Нашите предци

С благодарност към Дома за писатели и преводачи във Вентспилс, Латвия, където беше направен този превод.

I

Имало някога една война срещу турците. Виконт Медардо от Тералба, моят вуйчо, яздел през равнината на Бохемия към лагера на християните. Следвал го оръженосец на име Курцио.

Щъркели се носели на бели ята ниско през мътния, неподвижен въздух.

— Откъде се взеха толкова щъркели? — попитал Медардо. — Накъде летят?

Вуйчо ми бил ново попълнение, едва сега тръгвал на война, и то за да угоди на едни херцози, наши съседи, които участвали в нея. Набавил си кон и оръженосец в последния замък в християнско владение и потеглил към императорския щаб да се представи.

— Летят към бойните полета — отвърнал оръженосецът мрачно. — Ще има да ги гледаме по пътя.

Виконт Медардо бил чувал, че из тези краища прелитащите щъркели са на късмет, та му се прищяло да се зарадва при вида им. Ала неволно го обзела тревога.

— Че какво ще търсят тези водни птици по бойните полета, Курцио? — попитал.

— И те проядоха човешко — отговорил оръженосецът, — откак нивите станаха ялови, а сушата опразни реките. Там, дето има мърша, щъркелите, фламингите и жеравите изместиха гарваните и лешоядите.

Вуйчо тогава бил млад и зелен — в оная възраст, в която чувствата напират в смесен общ порив, още неподелени на добро и зло; възрастта, в която всяко ново изживяване, макар кошмарно и нечовешко, е трепетно и пламти от любов към живота.

— А гарваните? А лешоядите? — попитал. — А другите грабливи птици? Те къде са се дянали? — Пребледнял, но очите му искрели.

Оръженосецът бил смугъл мустакат войник с вечно сведени очи.

— От толкоз ядене на чумави трупове чумата и тях ги отнесе — и посочил с копието си към някакви черни храсти, които при по-внимателно вглеждане се оказали не от клонки, а от перушина и изпружени крака на крилати хищници. — Ей го, не е ясно кой първи е загинал, птицата или човекът, и кой на кого се е нахвърлил, за да го разкъса — казал Курцио.

За да избягат от чумата, която вършеела наред, цели семейства били хванали пътя през къра и смъртта ги била застигнала там. На гърбината на четириноги скелети, разхвърляни из обрулената равнина, се виждали тела на мъже и жени, голи, обезобразени от бубони и — нещо, на пръв поглед непонятно — пернàти: сякаш от изпосталелите им ръце и ребра били прорасли черни пера и криле. Изгнилата плът на лешоядите се била омесила с тленните останки на човеците.

Пейзажът започвал да се изпъстря и със следи от водени сражения. Ездачите забавили ход, защото двете животни взели да се дърпат — ту се мяткали встрани, ту се изправяли на задни крака.

— Какво ги прихваща конете ни? — попитал Медардо оръженосеца.

— Господарю — отговорил му онзи, — нищо не плаши повече конете, колкото вонята на конски вътрешности.

И действително, тъкмо тази част от равнината, през която минавали, била осеяна с конски трупове, някои по гръб, с копита към небето, други по очи, със зарита в пръстта муцуна.

— Защо има толкова паднали коне точно тука, Курцио? — попитал Медардо.

— Когато конят почувства, че са го разпорили — обяснил Курцио, — се мъчи да си удържи карантиите. Някои си залепят търбуха òземи, други се претъркулват по гръб, за да не се изсипят. Но тъй или иначе смъртта скоро ги отнася.

— Значи в тази война мрат най-много конете, така ли?

— Турските ятагани сякаш нарочно са правени, за да ги кормят с един удар. По-нататък ще видите телата на хората. Първи си изпащат конете, после ездачите. Но ето го и лагера.

На хоризонта се издигали острите върхове на най-високите шатри, знамената на имперската войска и дим.

Както препускали нататък, забелязали, че почти всички загинали в последната битка вече били изнесени и погребани. Само тук-таме се мярвал я отсечен крак, я ръка, а най-често из стърнищата се валяли пръсти.

— От време на време по някой пръст ни сочи пътя — казал вуйчо ми Медардо. — Що за чудо е това?

— Бог да ги прости: живите режат пръстите на мъртвите, за да им изнижат пръстените.

— Стой! Кой там? — обадил се един часови с шинел, плесенясал и мъхясал като кората на изложено на северен вятър дърво.

— Да живее свещената имперска корона! — викнал Курцио.

— Да мре султанът! — отзовал се часовият. — Хайде, моля ви, като стигнете до началството, кажете най-после да ми пратят смяна, че пуснах корени!

Сега пък конете се юрнали напред, за да се отърват час по-скоро от опасалия полето облак мухи, които жужали над планините изпражнения.

— На мнозина храбреци — отбелязал Курцио — вчерашния тор е още на земята. Пък те самите вече са на небето — и се прекръстил.

На входа на лагера минали покрай низ от балдахини, под които къдрави, тучни жени с дълги брокатени рокли и разголена гръд ги посрещнали с крясъци и разюздан смях.

— Това са шатрите на куртизанките — казал Курцио. — Никоя друга войска си няма такива хубавици.

Вуйчо не можал да откъсне поглед от тях, та яздел, обърнат назад.

— Внимавайте, господарю — добавил оръженосецът, — толкова са мръсни и злотворни, че дори турците не биха ги похитили. Бъкат от срамни гадинки, дървеници и кърлежи, нищо чудно и гнезда на скорпиони и гущери да са завъдили.

Подминали полевите батареи. Надвечер артилеристите варяли дажбите си вода и ряпа върху бронза на метателните оръдия и на топовете, нажежени от голямата стрелба през деня.

Пристигали каруци с пръст, а артилеристите я пресявали със сито.

— Барутът е на привършване — обяснил Курцио, — но след сражение земята е толкова набита с него, че при добро желание може да се възстанови някой и друг заряд.

След това идвал бивакът на кавалерията, където, сред мухите, непрестанно заетите ветеринари кърпели кожата на четириногите с шевове, бинтове и лапи с врял катран и всичко живо цвилело и преритвало, дори и докторите.

По-нататък се занизали палатките от лагера на пехотинците. Слънцето преваляло и пред всяка седели войници с боси стъпала, накиснати в чебри с хладка водица. И понеже били навикнали на ненадейни тревоги по всяко време на денонощието, дори нозете си миели с шлем на глава и стисната в ръката пика.

В по-високи и пищно надиплени шатри офицерите пудрели подмишниците си и си веели с дантелени ветрила.

— Не се превземат — казал Курцио, — напротив: искат да покажат колко леко се справят с несгодите на военния живот.

Виконт Тералба веднага бил въведен при императора. В шатрата си, препълнена с гоблени и трофеи, владетелят разучавал по географски карти разположението на бъдещи битки. Масите били отрупани с разгърнати планове и императорът ги набождал с карфици от игленик, който един от маршалите му подавал. Плановете били така плътно закарфичени, че вече нищо не се разбирало от тях, и за да ги разчетат, се налагало да махат карфиците, а после отново да ги връщат по местата им. В цялото това слагане и сваляне, за да са им свободни ръцете, както императорът, така и маршалите стискали карфиците в устни и си общували само с мучене.

Като зърнал младежа, който му се поклонил, владетелят издуднал въпросително, после бързо извадил карфиците от устата си.

— Този рицар току-що пристигна от Италия, Ваше Величество — представили вуйчо ми, — виконт Тералба, потомък на едно от най-благородните семейства в генуезкия край.

— Веднага да се произведе в лейтенант.

Вуйчо ударил токове в стойка мирно, императорът направил великодушен монаршески жест, а географските карти се свили на рула и се търкулнали на пода.

Същата нощ, макар и уморен, Медардо дълго не могъл да заспи. Крачел насам-натам покрай палатката си и слушал провикванията на часовите, цвиленето на конете и несвързаното бърборене насън на войниците. Гледал в небето звездите на Бохемия, мислел за новопридобития си чин, за сражението на следващия ден и за своята далечна родина, за шепота на речните й тръстики. В сърцето си не таял нито носталгия, нито съмнение, нито безпокойство. За него нещата все още били цялостни и непоклатими, такъв бил и той самият. Ако можел да предположи ужасния си жребий, вероятно и него щял да сметне за естествен и завършен, при все болката, която го чакала. Взирал се в края на нощния хоризонт, където знаел, че е вражеският лагер, и със скръстени ръце стискал с длани раменете си, доволен от възможността да е едновременно наясно с далечни и близки действителности, както и със собственото си присъствие помежду им. Усещал как кръвта от тази жестока война, пролята в хиляди ручеи по земята, се стича към него и я оставял да се плиска в краката му, без да изпитва нито настървение, нито жал.

II

Битката започнала точно в десет сутринта. От висотата на седлото си лейтенант Медардо наблюдавал протежението на християнския строй, готов за атака, и подлагал лицето си на вятъра на Бохемия, който носел ухание на плява като от прашен харман.

— Не, не се обръщайте назад, господарю — възкликнал Курцио, който, вече с чин сержант, стоял редом. И за да оправдае резкия си тон, тихо добавил: — Казват, че носи лош късмет преди сражение.

Истината е, че той не искал виконтът да падне духом, ако види, че християнската войска се състои почти изцяло в тази разгърната предна линия, а в резерв чакат едва някой и друг отряд пешаци, които с мъка се държат на крака.

Ала вуйчо гледал надалеч, към облака, дето се задавал откъм хоризонта, и си мислел: „Ето, този облак са турците, истинските турци… хората наоколо, дето плюят тютюн, са старите воини на християнството… тръбата, която звучи в момента, е за настъпление, първото настъпление в живота ми… а този тътен и разтрисането, метеоритът, който се забива в земята под изпълнените с лениво отегчение погледи на ветераните и на конете, е гюлле, първото вражеско гюлле по пътя ми. Не дай си Боже да дойде ден, в който да съзная: А това е последното!“.

Изведнъж се оказал в галоп през равнината с гола сабя в ръка и очи, вперени в имперското знаме, което потъвало и изплувало сред пушеците, докато християнските оръдейни залпове пълнели небето над главата му, а вражеските вече отваряли пробойни в християнския фронт и вдигали неочаквани чадъри от пръст. В главата му се въртяло: „Сега ще видя турците! Сега ще видя турците!“. Хората най обичат да си имат врагове и в някой миг лично да се уверят такива ли са, каквито са си ги представяли.

Е, Медардо видял турците. Двама се носели право към него. Със старателно зачулени коне, малки кръгли щитове от гьон, одежди на черни и шафранени ивици. Тюрбаните, лицата в цвят охра и мустаците им били досущ като на оня от Тералба, комуто викали Микеле Турчина. Единият от двамата умрял, другият убил другиго. Но след тях идели незнайно колко още и схватката станала ръкопашна. Където двама турци, там и двестате също били военни и тези дрехи им се зачислявали по армейска линия, а лицата им били обветрени и упорити като на който и да е селянин от което и да е място. Медардо, ако било за едното виждане, вече ги бил видял, та можело да се върне при нас в Тералба навреме за прелета на пъдпъдъците. Да, но нали се бил присъединил към императорското войнство, за да ги громи. Така че препускал нататък и отбягвал ударите на ятаганите, докато не попаднал на един дребен турчин пешак и не го убил. Като схванал как се прави, тръгнал да търси някой едър и на кон, ала сбъркал. Защото най-пакостни всъщност били дребосъците. Завирали се под конете с онези ми ти ятагани и ги разпаряли.

Жребецът на Медардо се заковал на място.

— Какво правиш? — възкликнал виконтът.

Курцио долетял и посочил надолу:

— Вижте там.

Вътрешностите на клетото животно се били провлекли по земята. То извило очи към стопанина си, после протегнало врат към карантиите си, сякаш ще зоба от тях. Но това бил само опит за героизъм: конят се строполил и умрял. Медардо от Тералба останал спешèн.

— Вземете моя, лейтенанте — казал Курцио, но не успял да го обуздае, защото в същия миг бил свален от седлото от турска стрела, и конят избягал.

— Курцио! — викнал виконтът и се надвесил над стенещия на земята свой оръженосец.

— Не ме мислете мене, господарю — промълвил човекът. — Дано в болницата е останала ракия. Пада се по канче на ранен…

Вуйчо ми Медардо се хвърлил в гмежта. Изходът от битката изглеждал непредвидим. Във всеобщата бъркотия християните сякаш взимали превес. Поне били пробили редиците на турците и били обкръжили някои от позициите им. Вуйчо, заедно с други смелчаци, стигнал досами вражеските батареи, а турците ги местели, за да държат християните под непрестанен огън. Двама турски артилеристи тъкмо извъртали оръдието на колела. Каквито били бавни, брадати и загърнати в кафтани до петите, приличали на звездобройци. Вуйчо рекъл:

— Сега ще ида и ще им дам да се разберат.

Бил надъхан и неопитен, та не знаел, че до оръдията човек трябва да се доближава само странично или изотзад. Изскочил точно на устата на топа с размахана сабя, убеден, че ще вземе ума на двамата звездобройци. Само дето те му пуснали един залп право в гърдите. И Медардо от Тералба хвръкнал във въздуха.

Надвечер, когато сраженията се преустановявали, две талиги минавали по бойното поле да събират телата на християните. Едната била за ранените, другата — за убитите. Първото отсяване ставало на самото поле.

— Тоя е за мене, оня е за тебе.

Ако някой давал вид, че може да се оборави, го качвали в талигата на ранените; по-едрите и по-дребните късове събирали на колата на мъртвите, за да ги опеят и погребат; в случай обаче че трупът дори не приличал на такъв, го оставяли за храна на щъркелите. Ала в онези дни на все по-големи човешки загуби било спуснато нареждане талигата на ранените да наблегне на товара си. Затова разкъсаният Медардо бил отчетен за ранен и откаран от въпросната талига.

Второто отсяване се извършвало в болницата. След битка лазаретът представлявал по-жестока гледка и от бранното поле. На земята се простирал дълъг низ от носилки с нещастници, а наоколо вилнеели лекарите, които при всяко разминаване си измъквали от ръцете я щипци, я триони, я игли, я ампутирани крайници, я кълбета хирургически конци. Мъртвец по мъртвец, те правели всичко възможно да върнат към живот и последния труп. Къде режели, къде шиели, къде запушвали пробойни; обръщали жилите като ръкавици и ги връщали по местата им с повече конци, отколкото кръв в тях, но закърпени и непропускливи. Когато някой пациент предавал Богу дух, всичко читаво по него влизало в употреба за привеждането в цялост на другиго и тъй нататък. Нещото, което създавало най-много трудности, били червата — веднъж разплетени, нямало начин да се приберат обратно.

Като му дръпнали чаршафа, тялото на виконта се оказало ужасно осакатено. Липсвали едната ръка и единият крак, но не само — нямало ги и частта от гръдния кош и корема, които се падали между тези ръка и крак, разнесени в дреб от топовния изстрел в упор. От главата оставали едно око, едно ухо, една буза, половин нос, половин уста, половин брадичка и половин чело: от другия дял на главата всичко било на каша. С две думи: от Медардо оцеляла едната половина, дясната, но тя пък била идеално запазена, дори без драскотина, като изключим огромната язва, която заместила взривената лява половина.

Лекарите ахнали от задоволство:

— Бре че хубав случай!

Ако не издъхнел междувременно, можело даже да опитат да го спасят. И всички се скупчили около него, докато горкичките войници с по една стрела в ръката гноясвали и умирали. Шили, наставяли, мазали, Господ знае какво още правили. Важното е, че на следващата сутрин вуйчо ми отворил единственото си око и половината си уста, шавнал с единствената си ноздра и задишал. Жилавият му тералбийски сой устоял. И сега той бил жив и преполовен.

III

Когато вуйчо се прибра в Тералба, аз бях на седем или осем години. Беше привечер, вече по тъмно, октомври месец, небето — свъсено. Тоя ден бяхме на гроздобер и през лозовите редици гледахме как по сивото море наближават платната на кораб под императорски флаг. Ние тогава при всеки кораб на хоризонта казвахме: „Господарят Медардо се връща!“, но не защото кой знае колко припирахме да се върне — просто имахме нужда нещо да очакваме. Този път обаче познахме, както стана ясно вечерта, когато един младеж на име Фиорфиеро, както тъпчеше гроздето в лина, се провикна от върха му:

— Леле, долу!

Почти се беше мръкнало и видяхме в дъното на долината върволица от факли да огрява козята пътека, а после, когато мина по моста, различихме и ръчна носилка. Съмнение нямаше — виконтът си идваше от войната.

Слухът се разнесе през долините, в двора на замъка се събра народ — домашни, прислужници, берачи на грозде, пастири, стражари. Нямаше го само бащата на Медардо, стария виконт Айолфо, моя дядо, който от много време вече не слизаше дори до двора. Изморен от светски дела, той се беше отказал от привилегиите, които титлата му даваше, в полза на единствения си син преди заминаването му на война. Полека-лека страстта на стареца по птиците, които отглеждаше в една просторна волиера вътре в замъка, стана толкова всеобхватна, че той си премести в клетката и кревата и не излизаше оттам ни денем, ни нощем. Храната му подаваха между решетките, заедно със зърната за птиците, а Айолфо делеше всичко с тези създания. И часове наред прекарваше в галене на гръбчетата на фазани и гугутки, в очакване синът му да си дойде от войната.

В двора на нашия замък никога не бях виждал такава навалица — бе минало времето на пировете и на разприте между съседи, за което само бях чувал да се разказва. И за първи път забелязах колко порутени са стените и кулите и колко е разкалян самият двор, в който обикновено хвърляхме трева на козите и пълнехме копаните на свинете. Докато чакаха, всички спореха какво ли ще е завръщането на виконт Медардо — вестта за тежките рани, нанесени му от турците, отдавна бе стигнала до нас, но никой още не знаеше дали е осакатен, изнемощял или просто нашарен с белези. Като видяхме носилката обаче, се приготвихме за най-лошото.

И ето, носилката бе спусната на земята и посред черната сянка проблясна зеница. Добрата стара дойка Себастиана понечи да се притече, но откъм сянката се вдигна ръка и я отпрати с рязък жест. После простряното тяло се размърда в чепато, конвулсивно усилие и пред очите ни Медардо от Тералба скочи на крак и се опря на една патерица. Черната качулата пелерина, която се спускаше доземи, от дясната страна бе издърпана назад и откриваше половината от лицето и от снагата на човека, вкопчен в патерицата, докато отляво всичко изглеждаше скрито и закътано в пешовете и диплите на широката нагъната наметка.

Взря се в нас — бяхме се стълпили безмълвно в кръг около него, — макар всъщност може би изобщо не ни гледаше с това свое втренчено око, може би просто искаше да ни отпъди.

Порив на вятъра долетя откъм морето и счупен клон на върха на смокинята простена. Плащът на вуйчо се разлюля и вятърът го изду, изопна го като корабно платно — човек би рекъл, че мина през тялото му, че тяло там въобще няма и пелерината е призрачно празна. После се вгледахме и установихме, че тя виси на него както знаме на пилон и че пилонът са рамото, ръката, хълбокът, кракът, всичко онова, което Медардо беше облегнал на патерицата си. А остатъка го няма.

Козите наблюдаваха виконта със своите изцъклени, безизразни очи, всяка застинала в различна поза, но прилепена о другите, с гърбове, разположени в странна геометрична фигура. Прасетата, по-чувствителни и леко възбудими, се разквичаха и разбягаха с блъскане на тумбаци. Тогава и нашият страх пролича.

— Рожбо моя! — извика дойката Себастиана и се хвана за главата. — Душице клета!

Вуйчо ми, подразнен, че така ни е впечатлил, пренесе края на патерицата си напред и с пергелно завъртане се придвижи към входа на замъка. Но на стълбището седяха по турски носачите му, полуголи катили със златни обеци и бръснати черепи, върху които растяха гребени или опашки от коса. Наставаха и един с плитка, който изглеждаше като техен тартор, каза:

— Чакаме си заплащането, сеньор.

— Колко? — попита Медардо насмешливо.

Мъжът с плитката отвърна:

— Вие знаете каква е цената за пренос на един пътник…

Вуйчо откачи от пояса си кесия и я хвърли с дрънчене в нозете на носача. Онзи я претегли в ръката си и възкликна:

— Но това е много по-малко от уговореното, сеньор!

Вятърът повдигна крайчеца на пелерината, когато Медардо отсече:

— Половината.

Подмина носача и на ситни подскоци изкачи стълбите на куц крак, влезе през голямата отворена порта към вътрешността на замъка, тласна с патерицата двете й тежки крила, които се затръшнаха с грохот зад гърба му, и тъй като вратичката в едното от тях остана открехната, блъсна и нея и изчезна от очите ни.

Отвътре продължиха да се чуват редуващите се потропвания ту на тòка, ту на патерицата му, които се насочиха по коридорите към онази част на замъка, където бяха личните му покои, сетне оттам също се донесе хлопане и залостване на врати.

Изправен зад решетките на волиерата го чакаше баща му. Медардо дори не мина да го поздрави — затвори се в стаите си сам и не пожела да се покаже или да отговори дори на дойката Себастиана, която дълго тропа и го окайва от прага.

Старата Себастиана беше славна жена, вечно облечена в черно и пребрадена, с розово лице без бръчица по него, като изключим една-единствена гънка, която почти закриваше очите й — тя бе изкърмила всичките млади членове на семейство Тералба, а с всичките стари си беше лягала; пак тя склопяваше очите на мъртвите в рода. Сега се щураше по ходниците от единия до другия доброволен затворник и не знаеше как да им помогне.

На следващия ден, понеже Медардо продължаваше да се спотайва, ние се върнахме към гроздобера, но вече без ищах, а в лозята за друго не се говореше, освен за злата му съдба — не че чак толкова ни вълнуваше, просто темата беше щекотлива и загадъчна. Само дойката Себастиана остана в замъка, нащрек за всеки шум.

Но старият Айолфо, сякаш обзет от предчувствие, че синът му ще се прибере такъв унил и саможив, от доста време вече беше дресирал едно от най-любимите си животинчета, една сврачка, да прехвърча до крилото на замъка, където се намираха тогава още пустите покои на Медардо, и да влиза през най-малкото прозорче в стаята му.

Нея сутрин старецът отворил вратичката и проследил с поглед полета на сврачката до прозореца на сина си, после се върнал при гаргите и синигерите си и докато им сипвал зрънца, имитирал техните писукания. Малко по-късно чул как нещо се блъснало в капаците. Надникнал и на корниза съзрял телцето на своята сврачка. Взел я в шепи и видял, че едното й крило било строшено, сякаш някой се е опитал да го изскубне, едното й краче било прекършено, сякаш от натиска на два пръста, едното й око било избодено. Притиснал сврачката към гърдите си и се разплакал.

Дядо рухна на легло същия ден и отсам решетките прислужниците видяха, че е много зле. Но никой не можа да иде да го излекува, защото се беше заключил отвътре и бе скрил ключовете. Около постелята му летяха птиците. Откакто той легна да мре, те всички пърхаха насам-натам и никоя не искаше нито да кацне, нито да спре да пляска с криле.

На идната заран дойката надникна в клетката и видя, че виконт Айоло е издъхнал. Всички птици бяха накацали по кревата му, като по дънер, който се носи сред морските води.

IV

След смъртта на баща си Медардо започна да излиза от замъка. Отново първа го забеляза дойката Себастиана — една сутрин откри вратите широко зейнали, а покоите му празни. Отряд слуги бе изпратен в околностите по петите на виконта.

Слугите хукнали и пътем минали под една круша, до предната вечер отрупана с късни, недозрели плодове.

— Гледайте горе — казал един от тях.

На фона на просветляващото небе видели висящите от клоните круши и като ги видели, се разтресли от ужас. Защото плодовете не били цели, а половинки, прерязани по дължина и все още закрепени за дръжките си. Всичките — десни (или леви, според това, как се погледнело, но все откъм една и съща страна). Другата половина липсвала — отрязана или може би отхапана.

— Виконтът е минал оттука! — рекли слугите.

Ами да, след като се нагладувал затворен в замъка толкова дни, през нощта явно го бил подгонил гладът, та се покатерил на първата овошка да хапне круши.

По-нататък на един камък слугите намерили половин жаба, която — жилави твари са жабите! — още скачала жива.

— На прав път сме! — и продължили.

Изгубили се, защото в листака по земята не различили една половинка пъпеш, та се наложило да се върнат по стъпките си, докато не я открият.

От орните земи минали в гората и попаднали на разполовена меча гъба, после на още една, смъртоносна червена манатарка, и така, полека-лека, колкото повече навлизали сред дърветата, толкова повече от тези гъби откривали — стърчали от пръстта на половин пънче, разперили половин гугла. Разрезите били уверени, а от изчезналите половинки и помен нямало, дори една споричка. Гъбите били от всякакъв вид — пърхутки, булки, печурки, — отровните не по-малко от ядливите.

Все напред по тази неравна следа слугите стигнали до поляната, наречена Калугерска, където посред тревата се мъдри езерце. Тъкмо се зазорявало и на брега на езерцето източената фигура на Медардо, загърната в черната си пелерина, се отразявала във водата, по която плавали бели, жълти и кафеникави гъби. Половинките, които отнесъл, били пръснати по прозрачната повърхност. Във водата изглеждали цели и виконтът ги наблюдавал. Слугите се спотаили на другия бряг на езерцето и не посмели да гъкнат, загледани и те в плаващите гъби. Сетне осъзнали, че това били само годните за ядене. А отровните? Щом не ги е хвърлил при другите, къде ли ги е дянал? Слугите се завтекли обратно през гората. Но не било нужно да търсят далеч, защото на пътеката срещнали дете с кошница, а в кошницата — всичките половинки от отровните гъби.

Детето бях аз. През нощта тъкмо си играех сам на плашенка край Калугерската поляна, като ту изскачах, ту се криех между дърветата, когато под лунната светлина видях през поляната да подскача на единствения си крак вуйчо с кошница, провесена от ръката.

— Здрасти, вуйчо! — извиках.

За първи път имах възможност да го поздравя. Стори ми се много доволен, че ме вижда.

— Тръгнал съм за гъби — обясни.

— И набра ли?

— Гледай — каза вуйчо и седнахме двамата на брега на езерото. Той взе да сортира гъбите: едни хвърляше във водата, други оставяше в кошницата.

— Нà — рече накрая и ми подаде кошницата с избраните от него гъби. — Кажи да ти ги изпържат.

На мене ми се искаше да го попитам защо в кошницата му има само по половинка от всяка гъба, но се усетих, че въпросът ще прозвучи невежливо, та поблагодарих и хукнах към къщи. Точно се бях насочил към замъка, където да ми изпържат гъбите, попаднах на слугите и узнах, че са отровни до последната.

Когато й разправиха случката, дойката Себастиана рече:

— От Медардо е останала само лошата половина. Кой знае днес какви ще ги отсъди.

Същия следобед имаше съд над банда разбойници, задържани предния ден от стражата на виконта. Разбойниците бяха наши земляци, затова именно Медардо трябваше да се произнесе. Събрахме се за присъдата, а той бе седнал на верев в креслото и си гризеше нокътя. Доведоха окованите разбойници — главатар на бандата им беше същият младеж на име Фиорфиеро, който пръв забеляза носилката с виконта, докато мачкаше гроздето. Дойдоха и потърпевшите — група знатни тосканци, които минавали през нашите гори на път към Прованс, когато Фиорфиеро и бандата му ги нападнали и обрали. Фиорфиеро се оправда с това, че тосканците уж били дошли да бракониерстват из нашите владения, а той — понеже стражата явно нямало да си свърши работата — ги спрял и обезоръжил именно защото ги сметнал за незаконни ловджии. Тук трябва да уточним, че в онези години разбойници имаше на всяка крачка и законът се отнасяше към тях снизходително. Пък и нашите краища бяха особено подходящи за набези, та неведнъж, особено в по-размирни времена, дори членове на собственото ни семейство се бяха присъединявали към разните шайки. А за бракониерството няма какво и да говоря — то беше възможно най-лекото престъпление, което човек може да си представи.

Само че дойката Себастиана с право се притесняваше. Медардо намери Фиорфиеро и цялата му шайка виновни за обира и ги осъди на смърт чрез обесване. Тъй като обраните на свой ред носеха вина — за бракониерство, — той прати и тях на въжето. А за да накаже стражарите, които се бяха намесили твърде късно и не бяха съумели да предварят злочинствата нито на бракониерите, нито на разбойниците, нареди и те да идат на бесилката.

Обречените бяха общо двайсетина души. Жестоката присъда предизвика покруса и болка у всички ни не толкова заради тосканските благородници, които никой не беше виждал по-рано, колкото заради разбойниците и стражарите, които всички си обичахме. Майстор Пиетрокиодо, седлар и дърводелец, получи поръчка да построи бесилото — той беше сериозен и умен работник, който влагаше искрено усърдие във всяко свое дело. С голяма мъка на сърце, тъй като двама от осъдените му бяха родà, той издигна разклонена като дърво бесилка, чиито въжета се управляваха едновременно чрез една-единствена лебедка. Машината беше такава голяма и изкусно направена, че с нея наведнъж можеха да се обесят дори повече от вече осъдените нещастници, та виконтът се възползва от сгодния случай да обеси и десет котки — по котка през всеки двама престъпници. Вкочанените човешки трупове и котешките мърши висяха три дни и отначало на никого не му стискаше да ги погледне. Скоро все пак забелязахме каква внушителна гледка представляват, та дори нашето усещане по въпроса се раздвои на противоречиви чувства. Накрая направо си ни беше жал да ги свалим и да разглобим величавото съоръжение.

V

Помня онези времена като щастливи за мен — по цели дни се скитахме из горите с доктор Трелони в търсене на вкаменени черупки от морски твари. Доктор Трелони беше англичанин — на нашия бряг изплувал след корабокрушение, възседнал бъчонка от бордо. Цял живот бе изкарал като корабен лекар и бе участвал в дълги и опасни походи, сред които и експедициите на прочутия капитан Кук, но нищо не беше видял от белия свят, защото през цялото време седял под палубата и цакал карти. Веднага, щом корабокрушението го изхвърли при нас, той се пристрасти към едно вино, на което викахме „киселяк“, най-стипчивото и приседливото по нашите краища, и вече до такава степен не можеше да изкара без него, че постоянно носеше през рамо пълна манерка. Установи се в Тералба и стана наш лекар, но болните не го вълнуваха толкова, колкото научните открития, които го караха — и мен с него — да броди ден и нощ през поля и гори. Първо си науми някаква болест по щурците, недоловимо неразположение, което само един на хиляда прихващал, при това без никакви вредни последици — доктор Трелони пожела да издири засегнати екземпляри и да намери най-доброто лечение. След това се увлече по следите от онези времена, когато земите ни са били под морето: обикаляхме и се товарехме с камъчета и кварцови късчета, които според доктора някога били риби. И накрая — най-новата му голяма слабост: блуждаещите огньове. Искаше да намери начин да ги хваща и съхранява и за тази цел по цели нощи сновяхме из гробището в очакване сред могилите от пръст и трева да лумне някоя от тези летливи светлинки — тогава се опитвахме да я подмамим, да я накараме да ни погне, а сетне да я уловим, без да угасне, в различни съдове, чиято годност пробвахме последователно: чували, стъкленички, разплетени дамаджани, грейки, цедки. Доктор Трелони се беше преселил в една съборетина до гробището, в която някога нощувал гробарят — в годините на разкош, войни и епидемии, когато си заслужавало да се държи нарочен човек на такава длъжност. Там докторът бе оборудвал лабораторията си с колби във всякакви форми, за да вкарва в тях блуждаещите огньове, и мрежички като тези на рибарите, за да ги лови, също така алхимически реторти и тигли, благодарение на които изучаваше как в гробищните земи и трупните миазми се зараждат тези бледи пламъчета. Но той не беше човек, способен дълго да се посвети на изследванията си — скоро ги зарязваше, излизаше и заедно поемахме в търсене на нови природни явления.

Аз бях волен като вятъра, защото нямах родители и не спадах нито към категорията на слугите, нито към тази на господарите. Бях част от семейство Тералба единствено по силата на едно закъсняло припознаване, но не носех тяхното име и никой не отговаряше за възпитанието ми. Моята бедна майчица беше дъщеря на виконт Айолфо и по-голяма сестра на Медардо — опетнила честта на рода, като забягнала с бракониера, който по-късно станал мой баща. Родил съм се в ловджийската му хижа сред пустеещите крайгорски земи. Недълго след това убили баща ми в сбиване, а пелаграта покосила майка ми, останала сама в голата колиба. Мен тогава ме прибрали в замъка — дядо Айолфо се смилил, — така в крайна сметка отраснах под грижите на славната дойка Себастиана. Помня, че когато Медардо беше още юноша, а аз — на няколко годинки, той понякога ми даваше да участвам в игрите му, сякаш сме равни. Сетне различията помежду ни се задълбочиха и аз се слях с тълпата на прислугата. Затова сега в доктор Трелони намирах другар, какъвто никога не бях имал.

Докторът беше на шейсет години, но висок колкото мен — под тривърхата шапка и перуката лицето му бе спаружено като сух кестен; краката му, увити в гети до средата на бедрата, изглеждаха по-дълги, несъразмерни като на щурец, за което допринасяше и широкият му разкрач; носеше розовеещ фрак с червени украси, над който закачаше през рамо манерката с киселяк.

Страстта му по блуждаещите огньове ни увличаше в дълги нощни походи до гробищата на съседните селища, където понякога можеха да се видят по-красиви по цвят и големина пламъци, отколкото сред запуснатите могили при нас. Тежко ни и горко обаче, ако местните забележеха нашите маневри — веднъж ни взеха за мародери и потеря от мъжаги с косери и вили ни гони сума ти километри. Местата там бяха стръмни и пълни с потоци — с доктор Трелони скачахме колкото ни силите държат по скалите, но чувахме, че освирепелите селяни ни застигат. На едно място, наричано Зла урва, тънък дъсчен мост бе прехвърлен над дълбока пропаст. Вместо да минем по него, се снижихме върху една издатина на самия крайчец на бездната — съвсем овреме, защото преследвачите вече ни дишаха във вратовете. Като ни загубиха от очи, се развикаха „Де ги гадовете?“ и се втурнаха право по мостчето. Нещо изтрещя и те с крясъци се сринаха в буйната река на дъното.

Доскорошният страх за кожите ни премина в облекчение от избягнатата опасност, сетне отново в страх — от ужасния край, който намериха нашите преследвачи. Едва дръзнахме да се подадем над ръба и да надникнем долу в мрака, където бяха изчезнали селяните. Щом вдигнахме очи, видяхме останките от моста — дъските още си бяха добре закрепени на местата, само дето бяха пресечени по средата, все едно разрязани с трион. Нямаше друго обяснение за това, как подобни дебели талпи могат да поддадат и така да се строшат точно наполовина.

— Този почерк ми е познат — каза доктор Трелони, а и аз се бях досетил.

В потвърждение се чу бързо чаткане на копита и на края на урвата се появиха кон и ездач, наполовина загърнат в черна пелерина. Това беше виконт Медардо, който с ледената си триъгълна усмивка се любуваше на трагичния изход от своята клопка, може би неочакван и за самия него — намерението му сигурно беше да убие нас двамата, а се оказа, че ни е спасил живота. Разтреперани го видяхме бързо да се отдалечава на своята кранта, която подрипваше по скалите, сякаш родена от коза.

По него време вуйчо ми винаги обикаляше на кон: поръча си при седларя Пиетрокиодо специално седло — за едното стреме се завързваше с ремъци, а за другото бе закрепена противотежест. Отстрани на седлото висяха сабя и патерица. И така виконтът препускаше, а на главата му — широкопола шапка с пера, която наполовина се губеше под едното, винаги развяно крило на наметалото. Там, дето се чуеше топуркането на коня му, всички се разбягваха по-чевръсто, отколкото при минаването на Галатео Прокажения, и криеха де що дете или животинка видят, и се бояха за посевите си, защото лошотията на виконта никому не прощаваше и можеше да се развихри по всяко време в най-невъобразими и неразбираеми изстъпления.

Медардо никога не беше боледувал, така че никога не бе имал нужда от грижите на доктор Трелони, но ако се наложеше нещо подобно, не знам как щеше да се оправя докторът — той, който правеше всичко възможно, за да избегне не просто вуйчо ми, но и самото му споменаване. Ако му заговореха за виконта и неговите своеволия, доктор Трелони клатеше глава, бърчеше устни и се вайкаше:

— Оу-оу-оу!.. Тц-тц-тц! — както когато се приказват неуместни работи.

И за да смени темата, започваше да разказва за пътешествията на капитан Кук. Веднъж пробвах да го питам как, според него, дори така осакатен, вуйчо успява да е още жив, но англичанинът не се сети да отговори друго освен своето:

— Оу-оу-оу!.. Тц-тц-тц!

Изглеждаше сякаш от гледна точка на медицината случаят на вуйчо не будеше никакъв интерес у доктора и аз започвах да си мисля, че Трелони бе станал лекар по настояване на семейството си или от корист, а самата наука всъщност никак не го касае. Може би кариерата му на бордови лекар се дължеше главно на неговата картоиграческа дарба, заради която най-прочути мореплаватели — пръв сред тях капитан Кук — даваха мило и драго да им стане партньор в играта.

Една нощ доктор Трелони ловеше с мрежата си блуждаещи огньове в нашето старо гробище, когато пред него изникна Медардо от Тералба, повел коня си на паша сред паметниците. Докторът много се обърка и изплаши, но виконтът приближи до него и попита с ужасно заваленото произношение на преполовената си уста:

— Нощни пеперуди ли търсите, докторе?

— Оу, милорд — отвърна докторът с треперлив гласец, — оу, оу, не точно пеперуди, милорд… Блуждаещи огньове, ако се сещате… блуждаещи огньове…

— Аха, как да не се сещам. И аз съм се чудил откъде се вземат.

— От доста време, с ваше разрешение, изследвам тъкмо техния произход, милорд… — рече Трелони, поуспокоен от доброжелателния тон.

Усмивка сгърчи ръбестото полулице на Медардо с опъната по черепа кожа.

— Като учен вие заслужавате поощрение — му каза. — Жалко, че това гробище, каквото е занемарено, не е добра среда за блуждаещите огньове. Обаче аз ви обещавам още утре лично да взема мерки да ви улесня с всичко, което ми е по силите.

Следващият ден бе традиционно посветеният на въздаването на справедливост и виконтът осъди на смърт десетина селяни, защото, според неговите сметки, не били предали целия дял от полагаемия се на замъка свой добив. Мъртъвците бяха погребани в частта с общите гробове и гробището взе всяка нощ да бълва голямо обилие от огънчета. Доктор Трелони беше ужасèн от подобно поощрение от страна на виконта, но не можеше да не признае, че е от голяма полза за изследванията му.

При тези трагични обстоятелства майстор Пиетрокиодо отдавна се беше усъвършенствал в изкуството да гради бесилки — неговите произведения се превръщаха в шедьоври на дърводелството и механиката, при това не само бесилките, а и стойките за бичуване, колелата за разтягане и другите инструменти за изтезание, с които виконт Медардо изтръгваше признания от обвиняемите. Аз често се навъртах из работилницата на Пиетрокиодо, понеже беше истинско удоволствие да го гледа човек с каква вещина и хъс работи. Но едно не спираше да тормози сърцето на седларя — заниманието му бе да произвежда ешафоди за невинни. „Как да направя така — блъскаше си главата той, — че да ми поръчат нещо не по-малко сложно, но с друга цел? И какви могат да са новите механизми, които бих създавал на драго сърце?“ Но тъй като не намираше отговор за тези главоблъсканици, се опитваше да ги пропъди от ума си и се надъхваше да направи възможно най-красивите и изобретателни конструкции.

— Забрави за какво ще послужат — казваше и на мен. — Виж ги само като механизми. Е, не са ли красиви?

Аз гледах сглобките от греди, устремените във всички посоки въжета, скрипците и макарите и се мъчех да не виждам отгоре им съсипаните тела, но колкото повече се мъчех, толкова повече ги мислех, и питах Пиетрокиодо:

— Как да забравя?

— Ами аз, момче, как да забравя — отвръщаше той, — аз как да забравя?

Така или иначе, при все терзанията и страховете, онези години не бяха лишени и от радости. Най-хубавият час настъпваше, когато слънцето беше високо, морето — от злато, кокошките носачки кудкудякаха, а по уличките ехтеше звукът от рога на прокажения. Прокаженият минаваше всяка сутрин да събере милостиня за другарите си по неволя. Казваше се Галатео и носеше окачен на врата си ловджийски рог, чието тръбене отдалеч известяваше за неговото приближаване. Жените чуваха рога и слагаха в крайчеца на дуварите си яйца, тиквички, домати или понякога даже някой малък одран заек, а после тичаха да се скрият с дечурлигата — никой не биваше да остава навън, когато минава прокаженият: проказата се лепва от разстояние и беше опасно дори да го зърнеш отдалеч. Предшестван от крякането на рога, Галатео полекичка се задаваше по опустелите улици с кривак в ръката и скъсана роба, провлечена доземи. Косите му бяха дълги, жълти, сякаш кълчищени, лицето — кръгло и бяло, вече леко наядено от проказата. Взимаше даровете, слагаше ги в коша си и подвикваше с меден глас благодарности към домовете на скритите селяни, като не пропускаше да добави и по някоя смешна или ехидна закачка.

По това време в крайморските села проказата беше разпространена напаст и в близост до нас имаше една паланка, Гъбидол, населена само с прокажени — те разчитаха на нашите благодеяния и именно за тях ги събираше Галатео. Когато някой от крайбрежието или вътрешността на нашите земи прихванеше проказа, се прощаваше с роднини и приятели и отиваше в Гъбидол, да доизживее там дните си в очакване болестта да го довърши. Носеше се мълвата за големи празненства по случай всеки новопристигнал: до късна нощ откъм къщите на прокажените в далечината се донасяха свирни и песни.

Много неща се разправяха за Гъбидол, макар че никой от здравите не бе стъпвал там. Слуховете съвпадаха в едно: животът в селцето на болните е безкраен гуляй. Преди да стане убежище на прокажените, то било свърталище на развратници, където се стичали моряци от всякакви бои и вери — изглежда, жените бяха запазили някогашните си разпуснати нрави и досега. Прокажените не работеха на къра. Грижеха се само за едно лозе с американско грозде с ягодов аромат, виното от което ги държеше целогодишно в състояние на приятно опиянение. Основното занятие на прокажените беше да свирят на странни инструменти, намислени от тях самите — например арфи с окачени по струните безброй звънчета, — да пеят фалцетно, да боядисват яйца с мазки във всякакви цветове, като че всеки ден е Великден. Така, разнежени от сладостни мелодии, с гирлянди от жасмин около обезобразените лица, те забравяха света на хората, от които болестта им ги беше откъснала.

Никой местен лекар не бе проявявал желание да цери прокажените, та когато Трелони заживя сред нас, хората изпитаха надежда, че може той да рачи и да приложи знанията си, за да ни отърве от тая напаст. Аз споделях упованията им по мой си, детски начин. Отдавна копнеех да ида до Гъбидол да погледам веселбите на прокажените — ако докторът започнеше да експериментира с илачите си върху тези клетници, някой път може би щеше да ме вземе със себе си до селцето. Нищо подобно обаче. В мига, в който чуеше рога на Галатео, доктор Трелони си плюеше на петите и надали имаше друг, който повече да се бои от заразата. На няколко пъти се опитах да го разпитам за естеството на болестта, но отговорите бяха уклончиви и мъгляви, сякаш от самата дума „проказа“ му ставаше зле.

Като се замисля, не знам защо упорствахме да го броим за медик — за животните, особено най-дребните, за камъните и природните явления вниманието му беше неизчерпаемо, но човешките същества и техните теглила го изпълваха с отвращение и смут. Кръвта го отблъскваше, болните едва докосваше с връхчетата на пръстите си, а при тежките случаи си запушваше носа с копринена кърпичка, топната в оцет. Свенлив като девойка, като видеше голо тяло, се изчервяваше, а пък ако ставаше дума за жена, свеждаше поглед и почваше да пелтечи. Явно през своите дълги презокеански пътешествия така и не беше имал вземане-даване с жени. Добре че при нас тогава бабуването беше работа на акушерките, не на лекарите, иначе кой знае как щеше да се измъква и от това задължение.

По някое време вуйчо се запали по пожарите. През нощта най-ненадейно лумваше ту плевнята на някой беден селянин, ту камара дърва, ту цяла гора. Тогава се налагаше да будуваме до сутринта и да си предаваме от ръка на ръка кофи вода, за да потушим пламъците. Жертвите винаги бяха бедняци, дръзнали да се опълчат срещу виконта заради някоя от неговите все по-строги и несправедливи наредби или заради тежките данъци, които им налагаше без причина. Опожаряването на стопанствата не задоволи Медардо и той взе да пали жилищата: по всичко личеше, че нощем се прокрадва, хвърля горяща факла и изчезва на коня си, ала никой не успява да го хване на местопрестъплението. Веднъж загинаха двама старци, друг път главата на едно момче обгоря до живо месо. У селяните омразата към виконта растеше. Най-заклетите му неприятели бяха семействата хугеноти, които обитаваха чифлиците в Голо бърдо — там мъжете дежуряха на смени по цяла нощ, за да предотвратят пожарите.

Незнайно защо една нощ Медардо отишъл чак до Гъбидол, където къщите бяха със сламени покриви, и разхвърлял отгоре им насмолени запалки. Прокажените имат предимството да не изпитват болка, като се опарят — ако пламъците ги бяха обхванали в съня им, никога вече нямаше да се събудят. Ала докато препускал обратно, виконтът чул, че в селото цигулка извива каватина — жителите на Гъбидол не спели, заети със своите забави. Всички се поопърлили, но не ги заболяло, та обърнали случката на смях, както им е присъщо. Скоро изгасили пожара, а къщите им, може би също прокажени, претърпели нищожни щети от пламъците.

Тогава проклетията на Медардо се обърна срещу собственото му притежание — замъка. Огънят се извиси над крилото на слугите и се разбушува сред отчаяните вопли на онези, които останаха в негов плен, а виконтът бе забелязан да се отдалечава в галоп през полето. Покушението беше насочено против неговата дойка и бавачка Себастиана. С неизменно покровителственото отношение, типично за жените спрямо онези, които знаят от деца, Себастиана не пропускаше да укори виконта за всяка нова пакост, въпреки че всички вече се бяха убедили, че съществото му е изцяло обзето от непоправима, нездрава жестокост. Себастиана бе извлечена в безпомощно състояние измежду овъглените стени и остана на легло много дни, преди да се излекува от изгарянията.

Една вечер вратата на стаята, в която тя си почиваше, се отворила и виконтът се появил край постелята й.

— Какви са тези петна по лицето ви, дойке? — попитал Медардо и посочил огнените белези.

— Следи от греховете ти, синко — рекла спокойно старицата.

— Кожата ви е нашарена и разранена, от какво боледувате, дойке?

— Моите болежки са нищо, сине, в сравнение с онези, дето те чакат в ада, ако не се опомниш.

— Дано скоро се оправите, да не вземе да се разчуе какво сте прихванали…

— Няма тепърва да се годявам, че да треперя над тялото си. На мене ми стига чистата съвест. Де да можеше и ти да кажеш същото.

— И все пак вас ви чака жених да ви отведе, нима не знаете?

— Не се надсмивай над старостта, синко, точно ти, чиято младост беше погазена.

— Не се шегувам. Чуйте, дойке: дошъл е вашият годеник да ви посвири под прозореца…

Себастиана наострила уши и досами замъка чула да се обажда рогът на прокажения.

На следващия ден Медардо пратил да доведат доктор Трелони.

— Съмнителни петна се появиха незнайно как по лицето на една наша стара прислужница — казал на лекаря. — Всички се притесняваме, че може да е проказа. Докторе, разчитаме на вашия просветен ум да отсъди.

Трелони се поклонил и заекнал:

— Това ми е работата, милорд… винаги на вашите услуги, милорд…

Завъртял се, излязъл, изсулил се незабелязано от замъка, грабнал буренце вино киселяк и хванал шумата. Не го видяхме и чухме цяла седмица. А като се върна, дойката Себастиана вече беше изпратена в колонията на прокажените.

Тя напусна замъка една вечер по залез слънце, както винаги облечена в черно и пребрадена, с вързопче с вещите си в ръка. Знаеше, че съдбата й е решена: видя се, че няма измъкване, ще се ходи в Гъбидол. Излезе от стаята, където я държаха дотогава, и по коридорите и стълбите не срещна жива душа. Слезе, прекоси двора, закрачи през полето — всичко беше безлюдно, народът се дръпваше и спотайваше, преди тя да наближи. Чу ловджийски рог да подхваща жален призив на две ноти — пред нея по пътеката се показа Галатео, надигнал към небето устата на своя инструмент. Бавачката тръгна с бавни стъпчици по пътеката към залязващото слънце. Галатео я предшестваше отдалече и от време на време спираше, сякаш взрян в стършелите, които жужаха сред листата, вдигаше рога и надаваше печален акорд. Себастиана гледаше градините и скатовете, от които си отиваше, чувстваше зад плетовете присъствието на хората, които се отдалечаваха от нея, и отново потегляше. Така сама, подир далечния Галатео, тя стигна в Гъбидол и арфи и цигулки зазвънтяха, когато портите на селцето се захлопнаха зад гърба й.

Доктор Трелони много ме разочарова. Това, че пръста си не мръдна старата Себастиана да не бъде изселена при прокажените — макар и да знаеше, че нейните петна не са от проказа, — бе подло и аз за първи път изпитах внезапна неприязън към доктора. Още повече че, като избяга в гората, не ме взе със себе си, макар да знаеше колко ще съм му полезен като ловец на катерици и намирач на малини. Сега ходенето с него за блуждаещи огньове вече не ми допадаше както преди и често обикалях сам, в търсене на нови другарства.

Хората, към които започна да ме тегли, бяха хугенотите от Голо бърдо. Те бяха бежанци от Франция, където по заповед на краля техните едноверци били съсичани. При прехода си през планините изгубили своите свещени книги и утвар, та сега си нямаха нито Библия за четене, нито литургия за отслужване, нито химни за пеене, нито молитви за казване. Недоверчиви като всички, които са ставали жертва на гонения и живеят сред хора от друга вяра, те не желаеха да приемат ново Свето писание, нито да слушат съвети за това, как да си провеждат богослуженията. Ако някой дойдеше да ги навести и се представеше като техен брат хугенот, се изплашваха, че той е предрешен пратеник на папата, и се затваряха в мълчание. След като се хванаха да обработват коравата голобърденска земя, както мъжете, така и жените се претрепваха от бъхтане от преди изгрев до след залез слънце, с надеждата, че ще ги сполети Божията милост. От грехове много-много не отбираха, така че, за да не сбъркат нещо, бяха умножили забраните над какво ли не и бяха стигнали дотам постоянно да се държат под око взаимно, да не би нечий дребен жест да издаде греховна помисъл. Още пазеха смътен спомен за споровете, в които беше изпадала тяхната църква, и се въздържаха от споменаване на Бог и каквито и да е религиозни изрази от страх да не кажат нещо кощунствено. Затова и не извършваха никакви свещенодействия и вероятно дори не смееха да формулират мисли по въпросите на вярата, макар заради вечната си вглъбена сериозност да изглеждаха все за нея замислени. Истината е, че правилата на трудоемкото земеделие, с което се занимаваха, с течение на времето бяха добили стойност, равна с тази на десетте Божи заповеди — същото важеше за принудителната им пестеливост в бита или за въртокъщните умения у жените.

Те бяха голямо семейство с многобройни внучета и снахи, всичките източени и чепати, и работеха винаги в празнична премяна, черна и закопчана догоре, мъжете с шапки с широка увиснала периферия, жените с бели бонета. Мъжете бяха дългобради и навсякъде ходеха с пушка през рамо, но се разправяше, че никой от тях никога не бил стрелял, освен по врабците, защото Божите заповеди не позволявали.

От варовитите тераси по хълма, където зорлем вирееше някоя и друга нещастна лоза и малко измъчено жито, се донасяше гласът на стария Езекиил, който викаше безспир с пестници, вдигнати към небето, а бялата му козя брада се тресеше и очите му се въртяха под фуниестата шапка:

— Глад и мор! Глад и мор! — караше се той на близките си, сведени над работата. — Размахай тая мотика, Йоне! Скуби буренака, Сусана! Товия, хвърли още тор! — и ги обсипваше с безброй наставления и укори с негодуванието на човек, който си къса нервите с банда некадърници и лентяи, и всеки път, след като изкрещеше хилядата неща, дето трябваше да се свършат, за да не се провали реколтата, разбутваше другите и се впускаше той да ги оправя, неизменно с ропот: „Глад и мор!“.

Жена му пък никога не повишаваше тон и за разлика от останалите, изглеждаше уверена в някаква своя си тайна религия, ясна до последната малка подробност, която обаче с никого не споделяше. Беше достатъчно да погледне настойчиво с очите си с разширени до крайност зеници и да каже с изопнати устни:

— Е, бива ли така, сестро Рахил? Бива ли, братко Аароне? — за да се стопят редките усмивки по устите на роднините и израженията да добият обичайния си угрижен и съсредоточен вид.

Озовах се в Голо бърдо една вечер, когато хугенотите се молеха. Не, не произнасяха думи, нито стояха със събрани ръце или на колене — бяха застанали в две редици посред лозето, мъжете от едната страна, жените — от другата, а в дъното — старият Езекиил с брада на гърдите. Гледаха право пред себе си, със свити юмруци, увиснали от дългите възлести ръце, и въпреки че изглеждаха вглъбени, явно не губеха представа за онова, което ги окръжава, защото Товия се пресегна и махна една гъсеница от съседната лоза, Рахил с подкования си чепик смачка гол охлюв, а самият Езекиил изведнъж си свали шапката и взе да пъди накацалите по житото врабци.

После запяха псалм. Не помнеха думите, само мелодията, при това не особено добре, така че често някой подкарваше на различен глас. Или може би всички пееха невярно през цялото време — важното беше, че не спираха и след всяка строфа подхващаха нова, докрай без думи.

Усетих, че някой ме дърпа за ръката — оказа се малкият Исав, който ми направи знак да не шуквам и да тръгна с него. Исав ми беше връстник, последният син на стария Езекиил. От рода си бе взел само суровата, напрегната физиономия, но под нея прозираше лукавост на пакостник. Докато се измъквахме пълзешком през лозето, той рече:

— Остава още половин час, ама че скука! Ела да ми видиш бърлогата.

Бърлогата на Исав беше тайна. Той се криеше там, за да не го намерят техните и да не го пратят да пасе козите или да събира охлюви по листата на зарзавата, и мързелуваше по цели дни, докато баща му го търсеше нагоре-надолу и си дереше гърлото.

Исав имаше запас от тютюн, а закачени на стената държеше две дълги пръстени лули. Напълни една и ме подкани да запуша. Показа ми как да запаля и взе да пуска големи кълбета дим с ненаситност, каквато не бях виждал у момче. Аз пушех за първи път — веднага ми прилоша и спрях. За да ме окуражи, Исав извади отнякъде бутилка ракия и ми сипа чашка, от която се разкашлях и ме сви коремът. А той я пиеше като бистра водица.

— Мене трудно някой ще ме напие — рече.

— Откъде си взел всички тези неща, дето държиш в бърлогата? — попитах.

Исав пошава пръсти многозначително:

— Свих ги.

Бил оглавил тайфа момчета католици, с които правели набези из околностите и не само обирали овошките, но и влизали по къщите и курниците. И ругаели по-силно и по-често дори от майстор Пиетрокиодо: знаели всички католически и хугенотски богохулства и си ги обменяли.

— Ама аз имам и куп други грехове — обясни той. — Лъжесвидетелствам, забравям да полея фасула, не почитам баща си и майка си, връщам се вкъщи по никое време. Наумил съм си да сторя всички съществуващи грехове, дори онези, за които казват, че не съм достатъчно голям да разбера.

— Всички ли? — попитах. — Дори убийство?

Сви рамене:

— Сега не е в мой интерес да убивам, а и не ми е притрябвало.

— Вуйчо ми убива и кара да убиват за удоволствие, така се говори — обадих се, за да имам и аз какво да кажа на Исав.

Исав се изплю.

— Глупашко удоволствие — рече.

После се чу гръм и навън заваля.

— Ще те търсят вашите — казах на Исав.

Мен никой никога не ме търсеше, но бях забелязал, че другите деца родителите им винаги ги търсят, особено като се развали времето, та ми се струваше, че е важно.

— Ще почакаме да се извали — каза Исав. — Дотогава ще поиграем на зарове.

Извади зарове и купчина пари. Пари аз нямах, така че заложих едни след други дудуците си, ножчетата и прашките и всичко изгубих.

— Не се коси — каза накрая Исав, — нали разбираш: аз ментя.

Навън трещеше, святкаше и дъждът се лееше като из ведро. Пещерата на Исав полека-лека взе да се пълни с вода. Той сложи на сушина тютюна и другите си притежания и рече:

— Ще вали цяла нощ, дай да се подслоним у нас.

Бяхме целите подгизнали и окаляни, когато пристигнахме в чифлика на стария Езекиил. Хугенотите бяха насядали около масата, на светлината на едно кандило, и се опитваха да си спомнят епизоди от Библията, като много се стараеха да ги разказват като нещо, което някога сякаш са чели, макар и да не бяха сигурни в значението и правдивостта му.

— Глад и мор! — викна Езекиил, когато синът му Исав се появи с моя милост в рамката на вратата, и така удари с пестник по масата, че угаси кандилото.

На мене зъбите ми се разтракаха, а Исав просто сви рамене. Навън като че всички гръмове и мълнии се сипеха върху Голо бърдо. Докато палеха отново кандилото, старият размахваше юмруци и изброяваше греховете на сина си като най-мерзките, до които някога е падало човешко същество, ала излизаше, че всъщност знае едва една малка част от тях. Майката кимаше безмълвно, а всички останали синове, дъщери, зетьове, снахи и внуци слушаха със сведени лица, скрити зад дланите. Исав гризеше ябълка, все едно конското не се отнасяше до него. Аз, между гръмотевиците и крясъците на Езекиил, треперех като тръстика.

Навикването бе прекъснато от връщането на мъжете от охраната, закачулени с чували и мокри до кости от дъжда. Хугенотите пазеха на смени през цялата нощ, въоръжени с пушки, косери и вили за пластене на сено, за да предотвратят коварните нашествия на виконта, вече техен отявлен враг.

— Татко! Езекииле! — казаха те. — В това кучешко време Куция надали ще дойде. Може ли да се приберем у дома, татко?

— Значи няма следи от Кривия наоколо? — попита Езекиил.

— Не, татко, ако изключим вонята на изгоряло, която остава след мълниите. Не е нощ като за Кьоравия.

— Останете вкъщи тогава и се преоблечете. Дано бурята донесе покой както на Кьопавия, така и на нас.

Куция, Кривия, Кьоравия, Кьопавия бяха само няколко от прякорите, с които хугенотите говореха за вуйчо ми — така и не ги чух да го наричат с истинското му име. В разговорите си те демонстрираха някакво свойско отношение към него, сякаш му знаят и кътните зъби, като на много отдавнашен неприятел. Подхвърляха си кратки реплики, придружени с намигания и подсмихване:

— Ха-ха, Кривия… Точно, Едноухия… — все едно непрогледната лудост на Медардо за тях бе ясна и предвидима.

Тъкмо си приказваха така, когато посред вихрушката навън се чу юмручен удар по вратата.

— Кой ли чука в тая буря? — попита Езекиил. — Бързо, отворете.

Отвориха и видяха на прага да стърчи на единствения си крак виконтът, омотан в черната пелерина, от която капеше вода, с пропита от дъжд шапка с перо.

— Вързах коня си във вашия обор — каза. — Приютете и мене, моля ви. Нощта не е добра за странници.

Всички погледнаха Езекиил. Аз се бях скрил под масата, за да не разбере вуйчо, че навестявам противниците му.

— Седнете край огъня — рече Езекиил. — В този дом гостите са винаги добре дошли.

Досами прага бяха струпани черги, от онези, които се простират под дърветата, за да се брулят в тях маслините — Медардо се просна отгоре и заспа.

В тъмнината хугенотите се скупчиха около Езекиил.

— Татко, Куция най-сетне е в ръцете ни! — зашепнаха. — Нима ще го оставим да избяга? Нима ще допуснем да продължи да вади душата на невинните? Езекииле, не удари ли часът Сакатия да си получи заслуженото?

Старият вдигна юмруци към тавана:

— Глад и мор! — извика, ако може да се нарече викане това на човека, който говори почти беззвучно, но с цялата си сила. — Кога сме посягали на гост в тая къща? Аз лично ще бдя над съня му.

И с пушка на рамо застана до лежащия виконт. Окото на Медардо се отвори.

— Какво правите, господин Езекииле?

— Браня съня ви, гостенино. Мнозина ви мразят.

— Знам — каза виконтът, — не спя в замъка, защото се опасявам, че слугите ще ме убият в съня ми.

— И в моя дом не ви обичаме, господин Медардо. Но тази нощ ще бъдете зачетен.

Виконтът помълча малко, после рече:

— Езекииле, искам да приема вашата вяра.

Старецът не отговори.

— Обграден съм от подлеци — продължи Медардо. — Бих искал да се отърва от тях и да взема хугенотите в замъка си. Вие, почитаеми Езекииле, ще ми станете управител. Ще обявя Тералба за хугенотска територия и ще започна война срещу католическите владетели. Вас и вашето семейство ще туря начело. Съгласен ли сте, Езекииле? Можете ли да ме приемете сред своите?

Старият стоеше неподвижно изправен, с ремъка на пушката през широката си гръд.

— Прекалено много неща съм забравил от нашата религия — рече, — за да дръзна да обръщам някого в нея. Аз ще продължа да живея в моите земи, според това, което ми диктува мойта съвест. А вие живейте във вашите според вашата.

Виконтът се надигна на лакът.

— А знаете ли, Езекииле, че още не съм донесъл на Инквизицията за присъствието на еретици в моите територии? И че вашите глави, изпратени в подарък на нашия епископ, веднага ще ме сдобрят с римската курия?

— Главите, господине, са още на раменете ни — каза старецът, — но ние си имаме и друго, от което е по-трудно да ни лишите.

Медардо рипна на крак и отвори външната врата.

— Ще ми е по-драго да спя под оня дъб там, долу, отколкото под покрива на неприятели.

И изскочи навън, в дъжда. Старецът повика останалите.

— Деца, писано било първи гостенин да ни е Куция. И ето че си тръгна. Пътят към дома ни е чист, не се отчайвайте: може би някой ден по него ще се отбие по-добър пътник.

Всички брадати мъже и жени с бонета сведоха глави.

— А и никой да не дойде — добави съпругата на Езекиил, — ние ще си останем на мястото.

В същия миг светкавица раздра небето и гърмът разтресе керемидите и каменните стени. Товия извика:

— Мълнията порази дъба! Той гори!

Изтичахме пред къщата с фенери в ръце и видяхме голямото дърво овъглено наполовина, от самия връх до корена, а другата му половина — непокътната. В далечината, под шума на дъжда, чухме копитата на кон и при едно просвятване съзряхме загърнатата в плащ тънка фигура на ездача.

— Ти ни спаси, татко — казаха хугенотите. — Сполай ти, Езекииле.

Откъм изток небето се проясняваше, зората се разпукваше.

Исав ме привика настрани.

— Кажи сега не са ли тъпи — пошепна, — а виж аз какво докопах междувременно — и показа шепа лъскави предмети, — опосках му всички златни джунджурии от седлото, докато конят стоеше вързан в обора. Кажи не са ли глупави, че не се сетиха и те?

Привичките на Исав не ми се нравеха, а от тези на неговите роднини се чувствах неловко. Така че предпочитах да си изкарвам времето самичък и да ходя на брега на морето да събирам миди „китайски шапчици“ и да ловя раци. Веднъж, както опитвах от ръба на една скала да изчегъртам едно раче, видях в спокойната вода пред мен да се отразява вдигнато над главата ми острие и от уплаха цопнах в морето.

— Дръж — каза вуйчо, защото именно той се беше приближил откъм гърба ми. И ми подаде острието на сабята си.

— Не, сам ще се оправя — отвърнах и се изкатерих на един камък, който ивица вода отделяше от останалата скала.

— За раци ли си излязъл? — попита Медардо. — Аз пък за октоподи — и ми показа плячката си: едри октоподи на тъмни и бледи ивици, прерязани на две с един удар на сабята, които въпреки това продължаваха да шават с пипала.

— Де да можеше да се разполови всяко цяло нещо — каза вуйчо, проснат ничком на скалата, и погали гърчещите се октоподени половини, — де всеки да можеше да излезе от ограничената си и невежа цялост. Аз бях цял и всички неща за мен бяха естествени и объркани, като въздуха безсмислени, вярвах, че всичко виждам, а не стигах по-далеч от обвивката. Но ако някой ден и ти станеш половина — пожелавам ти го, момче, — ще проумееш неща отвъд обикновената способност за разбиране на целите мозъци. Ще си изгубил половината от себе си и от света, но останалата половина ще е хиляди пъти по-дълбока и безценна. И ти също ще копнееш всичко да бъде раздвоено и разкъсано по твой образ и подобие, защото красота, мъдрост и справедливост има само в онова, което е било разчленено.

— Я, я — обадих се аз — колко раци имало тука! — И се престорих, че ме вълнува само моят улов, та да остана извън обсега на вуйчовата сабя.

Не се върнах на брега, докато той не си тръгна със своите октоподи. Но ехото от думите му продължаваше да ме гнети и не виждах спасение от тоя негов разполовяващ бяс. Накъдето и да се обърнех — Трелони, Пиетрокиодо, хугенотите, прокажените, — всички живеехме под знака на този половин човек, той беше господарят, комуто служехме и от когото не успявахме да се освободим.

VI

Закопчан на седлото на скокливия си кон, Медардо от Тералба още призори се впускаше нагоре-надолу по чукарите, откъдето от време на време надникваше към ниското, за да огледа с око на хищник. Така на една полянка съзрял пастирката Памела с козите й.

Виконтът си рекъл: „Сред разните усещания, които тъй остро изпитвам, няма нито едно подобно на онова, което целите хора наричат любов. А щом за тях подобно блудкаво чувство е от такава важност, неговото съответствие у мен навярно би било великолепно и ужасяващо“. И решил да се влюби в Памела, която, пухкава и босонога, облечена в простичка розова рокля, се излежавала по очи в тревата, придрямвала, бърборела с козите и миришела цветята.

Ала мислите, които той хладнокръвно формулирал, не бива да ни подвеждат. При вида на Памела кръвта на Медардо неясно се разбунила, а това отдавна вече не му се случвало, та той се разбързал да го осмисли с някаква изплашена припряност.

По пладне, на връщане към дома, Памела видяла, че всички маргаритки по поляните са останали само с половината си венчелистчета, а останалата половина е оскубана. „Олеле — рекла си тя, — от всички момичета в долината, тъкмо на мен ли трябваше да се случи!“ Схванала, че виконтът се е влюбил в нея. Откъснала всички половин маргаритки, занесла ги вкъщи и ги наредила между страниците на молитвеника си.

Следобеда закарала патиците си на Калугерската поляна да се напасат и да поплуват в езерцето. Поляната била осеяна с бял пащърнак, но и той бил постигнат от съдбата на маргаритките — сякаш част от всяко съцветие била отрязана с едно щракване на ножици. „Олеле, тежкò ми — рекла си, — точно мене си е наумил!“, и набрала букет от разполовени стръкове пащърнак, за да ги пъхне в рамката на настолното си огледало.

След това се отърсила от мисли, увила плитката си около главата, съблякла си рокличката и се изкъпала в езерцето заедно с патиците.

Вечерта Памела вървяла към къщи през ливадите, пълни с жълтурчета, или „глухарчета“ по народному. И видяла, че са изгубили пуха си само от едната страна, сякаш някой се е просвал на земята до всяко едно, за да го издуха наполовина или пък с половин уста. Памела откъснала някое и друго от тези бели полукълба, духнала ги и меките им перушинки се разлетели надалеч. „Олеле, тежкò ми и горко — рекла си, — хвърлил ми е око и туйто. Ами сега?“

Къщурката на Памела беше толкова малка, че когато приберяха козите на първия етаж, а патиците на приземния, тя се пренаселваше. Наоколо постоянно жужаха пчели, защото семейството й държеше и кошери. А под земята бе гмеж от мравки — стигаше да сложиш ръка където и да било, за да я вдигнеш черна и напъплена. Заради това положение майката на Памела спеше в хамбара, баща й — в празна каца, а самата Памела — в хамак, закачен между една смокиня и една маслина.

На прага Памела се спряла. Видяла мъртва пеперуда. Едното й крило и половината тяло били смачкани с камък. Памела изпищяла и взела да вика татко си и майка си.

— Кой е идвал тука? — попитала.

— Преди малко се отби нашият виконт — отговорили таткото и майката. — Преследвал бил някаква пеперуда, която го ужилила.

— Къде се е чуло и видяло пеперуда да жили? — казала Памела.

— Абе и ние това се чудехме.

— Истината е — казала Памела, — че виконтът се е влюбил в мене и трябва да сме готови за най-лошото.

— Хайде, хайде, не си фантазирай и не преувеличавай — отвърнали старите, както обичат да отвръщат старите, стига младите да не ги изпреварят със същото.

На следващия ден, като слязла до камъка, на който обикновено седяла, докато пасяла козите, Памела надала вопъл. Камъкът бил омазан с отвратителните останки от половин прилеп и половин медуза: от него се стичала черна кръв, от нея — лепкава слуз, той бил с едно разперено крило, тя — с половината си меки пихтиести ресни. Младата пастирка разбрала, че това е послание. То значело: среща довечера край морето. Памела се престрашила и отишла.

На плажа седнала на камъчетата и се заслушала в шепота на бялата вълна. Дочул се конски тропот — Медардо се задавал по брега. Спрял, разкопчал се от седлото, слязъл.

— Аз, Памела, реших да съм влюбен в теб — й рекъл.

— И затова ли — скочила тя — погубвате де що Божа твар ви падне?

— Памела — въздъхнал виконтът, — ние нямаме друг общ език за разговор освен този. Всяка среща между две същества на тоя свят е взаимно разкъсване. Ела с мен, защото това нещастие ми е добре познато, и ще бъдеш по-защитена, отколкото с когото и да било — аз причинявам зло като всички останали, но поне, за разлика от тях, с уверена ръка.

— И мене ли ще посечете както маргаритките и медузите?

— Не знам какво ще правя с тебе. Естествено, ако те притежавам, ще ми се удаде възможност за неща, които сега дори не си представям. Ще те заведа в замъка и ще те държа там, където никой друг няма да те вижда, и ще имаме дни и месеци да разберем какво да правим и да измисляме все нови и нови начини да бъдем заедно.

Памела лежала на каменистия бряг, а Медардо бил коленичил наблизо. Докато приказвал, размахвал насам-натам ръката си, но без да я докосва.

— Да, ама не. Аз първо трябва да знам какво ще ми сторите. Можете да ми покажете ей сегичка, пък аз ще реша да дойда ли в замъка, или не.

Виконтът бавно протегнал към бузата на Памела кльощавата си, сгърчена ръка. Ръката треперела и не било ясно дали ще милва, или ще дере. Но миг преди да пипне девойката, рязко се дръпнала и виконтът се изправил.

— В замъка те искам — казал и възседнал коня си. — Отивам да приготвя кулата, в която ще живееш. Оставям ти ден за размисъл, решавай.

И щом изрекъл тези думи, пришпорил добичето нататък по плажа.

На следващия ден Памела се покатерила, както обикновено, на черницата да бере дуди и чула писъци и пляскане сред листака. За малко да падне от страх. На един висок клон за крилете бил завързан петел, а големи сини космати гъсеници жив го глозгали: някой бил сложил върху гребена му кълбо ларви на процесионки, онези ужасни насекоми, които живеят по боровете.

Разбира се, това било поредното чудовищно съобщение от виконта. И Памела го разтълкувала: „Утре сутрин среща в гората“.

Под предлог, че ще събира шишарки, Памела отишла в гората. По някое време Медардо изникнал иззад един ствол, опрян на своята патерица.

— Е — попитал Памела, — реши ли да дойдеш в замъка?

Памела се излегнала върху боровите иглички.

— Реших да не идвам — едва се извърнала тя към него. — Ако ме обичате, хайде да се виждаме в гората.

— Ще дойдеш в замъка. Кулата ти е готова и ти ще си нейна единствена господарка.

— Вие искате да ме държите в плен, а после като нищо ще ме изгорите в някой пожар или ще ме хвърлите на плъховете. Не, не. Казах ви: ще бъда ваша, ако това желаете, но само тук, върху боровите игли.

Виконтът се свлякъл току до главата й. Държал една борова игла в пръстите си — доближил я до шията й и я прокарал околовръст. Памела настръхнала цялата, но не помръднала. Виждала лицето на виконта надвесено над нея, неговия профил, който дори гледан анфас оставал профил, неговите половин дъги от зъби, оголени в усмивка като ножица. Медардо стиснал боровата игла в юмрука си и я прекършил. Изправил се.

— Затворена в замъка те искам, затворена в замъка!

Памела усетила, че може да се поотпусне, и размахала във въздуха босите си нозе с думите:

— В гората може да склоня, но в плен — за нищо на света!

— Ти ще ми паднеш! — казал Медардо и сложил ръка на гърба на коня, който се бил приближил нехайно, сякаш случайно минава оттам. Стъпил на стремето му и го пришпорил по горските пътеки.

Същата нощ Памела спала в своя хамак между стволовете на маслината и смокинята, а на сутринта — кошмар! — намерила в скута си малко окървавено трупче. Този път била половин катеричка, разрязана, както обикновено, по дължина, но с непокътната рижа опашка.

— Тежкò ми и горко — казала на родителите си, — този виконт не ме оставя на мира.

Бащата и майката си предали от ръка на ръка телцето на катерицата.

— Обаче — рекъл таткото — е оставил опашката цяла. Може би това е добър знак…

— Току-виж е почнал да се очовечава… — казала майката.

— Той винаги всичко реже на две — рекъл таткото, — но това, което е най-хубаво у катеричката, опашката, го е пощадил…

— Това съобщение може би означава — вметнала майката, — че той ще уважи доброто и хубавото у тебе…

Памела се хванала за главата.

— Не мога да повярвам на ушите си, мамо и тате! Нещо тука не е наред. Да не ви е надумал виконтът?

— Не ни е надумал — казал таткото, — но заповядал да ни предадат, че иска да ни навести и да се погрижи за нашите неволи.

— Татко, ако дойде да те увещава, отхлупи кошерите и пусни пчелите подире му.

— Дъще, може би господарят Медардо е станал по-добър… — казала старата.

— Майко, ако дойде да ви уговаря, завържете го на мравуняка и го оставете там.

Нея нощ хамбарът, в който спяла майката, се подпалил, а кацата, в която спял бащата, се разпаднала. На сутринта двамата старци стояли и съзерцавали поразиите, когато изневиделица се появил виконтът.

— Съжалявам, ако снощи съм ви изплашил — казал, — но не знаех как да започна. Работата е там, че харесвам вашата дъщеря Памела и искам да я отведа при мен в замъка. Затова ви моля официално да ми я поверите. Нейният живот ще се промени, вашият също.

— Ако от нас зависеше, господарю, с удоволствие! — отвърнал старецът. — Ама не знаете какъв характер има мойта щерка! Тя, моля ви се, каза да пусна по вас пчелите от кошерите…

— Не, вие само си представете, господарю… — казала майката. — Тя даже заръча да ви вържем върху мравуняка…

Добре че този ден Памела се прибрала рано. Открила баща си и майка си със запушени усти и завързани — той на един кошер, тя върху мравуняка. И добре че пчелите познавали стареца, а мравките си имали други занимавки, вместо да хапят старицата. Така успяла да спаси и двамата.

— Видяхте ли сега какъв добряк е станал виконтът? — рекла Памела.

Но старците нещо крояли. На идния ден вързали Памела и я заключили вкъщи, при добитъка. Отишли в замъка и казали на виконта, че ако иска дъщеря им, да прати хора да я вземат — били готови да му я дадат.

Само че Памела умеела да говори с животните. С кълване патиците я освободили от въжетата, с рога козите разбили вратата. Памела избягала: взела любимите си коза и патица и заживяла в гората. Подслонила се в една пещера, която знаели само тя и едно дете, което й носело храна и вести.

Това дете бях аз. С Памела в гората животът беше песен. Носех й плодове, сирене и пържена риба, а тя в замяна ми даваше ту чаша мляко от козата, ту някое паче яйце. Когато се къпеше в езерцата и ручеите, аз вардех някой да не я види.

През гората понякога минаваше вуйчо ми. Държеше се на разстояние, макар и от време на време присъствието му да проличаваше по типичните за него злокобни начини. Понякога каменно свлачище се сриваше на косъм от Памела и нейните животинки; друг път дънерът на някой бор, на който тя се облягаше, поддаваше, почти сломен в основата си от брадвени удари; случваше се и някой извор да се окаже замърсен с леш от убити животни.

Вуйчо беше почнал да ходи на лов с арбалет, който успяваше да направлява с единствената си ръка. Но беше станал още по-мрачен и мършав, сякаш нови терзания разяждаха останката от неговото тяло.

Един ден вървяхме с доктор Трелони през полето, когато виконтът изникна насреща ни и за малко да прегази доктора, ала само го събори. Конят спря с копито на гърдите на англичанина, а вуйчо каза:

— Обяснете ми вие, докторе: имам чувството, че липсващият ми крак е изморен от дълго ходене. На какво се дължи това?

Трелони се смути и зафъфли както обикновено, така че виконтът препусна нататък. Но въпросът явно порази доктора, защото той хвана с две ръце главата си и се умисли. Никога не бях виждал у него такъв интерес по въпрос от областта на човешката медицина.

VII

Около Гъбидол растяха ментови туфи и плетове от розмарин и не се разбираше дали са диво поникнали, или са лехи в нечия билкова градина. Аз се навъртах край тях с гърди, пълни със сладникаво ухание, и търсех начин да се добера до старата дойка Себастиана.

Откакто Себастиана изчезна по пътеката към селото на прокажените, аз все по-често взех да се чувствам сирак. Отчаян бях, че не зная какво става с нея, и питах Галатео, покатерен на върха на някое дърво, откъдето крещях, когато той минаваше. Но Галатео недолюбваше децата, понеже те понякога го замеряха с живи гущери от короните на дърветата, та ми даваше подигравателни, неразбираеми отговори с медения си, пронизителен глас. Сега у мен към любопитството около Гъбидол се прибави и нуждата да намеря славната си бавачка, та обикалях безспир сред ароматните храсталаци.

Ето че от мащерката се надигна фигура със светли дрехи и сламена капела на главата, и пое към селото. Оказа се един стар прокажен, а аз исках да го попитам за дойката, така че се приближих точно толкова, колкото да не се налага да викам, и рекох:

— Хей, господин прокажен!

В същия момент, може би разбудена от моите думи, досами мен друга фигура седна и се протегна. Лицето на човека бе цялото на люспи, като суха кора, брадата му — проскубана бяла къделя. Извади от джоба си свирка и изчурулика с нея, сякаш да ме вземе на подбив. Тогава забелязах, че слънчевият следобед е пълен с изтегнати тук и там прокажени, скрити в храстите — полекичка наставаха в светлите си роби и тръгнаха, черни на фона на слънцето, към Гъбидол, всеки понесъл в ръката си по някой музикален или градинарски инструмент, с който вдигаше шум. Аз се дръпнах, за да се отдалеча от брадатия мъж, но за малко да падна върху една прокажена без нос, която се решеше сред вейките на дафиновото дърво, и колкото повече подскачах насам-натам из храсталаците, на толкова повече прокажени попадах и осъзнавах, че единственият ми път за отстъпление е в посока към Гъбидол, чиито сламени покриви, украсени с опашки от хвърчила, бяха вече съвсем наблизо, в подножието на склона.

Прокажените сякаш не ми обръщаха внимание, само от време на време ме подкачаха с намигания и акорди на хармоника, но ми се струваше, че в центъра на този техен парад съм именно аз и те всъщност ме отвеждат в Гъбидол като пленено животно. В селото стените на къщите бяха боядисани в лилаво и на един прозорец полуразпасана жена с лира в ръцете и лилави петна по лицето и гърдите извика:

— Градинарите си идват! — и засвири на лирата.

Други жени се показаха по прозорци и чардаци, раздрънкаха нанизи от звънчета и запяха:

— Добре сте ни се върнали, привет!

Аз се мъчех да се придържам към средата на тясната уличка и до никого да не се допирам, но се озовах на нещо като кръстопът, с прокажени от всички страни, мъже и жени, насядали по праговете на къщите, с прокъсани и избелели ризи, през които им се провиждаха отоците и срамотиите с цветове от глог и съсънка в косите.

Прокажените изнасяха малък концерт и то, както ми се струваше, в моя чест. Едни накланяха цигулките си към мен с пресилени проточвания на лъка, други, щом видеха, че ги поглеждам, квакаха като жаби, трети ми показваха чудновати марионетки, които се вдигаха и спускаха по конец. Точно в този хаос от движения и звуци се състоеше концертът, но имаше и нещо като припев, който всички повтаряха от време на време:

— Пиленце без петънце къпини тръгна да бере… и се нашааари.

— Търся моята дойка — изрекох високо, — старата Себастиана: да знаете къде е?

Избухнаха в смях с неизменния си всезнаещ и лукав вид.

— Себастиана! — извиках. — Себастиана! Къде си?

— Ето, момченце — каза един прокажен, — спокойно, момченце — и посочи една врата.

Вратата се отвори и оттам излезе смугла жена, може би арабка, полугола и татуирана, накичена с опашки от хвърчила, която захвана похотлив танц. Тогава не разбрах какво точно се случи при това — мъже и жени се нахвърлиха едни върху други и започнаха нещо, което след години научих, че сигурно е било оргия.

Аз се свих и притихнах, когато изневиделица добрата стара Себастиана си проби път през тази обсада.

— Мръсници недни — рече. — Имайте свян поне пред невинната душица.

Хвана ме за ръка и ме извлече оттам, а те припяваха:

— Пиленце без петънце къпини тръгна да бере… и се нашааари.

Себастиана беше облечена в теменужени дрехи, с почти монашеска кройка, а по още гладките й страни тук-таме вече бяха избили петна. Бях щастлив, че намерих дойката си, но и отчаян, защото тя ме държеше за ръката и със сигурност вече ме беше заразила с проказа. Казах й това.

— Не бой се — отвърна Себастиана, — татко беше пират, а дядо — отшелник. Познавам свойствата на всички билки, с които се церят както нашенските, така и африканските болести. Докато народът тука се залъгва с риган и слез, аз тайничко си правя такива отвари от пореч и крес, че мене проказата няма да ме хване, додето съм жива.

— А тези белези по лицето ти, дойке? — попитах аз с голямо облекчение, но още не напълно убеден.

— Колофон. За да мислят, че и аз съм прокажена. Заповядай, ще ти сипя една от моите отвари, още пàри. По тези места предпазните мерки никога не са в повече.

Бяхме стигнали до дома й, колибка малко встрани от другите, спретната, с пране на простора. Там поприказвахме.

— А Медардо? А Медардо? — разпитваше ме тя и всеки път, като заговорех, ме прекъсваше. — Ах, тоя непрокопсаник! Ах, тоя пакостник! Влюбен! Леле, горкото момиче! А тук, а тук! Никой вънка няма и представа! Да знаеш само колко храна отива зян! Ние си късаме от залъка, за да дадем на Галатео, а тук знаеш ли как се отнасят? И самият Галатео не е цвете за мирисане, аз да ти кажа! Обесник. Но само той да беше! А нощем какви ги вършат! То и денем не е за разправяне! Ами тези жени — чак такива безсрамници не бях виждала! Поне да умееха нещо да закърпят, но тях и за това не ги бива! Разтурени и парцаливи! О, ама аз в очите им го казах… А те, те знаеш ли какво ми отговориха?

Много доволен от посещението си у дойката, на следващия ден отидох да ловя змиорки. Метнах въдицата в едно вирче на планинския поток и додето чаках, съм се унесъл. Не знам колко дълго съм спал, но се събудих от прошумоляване. Отворих очи и съзрях една ръка над главата си, а на ръката — космат червен паяк. Извърнах се и що да видя? Вуйчо в черната си пелерина.

Скочих на крака от уплаха, но в този миг паякът ухапа вуйчо ми и чевръсто изчезна. Вуйчо поднесе ръка към устата си, лекичко смукна раната и рече:

— Ти спеше и видях, че отровният паяк се спуска към врата ти от клона. Протегнах ръка, да му препреча пътя и ето, ухапа ме.

Не повярвах на нито една дума от това, което каза: ако не друго, най-малкото на три пъти вече беше посягал на живота ми по подобен начин. Само дето паякът наистина го ухапа и ръката му се подуваше.

— Ти си моят племенник — каза Медардо.

— Да — отвърнах аз, леко изненадан, защото за първи път показваше, че ме познава.

— Веднага те познах — рече. И добави: — Ех, паяче, една ръка да имам, и ти да ми я отровиш! Но по-добре така — по-добре, че се случи на моята ръка, вместо на врата на детето.

Не помнех вуйчо някога да е говорил по този начин. За миг бях обзет от съмнението, че е искрен и че внезапно е станал добър, но бързо го отпъдих: преструвките и уловките не бяха нищо ново за него. От друга страна, изглеждаше много променен — изражението му вече не беше напрегнато и зло, а меко и печално, може би от страха и болката от ухапването. Имаше нещо и в дрехите — прашни и по-различни от обикновено, — което оставяше такова впечатление: черната му пелерина бе леко прокъсана, с полепнали отстрани сухи листа и бодливи кестенови кожухчета; дори костюмът му не беше от всякогашното черно кадифе, а от излинял и загубил цвета си бархет; кракът му пък не беше мушнат в редовния си висок кожен ботуш, а във вълнен чорап на светлосини и бели ивици.

За да покажа, че не се интересувам от него, отидох да погледна дали някоя змиорка не е клъвнала на въдицата ми. Змиорки нямаше, но нанизан на кукичката открих да блести златен пръстен с диамант. Извадих го и върху камъка видях герба на Тералба.

Виконтът ме следеше с очи и каза:

— Не се чуди. Минавах оттук и видях една змиорка, хваната на въдицата. Така отчаяно се мяташе насам-натам, че ми домъчня и я пуснах. Но като се замислих как съм навредил на рибаря с постъпката си, сметнах, че е редно да го овъзмездя с пръстена, последното ценно нещо, което ми оставаше.

Гледах го със зяпнала уста. А Медардо продължи:

— Още не знаех, че ти си рибарят. После те намерих заспал на тревата, но радостта, че те виждам, бързо отстъпи пред страх от паяка, който се спускаше към теб. Останалото вече знаеш — и при тези думи погледна тъжно бухналата си, поморавяла ръка.

Може би всички тези приказки щяха да се окажат поредица от жестоки лъжи, но аз се размечтах колко хубаво би било вуйчо внезапно да е променил нрава си и колко биха се зарадвали на това Себастиана, Памела и всички, които си патеха от лошотията му.

— Вуйчо — казах на Медардо, — чакай ме тук. Ще изтичам до дойката Себастиана. Тя познава всички билки, ще й поискам някоя срещу ухапване от паяк.

— Дойката Себастиана… — рече виконтът, който се беше изтегнал на земята, с ръка на гърдите. — Как е тя?

Не му вярвах достатъчно, та да издам, че не се е заразила с проказа, затова отговорих:

— Ами, бива. Отивам — и хукнах.

От всичко най-много ми напираше да питам Себастиана какво мисли за това странно явление.

Заварих дойката в нейната колибка. Бях задъхан от тичане и нетърпение, та разказът ми се получи малко объркан, но старицата се развълнува повече от ухапването, отколкото от добрите дела на Медардо.

— Червен паяк, казваш? Да, да, знам каква трева е нужна… На един дървар веднъж ръката му отече до рамото… Добър станал, викаш? Хъм, какво да ти кажа, той винаги си е бил особено момче, човек трябва да знае как да го подхване… Ама къде ми е тая билка? Един компрес е достатъчен. От малък си беше немирник, наш Медардо… Ето я, бях си заделила малко в една кесийка… И от край време така — като се удари, току дойде да реве на дойката си… Дълбоко ли е ухапването?

— Ами левицата му се поду ей така — отвърнах.

— Ха-ха, детенце… — разсмя се дойката. — Левицата… Че де му е на Медардо лявата ръка? В Бохемия някъде я е оставил нея, при турците, дявол ги взел, там му е левицата, заедно с цялата му лява половина…

— Да де — казах, — но все пак… той стоеше така, аз бях от тая страна и ръката му беше отсам… Как е възможно?

— Нима не различаваш вече кое е ляво и кое — дясно? — рече дойката. — Че нали още на пет годинки се научи…

Нищо не разбирах. Себастиана, без съмнение, беше права, но аз помнех всичко наобратно.

— Хайде, бъди добро момче и му занеси тази билка — рече дойката и аз отново хукнах.

Пристигнах запъхтян при потока, но вуйчо вече го нямаше. Огледах навсякъде — беше изчезнал с подутата си, отровена ръка.

Надвечер още обикалях сред маслините. И изведнъж го видях, загърнат в черната си пелерина, изправен върху едно възвишение и облегнат на ствола на едно дърво. Беше с гръб към мен и гледаше към морето. Почувствах, че отново ме обзема страх, и едва-едва, с тъничко гласче, успях да се обадя:

— Вуйчо, ето я тревата за ухапването…

Половината лице се обърна към мен светкавично, изкривено от свирепа гримаса.

— Каква трева, какво ухапване? — изкряска.

— Ами целебната билка… — рекох. Милото изражение отпреди малко беше изчезнало, явно е бил някакъв момент… от който сега нещо сякаш отново се връщаше, някаква натегната усмивка, но не, ясно се виждаше, че е преструвка.

— Аха… браво… сложи я в хралупата на оня дънер… аз по-късно ще я взема… — отвърна.

Послушно пъхнах ръката си в хралупата. А там имаше гнездо на оси. Всички литнаха срещу мене. Търтих да бягам, преследван от рояка, и се хвърлих в потока. Известно време плувах под водата и успях да се отърва от рояка. Като подадох глава, чух мрачния смях на виконта, който се отдалечаваше.

За пореден път беше успял да ни измами. Така или иначе, много неща ми оставаха неясни, затова отидох при доктор Трелони да му разкажа. Англичанинът беше в своята гробарска къщурка, на светлината на една малка лампа, сведен над труд по човешка анатомия, което си беше доста странно.

— Докторе — попитах, — случва ли се на някого, ухапан от червен паяк, да му се размине без последици?

— Червен паяк ли каза? — сепна се докторът. — Кого още е ухапал червеният паяк?

— Вуйчо ми, виконта — казах. — Но аз тъкмо му донесох билката на Себастиана и той от добър, какъвто изглеждаше, пак стана лош и отказа моята помощ

— Преди малко дадох лек на виконта срещу ухапване от червен паяк по ръката — каза Трелони.

— Кажете, докторе, добър или лош ви се стори?

Тогава докторът ми разказа какво се е случило.

След като аз бях оставил виконта проснат на тревата с подпухнала ръка, оттам минал доктор Трелони. Забелязал го и както обикновено, погнат от страх, опитал да се скрие сред дърветата. Но Медардо чул стъпките, надигнал се и извикал:

— Хей, кой е там?

Англичанинът си помислил: „Ако открие, че съм аз и се крия, кой знае какво ми се пише!“, и побягнал, за да не бъде разпознат. Ала се спънал и паднал във вира. Въпреки че бе изкарал живота си по корабите, доктор Трелони не знаеше да плува, та взел да пляска с ръце из водата и да вика за помощ. Тогава виконтът рекъл:

— Чакайте малко — отишъл на брега, слязъл във водата, вкопчен с оболялата ръка за един щръкнал корен на дърво, и се протегнал, та докторът да се хване за стъпалото му. И нали беше длъгнест и гърчав, проточил се като въже, по което Трелони да стигне до брега.

Като се измъкнали и двамата, докторът запелтечил:

— Оу, оу, милорд… благодаря, наистина, милорд… как мога да… — и му кихнал в лицето, защото междувременно успял да настине.

— Да сте ми жив и здрав! — рекъл Медардо. — Но я се загърнете, моля ви — и го наметнал с пелерината си.

Докторът понечил да я отблъсне, по-смутен от всякога. А виконтът настоял:

— Вземете, ваша е.

Тогава Трелони обърнал внимание на подутата ръка на Медардо.

— Какво ви ужили?

— Червен паяк.

— Позволете да ви лекувам, милорд.

И го завел в гробарската си къщурка, където се погрижил за ръката с церове и превръзки. Междувременно виконтът беседвал с него, преизпълнен с човещина и любезност. Разделили се с обещанието да се видят скоро и да укрепят приятелството си.

— Докторе! — рекох аз, след като изслушах разказа му. — Същият този ваш пациент, скоро след това явно отново стана жертва на жестоката си лудост, защото ме хвърли на рой оси.

— Не същия — каза докторът и ми смигна.

— Какво имате предвид, докторе?

— По-нататък ще разбереш. Засега никому нито дума. И ме остави да си гледам науката, че се задават трудни времена.

И доктор Трелони престана да ми обръща внимание: потъна отново в непривичното за него четене на трактата по човешка анатомия. Сигурно нещо кроеше, защото през дните, които последваха, остана все така малословен и отнесен.

Но вестите за двойствената природа на Медардо започнаха да се стичат от всички страни. Изгубени в гората деца за голям свой страх биваха застигнати от половин човека с патерица, който ги отвеждаше за ръчица вкъщи и ги гощаваше със смокини и мекици; бедни вдовици му прехвърляха товара на своите наръчи от съчки; клъвнати от усойници кучета биваха излекувани от него; бедните откриваха тайнствени дарове по первазите на прозорците и праговете на домовете си; изтръгнати от вятъра овошки се намираха изправени и с обратно зарити в пръстта корени, преди собствениците им да са си показали и носа на вратата.

В същото време обаче появите на полузагърнатия в черната пелерина виконт вещаеха и трагични събития: деца изчезваха и биваха открити по-късно захвърлени в пещери, зазидани с камъни; свлачища от дървени и скални късове се изсипваха върху старици; едва съзрели тикви се търкаляха разпарчетосани ей така, от обикновена злоба.

Арбалетът на виконта отдавна вече стреляше единствено по лястовици, но така, че вместо да ги убие, да ги рани и осакати. Ала в небето вече почваха да се виждат и лястовици с крачета в бинтове или шини от клечки, с подлепени и превързани крилца — имаше цяло ято от накичени по тоя начин птички, които предпазливо летяха заедно, като току-що изписани от някоя птича болница, и колкото и да е невероятно, се разправяше, че техният благодетел е пак Медардо.

Веднъж буря застигнала в далечно усойно място Памела, козичката и патицата. Девойката се сетила за една пещера наблизо, макар и малка, едва плитка ниша в скалата, та се отправила натам. Видяла, че отвън се подава износен, кърпен чорап, а вътре се било свило половин тяло, загърнато в черна пелерина. Понечила да избяга, но виконтът вече я бил забелязал и докато излизал под проливния дъжд, казал:

— Скрий се тук, момиче, ела.

— Друг път ще се скрия — отвърнала Памела. — Там едвам се побира един човек, нали ще ме смачкате.

— Не бой се — казал виконтът. — Аз ще остана отвън, а ти спокойно можеш да се разположиш на завет с козата и патицата.

— На козата и патицата нищо им няма от малко водица.

— Ще видиш, че и тях ще опазим.

Памела, до която били стигнали слуховете за странните пристъпи на добрина у виконта, си рекла: „Я да видим!“, и се мушнала в пещерата, плътно сгушена до двете животинки. Виконтът останал прав отпред и вдигнал пелерината си като сенник, та да не се намокрят дори патицата и козата. Памела погледнала ръката, с която държал пелерината, замислила се, взела да разглежда собствените си ръце, сравнила ги една с друга и избухнала в буен смях.

— Радвам се, че ти е весело, девойко — казал виконтът, — но защо се смееш, ако мога да попитам?

— Смея се, защото разгадах нещото, дето ще побърка от мислене моите съселяни.

— Какво е то?

— Защо сте ту добър, ту лош. Сега всичко си дойде по местата.

— Как така?

— Открих, че сте другата половина. Виконтът, който живее в замъка, оня лошият, е едната. А вие — другата, дето я смятахме за безследно изчезнала във войната, но в крайна сметка се е върнала. Добрата половина.

— Много мило. Благодаря.

— О, просто е така, не се опитвам да ви лаская.

Ето, прочее, историята на Медардо такава, каквато Памела я научила онази вечер. Топовното гюлле всъщност не взривило част от тялото му, а просто го разцепило на две — едната половина от виконта била намерена от армейските събирачи на ранени, а другата останала затрупана под грамада от християнски и турски останки, затова не я видели. Посред нощ през бойното поле минали двама отшелници — незнайно дали от правата вяра или пък обикновени баячи, — които, както се случва с някои хора на война, от немай къде били заживели в пустите земи между двата лагера и може би, както се предполагаше по-късно, опитали да прегърнат едновременно християнската Троица и Мохамедовия Аллах. Каквато и да била чудатата им религия обаче, като открили половината тяло на Медардо, отшелниците го занесли в своята пещера и там, със собственоръчно приготвени балсами и мазила, го излекували и спасили. Веднага щом се посъвзел, раненият се сбогувал с благодетелите си и куцук-куцук с патерицата с месеци и години избродил християнските краища, за да се върне в своя замък, като навсякъде по пътя смайвал хората с благородните си постъпки.

След като разказал на Памела своята история, добрият половин виконт помолил тя да му разкаже нейната. И Памела обяснила как лошият Медардо й е додявал, как тя е избягала от къщи и оттогава скита из горите.

Добрият Медардо се трогнал от думите й и съчувствието му било толкова голямо, че се разпростирало над преследваната чест на младата пастирка, безутешната тъга на лошия Медардо и самотата на горкичките Памелини родители.

— Ама и тях си ги бива! — рекла Памела. — Нашите са едни стари безобразници. Няма какво да ги окайвате.

— О, помисли за тях, Памела: колко ли тъгуват в този час в старата си къща, без никой, който да ги наглежда, да работи на полето и в обора…

— Да им падне на главите дано тоя обор! — казала Памела. — Почвам да си мисля, че сте възмекушав и вместо да се разсърдите на другия Медардо за всички свинщини, дето ги върши, ще вземете и него да съжалите.

— Че как да не го съжалиш! Аз знам какво е да си половин човек и не мога да не му вляза в положението.

— Но вие сте различен, и вие малко чалнат, но добър.

Тогава добрият Медардо рекъл:

— О, Памела, хубавото на това, да си разполовен, се състои именно в осъзнаването на мъката на всеки и всичко по света от собствената му недостатъчност. Аз бях цял и не проумявах, подминавах глух и недосегаем терзанията и раните, с които е пълно навсякъде, даже там, където — докато е цял — човек най-малко смее да допусне. Не само аз, Памела, съм сломено, разкъсано създание, но и ти, и всички останали. Ала ето, сега ме крепи една братска връзка, която при някогашната си цялост не съм познавал: тази с всички недъзи и липси по света. Ако дойдеш с мен, Памела, ще се научиш да страдаш от болките на хората и да изцеляваш своите чрез изцеляването на техните.

— Това е прекрасно — казала Памела, — само дето аз имам големи неприятности с онова, другото парче от вас, което се е влюбило в мен и Господ знае какво ми гласи.

Вуйчо ми пуснал пелерината, защото бурята била свършила.

— И аз съм влюбен в теб, Памела.

Памела изскочила от пещерата:

— Ура! На небето изгря дъга, а аз си имам нов обожател. И той половинчат, но поне с добър характер.

Тръгнали под капещите клони по разкаляни пътеки. Половин устата на виконта се извивала в ласкава, незавършена усмивка.

— Е, какво ще правим? — попитала Памела.

— Най-добре да идем при твоите родители, клетите, да им помогнем малко в домакинството.

— Ти върви, ако държиш — рекла Памела.

— Държа, разбира се, мила моя — казал виконтът.

— А аз оставам тук — рекла Памела и спряла с козата и патицата си.

— Да вършим заедно добрини е единственият начин да се обичаме.

— Жалко. Аз мислех, че има и други.

— Прощавай, драга. Ще ти донеса ябълков сладкиш — и заподскачал с патерицата нататък по пътеката.

— Е, козичке? Е, патичке? — попитала Памела, като останала насаме с животинките си. — Все на такива ли ще случвам?

VIII

Откак се разчу, че се е прибрала втората половина на виконта, толкова добра, колкото лоша е първата, животът в Тералба много се промени.

Сутрин придружавах доктор Трелони в обиколката му по домовете на болните — той постепенно се върна към заниманията си с медицина и откри от колко болежки страдат моите земляци, чието здраве продължителните недоимъци подкопаваха от поколения; болежки, които никога по-рано не бяха лекувани.

Вървяхме по друмищата и попадахме на следи от миналия преди нас мой вуйчо. Добрия имам предвид — той всяка сутрин също правеше обход, при това не само на болните, но и на бедните, на грохналите, на всички нуждаещи се от помощ.

В градината на Бачича зрелите плодове на нара бяха превързани с парцалчета. Досетихме се, че Бачича има зъбобол. Вуйчо ми бе превързал наровете както за да не се разпукнат и разсипят, докато болежката пречи на стопанина им да излезе и да ги обере, така и за да остави знак на доктор Трелони да мине да прегледа болния и да си носи клещи.

На верандата на кмета Чеко стърчеше един кекав слънчоглед, който така и не успяваше да цъфне. Една сутрин намерихме три кокошки вързани до него, на перилото — кълвяха зърно, та пушек се вдигаше, и ръсеха бели курешки в саксията на слънчогледа. Разбрахме, че кмета вероятно го е хванало рядкото щастие. Вуйчо бе вързал кокошките, за да натори слънчогледа, но и за да предупреди доктор Трелони за спешния случай.

На стълбището на старата Джиромина видяхме редичка охлюви, които пълзяха нагоре към вратата — от едрите екземпляри, дето стават за варене. Вуйчо ги беше донесъл от гората, от една страна, като подарък за Джиромина, от друга — като намек за нас, че сърдечната слабост на клетата старица се е влошила, та докторът да влезе полечка, за да не я изплаши.

Добрият Медардо прибягваше до тези форми на общуване заради болните — да не ги стресне, ако направо привика доктора да ги спасява, но и заради самия Трелони — да може веднага, още преди да е пристъпил прага, да добие идея за какво става въпрос и да надвие съпротивите си пред влизането в чужди къщи и доближаването до пациенти, на които не знае какво им има.

По някое време в долината се вдигаше тревога:

— Гадника! Иде Гадника!

Значи, задаваше се злотворната половина на вуйчо ми и някой я беше зърнал да язди из околностите. Тогава всичко живо хукваше да се крие — първи доктор Трелони с мен подире.

Минавахме пред дома на Джиромина и по стълбите виждахме редичка от смачкани охлюви, ивица слуз и парчета черупка.

— Бил е тука! Беж да ни няма!

На верандата на кмета Чеко кокошките бяха завързани за лесата, на която се сушаха доматите, и осираха цялата тая благодат.

— Беж!

В градината на Бачича наровете бяха до последния разбити по земята, а от клоните висяха клуповете на опразнените парцалчета.

— Беж!

И така, между милосърдието и мракобесието, вървеше животът ни. На Добряка (както наричаха лявата половина на вуйчо ми, в отличие от Гадника, който беше дясната) му излезе име на светец. Недъгавите, бедните, измамените жени, всички, дето нещо ги гнетеше, тичаха при него. Той можеше да се възползва от това и да заеме виконтското място. Ала Добряка продължаваше да живее като скитник, да обикаля полузагърнат в продраната си черна пелерина, облегнат на патерицата, със замрежвания сто пъти синьо-бял чорап и да върши добрини не само на всички желаещи, но и на хората, които го отпращаха с грубост. И нямаше случай овца да си счупи крака в урвата, пияница да извади нож в кръчмата, вероломна съпруга да тръгне нощем по любов, без Добряка да се яви като гръм от ясно небе с кротката си усмивка, черен и сух, да помага, да съветва, да предотвратява насилия и грехове.

Памела още живееше в гората. Беше си направила люлка между два бора, после втора, по-издържлива, за козата и трета, по-лекичка, за патицата и с часове се люлееше насам-натам заедно със своите животни. Но по някое време, куцук-куцук измежду дърветата, пристигаше Добряка с вързоп на гърба — дрехи за пране и кърпене, събрани от просяците, сираците и болните, които никого си нямаха на света. Връчваше ги на Памела, за да даде възможност и на нея да стори нещо добро. Памела, която се отегчаваше от едното стоене в гората, переше дрехите в близкото ручейче, а той й помагаше. След това тя простираше всичко по въжетата на люлките, а Добряка, седнал на някой камък, й четеше епичната поема на Торкуато Тасо „Освободеният Йерусалим“.

Памела изобщо не я беше еня за четенето, та лениво се търкаляше по тревата и се пощеше (покрай живота си в гората бе завъдила сума гадинки), почесваше се с клонче „сърбогъзка“, както й викахме, прозяваше се, вдигаше камъчета с босите си крака и зяпаше прасците си, розови и пухкави колкото си щеш. Добряка, без да вдига поглед от книгата, продължаваше да декламира октава след октава, в опит да цивилизова маниерите на недодяланото девойче. Но то не следеше нишката и скучаеше

Затова веднъж Памела незабелязано подбутнала питомките си към виконта — козата му близнала полуфизиономията, а патицата чучнала върху „Освободения Йерусалим“. Добряка рязко се дръпнал назад, вдигнал книгата, тя се затворила и точно тогава Гадника изскочил в галоп от гората, размахал голяма коса срещу него. Острието на косата засрещнало книгата и я съсякло от раз на две половини по дължина. Частта откъм гръбчето останала у Добряка, а частта откъм обреза се разхвърчала на стотици половин страници из въздуха. Гадника изчезнал в галоп — без съмнение опитал да покоси половината глава на Добряка, но двете животни му попречили в подходящия момент. Страниците на Тасо с бели полета и разполовени стихове се разпилели по вятъра и накацали по клоните на боровете, по тревите и във водата на потоците. От върха на една бабуна Памела се любувала на светлото им пърхане и повтаряла:

— Колко е красиво!

Някоя и друга половинка от страница долетя и до пътеката, по която минавахме ние с доктор Трелони. Докторът улови една във въздуха, заобръща я от двете страни, опита се да разгадае тези стихове без начало или без край и поклати глава:

— Ама нищо не се разбира… Тц-тц-тц…

Славата на Добряка стигна и до хугенотите и старият Езекиил често можеше да бъде забелязан на най-високата тераса на жълтото си лозе да следи каменистия път, който водеше в долината.

— Татко — казал веднъж един от синовете му, — гледам, че наблюдавате долината, сякаш очаквате нечие пристигане.

— Човешко е да се чака — отвърнал Езекиил. — На почтения човек е присъщо да чака с упование, на непочтения — с опасение.

— Втория Куцокрак ли очаквате, татко?

— Чувал ли си нещо за него?

— То за друго не се и чува в долината, освен за Левошаря. Мислите ли, че ще дойде и при нас, на хълма?

— Ако тук живеят порядъчни хора и той също е порядъчен, няма причина да не дойде.

— Пътят е стръмен за човек, тръгнал да го катери с патерица.

— Намери се вече един Безног, дето яхна коня и успя да се качи.

Като чули Езекиил да говори, останалите хугеноти наизлезли измежду редовете лози и се събрали около него. А при споменаването на виконта безмълвно потръпнали.

— Татко наш, Езекииле — рекли, — когато онази нощ дойде Мършавия и гръм изгори половината дъб, вие казахте, че някой ден при нас ще се отбие и по-добър странник.

Езекиил кимнал, а брадата му почти докоснала гърдите.

— Татко, този, за когото сега говорехте, е досущ като Нефелния, но негова противоположност, както телесно, така и душевно: толкова състрадателен, колкото другият е коравосърдечен. Дали не е той гостът, предречен от вашите думи?

— Всеки пътник по всеки път би могъл да бъде този наш посетител — казал Езекиил. — Значи, той също.

— Тогава всички се надяваме да е той — отговорили хугенотите.

Съпругата на Езекиил пристъпила в средата с устремен напред поглед — тикала количка с окършени лозови клончета.

— Ние винаги се надяваме на хубавото — рекла, — но дори оня, който докуцука навръх нашия хълм, да е просто някой осакатен от войната клетник, все едно дали добър или лош по душа, наш ежедневен дълг си остава да постъпваме справедливо и да работим земята си.

— То се знае — отвърнали хугенотите, — кой казва обратното?

— Хубаво, щом всички сме съгласни — добавила жената, — можем да се върнем към мотиките и вилите.

— Глад и мор! — избухнал Езекиил. — Кой ви каза да спрете да копаете?

Хугенотите се разпръснали между редовете, за да си вземат захвърлените по браздите сечива, но в този момент Исав, който — като видял, че баща му се разсейва — се бил качил на смокинята да изяде ранните плодове, извикал:

— Вижте долу! Кой се задава на муле?

Действително едно муле топуркало нагоре по баира с половин мъж, завързан на самара. Това бил Добряка. Бил купил старото, охлузено добиче, когато стопаните му се канели да го удавят във вира, понеже било толкова дръгливо, че не ставало дори и за кланицата.

„Аз бездруго тежа наполовина — си помислил, — старото муле все някак ще ме издържи. А като се сдобия с ездитно животно, ще мога да стигам и по-надалеч, за да помагам на хората.“ И така, за първия си поход избрал хугенотите.

Хугенотите го посрещнали в строй, мирно, с псалм на уста. След това старият се приближил до него и го приветствал като роден брат. Добряка слязъл от мулето и тържествено отвърнал на поздравите, целунал ръка на скованата и свъсена жена на Езекиил, осведомил се за здравето на всички, посегнал да погали четинестата глава на Исав, който отскочил, поинтересувал се от проблемите на всекиго поотделно, помолил да му разкажат как са ги преследвали и се обаждал ту трогнат, ту възмутен, докато слушал. Естествено, обсъдили цялата история, но без да зачекват религиозния спор в дъното й — просто като поредица от неволи, за които е виновна човешката лошотия като такава. Медардо не зачекнал обстоятелството, че гоненията идели от онази част на църквата, към която той принадлежи, а хугенотите от своя страна не се наели да бранят своята вяра, донякъде от страх да не сбъркат нещо в теологическата постановка. Така в крайна сметка минали на отвлечени добронамерени приказки и единодушно отхвърлили всяко насилие и всяка крайност. Били на едно мнение, но помежду им навявал хлад.

След това Добряка посетил нивите им, изразил съчувствие заради оскъдния добив и се зарадвал, че ако не друго, годината поне е добра за ръжта.

— По колко я продавате? — попита.

— Три скуди за либра — каза Езекиил.

— Три скуди за либра? Та бедните в Тералба измират от глад, приятели мои, и не могат да си позволят дори шепа ръж. Нима не знаете, че градушката съсипа посевите им в долината и вие сте единствените, които могат да облекчат гладната участ на толкова много семейства?

— Знаем — казал Езекиил — и точно затова разчитаме на добри продажби…

— Но помислете само какво благодеяние ще е за онези несретници, ако намалите цената на ръжта… Помислете колко добро можете да сторите…

Старият Езекиил спрял пред Добряка и скръстил ръце, а останалите хугеноти последвали примера му.

— Да сториш добро, братко — казал, — не значи сам да си подбиеш цената.

Докато обикалял по нивите, Добряка виждал под палещото слънце да копаят стари хугеноти, кожа и кости.

— Прежълтял ми се виждате — казал на един дядо с толкова дълга брада, че му се завирала под сапа на мотиката, — как се чувствате?

— Като човек на седемдесет, който копае от десет чàса с една репена супа в търбуха.

— Това е братовчед ми Адам — вметнал Езекиил, — отличен работник.

— Ама вие трябва да си почивате и да се храните, какъвто сте възрастен! — започнал да нарежда Добряка, но Езекиил рязко го издърпал встрани.

— Всички тук си изкарваме хляба с пот на чело, братко — казал с тон, който не търпял възражение.

В началото, когато слязъл от мулето, Добряка настоял сам да си завърже добичето и помолил да му дадат торба зоб, та да се окопити то след нанагорнището. Езекиил и съпругата му се спогледали, защото според тях на такова муле му стигала стиска метлянка, но нали били в най-задушевната фаза от посрещането на госта — накарали да донесат зобта. Сега обаче старият Езекиил размислил и просто не можел да преглътне подобна кранта да му яде малкото останала зоб, затуй скришно от госта повикал Исав и му казал:

— Исаве, иди незабелязано при мулето, вземи му зобта и му дай нещо друго.

— Какво, сироп за кашлица?

— Царевични кочани, нахутени шушулки, каквото щеш.

Исав отишъл, откачил торбата от врата на мулето и отнесъл един къч, от който доста време след това накуцвал. За да не излезе съвсем на загуба, скрил зобта, да я продаде по-късно, и казал, че животното вече я е изяло.

Наближило залез слънце. Добряка бил с хугенотите посред нивите им и вече не знаели какво да си кажат.

— Ние имаме поне още час работа за вършене, гостенино — рекла жената на Езекиил.

— В такъв случай няма да ви преча.

— Върви си със здраве, гостенино.

И Добряка Медардо отново възседнал своето муле.

— Още един клетник, осакатен от войната — казала жената, когато той си тръгнал. — Колко много ги има в този край! Горкичките!

— Горкичките, вярно — съгласили се всички роднини.

— Глад и мор! — завикал пак старият Езекиил и се впуснал по нивите с размахани юмруци пред гледката тук и там на зле свършена работа или на поражения, нанесени от сушата. — Глад и мор!

IX

Сутрин често ходех в работилницата на Пиетрокиодо, за да гледам машините, които находчивият майстор твореше. Дърводелецът живееше във все по-тежки мъки и угризения, откакто Добряка взе да се отбива при него нощем, да го кори за зловещото предназначение на неговите изобретения и да го подканя да прави механизми, движени от добрина, а не от стръв за издевателства.

— Но що за машина да конструирам в такъв случай, господарю Медардо? — питал Пиетрокиодо.

— Чакай да ти обясня: можеш примерно… — и Добряка започвал да му описва съоръжението, което той щял да поръча, ако бил виконт на мястото на другата си половина, и онагледявал обяснението с оплетени чертежи.

Отначало на Пиетрокиодо му се струваше, че машината трябва да е нещо като орган, гигантски орган, чиито клавиши пораждат сладкозвучни мелодии, и тъкмо се накани да потърси подходяща дървесина за тръбите, когато от друг разговор с Добряка съвсем се обърка, защото се оказа, че желанието му май е през тръбите да минава не въздух, а брашно. Общо взето, хем трябвало да е орган, хем мелница, която да мели за бедните, хем, по възможност, и хлебарска пещ, в която да се пекат погачи. Добряка от ден на ден усъвършенстваше идеята си и пълнеше с чертежи десетки листове, но Пиетрокиодо не му смогваше на устрема, защото този орган-мелница-пещ трябваше и да помпа вода от кладенците, за да пести усилия на магаретата, да се придвижва на колела, за да обслужва много села, а в празнични дни да се понася из въздуха и с мрежи, спуснати наоколо — да лови пеперуди.

У дърводелеца зрееше съмнението, че конструирането на добри машини е отвъд човешките възможности, докато единствените, които наистина са в състояние да работят практично и прецизно, са ешафодите и уредите за изтезание. И действително, в мига, в който Гадника излагаше пред Пиетрокиодо идеята за някой нов механизъм, на майстора веднага му хрумваше по какъв начин да го осъществи и запретваше ръкави, като всеки детайл му се струваше незаменим и идеален, а завършеният инструмент — шедьовър на техниката и на изобретателността.

Майсторът се кахъреше:

— Да не би тази лошотия, заради която ме бива само в жестоките машини, да иде от собствената ми душа? — но междувременно продължаваше да измисля, с усърдие и сръчност, все нови и нови мъчения.

Един ден го завàрих да се труди над някакъв странен ешафод, в който бяла бесилка обрамчваше стена от черно дърво, а въжето, също бяло, минаваше през две дупки в стената, точно в частта с клупа.

— Какъв е този механизъм, майсторе? — попитах го аз.

— Бесилка за бесене в профил — отвърна.

— И за кого сте я конструирали?

— За един човек, който е и съдник, и подсъдим. С половината си глава ще осъди себе си на смъртно наказание, а с другата половина ще нахлузи примката и ще отрони сетния си дъх. Де да можеше да сбърка и да ги размени.

Разбрах, че Гадника, обезпокоен от растящата популярност на добрата си половина, е решил да я премахне възможно най-скоро.

И наистина — излезе, че е извикал стражарите си и им е казал:

— Един злотворен скитник от прекалено отдавна вече безчинства из нашите земи и сее раздор. До утре да сте хванали размирника и да сте го ликвидирали.

— На вашите заповеди, господарю — рекли стражарите и си отишли.

Но нали бил едноок, Гадника не забелязал, че като му отговорили, си смигнали.

Тук трябва да уточним, че по това време срещу виконта се готвел дворцов преврат и стражарите също били сред заговорниците. Идеята била да се свали от власт и да се хвърли в тъмницата настоящият половин виконт и замъкът и титлата му да се предадат на другата половина. Тя обаче още нищо не знаела. И през нощта в плевнята, където живеела, се събудила обградена от стражари.

— Не се плашете — казал началникът на стражарите, — виконтът ни прати да ви убием, но на нас ни е додеяло от жестоката му тирания и решихме да убием него, а вас да възкачим на мястото му.

— Какво говорите? Да не сте го направили? Тоест — да не сте убили виконта?

— Засега не, но утре сутрин — непременно.

— О, слава Богу! Недейте, не си цапайте ръцете с още кръв, твърде много се проля вече. Какво добро ще донесе една нова власт, родена от престъпление?

— Ами хубаво — ще го затворим в кулата и готово.

— Не посягайте нито на него, нито на когото и да било, заклевам ви! И на мен не ми дават мира беззаконията на виконта, но няма друго противодействие, освен да му дадем добър пример, като покажем възпитание и благородство.

— Тогава ще се наложи да убием вас, господарю.

— А, не! Нали ви казах, че не е нужно никого да убивате.

— Но как? Ако не се отървем от виконта, трябва да му се подчиняваме.

— Вземете това шишенце. В него има няколко унции, последните, които ми остават, от помадата, с която отшелниците от Бохемия ме излекуваха и която досега ми беше от безценна помощ, когато времето се развали и огромната рана почне да боли. Занесете го на виконта и му кажете само: това е подарък от оня, който знае какво е жилите ти да завършват със запушалки.

Стражарите отишли при виконта с шишенцето, а виконтът ги пратил на смърт. За да спасят стражарите, останалите метежници решили да вдигнат бунта. Оказаха се толкова несръчни, че заговорът бе разкрит и удавен в кръв. Добряка занесе цветя на гробовете им и изказа съболезнования на вдовици и сираци.

Единственият, който така и не се впечатли от добрината на Добряка, беше старата Себастиана. Поел на някое от неуморните си начинания, Добряка често се отбиваше на гости в колибата на дойката — винаги ласкав и внимателен. А тя неизменно му дръпваше конско. Дали защото майчинската любов не подбира, дали защото старостта започваше да й размътва главата, но дойката нехаеше, че Медардо всъщност е разполовен: тя се караше на едната половина за злодеянията на другата, даваше на едната съвети, която само другата можеше да последва, и така нататък.

— И защо си откъснал главата на петела на баба Биджин, горката, дето тя друг си нямаше? Голямо момче стана, а акълът ти не дойде…

— Но защо на мен казваш, дойке? Нали знаеш, че не съм аз…

— Бре, не бил той! Я да видим: кой тогава?

— Аз, но…

— Аха! Така си и знаех!

— Но не аз, който съм тука..

— Като съм стара, значи съм изкуфяла, така ли? Когато чуя за някоя пакост, веднага познавам дали е от твоите. И си викам: на Медардо пръстето личи тука…

— Но бъркате!..

— Бъркам, а… Вие, младите, корите нас, старите, че бъркаме… А себе си гледате ли? Подарил си твойта патерица на стария Изидоро…

— Да, това наистина аз…

— И ще ми се хвали! А той с нея пребил жена си, милата…

— Но той каза, че едва се тътри заради подаграта…

— Престорил се е… А ти веднага му даваш патерицата… Ето нà — потрошил я е о гърба на жена си, а ти обикаляш с тоя чаталест кривак… Вятър те вее, това ти е бедата! Винаги такъв си бил! Ами бика на Бернардо, дето си го напил с ракия?…

— Не съм бил аз…

— Да бе, точно! Нали хората говорят — все той, все виконтът.

Многобройните посещения на Добряка в Гъбидол се дължаха — освен на синовната му преданост към дойката — на обстоятелството, че по това време се беше отдал и на грижи за бедните прокажени. Тъй като болестта не го ловеше (явно пак благодарение на тайнствените мехлеми на отшелниците), той обикаляше из селото и разпитваше подробно за нуждите на всекиго и никого не оставяше на мира, преди да е направил за него всичко възможно. Често, яхнал своето муле, сновеше между Гъбидол и къщичката на доктор Трелони, за да иска препоръки и церове. Докторът и сега не смееше да припари до прокажените, ала сякаш започваше, с посредничеството на добрия Медардо, да се интересува от тях.

Истината е, че планът на вуйчо ми беше по-амбициозен — той възнамеряваше да излекува не само телата на прокажените, но и техните души. Затова постоянно се вреше сред тях да ги поучава, пъхаше си носа в работите им, негодуваше и им опяваше. Прокажените не можеха да го понасят. Край на блажените разпуснати времена в Гъбидол. Покрай тоя неприятен тип, слаб като глист и щръкнал на единствения си крак, целият облечен в черно, превзет в държанието си и високопарен в думите, никой не можеше да прави каквото си ще, без после да го мъмрят публично, сред злорадството и подмятанията на останалите. Дори музиката, която той многократно порица като безсмислена, сладострастна и греховна, накрая им опротивя и техните странни инструменти прашасаха. Прокажените жени, лишени от стария си отдушник, гуляйджийството, ненадейно се озоваха насаме със своята болест и изкарваха по цели вечери в плач и безнадеждност.

— От двете половини добрата е по-лоша от гадната — започна да се дочува из Гъбидол.

Но не само сред прокажените възторгът от Добряка замря.

— Добре че онова гюлле само го е разполовило — говореха всички, — ако го беше пръснало на три, кой знае какво още щеше да ни дойде до главите.

Хугенотите сега вардеха на смени, за да се пазят и от него, който вече беше загубил всякакво приличие, та току се появяваше по никое време да се озърта колко чувала държат в хамбарите си и да натяква, че цените им са прекалено високи — нещо, което после разправяше наляво и надясно и им проваляше търговията.

Така се изнизваха дните в Тералба, а възприятията ни ставаха все по-безцветни и притъпени — чувствахме се като изгубени между тези еднакво нечовешки стремежи към зло и към добро.

X

Не минава лунна нощ, без в черните души като кълбо от змии да се сплетат куп пъклени мисли и без в състрадателните да разцъфтят лилиите на жертвоготовността и себеотдаването. Така двете Медардови половини веднъж се защурали сред чукарите на Тералба, разяждани от противоположни терзания. И след като всеки от тях взел своето решение, на сутринта предприел необходимото, за да го приведе в изпълнение.

Майката на Памела тръгна за вода, стъпи на една подвижна дъска и пропадна в кладенеца. Увисна на въжето и се развика:

— Помощ!

Тогава на фона на небето в отвора на кладенеца съзря силуета на Гадника, който рече:

— Исках само нещо да ви кажа. Ето какво: вашата дъщеря Памела често се движи в компанията на един разполовен скитник. Трябва да го принудите да се ожени за нея — вече я е злепоставил и ако е кавалер, да си поеме отговорностите. Това съм си наумил и точка, няма какво да ви обяснявам.

Таткото на Памела мъкнел към маслобойната чувал с маслини от своето дръвче, но чувалът бил продупчен и следа от маслини се проточила след него по пътеката. Като усетил, че товарът му олеква, таткото свалил чувала от гърба си и забелязал, че е почти изпразнен. Но видял, че го настига Добряка: събирал маслините една по една и ги слагал в наметалото си.

— Тръгнах след вас, за да поприказваме, и имах късмета да ви спася маслинките. Ето какво ми е на сърцето. От доста време мисля, че докато се опитвам да облекча чуждото нещастие, всъщност може би го подклаждам точно с моето присъствие. Ще напусна Тералба. Но само ако моето заминаване върне покоя поне на двамина — вашата дъщеря, която заслужава царски живот, а спи в пещера, и моята злочеста дясна половина, която не бива да остава толкова самотна. Памела и виконтът трябва да свържат съдбите си в брак.

Памела тъкмо дресирала една катерица, когато насреща изникнала майка й, уж тръгнала за шишарки.

— Памела — казала майката, — крайно време е оня пройдоха по прякор Добряка да се ожени за теб.

— Откъде накъде? — попитала Памела.

— Като те е злепоставил, да те вземе. Толкова е възпитан, че ако му кажеш, няма да се дърпа.

— Откъде ти дойде наум тая щуротия?

— Млък: ако знаеше кой така казва, нямаше толкова да разпитваш. Лично Гадника, нашият виден виконт!

— По дяволите! — рекла Памела и изтърсила катерицата от скута си. — Бог знае какъв капан ми готви.

Малко след това, тъкмо се учела да свири на тревичка, се появил баща й, уж поел за дърва.

— Памела — рекъл той, — дойде моментът да кажеш „да“ на виконта Гадник. При условие че се венчаете в църквата, разбира се.

— Сам ли го измисли това, или някой те подучи?

— Не ти ли се иска да станеш виконтеса?

— Отговори ми на въпроса.

— Добре. Да знаеш, че идеята ми я даде най-добронамерената душа на тоя свят — скитникът, наричан Добряка.

— А, той пък си няма друга работа. Ще ви покажа аз на вас!

Яхнал дръгливия си кон, Гадника се лутал из небрани лозя и мътел коварния си план: ако Памела се омъжи за Добряка, пред закона щяла да е съпруга на Медардо от Тералба, тоест — и негова, на Гадника. Със закона на своя страна лесно можел да я отнеме от своя кротък и миролюбив съперник.

Само дето срещнал Памела, а тя му казала:

— Виконте, реших, че ако нямате нищо против, вече можем да се оженим.

— Ти и кой? — попитал виконтът.

— Аз и вие. Ще дойда в замъка и ще стана виконтеса.

Гадника не очаквал подобен развой и си помислил: „Тогава няма смисъл от целия театър с венчавката за другата ми половина — женя се аз за нея и готово.“ И рекъл:

— Нищо против.

А Памела отвърнала:

— Разберете се с баща ми.

Недълго след това Памела намерила Добряка на неговото муле.

— Медардо — заговорила го, — осъзнах, че съм дълбоко влюбена в теб. Ако моето щастие ти е мило, трябва да поискаш ръката ми.

Горкичкият, който за нейно добро бил направил огромна саможертва, останал с отворена уста. „Но ако щастието й зависи от това, да се омъжи за мен, значи не бива да я карам да се омъжва за другия“, помислил и отговорил:

— Скъпа, тичам да подготвя всичко за церемонията.

— Но да се разбереш с майка ми, чу ли? — рекла тя.

Цяла Тералба завря и закипя, когато стана ясно, че Памела ще минава под венчило. Едни разправяха, че щяла да се омъжва за единия, други — за другия. А нейните родители сякаш нарочно правеха всичко възможно да объркат народа. Вярно, в двореца лъскаха и тъкмяха всичко като за голямо тържество. А виконтът си поръча костюм от черно кадифе с голям буфан ръкав и буфан крачол. Само че и скитникът беше помолил да го закърпят на лакътя и на коляното и да поспретнат с чесалото горкото му муле. В църквата, за всеки случай, избърсаха всички свещници.

Памела каза, че няма да напусне гората преди началото на сватбеното шествие. С подробностите около чеиза се занимавах аз. Тя си уши бяла рокля с було и предълъг шлейф и си сплете венче и коланче от лавандулови стръкове. И тъй като от булото й хартисаха няколко метра, стъкми булчинска рокля за козата и булчинска рокличка за патицата, после хукна из гората и тича, следвана от своите животни, докато клоните не изпокъсаха цялото й було и шлейфът й не обра всички борови иглички и кестенови обвивки, дето съхнеха по пътеките.

Но нощта преди сватбата Памела изглеждаше умислена и леко притеснена. Седнала на едно голо хълмче, с шлейф, увит около стъпалата, и килнато венче от лавандула, беше облегнала брадичка на едната си ръка, оглеждаше горите наоколо и въздишаше.

Аз бях неотлъчно до нея, защото щях да съм й шафер заедно с Исав, който обаче не благоволяваше да се весне.

— За кого ще се омъжиш, Памела? — я попитах.

— Не знам — каза тя, — изобщо не знам какво има да става. Ще се получи ли? Няма ли?

От горите се донасяха ту гърлени викове, ту тихи охкания. Това бяха двамата Памелини половин кандидати, които, в плен на възбудата от предстоящото събитие, обикаляха по горските проломи и зъбери, загърнати в черните си пелерини, единият на хърбавия си кон, другият — на охлузеното си муле, и мучаха и пъшкаха, погълнати от трепетни фантазии. А конят подскачаше по склонове и сипеи, мулето се катереше по стръмнини и рътлини, без пътищата на двамата ездачи нито веднъж да се пресекат.

Ала призори конят, пришпорен в галоп, се препъна и се строполи в една урва, заради което Гадника не успя да се яви навреме за сватбата. Мулето обаче се движеше бавно и предпазливо, така че Добряка пристигна в църквата в уречения час, точно когато невестата се задаваше с шлейф, държан от мен и от Исав (който по-скоро се оставяше тя да го влачи).

Като видя, че единственият представил се жених е Добряка, облегнат на своята патерица, тълпата донякъде се разочарова. Но венчавката се състоя по всички правила, съпрузите казаха „да“ и си размениха пръстените, а отчето обяви:

— Медардо от Тералба и Памела Марколфи, свързвам ви в свещен брак.

В този миг откъм дъното на църковния кораб, вкопчен в патерицата си, влезе виконтът в новата си буфанено-кадифена премяна, подгизнала и съдрана. И рече:

— Медардо от Тералба съм аз и Памела е моя жена.

Добряка докуцука до него.

— Не, този Медардо, който се ожени за Памела, съм аз.

Гадника захвърли патерицата и сложи ръка на сабята си. Добряка нямаше друг изход, освен да направи същото.

— Ангард!

Гадника се впусна в напад, Добряка понечи да се брани, но и двамата се търкулнаха на пода. Видя се, че няма как да се фехтоват на куц крак. Налагаше се да отложат дуела, за да го подготвят по-добре.

— А аз знаете ли какво ще направя? — рече Памела. — Връщам се в гората.

И избяга от църквата, вече без шафери, които да й държат шлейфа. На моста намери козата и патицата, които я чакаха и изприпкаха подир нея.

Двубоят беше насрочен за следващата заран на Калугерската поляна. Майстор Пиетрокиодо изобрети нещо подобно на крак на пергел, който, закрепен за пояса на разполовените, им позволяваше да стоят прави и да се преместват, дори да се навеждат напред или назад, ако върхът на помагалото се забучи в земята за стабилност. Галатео Прокажения, който в здравите си години бил благородник, влезе в ролята на арбитър, секунданти на Гадника станаха бащата на Памела и началникът на стражарите, секунданти на Добряка — двама хугеноти. Доктор Трелони отговаряше за медицинското обслужване и се яви с бала бинтове и дамаджана балсам, все едно ще лекува цяла войска. Това бе добре дошло за мен, понеже, след като му помогнах да пренесе всичко, можах да присъствам на дуела.

Зората изгря зеленикава. На поляната двамата хилави черни съперници бяха застинали със саби, готови за бой. Прокаженият наду рога си — това беше сигналът, небето изтътна като опънатата кожа на тъпан, сънливците в своите дупки впиха ноктенца в земята, свраките, без да вадят глави изпод крилете си, си изскубнаха по едно перо изпод мишницата и примряха от болка, устата на глиста налапа опашката му, пепелянката се прехапа, осата си пречупи жилото ò камъка и всяко нещо се обърна самò срещу себе си. Скрежасалите локви се вледениха, лишеите станаха на камък, а камъните — на лишеи, сухата шума се превърна в пръст, а гъстата, твърда смола безвъзвратно задуши дърветата. Защото човекът се нахвърляше върху себе си, въоръжен с по сабя във всяка от своите две ръце.

За пореден път Пиетрокиодо си беше свършил работата майсторски: пергелите описваха окръжности по поляната, а фехтовачите налитаха в отсечени, схванати атаки, парираха и финтираха. Но не се докосваха. При всеки напад, когато върхът на сабята сякаш уверено се устремяваше към развятото наметало на противника, всеки от двамата упорито го отклоняваше към частта, в която нямаше нищо, тоест частта, където би трябвало да е той самият. Нямаше съмнение, че ако не бяха половинки, а цели фехтовачи, досега щяха да са се ранили Бог знае колко пъти. Гадника се сражаваше с яростно ожесточение, но не смогваше да го насочи към истинското място, на което се намираше врагът му; Добряка се отличаваше с акуратната вещина на левичарите, макар единственото му постижение да беше, че надупчи пелерината на виконта.

По някое време се озоваха ръкохватка срещу ръкохватка — върховете на пергелените им крака бяха вкопани в буците като зъбци на брана. Гадника се освободи със замах и миг преди да загуби равновесие и да се сгромоляса на земята, успя да нанесе ужасяващ удар — не точно върху неприятеля си, но почти. Удар, успореден на линията, която прекъсваше туловището на Добряка, толкова близо до нея, че в първия момент не се разбра дали отсам или оттам очертанието й. Ала скоро видяхме, че тялото под пелерината се оцветява в пурпурна кръв от главата до основата на бедрото и всяко съмнение се разсея. Добряка се свлече, но докато падаше, с едно последно, широко, човек би рекъл щадящо движение, стовари сабя — и той от съвсем близо — върху противника си, от главата до слабините, по предела между отсъствието на тялото на Гадника и началото на неговото присъствие. Сега и от плътта на Гадника рукна кръв по дължината на целия му огромен някогашен срез — двамата така се съсякоха, че всичките им вени пак се отвориха и пак зейна раната, която ги бе разделила на две противоположности. Лежаха по гръб и кървищата, които преди бяха едно, отново се сляха на поляната.

Погълнат от това кошмарно зрелище, бях изпуснал от око Трелони, но в следващия момент го видях да подскача от радост на тънките си крачета, да пляска с ръце и вика:

— Спасен е! Спасен е! Оставете на мене!

След половин час върнахме на носилка в замъка един-единствен ранен. Гадника и Добряка бяха здраво забинтовани заедно — докторът се погрижи да снади всички вътрешности и артерии от едната и от другата страна, после с километър бинтове така ги овърза, че тялото приличаше повече на древна мумия, отколкото на болник.

Дни и нощи бдяха над вуйчо ми, който се лашкаше между смъртта и живота. Една сутрин, докато гледаше това лице, което алена нишка преброждаше от челото до брадичката и продължаваше надолу, по шията, не друг, а дойката Себастиана забеляза:

— Ето, шавна.

Чертите на лицето на вуйчо ми се разбунтуваха, а докторът се разплака от щастие, че движението им минава от едната буза на другата.

Накрая Медардо отлепи очи, после устни, отначало изражението му беше безумно — едното око свъсено, другото жално, челото му тук намръщено, там ведро, устата се усмихваше в едното си ъгълче, в другото скърцаше със зъби. После постепенно всичко си върна симетрията.

Доктор Трелони каза:

— Излекуван е.

А Памела възкликна:

— Най-сетне съпруг, който всичко си има!

Така вуйчо ми Медардо пак стана цял човек — нито лош, нито добър, а смес от лошота и добрина, тоест на пръв поглед не много по-различен от онова, което си беше, преди да го разполовят. С тази разлика, че му остана опитът и на двете отново споени половини, затова сигурно бе много помъдрял. Животът му бе щастлив, децата му — много, а управлението — справедливо. И нашият бит се пооправи. Донякъде сякаш се надявахме, че като се възстанови виконтът, и за нас ще настанат времена на дивно щастие, но то е ясно, че един читав виконт не е гаранция за читав свят.

Оттам насетне Пиетрокиодо никога повече не строи бесилки, а само мелници. Трелони изостави блуждаещите огньове в полза на дребната шарка и червения вятър. Аз пък, посред всеобщия стремеж към завършеност, се усещах все по-тъжен и несъвършен. Понякога човек се чувства недовършен, а всъщност просто е млад.

Бях на прага на юношеството, а още се криех сред корените на големите дървета в гората, за да си фантазирам истории. Една борова игла се превръщаше за мен в рицар или дама, или шут — движех я пред очите си и се прехласвах в безкрайни разкази. След това ме досрамяваше от тези мои измишльотини и хуквах другаде.

После дойде денят, когато и доктор Трелони ме изостави. Една сутрин в нашия залив пристигнала флота от окичени с парадни знаменца кораби под английски флаг, които застанали на рейд. Цяла Тералба се изсипала на брега да ги види, с изключение на мене, аз не знаех. Фалшбордовете и мачтите били отрупани с моряци, които показвали ананаси и костенурки и разгръщали свитъци с крилати мисли, изписани по тях на латински и на английски. От квартердека, сред офицерите с триъгълни шапки и перуки, капитан Кук огледал брега с далекоглед и щом зърнал доктор Трелони, дал заповед да му предадат с флагчета следното съобщение: „Бързо идвайте на борда, докторе, не сме си довършили партията“.

Докторът се сбогувал с всички от Тералба и ни напуснал. Моряците запели химн, „О, Австралия!“, и докторът бил изтеглен на борда, възседнал бъчонка с киселяк. После корабите вдигнали котва.

Аз нищо от това не видях. Криех си се в гората и измислях истории. Узнах твърде късно и се втурнах към брега с викове:

— Докторе! Доктор Трелони! Вземете ме с вас! Не ме захвърляйте, докторе!

Но корабите вече се стапяха на хоризонта и аз останах тук, в този наш свят, пълен с отговорности и блуждаещи огньове.

1951 г.