Мъжът на моите мечти

37

— Той не ме обича.

Лусинда Сейнт Джеймз се облегна в креслото, смаяна, че чува в отговор на въпроса си тези тъй познати думи. Беше очаквала нещо съвсем друго — може би проява на избухливия нрав, за който бе споменал Девлин, или пък на високомерно безразличие — защото девойчето бе надминало всичките й очаквания по отношение на красотата. Но със сигурност не бе очаквала Мегън да й отговори със същите думи и със същото униние, с което й бе отговорил внукът й.

Рано тази сутрин новата дукеса Ротстън я бе посрещнала във всекидневната — огромна зала, в която Девлин обикновено провеждаше по-маловажните си срещи. От двете й страни се намираха собственият му апартамент и апартаментът на съпругата му. Но разстоянието, което разделяше двамата, явно бе много по-голямо от дългата десет метра зала.

Първоначално Мегън се държеше резервирано, което бе напълно разбираемо. Но когато се отдадоха на спомени за първата си среща, тя се поотпусна и позволи на Лусинда да долови приликата й с онова одухотворено момиченце, което възрастната жена си спомняше отпреди шест години. Но Лусинда долови и подтиснатостта, която Мегън се опитваше да прикрие, и тъкмо заради това й зададе въпроса, който бе задала снощи на Девлин. С абсолютно същия резултат.

Ситуацията изискваше да се пипа внимателно — тези сърдечни работи бяха толкова дяволски деликатни. Затова Лусинда попита предпазливо:

— Какво те кара да мислиш така?

— Ако един мъж обича една жена, би й го казал, нали? — отвърна Мегън.

— Би трябвало да й го каже, да.

— Е, а Девлин ми каза, че съм провалила живота му. Виждате ли, той не искаше да се ожени за мен. Положи огромни усилия, за да ме откаже от тази идея.

— Да те откаже? — възкликна възрастната дукеса. — Значи идеята да се омъжиш за него е била твоя?

— За дука, не за него.

— Но, скъпа, той е дук.

— Сега вече знам, но когато се омъжих за него, не знаех.

— Тогава за кого си смятала, че се омъжваш?

— За един коняр. Не знаете ли, че той се преструваше на такъв?

— Предполагаше се да се преструва на прост ратай в конюшнята, но все едно. Добре, не остана ли поне мъничко доволна, че в крайна сметка си съпруга на дук, вместо на коняр?

— Доволна? — възкликна Мегън. — Той ме измами. Останах разярена, мътните да го… О, простете ми, Ваша светлост!

— Скъпа моя, сега сме роднини. Надявам се, че ще ме наричаш Дъчи и че няма да се притесняваш да споделяш мислите си с мен, били те добри или лоши. — Тя се приведе напред и прошепна: — Самата аз от време на време казвам по някоя и друга ругатня. Не пред публика, разбира се, нито пък когато оня мой загубен внук може да ме чуе. Той си въобразява, че съм безгрешна, както и трябва, впрочем. Но не бих могла да го смъмря за това, че псува, ако знаеше, че и аз го правя, нали?

Мегън кимна усмихната в знак на съгласие и от този момент насетне двете вече бяха приятелки.

— Иска ми се и аз да се бях сетила за това. Но като си помисля, Девлин изпитва такова удоволствие да мърмори и да се оплаква от лошите ми навици, че би било твърде себично от моя страна да се поправям.

Лусинда избухна в смях.

— Ти си точно жената, от която това момче има нужда — заяви убедено тя. — Жена, която да го измъкне от коравата му черупка.

— Той не мисли същото — отвърна Мегън, отново изпаднала в униние.

— Още ли си ядосана, задето той е дук, а не коняр?

— Да… Не… Не знам. — въздъхна тя.

— Според него ти се радваш, че си получила титлата… и конюшнята му.

Мегън направи огорчена гримаса.

— Това още веднъж показва какъв е глупак. Бях му казала, че ще се омъжа за Амброуз Сейнт Джеймз единствено за да го впечатля и да го принудя да престане да се държи враждебно и оскърбително, защото той не правеше нищо друго още от мига, в който се появи. Естествено, проклетникът не можеше просто да се впечатли и да ме остави на мира. Поиска да знае защо съм избрала тъкмо Ротстън. Но аз нямах намерение да обяснявам истинската причина точно на него. Не беше негова работа. Затова споменах, че харесвам конюшнята на дука — ей-така, за да го накарам да млъкне. — Изведнъж очите й се разшириха. — Божичко, едва сега си давам сметка колко е бил разгневен, след като именно той е въпросният Дук.

— И не само това, скъпа моя — каза през смях Лусинда. — Девлин е свикнал всички жени да припадат по него. Същото беше и с баща му, а и със собствения ми съпруг, ако трябва да бъда точна. Проклетите мъже в рода Сейнт Джеймз действително изглеждат великолепно. Сигурно за горкото момче е било истински шок да попадне на жена, която не само че не се е влюбила в него на секундата, ами даже предпочита конюшнята му пред самия него. Мили боже, иска ми се да бях зърнала физиономията му, когато си му го казала. Ти самата, разбира се, не си имала никаква представа колко си му смачкала фасона.

— Жалко, защото това е едно от малките ми удоволствия — отвърна Мегън напълно сериозно.

— Така и предполагах — ухили се Лусинда. — Но ако нямаш нищо против, би ли ми казала каква беше истинската причина да искаш дук?

Тя сви рамене.

— Причината си беше добра, даже чудесна, макар че на вас може и да ви се стори глупава. Чувствах се оскърбена, не, направо дълбоко наранена от първата дама в нашата енория, лейди Офелия Такъри. В продължение на две години очаквах и се надявах да получа покана за някой от нейните прословути приеми, но накрая тя ясно ми даде да разбера, че това никога няма да стане. Тифани е сигурна, че причината е в моето проклето лице… Помните Тифани, нали? Най-добрата ми приятелка, която беше с мен в деня, когато купихме Сър Амброуз?

— Да, но…

— А, това е другото нещо, което накара Девлин да побеснее — името, което дадох на коня си. В действителност по този начин правех комплимент на дука, защото смятах, че не съществува по-прекрасен кон от моя, но Девлин не го възприе така.

— Трудно би го възприел така — сухо вметна Лусинда.

— Както и да е, Тифани е сигурна, че лейди О не ме кани на приемите си, защото има три дъщери за омъжване. Всичко това е чудесно, но чак пък да не получа нито една покана, когато цялата енория се е изредила да посещава дома й — подобно отношение най-малкото внушава, че нещо с мен не е съвсем наред. Ето защо реших да се омъжа за човек, чиято титла е по-висока от нейната — тя е графиня, графиня Уеджууд — и така да смачкам нейния фасон. Може и да ви звучи дребнаво и отмъстително — и наистина е така, нали, — но тогава бях много разярена и оскърбена.

— Но защо точно Девлин?

— Той беше най-високопоставеният благородник, за който можех да се сетя, а и аз наистина харесвам конюшнята му. Но това бе само идея. Трябваше първо да се запозная с него и да се влюбя в него — задължително условие, което нито собствената ми съвест, нито Тифани биха ми позволили да не изпълня, още повече, че самата аз нямах намерение да си провалям живота само за да натрия носа на лейди О. Никога не бих се омъжила за някого, ако не го обичам, или поне ако не съм убедена, че бих могла да обикна, независимо от титлата му. Разбира се, не виждах защо трябва да обяснявам това на Девлин. И той твърдо реши да ме откаже от идеята ми да се омъжа за него.

— И как точно го направи, без да разкрива истинската си самоличност?

— Каза ми, че дукът бил негодник, мерзавец и прелъстител на невиннни девици.

— Той определено не е такъв — обидено възкликна Лусинда.

— И аз му казах същото. Естествено, още не бях виждала дука, така че всъщност защитавах човек, когото не познавах. Е, тогава Девлин реши да ми докаже, че е бил прав. Появи се на един бал с маски, на който присъствах и аз, само че като себе си, тоест — като дука, и ми предложи да му стана любовница.

— Невъзможно!

— Възможно е.

— Но това е толкова нетипично за него.

— Боя се, че не мога да се съглася. Това беше само едно от многото оскърбления, които ми е нанесъл този човек. Както и да е, впоследствие той има наглостта да се направи на изненадан, когато се върнах и му казах — на коняря, имам предвид, — че се надявам никога повече да не видя дука.

Лусинда се облегна назад едва ли не онемяла.

— И как, ако смея да попитам, вие двамата изобщо успяхте да стигнете до олтара при цялата тази бъркотия?

— Вината затова е изцяло моя, въпреки че никога не бих си го признала пред него. Истината е, че аз несъзнателно и неволно предизвиках собственото си прелъстяване. За всичко е виновно проклетото ми любопитство. Пък и всичко беше толкова хубаво, докато се целувахме, че не ме беше грижа какво ще стане по-нататък. Него също не го е било грижа. Той сам ми го каза. Всъщност, каза, че е останал дяволски разочарован и че бракът ни ще бъде чисто формален.

Тези думи помогнаха Лусинда бързо да преодолее смущението си от неудобната тема.

— Как не! — възкликна тя сърдито. — Той не може да го направи. Той е длъжен да осигури следващия дук. А не би могъл да го направи, ако не…, хм, ако не.

— В действителност може, ако детето, което нося, се окаже момче. Нима не ви е казал, че съм бременна и че тъкмо заради това бяхме принудени да се оженим?

— Не, проклетникът очевидно е забравил да ми спомене за тази дреболия.