Мъжът, жената и гладът

1.

По същото това време изпаднах в депресия и истината е, че не знам защо — Клаудия беше при мен, долари не ми липсваха. Предполагам, че е било от постоянното напрежение, в което живеех. Трябваше постоянно да се крия, за да си доставям материалите. Всички купувахме контрабандно и изглежда, на никого не му пукаше от това, но аз винаги съм имал нещо като сигнална лампичка в ума си, която светва в случай на опасност. Въпросът е, че бях толкова щастлив въпреки депресията, че не й обърнах внимание. Поради тази причина ме изненадаха. От Държавна сигурност дойдоха вкъщи призори. Бяха десетина типове с вид на каратисти. За щастие и за нещастие Клаудия я нямаше. Преди седмица беше заминала за Лас Виляс, за да посети една болна леля. Казвам за щастие, защото благодарение на това хванаха само мен и също за съжаление, защото не успях да се сбогувам. Бог знае какво щяха да й кажат съседите. Макар също да не знам дали в квартала някой е видял нещо, отведоха ме в четири сутринта. Освен това Клаудия беше толкова необщителна, че дори не си я представях да чука от врата на врата, за да провери какво се е случило с мен. И досега не знам какво е станало. Може би се е уплашила, затова не се върна… Нямаше начин да я потърся, защото не знаех къде живееше, преди да се премести при мен. Никога не ми каза, а и за какво да я питам? Само знам, че живееше в района. Нищо повече. Прекарах две години в затвора, въпреки че у мен намериха само двайсетина долара. Добре че държах парите в един тайник. В него имах около петстотин гущера. Само Клаудия знаеше за него и единствено това ме утешаваше, когато ме вкараха в затворническата кола. Най-много ме беше яд, че не можах да й оставя бележка. Как да кажа на полицаите, че живее при мен? Щяха да я издирят и да затворят и нея за съучастничество. И между другото се спаси на косъм, защото, докато обискираха, намериха дрехите й. Наложи се да им пробутам историята за жена, която съм прибрал да живее при мен и която се оказала проститутка, че съм я заварил с друг и че тя и мъжът са избягали, защото съм ги подгонил, за да им искам сметка, че аз съм мъж на място и никой не може да ми погажда такива номера и че оттогава жената не е идвала дори за да си прибере вещите… Мисля, че дори ме съжалиха; поне престанаха да ме разпитват повече за нея. Когато обаче излязох от затвора и се върнах вкъщи, Клаудия я нямаше. Дрехите й бяха на същото място, където ги бяха оставили полицаите. Точно това ме изпълни с лошо предчувствие. Потърсих в тайника и какво мислиш? Парите бяха там. Всичките. Жената от комитета25 ми каза, че полицията запечатала вратата същата сутрин и оттогава никой не бил влизал. Не била виждала Клаудия… Мамка му, ако бях предполагал какво ще се случи… Ако не бях погълнат така от нея, може би щях да взема предпазни мерки. Не, приятел, не я обвинявам. Достатъчно търпя депресиите ми, дори аз не се понасях. Може би затова ме е зарязала. Когато е видяла, че вратата е запечатана, сигурно е решила да се махне и да започне на чисто… А колко я търсих! Мисля, че няма улица в Стара Хавана, където да не съм питал за нея, но нищо. Сякаш потъна вдън земя. Понякога си мисля, че съм си я измислил, и нея, и света й, който не разбирах и за който тя не искаше да говори с мен. Можеше по цели дни да работи с кожите, без дума да продума. Готвеше, пазаруваше и се държеше като нормален човек, но винаги витаеше из облаците. Когато започваше да прелиства книгите си за изкуство, можеше с часове да съзерцава снимките на гръцките амфори. Или четеше онзи роман на Бредбъри и ми разказваше колко обича да си се представя като марсианка, която докосва старите книги и страниците започват да говорят. Беше научила наизуст няколко глави, за да може да ги рецитира със затворени очи. Толкова пъти съм я слушал, че за малко и аз да стана марсианец. Главите, които най-много обичаше да повтаря, разказваха за канали, в които тече вино, и за кораби, теглени от птици… Приятел, не знам дали беше луда, или беше просветлена, но онези марсиански рецитали ме подлудяваха. Трябваше начаса да й съблека дрехите, защото не можех да се сдържам. Може би и аз откачих. Предаде ми лудостта си чрез осмоза, както правят чехълчетата. Мислиш ли, че тези неща са заразни?… На мен трябва да ми издигнат паметник. Като на мъченик. Какъв гаден късмет имах! Да се влюбя в една луда, която ми скапа скапания живот!… Направо ме съсипа, защото съм единственият мъж на света, когото научнофантастичните филми възбуждат.

2.

Клаудия пристигна към два след полунощ и видя страховитото известие, залепено на рамката на вратата и обсипано с печати, подписи и предупреждения. Стоя вцепенена няколко минути под бледата светлина на нащърбената луна, която осветяваше двора и балконите на сградата. Един мъж мина покрай нея, но беше толкова пиян, че дори не я видя. Клаудия не си направи труда да разпитва за случилото се. Не беше необходимо.

Още в болницата, където лежеше леля й, прочете новината в един вестник отпреди четири дни. Заглавията гласяха, че операция „Врабец в мрежата“ е била успешна. Само за една сутрин бяха арестувани стотици занаятчии и хора, работещи за собствена сметка: лица, които произвеждаха различни стоки — обувки, дрехи, чанти, както и такива, които ремонтираха електроуреди, като хладилници и ютии, водопроводчици, дърводелци и други подобни. Съобщението във вестника известяваше, че „престъпниците, които са се обогатявали за сметка на народа“, били предадени на разположение на съдилищата.

Разтреперана, Клаудия прочете обширната уводна статия. Искаше й се да се обади по телефона, но в градчето подобен лукс не съществуваше; не можеше да се върне, защото състоянието на леля й беше тежко и нямаше кой друг да се грижи за нея. Бе принудена да остане още двайсет дни в очакване старицата да се подобри и да я изпишат от болницата.

След три седмици, през които не можеше да си намери място от тревога, най-после успя да се върне в Хавана. Пътуването с влака, чакането на такси и изкачването по стълбите на жилищната сграда й се сториха най-дългите в живота. За малко да припадне, когато установи, че предчувствието й се е оказало вярно. Там бяха хартиите с печати и подписи, които препречваха достъпа до жилището. Едва тогава си спомни за появата на Индианеца няколко дни преди да получи телеграмата от Лае Виляс.

Не се опита дори да разбере в кой затвор е. Предположи, че полицията е оставила указания да бъде уведомена веднага щом тя се появи. Със свито сърце и с пътническата чанта в ръка напусна сградата. Запъти се към старото си жилище, което беше на двайсетина минути оттам, като често се спираше, връхлетявана от необясними пристъпи на неразположение. За щастие си беше взела всичките ключове, включително и този от стаята си. Беше толкова изтощена, че се просна на голия дюшек облечена, но не заспа веднага. Стоя известно време загледана в небето през прозореца, докато призори сънят я обори.

Събуди се с неприятно чувство на гадене. Отвори чантата си. Имаше само тристата песо, които леля й бе настояла да вземе, и петдесет долара (скрити в подплатата на портмонето), които Рубен й беше дал за спешни случаи… Спомни си за тайника, където той криеше доларите, и се запита дали полицията го е намерила. За момент й мина мисълта да се върне призори, да отвори вратата и да вземе парите и вещите си; осъзна обаче, че няма да се осмели. Веднага щом от Държавна сигурност откриеха, че някой е счупил печата, щяха да потърсят виновника и тя щеше да бъде главната заподозряна. Разбира се, нито един съсед не знаеше къде живее, но винаги можеха да доведат страховитите си кучета, които щяха да подушат следите и да стигнат до стаичката й. Не, нямаше да извърши подобна лудост.

Отново й се повдигна и тя изтича до умивалника, но не успя да повърне. Стомахът й беше празен. Изби я студена пот. Прерови етажерките над печката и откри кутия с останки от кафе. Свари си малко и го изпи без захар. Веднага се почувства малко по-добре. Извади вещите си от чантата, преоблече се и излезе.

Беше петък около обяд. В този час и в този ден само един от приятелите й със сигурност си беше вкъщи. Докато вървеше, пресмяташе колко време би могла да живее с тези пари. Най-много два месеца; два месеца, за да си намери работа или щеше да умре от глад. Ако Акилес не можеше да й помогне, щеше да се наложи да измисли нещо друго. И то бързо.

Завари приятеля си до отворената врата да си вее яростно с ветрилото. Целуна го сърдечно, доволна, че може да поговори с някого.

— Предупреждавам те, че днес ми е лош ден — измърмори той, като побутна към нея един стол, за да седне.

— Майка ти къде е?

— На опашката за хляб.

— Какво ти е?

— Депресиран съм — той млъкна, а после каза с треперещ глас — Пати се скара с мен.

— Окончателно?

— Май да. Толкова ми е писнало…

Клаудия не знаеше какво да му отговори. Вече беше ставала свидетел на подобни сцени.

— Истината е, че не знам за какво съм се родил — той раздвижи ветрилото. — За да страдам. За да се мъча! Винаги ми се случва едно и също — прелъстена и изоставена.

Клаудия мълчаливо се люлееше на стола в очакване на познатите оплаквания, които щяха да продължат поне половин час. Едва след това щеше да е в състояние да я изслуша.

— По-добре да не се бях раждал. Ако не беше мама, може би щях да се обеся на някое дърво… Дори баща ми щеше да се зарадва.

— Не говори така — прекъсна го тя.

Акилес престана да се взира в тавана, с който сякаш си говореше от няколко минути, и погледна приятелката си.

— Ти не знаеш нищо — каза най-после той с тон на съжаление.

— Ти си този, който не знае нищо. Децата винаги са си деца.

Той въздъхна.

— Не съм ли ти казвал защо са ме кръстили Акилес?

Клаудия поклати отрицателно глава.

— Задръстеният ми баща фелдфебел решил, че синът му трябва да бъде дръвник като него. И за да ме вкара в правия път, първото нещо, което направил, било да ми даде името на воин, когото видял в един американски филм… Можеш да си представиш как се вкисна, когато научи, че от проекта му „Велик мачо“ се е получил отявлен гей — той прогони една муха, която кръжеше около него. — Намрази ме до смърт, особено когато му казах, че този гръцки Ахил, от когото толкова се възхищаваше, е бил най-прочутият педеруга в древността.

— Въпросът е, че на теб…

— Но това, което никога не ми прости, е друго — казах му, че той е виновен да съм такъв, защото, колкото повече се напиваше и тормозеше майка ми, толкова повече исках да се дистанцирам от всичко, свързано с това „да си мъж“. За нищо на света не исках да съм като него. За мен той беше животно.

— Това е…

— Знам, схема. Но узнах това твърде късно, когато вече бях опитал сладостта на плода и нямаше как да преразгледам травмите си.

— Говориш така, сякаш не се харесваш такъв, какъвто си.

— На настроения съм. Понякога съм щастлив, понякога не. Ти щастлива ли си?

Това беше знакът, който чакаше, за да му разкаже за рязката промяна в живота си, включително за двумесечния срок, с който разполагаше, за да си намери работа.

— И от какво ще живееш?

— Нямам представа. Дори не мога да работя на полето, защото имам изкривяване на гръбначния стълб. Не мога да стоя наведена над някоя бразда в продължение на десет часа. Ще умра от болка!

Приятелят й се залюля два-три пъти на стола.

— Може да ти изнамеря нещо. Нищо особено, но поне ще си изкарваш хляба.

— Какво е?

— Нека го обмисля няколко дни. Сега няма да ти кажа нищо, защото не съм много сигурен. Може ли да се видим следващата седмица?

— Когато кажеш.

— Но не се надявай много. Не обичам да обещавам нещо, което после… Господи! — възкликна внезапно той, като чу кукувицата на часовника. — Закъснявам.

— За какво?

— Имам събрание.

— Днес? Петък е.

— Това е събрание за заслуги и критики. Кандидатствам за вентилатор.

— И имаш толкова заслуги?

— Ами да, дори да не вярваш — влезе в стаята и извика оттам: — Събрал съм трийсет часа работа в селското стопанство през последното тримесечие, освен това отидох на последните две манифестации на площада…

Подаде глава през завесата от мъниста.

— … И се изтъпанчих отпред и виках колкото ми глас държеше. Сама прецени дали имам достатъчно заслуги, за да спечеля скапания вентилатор.

Отново се скри в стаята, порови в чекмеджетата и излезе след пет минути.

— Вземи — каза той, като сложи няколко банкноти в ръката на Клаудия, — да имаш с какво да изкараш междувременно.

Тя се опита да му ги върне:

— Благодаря ти, но леля ми даде малко пари.

— Няма да ти стигнат.

— Не, наистина — настоя тя. — Освен това не знам кога ще мога да ти ги върна.

— След десет-двайсет години става — отвърна той и я побутна към вратата.

Тръгнаха към „Рейна“ сред рояци деца, които играеха полуголи, и старци, вървящи като зомбирани с празни торби в ръка. Дори не успяха да се сбогуват като хората. Щом стигнаха до булеварда, Акилес се затича, за да хване един автобус, който спря на четирийсетина метра от тях. Клаудия го видя как изчезва сред тълпата от хора, които си проправяха път с блъскане и викове. Когато автобусът потегли, тя му махна с ръка за сбогом и се запъти към дома си. Сега се чувстваше обнадеждена и по-спокойна. Беше сигурна, че приятелят й няма да я остави да умре от глад на улицата. Тази мисъл й напомни, че няма нищо за ядене. Преди да се върне в стаята си, реши да мине през магазина и да купи някои неща.

За щастие не бе променила адреса в купонната си книжка и изпита благодарност към своя ангел хранител, че я бе предпазил да не допусне тази огромна грешка. Ако името й се беше появило в книжката на Рубен, това щеше да разкрие съжителството им — непоправима непредпазливост при стеклите се обстоятелства. Осъзна, че запазването на легалната й независимост я беше спасило от неприятности с полицията и вероятно от затвора. Би трябвало да се благодари на Муба — тя я беше посъветвала да не променя адреса си, когато Рубен й предложи. Така и така от три месеца живееха заедно — беше й казал той, защо да се затруднява да се реди на опашка в друг магазин? Тя за малко щеше да отиде в службата за адресна регистрация, но Муба я предупреди категорично да не го прави. „Твоят най-добър приятел е най-лошият ти враг“ — каза негърката на древния си пророчески език. Когато се върна, Клаудия обеща на Рубен да направи това друг ден, мина обаче време и прехвърлянето така и не се състоя. За щастие.

Сега имаше доста продукти — всичките, които се бяха натрупали за почти цял месец: около два килограма захар, четвърт килограм сол, седем яйца, два килограма и седемстотин грама ориз, двеста и осемдесет грама пръжки, двеста и осемдесет грама черен боб, един сапун и половин литър олио. В месарницата я очакваше дажбата месо, полагащо й се за последните две деветдневия: триста и четирийсет грама обемно мляно месо и двеста двайсет и пет грама фрикадели. Освен това й оставаше половин килограм традиционно пилешко, полагащо се за едно деветдневие.

Клаудия си спомни колко шокирани от тази терминология останаха две журналистки — колумбийка и испанка, — които бяха на посещение в музея. Двете дочуха разговора между Клаудия и една нейна колежка, оплакваща се от закъснението, с което се разпределяше месото през последното деветдневие. Изпълнени с любопитство, жените се приближиха, за да ги попитат, и Клаудия реши да се позабавлява.

— Да предположим чуеш, че продават традиционно пилешко, полагащо се за едно деветдневие — обърна се тя към испанката. — Ти за какво ще си помислиш, че става дума?

Жената се замисли за няколко секунди.

— Ами че продават птица, която е била отглеждана свободно в някое място. А деветдневието26 са молитвите, нали? Но не знам какво общо има едно пиле с църквата.

— Не е ли пиле, което всички могат да ядат и което е талисманът на някой бейзболен мач? — намеси се колумбийката.

Клаудия и приятелката й се превиваха от смях. Най-забавната част обаче дойде, когато споменаха за обемното мляно месо. Испанката помиеш, че става дума за пикадильо, дъъълго като свинска наденица, докато колумбийката, току-що пристигнала от Маями, помисли, че е „огромно плато с пикадильо, като онези, които сервират в ресторантите в Малка Хавана27“.

— Блажени са наивните, защото няма да страдат — прошепна Клаудия.

И им обясни, че традиционното пилешко е дажбата пилешко, полагаща се на всички. Наричаха го така, за да го различават от диетичното пилешко — малка допълнителна порция, която можеха да купят възрастните хора и някои болни. Фразата обемно мляно месо — и тук Клаудия заговори с поучителен тон — трябвало да се приеме като принос на карибския социализъм към поетичните течения на XX век. Ставало дума за антифраза, за фигура от риториката, която се употребява с противоположно значение на основното. С други думи, обемното мляно месо в действителност е „намалено“. Това, което преди е било нормално мляно месо, сега съдържало малко количество истинско месо и голямо количество странни смлени продукти, като кокали, хрущяли и други, които още не били уточнени. Оттам произлизало научното име, с което кубинците назовавали тази кулинарна находка: НЯО (Неидентифициран ядлив обект). Що се отнасяло до деветдневието, така наричали дажбата месо, която се полагала на всеки девет дни. Истинска утопия, разбира се — понякога минавали месеци, но месото не се появявало нито дори ако го призовавали в духовните центрове… Даже не си направи труда да ги попита какво мислят за думата фрикадели. И без това не би успяла да им ги опише. Ставаше дума за една отвратителна паста с вид на месо, приготвена бог знае от какви тайни продукти, чийто състав не бяха успели да разгадаят дори най-вещите домакини.

Докато вървеше с покупките към стаичката си, спомни си почти с носталгия за онзи следобед. Журналистките ги поканиха да изпият по едно дайкири и четирите отидоха във „Флоридита“. Разделиха се като най-големи приятелки.

— Клаудия.

Усети парфюма още преди да се обърне.

— Откога не сме се виждали! — двете с Елена се разцелуваха. — Някой твой роднина ли е пристигнал?

— Защо питаш?

— Не се преструвай, Елена. Погледни си само дрехите.

— Трябва да се обличам добре заради новата си работа.

— Не само да се обличаш, но също да ухаеш и да носиш хубави обувки — каза Клаудия, като я огледа подробно. — Къде работиш? В Централния комитет?

— Студено, студено…

— В някое посолство?

— Топло.

— В дипломатически магазин?

— Горещо, още малко и ще се опариш.

— Стига с тези гатанки и ми кажи най-после.

— Първо трябва да поговорим.

— Защо е тази тайнственост?

— Ще видиш — и тя добави с поверителен тон: — Може дори да те уредя… макар че нямаш нужда. Казаха ми, че ти е провървяло с онзи занаятчия.

— Винаги си била голяма оптимистка — тя понижи глас. — Знаеш ли, че Рубен е в затвора?

Другата я погледна ужасена.

— Да не би защото много говори?

— За незаконна търговия.

— Все същото е… Значи за това?

— Да, и най-лошото е, че запечатаха стаята и останах без дрехи и почти без пари.

— Е, сега наистина трябва да поговорим — каза Елена със съзаклятнически тон.

— Защо не дойдеш у нас?

— Днес не мога. Утре?

Разделиха се с обещанието да се видят на следващия ден. Елена изтича към ъгъла, махайки на едно такси, а Клаудия се прибра в стаята си. Когато затвори вратата след себе си и се обърна, за малко да изпусне пакетите. На стола до масата беше седнал мулат с дръпнати очи. Имаше светли дрехи и нахално изражение на лицето си.

— Готова си.

— За какво? — попита със запъване тя. — Ти кой си?

— Скоро ще ядеш от ръката ми, като птичка.

Тя онемя от изненада.

— Не знам за какво говориш — каза тя най-после.

— Трябва да благодаря на приятелката ти.

Внезапно Клаудия осъзна, че не говори с реален човек. Тогава се осмели и направи няколко стъпки, за да види дали ще си отиде.

— Харесвам жени като теб.

— Върви си — каза тя, като стисна устни. — Махай се.

Този мъж не й се нравеше. Различаваше се от Муба и от Индианеца заради студенината, която излъчваха думите му и не изглеждаше готов да й помогне. Заприлича й на пратеник от ада. За нейна изненада мулатът стана и тръгна към нея. Усети на лицето си ледения му дъх.

— Изгубих живота си заради една курва. Сега се възползвам от тях — той се разсмя с неприятен клокочещ звук. — Почти всички се ужасяват, като ме видят, казват, че съм вампир… Ти не се ли страхуваш?

— Аз не съм курва.

Мъжът се разсмя.

— Но ще станеш, красавице.

Тя замахна, за да го зашлеви, но ръката й премина през празно студено пространство. Образът затрептя като повредено холографско изображение, постепенно избледня и изчезна. Клаудия падна на колене, защото отново й се доповръща. Господи, какво й ставаше? Да не би да е болна?

Спомни си парфюма на Елена и дрехите й. Не работеше в дипломатически магазин, нито в посолство, а… топло, топло. Трябва да поговорим… Аз не съм курва… Но ще станеш… Изтича към умивалника, за да не повърне на пода.

3.

Да проституираш ли, или да не проституираш? Това е въпросът. И само като си помисля, че щяхме да сложим край на язвите на старата империя! Но нищо не се получи както очаквахме. Сега всички продават душите си на дявола или на предложилия най-много, само и само да се сдобият със сапун или с пътуване в чужбина. Без значение са целта и средствата, без значение е дали договорката се постига в леглото, или в бара. Някои лягат срещу един бифтек, а други предоставят информация в замяна на къща, кола или срещу разрешение да им се изплати авторското право в долари. Промяната на факторите не оказва влияние върху продукта. Формулата за проституиране е винаги една и съща, а и не всички курви — мъже и жени — на този свят стигат до леглото.

Завиждам на храбростта на онези, които се осмеляват да крещят, да бъдат бити, да не се предават. Аз почти не смея да се съпротивлявам. Завиждам на онези, които предпочитат да изгълтат сто хапчета и да заспят като ангели… Да умреш… Да заспиш… Може би да сънуваш! Макар че също се питам какви ли кошмари са имали онези, които са сложили край на живота си. А ако смъртта е само паяжина, която улавя душите — добрите сънуват предишното си съществуване, а лошите страдат заради престъпленията, които са извършили тук? Къде ли ще отида, ако умра днес?

Търся излаз от хаоса, път към обетованата земя. Упорствам, вкопчвам се в надеждата, в някой лъч светлина. Още преди да предусетя катастрофата, любопитството ме тласна да изследвам вратата, отваряща се след смъртта. Още тъгувам за първите богове, които срещнах в една книга — красиви гръцки божества, пред които се преклоних без усилие; вероятни отгласи от един предишен живот, който предусетих в каменните им одежди. При все това беше краткотрайно благоговение, което изчезна заедно с детството ми, може би защото спомените ми отслабваха. Престанах да чувам гласовете им, престанах също да присъствам на беглите им появи и един ден си тръгнаха завинаги за обвитата си в облаци планина.

Тогава някой ми даде една библия. Първата. Спомням си вълнението, ритуала да я чета тайно, запазвайки за себе си насладата от момент, който не исках да споделям. Какъв сладостен егоизъм! Най-после щях да опозная Бога, когото хората посещаваха в черквите. Търсих ревностно между страниците, препрочетох много глави, мислейки, че не съм разбрала добре; реших, че вината за това е в странния испански, на който бяха написани текстовете. При все това, колкото и да се старах, не открих Бога от сънищата ми. Едно отмъстително и раздразнително създание беше узурпирало мястото му. Неговият глас, въздигащ се от страниците, ми вдъхваше тревога. Беше същество, което забраняваше опознаването на хората. Що за дух беше това?

Не смятах обаче да се предавам. Божествеността съществуваше; просто трябваше да я потърся на правилното място. Свързах се с други студенти, които също я търсеха. Винаги е съществувала тайна жажда за духовност въпреки всичкия марксизъм, който рецитирахме наизуст, и никой, нито един възрастен, нито една институция не предполагаше, че това търсене съществува — автоматичното писане беше връзката с личните ни ангели, йогата и астрологията се изучаваха в училищата по изкуство, обсъждаше се И-Дзин28 във факултетите по журналистика и кибернетика и всички ходехме по сантероси29 и спиритисти… Бяхме толкова щастливи, толкова изпълнени с надежда.

Сега всичко това беше минало. Отдавна престанахме да съзаклятничим и днес всеки се опитва да се оправя както може. Вече не ходя да ми гледат на карти, нито чета китайските хексаграми — отговорите не са отговори, когато няма дори път.

Вчера влязох в една черква за първи път от много години с намерението да се опитам отново да намеря истинския Бог. Поседях малко до съда със светена вода и се вслушах в безплътното ехо, което се носи в храмовете, сякаш са населени с духове, които са там, за да чуят молбите; в черквите обаче човек може само да се моли и да чака отговор, а аз останах глуха за Бог… не библейския Бог, когото никога не успях да чуя, а Божествеността, която е навсякъде. Но въпреки мълчанието на душата намерих нещо, което бях забравила — покой. Пълен и неземен покой.

В черквата сърцето ми се освобождава и полита. Разбирам, че пътят на очакването и молитвата е тесен, но е по-добър от всеки друг. Светът ни забрави, както забрави какво сме били преди време. Само някои старци, изглежда, си спомнят. Ние, младите, се опитваме да си представим какъв е бил духът на този някогашен град на чудесата, но е трудно да се пресъздаде подобен блясък само по няколко руини. Затова ставаме мечтатели, археолози на душата, превръщаме се в друиди срещу забравата, опитваме се да спасим изгубената памет, но не чрез филми — образите отпреди нашето раждане се пазят в тайни хранилища, — а чрез снимки и пожълтели списания.

Предполагам обаче, че става дума за непосилна задача. Вместо да ни помогне, светът се е превърнал в съучастник. Никой, нито дори онези, които продължават да посещават острова — сякаш става дума за някакво място за поклонение, не престава да повтаря старите мантри: край на проституцията, на бедността, на кастите, на дискриминацията, на привилегиите… Никой не иска да признае, че мечтата се е изгубила, че идеалите вече не съществуват, че са престанали да съществуват отдавна. В действителност са ни оставили сами с нашия глад и нашия дух… и с един-единствен въпрос, който е дилемата на моето поколение.

4.

Клаудия излезе рано, преди слънцето да напече. В този час все още можеше да се усети влагата, която лъхаше от стените на къщите, попили нощната роса; влага, която никога не изчезваше напълно, нито дори в най-горещите дни поради постоянния морски бриз, който духаше в столицата. Малко след като излезе, я видя. Вървеше срещу нея сред движещата се тълпа, която оредяваше единствено в малките часове на нощта, за да се поднови на разсъмване. В осем сутринта улиците вече бяха оживени. Едни чакаха по опашки, други се движеха в различни посоки или се трупаха на автобусните спирки. Постепенно градът придобиваше обичайния си вид.

Първоначално Клаудия не й обърна внимание въпреки контраста на тъмните й дрехи сред шортите и тениските. Когато обаче беше на двайсетина стъпки от нея и погледите им се кръстосаха, сърцето й подскочи в гърдите.

— Урсула — прошепна тя по-скоро на себе си, отколкото за да извика приятелката си от детството.

Урсула не я чу, но видя движението на устните и изражението на лицето й. Ако не беше тази реакция, нямаше никога да я познае.

— Клаудита!

— Господи, откога не сме се виждали.

Прегърнаха се.

— Колко си се променила!

— А ти изглеждаш толкова странно с тези дрехи… Не приличаш на монахиня.

— И как според теб би трябвало да се обличам?

— Преди монахините носеха огромна шапка, която приличаше на голяма пеперуда, и дреха до земята.

Урсула се разсмя.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да видя племенницата на един старец, за когото се грижа в Сантовения.

— Там ли работиш?

— Ходя три пъти в старческия дом, но работя и на други места… А ти как си? Какво правиш?

— Завърших история на изкуството.

— Предполагах, че ще учиш нещо такова. Винаги беше вглъбена в някоя книга.

— Допреди няколко месеца работех в Музея за изящни изкуства.

— А сега?

— Нищо. Уволниха ме.

Усмивката на Урсула изчезна.

— Уволниха те? Защо?

— Възразих срещу продажбата на едни картини. Бяха заповеди отгоре, така че… — тя се усмихна — съм нещо като дисидент.

— Омъжена ли си?

— Живеех с един мъж, но го арестуваха преди няколко дни.

— Исусе — прекръсти се Урсула. — Какво е направил?

— Нищо, беше занаятчия. Продаваше чанти на Площада на катедралата.

— А, да, чух за хайката. Колко жалко! Толкова хубави неща продаваха. Ходила съм два пъти там. Може дори да съм го видяла… А сега какво смяташ да правиш?

Клаудия сви рамене.

— Нямам представа, но един приятел ми обеща… — тя млъкна.

Урсула забеляза капчиците пот, избили по лицето й.

— Какво ти е?

— Нищо — прошепна Клаудия. — Доповръща ми се. Вече ми мина.

— Като прилошаванията, които имаше като малка?

— Не знам. Лекарят каза на мама, че са на емоционална основа. Отдавна не съм имала.

Урсула си спомни за родителите на Клаудия, както и за следобеда, в който научи за ужасната катастрофа. Приятелката й никога не разбра, но това беше искрата, която разпали желанието й да потърси уединение.

— Къде живееш? — попита Клаудия. — Много ми се иска да си поговорим, да ти разкажа за живота си, а ти да ми разкажеш за своя.

— Живея на „Сейба“, близо до кино „Авенида“.

— Уф, много е далече.

— Често идвам тук. Грижа се за няколко семейства от… Божичко!

— Какво има?

Монахинята сякаш внезапно бе забравила за присъствието на Клаудия.

— Какво става? — побутна я тя, за да привлече вниманието й.

— Онзи мъж.

— Кой?

— Онолорио.

Клаудия се обърна, за да погледне, но зад нея имаше само кофа за смет.

— Какъв мъж, Урсула? Не виждам нищо.

Урсула престана да се кръсти, отстъпи назад и хвана Клаудия за лакътя.

— Един мулат… Сигурно има китайска кръв.

Клаудия се смрази от ужас.

— Още ли имаш дарбата „да виждаш“?

Урсула престана да гледа над рамото й и впери очи в нея.

— Никога не съм я губила.

— А какво казват за това в манастира?

— Нищо — прошепна тя. — Никой не знае… Трябва да се предпазиш! Вземи това.

— Какво е?

— Кръстът ми. Благословен е от самия папа. Използвала съм го винаги за защита, но сега ти се нуждаеш от него.

Клаудия й го върна и каза с мек глас:

— Извинявай, Урсула, но знаеш какво ми е мнението за църквата. Това за посредниците ми се струва…

— Моля те, вземи го заради мен. Дори само за да бъда спокойна!

— Както искаш.

— В какво си се забъркала? Този мъж… или това, което е, не предвещава нищо добро.

Клаудия въздъхна.

— Не знам как можеш да го виждаш сега. Появи ми се за първи път преди два дни. Проговори ми, но не си каза името.

— Ти също ли си запазила дарбата „да виждаш“?

Изгледаха се с нежност, почти горди с онзи неосезаем свят, който двете споделяха.

— Този човек е опасен — предупреди я Урсула.

— Знам. Единствено той ми вдъхва страх.

— Единствено?

— С Муба не се чувствам така.

— Още ли я виждаш?

— Никога не ме е изоставяла.

— Мен също.

Клаудия се засмя нервно.

— Защо се смееш?

— Представям си физиономията на изповедника ти, ако му кажеш, че говориш с духа на негърка от Конго.

Лицето на Урсула потъмня.

— Не говори така, Клаудия. Не знаеш колко ме измъчва.

— Кое?

— Да виждам тези неща. Чувствам се виновна.

— Не бъди глупава. За какво да си виновна?

— Това не е редно.

— Според католическите предписания е възможно — каза й Клаудия със сериозен тон. — Но не мислиш ли, че Бог стои над която и да е църква?

— Ако искаш да бъдем приятелки, повече никога не ми говори такива неща.

— Не ми харесва хората да се измъчват за престъпление, което не са извършили.

— Вината е моя, а не на църквата.

— По-добре да не говорим повече за това.

— Обещай ми, че ще носиш кръста.

Клаудия откопча верижката, която носеше на врата си и закачи на нея малкия сребърен кръст.

— Още един амулет няма да ми навреди.

— Кръстът не е амулет.

— Така ли? И какво е?

— Символ.

— Тогава защо ми даде този кръст?

— За да те предпазва.

— Всеки предмет, който служи като средство за предпазване, е амулет, скъпа.

Урсула замълча, без да знае какво да отговори.

— Онолорио още ли е там?

Монахинята кимна утвърдително с глава.

— Трябва да се пазиш, Клаудия. Този мъж чака.

— Какво чака?

— Не знам… Да сториш нещо лошо.

Клаудия извади лист хартия от чантата си и записа нещо.

— Това е адресът ми. Можеш ли да дойдеш да ме видиш?

— Разбира се — Урсула прибра листчето в джоба си и я целуна. — Следващият вторник следобед.

— Ще те чакам.

Клаудия закрачи бързо, от страх да не закъснее. Урсула я видя как зави зад ъгъла и чак тогава се обърна и продължи пътя си. Онолорио все така стоеше до кофите за смет. Монахинята се прекръсти и той й отправи неприличен жест. За първи път от много време тя усета как кръвта нахлува в лицето й. Машинално вдигна ръка и направи кръстен знак пред призрака, който се стопи във въздуха, сякаш беше мъгла. Това я поуплаши. Огледа се, но никой не беше забелязал движенията й, с изключение на едно момиченце, което смучеше биберона си, седнало на прага на дома си — беше твърде малко, за да разкаже, че е видяло как някаква жена със странни дрехи прогонва носеща се във въздуха сянка.

5.

Дори не мога да ти кажа дали Мавърката беше мечтателна като Клаудия. Понякога беше като отнесена, но нямам представа какви мисли са й минавали през главата. Не си спомням да ми е разказвала нито един свой сън; нито дори когато оставах да спя при нея и трябваше да я будя, защото викаше така, сякаш я убиваха… През цялото време измислях разни истории пред Лети, за да мога да спя извън къщи. И колко труд ми струваше да я убедя! Не жена ми Лети, а Мавърката. В началото дори не искаше да излиза с мен. А когато накрая се съгласи, приемаше само ако ходехме на оживени места — театър, парк, „Малекон“. Но винаги ме зарязваше под някакъв претекст — че било късно, че детето… Оставяше го на една своя приятелка, но понякога дори нямаше и единайсет, а вече искаше да си тръгне. Така изкарахме три месеца. Подлудяваше ме. Беше загадка. Разбрах, че я е страх, но не знам от какво. А после, когато най-после задвижихме заедно и помислих, че е настъпил краят на загадките, нещата не се подобриха. Разбира се, че говорехме за хиляди неща. В крайна сметка тя не беше сфинкс. Наложи се да си посмажа мозъка, защото беше ръждясал след десетгодишен брак. Не знам от колко време изобщо не четях. Предполагам, че именно тогава Лети започна да подозира нещо. Бяхме прочели заедно купища книги като гаджета, но тя също бе престанала да чете, когато роди. Разговорите ни бяха от скучни по-скучни — че Татико няма обувки, че Лоренсито е блед и злояд, че дажбата ориз е недостатъчна… Братле, обичах я, но се бях отегчил до смърт като баща и глава на семейство. Мавърката ме измъкна от монотонността. Разбърка душата и ума ми. Обърна ме наопаки. Когато започнах да излизам с нея, почти се ужасих от себе си. Взех да използвам думи, които от години не произнасях. Тя ми помогна да се измъкна от дупката. Благодарение на нея отново започнах да мисля. Знаеш, че силата ми беше по-скоро в науката, но харесвах също автори като Селинджър и Марк Твен… Сега трябваше да се захвана с авангардистите, да изучавам различните течения и куп автори, за които дори не бях чувал. Тя ми даваше книгите. Някои взимаше от библиотеката, други бяха на нейни познати, които пътуваха в чужбина и ги вкарваха тайно. Открих истински чудеса. И докато четях, усещах как мозъкът ми се раздвижва. Уверявам те. Сякаш всичко вътре в него отново се наместваше. Сигурен съм, че невроните ми се бяха уплашили от толкова информация, която ги засипваше. За малко да получа мозъчен удар. Лети се цупеше, когато започвах да й говоря за последната книга, която тя нямаше време дори да разлисти. Опитвах се да бъда дискретен, но понякога неволно ми се изплъзваха някои неща и връзката ни постепенно гаснеше, въпреки че в началото не си давах сметка за това. Бях обсебен от моята Мавърка, а и тя се привързваше все повече към мен. Мисля, че именно страхът от обвързване я накара да избяга. Или е било друго, но на мен ми се иска да мисля, че това е била причината. Колко глупав бях. Толкова усилия да запазя брака си и накрая какво? След като Мавърката ме заряза, Лети също ме напусна. В действителност положението вече се беше скофтило, а през последните месеци се скофти още повече. Самият аз се бях променил и въпреки че се опитвах да го прикрия, Лети го забелязваше. Всъщност мисля, че ме напусна не защото подозираше, че й изневерявам, а защото вече не разбираше какво говоря. Точно това ми каза — че се държа непонятно, че вече не ме е грижа какво се случва с децата. Уверявам те обаче, че това не е вярно. Мамка му, останах заради тях. Въпреки това постоянно се карахме. Сутрин, обед и вечер. Случилото се с Мавърката ме разстрои, бях в ужасно настроение и Лети опираше пешкира. Накрая отиде да живее при семейството си в Камагуей. Ходя там от време на време, за да видя децата, макар че понякога минават месеци от едно до друго посещение. Не мога да си позволя да ходя често при това окаяно състояние на транспорта. Преди две седмици научих, че се е омъжила повторно. Така че надеждите ми отидоха по дяволите… Ако бях предполагал, че това ще се случи, никога, чуй ме добре, никога нямаше да допусна Мавърката да си тръгне. Но как да знам какви мисли й се въртят в главата. Ако знаех, може би щях да успея да направя нещо. Жените обаче са загадъчни същества. Само Бог може да ги разгадае. А може би и Той не е в състояние.

6.

Опашката завиваше зад ъгъла и минаваше покрай празните витрини на магазините. Трябваше да открие Нубия сред това море от хора. Взе на ръце момчето, което хленчеше заради жегата или може би беше уморено от ходенето, и започна търсенето от началото на опашката. Намери приятелката си шест магазина по-долу, малко преди да стигне до ъгъла.

— Помислих, че няма да дойдеш — прошепна Нубия. — Това тук е непоносимо. Полицията идва два пъти от сутринта.

— Трябваше да дам обяд на Давид — каза Мавърката и после попита, докато люлееше малкия, за да го успокои: — Кога отварят?

— В дванайсет и половина.

— Мислех, че ще бъдеш по-напред.

— Някои си запазват ред от три след полунощ.

Слънцето грееше безмилостно над нетърпеливата тълпа, а момчето не преставаше да плаче, въпреки че майка му все така го люлееше, за да го успокои. Нямаше дори педя свободна сянка, където да се скрие, но може би беше по-добре така, отколкото да стои притисната сред хората, които се лишаваха от носещия се по улицата приятен бриз, само и само да избягат от слънчевите лъчи. Спомни си за лятото по време на бременността си, за онази пещ, която произвеждаше милиони градуси в минута… или поне на нея така й се струваше. Беше ужасно преживяване, от което пазеше единствено болезнени спомени — постоянните болки, прорязващи гърба й, трудността с която вървеше, с която сядаше, с която спеше и най-лошото — глада. Мъчителен и безпощаден глад. Неутолим. Садистичен. През онези месеци изяде цялата вар, с която бяха покрити стените на стаята й. Дращеше по тях с един нож и събираше в чиния праха и тънките като хартия парченца, след което ги изяждаше със странно чувство на вина.

— Колко ще дадат? — попита тя, за да се отърси от мислите си.

— По четири сапуна и две шишета шампоан на човек. Затова ти казах да доведеш малкия… Някои си запазиха ред няколко пъти. Аз не успях, защото нямаше кого да оставя на мястото си.

Залюля момчето. Вгледа се в русия мъх по главичката му и въздъхна. Да, беше жестоко преживяване. При все това през всичките тези месеци на нищета в нея се бе зародило нещо вълшебно. Една връзка. Сякаш споделяше мислите си със създанието, което мърдаше в нея. Понякога до нея достигаха странни образи и идеи, бяха цветове или неясни форми, чието значение не можеше да разгадае. Един ден стигна до заключението, че са сънищата на детето й. Тази връзка още съществуваше, въпреки че бяха минали месеци, откакто беше родила. Бе достатъчно детето да я погледне, за да разбере дали е гладно, жадно, дали му се спи, или просто му е скучно. В действителност майка му не говореше много за него; съществуването му обаче беше не толкова на създание, което започва свой собствен живот, колкото на един глас, който се надигаше от самата нея. И за това слабо и плачливо същество тя беше готова на всичко.

— Можеш ли да го гледаш днес?

— Стига да е след седем…

— В осем ще ти го доведа.

Допря буза до главичката на момченцето и вдиша присъщото на бебетата ухание на теменужки и изворна вода.

— С Хилберто ли ще излизаш?

Въпросът на Нубия я стресна.

— Не, с него скъсахме.

Приятелката й я погледна недоверчиво. В същия момент избухна скандал. Някой беше излязъл от магазина и отново се беше наредил на опашката. Разнесоха се викове: „Нахалница! Тук има хора, които още не са взели нищо“. И отговорът: „Следващия път доведи баба си“. И други гласове: „Ако обичате, придвижете се и оставете това“. Опашката отново се раздвижи.

— За какво се скарахте?

— Не мога постоянно да се крия. Изнервям се.

— В началото не ти пукаше.

— Сега ми писна.

— Вече не го ли харесваш?

Мавърката сви рамене.

— Така и предполагах — отсече Нубия. — Страх те е, че ще се влюбиш, нали?

Мълчание.

Нубия отново я атакува:

— Какво значение има, ако се влюбиш? Ти си нямаш никого.

— Но той си има. И няма да остави жена си.

— Ти откъде знаеш?

— Щом не го направи досега, значи няма никога да го направи. Давид расте. Не мога да продължавам така — тя помилва главичката на заспалото дете. — Не искам да се привърже към него. Хилберто си има семейство.

— За бога, не си единствената в това положение. Има толкова жени, които…

— Не ме интересува какво правят останалите! Аз съм си аз. Сама съм на този свят и сама ще умра. Животът си е мой.

— Не знам защо изобщо споря с теб — прошепна Нубия. — Сякаш не те познавам.

Постепенно се приближаваха към вратата. Вече чуваха оглушителния шум на вентилаторите, поставени на входа, за да разхладят въздуха в помещението. Близо до вратата избухна нов спор.

— Искам да знам само едно — каза Нубия. — Как ще изхранваш Давид?

— Ще продължа да превеждам.

— Но нали едва…

— Нубия, не настоявай. Няма да променя решението си.

Нубия погледна умореното лице на приятелката си, която веднага й обърна гръб и започна да разглежда витрината, на която имаше гол манекен, обграден от шишета с жълтеникав шампоан.

7.

Ще оцелея. По някакъв начин ще оцелея. Но още не знам как. Сиси ме покани безброй пъти да отида с нея на вечеря с някакви туристи. „Търсят само приятелство. Скучно им е. Не познават никого.“ Казах й, че ми трябва истинска работа, а не да ходя по вечери и да оставям детето си вкъщи, а тя ми отговори, че това било работа — да придружавам самотни туристи и да разговарям с тях. „Не всички искат да правят секс“ — увери ме тя. Но на мен ми звучи странно. Да бъдеш компаньонка, нещо като карибска бавачка, която е достатъчно образована, за да разговаря за живописта на прерафаелитите, и накрая да получиш срещу това долари звучи твърде хубаво. Не мога да повярвам. „Единственото задължително нещо е приятният разговор — увери ме Сиси. — Останалото зависи от теб, но ще бъда откровена и ще ти кажа, че не си блъскам главата с неизвестни. Не философствам като теб. Ако ми харесват, лягам с тях и получавам повече пари. Ако не ми харесват, не го правя и край. Така или иначе винаги падат пари“… Не мога да я позная. Горката Сиси. Искаше да бъде кинорежисьор, като Месарош или Бемберг. Казваше, че мечтата й е да направи филм като „Аз, най-лошата от всички“ или като онзи канадския със заглавие, което й вдъхваше такава завист: „Чух сирените да пеят“. Същата вечер двете с Нубия спориха жестоко, защото Нубия твърдеше, че най-гениалното били мистичните пътувания на героинята към фотографските пейзажи, а Сиси казваше, че най-хубавото бил саундтракът — песента на сирените, които я призовавали към бездната на сътворението. Краят на филма, който беше след финалните надписи, когато половината публика бе станала и смяташе, че няма да се случи нищо повече, направо я подлуди. „Истински оргазъм на седмото изкуство“ — викаше тя насред салона на „Рампа“… Горката Сиси. Сега единствените й оргазми — стига да ги има — са с туристите, които дори не са чували за тези режисьорки. Точно това искам да избегна — да се превърна в разочарована филмова режисьорка, в бивша кураторка на музей… Все трябва да има някакъв начин на съществуване, което да не включва превръщането ми в съвременна хетера.

Преди седмица Сиси ме запозна с един студент по английска филология, който работи частно като екскурзовод. Намира евтини таксита (защото са коли на негови приятели, на които плаща комисиона) и организира екскурзии до исторически места. Накрая му се плаща в долари или в натура — дрехи, ядене, сапуни, паста за зъби… Ако се уверя, че не става дума за измама, с която да ме зарибят, бих могла да правя това, поне за Дависито, който не е много добре напоследък. Мисля, че има анемия. Но кое дете я няма? Трябва да отида отново в поликлиниката, за да видя дали са пристигнали иглите за изследванията. Бях там два пъти, но положението е все същото. „Съжаляваме, другарко, но още не сме получили иглите. Елате следващата седмица“… Аз — екскурзовод. Сякаш някога съм предполагала, че накрая ще стана самотна майка и отгоре на това безработна.

8.

Тя беше Сигърни Уивър в „Пришълецът“. Движеше се насам-натам, чупеше печати и разкъсваше кашони, от които вадеше предмети със страховит вид, докато накрая намери мощна огнепръскачка, заредена с непозната енергия (лазер, неутрони, плазма?), прикри се зад клетката на котката си в края на лабиринта от коридори и надникна предпазливо, за да види дали Съществото е наблизо; през това време алармите на кораба пищяха пронизително, а компютърът майка нежно съобщаваше за самоубийството си… Това беше сценарият в съзнанието й, което се подготвяше да посрещне непознатото.

Пудреше си челото и носа със смлян ориз, боядисваше си веждите с боя за обувки и разнасяше върху клепачите си зелената сянка, измайсторена от крем дезодорант — не го използваше, защото запушваше порите на мишниците й, към който беше добавила капка зелен акварел. Единственото истинско в грима беше изсъхналото червило, което беше почти шестгодишно, но още изпълняваше достойно задачата си.

Сигърни Уивър извиси пред огледалото ръста си от метър и деветдесет — в действителност беше висока само метър и шейсет и шест, но не би имала нищо против да бъде като американската валкирия — и взе една ръчна граната. Вгледа се за няколко секунди в предмета и се приготви да махне взривателя. Почисти космите, полепнали по четката. Намести шлема си, който щеше да я предпази от липсата на налягане, когато отвореше външния шлюз, за да изхвърли Съществото от кораба. Четката изтръгна искри от косата й, заредена със статично електричество поради влажния въздух в скривалището й. Огледа бързо циповете на скафандъра, тръбите за дишане, индикаторите на шлема… Обърна се към огледалото, оправи роклята си и опъна полата… Огледа се, без да се вижда. Не беше ли променила последователността на кадрите? Астронавтката Рипли първо трябваше да се преоблече и да нагласи скафандъра, после щеше да отиде да вземе оръжието и котката. Или не? Ядоса се, че е забравила тези подробности. Беше време обаче да тръгва. Реши да остави новата версия за друг път.

Имаше среща с приятелката си при хотел „Хавана Либре“, но не близо до вратата, където ченгетата можеха да заподозрат нещо, ако видеха млада жена да се разхожда наоколо. „Не че ще вършим нещо лошо — каза й Сиси, — но винаги имам неприятности с тях. Само като ме видят, ми искат документите.“ Затова й предложи да се срещнат при хотела откъм Двайсет и трета улица, където салонът със стъклени стени и плътни завеси щеше да ги скрива от погледа на стоящите при входа.

Приятелката й се беше облегнала на парапета и наблюдаваше хората, които влизаха и излизаха от книжарницата.

— Вече са тук — съобщи й тя веднага щом я видя.

— Къде са?

— Отсреща в книжарницата. Не ме видяха, но току-що влязоха. Да вървим.

Пресякоха улицата, следвани от любопитните и дръзки погледи, толкова обичайни сред кубинците, както и от комплиментите, подхвърляни от преминаващите коли. Две англосаксонки останаха удивени от този безочлив публичен израз на „сексуален тормоз“ — постъпка, която в тяхната страна щеше да предизвика съдебен процес, — но която в това кътче на Карибите не бе удостоено с ни най-малко внимание от страна на жертвите.

Приятелите на Сиси нямаха вид на мексиканци; поне не приличаха по нищо на онези мургави мустакати типове, които даваха по филмите. Представиха се изключително възпитано. Артуро и Хенри, на услугите на госпожиците.

— Приятно ми е, казвам се…

— Всичките й приятелки я наричаме Мавърката — прекъсна я Сиси. — Нали е романтично?

Те веднага поискаха да узнаят причината за прозвището и Сиси им разказа историята за изгубения пръстен и изрецитира стихотворението на Марти за мавърката, която хвърлила перлата си в морето, а после горко се разкаяла.

— Защо не ме остави да си кажа името? — попита тя тихо приятелката си, докато вървяха по „Рампа“ и търсеха такси.

— Да не си луда? Когато излизаш с туристи, никога не казвай истинското си име. Ако полицията вземе да ги разпитва, това може да те съсипе.

— Ще бъда само екскурзовод.

— Няма значение. За ченгетата всички жени, които излизат с чужденци, са курви.

Най-после туристите спряха едно такси и двете изтичаха към тях. Колата потегли към морето. За да стигнат до пристанището, трябваше да се движат край брега, но Мавърката видя как таксито прескочи бетонната стена благодарение на две стоманени крила, които блестяха на слънцето, и продължи към хоризонта… За пореден път Фантомас се изплъзваше от засадата на Скотланд ярд по най-необичаен начин. Дочу подигравателния му смях под синята маска.

— Топовният гърмеж прозвучава точно в девет — каза Сиси в момента, когато колата завиваше към пристанището. — Този обичай датира от епохата на пиратите. Никога не съм го виждала, но знам, че го изстрелват от крепостта, която се намира на отсрещната страна на залива. Казват, че по онова време входът му е бил по-широк…

Стигнаха до кея „Кабалерия“ и се отправиха към „Дон Джовани“. Въпреки че по стените на реставрираната къща вече избиваха петна, образували се под въздействието на селитрата, видът й беше все така внушителен. Изкачиха тъмната стълба, чиито стари стъпала отекваха гостоприемно. Артуро отбеляза, че за разлика от старинните сгради в други географски ширини, шумовете в хаванските къщи притежавали странното качество да пропъждат враждебните призраци от миналото. Хенри се съгласи с него.

— Знаете ли, че не приличате на мексиканци? — престраши се да каже Сиси.

Сервитьорът обаче вече идваше към тях. Избраха маса близо до един балкон — през него нахлуваше вятър, който развяваше покривките, сякаш бяха празнични знаменца. След като поръчаха вината и ястията, научиха семейните истории на двамата чужденци — бащата на Артуро беше чилиец, потомък на германци, емигрирал през 70-те години в Северно Мексико, където бе открил миннодобивна компания; семейството на Хенри произхождаше от САЩ и се беше заселило на мексиканската граница преди две поколения. Двамата се запознали, докато учели инженерство. Дошли в Куба, защото чули за бонусите на туризма й.

— Какво искаш да кажеш с това за „бонусите на туризма“? — тонът на Мавърката отвори ледена пукнатина в разговора.

Изплашена от въпроса на приятелката си, Сиси се намеси:

— Знаете ли на колко години е тази къща?

— На повече от сто — предположи Хенри.

— На повече от двеста — уточни Сиси.

— Невероятно!

Канелоните и лазанята пристигнаха и разговорът замря. Ядоха и пиха сангрия, докато статуята на Христос пред залива се обагри в червено от залеза.

— Не, благодаря — Мавърката отказа чашата, която Хенри й подаваше. — Вече пих много.

— Да отидем в „Копа“? — предложи Сиси.

Взеха такси до хотел „Ривиера“. Когато обаче пристигнаха, кабарето още не беше отворено. Решиха да чакат в „Елеганте“.

— Искам да седна на бара — каза Сиси и дръпна Артуро. — Обичам да гледам как приготвят напитките.

Застанаха пред бармана, който раздробяваше лед.

— Заповядайте — каза им той и им подаде менюто.

— Искам един „Красива Куба“ — обяви Сиси.

Младият мъж взе шейкъра и сложи в него гренадин, лимонов сок, малко ром и парчета лед; разтърси шейкъра с ръка; изля струйка ментов крем в една чаша; прецеди съдържанието на шейкъра в чашата, като внимаваше да не се разтвори в крема, и го украси с резен портокал, стрък мента и една вишна. Накрая поръси коктейла с отлежал ром.

— Бихте ли ми казали с какво се приготвя коктейл „Мулата“? — попита Хенри, докато четеше листа.

— Какаов крем, отлежал ром, лимон и захар.

— Звучи добре.

— А „Севиля“? — попита Артуро.

— Гренадин, лимонов сок, бял ром, ангостура и сироп.

— Сироп в коктейл? Не, благодаря.

— Аз искам един — каза Мавърката.

През останалата част на вечерта сравняваха вкусове, като пиеха от чужди чаши и поръчваха нови смеси. Когато кабарето отвори врати, всички бяха пияни. Докато гледаха шоуто, изпълнено с пайети, пера и полуголи танцьорки, Хенри прошепна на Мавърката:

— Купих ти това.

Тя се обърна, без да го разбира за какво говори, и видя голяма лилава кърпа от коприна, която той завърза на врата й като шал. В съзнанието й светна предупредителна лампичка.

— Не, благодаря — прошепна тя. — Нямам нужда от никаква кърпа.

— Но аз искам да ти я подаря. Подаръците се правят за удоволствие, а не от нужда.

При други обстоятелства може би щеше да си тръгне с достойнство. Чувстваше се обаче толкова добре на това прекрасно място. Беше нахранена, сънлива, приятно отпусната в прохладната обстановка, където цветовете прогонваха сивотата на ежедневието. Остави се на горещия дъх, който пареше шията й… Глъчката стихна и тя се озова в огромно, огромно легло и някой я разсъбличаше и тя не оказа съпротива, когато разтваряха краката й, а лилавата коприна обхождаше бедрата й, издигаше се към корема й и галеше гърдите й, и чувстваше, че повдигат кръста й, проникват в нея, а тя се отдаваше на удоволствието, на чистото удоволствие, после я поставяха пред отворения балкон и тя усещаше, че се подмокря и нещо топло се стичаше отзад по бедрата й, изпитваше оргазъм като кучка, коленичила в нощта в някакъв луксозен хотел… Даже не забеляза, че невидимо същество съзерцава сцената, седнало на дивана в стаята.

Дори сутринта, когато се събуди гола в чужда стая, не разбра какво се е случило. Едва при вида на доларите до нощната масичка осъзна, че се е превърнала в поредната Сиси. Чу шума в ключалката. Бързо се пъхна в банята, за да си измие лицето. Някой почука леко на вратата на банята. Тя избърса сълзите си с кърпата и излезе. Хенри й подаде шепата долари, увити в копринената кърпа.

— Помислих, че си тръгнала без тях.

Тя усети как кръвта нахлува в лицето й, но една мисъл прогони мигновено всякакви скрупули. С тези пари можеше да влезе в който и да е дипломатически магазин и да купи храна и дрехи за сина си. Не можа да се познае, когато взе най-хладнокръвно доларите и ги прибра в чантата си.

— Виждал ли си Сиси?

— В кафенето е с Артуро. Ще дойдеш ли при нас?

— Трябва да тръгвам.

Тя се дооблече.

— Може ли да ти се обадя отново?

За малко да го прати по дяволите, но се сдържа. Беше я обзело някакво инстинктивно чувство на решителност и сила.

— Нямам телефон — отвърна спокойно тя. — Можеш да оставяш съобщенията си при Сиси.

Понечи да отвори вратата, но той я задържа, притисна я към стената и започна да я целува. Тя не се възпротиви, сякаш това нямаше нищо общо с тялото й. Би предпочела да го отблъсне, но мъжът отново се бе възбудил. Вдигна полата й и проникна в нея най-безцеремонно. В същия този миг зърна познатата фигура на мулата в отсрещния край на стаята. Тя го погледна, без да мигне, докато чужденецът се движеше в нея. Стори й се, че видението също се опипва, макар че не можеше да види цялото му тяло, полузакрито от ваза с цветя. Накрая мъжът я остави.

— Не ми каза името си — заяви той, заставайки между нея и вратата.

— Сиси ме нарича Мавърката, откакто…

— Не увъртай — той стисна ръката й. — Как се казваш?

Без да го погледне, тя прошепна:

— Клаудия.

Ние сме образът, който другият отразява със сърцето си. Когато ме гледаш, ставам красива като трева, току-що окъпана от росата. Този илюзорен огън, който прониква в невроните и разстройва възприятието, блика от нашия дух. И аз я отведох на реката, бях сигурен, че е девойка. Играе си с разума ни, подлъгва сетивата ни, изпълва въздуха с измамливи ухания. Спри се, сянко на моята изплъзваща се радост, образ на вълшебството, за което тъй копнея. Иначе как бихме обяснили факта, че човек се променя напълно, когато минава през илюзорното сито на любимия? Лоша шега на любовната химия, защото любовта не е сляпа, както гласи поговорката, просто влюбените измислят това, което го няма, и виждат това, което не съществува — никога не е възможно предварително да отгатнем какво се случва с тях. Не ме обича тоз, когото любя, не любя тоз, чиято съм любима; измъчва ме един, но аз не стена, измъчвам друг, а той ме обожава. Никой не успява да се изплъзне от тази съзнателна слепота, която накрая ни наранява. Няма лекове, нито отвари, които да ни изцерят. След като веднъж попаднем в мрежите й, остава ни само да се молим. Как спят, Господи, самоубийците? Любовта е мазохизъм. Мога да напиша най-тъжните стихове тази нощ. Любовта е присъда. Не умирам от любов, умирам от теб. Любовта се гмурка из телата на други обсебени, излиза на повърхността и вдишва въздуха, който винаги се променя. Вече е готова да бъде отново измамена. При все това ние винаги се преструваме на мъдри, на опитни изследователи, познаващи до болка терена, по който стъпваме за кой ли път. Няма нищо по-срамно от това да признаем собствената си непредпазливост. И не сме в състояние да сторим нищо. Любовта е опиум. Рози, рози, рози от пръстите ми разцъфтяват. Любовта е марихуаната на разумните. Полудявам, моя любов, полудявам. Любовта е салата от хашиш. Какво е поезия? Любовта винаги се повтаря — и ти ме питаш? — защото е неспособна да се учи.30

Грее слънце, морето е пенливо, пясъкът — ситен31, и кубинските жени излизат пременени с подарените им от туристите дрехи. Вълните се разбиват в „Малекон“, свидетел на любови и разлъки, на обещания и самоубийствени съюзи, или на спомена за някой любим, заминал много далече, където водите са посолени…

В тази гореща привечер Клаудия върви сред погледите на мъжете, които изучават улиците от наетите с долари коли; не обръща внимание на другите жени, които също като нея се стремят единствено да оцелеят, докато някое чудо не им позволи просто да продължат да живеят. Много пъти е минавала по същата асфалтирана отсечка край брега, много пъти е ставала свидетел на това, което никога не би пожелала за своя дъщеря. Върви, прекрасно девойче — казва бащата и я целува. — Върви, мое пленено птиче, и ми донеси ситен пясък. И момичетата тръгват да търсят зелени банкноти в страната, където се смесват най-бялата захар и най-тъмният тютюн на света.

Тя върви понесла всичко необходимо — обръч, лопатка и кофичка… И почукването на токчетата й привлича вниманието върху възхитителното полюшване на тялото й. Дори един мъж с овехтели дрехи, който седи върху стената, вдига поглед при преминаването й, докато вятърът се опитва да изтръгне листовете, върху които пише.

Наблизо спира кола, но тя я отминава с безразличие. Някой я чака на друго място. Коварният вятър повдига полата й, а мъжете в колата й подвикват.

Човекът с овехтелите дрехи наблюдава хищните погледи на мъжете, втренчени в омайващата походка на жената. Иска му се да ги удари, но знае, че никога няма да ги достигне. Той е само призрачна сянка, присъствие от друг век. Костеливата ръка трепери над хартията и той пише вдъхновените си стихове: Стичат се да ги видят как минават; никой не иска да ги види как си тръгват… И отново се взира с отчаяние в момичетата, които се разхождат край брега. Разглежда ги, докато те минават край него: влажни устни, изваяни крака, очи с египетски и еврейски контури; цялото изящество на Испания и Африка, подправено с френски съставки, фламбирано с португалско вино, парфюмирано с ливански есенции, очертано с великолепните щрихи на dolce32. Италия и гъвкавите линии на азиатския бамбук… Смесица, приготвена под тропическото слънце. Превъзходно карибско ахиако33. Точно така изкусителни изглеждат всичките в очите му на някогашен любовник. Вълните се издигат и опръскват продупчените му обувки, но той е погълнат изцяло от една мавританска силфида, която го вдъхновява да напише стиховете, изникващи подобно на талази от друга епоха… от собствената му епоха: Пяната ме опръска, вдигнах взор и съзрях пред мен това момиче с шапката му с перо.

Порив на вятъра отнася един лист, който пада в краката на Клаудия. Тя се спира и го взима, търси собственика му и го вижда седнал на разядената циментова стена. В погледа му долавя нещо магическо и тя има чувството, че го познава отнякъде. Оглежда гъстите мустаци, бледото чело, вида му на тъжен поет. Струва й се толкова познат, но същевременно толкова не на място… Или може би се лъже.

Обръща се и продължава пътя си, докато мъжът с горчивина се пита какво е станало с мечтите на тези разцъфнали момичета. Търси сред пожълтелите страници, които е написал за един Златен век, който вече не съществува. Колко далече е духът му от пламенността, с която е написал: А за жестокия, който изтръгва сърцето, с което живея, не отглеждам ни коприва, ни бодили — отглеждам роза бяла. Сега разбира, че не си струва да даряваш цвете на този, който позволява да се стъпче най-крехкото от всички.

Вятърът духа към морето. Нарочно изпуска листовете, които полетяват и кацат върху вълните. Някои се отдалечават от брега, в посока на Флоридския проток, с бързината на корабокрушенците, които бягат от острова постоянно; други попадат в течение, което ги връща обратно на сушата. Знае, че те ще останат там и постепенно ще пожълтеят и остареят под невъзмутимото небе. Не знае, че някои ще стигнат тази нощ до потайно място на брега, където един доведен до отчаяние военен решава да рискува своя живот и живота на децата си и спуска лодка в морето…