Нагоре по блестящатата река

1.

Андрю Пакстън Дейвис се приведе под напора на вятъра, който беше със скорост 15 мили в час. Но не отиде твърде далеч. Той беше застанал на края на тисовото подвижно мостче. То бе дебело осем и широко дванадесет сантиметра. Десет метра от него бяха поддържани от една единствена наклонена на 45 градуса дъска, като другият и край беше прикрепен към кулоподобното образувание. По-нататък, оставащите шест метра образуваха нещо като дъска за скокове във вода. Дейвис, осмелил се да достигне до края й, почувства как се огъва под него.

Земята беше на сто метра под него, но той ясно можеше да чуе бученето и виковете на тълпата и понякога откъслечни думи на някого. Вдигнатите лица бяха повечето нетърпеливи или злобни. Някои изразяваха страх или съчувствие към него.

След края на дъската имаше четириметрова празнина. След това започваше издадения напред край на друго подвижно мостче, еднакво дълго и тясно. Но неговото тегло наклоняваше края на дъската, на която стоеше и я правеше с дванадесет сантиметра по-ниска от другата.

Ако можеше да скочи от едното подвижно мостче на следващото, беше свободен. Императорът беше обещал, че всеки престъпник, който можеше да стори това, ще му бъде позволено да си замине невредим от страната. Но да се опиташ да сториш този подвиг или да се откажеш, не беше избор. Всички главни престъпници бяха подложени на изпитания.

Хората долу го насърчаваха или се надяваха, че той ще падне. Тяхното отношение зависеше от това за какво се бяха обзаложили.

Зад него, застанали на платформата на кулата, другите затворници го насърчаваха с виковете си. Дейвис не познаваше двама от тях и не знаеше какви бяха престъпленията им.

Другите бяха негови другари, ако можеха да се нарекат така, които бяха пътували дълго заедно и бяха заловени от народа на Царството на западното слънце. Те бяха Викингът, Ивар Безкостния, лудият французин Фострол и проклятието на Дейвис — красивата, но развлечена и мръсна Ан Пулен.

Дейвис беше избран от Император Пачакути да скочи пръв. Но той щеше много скоро да бъде последен по ред. Ако той откажеше да скочи, щеше да бъде хвърлен от кулата от стражите.

Ивар извика на старонорвежки. Въпреки че вятърът отнесе думите далече от устните му, те идваха от гръдния кош на гигант. Дейвис ги чу, като че от много далече.

— Покажи им, че не се страхуваш! Тичай смело и без страх! Тичай с бързината на Хуш, гигантът, чието име означава мисъл! После полети, като че ли си облякъл птичата кожа на Локи! Моли се на своя Бог да не го посрамиш чрез колебанието си! Нито нас!

Гласът на Фострол беше остър, пронизителен, но проби през вятъра. Той говореше на английски.

— Няма значение, ако не успееш и паднеш, мой филистимлянски приятелю! Един миг на ужас, доста пречистващ за теб и за нас и ти ще се събудиш утре, цял както винаги! Което, извинявай за откровеността, не ти помага много!

Ан Пулен или не каза нищо или гласът й беше отнесен настрани от вятъра.

Това което Фострол каза за себе си, като изключим обидите, беше истина. Той щеше да умре днес. Щеше да възкръсне призори. Но можеше да бъде далече по течението на Реката и да трябва да започне пътешествието си изцяло отначало. Тази перспектива го плашеше почти толкова много, колкото това, което му предстоеше да направи в следващите двадесет секунди. Даваха му се само две минути да направи опита си.

— Десет фута, червенокоси Андрю! — беше казал Ивар, когато Императорът произнесе присъдата си над него. — Десет фута! Това е нищо! Аз ще пробягам по дъската като сърна, ще се извися и ще се приземя на другата дъска като рис, който връхлита върху жертвата си.

Смели думи. Въпреки че Ивар бе висок почти два метра и беше изключително силен, тежеше над сто и пет килограма. Това бяха твърде много мускули и кости за да се вдигнат.

Колкото по-тежък е бегачът, толкова повече дървото ще се приведе надолу. Не само че трябваше да прескочи празнината, но трябваше и да скочи нагоре за да достигне края на другата дъска.

Дейвис имаше предимство, тъй като бе висок само метър и седемдесет и тежеше само шейсет и пет килограма. Но разликата бе в това колко смел е скачача. Той беше виждал мъже и жени, които биха могли да преминат през дупката, ако страхът не беше ги задържал.

— Без колебание — си каза той. — Направи го! Справи се с това! Отдай му всичките си сили!

Но стомахът го свиваше и той трепереше.

Помоли се на Бог, докато подтичваше обратно към кулата и докато се обръщаше за да се изправи срещу подвижното мостче. Петнадесет метра не бяха достатъчна дължина за добра писта. На това разстояние той не можеше да достигне максимална скорост. Но такова беше положението. Не можеш да го избегнеш, няма никакви извинения. Все още молейки се, той зае стартова позиция и след това скочи напред с всички сили. Слабостта и треперенето бяха изчезнали или той не искаше да знае за тях. Почувства се така, както когато през 1875 г. беше на десет години и се състезаваше в прескачането на една рекичка с други фермерски момчета близо до Боулинг Грийн, Клей Каунти, Индиана. Славата на неговото младо, здраво тяло и внушението за безсмъртие бяха лумнали тогава. Сега неговият дух и тяло се сляха, както когато беше направил този победен скок на Земята. Той беше стрела, устремена към края на дъската отвъд празнината.

Виковете на другарите му, крясъците на тълпата и капитанът на стражите, броящ оставащите секунди се превърнаха в един глас. Босите му крака шляпнаха на дървото, както бяха шляпнали върху мръсотията, когато беше спечелил състезанието със съучениците си. Но тогава той щеше само да се намокри, ако не беше успял.

Краят на подвижното мостче се приближаваше много по-бързо, отколкото той си мислеше че е възможно. След него се намираше пространството, което трябваше да пропътува, едно кратко разстояние в действителност, но дълго, твърде дълго в съзнанието му. А дъската се навеждаше надолу. Само няколко сантиметра, но лекото отклонение от хоризонтала можеше да го погуби. Пропадна с десния си крак и след това се вдигна нагоре, нагоре, нагоре. Празнината беше под него. Мислеше си: „О, Господи, на който винаги съм бил верен, избави ме от това зло!“ Прониза го един съвсем неочакван екстаз.

Като че ли ръцете на Бог не само го издигаха, но го бяха обвили в този екстаз, който малцина, с изключение на светците познаваха.

Това беше достойна цена на ужаса и смъртта.