Нагоре по блестящатата река

3.

— Патафизиката — повиши тон Фострол — е трудно да се определи, защото трябва да използваме шепата физични понятия, за да я дефинираме.

Той трябваше да употребява френски думи, изпъстрени с кишва, защото „патафизиката“ и много други понятия не съществуваха в езика на инките. По този начин, той още повече озадачаваше своята аудитория. Дейвис реши, че Фострол не го е много грижа дали тези слушатели го разбираха. Говореше на себе си, за да се убеди самичък.

— Патафизиката е науката за областта отвъд метафизиката — продължи Фострол. — Това е науката на въображаемите решения, на особените, привидни изключения. Според патафизиката всички неща са равни. Всички неща са патафизични. Но много малко хора практикуват патафизиката съзнателно.

— Патафизиката не е шега или измислица. Ние сме сериозни, не се шегуваме и сме откровени като ураган.

Той добави на английски, поради някаква причина, която Дейвис не можеше де разбере:

— Патафизиката е синаптична, а не синоптична, т.е. нагледна.

Очевидно се беше отказал от инките. Премина на френски.

— В заключение, въпреки че нищо не може да се приключи в пълния смисъл на „заключването“, ние не знаем нищо за патафизиката и все пак знаем всичко. Ние сме родени познавайки я и в същото време сме родени невежи относно нея. Нашата цел е да продължим напред и да научим невежите, т.е. нас, докато всички станем просветлени. Тогава човечеството, каквото за нещастие го познаваме сега, ще бъде променено. Ще станем такива, каквито Бог е предвидил да бъдем в много отношения, дори въпреки че Бог не съществува, не както го познаваме, зад него има хаос и познавайки Истината, ние в нашите плътски тела ще се уподобим на Истината. Което наистина да бъде достатъчно.

Ето сега, помисли си Дейвис, един, който наистина отговоря на определението на Ан за идиот. И все пак… и все пак. В думите на Фострол имаше известен смисъл. Махнете всички заврънкулки и ето, той казваше, че хората трябва да погледнат на нещата от друг ъгъл. Какво беше това, което бе казал арабинът от късния двадесети век, който бе срещнал преди много години?

Абу ибн Омар беше цитирал… какво му беше името… А! Един човек на име Оспенски. „Мисли с други категории“. Това беше. „Мисли с други понятия.“ Абу беше казал: „Обърни едно нещо обратно и погледни от долната му страна.“ За часовника се знае, че е кръгъл. Но ако неговата повърхност се обърне под прав ъгъл под теб, часовникът ще бъде елипса.

Ако всеки мислеше с други категории, особено в емоционалната, формалната, социалната, икономическата, религиозната и политическата сфера, човешките същества щяха да са решили повече от проблемите, които правят живота им толкова мизерен.

— Това не стана на Земята — бе казал Дейвис.

— Но тук може и да стане — твърдеше Абу.

— Никакъв шанс — противопоставяше се Дейвис. — Освен ако всички се обърнат към Господа, към Исус Христос за спасение.

— И бяха истински Християни, а не тесногръдите, фанатични, егоистични и жадни за власт подлеци, каквито са повечето от тях. Ще те обидя, ако кажа, че и ти си един от тях, въпреки че ще го отречеш. Така да бъде.

Дейвис за малко щеше да удари човека, но се бе объркал, треперейки от гняв и си бе отишъл.

Още се възмущаваше, когато си мислеше за обвинението на Абу.

— Фострол! — извика Дейвис на английски. — Трябва да говоря с теб!

Французинът се обърна и го подкани:

— Давай!

Дейвис му разказа за Ан и Императора, Фострол каза:

— Ти можеш да информираш Безкостния за прелестната ситуация, ако толкова те е грижа. Не желаем да бъдем близо до него, когато чуе за това.

— О, той ще чуе за това, но не от мен. Тази местност изригва реки от слухове и клюки. Все още ли искаш да избягаш от това място довечера, както се уговорихме?

— С или без Ивар или Ан или с теб.

Той посочи някъде покрай Дейвис и каза:

— Някой вече му е казал.

Дейвис се обърна. Същинският град, градът със скелет от кули, започваше на половин миля от брега на Реката. Викингът крачеше по земята към входа на едно стълбище. Той стискаше в едната си ръка дръжката на голяма каменна брадва. Носеше също една огромна раница. Дейвис се досети, че вътре беше граала на Ивар. Но тя беше толкова издута, че сигурно съдържаше и нещо друго. Дори от такова разстояние, Дейвис можеше да види, че лицето и тялото на Ивар бяха ярко червени,

— Той ще убие Инка! — промълви Дейвис.

— Или Ан, или и двамата — добави Фострол.

Беше твърде късно да го настигнат. А дори да го направеха, няма да можеха да го спрат.

Няколко пъти преди те го бяха виждали в лудите му пристъпи на гняв. Той щеше да размаже черепите им с брадвата.

— Няма да може да премине през бодигардовете на Инка — успокои го французинът. — Смятам, че единственото нещо, което можем да направим, е да следваме нашия план и да заминем довечера. Ан и Ивар няма да дойдат. Ти и аз трябва да тръгнем без тях.

Дейвис знаеше, че Фострол е дълбоко разстроен.

Беше казал „аз“ вместо „ние“.

Дотогава викингът беше стигнал до третото ниво и се качи на него. За момент той се изгуби зад една прозрачна стена, направена от леката обвивка на черво на драконова риба.

— Чувствам се сякаш го изоставям — каза Дейвис. — Но какво можем да направим?

— Ние променихме решението си, което е привилегия всъщност, дълг на философа — каза Фострол. — Най-малкото, което можем да направим, е да го последваме и да видим какво ще стане с него. Дори можем да му помогнем по някакъв начин.

Дейвис не мислеше така. Но нямаше да позволи на този ку-ку да покаже повече кураж от него.

— Много добре. Да вървим.

Те сложиха граалите си в своите чанти и побързаха към града. След като изкачваха стълбища и стълби, стигнаха нивото, където се намираха покоите на Инка. Видяха много хора да тичат наоколо и да вдигат шум. Отдалеч се носеше дандания, каквато само една голяма тълпа можеше да вдигне. В същото време надушиха миризмата на дим. Той имаше различен мирис от многото огнища за готвене в жилищата. Следвайки посоката на шума и на отстъпващите хора, които тичаха към стълбища и стълби, те излязоха на малка площадка.

Сградите на нея, повечето двуетажни бамбукови постройки с наполовина изградени стени, бяха правителствени кабинети. „Палатът“ на Инка бе най-голямата постройка, триетажна, но тясна. Въпреки че имаше покрив, беше с няколко стени. Най-отдалечената стена беше прикрепена към главното скеле1 на града.

Миризмата на дим стана по-силна и имаше повече мъже и жени, които тичаха наоколо. Двамата мъже не можеха да разберат нищо от виковете и крясъците, докато Дейвис хвана думата на кишва за „огън“. Тогава те разбраха, че суматохата не беше причинена от Ивар.

Или може би беше. Дейвис си мислеше за огромната, издута торба на гърба на Ивар. Дали тя не съдържаше борови факли и съд с алкохол от лишей?

Силният вятър носеше облаците на юг, което обясняваше защо мирисът на дим не можеше да се усети толкова добре на по-ниските нива. Да се стигне до палата щеше да бъде опасно. До този момент бамбуковият под на площадката гореше бързо и те би трябвало да заобиколят площадката. Защото знаеха, че подът от другата страна също беше подпален. До тях група хора работеха като обезумели, теглейки големи кофи с вода от земята на шест скрипеца.

През многото пространства между стаите и нивата Дейвис видя редици от хора, които си подаваха кофи с вода от реката.

Всичко се бе случило много бързо.

Сега Дейвис надуши характерната миризма на горяща плът. И можеше да види няколко тела, лежащи в пламъците. Няколко секунди по-късно един труп падна през прогнилия под на пода под него.

Не изглеждаше възможно само един човек да причини всичко това.

— Ще тръгнем ли сега? — каза Дейвис.

— Ивар е обречен, ако не е вече мъртъв. По-добре да слезем долу на земята, преди да се опечем.

— Разумът не винаги предпазва — каза французинът. — Но огънят го прави.

Те се оттеглиха, кашляйки, докато димът се разреди достатъчно за да могат да виждат. Постройката имаше стълбище и няколко отвора в пода за слизане по стълба. Но те не можеха да се доближат до тях поради тълпата, която ги заобикаляше. Стълбището и стълбите бяха отрупани с ръмжащи, крещящи и борещи се тълпи. Някои паднаха върху главите на бегълците на пода под тях.

— Възможно е да се изкачим по гредите на външната постройка! — извика Фострол. — Нека опитаме да избягаме през тях.

Но и на други им беше хрумнала същата мисъл. Все пак имаше достатъчно пространство за всички. Когато Дейвис и французинът слязоха на земята, те трепереха от усилието и ръцете, коремите и вътрешните страни на краката им бяха ожулени до кръв.

Те си пробиха път през тълпите, докато стигнаха близо до Реката.

— Сега му е времето да присвоим някой малък плавателен съд и да тръгнем нагоре по Реката — каза Фострол. — Но тук не виждам такъв.

Дейвис погледна към скелетоподобните постройки и към хората, които пъплеха около тях и все още излизаха от тях. Бригадите с кофите вече бяха приключили работата си, въпреки че преди няколко минути той би могъл да се обзаложи, че целия град беше обречен. Димът се бе разпръснал с изключение на няколко облачета.

Фострол и той все още имаха граалите си. А една риболовна лодка, закотвена няколко метра по-надолу, съдържаше въдици, мрежи и копия. Това би трябвало да бъде достатъчно.

Докато газеха към лодката, те видяха един мъж с тъмна кожа, черни коси, затворени очи, лежащ с лице към пода. Челюстта му се движеше бавно. Но той не преживяше.

— Дъвката на мечтите — каза Фострол. — Сега той е някъде в Перу на Инките, в съзнанието му проблясват видения на земята, която някога е познавал, но която никога не е съществувала в действителност. Или може би той лети по-бързо от светлината между звездите към границите на безграничното.

— Не такива прекрасни неща — каза Дейвис отвратено. Той посочи еректиралия пенис на мъжа. — Той сънува, че лежи с най-красивата жена в света. Ако има въображението да направи това, в което се съмнявам. Тези хора са груби и брутални селяндури. Върхът на техните мечти е лесен живот без задължения, никакви господари, много храна и бира и всяка жена, робиня на тяхната любов.

Фострол се занесе нанякъде.

— Ти току-що описа Рая, приятелю мой. Това е Речния свят. С изключение на господарите и всяка жена — сексуална робиня, както така странно описа пола с кадифените бедра. Отърви се от господарите и приеми, че много жени ще те презират, но че има и много други, които няма да го направят. И ето ти невъображаемия мъжки идеал за след света. Не е толкова лошо. Със сигурност, една крачка напред от родната планета.

— Що се отнася до този тук, той е бил роден сред бедните и си е останал след тях. Но бедните са солта на земята. Под сол не разбираме секрецията на някои геологически явления. Имаме предвид солта, оставена по кожата след много труд и обилна пот, солта, натрупана в резултат на къпането. Този зловонен материал и слоят от загниващи, люпещи и кожни клетки е солта на земята.

Дейвис се изкачи на лодката, изправи се и посочи към вдигнатия пенис на мъжа.

— А! По-долу от животните! Нека да изхвърлим маймуната през борда и да продължим.

Фострол се засмя:

— Без съмнение той мечтае за Ан, нашата местна троянска Елена. Ние също сме правили това и не се срамуваме от него. Между другото, откъде знаеш, че той не си мечтае за мъж? Или за възлюбената си лама?

— Ти също си отвратителен — каза Дейвис. Той се наведе и хвана глезените на мъжа. — Помогни ми.

Фострол пъхна ръцете си под мишниците на мъжа и го повдигна.

— Ох! Защо гравитацията увеличава силата си, когато повдигаме труп, пиян или упоен? Отговори на това, мои филистимлянски приятелю. Ние ще отговорим вместо теб. Това е така, защото гравитацията не е неизменна сила, винаги подчиняваща се на това, което наричаме физични закони. Гравитацията варира в зависимост от обстоятелствата. Така че противно на Хераклит, това което се издига, не винаги пада.

— Бръщолевиш като маймуна — каза Дейвис. — Давай! Едно, две, три, хвърляй!

Мъжът цопна във водата на едната си страна, потъна под повърхността, после се показа, плюейки вода. До кръста в Реката, той се отправи към брега.

— Благодари ни за банята от която толкова се нуждаеше! — каза Фострол и се засмя. После започна да издърпва котвата.

Но Дейвис посочи към брега и прошепна:

— Ето ги, идват!

Десет войници, с дървени каски и носещи копия тичаха към тях.

— Някой ни е издал! — констатира Дейвис и се намръщи.

Две минути по-късно те бяха придружени до затвора.