Мъртви в Далас

4.

В Далас беше горещо като в шестия кръг на ада. Особено на летището. Няколкото кратки есенни дни ми се струваха като далечен спомен. Стоях търпеливо до товарната рампа, спусната от багажното отделение на дългоочаквания самолет, и се чувствах като в пещ сред облаците нагорещен въздух, наситен с миризмите и шумотевицата на летище „Далас — форт Уърт“. Аз пътувах с пътнически самолет, а Бил — с товарен.

Докато развявах сакото си с надеждата да опазя подмишниците си сухи, към мен се приближи католически свещеник. Облеклото му всяваше респект, затова не посмях да се отдръпна настрани, макар да нямах никакво желание да разговарям с когото и да било. Намирах се в съвършено непозната обстановка и тепърва ме очакваха куп нови изпитания.

— Мога ли да съм ви полезен с нещо? Станах неволен свидетел на вашия случай — каза дребничкият божи служител с преливащ от съчувствие глас и самочувствие на човек, свикнал да заговаря благосклонно настроени непознати. Имаше малко необичайна за свещеник прическа — въздълга, сплъстена кестенява коса в комплект с мустаци, — но реших да не прибързвам с ваденето на заключения.

— Моят случай? — попитах разсеяно, защото току-що бях забелязала полирания дървен ковчег на Бил. Какъв традиционалист! Металът е къде-къде по-практичен за пътуване. Униформените работници го плъзгаха към рампата с помощта на някакво приспособление на колелца, предполагам. Транспортната компания гарантираше, че ще го доставят до крайната дестинация без нито една драскотина. А въоръжените пазачи зад гърба ми щяха да се погрижат за всеки фанатик, дръзнал да се втурне към ковчега с цел да отвори капака му, — една от допълнителните услуги, включена в рекламните листовки на авиокомпания „Анубис Еър“. А според изричните инструкции на Бил трябваше да разтоварят първо неговия ковчег.

До този момент всичко вървеше като по мед и масло.

Вдигнах поглед към тъмнеещото небе. Няколко минути по-рано се бяха включили прожекторите около летището и ярката им светлина хвърляше зловещи сенки върху озъбената чакалска глава, изрисувана на опашката на самолета. Погледнах часовника си. За пореден път.

— Да. Много съжалявам.

Обърнах се към нежелания си събеседник. Нямах спомен да съм го виждала в самолета, но това не означаваше нищо, защото през целия полет стисках очи от притеснение.

— Извинете, не ви разбрах. За какво точно съжалявате?

Свещеникът ме погледна с нескрито изумление.

— За тежката ви загуба — каза той и кимна към ковчега. — Близък до сърцето ви човек, навярно? — Той пристъпи още по-близо до мен.

— Ами да… разбира се — отвърнах аз, на границата между недоумението и досадата. Какво правеше тук този човек? Авиокомпанията едва ли плащаше на свещеник, който да посреща всеки пътник, придружаващ ковчег. — Защо иначе щях да стоя тук?

Започвах да се тревожа.

Бавно и внимателно свалих телепатичната си защита и започнах да проучвам мъжа до себе си. Да, знам: посегателство върху личното пространство. Ала в момента носех отговорност не само за себе си, но и за безопасността на Бил.

Свещеникът, който се оказа мощен предавател на мисловна дейност, очакваше падането на нощта с огромно нетърпение, също като мен. Само че за разлика от мен той се страхуваше. Надяваше се, че приятелите му са там, където трябваше да бъдат.

Отново погледнах нагоре, стараейки се да не давам израз на нарастващата си тревога. Рехавият сумрак над Тексас бързо отстъпваше пред непрогледната нощ.

— Съпругът ви, предполагам? — попита той и обви пръсти около лакътя ми.

Ама че досадник! Тръпки да те побият. Обърнах се към него и проследих погледа му. Очите му не се отлепяха нито за миг от хамалите, които сновяха из товарното помещение на самолета, облечени в сребристочерни гащеризони с надпис „Анубис“ на гърдите. После погледът му се стрелна към служителя, който се подготвяше да съпроводи ковчега до багажната платформа. Свещеникът искаше… но какво точно чакаше този човек? Дебнеше подходящ момент, в който всички да са заети с нещо и да не гледат в неговата посока. Не искаше никой от тях да вижда… да вижда какво?

— Не, приятелят ми — отвърнах аз, колкото да поддържам заблудата. Баба ме възпита да съм учтива, но не и глупава. Бръкнах скришом в дамската си чанта и измъкнах отвътре сълзотворния спрей. Подарък от Бил, за спешни случаи. Тъкмо отстъпвах встрани от фалшивия поп и неясните му намерения, когато капакът на ковчега се отвори с трясък.

Двамата хамали в багажното отделение на самолета се свлякоха на колене в дълбок поклон. Онзи, който буташе ковчега към платформата, също взе да се кланя, но преди това стреснато изруга (новак, предполагам). Този етюд също участваше в рекламните листовки на авиокомпанията, но ми се струваше твърде пресилен.

— Господи, помилуй! — изписка свещеникът. Но вместо да падне на колене, той рязко подскочи до мен, улови ме за ръката, в която държах флакончето, и взе да ме дърпа.

В първия миг си помислих, че се опитва да ме спаси от криещата се в ковчега опасност. Предполагам, че така сме изглеждали и в очите на хамалите, които продължаваха да се вживяват в ролите си. Дори не направиха опит да ми помогнат, въпреки че крещях с пълно гърло: „Пусни ме!“. „Свещеникът“ продължаваше да ме дърпа за ръката, за да ме повлече нанякъде, а аз с всички сили забивах токчетата си в бетона и го млатех със свободната си ръка. Нямаше да му се дам без бой.

— Бил! — Започвах сериозно да се плаша. Войнствено настроеният свещеник не беше някой здравеняк, но ме превъзхождаше и по ръст, и по килограми. И макар да се съпротивлявах с всички сили, той полека-лека ме придърпваше към служебната врата на терминала. Отнякъде се изви вятър, горещ и сух, и нямаше как да използвам сълзотворния газ, без да напръскам и себе си.

Мъжът в ковчега бавно се изправи, отвори широко очи и се огледа наоколо. С периферното си зрение забелязах как приглади с ръка гладката си кестенява коса.

Служебната врата се отвори. Вътре имаше някой — свещеникът явно си водеше и подкрепление.

— Бил!

Нещо изсвистя във въздуха. Свещеникът внезапно ме пусна и се шмугна през вратата като заек, подгонен от ловджийска хрътка. Аз се олюлях и политнах назад, но Бил успя да ме хване.

— Здрасти, мило! — възкликнах аз с неописуемо облекчение и пригладих новото си сиво сако. Добре че се бях сетила да освежа червилото си след кацането на самолета. Отправих поглед към посоката, в която свещеникът бе побягнал. — Ама че странна случка! — казах аз и прибрах сълзотворния газ в чантата си.

— Суки, добре ли си? — попита Бил и се наведе да ме целуне, без да обръща внимание на зяпналите от изненада хамали. Макар от две години цял свят да знаеше, че вампирите не са персонажи от митове, легенди и филми на ужасите, а обективна реалност, малцина бяха виждали жив кръвопиец отблизо.

Бил не им обърна и капчица внимание. Умееше да отсява нещата, за които не си струваше да се притеснява.

— Да, добре съм — отвърнах аз, все още леко замаяна. — Нямам представа защо този човек толкова искаше да ме повлече нанякъде.

— Може би е разбрал погрешно естеството на отношенията ни?

— Едва ли. Според мен знаеше много добре, че те чакам, и искаше да ме отвлече, преди да си се събудил.

— Ще я видим тази работа. — Лаконичен, както винаги. — А иначе, ако изключим това недоразумение, всичко наред ли е?

— Полетът мина нормално — отвърнах аз, стараейки се да не изглеждам нацупена.

— И нищо друго необичайно не се е случвало, така ли? — продължаваше да упорства той. Очевидно смяташе, че увъртам.

— Не мога да преценя кое е обичайно и кое не, при положение че за пръв път се качвам на самолет. — Ама и аз не падах лесно по гръб. — Да речем, че допреди появата на свещеника всичко вървеше като по мед и масло. — Бил деликатно повдигна вежда в очакване да си развържа езика. — Мисля си, че не е никакъв свещеник. Защо чакаше самолета? Защо дойде да ме заговори? Просто стоеше и чакаше всички работници да се залисат в работа, та да започне да ме дърпа.

— Ще поговорим за това на някое по-усамотено място — каза любимият ми вампир и хвърли поглед към насъбралата се групичка любопитни зяпачи. После се приближи към работниците от авиокомпанията и ги нахока, че не са ми се притекли на помощ. Поне така предположих, защото онези пребледняха и започнаха да пелтечат в един глас. Когато приключи с тях, Бил ме прегърна през кръста и двамата се запътихме към терминала.

— Изпратете ковчега на адреса, отбелязан върху капака — подвикна той през рамо. — Хотел „Тихият пристан“.

„Тихият пристан“ бе единственият хотел в околностите на Далас, пригоден за специалните нужди на клиенти вампири. Рекламната брошура твърдеше, че това е „величествен стар хотел в централната градска част“; не че някога бях виждала централната градска част или пък величествените й стари хотели.

Спряхме на мрачното стълбище, водещо към сградата на летището.

— Е, казвай сега — настоя Бил. И аз му разказах цялата странна случка от игла до конец. Изглеждаше бял като тебешир, вероятно от глад. Гъстите му вежди се открояваха на фона на бледото му лице, а кафявите му очи изглеждаха много по-тъмни от обикновено.

Той отвори вратата и аз се озовах сред кипящата суетня на едно от най-големите летища в света.

— Не успя ли да го подслушаш? — Бил, разбира се, нямаше предвид нормалния ми слух.

— В самолета бях заключила съзнанието си за чужди мисли — отвърнах. — А докато осъзная, че има проблем, и започна да се концентрирам над мислите му, ти се събуди и той си плю на петите. Имах странното чувство, че… — Не довърших изречението. Стори ми се, че прекалявам с фантасмагориите.

Бил просто стоеше и чакаше. Не обичаше да хаби думи на вятъра. Спряхме за момент и се подпряхме на стената.

— Имах чувството, че възнамерява да ме отвлече — изплюх камъчето аз. — Знам, че звучи налудничаво. Кой в Далас би могъл да знае коя съм или пък с кой самолет пристигам? Но точно това си помислих.

— Бил улови ръцете ми в своите; ледени, както винаги. Погледнах го в очите. Не съм чак толкова ниска и той не е чак толкова висок, но все пак трябва да вдигна глава, за да срещна погледа му. Да си призная, достойнството ми е леко наранено от факта, че мога спокойно да го гледам в очите без опасност да ме омагьоса. Понякога ми се иска Бил да можеше да ми даде друг вид спомени — не бих имала нищо против да забравя за менадата например, — но той не може. Примирила съм се.

Бил размишляваше над думите ми и запаметяваше детайлите за по-нататъшно осмисляне.

— Значи самият полет протече скучно, така ли? — попита той.

— Напротив, беше много вълнуващо — отвърнах аз. — След като се уверих, че вече са те натоварили в твоя самолет, побързах да се кача в моя. Стюардесата ни показа какво трябва да правим при евентуална катастрофа. Аз седях в редицата до аварийния изход. Жената ни предложи да седнем другаде, ако смятаме, че няма да можем да се справим с инструкциите. Но аз бих се справила, нали? Не мислиш ли? А после тя ми донесе питие и списание. — Рядко ми се случва да ми сервират — с тази моя професия — и се чувствах великолепно в ролята на клиент.

— Ти би се справила с всичко, Суки, сигурен съм. Уплаши ли се при излитането?

— Не. Малко се притеснявах за тази вечер, но като изключим това, всичко мина нормално.

— Съжалявам, че нямаше как да пътувам с теб — каза той с хладния си кадифен глас и ме притисна до гърдите си.

— Няма нищо — искрено отвърнах аз. — Първият полет си е изнервящо преживяване. Но всичко мина добре. Докато не кацнахме.

Колкото и да мърморех, колкото и да се вайках, дълбоко в себе си се радвах, че Бил се беше надигнал навреме от ковчега си, за да ме изведе от летището, защото се чувствах точно като бедната братовчедка от провинцията.

Приключихме темата за свещеника, но аз си знаех, че любимият ми вампир нищичко не забравя. Бил ми показа къде да търся багажа си и как да намеря такси. Можеше и да ме остави да го изчакам някъде и да свърши всичко това сам, но както често ми припомняше, все някога щеше да ми се наложи да летя самичка посред бял ден, затова трябваше да се науча да се справям и без негова помощ.

Следвайки табелите и инструкциите на Бил, започнах да си проправям път през океана от угрижени хора и техните многобройни куфари. Наложи се да подсиля мисловната си защита, защото нямах сили да понеса жалванията на стотиците изнервени пътници. Повиках носач за багажа ни (макар че Бил лесно можеше да се справи с това и с една ръка) и го упътих към стоянката за таксита. Потеглихме към хотела четиридесет минути след разтоварването на Бил от самолета. Хората от „Анубис“ се кълняха, че ще доставят ковчега му в рамките на три часа.

Ще видим. Ако не успееха, полетът ни щеше да е безплатен.

За седемте години от последното ми пребиваване в Далас бях забравила колко огромен и кипящ от живот е този град. Светлините му просто спираха дъха ми. Попивах с поглед всичко, покрай което минавахме, а Бил ми се усмихваше с дразнеща снизходителност.

— Изглеждаш прекрасно, Суки. Този костюм много ти отива.

— Благодаря — отвърнах аз с облекчение и задоволство.

Бил настояваше да подбера дрехи, с които да излъчвам „професионализъм“. Попитах го кой бранш има предвид, като казва професионализъм, и той веднага ми пробута онзи негов поглед. Затова се накиприх със сив костюм, бяла риза, перлени обеци, черна дамска чанта и обувки с висок ток. По идея на Арлийн — и с нейна помощ — дори пригладих косата си назад в умопомрачителен кок с едно от онези сложни приспособления, които рекламират по телевизията. Според мен имах доста професионално излъчване (като за погребален агент, ако трябва да съм откровена, но Бил изглеждаше доволен от вида ми). Напазарувах всичко това при Тара — и то за негова сметка, без да ми мигне окото, защото ставаше въпрос за наложителни служебни разходи.

Естествено, щях да се чувствам много по-удобно в сервитьорската си униформа. Цял живот мога да нося тениска и шорти, без дори да се сетя за рокля и копринени чорапи. Да не говорим, че с униформата си от „Мерлот“ можех да обуя гуменки, а не тези проклети кокили. Ех…

Таксито спря пред хотела и шофьорът излезе да свали багажа ни. Предвиждахме тридневен престой. Макар че аз се надявах да приключим работата бързичко и още утре вечер да се приберем обратно в Бон Темпс, където да си живеем безгрижно и спокойно, далече от всякакви вампирски машинации, — поне до следващия път, когато ни потърсеха. Но все пак си взехме повечко дрехи, за всеки случай.

Моят любим плати на шофьора и изчака пиколото да натовари багажа ни в количката. Момчето се обърна с лице към него и започна да рецитира:

— Добре дошли в хотел „Тихият пристан“, сър! Казвам се Бари и съм… — Тук Бил направи крачка напред и светлината от фоайето озари бледото му лице. — … и съм на вашите услуги — едва чуто довърши Бари.

— Благодаря — намесих се аз, за да дам възможност на младежа да се съвземе. Хлапето бе на не повече от осемнайсет. Ръцете му едва забележимо трепереха. Хвърлих отгоре му телепатичната си мрежа, за да установя причината за безпокойството му.

Прерових набързо съзнанието на Бари и едва не подскочих от приятната изненада. Момчето притежаваше телепатични способности, също като мен! Но той все още се намираше в началния стадий на развитие, който аз преодолях още на дванайсетгодишна възраст. Горкичкият! Изобщо не можеше да се контролира; защитата му я нямаше никаква. Бореше се с тази своя неочаквана дарба и се мъчеше да я отхвърли. Чудех се какво по-напред да направя — да го стисна в прегръдките си или да му зашия един зад врата. Но после осъзнах, че тази тайна не е моя и нямам право да я издавам. Зареях поглед настрана и запристъпвах от крак на крак, преструвайки се на отегчена.

— Ще отнеса багажа ви до стаята — смотолеви Бари и Бил му се усмихна вежливо. Момчето отвърна на усмивката му и се зае да бута количката. Явно излъчването на Бил му действаше успокояващо, защото и то — също като мен — не можеше да чете вампирски мисли. Тази отличителна черта на живите мъртъвци действаше като магнит за хора като мен. Бари тепърва трябваше да се научи да се държи по-спокойно в присъствието на вампири, защото работата му щеше да го среща с тях непрекъснато.

Някои хора смятат, че вампирите изглеждат ужасяващо страшни. Според мен си зависеше от вампира. Спомням си, че когато за пръв път видях Бил, ми се стори различен, но в никакъв случай страшен.

Но пък вампирката, която ни чакаше във фоайето, можеше наистина да ти изкара акъла. Бях готова да се обзаложа, че Бари бе подмокрил гащите при първата си среща с нея. Жената се приближи към нас точно когато Бил прибираше кредитната си карта в портфейла (само се пробвайте да подадете молба за кредитна карта на сто и шейсет годишна възраст, да видите лесно ли е), а аз побързах да пристъпя зад него с надеждата да остана незабелязана.

— Бил Комптън? Следователят от Луизиана? — Гласът й звучеше спокойно и хладно като на Бил, но му липсваше живец. Жената бе мъртва от доста време. Беше бяла като платно и плоска като дъска, а тънката й златистосиня рокля с дължина до коляното не само че не я разкрасяваше, а я правеше да изглежда още по-бледа и още по-плоска. Кестенявата й коса (сплетена на плитка до кръста) и яркозелените й очи чудесно допълваха нечовешкия й облик.

— Да. — Вампирите не се здрависват. Двамата се погледнаха в очите и си размениха по едно хладно кимване.

— Това ли е жената? — Вероятно ме бе удостоила с един от вампирските им мълниеносни жестове, защото с крайчеца на окото си долових само размазано движение и нищо повече.

— Това е Суки Стакхаус, мой сътрудник и придружител — отвърна Бил.

Жената кимна с няколко секунди закъснение, за да покаже, че схваща намека.

— Аз съм Изабел Бомон — представи се тя. — Настанете се, освежете се, а аз ще ви чакам тук.

— Трябва да се нахраня — каза Бил.

Изабел ме изгледа многозначително. Сигурно се чудеше защо не осигурявам кръв за моя спътник, но това не й влизаше в работата.

— Обадете се по телефона и ще ви обслужат.

На горкичката простосмъртна — моя милост — й се искаше да поръча храна от ресторанта, но тъй като не разполагахме с много време, реших да потърпя и да хапна, след като приключим с работата.

Щом багажът ни пристигна в стаята (достатъчно голяма да побере и легло, и ковчег), в тясната всекидневна се възцари неловка тишина. Вътре имаше малък хладилник, натъпкан догоре с бутилки „Чиста кръв“, но тази вечер на Бил би му се искало да вкуси истинска.

— Трябва да се обадя по телефона, Суки — каза той. Бяхме обсъдили това още преди пътуването.

— Разбира се. — Оттеглих се в спалнята и затворих вратата. Можеше да яде от когото си иска, разбира се, за да пази моите сили за предстоящите събития, но аз нямах никакво намерение да ставам свидетел на това.

След няколко минути на входната врата се почука и Бил покани в стаята собствената си вечеря. Чу се кратка размяна на реплики и после тихо стенание.

Ако трябваше да слушам сърцето си, щях да запокитя в стената четката си за коса или проклетите обувки с високи токчета. Но разумът и достойнството ми надделяха и аз се залових да разопаковам багажа. Подредих козметиката си в банята и ползвах тоалетната, макар да не ми се ходеше чак толкова. Метаболизмът на вампирите не изискваше използването на тоалетна и ако все пак в домовете им имаше такова помещение, те често забравяха да го зареждат с тоалетна хартия.

Малко по-късно външната врата хлопна и Бил веднага дойде при мен в спалнята. Изглеждаше сит, а бузите му розовееха.

— Готова ли си? — попита той. Внезапно осъзнах, че тази вечер започвам първата си истинска работа с вампирите, и отново се сковах от страх. Ако се представех зле, животът ми щеше да се превърне в ад, а Бил можеше да стане още по-мъртъв, отколкото беше в момента. Кимнах и се опитах да преглътна буцата в гърлото си.

— Не си вземай чантата.

— Защо? — Зяпнах от изненада и сведох поглед към новата си придобивка. Интересно на кого би могла да попречи?

— В чантите могат да се скрият разни неща. — Като например заострени колове? — Просто пъхни ключа за стаята в… тази пола има ли джоб?

— Не.

— Ами… пъхни го в бельото си тогава. Запретнах полата си, за да покажа на Бил в какво точно бельо ме кара да пъхам ключове. Изражението на лицето му не можеше да се опише с думи.

— Това… на това ли му викат… прашки?

— На това. Не виждам никакъв смисъл да изглеждам професионално и под костюма.

— А каква кожа крие този костюм… майко мила — измърка той. — Гладка като коприна.

— Аха, за какво са ми копринени чорапи, нали? — ухилих се аз и пъхнах пластмасовия правоъгълник, тоест „ключ“, под една от страничните лентички.

— Опасявам се, че няма да се задържи там — каза той с блеснал поглед. — Може да се наложи да се разделим и ключът трябва да е у теб. Премести го другаде.

Преместих го.

— Ох, Суки… как ще го извадиш оттам, ако трябва да реагираш бързо? Трябва да… ах, трябва да тръгваме. — Бил впрегна цялата си воля и слезе от облаците.

— Добре, щом настояваш — казах аз и пригладих полата си.

Той ме изгледа мрачно, потупа се по джобовете, както правят мъжете преди тръгване. Странен, типично човешки жест, който ме развълнува необяснимо. Кимнахме си един на друг и се отправихме към асансьора. Изабел Бомон сигурно вече ни чакаше, а доколкото можех да преценя от кратката ни среща, това едва ли я радваше.

Древната вампирка, чийто човешки облик изглеждаше на не повече от трийсет и пет, стоеше точно там, където се разделихме.

В този хотел тя можеше да се държи естествено, което включваше обичайната за вампирите способност да застиват неподвижно толкова дълго, колкото те си решат. Хората непрекъснато шават. Нещо отвътре ги дърпа да си намират работа или просто да нервничат. Вампирите могат просто да заемат определено пространство, без да се чувстват длъжни да оправдават присъствието си пред когото и да било. Когато излязохме от асансьора, Изабел по нищо не се различаваше от статуя. Човек спокойно можеше да си закачи шапката върху нея, макар че по-късно горчиво щеше да съжалява.

Щом приближихме на около два метра от нея, предупредителната й система се включи. Очите на Изабел се стрелнаха към нас, а дясната й ръка трепна като задвижена от електрически ток.

— Елате с мен — каза тя и се плъзна към вратата. Бари едва успя да я отвори навреме. Забелязах, че хлапето предвидливо наведе глава, когато тя го подмина. Всички слухове за кръстосване на поглед с вампир са верни, да знаете.

Както можеше да се очаква, колата на Изабел беше черен „Лексус“, оборудван с всички възможни допълнителни приспособления. Вампирите не се возят в „сапунерки“. Изабел изчака да си сложа колана (те двамата с Бил не си направиха този труд) и чак тогава потегли. Движехме се по една от главните улици на Далас. В продължение на пет минути Изабел просто мълчеше, но после внезапно се стресна, сякаш се сети за нечии инструкции.

Колата зави наляво. През прозореца се виждаше някаква поляна, а насред нея — неясните очертания на нещо голямо, което приличаше на историческа забележителност. Изабел вдигна дългия си, кокалест пръст и посочи вдясно.

— Тексаското училищно книгохранилище9 — изрецитира тя като по учебник. Звучеше така, сякаш някой й беше наредил да ме информира за това. Интересна работа. Проследих пръста й и огледах тухлената сграда с голям интерес, макар да очаквах нещо много по-забележително.

— Това ли е затревеното хълмче10! — възкликнах развълнувано аз, сякаш виждах дирижабъла „Хинденбург“ или нещо още по-невероятно.

Плитката на Изабел едва доловимо трепна и аз приех това за кимване.

— Сега там има музей — каза тя.

Гледай ти! Ето това е нещо, което си струва да се види на дневна светлина. Ако останехме в града достатъчно дълго, щях да се поразходя насам. А може и такси да поръчам, докато Бил е в ковчега си.

Бил ми се усмихна през рамо. Умееше да усеща и най-леките промени в настроението ми, което в осемдесет процента от случаите беше просто чудесно.

Пътувахме още поне двайсет минути. Излязохме от централната градска част и навлязохме в жилищната зона. Отначало къщите имаха вид на скромни четвъртити кутийки, но постепенно започнаха да трупат маса като напомпани със стероиди. Крайната ни цел се оказа огромно имение, натъпкано като с обувалка в тясно парче земя, което изглеждаше изключително нелепо дори в тъмното.

Най-накрая пристигнахме, макар да нямах нищо против да обикаляме Далас до съмване.

Паркирахме на улицата пред архитектурното недоразумение и Бил галантно ми отвори вратата. Застинах права за момент, неспособна да направя първата крачка към… новия проект. Веднага усетих, че вътре гъмжи от вампири. По същия начин бих усетила и присъствието на хора. Само че вместо положителните мисловни вълни, които излъчваха хората, виждах… трудно ми е да го изразя с думи. Във вътрешното пространство на къщата зееха дупки, а във всяка дупка се спотайваше вампир. Направих няколко крачки към вратата и там — слава богу — долових полъх на човешка мисъл.

Над входната врата светеше фенер и се виждаше ясно, че къщата е изградена от бежови тухли с бели фуги. Фенерът очевидно светеше заради мен, защото зрението на вампирите е много по-развито от това на хората. Изабел ни поведе към входната врата, опасана с тухлена арка и накичена с изискан венец от бръшлян и сухи цветя, който скриваше шпионката. Къщата идеално се вписваше в цялостния облик на квартала и по нищо не личеше, че се обитава от вампири.

Прекрачих прага след Изабел и преброих четирима още в антрето, двама в коридора и поне шестима в просторната кухня, в която можеха да се приготвят ястия за двайсет души едновременно. Очевидно къщата беше купена в готов вид, защото вампирите нямат нужда от големи кухни. На тях им трябва единствено хладилник — за синтетичната кръв, и микровълнова печка — за затоплянето й. Те просто няма какво да готвят.

До мивката стоеше висок като върлина човек и миеше чинии. Значи в къщата все пак живееха и хора. Когато минахме покрай него, мъжът ни кимна за поздрав. Носеше очила и риза с навити ръкави. Нямаше как да си поговоря с него, защото Изабел бързаше да ни отведе в голямата зала.

Бил изглеждаше напрегнат. Не можех да чета мислите му, признавам, но го познавах достатъчно добре, за да усетя в какво настроение е само по походката или положението на раменете му. Никой вампир не се чувства удобно на територията на друг вампир. Тяхната общност се подчинява на система от строги правила и закони, само че — за разлика от хората — те просто се стараят да ги пазят в тайна. Но в процеса на общуването ми с тях нещата полека-лека ми се изясняваха.

Измежду всички вампири в къщата с лекота разпознах главатаря. Седеше заедно с неколцина от тях на дългата маса в просторната стая. Беше луд за връзване. Поне на пръв поглед. После осъзнах, че старателно се опитва да изглежда такъв. Иначе беше коренно… различен. Вчесана назад руса коса; слаб, с невзрачно телосложение; очила с черни рамки — без диоптър, естествено; памучна риза на райета, напъхана в добре изгладен панталон. Беше блед — е, то се подразбира — и луничав, с невидими мигли и едва забележими вежди.

— Бил Комптън — каза главатарят.

— Стан Дейвис — каза Бил.

— Добре дошли в града. — В гласа на Стан Дейвис се долавяше лек чуждестранен акцент. Някога се е казвал Станислав Давидович, помислих си аз и бързо прогоних тази догадка от съзнанието си. Ако някой от тях разбереше, че от време на време долавям по някоя мисъл от тишината в главите им, щях да остана без капчица кръв за секунди.

Дори Бил не знаеше това.

Старателно натиках всичкия си страх в най-дълбоките гънки на мозъка си и се изправих пред втренчените им погледи в цялата си прелест. Чувствах се като на рентген.

— Изглежда ми напълно подходяща — обърна се той към Бил. Трябваше да го приема като комплимент, предполагам. Един вид, потупване по рамото.

Бил наведе глава.

Вампирите не си губят времето в празни приказки. При подобни обстоятелства човек би попитал Бил как я кара шефът му Ерик; би ни запознал с присъстващите в стаята или поне с по-важните от тях. Човек — да, но не и Стан Дейвис — вампирски началник. Той вдигна ръка и един млад вампир с лъскава черна коса и испански черти моментално напусна стаята. Минута по-късно се върна, стиснал за ръка някакво момиче. Човек. Щом ме видя, девойката взе да пищи и да се дърпа.

— Помогни ми — пищеше тя. — Трябва да ми помогнеш!

Глупачка! Как да й помогна в това гнездо на вампири? Нелепа молба, просто абсурдна. Повторих си го бързо наум няколко пъти, за да мога да се съсредоточа върху предстоящата работа.

Потърсих погледа й и вдигнах пръст, за да я накарам да млъкне. Очите на момичето се фокусираха върху мен и тя веднага се подчини. Не притежавам хипнотичен вампирски поглед, но изобщо не съм страшна на вид. Изглеждам като всяко средностатистическо момиче, което си вади хляба с нископлатена работа в който и да било град от южните щати, — руса, млада, с пищна пазва и слънчев загар. Напълно възможно е да не изглеждам много умна. Струва ми се, че мнозинството от хората (и вампирите) приемат, че щом си хубавка, руса и работиш като обслужващ персонал, то задължително си глупава.

Обърнах се към Стан Дейвис; вътрешно ликувах, че Бил е зад гърба ми и ме подкрепя безмълвно.

— Господин Дейвис, разбирате, надявам се, че ми е нужна по-усамотена обстановка за разпита на това момиче. Освен това трябва да знам какво точно искате от нея.

Девойчето взе да хлипа. Тихо и сърцераздирателно, но изключително дразнещо предвид обстоятелствата.

Дейвис ме погледна право в очите. Не се опитваше да ме омагьоса или подчини, просто ме изучаваше.

— Доколкото разбирам, телохранителят ти знае какви са условията на договора ми с неговия началник — каза Стан Дейвис. Ясно, разбрах. Смятаха ме за низша човешка твар. Все едно пилето да говори на клиента в „Кей Еф Си“. Но аз все пак исках да съм наясно какво очакват от мен.

— Известно ми е, че сте постигнали споразумение с Район 5 — казах аз с възможно най-спокоен глас, — и ще направя всичко, което е по силите ми. Но не мога да започна, без да знам каква е целта на задачата ми.

— Искаме да разберем къде е нашият брат — отвърна Стан след дълго мълчание.

Положих огромно усилие да прикрия изумлението си.

Както споменах, някои вампири — като Бил — живеят сами. Други се чувстват по-сигурни в група, наречена „гнездо“. Щом поживеят известно време заедно, започват да се смятат за братя и сестри, а някои гнезда оцеляват в продължение на десетилетия. (Разправят, че в Ню Орлиънс една такава група просъществувала цели два века.) Преди да тръгнем от Луизиана, Бил ме уведоми, че гнездото на даласките вампири е доста голямо.

Стана ми ясно, и то без да съм мозъчен хирург, че за властен вампир като Стан е не просто необичайно, а направо унизително да изгуби един от своите братя по гнездо.

А вампирите обичат да ги унижават точно толкова, колкото и хората.

— Опишете обстоятелствата, ако обичате — казах аз, без да влагам каквито и да било емоции.

— Моят брат Фарел не се е прибирал в гнездото от пет нощи — каза Стан Дейвис.

Не се съмнявах, че вече са претърсили любимите ловни полета на Фарел и са разпитали всички обитатели на гнездото му, но въпреки това отворих уста да попитам, като типичен представител на човешката общност. Но точно в този момент Бил докосна рамото ми. Обърнах се и той едва забележимо поклати глава. Въпросът ми би прозвучал крайно нетактично.

— А момичето? — попитах аз вместо това. Тя продължаваше да мълчи, но цялата се тресеше от страх. Единственото нещо, което я държеше на крака, беше ръката на вампира испанец.

— Работи в клуба, където Фарел е бил видян за последно. Барът е наша собственост, „Крилото на прилепа“. — Нощните заведения бяха любимо бизнес начинание за вампирите по обясними причини. Не че не можеха да отворят и денонощно ателие за химическо чистене, да речем, но един претъпкан с кръвопийци нощен клуб привличаше клиентите неудържимо.

През последните две години вампирските барове стояха на челно място в класацията за нощни забавления. Жалките хорица, които си падаха по кръвопийци, редовно висяха в техните клубове и се чудеха как да привлекат вниманието им, като за тази цел прибягваха дори до маскарадни костюми. Върволици от туристи ходеха там от чисто любопитство и със зяпнала уста наблюдаваха както живите мъртъвци, така и техните поклонници. Рискова работна среда, откъдето и да го погледнеш.

Погледнах испанския вампир и му дадох знак да остави момичето на стола до мен. Затворих очи и се приготвих да вляза в съзнанието й.

Казваше се Бетани. На двайсет и една. Смятала се за луда глава и лошо момиче. И през ум не й минавало в каква беля може да я вкара това. До този момент. Приела работата в „Крилото на прилепа“, за да докаже бунтарската си същност — едно решение, за което можеше да плати с живота си. Отново се обърнах към Стан Дейвис.

— Наясно сте — казах аз, поемайки огромен риск, — че ако тя предостави исканата от вас информация, трябва да си тръгне оттук невредима, нали така? — Той бе заявил, че е запознат с условията по договора, но аз исках да съм сигурна.

Бил тежко въздъхна зад гърба ми. Горкичкият! Стан Дейвис се ядоса толкова много, че очите му започнаха да хвърлят искри.

— Да — изплю най-накрая той и вампирските му зъби се показаха от възбуда. — Наясно съм. — Погледите ни се срещнаха за секунда. И двамата знаехме, че ако това се случваше две години по-рано, даласките вампири щяха да отвлекат Бетани и да я подложат на такива мъчения, че да извлекат не само цялата информация от съзнанието й, но и малко отгоре.

Излизането им на светло имаше своите преимущества, но и съответната цена. Цената в този случай бяха моите услуги.

— Как изглежда Фарел?

— Като каубой. — Стан звучеше напълно сериозно. — Носи една от онези тънки вратовръзки, джинси и риза с копчета от изкуствени перли.

Даласките вампири очевидно не си падаха по висша мода. Да бях си облякла униформата, да му се не види!

— Какъв цвят са очите и косата му?

— Кестенява коса, леко прошарена. Кафяви очи. Широка челюст. Ръст… около… метър и осемдесет.

— Стан очевидно прехвърляше наум единиците от една измервателна система в друга. — Около трийсет и осем годишен според човешките представи. Слаб, гладко избръснат.

— Искате ли да отведа Бетани в някоя по-усамотена стая? — дипломатично предложих аз.

Стан махна с ръка толкова бързо, че едва не пропуснах движението му, и след секунда — буквално — всички вампири, с изключение на Бил и самия Стан се изпариха от кухнята.

И без да се обръщам, знаех, че Бил стои облегнат на стената зад мен, готов на всичко. Въздъхнах дълбоко и пристъпих към същинската част на рискованото начинание.

— Бетани, как се чувстваш? — кротко попитах аз.

— Откъде знаеш името ми? — учуди се тя и тръгна да се надига от мястото си. Седеше на пластмасов стол с колелца и аз бързо го завъртях към себе си. Стан продължаваше да заема челното място на масата. Падаше се зад гърба ми, отляво.

— Много неща знам за теб — отвърнах аз, опитвайки се да изглеждам любезна и компетентна. Започнах да събирам мислите й от въздуха като ябълки от отрупано с плод дърво. — Като дете си имала куче на име Джаф, а майка ти прави най-вкусния кокосов сладкиш на света. Веднъж баща ти проиграл на карти голяма сума пари и ти си заложила видеото си, за да му спестиш разправиите с майка ти.

Бетани зяпна от изненада, напълно забравила — или поне така изглеждаше, — че животът й виси на косъм.

— Изумително! Ти да не си екстрасенс? От онези, дето ги дават по телевизията?

— Не, Бетани, не съм екстрасенс — отрязах я аз. — Аз съм телепат и в момента чета мислите ти, включително и онези, за които дори не подозираш. Първо ще ти помогна да се отпуснеш, а после заедно ще възстановим събитията от дежурството ти в бара — не днешното, а онова отпреди пет нощи. — Хвърлих поглед към Стан и той кимна одобрително.

— Но аз въобще не съм си мислила за маминия сладкиш!

Опитах се да потисна въздишката си.

— Напротив, помисли си, макар и несъзнателно. Съвсем за кратко, когато погледна към най-бледата вампирка — Изабел, — защото лицето й е бяло като глазурата на сладкиша. После ти мина през ум, че сигурно ще липсваш на родителите си така, както на теб ти липсва кучето Джаф.

Голяма грешка от моя страна; Бетани се завърна в реалността и отново започна да плаче.

— И защо си тук? — попита тя през сълзи.

— Тук съм, за да ти помогна да си спомниш.

— Но нали каза, че не си екстрасенс?

— Не съм. — А може би грешах? На моменти подозирах, че тази моя „дарба“ все още не се е проявила в цялата си дълбочина. А допреди да срещна Бил, винаги съм я смятала за проклятие, а не за „дарба“. — Някои екстрасенси могат да докосват предмети и да извличат от тях информация за собственика им. Други получават видения за миналото и бъдещето. Трети твърдят, че общуват с духовете на мъртвите. Аз съм телепат и умея да чета мислите на някои хора. Не е изключено да мога и да изпращам мисли, но никога не съм пробвала. — Сега вече познавах и друг телепат и можех да проведа някой и друг експеримент. Идеята ми се стори примамлива, но аз я прогоних от ума си, поне засега. Трябваше да се концентрирам върху настоящия работен проект.

Преместих се още по-близо до Бетани и набързо обмислих стратегията си. Бях още новак в целенасоченото „подслушване“ на чужди мисли. Обикновено се мъчех да ги избягвам. А сега трябваше да приема това като служебен ангажимент, от който зависеше животът на Бетани. Че и моят.

— Виж сега, Бетани, ето какво ще направим. Ти ще си спомниш въпросната вечер, а аз ще те придружа. В съзнанието ти.

— Ще боли ли?

— Ни най-малко.

— А после?

— После си тръгваш.

— Вкъщи?

— Разбира се. — С леко променена памет, която няма да включва нито мен, нито тази вечер. Рядка проява на вампирска милост.

— Няма ли да ме убият?

— Не, разбира се.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. — Намерих сили дори за усмивка.

— Добре — колебливо рече тя. Наместих стола й така, че да не вижда Стан над рамото ми. Нямах никаква представа какво правеше той, но сега трябваше да накарам Бетани да се успокои, а бялото му като платно лице едва ли щеше да й помогне.

— Красива си — неочаквано каза тя.

— Благодаря, ти също. — Е, при други обстоятелства би изглеждала по-красива, предполагам. Бетани имаше твърде малка уста или твърде голямо лице и това й придаваше вечно намръщен вид, но пък има мъже, които си падат по нацупени момичета. Имаше гъста и непокорна кестенява коса, беше слаба, с малки гърди. И понеже я наблюдаваше друга жена, Бетани се тревожеше за измачканите си дрехи и размазания си грим. — Изглеждаш прекрасно — тихо казах аз и улових дланите й в своите. — Сега ще се подържим за ръце известно време. Не те свалям, кълна се! — Тя се изкиска и пръстите й лекичко се отпуснаха. И тогава започнах да говоря.

Тепърва трябваше да свиквам с новата си роля. Вместо да потискам телепатичните си способности, аз ги развивах, с подкрепата на Бил. Използвах човешкия персонал във „Вамптазия“ за лабораторни мишки. Бях открила, и то почти случайно, че мога да хипнотизирам хората за нула време. Без да ги омагьосвам или нещо подобно, получавах плашещо лесен достъп до съзнанието им. Когато разбереш кое е онова, което истински успокоява даден човек, не е трудно да го приведеш в състояние, близко до транс.

— Какво ти доставя най-голямо удоволствие, Бетани? — попитах аз. — Да ходиш на масаж? Или може би на маникюр? — Взрях се внимателно в мислите на Бетани и избрах най-бързия път до целта си.

— В момента ти правят прическа — казах аз с равен и тих глас. — Намираш се в салона на твоя любим фризьор… Джери. Косата ти е безупречно сресана… Внимателно разделя кичурите, защото е много гъста. Ще му отнеме доста време да я подстриже, но Джери ще го направи с удоволствие, защото косата ти е здрава и лъскава. Джери хваща един кичур… и внимателно клъцва крайчето му с ножицата. Малкото снопче коса пада върху найлоновото наметало и се плъзва на пода. Усещаш как пръстите му отново докосват косата ти, вземат нов кичур, подрязват го… и това се повтаря… отново… и отново… От време на време Джери я сресва, за да провери дали я подстригва равномерно. Толкова е приятно… седиш си на стола и си почиваш, а някой друг се грижи за косата ти. Наоколо няма никого… — Грешка! Усетих как Бетани се почувства неловко. — Всъщност не, в салона има и други клиенти. Говорят си тихичко… бръмчи сешоар… Пръстите му отново докосват косата ти, хващат кичур, сресват го…

Нямах представа как би коментирал метода ми на работа някой опитен хипнотизатор, но поне в този случай успях да постигна целта си. Съзнанието на Бетани беше в покой и просто чакаше да получи задача. Продължих да говоря със същия равен глас.

— Докато Джери се занимава с косата ти, ние с теб ще си поговорим за онази вечер в бара. Той няма да спре да подстригва, чу ли?… Започни от момента, в който се приготвяш да тръгнеш към бара. Не ми обръщай внимание, аз съм просто едно кълбо въздух зад гърба ти. Може да чуваш гласа ми, но той идва от някой ъгъл във фризьорския салон. Ти дори няма да разбираш какво точно казвам, освен ако не чуеш името си. — След тези думи се потопих дълбоко в паметта на момичето.

Бетани се намираше в малкия си, сравнително спретнат апартамент, който делеше със своя колежка от „Крилото на прилепа“, известна като Дезире Дюма. Пухкавата блондинка Дезире Дюма изглеждаше — според Бетани — точно като псевдонима си: самозвана съблазнителка, уверена в собствената си привлекателност.

Докато придружавах сервитьорката в дебрите на съзнанието й, се чувствах така, сякаш гледах много скучен филм. Бетани имаше добра памет. Прекалено добра, бих казала. Прехвърлих набързо досадните подробности като спора на Бетани и Дезире за предимствата и недостатъците на два вида спирала за мигли и стигнах до момента, в който Бетани и Дезире най-после излязоха и тръгнаха заедно към бара. Дезире работеше в магазина за сувенири към „Крилото на прилепа“. Облечена в червено бюстие и с черни ботуши, тя продаваше безбожно скъпи вампирски сувенири. Слагаше си изкуствени резци и се снимаше с туристите срещу добри бакшиши. Слабичката, срамежлива Бетани беше скромна сервитьорка и вече цяла година си мечтаеше да започне работа в сувенирния магазин, където едва ли щеше да получава големи бакшиши, но пък заплатата й щеше да е по-висока, а при липса на клиенти щеше да има възможност да си почива седнала. Мечтата й продължаваше да бъде мираж и тя, бедничката, много завиждаше на Дезире. Нищо особено като информация, но аз все пак я предадох на Стан.

За пръв път през живота си навлизах толкова дълбоко в нечие съзнание. Прониквайки в мислите й, се опитвах да отсявам зърното от плявата, но не ми се получаваше. Накрая спрях да се мъча и започнах да споделям всичко, което минаваше пред погледа ми. Бетани бе напълно спокойна в ръцете на фризьора си Джери. Оказа се, че си спомня чудесно и най-дребните детайли, така че до този момент всичко вървеше според очакванията ми.

По време на смяната си Бетани сервираше синтетична кръв на четирима вампири: червенокоса жена; ниска, набита дама с испански черти и черни като смола очи; рус тийнейджър с антични татуировки; и мъж с кестенява коса, издадена напред челюст и тънка каубойска вратовръзка. Ура! Фарел се бе запечатал в паметта на Бетани. Трябваше да потисна изненадата и вълнението си, за да не наруша спокойствието на Бетани.

— Това е той, Бетани — прошепнах. — Какво си спомняш за него?

— А, този ли? — силно извика Бетани и така ме стресна, че едва не подскочих от стола си. Тя насочи мисълта си към Фарел и се съсредоточи. Поръчал си две бутилки кръв, нула положителна, и й оставил бакшиш.

Между веждите на Бетани се появи дълбока бръчка. Миличката, ровеше в съзнанието си с всички сили, за да изпълни молбата ми. От мозъчните й гънки започнаха да изплуват парченца информация и тя насочваше вниманието си към онези от тях, които се отнасяха до вампира с кестенявата коса и каубойска вратовръзка.

— Тръгна към тоалетната с русото момче — каза тя и в съзнанието й се появи образът на русия татуиран вампир, най-младия от групичката. Ако бях художник, можех да го нарисувам.

— Млад вампир, на не повече от шестнайсет. Рус, татуиран — прошепнах аз към Стан. Той се изненада. За малко да пропусна реакцията му, защото заниманието ми изискваше концентрация като на жонгльор, но бях почти сигурна, че се изненада. Смутих се леко, но продължих.

— Сигурна ли си, че беше вампир?

— Поръча си кръв и я изпи — отвърна Бетани. — Имаше бледа кожа… тръпки да те побият. Да, сигурна съм.

И е тръгнал към тоалетната с Фарел. Разтревожих се. Вампирите нямаха друга причина да влязат в тоалетна, освен ако вътре не ги чакаше човек, който да им предложи секс или храна. Или (идеалната комбинация) и двете едновременно. Отново потънах в спомените на Бетани. Видях как обслужи още няколко клиенти, но не успях да разпозная никого.

Огледах внимателно и останалите посетители, повечето от които изглеждаха напълно безобидни. Един от тях — мургав мъж с гъсти мустаци — ми се стори познат, затова веднага насочих вниманието си към спътниците му: висок, слаб мъж с дълга до раменете руса коса и закръглена, ниска жена с една от най-грозните прически на света.

Имах няколко въпроса към Стан, но исках първо да приключа с момичето.

— Вампирът каубой появи ли се отново, Бетани?

— Не — отвърна тя след кратко мълчание. — Не го видях повече. Внимателно проверих съзнанието й за бели петна; не бих могла да възстановя изтритото, но поне щях да разбера дали някой е ровичкал вътре преди мен. Не открих нищо подобно. А тя със сигурност се опитваше да се сети. Усещах как се напряга да извика образа на Фарел и как полека-лека самата тя започва да ми се изплъзва.

— А русият младеж? Онзи с татуировките?

Бетани се замисли, наполовина излязла от състоянието на транс.

— И него не съм виждала — отвърна тя. През съзнанието й се плъзна някакво име.

— Какво беше това? — попитах аз, все така тихо и спокойно.

— Нищо! Нищо! — извика тя и напусна фризьорския салон с гръм и трясък. Хипнотизаторските ми способности бяха далече от съвършенството, за жалост.

Бетани искаше да предпази някого; искаше да спести на този човек изпитанието, през което самата тя минаваше. Опита се да пропъди името му от съзнанието си, но аз бях по-бърза от нея и успях да го видя. Бетани смяташе, че този човек знае нещо повече. Сметнах за ненужно да я уведомявам, че знам тайната й, затова просто й се усмихнах и казах на Стан, без да поглеждам към него:

— Може да тръгва. Взела съм всичко.

С наслада попих облекчението, изписано по измъченото лице на Бетани, и чак тогава се обърнах към Стан. Беше усетил, че крия коз в ръкава си, но предпочитах да си трае. Кой би могъл да предположи какво се върти из вампирските глави, особено ако са нащрек! Ала нещичко ми подсказваше, че ме е разбрал.

Стан не обели и дума на глас, но в стаята влезе млада вампирка, която изглеждаше като връстница на Бетани. Много уместен избор. Момичето се наведе над Бетани, улови я за ръката и се усмихна, изваждайки на показ резците си в цялата им прелест.

— Хайде да те отведем вкъщи, а?

— О, страхотно! — Облекчението на Бетани се изписа върху челото й с неонови букви. — О, страхотно… — колебливо повтори тя. — Ъммм… наистина ли ще ме отведете вкъщи? Вие…

Но вампирката погледна Бетани право в очите и каза:

— Няма да си спомняш нищо за този ден и тази нощ, с изключение на партито.

— Парти ли? — Гласът й звучеше някак лениво и с едва доловима нотка на любопитство.

— Тази вечер имаше парти — поясни младата вампирка, докато извеждаше Бетани от стаята. — Страхотен купон… и там ти се запозна с един симпатичен младеж, с когото си прекара чудесно… — продължи да шепне в ухото й тя, докато затваряше вратата зад гърба си. Надявах се да й създаде приятен спомен.

— Е? — нетърпеливо попита Стан.

— Бетани си помисли, че мъжът от охраната на клуба може да знае повече. Видяла го да влиза в тоалетната буквално по петите на Фарел и незнайния рус вампир.

Онова, което аз не знаех — не че възнамерявах да питам Стан, — бе дали вампирите правеха секс помежду си. Сексът и храната вървяха ръка за ръка в тяхното ежедневие и аз просто не можех да си представя вампир в гореща сцена с нечовек — тоест със същество, от което не може да пие кръв. Пиеха ли вампирите кръв един от друг за удоволствие? Знаех много добре, че когато някой от тях е ранен, другите му се притичват на помощ и даряват от собствената си кръв, за да му помогнат да оздравее. Но не бях чувала да го правят при други обстоятелства. А както вече споменах, нямах никакво желание да разпитвам Стан. Може би щях да повдигна въпроса пред Бил, когато всичко това приключеше.

— Значи ти видя в главата й следното: Фарел е бил в бара и е отишъл в тоалетната заедно с млад татуиран вампир с дълга руса коса — обобщи Стан. — Охранителят ги е последвал незабавно.

— Точно така.

Последва дълга пауза. Стан очевидно планираше следващия си ход. Аз просто стоях и се радвах, че не чувам и дума от вътрешния му монолог. Никакви проблясъци, никакви откровения.

Тези моментни докосвания до съзнанието на вампирите се случваха изключително рядко. С Бил не бях имала подобно преживяване, а дълго време дори не знаех, че това е възможно. Затова и общуването с него ми доставяше истинска наслада. За пръв път през живота си усещах, че мога да имам нормална връзка с мъж. Не жив, разбира се, но човек не може да има всичко.

Сякаш прочел мислите ми, Бил положи длан върху рамото ми. Погалих хладните му пръсти и ми се прииска да стана и да го прегърна. Би било неразумно да го правя пред Стан. Току-виж огладнял…

— Не познаваме вампира, с когото Фарел е влязъл в тоалетната — обади се най-после Стан. Доста лаконичен отговор след цялото това мислене. Може да се е канел да ми даде по-подробно обяснение, но да е стигнал до извода, че не съм достатъчно умна, за да го разбера. Много важно! Предпочитах да съм подценявана, отколкото надценявана. А и какво значение всъщност имаше? Но все пак запомних въпроса си, за да му потърся отговор по-късно.

— А кой е този служител от охраната?

— Казва се Ре-Бар — отвърна Стан. В интонацията му се усещаше лека антипатия. — Той е вампирски поклонник.

Гледай ти! Работа мечта. Хем работи за тях, хем се забавлява. На това му се вика късмет.

— Но какво би могъл да направи той, ако някой вампир започне да буйства? — попитах аз от чисто любопитство.

— Негова грижа са само хората. Установихме, че вампирите охранители не умеят да контролират силата си.

Изобщо не исках да си го представям.

— Ре-Бар тук ли е?

— След малко ще го доведат — отвърна Стан, без да се консултира с никого от обкръжението си. Очевидно контактуваше с тях чрез телепатия. За пръв път ставах свидетел на подобно нещо. Можех да се обзаложа, че Ерик не умее да прониква в мислите на Бил. Явно Стан притежаваше специална дарба.

Докато чакахме, Бил се настани на стола до мен и улови ръката ми. Миличкият ми! Разбираше ме и без думи. Опитах се да се отърся от напрежението и да събера сили за следващия сеанс. Но имаше нещо около вампирите в Далас, което ме притесняваше, и то сериозно. Тревожеше ме и клиентелата на бара, особено мъжът, който ми изглеждаше познат отнякъде.

— О, не! — внезапно извиках аз, след като се сетих откъде го познавам.

Вампирите се изправиха на нокти.

— Какво, Суки? — попита ме Бил.

Стан изглеждаше като изсечен от лед. Очите му наистина светеха в зелено, не си въобразявах.

Взех да заеквам от бързане да им разкажа всичко.

— Свещеникът! — обърнах се аз към Бил. — Мъжът, който ме дърпаше на летището и после избяга. Той беше в бара. — Различната обстановка и цивилните дрехи ме бяха заблудили по време на сеанса ми с Бетани, но сега вече бях сигурна.

— Ясно — бавно изрече Бил. Той имаше невероятна памет и изобщо не се съмнявах, че лицето на свещеника е запечатано там като на снимка.

— Още на летището се усъмних, че не е свещеник, а сега вече знаем, че е бил в бара по същото време, когато Фарел е изчезнал — казах аз. — Облечен в нормални дрехи. Без бялата якичка и черното расо.

В стаята се възцари мълчание.

— Но този човек, този… мним свещеник… не би могъл да отведе Фарел против волята му дори и с помощта на двамата си придружители — деликатно отбеляза Стан.

Наведох глава и се загледах в ръцете си. Не исках да изричам подозрението си на глас. Бил, също като мен, мъдро запази мълчание.

Най-сетне Стан Дейвис, главен вампир на Далас, каза:

— Бетани си спомни, че някой е влязъл в тоалетната с Фарел. Вампир, когото не познавам.

Кимнах, като старателно избягвах погледа му.

— Значи този вампир е помогнал за отвличането на Фарел.

— Фарел гей ли е? — невинно попитах аз, все едно въпросът току-що ме е цапнал по челото.

— Има предпочитания към мъже, да. Мислиш, че…

— О, не, нищо не мисля — отвърнах аз и подкрепих думите си с усилено клатене на глава. Бил стисна пръстите ми… ох… доста болезнено.

Мълчахме напрегнато чак до завръщането на младата вампирка, която доведе със себе си едрия мъж, когото бях видяла в спомените на Бетани. Трябва да призная, че реалният му образ леко се разминаваше с видението на сервитьорката; в нейните очи той изглеждаше по-мускулест, по-слаб, по-обаятелен и по-спретнат. Но определено ставаше въпрос за един и същ човек — Ре-Бар.

Веднага забелязах, че нещо с него не е наред — следваше вампирката с бодра крачка и глуповато се усмихваше на всички присъстващи. Доста необичайно поведение! Всеки човек би се напрегнал в присъствието на гневни вампири, дори съвестта му да е чиста като сълза. Станах от стола си и тръгнах към него. Ре-Бар ме гледаше с радостно очакване.

— Здрасти, приятел — тихо казах аз и протегнах ръка за поздрав. Здрависах се набързо и отстъпих назад. Изпитах желание да глътна нещо обезболяващо и да си легна.

— Да — обърнах се аз към Стан. — Има дупка в главата. Със сигурност.

Стан скептично огледа черепа на Ре-Бар.

— Как така дупка?

— Как е хавата, шефе? — попита Ре-Бар. Можех да се обзаложа, че през последните петстотин години никой не се бе обръщал така към Стан Дейвис.

— Чудесно, Ре-Бар. При теб? — отвърна Стан със завидно самообладание.

— Ами… при мен всичко е тип-топ — ухили се Ре-Бар. — Аз съм най-щастливият кучи син на земята… Опа, извинявам се на дамата.

— Извинен си — смотолевих аз.

— Какво му има, Суки? — попита Бил.

— Прогорили са му дупка в главата — отвърнах. — Не знам по какъв друг начин да го кажа. Не ми е ясно как точно е направено, защото за пръв път срещам подобен случай. Но когато погледна в мислите и спомените му, там виждам единствено дупка. Огромна дупка. Все едно Ре-Бар се е подложил на операция за отстраняване на малък тумор, но хирургът е махнал и далака, и апендикса, за всеки случай. Когато изтривате някакъв спомен, вие го замествате с друг, нали така? — Махнах с ръка във въздуха, за да покажа, че имам предвид всички вампири. — Е, някой е откъснал парче от съзнанието му, но не го е заместил с друго. Нещо като лоботомия — добавих аз в пристъп на вдъхновение. Много книги съм прочела. В училище не ми беше лесно с тази моя дарба и се спасявах с четене. Предполагам, че съм самоука.

— Значи всичко, което Ре-Бар е знаел за изчезването на Фарел, е изгубено — обобщи Стан.

— Аха, заедно с част от неговата индивидуалност и куп други спомени.

— Но иначе си е… наред, нали?

— Ами да, предполагам. — За пръв път виждах подобен случай; дори не предполагах, че е възможно. — Но не знам колко полезен ще е като охранител — добавих откровено.

— Това си е трудова злополука и ние ще се погрижим за него. Може да чисти клуба след затваряне. — Усещах настойчивото му желание да остави у мен впечатлението, че вампирите могат да бъдат състрадателни или поне почтени.

— Божичко! Това ще е супер! — Лицето на Ре-Бар сияеше. — Благодаря, господин Стан.

— Отведи го у тях — нареди Стан на асистентката си и тя незабавно повлече лоботомирания здравеняк към вратата.

— Кой би могъл да се отнесе така грубо с горкия човечец? — чудеше се Стан.

Бил замълча. Не му влизаше в работата да умува, а да ме охранява. В стаята влезе друга вампирка. Червенокоса. Била на смяна в бара през същата паметна нощ.

— Забелязахте ли нещо необичайно в нощта на изчезването на Фарел? — попитах аз направо, без да се съобразявам с протокола.

Тя изръмжа насреща ми и белите й зъби блеснаха на фона на аленото й червило.

— Отговори на момичето — скастри я Стан.

Лицето й мигновено омекна.

— Не си спомням — отвърна тя след кратка пауза. Значи способността на Бил да помни подробности беше индивидуална особеност. — Видях го за не повече от една-две минути.

— Можеш ли да приложиш и върху Рейчъл същото, което направи със сервитьорката?

— Не — светкавично отвърнах аз с една октава по-високо. — Вампирите са като затворени книги за мен. Нямам никакъв достъп до мислите им.

— А да ти се е мяркал пред погледа рус вампир на видима възраст около шестнайсет? С древни сини татуировки по ръцете и тялото?

— О, да! — веднага отвърна червенокосата Рейчъл. — Древноримски татуировки, ако не се лъжа. Грубички, признавам, но много интересни. Запомних го, защото не е идвал в бара да иска от Стан разрешително за лов.

Значи на вампирите, които минават през чужда територия, им трябва нещо като посетителски пропуск? Виж ти!

— Видях го да говори с някакъв човек — уточни Рейчъл. Носеше сини джинси и зелен пуловер, който изглеждаше невероятно топъл. Но за вампирите околната температура беше без значение. Погледна към Стан, после към Бил, който й кимна да продължи. — Тъмнокос човек с мустаци, ако не греша. — Тя махна с ръка и въздъхна, сякаш искаше да каже: „Хора! Всичките ми изглеждат еднакво!“.

След като Рейчъл излезе, Бил попита дали в къщата има компютър. Стан отвърна, че има, и погледна към Бил с нескрито любопитство, когато той поиска позволение да го използва и се извини, че не е взел лаптопа си. Стан кимна. Преди да затвори вратата зад гърба си, Бил спря и колебливо ме попита:

— Нали не се тревожиш, Суки?

— Не. — Постарах се да звуча убедително.

— Няма защо да се тревожи — обади се Стан. — Трябва да прослуша още няколко души.

Кимнах и Бил излезе. Усмихнах се на Стан, както правя винаги, когато съм напрегната. Не особено весела усмивка, но все пак по-добре от писък.

— Отдавна ли сте заедно с Бил? — попита той.

— От няколко месеца. — Колкото по-малко знаеше за нас, толкова по-спокойна щях да се чувствам.

— Добре ли ти е с него?

— Да.

— Обичаш ли го? — Гласът му звучеше закачливо.

— Не е твоя работа — ухилих се аз. — Не спомена ли, че има още хора за прослушване?

Следвайки отработената с Бетани процедура, подържах още няколко ръце и прерових куп отегчителни мозъци. Бетани се оказа най-наблюдателна от всички. Останалите — още една сервитьорка, един барман (човек) и един редовен посетител (вампирски поклонник), дошли по собствено желание, — имаха скучни мисли и ограничена памет. Разбрах обаче, че барманът укрива крадени домакински стоки, и след като си тръгна, препоръчах на Стан да наеме друг служител на негово място, ако не иска да бъде въвлечен в полицейско разследване. Стан се впечатли от това повече, отколкото предполагах. Тревожех се да не започне да прибягва до услугите ми за щяло и нещяло.

Бил се върна тъкмо когато приключвах с последния служител на бара. Стори ми се доволен, затова реших, че заниманието му е било успешно. Напоследък прекарваше почти цялото си време на компютъра, а това не ми се нравеше особено.

— Татуираният вампир — каза Бил, когато в стаята останахме само тримата, — носи името Годрик, макар че през миналия век са го наричали Годфри. Той е ренегат. — Не знам за Стан, но аз бях впечатлена. За няколко минути престой на компютъра Бил бе отхвърлил сериозна детективска работа.

Стан изглеждаше потресен. А аз, предполагам, съм изглеждала озадачена.

— Съюзил се е с радикално настроена човешка групировка. Подготвя се да извърши самоубийство. — Бил говореше на мен, защото Стан бе потънал в собствените си мисли. — Планира да посрещне слънцето. Дотегнал му е „животът“.

— Но ще си вземе и придружител, така ли? — Нима Годфри се канеше да повлече и Фарел със себе си?

— Предал ни е на Братството — каза Стан. Предал е дума, която звучи твърде мелодраматично, но в тона на Стан нямаше и капка ирония. Бях чувала за Братството, макар да не познавах нито един явен негов член. Братството на слънцето за вампирите можеше да се сравни с ку-клукс-клан за афроамериканците. Най-бързо разрастващият се култ в Америка.

На хоризонта се задаваше буря.