Мъртви в Далас

8.

РУДИ ПАДНА НА МЕТЪР ОТ МЕН, ПОРАЗЕНА ОТ картечен откос. Червените кичури в косата й станаха още по-червени, а широко отворените й очи застинаха завинаги. Барманът Чък беше само ранен, тъй като успя да залегне зад тезгяха сравнително навреме.

Ерик лежеше върху мен и ми причиняваше болка. Опитах се да го избутам, но веднага се сетих, че ако куршумите улучеха него, той сигурно щеше да оцелее, за разлика от мен. Затова си наложих да изтърпя тежестта му през ужасяващите минути на първата вълна от атаката, докато къщата се тресеше от грохота на огнестрелно оръжие.

Инстинктивно затворих очи. Трошаха се стъкла, ревяха вампири, крещяха хора. Оглушителният шум се смесваше с напрегнатите мисли на десетки тревожни мозъци и всичко това ме обливаше от глава до пети като мощна океанска вълна. Когато грохотът започна да утихва, потърсих очите на Ерик. Просто не можех да повярвам — изглеждаше развълнуван и веднага ми се усмихна.

— Знаех си, че рано или късно ще успея да легна отгоре ти — каза той.

— Опитваш се да ме ядосаш, за да забравя колко съм уплашена ли?

— Не, просто се възползвам от момента.

Разшавах се в опит да се измъкна изпод него.

— О, да, направи го пак! Беше страхотно! — театрално изпъшка той.

— Ерик, онова момиче, с което говорих преди малко, лежи на две крачки от нас и част от главата й липсва.

— Суки — каза той, този път съвсем сериозно. — Мъртъв съм от няколкостотин години. Свикнал съм с подобни гледки. Но тя още диша. Искаш ли да я приобщя към нас?

Останах безмълвна. Нима имах право да вземам подобни решения?

— Вече не диша — каза той, докато аз все още мислех по този въпрос.

Лежахме един върху друг и се гледахме в очите, докато наоколо ни се възцари гробна тишина. Чуваше се единствено хлипането на младия компаньон на Фарел, който притискаше с две ръце окървавеното си бедро. От улицата се носеше свирене на гуми и рев на бързо отдалечаващи се автомобили. Нападението беше приключило. Едва си поемах въздух от болка, но трескаво обмислях следващите си действия. Трябваше да предприема нещо… веднага. Но какво точно?

За пръв път попадах в епицентъра на бойни действия.

Наоколо ми се носеха писъци на ранени хора и рев на разярени вампири. Частици от пълнежа на дивана и столовете хвърчаха във въздуха като снежинки. Навсякъде се търкаляха парчета натрошени стъкла, а горещият нощен въздух нахлуваше през зейналите дупки на прозорците. Неколцина от вампирите, в това число и Джоузеф Веласкес, се втурнаха да преследват нападателите.

— Е, вече нямам извинение да лежа отгоре ти — каза Ерик с театрална въздишка и се отдръпна настрана. После сведе поглед надолу. — Ризите ми винаги са изцапани, когато си наоколо.

— Божичко, Ерик! — Надигнах се и с мъка коленичих до него. — Ти кървиш. Ранен си. Бил!… Бил, къде си? — Косата ми се мяташе по раменете, докато въртях глава в опит да открия Бил. За последно го видях да говори с някаква чернокоса вампирка с вид на Снежанка. Огледах се и я видях просната до прозореца. От гърдите й стърчеше нещо. Парче стъкло, което очевидно я бе пронизало точно в сърцето. А Бил не се виждаше никъде — нито сред живите, нито сред мъртвите.

Ерик свали подгизналата си от кръв риза и огледа рамото си.

— Куршумът е вътре в раната, Суки — процеди през зъби той. — Изсмучи го.

— Какво? — ококорих се аз.

— Ако не го изсмучеш, ще зарасне в плътта ми. Ако си гнуслива, намери нож и го изрежи.

— Не мога! — В дамската си чанта имах джобно ножче, но нямах никакъв спомен къде съм я оставила.

Той оголи зъби срещу мен.

— Поех този куршум вместо теб! Трябва да го извадиш. Ти си смело момиче.

Налагаше се да се взема в ръце. Забърсах кръвта с ризата му и огледах разкъсаната плът. Куршумът се виждаше съвсем ясно. Ако имах маникюр като на Труди, лесно щях да го извадя, но моите пръсти са къси, а ноктите ми — винаги изрязани. Въздъхнах. Е, какво пък толкова…

Наведох се над рамото на Ерик и го засмуках. Той изстена от болка, а аз усетих как куршумът изтрака между зъбите ми. Килимът така или иначе беше в трагично състояние, затова, като същинска дивачка, изплюх на пода и куршума, и събралата се в устата ми кръв. Но част от нея неволно погълнах. Рамото му вече заздравяваше.

— Тази стая вони на кръв — прошепна той.

— Гадост! — казах аз. — Това беше най-отвратителното…

— Устните ти са кървави! — Той улови лицето ми с две ръце и ме целуна.

Трудно е да не отвърнеш, когато те целува специалист в тази област. Сигурно бих изпитала и удоволствие — така де, по-голямо удоволствие, — ако не се тревожех за Бил. Няма какво да се лъжем, при подобни съприкосновения със смъртта човек копнее да се увери, че е жив. И макар вампирите да не са точно живи, при тях този синдром важи с пълна сила. Освен това стаята миришеше на прясна кръв, което влияеше безотказно на вампирското либидо.

Но аз се тревожех за Бил и се чувствах ужасно сред цялата тази жестокост, затова след няколко дълги секунди на споделена страст се отдръпнах. Сега пък устните на Ерик бяха целите в кръв. Той бавно ги облиза.

— Иди да потърсиш Бил — дрезгаво каза той. Хвърлих още един поглед на рамото му; раната бързо заздравяваше. Взех лепкавия куршум от килима и го увих в парче от ризата на Ерик. За спомен. Не знам как ми хрумна подобна идея. Наоколо продължаваха да лежат ранени и убити, но за повечето от пострадалите вече се грижеха оцелелите хора и двама вампири, които не участваха в преследването на нападателите.

Някъде в далечината се чуваше вой на сирени.

Красивата входна врата беше цялата на дупки. Открехнах я и се дръпнах настрана, в случай че отвън дебнеше някой от Братството, но не се случи нищо. Прекрачих прага и се огледах.

— Бил! — извиках. — Добре ли си?

И точно тогава той се появи иззад ъгъла с порозовели бузи.

— Бил — въздъхнах аз. Стомахът ми се сви на топка от страх… или пък от дълбоко разочарование, знам ли.

Погледна ме и закова на място.

— Нападнаха ни и убиха много от нас — извика той. Оголените му резци светеха в тъмното, а очите му грееха от вълнение.

— Убил си някого току-що, нали?

— За да защитя гнездото.

— За да отмъстиш!

Имаше разлика, поне според мен, но той замълча.

— Дори не ме потърси, за да видиш дали съм жива — казах аз. Вампирът си остава вампир. Вълкът козината си мени, но нрава — не. Не можеш да научиш старо куче на нови номера… В съзнанието ми закънтяха едно след друго всички до болка познати предупреждения, изречени с мекия южняшки акцент на приятели и роднини.

Обърнах се и влязох обратно в къщата, крачейки невъзмутимо между окървавените трупове, сякаш всеки ден виждах подобни ужасии. Тогава дори не осъзнавах какво точно виждам, но седмица по-късно в главата ми щяха да се появят картини, запечатани дотогава надълбоко: пръснат череп в близък план, бликаща кръв от разкъсана артерия… Но в този момент исках единствено да открия дамската си чанта. И я намерих почти веднага. Докато Бил се суетеше покрай ранените, аз излязох от къщата, качих се в колата под наем и запалих двигателя. По-добре сама в големия непознат град, отколкото в онзи вампирски замък на ужасите. И точно когато потеглих, пристигна полицията.

Изминах няколко пресечки, паркирах пред кварталната библиотека и измъкнах пътната карта от жабката. От преживяния шок мозъкът ми почти не работеше, но все пак успях да разбера как да стигна до летището.

И точно натам се запътих. Оставих колата на паркинга за автомобили под наем и си купих билет за следващия полет до Шривпорт. Самолетът излиташе след един час. Слава богу, че имах собствена кредитна карта.

Отне ми няколко минути да се преборя с монетния телефон, тъй като ползвах такъв за пръв път в живота си. За мой късмет, се свързах с Джейсън веднага и той обеща да ме чака на летището.

Прибрах се вкъщи малко преди съмване.

Започнах да плача едва на другия ден.