Нагоре по блестящатата река

2.

Вчера Андрю Пакстън Дейвис също се намираше високо над земята. Но той не беше с присъда и не се страхуваше от внезапна смърт. Държеше се здраво за перилата на една бамбукова платформа, там където беше гарвановото гнездо, докато се полюшваше в силния вятър. Имаше морска болест, въпреки че не съществуваха морета на този свят.

Искрящ под лъчите на сутрешното слънце, градът под него скърцаше, като че ли беше кораб с опънати платна. Той бе слизал по много стълбища и изкачвал безброй стъпала през много нива за да достигне горния етаж на тази стражева кула, най-високото образувание на гигантската скелетоподобна конструкция, която също беше град. Въпреки че бе стоял тук само две минути, той се чувстваше така, сякаш е бил цял час на пост на плавателен съд през силна буря. При все това гледката беше мирна и ненарушавана от нищо. Бурята беше вътре в него.

На север Реката изминаваше тридесет мили преди да свие наляво, за да заобиколи разклонението на планинската верига. Това обозначаваше горната граница на царството. На юг, на двадесет мили надолу, Реката излизаше от друг завой. Това беше долната граница на тази малка, но могъща монархия. Инката Пачакути управляваше двете страни на реката в тези граници и той не беше покорен само на риска от мъчение, робство или смърт.

Точно накрая на града на север се намираше Кулата на слънцето, една пирамида с отрязан връх, висока четиридесет и пет метра и направена от камък, пръст и дърво. Под Дейвис се намираше Градът за екзекуции, Градът на многото мостове, Градът полюшван от вятъра, Въздушното владение на Пачакути Инка Йопонкуи, който беше управлявал на Земята от 1438 г. след Христа до 1471 г.

Перуанците от онези времена са го познавали като велик завоевател и Император Пачакути.

Градът, който Пачакути бе построил, не приличаше на нито един град, известен на Земята и беше, може би, единствен в Речния свят. Гледката от най-горното ниво на най-високата стражева кула би могла да доведе повечето хора до екстаз. На Дейвис му прилоша от нея.

Инката, който беше на пост, се хилеше. Зъбите му бяха кафяви от дъвченето на какаови листа. Беше виждал Дейвис тук много пъти и се радваше на неговия хал. Веднъж той бе запитал Дейвис защо идва тук, след като от мястото винаги му прилошава. Дейвис бе отговорил, че поне тук можеше да намери спокойствие от още по-гадните жители на града.

Но внезапно вдъхновен беше добавил:

— Колкото по-високо съм от Земята, толкова съм по-близо до Върховната реалност, Истината. Тук, горе, може би ще успея да видя Светлината.

Това беше объркало пазача и донякъде го бе накарало да се страхува. Той се беше отдалечил от Дейвис колкото се може по-далече. Дейвис не му каза, че не само височината и люлеенето му причиняваха гадене.

Лошо му беше и от копнежа да види едно дете, което не можеше и никога нямаше да бъде. Но той нямаше да признае, че това можеше да бъде действителност. Той бе уверен, че някъде нагоре по Реката имаше една жена, която беше родила бебе в свят, където нито една жена не бе зачевала. Нещо повече, Дейвис бе убеден, че бебето е от непорочно зачатие и че това е превъплъщението на Исус.

Отдолу се долавяха слабо гласовете на хора, които си бъбреха на самонийски, кигива, нимара, китайски от бронзовата ера и на дузина други езици, дрънкането на довеяни от вятъра купчина слюдени чирепи, пронизителността на подсвиркванията и флейтите и дълбокото бумтене на барабаните. Всички тези отплуваха нагоре, обвити в миризмата на пържена риба.

С изключение на Храма и града, равнините и хълмовете изглеждаха като повечето от териториите около Реката. Гъбовидните чашоподобни камъни, бамбуковите хижи с триъгълни покриви, риболовните лодки, войната между греблата и платната на търговските кораби, хората, движещи се из равнините, граничещи с Реката, не бяха нещо необичайно. Но градът и храмът бяха толкова необикновени, че довеждаха мъже и жени от много отдалечени места нагоре и надолу по Реката.

Като туристите от Земята, те бяха заплеси, които трябваше да си заплатят, за да влязат. Тяхната сушена риба, дървен материал, рибена кост, кремък, кварцови оръдия на труда и оръжия, дъвка на мечите и охра обогатиха царството. Дори робите се ползваха от това изобилие до известна степен.

Понастоящем, докато Дейвис стоеше там, гледайки на север към невидимата Светлина, точно над платформата се появи лицето на един човек. Повдигна се от стълбата нагоре със силните си ръце и се изправи. Извисяваше се над Дейвис и човекът на пост. Дългата до раменете му коса имаше цвета на червен бронз, очите му бяха големи и светлосини, лицето му бе с груби черти, но въпреки това красиво. Носеше фустанела от синя хавлия, огърлица от оцветени рибени кости и шапка, украсена с дървени парченца, гравирани за да приличат на пера. На колана му от тъмна човешка кожа висеше огромна каменна брадва.

Въпреки жестоката си външност той също имаше цел, която да преследва. По време на бягството от предишното царство и той може би беше имал откровение. Поне така беше казал на Дейвис. Какво бе то, това той бе запазил за себе си. Дейвис не би могъл да каже, че просвещението или каквото и да беше това е променило характера му към по-добро. Но Ивар бе решен да пътува до края на Реката. Там, предположи Дейвис, викингът си мислеше, че може би ще намери съществата, които бяха направили тази планета и бяха възкресили мъртвите от Земята. И те щяха да открият Върховната реалност, Истината.

Ивар Безкостният заговори Дейвис на старонорвежки на викингите от ранния деветнадесети век.

— Ето те и теб, червенокоси Андрю, масажиста, наслаждаващ се на гледката на слабостта си. Видя ли Светлината?

— Не с очите си — отвърна Дейвис. — Но сърцето ми я вижда.

— Това, което вижда сърцето, очите също го виждат — каза Ивар.

Той бе застанал до Дейвис, огромните му ръце стискаха перилата, масивните му крака подпрени на бавно клатещата се платформа. Въпреки че се взираше на север от Речната долина, той не се опитваше да види Светлината на Дейвис. Нито пък търсеше своята собствена светлина. Както винаги когато беше тук, той планираше маршрут за бягство, докато наблюдаваше цялото царство, разстлано пред него.

Да бъдеш генерал на един от полковете на инките не беше достатъчно за да задържиш човек, който е бил крал на Земята и в Долината.

— Бавим се тук твърде дълго — изръмжа той. — Източникът на Реката ни зове и трябва да пропътуваме много мили.

Дейвис разтревожено погледна пазача. Въпреки че амариецът не разбираше езика на Ивар, той все пак можеше да докладва на Инка, че те двамата бяха водили подозрителен разговор. И Пачакути щеше да накара Дейвис и Ивар да му разкажат какво са си говорили. Ако не го довършеха отговорите им, щеше да ги измъчва, за да измъкне истината от тях. Подозрението се носеше по тази земя като зловредно изпарение. Освен това, беше пълно с шпиони.

Както веднъж бе казал Ивар, човек не можеше да пръдне, без Инката да чуе за това.

— Заминавам нагоре по реката довечера — каза Ивар. — Можеш да дойдеш с мен, въпреки че не си голям войн. Въпреки това си хитър, полезен си при свадите и имаш силни основания да напуснеш това място. Казвам ти това, защото мога да ти се доверя, че няма да ме предадеш, ако решиш да останеш. Това е похвала, тъй като на малцина може да се има доверие.

— Благодаря — каза Дейвис. Тонът му намекваше за сарказъм, но знаеше, че викингът беше, според собствените си представи, ласкателен. — Аз ще дойда с теб, както знаеше, че щях да направя. Какви са плановете ти? И защо довечера? Какво е толкова различно от преди?

— Нищо не е различно. Търпението ми се изчерпа. Писна ми да очаквам събития, които да открият пътя. Аз сам ще направя събитие.

— Освен това — каза Дейвис, — Инката твърде много се интересува от Ан. Ако чакаме още малко той ще я направи една от своите конкубини. Смятам, че тя трябва да дойде с нас.

— Правилно.

— А Фострол?

— Този луд може да остане тук или може да дойде с нас, ако пожелае. Ти ще го попиташ дали иска да ни придружи. Предупреди го да стои трезвен. Ако е пиян, ще бъде оставен, най-вероятно като труп.

Дейвис и Ивар разговаряха тихо, докато Ивар разкриваше плановете си. После викингът слезе от гарвановото гнездо. Дейвис остана за известно време така че стражата да не си помисли, че те бяха заговорничели и че бяха нетърпеливи да започнат тъмното си дело срещу Инката.

По пладне Дейвис беше при един чашоподобен камък на края на Реката. След като върхът на камъка изригна в блясъци и гърмене, той почака докато един надзирател му подаде неговия голям цилиндричен граал. Той продължи да яде от даренията, като вървеше бавно и се оглеждаше за Фострол в тълпата. Нямаше много време за това. Срещата му с Инката беше след час и този кръвожаден езичник не приемаше никакви извинения за закъсненията от своите поданици.

След няколко минути Дейвис видя французина, който седеше с кръстосани крака на земята. Той се хранеше и в същото време говореше на някакви приятели. Външността на Фострол не бе вече толкова гротескна. Той беше отмил от черната си коса налепите и калта, които оформяха гнездо, в чийто център имаше дървено куковиче яйце. Сега косата му падаше надолу по раменете. Той нямаше вече боядисани мустаци, а също бе махнал от челото си нарисуваната с боя математическа формула. Говореше само с равноударени думи, което отведнъж отличаваше речта му. Промяната в него окуражи Дейвис да повярва, че Фострол бе започнал да възстановява святостта си.

Но въдицата му беше винаги под ръка и той все още се обръщаше към себе си с „ние“. Настояваше че употребата на „аз“ води до изкуствена разлика между субект и обект, че всеки е част от едно тяло наречено хуманност и че това тяло е само малка част от дори по-обширната вселена.

„Ние“ включва Великият Убо, т.е. Бог, както и нещо, което не съществува, но което може да се назове, също и миналото, настоящето и бъдещето. Тази триада, той считаше за неделима.

Фострол обезпокои, ядоса и отблъсна Дейвис. Но поради някаква причина Дейвис също чувстваше някаква привързаност към него и беше, напук на себе си, очарован от Фострол. Може би защото французинът също търсеше Върховната реалност, Истината. Обаче техните представи за това се различаваха много.

Дейвис почака, докато Фострол погледна към него. Даде му знак с ръка вдигната на нивото на челото като въртеше пръстите си. Фострол леко поклати глава за да покаже, че е разбрал сигнала, но продължи оживения си разговор на есперанто. След няколко минути стана, протегна се и каза, че отива за риба. За щастие, никой не предложи да отиде с него. Двамата се срещнаха на самия края на Реката.

— Какво имаме на ум? — попита французинът, говорейки на английски.

— Ивар заминава довечера. Аз отивам с него, а също и Ан Пулен. Ти си поканен. Но не трябва да се напиваш.

— Какво? Сигурно ние се шегуваме?

— Това не е забавно — отбеляза Дейвис.

— Понякога сме опиянени, но никога пияни.

— Престани — сопна се Дейвис. — Никакви клоунски номера тази вечер. Ивар каза, че ще те убие, ако си пиян и това не е празна заплаха. А ти знаеш какво ще ни се случи ако ни хванат. Идваш ли с нас или не?

— Ние никога не напускаме едно място. От друга страна ние никога не сме на едно и също място. Това би било твърде земно и едва ще може да се понася. Да, ние ще ви придружим, въпреки че отговорът на Великия въпрос, незавършената страна на формулата може би е тук в този моментен метрополис на несигурността и нестабилността, а не както се надяваме, далеч нагоре по Реката.

— И Ивар предлага това — каза Дейвис.

Фострол слушаше без да прекъсва, понякога рядко, после поклати глава:

— Ние считаме, че този план е добър, колкото всеки друг, а може би по-добър от повечето. Което не означава, че той изобщо има някакви достойнства.

— Много добре. Ще се срещнем в полунощ при Скалата на Многото лица.

Дейвис замълча, после каза:

— Не знам защо Ивар настоява да вземем с нас Ан Пулен. Тя носи само неприятности и е уличница.

— А! Мразим я толкова много, значи я обичаме!

— Глупости! — възпротиви се Дейвис. — Тя е презряна, зла, порочна, най-долната от долните. Пред нея Великата вавилонска Блудница е светица.

Фострол се засмя:

— Ние считаме, че тя е душа, която е имала и има силата на интелекта и характера да освободи себе си от връзките и ограниченията, наложени върху жените от мъжете от началото на света или може би малко преди това. Тя щракна с пръсти пред могъщите и ощипва дългия нос на Бога, на който се покланяш и дребните, мършави пениси на мъжете, които му се покланят. Тя…

— Ще гориш в ада толкова сигурно, колкото запалена клечка кибрит — прекъсна го Дейвис с присвити сини очи и стиснати юмруци.

— Много кибрити не могат да се запалят поради липса на гориво. Но сме съгласни с предсмъртните думи на безсмъртния Рабле „Завеса, фарсът свърши“. Аз тръгвам да търся простор може би! Ако умираме с вечна смърт, така да бъде. Няма достатъчно огньове в Ада да ни изгорят всичките.

Дейвис разтвори широко ръцете си, показвайки безпомощност:

— Моля се на добрия Господ да те накара да видиш грешните си пътища преди да стане твърде късно за теб.

— Благодаря ти за любезната мисъл, ако е любезна.

— Ти си неразгадаем — каза Дейвис.

— Не. Вече разгадан.

Фострол си тръгна, оставяйки Дейвис да размишлява над думите му.

Но Дейвис бързаше за да стигне на време за всекидневната си среща. Както беше царски масажист на Ивар Безкостния, когато Ивар беше цар на една област, далече на юг от тази страна, така сега Дейвис беше главен масажист на Пачакути. Работата го ядосваше и разочарован, защото на Земята той бе доктор по медицина, много добър лекар и после — остеопат. Беше пътувал из много места в САЩ, изнасяйки лекции и основавайки много остеопатични колежи. Когато поостаря, основа и оглави колеж в Лос Анжелис основан върху неговата еклектична дисциплина — невропатията. Тя използваше най-добрите теории и техники на противодрогното лечение: остеопатия хиропраксис (лекуване чрез манипулации по гръбначния стълб и ставите), ханиманизъм и други. Когато почина през 1929 г. на 84 години колежът му все още процъфтяваше. Беше сигурен, че той ще се разрасне още и ще основе нови клонове по целия свят.

Но жителите от късния двадесети век, които бе срещнал, му бяха казали, че никога не са чували за него или за колежа.

Преди седем години, Ивар бе принуден да избяга от царството си поради предателство от съюзник, Торфин Черепоразбивача. Дейвис, Фострол и Ан Пулен бяха отишли с Ивар. Те не знаеха какво да очакват от Торфин, но предполагаха, че няма да им се хареса.

След много битки, поробвания и бягства, докато пътуваха нагоре по Реката те бяха заловени от Инките. И ето ги и тях, понасяйки каквото трябва и замисляйки как да се освободят някой ден.

Ивар бе търпелив като лисица, дебнейки вкусна кокошка, но търпението му вече се изпари. Защо викингът не си тръгнеше сам, Дейвис не знаеше. Те щяха да му бъдат в тежест — от негова гледна точка обаче. Но някаква неразбираема сила държеше четиримата заедно. По същото време, когато бяха привлечени един от друг, те сигурно почувстваха и взаимно отблъскване. Въртяха се един около друг по сложна орбита, чието изчисление щеше да причини главоболие на всеки астроном.

Около десет минути по пясъчния часовник преди заплануваната среща, Дейвис се намираше в жилищните постройки на двора на Инката. Това беше четиристенна постройка с покрив, която стоеше там, където се пресичаха много греди на тридесет метра над земята. Скелетоподобният град скърцаше, ръмжеше и се люлееше нагоре-надолу. Извън сградата бе шумно и малко по-тихо вътре. Въпреки че Инка седеше на бамбуков трон, на подиум, докато изслушваше просителите, хората около него разговаряха на висок глас помежду си. Дейвис си проправи път през тях и застана на два-три метра от подиума. Понастоящем Инка щеше да стане, щяха да се чуят три удара по барабана от кожа на риба и той щеше да се оттегли в една малка стая с жената, която бе избрал да удостои с кралската си страст. След това, Дейвис щеше да масажира кралското тяло.

Пачакути беше нисък и мургав мъж с орлов нос, високи скули и дебели устни. Една дълга зелена кърпа около бедрата на ниското му дундесто тяло служеше като препаска и една червена кърпа, със синьо по краищата, бе наметната на раменете му като наметало. На главата си имаше кърпа-тюрбан, прикрепена с дъбов обръч, от който изникваха дълги, многоцветни фалшиви пера, изработени от гравирано дърво. Ако Пачакути беше гол, често си мислеше Дейвис, той не би изглеждал като монарх. Много малко разсъблечени царе биха били. Всъщност, дори сега, той не се различаваше много по външност от поданиците си. Но маниерите и държанието му бяха със сигурност царски.

Коя беше жената, която щеше да сподели кралското легло днес? Дейвис си мислеше, че не го е грижа. И тогава видя своята черна овца Ан Пулен, предвождана от двама копиеносци и следвана от още двама. Тълпата й даде път. Когато достигна подиума, тя се спря, обърна се и се засмя с прекрасните си бели зъби, подредени в яркочервената й уста.

Въпреки че Дейвис се отвращаваше от нея, пред себе си призна, че беше красива. Тези дълги, вълнисти руси коси, поразяващо деликатното й с прекрасна линия лице, перфектно оформеният й наперен бюст, с който тя толкова се гордееше, тясната талия и ханш и дългите стройни крака я правеха да изглежда като богиня. Тя щеше да бъде Венера, ако на Праксител му се бе случило да мечтае за Ан Пулен. Но беше кучка, си мислеше той. Обаче и Троянската Елена вероятно също е била кучка.

Стражите я насочиха към стаята, където Инката я чакаше. Малко след като тя влезе в стаята, стражите допуснаха вътре малкия свещеник с големи очи, който наблюдаваше мъжествеността на инката по време на съвокуплението. Когато кралят бъде заченат, а само Бог знаеше кога щеше да стане това, кралският свидетел щеше да излезе отпред и да обяви колко пъти Инка е възкачвал жена си.

Тълпата щеше да се възрадва и да поздрави сънародниците си. Царството щеше да продължи да процъфтява — всичко беше наред в този свят.

Бъдете внимателни обаче, ако Инката се провали дори веднъж.

Дейвис никога не беше проклинал. Поне не на Земята. Но направи това сега.

— Да върви по дяволите!

Тя се беше отдала на Инка и сега щеше да стане една от жените му, може би фаворитката. Но защо? Дали се бе скарала с Ивар откакто бяха на стражевата кула? Или Инка я беше изкушил с такива дарове, които тя не е могла дълго да отказва. Или дали тя, Блудницата, отвратителна смрад в ноздрите на Господа, просто е решила, че би искала да легне с Инка преди да напусне царството довечерта? За владетеля се говореше, че бил изключително надарен.

Каквато и да беше причината, Ивар не можеше да пренебрегне нейната измяна. Въпреки че това се бе случвало в миналото и сега, поради изневерите на Ан, Ивар спеше по същото време и с други жени. За Ан да се съвокуплява с Инка пред обществеността имаше за цел да обиди Ивар. Въпреки че обикновено той бе сдържан, сега щеше да реагира като барут, към който е поднесена клечка кибрит.

— Какво става с тази жена? — си мърмореше Дейвис. — Далече от банда мъже?

Ан Пулен беше американка от късния седемнадесети век, която бе живяла — а тя наистина си беше поживяла — в Мериленд и Уестморленд Каунти, Вирджиния. Родена в квакерско семейство, тя се бе обърнала към Епископалната Църква заедно с повечето от роднините си, които отглеждаха тютюн. Беше се омъжвала четири пъти, като последният й съпруг се казваше Пулен. Кога е имала първия си любовник и кога последния, дори тя не знаеше. Но те си бяха идвали и отивали поне в продължение на четиридесет години по време на вихреният й живот на Земята.

Както беше заявила — това публично се знаеше — тя не виждаше разумна причина защо жената да не се ползва от същата свобода и привилегии като мъжа. Въпреки че това беше опасна идея по нейно време, тя беше избягнала арести за проституция и прелюбодеяние. Въпреки това два пъти тя бе на прага да бъде набита с камшик от палача, защото беше обвинена в нападение на жени, които са я обидили.

Вероятно изолираността на Мериленд и Вирджиния където беше живяла, това бе спомогнало тя да избегне жестоките наказания, които би могла да получи в по-цивилизованата област Тайдуотър. Или вероятно това беше пламенната и свадлива природа, дивите пътища и свободният дух на жителите на Уестморленд по нейно време. Във всеки случай тя е била ужасен грешник на Земята, си мислеше Дейвис, а на Речния свят беше станала още по-лоша. Вярата му в Христовата църква го караха да я ненавижда и презира. В същото време скърбеше, защото тя със сигурност щеше да гори в Ада.

Понякога, въпреки че се срамуваше от себе си след това, той се наслаждаваше на виденията на нейните гърчове и викове в мъките на Ада.

И така, сега Йезавел изведнъж решил да се съюзи с Пачакути. Не можеше да се направи нищо повече от това, ако тя искаше да донесе неприятности. Освен ако не кажеше на Инка, че Ивар, Дейвис и Фострол се канеха да напуснат царството. Но дори и тя не може да бъде толкова долна.

Или можеше?

Той желаеше да се измъкне тайно от двора, но не се осмеляваше да разгневи Инка. Той бе принуден да слуша виковете и стенанията на екстаз на императора и Ан Пулен. Придворните и войниците бяха спрели да говорят, за да ги чуват, което правеше нещата още по-лоши за Дейвис. Особено тъй като не бяха всички отвратени. Напротив, те се хилеха, кискаха и се побутваха. Няколко мъже и жени се опипваха, а една двойка се съвокупляваше на пода.

Животни! Зверове! Къде беше бляскавата светкавица да ги изгори с дъха на Ада? Къде беше отмъщението на Господ?

След няколко часа свещеникът излезе от стаята. Усмихвайки се, той извика, че Инка все още притежава мъжествеността, изисквана от боговете и народа му. Държавата ще просперира, добрите времена ще продължат. Всички с изключение на Дейвис и мъжът и жената на пода ликуваха.

После жени-робини донесоха купи и кани с вода и кърпи за изкъпят и изсушат Инка и Ан. Когато излязоха, главният свещеник влезе вътре да извърши пречистващия ритуал. След като свърши, един прислужник каза на Дейвис че Императорът е готов за него. Стискайки зъби, но опитвайки да се усмихне в същото време, Дейвис влезе в спалнята на порока.

Въпреки банята двамата все още воняха на потен и флуиден секс.

Ан, гола, се беше излегнала на една кушетка. Тя се протегна, когато видя Дейвис и го перна с гърдите си. Едно от главните й удоволствия бе да излага тялото си на показ пред него. Тя знаеше колко го отвращава това.

Императорът, също гол, лежеше на масата за масаж. Дейвис отиде да поработи върху него. Когато свърши, му бе наредено да масажира Ан. Императорът, след като стана от масата, беше облечен от прислужницата си във великолепни церемониални одежди, великолепни според стандартите на Речния свят, обаче.

След това напусна спалнята и посрещнат с викове от тълпата.

Ан се качи на масата и се обърна по корем. Тя говореше на Вирджински диалект от онова време.

— Масажирай ме много добре, Анди. Императорът ме огъна тук-там. Научих го на много пози, които не е познавал на Земята и той ги използва всичките. Ако не беше такъв светец, бих могла да те науча на тях.

Две жени прислужнички останаха в стаята. Но те не разбираха английски. Дейвис, опитвайки се да сдържи гласа си да не трепери от ярост, каза:

— Какво мислиш, че ще направи Ивар, като разбере за това?

— Какво може да направи той? — попита тя насмешливо. Въпреки това, мускулите й се втвърдиха леко. После добави. — Това какво те засяга?

— Грехът засяга всекиго.

— Точно каквото очаквах да каже един смрадлив проповедник.

— Смрадлив? — каза Дейвис.

— Безпътен идиот.

Дейвис мачкаше раменните й мускули. Би му било много лесно да придвижи ръцете си нагоре, да ги сключи здраво около врата й и да я стисне. Въпреки че не беше внушителен мъж, имаше много силни ръце. За момент той почти осъществи фантастичното си намерение, което проблесна през съзнанието му. Но един истински християнин не убива, колкото и силна да е провокацията.

От друга страна, той в действителност нямаше да я убие. Тя щеше да се появи някъде другаде утре и да тормози други. Далече от тук, обаче.

— Безпътен — каза тя. — Ти ме мразиш толкова много, защото дълбоко в себе си би искал да се чифтосаш с мен. Старият Адам в теб иска да ме награби. Но ти подтискаш това в сенките на твоята греховност, в стария Рогач, който ми се свива тук. Казвам това, защото познавам мъжете. Тук долу, те всички са братя. Всички, казвам аз!

— Кучка! Мръсница! Лъжеш! Ти би искала да имаш полово сношение с всеки мъж в света, и…

Тя изведнъж рязко се обърна. Тя се усмихваше, но очите й бяха присвити.

— Полово сношение? Ти, подла уста! Не можеш ли да използваш добрия стар английски? Ти не би казал цица, ако нямаше една в устата си!

Въпреки, че не беше приключил с масажа, той излезе от стаята. Кикотенето и хиленето на слугите го последва през бамбуковите стени. Те не бяха разбрали нито дума, но интонациите на неговия глас и на гласът на Ан, както и жестовете й лесно можеха да се разберат!

Възстановил се някак си, той се върна в стаята.

Ан беше седнала на масата и люлееше дългите си, формени крака. Тя изглеждаше доволна от себе си. Той застана на вратата и каза:

— Знаеш какво възнамерява Ивар тази вечер, нали?

Тя кимна, после каза:

— Той ми каза.

— И така, ти трябваше да направиш един последен удар?

— Правила съм двугърбото животно с царе, но никога с император. Сега, само ако можех да намеря бог, който да ме вземе, както Зевс е взел Леда. Или великият бог Одхинър, от когото Ивар претендира, че е произлязъл. Бог, който има силата, издръжливостта да го прави вечно и никакви пристъпи на съвест след това и е винаги любезен с мен. Тогава животът ми ще бъде пълноценен.

— Мога да повърна — каза той и отново излезе.

— Това е един вид еякулация! — каза тя високо.

Той слизаше по стотиците стъпала надолу като междувременно се чудеше защо тези луди езичници бяха построили такъв неудобен град. Когато слезе на Земята, той потърси Фострол по брега на реката, докато го намери да лови риба на един вълнолом.

Бамбуковата кошница на французина съдържаше седем от дългите цял фут животни на ивици, познати като зебри. Описваше на рибарите до него колко е сложна науката, която бе измислил. Той я наричаше патафизика. Дейвис разбираше малко от нея. Очевидно и хората около него. Те кимваха с глави на неговите забележки. Но обърканите им изражения показваха, че бяха далеч от това, както повечето слушатели, фактът, че на Фострол не беше много добър със сигурност не им помагаше да се разберат.