Мъжът, жената и гладът

1.

Не казвам, че твоята Мавърка не е била трудна, но едва ли колкото Клаудия. Това момиче беше истински феномен. Ако имах инстинкт за самосъхранение, след като я видях изпаднала в онзи транс, щях да си плюя на петите; но нали съм любопитен, заинатих се да опозная тази жена, да я разбера и точно тук се прецаках… Не, вече ти казах, че по онова време ме бяха изхвърлили от института. Никога ли не си чувал за списанието на Висшия институт за изкуства? О, това беше голям скандал. Когато откриха „Бюрото за обмен на злато“12, публикувахме една статия… В действителност дори не беше статия, по-скоро се подигравахме на самите нас.

На едно място в нея разказвахме как горките индианци са отивали при Ернан Кортес, за да му връчат малкото злато, което са притежавали, а той им давал няколко джунджурии, с които туземците си тръгвали щастливи към домовете си, уверени, че са сключили невероятно изгодна сделка. Е, можеш да си представиш какво стана. Изгоря Троя, Рим и дори Александрийската библиотека, всичко наведнъж. Наказаха сума ти хора. Мен ме изхвърлиха, защото бях един от инициаторите и отгоре на всичко преподавател. Добре че не бях завършил медицина. Ако ме бяха изгонили от някоя болница, както се случи на един мой приятел, накрая щях да стана гробар или да ловя крокодили в Сиенага де Сапата. Но нали бях учил изкуство, станах занаятчия. Сега правя чанти и живея по-добре отпреди. И най-вече, имам зелено… Кой можеше да предположи? Като си помисля, само преди три години те опандизваха, ако те хванеха с долар в джоба. Но в тази страна е така. Това, което днес е забранено, утре — по волята и милостта на Светия дух — вече не е забранено. Или обратното. Именно това най-много ме ядосва — никога не знаеш за какво да се хванеш, живееш ден за ден, като внимаваш къде стъпваш, за да не паднеш в някоя дупка, дето предния ден не я е имало. Къде ти, приятел, трудно се живее в такова напрежение, сигурно затова има толкова самоубийства. Може би ако бедността беше еднаква за всички, щяхме да я понасяме по-леко. Лошото обаче е, че те карат да вярваш в едно, а после разбираш, че са те излъгали. По цял ден ти втълпяват, че всичко се разпределя по равно, а накрая се оказва, че някои имат всичко, защото именно те го разпределят, докато останалите умират от глад. Мамка му, приятел, англичанинът, който е написал онова за фермата, е бил истински гений. Нострадамус е нищо в сравнение с него. Ще ти кажа нещо като на свой човек, защото се познаваме от деца — да си се родил тук е все едно да си бил винаги затворен, вярвайки, че всичко е сиво, докато един ден някой пробива дупка в стената и виждаш, че светът има милиони цветове. Това си е травма, приятел. Направо да полудееш. Да ти повтарят постоянно, че останалият свят е гаден, че само твоят си заслужава труда, а изведнъж да се окаже, че дори не можеш да купуваш със собствените си пари. И ако не си чужденец, не си човек. Превръщаш се в пета категория гражданин. Не можеш да влезеш почти никъде, освен ако нямаш скапаните долари. Дори собствените ти плажове не са твои. Кажи ми, как да не си теглиш куршума?

2.

Накрая се беше случило. Би трябвало да го предвиди предната нощ, когато й се яви Индианецът, не поиска обаче дори да допусне възможността за някоя беда.

За разлика от Муба, която можеше да я навести по всяко време, Индианецът й се явяваше само в критични моменти. Беше го видяла за първи път в детството си, малко преди родителите й да загинат в злополука. Майка й току-що беше угасила лампата в стаята и бе затворила вратата, когато чудноватата фигура се понесе в полумрака сред играчките, направи й странни знаци, които тя не успя да разгадае, и накрая изчезна в гардероба. Два дни по-късно разплаканата й баба й каза, че вече ще живеят заедно.

Появи се отново няколко години по-късно, когато учеше в горния курс на гимназията, докато събираше тютюневи листа на бригада в Пинар дел Рио. Пак не разбра отчаяните жестове на призрака. На следващия ден именно тя имаше злощастието да открие трупа на едно момиче от бригадата, което се беше обесило в банята. Тогава заподозря за първи път, че Индианеца е вестител на лоши новини.

Сега се беше появил отново. Беше заспала и внезапно я събуди шум, сякаш някаква мишка лази по парче гласпапир. С ужас видя силуета, изникващ от вътрешността на стената, орловия нос и обсипаното с белези лице, което не беше забравила. Този мъртвец отпреди петстотин години отново й правеше знаци. Клаудия се запита дали не е ням, или може би мъртъвците приказваха на езика, който са говорели, когато са били живи. Ако беше така, навярно Индианеца знаеше, че е безсмислено да общува на език, който вече никой не помнеше…

Макар че беше очаквала това да се случи, дълбоко в себе си се надяваше, че ще й се размине, щом обаче пристигна в музея, видя няколко свои колеги да си шушукат в залата за кубинска живопис, но млъкнаха, когато тя се появи. После дойде разпитът, за да се уверят, че не е член на никоя от онези проблематични групи и че тя е просто една „неблагодарница“, критикуваща държавата, която й е дала всичко (с което беше изгубила правото си на мнение, помисли си тя, докато слушаше поученията) и благодарение на която беше завършила университета (да, след като предварително се бе заклела в послушание, съгласи се тя мислено). С други думи, гражданката не можеше да остане на работа в същия музей, където се съхранява културата на страната, която тя беше предала (интересна фраза, каза си тя, от устата на тези, които продаваха тайно националното културно наследство). Другарката… или по-скоро гражданката, имаше ли да каже нещо?

Край, бяха я убили. Беше мъртва за обществото, белязана, прогонена завинаги от собствения си клан. Беше по-лошо от заточение в Сибир. В отговор тя се обърна и излезе, без да се сбогува… за което по-късно съжали. Можеше да им каже толкова неща — шайка крадци, лицемери, задръстени глупаци, душевни педерасти, които ежедневно подлагат задника си на правителството. Акилес щеше да се изкефи на тази обида, вдъхновена — призна пред себе си Клаудия — от изрази, които той обикновено използваше.

Спря на ъгъла, като се колебаеше накъде да тръгне. Реши да потърси приятеля си, когото не беше виждала от два месеца. Последния път го завари ужасно потиснат, защото последната му любов, един пристанищен работник, го беше зарязал заради наскоро пристигнала от Гуантанамо едрогърда мулатка, която говорела, като поголовно гълтала буквата „с“ и замествала безразборно „л“ с „р“ (сведения, които й беше съобщил самият Акилес).

— Кажи ми, мила, как може човек да спи с някой, който ти казва „срънце мое“ вместо „слънце мое“? — беше я попитал той в пристъп на ревност.

Клаудия си помисли, че хората не лягат с някого, за да учат граматика, но предпочете да замълчи.

Сега изпитваше належаща потребност да го види. Неин ред беше да бъде потисната. Както се пееше в песента: „that’s what friends are for…“13. Особено приятелите като Акилес, помисли си тя с яд и съчувствие, вечно хленчещи същества, които ти съсипват малкото хубави дни в годината.

Беше събота. Щеше да го потърси в дома му. За разлика от другите си колеги, Акилес си беше издействал разрешение да работи вкъщи в петък и събота. Работата му, която вършеше с азиатско търпение от две години, се състоеше в класифицирането на монети и други китайски артефакти, които се трупаха с хиляди в една огромна зала. Изглежда, произхождаха от стотиците семейства, дошли на острова през втората половина на миналия век, които в по-голямата си част по-късно бяха емигрирали на север (кубински евфемизъм за Съединените щати), или бяха асимилирани от останалото население и се бяха смесили толкова, че чертите им сега се размиваха върху лица с по-тъмна кожа и с непривично светли за расата им очи.

Клаудия навлезе в лабиринта от улици, като четеше на всеки ъгъл имената, завещани от предишни столетия. Някой ден щеше да провери скритите в тях истории: „Десампарадос“14, „Вапор“15, „Амаргура“16… Тя самата си измисляше обяснения за тези имена. Улица „Анимас“17 сигурно е била омагьосано място, в което се скитали духовете на пиратите и убитите роби. Уличката „Суспиро“18 навярно пазеше някоя история за любов и отмъщение. „Лампариля“19 сигурно е била първата улица, осветена от стотици фенери…

Прекоси „Драгонес“, без да обръща особено внимание на редките коли, и зави по булевард „Рейна“, който наскоро отново бяха кръстили „Симон Боливар“, но безуспешно — хората продължаваха да го наричат със старото име. Вървеше под колонадите на оживената улица, която по-нататък се превръщаше в „Карлос III“ — нея също се бяха опитали да преименуват на „Салвадор Алиенде“ със същия резултат, — отмина „Амистад“, „Агила“ и „Анхелес“. Там зави наляво към „Естреля“. После продължи пътя си към „Райо“, където попадна в един подземен свят, изпълнен с опасности, изкушения и фантастични гледки — типове, които можеше да са престъпници или безработни нещастници; зловещи като катакомби къщи; жени с пищна гръд, които гледаха с еднакво безсрамие познати и непознати; прозорци, защитени с дебели железни пръчки; тълпи от полуголи и боси дечурлига; старци с дрипави дрехи и празни торби в ръце, напомнящи за жестокия виц за бабата, която се спряла насред улицата, погледнала празната си торба и се запитала: „Отивам на пазар или се връщам от пазар?“.

Най-сетне спря пред една олющена дървена врата и почука. Ирма, майката на Акилес, се показа на прозореца.

— Здравей, скъпа. Ако търсиш Акилито, той току-що излезе.

Тя се почувства разочарована.

— Знаете ли къде отиде?

— На площада, с приятеля си.

— Кой от тях?

— Някакъв нов. Не си спомням името му.

Клаудия кимна. Добрата женица, която приемаше без възражение положението на сина си и глезеше всеки един от приятелите му, бе изгубила навик да помни имената им.

— Привързвам се към тях — оплака се тя веднъж на Клаудия с поверителен тон, — а после, когато вече храня някакви надежди, вземат, че се скарат. Жалко. Все едно че губя син на всеки шест месеца.

Накрая реши да не се обвързва повече емоционално и да забрави имената им.

Клаудия прецени възможностите, които имаше. Щеше да й отнеме половин час, за да стигне пеша до катедралата. Друга възможност беше да чака автобус. Току-виж й излезеше късметът и минеше някой, който да я остави близо до пристанището или поне около Капитолия. Ако успееше да стигне до Централния парк, щеше да си спести половината път.

Тръгна обратно към „Рейна“. Щеше да хване който и да е автобус, който минеше оттам. Качи се на първия, знаейки предварително, че последната му спирка е до кръглата желязна ограда около Дървото на братството. Оттам трябваше да поеме по „Обиспо“ към Булеварда за пристанището. Бяха около десетина пресечки, но щеше да стигне по-бързо пеша, отколкото да чака друг автобус.

Тълпата изпълваше тази пешеходна улица, сякаш никога не беше правила друго от незапомнени времена. Потта се стичаше по телата, а виковете, вулгарните комплименти, смеховете и разговорите от балкон на балкон създаваха атмосфера, която би могла да бъде оприличена на странен празник, честван от гладни и обезумели хора.

Дори без да гледа улиците, Клаудия щеше да разбере, че е близо до катедралата поради видимото увеличаване на броя на чужденците в зоната. Когато зави по „Сан Игнасио“ по посока на малката улица „Чоро“, трябваше да си проправя път почти с блъскане. Човешкият поток бе придобил устрема на бързей, който всеки момент ще се спусне стремглаво между скалите.

Павилионите се притискаха един до друг на тесните тротоари, които бяха прохладни благодарение на големите старинни къщи. Този карнавал на занаятите винаги я уморяваше — дрехите от памук и лен, боядисани в патешкожълто, в тютюневозелено, във виолетово като изгрев в планините, в кървавочервено, в черно като бурна тропическа нощ, в оранжево като залеза на „Малекон“; тъмните дървени фигури, които имитираха пищните бедра и тънките талии на креолките; сандалите, които възраждаха забравените гръцки и римски модели, защото производителите им — почти всички възпитаници на училища по изкуства — ги заимстваха от учебниците си и превръщаха изваяните прасци на кубинските жени във въплъщения на прасците на някогашните средиземноморски обитателки… Клаудия съзерцаваше с възхищение тези крака, обути в древните сандали, и си мислеше, че пророчеството се е изпълнило и че изчезналата Атлантида е изплувала отново в този край на Карибите.

Докато търсеше приятеля си, тя се разходи сред сергиите до плочата, на която пишеше:

Само тя бе успяла да я разчете по време на следването си, когато научи, че буквата X трябва да се замести с J, а V — с U. Така разшифрова това странно струпване на букви, което я интригуваше още от детството й:

После провери, че маесе е старинната форма на думата маестро и че маестро де кампо означавало висш офицер в миналото. Клаудия никога нямаше да забрави следобеда, в който разреши загадката. Беше сигурна, че така се е почувствал Шамполион, когато успял най-после да разгадае йероглифите върху черния базалтов камък.

— Каква изненада, скъпа!

Обърна се, когато усети, че я дърпат за ръкава. Видя Акилес и един младеж, който я гледаше подозрително.

— Виж — каза Акилес, като измъкна спътника си от тълпата, която заплашваше да го завлече. — Запознай се с друг гръцки герой.

Клаудия ги гледаше с лека уплаха и недоумение.

— Казва се Патрокло… Па-тро-кло — раздели сричките, сякаш тя не можеше да го разбере. — Не ми ли завиждаш? Аз съм първият Ахил21, който се събира с Патрокъл след онези типове от „Илиада“.

Усмихна се, макар че не й беше до смях.

— Това е Клаудия.

— А, прочутата… — за първи път лицето на младежа се озари от усмивка. — Хей! Как не си се сетил досега?! Тя може да бъде девицата весталка.

— Разбира се! — възкликна Акилес. — С нея ставаме трима гърци. Херарда ще се пукне от завист.

— Ще бъде най-зрелищната Нова година в карибската история.

Клаудия ги върна към реалността:

— Слушайте, преди да продължите с плановете си, нека ви уведомя, че нямам призвание на весталка, и още по-малко на девица.

— Най-хубавото е, че ще можем да използваме имената си — продължи младежът, без да й обърне внимание. — Ахил, Патрокъл и Клаудия — двамата воини и весталката… Нали ще дойдеш?

— Къде?

— На едно събиране — измърка Акилес. — Само за близки и посветени.

— Благодаря, но не ми е до купони.

— Какво има?

Тя понечи да му разкаже, но реши, че глъчката на площада не подхожда на личната й трагедия.

— Сега не ми се говори.

— Ела вкъщи, когато решиш… А защо не дойдеш с нас? Търсим обици за Пати.

— За кого?

— За него — посочи той Патрокло.

Клаудия се подвоуми за миг, но после се отказа.

— По-добре да продължа. Трябва да се видя с един човек.

Разделиха се и тръгнаха в противоположни посоки — младежите към уличката между Музея на колониалното изкуство и къщата на маркиз Аркос, а тя — към оранжевите бугенвилии до старинния дворец на маркиз Агуас Кларас, в чийто портал сега имаше масички за гладните плебеи. Там обикновено се настаняваше Рубен.

След първата им среща се бяха видели още два пъти, и то винаги в дни на продажба. Не поиска да му даде адреса си, но не защото живееше в мизерна къща, а защото предпочиташе тя да го търси, когато имаше настроение за това. Малцина знаеха къде се намира стаичката й. Само двама-трима приятели и разбира се, съседите й.

Потърси го сред продавачите, без да погледне изложените стоки, сред които имаше от традиционни кухненски хаванчета до дървени скулптури, имитиращи африканско изкуство. Видя го, преди той да я види; разговаряше с една жена, която се двоумеше между две кожени портмонета. Приближи се едва когато жената плати.

— Каква изненада — посрещна я той с усмивка. — Не си отишла на работа днес или вече е много късно?

— Още е рано — отвърна тя, като пренебрегна първата част на въпроса.

— Ще останеш ли?

— Да.

— Изчакай ме, за да вечеряме заедно.

— Добре…

За изненада на Рубен тя седна да го чака под сянката на бугенвилията, като прояви изненадващо внимание към продажбите, пазаренето и въпросите на клиентите. Това никога не се беше случвало досега. Стана само два пъти, за да се разтъпче. Разхождаше се, без да се отдалечава много, а после се връщаше на мястото си. Рубен я наблюдаваше скришом. Опита се да разгадае изражението на лицето й, но не успя да разбере нищо.

Най-после настъпи вълшебният миг на тропика, в който светлината придобива огнени тонове, редуващи се със сините сенки; това е моментът преди свечеряване, който се повтаря всеки късен следобед, стига да няма циклон или буря. Купувачите започнаха да се разотиват или да губят интерес към стоката; продавачите затвориха огромните плажни чадъри и прибраха принадлежностите си. Когато Рубен се зае да слага чантите и портмонетата в количката си, Клаудия стана от мястото си и мълчаливо му помогна. Въпреки че учудването му нарастваше, той прие помощта й без възражения, сякаш беше най-естественото нещо на света. Прибраха всичко и отидоха при колата, където Рубен постави безбройните си катинари.

— Да вървим — подкани я той тихо.

— Не съм гладна.

— Какво?

Това наистина беше невероятно.

— Всъщност съм гладна, но нямам желание да ям.

Той я изгледа внимателно.

— Нещо се е случило.

— Да, но сега не ми се говори — погледна го с онова изражение, което го обезоръжаваше напълно. — След малко.

— Както искаш — после му хрумна нещо, за да я разведри. — Защо не отидем у нас?

Тя се съгласи.

Не беше далече, но се забавиха заради безбройните минувачи, ходещи по улиците, без да ги е грижа за колите, които се движеха бавно, с предпазливостта на натрапници в чужда територия.

Клаудия никога не беше идвала в жилището на Рубен. Знаеше къде живее, защото той й го беше показал веднъж, но така и не влезе. Беше жилищна сграда, подобна на хиляди други в Хавана. Първо се влизаше през входната врата, която гледаше към улицата. От там се минаваше по тъмен коридор с таван, укрепен с изгнили греди, а после се излизаше във вътрешния двор, заобиколен от покрити коридори, също подпрени на дървени колони — свидетелство за разрухата на един град, който потъваше по-бързо от Венеция, макар че беше издигнат върху твърда скала, наричана от жителите на острова „кучешки зъби“. Само че, за разлика от хилядолетния европейски град Хавана не потъваше по геофизически причини.

Клаудия и Рубен влязоха в сградата и заизкачваха рушащото се стълбище. По пътя си срещнаха момче с училищна униформа, две котки, които си оспорваха една мишка, двойка, която се натискаше без никакъв свян, и силно гримирано момиче, явно принадлежащо към новото поколение проститутки, които на острова наричат с красноречивата и еротична дума „ездачки“.

За разлика от останалата част на сградата, стаята на Рубен бе наскоро боядисана с вар. Изобилието от картини и кожени украшения, окачени на стените, й придаваше почти изискан вид. Вниманието на Клаудия беше привлечено от парче тъмна кожа с неравна форма, разделено на фрагменти с различни цветове. Всеки фрагмент представляваше любопитна плетеница от африкански символи, като онези, които се използват в ритуалите на Пало Монте22, а за посветените притежават магически смисъл. От долната част висяха снопчета ленти с черни и червеникави зърна.

— Завърших го преди половин година — каза Рубен, когато забеляза интереса й. — Щях да го продам на един чужденец, но после се отказах.

— Прекрасно е. Не съм предполагала, че от кожа могат да се правят картини с неравни краища.

Рубен я погледна изненадано.

— Никога не съм възприемал тази кожа като картина, но може би си права.

Клаудия вдигна очи към белия дървен таван, който беше толкова нисък, че можеше да го докосне с ръка.

— Там горе е спалнята ми.

Мнозина се бяха възползвали от високите тавани на колониалните сгради, за да построят втори етаж над главите си. Наричаха тези импровизирани конструкции наколни жилища.

През малкия балкон се промъкна свеж ветрец, идващ от пристанището.

— Още ли не ти се яде? — попита той. — Не обичаш ли спагети?

— От векове не съм яла спагети — отвърна тя уморено. — От векове не ям почти нищо.

Заеха се веднага да готвят. Рубен извади истински съкровища от хладилника си — домати, чесън, лук, дори парче шунка. Клаудия помогна съвсем малко. Само наряза лука, защото той не й позволи да направи нищо друго. Приготви й студена лимонада и я накара да седне до него.

— Аз ще готвя, ти само ще гледаш.

Въпреки че нямаше кашкавал, спагетите станаха много вкусни. Клаудия яде почти със сладострастие, докато дъвчеше хрупкавите парченца пресен чесън и докосваше с език меката шунка. После седнаха до балкона и се загледаха навън, където кипеше животът на града.

— Трябваше да уча във Висшия институт по изкуства, вместо да си губя времето в университета.

— Защо говориш така? — каза той, като внезапно изпита носталгия по живота си като преподавател. — Имаш добра работа. Докато аз…

— Не можеш да се прехранваш с история на изкуството — тя се поколеба, после добави: — Да не броим останалите неудобства. Ти поне си имал възможност да бъдеш преподавател и сам си решил да напуснеш.

Рубен прокара език по устните си. След срещите, които бе имал с Клаудия, предчувстваше, че може да й се довери.

— Не зарязах преподаването по мое желание.

Клаудия не каза нищо, но той почувства погледа й.

— Изгониха ме.

Мълчание. Напрежението се усещаше във въздуха.

— По политически причини.

Осмели се да я погледне. Не знаеше дали в очите й се четеше страх или възхищение.

— Не съм направил нищо особено — обясни той. — Само позволих да публикуват една критична статия за „обменното бюро за злато“.

Упоритото мълчание на Клаудия започна да го безпокои.

— Знаеше ли, че всичките скъпоценности и съдове, срещу които правителството даваше на хората вентилатор или скапана кола, после ги продаваха на милионери от чужбина срещу валута? Неща, струващи хиляди долара, се разпродаваха за стотинки…

Той внезапно млъкна, уплашен че е казал повече от необходимото. Не знаеше какво още да добави, затова отпи от чашата си.

— Днес ме изгониха от работа.

Сега той я изгледа, онемял от учудване.

— Станах неудобна, защото бях против продажбата на творби от културното ни наследство.

— Музеят продава картините си? На кого?

— Как на кого? На когото и да е, освен на кубинците… Бил ли си в залата за испанска живопис от деветнайсети век?

— Да.

— Може би ще я затворят.

— Защо?

— Защото картините вече ги няма. По-голямата част са извън страната.

Рубен я слушаше почти ужасен.

— Не мога да повярвам.

— Отиди в музея — отвърна му тя лаконично.

Падна и последната стена, която се издигаше между тях, въпреки че никой от двамата не осъзна това. Гледаше я как се люлее на стола, наследен от баба му — мебел от миналия век, която сам бе реставрирал. След последната фраза бе затворила очи, сякаш искаше да се откъсне от всичко и той неволно я оприличи на котка, която прави същото, когато се храни или позволява да я милват в знак на пълно доверие. В това отношение котката прилича най-много на нас, помисли си Рубен. Ние също затваряме очи, когато целуваме или ни милват, за да се потопим изцяло в удоволствието.

Ръката на Клаудия, която още държеше чашата с лимонада, докосваше неговата при всяко полюшване и той почувства как между телата им преминава електричество. Признанието беше оставило тайна следа, знак за единение. Помисли си, че отсега нататък ще приличат на дали клетва масони, защото двамата се бяха родили в странен момент, когато вярванията се размиваха и отмираха. Тази несигурност пораждаше взрив от емоции, предназначени да спасят вида, както става при останалите животни, когато надушат опасност — в присъствието на смъртта желанието за размножаване се засилва. А нима те не бяха животни, които също чуваха гласа на инстинкта?

Опита да устои на този любовен зов, толкова приличащ на мъчителния копнеж, под чиято форма се проявява плътското желание на този прекрасен и прокълнат остров. Веднага разбра, че е безсмислено. Никой от двамата не разбра кой помилва пръв и кой целуна втори; никой не успя да си обясни причината за порива, който ги накара да се съблекат, да потърсят и да слеят телата си.

Лимонадата се разля от масата върху тях. Дъжд, кисело-сладък като живота. Той облиза от гърдите й сладките капки и парченцата плод, а тя погали измокрения му от сока гръб. Той стана и отиде до хладилника, взе един портокал и го разряза на две. После изстиска всяка половинка върху тялото на Клаудия, докато то заприлича на ливада, обсипана с парченца плод и течност. Едва когато я намокри цялата, започна да ближе сока, покриващ я от лицето до краката. Той също затвори очи като котка, докато езикът му обхождаше колената и бедрата, заобикаляше венериния хълм и продължаваше по корема, гърдите, шията и лицето, след което отново се връщаше към все още недокоснатото място, където се беше събрала — като дъжд във вдлъбнатина — по-голямата част от сока. Вакхическа оргия, която ги опияни.

Беше не толкова любовен акт, колкото акт на облекчение. Двамата се отдадоха на игра, която беше антитеза на всичко научено от новините и от вездесъщите плакати. Насладата на телата им беше признание, че са създадени за живота, а не за смъртта. Страстта, изгаряща слабините им, беше най-доброто доказателство, че никакъв призив за апокалипсис не е валиден. Никой от тях не искаше „да умре за родината“ или „островът да потъне в морето“. Единствено жадуваха да заситят глада си за любов, без да се налага да искат разрешение.

Сирената на някакъв кораб изрева като звяр в нощта над пристанището, докато те ближеха соковете и телесните си течности, забравили да мразят един враг, когото никога не бяха виждали и който въпреки всичките лозунги беше все така неуловимо и несъществуващо създание.

3.

Отново бяха дошли. Оттук ги чувам толкова ясно, сякаш съм в двора, а не в леглото, откъдето виждам къс от небето. Винаги пристигат навреме, веднъж месечно. Приятно ми е да ги слушам, стига да не ми се спи, защото тогава ми пречат на съня. Днес обаче не е така. Днес искам да чуя как плътните им провлачени гласове призовават светците — свещените войнствени ориши, повелители на африканската джунгла, които са дошли в Куба, за да завладеят полетата и горите й и които още населяват ручеите и реките и пазят острова с пояса от вода, закрилян от самата Йеманджа… Какво да ти кажа, Муба, скъпа моя кръстнице на нощите ми? Какво искаш да ти кажа? Че го обичам? Не съм сигурна. Че се нуждая от ръцете му, които да избършат потта от гърба ми и лошите мисли от челото ми? Така е. С него потъвам в толкова гъст мрак, че пропъжда лошите духове около нас. В известен смисъл с него се чувствам в безопасност… или не толкова самотна. И ми е тъжно да го призная, защото смятам, че Рубен изпитва към мен чувства, каквито аз не изпитвам към него… Просто съм празна, Муба. Сякаш са ми извадили вътрешностите. Останах без сърце и без душа. А как да обичаш, когато нямаш с какво? Понякога ми се иска да съм като Урсула. Помниш ли я? Не съм я виждала, откакто отиде в манастира. Беше единственият човек, който ме разбираше; единственият, с когото можех да споделям. Не проумявам как е възможно двама души да са толкова различни и същевременно толкова приличащи си. От малки трябваше да пазим в тайна това, което виждахме, защото винаги ни се караха, когато им споменавахме за него. Именно тя те откри. Винаги съм смятала, че е по-голяма ясновидка от мен. Жалко, че реши да постъпи в манастир. Нямаше да се чувствам толкова самотна през всичките тези години. Смятам, че всъщност се е уплашила от способностите си; затова се укри там… Всичко я плашеше, Муба, дори животът. Аз останах навън, за да се изправя лице в лице с живота, докато тя предпочиташе да се крие. Понякога си мисля, че дори приятелството не си струва, щом накрая губиш всичко — и доброто, и лошото, но особено доброто, което никога не можеш да си възвърнеш. Уверявам те, Муба, че в това имам преднина пред теб — да си жив е по-лошо, отколкото да си мъртъв.

4.

Учеше се да оцелява по-бързо, отколкото предполагаше. Първите седмици след като се премести при Рубен, бяха истинско приключение. Първо се запозна с тайнствените типове, които го снабдяваха с необходимите материали за работата му — търговци от черния пазар, чукаха на вратата му предпазливо и се оглеждаха няколко пъти, преди да влязат. После с жените от квартала, които обявяваха контрабандната си стока открито. „Виж, Клаудита, снабдих се с тази дузина яйца. Искаш ли? Само за двайсет песо.“ Друг път някой чукаше по вратите, като викаше силно: „Долу е зарзаватчията!“. И тогава се чуваше тропот на крака, отваряне и затваряне на врати, сякаш беше връхлетял циклон, бързи стъпки по коридорите, а кучетата лаеха ожесточено, възбудени от човешката суетня. Клаудия също слизаше тичешком с останалите, като прекъсваше работата си по подготовката на няколко кожи. Когато той идваше от работилницата, вече имаше нови провизии, които иначе щяха да пропуснат.

Странен беше този свят на занаятчиите от Площада на катедралата. От една страна, търговията беше официално разрешена. От друга, трябваше да купуват суровините от черния пазар, защото нямаше друго място, откъдето да се снабдяват законно с тях. Беше полулегална професия; привилегировано, но опасно положение. Както винаги властите си затваряха очите за известно време — то можеше да продължи седмици, месеци или години — докато настъпеше Армагедон, който помиташе всичко. По-късно отново щяха да отпуснат въжето под натиска на протестите и потребностите на хората, а после отново да обявят търговията за незаконна. И така, вовеки веков. Амин.

— Месото пристигна!

Викът, нададен от дълбините на двора, се издигна към горните етажи.

— Тичай, скъпи…

— Разкарай се от пътя ми.

— На тази пък какво й става?

— Ей ти, повлекано такава, не ме предизвиквай. Не знаеш с кого си имаш работа.

— Голяма драка е тази жена!

Бяха обичайни фрази, които се разнасяха из сградата, особено в напрегнат момент като този — пристигането на месото с купони след закъснение от две седмици.

Клаудия чу трополенето, виковете и караниците. Този път обаче не си направи труда да слезе, защото беше сигурна, че опашката вече се вие зад ъгъла заради големия брой хора, които си бяха „запазили“ ред от предната вечер.

Отвори широко вратата на балкончето, за да проветри помещението. Беше потна и кожата й миришеше на боя. Или поне така й се стори. Щеше да си вземе душ. Е, душ беше силно казано. Щеше да влезе в малката баня, която ползваха с още десет семейства на етажа, със своята кофа с вода и празна ламаринена кутия, и щеше да се облива, докато се почувства освежена. Сапунът беше свършил. От четири месеца не бяха получавали. Ако имаше долари, щеше да купи няколко от дипломатическия магазин. Те обаче не принадлежаха към привилегированата каста, която получаваше пари от роднините си в Маями, а от две седмици Рубен не беше успял да продаде дори една гривна на някой чужденец. Поне щеше да си измие косата с шампоан… Е, и това беше силно казано. Беше смес, измислена от изобретателните кубинци, която се приготвяше с почистващ препарат, оцет, малко вода, захар и няколко капки одеколон, за да прикрие миризмата на оцета. Клаудия така и не разбра ролята на захарта във всичко това, но съседката, която й даде рецептата, й каза да я направи така, защото формулата й я била дала една нейна племенница, която учела химия, и захарта била съществена съставка в тази смес.

Отиде в стаичката с циментов под, изкъпа се и си изми косата с импровизирания шампоан. Минаваше три часът. Чу, че децата се връщат от училище, усети как червата й къркорят и си спомни, че не е обядвала. Щеше да хапне нещо, за да залъже глада, докато дойдеше Рубен.

Беше останала да живее при него и понеже не си намираше работа, двамата решиха, че тя може да допринася за семейното производство. Създадоха един вид гилдия, в която той беше майсторът, проектираше изделията, купуваше суровините, продаваше готовия продукт и беше главният отговорник за работата. Тя се превърна в негов чирак и навлизаше постепенно в занаята.

С все още мокра коса опипа парчетата кожа и установи, че са станали меки и еластични. Щеше да си изпържи едно яйце. Само едно, защото от дузината, която беше купила от Серафина, оставаха само пет, а никога не се знаеше кога отново ще има. Нямаше олио, но това вече не беше проблем. Някой — някой просветлен в тази благословена земя — беше открил, че обикновената, пълна с амеби вода, която понякога тече от крановете, замества отлично олиото, когато става дума да се изпържи яйце. Единственият проблем бяха ужасните пръски, но това беше за предпочитане пред вероятността яйцето да се залепи за дъното на тигана.

Приготви яйцето, като се прикри зад един огромен похлупак, който държеше като щит между себе си и котлона, сякаш се предпазваше от огнения дъх на дракон. Изяде го права, като топеше жълтъка с парче хляб — последното от всекидневната й дажба.

Зае се да почисти кухненския ъгъл, доволна, че няма да харчи от препарата за миене. Скоро Рубен щеше да се върне. След три месеца на съжителство беше свикнала с неустановеното му работно време, с допира на мазолестите му ръце и дори с депресиите му, с оплакванията и вечното му желание да потърси нещо различно, макар че той самият не знаеше какво точно търси, защото също като нея никога не бе могъл да надникне отвъд синия и еднообразен хоризонт около тях. Клаудия се беше вкопчила отчаяно в него. Беше единственият й спасителен пояс в океана. Двамата заедно бяха като Стив Маккуин и Дъстин Хофман в един „Синг-Синг“, заобиколен от вода23. Тя също мечтаеше да избяга. Някой ден щяха да измислят гениален план и щяха да бъдат свободни, щяха да опознаят света и да ядат яйца, пържени в олио, и спагети с много кашкавал…

Чу шум зад гърба си и се обърна, очаквайки да види Рубен. Високият полупрозрачен силует, застанал насред стаята, се оглеждаше наоколо, като че ли се опитваше да разпознае мястото. За миг се наведе, сякаш искаше да докосне парчетата кожа, но веднага след това отново обърна очи към нея. Клаудия изстена от тревога. Индианецът протегна утешително ръка, за да помилва нейната. Тя усети леден полъх на мястото, където сякаш я бяха докоснали полупрозрачните пръсти.

— Върви си — прошепна тя. — Върви си.

Той обаче все така протягаше ръце към нея, без да успее да я стигне, и я гледаше с кротките си, тъжни като на страдащо животно очи.

5.

Животът те прави мъдър, братле. Аз ли не знам това. Мисля, че завърших още един университет, след като станах месар, защото икономиката, която учих, не ми послужи за нищо. Дори смятам, че ме отдалечи от реалността, както казват психиатрите. Колкото повече курсове минавах, толкова повече осъзнавах, че тези книги нямат нищо общо с действителността около мен. Сякаш някой се опитваше да ме убеди, че слънцето е зелено, „зелено като палмите“, макар да виждаш, че е жълто. Опитваш се да повярваш, правиш какви ли не усилия, съсредоточаваш се, затваряш очи, най-после мракът се изпълва със зеленикави петънца, подобни на зелени еуглени, вече почти си успял, а когато отвориш очи… Нищо, то все така си е жълто като слънчоглед. Проблемът е, че хората са твърдоглави и не искат да признаят грешките си; затова продължих, докато се дипломирах. С други думи, когато завърших университета, бях като въшка, поредната от тълпата глупаци, зависеща от единствения работодател, който можеше да ми даде работа. В продължение на две години обикалях от канцелария в канцелария, като работех върху проекти, които не служеха за нищо, защото, когато предлагахме нещо по-смело, нещо, излизащо извън установеното, наставаше голяма суматоха, организираха се събрания след събрания, правеха се икономически анализи, преминаващи в политически и те обвиняваха, че си ревизионист… Писна ми. Идеше ми да изляза на улицата и да пратя на майната си всички, защото този адски натиск ме подлудяваше. Тогава се появи Тоньо. „И настана светлина“… Беше като в Библията, брат. Кълна ти се. В тази страна е по-добре да бъдеш месар, отколкото лекар. Всички те уважават, държат се добре с теб, готови са да ти решат всеки проблем, от запояването на спукана тръба до резервация за вечеря в „Ла Торе“. Знаят, че си човек е власт, че от теб зависи разпределянето на месото, златото на бедните. Добре че тук никой не вярва на глупостите, които публикуват в чужбина — че месото в консерва предизвиквало рак, че яйцата повишавали холестерола, че кожата на пилето запушвала вените, че това, че онова. Пълни глупости! Явно нямат истински проблеми. Искам да ги видя да говорят за диети, ако от четири месеца не са виждали бифтек и ако някои деца дори не са опитвали шунка, нито сланина, защото са едва десетгодишни, а тези неща изчезнаха от памтивека. Тук не се занимаваме с лиготиите на развития свят. Колкото повече хората гладуват, толкова повече холестерол искат. Казва ти го човек, който е вътре в тези неща. Теб, като приятел, мога да те уредя с каквото месо ти трябва. И не се тревожи за инспекторите. Познавам всички тарикатлъци, за да изнеса стоката, дори да идва преброена и претеглена. Класическият номер например е мократа хартия. Сигурно си я виждал. Не си ли забелязал как месарите мокрят хартията, преди да ти увият месото?… Не ставай глупав, приятел! Значи, мислиш, че е за да не залепва месото? Така ти казват, но истината е, че така тежи повече. Клиентът мисли, че му дават полагаемото му се, но ти взимаш от всеки по мъничко от дажбата му. След като минат двеста души, какво мислиш, че се получава?… С месото, което ни остава, живеем. Продавам част от него на черния пазар или управителката на дипломатическия магазин ми го заменя за нещо, което ми трябва. Останалото е за ядене. Иначе Лоренсито щеше да умре от анемия. Не, брат, няма да зарежа тази работа дори мъртъв… освен ако не стане чудо и не дойдат извънземните да ме отведат на друго място.

6.

Още беше млада, но тълпата от остригани до кожа момичета и от момчета с коса на опашка и с обици на ушите й подсказваше, че нейното поколение е изместено от друго, чийто начин на мислене й беше толкова чужд, колкото и външният им вид. За миг се почувства стара, но това усещане се разсея, когато Хилберто й прошепна:

— Тук има две места.

След два месеца ухажване Мавърката най-после беше приела поканата му. Тази нощ в Националния театър завършваше цикълът от рокконцерти, продължил няколко последователни съботи. Билетите се разпродадоха като топъл хляб, но Хилберто подкупи една служителка в театъра чрез нейна роднина, която пазаруваше от месарницата му, и се снабди с билетите срещу четири филета.

Погледна крадешком девойката — изглеждаше много поотпусната. Дали заради полумрака в залата, дали заради събраното множество, или заради културната значимост на събитието, но наистина имаше странно спокоен вид.

В залата настана лека суматоха, когато светлините започнаха да гаснат. Онези, които стояха прави, изтичаха да седнат на свободните места. Водопадът от звуци изпълни въздуха. Ошоси, оришата на лова, изскочи сред публиката. Трескавият ритъм на рока се опитваше да следва гласа на певеца, който имитираше възкресените древни песни на черните роби. Беше език, който малцина можеха да говорят, но всички разбираха със сърцето си. Там беше душата на последните поколения, към които принадлежаха Мавърката и Хилберто и останалите младежи, едва потискащи желанието си да скочат и да затанцуват по пътеките. Беше първична и възвишена като черен ангел музика. Младежите бяха възхитени, защото не ставаше дума за познати ритми — не беше нито румба, нито сон, нито конта, нито гуагуанко, нито онази странна симбиоза от кубински ритми, които някой бе нарекъл салса. Също не се опитваше да имитира чуждестранния рок, който сякаш беше еднакъв навсякъде. Този ритъм излъчваше магия. Беше съкровище, което се бе зародило там и някой ден щеше да се освободи от затвора си и да удиви останалия свят, както винаги се беше случвало с африканските мелодии, когато преминаваха през тайнствения филтър на острова. Подобно на млади магьосници в тайна лаборатория музикантите бяха постигнали онова, което изглеждаше невъзможно — да смесят рока и джаза с древната музика на робите, която бе запазила девствеността си в продължение на векове… Афрокубински рок — това беше простичкият наслов на хармоничната катедрала, където барабаните бата и електронният синтетизатор се сливаха с песните йоруба.

Публиката едва потисна възклицанията си. Сега на сцената излизаше онзи хилядолетен негър, последната крепост на африканските гласове, пристигнали на кубинския бряг. Умееше да пее както никой друг еротичната песен на джунглата и да подема мантрическите химни, които бяха завладели страната. Докато пратеникът на боговете пееше, всички сдържаха дъха си. Когато напусна сцената, остави след себе си вълна от вълшебство. Сякаш самият Елегуа беше отворил пътищата към отвъдния свят. Оришите започнаха да се появяват, привлечени от култовите му мелодии — жестоката Оя, която властва в гробищата; Шанго, неустоимият негър с прекрасния фалос, който привлича жените с усмивката си; андрогинът Обатала, който е изваял всички човешки същества; Огун, сприхавият бог на минералите, чийто гняв може да уталожи единствено Ошун, най-красивата ориша, прелестната мулатка, когато му показва сладостите на света между бедрата си…

Концертът завърши, но вълшебството продължаваше да се носи над присъстващите, които напуснаха театъра като зомбита в транс. Вятърът, който люлееше дърветата, им помогна да се отърсят от вцепенението.

Хилберто и спътничката му тръгнаха по „Прадо“ — знаеха, че е безсмислено да чакат автобус при морето от хора, които плъзнаха към близките спирки.

— Каня те в „Копелия“.

— По това време? Ти си луд! Сигурно има огромна опашка. Предпочитам да се прибера.

— Трябва ли да ставаш рано?

— Не. Защо?

— Какво работиш?

— Нищо. Нямам работа.

— Е, по-добре е да си безработен, отколкото да работиш на място, където превръщат живота ти в ад.

Мавърката го изгледа подозрително.

— Защо го казваш?

— Защото вече минах през това.

Забеляза, че тя леко се отпусна.

— Защо мислиш, че зарязах икономиката?

Тя мълчаливо изчака да й обясни.

— Искаха екипът ми да оправи една каша, която някой беше забъркал, но винаги, когато предлагахме нещо, ни казваха, че решението е буржоазно.

Тя се разсмя.

— Отиваме ли в „Копелия“?

Хилберто я погледна с изненада.

— В „Копелия“?

— Стига поканата ти да е още в сила.

Той продължи да я гледа, но почти веднага реагира.

— Още е в сила.

Изобщо не разбираше тази жена.

7.

Още един неудачник. Още един недоволен от живота. Още един, който може би заслужаваше доверието й. Може би. Не успя да избегне употребата на това заклинание. Тези може би, с които сме израснали, са коренът на несигурността ни. В действителност никога не се осмеляваме да направим каквото и да е, защото нещата може да станат още по-зле, отколкото са, и така живеем, с тези може би, надвиснали над главите ни като меча на някакъв шизофреничен Дамокъл.

При все това трябва да бъда предпазлива. Не че Хилберто изглежда опасен, по-скоро прилича на готин тип. Само че съм станала истинска параноичка. Бях вече такава и преди да родя, но сега съм параноичка през цялото време. Разумът ми се крепи на тънка нишка. Оцелявам благодарение на дребните неща, които нарушават рутината, като разходките ми с Хилберто. Разведряват ме. Сега знам, че постъпих добре, като приех поканата му за концерта — първото ни официално излизане. Оттам отидохме в „Копелия“, рая на сладоледите… Или поне беше такъв преди години. Най-невероятните сладоледи се появиха там, както и най-екзотичните комбинации — портокалово-ананасов (с парченца от тези плодове), леден кокос (истински оргазъм, сервиран в половинката от черупка на кокосов орех), карамелов (с вкус на сок от захарна тръстика), мускатов (със стафиди), сметанов с ром (предпочитан от любителите на алкохола), тути фрути (с цветен желатин), с канела (който подпомага менструацията)… Спомням си също за онези, които имаха неповторим вкус — на малц, праскова, кафе, бадем. Да не говорим за съчетанията, които възбуждаха и най-фригидната жена. Умирах за шоколадовите сладоледи — шоколадов с орехи, шоколадов с бадеми, шоколадов с малц, с парченца шоколад. Каква наслада! А специалитетите… „Туркино“ с ложето си от целувчен кейк, обградено от два сладоледени хълма. „Трите грации“, който се състоеше от три средни топки, увенчани със захарен фондан и залети със сироп. „Банана сплит“ (доста порно на вид), който съдържаше банан с две сладоледени топки. „Суеро“ — чаша със залят със сироп сладолед, толкова гъст, че човек с труд пъхаше лъжичката в него. „Копа Долита“, с крем карамел и две топки сладолед… Сега, когато се замисля, имаше безброй от тези комбинации с плод или сладко в средата, и две топки сладолед отстрани. Дали това не е било синдром на еротична фиксация?

Спомням си, че по време на следването си се запознах с един американец. Посещаваше острова, откакто бе изоставил живота си на хили и бе решил да опознае Третия свят. Обожаваше кубинските сладоледи и се кълнеше, че всеки път, когато опитвал мелбата с бадеми в „Копелия“, имал „пътуване“ без странични въздействия (бил се отказал от ЛСД-то преди единайсет години). След първата лъжичка обелваше очи, вдигаше лице към небето, а после започваше да издава едно непрекъснато „ммм“, което приличаше на хиндуистка мантра.

В тази сладоледена къща по едно време имаше над петдесет вида сладолед, но всичко това принадлежи на праисторията. Днес са останали едва четири-пет за кубинците, които трябва да сядаме долу, на масичките на открито, защото салоните горе са за чужденците. Там разнообразието е по-голямо, макар че не е като по време на златната епоха на кубинския сладолед.

Разбира се, опашката беше километрична. Чакахме два часа и половина, докато ни обслужат. Имаше шоколадов и с ванилия. Поръчахме си по една салата — пет топки с шапчици от захарен фондан и заливка със сироп, стичаща се в чинийката, по две вафлени тръбички. Имах късмет — сложиха ми три. Допускаха се само две, но понякога сервитьорките — от бързане или от умора — грешат.

После се разходихме по „Рампа“. Стигнахме до „Малекон“ и продължихме да вървим до Булеварда на пристанището. Чувствах се така, сякаш отново бях в гимназията. Не си спомням за какво разговаряхме — за всичко и за нищо. Какво удоволствие беше да забравиш къде живееш и дори как живееш.

Може би моят приятел хипи имаше право за това, че сладоледите в „Копелия“ са халюциногенни. Колко глупости изрекохме! Въпросът, който отприщваше бълнуването, беше: ти какво щеше да правиш, ако всичко беше различно? Загадката на моето поколение. Опитвала съм се много пъти да отговоря на този въпрос, но никога както онази вечер.

Ако всичко се променеше, бих могла да си имам мой собствен дом, мажа къща с градина с рози, които нямаше да загинат поради липса на тор, и плодови дръвчета в двора — манго и мамея, от които щях да правя млечни шейкове, защото млякото вече щеше да се продава свободно и всички щяхме да можем да си купуваме колкото искаме.

Ако всичко се променеше, бих могла да открия магазин, в който да продавам риба и всякакви колбаси и… Как се казваха онези цилиндрични меса, които приличаха на препържен бекон, но не бяха толкова тъмни? Да видя дали ще си спомня! Шунка? Не. Гърди? Също не. Кървавица? Точно така!… И много кървавица, и скариди, и лангусти и щях да ги продавам евтино, така че всички да могат да купуват и децата никога да не страдат от анемия.

Ако всичко се променеше, щях да мога да си купувам дезодоранти, от онези, които миришат на трева и цветя и когато се пръскаш с тях, са толкова студени и освежаващи, че се чувстваш като Грейс Кели, обгърната в тюлове.

Ако всичко се променеше, щях да посетя Далай Лама и щях да го помоля да ми каже като на съмишленик истината за прераждането, за да видя дали съм сторила нещо лошо в някой предишен живот и да проверя дали следващият ми ще бъде по-лек.

Ако всичко се променеше, щях да отида веднага в музея „Прадо“, за да видя „Менините“, които една моя приятелка видя, когато замина за чужбина и поиска политическо убежище. За малко щяла да припадне, получила синдрома на Стендал — това е потресът, в който човек изпада, когато види прочуто произведение на изкуството.

Ако всичко се променеше, щях да си купя всяка книга, която прочетох скришом, и щях да имам пълните произведения на Варгас Льоса и на Милан Кундера, и на Мануел Пуиг, и на Анаис Нин, и на Мухика Лаинес, и цялата поредица еротични класици от „Вертикална усмивка“, от „Акал“ и „Ръцете на Лукас“.

Ако всичко се променеше, щях да отида в Египет и щях да копая между краката на сфинкса, за да видя какво има в онази загадъчна камера, която така и не успяват да отворят и която според Едгард Кейс крие тайни, способни да променят историята, и да разбера дали е вярно това, което говорят за Куба — че е наследила кармата, оставена от атлантите, и затова сме в това положение, докато не изкупим всичките си грехове, но ако се държим добре, някой ден островът ще се превърне в рай.

Ако всичко се променеше…

Така продължихме през останалата част от пътя, като си мечтаехме за невъзможни неща, които не решаваха нищо, но бяха добър начин да се освободиш от напрежението и да избегнеш стреса. След тези игри винаги вярвам, че светът е по-хубаво място. Чувствам се така, сякаш съм изпила коктейл с диазепам.

8.

Мавърката се приближи до леглото, където синът й упорито дъвчеше една калъфка, и му пъхна шишето с биберона в устата. Той започна да го смуче и тя се почувства щастлива.

— Добре че родих скоро.

Нубия я погледна с недоумение.

— Защо?

— Помниш ли Паула, съседката ми?

— Да.

— Близнаците й навършиха седем години миналата седмица и изгубиха правото на мляко. Паула направо е откачила. Вчера ми призна, че смята да спи с управителя на един магазин, за да й дава по два-три литра седмично.

Положението се беше влошило. Потискащата жега, социалното недоволство и епидемиите, дължащи се на недохранване, присъстваха неизменно в ежедневието. Както винаги обаче, всичко това се случваше под сурдинка. Така или иначе хората продължаваха да живеят по някакъв начин.

Всеки следобед Нубия и приятелката й сядаха на приказки, защитени от влажните и хладни стени на стаичката, в която живееше Мавърката. Този следобед обаче бяха решили да нарушат рутината и отидоха в сградата, където живееше Нубия.

— Ако поне излизах с някой мъж — оплака се Нубия, — щях да имам известна утеха.

— Мъже с лопата да ги ринеш.

— Да, но моят вкус е особен.

— Твоят случай е достоен за изследване — Мавърката замълча, за да оправи биберона на момченцето. — Ако някога ми хрумне да уча психология, ще те използвам за дипломната си работа.

— Не преувеличавай. Тази страна е пълна с къде по-странни от мен жени.

Над града се разнесе далечна гръмотевица. Вятърът почти незабележимо се промени и слънчевата светлина избледня.

— Колко е часът? — попита Мавърката.

— Шест и петнайсет — отвърна Нубия, надниквайки под леглото, откъдето се разнасяше дрезгавото тиктакане на стария будилник.

— Толкова е рано, а вече съм гладна.

— Е, днес мога да ти предложа само последното изобретение — бифтек от кора на грейпфрут. Ако искаш, ще ти дам рецептата.

— Благодаря ти. Сигурно е отвратителен.

— По-скоро ми благодари, че не ти предлагам бифтек от бърсалка за под.

Мавърката я изгледа.

— Това е метафора, нали?

— Кое?

— Това за бифтека от бърсалка за под.

— Каква ти метафора! Да не мислиш, че правя поезия от глада? Би трябвало да съм откачила.

— Тогава ми обясни.

— Наистина ли не знаеш?

Мавърката поклати отрицателно глава.

— Та цяла Куба го знае…

Момченцето изпусна биберона и опита да се обърне в леглото.

— Знае какво?

Майка му го постави да легне по корем и започна да го потупва по дупето, за да го приспи.

— Историята. Случило се малко след като отвориха „Сиърс“…

Имаше предвид едни стари помещения, които бяха принадлежали на американската верига от универсални магазини „Сиърс“. В продължение на години сградата, която още се издигаше в близост до Капитолия, беше използвана за склад. Внезапно се разнесе новината, че там ще отворят голям супермаркет, където ще продават — о, чудеса — свободно, с една дума, без купони, всякакви хранителни продукти, които бяха само за износ или се предлагаха на туристите: мармалад от манго, консерви с кълцано месо, сок от ананас и гуанабана, настърган кокос в сироп, каракуда, сирене „Грюйер“, пръчки от гуаяба, филе от калкан, портокалово сладко… Именно тогава много млади хора видяха за първи път храни, принадлежащи към традиционната кубинска кухня, за които бяха чували от разказваните като легенди истории.

Магазинът отваряше на обяд, но опашките започваха от шест часа сутринта. Цените бяха високи, но гладът беше по-силен от тях. Постепенно разписанието на опашките се изтегли по-рано. Човек трябваше да отиде в пет сутринта, после в четири и половина, после в три… Семействата започнаха да дежурят на смени. Например бащата можеше да отиде в два след полунощ, а към осем да бъде сменен от сина, който на свой ред да бъде сменен от майката половин час преди полицаите — с пистолет на колана — да махнат тежката верига и да започнат да пускат хората на групи от по двайсет, по трийсет души или по колкото те решаха.

Мнозина припадаха по средата на опашката — от глад, от жажда или от дългите часове на чакане под яростното слънце. И точно оттук започваше разказът на Нубия.

Един ден някой казал, че на няколко пресечки оттам някакъв мъж продавал хляб с бифтек на относително умерена цена. Веднага неколцина души от опашката се мобилизирали. Отишли на посочения адрес — като предварително обяснили на чакащите след тях, че няма да се бавят — и се върнали със съответните пакети, което накарало онези след тях да направят същото. Бифтекът доста трудно се дъвчел, особено заради жилите, които оставали между зъбите; може би — предположили някои — защото ставало дума за нискокачествен продукт, шкартиран от преработвателното предприятие.

— След петнайсет дни арестуваха мъжа — каза Нубия, докато местеше вентилатора, за да разхлади детето. — Но не можаха да го обвинят в престъпление срещу държавата, защото се установило, че между филиите е нямало месо, а парчета от бърсалка за под. Наложило се да го обвинят в „измама“.

— Но как може да се сбърка парцал с бифтек? Това е невъзможно!

— Ти само виж моя бифтек от грейпфрут.

Нубия се доближи до малката печка.

— Погледни, това са грейпфрутите, които купих от китаеца… Всъщност корите — тя й ги показа. — Сварих ги малко, за да омекнат. Сега ще ги поръся с много лимон и с малко оцет, за да им отнема горчивината, ще ги изпържа в олио и готово.

— Извинявай, Нубия, но това сигурно има ужасен вкус.

— Не се оплаквай, за да не ти сервирам парцал.

— Още не си ми казала какво е направил онзи тип, за да накара хората да му повярват.

— Не е било много трудно. Месото, което ни продават, не се различава много от бърсалка. Има жили и е нарязано на тънки парчета.

— Но вкусът…

— А, формата и съдържанието. Маркс сигурно щеше да е щастлив да живее на това място. Щеше да открие нови философски противоречия, за да разшири теориите си за историческия материализъм.

— Нубия, не ставай лоша.

— Добре — тя постави една от корите във врящото олио. — Сега ще ти обясня…

И Мавърката чу прехласната тази приказка от „Хиляда и една нощ“.

Първото условие е да имаш душа на артист. Трябва да знаеш как да нарежеш бърсалката по такъв начин, че да прилича на филе: с неравномерни краища, наподобяващи бреговете на някоя страна. Най-добрите контури са онези, които са много неравни, като на Великобритания или Скандинавския полуостров. За да се постигне това, се изискват известни географски познания, поради което е препоръчително човекът, приготвящ ястието, да притежава някаква обща култура. По този начин видът на предполагаемата храна ще добие необходимата визуална изтънченост, която случаят изисква.

След като се постигне желаният ефект, парчето се сварява, за да омекне, и се оставя два-три дни в смес от оцет и лимон, за да придобие кисел вкус, предназначен да измами небцето. Добре е да се добавят чесън и лук в момента на пърженето — това придава неповторим привкус.

Не е препоръчително да се сервира отделно. Най-добре е да се скрие между две филии хляб съгласно рецептата, измислена от непознатия майстор. Хлябът е необходим по две причини. На първо място, защото допълнителният вкус на нещо, което наистина е храна, ще засили илюзията за вкус. И на второ място, защото двете филии хляб ще създадат необходимата бариера, която ще попречи на окото — което се мами по-трудно от небцето — да различи мистификацията.

Това ястие — достойно да попадне в Гинес заради големия брой хора, които е успяло да измами — не е обаче единственото сред групата твърде оригинални рецепти, появили се на острова в края на XX век.

Друго голямо изобретение е пикадильо24 от бананови кори. Тук още веднъж се проявява геният на кубинеца, способен да преобрази отпадъците от тропически плодове в рециклирана храна; похвално усърдие, което за съжаление още не е получило подобаващо признание от страна на световните екологични организации.

Рецептата за готвене на това растително пикадильо е следната: вземат се няколко кори от зелен банан, от сорта, който на острова наричат „мъжки банан“ (от него се приготвят прекрасните пържени банани), за разлика от плода банан, който се яде суров. Обелките, които преди се изхвърляха, сега представляват нов продукт, предизвикал революция в кубинската диета. Първо се попарват във вряща вода, за да омекнат. После се мелят, все едно че са месо. Получената маса се подправя с чесън и лимон и се готви с обилно количество доматена паста (ако има такава), която ще й придаде необходимия червеникав цвят, за да създаде илюзията, че става дума за пикадильо или мляно месо. За разлика от бифтека от бърсалка, пикадильото от бананови кори може да се сервира открито, евентуално с гарнитура от ориз (в случай че има) или с някакъв зеленчук (в още по-трудния случай да се намери такъв).

Съществуват и други подобни деликатеси — всичките също толкова живописни и типични за страната. Жалко, че не ги показват на туристите.