Нагоре по блестящатата река

4.

Ивар и Ан не бяха убити. Викингът се беше бил с много войници, убивайки и ранявайки много, и някак си беше постигнал целта си, въпреки че кървеше на много места.

Оцапаната му с кръв брадва се бе стоварила върху главата на Инка и Пачакунти беше престанал да бъде император. Ивар не се беше опитал да убие Ан. Това, че беше нокаутиран точно след като размаза черепа на Инка, може би беше единствената причина да не я убие.

Според закона на Царството на западното слънце Ивар трябваше да бъде държан жив, за да бъде измъчван в продължение на дни, докато тялото му не може да понесе повече. Но мъжът, който завзе властта, имаше друга идея. Тамкар беше генерал на полк, но беше следващият по ред за престола. Той веднага насочи войниците си срещу тези на Пачакути, уби ги и се обяви за Инка. Неговите убийци убиха другите генерали и след известна борба оцелелите полкове се предадоха на новия Инка. Толкова за традицията за реда на предаване на властта.

Въпреки че Тамкар публично осъди Ивар, той би трябвало да му е тайно благодарен. Осъди го на Скока на смъртта, но това даде на Ивар малък шанс да спечели свободата си и да напусне царството. Ан Пулен, Фострол и Дейвис не бяха участвали в убийството на Пачакути и въпреки това бяха признати за виновни по асоциация с викинга. Всъщност новият Инка се отърваваше от тези, които считаше за опасни. Той събра една група от високопоставени мъже и ги изпрати на подвижното мостче. Всички освен двама паднаха. Това удовлетвори народа, при все че някои бяха разочаровани, тъй като не всички паднаха. Тамкар се оглеждаше за други, които подозираше, че може да поискат да му отнемат трона. Те, заедно с престъпниците, бяха принудени да направят Скока. Тълпата обичаше зрелищата. След тези загрявки предстоеше главното събитие. Ивар и другарите му сега имаха техния шанс да накарат простолюдието да тръпне от вълнение. Да не говорим пък за самите тях.

Две седмици след смъртта на Пачакути Дейвис и съкилийниците му бяха отведени на кулата по пладне. Те бяха държани в едно укрепление, така че имаха пространство, където да се упражняват активно. Също така те се упражняваха на дълъг скок на пистата и една запълнена с пясък яма подсигуряваше тези, които трябваше да направят Скока на смъртта.

Императорът искаше състезателите да достигнат колкото се може по-близо до другото подвижно мостче преди да паднат. Хората харесваха доброто представление, а Императорът харесваше това, което и народът му.

Той седеше на стол на платформата, от която се подаваше мостчето на „свободата“.

Барабаните забиха и тръбите от риба-еднорог бяха надути. Тълпата отдолу ликуваше при обявяването на първия скок.

Фострол, който стоеше зад Дейвис, каза:

— Помни, приятелю наш. Степента на сила на гравитацията зависи от отношението на този, който й се противи. Ако съществуваше такова нещо като добър късмет, ние се молим той да ни бъде даден.

— Късмет и на теб — каза Дейвис. Той звучеше много нервно, дори и на себе си.

Капитанът на кралските стражи извика, че започва броенето. Преди двете минути да изтекат, Дейвис се приведе върху десетметровата дъска, изнесе десния си крак напред и се издигна нагоре. Точно тогава изпадна в екстаз. После той смяташе, че това беше единственото нещо, което го е спасило. И естествено, то му беше дадено от Бог. Той бе спасен от същото Същество, което беше спасило Данаил в лъвската бърлога.

Въпреки това падна тежко напред, докато краката му се задържаха на пети на края на мостчето. Гърдите и лицето му се удариха в коравото тисово дърво близо до края на мостчето. Ръцете му сграбчиха двете страни на мостчето, въпреки че нямаше опасност да падне. Полежа известно време преди да се изправи. Викове на радост, подигравки и дюдюкания се понесоха от тълпата на земята. Той не им обърна внимание, докато вървеше накуцвайки по мостчето към платформата и бе подет от стражите. Сърцето му биеше бързо и дълго не можеше да спре да трепери. В същия момент Фострол вече тичаше по подвижното мостче с лице, което изразяваше решителност.

Той също се издигна, въпреки че Дейвис се съмняваше, че французинът е изпитал същия екстаз. Той се приземи съвсем накрая, но успя да падне напред. Ако беше политнал назад, щеше да падне.

Той се хилеше когато стигна до Дейвис.

— Ние сме такива великолепни атлети! — извика той. Барабаните забиха и тръбата изсвири за трети път. Ан, гола като прадедите си, с кожа, побеляла от страх, се затича по подвижното мостче.

Наведена напред, пружинирайки с ръце и с дългите си стройни крака, тя скочи през празнината без колебание.

— Каква смелост! Каква дързост! — извика Фострол. — Каква жена!

Дейвис, въпреки своята неприязън към нея, призна пред себе си, че французинът беше прав. Но смелостта и силата й не бяха достатъчни да я изтласкат към едно добро приземяване. Краят на подвижното мостче я удари в диафрагмата и дланите й се удариха в дървото. Дъхът й изсвистя. За момент тя висеше като риташе с крака в празнотата. Усилията й бяха агонизиращи. Тогава тя разтвори ръцете си, придвижвайки дланите си по края на дъската. Лицето й беше опряно в дървото. Започна да се плъзга назад, тъй като ръцете й отслабваха.

Ивар измуча, като гласът му надви над врявата на тълпата и виковете на мъжете върху платформите.

— Ти си Валкирия, Ан! Покажи, че ставаш за моя жена! Дръж се! Можеш да го направиш! Издърпай се нагоре и напред! Ще се срещнем на платформата! Ако паднеш, ще те срещна отново някъде по Реката!

Това изненада Дейвис. По време на двете седмици на техния престой в затвора, Ивар не беше проговорил нито дума на Ан.

Нито пък тя на него.

Ан направи гримаса, но дали беше отчаяние и болка или от радост от думите на Ивар — не се знаеше. Потейки се, с още по-побеляло лице, борейки се упорито, тя се издърпа напред, докато краката й не висяха повече. После тя се претърколи и легна по гръб, а гърдите й се издигаха и падаха бързо. На диафрагмата си имаше дълъг червен белег от сблъсъка. Две минути по-късно тя застана на четири крака и пропълзя няколко метра. После се изправи и завървя несигурно, но гордо по платформата.

Фострол я прегърна, може би с повече ентусиазъм, отколкото изискваше учтивостта, когато тя се присъедини към него.

Тя поплака малко, Фострол също. Но двамата се отделиха, за да наблюдават Ивар, когато отново барабаните забумтяха и тръбите изсвириха.

Огромният мъж с бронзово-червена коса, блестяща на слънцето, застана на подвижното мостче. Както бяха сторили и другите скачачи, той се навеждаше разкършваше и подскачаше нагоре-надолу за да загрее. Сега той се сви за скок, мърдайки устни като броеше секундите, заедно с капитана на стражите.

След това излезе от свитото си положение и побягна като масивните му крака загребваха въздуха. Мостчето се приведе под тежестта му и потрепери от удара.

Левият му крак пропадна надолу сантиметри преди края. Той се повдигна нагоре, ритайки с крака.

И отново пропадна, като не му достигаше един метър до края на победното мостче. Ръцете му се изстреляха напред и хванаха здраво двете страни на дървото, близо до края. Мостчето се огъна, отскочи малко нагоре и отново потъна надолу.

Изскърца силно. Дейвис извика:

— Качи се на мостчето! Ще се счупи!

Ивар вече се залюляваше назад за да хване за замах напред, така че да може да сложи краката си на дъската. Точно когато се придвижи напред, остър скърцащ шум оповести, че дървото се бе счупило. Ан изпищя. Дейвис изпъшка. Фострол извика:

— Боже мой!

Ръмжейки, Ивар профуча и се изгуби от очите им. Дейвис се втурна напред и опря стомаха си на перилата. Мостчето се люлееше нагоре-надолу. Но викингът не беше там.

Дейвис се наведе още по-напред. Там, на тридесет метра под него, Ивар висеше на ръцете си от една наклонена надолу дъска. Неговото изхвърляне напред към кулата го бе отпратило достатъчно далеч, за да хване една от хоризонталните дъски, които висяха от главната постройка. Висейки на дъската само на ръцете си, той беше успял да се придвижи по-близо до сградата. Но сигурно трябва да се бе плъзнал и беше паднал. Но отново се беше спасил, като се бе хванал за една напречна дъска, висяща на четиридесет и пет градуса ъгъл от външната стена на градската постройка. Тялото му сигурно се беше ударило силно в нея, и ръцете му се плъзгаха надолу по висящото дърво, оставяйки кървава следа.

Когато те бяха спрени, там, където друга дъска под ъгъл се събираше с тази, на която висеше той, той опита да се издърпа нагоре. И успя. След това трябваше да се изкачи обратно нагоре, докато стигне до платформата на която стоеше Дейвис. Ако не стореше това, нямаше да бъде освободен.

През това време Тамкар беше станал от трона си за да погледне през платформата надолу към викинга. Той се намръщи, когато видя Ивар бавно, но сигурно да си проправя път нагоре по стената на постройката. Но дори Тамкар трябваше да се подчини на правилата на изпитанието. На никого не беше позволено да помогне на Ивар.

Единствено от него зависеше да достигне до платформата или да падне. Изминаха около десет минути. И ето че се появи бронзово-червената коса на викинга и ухиленото му лице.

След като се прехвърли през перилата, легна за малко да възстанови силите си.

Когато се изправи, той заговори Тамкар:

— Със сигурност боговете ни помагат. Те са ни избрали за по-велики неща от това да бъдем роби.

— Не мисля така — каза Императорът. — Вие ще бъдете свободни, както повелиха боговете. Но няма да отидете далеч. Диваците на север от нас ще ви хванат и няма да бъдете повече свободни. Аз ще се погрижа за това.

За момент изглеждаше че Ивар ще се нахвърли върху Императора. Но копията на кралската стража бяха насочени към него. Той се отпусна, усмихна се и каза:

— Ще видим тази работа.

Дейвис се почувства изтощен. Изпитанието беше достатъчно ужасно. Сега, след като бяха издържали, отново щяха да попаднат в ръцете на злото. Тук поне имаше изобилие от храна. Но точно зад горната граница на Царството на западното слънце, земята от двете страни на Реката беше населена с хора, които беше по-добре да се избягват. Те даваха на робите си толкова храна, колкото да можеха да работят. Обичаха да разпъват на кръст робите и да ги връзват в различни агонизиращи пози за дълго време. Обичаха да ги изяждат. Ако си техен пленник и изведнъж ти дадат много храна, знай, че си угояван за основното ястие.

Дейвис си мислеше, че може би щеше да бъде по-добре за него, ако бе паднал и намерил смъртта си. Поне по този начин щеше да има равен шанс да възкръсне отново някъде далеч на север оттук.

Той все още беше омърлушен, когато от лодката, която ги превозваше, вече можеше да се види това, което Инките наричаха Земята на зверовете. Двамата души екипаж започнаха да навиват триъгълното платно. Той седеше заедно с другите пленници в средата на лодката. Ръцете им бяха вързани отпред с въженца от рибени черва. Те бяха голи и притежаваха единствено граалите си. От двете им страни стояха стражи с копия.

Капитанът на стражата каза:

— След няколко минути ще сте свободни.

Той се изсмя. Очевидно Императорът беше известил Зверовете, че скоро ще получат роби като подарък. Една група от мургави представители на бялата раса стояха на кея на десния бряг.

Те размахваха копия с кремъчни върхове и големи тояги, докато танцуваха диво, а слънцето блестеше ярко в слюдените парченца, вградени в техните искрици, светлосиви шлемове, направени от рибени люспи. Дейвис беше чувал, че се предполагаше, че те бяха северноафрикански народ, живял някога в каменната ера. Като ги видя, той се изпоти и му стана лошо. Но толкова далеч, те все още не се бяха качили на лодките за да ги пресрещнат.

Ивар, който седеше близо до него, заговори тихо:

— Ние сме четирима. Стражите са десет. Тримата моряка не влизат в сметката. Шансът е на наша страна. Когато дам знак, аз и Фострол ще нападнем тези на кърмата. Ти, Червенокоси и ти, Ан, ще нападнете другите. Използвайте граалите си като чукове, като ги хванете за дръжките.

— Шансът е на наша страна! — каза Фострол и се засмя тихо. — Това е от патафизична гледна точка.

Ивар се приведе и се напъна за да разкъса въжето, което държеше ръцете му събрани. Лицето му почервеня, мускулите му се превърнаха на змии под кожата. Стражите се подиграваха на усилията му. После устата им се отвориха, когато въжето се скъса и той се изстреля напред, ръмжейки и размахвайки граала си. Твърдият долен край удари един от стражите под брадичката. Ивар сграбчи падащото копие на мъжа с другата си ръка и го запрати в корема на друг страж.

Инките не очакваха противодействие. А ако го получеха, бяха уверени, че заловените роби ще бъдат лесно подчинени. Но викингът бе отстранил двама стражи от битката секунди след като тя беше започнала.

Дейвис и Ан размахваха добре граалите си. Този на Дейвис прасна в чатала най-близкия страж. След това той нямаше време да види какво правят неговите другари. Връх на копие прониза отпред бедрото му, а после мъжът, който го рани се свлече, когато граалът на Дейвис го удари отстрани на главата.

Всичко свърши за пет секунди. Моряците скочиха във водата. Ивар побягна след кормчията, който скочи през борда. Следвайки командите на викинга, жената и двамата мъже вдигнаха платната. Силен крясък изригна от диваците на земята и те веднага се хвърлиха в лодките.

Забиха барабани, които очевидно сигнализираха на тези нагоре по Реката да пресрещнат лодката с робите.

Те почти успяха. Но Ивар, един ненадминат моряк, ги отбягна и след това ги остави назад. Те плаваха на север.

Бяха изминали осемнадесет години от бягството от Земята на зверовете. Бяха влизали в много битки, бяха залавяни няколко пъти и бяха преживели няколко стотици злополуки и голям брой наранявания. Но живееха в тази страна — Джардин — от седем години с относително спокойствие и доволство.

Жената, с която живееше Андрю Дейвис, се казваше Рейчъл Абингдън, дъщеря на двойка американски мисионери. Той я беше обърнал в своята вяра, че Изкупителят отново беше роден по Реката и че те трябва да го открият някой ден. Междувременно, бяха проповядвали на местните, не много успешно, но имаха около дузина последователи. Материално Дейвис преуспяваше. Много мъже и жени идваха всеки ден да бъдат масажирани или да им бъдат правени остеопатични манипулации. Заплащаха за лечението си с предмети и продукти, които там можеше да обмени за други стоки, ако пожелаеше и с гастрономическите удоволствия, които извличаха от граалите си. Животът беше лесен. Гражданите не бяха жадни за власт, поне не политическа. Дните минаваха за Дейвис, като че ли беше на земята, където хората се хранеха с лотоси. Слънчевите следобеди — за риба и щастливи вечери — седейки около огнищата, ядейки и говорейки — като смесваше едното с другото.

Ивар Безкостния беше генерал на армията, която беше събрана единствено за отбрана. Но съседните държави, хиляди мили нагоре и надолу по Реката не бяха войнствени. Във военно отношение той нямаше какво толкова да прави, освен да държи войниците тренирани, да инспектира граничните стени и да провежда бойни учения.

Ан от много дълго време беше престанала да живее с Ивар. За голямо учудване на Дейвис, тя бе станала религиозна. Освен ако Църквата на втората възможност можеше да бъде религия в някакъв смисъл.

Мисионерите, с които беше говорил и беше слушал да проповядват, претендираха че вярват в Създателя. Но казваха, че всички земни религии грешат в твърдението си за боговдъхновени. Създателят — те избягваха думата „Бог“ — беше сътворил същество по-висше от човека малко преди великото възкресение на Земните мъртви. Това били някакъв вид ангели от плът и кръв, наречени Сътворители, чиято мисия беше да спасят останалото човечество от самото себе си и да го издигнат на едно духовно ниво, равно на това на Сътворителите. Мъжът или жената, които не бяха възкресени по този начин след неопределено време, са обречени. Той или тя ще се скитат вечно през празнотата като съзнаващи, безтелесни същества без воля.

— Етиката на последователите на Втората възможност е много извисена — беше се присмял Дейвис един ден, докато говореше с Ан. — Те не обръщат внимание на сексуалната нравственост, дотолкова, доколкото не прилагат сила или заплаха.

— Сексуалните норми бяха необходими на Земята — бе отвърнала тя, — за да защитят децата. Също така, венерическите болести и нежеланите бременности причиняваха големи страдания. Но тук няма такива болести, нито пък жените забременяват. Всъщност най-големият, най-силният елемент на сексуалния морал на Земята, беше схващането за собствеността. Жените и децата бяха собственост. Но тук няма такова нещо като собственост, никаква лична собственост с изключение на личния граал и няколко кърпи и сечива. Повечето от мъжете все още не са осъзнали това. За да бъда честна, много жени също не са, но всички вие ще се научите някой ден.

— Ти все още си една уличница — ядосано бе казал Дейвис.

— Уличница, която въобще не те желае, въпреки че ти ме желаеш. В деня, в който разбереш това, ще бъдеш една стъпка по-близо до истинската любов и до спасението.

Както винаги, със здраво стиснати зъби и ръце и с треперещо тяло, Дейвис се беше отдалечил. Но той бе неспособен да стои далече от нея. Ако не говореше с нея, никога няма да можеше да я доведе до истинското спасение.

Преди две години Фострол беше обявил че е Бог.

— Ти не трябва да търсиш повече, приятелю наш — каза той на Дейвис. — Ето, пред теб стои Спасителят. Плътското подобие с човек, което сме приели, не трябва да те заблуди. То е нужно за да те предпази, също и останалите, да бъдете заслепени от нашата слава.

Приеми ни като твой Бог и ние ще споделим божествеността си с теб.

В действителност ти вече си божествен. Това, което аз ще направя, е да ти открия как да разбереш това и как да работиш за славното осъществяване.

Фострол беше безнадежден. Неговата философия бе празни приказки. И все пак, поради някаква причина, Дейвис не можеше да не го слуша. Той не правеше това за забавление, както веднъж си бе помислил или защото може би щеше да накара Фострол да види Светлината. Вероятно това беше, защото го харесваше въпреки вбесяващите му реплики, французинът имаше нещо, a je ne sais quoi2.

Дейвис не беше виждал Ивар от месеци, когато един ден Ивар изплува на хоризонта. „Изплува“ е точната дума, викингът беше огромен кораб, войн. Зад него стоеше много по-малък мъж, нежен, ако може да се каже така. Той бе нисък и слаб, с черна коса и кафяви очи. Лицето му беше тясно с голям и извит нос. Ивар измуча на есперанто:

— Андрю Червенокосия! Все още мечтаещ да намери жената, която е родила вторият Христос? Или си се отказал от това търсене?

— Никога.

— Тогава защо седиш на задника си ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, година след година?

— Не е вярно! — каза Дейвис възмутено. — Аз обърнах много хора в правата вяра, които бяха отхвърлили Христос! Или които никога не бяха чували за Него, които не са били в състояние на благодат!

Ивар махна с ръка, като че ли отричаше значението на това:

— Можеше да ги събереш всичките под покрива на малка хижа. Ще бъдеш ли удовлетворен от вечното си висене тук, след като знаеш, че твоя Исус е нагоре по Реката и чака да се появиш, за да може да те изпрати напред да проповядваш?

Дейвис почувства някаква клопка. Викингът се зъбеше сякаш ей-сега щеше да се нахвърли върху него.

— По-разумно е да го чакам тук — каза Дейвис. — Той ще дойде някой ден и аз ще бъда готов да Го приветствам.

— Мързел, мързел, мързел! Истината е, че ти харесва да живееш тук, където никой не се опитва да те убие или пороби. Правиш слаби усилия да проповядваш и прекарваш повечето от времето си за риба или върху жена си!

— Сега виж тук! — каза Дейвис.

— Аз съм тук и виждам. Това, което виждам, е мъж, който веднъж беше в огъня. Беше охладен и сега се страхува да понесе трудности и страдания.

— Това не е вярно!

— Укорявам те, но също укорявам и себе си. Аз също мечтаех да пътувам нагоре по Реката, докато стигна до устието й. Там очаквах да намеря съществата, които са направили този свят и които са измислили нашето възкресение. Ако те не отговореха на моите въпроси по собствено желание, щяха да направят това по принуда. Казвам това, въпреки че изглежда те са неизмеримо по-силни от мен.

— Но аз забравих мечтата си. Да използвам твоите собствени думи — беше ми добре в Сион. Но това място не е Сион.

Дейвис кимна с глава за да посочи мъжа с Ивар.

— Кой е този?

Голямата длан на Ивар изтласка дребния мъж напред.

— Името Му е Бааб. Той е пришълец. Бааб е арабин. Бил е роден в Сицилия, когато неговия народ е владеел острова. Не знам кога е живял според твоето летоброене, но това няма значение. Има интересна история, която ми напомни за това, което бях забравил. Говори, Бааб!

Ниският човек се поклони и заговори на висок глас и със силен акцент на есперанто. Въпреки че някои от думите не се употребяваха тук, Дейвис разбра значението им от контекста.

— Ще ме извините, надявам се, за това внезапно доближаване и възможна намеса. Бих предпочел да седна с вас, да пия кафе и да ви опозная преди да започна моята история. Но някои хора са варвари, или трябваше да кажа — имат различни обичаи.

— Ще минем и без това! — каза Ивар високо. — Давай с историята си!

— А, да. Преди няколко години, аз бях нагоре по Реката, далече от тук. Говорих с един човек, който знаеше най-невероятната новина. Не знам дали това е истина или не, въпреки че той не би спечелил нищо, ако ме излъже. От друга страна, някои хора лъжат само за удоволствие, тези синове на Шейтана. Но понякога, като лъжата е само за майтап…

— Искаше да ме накараш да съжалявам, че те доведох тук? — извика Ивар.

— Извинявай, началство. Човекът, за когото говоря, каза, че знае интересна история. Той беше бродил надалече, нагоре и надолу през тази Долина, но не бе срещнал нищо толкова чудновато. Изглежда, че веднъж е бил на едно място, където някаква жена, която претендирала, че е девица, заченала.

— О, боже мой — каза Дейвис. — Истина ли е това?

Бааб отвърна:

— Не знам. Не съм присъствал на събитието, а и съм скептично настроен. Но други, които са били там по това време се кълнат, че това, което каза човекът, беше чиста истина.

— Бебето! Бебето! — каза Дейвис. — Момче ли беше?

— Уви, не! Беше женско.

— Но това е невъзможно! — възкликна Дейвис.

Бааб замълча, като че ли се чудеше дали Дейвис го нарича лъжец. После се усмихна.

— Аз само ти казвам това, което мъжът и неговите другари, всъщност пет на брой, ми разказаха. Не изглежда много вероятно всички да са се наговорили да ме излъжат. Но ако те обиждам, няма да кажа нито дума повече.

— О, не! — каза Дейвис. — Не съм обиден. Напротив. Моля те, продължи.

Бааб се поклони, после каза:

— Всичко това се е случило години преди аз да дойда в тази област. Досега бебето трябва вече да е пораснало, ако е имало такова бебе. Жената може и да не е била девица, както е претендирала, и някой мъж може да е бащата. Но и това все пак е голямо чудо, тъй като всички мъже и жени бяха стерилни.

— Но бебето да е момиче? — каза Дейвис. — Това не може да бъде!

— Говорил съм с мъдри мъже и жени от късния двадесети век, според Християнското летоброене, които се наричат учени — каза Бааб. — Те ми казаха, че ако една жена успее да забременее по химичен път, детето ще бъде женско. Аз не разбрах техните приказки за „хромозоми“, но те ме увериха, че една девица може да зачене само дете от женски пол. Те също казаха, че по тяхно време това все още не се е случвало. Или по някое друго време преди тяхното.

— Те са изхвърлили Бог извън науката си — каза Дейвис. — Това се е случило веднъж, когато беше роден Исус.

Бааб погледна недоверчиво, но не каза нищо.

— Това, което мислиш че се е случило — каза Ивар — и това, което наистина се е случило, често не е едно и също нещо. Ти все още не знаеш истината. Единственият начин да откриеш това, е да се отправиш отново напред и да решиш за себе си. Нали не си престанал да се интересуваш, само защото това дете е момиче. Имаше и жени богини, както знаеш.

— Бог прави това, което желае — каза Бааб.

— Ти си прав, Ивар — каза Дейвис. — Трябва да намеря тази жена и дъщеря й и да говоря с тях. Ти също си прав, признавам, в това, че съм допуснал леността и спокойствието да ме приспят.

— Тръгваме! Аз също бях заспал! Но вече се уморих от този безцелен живот. Ще построим лодка и ще тръгнем нагоре по Реката!

— Рейчъл ще бъде доволна — каза Дейвис. — Поне така мисля.

Рейчъл нямаше търпение да тръгне, въпреки че и тя беше разочарована, че Спасителят беше жена.

— Но тогава ние не знаем дали тази история е истина — каза тя — или може би е полуистина. Може би детето е момче. Но зли хора са изопачили историята, променили са я, за да направят бебето момиче. Това е лъжа, пробутана от Дявола. Той използва много средства за да съблазни верните и да ги накара да сгрешат.

— Не ми харесва да мисля така — каза Дейвис. — Но може и да си права. Каквато и да е истината, трябва да се опитаме да я открием.

Фострол каза, че тръгва с тях.

— Това непорочно зачатие може би е патафизично изключение. Патафизиката, както неведнъж сме отбелязвали, е наука за изключенията. Съмнявам се, че това е станало, тъй като че си спомняме да сме го правили. Ще бъдем доволни да изобличим шарлатаните, които претендират, че това е станало.

Ан Пулен каза, че остава в Джардин. Никой обаче не беше я молил да ги придружи. Дейвис си мислеше, че би трябвало да се зарадва, когато чуе новините. Но почувства силна болка. Той не знаеше защо беше разочарован или защо чувстваше болка в гърдите. Мразеше тази жена.

Месец по-късно лодката бе готова, хубав кораб с единична мачта и двадесет весла.

Ивар беше подбрал екипажа — яки мъже и техните изпитани в бой жени, всичките нетърпеливи да оставят лесния живот зад тях. Само двама от последователите на Дейвис бяха допуснати да тръгнат с лодката на Ивар и това беше, защото не възразяваха да се бият в самозащита. Другите, всички пацифисти, щяха да ги следват в по-малка лодка.

Призори в деня, определен за тяхното заминаване, се събраха при един граалов камък. След като камъкът изхвърли своята гърмяща и бяла струя напред, те махнаха граалите си, сега пълни с различни видове храна, бира, цигари и дъвки на мечтите. Дейвис щеше да даде тютюна, бирата и дъвката на екипажа, въпреки че би предпочел да ги хвърли в Реката. Тъй като щяха да закусят на лодката късно сутринта, те започнаха да се отблъскват от кея. Въздухът беше хладен, но Дейвис трепереше от вълнение. Дълго време той съзнаваше, че нещо липсва от живота му. Сега знаеше, че това бе желанието да изследва, да търси приключения. На Земята бе пропътувал САЩ, изнасяйки лекции и основавайки колежи по остеопатия. Беше изправен срещу враждебността на местните лекари и на тълпите, насъскани от Докторите по медицина. Той бе нападнат фронтално с подигравки, освирквания, смъртни заплахи и развалени яйца, хвърляни по него. Но продължаваше кампанията си, която той и колегите му най-накрая спечелиха.

В Речния свят той рядко стоеше дълго на едно място, освен когато бе задържан в робство. Беше пътешественик на земята и също устремен напред моряк. Не можеше да изпита истинско щастие, освен ако някакво приключение не го зовеше към далечни земи.

Ивар стоеше на палубата до кормчията и издаваше заповеди. Беше също щастлив, въпреки че се оплакваше от мудността и непохватността на екипажа.

Двама яки, плещести мъже от севера започнаха да разхлабват въжетата, които придържаха лодката към кея. Те спряха, когато Ивар им извика да почакат за момент. Дейвис чу някакъв човек да вика и погледна към брега. Слънцето току-що се бе показало над планините, лъчите му отмиха сивотата на непознатия. Той тичаше през равнината като размахваше ръце и викаше на есперанто:

— Не тръгвайте още! Чакайте ме! Искам да тръгна с вас!

— Дано да има добри основания за това, че ни забрави — каза Ивар високо. — Иначе ще цопне право във водата.

Дейвис беше любопитен кой беше мистериозния непознат, но също почувства нещо непредвидено. Дали това бе някакво предчувствие на боязън? Дали този мъж носеше лоши новини? Въпреки че Дейвис нямаше основание да подозира това, почувства, че щеше да бъде по-щастлив, ако мъжът никога не се бе появявал.

Човекът достигна кея и спря, дишайки тежко, като граалът му висеше от едната му ръка. Той беше среден на ръст и тегло. Лицето му бе силно и красиво, дълго, тясно, макар и частично закрито от черната му широкопола и висока шапка. Под сянката на шапката проблясваха тъмни очи. Дългата коса, подаваща се под шапката бе бляскаво-черна. Една черна кърпа беше завита около кръста му. Черно наметало покриваше раменете му. Високите му ботуши бяха от лъскава черна рибена кожа. Черният му колан придържаше дървена ножница, обвита с рибена кожа дръжка на рапира. Ако оръжието беше изработено от желязо, то беше уникално в тази местност.

— Какво те доведе като гарван, грачещ прокоба над нас? — извика Ивар.

— Аз само чух, че тръгвате нагоре по Реката — каза мъжът с дълбок глас. Неговото есперанто бе тежко обременено от родния му език, който трябва да е имал много твърди звуци. — Пробягах целия път надолу от планините за да ви хвана. Бих искал да се присъединя. Ще ви бъда полезен. Мога да греба с най-добрите и съм превъзходен стрелец, въпреки че скорошни събития ми отнеха лъка. И мога да се бия.

Замълча, после каза:

— Въпреки че някога бях миролюбив човек, сега живея от меча си.

Той извади рапирата си. Тя наистина беше от стомана.

— Това е пронизало много мъже.

— Твоето име — извика Ивар.

— Отговарям на Нюман.

— Очаквам и получавам незабавно подчинение — каза Ивар.

— Имаш го.

— Каква е мисията ти?

— Краят на Реката, въпреки че не бързам да стигна дотам.

Ивар се засмя, после каза:

— Имаме нещо общо, въпреки че предполагам мнозина също се опитват да се доберат дотам. Ще има място за теб, докато работиш добре. Ела на борда. Ще заемеш мястото си на веслото по-късно.

— Благодаря.

Лодката беше отблъсната от кея и двамата мъже от Севера скочиха върху плавателния съд. Сега лодката плаваше нагоре по Реката. Когато задуха утринния бриз, гребците оставиха веслата и надлъжното платно и платната на гика бяха вдигнати. Екипажът поседна да похапне от граалите си.

Ивар дойде от палубата да говори с хората вътре в кораба. Той застана до пришълеца.

— Каква интересна история може да ни разкажеш?

Човекът вдигна поглед.

— Мога да разкажа много.

— Ние всички можем — каза Ивар. — Но коя е най-чудната?

Нюман присви клепачи като че ли търсеше някакво съкровище.

Най-накрая той каза:

— Може би най-чудното е един човек, който нарича себе си Исус Христос. Знаете ли за него и живели ли сте във време и място на Земята, където той е бил непознат?

— Моите богове бяха Один и Тор и други — изръмжа Ивар. — Аз съм им принесъл в жертва много християни на Земята. Но към края на живота си станах християнин. Много повече от желание да спазя обещанията си, може би, отколкото от истинска вяра. Когато дойдох на този свят и открих, че той не е нито Валхала, нито Рая, въпреки че е по-близо до Валхала, отколкото до Рая, аз се отрекох и от двете вери. Но ми е трудно да не се обърна към родните си богове, когато съм в нужда.

— Тези, които никога не бяха чували за Исус на Земята, чуха за него тук — каза Нюман. — Но ти знаеш достатъчно за него, така че не трябва да обяснявам кой е той.

— Не мога да избегна да научавам повече за него, отколкото бих желал — каза Ивар. Той посочи Дейвис. — Този мъж, Андрю Червенокосия, постоянно дърдори за него.

Дейвис се бе придвижил по-близо до Нюман. Той каза:

— Нямам търпение да чуя историята ти, чужденецо. Но този човек, който е претендирал, че е бил Исус, не може да е Той. Той е на Небето, въпреки че може да се е превъплътил в жена на този свят. Или така казват някои. Жена ми и аз сме тръгнали нагоре по Реката да я търсим!

— Късмет, дано тя е между милиардите хора тук и да не е надолу по Реката — каза мъжът. — Но няма да се обидите, надявам се, ако кажа, че ще бъдете разочаровани дори и да намерите жената.

— Достатъчно! — каза Ивар. — Да чуем историята!

— Отидох в една местност малко след като мъжът, наричащ себе си Исус, бе разпънат на кръст от един фанатичен средновековен немски монах. Той се казваше Крамер Чука. Разпънатият мъж все още беше жив, така че разбирате колко скоро след събитието бях там. Интересното е, че аз говорих с него точно преди да умре. А после говорих с един човек, който беше живял по времето и мястото на мъртвия мъж на Земята и го познаваше добре. Този човек потвърди, че мъртвият мъж наистина беше Йешуа, както го наричат свидетелите.

— Аз бях много близо до него, когато изрече последните си думи. Той извика: „Отче! Те знаят какво правят! Не им прощавай!“ Звучеше така, сякаш преживяванията му на този свят са го лишили от вярата, която е имал на Земята. Като че ли знаеше, че човечеството не заслужава да бъде спасявано или че се е провалил в мисията си.

— Невъзможно! — възкликна Дейвис.

Нюман изгледа студено Дейвис.

— Аз лъжа?

— Не, не! Не се съмнявам в твоята история за това, което се е случило. Това, което не вярвам е, че човекът на Кръста е бил в действителност Исус. Той не е нито първия, нито последния от тези, които казват, че те са Спасителят. Някои от тях може би са вярвали искрено, че са.

— Какво смяташ за свидетелството на очевидеца?

— Излъгал е.

Нюман сви рамене.

— На мен ми е все едно.

Рейчъл докосна Дейвис по рамото:

— Изглеждаш разтревожен.

— Не, ядосан.

Но той също беше угнетен, въпреки че знаеше, че не трябва да бъде.

Тази вечер лодката беше закотвена близо до един граалов камък. След като камъкът изригна, екипажът изяде даренията на граала. Те също излапаха прясно хванатата и сготвена риба, предложена им от местните.

Дейвис седна в един кръг около огън от бамбукови дърва. Фострол беше от едната му страна.

Французинът каза:

— Жена ти беше права, когато каза, че изглеждаш разтревожен от историята на Нюман. Все още изглеждаш така.

— Вярата ми не е съкрушена, нито дори разклатена — каза Дейвис.

— Ти казваш така. Тялото ти, гласът ти говорят, че си потопен в черни мисли.

— Светлината ще проясни тъмнината.

— Вероятно, приятелю — каза Фострол. — Ето, вземи си малко риба. Вкусна е. Това е нещо, в което можеш да имаш вяра.

Дейвис не отговори. При вида на мазните устни на Фострол и при мисълта за неговото плиткоумие ми стана лошо. Или гаденето беше поради някаква друга причина? Той бе много по-объркан, отколкото беше признал пред Рейчъл или пред французина.

— Непознатият, той говореше, сякаш имаше власт — каза Фострол. — Разбира се, всички луди правят така.

— Луди?

— Има нещо много смущаващо в този човек, въпреки че показва много самообладание. Не си ли забелязал? Облечен е в черно като че ли е в траур.

— Той изглежда е още един наемен търсач на приключения — каза Дейвис.

Фострол постави ръка върху рамото на Дейвис.

— Има нещо, което трябва да ти кажем. Може би времето не е подходящо, като те гледам такъв меланхоличен. Ти каза, че си изпаднал в духовен екстаз, когато кракът ти се е отлепил от подвижното мостче. Екстазът те е издигнал като че ли е бил надут с газ балон. Ти си се издигнал по-високо отколкото е трябвало, по-високо, отколкото си бил способен да скочиш. Това ти било дадено от Бога, както казваш, но…

Дейвис седна по-изправено. Някакъв интерес проблесна в него.

— Да?

— Ти прескочи дупката и се приземи на дъската. Но краката ти се удариха в края й. В резултат, ти се приземи трудно и болезнено. И можеше да паднеш от дъската, ако не беше сграбчил страните й.

Фострол спря. Дейвис каза:

— И какво толкова има?

— Екстазът бе добре дошъл. Той те пренесе безопасно. Но после ти се удари в дъската. Дойде действителността, екстазът си бе отишъл.

— Но какво толкова има?

— Ние правим аналогия, може би паралел. Помисли за скока, приятелю, докато пътешестваш в търсене на това, което може би е въображаемо. Екстазът е нереален и временен. Действителността е трудна, дълго продължаваща и често болезнено те сграбчва. Какво ще правиш, ако откриеш, че жената не е зачевала и че няма никакво дете?

— Действителността може да е тояга, на която се подпира твоята способност отново да почувстваш екстаз.

— Ние се надяваме и това е за твое собствено добро, никога да не намериш детето.

— Помисли за това.