Мъжът на моите мечти

23

Едва на следващия ден, и то едва след като осмисли внимателно последните събития, Мегън призна пред себе си, че поведението й от предишната нощ може би е било малко безразсъдно и че е заслужавала да бъде нахокана — не напердашена, но нахокана. Не биваше да се поддава на импулса си да проследи Девлин, нито пък да прави прибързани изводи за целта на излизането му. Истината бе, че ако самият Девлин не беше тръгнал по петите на крадеца, нямаше да изскочи на пътя миг преди Мегън да стори същото. И тя щеше да се озове лице в лице с един напълно непознат мъж, който изобщо нямаше да се уплаши от нея така, както се бе уплашил от Девлин. При това двамата с разбойника щяха да са съвсем сами насред тъмния път, обградени от всички страни от още по-тъмната гора.

И тогава онова, за което Девлин я бе предупредил, че може да се случи, наистина можеше да се случи. Едва ли фактът, че крадецът бе син на граф и следователно се предполагаше да е джентълмен, щеше да я спаси. Един лорд, който се прави на разбойник, вероятно зарязваше всичките си принципи у дома, нали? Сигурно дори разкриването на самоличността й нямаше да й помогне. В края на краищата, беше излязла късно през нощта, при това без придружител. Защо някой трябваше да вярва, че наистина е тази, за която се представя?

Колкото и да бе унизително, Мегън трябваше да си признае: Девлин имаше право. Бе се държала безразсъдно, глупаво, без да й хрумне на каква опасност се излага. Самата мисъл някой непознат мъж да прави с нея онова, което бе направил вчера Девлин, караше кожата й да настръхва. Освен това, за бога, можеше сериозно да пострада.

Дали не трябва да му кажеш, че си сбъркала и че това никога вече няма да се повтори?

И да подхраня колосалното му злорадство? А и Девлин все пак нямаше право да наранява крехкото ми тяло. Трябваше да разговаря с татко за поведението ми, вместо да се заема лично да го коригира. Не че щях да съм доволна, но беше редно да направи именно това.

Ами кажи му го.

Мисля, че ще му го кажа.

Когато на сутринта Мегън отиде в конюшнята, Девлин не се появи никакъв, въпреки че часът бе повече от приличен. След връщането си от езда тя дори нарочно отдели на Сър Амброуз повече време от обикновено, но него все така го нямаше. За сметка на това точно преди Мегън да си тръгне от конюшнята, се появи Мортимър, който отговори на въпроса й къде е конярят с думите, че спял, повален от „ужасно тежко главоболие“. Сигурно не беше нещо сериозно, но Мегън все пак се разтревожи, и то доста повече, отколкото бе редно.

Успокои я мисълта, че въпросното главоболие бе чудесна тема за разговор в случай, че смелостта й да укори Девлин за снощното му поведение се изпареше. Но когато по-късно същия ден тя за втори път отиде в конюшнята, от него пак нямаше и следа. Вътре отново бе само Мортимър, който тъкмо извеждаше една от новите кобили.

Мегън се спря, за да се порадва на красивото животно и за да попита с тон, за който се надяваше да не издава загрижеността й:

— Господин Джефрис още ли страда от това главоболие?

Дребният мъж се засмя. За бога, засмя се!

— Не, в момента тъкмо започва ново. Тя се намръщи.

— Ново ли? Как се „започва“ ново главоболие?

— С бутилка, госпожице. С две-три бутилки, ако трябва да бъда точен.

Мегън не беше напълно сигурна как трябва да приеме тази шокираща информация. Девлин да се напива? И то явно още от снощи, след като на сутринта вече имаше „ужасно тежко главоболие“. А развеселеното изражение на Мортимър й подсказваше, че причината вероятно е у нея. У нея? Мисълта, че е способна да накара един мъж да пие заради нея, беше вълнуваща. Нима наистина бе възможно да му оказва толкова силно въздействие?

Не бъди толкова самодоволна. Вероятно пиянството му няма нищо общо с теб.

Знам, но мисълта беше приятна.

Все едно, ти не искаш да се срещаш с този мъж, когато е пиян.

И това го знам, и то много по-добре от теб. Достатъчно ужасен е, когато е трезвен.

Права си, но аз имах предвид друго: пиенето кара хората да губят контрол върху емоциите си. А тъй като неговите емоции без друго стават доста неконтролируеми в твое присъствие…

— Ясно, ясно — раздразнено измърмори Мегън.

— Моля?

— Нищо, господин Браун. — Тя въздъхна. — Току-що реших да посетя моята приятелка Тифани. Ще взема кобилата, ако нямате нищо против.

— Разбира се, че нямам. Тъкмо ще ми спестите усилията да изпитвам уменията й сам, а и тя е достатъчно кротка. Почакайте само да сменя седлото.

Мегън кимна, но докато чакаше, погледът й непрекъснато бягаше към дъното на конюшнята.

Не си го и помисляй.

Тя се изчерви виновно.

Хм, а ти не си ли любопитна да узнаеш как изглежда, когато е пиян?

Вероятно отблъскващо.

Или глупаво. Виж това е нещо, което си заслужава да се види.

Търсиш си белята.

А-ха, значи изведнъж стана разумна? Сигурно защото отивам при Тифани. Тя винаги ти е оказвала благотворно въздействие.

И на теб. Ще видиш, че ще ти каже да стоиш настрана от пияни мъже.

Божичко, нали не смяташ, че ще разкажа на Тифани за това, което се случи?

Вероятно ще й разкажеш.

Мегън нямаше никакво намерение да прави подобно нещо, не и когато собствените й чувства бяха толкова объркани и… да, неприлични. Но преди да са минали и десет минути от влизането й в стаята на Тифани, въпросът сам се изплъзна от устата й.

— Какво би си помислила, ако се омъжа за човек, който стои по-долу от мен?

Тифани реагира прагматично.

— Колко по-долу?

— Виж, това е само предположение — благоразумно реши да изтъкне Мегън. — Всъщност изобщо не възнамерявам да правя нещо толкова нелепо…

— Колко по-долу?

— Ами, да кажем, че въобще не е благородник. Ще бъдеш ли шокирана? Това ще предизвика ли скандал, според теб?

Тифани задържа поглед върху нея доста дълго, преди да избухне:

— Мегън Пенуърти, не си се влюбила в онзи коняр, нали?

— Разбира се, че не — троснато каза Мегън, въпреки че бузите й започваха да се изчервяват. — Единственото, което правим с този човек, е да се караме непрекъснато. Не мисля, че изобщо можем да се понасяме един друг.

— Радвам се да го чуя.

Мегън не обърна внимание на това и се отпусна в едно от креслата в стаята на Тифани, която съвсем наскоро беше премебелирана и пребоядисана. После изпусна дълга въздишка.

— Но трябва да си призная, че… че го намирам за много вълнуващ, Тиф. Когато съм до него, се чувствам толкова… ох, не знам… сякаш вътре в мен нещо започва да бълбука. Сигурна съм, че е заради свадите помежду ни, които са тъй възбуждащи. А те наистина са, Тиф. Не знам дали ще ми повярваш, но този човек ме кара да крещя.

Тифани започваше да се усмихва.

— Не може да бъде.

— Напротив — увери я Мегън. — Но и той се вбесява не по-малко от мен.

— С основание ли?

— Обикновено да. Но започвам да си мисля, че словесните ни двубои всъщност биха могли да бъдат доста забавни, макар че когато наистина се караме, далеч не съм толкова убедена в това.

— Вероятно просто си отегчена от еднообразието тук. А и той е красив мъж, невероятно красив мъж. Напълно те разбирам. Но има ли въобще някакви добри черти?

— Нито една. Е, всъщност, изглежда прекалено загрижен за мен. Определено мога да кажа, че побеснява, когато направя нещо, което според него ме излага на опасност.

Тифани се ококори.

— Мегън, какво си правила след връщането ни от бала?

Мегън вдигна рамене и каза небрежно:

— Просто реших, че Девлин може да е нашият разбойник.

— Нима не си чула? Съвестта на този човек явно е проговорила. Върнал е всичко ограбено, кълнейки се, че никога повече няма да се поддава на нечестиви изкушения. Пишело го в писмо, оставено при мировия съдия.

— Значи наистина го направи.

Тифани премигна объркано.

— Какво искаш да кажеш с това? Звучи ми така, сякаш си знаела…

— Знаех.

— Мегън!

— Е, няма как да не зная, след като по една случайност станах свидетел как му беше заповядано да върне всичко. Казах ти, че подозирах Девлин.

— Искаш да кажеш, че наистина е бил той? — недоверчиво попита Тифани.

— Не, за мое огромно съжаление — недоволно изръмжа Мегън. — Той сам бе тръгнал по петите на разбойника и успя да го хване. А аз го проследих.

— Надявайки се да го заловиш на местопрестъплението?

— Нещо такова. — Мегън разказа накратко среднощното си приключение, като завърши с думите: — Когато се прибрах, той беше побеснял от ярост. Не че му казах къде наистина съм била. Просто ме е страх да си помисля как би реагирал, ако разбере.

— Мегън, трябва да престанеш да действаш толкова импулсивно. Имаш ли въобще представа какво е можело да ти се случи?

Да, Мегън вече имаше представа, но не намери смелост да признае и за останалата част от приключението, дори пред най-добрата си приятелка.

— Знам, и те уверявам, че няма да се повтори. Дори ще помоля някой от вашите ратаи довечера да ме придружи до къщи. Така ще избегна поредния скандал с Девлин, защото самотните ми обиколки из района са едно от нещата, срещу които той възразява категорично.

— Най-добре е да свикваш отсега. В Лондон няма да ходим никъде без подобаващ ескорт. О, но аз още не съм ти казала! Майката на Тайлър предложи да бъдем под нейна опека, докато сме в Лондон. Освен това каза, че можем да отседнем у тях.

— Но това е чудесно!. — възкликна Мегън. — Знам, че майорът и жена му са сладури, а и познават баща ми от години — иначе не биха се съгласили да ни подслонят. Но, честно казано, те не познават никого. А лейди Уейтли познава всички, нали?

— Приблизително. Според мен все пак ще те омъжим до края на годината.

— Надявам се, защото напоследък направо се побърквам от любопитство по въпроса за секса. Нямам търпение да се омъжа и най-сетне да разбера какво толкова може да представлява.

— Вярвам, че все пак възнамеряваш да изчакаш първо да се омъжиш.

— О, разбира се. Може и да мисля много за това напоследък… — Доста слабо казано — … но нищо повече.

— Може би все пак е по-добре да стоиш настрана от вашия коняр — благоразумно каза Тифани.

Мегън се засмя.

— Ето това вече е съветът, който очаквах от моята Тифани. Но няма защо да се тревожиш по този въпрос. Нямам намерение да разруша бъдещето си, като се забъркам с един негодник с долно потекло, колкото и да е красив.

— И вълнуващ.

— Да, колкото и да е вълнуващ.

— И възбуждащ.

— Достатъчно ясно се изрази, Тифани. Никога повече няма дори да се доближа до него.