Мъртви в Далас

10.

Бил така и не ми се обади през нощта и аз тръгнах за работа преди съмване. Когато се върнах, за да се приготвя за „партито“, намерих съобщение от него на телефонния секретар.

— Суки, доста се поизмъчих, докато разкодирам съобщението ти. Дано съм успял. — В гласа му се долавяше раздразнение. — Ако все пак решиш да отидеш на това парти, в никакъв случай не ходи сама. Опасно е и не си струва. Вземи със себе си Джейсън или Сам.

Ето, щях да си имам придружител, по-силен и от двамата накуп, така че нямаше място за тревога. Нещо отвътре ми подсказваше, че Бил едва ли би одобрил избора ми на телохранител.

— Стан Дейвис и Джоузеф Веласкес ти пращат много поздрави. Пиколото Бари — също.

Усмихнах се. Седях по халат на леглото и решех косата си, докато слушах съобщението.

— Не съм забравил петъчната вечер — каза Бил с онзи свой глас, който винаги ми подкосява краката. — И ще я помня винаги.

— Какво толкова е станало в петък вечер? — попита Ерик.

Изпищях. Сърцето ми щеше да се пръсне от уплахата. Мигом се втурнах към него със свити юмруци.

— Ерик, на няколкостотин години си и би трябвало да знаеш, че преди да влезеш в чужда къща, е редно да почукаш! И кога изобщо съм те канила да влезеш? — Без покана Ерик не би прекрачил прага.

— Преди около месец, когато дойдох да се видя с Бил. Почуках — рече Ерик и си придаде обидено изражение. — Ти не ми отвори, но ми се стори, че чух гласове, затова влязох. Дори извиках името ти.

— Сигурно си го прошепнал, защото не съм те чула. — Все още кипях от ярост. — Постъпи много лошо и трябва да си наясно с това!

— Какво смяташ да облечеш за партито? — попита той, нетърпелив да смени темата. — Ти си порядъчно момиче, имаш ли нещо, което да е подходящо за оргия?

— Ох, не знам… — Замислих се и ядът ми се изпари моментално. — Ясно ми е, че трябва да се накипря като за оргия, но никога досега не съм ходила на подобно мероприятие и направо не знам как да започна. Макар че съвсем ясно си представям как ще завърша.

— Аз съм ходил по оргии — предложи услугите си той.

— Защо ли не се изненадвам? И какво си обличал?

— Последния път си наметнах животинска кожа, но сега се постарах малко повечко. — Ерик драматично изхлузи от раменете си дългия шлифер и аз просто замръзнах срещу него с увиснало чене. Той обикновено ходеше с джинси и тениска, но днес се беше нагиздил с тесен розов потник и клин от ликра. Представа нямах как се е сдобил с тях. Дори не знаех, че на пазара се предлагат тесни клинове за двуметрови здравеняци. И то в розово и синьо, досущ като вратите на Джейсъновия пикап.

— Уау! — възкликнах аз поради загуба на дар слово. — Оу!… Как си се барнал само! — Когато пред теб стърчи снажен мъжага, обут в клин от ликра, почти нищичко не остава за въображението. Едва устоях на изкушението да го помоля да се обърне, за да го огледам и отзад.

— Не съм сигурен дали изглеждам като откровен педал — каза Ерик. — Но може и да успея да заблудя някого. — Той запърха с мигли насреща ми. Очевидно се забавляваше.

— О, да… — отвърнах аз и смутено отместих поглед встрани.

— Искаш ли да ти намеря нещо за обличане? — предложи той. И преди да успея да възразя, Ерик вече ровеше в чекмеджетата на скрина ми. Но освен тениски и шорти вътре нямаше нищо съблазнително. Впрочем имах едни къси панталонки още от ученическите ми години, в които изглеждах „пристегната като гъсеница в пашкул“, както поетично се изрази Ерик.

— По-скоро като Дейзи Дюк — измърморих аз, чудейки се дали дантелените шарки на бикините ми ще оставят отпечатък върху задника ми за цял живот. Сложих си късо бяло потниче, което чудесно контрастираше със загорялата ми кожа. Отдолу надничаше в цялата си прелест новият ми син сутиен. Искрено се надявах да остане невредим, тъй като Бил все още не го беше виждал. Косата си оставих свободно разпусната.

— Ей, косите ни имат еднакъв цвят — възкликнах аз, наслаждавайки се на отраженията ни в огледалото.

— Да, така е, приятелко — ухили се Ерик. — Но я ми кажи, ти навсякъде ли си руса?

— Много ли ти е любопитно?

— Да — простичко отвърна той.

— Ще се наложи да гадаеш.

— Аз например съм рус от глава до пети — каза той.

— Предположих, съдейки по космите на гърдите ти.

Той вдигна ръката ми, за да провери подмишницата.

— Глупави жени, бръснете се навсякъде — рече той и пусна ръката ми.

Отворих уста, за да кажа нещо по темата, но осъзнах, че е по-добре да не я подклаждам.

— Трябва да тръгваме.

— Няма ли да си сложиш парфюм? — Той започна да души капачките на шишенцата върху скрина ми. — Ето, напръскай се с този! — каза той и ми подхвърли един. Улових го, без дори да се замисля. — Охо, изпила си повече вампирска кръв, отколкото предполагах, мис Суки.

— „Страст“ — прочетох аз надписа върху флакона. — Ами хубаво. — И без да обръщам внимание на последната му забележка, напръсках със „Страст“ цепката между гърдите си и свивките на коленете си. Прецених, че това би трябвало да е достатъчно.

— Е, каква е задачата ни, Суки? — попита Ерик, който с интерес наблюдаваше процедурата.

— Задачата ни е да отидем на тази тъпа „секс вечеринка“ и с минимално участие да събера информация от главите на присъстващите.

— Относно?

— Относно убийството на Лафайет Рейнолдс, покойния готвач в бар „Мерлот“.

— И защо ни е да правим това?

— Защото харесвах Лафайет. И защото в момента единственият заподозрян за убийството му е Анди Белфльор.

— Бил знае ли, че се опитваш да спасиш един Белфльор?

— Защо питаш?

— Знаеш, че Бил ненавижда тази фамилия — рече Ерик, сякаш това беше най-разпространената информация в цяла Луизиана.

— Не — казах. — Нямах никаква представа за това. — Седнах на стола до леглото си и вперих поглед в Ерик. — Защо?

— На този въпрос трябва да ти отговори Бил, Суки. И това е единствената причина за отиването ни, така ли? Не ми прилагаш някоя хитрост, за да ме замъкнеш в леглото си?

— Не съм чак толкова хитра, Ерик.

— Много се лъжеш, Суки — отвърна Ерик и се усмихна лъчезарно.

Веднага си спомних предупреждението на Бил, че Ерик знае какво точно чувствам. Нима беше наясно с неща, които аз все още не знаех?

— Чуй ме, Ерик — започнах аз, докато излизахме през входната врата. После спрях на верандата и се замислих как точно да формулирам онова, което исках да му кажа.

Той стоеше и чакаше. Беше облачно и гората около къщата изглеждаше мрачна и заплашителна. Или може би просто така ми се струваше, защото отивах на противно за мен мероприятие. Предстоеше ми да науча неизвестни неща за познати хора, а нямах никакво желание да го правя. Струваше ми се глупаво да търся точно онази информация, която цял живот се бях старала да блокирам. Но в същото време изпитвах и нещо като граждански дълг към Анди Белфльор и исках истината да възтържествува; освен това изпитвах някакво странно уважение към Порша Белфльор за това, че възнамеряваше да се подложи на подобно унижение заради брат си. За мен си оставаше загадка как една жена би могла да изпитва отвращение към Бил, но щом той твърдеше, че тя се бои от него, значи това беше чистата истина. Аз също се боях да надникна в главите на хора, които познавах, откак се помня, но нямах друг избор.

— Не позволявай да ми се случи нищо лошо, чу ли? — направо казах аз, без много да му мисля. — Нямам никакво намерение да интимнича с когото и да било от присъстващите. Но все пак си имам едно наум и допускам, че някой може да отиде твърде далеч. Колкото и да е силно желанието ми да открия убиеца на Лафайет, по своя воля няма да си легна с никого от тези хора.

От това се страхувах най-много; че някой зъбец от веригата ще се счупи, че някой предпазител ще откаже и аз ще се озова в ролята на жертва. Като дете ми се случи нещо подобно; нещо срамно и унизително, което не можех да предотвратя. По-скоро бих умряла, отколкото да го преживея отново. Именно затова се съпротивлявах толкова отчаяно на Гейб и изпитах облекчение, когато Годфри го уби.

— Нима ми имаш доверие? — Ерик звучеше изненадан.

— Да.

— Това е… лудост, Суки.

— Не мисля. — Представа нямах откъде се взе тази моя увереност, но точно така се чувствах. Облякох дългия топъл пуловер, който носех със себе си.

Ерик поклати русата си глава, стегна колана на шлифера си и отвори вратата на червения си „Корвет“. Да, отивах на оргия, и то в луксозен автомобил.

Обясних му откъде да мине за „Мимоза Лейк“, а докато пътувахме (или по-точно летяхме) по тесния път, му разказах в общи линии за предходните събития. Ерик шофираше с онзи безразсъден устрем, присъщ единствено на безсмъртните.

— Не забравяй все пак, че съм смъртна — обадих се аз на един от завоите, който взехме с такава скорост, че косата ми настръхна от ужас.

— Да, знам, и често си мисля за това — каза той, без да отделя поглед от пътя.

Не знаех какво да му отговоря, затова започнах да си мисля за приятни неща. Като например за гореща вана с Бил. Или за тлъстия чек, който щях да получа от Ерик за свършената работа в Далас. Или за това, че от няколко месеца Джейсън излизаше с една и съща жена и може би най-после изпитваше сериозни чувства (или просто девойките в Бон Темпс и околностите се бяха изчерпали). Освен това нощта бе красива и хладна, а аз се возех в разкошен автомобил.

— Усмихваш се — каза Ерик. — Щастлива ли си?

— Да.

— Всичко ще бъде наред.

— Благодаря. Вярвам ти.

Посочих към малката табела с надпис „Фаулър“, зад която се криеше черен път, почти незабележим между гъстите храсти. Завихме по набраздена, чакълеста алея, спускаща се право надолу по стръмния склон. Колата заподскача по дълбоките коловози и Ерик смръщи вежди. Върху отъпканата пръст пред хижата бяха паркирани четири автомобила. През отворените прозорци нахлуваше хладният нощен въздух, но зад спуснатите транспаранти не се виждаше нищо. Отвътре се чуваше глъчка. Внезапно изгубих всякакво желание да влизам в тази къща…

— Може пък да е бисексуална оргия, а? — обади се Ерик. Изобщо не изглеждаше разтревожен; дори подозирах, че се забавляваше. Излязохме от колата и се изправихме до нея. Погледнах го и напъхах ръце в джобовете на пуловера си.

— Каквато ще да е — свих рамене аз. Какво значение имаше? Не възнамерявах да участвам в забавлението. С ъгълчето на окото си долових движение. Някой ни гледаше през леко вдигнатата щора.

— Наблюдават ни.

— Влизам в роля тогава.

Ерик се наведе и залепи устни върху моите. Не ме държеше, но и аз не се дърпах. Чувствах се напълно спокойна. Дойдох с предварителната нагласа, че ще ми се наложи поне да се целувам с чужди хора, затова просто му отвърнах.

Може би притежавах естествен талант, разцъфтял под умелото ръководство на превъзходен учител. Бил непрекъснато ми повтаряше, че се целувам страхотно, затова не исках да го разочаровам.

Справях се чудесно, съдейки по шаването в тесния клин на Ерик.

— Готов ли си за влизане? — попитах аз, стараейки се да не свалям поглед под нивото на гърдите му.

— Не съвсем — отвърна той. — Но щом се налага… Поне се настроих подобаващо.

Смущавах се от мисълта, че за втори път целувах Ерик и за втори път изпитвах по-голямо удоволствие, отколкото трябваше, но усетих как неволно се усмихвам. Качихме се на дървената веранда, на която тъмнееха няколко алуминиеви стола и голяма скара на газ, и аз лекичко почуках на вратата.

— Кой е? — чу се гласът на Джен.

— Суки и приятел — отвърнах.

— Охо! Влизай! — извика тя.

Отворих вратата и всички погледи се обърнаха към нас. При вида на придружителя ми радушните усмивки мигом се изпариха и на тяхно място се появи тревожно изумление. Ерик застана до мен, преметнал шлифера си през рамо, а аз едва не се изсмях на глас. Отне им минутка да осъзнаят, че Ерик е вампир, и след първоначалния шок всички започнаха да го оглеждат с любопитство от глава до пети.

— Хей, Суки, кой е приятелят ти? — попита Джен Фаулър, която за краткия си, трийсетгодишен живот имаше завидно количество разводи зад гърба си. Носеше нещо като дантелен комбинезон, в разрешената й коса се преплитаха разноцветни кичури, а тежкият й грим би бил чудесен за театрално представление, но в тази извънградска вила изглеждаше малко нелепо. Вероятно смяташе, че щом оргията си е нейна, може да облече каквото си иска. Съблякох пуловера и любопитните погледи зарязаха Ерик и се отместиха върху мен.

— Това е Ерик — казах. — Поканих го да ме придружи. Надявам се, че нямате нищо против.

— О, колкото повече, толкова по-весело — изчурулика тя с неподправена искреност. Очите й не се отлепяха от тесния клин на Ерик. — Нещо за пиене, Ерик?

— Намира ли ви се кръв? — с надежда попита той.

— Да, мисля, че ми е останала малко нулева положителна. Понякога… влизаме в роли. — Тя вдигна вежди многозначително и го изгледа похотливо.

— Е, тази вечер можем да се държим естествено — каза той и й намигна. По пътя към хладилника потупа Яйцето по рамото и онзи веднага засия.

Ох… Знаех си, че тук ще науча много нови неща. До Яйцето се цупеше Тара, сбърчила тъмни вежди над присвитите си очи. Носеше сутиен и бикини в аленочервено, а маникюрът и устните й бяха в същия цвят. Изглеждаше великолепно и напълно уместно за събитието. Потърсих погледа й, но тя наведе глава. Нямаше нужда да чета мислите й, за да усетя срама й.

Майк Спенсър и Клео Хардауей седяха на изтърбушен диван, опрян до стената от лявата ми страна. Цялата къща на практика представляваше една голяма стая с мивка и готварска печка отдясно и малка баня в дъното. Вехти мебели, вероятно събирани от градското бунище. Но едва ли имаше извънградска вила, която можеше да се похвали с толкова дебел и мек килим, с толкова възглавнички, разхвърляни наоколо, и с толкова плътни щори по всички прозорци. По килима се въргаляха различни… приспособления, които изглеждаха просто отвратително. Предназначението на някои от тях ми беше напълно неизвестно.

Въпреки това се усмихнах лъчезарно и прегърнах Клео Хардауей, така както правех при всяка наша среща. Е, когато работеше в училищната лавка, имаше доста повече дрехи на гърба си. За разлика от нея Майк седеше пред мен както майка го е родила.

Имах нагласата, че ще е гадно, но някои зрелища просто надхвърлят човешките очаквания. Огромните шоколадови гърди на Клео лъщяха от някакво мазило, досущ като срамотиите на Майк. Нямах никакво желание дори да мисля какво точно бяха правили.

Майк се опита да хване ръката ми — може би искаше да намаже и мен, знам ли? — но аз му се изплъзнах и тръгнах към Тара и Яйцето.

— Изобщо не съм предполагала, че ще дойдеш — каза Тара. Усмихваше се, но някак насила. Всъщност изглеждаше направо отчаяна. Може би настроението й имаше нещо общо с факта, че Том Хардауей стоеше на колене пред нея и обсипваше с целувки вътрешната част на бедрата й. Или заради очевидния интерес на Яйцето към Ерик. Отново погледнах Тара в очите, но ми призля.

Бях там едва от пет минути, но това бяха най-дългите пет минути в живота ми.

— Често ли се забавляваш по този начин? — попитах я аз, колкото да завържа разговор. Яйцето зяпаше задника на Ерик, който стоеше до хладилника с Джен, и в същото време се мъчеше да разкопчае копчето на шортите ми. Смърдеше на алкохол. Гледаше ме с блеснал поглед и увиснало чене.

— Приятелят ти е огромен — рече той и устата му се напълни със слюнка.

— Да, много по-едър е от Лафайет — прошепнах аз и потърсих погледа му. — Предположих, че тук ще го посрещнат радушно.

— О, да — с готовност се съгласи Яйцето. — Да, Ерик е… здрав като бик. Разнообразието е хубаво нещо.

— Аха, от това по-голямо разнообразие, здраве му кажи — измърморих аз. Яйцето продължаваше да се бори с копчето ми. Май изобщо не трябваше да идвам. Той не мислеше за нищо друго, освен за задника на Ерик. Впрочем не само за задника му.

Сякаш усетил, че говорим за него, Ерик се промъкна иззад гърба ми и ме придърпа към себе си, освобождавайки ме от тромавите пръсти на Яйцето. Изпитах огромно облекчение. Малко неща могат да бъдат по-противни от това да видиш как хора, които си познавал цял живот, се държат като разгонени животни. Сигурно и лицето ми го издаваше, затова се обърнах към Ерик и обвих ръце около врата му. Той измърка доволно и с радост откликна на безмълвната ми покана. И след като вече не се тревожех дали някой вижда лицето ми, спокойно можех да развихря телепатичните си способности. Ерик напъха езика си между устните ми и мозъкът ми съвсем се размекна. В стаята имаше няколко много силни мисловни „предавателя“ и вече се чувствах не като себе си, а като съобщителен канал за хорските въжделения.

Първо ме връхлетяха мислите на Яйцето. Спомняше си за Лафайет; за тъмната му кожа, за сръчните му пръсти и силно гримираните му очи, за съблазнителния му шепот. Сладките спомени се разсеяха и на тяхно място се появиха други, много по-неприятни… Лафайет се дърпаше и гневно протестираше… после започна да пищи…

— Суки — прошепна Ерик в ухото ми толкова тихо, че никой друг да не го чуе. — Суки, успокой се. С мен си в безопасност.

Погалих шията му и веднага усетих, че някой стои зад него.

Ръката на Джен се обви около кръста му и започна да гали собствения ми задник. Допирът й до мен я превърна в идеален „изпращач“ и аз побързах да се заровя в съзнанието й. Започнах да го разлиствам като книга, но не прочетох нищо интересно. Мислеше единствено за анатомията на Ерик и се тревожеше, че е твърде обсебена от гърдите на Клео. Нищо, което да ми върши работа.

Смених посоката и се вмъкнах в главата на Майк Спенсър, където открих купчина гнусотии, точно както и очаквах. Открих, че докато мачкаше тъмните гърди на Клео, си представяше друга тъмна кожа — студена и безжизнена. И се възбуждаше от това. В съзнанието му видях как Джен спи на дивана, а Лафайет крещи, че ако не престанат да му причиняват болка, ще разкаже на всички какво е правил и с кого… видях как юмрукът на Майк се спуска надолу… видях и Том Хардауей, коленичил върху крехкия гръден кош на Лафайет…

Стигаше ми толкова! Трябваше да се махна, и то веднага. Нямах сили да остана там и минута повече, дори да не бях разбрала онова, което ми трябваше. Не виждах как Порша би могла да изтърпи това мероприятие, още повече че тя не притежаваше моята „дарба“ и щеше да й се наложи да остане по-дълго, ако искаше да узнае нещо.

Ръката на Джен започна да мачка задника ми. Това беше най-жалкото подобие на секс през целия ми живот; секс не просто без любов, но и без разум, и без каквито и да било чувства, дори обикновена симпатия.

Според приятелката ми Арлийн, която имаше четири брака зад гърба си, мъжете намираха това за нещо съвсем нормално. Очевидно някои жени — също.

— Трябва да се махна оттук — прошепнах буквално в устата на Ерик.

— Да тръгваме! — отвърна той.

Вдигна ме като перце и ме преметна през рамото си. Косата ми увисна почти до свивките на коленете му.

— Ще излезем навън за малко — каза той на Джен и й лепна звучна целувка.

— Може ли да дойда и аз — рече тя почти бездиханно, досущ като Марлене Дитрих. Добре че не можеше да види ухилената ми физиономия.

— Нека останем сами за минутка. Суки все още се срамува — попари ентусиазма й той.

— Хубаво я разгорещи — обади се Майк Спенсър. — Нямаме търпение да видим нашата Суки разгорещена!

— О, ще я разгорещя, и още как! — обеща Ерик.

— Да, да, хубавичко я възпламени — каза Том Хардауей и отново забучи нос между краката на Тара.

И тогава Ерик — бог да го благослови — прекрачи прага на къщата и ме положи върху капака на колата си. Остана да лежи върху мен, подпрян на лакти от двете страни на раменете ми. Гледаше ме отвисоко, опънал шия като корабна мачта в силна буря. Вампирските му зъби се бяха подали, а очите му бяха широко отворени. Бялото на очите му почти светеше в тъмното. Нищо друго не можех да видя, дори и да исках.

А аз не исках.

— Това беше… — започнах аз, но замълчах. Поех дълбоко въздух. — Наречи ме задръстена и скучна, ако искаш… няма да ти се разсърдя, защото идеята беше моя все пак. Но знаеш ли какво си мисля? Мисля, че това е отвратително. Мъжете наистина ли харесват такива неща? За жените да не говорим!

Нима е забавно да правиш секс с някого, когото дори не харесваш?

— Ти харесваш ли ме, Суки? — попита Ерик и се размърда отгоре ми.

Опа!

— Ерик, нали не си забравил защо сме тук?

— Гледат ни.

— Няма значение дали ни гледат. Не си забравил, нали?

— Не съм.

— Добре. А сега трябва да тръгваме.

— Събрахме ли доказателства? Разбра ли онова, което искаше?

— Не разполагам с доказателства, които биха могли да се използват в съда — казах аз и подпрях ръце върху гърдите му. — Но разбрах кои са извършителите. Майк, Том и може би Клео.

— Много интересно — отвърна Ерик без капчица искреност и плъзна език в ухото ми. Това винаги ме е възбуждало и аз започнах да дишам учестено. Сексът без любов май започваше да ми се нрави. Но аз харесвах Ерик, поне в моментите, когато не се страхувах от него.

— Престани! — казах аз след усилена вътрешна борба. — Това изобщо не ми харесва. — Отблъснах го с всички сили, но той изобщо не се помръдна. — Ерик, чуй ме! Направих всичко възможно за Лафайет и Анди Белфльор, макар че едва ли е достатъчно. Но той все пак е полицай и тази информация със сигурност ще му е полезна. Оттук нататък да се оправя сам и да търси улики за пред съда. Не съм чак толкова самоотвержена и нямам желание да се връщам вътре.

— Суки — каза Ерик, без да обръща внимание на думите ми. — Отдай ми се.

Прям до безобразие!

— Не — отвърнах аз възможно най-решително. — Не!

— Не се притеснявай от Бил. Аз ще те защитя!

— Ти си този, който ще има нужда от защита! — малко необмислено заявих аз.

— Смяташ, че Бил е по-силен от мен?

— Не желая да обсъждаме това. — И въпреки това продължих темата. — Ерик, оценявам желанието ти да ми помогнеш, оценявам и готовността ти да ме придружиш на това ужасно място.

— Повярвай ми, Суки, тази помийна яма е нищо, ама нищичко в сравнение с някои от местата, на които съм бил.

Повярвах му на мига.

— Добре, но за мен това място е отвратително. Предполагам, че поканата ми е създала у теб погрешни впечатления, но държа да подчертая, че тази нощ нямам намерение да се отдавам на никого. Бил е моят любим, край на дискусията! — Думите Бил и любим звучаха абсурдно в едно и също изречение, но така или иначе, Бил изпълняваше точно такава роля в моя живот.

— Радвам се да го чуя! — чу се познат глас. — Тъкмо се чудех дали да вярвам на очите си.

Аз пък се чудех дали да вярвам на ушите си.

Ерик се изправи, а аз се плъзнах по капака на колата и тръгнах в посоката, от която идваше гласът на Бил.

— Суки — каза той, когато се приближих. — Май вече никъде няма да те пускам сама!

Все още не го виждах много добре в тъмното, но сякаш не ми се радваше особено. Не че го обвинявах…

— Направих огромна грешка! — изрекох аз с искреност, която извираше от дъното на сърцето ми. После го прегърнах.

— Миришеш на Ерик! — прошепна той в ухото ми. Вечно му миришех на чужди мъже. Хвана ме срам и имаше защо.

В следващия миг се случи нещо напълно неочаквано.

От храстите излезе Анди Белфльор с пистолет в ръка. Огромен пистолет. Дрехите му изглеждаха раздърпани и изцапани.

— Суки, дръпни се от вампира — каза той.

— Не — отсякох аз и се притиснах още по-плътно до Бил. Нямах представа кой кого предпазваше, аз него или той мен. Но Анди искаше да ни отдели един от друг, а аз нямах никакво намерение да му се подчиня.

От верандата на къщата се чуха гласове. Значи някой наистина ни бе наблюдавал от прозореца — а аз си мислех, че Ерик ме лъже, — защото не вдигахме никакъв шум, но все пак бяхме успели да привлечем вниманието на гуляйджиите. Оргията очевидно продължаваше с пълна пара. Том Хардауей беше гол, Джен — също, а Яйцето изглеждаше още по-пиян.

— Миришеш на Ерик! — повтори Бил в ухото ми. Отстъпих назад, напълно забравила за въоръжения Анди, и дадох воля на гнева си.

По принцип не ми се случваше често да избухвам, но напоследък като ли започваше да ми става навик. Действаше ми ободряващо.

— Гледай ти каква била работата! А аз дори не мога да разбера ти на какво точно миришеш! Знам само, че си бил с шест жени, това честно ли е, а?

Бил зяпна от изненада. Зад гърба ми се разнесе смехът на Ерик. Групата на верандата мълчеше и слушаше. А на Анди явно не му харесваше, че никой не обръща внимание на човека с оръжието.

— Съберете се в група — изрева Анди. Очевидно беше прекалил с алкохола.

Ерик сви рамене.

— Някога имал ли си вземане-даване с вампири, Белфльор? — попита той.

— Не — отвърна Анди. — Но съм добре подготвен. Пистолетът е зареден със сребърни куршуми.

— Само че… — започнах аз, но Бил запуши устата ми с длан. Сребърните куршуми улучваха смъртоносно само върколаци, макар че вампирите също ги понасяха много тежко.

Ерик вдигна вежди и се запъти към участниците в оргията. Бил ме улови за ръката и двамата се присъединихме към тях. За пръв път ми се прииска да узная какви мисли се въртяха в главата му.

— Кой от вас беше? Или всички участвахте, а? — извика Анди.

Никой не обели дума. Аз стоях до Тара, която трепереше от студ в червеното си бельо. Страхуваше се, но това изобщо не ме изненада. Реших да прочета мислите на Анди и се фокусирах върху него. Честно казано, не е лесна работа да бъркаш в мозъка на пияница, защото те мислят само за глупости, а на паметта им изобщо не може да се разчита. В главата на Анди протичаше съвсем слаба мисловна дейност. Не харесваше никого от присъстващите, в това число и себе си, и беше твърдо решен да се добере до истината.

— Суки, ела тук — извика той.

— Не — отвърна Бил вместо мен.

— Ако не дойде при мен до трийсет секунди, ще я застрелям! — каза Анди и насочи пистолета към главата ми.

— Направиш ли го, веднага ще я последваш в отвъдното! — извика Бил.

Повярвах му. Анди също.

— Не ми пука — каза той. — Няма да е голяма загуба за света.

Това просто ме вбеси окончателно. Изскубнах се от ръката на Бил и тръгнах към двора. Не бях чак толкова заслепена от гняв, че да не виждам пистолета му, макар че се изкушавах да го стисна за топките и да ги изтръгна. Не че нямаше да ме застреля, но поне щеше да го заболи. Но струваше ли си?

— Е, Суки, запретвай ръкави и започвай да им четеш мислите! Чакам да чуя кой от тях е извършителят — нареди Анди, стисна врата ми с огромната си лапа и ме обърна с лице към верандата.

— А ти какво мислиш, че правя тук, глупако? Да не би да смяташ, че ми е много приятно да си губя времето с тези перверзни идиоти?

Анди продължаваше да стиска врата ми. Аз съм много силна и сигурно бих могла да се изскубна и да издърпам пистолета от ръката му, но се опасявах, че може и да не успея. Реших да изчакам малко. Бил правеше някакви физиономии, опитвайки се да ми каже нещо, но не разбирах какво. Ерик пък изобщо не гледаше към нас. Зяпаше Тара… Или може би Яйцето, знам ли и аз?

От гората се разнесе кучешки вой. Опитах се да погледна натам, но Анди ме стискаше за врата и не можех да се обърна. Чудесно. Направо страхотно.

— Това е моето коли — казах на Анди. — Дийн. Помниш ли го? — Предпочитах помощ в човешки облик, но след като Сам пристигаше в кучешкия си вид, трябваше да говоря за него като за куче, за да опазя тайната му.

— Аха. И какво прави тук кучето ти?

— Откъде да знам? Но не стреляй по него, чу ли?

— Никога не бих застрелял куче — отвърна той, дълбоко възмутен.

— Но мен — да! — горчиво въздъхнах аз. Кучето изникна от мрака и спря до нас. Чудех се какво ли бе намислил Сам. Дали запазваше човешкия си разум, когато се превръщаше в коли? Завъртях очи към пистолета, а Сам проследи погледа ми. Но дали ме разбра, не можех да преценя.

Кучето впери очи в пистолета и взе да ръмжи с оголени зъби.

— Назад, куче! Чиба! — извика Анди.

Ако успеех да задържа Анди неподвижен за около минута, вампирите щяха да го хванат. Опитах се мислено да разиграя последователността на движенията. Първо хващам пистолета му с две ръце и го вдигам нагоре. После… Но ако Анди продължаваше да ме държи по този начин, изобщо нямаше да е лесно.

— Не, по дяволите… — изруга Бил. Погледнах го и се стреснах. Очите му втренчено гледаха някъде зад гърба на Анди.

— Охо, я да видим кого държат тук като малко лисиче! — обади се познат глас.

Само това ми липсваше!

— Пощенското ми гълъбче! — Менадата заобиколи Анди и застана от дясната му страна. Тази вечер изглеждаше чиста и не носеше никакви дрехи.

Очевидно виковете на Анди бяха прекъснали любовната й среща със Сам. Сплъстената й черна коса се спускаше чак до бедрата й. Не изглеждаше измръзнала. Всички останали (с изключение на вампирите) вече потраквахме със зъби. Бяхме се наконтили като за оргия, а не като за поход в планината.

— Здравей, гълъбче — поздрави ме менадата. — Предишния път съм забравила да ти се представя, както ми припомни моят кучешки приятел. Казвам се Калисто.

— Здравейте, госпожице Калисто — отвърнах аз. Можех и да й кимна, ако Анди не ме стискаше толкова силно.

— Кой е този отчаян смелчага? — попита Калисто и пристъпи още по-близо.

Нямах никаква представа какво точно правеше Анди, но всички на верандата изглеждаха уплашени до смърт. С изключение на Ерик и Бил. Двамата стояха встрани от хората, което не предвещаваше нищо добро.

— Това е Анди Белфльор — изхриптях. — Човекът има проблем.

Менадата направи още една крачка към нас и мен ме побиха тръпки.

— За пръв път през живота си виждаш такава като мен, нали? — обърна се тя към Анди.

— Да — отвърна той. Звучеше като омагьосан.

— Красива ли съм?

— Да — каза той без никакво колебание.

— Заслужавам ли лепта?

— Да — отвърна той.

— Обожавам пиянството, а ти си много пиян — засмя се Калисто. — Обичам плътските удоволствия, а тези хора преливат от похот. Това място ми допада.

— Ами… хубаво — колебливо рече Анди. — Но един от тях е убиец и аз трябва да разбера кой е.

— Не е само един — измърморих аз. Анди отново ме раздруса, сякаш за да ми припомни кой командва парада. Започваше да ми писва.

Менадата се протегна и нежно погали лицето ми. Ръката й миришеше на пръст и вино.

— Ти не си пияна.

— Не съм.

— И не си участвала в плътските забавления.

— Още не е късно — отвърнах.

Тя се засмя. Смехът й беше писклив и рязък. И много продължителен.

Анди отслаби хватката си. Близостта на менадата го караше да губи почва под краката си. Не знам как изглеждаше тя в очите на хората от верандата, но Анди със сигурност виждаше едно загадъчно същество от мрака. Изведнъж полицаят ме пусна. Просто ей така.

— Ей, новото момиче! — извика Майк Спенсър. — Ела тук да те видим отблизо.

Дийн ме събори на земята и радостно взе да ме ближе по лицето. Менадата плъзна ръка през кръста на Анди, а той премести пистолета в лявата си длан, за да й върне жеста.

— Е, какво искаше да знаеш? — попита го тя. Гласът й звучеше спокойно и разумно. Небрежно размахваше дългата пръчка с пискюл в единия край. Въпросното нещо се наричаше тире (попрочетох това-онова за менадите в енциклопедията и вече можех да умра образована).

— Един от тези хора е убил мъж на име Лафайет и аз искам да разбера кой е — каза Анди с пиянска решителност.

— Естествено, че искаш, скъпи мой! — напевно отвърна менадата. — Искаш ли да ти помогна?

— Моля те — проплака той.

— Добре. — Тя огледа внимателно групичката и посочи с пръст Яйцето. Тара го улови за ръката в опит да го задържи, но той изтича по стълбите и забърза към менадата, усмихвайки се глуповато.

— Ти момиче ли си? — попита Яйцето.

— Не, дори и според най-развинтената фантазия — отвърна Калисто. — Доста вино си изпил — отбеляза тя и го докосна с жезъла.

— Аха — съгласи се той. Вече не се усмихваше. Погледна я в очите и започна да трепери неудържимо. Очите й засвяткаха. Обърнах се към Бил и забелязах, че е насочил погледа си към земята. Ерик пък втренчено се взираше в капака на колата си. Никой не ми обръщаше внимание, затова се изправих на четири крака и запълзях към Бил.

Господи, каква отбрана компания!

Кучето подтичваше покрай мен и ентусиазирано ме побутваше с муцуна. Очевидно искаше да побързам. Стигнах до краката на Бил и обвих ръце около коленете му. Усетих дланта му върху косата си. Страхувах се да правя резки движения и не посмях да се изправя.

Калисто прегърна Яйцето с тънките си ръце и зашепна нещо в ухото му. Той кимна и взе да й шепне в отговор. Тя го целуна и той застина неподвижно. Менадата тръгна към верандата, а Яйцето остана да стърчи като статуя, загледан към гората.

Тя се спря до Ерик, който стоеше встрани от останалите. Огледа го от глава до пети и отново разтегли устни в ужасяваща усмивка. Той старателно отбягваше погледа й.

— Какъв разкош! — възкликна тя. — Какво великолепие. Но тази чудна мръвка мъртво месо не е за мен.

Подмина го и спря пред останалите. Притвори очи и вдиша дълбоко миризмата на секс и алкохол. После размърда нос, сякаш душеше следа, и рязко извърна глава към Майк Спенсър. Отпуснатата му кожа беше настръхнала от студ, но Калисто изглеждаше във възторг от него.

— О! — възкликна тя, сякаш току-що бе получила подарък. — Каква горда осанка! Кой си ти? Крал? Или велик воин?

— Не. Собственик съм на погребална агенция — колебливо отвърна той. — А вие коя сте, мадам?

— Виждал ли си някога друга като мен?

— Не — каза той. Всички останали поклатиха глави.

— Нима не помниш първото ми посещение?

— Не, мадам.

— Но ти си правил жертвоприношение в моя чест!

— Правил ли съм? Жертвоприношение?

— О, да! Когато уби онзи нещастен чернокож човечец. Истински красавец! Той бе едно от моите низши деца и напълно подходящ за жертвоприношение. Благодаря ти, че го остави пред питейно заведение; аз обожавам барове. Не успя ли да ме намериш в гората?

— Госпожо, не сме правили никакво жертвоприношение! — обади се Том Хардауей, настръхнал от студ и с безпомощно клюмнал пенис.

— Видях ви — каза тя.

Възцари се пълна тишина. Дори гората около езерото внезапно притихна. Аз внимателно се изправих на крака и застанах до Бил.

— Обожавам насилието в секса. Миризмата на алкохол ме опиянява — премрежи очи тя. — Усещам ги от километри и мигом се появявам.

Страхът, който изригваше в съзнанията на нещастните гости, нахлуваше и в моето. Покрих лицето си с ръце. Вдигнах всички възможни защити около себе си, но не успях да се предпазя. Гърбът ми се изви като дъга. Прехапах език, за да не извикам. Усетих как Бил се обръща към мен, после Ерик застана до него и двамата ме притиснаха помежду си. Няма нищо еротично в това да си заклещен между двама вампири при подобни обстоятелства. Настойчивото им желание да ми попречат да се развикам засилваше собствения ми страх още повече. Кучето се притискаше в краката ни, сякаш и то, горкото, се опитваше да ни предпази.

— Ти го удряше, докато правеше секс с него — каза менадата на Том. — Удряше го, защото си горд човек, а неговото раболепие те караше да изпитваш отвращение и възбуда. — Кокалестите й пръсти погалиха тъмното лице на Том. Бялото на очите му светеше. — А ти — тя потупа Майк с другата си ръка, — ти също го биеше като обзет от лудост. И после той започна да заплашва, че ще разкаже на всички… — Пръстите й се отместиха от лицето на Том и взеха да галят жена му. Клео беше успяла да облече жилетка, преди да излезе, но я носеше разкопчана.

Незабелязана остана единствено Тара и тя бавно започна да отстъпва назад. Останалите не можеха да помръднат от страх, но в нейната душа все още трептеше искрица надежда и желание да се спаси. Напъха се под масата от ковано желязо в края на верандата, сви се на кълбо и стисна очи. Мозъкът й започна да прехвърля трескави мисли, които нахлуваха в моята глава: засипваше Всевишния с щедри обещания за порядъчно поведение, ако благоволи да я измъкне жива от тази каша. Страхът, който излъчваха останалите, достигна апогея си и срути окончателно всичките ми прегради. Започнах да треперя. От мен не остана нищичко, освен топка страх. Ерик и Бил преплетоха ръце около мен, защото нямах сили да стоя на краката си.

Джен, гола-голеничка, също остана лишена от вниманието на менадата. Вероятно не притежаваше нищо, с което да я заинтригува; Джен не беше горда, а жалка и поне тази вечер не миришеше на алкохол. Не правеше секс от желание да потопи тялото и душата си в наслада, а за да се почувства значима. Кокетно усмихната, тя се протегна и улови ръката на менадата, но изведнъж забели очи и започна да крещи като обезумяла, а тялото й се затресе в конвулсии. Устата й взе да се пени и тя се свлече на верандата.

И отново настана тишина. Но на няколко метра от нас нещо започваше да ври и кипи между членовете на групичката; нещо ужасно и прекрасно, нещо чисто и отвратително. Страхът им утихваше и моето тяло започна да се успокоява, а огромното напрежение в главата ми полека-лека изчезваше. Но на мястото на страха се появи нова сила, изумително красива и абсолютно зла.

Това бе чиста форма на лудост. От менадата се изливаше безумна ярост, разрушителна похот, върховна гордост. Мощното й оръжие ме покоси едновременно с останалите гости; мятах се, ритах и блъсках, а безумието на Калисто проникваше в мозъците им. Исках да вия в един глас с тях, но ръката на Ерик здраво притискаше устата ми. Ухапах го и засмуках кръвта му, а той изстена от сладката болка.

Това продължи още и още — вой и крясъци, последвани от ужасяващи хрипкави звуци. Кучето скимтеше, свито на топка в краката ни.

И внезапно всичко свърши.

Почувствах се като марионетка, чиито конци са били отрязани с един замах, и омекнах в ръцете на моите спасители. Бил ме взе на ръце и аз отново се озовах върху капака на колата. Отворих очи и срещнах погледа на менадата. Усмихваше се, подгизнала в кръв. Сякаш някой беше излял кофа с червена боя върху главата й. Кръвта капеше от косата й, лъщеше по всеки сантиметър от голото й тяло и изпълваше въздуха с онзи особен метален мирис.

— Може да се каже, че и ти взе участие във веселбата — каза тя с благ и тънък като флейта глас. Пристъпваше съвсем внимателно, като след обилна вечеря. — Е, почти. За пръв път виждам как някой обезумява от чуждата лудост. Много забавно!

— Забавно за теб, може би — изстенах аз. Кучето ме гризна по крака в опит да затвори голямата ми уста. Тя го изгледа отвисоко.

— Сам, миличък! — измърка тя. — Прости ми, но трябва да тръгвам.

Кучето вдигна към нея умните си очи.

— Прекарахме незабравими нощи с теб в тези гори — каза тя и го погали по главата. — Тичахме на воля, отдадохме се на лов… и други приятни занимания.

Кучето радостно размаха опашка.

— Но вече е време да си ходя, скъпи мой. По света има още много гори и още много хора, които имат нужда от урок. Не мога да им позволя да ме забравят. Длъжници са ми — гласът й звучеше някак сито и доволно. — Дължат ми безумие и смърт.

— И бавно се запъти към гората.

— В края на краищата — обади се тя през рамо, — ловният сезон не може да продължава вечно.