Нашите предци

І

Войските на Франция бяха строени под червените стени на Париж. Карл Велики трябваше да направи преглед на рицарите си. Те стояха там вече цели три часа; беше горещ следобед в началото на лятото, малко навъсен и облачен; те вряха в доспехите като в гърнета на бавен огън. Не може да се каже, че сред неподвижната редица от конници нямаше вече някой премалял или задрямал от умора, но доспехите държаха всички еднакво изправени на седлата. Внезапно прозвучаха три тръбни сигнала; перата на шлемовете трепнаха сред неподвижния въздух сякаш полюшнати от вятър и веднага секна оня особен морски рев, който достигаше чак дотук; вижда се, това беше хъркането на воините, приглушено от металните гърла на шлемовете. Най-сетне ето го, съзряха го, че идва отдолу — Карл Велики бе възседнал един необикновено едър кон, брадата му бе отпусната на гърдите, а ръцете — върху топката на седлото. Царува и воюва, воюва и царува и така безкрай; той изглеждаше поостарял, откакто воините го бяха виждали за последен път.

Спираше коня си пред всеки военачалник и се обръщаше да го измери с очи от долу до горе.

— Кой сте вие, рицарю на Франция?

— Соломон от Бретан, сир! — отвръщаше оня с пълен глас, като повдигаше забралото и откриваше разгорещеното си лице; после добавяше някои делови сведения като например: — Пет хиляди конници, три хиляди и петстотин пехотинци, хиляда и осемстотин тиловаци, от пет години на бойното поле.

— Дръж се смело с твоите бретонци, рицарю! — добавяше Карл и так-так, так-так — отправяше се към друг военачалник.

— А вие кой сте, рицарю на Франция? — подхващаше отново той.

— Уливиери от Виена, сир! — скандираха устните, щом се повдигнеше мрежата на шлема. После се чуваше: — Три хиляди отбрани конници, седем хиляди редници, двадесет обсадни машини. Победител, по Божия милост, на неверника Смелата ръка за слава на Карл, крал на франките!

— Добре сте сторили, смели виенчанино! — казваше Карл Велики, после се обръщаше към офицерите от свитата си: — Конете са слабички, увеличете им овеса — и отминаваше нататък.

— А вие кой сте, рицарю на Франция? — повтаряше той все със същия ритъм: „тара-тата, тара-тата, тара-тата-та…“.

— Бернардо от Монпелие, сир! Победител на Брунамонте и Галиферн.

— Хубав град е Монпелие! Град на хубави жени! — възкликваше кралят и се обръщаше към свитата си: — Да се повиши в по-горен чин!

Това бяха все приятни неща, когато са казани от краля, но вече от години наред той повтаряше едно и също.

— А вие кой сте? Като че ли познавам герба ви?

Той познаваше всички по герба, който носеха върху щита си, и нямаше нужда да му казват, ала такъв беше редът: да откриват лицето си и да назовават името си. Защото иначе всеки, който имаше да върши по-полезна работа, би могъл да вкара някой друг в своите доспехи.

— Алардо от Дордона, син на дук Амоне…

— По-бодро, Алардо, как е татко ти? — и така нататък: „тара-тата-та, тара-тата-та“.

— Гуалфре от Монжойа! Осем хиляди конници без убитите.

Перата на шлемовете се полюшваха.

— Уджери Датски!

— Намо Баварски!

— Палмерино Английски!

Свечеряваше се. Не можеше вече да се разпознават добре лицата, които се криеха между козирката на забралото и подбрадника. Всяка дума, всеки жест бяха вече познати, но така беше с всичко в тази война, която траеше от много години — с всяка битка, с всеки дуел, който се водеше винаги според едни и същи правила; така че знаеше се от днес за утре кой ще победи, кой ще загуби, кой ще стане герой и кой подлец, на кого е ред да падне изкормен и кой ще се отърве само със смъкване от седлото и натъртване на задника. Вечер под светлината на факлите ковачите оправяха все едни и същи повреди по броните.

— А вие кой сте?

Кралят бе стигнал пред един конник, целия в бели доспехи, обшити само по краищата с тънка черна ивица; всичко останало беше блестящо бяло, изрядно, без нито една драскотина; всяка част беше добре скрепена, а шлемът — увенчан с пера от някакъв ориенталски петел, в които се преливаха всички цветове на дъгата. Върху щита му бе изрисуван герб, изобразяващ драпираните краища на широкопола мантия, в него се разгръщаха други два края на мантия с един по-малък герб по средата, в който пък се поместваше друг, още по-малък. В много фината рисунка бяха изобразени множество мантии, които се разгръщаха една в друга и по средата вероятно имаше нещо, но не можеше да се види, защото рисунката ставаше съвсем миниатюрна.

— Ей, вие, дето сте се натъкмили така… — рече Карл Велики, на когото се случваше да вижда все по-рядко чисти рицари, колкото по-дълго траеше войната.

— Аз съм — металическият глас долиташе отвътре, от затворения шлем, сякаш излизаше не от гърло, а от самото кънтящо ехо на бронята — Аджилулфо Емо Бертрандино от рода Гуилдиверни и Алтри от Корбентрац и Сура, рицар на Селимпия Читериоре и Фес!

— Axaа — рече Карл Велики и от издадената му напред долна устна се изплъзна леко изсвирване, сякаш искаше да каже: „Трудно ми е да помня имената на всички!“. Но веднага смръщи вежди: — А защо не вдигате забралото и не показвате лицето си?

Конникът не се помръдна; десницата му, стегната в желязна ръкавица, стисна още по-здраво дъгата на седлото, докато другата му ръка, която държеше щита, сякаш потрепна.

— На вас говоря, ей, рицарю! — повтори настойчиво Карл Велики. — Защо не показвате лицето си на своя крал?

— Защото аз не съществувам, сир — чу се ясен глас зад подбрадника.

— И таз добра! — възкликна императорът. — Значи имаме зачислен и рицар, който не съществува! Дайте да видя!

Аджилулфо сякаш се поколеба още един миг, после решително, но бавно повдигна забралото. Шлемът беше празен. В белите доспехи с дъгоцветни пера нямаше човек.

— Я, я! Какво доживях да видя! — рече Карл Велики. — А как носите службата си, щом не съществувате?

— Със силата на волята и вярата в нашето свято дело! — заяви Аджилулфо.

— Е, да, да, правилно, така трябва да се изпълнява личният дълг. Отлично, макар че не съществувате!

Аджилулфо беше в края на редицата. Императорът вече бе завършил прегледа, обърна коня си и се отправи към кралските шатри. Той беше стар и се стараеше да отпъжда от главата си сложните въпроси,

Тръбата изсвири „разпръсни се“. Конете както обикновено се разпръснаха, огромният лес от пики се огъна, разлюля се като житно поле при вятър. Ездачите слизаха от седлата, за да разтъпчат изтръпналите си крака, оръженосците поведоха конете за юздите. После от тълпата и пушилката рицарите започнаха да се отделят на групи, над които се полюшваха разноцветните пера на шлемовете. Те търсеха отдушник от принудителната неподвижност през тия няколко часа в шеги и самохвалства, в брътвежи за жени н почести.

Аджилулфо направи няколко крачки, за да се присъедини към някоя от тези малки групи, после без всякаква причина отмина към друга, ала никой не му стори път, нито му обърна внимание. Той се спираше неуверено зад гърба ту на един, ту на друг, без да взема участие в разговорите, докато най-сетне застана настрана. Падаше мрак; сега всичките дъгоцветни пера на шлема му придобиха един-единствен неопределен цвят, но на поляната ясно се открояваха самотни белите му доспехи. Аджилулфо като че ли изведнъж се почувства гол и понечи да кръстоса ръце, за да покрие раменете си. Но се сепна и с широки крачки тръгна към конюшните.

Щом стигна там, установи, че гледането на конете не ставаше по устава, скара се на конярите, наложи наказания на слугите, провери всичките смени на наряда, преразпредели наново задълженията, като най-подробно обясни на всеки как трябва да се изпълняват, и ги накара да повторят това, което им беше казал, за да види дали са разбрали добре. И тъй като всеки момент излизаше наяве небрежната служба на неговите колеги рицари, той ги извикваше един по един, откъсвайки ги от сладките и празни вечерни разговори, и сдържано, но твърдо и ясно им изтъкваше нарушенията. Принуждаваше ги да се заемат със задълженията си: един да отиде в дежурния ескадрон, друг при часовите, трети при патрула и така нататък. Той винаги имаше право и рицарите не можеха да се изплъзнат, но не криеха недоволството си. Аджилулфо Емо Бертрандино от рода Гуилдиверни и Алтри от Корбентрац и Сура, рицар на Селимпия Читериоре и Фес наистина беше образец на воин, ала на всички тях той беше неприятен.

II

За лагеруващите войски часовете на нощта са разпределени като звездите на небето — всичко си има място и време: смяната на стражата, постовият началник, патрулите. Всичко останало — непрекъснатото безредие сред воюващите войски, дневният кипеж, от който може да произлезе нещо най-неочаквано като от разярен кон, сега е стихнало, защото сънят е победил всички воини и четириноги на християнството; едните стоят прави в редици и от време на време ту изцвилват, ту пръхтят, ровейки земята с копита, а другите, освободени най-сетне от шлемовете и ризниците, доволни, че отново са се превърнали в определени и разпознаваеми човешки същества — хъркат до един.

Същото е и от другата страна, в лагера на неверниците: чуват се същите стъпки на часовите напред и назад, и там постовият началник гледа как изтича последната капка в клепсидрата и отива да събуди хората от смяната, а дежурният офицер използва безсънната нощ, за да пише на невестата. И двата патрула, и на християните, и на неверниците, навлизат навътре на около половин миля, стигат почти до гората, но после, без да се срещнат, се обръщат единият насам, другият натам, връщат се в лагера да доложат, че всичко е спокойно, и отиват да спят. Звездите и луната тихо се плъзгат над двата неприятелски лагера. Никъде не се спи така сладко както във войската.

Само за Аджилулфо не бе отреден такъв отдих. Пристегнат от главата до петите в белите си доспехи, той се опитваше да лежи по гръб в шатрата си, една от най-подредените и удобни в християнския лагер, и продължаваше да мисли; но това не бяха празните и отвлечени мисли на човек, който заспива, а винаги определени и точни разсъждения. След малко се повдигна на лакът: чувстваше нужда да се залови с каквато и да е работа — да лъсне меча си, който и без това си беше бляскав, или да смаже подвижните части на бронята си. Но и това не трая дълго: ето, той става, излиза от палатката си, хванал копието и щита, и неговата белееща се сянка тръгва да броди из лагера.

Откъм островърхите шатри се разнасяше концертът от тежкото дишане на спящите. Аджилулфо не знаеше какво е това да затвориш очи, да загубиш съзнание за себе си, да потънеш а бездната на своите собствени часове и после, като се събудиш, да се видиш пак такъв, какъвто си бил, да свържеш отново нишките на своя живот и завистта му към съществуващите хора, надарени със способността да спят, беше само неясна завист като към нещо, за което дори не можеше да има представа.

Най-много го учудваше и смущаваше гледката на босите крака с щръкнали палци, които се подаваха тук-там изпод шатрите; потъналият в сън лагер беше царство на телата, едно голямо пространство, застлано с древна адамова плът, доволстваща след изпитото вино и пролятата пот през бойния ден; в същото време пред шатрите се търкаляха разглобени празните доспехи, които на сутринта оръженосците и слугите щяха да лъснат и поставят в ред.

Раздразнен, Аджилулфо минаваше покрай всичко това внимателно и гордо. Телата на хората, които имаха плът, наистина предизвикваха у него смущение, подобно на завист, но също и някакъв порив на гордост, на презрително превъзходство. Ето какво бяха всъщност неговите прославени другари, храбрите рицари! Доспехите, които свидетелстваха за военния им чин и име, за извършените дела, за силата и доблестта им, сега лежаха превърнати в черупки, в празна железария; а в това време хората хъркаха вътре, отпуснали глави върху възглавето, и от разтворените им усти се стичаха тънки струйки слюнка. Ала него, него не беше възможно да го разглобят на парчета, да го разчленят — по всяко време на деня и нощта той беше и си оставаше Аджилулфо Емо Бертрандино от рода Гуилдиверни и Алтри от Корбентрац н Сура, възведен за рицар на Селимпия Читериоре и Фес в еди-кой си ден, извършил за прослава на християнските войски тези и тези дела, поел командването на такива и такива части във войската на императора Карл Велики. Той притежаваше най-хубавите и блестящи доспехи в целия лагер, неотделими от него. Той беше много по-добър офицер от мнозина, конто се гордееха със славни подвизи, дори най-добрият от всички. И все пак сега се разхождаше нещастен в нощта.

Изведнъж дочу някакъв глас:

— Господин офицер, простете, но кога ще дойде смяната? От три часа са ме посадили тук! — Това беше един часовой, който се облягаше на копието си, като че го присвиваше корем.

Аджилулфо дори не се обърна.

— Грешиш — рече той, — аз не съм дежурният офицер — и отмина нататък.

— Простете, господин офицер. Като ви видях да обикаляте насам, помислих…

Най-малкият пропуск в службата предизвикваше у Аджилулфо нетърпеливо желание да проверява всичко, да открива още грешки и нередности в работата на другите; той изпитваше остра болка за всичко, което бе извършено лошо, не по правилника… Но тъй като една такава проверка по това време не влизаше в неговите задължения, то и поведението му би изглеждало неуместно, направо недисциплинирано. Аджилулфо се стараеше да се въздържа, да ограничава интереса си само към такива въпроси, с които така или иначе ще трябва да се заеме на другия ден — например подреждането на някои пирамиди, където се съхраняват копията, или поддържането на навесите за сено… Ала неговата бяла сянка непрекъснато се натъкваше ту на постовия началник, ту на дежурния офицер, ту на патрула, който се ровеше из склада, за да открие някоя дамаджанка с вино, останала от предната вечер…

В такива случаи Аджилулфо за момент изпитваше колебание и не знаеше как трябва да се държи: дали като човек, който само с присъствието си умее да налага авторитета си, или като някой, който се озовава там, където не му е мястото, отстъпва тихомълком назад и се преструва, че го няма. При тези колебания той се спираше замислен и не можеше да вземе решение как да се държи; само чувстваше, че е досаден на всички, и искаше да стори нещо, каквото и да е: за да влезе в някаква връзка със своите ближни; например да издаде гръмогласно някоя заповед, да изругае като капрал или да се захили и да изпсува като между приятели на чашка.

Ала вместо това той промърморваше по някоя дума за поздрав с плахост, зад която се криеше надменност, или с надменност, прикрита от плахост, и отминаваше; и все пак струваше му се, че ония го питат нещо, и се обръщаше, промълвяйки едва: „А?“, но веднага се убеждаваше, че не говорят на него, и тръгваше бързо, сякаш побягва.

Сега той вървеше по усамотени места из покрайнините на лагера, отиваше нагоре към едно голо възвишение. Тишината на нощта бе нарушавана само от безшумния лек полет на малки безформени сенки, които кръжаха наоколо без посока — прилепите. Дори и тези жалки същества — ни мишки, ни птици, имаха все пак някакво тяло, което беше нещо осезаемо и реално, нещо, с което можеха да се мятат из въздуха и да си ловят мушици; докато Аджилулфо, макар и стегнат в бронята си, чувстваше как през всеки неин процеп го пронизват вятърът, лунните лъчи и прелитащите мушици. Смътната ярост, която се бе надигнала у него, изведнъж избухна: той изтегли меча си от ножницата, хвана го с две ръце и с все сила го размаха срещу прилепите. Не можа да им стори нищо: те продължаваха своя полет без начало и без край, докоснати едва от въздушната струя. Аджилулфо нанасяше удар след удар, но вече не се мъчеше да улучи прилепите; неговите удари се движеха по отмерени траектории, като следваха правилата за фехтовка с меч; ето че Аджилулфо започна да прави упражнения, като че ли се подготвяше за близкото сражение и показваше нагледно правилата за преките, отбранителните и мнимите атаки.

Изведнъж спря. От храстите на възвишението бе изскочил един момък и го гледаше. Той бе въоръжен с меч, гърдите му бяха пристегнати с лека броня.

— О, рицарю — извика момъкът, — не исках да ви прекъсвам! За битката ли се готвите? Нали призори ще има сражение? Разрешавате ли да правя упражнения с вас? — И след като помълча малко, добави: — Пристигнах в лагера вчера… Това ще бъде първото ми сражение… Тук всичко е толкова различно от това, което очаквах…

Аджилулфо стоеше, извърнат настрани, с прибран към гърдите меч, с кръстосани ръце, целият скрит зад щита.

— Разпорежданията на командването за евентуално въоръжено стълкновение се съобщават на офицерите и войската едни час преди започването на бойните действия — рече той.

Момъкът остана малко смутен, сякаш бе възпрян в своя порив, но след като преодоля лекото запъване, отново подхвана с предишния плам:

— Ето, аз дойдох тук… за да отмъстя за баща си… И искам вие, по-възрастните, да ми кажете, ако обичате, как да постъпя, за да застана в боя лице с лице с онова езическо куче халифа Изоар, да, точно срещу него, и да строша копието си в ребрата му, така както той е направил с моя храбър отец, царство му небесно, покойния маркиз Герардо ди Росилионе!

— Това е много просто, момко — отвърна Аджилулфо и в гласа му сега се долавяше повече самонадеяност; самонадеяност на човек, който, знаейки на пръсти всички правилници и устави, се забавлява да покаже своята компетентност, за да смути другия, който е неподготвен. — Трябва да отправиш молба до Главния трибунал за надзор върху дуелите, отмъщенията и опетняването на честта. Като определиш точно причините на твоето искане, ще бъде проучено при какви най-добри условия трябва да бъдеш поставен, за да получиш желаното възмездие.

Момъкът, който очакваше поне някакъв знак на удивление и уважение при споменаването на името на баща си, беше огорчен не толкова от думите, колкото от тона на рицаря. Помъчи се да размисли върху това, което му бе казал рицарят, ала се отказа и продължи със същото въодушевление:

— Но, рицарю, аз не се безпокоя за трибунала, вие ме разбирате, нали, а за това, дали ще мога в боя със смелостта си, с ожесточението си, което е така силно, че бих промушил не един, а сто неверници, с умението си да държа оръжие, защото аз съм добре обучен, знаете ли? Та, казвам, дали в тази голяма схватка, преди да мога да се опомня, няма да… Ако не намеря това куче, ако ми избяга, бих искал да зная как постъпвате вие, рицарю, в такива случаи, когато в боя трябва да разрешавате един свой личен въпрос, един безусловно личен и само личен въпрос…

Аджилулфо отвърна сухо:

— Придържам се строго към нарежданията. Прави и ти така и няма да сбъркаш.

— Простете ми — рече момъкът, застанал като вкаменен, — не исках да ви досаждам. Но ще ми бъде приятно да се пофехтовам с един рицар! Защото, знаете ли, във фехтовката съм майстор, но понякога сутрин рано мускулите ми са като вцепенени, студени, не реагират както искам. И на вас ли се случва така?

— На мене не — заяви Аджилулфо, като му обърна гръб и си тръгна.

Момъкът пое към лагера. Беше настъпила сутрешната дрезгавина преди зазоряване. Между шатрите се забелязваше първото раздвижване. Щабовете бяха на крак още преди сигнала за ставане. В офицерските шатри и в ротните канцеларии се запалваха факли, за да разсеят полумрака, който се оцеждаше от небето. Дали наистина настъпващият ден щеше да бъде ден на сражение, както се носеше слух още от вечерта? Новобранецът бе обзет от вълнение; ала вълнението му беше много по-различно от това, което очакваше и което го бе довело чак дотук; или по-точно, безпокоеше се дали ще се почувства сигурен и уверен сега, когато му се струваше, че всичко, до което се докосва, кънти като кухо.

Срещаше рицари, пристегнати вече в лъснатите брони, с кръгли пернати шлемове и покрито от забралото лице. Момъкът се обръщаше да ги изгледа и го обземаше желание да им подражава, да извива гордо стан като тях, така, сякаш бронята, шлемът и нараменниците са едно цяло. Ето го най-сетне сред непобедимите рицари, ето че е готов да им съперничи в боя с оръжие в ръка, да стане като тях! Ала двамата рицари, след които вървеше, вместо да се качат на конете си, седнаха зад една маса, отрупана с книжа; вероятно това бяха двама големи военачалници. Момъкът изтича да им се представи:

— Рамбалдо ди Росилионе, бакалавър, син на покойния маркиз Герардо! Дойдох да се зачисля, за да отмъстя за баща си, загинал геройски под стените на Севиля!

Двамата хващат пернатите си шлемове, повдигат ги, като откачат подбрадника от нашийника, и ги поставят на масата. Под шлемовете се показват две плешиви жълтеникави глави, две лица с повехнала, набръчкана кожа и проскубани мустаци — две лица на писарушки, на стари архиварски плъхове.

— Росилионе, Росилионе — повтарят те, прелиствайки с наплюнчени пръсти някакви свитъци. — Нали вчера те зачислихме! Какво искаш? Защо не си в частта си?

— Нищо не искам! Не зная, но тая нощ не съм мигнал при мисълта за битката, че трябва да отмъстя за баща си, нали разбирате, трябва да убия халиф Изоар и затова искам да потърся… Ето какво: къде се намира Главният трибунал за надзор върху дуелите, отмъщенията и опетнената чест?

— Чуй го само, току-що дошъл, пък какви почна да ги разправя! Ти откъде знаеш за Главния трибунал?

— Каза ми го един рицар, оня с белите доспехи, как се казва?…

— Уф! До гуша ми дойде от него! Може ли той да не си пъхне навсякъде носа, дето го няма! — рече единият от двамата зад масата.

— Как така? Няма ли нос?

— Нали него краста не го лови — добави вторият, — само чеше крастата на другите.

— Защо не го хваща краста?

— Къде искаш да го хване, като няма къде? Този рицар не съществува…

— Как не съществува? Аз го видях! Съществува!

— Какво си видял? Железария… Той е един, дето го има, без да съществува, разбираш ли, мухльо?

Младият Рамбалдо никога не би могъл да допусне, че външният вид може така да лъже, но откакто бе дошъл в лагера, откриваше, че всъщност всичко е далеч по-друго, отколкото изглежда…

— Значи, във войската на Карл Велики можеш да бъдеш рицар с име и титли, при това храбър воин и изпълнителен офицер, без да има нужда да съществуваш!

— Тихо! Никой не ти е казал, че във войската на Карл Велики може… и така нататък. Ние само казахме, че в нашия полк има един такъв и такъв рицар. Това е всичко. Дали трябва да съществуваш, или не — не е наша работа. Разбра ли?

Рамбалдо се отправи към шатрата на Главния трибунал за надзор върху дуелите, отмъщенията и опетнената чест. Но броните и пернатите шлемове не можеха вече да го излъжат: той знаеше, че в тия доспехи зад масите се крият сбръчкани и жалки човечета. И все пак трябваше да благодари, че в доспехите има хора!

— И тъй, ти искаш да отмъстиш за баща си, маркиз Росилионе, с чин генерал! Да видим! Ето: да се отмъсти за един генерал, процедурата изисква да се убият трима майори. Ще ти набележим трима слабаци и работата е наред.

— Може би не се изразих правилно. Аз трябва да убия халиф Изоар. Той лично е повалил моя славен баща!

— Да, да, разбрахме, но да не мислиш, че е проста работа да претрепеш един халиф… Тогава искаш ли четирима капитани? Още сутринта ще ти осигурим четирима капитани неверници. Трябва да знаеш, че четирима капитани се дават за един армейски генерал, а баща ти беше само бригаден генерал.

— Аз ще търся Изоар и ще му разпоря корема! Него, само него!

— Ти ще свършиш в ареста, а не на бойното поле, бъди сигурен! Помисли малко, преди да говориш! Щом ти казваме, че не бива да се закачаш с Изоар, сигурно си има причина… Ами ако например нашият император е започнал някакви преговори с Изоар…

Но в това време един от служителите, който дотогава седеше, забил глава в книжата, скочи зарадван:

— Всичко е наред! Всичко е наред! Няма нужда да правиш нищо! Какво ти отмъщение, няма нужда от отмъщение! Оня ден Уливиери отмъсти за двамата си чичовци, защото мислеше, че са загинали в битката. А те се напили и останали под една маса! Значи, имаме две отмъщения в повече. Добре сме я объркали! Но сега всичко се оправя: едно отмъщение за чичо се отчита като половин отмъщение за баща. Следователно имаме предварително изпълнено едно цяло отмъщение за баща.

— О, татко мой! — развилня се Рамбалдо.

— Какво те прихваща?

Тръбата за ставане бе свирила. При първите лъчи на слънцето лагерът вече гъмжеше от въоръжени. Рамбалдо би искал да се смеси с тълпата, която полека-лека се подреждаше в отряди и роти, но му се струваше, че тоя звън на желязо е по-скоро бръмчене на насекоми, шумолене на изсъхнали какавиди. Мнозина воини бяха вече затворени до кръста в броните и шлемовете си и изпод стоманените им пояси се подаваха обутите в гащи и чорапи крака, защото набедрениците и наколенниците те поставяха едва когато се качат на седлото. Под този стоманен торс краката им изглеждаха още по-тънки, като крачета на скакалци; така както извиваха кръглите си слепи глави, докато разговаряха, и държаха присвити ръцете си в железните стави, съвсем приличаха на скакалци или на мравки; цялата им суетня наподобяваше някакво объркано пъплене на насекоми. Сред това гъмжило очите на Рамбалдо търсеха нещо — белите доспехи на Аджилулфо, когото желаеше да срещне отново може би защото само неговото появяване би направило по-реални останалите воини или защото най-солидният външен вид, който бе срещал, беше именно този на несъществуващия рицар.

Съзря го седнал на земята под една пиния да нарежда падналите шишарки във форма на равнобедрен триъгълник. По това време на зората Аджилулфо винаги чувстваше нужда да се залови с някакви упражнения за точност: да брои предмети, да ги нарежда в геометрични фигури, да решава математически задачи. Това е времето, когато предметите губят оная призрачност, която им придава нощната тъма, и полека-лека придобиват отново своите цветове, но същевременно сякаш преминават през някакво неясно сияние, чиято светлина едва ги докосва и озарява; през тези часове човек е по-малко уверен в съществуването на света. На Аджилулфо винаги бе нужно да усети нещата като яка стена пред себе си, срещу която трябва да напряга волята си; само по този начин той можеше да поддържа у себе си едно сигурно самосъзнание. Но когато предметният свят около него чезнеше в несигурна мъглявина, тогава и той чувстваше как потъва в тази мека полусянка и не можеше да изтръгне от своето празно пространство никаква определена мисъл или решение, никакво волево усилие. В такива мигове той сякаш се разболяваше, загубваше напълно усет за себе си и му бяха нужни върховни усилия, за да не се разпадне. Тогава се залавяше да брои листа, шишарки, камъни, копия — всичко, каквото му попаднеше. Или пък започваше да ги подрежда в редици, в квадрати или пирамиди. Тези занимания за точност му помагаха да разсее лошото самочувствие, неспокойството и унинието, да преглътне неудовлетвореността си и да възвърне присъщите си разсъдливост и спокойствие.

В такова състояние го завари Рамбалдо, докато с бързи и съсредоточени движения той подреждаше пиниевите шишарки в триъгълник, а после в квадрати, издигнати по бедрата на триъгълника, и търпеливо пресмяташе колко са шишарките от квадратите при катетите и колко от квадрата при хипотенузата.

Рамбалдо разбираше, че тук всичко се движи според определени ритуали, условности, формули; но какво се криеше под тях, какво имаше под тях? При мисълта, че се намира извън всички тези правила на играта, го обземаше неопределен страх… Нима и неговото желание да отмъсти за баща си, и неговият неудържим порив да се сражава, да се зачисли във войската на Карл Велики не беше също един ритуал, за да не стигне до абсурдните прояви на рицаря Аджилулфо, който подрежда шишарки? Смутен и потиснат от тези неочаквано възникнали въпроси, младият Рамбалдо се тръшна на земята и зарида.

Изведнъж почувства, че нещо се докосва до косите му — една ръка, една желязна, но лека ръка. Аджилулфо бе коленичил до него.

— Какво ти е, момко? Защо плачеш?

Смущението, отчаянието или гневът на другите човешки същества предизвикваха у Аджилулфо съвършено успокоение и увереност. Той разбираше, че е недосегаем за трепетите и вълненията на съществуващите хора, и това го караше да се държи покровителствено и с превъзходство.

— Простете ми — рече Рамбалдо, — може би това е от умората. Цяла нощ не съм мигнал и сега се чувствам разнебитен. Да можех да подремна поне малко… Но вече съмна. А вие как издържате, нали също не сте спали?

— Аз ще бъда разнебитен, ако задремя само за миг — рече тихо Аджилулфо, — не ще мога да се опомня. Дори ще изчезна завинаги. Затова прекарвам всеки миг от деня и нощта съвсем буден.

— Сигурно е лошо…

— He — отвърна Аджилулфо; гласът му отново бе станал сух и твърд.

— И никога ли не сваляте доспехите от гърба си?

— Аз нямам ни гръб, ни снага — промълви той пак с тих глас. — Да свалям или да надявам, за мене е безсмислено.

Рамбалдо бе вдигнал глава и гледаше празните дупки на забралото, сякаш търсеше в този мрак искрата на нечий поглед.

— Но как така?

— А как иначе?

Желязната ръка на белите доспехи все още беше върху косите на момъка. Рамбалдо я чувстваше върху главата си като някакъв предмет, който не може да му предаде никаква топлота и човешка близост, била тя утешителна или досадна; но въпреки това усещаше как някакво несломимо упорство преминава и у него.

III

Карл Велики яздеше начело на франкските войски. Те маршируваха напред към боевата линия, но вървяха спокойно, не бързаха. Около императора се трупаха рицарите, които възпираха с юздите буйните си коне; при тази стегната езда сребристите им щитове се повдигаха и снемаха като хриле на риба. Цялата войска сега приличаше на дълга люспеста риба — на змиорка.

Селяни, овчари и бюргери се стичаха покрай пътя да гледат.

— Това е кралят, това е Карл! — казваха те и се покланяха доземи, разпознавайки го по-скоро по брадата, отколкото по малко известната им корона. После веднага се изправяха, за да разпознаят другите воини. — Ето Орландо[156]! Не, този е Уливиери! — Те все бъркаха, ала това нямаше значение, защото така или иначе там бяха всички и винаги можеха да се закълнат, че са видели оня, когото търсят.

Аджилулфо яздеше в строя, но от време на време избързваше малко напред, спираше се да дочака другарите си и се обръщаше да провери дали войската се движи вкупом, или пък вдигаше глава към слънцето, сякаш пресмяташе по мястото му на небосвода колко е часът. Беше неспокоен. Единствен той от всички мислеше за реда на похода, за отделните етапи, за местата, където трябваше да стигнат, преди да падне нощ. Другите рицари не бързаха — ех, да, поход към боевата линия, но бавно или бързо — все едно, все там ще стигнат; и под предлог, че императорът е стар и уморен, те бяха готови да спрат пред всяка кръчма, за да пият. По пътя не забелязваха нищо друго освен надписите на кръчмите и задниците на крепостните жени, колкото да пуснат по някоя и друга неприлична шега; за всичко останало те бяха слепи, сякаш пътуваха затворени в сандък.

Само Карл Велики проявяваше любопитство към това, което виждаше наоколо.

— Я, патици, патици! — възкликна той.

По ливадите край пътя се движеше цяло ято. Сред тия патици имаше някакъв човек, ала не можеше да се разбере какво точно върши: вървеше приклекнал, отметнал ръце назад, повдигаше ходилата си също като ципестоногите и изпънал шия, току крякаше: „Па… па… па…“. Патиците не му обръщаха внимание, като че ли го вземаха за свой. И наистина не можеше да се забележи особена разлика между патиците и този човек, защото дрехите на гърба му имаха тъмен землист цвят — изглежда, че на много места бяха закърпени с парчета от чувал; тук-там се виждаха и сивозеленикави петна, подобни на техните пера, висяха най-разноцветни кръпки и парцали, също като пъстрите ивици по перушината на тия пернати.

— Ей, ти, така ли трябва да се покланяш пред императора? — викнаха му рицарите, които винаги бяха готови да се заяждат.

Човекът не се обърна, но патиците, изплашени от тия гласове, запляскаха с криле и хвръкнаха вкупом. Мъжът се задържа за малко, преди да се изправи, вдигна глава да ги погледне как хвъркат, после разтвори ръце, подскочи и тъй, подскачайки и пляскайки с ръце, от чиито мишници висяха парцали, със смях и радостни викове „Па!.. Па!“ се опита да последва ятото.

Наблизо имаше блато. Патиците долетяха до водата, прибраха криле и леко заплуваха една след друга. Човекът се хвърли по корем в блатото, вдигна големи пръски, замаха безредно ръце и крака, опита се да извика отново: „Па! Па!“, ала този път крясъкът му се превърна в бълбукане, защото той вече потъваше към дъното; после изведнъж се показа, помъчи се да плува, но пак изчезна.

— Кой е този, пазач на патиците ли е? — запитаха воините едно селско момиче, което се появи пред тях с тръстикова пръчка в ръка.

— Не, аз паса патиците, мои са, той няма нищо общо с тях. Това е Гурдулу… — отвърна селянчето.

— А какво прави при твоите патици?

— Нищо, от време на време го прихващат, щом ги види, обърква се и си мисли, че е той…

— Мисли си, че е патица?

— Мисли, че патиците — това е той. Да знаете какъв е Гурдулу: много не му мисли…

— А сега къде отиде?

Рицарите се приближиха към блатото. Гурдулу не се виждаше. След като преплуваха огледалната повърхност на водата, патиците отново се заклатиха по тревата. Откъм папратите покрай блатото се чуваше жабешки хор. Изведнъж човекът подаде глава от водата, сякаш едва сега се сети, че трябва да диша. Огледа се смаян, учуден отгде е тая ивица папрат, която се отразява във водата на една педя от носа му. Върху всяко папратово листо се мъдреше по една зелена, лъскава животинка, която го гледаше и с все сила крякаше: „Ква! Ква! Ква!“.

— Ква! Ква! Ква! — отвърна Гурдулу доволен и щом той изкряка, жабите заскачаха от папратите във водата и обратно.

Продължавайки да вика: „Ква! Ква!“, Гурдулу изскочи на брега, мокър и кален от главата до петите. После приклекна като жаба и изкряка така силно „Ква!“, че политна през тръстиките и тревите и цопна отново в блатото.

— Няма ли да се удави? — запитаха рицарите един рибар.

— Ех, понякога Омобо се забравя, загубва се… Но до давене не стига… Лошо е само като попадне в мрежата с рибите… Един ден, когато се захванал и той да лови риба, му се беше случило такова нещо… Хвърлил мрежата във водата и гледа една риба аха-аха да се хване. И той дотолкова се сметнал за риба, че сам се пъхнал в мрежата… Знаете ли какъв е Омобо…

— Омобо? Но нали се казва Гурдулу?

— Ние го наричаме Омобо.

— Пък това момиче…

— А, тя не е от моето село, може би в нейното село го наричат така.

— А той от кое село е?

— От никое, обикаля…

Конницата минаваше покрай една овощна градина с круши. Плодовете бяха узрели. Воините набождаха круши на копията си, пъхваха ги в човката на шлемовете, а после плюеха семките. И изведнъж сред редиците от крушови дървета гледат — кого мислите? Гурдулу-Омобо. Застанал с вдигнати и извити като клони ръце, а в устата му, в шепите, в дрипите, върху главата му — навсякъде круши.

— Виж го ти, прави се на круша! — весело извика Карл Велики.

— Сега ще го тръсна! — рече Орландо и го ритна силно.

Гурдулу пусна всичките круши, които се изтърколиха по наклонената поляна, и щом ги видя да се търкалят, не можа да се въздържи: започна и той да се търкаля по ливадите като круша, докато най-сетне изчезна от погледа на рицарите.

— Простете му, Ваше Величество! — рече един стар градинар. — Понякога Мартинцул не може да разбере, че мястото му не е сред неодушевените растения и плодове, а сред преданите поданици на Ваше Величество.

— Но какво все му щуква на този луд, когото вие наричате Мартинцул? — запита снизходително нашият император. — Струва ми се, че той не знае дори какво има в кратуната си!

— Отгде да знаем ние, Ваше Величество? — Старият градинар говореше със скромната мъдрост на човек, който много е препатил. — Може би не бива да го наричаме луд: той е само човек, който съществува, без да подозира това.

— И таз добра! Ето ти един поданик, който съществува, а не знае това, пък оня мой рицар знае, че съществува, а всъщност го няма. Отлична двойка, няма що!

Карл Велики вече се бе уморил да седи на седлото. Подпомогнат от слугите си, той слезе задъхан и недоволно измърмори:

— Горката Франция!

Щом императорът стъпи на земята, всички воини се спряха като по даден сигнал и започнаха да подготвят бивака. Извадиха веднага баките, за да получат дажбата си.

— Доведете ми го тук този, как се казваше!.. Гургур… — заповяда кралят.

— Името му е според селата, през които минава — рече мъдрият градинар, — и според войските, след които тръгва — на християните или на неверниците. Наричат го Гурдулу или Гуди Юсуф, или Бен Ва Юсуф, или Бен Станбул, или пък Пестанцул, Бертинцул, Мартинбон или Омобо, или Омобестия, или дори Бруто дел Валоне, или Джан Пачасо, или Пиер Пачуго. Може в някоя затънтена мандра да го наричат и с друго, съвсем различно име. Забелязал съм, че навсякъде имената му се менят и според годишните времена. Може да се каже, че имената валят върху му, без да се задържат за дълго. За него е все едно как ще се нарича. Викате него, а той мисли, че викате някоя коза. Казвате „сирене“ или „порой“, а той отвръща: „Тук съм“.

Двама рицари — Сансонето и Дудоне — идваха насам и влачеха по земята Гурдулу като чувал. Изправиха го с ритници пред Карл Велики.

— Свали си шапката, говедо! Не виждаш ли, че си пред краля!

Лицето на Гурдулу се озари; това лице беше широко, пламнало — в него се примесваха франкски и мавърски черти, върху мургавата му кожа личаха червени петна и ситни лунички, очите му бяха воднистосини, кръвясали, носът — сплескан, а устата — голяма, с дебели подпухнали бърни, косите — руси и къдрави, брадата — остра и прошарена. В косите му се бяха вплели кестенови бодили и овесени класове.

Той започна да говори много бързо, като правеше поклони доземи. Благородните рицари, които досега го бяха чували да издава само животински звуци, останаха смаяни. Той бързаше, предъвкваше думите си, оплиташе се, в някои моменти, без да се спира, преминаваше от един диалект на друг, дори от един език на друг, ту християнски, ту мавърски. Между неразбираемите думи и нелепостите, които говореше, речта му имаше горе-долу следното значение:

— Навеждам се до земята, падам на крака пред вашите колене, считам се августейши слуга на Ваше Величество, заповядайте ми и аз ще се подчиня! — Той размаха една лъжица, която бе завързана на пояса му. — И когато Ваше Величество казва „Заповядвам, нареждам и искам“ и размахва скиптъра си така, както правя аз — гледайте! — и вика, както викам аз: „Заповядвааам, нареждааам и искааам!“, вие всички, мръсни поданици, трябва да ми се подчинявате, иначе ще накарам да ви набучат на кол и тебе първи, ей, ти там, с брадата, стари вдетинен глупако!

— Да му отсека ли веднага главата, сир? — запита Орландо и вече изваждаше меча си.

— Прося милост за него, Ваше Величество! — извика градинарят. — Това беше една от обичайните му грешки: докато говореше на краля, той се обърка и вече не можеше да си спомни дали той е кралят или онзи, на когото говори.

От димящите баки се разнасяше мирис на готвено.

— Дайте му едно канче чорба! — заповяда милостиво Карл Велики.

С гримаси, поклони и неразбираеми думи Гурдулу се оттегли да хапне под едно дърво.

— Сега пък какво прави? — запита кралят.

Гурдулу се мъчеше да пъхне главата си в канчето, поставено на земята, сякаш искаше цял да влезе вътре. Добрият градинар отиде при него и го хвана за рамото.

— Кога най-сетне ще разбереш, Мартинцул, че ти трябва да изядеш чорбата, а не чорбата — тебе! Не помниш ли? Трябва да я сипваш с лъжицата в устата си…

Гурдулу започна жадно да излива в устата си лъжица след лъжица. Той размахваше лъжицата така буйно, че от време на време сбъркваше целта. В дървото, до чийто ствол бе седнал, зееше една хралупа точно до главата му. Гурдулу започна да хвърля с лъжицата чорба в хралупата на дървото.

— Това не е твоята уста, а устата на дървото!

Аджилулфо още отначало следеше внимателно и в същото време тревожно движенията на това туловище, търкалящо се доволно сред съществуващите предмети като жребец, който иска да си почеше гърба; сега почувства, че му се завива свят.

— Рицарю Аджилулфо! — рече Карл Велики. — Знаете ли какво ще ви кажа? Предавам ви този човек за оръженосец! А? Хубава идея, нали?

Рицарите се захилиха иронично. Но Аджилулфо, който приемаше сериозно всичко (а още повече една изрична заповед на императора!), се обърна към новия оръженосец, за да му даде първите си нареждания. Ала Гурдулу, след като бе изсърбал чорбата, се бе строполил да спи под сянката на дървото. Проснат на тревата, той хъркаше с отворени уста, а гърдите и коремът му се повдигаха и спускаха като ковашки мях. Мазното канче бе търкулнато до голямото му босо стъпало. В тревата се появи едно бодливо свинче, може би привлечено от миризмата, доближи се до канчето и започна да ближе последните капки чорба. Докато ближеше, тикаше бодлите си в босото стъпало на Гурдулу и колкото повече напредваше по тънката струйка чорба, толкова по-силно забиваше бодлите си в босия крак. Най-сетне скитникът отвори очи, огледа се наоколо, но не можа да разбере отгде идва тая болка, която го събуди. После съзря босия си крак, щръкнал сред тревата като кактусово листо, а до него — муцуната на бодливото свинче.

— Ей, крак, ей, крак, на теб говоря! — занарежда Гурдулу. — Какво си се посадил там като глупак? Не виждаш ли, че това животно те боде? Ей, крак? Ей, глупако! Защо не се отместиш насам? Не усещаш ли, че те боли? Глупав крак! Не ти трябва много, само малко, за да се отместиш! Как може да си такъв глупак! Краак! Чуваш ли ме? Гледай го ти как се оставя да го кълцат! Дръпни се насам, идиот! Как да ти говоря, не знам! Внимавай, гледай какво ще направя аз, сега ще ти покажа какво трябва да направиш… — И докато говореше така, той сви крака си, прибра стъпалото си и го отдалечи от бодливото свинче. — Ето, толкова лесна работа, щом ти показах как се прави, и ти го направи. Глупав крак, защо се остави толкова да те бодат?

Той разтърка изтръпналото си от болка стъпало, подскочи и започна да си подсвирква; завтече се сред храстите, изпусна шумно газ, после повтори и изчезна.

Аджилулфо понечи да тръгне да го търси. Но къде ли беше отишъл той? Долината се простираше, прошарена с тучни овесени ниви, с гъсталаци от планика и смрадлика, над нея вятърът разнасяше цветен прашец и пеперуди, а в небето плуваха бели облаци. Гурдулу бе изчезнал ей там, по оня скат, където слънцето рисуваше подвижни светли и тъмни петна; той можеше да бъде на което и да е място, в тая или в оная посока.

Отнякъде се разнесе нестройна песен:

— De sur le ponts de Bayonnе…[157]

Белите доспехи на Аджилулфо, извисили ръст над долината, кръстосаха ръце върху бронята си.

— Ами сега! Кога ще започне да служи новият оръженосец? — започнаха да се заяждат другарите му.

— Устната заповед на императора има непосредствено силата на декрет — отвърна машинално Аджилулфо със спокоен глас.

— De sur le ponts de Bayonne… — се чу отново оня глас, още по-далечен.

IV

В епохата, когато е ставала тая история, която разказвам, състоянието на нещата в света е било още объркано. Тогава нерядко човек би могъл да се натъкне на имена, мисли, форми и институции, които не отговарят на действителността. А, от друга страна, светът е гъмжал от предмети, дарования и хора, които не са имали нито имена, нито отличия. Това е било епоха, в която волята и упоритостта да съществуваш, да оставиш някаква следа след себе си, да се докоснеш до всичко, което съществува, не са били използвани напълно, тъй като мнозина не са вършели нищо — едни поради невежество и мизерия, други поради това, че така или иначе работите им се нареждали — и следователно голямо количество човешка енергия се е губела напразно. Ето защо може да се предположи, че понякога тази разпръсната воля и това съзнание се натрупвали, кондензирали около една точка и образували компактна маса, така както невидимите водни капчици се сгъстяват в облаци; и често тази воля и това съзнание случайно или инстинктивно се натъквали на някое име, на някоя благородническа титла, каквито тогава доста е имало вакантни, или пък налитали на някой военен чин или длъжност, установена по особен правилник; а най-често успявали да се пъхнат в някои празни доспехи, без каквито по онова време дори един съществуващ човек рискувал да се заличи, да изчезне, пък какво остава за такъв, който не съществува… Така именно започнал да действа и Аджилулфо от рода Гуилдиверни и да печели слава.

Аз, която разказвам тази история, се наричам сестра Теодора, монахиня от Ордена Свети Коломбано. Пиша в манастира, черпейки сведения от стари писания, от разговори, които съм дочула в приемната на манастира, и от думите на случайни свидетели. Ние, монахините, нямаме много възможности да разговаряме с воини; следователно това, което не зная, мъча се да си го представя, иначе как бих могла да разказвам? И не всичко от тази история ми е ясно. Моля ви да бъдете снизходителни, защото, макар и от благороднически произход, ние сме селски момичета, живели откъснати от света в зареяните замъци, а после в манастирите; освен религиозни задължения — тридневни и деветдневни бдения, кърска работа — вършитба, гроздобери, — бичуване на слуги, кръвосмешения, палежи, бесилки, нашествия на войски, грабежи, изнасилвания и чумни епидемии не сме видели нищо друго. Какво може да знае за света една сиротна монахиня? И тъй, продължавам с усилие тази история, която се залових да разказвам за свое покаяние. Сега Бог знае дали ще съумея да ви опиша битката аз, която, пази боже, винаги съм била далече от войните и не съм видяла друго освен четири-пет големи битки, станали в равнината под нашия замък, които наблюдавахме като деца през зъберите на кулите сред казаните с вряща смола; а колко убити останаха незарити! И на следващото лято, като играехме на полето, намирахме труповете им да гният под облаци от стършели… Та, казвам, от битки аз нищо не разбирам.

Пък и Рамбалдо също не разбираше от война; макар че през своя кратък живот той не бе мислил за друго, тази битка беше първото му бойно кръщение. Възседнал коня в строя, той очакваше сигнала за атака, но като че ли сега това не го вълнуваше. Беше натоварен със сума неща: везана желязна ризница с качулка, броня чак до гърлото и нараменници, железен пояс, шлем с врабча човка, през който едва успяваше да надзърне навън, и широкополо наметало връз цялото това снаряжение; държеше щит, по-голям от самия него, и копие, с което при всяко завъртане, без да ще, удряше някого от другарите си по главата; конят под него не можеше да се види — толкова голямо беше желязното му покривало, че го скриваше целия.

Желанието на Рамбалдо да отмъсти за убийството на баща си, като пролее кръвта на халиф Изоар, бе вече почти преминало. Показвайки му някакви карти, на които бяха означени местата на всички войскови поделения, военачалниците му бяха казали: „Когато изсвири тръбата, ти се впусни в галоп право напред с насочено копие, докато го промушиш. Изоар винаги се сражава в този фланг на фронта. Ако препускаш все напред, сигурно ще се натъкнеш на него. Освен ако не се разпръсне цялата неприятелска войска, ала това не може да стане още с първото сблъскване. Ех, може да се случи и да се отклониш малко, но ако ти не го промушиш, бъди сигурен, че ще го промуши другарят ти до теб“. Щом като нещата стояха така, Рамбалдо не се интересуваше повече от нищо друго.

Знак, че битката е започнала, беше кашлицата. Той видя да се приближава отдолу жълт облак прах, а около него се надигна друг облак, защото и християнските коне се впуснаха в галоп напред. Рамбалдо започна да кашля; разкашля се и цялата императорска войска, задушена в доспехите си, и тъй с кашлица и конски тропот войската летеше към прашния облак на неверниците и вече все по-близо ce чуваше кашлицата на сарацините. Двата облака се сблъскаха — равнината се огласи от кашлица и звън на копия.

Умението при първото сблъскване не е толкова в това да промушваш — защото поради късото разстояние рискуваш да строшиш копието си в неприятелските щитове или да те повалят на земята, — колкото да накараш неприятеля да изхвърчи от седлото, докато язди напред, като завреш копието си между задника му и дъгата на седлото. Можеш и да не улучиш, понеже насоченото надолу копие лесно се натъква на някое друго препятствие или пък се забива в земята и те отхвърля от седлото като катапулт. Стълкновението на първите линии беше следователно само полет напред на воини, стиснали копията си. И поради това, че трудно би могъл да се отместиш встрани, защото, ако се завъртиш само малко, веднага ще забиеш копието си в ребрата на приятел или на неприятел, се получаваше такава блъсканица, че нищо не можеше да се разбере. Тогава изскачаха единоборците; впускаха се в галоп с изваден меч и с мъка успяваха да си проправят път сред бъркотията, докато най-сетне заставаха срещу неприятелските единоборци, опрели щит о щит.

Започваха дуелите, ала земята вече бе осеяна с трупове и отломки; движението ставаше трудно и там, където не можеха да се достигнат един друг, изливаха яростта си в обиди. Тук вече решаваща беше степента и силата на обидата, защото според това дали беше смъртна, кръвна, непоносима, средна или лека се изискваха различни възмездия, възникваха непримирими вражди, които се предаваха от поколение на поколение. Значи, важното беше да се разберат — нещо много трудно между маври и християни, които говореха на най-различни мавърски и християнски езици. Какво можеш да направиш, ако те сполети някоя неразбираема обида? Не само ще си я понесеш, ами ще останеш опозорен за цял живот. Следователно в тази фаза на сражението вземаха участие и преводачите; те бяха бързоподвижен отряд с леко въоръжение, възседнали дребни кончета; обикаляха навсякъде, долавяха бързо обидите и веднага ги превеждаха на езика на този, към когото бяха отправени.

— Мръсно лайно!

— Гад! Подлец! Мръсник! Чифутин! Копеле!

— Лайно!

Двете страни мълчаливо се бяха споразумели да не убиват преводачите. Впрочем те бягаха бързо и можете да си представите, че щом като в тази бъркотия не беше лесно да се убие един тежко въоръжен воин, възседнал едрия си брониран кон, който едва местеше краката си, какво остава пък за тия скокльовци. Но както знаете, войната си е война и от време на време някой от тях оставяше костите си на бойното поле. И заради това, че знаеха да кажат „копеле“ на няколко езика и все пак рискуваха живота си, те трябваше да имат някаква печалба. По бойните полета, ако си чевръст в ръцете, можеш да направиш добра уборка, особено пък ако пристигнеш навреме, преди да се е спуснал големият рояк на пехотата, която, дето мине, граби и влачи.

При събирането на плячка ниските пехотинци имат преимущество, но тъкмо когато са се натоварили, конниците ги изненадват с някой и друг удар и задигат плячката. Като казвам плячка, не става дума за това, което е смъкнато от гърба на убитите, защото да съблечеш мъртвец е работа, изискваща особена сръчност, а имам предвид и всичко онова, което е разпиляно. Понеже според тогавашните обичаи воините отивали на бой, натоварени с безброй амуниции, надянати една връз друга, още при първото сблъскване по земята се разпилявали в безпорядък най-различни вещи. И кой ще ти мисли тогава за сражението? Борбата се водела за вещите; а вечер, като се върнели в лагера, си ги обменяли и търгували с тях. Обменяли, обменяли и все едни и същи вещи минавали от лагер в лагер, от полк в полк; пък и какво ли друго може да бъде войната освен прехвърляне от ръка на ръка на все по-износени и повредени вещи.

С Рамбалдо всичко стана не така, както му бяха казали. Той се впусна с копието напред, треперещ от вълнение при срещата на двете войски. Колкото за срещане срещнаха се; ала като че ли всичко беше така пресметнато, че всеки конник да успее да премине помежду двама неприятели, без дори да се докоснат. За известно време двете редици продължиха да тичат всяка в своята посока, давайки си взаимно гръб, после се обърнаха и се помъчиха да се сражават, но устремът им вече бе изчезнал. Как да намери халиф Изоар в тази бъркотия! Рамбалдо удари щита си о щита на един сарацин, сух като чироз. Изглежда, че никой от двамата не искаше да стори път на другия; блъскаха се с щитовете, а през това време конете им ровеха с копита в земята.

Сарацинът, пребледнял като платно, каза нещо.

— Преводач! — извика Рамбалдо. — Какво казва този?

Веднага довтаса един от ония нехранимайковци.

— Казва да му дадеш път.

— Не, ще го сграбча за гушата!

Преводачът преведе, а оня отвърна.

— Той казва, че трябва да мине напред по служба, иначе ще се обърка планът на сражението…

— Ще го пусна, ако ми каже къде се намира халиф Изоар!

Сарацинът посочи към едно възвишение и извика нещо. Преводачът каза:

— Там, на онова хълмче вляво!

Рамбалдо се обърна и препусна.

Халифът, цял натруфен в зелено, оглеждаше хоризонта.

— Преводач!

— Тук съм!

— Кажи му, че аз съм синът на маркиз Росилионе и идвам да отмъстя за баща си.

Преводачът преведе. Халифът вдигна ръка със сбрани пръсти.

— А той кой е?

— Кой е моят баща ли? Това ще бъде последната ти обида!

Рамбалдо извади меча си. Халифът направи същото. Той умееше да се дуелира добре. Рамбалдо вече се намираше в лошо положение, когато изведнъж връхлетя задъхан оня сарацин с бледото лице и изкрещя нещо.

— Спрете, сеньор! — преведе бързо преводачът. — Извинете, но бях се объркал: халифът Изоар е на хълма вдясно! Този е халиф Абдул!

— Благодаря ви! Вие сте честен човек! — рече Рамбалдо, отмести коня си, поздрави с меча си халиф Абдул и се впусна в галоп към другия хълм.

— Какво? — запита халиф Изоар, когато му известиха, че Рамбалдо е син на маркиза.

Трябваше да му го повторят няколко пъти, като крещяха на ухото му. Най-сетне той кимна с глава и вдигна меча си. Рамбалдо се хвърли срещу него. Но когато вече бяха кръстосали мечове, обзе го съмнение, че и този не е Изоар, и поривът му отслабна. Той се мъчеше да нанася удари с цялата си душа, но колкото повече удряше, толкова по-несигурен беше за самоличността на своя неприятел. Тази несигурност беше едва ли не съдбоносна за него. Тъкмо когато мавърът го атакуваше все по-отблизо, край тях се разрази голяма схватка. В центъра на боя беше един мохамедански военачалник, който изведнъж нададе вик.

При този вик противникът на Рамбалдо вдигна щит, сякаш искаше примирие, и отговори нещо.

— Какво каза? — запита Рамбалдо преводача.

— Той каза: „Да, халиф Изоар, веднага ще ти донеса очилата!“.

— Ах, значи пак не е той!

— Аз съм пазител на очилата на халиф Изоар — обясни неприятелят. — Очилата, уред още непознат на вас, християните, това са лещи, които оправят зрението. Тъй като Изоар е късоглед, принуден е да ги носи и в битките. Но те са от стъкло и при всяко сблъскване му се чупи по един чифт. Аз съм назначен да му доставям нови. Затова моля ви да прекратим дуела с вас, иначе халифът, както е със слабо зрение, зле ще си изпати.

— Ах, сега пък очилар! — изрева Рамбалдо и не знаеше дали да го промуши от гняв, или да се втурне срещу истинския Изоар. Ала що за храброст би било да се биеш срещу ослепял неприятел?

— Трябва да ме пуснете да мина, сеньор — продължи очиларят, — защото в плана за сражението е установено Изоар да се поддържа в добро здраве, а щом не вижда, той е загубен! — Той размахваше очилата и викаше нататък: — Ето, халифе, очилата идват сега!

— Не! — изкрещя Рамбалдо, замахна срещу стъклата и ги строши на парчета.

В същия миг Изоар се набучи направо на едно християнско копие, сякаш шумът на счупените очила беше за него знак, че загива.

— Сега очите ви и без очила ще гледат хуриите[158] в рая — рече очиларят и пришпори коня си.

Трупът на халифа увисна от седлото, краката му останаха оплетени в стремената; конят го повлече и го дотътри пред Рамбалдо.

Вълнението, че вижда Изоар мъртъв, противоречивите мисли, които напираха у него — от една страна, тържеството, че най-сетне е отмъстил за баща си, от друга — съмнението дали като е строшил очилата на халифа и по този начин е докарал смъртта му, отмъщението може да се сметне за изпълнено както трябва и накрая чувството за празнота, защото изведнъж се оказва лишен от целта, която го бе довела дотук — всичко това у Рамбалдо трая само за миг. После той почувства необикновено облекчение, че се отърва от тази мъчителна мисъл и че може да препуска в боя, да се оглежда свободно навсякъде, да се сражава, сякаш има крилца на краката.

Вглъбен дотогава само в мисълта да убие халифа, той не бе обърнал никакво внимание на реда на битката и дори не мислеше, че там има някакъв ред. Всичко му изглеждаше ново и непознато и като че ли едва сега го обземаше възбуда и ужас. Полето бе покрито с мъртъвци. Рухнали в доспехите си, те лежаха в безпорядък според това как се бяха струпали набедрениците, налакътниците или другите им железни предпазители и тук-там стърчаха нагоре ръце или крака. Някъде тежките брони се бяха открехнали и от тях бяха потекли вътрешности, сякаш доспехите бяха изпълнени не от цели тела, а от напъхани как да е черва, които още при първия удар преливаха навън. Тази кървава гледка развълнува силно Рамбалдо: нима можеше да забрави, че топлата човешка кръв е давала живот и сила на всички тези черупки? На всички освен на една. Или безплътната същност на рицаря в бели доспехи сега се бе разпростряла над цялото поле като самата смърт?

Той пришпори коня си. В този момент изгаряше от желание да се срещне с живи същества, били те приятели или врагове. Намираше се в някаква пуста и безлюдна долинка. Наоколо му нямаше никого освен мъртвите и мухите, които бръмчаха над труповете. Сражението бе затихнало или пък се разразяваше на съвсем друга страна на фронта. Рамбалдо яздеше, взирайки се внимателно напред. Ето, дочу се конски тропот и по билото на едно възвишение се появи воин на кон. Това е сарацин! Оглежда се бързо, дръпва юздите и побягва. Рамбалдо пришпорва коня си и се впуща след него. Сега и той достига до възвишението и гледа как сарацинът препуска надолу, като ту се появява, ту изчезва сред лещака. Конят на Рамбалдо е като стрела, изглежда, че е чакал само това. Момъкът е доволен — най-после, макар и пристегнат в бездушни и студени черупки, конят си е кон и човекът — човек. Сарацинът свива надясно. Защо? Сега Рамбалдо е сигурен, че ще го настигне. Ала ето че от храстите вдясно изскача друг сарацин и прегражда пътя на оня. Двамата неверници се обръщат и тръгват срещу него — това е засада! Рамбалдо се впуща с вдигнат меч и крещи:

— Подлеци!

Единият сарацин, с черен двурог шлем като стършел, се хвърля отгоре му. Момъкът отбива, напада и удря с меча си по щита му, ала конят отскача встрани; сега първият сарацин го е притиснал отблизо и Рамбалдо трябва непрекъснато да върти щита, меча и коня си, като го пришпорва в хълбоците.

— Подлеци! — реве той вече наистина разярен в ожесточената схватка и същевременно чувства как силите му отпадат, как мъчителна слабост го пронизва чак до кръвта и костите. Може би Рамбалдо ще загине тъкмо сега, когато е сигурен, че светът съществува, без да знае дали е по-тъжно да умреш млад или стар.

Двамата сарацини налитаха отгоре му. Той отстъпваше и стискаше дръжката на меча си, сякаш бе залепнала за ръката му — изпусне ли я, загубен е! Внезапно се чу конски тропот. При този шум двамата неприятели се отдръпнаха от него като по такт от барабан. Те отстъпваха назад, отбранявайки се с щитовете. Рамбалдо се обърна — зад него стоеше конник в християнско въоръжение и широкополо зелено наметало върху бронята. На шлема му се развяваха дълги зелени пера. Като завъртя бързо лекото си копие, той отблъсна сарацините.

Сега Рамбалдо и непознатият конник стоят един до друг. Конникът продължава да размахва копието си. Единият от неприятелите се опитва да го нападне и да изтръгне копието от ръката му. Но в същия миг конникът окачва копието на куката на бронята си и хваща късия си меч. Впуска се срещу неверника и започват да се дуелират. Рамбалдо, като вижда с каква лекота непознатият помощник върти меча си, забравя почти всичко и се спира да гледа. Но това трае само миг, той се хвърля срещу другия неприятел и му нанася с щита си удар след удар.

И тъй продължава да се бие, подпомогнат от зеления. След всяка нова безплодна атака неприятелите се отдръпват назад и тогава рицарите се нахвърлят срещу тях, като единият ce бие с врага на другия и обратно; сменят се бързо и ги объркват съвсем с ловкостта си. Много по-лесно е да се сражаваш рамо до рамо с някой другар отколкото сам, това те окуражава и успокоява, а чувството, че пред теб стои неприятел, а до теб приятел, те въодушевява.

За насърчение Рамбалдо често подвиква на конника, но оня мълчи. Момъкът разбира, че в боя трябва да пестиш дъха си, и също млъква, ала му е малко неприятно, загдето не чува гласа на другаря си.

Схватката става още по-напрегната. Ето че зеленият воин избутва от седлото своя сарацин; оня бяга в храсталака. Вторият сарацин се нахвърля върху Рамбалдо, но строшава меча си; от страх да не го хванат в плен той обръща коня си и също бяга.

— Благодаря ти, братко, ти спаси живота ми! — казва Рамбалдо на своя помагач, като открива лицето си и му протяга ръка. — Името ми е Рамбалдо от рода на маркизите Росилионе, бакалавър.

Зеленият конник не отговаря, нито казва името си, нито стисва протегнатата десница на Рамбалдо, нито открива лицето си. Момъкът поруменява.

— Защо не ми отвръщаш?

Оня обръща коня си и полита в галоп.

— Рицарю, макар че ти дължа живота си, смятам това за смъртна обида! — вика Рамбалдо, но зеленият конник е вече далече.

Признателността към неизвестния рицар, притекъл му се на помощ, мълчаливата близост, породила се помежду им по време на сражението, гневът от неговата неочаквана неучтивост, любопитството към тази тайна, настървението му, което, едва заглъхнало с победата, сега търсеше нови цели — всичко това бушуваше у Рамбалдо; ето че той пришпори коня си след зеления воин и извика:

— Ще ми платиш за обидата, който и да си ти!

Пришпорва, пришпорва, ала конят не се помръдва. Дръпва го за юздата, а муцуната му клюмва. Разтърсва седлото: конят се клатушка, като че ли е от дърво. Тогава слиза, повдига железния намордник и вижда изцъклените му очи — умрял. Един удар на сарацински меч, проникнал между железните люспи на покривалото, го бе улучил право в сърцето. Ако не бяха железните обвивки, които опасваха краката и хълбоците му и го държаха изправен, отдавна щеше да грохне на земята; а сега стоеше като вкоренен на едно място.

Мъката по този смел боен кон, умрял прав, след като му бе служил вярно досега, за момент сподави яростта на Рамбалдо; той обви с ръце шията на неподвижния като статуя кон и го целуна по хладната муцуна. После се сепна, изтри сълзите си и се впусна да бяга.

Но къде можеше да иде? Озова се по някакви несигурни пътеки край гористия бряг на един поток, където вече нямаше следи от битката. Стъпките на непознатия воин се губеха. Рамбалдо продължи да върви наслуки и вече се бе примирил, че оня му избяга, ала все пак си мислеше: „Ще го намеря, ако ще да е и накрай света!“.

Сега, след напрегнатата сутрин, повече го измъчваше жажда. Като се спускаше към коритото на потока, дочу, че се размърдаха клони: на една полянка някакъв кон си хрупкаше трева — отпуснатият му ремък бе завързан за един лешников храст, а тялото му бе освободено от по-тежките части на покривалото, натъркаляни край него. Нямаше съмнение — това беше конят на непознатия воин и конникът сигурно беше наблизо! Рамбалдо се втурна да го търси сред тръстиките.

Стигна до потока и провря глава между листака — воинът беше там. Главата и гръдният му кош все още се криеха в бронята и шлема като у ракообразно; набедрениците, наколенниците и всичко останало беше свалено, изобщо от пояса надолу той беше гол и подскачаше бос от камък на камък сред потока.

Рамбалдо не вярваше на очите си. Голите форми бяха женски — гладък корем, покрит със златисти косъмчета, две заоблени розови полукълба и изтеглени дълги крака на момиче. Женската половина се завъртя (сега ракообразната половина имаше още по-нечовешки и безизразен вид), потърси удобно място, разкрачи се над едно ручейче, присви малко коленете си, подпря на тях ръцете си в железните налакътници, изпъна главата си напред, а тялото назад и спокойно и гордо започна да прави „пиш“. Жената имаше хармонични задни форми, нежен мъх и издаваше приятен шум. Тутакси Рамбалдо разбра, че е влюбен.

Младата войничка нагази в потока, клекна още по-ниско над водата, изми се, потръпвайки леко, после се изправи и почна да подскача с босите си розови крачета. Едва тогава забеляза, че Рамбалдо я следи откъм тръстиките.

— Schweine Hund![159] — извика тя, извади от пояса си една кама и я запрати срещу него, но не с похват на ловък боец, какъвто всъщност беше, а с гневния порив на разярена жена, която хвърля по главата на мъжа си чиния, четка или каквото й попадне.

Така или иначе, но тя за малко не улучи Рамбалдо в челото. Момъкът се отдръпна засрамен. Ала само миг след това изгаряше от желание да застане пред нея, да й разкрие някак, че е влюбен. Изведнъж дочу конски тропот, изтича до полянката, но коня го нямаше вече, жената бе изчезнала. Слънцето залязваше — едва сега той си даде сметка, че бе отминал цял един ден.

Уморен, твърде разстроен от всичко, което му се бе случило през деня, за да се почувства щастлив, и все пак твърде щастлив, за да разбере, че предишната му тревога бе заменена от още по-парливо безпокойство, Рамбалдо се завърна в лагера.

— Знаете ли, аз отмъстих за баща си, победих, Изоар падна, аз… — започна да разправя объркано и набързо той, защото въпросът, до който искаше да стигне, беше вече друг. — Сражавах се срещу двамина, когато ми се притече на помощ един конник, но после открих, че това не беше воин, а една хубава жена. Не съм видял лицето й, но над доспехите си носи зелена фуста.

— Я гледай ти! — захилиха се другарите му в шатрата, заети да мажат с мехлем синините по гърдите и мишците си. Наоколо се носеше обичайната воня на спарено, която съпровожда свалянето на снаряжението след бой. — Ти какво, с Брадаманте ти се иска, а, пиленце? Само тебе чака тя! Брадаманте ходи или с генерали или с коняри! Колкото и да я гониш, пак няма да я хванеш!

Рамбалдо не можа да каже повече нито дума. Излезе от палатката си; слънцето залязваше червено. Вчера, когато гледаше слънцето да захожда, той се питаше: „Какво ще стане с мен до утрешния залез? Ще издържа ли изпитанието? Ще мога ли да докажа, че съм истински мъж, че ще оставя следа след себе си на тая земя?“. И ето, очакваният залез дойде и преодолените първи изпитания вече нямаха значение, защото новото неочаквано изпитание беше още по-трудно и само в него се криеше отговорът. В това състояние на неувереност Рамбалдо, без да знае защо, изпитваше желание да се довери на рицаря в бели доспехи като на единствен, който би могъл да го разбере.

V

Под моята килия е кухнята на манастира. Докато пиша, чувам тракането на медните и калаените блюда: монахините миячки мият съдовете от нашата оскъдна трапеза. На мене игуменката ми е възложила друго задължение, по-различно от тяхното: да напиша тази история; ала всички работи в манастира са насочени към една-единствена цел — спасението на душата — и затова не се прави разлика между тях. Вчера, като описвах битката, слушах тракането по мивката и ми се струваше, че чувам звън от копия по щитове и брони, че кънтят шлемове, ударени от тежки мечове, а откъм другата страна на двора до мен долиташе тракането на стана на монахините тъкачки, което в ушите ми звучеше като чаткане на конски копита в галоп; и тъй това, което слухът ми долавяше, премреженият ми поглед го превръщаше в образи, а мълчаливата ми уста — в думи и перото ми се впускаше по белия лист да ги догони.

Днес е може би по-горещо, миризмата на зеле — по-силна, паметта ми — по-ленива и тракането на миячките не може да ме отведе по-далече от кухните на франкската войска: виждам воините, наредени пред димящите баки, как непрекъснато чукат с канчетата си, барабанят с лъжиците, блъскат черпаците в ръба на баките, стържат празните им засъхнали дъна — и тази гледка, заедно с миризмата на зеле, се повтаря във всеки полк — нормандския, анжуйския, бургундския.

Ако мощта на една войска се мери по врявата, която вдига, то гръмогласната войска на франките трябва наистина да се признае за могъща само по време на храна. Врявата й отеква по долини и равнини, докато се срещне със същото ехо, долитащо от баките на неверниците. По това време и неприятелите са заети със същото — да лапат отвратителна зелева чорба. Дори вчера битката не отекваше така, нито пък вонеше толкова.

Следователно не ми остава нищо друго, освен да си представя героите на моята история около кухните. Ето, виждам Аджилулфо сред димящите пари, надвесен над една бака; безчувствен към зелевата миризма, той отправя упреци на готвачите от алвернския полк. А ето че тук дотичва и младият Рамбалдо.

— Рицарю — казва той, все още задъхан, — най-сетне ви намерих! Разбирате ли, аз искам да бъда рицар! Вчера в битката отмъстих… в една схватка… после останах сам срещу двама… това беше засада… изобщо сега знам какво значи да се сражаваш. Искам в боя да ми бъде отредено най-опасното място… или да бъда изпратен с някоя задача, за да спечеля слава… за нашата свята вяра… да спасявам беззащитни жени, немощни старци… Вие можете ли да ми кажете…

Преди да се обърне към него, Аджилулфо остана известно време гърбом, сякаш за да подчертае по-силно досадата си, че го прекъсват при изпълнението на служебно задължение; после се извърна и започна да говори непринудено и плавно и в думите му се долавяше доволство, че може бързо да се справи с въпроса, който му подхвърлят в момента, и да го разнищи компетентно.

— От това, което ми казваш, бакалавре, заключавам, че ти виждаш нашето рицарство насочено само към печелене на слава, било в бой начело на войските или пък в смели лични подвизи, с които да защитим нашата вяра или да помогнем на жени, старци и болни. Така ли е?

— Да.

— Ето: всъщност всичко това, което ти изброи, са дела, присъщи на нашия състав от избрани офицери, ала… — при тези думи Аджилулфо се засмя — това беше първият смях, който Рамбалдо чуваше изпод белия нашийник, любезен и същевременно саркастичен смях — ала не са само те. Ако искаш, аз лесно мога да ти изброя едно по едно служебните задължения на обикновените рицари, на тия от първа степен и на рицарите от главния щаб…

— За мене стига да вървя подире ви и да следвам вашия пример, рицарю! — прекъсна го Рамбалдо.

— Значи, ти предпочиташ практиката пред теорията — може и така… Е добре, ти виждаш, че днес, както всяка сряда, аз изпълнявам наряда си на инспектор при интендантството. В качеството си на такъв ходя да проверявам кухните на двата полка — на Алверн и на Поату. Ако тръгнеш с мен, ще можеш полека-лека да се запознаеш с тази деликатна част от нашата служба.

Не това очакваше Рамбалдо и остана малко недоволен. Но тъй като не искаше да си противоречи, той се престори, че отдава внимание на това, което правеше Аджилулфо и което нареждаше на майстор-готвачите, на лавкаджиите и миячите. Рамбалдо все още се надяваше, че всичко е само един предварителен ритуал, преди да се впусне в бляскави въоръжени действия.

Аджилулфо броеше и пресмяташе непрекъснато дажбите, порциите чорба, войнишките канчета, които трябваше да се пълнят, количеството на баките.

— Да знаеш, че най-трудното нещо в командването на една войска е да пресметнеш колко канчета чорба съдържа всяка бака — обясни той на Рамбалдо. — В никой полк сметката не излиза. Или остават порции, които не се знае къде отиват и не можеш да ги отчетеш, или пък, ако намалиш дажбите — порциите не достигат и веднага плъзва недоволство сред войската. Истината е, че пред всяка войнишка кухня винаги има опашка от просяци, бедни старци и сакати, които идват да събират остатъците. Но това, разбира се, създава безредие. За по-голяма яснота наредил съм във всеки полк заедно със списъка на своя войскови състав да ми представят и имената на бедняците, които обикновено се нареждат за храна. Така ние ще знаем точно къде отива всяко канче чорба. Сега, за да добиеш малко практика в рицарските задължения, можеш да обиколиш със списъците полковите кухни и да провериш дали всичко е в ред. После ще дойдеш да ми докладваш.

Какво трябваше да стори Рамбалдо? Да откаже, да търси слава за себе си или нищо да не върши? Но може би така рискуваше да провали цялата си кариера заради някаква глупост. И тръгна.

Върна се отегчен, без да има ясна представа зa нещата.

— Ех, да, струва ми се, че горе-долу върви — рече той на Аджилулфо, — вярно е, че има голяма бъркотия. Пък и тези бедняци, дето идват за чорба, всички ли са братя?

— Защо да са братя?

— Приличат си… Дори са толкова еднакви, че можеш да ги объркаш. При всеки полк има по един, който прилича на другите. Отначало мислех, че това е един и същ човек, който се мести от кухня на кухня. Но гледам списъците, имената различни: Боамолуц, Каротун, Балингачо, Бертела… Тогава попитах сержантите, проверих и всичко излезе наред. Ала все пак тази прилика…

— Ще отида да видя сам.

Двамата се отправиха към лоренския лагер.

— Ето този човек — посочи Рамбалдо в една точка, сякаш там имаше някой.

Наистина имаше, но на пръв поглед можеше да го смесиш с цвета на земята и листата, защото той бе покрит със зелени и жълти, избелели и окаляни дрипи, лицето му бе осеяно с лунички, а неравната брада — щръкнала.

— Но това е Гурдулу!

— Гурдулу ли? Още едно име! Познавате ли го?

— Той е човек без име и с всички възможни имена. Благодаря ти, бакалавре! Ти не само разкри една нередност в нашето обслужване, но ми помогна да намеря отново своя оръженосец, предаден ми по заповед на императора и веднага изчезнал.

Лоренските готвачи, след като бяха раздали порциите на воините, оставиха баката на Гурдулу.

— Дръж, тази всичката чорба е за теб!

— Всичката чорба! — извика Гурдулу и се надвеси над баката като от перваза на прозорец. Той започна да стърже с лъжицата най-ценното съдържание на всяка бака — кората, която бе полепнала по стените. — Всичката чорба! — гърмеше гласът му вътре в съда, който се бе прекатурил отгоре му, докато той се мяташе лудешки.

Сега Гурдулу беше в плен на преобърнатата бака. Той удряше с лъжицата си като в глуха камбана и гласът му ръмжеше:

— Всичката чорба!

После баката се раздвижи като костенурка, преобърна се и се показа Гурдулу. От главата до петите той бе изцапан със зелева чорба, с кал и най-вече наплескан със сажди. Чорбата се стичаше по очите му, той пристъпяше като слепец и викаше:

— Всичко е чорба! — Ръцете му бяха протегнати напред, като че ли плува, и той не можеше да види нищо друго освен чорбата, която покриваше очите и лицето му. — Всичко е чорба! — повтаряше Гурдулу и размахваше лъжицата, сякаш се мъчеше да загребва от това, което беше наоколо му. — Всичко е чорба!

При тази гледка Рамбалдо почувства, че му се завива свят: той изпитваше не толкова отвращение, колкото съмнение, че този човек, който се въртеше заслепен, имаше право и светът не беше нищо друго освен една безкрайна, безформена чорба, която цапаше навред и разлагаше всичко. „Не искам да стана чорба! Помощ!“ — канеше се да извика Рамбалдо, но тутакси видя до себе си Аджилулфо, който стоеше безучастен, със скръстени ръце, като че ли беше съвсем чужд и незасегнат дори от тази вулгарна сцена. Рамбалдо осъзна, че той никога няма да разбере неговия страх. Мъката, която винаги предизвикваше у него видът на воина в бяла броня, сега се уравновесяваше от новата мъка, причинена му от Гурдулу; така той успя да спаси своето душевно равновесие, да се успокои отново.

— Защо не му обясните, че не всичко е чорба, и не го накарате да спре тази сарабанда? — обърна се Рамбалдо към Аджилулфо, като се помъчи да говори спокойно.

— Единственият начин да разбере е да му се даде определена задача — отвърна Аджилулфо. После рече на Гурдулу: — По заповед на Карл, крал на франките и свещен император, ти си мой оръженосец. Сега трябва да ми се подчиняваш във всичко. Понеже съм натоварен от комендантството за погребения и посмъртни почести да се погрижа за заравянето на падналите във вчерашния бой, ти ще вземеш една лопата и мотика и ще отидем на бойното поле да погребем телата на нашите братя, царство им небесно!

Той подкани и Рамбалдо да го последва, за да се запознае с още едно деликатно задължение на рицарите.

Тримата тръгнаха заедно към бойното поле. Аджилулфо се мъчеше да върви свободно, но сякаш стъпваше на тръни; Рамбалдо, ококорил очи, нетърпеливо търсеше местата, по които бе минал вчера под дъжд от стрели и удари от мечове, а Гурдулу, метнал на рамо мотика и лопата, съвсем чужд на тържественото си задължение, подсвиркваше и пееше.

Откъм другата страна на хълма се откриваше равнината, в която бе станала най-кръвопролитната схватка. Земята бе застлана с трупове. Лешоядите, забили нокти по раменете или по лицата на мъртвите, ровеха с клюнове раздраните им меса.

Но работата на лешоядите не започва веднага след боя. Те се спускат малко преди края на битката, ала тогава полето е осеяно с мъртъвци, плътно пристегнати в стоманените брони, о които клюновете на грабливите птици се удрят, без да могат дори да ги одраскат. Когато падне вечерта, откъм неприятелските лагери тихо пропълзяват мародерите. Лешоядите са се издигнали високо в небето, кръжат и ги чакат да свършат. Първите зари на деня огряват полето, побеляло от голи тела. Тогава лешоядите се спускат отново и започват богата гощавка. Но трябва да бързат, защото скоро ще дойдат гробарите, които отнемат на птиците това, което дават на червеите.

Аджилулфо и Рамбалдо удрят с мечовете си, а Гурдулу с лопатата и прогонват черните гости. После се заемат с печалното си задължение: всеки си избира по един мъртвец, хваща го за краката и го повлича нагоре по хълма към определеното за гробище място.

Аджилулфо влачи мъртвеца и си мисли: „О, мъртвецо, ти притежаваш това, което аз никога не съм имал и не ще имам — този търбух. Или по-скоро не го притежаваш, а ти самият си този търбух, тоест онова, за което в моменти на униние аз завиждам на съществуващите хора. Тогава прекрасно мога да се считам за облагодетелстван, че живея и без негова помощ и върша всичко. Разбира се, всичко онова, което ми се струва по-важно; и много работи мога да върша по-добре от съществуващите хора, без да имам присъщите им недостатъци — простащина, противоречивост, непоследователност, воня. Вярно е, че оня, който съществува, винаги оставя нещо, някаква особена следа, която аз никога не ще мога да създам. Но ако тяхната тайна е само тук, в този търбух, благодаря, мога и без него. Тази долина с голи разлагащи се трупове предизвиква у мен отвращение като кланица на живия човешки род“.

Гурдулу влачи друг мъртвец и си мисли: „Ти, мършо, изпускаш газове по-миризливи и от моите. Не разбирам защо всички те оплакват? Какво ти липсва? По-рано ти се движеше, а сега твоето движение ще премине в червеите, които ще нахраниш. Растели са ти нокти и коси, сега ти ще се разлееш и от твоята течност тревите на ливадата ще израснат още по-високи към слънцето. Ще станеш трева, после мляко на кравите, които ще пасат тревата, после кръв на детето, което ще пие тяхното мляко, и така нататък. Виждаш ли, че ти ще си живееш по-добре и от мене, мършо!“.

Рамбалдо също влачи мъртвец и си мисли: „О, мъртвецо, аз тичам, тичам, за да стигна и аз дотук като тебе и да се оставя да ме влачат за краката. Как ли изглеждат яростта, която ме тласка, страстното ми желание за битки и любов, погледнати оттам, откъдето гледат твоите изцъклени очи с отметната глава, която се тътри по камъните? Аз мисля за това, мъртвецо, ти ме караш да мисля за това; но нима може да се измени нещо? Не! Няма друг живот, няма други дни освен нашите дни преди гроба — нито за нас живите, нито за вас мъртвите. И дано не ги пропилея, дано не пропилея нищо от това, което съм и което бих могъл да бъда. Дано извърша славни дела за франкската войска! Дано мога да прегърна гордата Брадаманте и тя да ме прегърне! Надявам се, че и ти си изживял не по-зле своите дни, мъртвецо. Но така или иначе твоите зарове са вече хвърлени. А моите още се въртят в чашата. И аз обичам, о мъртвецо, не твоя покой, а моята тревога“.

Гурдулу си пее и се залавя да копае гроб на мъртвеца. Просва го на земята, за да му вземе мярка, отбелязва си с мотиката, отмества го и се хваща да копае усърдно.

— Мъртвецо, може би ще ти дотегне да чакаш. — Той го обръща на хълбок към ямата, така че мъртвецът да го гледа, докато копае. — Ей, мършо, и ти можеш да удариш някоя и друга мотика. — Изправя го и се мъчи да пъхне в ръката му една мотика. Оня се строполява. — Стига! Не си кадърен. Значи за копаенето — да си копая аз, а после ти ще запълниш ямата.

Ямата е изкопана, но тъй като Гурдулу удря с мотиката където му падне, гробът е станал неправилен, неравен, с извито дъно. Сега Гурдулу иска да го изпробва. Слиза в него и ляга.

— О, колко е хубаво тук долу, как хубаво се почива! Каква хубава мека земя! Колко е приятно да си легнеш в нея! Ей, мъртвецо, я слез долу да опиташ какъв хубав гроб съм ти изкопал! — После изведнъж се сеща. — Ама нали се разбрахме, че ти трябва да запълниш гроба, тогава по-добре е да си лежа долу, а ти да ме зариваш с лопатата!

Гурдулу изчаква малко и вика:

— Хайде, давай! Бързо! Почвай! Ха така!

Както е легнал на дъното, той вдига мотиката и започва да трупа отгоре си пръст. Върху него се срива цял куп.

Аджилулфо и Рамбалдо дочуха сподавения му вик, но не можаха да разберат дали вика от страх или от удоволствие, че се е заринал добре. Едва успяха да издърпат навреме Гурдулу, преди да се задуши. Целият бе покрит с пръст.

Рицарят намери, че работата на Гурдулу е свършена зле, а тая на Рамбалдо е незадоволителна. Той самият бе направил цяло гробище, очертавайки добре границите на правоъгълните гробове, наредени успоредно от двете страни на една малка алея.

На връщане вечерта те минаха през едно сечище в гората, където дърварите на франкската войска сечаха трупи за бойните машини и дърва за горене.

— Гурдулу, сега трябва да нацепиш дърва!

Но Гурдулу удряше с брадвата наслуки и сечеше едновременно и сухи съчки за горене, и зелени клони, и стръкчета папрат, и вейки от планика, и суха кора, покрита с мъх.

Аджилулфо проверяваше работата на дърварите, сечивата им, наредените купища дърва и обясняваше на Рамбалдо какви са задълженията на всеки рицар при доставянето на дървен материал. Рамбалдо не го слушаше; през цялото време го измъчваше един въпрос; ето разходката с Аджилулфо вече свършваше, а той все още не бе го задал.

— Рицарю Аджилулфо! — прекъсна го той.

— Какво има? — запита Аджилулфо, докато въртеше в ръцете си някакви брадви.

Момъкът не знаеше отгде да започне, как да поведе разговора, за да стигне до оня единствен въпрос, който лежеше на сърцето му. Той поруменя и рече:

— Познавате ли Брадаманте?

Гурдулу, който идваше към тях, стиснал един насечен наръч дърва, щом чу това име, подскочи. Наоколо се разпиляха трески, цъфнали клонки от орлов нокът, хвойнови зърна, цвят от смрадлика.

Аджилулфо държеше една двуостра наточена като бръснач секира. Той я размаха, засили се и я запрати към ствола на един дъб. Секирата премина през дървото, отсече го гладко, но стволът не се поклати — толкова точен бе ударът.

— Какво има, рицарю! — извика Рамбалдо и подскочи изплашен. — Какво ви става?

Сега Аджилулфо обикаляше със скръстени ръце около дъба и оглеждаше ствола му.

— Виждаш ли? — каза той на момъка. — Точен удар без ни най-малко отклонение. Гледай колко гладко е отрязан.

VІ

Тази история, която се залових да пиша, излезе по-трудна, отколкото предполагах. Ето че сега идва ред да опиша най-голямото безумие на смъртните — любовната страст, от която монашеският обет, манастирът и природният ми свян са ме запазили досега. Не казвам, че съвсем не съм чувала да се говори за нея, напротив, макар че в манастира ни пазят от съблазни, все пак понякога разговаряме за любовта, така както можем да разговаряме ние, които нямаме ясна представа за нея. Това се случва всеки път, когато някоя от нас от неопитност, горката, забременее или пък след като е била отвлечена от някой властелин, който няма страх от бога, се връща в манастира и ни разказва всичко, каквото са й сторили. Следователно и за любовта, както за войната, ще ви разкажа простичко това, което мога да си представя; важното в изкуството да се описват истории е да умееш да извлечеш от малкото си познания за живота всичко останало; но като свършиш страницата, отново навлизаш в живота и тогава разбираш, че онова, което си знаел за него, е нищо.

Дали Брадаманте е знаела нещо повече? Въпреки че бе живяла като воюваща амазонка, дълбоко в душата й се бе загнездило незадоволство. Тя бе поела пътя на рицарството от любов към всичко, което беше строго, точно, непоколебимо, отговарящо на някакви морални норми; а що се отнася до владеенето на оръжието и конете, привличаха я отмерените похвати и ловкостта. Но какво виждаше около себе си? Потни, груби мъже, които небрежно и стихийно се сражаваха където им попадне, а щом се освободяха от служебните си задължения, почваха да пиянстват или се повличаха дебелашки след нея, за да видят кого от тях ще отведе тя тая вечер в палатката си. Защото, както е известно, рицарството е велико нещо, но рицарите са тъпаци; те са свикнали да вършат благородни дела, но ей така, на едро, както им дойде, и се чувстват отлично, че са ограничени от свещените правила, които са се заклели да следват и които са така точно установени, че им спестяват труда да мислят. Пък и какво ли е войната? Клане, конски тропот. Какво има толкова да се придиря!

В края на краищата и Брадаманте не се различаваше много от тях; може би тя си бе втълпила в главата всички тези въжделения за строга и твърда дисциплина, за да се противопостави на своята истинска природа. В цялата франкска войска тя беше най-голямата повлекана. Нейната шатра беше най-разхвърляната в целия лагер. Докато мъжете, горките, се справяха сами и с женските работи: перяха, кърпеха, метяха, разтребваха, тя, нали беше глезена принцеса, не пипваше нищо; ако не бяха старите перачки и миячки, които винаги се въртят около войската и всички до една са сводници, шатрата й нямаше да прилича и на кучешка колиба. Но така или иначе тя не седеше в шатрата си. Съмнеше ли се, бързо се обличаше и се мяташе на седлото; наистина, щом грабнеше и оръжието си, тя изглеждаше съвсем друга; цялата блеснала от върха на шлема до подколенниците, тя се перчеше в новите си, изящни доспехи: ризницата й бе богато украсена със зелени панделки и тежко на прислугата, ако някоя панделка не беше на мястото си. В това нейно желание да бъде най-бляскава от всички на бойното поле се проявяваше не само женската й суетност, а и непрекъснатото предизвикателство към рицарите, чувството й на превъзходство над тях, нейната гордост. Тя търсеше у всеки воин — приятел или неприятел — съвършенството при поддържането и боравенето с оръжията, което би следвало да бъде признак на същото такова душевно съвършенство. И ако срещнеше някой герой, който да отговаря до известна степен на изискванията й, у нея се пробуждаше жената със силни любовни желания. Разправяха, че тогава тя съвсем изменяла на строгите си идеали, че ставала нежна и същевременно страстна любовница. Но ако мъжът се увлечеше, ако й се подчинеше напълно и изгубеше контрол над себе си, тя тутакси го разлюбваше и тръгваше да търси по-силни преживявания. Ала кого ли можеше да срещне още? Никой от християнските или вражеските герои нямаше вече влияние над нея: тя знаеше слабостите и глупостта на всички.

Рамбалдо обикаляше като луд да я търси. Когато за пръв път видя лицето й, тя се упражняваше в стрелба с лък на полянката пред шатрата си. Беше облечена в къса туника; голите й ръце опъваха лъка, а лицето й бе леко смръщено от напрежение; косите й бяха вързани на тила и падаха назад в голяма, разпиляна конска опашка. Но погледът на Рамбалдо не се спря да я оглежда подробно: той изведнъж забеляза нейната женственост, нейния образ, нейните краски и разбра, че това е тя — оная, която едва беше видял и която отчаяно желаеше; не можеше да бъде друга.

Стрелата отскочи от лъка и се заби в мишена точно под другите три стрели, които Брадаманте бе вече изстреляла.

— Идвам да се състезавам с теб! — извика Рамбалдо, затичан към нея.

Така тича винаги момъкът към жената, но дали към нея го тласка истинска любов? Или това е самолюбие, търсене на потвърждение за неговото съществование, което само жената може да му даде? Тича й се влюбва момъкът, неуверен в себе си, щастлив и отчаян, и за него само жената е тая действителност, която може да му даде такова доказателство. Но жената чувства същото: ето я, застанала срещу него и тя трепереща, несигурна. Как може момъкът да не разбира това? Нима е важно кой от двамата е по-силният? Те са еднакви. Ала момъкът не знае това, защото нехае: той жадува за жената, която съществува, за тази в плът и кръв, застанала пред него. Тя знае повече неща от него, а може би и по-малко; но така или иначе — различни от тези, които знае той, сега тя търси по друг начин да покаже, че съществува: състезават се на стрелба с лъка; ругае го и подценява достойнствата му; а той не може да разбере, че това е игра. Около тях са палатките на франкската войска, знамената, които вятърът развява, редиците коне, които хрупат овес. Слугите приготвят трапезата за рицарите. Сбрани на групи, рицарите очакват сигнала за обяд и гледат как Брадаманте се състезава на лък с момъка.

— Попадаш в целта, но все наслуки — казва Брадаманте.

— Наслуки ли? Та аз не съм хвърлил погрешно нито една стрела!

— И със сто стрели да улучиш, пак ще бъде наслуки.

— Тогава кое не е наслуки? Кой може да улучи не наслуки?

Покрай лагера вървеше бавно Аджилулфо; върху доспехите му висеше дълго бяло наметало; той идваше насам, преструвайки се, че не гледа, но знаеше, че другите го гледат. Той си мислеше, че не бива да показва интереса си към тях, а всъщност се интересуваше от другите, но по начин, който те не можеха да разберат.

— Рицарю, ела да им покажеш как се стреля!.. — рече Брадаманте, ала в гласа й вече нямаше обичайния презрителен тон и държането й не беше вече така гордо.

Тя се приближи към Аджилулфо и му подаде лъка със затъкната стрела. Аджилулфо пристъпи бавно, пое лъка, отхвърли наметалото си, премести единия си крак напред, другия назад и опъна ръце. Но неговите движения не бяха движения на мускули и нерви, които се стараят да постигнат дадена цел; той използваше някакви други механични сили; като намести лъка, насочи върха на стрелата по въображаемата линия към мишената и я отпусна да лети. Не можеше стрелата да не попадне в целта.

— Това е стрелба! — извика Брадаманте.

Но Аджилулфо не се интересуваше от нищо, той стискаше в сигурните си железни ръце още трептящия лък; после го пусна на земята, загърна се в наметалото, притискайки го плътно към нагръдника, и се отдалечи. Нямаше какво да каже и не бе продумал нито дума.

Брадаманте взе лъка, вдигна го високо и тръсна конската си опашка.

— Кой друг, кой друг може да стреля така точно с лък? Кой може като него да бъде толкова точен и съвършен във всичко? — викаше тя, риташе с крака буци пръст и забиваше стрели в палисадата. Аджилулфо бе отминал далече и не се обръщаше, дъгоцветният гребен на шлема му бе увиснал напред; влачейки черното си наметало, той вървеше приведен, стиснал юмруци върху нагръдника си.

Някои от воините, които се бяха събрали там, насядаха по тревата, за да се наслаждават на развилнялата се Брадаманте.

— Откакто се е влюбила в Аджилулфо, няма мира, горката…

— Как? Какво казахте? — запита Рамбалдо изведнъж и хвана за ръката този, който говореше.

— Ей, петле, какво се надуваш пред нашата рицарка! Тя вече харесва само чистите брони, отвън и отвътре! Не знаеш ли, че е лудо влюбена в Аджилулфо?

— Нима може да бъде!.. Аджилулфо и Брадаманте… Как така?

— Ей така! Когато една жена се е наситила на всички съществуващи мъже, не й остава нищо друго, освен да желае един мъж, дето въобще го няма!..

За Рамбалдо бе станало вече нещо естествено винаги, когато изпадне в съмнение и униние, да търси рицаря с белите доспехи. И сега той изпитваше същото желание, ала не знаеше дали за да иска неговия съвет, или вече да застане пред него като съперник.

— Ей, русокоса хубавице, не е ли малко слабичък за в леглото? — дразнеха воините Брадаманте.

Изглежда, падението на Брадаманте беше вече доста голямо, щом се осмеляваха да й говорят с такъв тон.

— Я кажи, ако го съблечеш гол, какво ще хванеш у него? — подхвърляха тези безсрамници и се кикотеха.

Рамбалдо беше съвсем унил, мъката му беше двойна. От една страна, му беше мъчно, че слуша да се говори така за Брадаманте и за рицар, а от друга — че той самият не участва в тази история и никой не го смята за страна в случая.

Брадаманте сега държеше един камшик, размаха го и разпръсна всички любопитни, между които беше и Рамбалдо.

— Не вярвате ли, че аз съм жена, която може да накара всеки мъж да направи каквото трябва?

Мъжете бягаха и крещяха:

— Уу! Уу! Ако искаш да му дадем назаем нещо, само кажи, Брадаманте!

Тласкан от другите, Рамбалдо се повлече след тълпата безделни рицари и вървя с тях, докато се разпръснаха. Той нямаше вече желание да се върне при Брадаманте, нито пък компанията на Аджилулфо сега можеше да му бъде приятна. Случайно се бе озовал до друг един момък — наречен Торизмондо, възпитаник на херцозите на Корнуел, — който крачеше натъжен, загледан в земята, и си подсвиркваше. Рамбалдо продължи да върви с този непознат момък и понеже чувстваше нужда да излее мъката си, поведе разговор:

— Аз съм нов. Не знам, но тук не е така, както си мислех. Всичко ти се изплъзва, не можеш да го догониш, нищо не мога да разбера.

Торизмондо не вдигна очи, само прекъсна за момент тъжното си подсвиркване и рече:

— Всичко е мръсотия.

— Ето, виждаш ли, аз не съм такъв песимист — отвърна Рамбалдо. — Има моменти, когато се чувствам изпълнен с въодушевление, дори с възторг, струва ми се, че най-сетне съм разбрал всичко, и си казвам: щом съм добил правилен поглед върху нещата, щом във франкската войска войната трябва да се води така, значи, наистина съм намерил това, за което съм мечтал. Но работата е там, че никога не можеш да бъдеш сигурен в нищо…

— В какво искаш да си сигурен? — прекъсна го Торизмондо. — Военни отличия, чинове, почести, титли… всичко е само парад. Рицарските щитове с гербове и девизи не са от желязо, а от картон и можеш да ги пробиеш с пръст.

Те бяха стигнали пред едно блато; по камъните на брега подскачаха и крякаха жаби. Торизмондо се обърна към лагера и замахна с ръка към издигнатите над палисадите знамена, сякаш с един жест искаше да заличи всичко.

— Но императорската войска — възрази Рамбалдо, който не можа да сподели огорчението си, сподавено от яростния дух на отрицание на Торизмондо, и сега се мъчеше да не загуби чувството си за мярка и да намери отдушник на мъката си, — императорската войска, трябва да се признае, винаги се сражава за своето свето дело и брани християните от неверниците.

— Няма нито отбрана, нито обида, няма смисъл в нищо — рече Торизмондо. — Войната ще трае, докато свят светува, и никой няма да победи или да загуби. Ще си останем така завинаги едни срещу други. И ако ги няма едните, другите не ще представляват нищо. И ние, както и те, вече сме забравили защо се бием… Чуваш ли жабите? Всичко, което вършим, има толкова смисъл и ред, колкото тяхното крякане и подскачане от водата на брега или от брега във водата…

— За мене не е така — заяви Рамбалдо. — За мене, напротив, всичко е подредено, отмерено… Виждам, че има добродетели, храброст, но всичко ми е така чуждо… Признавам, плаши ме и това, че има един рицар, който не съществува… И все пак аз му се възхищавам, той е така съвършен във всичко, което прави, и ти вдъхва по-голяма увереност, отколкото съществуващите хора и… — той поруменя — почти разбирам Брадаманте… Вярно е, че Аджилулфо е най-добрият рицар в нашата войска.

— Пфу!

— Как така „пфу“!

— И той е скалъпен като другите, даже по-зле от тях.

— Какво искаш да кажеш? Скалъпен? Всичко, което върши, го върши както трябва.

— Вятър работа! Приказки… Не съществува нито той, нито това, което върши или казва, нищо, нищо…

— Но той е в много по-неизгодно положение от другите. Тогава как заема мястото си във войската? Само по име ли?

Торизмондо замълча, после добави тихо:

— Тук и имената са фалшиви. Иска ми се всичко да хвърля във въздуха! Да не остане и земя под краката ни!

— И нищо да не оцелее?

— Може би нещо. Но не тук.

— А къде? Кой?

— Рицарите на Светия Граал.

— Къде са те?

— В горите на Шотландия.

— Виждал ли си ги?

— Не.

— А отгде знаеш за тях?

— Зная.

И двамата млъкнаха. Чуваше се само крякането на жабите. Рамбалдо потръпна от страх, че това крякане ще залее всичко, че ще потопи и него в някакво зелено лепкаво и мрачно пулсиране на хриле. Но изведнъж си спомни за Брадаманте, за това как се бе появила в сражението с вдигната сабя й страхът му изчезна; сега той изгаряше от нетърпение да се сражава и да върши подвизи пред нейните изумрудени очи.

VII

Тук в манастира на всяка от нас е отредено да върши нещо за покаяние, за да получи вечно спасение. На мене се падна да пиша истории, но това е трудно, много трудно. Навън е жарко лято, откъм долината долита врява и плясък на вода. Моята килия е нависоко и от прозорчето се вижда лъката на реката — млади селяци са се разсъблекли и се къпят; по-нататък зад кичур върби няколко момичета, свалили дрехите си, влизат във водата. Един момък, доплувал до тях под вода, сега е изскочил да ги гледа и те го сочат с викове. И аз бих могла да бъда в тая хубава компания сред моите другарки, с прислужнички и ратаи. Но ние сме призвани от Бог да противопоставяме на мимолетните житейски радости нещо, което ще остане след нас. Ще остане… ако тази книга и всичките ни милосърдни постъпки, извършени с изпепелени сърца, не се превърнат самите в пепел… изтлели по-бързо и от плътските трепети на младите, които сега преливат от живот и се множат като кръговете, образувани върху водата… Ето, залавяш се да пишеш усърдно, но идва час, когато перото ти драска само пресъхнало мастило и от него не може да се оцеди нито капчица живот, защото животът кипи навън, навън от прозореца, навън от теб и ти се струва, че никога вече не ще можеш да намериш утешение в страницата, която пишеш, да разкриеш някакъв друг свят, да продължиш по-нататък. И може би така е по-добре; може би преди, когато пишех, изпълнена с радост, това не беше нито чудо, нито Божия благодат, а само грях, идолопоклонство, високомерие. А сега дали съм се избавила от тях? Не, не съм станала по-добра: само съм прахосала доста от тревожната си безразсъдна младост. Нима тези досадни страници струват нещо? И книгата ти, и оброкът ти не струват повече от теб. И не е речено, че като пишеш, ще спасиш душата си. Пишеш, пишеш, а чувстваш, че душата ти е вече погубена.

Тогава, какво мислите, да отида ли при майка игуменка и да я помоля да ми смени работата, да ме прати да вадя вода от кладенеца, да преда коноп или да лющя грах? Не, и това няма смисъл. Ще продължа да изпълнявам задълженията си на монахиня писарка така, както мога. И ето сега идва ред да опиша пиршеството на рицарите.

Противно на всички императорски правила за благоприличие Карл Велики сядаше на трапезата преди определения час, преди още да са дошли сътрапезниците му. Сяда и започва да чупи от хляба или от сиренето, да дъвче маслини или чушлета, изобщо да опитва от всичко, което е сложено вече на трапезата. А на това отгоре яде с ръце. Често пъти абсолютната власт довежда и най-въздържаните монарси до самозабрава и произвол.

Рицарите пристигаха полека-лека на групи, облечени в парадни доспехи; между брокатите и дантелите обаче винаги се подаваха едро плетените железни ризници и лъскавите като огледала леки брони, които само с един удар на кинжал можеха да станат на парчета. Пръв идва Орландо и сяда отдясно на императора — негов чичо; после пристигат Риналдо от Монталбано, Астолфо, Анджолино от Байон, Рикардо от Нормандия и всички останали.

На края на трапезата сяда Аджилулфо, облечен пак в своите бойни, но безупречно чисти доспехи. За какво ли идваше и той на трапезата? Какво да прави тук и той, който няма и никога не беше имал нито апетит, нито стомах, за да го напълни, нито уста, към която да поднася вилицата, нито пък гърло, което да полее с бургундско вино? И все пак той никога не отсъстваше от тези пиршества, които продължаваха с часове. А би могъл да използва тия часове много по-добре, да свърши някое и друго служебно задължение. Но и той като всички имаше право да заема място на императорската трапеза и винаги се възползваше от това право, като изпълняваше усърдно и педантично целия церемониал на пиршеството така, както изпълняваше и другите си обязаности през деня.

Приготвени са обичайните за тая войска ястия: пълнен пуяк, патица и говеждо на шиш, малки прасенца, змиорки, златни рибки. Слугите не успяват дори да сложат подносите, защото рицарите се нахвърлят, грабят с ръце, ръфат, заливат броните си, пръскат сос навсякъде. Тук бъркотията е по-голяма, отколкото в боя: преобръщат се супници, хвърчат печени пилета, а слугите дърпат блюдата от подносите, преди някой лакомник да ги е изпразнил в паницата си.

Но в оня ъгъл на трапезата, където седи Аджилулфо, всичко протича спокойно, чисто и с ред; макар че не яде, за него е нужна много повече прислуга, отколкото за всички останали сътрапезници. Докато навсякъде има разпръснати мръсни чинии и слугите не си правят труд да ги сменят, защото всеки яде където му падне, дори и върху покривката, Аджилулфо непрекъснато иска да слагат пред него нови прибори и подноси, чинии и чинийки, панички, чаши и чашчици от всички видове и големини, вилици, лъжици и ножове, които, ако не са наточени, тежко на слугите. Той е така взискателен по отношение на чистотата, че е достатъчно само някое малко петно върху чашата или прибора, за да ги върне обратно. Опитва от всичко — по малко, но от всичко; не пропуска нито едно ястие. Например отрязва си парче от печеното глиганово месо, поставя го в една чиния, соса — в друга, после нарязва месото с остър нож на съвсем тънки парченца, които нарежда едно по едно в друга чиния, полива ги със сос, докато се напоят добре, пресипва ги в трета чиния и току вика слугите, дава им да отнесат пълната чиния и иска нова, чиста. Така се занимава с часове. Пък да не говорим за пилетата, фазаните и дроздовете: обработва ги по цял час, без да ги вкуси, като само ги реже и обрязва с върха на специални ножчета, които иска да му подменят непрекъснато, докато не оголи и последната кост от най-тънките и жилави влакна. Поднасят му и вино, което непрекъснато налива, прелива и разлива в многобройните бокали, чаши и чашчици, наредени пред него; смесва едно вино с друго в бокалите и от време на време ги подава на слугите да ги отнесат и да донесат нови. Консумира и много хляб: непрекъснато прави от средата на хляба малки еднакви топчета, които нарежда в стройни редици върху покривката; кората раздробява на трохи и с тях си строи пирамиди, докато най-сетне се умори и заповядва на слугите да почистят покривката. След това започва отново.

Въпреки че е така зает, той не изпуска нишката на разговора, който се води на трапезата, и винаги се намесва в подходящия момент. За какво говорят рицарите на гощавката? Както обикновено — хвалят се.

— Трябва да кажа — заявява Орландо, — че щяхме да загубим битката при Аспрамонте, ако не бях повалил на дуел крал Аголант и не му бях взел сабята Дюрандала. Той така се бе залепил за нея, че когато му отсякох дясната ръка, пръстите останах вкопчани за дръжката на сабята и трябваше да ги разтварям с клещи.

— Не желая да те опровергавам — рече Аджилулфо, — но точността изисква да отбележа, че Дюрандала ни бе предадена от неприятелите при преговорите за примирие пет дни след битката при Аспрамонте. И наистина тя фигурира в един списък на оръжия, предадени на франкската войска според условията на договора.

— Както и да е — казва Риналдо, — но това не може и да се сравнява с Фузберта. Като минахме Пиренеите, срещнах тази ламя и аз я разцепих на две само с един удар на меча си. А вие знаете, че кожата на ламята е по-твърда и от диамант.

— Чакай — намеси се Аджилулфо, — чакай, да видим всичко поред! Преминаването на Пиренеите стана през април, а през април, както знае всеки, змейовете менят кожата си и тогава тя е мека и нежна като на новородено.

— Ех и ти, в този или в онзи ден — отвръщат рицарите, — на това или на онова място — все едно, така беше, няма защо да търсиш под вола теле.

Всички бяха отегчени. Ех тоя Аджилулфо, който винаги помни всичко и за всяко събитие се позовава на документи, дори и тогава, когато става дума за прочути подвизи, които всички са приели като верни и могат да разправят за тях от начало до край, без да са били там; а той иска да ги превърне в най-обикновени служебни случки, които следва само да се отбележат във вечерния рапорт до полковото командване.

Откакто свят светува, винаги е имало разлика между онова, което се случва на война, и това, което после се разправя; но в живота на боеца няма значение дали някои събития са станали, или не; важното е, че с личността си, със силата и последователността си той би могъл да засвидетелства, че ако нещата не са били точно така, те все пак биха могли да се случат. Но такъв като Аджилулфо нямаше с какво да подкрепи делата си, били те действителни, или не; за тях бе отбелязано само в протоколите и регистрите, ала неговото безтелесно съществувание и непрогледен мрак не можеха да дадат доказателства за подвизите му. Затова той искаше да доведе до такова състояние и другарите си — тези пияници и самохвалковци, чиито глави са натъпкани само с измислици за миналото, без да са се докосвали някога до настоящето, с легенди, за които винаги може да се намери подходящ герой.

От време на време някой от рицарите призоваваше за свидетел Карл Велики. Но императорът бе водил толкова много войни, че все ги бъркаше и дори не можеше да си спомни коя поред е тази, която сега води. Неговата задача е да обяви войната или най-много да помисли за следващата; миналите войни, така или иначе, са вече минали; и както знаете, от това, което разправят летописците и народните певци, не бива всичко да се вярва; тежко на императора, ако трябваше да стои зад тях и да ги поправя! Но когато се появи някоя неприятност, която засяга войсковия състав, военните чинове или присъждането на благороднически титли и феодални земи, тогава кралят трябва да каже своята дума. В такива случаи обаче волята на Карл Велики нямаше голямо значение; важното беше да се преценяват резултатите и доказателствата, да се зачитат законите и традициите. Затова, когато се обръщаха да го питат, той свиваше рамене, разправяше за войните изобщо или най-често се измъкваше с думите: „Кой знае! На война всичко се случва!“. На този рицар Аджилулфо от рода Гуилдиверни, който продължаваше да си прави топчета от средата на хляба и да опровергава всички разправяни истории, които, макар и предадени не съвсем точно, бяха все пак истинска слава за франкската войска, Карл Велики искаше да възложи някое неприятно поръчение; но бяха му казали, че и най-досадните задължения за него са желани доказателства за усърдие и следователно това би било безполезно.

— Не разбирам защо ти трябва да придиряш чак толкова, Аджилулфо — рече Уливиери. — Народът възвеличава славата на нашите подвизи, а това показва, че е истинска слава, въз основа на която сме придобили титлите и военните си чинове.

— Но не и за моите! — отвърна заядливо Аджилулфо. — Всяка моя титла и длъжност съм ги получил заради наистина потвърдени подвизи, подкрепени от неоспорими документи!

— Я стига се перчи, не е вярно! — рече нечий глас.

— Кой каза това? Искам сметка за думите му! — скочи Аджилулфо.

— Кротко! Успокой се! — извикаха му другите. — Ти винаги възразяваш срещу подвизите на другарите си и не можеш да забраниш да възразяват и срещу твоите…

— Аз не обиждам никого! Само уточнявам фактите, посочвам мястото, датата и някои доказателства.

— Аз го казах. И ще се изясня — заяви един млад воин, който бе скочил пребледнял.

— Бих искал да видя, Торизмондо, какво съмнително намираш в моето минало? — рече Аджилулфо на момъка, който наистина беше Торизмондо от Корнуел. — Нима можеш да оспориш например, че бях възведен в рицарско звание, защото точно преди петнадесет години спасих от насилието на двама разбойници целомъдрената дъщеря на шотландския крал, Софрония?

— Да, оспорвам го. Преди петнадесет години Софрония, дъщерята на шотландския крал, не е била целомъдрена.

Вдигна се шум от единия до другия край на трапезата. Рицарският кодекс, който тогава бе в сила, предвиждаше, че незабавно трябва да бъде възведен в рицарско звание всеки, който е спасил от сигурна опасност целомъдрието на момиче от знатен произход, но ако спасите от насилие благородна дама, която не е девица, предвиждаше се само почетна грамота и двойна заплата за три месеца.

— Как можеш да говориш така? Това е не само обида за моята рицарска чест, а и за една дама, която съм взел под закрилата на меча си!

— Твърдя го.

— Доказателства?

— Софрония е моя майка!

Рицарите извикаха смаяни. Нима младият Торизмондо не беше син на херцозите от Корнуел?

— Да, Софрония ме е родила точно преди двадесет години. Тогава тя е била на тринадесет години — обясни Торизмондо. — Ето герба на кралския двор на Шотландия — извика той, като бръкна в пазвата си и извади един медальон на златна верижка.

Карл Велики, който дотогава бе забил глава в една чиния с речни раци, прецени, че е дошъл момент да вдигне очи.

— Млади рицарю — обърна се той към момъка, придавайки на гласа си най-голям императорски авторитет, — давате ли си сметка колко тежки са вашите думи?

— Напълно — отвърна Торизмондо, — защото са по-тежки за мен, отколкото за другите.

Всички мълчаха. Торизмондо отричаше, че произхожда от корнуелските херцози, което му бе донесло рицарската титла. Обявявайки се за незаконороден, макар и син на принцеса с кралска кръв, той се изправяше пред опасността да бъде отстранен от войската.

Но още по-тежко беше положението на Аджилулфо. Преди да се натъкне на Софрония, нападната от двамата злосторници, и да спаси целомъдрието й, той беше обикновен безименен воин в бели доспехи, който обикаляше по света. Или по-точно, както скоро стана известно, той беше само празни бели доспехи без воин в тях. Неговият подвиг в защита на Софрония му бе дал право да бъде провъзгласен за рицар; понеже тогава беше свободно рицарското звание на Селимпия Читериоре, той взе това име. Приемането му на служба, наградите, военните чинове, титлите, които му бяха прибавени по-късно — всичко бе дошло все в резултат на тая случка. И ако сега се докажеше, че спасената от него Софрония не е била целомъдрена, тогава рицарското му звание отиваше по дяволите. В никакъв случай не можеше да се признае и всичко онова, което бе извършил по-късно; заличаваха се и титлите, и правата му, и всичките му длъжности ставаха не по-малко несъществуващи от самия него.

— Още като дете майка ми забременяла с мен — разказваше Торизмондо — и понеже се страхувала от гнева на родителите си, когато узнаят за положението й, тя избягала от кралския замък на Шотландия и тръгнала да скита из планините. Родила ме под открито небе, в един гъсталак. Отгледа ме до петгодишна възраст, като скитахме из полята и горите на Англия. Тези първи спомени са най-хубавото време в живота ми. Но дойде денят, в който щастието ме напусна. Спомням си добре този ден. Майка ми ме бе оставила да пазя нашата пещера, а тя бе отишла както обикновено да краде плодове из полето. Натъкнала се на двама разбойници, които искали да я изнасилят. Може би накрая щели да станат приятели, защото майка ми често се оплакваше от самотата си, ала дошли тия празни доспехи, които търсели слава, и разгонили разбойниците. Като разбрал, че майка ми е от кралски произход, той я взел под свое покровителство, отвел я в най-близкия замък — замъка на Корнуел — и я поверил на херцозите. През това време аз седях в пещерата — самотен и гладен. Майка ми признала на херцозите, че има дете, което била принудена да изостави. Тогава те изпратили слуги с факли да ме търсят. Отвели ме в замъка. За да се спаси честта на шотландската династия, с която корнуелските херцози били в роднинска връзка, те ме осиновили и признали за свой син. Животът ми беше скучен, изпълнен с принудителни задължения като живота на всички възпитаници на знатни фамилии. И не ми разрешаваха да виждам вече майка си, която стана монахиня в някакъв далечен манастир. Цяла планина от преструвки и лъжи, която ме отклони от естествения ми житейски път, тегнеше до днес над мен. Но най-сетне успях да кажа истината. Каквото и да ми се случи, сигурно ще бъде по-добро от досегашната ми съдба.

През това време на трапезата бяха поднесли сладкишите — пандишпан на разноцветни пластове, — но смайването от тия откровения на момъка беше толкова голямо, че ничия вилица не се вдигаше към занемелите уста.

— А вие какво ще ни кажете за тази история? — обърна се Карл Велики към Аджилулфо.

Всички забелязаха, че той не добави „рицарю“.

— Това са лъжи. Софрония беше девица. Заклевам се в името си и в своята чест, че тя беше неопетнена девица.

— Можете ли да го докажете?

— Ще потърся Софрония.

— Да не си мислите, че ще я намерите такава, каквато е била преди петнадесет години? — рече злобно Астолфо. — Всичко е нетрайно, и нашите железни брони дори.

— Но тя стана монахиня веднага след като я поверих на оная благочестива фамилия.

— В тия времена за петнадесет години не е останал неограбен и неразгонен нито един християнски манастир. И всяка монахиня е имала време най-малко четири-пет пъти да хвърли расото и да го надене пак…

— Така или иначе, но всяко изнасилване предполага и насилник. Ще го намеря и той ще засвидетелства точно до коя дата Софрония би могла да се смята девица.

— Разрешавам ви да тръгнете веднага, ако желаете — рече императорът. — Мисля, че сега няма нищо по-важно за вас от правото да носите титли и оръжия, което сега ви се оспорва. Ако този момък казва истината, аз не бих могъл да ви държа повече на служба, нито пък да ви зачитам за каквото и да било дори и срещу остатъка от изплатената ви заплата. — Карл Велики не можеше да сдържи прибързаното задоволство в гласа си, сякаш искаше да каже: „Видяхте ли, че намерихме начин да се отървем от тази лепка?“.

Белите доспехи сега бяха увиснали напред и се виждаше съвсем ясно, че бяха празни. От тях излизаше едва доловим глас:

— Да, кралю мой, тръгвам.

— А вие — запита Карл Велики Торизмондо — давате ли си сметка, че като се обявявате за извънбрачен син, не можете да заемате военния чин, който ви се полага по рождение? Знаете ли поне кой е баща ви? Надявате ли се, че той ще ви признае?

— Никога не ще бъда признат…

— Не говорете така. Всеки мъж в напреднала възраст прави равносметка на живота си. И аз признах всичките деца, които съм имал от наложниците, а те бяха много, та може би някое и да не е мое.

— Моят баща не е един мъж.

— А кой е? Велзевул?

— Не, сир — отвърна спокойно Торизмондо.

— Тогава кой?

Торизмондо пристъпи към средата на залата, коленичи на пода, вдигна очи към небето и рече:

— Свещеният орден на рицарите на Светия Граал.

Сред пируващите се разнесе шепот. Някои oт рицарите се прекръстиха.

— Майка ми била смело момиче — обясни Торизмондо — и винаги тичала да играе в най-гъстите гори около замъка. Един ден вдън горите срещнала рицарите на Светия Граал, които лагерували там, за да закалят духа си в пълно усамотение. Момиченцето започнало да си играе с воините и от този ден всеки път, когато можело да се отклони от родителския надзор, отивало до лагера. Но за кратко време от тези младежки игри тя забременяла.

Карл Велики се замисли за момент, после рече:

— Всеки от рицарите на Граала е дал клетва за целомъдрие и никой от тях не би могъл да те признае за син.

— И аз не бих желал това — отвърна Торизмондо. — Майка ми никога не ми е говорила само за един рицар, а ме е възпитала да почитам като баща целия свещен орден.

— Тогава — добави Карл Велики — орденът като цяло не е свързан с подобна клетва. И нищо не му пречи да бъде признат за баща на едно създание. Ако ти успееш да намериш рицарите на Светия Граал и ги накараш да те признаят за син на целия орден, твоите права на воин, като се имат предвид прерогативите на ордена, няма да бъдат по-различни от тия, които имаше като син на благородна фамилия.

— Готов съм да го сторя — заяви Торизмондо.

Тази вечер в лагера на франките беше вечер на изпращания. Аджилулфо приготви грижливо снаряжението и коня си, а оръженосецът Гурдулу грабна наслуки каквото му попадне — конски покривала, чесала, гърнета — и ги уви във вързоп, който постави на седлото; вързопът му пречеше да вижда и затова той тръгна в обратна на господаря си посока, впусна се в галоп й изпогуби по пътя всичко.

Никой от рицарите не бе дошъл да изпрати Аджилулфо; събраха се само бедни коняри, слуги от конюшнята и ковачи, които не правеха разлика между хората и бяха разбрали, че макар и най-неприятен от всички военачалници, той беше и най-нещастният. Рицарите не дойдоха, като казаха, че не са известени точно кога ще тръгне; пък и нямаше нужда да се извиняват: след като напусна пиршеството, Аджилулфо не бе продумал с никого. Около заминаването му нямаше особени разисквания — преразпределиха задълженията си, така че никоя от неговите длъжности да не остане свободна, и сякаш по взаимно съгласие престанаха да говорят повече за отсъствието на несъществуващия рицар.

Единствена Брадаманте бе развълнувана, дори разстроена. Тя изтича в шатрата си и повика гувернантки, миячки, прислуга.

— Бързо! Бързо! Бързо! — крещеше тя и мяташе из въздуха дрехи, ризници, копия, украшения, но не така, както правеше обикновено, когато се събличаше или се разгневеше, а за да подреди, да преброи всичко, каквото има, и да тръгне. — Пригответе ми всичко! Тръгвам, тръгвам, няма да остана тук нито миг повече! Той си отиде, единственият, за когото тази войска имаше смисъл, единственият, който можеше да даде смисъл на моя живот, на моите сражения! И какво остава тук сега? Сбирщина от пияници и насилници, заедно с мен, и животът тук ще бъде само търкаляне из леглата и сеч по полето. А той единствен знаеше тайната, реда и законите на живота и небитието!

Докато говореше така, тя надяваше една по една частите на походните си доспехи, а отгоре върза зеленото наметало. Скоро беше готова и се метна на седлото, прилична на мъж, но запазила оная горда осанка, която прави мъжествените жени по-женствени; пришпори коня си и се впусна в галоп, като преобръщаше заграждения, шатри, колички на амбулантни търговци — всичко, каквото се изпречеше на пътя й. Скоро изчезна в облак прах.

Този облак прах видя Рамбалдо, който обикаляше да я търси, и извика:

— Къде отиваш, къде отиваш, Брадаманте? Ето, аз съм тук, дошъл съм за теб, а ти заминаваш!

В тона му прозвуча силно възмущение като у влюбен, който иска да каже: „Аз съм тук, млад, изпълнен с любов, нима моята любов не й харесва, какво иска тя, че не ме приема, не ме обича, какво повече иска от това, което чувствам, че мога и трябва да й дам?“. Той бе вбесен и не си даваше сметка, че любовта му към нея бе до известна степен и самолюбие, самолюбие на влюбен не само в нея, но и в мисълта за това, което можеха да бъдат те двамата, а не бяха. Рамбалдо се затича разярен към шатрата си, приготви коня, оръжията, дисагите — тръгваше и той. Тръгваше, защото можеше да воюва добре само тогава, когато между върховете на пиките съзираше женствените й устни и всичко — раните, прахът, миризмата на конете — носеше дъха на нейната усмивка.

Тази вечер тръгваше и Торизмондо, и той натъжен, но изпълнен с надежди. Той искаше да намери гората, влажната тъмна гора от своето детство, да намери майка си и отлитналите дни, прекарани в пещерата; да намери чистото братство на бащите си, които бдяха въоръжени край огньовете на своя скрит лагер, седяха мълчаливи, облечени в бяло, там, вдън гората, където клоните на дърветата слизаха до папратите и от знойната земя никнеха гъби, които никога не виждаха слънце.

Когато му известиха за всички тези неочаквани заминавания, Карл Велики се надигна от трапезата и се отправи, олюлявайки се, към своите кралски шатри. Той се сети за ония времена, когато Астолфо, Риналдо, Гуидон Селваджо и Орландо се впускаха в подвизи, възпявани по-късно от поетите. А сега тия ветерани не се помръдваха оттук дотам и изпълняваха само най-обикновените си служебни задължения.

— Нека да вървят, млади са! Нека да действат! — рече Карл Велики с тон, присъщ за деловите хора, които знаят, че движението е хубаво нещо; ала същевременно той изпитваше и огорчението на старците, които повече могат да тъгуват за изгубените минали неща, отколкото да се радват на настъпващите нови.

VIII

Е, книжке моя, настъпи вечер и ето че започнах да пиша по-бързо. Откъм реката вече не се чува врява, а само грохотът на водопада; покрай прозореца ми прелитат мълчаливо прилепи, някъде пролайва куче, човешки глас отеква откъм сеновалите. Може би не е зле, че майката игуменка ми избра това покаяние: понякога усещам как перото ми се плъзга по листа, сякаш пише самӝ, и аз тичам след него. Ние тичаме към истината — аз и моето перо; истината, която винаги очаквам, че ще изскочи пред мен от белия лист, истината, която ще достигна едва тогава, когато съумея чрез перото си да погреба скуката, незадоволството и ненавистта, които съм затворена да изкупвам тук.

Но аз бързо се разсейвам: достатъчно е да чуя, че дращи мишка (таванът на манастира е пълен с мишки) или вятърът да затръшне прозореца, и веднага скачам да го отворя пак, достатъчно е да стигна до края или началото на някой епизод от тази история или дори само до нов ред и перото ми става сякаш тежко като греда, а устремът към истината — неуверен.

Сега трябва да опиша земите, които пропътуваха Аджилулфо и неговият оръженосец; тук, на тази бяла страница, трябва да поставя прашен друм, река и мост. Ето Аджилулфо на своя кон-вихрогон: так-так-так-так; рицарят без тяло не тежи много и конят може да измине хиляди мили, без да се измори, пък и господарят му е неуморен. Сега по моста се чува тежък тропот: тум-тум-тум-тум. Това е Гурдулу, който се е вкопчил за шията на коня си и главите им са така близко, че не се знае дали конят мисли с главата на оръженосеца, или оръженосецът — с главата на коня. Върху листа слагам една права, тук-там начупена линия — това е маршрутът на Аджилулфо. Другата линия, криволичеща напред и назад, е пътят на Гурдулу. Щом види някоя пеперуда да лети, Гурдулу веднага тласва коня си след нея и вече мисли, че е яхнал не коня, а пеперудата, отбива се от пътя и се рее из ливадите. През това време Аджилулфо препуска право напред и следва своя път. Понякога, когато се отклони, Гурдулу попада на невидими преки пътеки или пък самият кон си избира пътека, понеже ездачът не го води, и след дълги обиколки скитникът се озовава отново на друма редом с господаря си.

Тук, на брега на реката, ще означа една мелница. Аджилулфо се спира да пита за пътя. Мелничарката му отвръща любезно и го кани с вино и хляб, но той отказва. Приема да вземе само овес за коня. Пътят е прашен, опален от слънцето и добрите мелничари се учудват, че рицарят не е жаден.

Когато той отминава, пристига с грохот Гурдулу, сякаш галопира цял полк.

— Да сте виждали моя господар?

— А кой е твоят господар?

— Един рицар… не, един кон…

— Ти си на служба при кон?

— Не… моят кон е на служба при друг кон.

— А кой язди на тоя кон?

— Ех, не се знае.

— А кой язди на твоя кон?

— Питайте него!

— И ти ли не искаш нито да ядеш, нито да пиеш?

— Да, да! Ще хапна! Ще пийна! — преглъща той.

Този град, който отбелязвам сега, е обграден със стени. Аджилулфо трябва да мине през него. Стражите при вратата искат той да открие лицето си; имат заповед да не пускат никого със закрито лице, защото би могъл да бъде свирепият разбойник, който вилнее наоколо. Аджилулфо отказва да стори това, вади оръжие срещу стражите, преминава насила и побягва.

Освен града трябва да опиша и една гора. Аджилулфо прекосява гората надлъж и нашир, докато открие ужасния разбойник. Обезоръжава го, оковава го във вериги и го завлича пред стражите, които не го пускаха да мине.

— Ето ви окован тоя, от когото много се страхувахте!

— О, бъди благословен, бели рицарю! Но кажи ни, кой си ти и защо не вдигаш забралото на шлема си?

— Моето име е крайната цел на пътуването ми — казва Аджилулфо и изчезва.

В града едни разправят, че това бил архангел, а други казват, че е дух от чистилището.

— Конят му летеше, сякаш нямаше човек на седлото — добавя някой.

В края на гората има друг път, който също води към града. По тоя път минава Брадаманте.

— Търся един рицар в бели доспехи. Знам, че е тук — заявява тя на хората от града.

— Но него го няма — отвръщат те.

— Щом го няма, значи е той.

— Тогава върви да го търсиш. Побягна оттук.

— Видяхте ли го наистина? Бели доспехи, в които сякаш има човек…

— А какво друго има, ако не човек?

— Един, който е нещо повече от всеки човек!

— Ама че дяволски работи са вашите! — казва един старец. — И ти дяволуваш, рицарю с меден глас!

Брадаманте пришпорва коня и литва нататък.

След малко на градския площад пристига Рамбалдо и спира коня си.

— Виждали ли сте да минава един рицар?

— Какъв? Минаха вече двама и ти си третият.

— Този, който тича след първия.

— Вярно ли е, че единият не е човек?

— Вторият е жена.

— А първият?

— Нищо не е.

— А ти?

— Аз? Аз… съм мъж.

— Слава богу!

Аджилулфо яздеше, следван от Гурдулу. Сред пътя изтича една млада жена с разпуснати коси и разкъсани дрехи и падна на колене. Аджилулфо спря коня си.

— Помощ, благородни рицарю — извика тя, — на половин миля оттук глутница свирепи мечки са обсадили замъка на моята господарка, благородната вдовица Присцила. В замъка живеем само няколко беззащитни жени. Никой не може вече нито да влезе, нито да излезе оттам. Мене ме спуснаха с едно въже през зъберите на крепостта и като по чудо се отървах от лапите на тези зверове. Хайде, рицарю, ела да ни освободиш!

— Моят меч е винаги в услуга на вдовици и беззащитни същества — отвърна Аджилулфо. — Гурдулу, вземи на седлото си тая мома, която ще ни отведе до замъка на господарката си.

Тръгнаха по една стръмна пътека. Напред яздеше оръженосецът, но той дори не гледаше пътя; розовите гърди на жената, която бе седнала в прегръдките му, преливаха от разкъсаната дреха и Гурдулу чувстваше, че му призлява. Младата жена се бе извърнала да гледа Аджилулфо.

— Каква благородна осанка има твоят господар! — рече тя.

— Аха, аха — отвърна Гурдулу, протягайки ръка към топлата й гръд.

— Той е така горд и уверен във всяка своя дума, във всеки жест… — продължаваше жената, впила поглед в Аджилулфо.

— Аха — мучеше Гурдулу и като стегна юздите за китките си, опита се да провери с две ръце как може едно тяло да бъде толкова яко и същевременно толкова нежно.

— А гласът му — разправяше жената — остър, металически…

От устата на Гурдулу излизаше само неясно мучене, защото сега той бе забил глава в рамото на момата и чезнеше в нейното ухание.

— Кой знае колко щастлива ще бъде господарката ми, че тъкмо той ще я избави от мечките… О, как й завиждам!.. Защо не продумваш? Не виждаш ли, че се отбиваме от пътя? Какво ти става, оръженосецо, обърка ли се?

При един завой на пътеката някакъв отшелник протягаше паничката си за милостиня. Аджилулфо, който по правило даваше на всеки срещнат просяк милостиня не повече от три солдо[160], спря коня си и бръкна в кесията си.

— Бъдете благословен, рицарю — рече отшелникът, като прибираше монетите в джоба си; после направи знак на Аджилулфо да се наведе, за да му прошепне нещо на ухото. — Ще ви се отплатя веднага! Казвам ви, пазете се от вдовицата Присцила! Историята с мечките е клопка: тя самата ги отглежда, а после кара най-храбрите рицари, които минават по този друм, да я избавят. Привлича рицарите в замъка, за да задоволява ненаситната си похот.

— Сигурно е така, както казваш, братко — отвърна Аджилулфо, — но аз съм рицар и ще бъде неучтиво, ако не отвърна на горещата молба за помощ на една плачеща жена.

— Не се ли боите от огъня на сладострастието?

Аджилулфо беше смутен.

— Ех, ще видим…

— Знаете ли какво остава от всеки рицар, който е бил в тоя замък?

— Какво?

— Ето, пред очите ви е. И аз бях рицар, и аз спасих Присцила от мечките и ето какво съм сега.

Наистина той беше в окаяно състояние.

— Ще имам предвид твоя опит, братко, но аз ще посрещна смело изпитанието — отвърна Аджилулфо, пришпори коня си и настигна Гурдулу и момата.

— Не разбирам какво толкова намират да брътвят тези отшелници — рече момата на рицаря. — От никое монашеско братство, нито пък от миряни могат да се чуят толкова клюки и клевети както от тях…

— Много ли са отшелниците наоколо?

— Пълно е. И непрекъснато прииждат нови…

— Аз няма да бъда от тях — заяви Аджилулфо. — Да побързаме!

— Чувам рева на мечките! — извика момичето. — Страх ме е! Помогнете ми да сляза и да се скрия зад тия храсти.

Аджилулфо се втурна и се озова на поляната пред замъка.

Наоколо е почерняло от мечки. Щом забелязват коня и конника, те се озъбват и се притискат една до друга, за да му преградят пътя. Аджилулфо ги напада с копието си. Едни промушва, други зашеметява, а трети прегазва с коня. Пристига и Гурдулу на своя кон и гони мечките с копието си. За десетина минути те просват като килими много мечки на земята, а другите бягат да се скрият вдън гора.

Вратите на замъка се отварят.

— Благородни рицарю, ще мога ли с гостоприемството си да ви се отплатя за това, което ви дължа. — На прага се бе появила Присцила, заобиколена от своите придворни дами и прислужнички. Сред тях беше и момата, която бе довела двамата дотук; неизвестно как тя бе стигнала в замъка и вече бе облечена не в предишните скъсани дрехи, а в чиста, хубава рокля.

Аджилулфо, следван от Гурдулу, влезе в замъка. Вдовицата Присцила беше не много висока, не много пълна, но твърде съблазнителна; гърдите й не бяха големи, но добре разголени, черните й очи трепкаха загадъчно, изобщо бе жена, която имаше какво да ти каже. Тя бе застанала доволна пред белите доспехи на Аджилулфо. Рицарят беше сдържан и плах.

— Рицарю Аджилулфо Емо Бертрандино от рода Гуилдиверни, аз вече знам вашето име и знам добре кой сте и кой не сте — заяви Присцила.

При тази вест Аджилулфо сякаш се освободи от стеснението си и застана гордо. Все пак той коленичи, рече:

— Ваш покорен слуга — и веднага стана.

— Слушала съм да се говори много за вас — продължи Присцила — и отдавна имах горещо желание да ви срещна. Какво чудо ви доведе по тези далечни друми?

— Тръгнал съм да намеря, преди още да е много късно, една девственост от преди петнадесет години…

— Не съм чувала досега за рицарски подвиг с такава неясна цел. Но след като са минали вече петнадесет години, няма да ми е съвестно да ви забавя още една нощ като гост в моя замък — рече Присцила и тръгна редом с него.

Другите жени стояха и го следяха с поглед, докато изчезна с владетелката на замъка в безкрайните зали. Тогава те обърнаха очи към Гурдулу.

— Я какъв як коняр! — извикаха те, пляскайки с ръце. А той стоеше пред тях като дръвник и се почесваше. — Жалко, че има бълхи и много вони! Хайде, бързо да го изкъпем!

Те го отведоха в своите покои и го съблякоха гол.

Присцила бе поканила Аджилулфо пред една трапеза, приготвена за двама.

— Познавам обичайната ви въздържаност, рицарю — каза му тя, — но не знам отгде да започна гостоприемството си, затова ви каня на тази трапеза. Разбира се, моята признателност няма да спре дотук — добави лукаво тя.

Аджилулфо й поблагодари, седна срещу нея, разтри между пръстите си някоя и друга троха хляб, после се изкашля и започна да говори за това, за онова.

— Наистина необикновени и опасни неща предопределят, сеньора, съдбата на един странстващ рицар. Те могат без друго да се групират на няколко вида. Първо…

Той започна да разправя любезно, прецизно и осведомено, като от време на време издаваше изключителната си педантичност, но тутакси се поправяше и непринудено минаваше на друга тема, примесвайки сериозния разказ с някои духовити и винаги удачни шеги. Преценките му за нещата и хората, нито особено положителни, нито пък подчертано отрицателни, бяха винаги достъпни за събеседницата му и това я улесняваше да каже и тя своето мнение, насърчена от вежливите му въпроси.

— О, какъв приятен събеседник! — възкликваше Присцила с наслада.

Внезапно, така както бе започнал да говори, Аджилулфо потъна в мълчание.

— Време е да започнат песните — извика Присцила и плесна с ръце.

В залата влязоха свирачките на лютня. Една от тях поде песента, която казва: „Еднорогът ще откъсне розата“; а после другата: „Jasmin, veuillez embellir le beu coussin“[161].

Сега Аджилулфо похвали музиката и гласовете на певиците.

Няколко девойки влизат с танц. Те са облечени в леки туники, а в косите си имат венци. Аджилулфо почуква с железните си ръкавици върху масата в ритъма на танца.

Не по-малко празнични бяха и танците в другото крило на замъка — в покоите на дамите от свитата. Полуоблечени, младите жени играеха на топка и искаха да накарат и Гурдулу да участва в забавлението им. Оръженосецът, облечен също в туника, която дамите му бяха дали, вместо да стои на мястото си и да чака да му подхвърлят топката, тичаше след нея и се мъчеше да я овладее на всяка цена, после се строполясваше върху някоя от дамите и в тази весела борба той често си правеше други сметки и се търкулваше заедно с жената по меките постели, разстлани наоколо.

— О, какво правиш? Не, не, магаре! Ах, гледайте го какво ми прави! Не, искам да играя на топка! Ох, ох — чуваше се глас.

Гурдулу вече не можеше да разбере нищо. След топлата баня, сред парфюмите и тези бели и розови тела той имаше сега едно-единствено желание — да потъне в общото ухание.

— Ай, ай, ето го, пак дойде, майчице! Я слушай, почакай, ах, ах, ах…

Другите продължаваха да играят на топка, сякаш не виждаха нищо; шегуваха се, смееха се и пееха: „Ей там, ей там лети луната нависоко…“.

Момичето, което Гурдулу повличаше, след един силен, продължителен вик се връщаше отново при другарките си, малко поруменяло и замаяно, и пак започваше играта.

— Тук, тук, подай на мен!

Не след дълго Гурдулу се стоварваше върху друга дама.

— Махни се, къш, къш, какъв нахалник, какъв насилник! Не, боли, ох, стига… — и се отпускаше под тежестта му.

Някои дами и девойки, които не участваха в игрите, седяха на скамейките и разговаряха.

— Защо Филомена ревнуваше от Клара, но… — разправяше някоя и изведнъж усещаше, че Гурдулу я сграбчва през кръста. — У, как ме изплаши!.. Та казвам ви, но изглежда, че Вилхелм ходеше с Еуфемия… Къде ме носиш? — Гурдулу я бе метнал на рамото си. — Разбрахте ли? Оная глупачка през това време от ревност… — продължаваше да бърбори и да ръкомаха дамата, увиснала върху рамото на Гурдулу, и изчезваше.

След малко тя се връщаше, пламнала, с разкъсана лента на туниката, и отново почваше да бъбри непрекъснато:

— Точно така е, слушайте мене, Филомена направи скандал на Клара, а той…

Танцьорките и свирачките се оттеглиха от залата за пиршества. Аджилулфо се впусна да изброява пред владетелката на замъка всички ония композиции, които музикантите на император Карл Велики изпълнявали най-често.

— Небето помрачнява — забеляза Присцила.

— Вече е нощ, късна нощ — добави Аджилулфо.

— Стаята, която съм ви определила…

— Благодаря. Чувате ли славея в градината?

— Стаята, която съм ви определила… е моята…

— Вашето гостоприемство е много любезно… Славеят пее от този дъб. Да отидем до прозореца.

Той стана, протегна й желязната си ръка и пристъпи към прозореца. Трелите на славея предизвикаха у него изблик на множество митологични и поетични сравнения.

Ала Присцила го прекъсна рязко:

— Изобщо славеят пее за любов, а ние…

— Ах, любовта! — сепна се Аджилулфо и гласът му прозвуча така рязко, че Присцила се изплаши.

Той неочаквано се впусна да развива цял трактат върху любовната страст. Присцила се разнежи, отпусна се на ръката му и го подтикна към една спалня, цялата заета от голямо легло с балдахин.

— Тъй като древните хора смятали любовта за бог… — продължаваше Аджилулфо неспирно.

Присцила затвори вратата и преобърна два пъти ключа; после се приближи към него, склони глава върху бронята му и рече:

— Студено ми е, камината е угаснала…

— По въпроса дали е по-добре да се любиш в студена или затоплена стая — рече Аджилулфо — древните хора са на различни мнения. Но съветът на повечето е…

— О, вие знаете всичко за любовта… — шепнеше Присцила.

— Съветът на повечето, при все че изключват задушните помещения, е в полза на естествената топлина.

— Да повикам ли прислужничките да запалят огъня?

— Аз ще го запаля сам.

Той изследва най-обстойно натрупаните в камината дърва, определи кои горят по-добре и изброи всички начини за палене на огън на открито или на закрито.

Присцила го прекъсна с въздишка. Аджилулфо сякаш си даде сметка, че тия нови обяснения могат да разпръснат любовния трепет, който се бе породил, и бързо започна да украсява разказа си за огъня със сравнения и намеци за пламъка на чувствата и страстта.

Сега Присцила, която се усмихваше с премрежени очи, протегна ръце към огъня, който започваше да се разгаря, и каза:

— Каква живителна топлина!.. Сигурно ще е много приятно да я усещаме, легнали в постелите.

Намекът за леглото подсказа на Аджилулфо редица нови обяснения: според него трудното изкуство да се приготвя легло е непознато на френската прислуга и в най-богатите замъци се виждат само зле постлани чаршафи.

— О, не, кажете ми, и моето легло ли намирате такова?… — запита вдовицата.

— Разбира се, вашето легло е легло на царица, по-изящно от всяко друго по цялата императорска земя. Но позволете ми, аз, който желая да ви гледам заобиколена само от неща, във всичко достойни за вашата личност, да се отнеса критично към тази гънка например…

— Ах, тази гънка! — възкликна Присцила, и тя вече обзета от страстното желание за съвършенство, което измъчваше Аджилулфо.

Разхвърляха леглото, като вдигнаха постелките една по една; откриха, че тук-там има грапавини, и обвиниха прислугата, задето на някои места бе изпънала много покривките, а на други отпуснала краищата; цялото това изследване сякаш беше ту пронизваща болка, ту извисяване към небесата.

След като разхвърляха леглото чак до сламеника, Аджилулфо започна да го подрежда според правилата. Тази работа изисква майсторство и досетливост, не бива да се поставя наслуки нищо. Той обясняваше многословно на вдовицата всички тия похвати, но все имаше нещо, което не му харесваше, и тогава започваше пак отначало.

Откъм другите крила на замъка отекна вик — или по-скоро някакво мучене, неудържим рев.

— Какво става? — подскочи Присцила.

— Нищо, това е гласът на моя оръженосец — отвърна Аджилулфо.

Към този вик се прибавиха други по-силни крясъци — сякаш въздишки до небето.

— А сега това пък какво ли е? — запита се Аджилулфо.

— О, това са момичетата — рече Присцила, — играят си, ех, младост!

Те продължиха да оправят леглото, като от време на време даваха ухо на нощните шумове.

— Гурдулу вика…

— Каква врява вдигат тези жени!..

— Славеят пее…

— Свири щурец…

Сега леглото беше приготвено безупречно. Аджилулфо се обърна към вдовицата. Тя беше гола: дрехите й невинно се бяха свлекли на пода.

— На голите дами се препоръчва — заяви Аджилулфо, — като най-висше удоволствие, да се притиснат в обятията на воин в бойни доспехи.

— Браво! На мен ли ги разправяш тия? Аз да не съм вчерашна! — извика Присцила, скочи и се хвърли върху Аджилулфо, като обви крака и ръце около бронята му.

Тя се потруди да опита всички начини, по които може да се прегръщат доспехи, а после отмаляла се пъхна в леглото.

Аджилулфо коленичи до главата й.

— Косите — рече той.

Присцила се бе съблякла, без да разплете високата прическа на черната си грива. Аджилулфо започна да обяснява каква роля играе разпуснатата коса в порива на чувствата.

— Да опитаме!

С уверени и деликатни движения на железните си ръце той развали бавно кулата от плитки на главата й и разпусна косите й по раменете и гърдите.

— Обаче — добави той — сигурно е по-хитър оня, който предпочита дама с голо тяло и изящно причесана коса, украсена с воали и диадеми.

— Тогава да опитаме и това?

— Аз ще ви среша. — Той започна да я реши и показа цялото си майсторство да сплита плитки, да ги навива и да ги забожда на главата с фуркети. Направи й разкошна грациозна прическа с воали. Така измина цял час, ала когато й поднесе огледало, Присцила се смая — никога не беше се виждала толкова хубава.

Тя го покани да легне до нея.

— Разправят, че Клеопатра всяка нощ сънувала, че в леглото й има воин в доспехи — рече той.

— Не съм опитвала никога досега — призна му тя. — Всички си ги свалят преди това.

— Ех, сега ще опитате — добави Аджилулфо и полека, без да мачка чаршафите, в пълно бойно снаряжение, се изпъна скромно в леглото като в гробница.

— Няма ли да си откачите поне меча от колана?

— Любовната страст не познава средни пътища.

Присцила затвори очи, изпаднала в екстаз. Аджилулфо се надигна на лакът.

— Огънят пуши. Ще стана да видя защо камината не тегли.

Луната грееше в прозореца. Като се връщаше към леглото, Аджилулфо се спря изведнъж.

— Сеньора, да отидем на кулите и да се полюбуваме на късната лунна светлина!

Той я обви в наметалото си. Изкачиха се прегърнати на кулата. Луната посребряваше гората. Чуваше се писък на сова. Някои прозорци на замъка още светеха и оттам долитаха от време на време викове, смехове или стонове, или пък ревът на оръженосеца.

— Цялата природа е любов…

Върнаха се пак в спалнята. Камината беше почти угаснала. Приклекнаха да духат жарта. Розовите колене на Присцила се допираха до неговите метални наколенници и помежду им избликваше нова, още по-непринудена близост.

Когато Присцила се пъхна отново в леглото, първите утринни зари докосваха прозореца.

— Нищо не може да преобрази лицето на една жена така както първите лъчи на зората — рече Аджилулфо.

Но за да бъде добре озарено лицето на Присцила, той трябваше да премести леглото с балдахина.

— Как изглеждам? — запита вдовицата.

— Прекрасна сте.

Присцила бе щастлива. Ала слънцето се изкачваше бързо по небосвода и за да следва лъчите му, Аджилулфо трябваше непрекъснато да мести леглото.

— Зазори се вече — рече той. Гласът му беше променен. — Моят рицарски дълг изисква по това време да тръгна на път.

— Нима тъкмо сега! — изхленчи Присцила.

— Съжалявам, благородна сеньора, но имам много по-трудна задача.

— О, беше така хубаво!..

Аджилулфо коленичи,

— Благословете ме, Присцила!

Той се изправи отново и повика оръженосеца си. Обиколи целия замък и най-сетне го намери изтощен, заспал като мъртъв в някакъв кучкарник.

— Бързо, на седлото!

Но трябваше сам да го натовари на коня.

Слънцето продължава своя възход и огрява два силуета на конници, които се очертават върху позлатата на горските листа: оръженосецът виси на седлото като чувал, а рицарят, изправен, стърчи като сянка на тънка топола.

Около Присцила бяха дотърчали всички придворни дами и прислужнички.

— Как мина, господарке, как мина?

— О, ако знаехте само! Такъв мъж, такъв мъж…

— Но кажете, разправете, как беше?

— Какъв мъж!.. Какъв мъж!.. Цяла нощ, без прекъсване, това бе рай…

— Ама какво направи? Кажете, какво направи?

— Как да ви кажа? О, всичко беше хубаво, много хубаво!..

— Но след като той е такъв? И все пак… вие казвате…

— Сега не бих могла да ви обясня как… Има толкова неща… А вие, с оня оръженосец?…

— Ах! Нищо, аз нищо не зная! — отвръща някоя и се обръща към друга. — Но ти, може би ти… Не, не, или ти… Не си спомням вече…

— Как може, мили мои, та аз ви чувах какво правите!..

— Кой го знае, горкия, аз не си спомням!..

— Нито пък аз! А може би ти?

— Как аз? Господарке, разкажете ни за него, за рицаря! Как се държа Аджилулфо?

— Ех, Аджилулфо!

IX

Аз, която пиша тази книга, като проследявам нечетливите ръкописи на една стара хроника, едва сега си давам сметка, че съм изписала много, много страници, а съм още в началото на цялата история; сега започва истинското развитие на събитията, тоест изпълнените с приключения пътешествия на Аджилулфо и неговия оръженосец, за да открият доказателство за целомъдрието на Софрония, които се преплитат с пътешествията на преследващата го Брадаманте, преследвана от влюбения Рамбалдо, и пътешествията на Торизмондо, който търси рицарите на Светия Граал. Но тази нишка на сюжета, вместо да се плъзга бързо между пръстите ми, ето че се отпуска, сплита се и като си помисля само още колко маршрути, препятствия, преследвания, заблуждения, дуели и турнири трябва да описвам, чувствам, че се обърквам. Моята работа на манастирска писарка, моето усърдно покаяние, при което трябва да търся подходящи думи и да обмислям истинската същност на нещата, дотолкова са ме променили, че това, което простолюдието — пък и аз самата — досега сме смятали за най-забавно, тоест заплетените приключения, представляващи същността на всеки рицарски роман, сега ми се струват излишно украшение, грозен орнамент, най-неприятната част от дневното ми задание.

Бих искала да препускам по страниците, да разказвам бързо, да изпълвам всяка страница с истории за битки и дуели, които биха стигнали за цяла поема, но щом се спра да препрочитам, забелязвам, че перото ми не е оставило никакъв знак върху листа и страниците са празни.

За да опиша всичко, както искам, трябва тази бяла страница да е осеяна с червеникави скали, да се разстелят на нея ситен пясък и камънак, да обрасте с бодлива хвойнова растителност. По средата, където се вие неутъпкана пътека, ще накарам да мине Аджилулфо, изправен на седлото, готов за бой. Но освен скалиста местност тази страница същевременно трябва да представлява и свъсено небе, което да е надвиснало толкова ниско, че да остава място само колкото да прелети черно ято грачещи врани. С перото си трябва да гравирам така леко и ситно листа, че да означа на полянката и следите на една пепелянка, скрита в тревата, а през хвойновия пущинак да премине заек, който сега излиза на открито, спира се, души наоколо с късите си мустачки и бързо изчезва.

По гладката страница всичко се движи незабележимо, без нищо да се променя по повърхността й, както впрочем това става и по набръчканата земна кора, където всичко се движи и нищо не се променя, защото съществува само безкрайно пространство от една и съща материя, подобно на листа, върху който пиша; пространство, което се свива, сгъстява се в различни форми, състояния и цветове, но все пак може да се изобрази с всичките си планини, гори и хълмове върху гладка като черупка на костенурка повърхност. Понякога тази жива природа от космати, пернати и влечуги като че ли се движи или пък съотношенията между различните форми, разпределени по това пространство от еднаква материя, се променят, а всъщност нищо дори не се помества. Може да се каже, че единствен, който се движи тук, е Аджилулфо; но не неговият кон, неговите доспехи, а онази самотна, нетърпелива, загрижена за себе си същност, която пътува на коня вътре в доспехите. Наоколо му от клоните падат пиниеви шишарки, потоците се провират между камъните, рибките плуват в потоците, гъсениците гризат листата, костенурките влачат коравия си корем по земята, но това е само една илюзия за движение, едно непрекъснато обръщане и преобръщане като водата на вълните. И в тази вълна се обръща и преобръща Гурдулу — пленник на играта на нещата, замесен в едно и също тесто заедно с пиниите, рибите, гъсениците, камъните и листата, — истински струпей върху кората на света.

Колко по-трудно ми е да отбележа върху тази хартия пътя на Брадаманте или на Рамбалдо, или на мрачния Торизмондо! Върху равната повърхност трябва да се появи една лека следа, каквато се получава, ако се драска отдолу листът с карфица — тази следа трябва да носи отпечатъка и заряда на основния състав на света. В това е може би смисълът, красотата и мъката, истинското стълкновение и движение.

Но как бих могла да продължавам тази история, ако мачкам така белите листове, ако дълбая в тях долини и пропасти, ако правя гънки и драскотини, разчитайки сред всичко това пътешествията на рицарите? Не е ли по-добре да си помогна в разказа, като нарисувам една карта, на която да поставя любимата Франция, гордия Бретан, канала към Англия, изпълнен с черни вълни, а там горе високата Шотландия, тук долу пък стръмните Пиренеи и Испания, още в ръцете на неверниците, и Африка — родината на змиите. После със стрелки, кръстчета и числа бих могла да означа пътя на тоя или оня герой. Ето че вече мога да прекарам бързо една линия с няколко извивки и да стоваря Аджилулфо на английския бряг, да го насоча към манастира, където преди петнадесет години се е оттеглила Софрония.

Той пристига, но манастирът е вече куп развалини.

— Много късно идвате, благородни рицарю — казва един старец, — нашите долини още отекват от виковете на тези нещастници. Сарацински пирати слязоха на брега, ограбиха неотдавна манастира, отведоха всички монахини и запалиха крепостта.

— Отведоха ли ги? Къде?

— В Мароко, да ги продават като робини, сеньор.

— Между тия сестри имаше ли една Софрония, която в мирския живот бе дъщеря на шотландския крал?

— Аха, искате да кажете, сестра Палмира! Дали беше и тя? Първо нея вдигнаха на рамо тия похитители! Макар че не беше вече млада, все още си я биваше. Спомням си я като сега как крещеше, горката, когато тези мръсни мутри я влачеха.

— Вие присъствахте ли на опустошението?

— Разбира се, ние от селото, както знаете, винаги идваме насам.

— И не се ли притекохте на помощ?

— На кого? Ех, сеньор, какво искате, всичко стана изведнъж… пък ние нямаме нито водачи, нито опит… Решихме, че като не можем да помогнем, по-добре да си стоим настрана.

— А кажете ми, тази Софрония в манастира благочестив живот ли водеше?

— В сегашните времена има всякакви монахини, ала сестра Палмира беше най-благочестива, най-целомъдрена в цялата епархия.

— Бързо, Гурдулу, да вървим на пристанището и да отплуваме за Мароко.

Всичко това, което сега отбелязвам с вълнообразни линии, е морето, по-точно — океанът. Ето че нарисувах и кораба, с който пътува Аджилулфо, а по-нататък изобразявам един огромен кит с надпис за ориентиране: „Море. Океан“. Тази стрелка показва пътя на кораба. Мога да сложа още една стрелка, която да показва пътя на кита. Стой! Срещат се! Следователно точно на това място в океана ще стане сблъскването на кита с кораба; и тъй като съм нарисувала кита по-голям, то корабът ще пострада.

Сега поставям множество стрелки, кръстосващи се по всички посоки, за да означа, че на това място е станала жестока борба между кита и кораба. Аджилулфо се бие срещу кита като срещу равен и забива копието си в тялото му. Облива го струя отвратителна китова мас, която аз изобразявам с тези дъгообразни раздалечаващи се линии. Гурдулу скача върху кита и забравя за кораба. Китът плясва с опашка и корабът се преобръща. С Аджилулфо, който е в своите железни доспехи, не може да се случи друго, освен да потъне на дъното. Но преди още вълните да го потопят съвсем, той извиква на оръженосеца си:

— Ще се намерим в Мароко! Аз тръгвам пеша.

Наистина, след като потъва много мили надолу, Аджилулфо стъпва върху пясъка на морското дъно и тръгва с бързи крачки. Често среща морски чудовища и се отбранява с меча си. Вие сами знаете кое е най-неприятно за едни доспехи, потънали в морето — ръждата. Но тъй като белите доспехи на рицаря са опръскани от главата до петите с китова мас, сега отгоре им има мазен слой, който ги предпазва,

Сега рисувам в океана една морска костенурка. Гурдулу е нагълтал цяла пинта[162] солена вода, докато разбере, че не морето трябва да бъде в него, а той в морето, и най-сетне се е метнал върху една голяма морска костенурка. Той ту се оставя костенурката да го влачи, ту се мъчи с пляскане и мушкане да я направлява и тъй се приближава до бреговете на Африка. Но тук се заплита в една мрежа на сарацински рибари.

Когато рибарите изтеглят мрежите на борда, виждат сред подскачащите червеноперки един човек със зеленясали дрехи, покрити с водорасли.

— Човек-риба! Човек-риба! — викат те.

— Какъв ти човек-риба! Това е Гуди Юсуф! Гуди Юсуф, познавам го — казва барбата.

Наистина Гуди Юсуф беше едно от имената, с които наричаха Гурдулу около мохамеданските кухни, когато преминаваше, без да забележи, бойните линии и се озоваваше в лагерите на султана. Барбата бе служил в мавърската войска на испанска земя. Познавайки Гурдулу като човек със здраво тяло и послушна душа, той го взе при себе си, за да го направи ловец на бисери.

Една вечер рибарите и Гурдулу седяха на камъните край мароканския бряг и отваряха една по една наловените миди; изведнъж от водата изплува гребен на шлем, после шлем, броня и накрая всички доспехи, които тръгнаха бавно към брега.

— Човек-омар! Човек-омар! — развикаха се рибарите и хукнаха да се крият между скалите.

— Какъв ти човек-омар — рече Гурдулу. — Това е моят господар! Уморен ли сте, рицарю? Целия път сте изминали пеш!

— Съвсем не съм изморен — отвърна Аджилулфо. — А ти какво правиш тук?

— Търсим бисери за султана — намеси се бившият мохамедански воин. — Всяка вечер той трябва да подарява на различните си жени по един нов бисер.

Султанът имаше триста шестдесет и пет жени и всяка нощ посещаваше по една; значи, всяка жена по веднъж в годината по обичай получаваше от него бисер. Затова всеки ден търговците трябваше да му доставят по един нов бисер. Тъй като тоя ден търговците бяха вече свършили запасите си, те поискаха от рибарите да им уловят на всяка цена един бисер.

— След като умеете да ходите свободно по морското дъно, защо не се присъедините към нас? — каза някогашният воин на Аджилулфо.

— Един рицар никога не участва в начинания, които имат за цел печалба, още повече когато е ръководен от противници на своята вяра. Благодаря ви, невернико, че сте спасили и нахранили моя оръженосец, ала мене малко ме е еня, че тази нощ султанът ви няма да може да подари бисер на триста шестдесет и петата си жена.

— За нас е много важно, защото иначе ще накара да ни бият с камшик — отвърна рибарят. — Тази брачна нощ няма да бъде като другите. Сега е ред на една нова жена, при която султанът отива за пръв път. Тя била купена от някакви пирати още преди една година и е чакала досега да й дойде редът. Неприлично е султанът да й се представи с празни ръце, още повече, че тя е ваша едноверка. Става дума за Софрония Шотландска, от кралски произход, доведена в Мароко като робиня и веднага отделена за харема на нашия повелител.

Аджилулфо не издаде вълнението си.

— Ще ви кажа как да излезете от това затруднение — заяви той. — Нека търговците предложат на султана да отнесе на новата си жена не обичайния бисер, а един подарък, който ще облекчи мъката й по далечната родина: пълно снаряжение на християнски воин.

— Откъде ще го намерим?

— Ето моето! — отвърна Аджилулфо.

В своите покои в харема Софрония очакваше вечерта. Тя гледаше през решетката на островърхия прозорец палмите в градината, фонтаните и цветните лехи. Слънцето клонеше на залез, чуваше се викът на мюзеина, в градината се разтваряха чашките на благоуханните вечерни цветя.

Ето, вече чукат на вратата. Време е! Не, това са евнусите. Носят й подарък от султана. Едни доспехи. Едни съвсем бели доспехи. Какво ли означава това? Като остава сама, Софрония отново отива до прозореца.

Тя живееше в харема почти от една година. Щом я купиха за жена на султана, веднага я настаниха на мястото на една неотдавна изгонена съпруга; редът й трябваше да дойде чак след единадесет месеца. Бездействието в харема й навяваше още по-голяма скука отколкото в манастира.

— Не се плашете, благородна Софрония — рече нечий глас зад гърба й. Тя се обърна. Говореха доспехите. — Аз съм Аджилулфо от рода Гуилдиверни, който и друг път е спасявал вашата неопетнена чест.

— О, помощ! — подскочи жената на султана. Но после се съвзе и добави: — Ах, да, струва ми се, че познавам тези бели доспехи. Нима сте вие, който преди години дойдохте навреме, за да ме спасите от насилието на един разбойник?…

— И сега идвам навреме, за да ви спася от безчестието на сватбата с неверника.

— Да… Пак сте вие…

— Сега, под защитата на моя меч, ще ви изведа от владенията на султана.

— Да… Разбира се…

Когато евнусите влязоха да известят за идването на султана, Аджилулфо ги промуши с меча си. Обвита в наметало, Софрония тичаше редом с рицаря през градините. Пазачите вдигнаха тревога. Но тежките ятагани на неверниците бяха безсилни срещу точния и бърз меч на воина в бяла броня. Неговият щит удържа атаката на копията. Гурдулу с конете се беше скрил зад един кактус. На пристанището чакаше яхта, готова да отплува за християнските земи. От палубата Софрония гледаше как чезнат палмите на брега.

Сега тук, в морето, ще нарисувам яхтата. Ще я направя по-голяма от предишния кораб, та ако срещне кита, да не се случват нещастия. С тази крива линия отбелязвам пътя на яхтата, която искам да откарам до пристанището на Сан Мало. Но нещастието е там, че в Бискайския залив има вече множество стрелки, които се преплитат, и по-добре ще бъде да накарам яхтата да го заобиколи, да мине оттук по-нагоре, още по-нагоре и ето ти беда! Удря се в подводните скали на Бретан. Корабокрушение! Яхтата потъва, а Аджилулфо и Гурдулу едва успяват да извлекат Софрония на брега.

Софрония е уморена. Аджилулфо решава да я настани в една пещера и заедно с оръженосеца си да отиде до лагера на Карл Велики, за да извести, че нейната девственост е непокътната и следователно той има законно право да носи името си. Сега отбелязвам пещерата с едно кръстче на това място на бретонския бряг, за да мога после да я намеря пак. Но не разбирам каква е тази линия, която минава точно оттук: моята карта вече представлява цяла плетеница от линии по всички посоки. Ах, ето, тази линия е пътят на Торизмондо! Значи замисленият момък минава точно по същите места, докато Софрония лежи в пещерата. Той се приближава към пещерата, влиза и я вижда.

X

Как бе стигнал там Торизмондо? В същото време, когато Аджилулфо преминаваше от Франция в Англия, от Англия в Африка и от Африка в Бретан, мнимият възпитаник на херцозите от Корнуел бе обходил надлъж и нашир горите на християнските народи, за да търси тайния лагер на рицарите на Светия Граал. Тъй като свещеният орден всяка година сменяше седалището си и се криеше от непосветените, Торизмондо не можеше да намери никаква ориентираща следа в своя маршрут. Той вървеше наслуки, тласкан от някакво вътрешно чувство, което за него бе дълбоко свързано с името на Граала; но какво търсеше — ордена на благочестивите рицари или спомените от своето детство, прекарано в пущинаците на Шотландия? Винаги, когато пред очите му се разкриваше някоя долина, потънала в лиственици[163], или пък сивите скали на някоя пропаст, в дъното на която бучеше бял пенлив поток, той се изпълваше с неизразимо вълнение, което приемаше като знак от небето. „Ето, те може би са тук наблизо.“ И ако отнякъде дочуеше далечен и тъжен звук на рог, Торизмондо не се съмняваше вече и тръгваше да се катери по стръмнините, за да търси някоя следа. Но най-често се натъкваше на заблуден ловец или на овчар със стадото му.

Когато стигна в далечната страна Курвалдия, той се спря в едно село и поиска от селяните малко извара и черен хляб.

— Бихме ви нахранили на драго сърце, сеньор — рече му един козар. — Ала нали виждате — и аз, и жена ми, и децата ми сме станали кожа и кости. Трябва да даваме големи пожертвувания за рицарите. Тази гора гъмжи от рицари като вас, но те са в друго облекло. Цяла войска са и за прехраната всички са на наш гръб!

— Рицари, които живеят в гората? А как са облечени?

— С бяло наметало и златен шлем, на който има две лебедови крила.

— И те са много благочестиви, нали?

— Ех! За благочестиви — благочестиви са! Дори не си мърсят ръцете с пари, защото нямат пукната пара. Но имат големи изисквания и ние трябва да им се подчиняваме. Сега останахме на сухо, защото е гладна година. Не знам какво ще им дадем, като дойдат следващия път!

Момъкът вече препускаше към гората.

Сред ливадите по спокойните води на един поток бавно плуваше ято лебеди. Торизмондо тръгна по брега след тях. Измежду листака прозвуча акорд: „флин, флин, флин“. Момъкът вървеше напред и звуците ту го следваха, ту се чуваха пред него: „флин, флин, флин“. Когато листакът се разреди, изведнъж се показа човешка фигура. Това беше воин с шлем, украсен с бели крила; той държеше копие и една малка арфа, чиито струни от време на време подръпваше: „флин, флин, флин“. Воинът не каза нито дума, погледът му се плъзгаше над Торизмондо, сякаш не го забелязваше, но изглежда, че го приканваше; когато стволовете и храстите ги разделяха, той му показваше пътя, зовейки го със своята свирня: „флин, флин, флин“. Торизмондо би искал да го заговори, да го разпита, но вървеше след него, смълчан и изплашен.

Излязоха на една поляна. Навсякъде имаше воини в златни брони и дълги бели наметала, въоръжени с копия. Те стояха неподвижни, обърнати в различни посоки, зареяли поглед в безкрая. Един от тях хранеше с царевични зърна бял лебед, но гледаше на друга страна. Свирачът изсвири нов акорд „флин, флин, флин“, тогава друг воин на кон нададе продължителен зов с рог. Когато замлъкна, всичките воини се раздвижиха, пристъпиха по няколко крачки — всеки в своята посока, и отново се спряха.

— Рицари!.. — осмели се да каже Торизмондо. — Извинявайте, може би греша, но не сте ли вие рицарите на Гра…

— Не произнасяй никога това име! — прекъсна го нечий глас зад гърба му. Един беловлас рицар се бе спрял до него. — Не ти ли стига, че си дошъл да смущаваш нашата благочестива вглъбеност?

— О, простете ми! — обърна се към него момъкът. — Аз съм така щастлив, че съм между вас! Знаете ли колко ви търсих?

— Защо?

Желанието му да разкрие веднага своята тайна бе по-силно от страха, че ще извърши светотатство.

— Защото съм ваш син!

Старият рицар стоеше равнодушен. След като помълча малко, той заяви:

— Тук няма нито бащи, нито синове! Всеки, който влиза в свещения орден, изоставя земните си връзки.

Торизмондо се почувства по-скоро разочарован от думите му, отколкото отхвърлен като син. Той дори очакваше, че тези негови целомъдрени бащи ще го отблъснат с презрение; тогава щеше да им отвърне с доказателства, призовавайки гласа на кръвта. Но този спокоен отговор, който не отричаше, че това е възможно, и все пак изключваше всякакви спорове по един основен въпрос, съвсем го обезкуражи.

— Имам само едно желание — да бъда признат за син на този свещен орден — опита се да повтори той, — към който храня безкрайна почит!

— Ако толкова почиташ нашия орден — рече старецът, — не бива да имаш никакво друго желание, освен да бъдеш приет в него.

— Нима това е възможно, кажете ми? — извика Торизмондо, привлечен веднага от новата перспектива.

— Когато станеш достоен!

— Какво трябва да направя?

— Да се очистиш постепенно от всяка страст и да се оставиш да те обладае обичта на Граал.

— О, вие произнасяте името?

— Ние, рицарите, можем, но вие, непосветените — не.

— Но кажете ми, защо тук всички мълчат, а само вие говорите?

— На мен се пада задължението да влизам във връзка с непосветените. Тъй като думите често пъти са нечисти, рицарите предпочитат да се въздържат и да оставят само Граал да говори чрез техните уста.

— Кажете ми, какво трябва да сторя като начало?

— Виждаш ли това кленово листо? Върху него има капка роса. Застани неподвижно и се вгледай в тази капка върху листото, вживей се в нея, забрави всичко светско, докато почувстваш, че си се изгубил съвсем и си обладан от безкрайната сила на Граал.

Останал сам, Торизмондо загледа втренчено капката, гледа я, гледа я, после се замисли за своите грижи; видя един паяк, който се спускаше по листото, загледа паяка, гледа го, гледа го, сетне пак загледа капката и размърда единия си крак, защото бе изтръпнал; уф! — дотегна му. Наоколо му се появяваха и изчезваха в гората множество рицари, които пристъпяха бавно, със зяпнали уста и опулени очи, придружавани от лебеди, чиято перушина погалваха от време на време. Някои от тях внезапно разперваха ръце, изтичваха и надаваха тъжен вик.

Торизмондо не можа да се въздържи и запита стареца, който се бе появил отново край него.

— Какво им става на тия там?

— Екстаз — отвърна старецът, — тоест това е нещо, което ти не ще познаеш, ако си тъй разсеян и любопитен. Тези братя са достигнали най-сетне пълно сливане с всичко.

— А тия? — запита момъкът и посочи рицарите, които вървяха клатейки се, сякаш бяха обзети от сладострастни тръпки, и правеха най-различни гримаси.

— Те още са в среден стадий. Преди да разбере, че е едно цяло със слънцето и звездите, новопосветеният усеща много силно, че в него са проникнали само най-близките около него неща. Това оказва голямо въздействие, особено у по-младите. Шуртенето на потока, шумоленето на листата, подпочвеното поникване на гъбите — всичко това предизвиква у тия наши братя приятно бавно дразнене.

— И не се ли уморяват?

— Полека-лека те достигат до по-висши стадии, при които вече не ги занимават околните трептения, а голямото дихание на небесата. Постепенно те се откъсват съвсем от сетивата си.

— На всички ли се случва?

— На малцина. А напълно само на един от нас — избрания, краля на Граал.

Те бяха стигнали до една широка поляна, където голям брой рицари правеха военни упражнения пред някаква трибуна с балдахин. Под балдахина бе седнал или по-точно се бе свил неподвижно някой, който приличаше по-скоро на мумия, отколкото на човек; тази мумия бе облечена също в униформата на Граала, ала по-разкошно. Очите й бяха отворени, изблещени дори, лицето — сгърчено като сух кестен.

— Жив ли е? — запита момъкът.

— Жив е, но вече е така обладан от любовта на Граал, че не му е необходимо нито да яде, нито да се движи, нито да ходи по нужда и почти не диша. Ни вижда, ни чува. Никой не знае неговите мисли: те безспорно отразяват пътя на далечни планети.

— Защо го карате да присъства на военен парад, щом не вижда?

— Това е част от нашите обреди.

Рицарите се упражняваха в атака при фехтовка. Размахваха отсечено мечовете си с изцъклен поглед и движенията им бяха тежки и ненадейни, сякаш сами те не можеха да предвидят какво ще направят в следващия миг. И все пак всичките им удари бяха безпогрешни.

— Но как могат да се сражават така, те изглеждат полузаспали?

— Граал се е вселил в нас и движи нашите мечове. Любовта му към вселената може да се превърне в ужасна ярост и да ни тласне да промушим с любов враговете. Нашият орден е непобедим на война именно защото се сражаваме без всякакви усилия и подбор и оставяме светия гняв да се излее чрез нашите тела.

— И винаги ли успявате?

— Да, успява всеки, който е загубил напълно човешката си воля и се оставя силата на Граал да направлява и най-малкото му движение.

— И най-малкото движение ли? Нима сега, като вървите, ви движи тая сила?

— Разбира се. — Старецът пристъпваше като сомнамбул. — Не аз движа краката си, а се оставям да бъда движен. Опитай! Всички започват от това.

Торизмондо опита, но, първо, не знаеше как да го направи и, второ, не чувстваше никакво влечение към това. Пред него беше гората, зелена и разлистена, изпълнена с плясък на криле и гласове на птици; той би искал да се втурне в нея, да тича, да търси дивеч, да противопоставя сам себе си, своята сила, своя труд, своята смелост на тази сянка, на тази тайна и странна природа. Но вместо това трябваше да стои там и да се клати като паралитик.

— Остави се да бъдеш обладан — внушаваше му старецът. — Остави се да бъдеш обладан от всичко.

Торизмондо избухна:

— На мене ми харесва аз да обладавам, а не да бъда обладан.

Старецът кръстоса лакти върху лицето си така, че да запуши едновременно и ушите, и очите си.

— Още много трябва да се учиш, момко!

Торизмондо остана в лагера на Граал. Той правеше усилия да се поучи от своите бащи или братя (не знаеше вече как да ги нарича!), да им подражава; мъчеше се да задуши всеки порив на душата, който му се струваше много индивидуален, да се слее в общността чрез безкрайната любов на Граал и напрягаше вниманието си да долови всеки най-малък признак на ония усещания, които довеждаха рицарите до екстаз. Но дните вървяха, а неговото духовно пречистване не напредваше. Това, което се харесваше на рицарите, за него беше досадно — гласовете им, музиката им, готовността им винаги да затреперят. Още по-неприятна му беше продължителната близост с неговите събратя, които ходеха полуголи в бронята и с шлем от злато, показвайки белите си меса; някои бяха позастарели, а други — млади, изнежени, мнителни, ревниви, избухливи. Осланяйки се на измислицата, че Граал ги движи, те се отдаваха на пълна нравствена разпуснатост, а винаги претендираха за непорочност. Мисълта, че са го създали така, с втренчени в празното пространство очи, без да обръщат внимание какво вършат, забравяйки веднага за постъпките си, му беше непоносима.

Дойде денят за получаване на данъците. Всички села около гората трябваше в точно установени дни да донесат на рицарите на Граал определен брой пити сирене, кошници с моркови, чували с ечемик и млади агънца. Пристигнаха пратеници на селяните.

— Искаме да ви кажем, че реколтата беше бедна по цялата ни земя Курвалдия. Не знаем дори как ще изхраним децата си. Глад е налегнал и бедни, и богати. Благочестиви рицари, дошли сме тук покорно да ви молим този път да опростите данъците ни.

Кралят на Граал седеше както винаги мълчалив и неподвижен под балдахина. По едно време бавно отпусна ръцете си, които бяха скръстени на корема, вдигна ги към небето (ноктите му бяха много дълги) и от устата му излезе звук:

— Ииии…

При този сигнал всички рицари се впуснаха с насочени копия срещу бедните курвалдци.

— Помощ! Да се отбраняваме! Тичайте да се въоръжим с брадви и сърпове! — завикаха селяните и се разпръснаха.

Рицарите, обърнали очи към небето, настъпваха в нощта под звуците на рогове и тимпани към курвалдските села. От градините с хмел, от храстите на живите плетища изскачаха селяни, въоръжени с вили и коси, и се мъчеха да преградят пътя им. Но те не можеха да устоят пред неумолимите копия на рицарите. Разкъсвайки нестройните редици на защитниците, рицарите се впускаха с тежките си бойни коне върху колибите от камъни, слама и кал и ги превръщаха в развалини. Бяха глухи за писъците на жени, добитък и деца. Други рицари с горящи факли подпалваха покривите, плевниците, оборите, празните хамбари, докато най-сетне превръщаха селата в клади, от които долиташе рев на хора и добитък.

Въвлечен в нашествието на рицарите, Торизмондо гледаше изумен.

— Но кажете ми, защо е всичко това? — викаше Торизмондо на стареца, след когото вървеше, тъй като само той можеше да го слуша. — Значи, не е вярно, че сте осенени от любов към всичко! Ей, внимавайте, ще сгазите тази старица! Как имате сърце да безчинствате над тези беззащитни хора? Помощ! Гори една детска люлка! Но какво правите?

— Е, новако, не искай да узнаеш плановете на Граал! — укори го старецът. — Ние не вършим това, а Граал, който е в нас и ни движи. Предай се на неговата яростна любов!

Но Торизмондо бе слязъл от седлото и се впусна да помогне на една майка и да й подаде падналото на земята дете.

— Не! Не ми взимайте цялата реколта! Толкова съм се трудил! — крещеше някакъв старец.

Торизмондо му се притече на помощ.

— Пусни чувала, разбойнико! — извика той и се хвърли върху един рицар, като изтръгна от ръцете му всичко крадено.

— Бог да те благослови! Остани с нас! — рекоха му някои от тези нещастници, които все още се опитваха с вили, ножове и секири да се укрепят зад един зид…

— Наредете се в полукръг! Всички заедно ще връхлетим отгоре им! — извика Торизмондо и застана начело на курвалдското опълчение.

Сега той изкарваше навън от къщите всички рицари. Изведнъж се озова лице с лице със стария рицар и други двама, въоръжени с факли.

— Дръжте го! Той е предател! — изкрещя старецът.

Разрази се голяма схватка. Курвалдците се биеха с ръжени, а жените и децата — с камъни. Внезапно прозвуча рог „Оттегли се!“. На много места рицарите се бяха огънали пред въстаналите курвалдци и сега опразваха селото.

Групата, която бе обкръжила Торизмондо, също отстъпи.

— Хайде, братя! — извика старият рицар. — Да се оставим Граал да ни води където трябва!

— Слава на Граал! — отвърнаха в хор другите и обърнаха конете.

Селяните се трупаха около Торизмондо.

— Да живее! Той ни спаси! И ти си рицар, но си милостив! Най-сетне един милостив рицар! Остани при нас! Кажи ни какво искаш, ще ти го дадем!

— И аз не знам вече… какво искам… — запъваше се Торизмондо.

— И ние не знаехме нищо преди тази битка, не знаехме дори, че сме човешки същества… Но сега ни се струва, че можем… че искаме… че трябва да направим всичко… Дори и да е трудно… — казваха те и тръгваха да оплакват мъртвите си близки.

— Не мога да остана при вас… Аз не знам кой съм… Сбогом… — рече той и препусна с коня.

— Върни се! — викаха му селяните, но Торизмондо вече се отдалечаваше от селото, от гората на Граал, от Курвалдия.

И тръгна отново да скита сред народите. Досега той бе презирал всякакви почести и удоволствия, защото лелееше като единствен свой идеал свещения орден на рицарите на Граал. И сега, след като този идеал бе погребан, накъде можеше да насочи неспокойния си дух?

Хранеше се с диви плодове из горите, с бобена чорбица в манастирите, на които се натъкваше из пътя си, с морски таралежи по скалистите брегове. И точно на брега на Бретан, когато търсеше храна в една пещера, ето че забеляза спяща жена.

Устремът му, който го тласкаше по света — по обраслите с тучна трева земи, брулени от остър вятър, където дните бяха ясни, но без слънце, — сякаш изведнъж се успокои, щом той видя тези дълги черни мигли, надвиснали над закръглените бледи бузи, щом съзря нежното отпуснато тяло, ръката й, поставена върху налятата гръд, меките й разпуснати коси, устните и, бедрата й, палците на краката й, щом усети дъха й.

Когато Софрония отвори очи, той седеше надвесен над нея и я гледаше.

— Нали няма да ми сторите нищо лошо — рече кротко тя. — Какво дирите сред тези пусти скали?

— Търся нещо, което винаги ми е липсвало, и едва сега, като ви видях, зная вече какво е то. Как сте стигнали до този бряг?

— Макар и монахиня, аз бях принудена да стана жена на един последовател на Мохамед. Но сватбата не стана, тъй като бях триста шестдесет и петата му жена и защото се намеси един християнски воин, който ме доведе тук. На връщане станах жертва на корабокрушение, докато на отиване бях жертва на жестоки пирати.

— Разбирам. Сега сама ли сте?

— Спасителят ми отиде в щаба на императора, за да оправи бързо, доколкото разбрах, някакви свои документи.

— Искам да ви взема под защитата на моя меч, но се страхувам, че чувството, което пламна у мене, щом ви видях, ще се превърне в намерения, които вие можете да сметнете за нечестни.

— О, не се стеснявайте! Знаете ли, аз съм преживяла много. Макар че всеки път, щом се достигне до крайния момент, изскача отнякъде моят спасител, все той, все същият.

— И този път пак ли ще дойде?

— Ех, не е сигурно…

— Как се казвате?

— В харема на султана Азира, а в манастира — сестра Палмира.

— Азира, струва ми се, че винаги съм ви обичал… че вече съм загубил ума си по вас…

XI

Карл Велики препускаше към брега на Бретан.

— Сега ще видим, сега ще видим, Аджилулфо Гуилдиверни, успокойте се! Ако това, което ми казвате, е вярно, ако тази жена все още е запазила девствеността си, която е притежавала преди петнадесет години, няма какво да се каже, вие с пълно право сте били произведен за рицар и оня младеж е искал да ни излъже. Но за да се уверя в това, аз накарах да дойде с нас една стара селянка, опитна в женските работи. Е, да, ние воините сме невежи в това отношение…

Старицата, покачена на коня на Гурдулу, току фъфлеше:

— Да, да, Ваше Величество, ще направя всичко каквото трябва, дори и да излязат близначета…. — тя беше глуха и още не бе разбрала за какво става дума.

Най-напред в пещерата влизат с факли двама военачалници от свитата. Те се връщат изумени.

— Сир, девицата лежи в обятията на един млад воин.

После измъкват любовниците пред императора.

— Софрония! Ти! — вика Аджилулфо.

Карл Велики повдига главата на момъка.

— Торизмондо!

Торизмондо скача към Софрония.

— Ти си Софрония? О, майко моя!

— Софрония, познавате ли този момък? — пита императорът.

Жената свежда глава пребледняла.

— Ако той е Торизмондо, значи, е мой син, аз съм го родила — казва тя с едва доловим глас.

Торизмондо скача на седлото.

— Извърших мръсно кръвосмешение! Няма да ме видите повече!

Той пришпорва коня си и се впуска направо към гората. На свой ред и Аджилулфо пришпорва коня си.

— И мене няма да ме видите повече! — заявява той. — Аз вече нямам име! Сбогом! — и навлиза в гората в обратна посока.

Всички остават поразени. Софрония закрива лицето си с ръце.

Отдясно се чува тропот. Торизмондо излиза от гората в бесен кариер.

— Но как може? — вика той. — До преди малко тя беше девица! Как не се сетих веднага? Тя беше девица! Не може да бъде моя майка!

— Ще ни обясните ли това? — пита Карл Велики.

— Наистина Торизмондо не е мой син, а мой брат или по-точно едноутробен брат — отвръща Софрония. — Кралицата на Шотландия, нашата майка, го роди след една случайна среща, изглежда, със свещения орден на рицарите на Граал, докато кралят, моят баща, воюваше от цяла година. Тъй като кралят бе известил, че ще се връща, това коварно същество (принудена, съм да нарека така нашата майка!) ме изпрати да разхождам братчето си, за да се загубя в гъстата гора. Тя бе подготвила ужасна измама за съпруга си, който се завръщаше внезапно. На него казала, че аз, тринадесетгодишната, съм избягала, за да родя незаконно дете. Възпирана от зле разбраната си почит към родителите, аз не издадох тайната на нашата майка. Живях из пущинаците с невръстния си едноутробен брат, но за мене това бяха свободни и щастливи години в сравнение с тези, които ме очакваха в манастира, където ме изпратиха херцозите на Корнуел. До тази сутрин не познавах никакъв мъж. И ето че първата ми среща с мъж, когато съм вече на тридесет и пет години, се оказва, уви, кръвосмешение…

— Чакайте, да видим спокойно как стоят нещата! — казва Карл Велики примирително. — Кръвосмешение има, но между едноутробни брат и сестра то не е чак от най-тежките…

— Няма кръвосмешение, ваше величество! Радвай се, Софрония! — възкликва Торизмондо с грейнало лице. — Когато издирвах произхода си, научих една тайна, която исках да запазя завинаги: тази, която мислех за моя майка, тоест ти, Софрония, си родена не от кралицата на Шотландия, а си извънбрачна дъщеря на краля и жената на един негов управител. Кралят накарал съпругата си, тоест тази, която току-що разбрах, че е моя майка, да те осинови. На тебе тя е била само мащеха. Сега разбирам защо тя, принудена от краля въпреки волята си да те счита за своя дъщеря, е гледала с нетърпение да се отърве от теб. И сторила това, като прехвърлила върху тебе вината си за плода на своя мимолетен грях, тоест мене. Ти си дъщеря на шотландския крал и на една селянка, а аз — на кралицата и на свещения орден. Значи нямаме никаква кръвна връзка! Свързва ни само любовта, която неотдавна се породи между нас и която, надявам се, ти горещо желаеш да продължим…

— Струва ми се, че всичко отива на добре… — рече Карл Велики, потривайки ръце. — Но трябва веднага да открием нашия добър рицар Аджилулфо и да го уверим, че името и титлата му не са застрашени от нищо…

— Аз ще отида, Ваше Величество! — заявява един рицар, изтичвайки напред.

Това е Рамбалдо. Той навлиза в гората и вика:

— Рицарююю! Рицарю Аджилулфооо! Рицарю Гуилдиверниии! Аджилулфо Емо Бертрандино от рода Гуилдиверни и Алтри от Корбентрац и Сура, рицар на Селимпия Читериоре и Феес! Всичко се оправиии! Върнете се!

Отвръща му само ехото.

Рамбалдо тръгва да броди из горските пътеки, по пропасти и урви: вика, ослушва се и търси някаква следа, някакъв знак. Ето следи от конски копита. На едно място те са по-дълбоки, сякаш животното се е спирало тук. Оттук нататък следите стават по-леки, като че ли конят е бил пуснат да тича сам. Но от същото място се отделят и други следи — стъпки от железни ботуши.

Рамбалдо тръгва по тях.

Едва сдържа дъха си. Стига до една поляна. При ствола на висок дъб лежат разпръснати по земята преобърнат шлем с дъгоцветен гребен, бяла броня, набедреници, наръкавници, налакътници — изобщо всички части на снаряжението на Аджилулфо; някои разположени така, като че ли е имал намерение да ги подреди в пирамида, а други — търкулнати в безпорядък. Върху дръжката на меча му виси надпис: „Оставям тези доспехи на рицаря Рамбалдо ди Росилионе“. Отдолу има някаква заврънкулка, прилична на започнат, но недовършен подпис.

— Рицарю! — вика Рамбалдо и се обръща ту към шлема и бронята, ту към дъба или небето. — Рицарю! Вземете доспехите си! Вашето място във войската и сред благородниците на Франция е неоспоримо! — Той се мъчи да сглоби доспехите, да ги изправи на крака и продължава да вика: — Вие съществувате, рицарю, вече никой не може да отрича това! — Не му отвръща никакъв глас. Доспехите не могат да стоят прави, шлемът се търкулва на земята. — Рицарю, толкова време удържахте само със силата на вашата воля, успявахте да вършите всичко като че ли съществувате, защо се предавате изведнъж?

Той не знае вече накъде да се обърне; доспехите са празни, но не както преди; те са вече изпразнени от онова нещо, което се наричаше рицар Аджилулфо и което сега е потънало като капка в морето.

Рамбалдо развързва бронята си, съблича я и надява белите доспехи; налага шлема на Аджилулфо, хваща щита и меча му и скача на коня. Въоръжен така, той се появява пред императора и неговата свита.

— Е, Аджилулфо, върнахте ли се? Всичко е наред, нали?

Но изпод шлема отвръща друг глас;

— Аз не съм Аджилулфо, Ваше Величество! — Забралото се вдига и се показва лицето на Рамбалдо. — От рицаря Гуилдиверни са останали само белите доспехи и тази записка, с която ми предава притежанието им. Сега очаквам с нетърпение да се хвърля в бой!

Тръбите свирят тревога. Сарацински войски са слезли на брега на Бретан. Франкската войска тича да се строява.

— Желанието ти се изпълни! — казва крал Карл на Рамбалдо. — Ето, настъпи час за бой! Бъди достоен за оръжието, което носиш! Макар че имаше труден характер, Аджилулфо знаеше да се сражава.

Франкската войска отстоява на нашествениците, прави пробив в сарацинския фронт и Рамбалдо пръв се хвърля напред. Той е сред неприятелите, удря наляво и надясно, отбранява се и ту връхлита срещу тях, ту го подгонват те. Мнозина мохамедани се гърчат безсилни на земята. Колкото попаднат пред копието му, Рамбалдо ги промушва всичките един след друг. Неприятелските отряди вече се огъват и се струпват около закотвените кораби. Преследвани от франкските войски, разгромени, те се впускат в открито море. Остават само ония, които са облели с мавърска кръв сивата земя на Бретан.

Рамбалдо излиза от битката невредим и победител; но доспехите, белите, непокътнати, безупречно чисти доспехи на Аджилулфо, сега са оплескани с кал, опръскани с вражеска кръв, целите са очукани и изподраскани, частите им са разместени, а гребенът на шлема му — проскубан, шлемът — изкривен, щитът — олющен точно в средата на тайнствения герб. Сега момъкът ги чувства като свои доспехи, доспехите на Рамбалдо ди Росилионе; преминало е вече първото неприятно чувство, което изпита, когато ги надяна; сега те му прилепват като ръкавица.

Рамбалдо препуска сам по склона на един хълм. Откъм дола отеква остър глас:

— Ей, ти там горе! Аджилулфо!

Ето че към него сега препуска един рицар. Върху доспехите си носи зелено наметало. Това е Брадаманте, която го преследва.

— Най-сетне те намерих, бели рицарю!

„Брадаманте, аз не съм Аджилулфо! Аз съм Рамбалдо!“ — би искал да й извика веднага, но се сеща, че по-добре ще бъде да й го каже отблизо; затова обръща коня си и тръгва срещу нея.

— Най-сетне ето че ти тичаш към мен, неуловими храбрецо! — възкликва Брадаманте, — О, доживях да видя, че тичаш към мен и ти! Ти, единственият мъж, чиито постъпки не са случайни, внезапни и лекомислени като на глутницата, повлякла се след мен!

При тези думи тя обръща коня си и се опитва да му избяга; но в същото време извръща глава да види дали той ще се хване на играта и ще тръгне след нея.

Рамбалдо гори от нетърпение да й каже: „Нима не забелязваш, че аз пристъпвам неумело, че всеки мой жест издава желанието ми, незадоволството и неспокойството ми? Че желая да бъда само човек, който знае какво иска!“. Той се впуска след нея, за да й каже всичко това, а тя се смее и вика:

— Винаги съм мечтала за този ден!

После я изгубва от погледа си. Стига до една самотна тревиста долинка. Нейният кон е завързан за една черница. Изобщо всичко наоколо напомня за оная долина, където я бе видял за първи път и още не подозираше, че е жена. Рамбалдо слиза от коня. Съзира Брадаманте, легнала върху един обрасъл с мъх наклон. Тя е свалила доспехите си и сега е в къса туника с цвят на топаз. Ето, както е легнала, тя разтваря обятията си за него. Пристегнат в белите доспехи, Рамбалдо пристъпва към нея. Сега е моментът да й каже: „Аз не съм Аджилулфо! Не виждаш ли, че снаряжението, в което си влюбена, се огъва под тежестта на моето младо и силно тяло? Не виждаш ли, че бронята е загубила нечовешкия си блясък и се е превърнала в най-обикновено бойно облекло, изложено на всички удари, че е станала полезно и издръжливо снаряжение?“. Той би искал да й каже тези думи, но вместо това стои там треперещ и пристъпва колебливо към нея. Може би е по-добре да се открие, да свали доспехите си, да й каже, че е Рамбалдо точно сега, когато тя лежи със затворени очи, усмихната като в очакване. Развълнуван, момъкът сваля от гърба си доспехите. Ето, Брадаманте ще отвори сега очи и ще го познае… Но не: тя закрива лицето си с ръка, като че ли не иска да смущава невидимото приближаване на несъществуващия рицар. Рамбалдо се хвърля върху нея.

— О, да, сигурна бях! — възкликва Брадаманте със затворени очи. — Винаги съм била сигурна, че това ще стане! — Тя се притиска до него и тъй, обзети от любовен плам, се сливат в едно. — О, да, о, да, аз бях сигурна!

Но след като и това се свърши, идва време да се погледнат в очите.

„Тя ще ме види — мисли си Рамбалдо, обзет от гордост и надежда — и ще разбере всичко, ще разбере, че това е справедливо и хубаво и ще ме обикне за цял живот.“

Брадаманте отваря очи.

— Ах, ти ли си!

Тя се надига и отблъсва Рамбалдо.

— Ти! Ти! — вика побесняла от гняв и от очите и изскачат сълзи. — Ти! Измамнико!

Изправя се, размахва меча си, издига го над Рамбалдо и го удря с плоската част по гърба и по главата. Зашеметен, той вдига ръце, може би иска да се защити или да я прегърне, и едва успява да извика:

— Но кажи, кажи, не беше ли хубаво?… — После пада в несвяст и до ушите му долита само неясният тропот на нейния препускащ кон.

Ако влюбеният, който жадува за непознатия вкус на нечии целувки, е нещастен, то още по- нещастен е оня, който, опитал вкуса им, после бива отблъснат. Рамбалдо продължава да води живот на храбър воин. Там, където е най-ожесточената битка, там си проправя път и неговото копие. Щом види във вихъра на боя да проблесне сред сабите зелена мълния, той тича и вика: „Брадаманте!“, но винаги напразно.

Единственият, на когото би искал да довери мъката си, е вече изчезнал. И като обикаля из биваците, той всеки път трепва, щом забележи някоя броня, изправена по-особено на набедрениците, или пък отсечено движещ се налакътник, защото му напомнят за Аджилулфо. Ами ако рицарят не се е разпаднал, ако е намерил някое друго снаряжение? Рамбалдо се приближава и казва:

— Рицарю, не бих искал да се обиждате, но моля ви, вдигнете забралото на шлема си.

Всеки път той се надява, че ще види празна кухина, но всеки път пред него се появява някакъв нос, щръкнал над два къдрави мустака.

— Извинете — мълви той и отминава.

И друг един търси Аджилулфо: това е Гурдулу, който всеки път, щом види празно гърне, комин или някое буре, се спира и вика:

— Господарю! Заповядайте, господарю!

Седнал на една поляна край пътя, той разговаряше надълго и нашироко с гърлото на едно шише, когато го стресна някакъв глас:

— Кого търсиш вътре, Гурдулу?

Това беше Торизмондо, който, след като отпразнува тържествено сватбата си със Софрония в присъствието на Карл Велики, сега пътуваше с невестата и богатата си свита към Курвалдия, за чийто граф го бе произвел императорът.

— Търся моя господар — отвръща Гурдулу.

— Вътре в шишето?

— Моят господар е такъв, дето не съществува. Значи, както не може да бъде в шишето, така не би могъл да бъде и в някакви доспехи.

— Но твоят господар се разпадна във въздуха!

— Тогава аз съм оръженосец на въздуха?

— Ще станеш мой оръженосец, ако ме последваш!

Стигнаха в Курвалдия. Не можаха да я познаят. На мястото на селата сега бяха изникнали градове с каменни дворци, с мелници и канали.

— Добри хора, аз се върнах, за да остана при вас…

— Да живее! Добре дошъл! Да живееш и ти, и невестата!

— Почакайте! Задръжте радостта си за новината, която ви нося: императорът Карл Велики, пред чието свето име от днес нататък ще се прекланяте, ме възнагради с титлата граф на Курвалдия!

— Аха, Карл Велики… Абе то…

— Не разбирате ли? Сега ще имате граф! Аз пак ще ви защитавам от данъците на рицарите на Граал!

— Охо, ние отдавна ги изгонихме от цяла Курвалдия! Знаете ли, ние дълго време сме се подчинявали… Но сега разбрахме, че може да се живее и без да имаш дългове нито към рицари, нито към графове… Обработваме си земите, издигнахме си работилници, мелници, сами се управляваме, пазим границите си, изобщо така или иначе преживяваме, не можем да се оплачем. Вие сте милостив човек и ние не ще забравим това, което направихте за нас… Можете да останете при нас… но като равен…

— Като равен? Не ме ли искате за граф? Но това е заповед на императора, нима не разбирате? Не е възможно да откажете!

— Ех, все тъй разправят: не е възможно… Изглеждаше невъзможно да се отървем и от рицарите на Граал… А тогава имахме само коси и вили… Ние не желаем никому зло, сеньор, а най-малко на вас… Вие сте ценен човек, имате опит в много работи, които ние не знаем… Ако останете при нас като равен и не вършите насилия, може би пак ще станете пръв между всички ни…

— Торизмондо, уморена съм от толкова митарства — рече Софрония, като повдигна воала си. — Тези хора ми се струват разумни и любезни и градът ми изглежда най-хубав и най-уреден от всички други… Защо да не се споразумеем с тях?

— А свитата ни?

— Всички ще станат граждани на Курвалдия — отвърнаха жителите — и ще получават блага според способностите си.

— Нима трябва да смятам за равен на себе си този оръженосец Гурдулу, който дори не знае дали съществува, или не?

— Той ще се научи… И ние не знаехме, че съществуваме на този свят… Но човек се научава и на това…

XII

Ето че стигнахме до края на моя разказ. Напоследък се бях заловила да пиша здравата, изкривих си врата от писане. Скачах от ред на ред между най-различни народи, морета и континенти. Каква е тази стихия, която ме е обзела, това нетърпение? Може би очаквам нещо. Но какво може да очаква една монахиня, оттеглила се тук именно за да бъде далеч от превратностите на света? Какво друго мога да очаквам аз освен нови страници за изписване и обичайните удари на манастирската камбана?

Ето, чувам тропот на кон, който се изкачва нагоре по стръмния път; спира точно тук, пред вратите на манастира. Рицарят хлопа на вратата. Не мога да го видя от моето прозорче, но чувам гласа му:

— Ей, добри сестри, чувате ли?

Нима това е същият глас или греша? Да, точно той е! Това е гласът на Рамбалдо, който карах толкова дълго да звучи по тези страници! Какво търси тук Рамбалдо?

— Ей, добри сестри, за бога, кажете, има ли в този манастир една рицарка, прочутата Брадаманте?

Ето че търсейки Брадаманте по света, Рамбалдо трябваше да стигне чак дотук.

Чувам гласа на сестрата вратарка, която му отвръща:

— Не, войниче, тук няма рицарки, а само нещастни благочестиви жени, които се молят за опрощение на вашите грехове!

Тичам към прозореца и викам:

— Рамбалдо, тук съм, чакай ме! Знаех, че ще дойдеш! Слизам, идвам с теб!

Свалям набързо монашеското було, пояса и расото, изваждам от раклата туниката си с цвят на топаз, бронята, наколенниците, шлема, шпорите и зеленото наметало.

— Чакай ме, Рамбалдо, аз съм тук, аз съм Брадаманте!

Да, книжке моя! Сестра Теодора, която разказва тази история, и рицарката Брадаманте сме една и съща жена. Аз ту препускам по бойните полета сред дуели и любовни приключения, ту се затварям в манастирите, като премислям и описвам историите, които съм преживяла, и така се мъча да ги разбера. Когато се затворих в този манастир, бях отчаяна от любов по Аджилулфо, сега изгарям за младия и страстен Рамбалдо.

Затова по едно време моето перо се втурна да тича. То тичаше към него; знаеше, че той ще дойде скоро. Стойността на страниците се мери по това, дали когато ги обръщаш, се натъкваш на живота, който тласка и разбърква всичко в книгата. Перото бърза, тласкано от същата оная радост, която тe кара да тичаш по пътищата. Всяка глава, която започваш и още не знаеш каква история ще разкаже, е като ъгъла, покрай който ще свиеш, когато излезеш от манастира, и гадаеш дали ще те отведе пред някой змей, пред конна орда, пред омагьосан остров или пред някоя нова любов.

Тичам, Рамбалдо! Дори не се сбогувам с игуменката. Те вече ме познават и знаят, че след сражения, прегръдки и заблуди аз пак се връщам в този манастир. Но сега ще бъде по-различно!.. Ще бъде!..

След като дълго разказвах за миналото и се вълнувах от настоящето и неговите бурни епизоди, ето, о, бъдеще мое, най-сетне възседнах твоя кон. Какви ли нови знамена ще издигнеш срещу мен от кулите на все още непостроени градове? Какви ли пушеци на опустошение ще видя да се вият над замъците и градините, които обичах? Какви ли неочаквани златни векове ми подготвяш ти, ключарю на скъпо платени съкровища, ти, мое царство, което занапред ще трябва да завладявам, ти, бъдеще непокоримо…

1959 г.;