, но генералът очевидно не се обиди.

— А какво неправилно виждате вие в това? — присмехулно попита той.

— Не, всичко си е правилно, само че защо никой не се грижи на човек да му е спокойно на душата, всички се тревожат най-вече за стомаха. Не ми обръщайте внимание, Иван Алексеевич, аз просто така си мърморя, то е от лошото ми настроение. А къде е Максим?

— Замина с приятели на почивка, ще карат ски.

— Ами училището? — учуди се тя.

— Какво училище, Настенка? Та той е студент, ваканцията им е до десети февруари.

— Ох, извинявайте — усмихна се виновно тя, — забравих, все не мога да свикна, че той вече не е гимназист.

Заточни сложи на масата хляб, шише с кетчуп, чиния с кисело зеле.

— Сега картофите ще се сварят, потърпете още мъничко. Между другото защо не се прибрахте вкъщи? Къде е мъжът ви?

— В Америка. В прекрасната далечна Америка, страната мечта за деветдесет процента от нашите съотечественици.

— Какъв е този сарказъм? — учуди се генералът. — Какво имате против Америка?

— Нищо. Абсолютно нищо. Но нямам и нищо за. Затова просто не разбирам какво толкова й е хубавото и защо всички така се стремят към нея. Мене например и планини от злато не могат да ме примамят там. Скука и еднообразие. И наоколо само чужди хора.

— Анастасия, днес не мога да ви позная. Не приличате на себе си. Какво ви е? Аз, общо взето, се досещам, че сте дошли при мен не защото сте гладна, а вкъщи нямате нищо за ядене. Нещо ви измъчва, искате да обсъдите нещо с мен… е, тогава какво ви възпира? Говорете. Нали затова сте дошли, а не за да хапнете варени картофи и кисело зеле в моята скучна компания, прав ли съм?

— Прав сте. Наистина искам да поговоря с вас, но езикът ми не се обръща.

— Няма страшно. Още повече че и картофите вече се свариха, сега ще похапнем и нещата ще потръгнат по-лесно. — Той сръчно изля водата в мивката, подсуши картофите и ги сервира в голяма плоска чиния. — Слагайте си, вземете си от зеленцето, с Максим сме го правили, този път стана чудесно. Може би искате да пийнете нещо?

— Не, благодаря.

Настя си сложи в чинията два вдигащи пара картофа и започна машинално да ги размачква с вилицата, вперила поглед в едно едва забележимо петънце на зеленикаво-синкавата мушама, с която бе покрита кухненската маса. Не й се ядеше, но приличието изискваше поне да се престори, че вечеря заедно с домакина.

— Иван Алексеевич, спомням си как веднъж ми казахте, че ако реша да напусна работата си, мога да разчитам на вашата служба — най-сетне събра кураж да започне тя.

— Кязах го. И сега мога да го повторя. Защо, имаме ли повод да се върнем към този разговор?

— Имаме. Вземете ме при себе си. Моля ви — изведнъж жално добави тя и тихо заплака.

Заточни мълчаливо стана и излезе от кухнята. Настя разбра, че той не понася женски сълзи, и се постара да се успокои, като вътрешно се проклинаше за слабостта и невъздържаността си. Но опитите да престане да плаче само накараха сълзите й да рукнат още по-силно, а на гърлото й застана буца. Тя отиде до мивката, пусна студената вода и изпи на един дъх цяла чаша, после наплиска лицето си. Постепенно гърлото й се отпусна, сълзите престанаха да се стичат по лицето й. Тя се избърса с кухненската кърпа, отново седна на масата и запали цигара. Почти веднага в кухнята се върна Заточни. Вероятно бе усетил цигарения дим и бе разбрал, че гостенката му вече не плаче.

— Успокоихте ли се? — сухо попита той. — Можем ли да продължим разговора си?

— Извинете, Иван Алексеевич, ще се постарая да се владея.

— Ще ви бъда признателен. Та какво ви се е случило? Гордеев ви напусна, дойде нов началник и вие сте успели да се скарате с него?

— Не сме се карали… Впрочем може и така да се каже. Във всеки случай той вече ме заплаши с уволнение. Но за едно сте прав — аз наистина не мога и не искам да работя с него. И много добре си спомням как ми казахте: ако вие, Анастасия, решите да си смените работата, обещайте ми, че първо ще се сетите за моята служба. Тогава ви обещах и ето че сега искам да изпълня обещанието си.

— Значи това било всичко? — позасмя се генералът. — Изобщо не искате да работите при мен, а просто се опитвате да бъдете честна и да удържите дадената някога дума? Похвално. Ценя вашата лоялност. Само че защо всичко това трябваше да бъде придружено от сълзи?

— Извинете. Сигурно съм уморена, а и грип прекарах на крак, нервите ми не издържат на напрежението. Май не биваше да идвам. Извинете ме за безпокойството.

Тя понечи да стане, но Заточни с бързо движение я върна обратно на стола й.

— Не ми играйте тийнейджърски игрички, Анастасия. Ах, толкова зле се чувствам, аз дойдох, а ти не ме разбра, искам да остана сама, по-добре да си вървя, не ме спирай, искам да умра. Само в онази крехка възраст това изглежда многозначително и на пръв поглед зряло, всички юноши и млади момчета минават през синдрома на Чайлд Харолд, а на вашата възраст това повече прилича на женска истерия. И тъй като ви познавам достатъчно добре, за да повярвам, че можете да се превърнете в истеричка, сега съм принуден да си направя извода, че се опитвате да скриете нещо от мен. Изобщо не искам да ставам довереник на вашите сърдечни тайни, те не са ми нужни, нито интересни. Но щом дойдохте при мен, значи сте искали да поговорим за нещо, а сега изведнъж сте решили друго. Съгласете се, нямаше да бъда старият детектив, когото познавате, ако оставя тази повече от странна ситуация да мине незабелязана покрай мен. Ако не сте забравили, ние с вас вече имаме зад гърба си една тежка епопея на взаимно недоверие и мнителност, но след като приключихме с нея, мисля, че нямаме поводи да не си вярваме. Е, какво ви възпира да започнем същинския разговор?

Настя потиснато мълчеше. Тя напълно съзнаваше колко прав е генералът, но същевременно изобщо не беше очаквала той да й заговори с такъв тон. Познаваха се от почти две години и нито веднъж през цялото това време Иван Алексеевич не се бе държал с нея толкова студено и рязко. С какво се бе провинила пред него? Нима само с плача си? Глупачка, защо дойде тук? Надяваше се на откровен задушевен разговор, на морална подкрепа, а какво излезе? Стана само по-лошо. Защо, защо е толкова непохватна, защо всичко й върви наопаки!

— Не ме гледайте с очи на болно куче, не се надявайте да пробудите у мен съжаление — продължи Заточни. — Моля да не ми се сърдите, че съм рязък, аз съм мъж и мога да ви бъда само приятел. Не се опитвайте да направите от мен близка дружка. Не ме бива за такава роля и не очаквайте да ви разпитвам за причината за вашите страдания, та после заедно с вас дълго и скучно да я разнищваме, поливайки я със сълзи и сополи. Или вие честно ми разказвате какво ви е докарало до състояние, близко до нервна криза, или си тръгвате, а аз оставам с убеждението, че ми нямате доверие и следователно можем да сложим кръст на нашето приятелство. Избирайте.

Настя изпита чувството, че участва в някаква чудовищна пиеса, чийто сюжет няма нищо общо с нейния собствен живот. Защо е седнала в този чужд апартамент, в апартамента на този съвършено непознат за нея човек, един висш ръководител от министерството? Защо е дошла? Какво е искала, какво е очаквала? На какво се е надявала? Че генерал Заточни ще започне да й бърше сълзите, да я утешава и успокоява? Току-що той й даде да разбере, че това няма да стане. Но нали тя не беше и разчитала на това. Много се надяваше, че разговорът с втория й баща ще й позволи да погледне трезво на ситуацията, така и стана. В края на краищата онзи час и половина, прекаран в пътуване от дома на родителите й до нейното жилище, тя беше почти спокойна и взетото решение да напусне отдела вече не й се бе струвало ужасно, страхливо и позорно. Но после се случи това, което се случи, и всичко казано от Леонид Петрович мигновено напълно изгуби своята ценност, тежест и убедителност. Колко струват съветите и разсъжденията, ако идват от човек, замесен във… Не й достигнаха душевни сили дори мислено да довърши фразата. И без това всичко беше ясно. Тя бе дошла при Заточни, за да се посъветва отново: да напусне ли или да не напуска. А той я посрещна на нож, сякаш я заля със студена вода. Защо? Какво толкова беше сторила?

Внезапно я обзе яростна решителност. Ами нека, нека сега се скара с генерала. Да, тя ценеше това приятелство, нещо повече — имаше момент, около два месеца преди сватбата с Льошка, когато почти се беше влюбила в Иван Алексеевич, да, този човек не й беше безразличен, той много пъти й бе помагал, но сега й беше толкова болно, толкова зле се чувстваше, че всичко останало в сравнение с тази болка й изглеждаше дребнаво и несериозно. Сега не й се струваше страшно дори да разруши приятелството си със Заточни. Какво й каза? Че тя има само два пътя — и й предложи да избира? Добре, така да бъде.

— Ами ако ви предложа вие да избирате? — каза тя, вдигайки глава. — Не искам да ви натрапвам своето решение. Вие самият какво предпочитате — да ви разказвам или да си тръгна? Изборът е ваш, другарю генерал.

Заточни се разсмя и неговите жълти тигрови очи мигом огряха всичко наоколо, разтопиха леда и стоплиха Настя със своята топлина — като две малки слънчица.

— Е, най-сетне! Най-сетне виждам онази Анастасия, която познавам и обичам. Вече си бях помислил, че никога повече няма да ви видя, че сте се преродили и сте станали скучно, плачливо, неуверено в себе си същество. Но не, вие отново вместо жалната усмивка ми показвате хищните си зъбки. Това ме радва. И тъй, чакам вашия разказ.

Настя също се усмихна в отговор, за миг изпита лекота и радост, дори сякаш убийствената болка се притъпи.

— Ами няма нищо особено за разказване, Иван Алексеевич. Искам да напусна отдела, наистина не мога да се сработя с новия началник. Но ме гризе едно чувство на срам. Надявам се, не е нужно да ви обяснявам във връзка с какво. Всъщност това е всичко.

— Е, учудвате ме, Анастасия — разпери ръце Заточни. — Не съм склонен да преувеличавам ни най-малко степента на собственото си влияние над вас. По-просто казано, давам си сметка, че аз далеч не съм главният и пръв съветник и приятел в живота ви. За мъжа ви е ясно, казахте ми, че не е тук, но нали имате на разположение и съпруга на майка ви? Винаги сте ми говорили толкова хубави неща за него! Защо не отидохте със съмненията си при него? И от него ли ви е срам?

— Да — излъга тя и почувства, че се изчервява. — Тоест не. Има нещо друго. Разговарях с него.

— Така ли? И какво ви посъветва той?

— Каза, че спокойно мога да напусна, че в това няма нищо срамно. Дори изказа предположения къде бих могла да отида.

— И какво не ви допадна в неговите съвети? Защо дойдохте при мен?

— Страхувам се, че Льоня не е съвсем обективен. Като всеки баща. Той иска аз да се чувствам по-добре.

— Ясно. Колко време вече работите с новия началник?

— Един месец. Тече вторият.

— И вече се предадохте? Не сте такъв човек, мисля.

— Знам. Тъкмо затова се срамувам.

— Добре, добре, няма да говоря за това, щом самата вие разбирате всичко. Бих искал да работите при мен — това е ясно. Но в момента нямам нито едно вакантно място.

— Значи такъв ми бил късметът — въздъхна тя. Радостното усещане, грейнало у нея заедно със слънчевата усмивка на генерала, угасна и болката отново изпълни цялото й същество. — Ще отида някъде другаде. Но ми се искаше да дойда при вас. Жалко.

— Не бързайте — спря я Заточни. — Та вие не сте дете, Анастасия, нима няма да потърпите два-три месеца? Някъде през април-май ще се отвори място, един от служителите при мен се пенсионира, тогава ще ви взема с удоволствие. Е, какво ще кажете?

— Не — тя отрицателно завъртя глава, — не мога да изтърпя толкова. Ще полудея. За мен всяка сутрин е мъчение, защото трябва да се насиля да ида на работа, при Мелник. Измъчих се, Иван Алексеевич, не мога повече. Сега съм готова да отида, където и да е, ако ще и да мия някъде чинии, само и само никога да не срещам Мелник.

— Ако поне малко ви интересува моето мнение — хладно произнесе генералът, — имайте предвид, че не одобрявам това. Вашата работа е сериозна и тежка, за нея човек трябва да има твърд характер. Ако сега проявите слабост и се предадете бързо, акциите ви много ще паднат в моите очи. И доста ще си помисля дали да ви взема при мен. И мога да ви уверя, че точно така ще разсъждават и другите началници, при които бихте потърсили работа. Разбира се, ако са свестни ръководители. А ако не разсъждават така, това ще означава, че са лоши началници и организират зле работата в своето поделение, набират какви да е хора, колкото да запушат някоя дупка. Дали самата вие ще искате да работите при такъв началник?

— Иван Алексеевич, с разума си признавам, че сте прав, но не мога да надвия себе си. Класически случай на свада между разума и сърцето.

— Лошо. Вие сте оперативен работник, нямате право на емоционални люшкания. Да не говоря, че нямате право нито на слабост, нито на страхливост. И не смейте да ми изтъквате, че сте жена. Никой не ви е довеждал насила в милицията, дошли сте сама и е трябвало да разбирате в какво се набърквате. С една дума, Анастасия, ако ви е нужен моят съвет по въпроса „да напусна или да не напусна“, аз смятам, че трябва да останете. Ако ли пък съветът ми не ви е нужен и решението ви е твърдо, единственото, което мога да ви предложа, е да почакате, докато при мен се освободи място. Става дума за около три месеца. И ако ми позволите, все пак ще ви дам съвет: потърпете, убедете се, че решението ви е правилно и не отивайте никъде, освен в моята служба, изчакайте при мен да се освободи място за вас.

— Благодаря — измънка Настя и посегна за чантата си, оставена на пода.

Всичко е ясно, всичко е казано. Време е да си тръгва. Краката и ръцете не я слушаха, както всъщност беше през всички дни напоследък, тя се движеше с усилие, почти не виждаше пода под краката си и постоянно се страхуваше, че ще се спъне. Генералът не я спря, излезе след нея в антрето и й подаде якето. Но преди да отвори вратата, се спря.

— Ще се вслушате ли в съвета ми? Ще почакате ли, докато бъда в състояние да ви взема при себе си?

Тя мълчаливо сви рамене. Как можеше да му обещае нещо, след като не знаеше какво ще й донесе утрешният ден?

— Този отговор не ме задоволява — настойчиво каза Заточни. — Искам да чуя по-ясен отговор. Три месеца, Анастасия, само три месеца, но пък ще работите при началник, с когото няма да имате проблеми. Ако избързате, рискувате да попаднете при някой друг като Мелник, от когото толкова припряно бягате.

— Не искам да ви лъжа, Иван Алексеевич, нищо не мога да ви обещая. Просто не знам.

— Какво не знаете?

— Нищо. Аз не знам нищо! Нищо!

Тя изхвърча от апартамента на генерала, като едва сдържаше отново бликващите сълзи. Заточни живееше на единайсетия етаж, но Настя не изчака асансьора, а заслиза по стълбите, като се държеше за перилата, хлипаше и със свободната си ръка бършеше сълзите от лицето си. Беше й много болно, чувстваше се смазана.

Загрузка...