Нашите предци

I

Беше 15 юни 1767 година, когато Козимо Пиоваско ди Рондо, моят брат, за последен път седна заедно с нас на масата. Спомням си го, сякаш беше днес. Бяхме в трапезарията на нашата вила в Омброза. От прозорците се виждаха гъстите клони на големия пърнар в парка. Беше пладне и по това време нашето семейство по стара традиция сядаше на трапезата. От морето духаше вятър и листата трептяха, отлично си го спомням. Козимо каза:

— Щом съм казал, че не искам — значи, не искам! — И бутна чинията с охлювите. Никога не бяхме виждали такова непослушание.

Начело на масата беше барон Арминио Пиоваско ди Рондо, нашият баща, с дълга перука, която падаше над ушите, демодирана като повечето негови вещи. Между мен и моя брат седеше абат Фошлафльор, храненик на нашето семейство и възпитател на нас, децата. Отсреща беше нашата майка Генералшата, Конрадина ди Рондо, а също и сестра ни Батиста, облечена като монахиня. На другия край на масата срещу баща ни седеше, облечен като турчин, рицарят адвокат Енеа Силвио Карега, управител и отговорник за напояването на нашето имение.

От няколко месеца Козимо бе навършил дванадесет години, а аз осем и бяхме допуснати на масата, където се хранеха родителите ни. По-точно, аз бях преждевременно облагодетелстван от това повишение на моя брат, защото не искаха да ме оставят оттатък да обядвам сам. Казах „облагодетелстван“ само ей така: всъщност и за Козимо, и за мен свърши безгрижието. Ние съжалявахме за обедите в нашата стаичка, където оставахме сами с абат Фошлафльор. Абатът беше сухо и сбръчкано старче. Ползваше се със славата на строг и суров човек, но това навярно е било в младите му години. Сега беше остарял, уморен и при всяко, дори при най-малкото затруднение виждаше пръста на съдбата, на която не му бе по силите да противостои. Нашите обеди в компанията на абата започваха с най-благопристойни, ритуални и безшумни движения на лъжиците и горко на оня, който вдигнеше очи от чинията или пък сръбнеше най-лекичко бульона. Но към края на супата абатът започваше да се отегчава, да става безразличен, да се заглежда втренчено някъде, да примлясква с език след всяка глътка вино. При второто ястие ние вече можехме да ядем с ръце и завършвахме обяда, като се замервахме с огризки от круши, докато абатът от време на време отронваше по някое от своите лениви възклицания:

— Ооо bien! Оооо alors![1]

Сега обаче на масата на родителите ни използването на прибори за пилето беше задължително. Непрекъснато ни подвикваха да седим изправени, да не опираме лакти на масата. На това отгоре трябваше да търпим нашата антипатична сестра Батиста! Започна поредица от караници, непокорства и наказания до деня, когато Козимо отмести охлювите и реши да отдели своята съдба от нашата.

Баронът, нашият баща, не беше лош човек. Вълненията на епохата заразяваха и него с непрекъсната нужда да се вълнува, но вършеше всичко наопаки, не на място. Например все още беше обзет от носталгичното желание да изтъква претенциите си за титлата дук на Омброза и не мислеше за нищо друго освен за родословни дървета, наследствени титли, съперничество и съюзяване с близки и далечни владетели. Затова и в нашата къща се живееше така, сякаш бяхме на генерална репетиция за прием в двореца, не зная дали при императрицата на Австрия, при крал Луи или поне в кралския двор в Торино.

Когато се сервираше пуяк, баща ни току ни дебнеше дали ще нарежем и отделим месото по всички кралски правила, а абатът, който беше длъжен да държи исо на баща ми в неговите караници, почти не го опитваше, за да не бъде и той укорен, че греши.

Открихме, че рицарят адвокат Карега крие подла душа: под полите на турската му роба (той беше прекарал голямата част от живота си в Турция) изчезваха цели бутчета, за да си ги гризе после на спокойствие, скрит в лозето, както обичаше. Бяхме готови да се закълнем (макар че не успяхме да го спипаме, толкова умели бяха движенията му), че идва на масата с пълен джоб оглозгани костици и ги оставя в чинията си на мястото на парчетата от пуяка, които изчезваха недокоснати.

Майка ми, Генералшата, не забелязваше това. Тя използваше грубовати военни изрази дори и при сервирането на масата.

— So! Noch ein wenig! Gut![2]

Никой не смееше да възрази. Но що се отнася до нас, тя държеше не на етикета, а на дисциплината и твърдо подкрепяше баща ни със своите казармени команди.

— Sitz’ ruhig![3] И си избърши муцуната!

Единствена Батиста се чувстваше добре, упорито и усърдно оголваше птичите кости от месото късче по късче с наточени ножчета, подобни на хирургически скалпели, каквито само тя имаше. Макар че баронът беше длъжен да ни я дава за пример, не смееше да я погледне. Тя вдъхваше и у него страх със своите ококорени очи под крилата на колосаното боне, със стиснатите зъби и жълтото си личице, дребно като на плъх.

Разбираемо е защо тъкмо на масата избухна бунтът на Козимо. Затова се отклонявам и разказвам — в живота на моя брат няма да срещнем повече тържествени трапези, бъдете сигурни. Трапезарията беше единственото място, където се събирахме с големите. През останалата част от деня майка ни се оттегляше в своите стаи, за да плете дантели и филета или да бродира. Генералшата умееше да се занимава единствено с тези традиционни за жените работи и само в тях намираше облекчение за своя войнствен дух. Това бяха дантели и бродерии, които обикновено изобразяваха географски карти. Майка ни ги разпъваше по възглавнички или като гоблени, набождаше ги с карфици и знаменца, означавайки местата на битките във Войната за наследство[4], които познаваше на пръсти. Или пък извезваше оръдия с различни траектории на снарядите, които излизаха от дулата. Отбелязваше и артилерийските вилки, и означенията на ъглите, защото беше много компетентна в балистиката, а освен това разполагаше с цялата библиотека на баща си, генерала, с трактатите по военно изкуство, с таблиците за стрелби и атласите. Майка ни, от рода Фон Куртевиц, се казваше Конрадина и беше дъщеря на генерал Конрад фон Куртевиц, който преди двадесет години бе окупирал нашите земи, командвайки войските на Мария Терезия Австрийска. Била сираче по майка, та генералът я водел със себе си на бойното поле. Нищо романтично нямало в това: пътували екипирани, квартирували в различни замъци с тълпа слуги, а тя прекарвала дните си, като плетяла дантели за възглавници. Всичко, което се разказва — че е ходила на бой, възседнала кон, е легенда. Винаги си е била женица с розова кожа и вирнат нос, както си я спомняме ние, но от баща си беше наследила страстта към военното дело.

Баща ни беше сред малкото благородници в нашия край, които бяха заели страната на Империята в тази война. Той посрещна с отворени обятия генерал Фон Куртевиц в своите земи, предостави хората си на негово разположение и, за да докаже по-убедително своята преданост на имперската кауза, се ожени за Конрадина, и всичко това все с надеждата да се добере до херцогството. И в този случай не му провървя, както обикновено, тъй като императорските войски се изнесоха много скоро и генуезците го обложиха с данъци. Но беше спечелил добра съпруга, Генералшата, както започнаха да я наричат, откакто баща й умря по време на нашествието към Прованс и Мария Терезия й изпрати златна огърлица върху възглавничка, облечена в дамаска — съпруга, с която той живя в разбирателство почти през целия си живот, макар че тя, отгледана по войсковите лагери, все мечтаеше за армии и битки и го упрекваше, че не е нищо повече от един провалил се комбинатор.

Общо взето, и двамата си бяха останали във времената на Войната за наследство — тя с непрестанните мисли за военни дела, той за родословни дървета; тя с мечтата ние да се сдобием с чин в някоя армия, без значение коя; той с планове да се уредим с женитба за някоя ерцхерцогиня от средите на курфюрстите… При все това бяха добри родители, ала толкова завеяни, че ние двамата бяхме оставени едва ли не сами да се грижим за себе си. Добро или лошо беше това? Кой може да каже? Животът на Козимо беше толкова необичаен, моят — така подреден и скромен, и въпреки това прекарахме заедно нашето детство. И двамата бяхме безразлични към амбициите на възрастните, и двамата търсехме различни пътища от тези, по които вървяха хората.

Катерехме се по дърветата (тези първи невинни игри придобиват сега в моя спомен едва ли не смисъл на предзнаменование, но тогава кой ти е мислил за това). Изкачвахме се по течението на потоците, като скачахме от камък на камък, изследвахме пещерите на морския бряг, пързаляхме се по мраморния парапет на стълбището на вилата.

Ако трябва да кажа истината, бяхме предупредени да не се пързаляме по парапета на стълбите — не поради опасения, че ще си счупим крак или ръка. За това нашите родители никога не се безпокояха и мисля, че по тази причина никой от нас не си счупи нищо. Родителите ни се страхуваха, че като растем и наддаваме на тегло, можем да съборим статуите на нашите предци, които баща ни беше накарал да сложат по пиластрите на парапета на всяка площадка на стълбата. И наистина Козимо един път беше катурнал един прапрадядо, епископ с митра и всичко останало, и беше наказан. Тогава се научи да се спира малко преди да стигне края на площадката и да скача точно в мига, преди да се удари в статуята. Аз също се научих, нали го следвах във всичко, само че, винаги по-скромен и по-плах, скачах на средата преди площадката или се плъзгах малко по малко, като непрекъснато спирах. Един ден той се спускаше по перилото като стрела. Кой смятате, че в същото време се качваше по стълбата? Абат Фошлафльор! Мъкнеше се с отворен пред носа молитвеник, но с празен поглед, като кокошка. Поне да беше полузаспал както винаги! Но не, беше в един от онези редки мигове, когато забелязваше и разбираше всичко. Видя Козимо, помисли си: „Парапетът! Статуята! Сега ще я бутне, сега и мене ще нахокат“ (защото за всяка наша лудория го гълчаха, че не съумява да ни надзирава), и се хвърли срещу парапета, за да пресрещне брат ми. Козимо връхлетя върху него, повлече го по парапета (старчето беше кожа и кости), не можа да се спре, защото сега тежеше два пъти повече, и се блъсна в статуята на нашия прадядо Качагуера Пиоваско, участник в кръстоносен поход за освобождение на светите места. И тримата се свлякоха в подножието на стълбата. Кръстоносецът стана на парчета (беше от гипс). Започна безконечно мърморене с бой, дори — представете си! — със затваряне на хляб и студена чорба. Тъй като се смяташе за невинен, защото причината не беше в него, а в абата, Козимо произнесе жестоките думи:

— Пет пари не давам за всички ваши прадеди, уважаеми татко!

И още тогава подсказа своето бъдещо призвание на бунтовник.

В действителност и сестра ни беше бунтар. И тя беше (след проваления годеж с младия маркиз Дела Мела) с бунтовен и самотен дух, макар че баща ни й наложи да живее уединено. Фактът, че младият маркиз, боязлив и нерешителен младеж, беше намерил смелост да скъса с този годеж, е още едно доказателство за това, че характерът на Батиста беше способен да събуди силите на отчаянието и в най-благата душа. Но това й се отрази зле: в нашите среди в онези времена един пропаднал годеж се смяташе за позор и затова сестра ни беше жива погребана вкъщи в одежди на монахиня, без да е дала обет дори на послушница, защото не чувстваше призвание.

Нейният мрачен дух се изяви най-вече в кухнята. Беше превъзходна в готвенето, защото не й липсваше нито старание, нито въображение — качества, необходими за една готвачка. Ала щом пипнеше тя, на масата можеше да ни сполети всякаква изненада. Веднъж беше приготвила наистина съвършени препечени филийки с пастет от черен дроб на плъх. Узнахме това едва когато ги изядохме и й казахме, че са вкусни. Друг път беше украсила една торта с твърдите и назъбени задни крака на скакалци. Или пък бе изпекла като гевречета свински опашчици, а веднъж беше сготвила цял таралеж, кой знае защо с бодлите. Навярно само за да ни изненада, когато свали похлупака, защото дори тя, която винаги ядеше всевъзможните неща, които приготвяше, не пожела да го опита. А печеният таралеж беше наистина апетитен, още млечен, розов, нежен. Всъщност много неща от нейната чудовищна кухня бяха направени най-вече за да ни впечатлят, а не заради удоволствието да ни накарат да опитаме заедно с нея храните с ужасен вкус. Блюдата на Батиста бяха произведения на изтънчена животинска и растителна бижутерия: глави от карфиол със заешки уши, сложени върху яки от заешка козина, или пък свинска глава с отворена уста и вместо изплезен език — един червен омар, а омарът пък държи в щипките си езика на прасето, сякаш го е откъснал. После охлювите… Беше успяла да обезглави незнайно количество охлюви. И главите, всяка от тези меки и лигави глави, прилични на морски кончета, беше забила с шишче по на една бухтичка, та като ги поднесе на масата, да приличат на ято малки лебеди. Повече от вида на тези лакомства ни вълнуваше мисълта за усърдието и настървението, с което навярно Батиста ги е приготовлявала, и представата за нейните тънки ръце, които разчленяват животинските телца.

Начинът, по който охлювите възбуждаха зловещата фантазия на нашата сестра, подтикна към една бунтовна проява мен и моя брат. В същото време тя бе израз на солидарност с бедните обезобразени животни, а също и на погнуса от вкуса на изпечените плужеци и на нетърпимост към всичко и към всички. И не е чудно, че тогава започна да назрява постъпката на Козимо и всичко, което последва.

Бяхме замислили един план. Донесеше ли рицарят адвокат вкъщи кошница, пълна с охлюви за ядене, те се прибираха в мазето в едно буре, защото трябваше да стоят гладни, като ядат само трици, за да се изчистят. При снемането на похлупака на това буре се разкриваше ужасна гледка — истински ад. Охлювите се движеха нагоре по дъгите с мудност, която беше предвестник на агонията, сред отпадъци от трици, райета от матова гъста лига и екскременти — зелен спомен от хубавото време на чист въздух и сред тревите. Някои от тях бяха излезли от черупките си, с протегнати глави и разперени рогца, други — целите свити в черупките, подали само недоверчиво рогцата си, едни скупчени като клюкарки, трети заспали и зазидани, а някои мъртви, с обърната черупка. За да ги спасим от срещата със зловещата готвачка и сами да се избавим от нейните гощавки, направихме дупка на дъното на бурето. С накъсана трева и мед трасирахме колкото може по-скрит път до бъчвите и сечивата в зимника, за да привлечем охлювите към бягство до едно прозорче, което гледаше към запустяла и обрасла с храсти леха.

На другия ден слязохме в мазето да видим резултата от нашия замисъл. На светлината на свещ проверихме стените и входовете.

— Ето един тук!.. И друг там! Виж онзи пък къде е стигнал.

Цяла редица от охлюви на неголеми разстояния беше плъзнала от бъчвата до прозорчето, по пода и по стените, следвайки нашето трасе.

— Бързо, охлювчета! Бягайте бързо! — повтаряхме с нетърпение, като гледахме как животинките едва се мъкнат, как се отклоняват и напразно кръжат по грапавите стени на мазето, привлечени от случайни наслойки плесен и винен камък.

Зимникът беше тъмен, задръстен, пълен с препятствия. Надявахме се, че никой не ще може да открие бегълците и че ще имат време да се спасят до един. Но не стана тъй. Неуморимата ни и неспокойна сестра Батиста бродеше нощем из цялата къща на лов за плъхове със свещник в ръка и пушка под мишница. Тази нощ, като минавала през зимника, осветила на тавана един от отклонилите се охлюви, оставил диря от сребърна лига. Прогърмя изстрел. Всички скочихме от леглата си, но отново отпуснахме глави на възглавниците, привикнали на нощния лов на домашната монахиня. Но след като бе унищожила охлюва и откъртила парче мазилка с необмисления си изстрел, Батиста започна да крещи със своя писклив глас:

— Помощ! Избягали са всички! Помощ!

Притичаха полуоблечените слуги, баща ни, въоръжен със сабя, абатът без перука, а рицарят адвокат, още преди да е разбрал нещо, се уплашил, че ще има неприятности, избягал на полето и отишъл да спи в една плевня.

На светлината на факли всички се спуснаха на лов за охлюви из зимника, макар да не им беше по сърце тази работа. Но вече ги бяха събудили и за да запазят достойнството си, както обикновено не искаха другите да допуснат, че са ги обезпокоили за нищо. Откриха дупката в бурето и веднага разбраха, че ние сме в дъното на цялата работа. Баща ни дойде да ни спипа в леглата с камшика на кочияша. Свърши се с това, че гърбовете, задниците и краката ни се изпъстриха с виолетови резки и ни пратиха в мизерната стаичка, която служеше за затвор.

Прекарахме там три дни на хляб и вода, салата, волска пача и студена супа, която, за щастие, ни харесваше. После, като че нищо не е станало, ето ни на първия обяд със семейството. Всички бяха точни, бе по пладне на 15 юни. И какво беше приготвила нашата сестра Батиста, господар на кухнята? Супа и ястие от охлюви. Козимо не пожела да докосне нито една черупка.

— Яжте или още сега ще бъдете затворени отново в стаичката!

Аз отстъпих и започнах да гълтам мекотелите. (Беше малодушно от моя страна и стана така, че моят брат се усети съвсем сам, тъй че неговото напускане беше протест и против мене. Бях го разочаровал, ала бях само на осем години и после защо да сравнявам моята воля, дори онази, която съм притежавал като момче, със свръхчовешката упоритост, която сложи знак върху живота на моя брат.)

— Е? — обърна се баща ми към Козимо.

— Не и не! — отговори Козимо и блъсна чинията.

— Марш от тази маса!

Но Козимо вече беше обърнал гръб на всички ни и излизаше от стаята.

— Къде отиваш?

Зърнахме през стъклената врата, че взе от вестибюла тривърхата си шапка и късата си шпага.

— Това си е моя работа! — И избяга в градината.

Малко след това видяхме през прозореца, че се качва на дъба. Независимо от своите дванадесет години беше облечен и сресан с голямо старание, както баща ни изискваше да идваме на масата: с напудрени коси и панделка на плитката, с шапка, дантелено жабо, зелен фрак с дълги поли, с виолетовочервени като слез чорапи, с шпага и накрая с дълги гамаши от бяла кожа до средата на бедрото — единственото отстъпление от начина, по който се обличахме, съзвучно с живота ни на село. (Понеже аз бях на осем години, бях освободен от пудрата в косите, освен в тържествени случаи, и от шпагата, която всъщност бих желал да нося.) И тъй, брат ми се качи на чепатото дърво, като движеше ръце и крака през клоните с бързина и сигурност, добита в резултат на дълъг опит.

Вече казах, че ние двамата с часове прекарвахме по дърветата, но не с полезна цел, както правят обикновено момчетата, които се качват само да търсят плодове или гнезда на птичета, а заради удоволствието да достигаме трудни и сложни издатини по стеблото, да се катерим все по-високо, да намираме удобни места, където да си почиваме, да гледаме света отгоре, да си правим шеги и да подвикваме на оня, който минава отдолу. Реших, че е твърде естествено първото хрумване на Козимо при несправедливото озлобление, насочено против него, да е изкачването по дъба, добре познатото ни дърво. То протягаше клони до прозореца на трапезарията. Там Козимо щеше да изложи пред погледа на цялата фамилия своето презрително и обидено държание.

— Vorsicht! Vorsicht![5] Сега ще падне, бедният! — извика разтревожена майка ни, която нямаше нищо против да ни види в атака под оръдеен обстрел, но в същото време трепереше при всяка наша лудория.

Козимо се качи чак до разклонението на един грамаден клон, където можеше да се настани удобно. Седна там, спусна крака и скръсти ръце, като сложи длани под мишниците. Застина с хлътнала между раменете глава и нахлупена над очите шапка.

Баща ни се надвеси над перваза.

— Когато се умориш да седиш там, ще промениш намеренията си — извика му той.

— Никога няма да си променя намеренията! — каза брат ми от клона.

— Ще ти дам да разбереш, само слез!

— А пък аз вече никога няма да сляза!

И удържа на думата си.

II

Козимо беше на дъба. Клоните се преплитаха — високи мостове над земята. Духаше лек ветрец, имаше слънце. Слънцето грееше между листата и за да видим Козимо, ние трябваше да си засенчваме очите с длан. Козимо гледаше света от дървото: всичко, което се виждаше отгоре, бе различно и това беше вече удоволствие. Алеята имаше съвсем друг вид, също и лехите, хортензиите, камелиите, желязната масичка, на която се пиеше кафе в градината. По-нататък короните на дърветата се сгъстяваха и зеленчуковите градини се спускаха терасовидно, укрепени с каменни зидове. Възвишението се зеленееше от маслинови дървета, а в обратна посока селището Омброза показваше своите покриви от избелели керемиди и плочи. Сред тях никнеха мачтите на корабите — далече долу беше пристанището. В дъното се разстилаше морето, издигаше се до хоризонта и някъде там минаваше лек платноход.

Ето че след кафето баронът и Генералшата тръгнаха из градината. Съзерцаваха един розов храст, опитваха се да не обръщат внимание на Козимо. Подаваха си ръка, но после веднага се пускаха, за да спорят и жестикулират. Отидох под дъба, разбира се, като се преструвах, че си играя, но всъщност се опитвах да привлека вниманието на Козимо. Той обаче още ми беше обиден и продължи да седи горе и да гледа надалече. Оставих играта и се свих зад една пейка, за да продължа да го наблюдавам, без да ме вижда.

Брат ми стоеше като на наблюдателница. Виждаше всичко и това не му струваше никакво усилие. Между лимоновите дръвчета мина жена с кошница. По стръмнината се изкачи мулетар, който следваше мулето отблизо. Не се видяха: при шума на подкованите копита жената се обърна и се надвеси над пътя, но закъсня. Тогава започна да пее, но мулетарят вече минаваше завоя, ослуша се, изплющя с камшика и подвикна на мулето. Хаа! И това беше всичко. Козимо наблюдаваше и жената, и мулетаря едновременно.

По алеята мина абат Фошлафльор с отворен молитвеник. Козимо взе нещо от клона и го хвърли към главата му. Не разбрах какво беше, дали паяк или парче кора, но не го умери. С шпагата си Козимо започна да бърка в една хралупа на стеблото. От там излезе разярена оса, той я прогони, размахвайки шпагата си, и с поглед проследи полета й чак до една леха с тикви, където тя се спотаи. Забързан както винаги, рицарят адвокат излезе от къщи, мина по стълбите за градината и се изгуби между редовете на лозето. За да види накъде отива, Козимо се изкачи на по-висок клон. Там между листата се чу пърхане. Излетя кос, Козимо се изненада, защото беше стоял горе дълго време и не беше го забелязал. Започна да се взира срещу слънцето дали няма други. Нямаше.

Вечнозеленият дъб се издигаше близо до един бряст. Двете корони почти се докосваха. Клон от бряста минаваше на половин метър над клон от другото дърво. За брат ми беше лесно да се прехвърли и да стигне до върха на бряста, който никога не бяхме изследвали, тъй като короната му беше висока и трудна за достигане от земята. Като пълзеше и търсеше местата, където клоните на дърветата се кръстосват, той премина на един рожков, после на една черница. Тъй Козимо напредваше от клон на клон над градината.

Няколко клона на голямата черница стигаха и прехвърляха зида, който ограждаше нашия парк, а отвъд беше градината на Ондарива. Макар да граничехме с тях, нищо не знаехме за маркизите Ондарива, които носеха и титлата благородници на Омброза, защото се ползваха вече от много поколения с известни феодални права и тъкмо върху тях нашият баща предявяваше претенции. Взаимна ненавист разделяше двете фамилии тъй, както високата стена, която приличаше на твърдина, разделяше нашите вили. Не зная дали бе издигната от нашия баща или от маркиза. Освен това Ондарива пазеха с изключителна ревност своята градина. Тя беше богато залесена. Разказваше се, че там растат невиждани високи дървета. И наистина отколе дядото на днешните маркизи, ученик на Линей[6], бил използвал всички роднински връзки, които фамилията притежаваше, с дворовете на Франция и Англия, за да им бъдат изпратени най-ценните ботанически рядкости от колониите, и години наред корабите бяха разтоварвали в Омброза чували със семена, снопове с фиданки, храсти и саксии, та чак и цели дървета в огромни вързопи с буци пръст около корените, докато в тази градина беше израснала — тъй казваха — някаква смесица от горите на Индия и Америка и дори на Нова Холандия[7].

Всичко, което можехме да видим над ръба на стената, бяха тъмните листа на някакво растение, неотдавна внесено от американските колонии, магнолия, сред чиито клони блестяха месести бели цветове. От нашия бряст Козимо скочи върху зида, направи няколко стъпки на еквилибрист и като се придържаше, се спусна от другата страна, където бяха листата и цветовете на магнолията. Изгуби се от погледа ми и това, което сега ще опиша, както много други неща в този разказ за неговия живот, той ми разказа по-късно или пък аз сам съм го извличал из разпръснати сведения и предположения.

Козимо беше на магнолията. С гъстите си клони това растение бе лесно проходимо за момче, опитно във всички видове дървета, като моя брат. Макар и да не бяха дебели, клоните издържаха на тежест, но бяха нежни — обувките на Козимо нанасяха белезникави рани по черната кора — и омайваха момчето със своя аромат на листа, които вятърът раздвижваше като страници — от едната страна матовозеленикави, от другата — блестящи.

Цялата неравно гъста градина ухаеше и ако Козимо още не беше успял да я огледа, вече я изучаваше с обонянието си и се опитваше да отграничи различните аромати, които му бяха познати отколе. Носени от вятъра, те стигаха чак до нашия парк и се сливаха с тайната, която криеше тази градина. Брат ми огледа клоните и видя млади листа — едни големи и лъскави, като че по тях се стичаше вода, други — мънички и перести. Стеблата бяха или съвсем гладки, или пък целите покрити с люспи. Беше тихо. Само дребни орехчета се вдигнаха за полет, като писукаха. Тогава се чу гласче, което пееше:

— Оh la la! La ba-lan-çoire…[8]

Козимо погледна надолу. Закачена на клона на едно близко дърво, се люлееше люлка. На нея беше седнало момиче на десетина години. То беше русо, с висока, малко смешна за дете прическа. Бе в светлосини дрехи, също подходящи за по-възрастна дама. Полата, която бе приповдигната от люлката, тежеше от дантели. Момичето гледаше с полуотворени очи и вирнат нос, като да бе свикнало да се прави на възрастна дама. Ядеше ябълка, отхапваше, навеждайки всеки път глава към ръката си. Едновременно държеше ябълката и се крепеше за въжето на люлката. Всеки път, когато стигаше до най-ниската точка, тя даваше тласък, като опираше върховете на обувките си о земята, и винаги когато люлката беше на най-високата точка от своята дъга, издухваше люспици от отхапаната ябълка и пееше:

— Оh la la! La ba-lan-çoire…

От върха на магнолията Козимо се бе спуснал на по-долен клон и беше застанал с крака, закрепени на два чатала, и лакти, подпрени на един клон като на перваз. Полетът на люлката поднасяше момичето буквално под носа му. Тя нищо не подозираше и нищо не забелязваше. Внезапно го видя, изправен на дървото, с шапка и гамаши. Извика:

— Ох!

Ябълката падна от ръката й. Търкулна се в подножието на магнолията. Козимо измъкна шпагата от ножницата, слезе на най-ниския клон, стигна ябълката с върха на шпагата, наниза я и я подаде на момичето, което през това време беше изминало цялата амплитуда на люлката и беше пред него.

— Вземете я, не е изцапана, само е малко натъртена от едната страна.

Русото момиченце вече се бе разкаяло, че е показало изумление пред непознатото момче, качено на магнолията, и възвърна своя важен вид с вирнат нос.

— Крадец ли сте? — попита.

— Крадец? — отвърна Козимо обиден, но после се подвоуми.

В този миг хрумването му хареса.

— Аз ли? Да — рече той, като нахлупи шапката до веждите си. — Да имате нещо против?

— И какво сте дошли да крадете?

Козимо погледна ябълката, която беше нанизал на върха на шпагата, и му дойде наум, че е гладен, че не е докоснал храната на масата.

— Тази ябълка — каза той и се зае да я бели с острието на шпагата, която държеше добре наострена въпреки семейните забрани.

— Значи, сте крадец на плодове — каза момиченцето.

Брат ми си спомни за бандите бедни деца от Омброза, които прескачаха стени и плетища и ограбваха овощните градини. Бяха го учили да презира тази сган и да я отбягва и за първи път си помисли колко е свободен сега и колко сегашният му живот е достоен за завист. Ето: можеше да стане един от тях и да живее волно отсега нататък.

— Да — каза той.

Беше нарязал ябълката на парчета и се зае да я дъвче. Русото момиче избухна в смях, който продължи по време на целия полет на люлката нагоре и надолу.

— Ами! Аз познавам момчетата, които крадат плодове! Всички са мои приятели! Те ходят боси, по ризи, рошави, а не с гамаши и перука!

Брат ми стана червен като кората на ябълката. Да му се подиграват не само заради напудрената перука, на която съвсем не държеше, но и за гамашите, на които много държеше, и да смятат вида му за по-лош, отколкото на крадците на плодове — оная сган, която до преди малко бе презирал, и най-вече откритието, че тази дамичка, която се държи като господарка на градината на Ондарива, е приятелка на всички крадци на плодове, а не негова приятелка — всички тези неща го изпълниха с отчаяние, срам и ревност.

— О-хо-хо… С гамаши и перука! — започна да пее момичето на люлката.

Той се заинати от гордост.

— Не съм крадец от тези, които вие познавате! — изкрещя Козимо. — Изобщо не съм крадец! Казах така, за да не ви изплаша: защото, ако узнаете кой съм аз наистина, ще умрете от страх! Аз съм разбойник! Един страшен разбойник!

Момиченцето продължаваше да се люлее чак до лицето му, сякаш искаше да го стигне и да го докосне с носовете на обувките си.

— Ами! А къде ти е пушката? Всички разбойници имат мускети! Или аркебузи! Виждала съм ги. Пет пъти са ни спирали колата по пътя за замъка!

— Но главатаря не си виждала! Аз съм главатарят! Главатарят на разбойниците не носи пушка! Има само шпага! — И размаха шпагата.

Момичето вдигна рамене.

— Главатар на разбойници — обясни тя — е един, който се нарича Джан дей Бруги и винаги идва да ни носи подаръци за Коледа и Великден.

— Аха! — възкликна Козимо ди Рондо, като се поддаде на раздора между двете семейства. — Значи, имал е право моят баща, когато казваше, че маркиз Ондарива е покровител на всички разбойници и на контрабандата по тези места!

Момиченцето стигна до земята, но вместо да се оттласне, спря люлката с чевръсто потропване и скочи. Люлката продължи да се люлее празна.

— Слезте веднага от там! Как сте си позволили да влезете на наша територия? — каза тя, като насочи разпалено показалец срещу момчето.

— Не съм влязъл и няма да сляза — каза Козимо със същата жар. — Кракът ми никога не е стъпвал на ваш терен и няма да стъпи за всичкото злато на земята!

Тогава момичето съвсем спокойно взе едно ветрило, което бе поставено на плетен стол, и макар да не беше много горещо, започна да си вее, като се разхождаше напред-назад.

— О, сега — каза тя съвсем спокойно — ще извикам слугите да ви набият с пръчки. Така ще се научите да не прониквате на наша територия!

Това момиче непрекъснато сменяше тона и брат ми не успяваше да влезе в съзвучие.

— Там, където съм аз, не е територия и не е ваша! — заяви Козимо.

Беше готов да прибави: „И после аз съм дук на Омброза и съм господар на цялата територия!“, но се въздържа, защото не обичаше да повтаря нещата, които неговият баща винаги казваше, особено сега, когато беше избягал от масата при разпра с него. Пък и не му се струваха справедливи претенциите за права и власт, защото му изглеждаха просто мания. За какво му бе притрябвало сега и на Козимо да се хвали, че бил дук? Но не пожела да се откаже от думите си и продължи разговора както му дойде.

— Тук не е ваше владение — повтори той, — защото вашето е на земята и ако аз бях стъпил, щеше да бъде нахлуване. Но тук горе не е. Аз ходя там, където си искам.

— Да, да! Да не би да е твое това „там горе“…

— Разбира се! Моя собствена територия, всичко това… — И посочи с широк жест клоните, листата срещу слънцето, небето. — По клоните на дърветата всичко е моя територия. Кажи им да дойдат да ме хванат, та да видим ще успеят ли!

След всички самохвалства очакваше тя да го вземе на подбив — и още как! Но тя неочаквано прояви интерес.

— А, така ли? И докъде се простира твоята територия?

— До там, докъдето може да се стигне по дърветата. Насам, натам зад стените, в маслиновата горичка, чак до хълма, от другата страна на хълма, в гората, в земите на епископа…

— И чак до Франция?

— Чак до Полша и до Саксония — каза Козимо, който познаваше само географските имена, чути от нашата майка, когато говореше за Войната за наследство. — Но аз не съм егоист като теб. Аз те каня на моя територия.

Вече си говореха на „ти“ и всъщност тя беше започнала.

— А люлката чия е? — попита момичето, като седна на нея с отвореното ветрило в ръка.

— Люлката е твоя — реши Козимо. — Но тъй като е завързана за този клон, зависи и от мен. Значи, когато докосваш земята с крака, си на твоя територия, а когато се издигаш във въздуха, си на моя територия.

Тя се облегна и полетя, стиснала въжетата. Козимо скочи от магнолията на клона, където беше вързана люлката, хвана въжетата и започна да я люлее. Люлката се издигаше все по-високо.

— Страхуваш ли се?

— Аз ли? Как се казваш?

— Козимо… А ти?

— Виоланте, но ми казват Виола.

— И на мен ми викат Мино, защото Козимо е старческо име.

— Не ми харесва.

— Козимо?

— Не, Мино.

— Ах… Можеш да ми казваш Козимо.

— За нищо на света! Ей, чувай, искаш ли да сключим договор?

— Какво рече? — попита Козимо.

Той продължаваше да се засяга при всяка промяна в нейния тон.

— Предлагам аз да мога да се качвам на твоята територия и там ще бъда свещен гост, нали? Ще влизам и ще излизам когато си искам. Ти пък си свещен и неприкосновен, докато си на дърветата, на твоята територия, но само ако докоснеш почвата на моята градина, ще станеш мой роб и ще бъдеш окован.

— Не, аз няма да сляза в твоята градина, нито в моята. За мен и двете територии са еднакво неприятелски. Ти ела горе с мен, нека дойдат и твоите приятели, които крадат плодове, дори моят брат Биаджо, макар че е донякъде страхливец. Ще организираме цяла армия по дърветата и ще принудим обитателите на земята да се вразумят.

— Не, не искам нищо подобно. Остави ме да ти обясня как виждам нещата. Ти ще господаруваш на дърветата, съгласен си, нали? Но само да докоснеш макар и веднъж земята с крак, загубваш цялото си царство и ставаш последният от робите. Разбра ли? Ако се счупи клон и паднеш, всичко загубваш!

— Аз никога през живота си не съм падал от дърво.

— Сигурно е тъй, но ако паднеш, ще станеш на пепел и вятърът ще те разнесе.

— Измислици. Няма да сляза на земята, защото не искам.

— О, колко си досаден.

— Не, хайде да играем. Например мога ли да сляза на люлката?

— Ако успееш да седиш на люлката, без да докосваш земята, да.

Близо до люлката на Виола висеше друга, прикрепена на същия клон, но вдигната нагоре, за да не пречи, като въжетата бяха вързани на възел. Козимо се спусна от клона и се хвана за едно от въжетата. В това упражнение той беше много вещ, защото нашата майка ни караше да се занимаваме с гимнастика. Стигна до възела, развърза го, стъпи на люлката и за да даде тласък, премести тежестта на тялото си, като прегъна коленете си и се наведе напред. Люлката се залюля и се заиздига все по-нагоре. Двете люлки се разминаваха — едната насам, другата натам — и достигаха вече една и съща височина, като се срещаха в средата на пътя.

— Ако опиташ да седнеш и дадеш тласък с крака, ще стигнеш по-високо — подметна Виола.

Козимо се изплези.

— Слез долу и тласни люлката ми, бъди така добър — каза тя, като се усмихваше мило.

— Не, казах ти вече, не трябва да слизам на никаква цена…

Козимо отново започна да не разбира.

— Бъди мил…

— Не.

— Ха-ха! Още малко и щеше да се хванеш. Ако беше стъпил на земята, щеше да загубиш всичко.

Виола слезе от люлката и се зае да бута леко люлката на Козимо.

— Ух!

Сграбчи с един замах седалката на люлката, на която брат ми беше стъпил, и я обърна. За щастие, Козимо здраво се държеше за въжетата. В противен случай щеше да се стовари на земята като чувал с картофи.

— Предателка! — извика той и се покатери нагоре, като стискаше здраво двете въжета.

Но изкачването беше много по-трудно от слизането. На всичко отгоре русото момиче, което тъкмо бе изпаднало в един от пристъпите си на злоба, дърпаше въжетата с всички сили. Накрая брат ми стигна до голям клон и го възседна. Избърса потта от лицето си с дантеленото жабо.

— Ха-ха! Не успя!

— На косъм беше!

— Аз пък мислех, че си ми приятелка!

— Мислеше! — И тя отново започна да си вее с ветрилото.

— Виоланте! — прозвуча в този миг рязък женски глас. — С кого разговаряш?

На бялата стълба, която водеше към вилата, се показа една дама: висока, слаба, в много широка пола. Гледаше през лорнет. Козимо се скри между листата засрамен.

— С един младеж, ma tante[9] — каза момичето, — който е роден на върха на едно дърво и е омагьосан да не стъпва с крак на земята.

Козимо цял се изчерви. Той се питаше дали момичето говори така, за да го подиграе пред леля си, или за да подиграе лелята пред него, или само за да продължи играта, или защото не я интересува нито той, нито лелята, нито играта. Лелята, която се приближаваше към дървото, го изследваше с лорнета си, сякаш съзерцаваше странен папагал.

— Uh, mais c’est un des Piovasques, ce jeune homme, je crois. Viens, Violante.[10]

Козимо пламна от оскърблението: бяха го познали по толкова естествен начин, без дори да се запитат защо е там горе. Лелята беше извикала веднага момичето — твърдо, но не и сурово, и Виола покорно я бе последвала, без дори да се обърне. От всичко това се подразбираше, че той е толкова незначителна личност, че почти не съществува. Тъй необикновеният следобед потъна в облак от срам.

Но ето че момичето направи знак на лелята, лелята наведе глава, момичето й каза нещо на ухото. Лелята насочи лорнета си към Козимо.

— Хайде, господине — каза тя. — Бихте ли приели чаша какао? Така и ние ще се запознаем с вас. — И изгледа накриво Виола. — Виждам, че сте вече приятел на семейството.

Козимо остана неподвижен и загледа лелята и племенницата с ококорени очи. Сърцето му биеше, та щеше да изскочи. Бяха го поканили у Ондарива, най-важното семейство по тези места. Оскърблението от преди миг изчезна, дойде възмездието. Виола се бе застъпила за него, той беше официално признат за приятел на Виола и щеше да играе с нея в тази градина, тъй различна от всички други градини.

Козимо изпита всичко това, но в същото време и едно противоположно чувство, макар и объркано: чувство, породено от срам, честолюбие, самота, наранена гордост. При това сблъскване на противоположни чувства брат ми се хвана за един по-горен клон, покатери се, премести се в най-гъстия листак, премина на друго дърво и се скри.

ІІІ

Следобедът сякаш нямаше край. От време на време в градината се чуваше шумолене и нещо тупваше. Тичахме навън, като мислехме, че той е решил да слезе. Къде ти — по-късно видях да се поклаща магнолията с белите цветове. Отвъд стената се появи Козимо и я прескочи.

Пресрещнах го, като се покатерих на черницата. Видя ме, изглеждаше малко засегнат, още ми беше сърдит. Седна на един клон на черницата малко по-нагоре от мен и започна да дялка кората с шпагата, сякаш не желаеше да обели нито дума.

— Лесно било да се покатериш на черницата — рекох аз, колкото да кажа нещо. — Преди никога не сме се качвали.

Той продължи да драска с острието, после горчиво каза:

— Е, харесаха ли ти охлювите?

— Донесох ти две сушени смокини, Мино, и малко торта…

— Те ли те изпратиха? — рече той все така далечен, но вече гледаше кошницата и преглъщаше.

— Не, знаеш ли, трябваше да избягам скришом от абата! — казах аз бързо. — Искаха да ме задържат да уча цялата вечер, за да не се виждам с теб, но старецът заспа! Мама се страхува, че можеш да паднеш, и искаше да тръгнем да те търсим. Но щом престана да те вижда на дъба, татко каза, че си слязъл и си се сгушил в някое ъгълче да размишляваш върху постъпката си, и че затуй няма за какво да се страхуваме.

— Не съм слизал — каза брат ми.

— Нали беше в градината на Ондарива?

— Да, но винаги преминавах от дърво на дърво, без да докосвам земята!

— Защо? — попитах аз.

За пръв път го чувах да изрича странното свое правило, но той говореше за него като за нещо уговорено между нас, сякаш искаше да ме увери, че не го е нарушил. Не дръзнах повече да настоявам за обяснение.

— Знаеш ли — каза той вместо отговор, — оттатък при Ондарива е такова място, че ти трябват дни да го изследваш цялото. С дървета от горите на Америка, само ако ги видиш!

После си спомни, че е в обтегнати отношения с мен и поради това не бива да ми доставя удоволствие, като ми разказва за своите открития. И сурово отсече:

— Но, тъй или иначе, там няма да те заведа. Отсега нататък можеш да се разхождаш за удоволствие с Батиста и с рицаря адвокат.

— Не, Мино, заведи ме! — отвърнах аз. — Не бива да ми имаш зъб за охлювите, бяха гадни, но не можех повече да понасям да викат!

Козимо лапаше тортата.

— Ще те подложа на проверка — каза той. — Трябва да ми докажеш, че си на моя страна, а не на тяхна.

— Кажи ми всичко, което искаш да сторя.

— Трябва да ме снабдиш с въжета, дълги и здрави, защото, за да правя някои преходи, ще се наложи да се връзвам. После — един скрипец, куки, пирони, от най-големите…

— Но какво искаш да правиш? Кран?

— Трябва да пренесем горе много неща, ще видим по-нататък: дъски, тръстикови стебла…

— Искаш да си построиш колиба на някое дърво? А къде?

— Ако потрябва. Мястото ще изберем. Междувременно мястото, където ще получавам пратки, е оня кух дъб. Ще спусна кошница с въже и можеш да слагаш в нея всичко, от което имам нужда.

— Но защо? Говориш, като че ще се криеш кой знае колко време. Не вярваш ли, че ще ти простят?

Той се изчерви.

— Какво ме интересува дали ще ми простят? И после аз не се крия: не се боя от никого! А ти боиш ли се да ми помогнеш?

Не че не разбирах. Моят брат засега отказваше да слезе, но се преструвах, че не разбирам, за да го заставя да заяви: „Да, искам да остана по дърветата до закуската или пък до залез слънце, или пък чак до вечеря, или докато се стъмни“ — нещо, което да определи по някакъв начин срока, границата на неговия протест. Но той не каза нищо подобно и аз малко се поизплаших.

Викнаха ни отдолу. Баща ни повтаряше:

— Козимо! Козимо! — И после, явно убеден, че Козимо няма намерение да отговаря, викаше мен: — Биаджо! Биаджо!

— Ще отида да видя какво искат. После ще дойда да ти кажа — изрекох набързо.

Усърдното желание да осведомя брат си, признавам, се дължеше отчасти на намерението ми бързо да офейкам от страх да не бъда хванат, че разговарям с него сред клоните на черницата, и да не споделя с него наказанието, което сигурно го очакваше. Но Козимо не успя да прочете на лицето ми тази сянка на коварство. Остави ме да отида, като показа с вдигане на рамене своето безразличие към онова, което нашият баща имаше да му казва.

Когато се върнах отново там, той си беше намерил удобно място за сядане върху един подрязан ствол. Бе опрял брадичка на коленете и с ръце притискаше бедрата си.

— Мино! Мино! — виках аз, като се катерех, останал без дъх. — Простили са ти! Чакат те! Закуската е сервирана на масата. Татко и мама са седнали вече и слагат торта в чинията ти. Тортата е с крем и шоколад, но не е правена от Батиста, знаеш ли? Батиста май се е заключила в стаята си, позеленяла от яд! Помилваха ме по главата и ми казаха така: „Иди при бедния Мино и му кажи, че искаме мир и няма да говорим повече за това!“. По-бързо, да вървим!

Козимо хапеше едно листо. Не се помръдна.

— Кажи — отговори той, — би ли могъл да вземеш одеяло, без да те видят, и да ми го донесеш? Навярно нощем тук става студено.

— Да не би да искаш да прекараш нощта по дърветата!

Той не ми отговори, стоеше с брадичка на коленете, дъвчеше листо и гледаше пред себе си. Проследих погледа му, насочен към стената на градината на Ондарива, където се показваха белите цветове на магнолията, а по-нататък се рееше хвърчило.

Тъй настъпи вечерта. Слугите идваха и си отиваха, като приготвяха масата. Свещниците вече бяха запалени в залата. Вероятно Козимо виждаше всичко от дървото и барон Арминио извика към сенките отвъд прозореца:

— Ако останеш горе, ще умреш от глад!

Онази вечер за първи път седнахме да вечеряме без Козимо. Той беше възседнал един висок страничен клон на вечнозеления дъб, така че виждахме от него само спуснатите крака. Виждахме, казвам, когато заставахме до перваза и се взирахме в тъмното, защото стаята беше осветена, а навън бе мрак.

Дори рицарят адвокат се почувства задължен да се покаже и да каже нещо, но както обикновено успя да не изрази мнение по въпроса. Измънка:

— Оох… Здраво дърво… Ще изкара сто години… — И добави няколко турски думи, вероятно това беше названието на вечнозеления дъб: с една дума, сякаш разговаряхме за дървото, а не за брат ми.

Нашата сестра Батиста обаче проявяваше спрямо Козимо странна завист. Бе свикнала да държи семейството в напрежение със своите чудатости, а сега се беше намерил някой, който я превъзхождаше. Тя хапеше ноктите си — хапеше ги, без да вдига пръст към устата си, а като снижаваше ръка с обърната длан и повдигнат лакът.

Генералшата си припомни някакви войници съгледвачи, които бе видяла по дърветата край един стан, не зная точно къде — в Славония или Померания. Те забелязали неприятеля и избегнали засадата. Този спомен ненадейно я пренесе от майчината тревога в нейната любима военна атмосфера. И сякаш най-после тя успя да извини постъпката на своя син, стана по-спокойна и започна едва ли не да се гордее. Никой не я подкрепи освен абат Фошлафльор, който сериозно изслуша военния разказ и сравнението, което майка ми направи, защото беше готов да се хване за всяка тема и да намери за естествено всичко, което се случва, само и само да освободи съзнанието си от отговорност и грижа.

Веднага след вечеря ние отивахме да спим и дори тази вечер не променихме програмата. Нашите родители вече бяха решили да не доставят удоволствие на Козимо, като му обръщат внимание. Очакваха умората, несгодите и студът през нощта да го прогонят от убежището. Всеки се качи в своята стая. Но върху фасадата на къщата запалените свещи отвориха златни очи, обрамчени от пердетата на прозорците. Каква ли носталгия, какъв ли спомен за топлина е събуждала познатата и близка къща у моя брат, който нощуваше на открито? Показах се на прозореца на нашата стая и си представих неговата сгушена сянка в една вдлъбнатина на дъба, между стеблото и клона, увита в одеялото и, надявах се — вързана няколко пъти с въже, за да не падне.

Луната се издигна късно и заблестя над клоните. В гнездата спяха синигери, сгушени като него. През нощта тишината на парка беше пронизана от стотици шумове, неясни ромони и от вятъра. Понякога долиташе далечно бучене: морето. На прозореца аз напрягах слух към това неравно дихание и се опитвах да си представя какво ли е да усещаш зад гърба си уютното домашно убежище. Брат ми беше едва на няколко метра, но заобиколен единствено от нощта, можеше да разчита само на себе си. И единствената приятелски настроена вещ, до която можеше да се прислони, бе един клон с грапава кора, проядена, с безброй мънички галерии, където спят ларвите.

Легнах си, но не ми се щеше да загасвам свещта. Може би светлинката от прозореца на неговата стая щеше да го разтушава. Стаята ни беше обща, с две все още детски легла. Гледах неговата недокосната постеля и мрака навън, сред който той сега седеше, и се въртях в чаршафите, като може би за първи път усещах какво удоволствие е да лежиш разсъблечен, бос и в топло бяло легло. И сякаш чувствах неудобството, което изпитва той, там горе, загърнат в грубото одеяло, с крака стегнати в гамаши, без възможност да се обърне, пребит от умора. Оттогава не ме напусна мисълта какво щастие е да имаш легло, чисти чаршафи, мек дюшек! Обзет от това усещане, моите мисли останаха часове насочени към човека, който бе предмет на всичките ни безпокойства. Накрая се обърнаха връз мен и аз заспах.

ІV

Не зная дали е истина онова, което пише в книгите: че в древни времена, ако се случело една маймуна да тръгне от Рим, скачайки от дърво на дърво, можела да стигне до Испания, без да докосне земята. По мое време толкова гъсти гори имаше само в залива Омброза — от единия край до другия, — през равнината, чак до билото на планините. И с това нашата местност се славеше навсякъде.

Сега тази местност няма да я познаеш. Всичко започна от времето, когато дойдоха французите да секат горите, сякаш това е ливада, която може да се коси всяка година, та да израсне отново. Ала горите не израснаха. Отначало ни се струваше, че са виновни войната и Наполеон, че времената са такива. Но изсичането на горите не престана и след това. Сега хребетите са голи. На нас, дето ги знаехме отпреди, те произвеждат потресаващо впечатление.

Някога, където и да отидеш, между теб и небето имаше листа и клони. Единствената по-ниска растителност бяха насажденията от лимонови дръвчета, но и сред тях се издигаха криви смоковници, които нагоре по хълмовете задръстваха цялото небе над овощните градини със сводовете на своя тежък листак. Там, където нямаше смокини, растяха череши с тъмна шума или нежни дюли, праскови, бадеми, малки круши, разточителни сливи и после офики, рожкови, а също брястове или многолетни орехи. Отвъд овощните дървета започваха маслиновите горички — един сиво-сребрист облак в средата на склона. В дъното бе струпано селото, между ниския пристан и високата крепост. И там навсякъде между покривите се подаваха корони на растения: пърнари, чинари, дъбове, една по-горда и не тъй доходна растителност, която си поемаше дъх — но с мярка и ред — в зоната, където благородниците бяха построили своите вили и опасали с огради парковете си.

Над маслиновите дървета започваше гората. Иглолистните дървета навярно някога бяха царували в цялата област, защото още проникваха на клинове и кичури чак до плажа. Дъбовете се срещаха по-често и бяха по-нагъсто, отколкото сега човек може да си представи, защото бяха първата и най-ценена жертва на секирата. Още по-нагоре боровете отстъпваха място на кестените, гората се качваше по планината и не се виждаше краят й. Това беше вселена от живителни сокове, между които ние, жителите на Омброза, живеехме едва ли не без да ги забелязваме.

Първият, който насочи вниманието си към гората, бе Козимо. Той разбра, че след като дърветата са тъй нагъсто, може да преминава от клон на клон доста мили разстояние, без да има нужда изобщо да слиза. Понякога хвърлей гола земя го принуждаваше да прави широки обиколки, но бързо привикна на всички принудителни пътешествия и пресмяташе разстоянията не според нашите мерки, а винаги имаше предвид обиколния път, който трябваше да следва по клоните. А там, където не можеше да достигне със скок най-близкия клон, започна да използва технически хрумвания, но за това ще разкажа по-нататък. Сега още сме в зората, в която, като се събуди, се намери на дъба, сред шума и врявата на скорците, наквасен от ледената роса, пребит от умора, с изтръпнали ръце и крака. Но той бе щастлив и се впусна да изследва новия свят.

Стигна до последното дърво на парковете, един чинар. Нататък долината се простираше в ниското, прихлупена под пръстени облаци и дим, който се виеше тук-там от покритите с шистови плочи колиби, сгушени по бреговете като купчини камъни. Небето гъмжеше от завихрени смокинови и черешови листа. Под него се разстилаше равнината, позеленяла от трептящите във въздуха смокинови и черешови листа. На по-малка височина сливи и праскови разчекваха късите си клони. Всичко се виждаше, дори всяка тревичка, но не и цветът на земята, скрита под ленивите тиквени листа и надиплените в лехите салати и зелки. Така беше и по двата ръкава, на които морското острие разцепваше равнината.

И из този пейзаж като вълни преминаваха остри, ненадейни викове и после шумолене, някой и друг трясък от счупен клон и пак викове, този път по-различни и яростни. После следваше дълго затишие, докато от съвсем друго място започваше отново смесицата от гласове и шумове. И посоките, откъдето идваха шумовете — от тук и от там на равнината, бяха все откъм местата, където вятърът разклащаше малките назъбени листа на черешите. Затова в онази част от съзнанието на Козимо, която се рееше разсеяно (друга част от него в замяна усещаше и разбираше всичко предварително), се оформи следната мисъл: черешите разговарят.

Отправи се към най-близката редица високи черешови дървета с хубав листак и клони, натежали от черни череши. Но брат ми още нямаше око да различава веднага какво има и какво няма между клоните. Застана неподвижно: преди малко се чуваше шум, а сега не. Той беше сред по-ниските клони и сякаш усещаше струпани над себе си всички череши, ала не можеше да си обясни защо дървото над него изглежда отрупано с очи вместо с череши.

Козимо вдигна поглед и… цап! Една презряла череша му падна на челото. Опули очи от усилие да гледа нагоре към светлото небе и видя, че над него и по съседните дървета бяха накацали хлапаци. Като разбраха, че ги е забелязал, те престанаха да се спотайват и с остри, но малко приглушени гласове изрекоха нещо такова:

— Гледай го там, хубавеца! — И като отмахваха пред себе си вейките, всеки слезе на по-ниския клон към момчето с тривърха шапка на глава.

Те бяха гологлави или с разнищени сламени шапки, някои бяха сложили на главите си торби като качулки. Облечени бяха в дрипави ризи и панталони, който не беше бос, имаше навуща, а някои носеха на вратовете си завързани налъми, които бяха свалили при катеренето. Това беше известната банда крадци на плодове, с която Козимо и аз — поне в това подвластни на семейни забрани — държахме да не се срещаме. Но тази сутрин запознанството беше добре дошло за моя брат, макар да не му беше ясно какво може да излезе от цялата работа. Зачака спокойно, докато те се спуснаха, като го сочеха и подхвърляха полугласни подигравки:

— Какво търси този тук?

Плюеха в лицето му някоя и друга костилка от череша, подхвърляха му червиви или накълвани от кос плодове, след като ги завъртаха за дръжката, като да мятаха прашки.

— Охо! — казаха ненадейно. Бяха забелязали шпагата, която висеше на кръста му. — Видяхте ли какво има? — И отново избухнаха в смях. — Шиш за дроздове.

После млъкнаха и се сдържаха да не се разкискат, защото щеше да се случи нещо — да си умреш от удоволствие. Двамина от малките нехранимайковци тихичко се бяха преместили на един клон точно над Козимо и се готвеха да нахлузят на главата му една торба, една от нечистите торби, които им служеха навярно да събират плячката си и когато бяха празни, ги слагаха по главите си като качулки чак до раменете. След малко брат ми щеше да се озове в чувала, без сам да разбере как, и щяха да го завържат като салам и да го набъхтят.

Козимо подуши опасността или пък не подуши нищо. По-скоро се почувства осмян поради шпагата и пожела да я извади от ножницата, за да запази честта си. Размаха я високо, острието докосна торбата. Брат ми я забеляза, с един замах я изтръгна от ръцете на двамата нехранимайковци и я захвърли надалеч. Ударът се оказа сполучлив. Останалите възкликнаха „О!“ едновременно с разочарование и учудване, а към двамата си приятели, които се оставиха да им бъде отнета торбата, отправиха най-груби ругатни на своя диалект.

Козимо не успя да се нарадва на успеха си. Надигна се озлобление, само че от обратна посока, откъм земята. Избухна лай, захвърчаха камъни, чуха се крясъци.

— Този път няма да ни избягате! — Проблеснаха остриета на вили.

Крадците по клоните се сгушиха и се закатериха нагоре със свити колене и лакти.

Шумът около Козимо бе привлякъл вниманието на селяните, които бяха нащрек.

Атаката бе подготвена добре. Беше им омръзнало да им крадат едва узрелите плодове. Мнозина дребни собственици и арендатори от долината се бяха съюзили. Тактиката на невръстните крадци бе да атакуват едновременно някоя овощна градина, да я оплячкосат, да избягат на друга страна и отново да нападнат. Единственото, което можеше да им се противопостави, бе същата тактика: всички заедно да ги причакат в някой чифлик, където рано или късно щяха да дойдат, и да ги спипат там. Сега отвързаните кучета лаеха и дращеха озъбени по черешовите дървета, а във въздуха се извисяваха вили за сено. Двама-трима от крадците скочиха на земята точно навреме, за да бъдат убодени по гърбовете с тризъбците и ухапани от кучетата по дъната на панталоните. Избягаха, като викаха и разбутваха с глави лозите. Никой друг не посмя да слезе: стояха стреснати по черешите или се катереха нагоре, следвани от острите зъби на вилите.

На Козимо бяха необходими няколко минути, за да разбере, че няма какво да се бои само защото бандата от скитници се е изплашила. Безсмислено беше да смята, че те са много опитни, а той — не. Фактът, че останаха да стърчат там като глупаци, беше вече доказателство за противното. Какво чакаха, та не избягаха по околните дървета? Брат ми можеше да си отиде, както беше стигнал до там. Нахлупи тривърхата си шапка, потърси клона, който вече му беше послужил за мост, мина от последната череша на един рожков, провеси се, спусна се до една слива и тъй нататък. Другите, като видяха да се движи през клоните, като че се намира на площад, разбраха, че трябва да тръгнат веднага след него. За да налучкат пътя сами, им трябваше доста време. Последваха го мълчаливо, пълзешком по криволичещия път. В това време той се бе прекачил през една смокиня, прескочи плета на градината, спусна се върху праскова с нежни клончета, така че хлапаците трябваше да минават един по един. Прасковата му послужи само за да се хване за кривото стебло на една маслина, надвиснала над някаква стена. От маслината със скок се озова на един дъб, който проточваше здрав клон отвъд потока, а оттам можеше да се мине на дърветата на отсрещната страна.

Хората с вилите, които вече смятаха, че крадците на плодове са им в ръцете, ги видяха да се измъкват над главите им като птичета. Последваха ги, като тичаха с лаещите кучета, но трябваше да заобиколят плета, после стената, а в тази част над потока нямаше мостчета и докато търсеха брод, изгубиха време. Хлапаците бяха вече далеч и си плюха на петите. Бягаха по обичайния начин, стъпвайки по земята. Между клоните остана само брат ми.

— Къде ли е стигнал онзи циркаджия с гамашите? — се питаха крадците, като не го виждаха пред себе си.

Вдигнаха поглед. Беше си там и се катереше по маслините.

— Ей, ти, спусни се долу, вече няма да ни хванат!

Той не слезе, скочи от клон на друг, мина от едно маслиново дърво на друго и се изгуби от погледите между гъстите сребристи листа.

Бандата малки разбойници с накачулени торби и с кошници в ръцете опустошаваше някакви череши в равнината. Работеха методично, като обираха клон след клон. И ето че на върха на най-високото дърво, кацнал с преплетени крака, откъсвайки с два пръста дръжките на черешите и поставяйки ги в шапката, закрепена на коленете му, видяха кого? Момчето с гамашите!

— Ей, ти, откъде се взе? — попитаха грубо, засегнати, сякаш беше долетял.

Брат ми престана да бере. Сега вземаше една по една черешите от шапката и ги поднасяше към устата си, като че бяха захаросани. Плюеше костилките надалеч, като внимаваше да не изцапа жилетката си.

— Този сладоледчо — обади се някой — какво се мъкне с нас? Защо ни се меси? Защо не яде череши от своята градина?

Но бяха малко засрамени. Бяха разбрали, че на дърветата е по-опитен от тях.

— Между тези сладоледчовци — каза друг — понякога се ражда по погрешка и някой по-свестен — например Синфороза.

При това тайнствено име Козимо наостри ухо и без сам да знае защо, се изчерви.

— Синфороза ни измени! — каза друг.

— Но беше момиче на място, макар че и тя е от сладоледчовците. Ако тази сутрин беше изсвирила отново с рога, нямаше да ни спипат.

— И един сладоледчо може да идва при нас, разбира се, ако стане от нашите!

Козимо разбра, че сладоледчовци наричаха всички обитатели на вилите, благородниците и изобщо високопоставените лица.

— Я слушай — му каза един, — да сме наясно. Ако искаш да останеш с нас и да правим заедно хайки, покажи ни всички пътища, които знаеш.

— И ни остави да влезем в овощната градина на твоя баща! — каза друг. — Мен веднъж там ме стреляха със сол.

Козимо ги слушаше, но беше погълнат от някаква мисъл. После попита:

— Кажете ми, коя е Синфороза?

Тогава всички дрипльовци сред клоните избухнаха в смях така, че един едва не падна от черешата, а друг се наклони назад, като се държеше с крака за клона. Трети увисна на ръце, като се кикотеше и крещеше.

С тази врява, то се знае, привлякоха вниманието на преследвачите и те отново ги погнаха. Наближи отряд с кучета. Разнесе се силен лай и ето ги пак ония с вилите. Само че този път, извлекли поука от поражението, първо се качиха на стълбите, заеха дърветата наоколо и от там, като насочиха остри зъбци и гребла, обградиха противника. Кучетата, които останаха долу, след като хората се пръснаха горе по дърветата, не проумяха веднага срещу кого са насъскани и известно време лаеха едно тук, друго там с вирнати муцуни. Така крадците можаха да скочат пъргаво на земята, да хукнат всеки в различна посока сред обърканите кучета и макар някои от тях да бяха ухапани по прасеца или изядоха по някой удар с тояга и камък, повечето напуснаха невредими полесражението.

На дървото остана Козимо.

— Слез! — викнаха му хлапаците, които се спасиха. — Какво правиш? Спиш ли? Скачай на земята, докато пътят е свободен.

Но той притисна с колене един клон и извади шпагата. От съседните дървета селяните размахваха към него вилите си, завързани за тояги, докато насочиха една право към гърдите му, приковавайки го до стеблото.

— Спри! — извика един глас. — Това е младият барон Пиоваско! Млади господине, какво правите там горе? Как тъй имате вземане-даване с тази паплач?

Козимо позна Джуа дела Васка, един от изполичарите на нашия баща.

Вилите се отдръпнаха. Мнозина снеха шапки. Брат ми също с два пръста вдигна от главата си тривърхата шапка и се поклони.

— Ей, вие там долу, вържете кучетата! — викнаха онези. — Нека да слезе! Можете да слезете, млади господине, но внимавайте, че дървото е високо. Почакайте, ще сложим стълба! После ще ви придружа до къщи!

— Не, благодаря, благодаря — каза брат ми. — Не се притеснявайте, зная пътя, зная си моя път.

Скри се зад стеблото на дървото и се появи над друг клон. Отново заобиколи ствола. Този път видяха само краката му на по-горен клон, защото горе листакът беше гъст. Краката подскочиха и изчезнаха.

— Къде отиде? — питаха се хората и не знаеха къде да гледат — горе или долу.

— Ето го! — зърна го някой на върха на отдалечено дърво, но брат ми отново изчезна.

— Ето го!

Беше на върха на още по-отдалечено дърво, люлееше се като носен от вятъра. Скочи.

— Падна! Не! Там е!

Само шапката и плитката му се виждаха над зеленеещите се върхари.

— Що за господар е твоят? — попитаха онези Джуа дела Васка. — Човек ли е или диво животно? Или е сам дяволът?

Джуа дела Васка остана безмълвен. Прекръсти се.

Чу се гласът на Козимо. Една проточена песен…

— О, Син-фо-ро-за!

V

Малко по малко в разговорите си с крадците Козимо научи много неща за това лице — Синфороза. Тъй наричали едно момиче от вилите, което яздело дребно бяло конче и се сприятелило с тях, дрипльовците. За известно време Синфороза ги закриляла и дори, каквато била деспотична, ги командвала. Препускала по пътища и пътечки на бялото си конче и когато видела узрели плодове и неохранявани градини, ги уведомявала и ги придружавала в техните атаки като офицер. Носела окачен на врата си ловен рог. Докато те плячкосвали бадеми или круши, тя кръстосвала на кончето нагоре-надолу по височините, откъдето наблюдавала полето, и щом забележела подозрителни движения на собствениците или селяните, които можели да открият крадците и да се нахвърлят върху тях, надувала рога. При този сигнал хлапаците скачали от дърветата и побягвали. Докато момичето било с тях, не ги били хващали никога на местопрестъплението.

Трудно бе да се разбере какво се е случило по-нататък. Говореха за някаква „измяна“ на Синфороза спрямо тях. Споменаваха, че ги викнала в своята градина да ядат плодове, а после слугите ги били с тояги. Казваха също, че избрала за любимец един от тях, някой си Бел Лоре, комуто много се присмивали за това, и в същото време имала друг избраник, наречен Угачо. Тя ги насъсквала един срещу друг. И оня бой с тояги по-точно не бил заради краденето на плодове, а за един набег на двамата ревниви фаворити, които накрая се съюзили против нея. Говореше се също така за някакви пасти, които им обещавала много пъти и накрая им дала, но подправени с рициново масло и поради това ги присвивал стомахът цяла седмица. Няколко такива случки бяха причинили разрив между бандата и Синфороза. Момчетата сега говореха за нея с омраза, но в същото време съжаляваха за предишното приятелство.

Козимо попиваше тези неща и все повече се убеждаваше, че всички подробности отговарят и се подреждат в един познат нему образ. Накрая се реши да попита:

— Ама в коя вила живее тази Синфороза?

— Че как тъй? Да не искаш да кажеш, че не я познаваш? Та вие сте съседи! Синфороза от вилата на Ондарива!

И без това потвърждение Козимо беше сигурен, че приятелката на скитниците беше Виола, момичето на люлката. Дори подозирам, че причината да тръгне да търси бандата бяха нейните думи, че познавала всички крадци на плодове в околността. Но от този миг смътното безпокойство, което го вълнуваше, стана по-остро. Искаше му се още сега да поведе бандата, за да оплячкосат редките растения във вилата на Ондарива, или пък да се постави в услуга на Виола против крадците, дори му се щеше да ги подтикне отначало да й досаждат, за да може после да я защити, или пък да прояви геройство, което по околен път да стигне до нейните уши. Междувременно, докато разсъждаваше така, следваше бандата все по-вяло. Когато хлапаците слезеха от дърветата, Козимо оставаше сам и було на меланхолия се спускаше на лицето му, както облаците засенчват слънцето.

После скачаше внезапно и пъргаво се изкачваше на клоните. Преброждаше овощни и зеленчукови градини, тананикаше през зъби кой знае какво. Това бе нервно тананикане, почти нямо, а очите му бяха вперени напред, сякаш не виждаше нищо и пазеше равновесие по инстинкт, също като котките.

Така унесен го видяхме няколко пъти да минава по клоните на нашата градина.

— Там е! Там е! — избухвахме веднага във викове, защото, каквото и да правехме, все още беше в мислите ни, та пресмятахме часовете и дните, които той вече бе прекарал по дърветата. Баща ни казваше:

— Луд е! Обладан е от дявола! — И се нахвърляше на абат Фошлафльор. — Трябва да се направят заклинания! Какво чакате, на вас казвам, какво седите там със скръстени ръце? Демонът се е вселил в тялото на сина ми! Разбирате ли, sacré nom de Dieu[11]!

Абатът внезапно се сепваше, думата „демон“ сякаш отключваше в ума му определена поредица от разсъждения и той започваше извънредно сложна богословска реч на тема как да се познава с точност присъствието на демона, като не ставаше ясно дали възразява на баща ми, или просто се намира на приказки. Казано накратко, не се произнасяше по въпроса дали между демона и брат ми бе възможно да има връзка, или това трябваше да се изключи априори.

Баронът изгубваше търпение, абатът се оплиташе, а аз много скоро се отегчавах. От своя страна у майка ни състоянието на майчина тревога, всепроникващото чувство, което доминираше над всичко, се изля, както и всяко друго чувство у нея, в практически решения и издирване на подходящи пособия. Точно тъй и трябва да приключват всички безпокойства на един генерал. Тя измъкна отнякъде боен далекоглед, дълъг и с триножник. Приближаваше око до него и тъй прекарваше часове на терасата, като нагласяваше непрекъснато лещите, за да държи на фокус момчето сред листака дори когато ние бихме се заклели, че е вън от нашия обсег.

— Още ли го виждаш? — питаше от градината нашият баща, който ходеше напред-назад под дърветата и не успяваше изобщо да зърне Козимо освен в случаите, когато се намираше точно под него.

Генералшата правеше утвърдителен знак, който в същото време ни приканваше да мълчим, да не безпокоим, сякаш следеше движенията на бойните части по някое възвишение. Ясно беше, че понякога не го вижда изобщо, но кой знае защо си втълпяваше, че трябва да се покаже на определено място, а не другаде и държеше далекогледа насочен натам. От време на време навярно сама си признаваше, че е сбъркала. Тогава откъсваше око от окуляра и започваше да разглежда кадастралната карта, която държеше отворена на коленете си. В замислена поза тя поставяше едната си ръка над устата, а с другата следваше криволиците по картата. Определяше мястото, докъдето синът й навярно бе стигнал, и като пресмяташе отклонението, насочваше далекогледа към листата на някое най-обикновено дърво. От появяването на трепетна усмивка по устните й разбирахме, че го е видяла. Той беше там наистина.

Тогава майка ни посягаше към някакви знаменца, които държеше близо на табуретка, и ги размахваше едно след друго с решителни и ритмични движения. Навярно това бяха послания на условен език. (Аз бях малко обиден, защото дотогава не знаех, че майка ни притежава тези знаменца и че умее да си служи с тях. Мислех си колко щеше да е хубаво, ако тя ни беше научила да си играем заедно с нея с тези знаменца, особено преди, когато и двамата бяхме по-малки. Но майка ми никога нищо не правеше на игра, а сега повече от всякога нямаше надежда, че ще стори това.)

Трябва да кажа, че въпреки всичките си бойни снаряжения тя пак си оставаше майка със свито сърце и кърпичка, която трескаво мачкаше в ръка. Ролята на генерал й даряваше отмора или по-точно изживяването на тревогите в ролята на генерал вместо като обикновена майка омекотяваше разкъсващата болка именно защото беше деликатна женичка, която притежаваше една-единствена защита: военната осанка, наследена от рода Фон Куртевиц.

Тя седеше там, размахваше един от своите вимпели, гледайки в далекогледа, и ето, цялата грейна и се засмя. Тъй разбрахме, че Козимо беше отговорил. По какъв начин, не зная. Може би е разклатил някой клон. Важното е, че от този миг нататък майка ни се промени. Не беше тъй тревожна и макар участта й на майка да бе тъй различна от съдбата на другите майки поради това, че синът й бе тъй странен и далеч от обичайните прояви на синовни чувства, тя първа от всички нас прие тази странност, сякаш й беше достатъчен неочакваният поздрав, сякаш бе доволна от безмълвните съобщения, които си разменяха от този миг нататък.

Най-любопитно бе следното обстоятелство: майка ни съвсем не си правеше илюзии, че след като Козимо е отправил поздрав към нея, е готов да сложи край на своето бягство и да се върне сред нас. От своя страна баща ни живееше тъкмо с тази надежда. Всяка най-дребна новина, свързана с Козимо, го караше да фантазира:

— Така ли? Видяхте ли? Дали няма да се върне?

Но майка ни, макар и най-далеч от него, единствено го приемаше такъв, какъвто е, навярно защото не се опитваше да търси обяснение.

Но да се върнем в оня ден. След майка ни се показа за миг и Батиста, която почти не излизаше да го търси. Тя най-миловидно протегна ръка, в която държеше блюдо с някаква ужасна попара, като вдигна една лъжичка.

— Козимо, искаш ли да си хапнеш?

Изкара си плесник от баща ми и се прибра вкъщи. Кой знае какъв чудовищен буламач беше приготвила. Брат ни се беше скрил.

Аз жадувах да го последвам, най-вече сега, като знаех, че участва в начинанията на бандата от малки дрипльовци. Струваше ми се, че е разтворил пред мен вратите на ново царство, към което ми се щеше да гледам не със страхливо недоверие, а със солидарен ентусиазъм. Непрекъснато сновях между терасата и една капандура горе, откъдето погледът ми блуждаеше над перчемите на дърветата. Повече чувах, отколкото виждах от капандурата и тъй следях избухванията на глъчка, която бандата вдигаше из овощните градини. Виждах да се люлеят клоните на черешите, от време на време да се показва някоя ръка, която опипва и къса, някоя чорлава или загърната в чувал глава, а сред гласовете чувах и гласа на Козимо. Питах се: „Как тъй стигна дотам? Че нали до преди малко беше в парка? Та той вече се движи по-пъргаво от катеричка!“.

Били на червените сливи над Големия вир, когато се чул рогът. Спомням си, и аз го чух, но не обърнах внимание, тъй като не знаех какво е това. Но те! Брат ми разказа, че те онемели от изненада. Чули отново рога и сякаш не си спомнили, че това е сигнал за тревога. Взели да се питат само дали са чули добре. Дали това е Синфороза, която препуска по пътищата с мъничкото си конче, за да ги предупреди за опасността. Внезапно хукнали вън от овощната градина, но не се втурнали да избягат, а да я настигнат. Козимо останал сам с пламнало лице, ала щом видял, че гаменчетата се приближават към нея, взел да подскача от клон на клон, рискувайки всеки миг да си счупи главата.

Виола била спряла на един стръмен завой на пътя. Ръката й, стиснала юздите, почивала върху главата на кончето. В другата си ръка размахвала камшиче. Гледала от долу нагоре момчетата и поднасяла крайчеца на камшичето към устата си, като го захапвала. Била в небесносин костюм, рогът бил позлатен и висял на верижка на шията й. Момчетата също били спрели всички накуп и също хапели кой слива, кой пръст, кой драскотините по ръцете си или краищата на чувалите. И постепенно от техните дъвчещи уста започнали да излизат почти беззвучни изречения, в общ такт, сякаш се опитвали да ги изпеят.

— Ти какво… си дошла при нас… Синфороза? Сега се връщаш. Но не си вече… наша приятелка… Ах, ти… ах, ти… негоднице.

Шумотевица сред клоните и ето че от една смокиня, между две листа, се показала главата на Козимо. Той се задъхвал, а тя от долу нагоре, захапала камшичето, ги обхващала всички с поглед. Козимо не се стърпял. Все още изплезил език от умора, той избухнал:

— Знаеш ли, че оттогава изобщо не съм слизал от дърветата?

Начинанията, които се основават на вътрешна непоколебимост, трябва да останат неми и незабележими. Щом някой вземе да ги обяснява или да се славослови, всичко изглежда празно, безсмислено, дори направо жалко. Щом брат ми произнесъл тези думи, осъзнал, че не е трябвало да ги произнася. Изведнъж престанало да го интересува каквото и да е и дори му се приискало да слезе и да приключи веднъж завинаги с цялата тази история. Още повече че Виола бавно махнала камшичето от устата си и казала много възпитано:

— Тъй ли? Браво, ти си бил кос!

От устните на ония въшльовци се надигнал вой и смях, преди да избухнат в рев и да се затъркалят. А Козимо горе на смокинята така подскочил от гняв, че това предателско дърво, смокинята, не издържало, клонът се счупил под краката му. Козимо литнал към земята като камък.

Паднал с разперени ръце, защото не можал да се задържи. Трябва да призная, че това е единственият път през живота му по дърветата на тази земя, когато волята и инстинктът да се държи за тях му изневерили. Но, тъй или иначе, единият пеш на опашката на фрака му се закачил на нисък клон. Козимо увиснал на няколко педи от земята с главата надолу.

Сторило му се, че кръвта е нахлула в главата му от големия срам. Първата му мисъл (след като опулил очи наопаки и видял преобърнати дюдюкащите момчета, сега обзети от бясно желание да се премятат, поради което се появили пред него едно след друго, изправени и хванати за надвесената над пропаст земя, и русото момиче, летящо над изправено на задните си крака конче) била само, че това е първият път, когато говори за своя престой по дърветата, и че той ще бъде последен.

С пъргаво движение, на което само той беше способен, Козимо се вкопчил в клона и успял да го възседне. След като успокоила кончето, сега Виола се правела, че не е забелязала нищо от случилото се. Козимо забравил веднага за своето объркване. Момичето поднесло рога към устните си и подало знак за тревога. При този звук хлапаците, у които, както по-късно коментираше Козимо, присъствието на Виола събуждало чудато неспокойство и заприличвали на зайци на лунна светлина, хукнали да бягат. Подчинили се машинално, сякаш инстинктивно, макар и да знаели, че тя се шегува. И те правели всичко на шега, имитирали звука на рога, тичали надолу по склона след момичето, възседнало галопиращото късокрако конче.

Тичали слепешката и така главоломно, че дори понякога не я виждали пред себе си. Била препуснала встрани от пътя и ги зарязала. И накъде отивала? Галопирала надолу през маслиновите горички, които се спускаха до долината и постепенно се превръщаха в полянки. Търсела маслиновото дръвче, на което в същия миг вече се клатушкал Козимо. Обикаляла го в галоп и отново побягвала надалеч. После се появявала в подножието на друга маслина, докато между клоните се прокрадвал моят брат. И тъй, следвайки линии, пречупени като клоните на маслиновите дръвчета, двамата заедно слизали към равнината.

Когато малките крадци забелязали това, дружно започнали да свиркат — едно злостно и подигравателно свирукане. После се отправили към Кипарисовата врата, като продължили да свирят високо и пронизително.

Девойката и брат ми останали сами да се гонят в маслиновата горичка, но за свое разочарование Козимо забелязал, че след изчезването на сбирщината веселото настроение на Виола по време на играта започнало да изтлява, сякаш отстъпвало място на досадата. Той заподозрял, че момичето върши всичко само за да ядосва ония. В същото време Козимо се надявал, че тя се държи така, за да ядосва главно него. Тъй или иначе, сигурно беше, че винаги има нужда да ядосва някого, та да бъде по-интересна.

Обиколили една могила. Посрещнал ги гъст град от камъни. Момичето заслонило главата си зад врата на кончето и побягнало, а брат ми, възкачен на извит клон, останал под обстрела. Ала камъчетата, долетели горе, загубили силата си, макар че някои го удряли по челото и ушите. А необузданите хлапаци свирели и се смеели, като викали:

— Синфороза е капризна роза!

И побягнали.

Гамените вече са се добрали до Кипарисовата врата, украсена със зелени водопади от кипариси надолу край стените. От околните бордеи достига гълчава на майки. Но малките крадци са деца, чиито майки не ги гълчат, за да ги приберат, а им се карат, задето са се върнали, че си идват за вечеря вкъщи, вместо да отидат да си търсят прехраната другаде. В къщурки и бараки от талпи, в накуцващи фургони, в палатки около Кипарисовата врата се бе наблъскал най-бедният народ на Омброза. Тези хора бяха тъй бедни, че ги държаха вън от вратите на града и далече от нивята. Бежанци от далечни земи и села, прокудени от оскъдицата и мизерията, които се ширеха във всички държави. Беше по залез и разрошени жени с дечица на гърдите раздухваха димящи котлони. Просяци се излягаха на хладина, като разбинтоваха раните си. Други играеха на зарове и дрезгаво подвикваха. Побратимите от бандата на крадците на плодове потънаха и се смесиха с пушека от пържено и пререканията, получаваха плесници от майките си, счепкваха се помежду си, като се търкаляха в праха. Техните дрипи добиха цвета на всички други дрипи и тяхната птича веселост затъваше в гъстата и лепкава нищета. И стигаха дотам, че при появяването на галопиращото русо момиче и Козимо по близките дървета хлапаците едва вдигаха уплашени погледи, оттегляха се навътре и се опитваха да се скрият сред прахоляка и пушека на котлоните.

Всичко това за двамата траяло само миг, колкото да хвърлят поглед. Виола оставила зад гърба си пушека от бараките, който се смесвал с вечерните сенки и виковете на жените и децата. Тя вече препускала между пиниите и плажа.

Оттатък беше морето. Прибоят се разбивал сред крайбрежните камъни. Било тъмно. Чуло се вихрено чаткане — под копитата на кончето камъните пускали искри. От ниска и изкривена пиния брат ми гледал светлата сянка на русото момиче да прекосява плажа. Една вълна с едва забележим гребен се издигнала из черното море, издула се и се подгънала, наклонила се, цялата побеляла, разбила се в сянката на коня. Момичето побягнало през нея в галоп, а там горе, на пинията, лицето на Козимо било намокрено от бяла пръска солена вода.

VI

Първите дни на Козимо по дърветата нямаха определени цели или предначертания. Момчето бе овладяно единствено от желанието да опознае новото царство. Брат ми би желал веднага да го изследва до крайните граници, да изучи всички възможности, които то му предлага, да го открие дърво по дърво и клон по клон. Ала в действителност постоянно го виждахме да се появява над нашите глави със заетия и забързан вид на дивите животни, които понякога са неподвижно спотаени, но всякога изглеждат готови да се хвърлят.

Защо се връщаше в нашия парк? Като го виждахме да се премята от един чинар на някой пърнар в обсега на далекогледа на майка ни, бихме казали, че основната сила, която го движи, че преобладаващата му страст си остава спорът с нас, желанието да ни кара да изпитваме безпокойство или гняв. Казвам „с нас“, защото за самия мен още не бях разбрал какво мисли той. Когато имаше нужда от нещо, изглеждаше, че съюзът ни не може да бъде поставен под съмнение. Друг път минаваше над главата ми, сякаш изобщо не ме виждаше.

В действителност оттук Козимо само минаваше. Стената с магнолията беше това, което го привличаше. Виждахме го да изчезва зад нея във всички часове на деня, дори когато русото момиче още не беше станало или когато множеството от гувернантки и лели вече я беше прибрало вкъщи. В градината на Ондарива клоните се протягаха като хоботи на необикновени животни, а от земята се отваряха звезди от назъбени листа със зелена кожа на влечуги. Там се полюляваха жълти и деликатни бамбукови стебла, шумолейки като хартия. В желанието си да се наслади докрай на тази различна зеленина, на различната светлина, която се процеждаше тук, и на различната тишина, Козимо се отпускаше с главата надолу от най-високото дърво и преобърнатата градина се превръщаше в гора: една неземна гора, един нов свят.

Тогава се появяваше Виола. Козимо я виждаше внезапно да се засилва, вече настанена на люлката или върху седлото на кончето, или неочаквано чуваше от дъното на градината мрачния звук на ловния рог.

Маркизите Ондарива не се безпокояха от набезите на момичето. Докато тя ходеше пеш, след нея вървяха всичките й лели. Щом се качеше на седлото, беше свободна като вятъра. Лелите не яздеха коне и не можеха да видят къде ходи. А и мисълта, че общува със скитниците, бе нещо толкова недопустимо, че не можеше изобщо да стигне до главите им. Ала те забелязаха веднага барончето, което се промъкваше горе между клоните, и го дебнеха, макар и с известно надменно презрение.

А у нашия баща мъката от непослушанието на Козимо се сливаше с неприязънта му към Ондарива. Кажи-речи, той хвърляше вината върху тях, сякаш те привличаха сина му в своята градина, за да му предлагат подслон и да го окуражават в неговата бунтовна игра. Баща ми внезапно реши да устрои хайка, за да улови Козимо, и то не в нашите владения, а тъкмо когато момчето се намираше в градината на Ондарива. Сякаш за да подчертае своите агресивни намерения спрямо нашите съседи, не пожела лично да води хайката, да се представи лично пред семейството Ондарива и да поиска да му върнат сина. Макар да нямаше основание за подобно нещо, това би означавало отношение на равна нога между благородници. Вместо да постъпи тъй, баща ми изпрати банда от слуги начело с рицаря адвокат Енеа Силвио Карега.

Слугите пристигнаха, въоръжени със стълби и въжета, пред портите на Ондарива. Рицарят адвокат с фес и роба зафъфли извинения и помоли да ги пуснат. В първия миг съседите помислиха, че слугите са дошли да подрязват нашите дървета, които се надвесват над техния двор. Рицарят повтаряше: „Ами да го хванем, да го хванем“… и се взираше с насочен към клоните нос, като правеше смешни прибежки. Прекъснаха го и попитаха:

— Ама какво ви е избягало, някой папагал ли?

— Синът, първородният, издънката — рече рицарят адвокат бързо-бързо, облегна стълба на един индийски кестен и сам се закатери.

Между клоните се виждаше седналият Козимо, който клатеше крака, сякаш не го грозеше опасност. И Виола се разхождаше из алеите, играеше си с един обръч, сякаш нищо особено не се беше случило. Слугите подаваха на рицаря адвокат въжета, като не беше ясно как трябва да се употребяват, за да бъде хванат брат ми. Ала преди още рицарят да стигне до средата на стълбата, Козимо беше вече на друго дърво. Рицарят нареди да преместят стълбата. Това се повтори четири или пет пъти и всеки път ловецът изпотъпкваше някоя леха, а Козимо с два скока се прехвърляше върху съседното дърво. Виола внезапно бе обкръжена от лели и заместник-лели, отведена вкъщи и затворена вътре, за да не присъства на тази олелия. Козимо счупи един клон и като го размаха с две ръце, разсече със свистене въздуха.

— Не бихте ли могли да отидете във вашия просторен парк и да продължите там лова, уважаеми господа? — каза маркиз Ондарива, като тържествено се появи на стълбите на вилата в халат и шапчица, които по странен начин му придаваха сходство с рицаря адвокат. — На вас говоря, семейство Пиоваско ди Рондо. — Направи широк кръгообразен жест, който обхвана младия барон на дървото, управителя, слугите и всичко отвъд стената, което беше наше под слънцето.

Тъкмо тогава Енеа Силвио Карега смени държанието си. Заситни към маркиза и сякаш нищо не е било, замънка, взе да му разправя за водните струи в басейна насреща и че му е дошло хрумване за много по-висок и ефектен фонтан, който в същото време може да служи и за напояване на тревата чрез подменяне на една шайба. Това беше ново доказателство колко непредвидим и измамен беше характерът на нашия управител. Бе изпратен от барона с точна заръка да се държи твърдо и предизвикателно към съседите. Какво му влизаше в работата да бъбри приятелски с маркиза, сякаш искаше да го умилостиви! Още повече че своите качества на словоохотлив човек рицарят адвокат показваше само когато на него му беше изгодно, и то тъкмо когато разчитаха на недружелюбния му характер. И най-странното беше, че маркизът се вслуша в неговите думи, зададе му въпроси и го помъкна със себе си да разгледат всички басейни и фонтани. И двамата бяха облечени еднакво — с дълги горни дрехи, бяха почти еднакво високи, та чак можеше да ги сбъркаш един с друг. Зад тях се помъкна цялата сюрия наши и техни слуги, които не знаеха какво повече да правят, някои със стълби на гърба.

Междувременно необезпокояваният Козимо подскачаше по дърветата край прозорците на вилата и се мъчеше да надникне между завесите на стаята, където бяха затворили Виола. Накрая я зърна, хвърли една трънкосливка по стъклото. Прозорецът се отвори, появи се лицето на русото момиче и тя каза:

— По твоя вина съм затворена тук. — Захлопна отново прозореца и дръпна завесата.

Козимо изведнъж се отчая.

Когато лошото настроение обземаше брат ми, имаше за какво наистина да се безпокоим. Виждахме го да притичва (ако думата „тичам“ притежава смисъл, когато се употребява не за движение по земната повърхност, а се отнесе към един свят от неравномерни подпори с различна височина, между които има празно пространство) и все ни се струваше, че ще се подхлъзне и ще падне. Но това никога не се случи. Скачаше, притичваше по някой наведен клон, внезапно се повдигаше на по-горния и след четири или пет подобни нестабилни криволици изчезваше.

Къде отиваше? Този път той дълго препуска от пърнарите към маслините и после към буковете, и потъна в гората. Спря се запъхтян. Под него се разстилаше поляна. Вятърът в ниското разрошваше гъстите й тревни туфи във вълна от преливащи нюанси на зелено. Носеха се неуловими власинки от кълбовидните цветове на глухарчетата. По средата растеше усамотен бор, недостижим, с продълговати шишарки. Дърволазките, чевръсти птичета с кафява напръскана одежда, кацаха по обсипаните с иглички клони, кога в крайчеца, кога накриво, някои с опашката нагоре и човката надолу, и кълвяха червейчета и семена.

Онази нужда да навлезе в една трудно превземаема среда, която беше тласнала брат ми да поеме по дървесните пътища, сега все така го човъркаше в неговото неудовлетворение и му вдъхваше жаждата да проникне в нея още по-всеобхватно, да се слее с всеки лист, шушулка, перце, пърхане. Такава любов изпитва ловецът към всичко онова, което носи живот, и не умее да я изрази другояче, освен като насочи в него дулото. Козимо все още не умееше да разпознава това чувство и се опитваше да му даде воля, като се отдаваше на неуморни проучвания.

Гората беше гъста и непроходима. Козимо трябваше да си проправя път с шпагата и малко по малко забрави своя бяс. Погълнаха го въпросите, които постепенно се изпречваха пред него, и страхът (който, макар и непризнат, съществуваше), че се е отдалечил твърде много от познатите места. Както си пробиваше път в гъсталака, видя право пред себе си сред листака две жълти очи, които се взираха в него. Козимо вдигна шпагата, отмести един клон и бавно го върна в първоначалното положение. Изпусна въздишка на облекчение, засмя се на страха, който бе изпитал. Бе видял чии са тези жълти очи. На една котка.

Образът на котарака, зърнат при отместването на клона, остана ясно в неговото съзнание. След миг Козимо отново трепереше от страх. Защото този котарак по всичко приличаше на котарак, но беше страхотен, можеше да закрещиш от ужас само като го видиш. Трудно беше да се определи какво точно е ужасното в него. Беше пъстър като тигър, по-едър от всички пъстри котки, но това още не беше нищо. Ужасяваха мустаците, щръкнали като бодли на таралеж. Ужасно беше и неговото хриптене между два реда изострени като иглички зъби. Ужасни бяха неговите остри уши, настръхналата козина, която се издуваше около наежения врат в руса огърлица. Ужасна беше неговата неподвижна опашка, застинала в неестествено положение. Към всичко това, което Козимо беше зърнал за секунда зад клона, който веднага пусна да се върне на мястото му, се прибавяше и друго, дето не бе успял да види, ала си представяше: прекомерно рунтавата козина около лапите, която прикриваше раздиращата сила на ноктите, готови да се впият в него; както и това, дето все още виждаше: жълтите ириси продължаваха да го фиксират между листата, като искряха около черните зеници. Звуците, които животното издаваше, ставаха все по-мрачни и плътни. И Козимо разбра, че пред него се намира най-кръвожадната дива котка на гората.

Секнаха всички чуруликания и пърхания. Дивият котарак се хвърли, но не срещу момчето. Направи почти вертикален скок и тъй повече изненада, отколкото уплаши Козимо. Страхът дойде после, когато зърна котката точно над главата си. Беше там, на един клон, наежена, виждаха се рошавият й корем, покрит с почти бяла козина, и ноктите, забити в дървото, докато извиваше гръб. Звярът просъскваше и без съмнение се готвеше да се стовари върху него. С отмерено и несъзнателно движение Козимо премина на по-долния клон. „Къх-къх!“, лютеше се дивият котарак и при всяко къхане правеше по един скок насам и натам. Озова се отново на клона над главата на Козимо. Брат ми повторно се изплъзна, но възседна най-ниския клон на бука. Под него на доста голямо разстояние беше земята. Все пак земята не беше чак толкова далеч, нямаше защо да чака, та да види какво ще направи звярът, когато престане да издава тия ужасяващи звуци — смесица от съскане и мяукане.

Козимо повдигна крак, сякаш се готвеше да скочи долу. Но тъй като в него се бореха два инстинкта, естественият — да потърси безопасност, и упоритостта да не слиза дори това да му струва живота, той в същото време стисна с бедра и колена клона. На котарака му се стори, че момчето се намира в неустойчиво положение и че това е мигът, в който трябва да се хвърли. Скочи върху него с настръхнала козина, извадени нокти и съскане. Козимо не успя да направи друго, освен да затвори очи и да насочи напред шпагата, едно безсмислено движение, от което котаракът лесно се предпази и се хвърли към главата му, сигурен, че ще го сграбчи с ноктите си и ще го увлече със себе си надолу. Един нокът засегна Козимо по бузата, но вместо да падне, тъй както беше стиснал клона с колене, той полегна на гръб по дължината му. Тъкмо обратното очакваше котаракът, който по този начин не го уцели, видя се отхвърлен настрана и взе да пада. Опита се да се задържи, заби нокти в клона и поради тласъка се завъртя във въздуха. Това трая миг — достатъчен за Козимо победоносно и устремно да го посрещне и да забие шпагата в корема му.

Бе спасен. Бе опръскан с кръв. Мъртвият звяр бе набучен на шпагата като на шиш. Бузата му бе раздрана с тройна бразда от окото до брадата. Ревеше от болка и ликуваше, не разбираше какво става наоколо и се притискаше до клона, до шпагата, до трупа на котката. Изживяваше щастлив и мъчителен миг, подобно на всеки, който е победил за първи път и се чувства длъжен да продължава единствено по избрания път, без възможността да се оттегли като победен.

Видях го да се приближава по дърветата в това състояние, целият окървавен, включително и жилетката, с разрошена плитка под омачканата шапка. Държеше дивата котка за опашката. Сега звярът приличаше на обикновена котка и толкоз. Изтичах при Генералшата на терасата.

— Уважаема майко — извиках, — ранен е!

— Was?[12] Как тъй ранен? — Вече насочваше далекогледа.

— Ранен като ранен — казах аз и Генералшата, изглежда, реши, че моето обяснение е компетентно, защото проследи Козимо с далекогледа, докато той скачаше, по-пъргав от всякога, и каза:

— Das stimmt![13]

Веднага се зае да приготовлява марля, пластири и балсам, сякаш трябваше да снабдява лазарета на цял батальон. Даде ги на мен да ги занеса. Изобщо не я парна надеждата, че той може да се върне вкъщи, защото има нужда от лечение. Понесъл пакета с превръзки, аз изтичах в парка и застанах да почакам при последната черница до стената на Ондарива. Той беше вече изчезнал, спуснал се бе по магнолията.

Козимо се появи триумфално в градината на Ондарива с убития звяр в ръка. И какво видя на площадката пред вилата? Една готова за заминаване каляска. Слугите товареха багаж върху покрива. Сред рояк гувернантки и тъмно облечени строги лели, Виола, пременена за път, прегръщаше маркиза и маркизата.

— Виола! — извика Козимо и вдигна котарака за опашката. — Къде отиваш?

Всички около каляската насочиха поглед към клоните и като го видяха раздран, кървящ, с вид на побъркан и с мъртвия звяр в ръка, се ужасиха.

— De nouveau ici! Et arrangé de quelle façon![14]

Сякаш обзети от някакъв бяс, всички лели забутаха момичето към каляската. Виола се обърна, вдигна нос нагоре и с обиден вид, при което обидата беше примесена с досада, като си придаваше важност спрямо роднините, а може би и спрямо Козимо, извика (без съмнение в отговор на неговия въпрос):

— Пращат ме в колеж!

После се качи в каляската. Не благоволи да погледне отново нито него, нито неговия улов. Вратичката беше вече затворена, кочияшът бе на капрата. Козимо, който още не можеше да повярва на внезапното заминаване, се опита да привлече вниманието й, да я накара да разбере, че посвещава на нея кървавата си победа. Ала успя само да извика:

— Победих един котарак!

Камшикът изплющя, каляската потегли сред разветите кърпички на лелите и от прозорчето се чу гласът на Виола:

— Тъй ли, браво!

Не се разбра дали това беше възклик на ентусиазъм или подигравка.

Такова бе тяхното сбогуване. Напрежението, болката от драскотините, разочарованието, че не е добил слава за своя подвиг, отчаянието поради внезапната раздяла, всичко това запуши гърлото на Козимо и после се изля в ожесточен плач, придружен от викове, стенания и чупене на клончета.

— Hors d’ici! Hors d’ici! Polisson sauvage! Hors de notre jardin![15] — нахвърлиха се лелите и всички слуги на Ондарива притичаха с дълги пръти и взеха да хвърлят камъни, за да го изгонят.

Козимо запрати мъртвия котарак срещу оня, който се случи под него, като хълцаше и крещеше. Слугите вдигнаха звяра за опашката и го хвърлиха на едно торище.

Когато научих, че нашата съседка е заминала за известно време, ме обзе надежда, че Козимо ще слезе. Не зная защо, но свързвах с нея, или най-вече с нея, решението на брат ми да остане по дърветата.

Но дори не стана дума за това. Качих се да му занеса превръзки и пластири. Той сам се зае да лекува драскотините по лицето и ръцете си. После пожела въдица с кукичка. Послужи си с нея, за да вземе мъртвия котарак, като се надвеси от една голяма слива над торището на Ондарива. Одра котарака, ощави както можа кожата и си направи шапка. Това беше първата кожена шапка от онези, които той носи цял живот.

VII

Последен опит да хване Козимо направи нашата сестра Батиста. Естествено, това бе нейна инициатива. Тя извърши всичко тайно, без да се съветва с никого, както обикновено. Излезе през нощта, като носеше котел с клей и стълба. Намаза с клея един рожков от горе до долу. Беше дървото, върху което Козимо се спираше всяка сутрин.

Сутринта на рожкова намерихме залепени кадънки, които биеха криле, врабци, изпомацани с клей, нощни пеперуди, листа, насметени от вятъра, опашка от катеричка и дори един пеш, откъснат от фрака на Козимо. Дали той беше седнал на някой клон и после бе успял да се освободи? По-вероятно беше, като се има предвид, че от известно време не носеше фрак, да бе оставил нарочно парченцето, за да ни се надсмее. Тъй или иначе, дървото си остана грозно, оплескано с клей и после изсъхна.

Започнахме да се убеждаваме, че Козимо няма да се върне. В това се убеди и баща ни. Откак брат ми скачаше по дърветата из цялата територия на Омброза, той не смееше да се покаже навън, защото се опасяваше, че благородническото му достойнство е компрометирано. Лицето му ставаше все по-бледно и изпито. Не знам до каква степен това се дължеше на бащино безпокойство и доколко на опасения от неприятни династически последствия. Ала тези две неща вече се бяха слели, понеже Козимо беше първородният му син, наследник на титлата и ако не може да се каже нищо добро за един барон, който скача по клоните като лещарка, още по-малко може да се допусне, че това би могъл да прави един дук, макар и още дете. Оспорваната титла без съмнение нямаше да бъде защитена от поведението на наследника.

Това бяха безполезни притеснения, защото жителите на Омброза се смееха на претенциите на баща ни, а благородниците го мислеха за луд. Сега сред тях вземаше връх обичаят да живеят във вили на привлекателни места, не във феодални замъци, а това значеше да живеят като обикновени граждани, за да избегнат скуката. Кого го беше грижа за някогашното херцогство Омброза? Хубавото на Омброза бе, че бе дом за всички и за никой: маркизите Ондарива имаха известни права върху нея, те бяха господари на почти всички земи наоколо, но отколе свободна, общината плащаше данъци на Генуезката република; ние можехме да живеем спокойно на земите, които бяхме наследили, и на онези, дето бяхме купили евтино от общината в момент, когато тя бе затънала в дългове. Какво повече можеше да се иска? Наоколо се беше установило едно малко благородническо общество с вили и паркове чак до морето. Всички живееха весело, като си разменяха визити и ходеха на лов, с малко средства и се ползваха от почти същите блага като обитателите на кралския двор, но без задълженията и разходите, неизбежен спътник на живота в столицата и на участието в държавните дела. На баща ни обаче тези неща не му харесваха, той се чувстваше господар, лишен от власт, и бе скъсал всички връзки с благородниците в съседство (майка ни, нали си беше чужденка, нямаше никакви контакти). Това си имаше своите предимства — не посещаваха никого, като по този начин спестяваха доста разноски и маскираха оскъдицата на финансите ни.

Не може да се каже, че с народа на Омброза поддържаха по-добри отношения; знаете какви са хората тук — твърде ограничени, загрижени само за своите дела. По това време бяха започнали да доставят лимони за лимонада, подсладена със захар, която добре се продаваше, предимно на богатите. Засадиха навсякъде лимонови дръвчета и възстановиха пристанището, съсипано от набезите на пиратите преди много време. Живеейки по средата между Генуезката република, владенията на краля на Сардиния, Френското кралство и епископските територии, търгуваха с всички и не се интересуваха от нищо, само да не бяха данъците, които дължаха на Генуа и които ги караха всяка година да се потят обилно в деня на събирането им и да нападат бирниците на Републиката.

Когато избухваха тези безредици, барон Ди Рондо неизменно се надяваше, че едва ли не ще дойдат да му поднесат короната на дук. Той излизаше на площада и предлагаше своето покровителство на жителите на Омброза, но всеки път бе принуден бързо-бързо да избяга под градушка от гнили лимони. Тогава казваше, че както обикновено срещу него е устроен заговор от страна на йезуитите, защото си беше втълпил, че между него и тях се води война на живот и смърт и Орденът не мисли за друго, освен как да му напакости. Всъщност имаше раздори заради една градина, за която претендираше и Исусовата дружина[16], и нашето семейство. Разгоря се спор и баронът, по онова време в добри отношения с епископа, беше успял да отдалечи съседното провинциално отче от територията на епархията. Оттогава баща ни беше сигурен, че Орденът праща свои агенти да кроят покушения срещу живота и правата му, и от своя страна се опитваше да събере опълчение от довереници, които да освободят епископа, който според него бе станал пленник на йезуитите. Даваше подслон и защита на всички, които заявяваха, че са преследвани от йезуитите, затова и беше избрал за наш духовен баща онзи полуянсенист[17], който витаеше в облаците.

И тъй, баща ни не говореше с никого. Единственият човек, на когото се доверяваше, беше рицарят адвокат. Баронът имаше слабост към този незаконен брат като към единствен и злочест син. И досега не мога да кажа дали го осъзнавахме, но сигурно в начина, по който гледахме на Карега, трябва да е прозирала малко ревност, защото на баща ни му беше по-скъп този петдесетгодишен брат, отколкото ние, децата. Впрочем не само ние го гледахме накриво: Генералшата и Батиста се преструваха, че го тачат, а всъщност не можеха да го понасят. Колкото до него, под хрисимата му външност не го беше грижа за нищо и за никого и вероятно ни мразеше всички, включително и барона, на когото дължеше толкова много. Човек би казал, че е глухоням или че не разбира езика, тъй се държеше понякога. Кой знае как е успявал да работи като адвокат навремето! Дали и тогава, преди да отиде при турците, не е бил особняк? Но може би в края на краищата е бил умен човек, щом от турците се бе научил да прави хидравлични изчисления, единственото нещо, с което сега беше способен да се занимава и за което моят баща го прехвалваше. Така и не научих особено много за миналото му, нито коя е била майка му, нито какви са били на младини отношенията му с дядо ни (явно и той е държал на него, след като го е изучил за адвокат и му е издействал титлата рицар), нито как се е озовал в Турция. Пък и не се знаеше добре дали тъкмо в Турция бе прекарал толкова време или в някоя друга мюсюлманска страна, Тунис или Алжир, но, тъй или иначе, е било страна на мохамедани, защото казваха, че сам е станал мохамеданин. Какво ли не разправяха за него, че бил заемал важни служби, че е бил висш сановник при султана, хидравлик на Дивана или нещо подобно. А после поради дворцови сплетни или дълг на комар изпаднал в немилост и бил продаден като роб. Известно е, че го намерили, окован във вериги, да гребе заедно с други роби на една турска галера, превзета от венецианците, които го освободили. Във Венеция живял едва ли не като просяк, докато се наврял в друга бъркотия, в някаква свада (само Бог знае с кого би могъл да влезе в разпра един толкова свит човек като него), и отново му нахлузили пранги. Откупил го нашият баща благодарение на посредничеството на Генуезката република. И ето че довтаса при нас — едно плешиво човече с черна брада, изплашен, едва ли не ням, увит в широки чужди дрехи. Бях дете, но си спомням онази вечер. Баща ни го наложи на всички като авторитетна личност, назначи го за управител и му определи кабинет, който започна да се изпълва с вечно неподредени книжа. Рицарят адвокат носеше дълга роба и шапчица, прилична на фес, каквито слагаха много благородници и буржоа в своите кабинети. Само че, да си кажем право, той почти никога не сядаше зад писалището си, а все по-често го виждахме, облечен по същия начин, да кръстосва околността. Накрая започна да се явява и на масата с тия турски одеяния. И най-странното беше, че нашият баща, който спазваше стриктно етикета, го търпеше.

Въпреки своите задължения на управител рицарят адвокат не обелваше дума на майордомите, арендаторите и изполичарите поради своя плах характер и затруднения в речта. Надзираването на подчинените, нарежданията и всички грижи в действителност падаха върху баща ми. Енеа Силвио Карега водеше счетоводните книги и не знам дали нашите дела вървяха зле заради начина, по който водеше сметките, или сметките му бяха водени лошо поради това, че нашите дела не вървяха добре. Освен това изпълваше с цифри и чертежи, със сметки и рисунки на напоителни съоръжения една голяма черна дъска. Там пишеше и думи на турски. Понякога баща ми се затваряше с него в кабинета цели часове. Това бяха най-дългите престои на рицаря адвокат там. Скоро след като затвореха вратата, започваше да се чува ядосаният глас на барона — една кавга, която ту се разпалваше, ту стихваше, — ала гласът на рицаря не се долавяше почти никога. После вратата се отваряше, рицарят адвокат излизаше със своите ситни крачки, прикрити в гънките на робата, с фес, щръкнал на темето, минаваше през някой френски прозорец, прекосяваше парка и изчезваше в полето.

— Енеа Силвио! Енеа Силвио! — викаше баща ми, като тичаше след него, но незаконният му брат вече беше сред лозите или лимоновите дръвчета. Мяркаше се само неговият червен фес, който упорито напредваше сред листата. Баща ми го следваше и го викаше, след малко ги виждахме да се връщат, баронът продължаваше да спори, като разперваше ръце, а рицарят, дребничък в сравнение с него, крачеше прегърбен, стиснал юмруци в джобовете на робата.

VIII

Козимо често правеше облози с онези, които ходеха по земята, за да покаже своята ловкост и пъргавина, да изпробва възможностите си, всичко, което можеше да прави горе, на върха. Предизвикваше немирниците на състезание по хвърляне на плочка. Определяха места близо до Кипарисовата врата, между бараките на бедните и скитниците. Покачен на един изсъхнал и обрулен пърнар, Козимо играеше на плочки, когато се приближи мъж на кон, висок, леко прегърбен, увит в черен плащ. Позна баща си. Сбирщината се разпръсна; жените останаха да гледат от прага на колибите.

Барон Арминио спря под дървото. Догаряше червен залез. Козимо седеше сред клоните с опадали листа. Погледнаха се лице в лице за пръв път след обяда с охлювите. Бяха минали доста дни и нещата се бяха променили. И двамата знаеха, че въпросът вече не беше нито в охлювите, нито в синовното послушание, нито в бащиния авторитет. Каквито и логични и смислени неща да си кажеха, всичко щеше да бъде не на място, но все пак трябваше нещо да си кажат.

— Давате прекрасно представление — започна бащата с горчивина в гласа, — съвършено достойно за един джентълмен! (Говореше му на „вие“, така както правеше при най-строгите порицания, но този път това обръщение издаваше отдалечаване, отчуждаване.)

— Един джентълмен, уважаеми татко, си остава джентълмен и на земята, и по дърветата — отвърна Козимо и добави: — стига да се държи подобаващо.

— Чудесна максима — призна мрачно баронът, — само да не крадете сливите на някой арендатор.

Беше вярно, брат ми бе хванат натясно. Какво можеше да отговори? Усмихна се, но не надменно или цинично, а със срамежлива усмивка и се изчерви.

Бащата също се усмихна, но усмивката му беше печална и кой знае защо също се изчерви.

— Събрали сте се с шайка най-долни копелета и просяци — каза след малко.

— Но, уважаеми татко, аз си живея сам, всеки гледа себе си — отвърна Козимо твърдо.

— Приканвам ви да слезете на земята — изрече баронът със спокоен, почти унил глас — и да поемете задълженията си на благородник.

— Нямам намерение да ви се подчиня, уважаеми татко — заяви Козимо, — много съжалявам.

И двамата се чувстваха неудобно и някак отегчени. Всеки знаеше какво ще каже другият.

— Ами вашето учение, вашият християнски дълг? Смятате да растете като дивак от американската джунгла ли?

Козимо млъкна. Това бяха въпроси, които не си беше задавал и нямаше желание да си ги задава. После рече:

— Смятате ли, че няма да се науча на добро, ако живея на няколко метра по-високо от останалите?

Това беше умел отговор, но в него сякаш прозираше желание да омаловажи своята постъпка: всъщност бе знак за слабост.

Бащата забеляза това и стана по-настъпателен.

— Бунтарството не се измерва в метри — каза той, — дори когато е на няколко крачки, едно пътуване може да се окаже безвъзвратно.

Брат ми можеше да даде друг отговор, дори да цитира латинска максима, каквито тогава знаехме много, но сега не ми идва нито една наум. Накрая му омръзна този тържествен и приповдигнат тон. Изплези език и извика:

— Затова пък от дърветата пишкам по-далече.

Фразата бе, общо взето, безсмислена, но сложи край на разговора.

Като чуха това, събралите се около Кипарисовата врата надигнаха врява. Конят на барон Ди Рондо подскочи, мъжът стисна юздите, зави се с плаща, сякаш се приготви да тръгне. Но се обърна, извади показалец изпод наметалото, насочи го към почернялото от облаци небе и извика:

— Внимавай, сине, има един, който може да пишка върху всички нас. — И пришпори коня си.

Дъждът, дълго чакан в цялата околност, рукна на едри капки. От порутените къщурки изскочиха хлапаците с торби на главите и запяха:

— Лей се, лей се, ти, дъждец, на хората да донесеш живец!..

Козимо изчезна между листата, от които се стичаше вода и само като ги пипнеш, те обливаха сякаш с душ.

Щом заплющя, се разтревожих за него. Представях си го целия наквасен да се притиска към някой дънер и безуспешно да се опитва да се заслони от леещия се порой. В същото време знаех, че една буря не е достатъчна, за да го принуди да се върне. Изтичах при нашата майка.

— Вали! Какво ли прави Козимо, уважаема майко?

Генералшата дръпна пердето и погледна дъжда. Беше спокойна.

— Най-голямото неудобство, което дъждовете причиняват, е разкаляният терен. Щом стои горе, е в безопасност.

— Но достатъчни ли са дърветата, за да го предпазят?

— Навярно ще се оттегли в своя стан.

— Какъв стан, уважаема майко?

— Вероятно се е погрижил да си го приготви овреме.

— Не мислите ли, че ще постъпя добре, ако го потърся, за да му дам чадър?

Сякаш думата „чадър“ внезапно я изтръгна от нейната роля на военнополеви съгледвач и отново я хвърли сред майчините грижи. Генералшата рече:

— Ja, ganz gewiss![18] И една бутилка ябълков сироп, добре сгрята, завита във вълнен чорап! И едно непромокаемо платнище — да го просне върху дървото, та да не прониква влага… Къде ли е сега, бедничкият? Надявам се, че ще успееш да го намериш…

Тръгнах в дъжда, натоварен с пакети, под огромен зелен чадър, като държах друг затворен под мишница, за да го дам на Козимо.

Изсвирих нашия сигнал. Отвърна ми само непрекъснатото плющене на дъжда по дърветата. Беше тъмно. Като излязох от градината, не знаех накъде да тръгна. Стъпвах, без да виждам, по хлъзгави камъни, прогизнала трева, локви. И непрекъснато свирех. За да насоча нагоре звука от свиркането, навеждах назад чадъра. Водата ме шибаше в лицето и сякаш отмиваше звуците от устата ми. Исках да отида към района на общинските земи, които бяха обрасли с високи дървеса. Предполагах, че навярно там си е направил убежище, но се загубих в мрака и застанах неподвижно, притискайки под мишница чадър и пакети. Само бутилката сироп, завита във вълнен чорап, ме сгряваше малко.

И ето, високо в мрака сред дърветата зърнах светлинка. Не беше нито луна, нито звезда. Стори ми се, че долавям отговор на моето изсвирване.

— Козимоооо!

— Биаджоооо! — чу се глас откъм върха на дървото.

— Къде си?

— Тук! Ще те пресрещна. Бързай, че ще се намокря.

Срещнахме се. Увит в одеяло, той слезе чак до ниското разклонение на една върба, за да ми покаже откъде да се кача. Преведе ме през сложна плетеница от клони до бука с висок ствол, откъдето идваше светлината. Дадох му веднага чадъра и няколко от пакетите. Опитахме се да се качим с отворени чадъри, но това беше невъзможно. Тъй или иначе, се наквасихме. Най-после пристигнахме там, където той ме водеше. Не виждах нищо освен светлик, който сякаш се прокрадваше измежду платнищата на някаква палатка. Козимо повдигна един от краищата и ме пусна да мина. Озовах се в нещо като стаичка, осветена от фенер, покрита и затворена отвсякъде със завеси и черги. През нея минаваше стволът на бука, имаше под от талпи и всичко бе закрепено върху дебели клони. В първия миг ми се стори като кралски палат, но скоро забелязах колко е нестабилно всичко. Дори само обстоятелството, че бяхме двама вътре, вече заплашваше да наруши равновесието. Козимо веднага се зае да поправя, да запушва дупки и пропадащи места. Остави отвън отворени и двата чадъра, които донесох, за да закриват две дупки в тавана. Но много вода течеше от другаде. Двамата бяхме мокри, а колкото до студа, беше, сякаш си навън. Обаче Козимо бе натрупал голямо количество одеяла. Човек можеше да се вмъкне под тях, като остави открита само главата си. Фенерът хвърляше несигурна, трептяща светлина. Върху тавана и стените на странното съоръжение клоните и листата хвърляха оплетени сенки. Козимо пиеше сиропа от ябълки на големи глътки.

— Хубава къща — казах аз.

— О, това е още временна постройка — побърза да отговори Козимо. — Трябва да я проектирам по-добре.

— Цялата ли си я построи сам?

— Че с кого другиго? Тя е тайна.

— Аз може ли да идвам?

— Не, защото тъй ще издадеш пътя на някой друг.

— Татко каза, че вече няма да праща да те търсят.

— Въпреки това къщата ми трябва да бъде тайна.

— Заради ония момчета, дето крадат ли? Ама те не са ли твои приятели?

— Понякога — да, понякога — не.

— А момичето с кончето?

— Какво те интересува?

— Интересува ме дали е твоя приятелка, дали играете заедно.

— Понякога — да, понякога — не.

— Защо понякога не?

— Защото или аз не искам, или тя не иска.

— А нея ще я поканиш ли да се качи тук?

С потъмняло лице Козимо се опитваше да опне една рогозка, преметната през някакъв клон.

— Ако се съгласи да дойде, ще я поканя да се качи — отвърна той сериозно.

— Значи, тя не иска?

Козимо се хвърли върху одеялата.

— Замина.

— Кажи — рекох аз тихо, — сгодени ли сте?

— Не — отговори брат ми и се затвори в продължително мълчание.

На следния ден времето беше хубаво. Бе взето решение Козимо да продължи уроците си при абат Фошлафльор. Баща ми не обясни как ще стане това. Неочаквано и малко троснато баронът прикани абата да намери моя брат където и да е и да го накара да преведе малко от Вергилий.

— Вместо да стоите тук и да зяпате мухите, mon Abbé…

После му се стори, че е поставил на абата твърде трудна задача, и се помъчи да я улесни. Каза ми:

— Върви да съобщиш на брат си да бъде в градината след половин час за урок по латински.

Изрече това с колкото може по-естествен тон. Този тон той щеше да спазва оттук нататък: Козимо щеше да си остане по дърветата и всичко трябваше да продължи както преди.

И тъй, урокът се състоя. Моят брат беше яхнал клона на един бряст, седеше с провиснали крака, а абатът се бе разположил на стол отдолу, на тревата. В един глас повтаряха хекзаметрите. Аз играех наоколо и за известно време ги изгубих от погледа си. Като се върнах, и абатът беше на дървото. С дългите си тънки крака в черни чорапи се мъчеше да се вдигне върху един чатал. Козимо му помагаше, като го държеше за лакътя. Намериха удобно за стареца място и наведени над книгата, заедно засричаха труден пасаж. Брат ми, изглежда, проявяваше голямо старание.

После, не знам как, ученикът се беше измъкнал, може би защото абатът както обикновено се бе загледал втренчено в празното. Аз заварих само стария свещеник, облечен в черно, свит сред клоните с книга на коленете. Той гледаше една бяла пеперуда, като с отворена уста следеше полета й. Когато пеперудата изчезна, абатът забеляза, че е на дървото, и внезапно обхванат от страх, прегърна ствола и се развика:

— Au secours! Аu secours![19]

Притичаха хора със стълба. Малко по малко той се успокои и слезе.

ІХ

Въпреки своето бягство, което го направи известен, Козимо живееше, общо взето, близо до нас, почти както преди. Беше самотник, който не избягва хората. Дори човек би казал, че главно хората са му по сърце. Отиваше над места, където селяните копаеха, торяха, косяха ливади, и отправяше към тях учтиви думи за поздрав. Те удивено вдигаха глави. Изоставил бе лошия навик, който толкова ни забавляваше по времето, когато заедно се катерехме по дърветата, да подвиква „ку-ку“ и да си прави шеги с минаващите отдолу. На първо време селяните, които го гледаха да преодолява големи разстояния само по клоните, не знаеха как да постъпят. Не можеха да решат дали да го поздравяват със сваляне на шапка, както бе прието да се отнасят към господата, или да закрещят срещу него като към немирник. После свикнаха да разменят по някоя и друга дума за работата, за времето и дори показваха, че оценяват решението му да стои там горе. Една игра нито по-добра, нито по-лоша от толкова други, с които се занимаваха господата.

Козимо често спираше да наблюдава техния труд и задаваше въпроси за торенето и сеитбата. Докато ходеше по земята, такова нещо не му бе идвало наум, възпираше го неговото предишно вироглавство, което не му позволяваше да заговаря селяните, арендаторите и слугите. Понякога Козимо се изказваше дали лехата, която окопават, излиза права, или се изкривява и дали в градината на съседа доматите са вече узрели. Друг път се нагърбваше с малки услуги, като например да отиде да каже на жената на някой косач да му донесе брус. Или предаваше съобщение да отбият водата в някоя градина. Видеше ли ято врабци, кацнало в пшеничена нива, когато се придвижваше, за да изпълни поръченията, поверени му от селяните, Козимо веднага вдигаше шум и размахваше шапката си, за да ги прогони.

По време на самотните си разходки из гората рядко срещаше хора, но затова пък срещите се запечатваха в съзнанието му. Ние не срещахме такива хора. В ония времена много бедни скитници намираха убежище в горите: въглищари, медникари, стъклари, цели семейства, които гладът беше прогонил далеч от техните землища. Те изкарваха хляба си с непостоянни професии. Разполагаха своите работилници на открито и струпваха колибки от клони, за да спят. Отначало покритият с кожи младок, който се прокрадваше по дърветата, ги плашеше. Особено се бояха жените — те го вземаха за летящ дух. Ала после Козимо завърза приятелства. Стоеше с часове да ги гледа как работят и вечер, щом седнеха около огъня, той се разполагаше на някой близък клон, за да слуша историите, които разправяха.

В ония времена въглищарите идваха отдалече, от долините край град Бергамо. Не беше лесно да ги разбере човек, когато говореха на своя диалект. Бяха най-силните и свързани помежду си занаятчии. Цяло братство, което се бе разпростряло във всички гори със свойствените за всяко братство роднинство, връзки и свади. Понякога Козимо служеше за посредник между една и друга група, разнасяше новини, натоварваха го с поръчки.

— Тези долу под червения дъб ми казаха да ви кажа: Ханфа ла Хапа Хота л’Хок.[20]

— Предай им: Хегн Хобет Хо де Хот![21]

Той се мъчеше да запомни тайнствените гърлени звуци на техния диалект, опитваше се да ги повтаря, както се стараеше да наподобява писуканията и чириканията на птиците, които го будеха сутрин.

Макар и да се беше разпространил слухът, че един от синовете на барон Ди Рондо от месеци не слиза от дърветата, нашият баща още се мъчеше да пази тайна пред хората, които идваха отдалеч. Дойдоха да ни посетят графовете Д’Естома на път за Франция. Те имаха в залива на Тулон имения и по пътя за там бяха решили да се отбият при нас. Не знам какви тайни интереси ги бяха накарали да направят това посещение. Може би искаха да предявят права над тукашни имения или смятаха да осигурят епархия за своя син епископ, та имаха нужда от съгласието на барон Ди Рондо. Можете да си представите какъв въздушен замък от планове за своите династически претенции към Омброза изграждаше баща ми, като се осланяше на този съюз.

Устроиха обяд: да си умреш от скука. Толкова пресилени любезности си размениха. Гостите водеха със себе си единия си син, конте с перука. Баронът представи децата си, тоест мен, и после каза:

— Дъщеря ми Батиста, бедничката, живее така уединено, много е набожна и не знам дали ще можете да я видите.

Ала ето че тая глупачка неочаквано се представя с монашеска забрадка, но цялата нагиздена с панделки и волани, с пудра на лицето и ръкавици на ръцете.

Помъчете се да я разберете. Откак се раздели с младия маркиз Дела Мела, не беше виждала младеж. Само слуги или изполичари. Младият граф Д’Естома се закланя, а тя захихика. Баронът, който вече беше зачеркнал дъщеря си, отново започна да преобръща в мозъка си нови възможности и кроежи.

Графът се правеше на безразличен. Попита:

— Но, мосю Арминио, вие нямахте ли и друго момче?

— Да, големия — отговори баща ни. — Ала по една случайност тъкмо днес е на лов.

Не излъга, защото в ония времена Козимо беше в гората с пушка и дебнеше зайци и дроздове. Аз му бях занесъл пушката, онази леката, която Батиста употребяваше срещу плъховете и която тя от известно време беше забравила закачена на един пирон.

Графът започна да разпитва за дивеча в околността. Баронът даваше общи отговори. Той не притежаваше търпение и не обръщаше внимание на околния свят, та затова не разбираше от лов. Обадих се аз, макар че ми беше забранено да отварям уста, когато възрастните разговарят.

— А ти какво разбираш от лов, малкия?

— Аз ходя да събирам дивеча, ударен от брат ми, и му го нося горе на… — Но баща ми ме прекъсна.

— Кой те покани да вземеш участие в разговора? Върви да играеш!

Бяхме в градината и беше още светло, тъй като бе лято. И ето че по чинарите и брястовете съвсем спокойно се приближи Козимо. Беше с шапката от кожата на котарака, с пушка през едното и шиш през другото рамо, а краката му бяха обути в гамаши.

— Ей, ей — извика графът, като стана и любопитно завъртя глава, за да види по-добре. — Кой е там горе? Кой ходи по дърветата?

— Кой е там ли? Не знам… Тъй ви се е сторило — бъбреше баща ни, ала не гледаше в същата посока, а в очите на графа, сякаш за да провери дали вижда добре.

Междувременно Козимо беше пристигнал тъкмо над нас и бе застанал неподвижен и разкрачен на един чатал.

— Ами да, това бил моят син, Козимо. Момчешки работи. Вижте чак къде се е качил, за да ни изненада.

— Това големият ви син ли е?

— Да, да, по-големият от двете момчета, но със съвсем малко. Още са деца, играят си…

— Обаче твърде ловко ходи по клоните. И какъв арсенал си носи…

— Ех, игри! — И с ужасно усилие, което го накара да се зачерви, извика най-лицемерно:

— Какво правиш там горе? Ей, няма ли да слезеш? Ела да поздравиш господин графа!

— Ха-ха-ха — смееше се графът, — отлично, отлично! Оставете го да си стои горе, мосю Арминио! Ама че ловко момче, как само ходи по дърветата! — И продължи да се смее.

А младото малоумно графче знаеше само да повтаря:

— C’est original, çа. C’est très original![22]

Козимо седна горе на чатала. Баща ни промени темата на разговора и говореше, говореше непрекъснато, като се мъчеше да отвлече вниманието на графа. Ала графът от време на време вдигаше очи. А брат ми си стоеше все там на дървото или на друго, чистеше си пушката, мажеше с мас гамашите си или си слагаше дебелата фланела, защото се свечеряваше.

— Я гледай ти! Всичко умее да прави там горе този младеж. Ах, колко ми харесва! Ах, ще го разкажа в двореца още щом отида! Ще разкажа и на моя син, епископа! И на леля ми принцесата.

Баща ми се пукаше от яд. Друга мисъл го измъчваше още повече. Не виждаше дъщеря си, тя бе изчезнала заедно с младото графче.

Козимо се беше отдалечил, за да направи една от обичайните си разузнавателни обиколки. Появи се отново задъхан:

— Накара го да се разхълца! Накара го да се разхълца!

Графът се разтревожи.

— О, колко неприятно. Синът ми често страда от хълцавица. Върви, прекрасни младежо, върви и виж дали му е минало. Кажи им да се връщат!

Козимо хукна и пристигна обратно още по-задъхан от преди:

— Гонят се. Тя иска да му напъха жив гущер във врата, за да му мине хълцавицата! Той не иска!

И отново се втурна да види какво става.

Тъй прекарахме тази вечер във вилата, не много по-различно от друг път. Козимо по околните дървета тайно участваше в нашия живот, но този път имаше гости и славата за странното държание на моя брат щеше да се разпространи из европейските дворове за срам на баща ни. Неоснователен срам, защото граф Д’Естома доби приятно впечатление за нашето семейство и тъй стана възможно сестра ни Батиста да се сгоди за младия граф.

X

Поради това, че като растат, се усукват и извиват, маслините бяха за Козимо равни пътища, търпеливи и приятелски настроени дървета с груба кора, по която се минава и удобно се спира, макар големите клони да са само няколко на всяко дърво и да не позволяват голямо разнообразие на движенията. А по смокинята например, стига да внимаваш и да прецениш дали ще издържи тежестта, можеш дълго да се провираш. Козимо стоеше под листатия свод, виждаше как сред жилките на листата се промъква слънчева светлина, как зелените плодове се издуват малко по малко, усещаше уханието на млечния сок, който сълзи по дръжките. На устойчивата офика или по черниците, където зреят плодове, беше приятно, жалко че са така редки дървета. Редки бяха и орехите, които помамваха и мен понякога, като гледах моя брат да се губи в един огромен стар орех като в дворец на много етажи и с безброй стаи.

Козимо с удоволствие се застояваше между къдравите листа на пърнарите — вечнозелените дъбове, обичаше техните напукани стебла. Когато беше замислен, повдигаше кората — не за да наврежда на дърветата, а сякаш за да подпомага дървото в неговото дълго и уморително усилие да се обнови. Или пък лющеше бялата кора на чинарите, разкривайки ивици от старо мъхесто злато. Обичаше също грапавите стволове на бряста, от чиито цицини покарваха нежни вейки, кичури назъбени листа и крилати семенца. Ала по тях беше трудно да се движи, защото тънките и гъсти клони растат право нагоре и оставят малко място за минаване. В горите предпочиташе буковете и дъбовете. Близките разклонения по боровете не бяха здрави, бяха покрити с иглички и не позволяваха нито да се свие между тях, нито да се хване. А кестенът със своя бодлив листак, с плодовете таралежчета, грапавата кора и високо издигнатите клони сякаш е направен да отпъжда всеки посетител.

Тези приятелства и различия Козимо опозна с времето, малко по малко, но още през първите дни всичко това започна да става част от него като естествен инстинкт. Този свят беше различен, изтъкан от теснини и извити мостове, надвиснали над празнота, от възли, люспи или гънки, които правеха кората грапава, от зелени лъчи с менливи оттенъци в зависимост от гъстотата на листата, трептящи при най-слабото помръдване на въздуха или развени като платна заедно с огъването на мачтата на стеблото. Докато нашият свят се сплескваше там в дъното с нашите несъразмерни фигури и ние наистина не разбирахме нищо от онова, което той знаеше, прекарвайки нощите си да слуша как в ствола на дървото набъбват влакна, които се отлагат на пръстени и отброяват годините, как петното на плесента се разстила от северния вятър, как в гнездата заспалите птици неволно заравят глава в най-меките перца под крилото, как се събужда гъсеницата и как се пропуква черупката на яйцето под напора на новия живот. Настъпва един момент, когато тишината на полето се излива в ушната кухина подобно прашинки от звуци: грачене, писукане, бързо шумолене в тревата, клокочене на вода, подскачаща между пръст и камъни, цвърчене на цикади. Звуците се гонят и застигат, слухът свиква да улавя и различава все нови и нови, така както предящите пръсти изтеглят от къделята все по-тънки, почти неосезаеми нишки. През това време жабите продължават своето квакане като фон, който не променя потока на звуците, както непрестанното мигане на звездите не променя светлината. Ала при всяко засилване или отслабване на вятъра всеки звук се променя и обновява. Само дълбоко в ушната раковина все така се преливат бучене и ромон: това е диханието на морето.

Дойде зимата. Козимо си направи кожена шуба. Съши си я сам от кожи на различни животни, които беше ударил: зайци, лисици, белки и порове. На главата си носеше все същата шапка от кожата на дивата котка. Направи си и панталон от козя кожа с дъно и колена от мешин. А колкото до обущата, най-накрая разбра, че най-подходящото нещо за дърветата са пантофите, и си направи едни, но не зная от каква кожа, може би от язовец.

Така се бореше със студа. Трябва да кажа, че по онова време при нас зимите бяха меки. Нямаше го сегашния студ, за който се казва, че Наполеон е домъкнал чак от Русия и който го гонел по петите дотук. Но и тогава не беше за предпочитане да прекараш зимна нощ на открито.

За нощите Козимо беше възприел варианта мях от кожа. Не използваше палатки и колиби, а само един мях с козината навътре, закачен на клон. Вмъкваше се вътре, изчезваше и заспиваше, свит като дете. Ако необикновен шум смутеше нощта, от отвърстието на чувала се показваше кожената шапка, цевта на пушката и най-после Козимо с опулени очи. Разказваха, че очите му били започнали да светят в мрака като на котките и бухалите. Аз обаче не забелязах това.

А сутрин, когато се обадеше сойката, от чувала излизаха две ръце, свити в юмруци, юмруците се издигаха и двете ръце бавно се протягаха. Като се разкършваше, Козимо показваше навън прозяващо се лице, после се виждаха гърдите, пушката, преметната през рамо, и шишенце с барут. Краката му бяха започнали да се изкривяват поради навика да стои клекнал и да лази на четири крака. Тези крака изскачаха навън, раздвижваха се и тъй с разкършване на гърба, почесване под кожената шуба, вече буден и свеж като кукуряк, Козимо започваше своя ден.

Отиваше при чешмата, защото си имаше висяща чешма, измайсторена от него или по-скоро изградена с помощта на природата. Наблизо минаваше поток, който на едно стръмно място се спускаше като водопад, а недалеч вековен дъб издигаше своите клони. С парче кора от топола, дълго някой и друг метър, Козимо беше направил нещо като улей, който докарваше водата от водопада до клоните на дъба. Там той можеше да пие и да се мие. Имаше и сапун. С помощта на сапуна, като го прихванеше понякога, переше дрехите си. Беше си докарал на дъба и едно корито. После просваше прането да се суши на въжета, опънати от клон до клон.

Изобщо правеше всичко по дърветата. Беше открил и начин да препича на шиш ударения дивеч, пак без да слиза. Постъпваше по следния начин: с огниво запалваше шишарка и я хвърляше на земята на място, приспособено за огнище. Огнището го бях изградил аз от гладки камъни. После мяташе отгоре клечки и вършини, стъкваше огъня с помощта на пиростия, завързана на дълга тояга, така че пламъкът да стига шиша, който бе закачен на два клона. Всичко това изискваше внимание, защото винаги има опасност да предизвикаш пожар в гората. Не случайно това огнище също беше под дъба близо до водопада, от който можеше да се черпи колкото вода потрябва в случай на опасност.

Една част от ударения дивеч Козимо използваше за храна, а останалото заменяше при селяните срещу плодове и зеленчуци. Той просто живееше добре, дори нямаше нужда да му се изпраща каквото и да е от къщи. Един ден научихме, че всяка сутрин пиел прясно мляко. Бил се сприятелил с една коза, която идвала и се изкачвала до ниския чатал на едно маслиново дърво. Дори не се изкачвала, а само надигала задните си крака. Козимо слизал с кофа до чатала и я доял. Подобно споразумение имал и с една червена кокошка, падуанска порода, много умна. Направил й тайно полог в хралупата на друго дърво и през ден намирал там по едно яйце, което изпивал, като пробивал две дупчици с игла.

Друг проблем: къде да си върши природните нужди? Отначало правел всичко тук и там, светът е голям и Козимо много не се замислял, правел го където падне. После разбрал, че не е хубаво така. Намерил една елша на брега на потока Мерданзо. Дървото протягало към много подходящо и отдалечено място един чатал, на който можело удобно да се седне. Мерданзо беше тъмен поток, скрит сред камъша, с бързо течение и в него близките села хвърляха отпадъчните си води. Тъй младият Пиоваско ди Рондо живееше културно, като уважаваше достойнството на другите и своето собствено.

Но в неговия живот на ловец липсваше необходимото допълнение. Куче. Вярно е, аз бях готов да се хвърлям в трънкосливките и храсталаците, за да търся дроздове, бекасини, пъдпъдъци, след като брат ми ги беше прострелял в небето. Дори една нощ бе дебнал и ударил лисица, току-що излязла от пущинаците. Но аз можех да бягам от къщи в гората само от време на време. Бях се подчинил на стотиците задължения на семейния живот: заниманията при абата, учението, богослуженията, необходимостта да сядам на масата с родителите си. Всичко това ме задържаше у дома. В края на краищата фразата, която чувах да ми се повтаря непрекъснато: „В едно семейство стига един бунтовник“, не беше съвсем без основание и остави отпечатък върху целия ми живот.

И така, Козимо ходеше на лов почти винаги сам. Много рядко случаят бе благосклонен, както стана с една авлига — тя не мръдна. Жълтите й криле се бяха закачили за клона. За да прибира дивеча, брат ми употребяваше нещо като рибарски принадлежности: въдици с връв, куки и въдички, но невинаги успяваше. Случваше се някой бекас да почернее от мравки сред къпинака.

Споменах за задачите на ловното куче, защото Козимо тогава ловуваше само от гюме, прекарвайки цели сутрини или нощи свит на своя клон. Чакаше дроздът да кацне на върха на близко дърво или заекът да се появи на открито. Когато не дебнеше спотаен, обикаляше наслуки, следваше песента на птиците или се опитваше да отгатва най-вероятните пътеки на дивеча с ценна кожа. Чуеше ли лая на хрътките, погнали някой заек или лисица, знаеше, че трябва да се държи настрана. Това не беше негова плячка, знаеше си, че е самотен и случаен ловец. Почиташе установените правила, макар че от своите незаменими места за наблюдение можеше да следи и да цели дивеча, подгонен от чуждите кучета. Но никога не вдигаше пушката по него. Чакаше по пътеката да се зададе задъханият ловец, напрегнал зрение и слух, и му сочеше накъде е отишъл звярът.

Един ден видя да препуска лисица. Червена вълнà сред зелената трева, свирепо изфучаване, щръкнали мустаци. Тя прекоси поляната и изчезна в пущинака, а след нея — „ау-ау-ау!“ — кучетата. Те пристигнаха в галоп. Душеха по земята. На два пъти загубиха следата на лисицата и хукнаха под прав ъгъл.

Бяха вече далеч, когато със скимтене — „юй, юй!“ — се приближи нещо. То пореше тревата повече с рибешки, отколкото с кучешки подскоци. Наподобяваше делфин, но с по-остра муцуна и с уши като на хрътка, само че още по-увиснали. В задната си част приличаше съвсем на риба и сякаш плуваше, пляскайки перки или лапи на ципоного. Като че това животно нямаше крака и бе доста дълго. Излезе на пътеката: беше един дакел.

Без съмнение твърде младото куче, дори още кутре, се беше присъединило към глутницата хрътки и бе изостанало. Шумът, който сега хрътките вдигаха, беше някакво озлобено лаене — бяха загубили следата. Плътната глутница се бе превърнала в рояк душещи носове из обраслия с острица пущинак. Прекалено голямо беше нетърпението им да намерят отново загубената следа, за да я търсят както трябва. Устремът им беше спаднал и вече някои от тях дигаха крак край камъните. Запъхтеният дакел ги настигаше със своя тръс и неоправдано победоносно вдигната муцуна. Продължаваше и все така неоправдано хитро да квичи „юй-юй!“.

— Хррр — веднага му се озъбиха хрътките, оставиха за миг търсенето на лисичата миризма и го нападнаха. — Гppp!

После бързо го забравиха, обърнаха се и отминаха.

Козимо наблюдаваше дакела, който безцелно се въртеше наоколо. Кучето криволичеше и тук-там душеше. То видя момчето на дървото и размаха опашка. Козимо беше убеден, че лисицата е все още свита наблизо. Хрътките се бяха пръснали надалеч, чуваше се от време на време как притичват по отсрещните хълмове — нестроен и безцелен лай. Насъскваха ги приглушените гласове на ловците. Козимо каза на дакела:

— Хайде! Хайде, търси!

Младото куче се хвърли да души. От време на време се обръщаше да погледне момчето.

— Търси, търси!

Козимо го изгуби от погледа си. Чу шумолене из храсталаците, после внезапно — „аy-ау!“ — и след това яростно — „яй-яй-яй!“. Беше вдигнало лисицата.

Козимо видя звярът да тича през поляната. Но можеше ли да се стреля по лисица, вдигната от чуждо куче? Остави я да мине и не стреля. Дакелът дигна муцуна към него с онзи поглед, който отправят кучетата, когато не разбират сложните причини на човешките постъпки, и отново се хвърли с нос, насочен към лисицата.

— Яй, яй, яй! — Накара я да направи цял кръг.

Ето, връщаше се. Биваше ли да стреля, или не? Не стреля. Дакелът погледна нагоре с тъга в очите. Не лаеше вече, езикът му висеше повече от ушите, беше изтощен, но продължаваше да я преследва. Тази гонитба обърка хрътките и ловците. По пътеката затича старец с тежък аркебуз.

— Ей — извика Козимо, — този дакел ваш ли е?

— Върви по дяволите — отвърна старикът, който навярно беше много ядосан. — Кой ходи на лов с дакели?

— Тогава аз ще стрелям по дивеча, който дакелът дигне — настоя Козимо, той искаше на всяка цена да спази правилата.

— Стреляй и по дявола, ако щеш — изръмжа оня и отмина тичешком.

Дакелът отново доведе лисицата. Козимо стреля и я удари. Дакелът стана негово куче. Сложи му име Отимо Масимо.

Ясно бе, че преди тази случка Отимо Масимо е бил нечие куче, присъединило се към глутницата хрътки от младежки ентусиазъм. Но откъде беше дошло? За да открие това, Козимо остави кучето да го води. Влачейки се ниско над земята, дакелът преминаваше храсталаци и дупки, после се обръщаше да види дали момчето сред клоните успява да следва неговия път. Маршрутът беше толкова непривичен, че Козимо не забеляза веднага къде пристигнаха. Когато разбра, сърцето в гърдите му подскочи. Бяха в градината на маркизите Ондарива.

Вилата беше заключена, капаците на прозорците бяха залостени. Само вятърът блъскаше капака на една капандура. Градината, оставена без грижи, повече от всякога приличаше на гора от далечен континент. А по алеите, вече обрасли с трева, по пътеките с избуяли храсталаци Отимо Масимо подскачаше щастливо като у дома си и гонеше пеперудите.

Изчезна в един храсталак. Когато се върна, носеше в устата си панделка.

— Какво е това, Отимо Масимо? Какво е, кажи!

Отимо Масимо клатеше опашка.

— Донеси тук, носи!

Козимо се бе спуснал на нисък клон. Пое от устата на кучето избелялото парцалче, което сигурно беше панделка от косите на Виола. И това куче без съмнение е било на Виола, забравено още като кутре в градината при последното преместване през миналото лято. Козимо като че ли си спомни, че го е виждал — то надничаше от една кошничка, носена от русото момиче. Може би й го бяха подарили точно тогава.

— Търси, търси! Отимо Масимо!

Дакелът се хвърляше между бамбуковите стебла и се връщаше с други спомени от нея: въже за скачане, разкъсано парче от хвърчило, ветрило.

Високо горе, на най-високото дърво в градината, брат ми изряза с острието на шпагата си имената Виола и Козимо, сигурен, че на нея би й направило удоволствие. Макар и да го бе наричала с друго име, написа още: куче дакел Отимо Масимо.

Оттогава нататък, който зърнеше момчето по дърветата, бе сигурен, че като погледне под него или там наблизо, ще види да се влачи дакелът. Беше го научил да изпълнява командите „търси“, „куш“, „донеси“, всичко, което вършат ловните кучета. Заедно преследваха зверовете в гората. За да му донесе дивеча, Отимо Масимо се вдигаше колкото можеше повече с две лапки по дънерите. Козимо се спускаше да вземе заека или яребицата от устата му и го милваше. Това беше цялата им близост, цялата им взаимна радост. Но между земята и клоните непрекъснато протичаше разговор, струеше разбирателство, което се изразяваше в кратки излайвания, цъкане с език и щракане на пръсти. Те чувстваха непрекъснато необходимото присъствие, което е кучето за човека и човекът за кучето. Колкото и да бяха различни от другите хора и кучета, за тях можеше да се каже, че ги свързва щастливо приятелство.

XI

Дълго време, през целия период на юношеството му, светът за Козимо беше ловът. Също така и риболовът, защото с една дълга въдица дебнеше змиорки и пъстърви във вировете на потока. Понякога мислехме, че има сетива и инстинкти, различни от нашите, и тези кожи, които съшиваше, за да си прави облекла, отговаряха на пълната промяна в неговата природа. Той бе в непрекъснат досег с кората на дърветата, втренчил поглед в потрепването на птичите пера, в козината, в люспите, в пъстрата гама от цветове, която разкриваше един различен свят, усещаше как зеленият ток циркулира като кръв от друг свят в жилките на листата: тези форми на живот, толкова далечни от човешката, като ствол на дърво, човка на дрозд, перки на риба, тези селения на дивото, в които бе потънал така дълбоко, можеха да моделират неговата душа, да го накарат да загуби всякаква прилика с човешкото. Въпреки това, колкото и да започваше да прилича на растенията и животните, все си мислех, че мястото му е тук, сред нас.

Но макар и без да го иска, някои негови навици ставаха все по-редки и се загубваха. Като участието му в неделната литургия в Омброза. Първите месеци се опитваше да присъства. Всяка неделя всички ние, цялото семейство, издокарани като за празник, го намирахме в клоните, също облечен с празнични дрехи, например със стария фрак и тривърхата шапка вместо кожена барета. Потегляхме, той ни следваше сред клоните и така стигахме до църквата, наблюдавани от всички местни жители (ала съвсем скоро те привикнаха, което понамали неудобството на баща ни) — ние ходом, той подскачайки от клон на клон — странна гледка, особено през зимата, когато дърветата бяха оголени.

Влизахме в църквата, сядахме на нашата фамилна банка, а брат ми оставаше отвън и се настаняваше на разклонен пърнар отстрани на църковния кораб точно на височината на един голям прозорец. От нашата банка виждахме през витражите сянката на клоните и силуета на Козимо, притиснал тривърхата шапка до гърдите и склонил глава. По споразумение между клисаря и баща ми всяка неделя този прозорец оставаше полуотворен, така че брат ми да може да следи литургията от дървото, но след известно време престанахме да го виждаме. Прозорецът бе затворен, защото ставаше течение.

Много неща, които преди за Козимо бяха важни, вече губеха значение. През пролетта се сгоди нашата сестра. Кой би могъл да предрече това една година по-рано? Дойде семейството на граф Д’Естома заедно с младото графче и устроиха голям празник. Всички стаи на нашия дом бяха осветени, присъстваха благородниците от околността, имаше танци. Кой се сещаше за Козимо? И все пак не беше точно тъй. Всички мислехме за него. От време на време поглеждахме навън през прозорците, за да видим дали пристига. Нашият баща беше тъжен, нямаше съмнение, че насред семейното тържество мислите му летяха към Козимо, който сам се бе изключил от празника. И Генералшата, която командваше цялото празненство, сякаш бе военен плац, искаше само да облекчи своята мъка за липсващия, по когото се топеше. Може би и Батиста… Тя правеше пируети и не приличаше на себе си без монашеските дрехи, с перука, която напомняше марципан, и grand panier[23], гарниран с корали, дето не знам коя шивачка й беше измайсторила. Обзалагам се, че дори и Батиста мислеше за него.

И той присъстваше незримо. Узнахме го по-късно — бил вън на студа в сянката между клоните на един чинар и гледал грейналите прозорци, познатите празнично наредени стаи и танцуващите гости, накипрени с перуки. Какви ли мисли са минавали през главата му? Не съжаляваше ли поне мъничко за нашия живот? Мислил ли е за това колко малка е крачката, която го отделя от връщането в нашия свят, колко малка и колко лесна е тази стъпка? Не зная какво е мислил и за какво е мечтал. Зная само, че е бил там през цялото време на празника, а и след това, докато един по един свещниците били изгасени и не останал нито един осветен прозорец.

И тъй, повече или по-малко тесните връзки на Козимо със семейството продължаваха. С един член на семейството той дори стана още по-близък. И едва сега може да се каже, че това му помогна да го опознае. Става дума за рицаря адвокат Енеа Силвио Карега, за този изкуфял човек, който избягваше всички, за когото не се знаеше никога къде се намира и какво прави. Козимо откри, че единствен той от цялото семейство не само че беше зает с многобройни занимания, но и нищо от онова, което вършеше, не беше безполезно.

Излизаше, да кажем, в най-горещия час на следобеда с фес на темето, ситнеше в своята роба, стигаща до земята, и изчезваше, сякаш го поглъщаха земните пукнатини или храсталаците, или камъните на зидовете. Случваше се дори Козимо, който се развличаше да стои винаги на пост (или по-скоро не се развличаше, а това бе вече неговото естествено състояние, сякаш погледът му обгръщаше толкова широк хоризонт, че можеше всичко да обхване), да го изгуби от очи. Понякога забързваше от клон на клон към мястото, където беше изчезнал, но не успяваше да разбере по кой път бе поел. Ала имаше един белег, който често се срещаше по тия земи: летящи пчели. Накрая Козимо се убеди, че присъствието на рицаря е свързано с пчелите и че за да го открие, трябва да следва техния летеж. Но как да постъпи? Около всяко цъфнало растение се чуваше безредно жужене. Трябваше да не се отвлича по случайни прехвръквания, а да следва невидимия въздушен път, по който идването и връщането на пчелите ставаше все по-често, докато зад някой храсталак забележеше гъст облак, подобен на пушек. Там долу бяха кошерите — един или няколко, наредени на дъска. И ето ти го рицаря, зает с кошерите сред гъмжило пчели. Наистина една от тайните дейности на Енеа Силвио Карега беше пчеларството. Тази дейност бе тайна само до известна степен. Той носеше от време на време на масата пита, току-що извадена от кошера, със сълзящ мед. Ала отглеждаше пчелите си извън района на нашата собственост, в места, които без съмнение държеше в тайна.

Това навярно беше предпазна мярка, за да скъта приходите от своето лично производство. Не искаше да ги оставя да попадат в пробитото котле на семейния бюджет. Той с положителност не беше сребролюбив човек, пък и какво ли можеше да му донесат малкото мед и восък? Навярно цялата работа беше да има възможност да върши нещо, в което баронът да не си навира носа, да не го води за ръка. Или просто Карега не желаеше да смесва малкото неща, които обичаше, като пчеларството, с многото, които не обичаше, като администрацията и управлението.

Но, тъй или иначе, беше факт и обстоятелството, че нашият баща никога не би му позволил да държи пчели близо до къщата. Баронът страдаше от необоснован страх да не бъде ужилен. Когато случайно се сблъскваше с пчела или оса в градината, побягваше неразумно по алеите, хващайки с ръце перуката си, сякаш за да се предпази от клюна на орел. Веднъж, като постъпи тъй, перуката му отлетя, пчелата, разлютена от внезапното му подскачане, се спусна към него и го ужили по плешивия череп. Три дни притиска главата си с марли, напоени с оцет. Тъй беше устроен — горд и силен при сериозните ситуации, той пощуряваше от малко одраскване или пъпчица.

Енеа Силвио Карега беше разпръснал пчеларската си дейност на много места из цялата долина на Омброза. Собствениците му бяха дали разрешение да държи по един, два или три кошера на някой синор край техните ниви в замяна на малко мед. Карега вечно сновеше от едно място на друго, като се занимаваше с кошерите, движейки се, сякаш имаше пчелни крачка вместо ръце. Приликата понякога се дължеше на това, че нахлузваше черни ръкавици, за да се предпази от ужилване. На лицето си под феса слагаше черна мрежа. При дишането тя се залепваше или издуваше пред устата му. Карега раздвижваше някакъв уред, който изпускаше дим, за да отпъжда насекомите, докато бърка в кошера. И всичко това — бръмченето на пчелите, мрежата, облакът пушек, изглеждаше на Козимо като някакво чародейство, с което този човек се опитваше да се занимава, за да изчезне от там, да бъде изличен, да отлети, да се прероди в друго същество в друго време и на друго място. Но не беше много могъщ чародей, защото се появяваше отново и отново все същият, като понякога смучеше ужиления си пръст.

Беше пролет. Една сутрин на Козимо се стори, като че въздухът е полудял. Трептеше от нечуван звук. Бръмчене, което в отделни мигове ехтеше подобно тътен. Въздухът сякаш беше затъмнен от град, който, вместо да пада, се движеше в хоризонтална посока и се въртеше бавно, рядък по краищата, но увлечен в средата от нещо като по-гъст център. Това беше неизброимо множество пчели. Околността бе потънала в зеленина, цветя и слънце, а Козимо, който не разбра какво става, бе обзет от мъчително нетърпение и възбуда.

— Пчелите бягат! Рицарю адвокат, пчелите бягат! — започна да вика той, като хукна от дърво на дърво да търси Карега.

— Не бягат, роят се — обади се гласът на рицаря.

Козимо го видя под себе си. Изникна като гъба и му направи знак да пази тишина. После веднага побягна и изчезна. Къде ли отиде?

Беше времето на роенето. Рояк пчели беше последвал царицата вън от стария кошер. Козимо се огледа. Рицарят адвокат се появи на вратата на кухнята. В ръцете си държеше менче и тиган. Той заблъска тигана в менчето и вдигна голям шум — тинк- тинк! Звукът беше досаден и тъй се удряше в тъпанчетата, че ти идеше да си запушиш ушите. Като блъскаше двата медни съда на всеки три крачки, рицарят адвокат вървеше след рояка пчели. При всяко издрънчаване роякът като че се разтърсваше. За миг се спускаше и издигаше, бръмченето сякаш ставаше по-глухо, а летежът — по-несигурен. Козимо не виждаше добре, но му се струваше, че сега целият рояк се събира около една точка сред зеленината и не прехвръква по-нататък. А Карега продължаваше да бие менчето.

— Какво става, рицарю? Какво правите? — попита го брат ми, като го настигна.

— Бързо — изфъфли онзи. — Върви на дървото, където спря роякът, но внимавай да не го раздвижиш, докато не дойда аз.

Пчелите се спуснаха към едно нарово дърво. Козимо пристигна там и отначало нищо не видя. После забеляза, че от един клон виси нещо като голям плод, приличен на шишарка, която цялата се състои от пчели, хванати една за друга. Върху тях долитаха нови и конусът растеше. Козимо стоеше сред клоните на нара, затаил дъх. Под него висеше гроздът пчели и колкото по-голям ставаше, толкова по-лек изглеждаше, като закачен на конец. Дори на нещо още по-тънко — крачката на една стара пчела майка. Приличаше на тънък прозрачен хрущял поради множеството шумолящи крилца, които покриваха със своя матовосив цвят набраздените черно-жълти коремчета.

Рицарят адвокат пристигна със скокове. В ръцете си държеше кошер. Подложи го под грозда, обърнат наопаки.

— Хайде — каза той тихичко на Козимо. — Малък рязък тласък.

Козимо леко разтърси нара. Роякът от хиляди пчели се откъсна като лист и падна в кошера. Рицарят го запуши с една дъсчица.

— Готово — каза той.

Така между Козимо и рицаря адвокат се породи разбирателство, сътрудничество, което до известна степен можеше да се нарече приятелство, стига тази дума да не звучи много силно за двама души, които бяха тъй малко общителни.

Стана така, че между брат ми и Енеа Силвио се установи сътрудничество по напояването. Това може да изглежда странно, тъй като оня, който стои по дърветата, едва ли има работа с кладенци и канали. Но аз ви споменах за висящата чешма, която Козимо беше измайсторил с кора от топола, за да докара вода от водопада до клоните на един дъб. Макар да бе разсеян, тъкмо рицарят адвокат забелязваше всичко, свързано с водата, из цялата околност. Скрит зад един вечнозелен храст над водопада, Карега издебна Козимо, докато монтираше своя водопровод сред клоните на дъба (където го криеше, когато не му служеше, поради твърде отрано придобития навик на саможивците да крият всичко). Брат ми тъкмо опираше края на кората на един чатал в дървото, а другия й край — о камъните по стръмнината, и се готвеше да пие.

При тази гледка кой знае какво бръмна в главата на рицаря: той бе обзет от непривично за него опиянение. Появи се иззад храста, плесна с ръце, подскочи два-три пъти, сякаш скачаше на въже, пръсна шепа вода, за малко не се строполи надолу по водопада и не падна в пропастта, и започна да обяснява на момчето идеята, която му бе хрумнала. Хрумването беше неясно, а обяснението — още по-неясно. Рицарят адвокат обикновено говореше на диалект повече от скромност, отколкото поради незнание на езика. Но във внезапни мигове на възбуждение той, без да си дава сметка, минаваше от диалекта направо към турски и никой нищо не разбираше.

Накратко, беше му хрумнало да построи висящ водопровод, опрян в клоните на дърветата; така водата щеше да стигне до насрещния буренясал склон на долината и да го напоява. Козимо веднага подкрепи неговия проект и го подобри, като предложи да се използват на някои места надупчени кухи дънери, от които да капе върху разсада. Това предложение достави на рицаря буйна радост.

Карега изтича да се заключи в своя кабинет и започна да запълва лист след лист с проекти. И Козимо се въодушеви — всичко, което можеше да се прави по дърветата, му харесваше. Струваше му се, че това придава ново значение и тежест на стоенето му там, и си рече, че в лицето на Енеа Силвио Карега е срещнал най-неочаквано съмишленик. Определяха си срещите на някои по-ниски дървета. Рицарят адвокат се качваше при него по градинската стълба с ръце, пълни със свитъци хартия. По цели часове обсъждаха все по-сложните планове за водоснабдяване и напояване. Но изобщо не минаха към практическо осъществяване. Енеа Силвио се умори, разреди своите разговори с Козимо, не завърши проектите си и навярно след седмица вече ги беше забравил. Козимо не съжаляваше. Твърде скоро се беше уверил, че в неговия живот това бе досадно усложнение и нищо повече.

Беше ясно, че в областта на напояването нашият биологичен чичо би могъл да постигне много повече. Страстта си я имаше, изобретателност, необходима в този клон на науката, не му липсваше; но не можеше да реализира замислите си, палеше се, суетеше се, ала после падаше духом, докато всяко начинание не свършеше в мъртва точка, също както неумело насочената вода, след безцелно блуждаене, накрая изчезва, всмукана в песъчлива почва. Всъщност причината беше следната: докато в пчеларството можеше да се оправя сам, почти тайно, без чужда помощ, като подаряваше понякога мед и восък на хора, които не са му ги искали, напояването изискваше да държи сметка за интересите на този или онзи, да се съобразява със становищата и заповедите на барона или на някой друг, който го е наел. Какъвто си беше срамежлив, нерешителен и плах, не се противопоставяше на чуждата воля, но често преставаше да харесва работата и я зарязваше.

Можеше да бъде видян по всяко време на деня на полето, заобиколен от въоръжени с белове и мотики хора, той самият, с аршин и навит на руло чертеж, да дава нареждания да се изкопае канал и да размерва терена с крачките си, които бяха много къси и трябваше да се старае да ги удължава. Заставяше селяните да копаят на едно място, после на друго, накрая ги спираше и отново започваше да мери. Вечерта прекратяваше работата. На другата сутрин рядко решаваше да продължи на същото място. И така се губеше цяла седмица.

Неговите занимания с напоително дело бяха породени от силно желание, горещи пориви и страст. Изглежда, така се връщаше към скъп спомен, който пазеше в сърцето си: чудните, щедро напоени владения на султана, овощните и зеленчуковите градини, където трябва да е бил щастлив, навярно това са били най-светлите мигове в неговия живот; и тези поля и градини в Турция или Берберия той сравняваше непрекъснато със земите на Омброза и чувстваше подтик да ги преобрази, да се опита да ги доближи до своя спомен, и тъй като неговият занаят и изкуство беше хидравликата, там той съсредоточаваше тази жажда за промяна, ала непрекъснато се сблъскваше с една различна реалност и оставаше разочарован.

Практикуваше също радиестезия, без да го видят, защото бяха времена, когато тези странни занимания можеха да се приемат за магьосничество. Веднъж Козимо го завари на една ливада да прави пирует с раздвоена пръчка. Явно само се опитваше да наподобява нещо видяно, нямаше никакъв опит и от това също не излезе нищо.

За Козимо бе полезно да изучи характера на Енеа Силвио Карега. Ето защо: разбра много за самотността, което после му послужи в живота. Бих казал, той отнесе със себе си завинаги чудатия образ на рицаря адвокат като предупреждение какво може да се случи на човек, който отделя своята съдба от съдбата на другите. Козимо успя никога да не заприлича на него. Макар и самотник, съумя да остане на страната на ближния.

XII

Понякога нощем Козимо се събуждаше от викове.

— Помощ! Разбойници! Хванете ги!

Бързо се отправяше към мястото, откъдето се чуваха гласовете. Нерядко това беше жилище на дребни собственици, някое семейство бе наизлязло от дома си полуголо и всички си скубеха косите.

— Ай, горко ни! Ай, горко ни! Нападна ни Джан дей Бруги[24] и ни отнесе цялата реколта!

Струпваше се народ.

— Джан дей Бруги? Той ли беше? Видяхте ли го?

— Той, той! Носеше маска на лицето, размахваше пищов дълъг ей толкова! Още двамина маскирани вървяха след него. Той ги командваше! Беше Джан дей Бруги!

— И къде е сега? Накъде отиде?

— Ама че го рече! Иди да гониш Джан дей Бруги! Кой знае къде е вече в този час!

Друг път викаше някой пътник, оставен насред пътя, след като му бяха ограбили всичко: кон, кесия, наметало и багаж.

— Помощ, помощ! Ограбиха ме! Джан дей Бруги!

— Кажи как стана! Разкажи!

— Скочи от там, черен, брадат, с насочен мускет! За малко да си загина!

— Бързо да го настигнем! Накъде избяга?

— Насам! Не! Може би — натам! Носеше се като вятър.

Козимо си беше втълпил, че трябва да види Джан дей Бруги. Прекосяваше гората надлъж и нашир, преследваше зайци и патици, насъскваше дакела.

— Търси, търси, Отимо Масимо!

В действителност искаше да открие самия бандит, и то не за да му каже или да му направи нещо лошо, а само за да погледне в лицето една толкова известна личност. Ала не успя да го срещне, макар понякога да обикаляше цяла нощ. „Това означава, че тази нощ не е излизал“, казваше си Козимо, а ето че на сутринта тук или там из равнината група хора пред прага на някоя къща или при някой завой на пътя коментираха нов грабеж. Козимо дотичваше и надаваше ухо, за да чуе какво се е случило.

— Ей, ти, дето стоиш вечно по горските дървета — попита го веднъж някой, — никога ли не си виждал Джан дей Бруги?

Козимо много се засрами.

— Абе, струва ми се, че не съм.

— Как тъй ще го види — намеси се друг. — Джан дей Бруги има скривалища, които никой не може да намери. Движи се по пътеки, които никой не знае.

— Каквато награда обещават за главата му, който го улови, добре ще си живее цял живот.

— Точно така, но ония, които знаят къде е, сами имат да уреждат почти толкова сметки с правосъдието, колкото и той! Ако се обадят, и те ще отидат направо на бесилката!

— Джан дей Бруги, Джан дей Бруги — все за него се говори… Но все той ли извършва всички престъпления?

— Хайде де, толкова обвинения тежат на главата му, че ако успее да се оправдае за десет от тях, ще го обесят за единадесетото.

— Разбойничествал е из всички гори по крайбрежието.

— На младини убил шефа на бандата, в която участвал, и разбойниците го изгонили.

— Затова е дошъл да се укрива на наша територия.

— И защото ние сме изключително добри хорица.

Козимо отиваше да обсъжда всяка прясна новина с медникарите. В онези времена из гората лагеруваше истинска сбирщина от дребни скитащи занаятчии: медникари, плетачи на столове, вехтошари, хора, дето обикаляха къщите и сутрин обмисляха кражбите, които щяха да вършат вечерта. Из гората бяха не толкова работилниците им, колкото тайните убежища и скривалищата за плячката.

— Знаете ли, тази нощ Джан дей Бруги нападнал една каляска.

— А, тъй ли? Ех, всичко е възможно…

— Спрял конете в галоп, като ги хванал за мундщуците на юздите.

— Абе или не е бил той, или не са били коне, а щурци…

— Какво говорите, не вярвате, че е бил Джан дей Бруги?

— Хайде, хайде, що за мисли му наливаш в главата? Разбира се, че е бил Джан дей Бруги!

— На какво ли не е способен Джан дей Бруги!

— Ха-ха-ха!

Като чуваше да се говори тъй за Джан дей Бруги, Козимо се объркваше. Той отиваше да слуша разговорите другаде, в друг стан на скитници в гората.

— Кажете ми какво мислите за каляската, нападната тази нощ. Това е бил грабеж, извършен от Джан дей Бруги, нали?

— Всички грабежи, когато успеят, са на Джан дей Бруги, не знаеш ли това?

— Защо „когато успеят“?

— Защото, когато не успеят, значи наистина са извършени от Джан дей Бруги.

— Ха-ха! Този несретник!

Козимо нищо не разбираше.

— Джан дей Бруги — несретник?

Тогава другите бързаха да променят тона.

— Съвсем не, той си е разбойник, от когото всички треперят.

— Вие виждали ли сте го?

— Ние? Е, че кой изобщо го е виждал?

— Ама сигурни ли сте, че има такъв човек?

— И таз добра, разбира се, че има! Пък и да го нямаше…

— Пък и да го нямаше какво?

— … щеше да бъде все тая. Ха-ха!

— Но всички казват…

— Разбира се, така трябва да се казва! Джан дей Бруги е оня ужасен разбойник, дето краде и убива навред! Само да посмее някой да се усъмни в това!

— Ей, ти, момче, смееш ли да се съмняваш в това?

Изобщо Козимо започна да разбира, че колкото повече се изкачваше към гората, страхът, който изпитваха от Джан дей Бруги долу в равнината, се превръщаше в двусмислено отношение, за да стигне до открита подигравка. Мина му любопитството да го види, защото разбра, че Джан дей Бруги нищо не представлява за най-опитните хора. И точно тогава се случи тъй, че го срещна.

Един следобед Козимо седеше на орех сред гората и четеше. Напоследък му се бе дощяло да прочете някоя книга. В края на краищата отегчително е да стоиш цял ден със запъната пушка и да чакаш да дойде някоя чинка.

И тъй, Козимо четеше „Жил Блас“ от Льосаж[25], като държеше в едната си ръка книгата, а в другата — пушката. Отимо Масимо, който не обичаше господарят му да чете, обикаляше и търсеше претекст да го отвлече. Лаеше по една пеперуда, за да види дали ще го накара да насочи пушката към нея.

Ето, горе откъм планината по пътеката идваше, тичайки задъхан, брадат, невъоръжен и раздърпан човек, а зад него двама стражи размахваха саби и викаха:

— Дръжте го, това е Джан дей Бруги! Най-после го спипахме!

Точно по това време разбойникът беше взел малко преднина пред стражите, ала продължаваше да тича все тъй неуверено, като човек, който се страхува да не сбърка пътя или да не попадне в капан. Ако я караше така, стражите щяха да го настигнат. Орехът на Козимо не предлагаше опора за онзи, който би поискал да се качи, но брат ми държеше на клона въже, от онези, които винаги носеше със себе си, за да преодолява трудните места.

Хвърли единия му край към земята и върза другия за клона. Разбойникът видя това въже да пада почти на носа му, вдигна ръце, поколеба се за миг, после се хвана за въжето и бързо-бързо се изкачи, като с това разкри, че е един от онези неуверени, но импулсивни или импулсивни, но неуверени хора, които уж все не могат да уловят подходящия миг, а в действителност много добре го улучват всеки път.

Пристигнаха стражите. Въжето вече беше изтеглено горе и Джан дей Бруги седеше до Козимо сред клоните на ореха. Наблизо пътеката се разклоняваше. Стражите хукнаха, единият по едното, другият по другото разклонение, после се срещнаха и от тук нататък не знаеха накъде да се отправят. И ето че се сблъскаха с Отимо Масимо, който махаше опашка наблизо.

— Ей — рече един от стражарите, — това не е ли кучето на сина на барона, оня, дето стои все по дърветата? Ако момчето е тука, може да ни каже нещо.

— Ето ме, тук съм! — обади се Козимо.

Но извика не от ореха, където беше до преди малко и където се криеше разбойникът. Той бързо се беше преместил върху кестена насреща, така че стражите веднага вдигнаха поглед в тази посока, без да оглеждат близките дървета.

— Добър ден, ваша милост — рекоха те. — Не сте ли виждали случайно да бяга тук някъде из гората разбойникът Джан дей Бруги?

— Кой е бил, не зная — отговори Козимо. — Но ако търсите едно човече, което тичаше, насочи се към потока.

— Човече? Той е планина човек, та само като го видиш, ще се изплашиш.

— Какво да ви кажа, тук от горе всички изглеждат малки.

— Благодарим, ваша милост! — И драснаха към потока.

Козимо се върна на ореха и продължи да чете „Жил Блас“. Джан дей Бруги продължаваше да прегръща клона. Лицето му бе бледно сред щръкнали и червени като бурени коси и брада с полепнали по тях сухи листа, кестенови таралежчета и борови иглички. Вторачил бе в Козимо зелените си очи, кръгли и уплашени. Беше много грозен.

— Отидоха ли си? — реши се най-после да попита той.

— Да, отидоха си — каза любезно Козимо. — Вие ли сте разбойникът Джан дей Бруги?

— Откъде ме знаете?

— Ей тъй, от мълвата, която се носи.

— А вие ли сте оня, дето никога не слиза от дърветата?

— Да. Как тъй узнахте това?

— Ами че и аз тъй. Мълвата се носи.

Погледнаха се учтиво като две видни личности, които се срещат случайно и остават доволни, че са известни един на друг.

Козимо не знаеше какво друго да каже и отново зачете.

— Какво е туй, дето го четете?

— „Жил Блас“ от Льосаж.

— Интересно ли е?

— Ами че да.

— Много ли остава до края?

— Защо? Има-няма двадесет страници.

— Питам, защото, като я свършите, ще поискам да ми я заемете.

Разбойникът се усмихна малко объркано.

— Нали знаете, по цял ден се крия, просто не зная какво да правя. Да ми се намираше по някоя книга от време на време, тъй си казвам. Веднъж спрях една каляска. Плячката дребна, но имаше една книга и я взех. Отнесох я горе на хълма, като я скрих под шубата си. Цялата останала плячка бях готов да дам, за да си задържа тази книга. Вечерта запалвам фенера, нагласям се да чета… а тя на латински. Ни една дума не можах да разбера… — Поклати глава. — Както виждате, латинския не го знам.

— Е, да, наистина, дявол да го вземе, латинският е труден — каза Козимо и почувства, че без сам да желае, започва да говори с покровителствен тон. — Тази книга тук е на френски…

— Френски, тоскански, провансалски, испански — всичките ги разбирам. И даже малко каталонски: Bon dia! Bona nit! Està la mar mòlt alborotada.[26]

След половин час Козимо довърши книгата и я зае на Джан дей Бруги.

Така започна общуването на моя брат с разбойника. Щом Джан дей Бруги свършеше някоя книга, тичаше да я върне на Козимо, вземаше друга, скриваше се в своето тайно убежище и потъваше в четене. Аз доставях на Козимо книги от домашната библиотека, които той връщаше, след като ги прочетеше. Сега започна да ги задържа по-дълго, защото, след като ги прочетеше, ги прехвърляше на Джан дей Бруги и често книгите се връщаха с раздрани подвързии, с петна от мухъл, следи от охлюви. Кой знае къде ги държеше разбойникът.

В уречени дни Козимо и Джан дей Бруги си уговоряха среща на определено дърво. Разменяха си книги и дим да ги няма. Из гората винаги душеха стражи. Това тъй просто действие беше много опасно и за двамата. Дори и за моя брат, който без съмнение не би могъл да оправдае своето приятелство с всеизвестния престъпник. Ала Джан дей Бруги бе обзет от такъв бяс за четене, че изчиташе роман след роман и като се криеше непрекъснато, за да чете, за един ден изгълтваше цели томове, които брат ми успяваше да прочете едва за седмица. Тогава ставаше непреклонен, искаше друга книга и ако това се случеше не в определения ден, се впускаше из полята да търси Козимо, като плашеше семействата на изполичарите и вдигаше по следите си цялата въоръжена охрана на Омброза.

Сега Козимо, вечно притискан от исканията на разбойника, беше принуден да се обърне към други снабдители, тъй като не му бяха достатъчни книгите, набавяни от мене. Запозна се с един търговец на книги, евреин, някой си Орбеке, който му даваше и многотомни издания. Козимо отиваше да му чука по прозореца от един рожков, който спускаше клони натам, и му подаваше в замяна на томовете току-що уловени зайци, яребици и дроздове.

Ала Джан дей Бруги си имаше собствен вкус. Не можеше да му се дава ей тъй, каква да е книга. Ако това се случеше, на другия ден той се връщаше при Козимо да му я смени. Брат ми беше на възраст, когато човек започва да изпитва удоволствие от по-сериозно четиво, но бе принуден да внимава, откак Джан дей Бруги му донесе обратно „Приключенията на Телемах“[27], като го предупреди, че ако друг път му предложи такава скучна книга, ще му пререже дървото.

Затова Козимо реши да отделя книгите, които искаше да чете сам с необходимото спокойствие, от онези, дето си набавяше само за да ги заема на разбойника. Какво ти спокойствие? Трябваше да хвърля по един поглед на всички книги, защото Джан дей Бруги ставаше все по-взискателен и недоверчив. Преди да вземе книгата, искаше първо брат ми да му разкаже накратко сюжета й. Тежко му, ако го уловеше в недобросъвестност! Брат ми се опита да му пробута любовни романчета, а разбойникът пристигна бесен да запита дали ги е взел за някаква си женичка. Козимо не можеше никога да отгатне какво му беше по вкуса.

Изобщо заради Джан дей Бруги, който му висеше на главата, четенето, с което се развличаше по час-два, стана главно негово занимание, смисъл на целия му ден. В резултат на увлечението, с което непрекъснато преглеждаше томове, изработваше си мнение за тях и ги сравняваше поради необходимостта да се запознава с все нови книги за Джан дей Бруги и растящата нужда да чете за себе си, Козимо бе обзет от такава страст към литературата и човешкото знание, че не му стигаха часовете от изгрева до залеза за всичко, дето желаеше да прочете, и когато се спуснеше мракът, продължаваше на светлината на фенер.

Накрая откри романите на Ричардсън[28]. На Джан дей Бруги те допаднаха. Щом свършеше някой том, искаше друг. Орбеке достави цяла купчина книги. Разбойникът имаше какво да чете цял месец. Като си осигури мир и спокойствие, Козимо се нахвърли на „Животоописанията“ на Плутарх[29].

През това време Джан дей Бруги се валяше в своето леговище. Косите му бяха щръкнали, пълни със сухи листа, полепнали и по набръчканото чело. Зелените му очи се зачервяваха поради усилието да се взира. Той четеше и четеше, като бясно движеше челюстта си при сричането и държеше високо пръст, намокрен със слюнка, винаги готов да прехвърли страницата. Докато четеше Ричардсън, едно умонастроение, което отдавна дремеше в душата му, започна да го терзае. Обзе го желание за дни, изпълнени с установени домашни навици, за връзка с роднини, за семейни чувства, за добродетели, за неприязън към злите и порочните. Всичко, което го заобикаляше, повече не го интересуваше или будеше у него отвращение. Не излизаше вече от бърлогата си, освен за да изтича до Козимо и да смени тома, особено когато попаднеше на многотомен роман и увисваше по средата на разказа. Живееше си тъй усамотен, без да си дава сметка за бурята от неприязнени настроения, която се надигаше срещу него сред жителите на гората. Някога те бяха негови доверени съучастници, но сега им беше дотегнало някакъв си бездеен разбойник, който при това привлича към себе си цялата сган от стражи, да им се мотае в краката.

Допреди време всички от околността, които имаха да уреждат сметки с правосъдието и за дреболии (като обичайните дребни кражби на скитниците калайджии), и за истински престъпления (на негови побратими, търсени от закона), се бяха обединили около него. За всяка кражба или грабеж тези хора се ползваха от неговия авторитет и опит, прикриваха се зад неговото име, което летеше от уста на уста, а оставяше тях в сянка. Дори и ония, които не вземаха участие в престъпните набези, се възползваха от тях по някакъв начин, когато грабежите бяха сполучливи, защото гората се изпълваше с откраднати вещи и контрабандна стока от всякакъв вид. Плячката трябваше да се преправи и препродаде и за всеки, който се навърташе в гората, се намираше нещичко, с което да върти търговийка. А ония, които грабеха за своя сметка, без знанието на Джан дей Бруги, използваха неговото всяващо ужас име, за да плашат нападнатите и тъй да добиват повече. Хората живееха в страх. В лицето на всеки непрокопсаник виждаха Джан дей Бруги или някой от неговата банда и бързаха да развържат кесиите си.

Тези хубави времена бяха траяли дълго. Джан дей Бруги бе разбрал, че може да преживява и на чужд гръб. Тъй малко по малко беше изкуфял. Въобразяваше си, че всичко продължава както преди, но настроението се беше сменило и неговото име не събуждаше вече никакво уважение.

Кому беше нужен сега Джан дей Бруги? Стоеше скрит с насълзени очи да чете романи, не нападаше, не доставяше вещи, в гората никой не можеше да си върши работата. Всеки ден идваха стражи да го търсят и щом им се стореше, че някой нещастник има подозрителен вид, го замъкваха в дранголника. Ако към това се прибави и наградата, която беше определена за главата му, ще стане ясно, че дните на Джан дей Бруги бяха преброени.

Двама други разбойници, двама младежи, които той беше направил хора, не можеха да се примирят, че губят такъв добър главатар на банда. Те се опитаха да му дадат възможност да се реабилитира. Наричаха се Угачо и Бел Лоре и като малки момчета бяха участвали в бандата на крадците на плодове. Сега, вече младежи, бяха станали разбойници по пътищата.

И тъй, те дойдоха при Джан дей Бруги в неговата пещера. Той четеше там, излегнат върху сламата.

— Да, кой е? — попита, без да вдига очи от страницата.

— Идваме да ти предложим нещо, Джан дей Бруги.

— Хм, какво? — И продължи да чете.

— Знаеш ли къде е къщата на Костанцо митничаря?

— Да, да. Какво, какво? Кой митничар?

Бел Лоре и Угачо се спогледаха недоволни. Ако не му отнемат тая проклета книга, дето е пред очите му, разбойникът няма да разбере дори една тяхна дума.

— Затвори за малко книгата, Джан дей Бруги. Послушай ни.

Джан дей Бруги сграбчи книгата с две ръце, дигна се на коляно, понечи да я притисне до гърдите си, като я държеше отворена на мястото, докъдето бе стигнал, но после желанието да продължи четенето надделя и държейки я все така, той се изправи достатъчно, за да забие нос в нея. На Бел Лоре му хрумна нещо. Наблизо имаше паяжина с голям паяк. Бел Лоре свали деликатно паяжината заедно с паяка и я запрати към Джан дей Бруги — между книгата и носа му. Този нещастник Джан дей Бруги бе станал дотам кекав, че се уплаши от един паяк. Почувства по носа си неприятното кълбо от паешки крака и лепкава паяжина и още преди да разбере какво е, подвикна от уплаха, пусна книгата, почна да вее с ръце пред лицето си и опули очи, като в същото време плюеше.

Угачо се хвърли на земята и успя да сграбчи книгата, преди Джан дей Бруги да сложи крак върху нея.

— Върни ми книгата! — рече Джан дей Бруги, като се опитваше с една ръка да се освободи от паяка и паяжината, а с другата — да изтръгне книгата от ръката на Угачо.

— Не, първо ни чуй! — каза Угачо и скри книгата зад гърба си.

— Четях „Клариса“[30], върнете ми я. Тъкмо бях стигнал до кулминацията…

— Слушай сега. Занасяме тази вечер товар дърва в къщата на митничаря. В чувала вместо дърва седиш ти. Падне ли нощта, излизаш от чувала…

— Аз пък искам да довърша „Клариса“.

Джан дей Бруги беше успял да махне от ръцете си последните остатъци на паяжината и сега се боричкаше с двамата младежи.

— Слушай, щом се стъмни, излизаш от чувала, запъваш пистолетите си, искаш от митничаря да ти даде цялото мито, събрано през седмицата, което е в едно ковчеже до леглото…

— Оставете ме поне да свърша главата… Хайде, бъдете любезни!

Двамата младежи си спомниха за времената, когато към корема на първия, който се осмеляваше да му противоречи, Джан дей Бруги насочваше два пищова. Обзе ги горчиво съжаление.

— Вземаш торбичките с пари, става ли? — настояха те печално. — Донасяш ги, ние ти връщаме твоята книга и ти можеш да четеш колкото си искаш. Така съгласен ли си, тръгваш ли?

— Не, не съм съгласен. Никъде няма да ходя.

— Аха, няма да ходиш… Значи, никъде няма да ходиш? — Угачо хвана един лист към края на книгата.

— Не! — извика Джан дей Бруги.

Откъсна го.

— Не, спри!

Смачка го на топка и го хвърли в огъня.

— Ах! Куче! Не можеш да постъпваш така! Няма да узная как ще свърши. — Джан дей Бруги тичаше зад Угачо, за да докопа книгата.

— Значи, ще отидеш при митничаря?

— Не, няма да отида!

Угачо откъсна още два листа.

— Спри, още не съм стигнал до там! Не можеш да ги изгориш!

Угачо вече ги беше хвърлил в огъня.

— Куче! „Клариса“! He!

— Тогава отиваш.

— Аз…

Угачо откъсна още три листа и ги запрати в пламъците.

Джан дей Бруги се тръшна на земята и зарови лице в ръцете си.

— Ще отида — рече той. — Но обещайте ми, че ще ме чакате с книгата пред къщата на митничаря.

Скриха разбойника в един чувал със сноп вършини на главата. Бел Лope носеше чувала на гръб. След него вървеше Угачо с книгата. Всеки път, когато Джан дей Бруги с ритник или ръмжене отвътре показваше, че се готви да се откаже, Угачо го умиряваше, като откъсваше шумно лист от книгата.

По този начин, преоблечени като дървари, го завлякоха чак вътре в къщата на митничаря и го оставиха. Отидоха да се спотаят недалеч зад една маслина. Там чакаха да извърши грабежа и да дойде при тях.

Но Джан дей Бруги бързаше премного. Излезе, преди да се е спуснал мракът, когато все още из къщата имаше хора.

— Горе ръцете!

Ала не беше като някога, сякаш се наблюдаваше отстрани и се чувстваше малко смешен.

— Горе ръцете, казах! Всички в тая стая до стената…

Къде ти, сам той не си вярваше. Вършеше всичко колкото да се каже.

— Това ли сте всички?

Не бе забелязал, че едно момиченце беше избягало.

Тъй или иначе, работата не търпеше отлагане. Ала нещата се проточиха. Митничарят се правеше на утрепан, не можеше да намери ключовете, Джан дей Бруги разбираше, че вече не вземат на сериозно заплахите му, и някак в дъното на душата си беше доволен, че става тъй.

Най-после излезе от къщата с ръце, натежали от торбички, пълни със скуди. Изтича почти слепешката до маслината, определена за срещата.

— Ето всичко, което имаше вътре. Дайте ми сега „Клариса“.

Четири, осем, десет ръце го сграбчиха и го обездвижиха от раменете до глезените. Цяло отделение стражи го вдигнаха и го вързаха като салам.

— Ще гледаш Клариса през решетка! — И го отведоха в затвора.

Затворът беше малка кула на брега на морето. Наблизо растеше горичка от пинии. От короната на едно от тези дървета Козимо достигаше почти до килията на Джан дей Бруги и виждаше лицето му през решетките.

Разбойникът беше безразличен към разпитите и съдебния процес. Каквото и да станеше, щяха да го обесят. Но голямата му мъка през тези дни на бездействие, прекарани в затвора, дни, в които не можеше да чете, беше онзи роман, останал недочетен. Козимо успя да си набави друг екземпляр от „Клариса“ и го взе със себе си на пинията.

— Докъде беше стигнал?

— Там, където Клариса бяга…

Козимо разлисти книгата, рече:

— А, да, ето… — И започна да чете на висок глас, обърнат към решетката, за която се беше хванал Джан дей Бруги.

Следствието трая дълго. Разбойникът издържаше на мъченията. Трябваше да минат много дни, преди да го накарат да признае всяко от безбройните си престъпления. Всеки ден, преди и след разпитите, той заставаше при решетката, за да слуша Козимо, който му четеше. Като свърши „Клариса“ и като забеляза, че слушателят е малко натъжен, Козимо разбра, че да се слуша Ричардсън в заключено помещение, е леко потискащо, и затова започна да му чете един роман от Филдинг[31], който с раздвиженото си действие компенсираше до известна степен изгубената свобода на затворника. Това беше през дните на процеса, а умът на Джан дей Бруги бе зает само с преживяванията на Джонатан Уайлд[32].

Преди да свърши романът, дойде денят на екзекуцията. Върху една кола, придружен от свещеник, Джан дей Бруги направи последното си пътешествие приживе. В Омброза бесеха осъдените на един висок дъб насред площада. Целият народ наоколо образуваше кръг.

Когато му сложиха клупа на врата, Джан дей Бруги чу изсвирване сред клоните. Вдигна глава. Беше Козимо със затворена книга.

— Кажи ми как свършва — попита осъденият.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, Джан. Джонатан го обесват.

— Благодаря, нека и с мен да стане тъй! Сбогом!

Сам ритна стълбата и увисна.

Козимо остана до късна нощ, възседнал клона, на който висеше обесеният. Всеки път, когато някой гарван се приближеше, за да кълве очите или носа на трупа, Козимо го пропъждаше, като размахваше шапката си.

XIII

И така, общувайки с разбойника, Козимо се зарази от чрезмерна страст за четене, за учение и тя му остана за цял живот. Обичайната поза, в която го виждаха, беше с отворена книга в ръце, възседнал удобен клон или облегнат на някой чатал като на училищен чин с лист, положен на дъсчица. В някоя дупка на дървото бе сложена мастилницата, а Козимо пишеше с дълго паче перо.

Сега той отиваше да търси абат Фошлафльор, за да вземе от него урок, да получи обяснения за Тацит и Овидий, за небесните тела и химическите закони. Ала освен малкото граматика и богословие, които знаеше, старият свещеник тънеше в море от съмнения и неосведоменост. При въпросите на ученика разперваше ръце, вдигаше очи към небето.

— Monsieur l’Abbé, колко жени е разрешено да имаш в Персия? Monsieur l’Abbé, кой е викарият на Савоя? Monsieur l’Abbé, можете ли да ми обясните класификацията на Линей?

— Alors… Voyons… Maintenant…[33] — започваше абатът, после се объркваше и не продължаваше. Ала Козимо, който поглъщаше книги от всякакъв вид и половината от времето си прекарваше в четене, а другата половина — да ловува, за да плаща сметките си при книжаря Орбеке, винаги беше зареден с нещо ново за разказване. Разказваше за Русо[34], който се разхождал да събира редки растения из горите на Швейцария, за Бенджамин Франклин[35], който улавял светкавиците с хвърчила, за барон Дьо Лаонтан, който живеел сред индианците в Америка.

Старият Фошлафльор надаваше ухо на тия слова с учудено внимание, не зная дали поради истински интерес или поради облекчението, което изпитваше от обстоятелството, че не той трябваше да обучава. Кимаше с глава и всеки път, когато Козимо го питаше: „А знаете ли, че…?“, отвръщаше: „Non! Dites-le moi![36]“, а след като чуеше обяснението, възкликваше: „Tiens! Mais c’est épatant![37]“, или пък: „Mon Dieu![38]“, което можеше да означава както възхита и ликуваща радост пред новите проявления на величието на Твореца, които в този миг му се разкриваха, така и съжаление и огорчение пред лицето на вездесъщото Зло, което в разни одеяния неотвратимо властва над света.

Аз бях още твърде малък, а Козимо имаше приятели само сред неграмотните слоеве и затова своята нужда да коментира откритията, които правеше чрез книгите, той задоволяваше, като затрупваше с въпроси и обяснения стария наставник. Известно е, че абатът по природа беше отстъпчив и обичаше да се нагажда. Това произлизаше от неговото убеждение, че всичко е суета. Козимо се възползва от това и отношението между ученик и учител се преобърна. Сега Козимо беше учител, а Фошлафльор ученик. И моят брат доби такъв авторитет, че влачеше след себе си треперещия старец при своите пътешествия по дърветата. Веднъж го застави да прекара цял следобед с провиснали крака на един клон на индийския кестен в градината на Ондарива, за да съзерцава редките растения и залеза, който се отразяваше в басейна с водните лилии, като в същото време разсъждаваха за монархиите и републиките, за същността и истинността на различните религии, за китайските ритуали, за лисабонското земетресение, за Лайденската стъкленица[39], за сенсуализма.

Веднъж трябваше да си взема урока по гръцки и не можех да намеря наставника. Цялото семейство се вдигна под тревога. Претърсиха околностите, дори провериха рибарника, като се страхуваха, че поради разсеяност е паднал и се е удавил. Върна се вечерта, като се оплака от лумбаго, което бе получил, седейки часове в неудобна поза.

Но не бива да се забравя, че у стария янсенист нагласата за безропотно приемане на нещата се редуваше с подеми на изначалната му страст към духовна строгост. И ако, докато беше разсеян и сговорчив, възприемаше без съпротива каквато и да било нова или скандална идея, като например за равенството на хората пред закона или за непокварената природа на диваците, или пък за вредата от суеверията, то едва четвърт час по-късно, обзет от пристъп на суровост и непреклонност, се вживяваше в тези доскоро така лековато възприемани идеи и влагаше в тях цялата си потребност от праволинейност и морална строгост. Тогава в устата му задълженията на свободните и равнопоставени граждани или добродетелите на онези, които почитат природната религия, се превръщаха в правила на безжалостна дисциплина, в елементи от фанатична вяра. Извън тях той съзираше единствено мрачна картина на разложение и всички нови философи бяха твърде меки и повърхностни в разобличаването на злото, а пътят към съвършенството, макар и мъчен, не допускаше компромиси или увъртане.

При тези внезапни изблици на абата Козимо не се осмеляваше да каже и дума от страх, че тя ще бъде санкционирана като непоследователна и неправолинейна, и процъфтяващият свят, който се опитваше да гради в мислите си, пресъхваше пред очите му като каменно гробище. За щастие, абатът бързо се изморяваше от подобно натоварване на волята и замлъкваше изтощен, сякаш оголването на всяко понятие и свеждането му до дълбоката му същина го предаваше в плен на размити и нетленни сенки: примигваше, въздъхваше, от въздишка преминаваше в прозявка и наново изпадаше в нирвана.

Ала между едно и друго настроение той прекарваше дните си, като надзираваше обучението на Козимо. Сновеше между дърветата, където се намираше брат ми, и дюкянчето на Орбеке да поръчва книги, които да му доставят книжарите от Амстердам или Париж, и да прибира получените пратки. И тъй подготвяше собственото си нещастие. Защото слухът, че в Омброза има един абат, който е в течение на всички най-революционни издания в Европа, достигна до висшите власти. Един следобед жандармите дойдоха в нашата вила, за да огледат стаичката на абата. Между неговите молитвеници намериха трудовете на Бейл[40], още неразрязани, но това бе достатъчно, за да го вземат и отведат със себе си.

Беше много тъжна сцена в този облачен следобед. Спомням си как наблюдавах всичко през прозореца на моята стая и престанах да уча спрежението на аориста, защото вече нямаше да има урок. Старият отец Фошлафльор се отдалечаваше по алеята между въоръжените главорези и вдигаше очи към дърветата. На едно място сякаш понечи да изтича към един бряст и да се покачи, но краката му изневериха. Този ден Козимо беше на лов в гората и не знаеше нищо. Така не успяха да се простят.

Ние не можахме да направим нищо, за да му помогнем. Баща ни се затвори в стаята си и не слагаше залък в уста, защото се боеше да не го отровят йезуитите. Абатът прекара остатъка от своите дни в затвора и в манастир при непрестанно покаяние и най-накрая умря, като след цял живот, посветен на вярата, така и не разбра в какво изобщо бе вярвал, ала същевременно се стараеше до последно да бъде непоколебим във вярата си.

Арестуването на Фошлафльор натъжи много Козимо, който се беше привързал към стария наставник. Но това не попречи на по-нататъшното му образование. От онова време датира кореспонденцията му с най-големите философи и учени на Европа, към които се обръщаше с молба да отговорят на негови въпроси и възражения или даже само заради удоволствието да общува с пo-издигнати духове. Жалко, че всичките му книжа, които държеше в хралупите на дърветата, известни само на него, не се намериха. И сигурно са били унищожени, изгризани от катерици, или са мухлясали. Сред тях биха могли да се открият писма, писани собственоръчно от най-известните мъдреци на века.

За да запази своите книги, Козимо изработи на няколко пъти специални висящи библиотеки, защитени, доколкото бе възможно, от дъжда и гризачите, но непрекъснато сменяше мястото им според интересите и предпочитанията си в момента, защото той оприличаваше книгите донякъде на птици и не искаше да ги вижда неподвижни или затворени в клетки. Казваше, че така стават тъжни. На най-масивната от тези въздушни полици нареди томовете на Енциклопедията на Дидро[41], един по един, както ги получаваше от някакъв книжар от Ливорно. И макар че в последно време, поради дългото стоене сред книгите, сякаш витаеше в облаците и изпитваше все по-малко любопитство към околния свят, то сега, поглъщайки великолепните статии на Енциклопедията — „Abeille, Arbre, Bois, Jardin[42]“, брат ми наново преоткриваше всички заобикалящи го неща. Сред книгите, които пристигаха по негова поръчка, започнаха да се появяват и практически трактати, например по лесовъдство. И той изгаряше от нетърпение да приложи новите познания.

Козимо винаги бе изпитвал интерес към човешкия труд, но досега неговият живот по дърветата, неговото непрекъснато местене и ловуване се ръководеха от откъснати едно от друго и недостатъчно целенасочени хрумвания, сякаш беше птиче. И ето че сега го завладя трайна потребност да прави нещо полезно за ближния. Ако вникнем по-дълбоко, той бе научил и това от общуването си с разбойника, бе разбрал какво удоволствие е да услужваш, да извършваш необходима за другите дейност.

Козимо овладя изкуството да подкастря дърветата. И започна да предлага своята помощ на овощарите. Вършеше това през зимата, когато дърветата протягат неправилни лабиринти от сухи клончета и сякаш не искат нищо друго, а само да бъдат приведени към по-подредени форми, за да се покрият отново с цвят, листа и плодове. Козимо добре кастреше и вземаше евтино. Затова нямаше дребен собственик или арендатор, който да не го покани да мине при него. Виждахме го сред кристалния въздух на ония утрини, изправен и разкрачен върху безлистните ниски дървета, с врат, завит в шал чак до ушите, да вдига голямата градинарска ножица и, цак-цак, със сигурни движения да отстранява второстепенни клончета и върхари, които отскачаха. Своето изкуство той прилагаше и в парковете със сенчести и декоративни дървета, въоръжен с къс трион, и в горите, където се постара да замести секирата на дърваря, способна само да нанася удари в основата на вековни стволове и да ги смъква цели. Своята пъргава брадвичка използваше единствено по клоните и върховете.

Естествено, винаги внимаваше при кастренето и при разреждането на гората да служи не само на интереса на собственика на дървото, но и на личния си интерес — интереса на пътник, който изпитва необходимостта да прави все по-проходими своите пътища. Затова постъпваше тъй, че клоните, които му служеха за мост между две дървета, винаги да остават невредими и да добиват сила за сметка на другите. Така с майсторлъка си той допринасяше природата на Омброза, която и без това го беше приела ласкаво, да става все по-благосклонна към него, грижовен едновременно към ближния, природата и сам към себе си. Възползва се от предимствата на този благоразумен начин на действие в по-късната си възраст, когато благодарение на формата на дърветата смогваше да компенсира загубата на сили. После поради прииждането на по-неразумни поколения, недалновидни и алчни, на хора незагрижени за нищо, дори за себе си, всичко се промени. Няма вече да има друг Козимо, който да се придвижва по дърветата.

XIV

Ако броят на Козимовите приятели растеше, в същото време той си създаваше и неприятели. Скитниците от гората например бяха зле настроени след приобщаването на Джан дей Бруги към благонравното четиво и последвалото му сгромолясване. Една нощ брат ми спеше в своя мях, закачен на един ясен в гората. Събуди го лаят на дакела. Отвори очи, видя светлина отдолу. Точно в подножието на дървото гореше огън и пламъците вече ближеха стеблото.

Пожар в гората! Кой го бе запалил? Козимо беше съвсем сигурен, че не е докосвал огнивото тази вечер. Значи, това беше лукав ход на ония злосторници! Бяха решили да запалят гората, за да плячкосат дървен материал и в същото време да направят тъй, че вината да падне върху Козимо. И не само това, но и да го изгорят жив.

В първия миг Козимо не се замисли за опасността, която го заплашваше тъй отблизо. Разтревожи се единствено, че безкрайното царство, пълно със само негови пътища и убежища, може да бъде разрушено. Именно това го накара да се ужаси. Отимо Масимо вече бягаше надалеч, за да не изгори, и току се обръщаше от време на време да излае отчаяно. Пожарът се разпространяваше из храсталаците.

Козимо не загуби присъствие на духа. На ясена, където беше неговото убежище, той бе пренесъл, както винаги правеше, много неща. Между тях имаше бъчвичка, пълна с разхладително ечемично питие, за да утолява лятната си жажда. Изкачи се до бъчвичката. През клоните на ясена пробягваха уплашени катерици и прилепи. От гнездата излитаха птици. Сграбчи бъчвичката и се готвеше да развие чепа, за да облее стеблото на ясена и да го спаси от пламъците, когато забеляза, че пожарът вече се разпростира по тревата, по сухите листа, по дребните трънаци и скоро ще обхване всички околни дървета. Реши да рискува: „Нека ясенът изгори! Ще обуздая пожара, ако с тази течност успея да наквася земята наоколо, където пламъците още не са достигнали!“. И като извади чепа на бъчвичката, с въртеливи и вълнообразни движения насочи струята към най-външните огнени езици по земята и взе да ги гаси. Тъй огънят в долната част на гората бе заобиколен от обръч мокра трева и листа и не можа да се разнесе.

От върха на ясена Козимо скочи върху близък бук тъкмо навреме. Изгорелият в основата си дънер се свлече и образува клада. Безпомощно цвърчаха катерички.

Щеше ли пожарът да се ограничи дотук? Рояк искри и пламъчета се пръскаха наоколо и навярно ненадеждната преграда от мокри листа нямаше да му попречи да се разпростре.

— Пожар! Пожар! — почна да вика Козимо с всички сили. — Пожаааар!

— Какво има, кой вика? — отговориха различни гласове.

Недалеч от това място имаше яма за приготвяне на дървени въглища. Група въглищари, негови приятели, спяха наблизо в една барака.

— Пожааар! Тревогааа!

След малко цялата планина заехтя от викове. Разпръснатите из гората въглищари си съобщаваха нещо един на друг на своя неразбираем диалект. Започнаха да притичват от всички страни. Пожарът беше укротен.

Този пръв предумишлен пожар, истински атентат срещу неговия живот, би трябвало да послужи като предупреждение за Козимо да се държи по-настрана от гората. Вместо това той започна да се тревожи и да мисли как да се предпази гората изобщо от пожари. Годината беше сушава, летните жеги — изключителни. В крайбрежните гори към Прованс от една седмица гореше огромен пожар. Нощем се забелязваха високи сияния над планината, сякаш бяха остатък от залеза. Въздухът беше сух, дърветата и храсталаците сред зноя се бяха превърнали на прахан. Изглежда, че ветровете гонеха пламъците към нашите места, а много вероятно бе и още преди това да избухне и тук случаен или преднамерен пожар, да се свърже с другия и тъй цялото крайбрежие да пламне подобно клада. Омброза живееше зашеметена от надвисналата опасност като крепост със сламен покрив, нападната от неприятели подпалвачи. Сякаш и небето изпращаше огнена заплаха. Всяка нощ падащи звезди нагъсто пресичаха небосвода и всички чакаха да се стоварят върху нас.

В тези дни на всеобща уплаха Козимо изкупи много качета и ги окачи сред клоните на най-големите и разположени по високите места дървета. Напълни ги с вода. „Може да е малко, но видяхме, че би могло да послужи.“ Обаче и това не го задоволи. Започна да изучава водния режим на горските потоци. Повечето бяха полупресъхнали, от изворите изтичаха едва забележими струйки вода. Отиде да се съветва с рицаря адвокат.

— Точно така — възкликна Енеа Силвио Карега, като се удари по челото. — Басейни! Диги! Трябва да се правят проекти! — И взе да надава радостни викове, като подскачаше, докато хиляди идеи се рояха в главата му.

Козимо го накара да седне да прави изчисления и проекти. А през това време той заинтересува собствениците на частните парцели, наемниците на държавните гори, дърварите и въглищарите. Всички заедно под ръководството на рицаря адвокат (или по-право, рицарят адвокат под тяхното ръководство, защото те го принуждаваха да ги направлява и да не се отвлича) и на Козимо, който надзираваше работите отвисоко, построиха резервоари с вода, тъй че стана известно откъде може да се тегли вода с помпи за която и да е точка на гората, заплашена от пожар.

Но това не беше достатъчно. Трябваше да се организира стража от гасители, групи, които в случай на тревога щяха веднага да се разположат във верига, за да подават от ръка на ръка кофи с вода и да спрат пожара, преди да се е разпрострял. Тъй се създаде нещо като опълчение, което дежуреше и правеше нощни обходи. Хората бяха набирани от Козимо измежду селяните и занаятчиите в Омброза. Както се случва при всяко сдружение, веднага се породи и боен дух, съревнование между отрядите и всички се чувстваха готови за велики дела. Козимо усети нова сила и задоволство: беше открил своята наклонност да обединява хората и да застава начело. Склонност, с която, за свое щастие, никога не се наложи да злоупотреби. Той се възползва от нея няколко пъти през живота си, и то само когато трябваше да се постигнат важни цели. И всеки път това водеше до успех.

Разбра следното: сдруженията правят индивида по-силен и помагат да се откроят най-положителните черти на отделните личности, даряват радост, която човек рядко изпитва, когато е сам. Радостта да се убеди колко честни, достойни и способни хора има и че за тях си струва усилието да постигнеш нещо добро. (А когато човек живее сам, по-често се случва обратното — виждаш другото лице на хората, онова, заради което винаги трябва да държиш ръка на дръжката на шпагата.)

И тъй, лятото на пожарите беше едно добро лято: имаше обща задача и всички бяха единодушни, че трябва да я решат. Всеки поставяше тази задача над своите лични интереси и беше доволен, че е в единомислие с другите и се ползва с уважение сред толкова отлични хора.

По-късно Козимо трябваше да разбере, че когато общата задача вече не съществува, сдруженията не служат тъй добре и че тогава е по-разумно да си бъдеш самотен човек, отколкото ръководител. Междувременно и сега, бидейки ръководител, той прекарваше нощите си съвсем сам в гората като часовой на едно дърво, както си беше живял винаги.

В случай че видеше да блещука огнище на пожар, щеше да си послужи с предварително поставената на върха на дървото камбанка, която щеше да прозвучи надалеч и да даде сигнал за тревога. По този начин три или четири пъти успяха да предотвратят избухването на пожар и да спасят гората. И тъй като в цялата работа имаше и предумисъл, откриха виновните. Бяха двамината разбойници Угачо и Бел Лоре. Изгониха ги от територията на общината. В края на август започнаха обилни валежи. Опасността от пожарите премина.

По това време за моя брат в Омброза се говореха само хубави неща. Благоприятните слухове достигнаха и до нашата къща. Дочуваха се такива фрази: „Обаче е много способен“, „Тъй или иначе, някои неща добре ги прави“. Произнасяха ги с тон, който искаше да покаже, че тези, дето се изказват, могат да дадат обективна оценка за хора с друго вероизповедание или от противникова партия. Искаха да покажат, че не са тесногръди и са в състояние да разберат дори твърде далечни от собствените си схващания.

Реакциите на Генералшата при тези новини бяха резки и прибързани.

— Имат ли оръжия? — питаше тя, когато й говореха за стражата срещу пожарите, водена от Козимо. — Правят ли упражнения?

И вече обмисляше създаването на въоръжено опълчение, което би могло в случай на война да вземе участие във военни действия.

Нашият баща от своя страна изслушваше всичко мълчаливо, поклащаше глава и не се разбираше дали вестите за сина му го натъжават, или отегчават. Но все пак се чувстваше, че е дълбоко поласкан, като че му се искаше отново да повярва в него. Това последното трябва да е било вярно, защото след няколко дни той се качи на коня и отиде да го търси.

Срещнаха се на едно сравнително открито място, сред кръг от дръвчета. Баронът обиколи с коня два или три пъти насам-натам, без да поглежда към сина си, но го беше видял. От най-далечното дърво, скок след скок, момчето идваше все по-близо. Когато стигна при баща си, свали сламената си шапка (с която бе заменил шапката от дивата котка) и рече:

— Добър ден, уважаеми татко!

— Добър ден, синко.

— Добре ли сте?

— Доколкото позволяват годините и неприятностите.

— Радвам се, че храбро понасяте всичко.

— Същото искам да кажа за тебе, Козимо. Чух, че залягаш за общото благо.

— Присърце ми е опазването на горите, където живея, уважаеми татко.

— Знаеш ли, че част от гората е наша собственост, наследена от твоята бедна покойна баба Елизабета?

— Да, уважаеми татко. В местността Бел Рио. Там растат тридесет кестена, двадесет и два бука, осем бора и един клен. Имам копие от всички кадастрални карти и тъкмо като член на семейство, притежаващо гора, пожелах да обединя всички заинтересовани за опазване на горите.

— Точно така… — кимна баронът, приемайки отговора с благоразположение, ала добави: — Казват ми, че това е организация на фурнаджии, овощари и налбанти.

— И такива има, уважаеми татко, от всички професии, стига да са честни.

— Знаеш ли, че ти би могъл да придобиеш титлата дук и да предвождаш местните васали?

— Зная, че имам повече хрумвания от другите. Аз им съобщавам моите мисли, ако те ги приемат, значи аз командвам.

„По дърветата ли трябва да седиш, за да командваш в наши дни?“, беше на върха на езика на барона. Но имаше ли смисъл да се подновява старата разправия? Въздъхна, потънал в своите мисли, после развърза ремъка, на който висеше шпагата му.

— На осемнадесет години си… Време е да те възприемат като възрастен… Аз няма още много да живея… — Положи шпагата на дланите си и я подаде, като протегна ръце. — Спомняш ли си, че си барон Ди Рондо?

— Да, уважаеми татко, спомням си как се казвам.

— Искаш ли да бъдеш достоен за името и титлата, която носиш?

— Ще се старая да бъда колкото мога по-достоен за името човек и за всичко, свързано с него.

— Вземи тази шпага, моята шпага!

Повдигна се на стремената. Козимо се спусна по клона и баронът успя да му я препаше.

— Благодаря, уважаеми татко… Обещавам, ще си служа с нея само за добро.

— Сбогом, синко.

Баронът обърна коня, придърпа юздите и бавно се отдалечи.

Козимо постоя известно време и се запита дали не трябва да поздрави баща си с шпагата, но размисли. Баща му го беше препасал с нея, за да му служи за защита, а не за парадни жестове. И не я извади от ножницата.

XV

Тъкмо по това време, общувайки с рицаря адвокат, Козимо забеляза нещо необикновено в неговото държание или по-скоро по-различно от преди. Затова то изглеждаше повече или по-малко странно. Стори му се, че неговият унесен вид не се дължи на разсеяност, а на натрапчива мисъл, която го владее. Миговете, в които се проявяваше като бъбривец, ставаха по-чести. Какъвто си беше необщителен преди, той не стъпваше в града, а сега киснеше все на пристанището сред групите разговарящи хора. Или пък, седнал на площадката на наблюдателната кула заедно със стари собственици на кораби и моряци, коментираше пристигането и заминаването на различни плавателни съдове и злосторничествата на пиратите.

Гемиите на маврите все още правеха набези досам нашите брегове, затрудняваха морската ни търговия. Това беше вече пиратство на дребно, не както едно време, когато да срещнеш пирати, значело да свършиш като роб в Тунис или Алжир или да загубиш нос или уши. Сега, щом мохамеданите успяваха да достигнат някоя шхуна от Омброза, вземаха товара й от бъчви пушена треска, пити холандско сирене, бали памук и тъй нататък. Понякога нашите биваха по-пъргави, успяваха да избягат, изстрелваха по някое гюле от топче срещу такелажа на гемиите, а мюсюлманите отговаряха, като плюеха, правейки неприлични жестове, и надаваха грозни викове. Изобщо играеха си на пирати. И всичко това продължаваше заради вземания, които пашите от ония страни твърдяха, че нашите търговци и собственици на кораби дължат, тъй като според тях не им доставили някакви стоки с необходимото качество или дори направо ги били излъгали. И тъй се опитваха да уредят сметката малко по малко чрез кражби, ала в същото време продължаваха търговските преговори с непрекъснати пазарлъци и уговорки. Следователно нито от едната страна, нито от другата имаше интерес да се скъсат окончателно отношенията. Корабоплаването беше пълно с несигурност и рискове, ала никога не се стигаше до трагедии.

Историята, която сега ще предам, бе разказана от Козимо в много различни версии. Ще изложа най-богатата на подробности и най-логичната. Макар да е вярно, че брат ми прибавяше доста измислени от него неща, разказвайки своите приключения, то аз поради липса на други източници се старая винаги буквално да се придържам към думите му.

И тъй, веднъж Козимо, който от стоене на пост по време на пожарите бе добил навика да се събужда нощем, зърна някаква светлина да слиза към долината. Проследи я безшумно със своите котешки стъпки по клоните и видя Енеа Силвио Карега, който крачеше чевръсто с фес и роба с фенер в ръка.

Защо обикаляше в тоя час рицарят адвокат, който беше свикнал да си ляга с кокошките? Козимо тръгна след него. Внимаваше да не вдига шум, макар да знаеше, че когато Карега върви устремно, е глух и вижда само на педя пред носа си.

По кози пътеки рицарят адвокат стигна до морския бряг на каменист плаж. Започна да разклаща фенера. Нямаше луна, в морето нищо не се виждаше освен пяната на най-близките вълни. Козимо остана на малко отдалечена от брега пиния, защото там растителността вече се разреждаше, но бе достатъчно близо, за да види на пустия бряг стареца с високия фес да разклаща фенера към мрака на морето. В отговор из тъмата се появи друга светлина на фенер. Тя бе неочаквано близо. Внезапно изникна малко корабче, различно от тукашните — с квадратно тъмно платно и весла. Стигна до брега.

При трептящата светлина на фенерите Козимо съзря мъже с чалми. Неколцина останаха в гемията, като я задържаха до брега с отривисти тласъци на греблата. Други слязоха. Те имаха широки червени и бухнали панталони и лъскави ятагани, втъкнати в поясите. Козимо напрягаше уши и очи. Старецът и берберите[43] ломотеха помежду си на език, който не се разбираше. Въпреки това от време на време на брат ми му се струваше, че долавя нещо от смисъла. Без съмнение това беше известната лингва франка[44], на която говореха в левантинските[45] пристанища. Козимо чуваше по някоя дума от нашия език, на която Енеа Силвио наблягаше, като я омесваше с други неразбираеми думи. Нашите бяха имена на кораби, всеизвестни названия на шхуни или бригантини, принадлежащи на корабовладелци от Омброза, които правеха курсове между нашето и други пристанища. Не беше нужно много, за да се разбере какво казваше рицарят. Той информираше пиратите за дните на пристигането и тръгването на корабите от Омброза, за товара, който носеха, за курса, за оръжието, с което разполагаха на борда.

Сега старецът навярно беше им разказал всичко, което знаеше, защото се обърна и си тръгна незабавно, а пиратите се качиха на гемията и отново изчезнаха в тъмното море. Разговорът бе протекъл бързо, което подсказваше, че е нещо обичайно. Кой знае от колко време мюсюлманите правеха засади благодарение на сведенията, почерпани от нашия управител!

Козимо остана на пинията, неспособен да се откъсне от пустото крайбрежие. Духаше вятър. Вълните блъскаха скалите. Дървото скърцаше, а брат ми тракаше със зъби не от студения въздух, а поради хлада, който изпита от печалното откритие.

Значи, кроткият и тайнствен старик, когото от деца смятахме за вероломен и когото Козимо вярваше, че се е научил малко по малко да цени и разбира, се разкри като предател, недостоен за прошка… Този неблагороден човек желаеше злото на страната, която го бе приютила като отрепка след живот, пълен с грешки… Защо? До такава степен ли го влече носталгията по онези страни и ония хора, сред които трябва да е бил за известно време щастлив? Или таеше жестока злоба срещу нашата страна, в която всяка хапка навярно е имала вкус на унижение? Козимо беше раздвоен между подтика да изтича, да обади за козните на шпионина, та да спаси товарите на нашите търговци, и мисълта за болката, която ще изживее нашият баща поради необяснимата си привързаност към този особен индивид. Той вече си представяше сцената. Окованият рицар между стражите сред шпалир от омброзианци, които го кълнат, отведен на площада. Слагат му клупа на шията и го бесят. След траурното бдение над Джан дей Бруги Козимо се бе заклел никога да не присъства на смъртно наказание. И ето че сега трябваше да бъде арбитър за смъртната присъда на човек, който може би беше наш чичо.

Цяла нощ и на следващия ден се измъчва от тази мисъл. Минаваше вихрено от клон на клон. Риташе, повдигаше се на ръце, хлъзгаше се надолу по стволовете, както правеше винаги когато беше обзет от някоя мисъл. Най-накрая взе решение: ще избере среден път. Ще изплаши пиратите и стареца, за да: преустановят недостойните си връзки, без да има нужда да се намесва правосъдието. Ще се притаи на онази пиния през нощта с три или четири заредени пушки (вече си беше доставил цял арсенал за различните видове лов). Когато рицарят се срещне с пиратите, Козимо ще започне да стреля с пушките една след друга. Като чуят тази стрелба и куршумите изсвирят над главите им, пиратите и чичото ще се разбягат на различни страни. Рицарят, който съвсем не беше смел човек, ще се уплаши, че е разпознат, ще разбере със сигурност, че някой вече следи дали се устройват срещи на плажа, и не ще поднови контактите си с чуждите екипажи.

И наистина Козимо прекара цели две нощи на пинията със запънати пушки. Нищо не се случи. На третата нощ ето ти го стареца с феса. Ситнеше, като се спъваше по камънаците на брега. Той даде сигнал с фенера, гемията акостира, слязоха моряци с чалми.

Козимо чакаше, готов с пръст на спусъка, ала не стреля. Този път всичко беше различно. След кратки преговори двама от пиратите на брега направиха знаци към гемията. Другите започнаха да разтоварват стока: бъчви, сандъци, бали, чували, дамаджани, тарги, огъващи се от пити сирене. Появиха се други гемии. Цяла редица носачи с чалми се проточи по плажа, предшествана от нашия управител. Той ги водеше, като пристъпваше неуверено към една пещера сред крайбрежните скали. Там маврите складираха всичката стока, без съмнение плод на последните им пиратски набези.

Защо я свалиха на брега? По-късно всичко стана ясно. Мохамеданските гемии трябвало да хвърлят котва в нашите пристанища за законни търговски сделки, каквито непрекъснато се сключваха между тях и нас въпреки грабежите. Гемиите трябвало да бъдат претърсени на митницата, та затова се наложило да скрият ограбените стоки на сигурно място, за да си ги вземат, когато поемат по обратния път. По този начин мохамеданските кораби щяха да дадат доказателство, че нямат нищо общо с последните грабежи, и да заздравят нормалните връзки със страната.

Всички тези машинации се изясниха по-късно. В момента Козимо не си задаваше въпроси. Имаше пиратско съкровище, скрито в една пещера, пиратите се бяха качили на гемиите и го бяха оставили там, трябваше колкото се може по-скоро да бъде завладяно. На първо време брат ми реши, че е добре да отиде да събуди търговците от Омброза. Навярно те бяха законните собственици на стоките. Но Козимо веднага си спомни за своите приятели въглищарите, които страдаха от глад в гората заедно със семействата си. Не се подвоуми. Изтича по клоните на дърветата право към местата, където край сивите площадки с отъпкана пръст въглищарите спяха в примитивни колиби.

— Бързо, елате всички! Открих съкровището на пиратите!

Под платнищата и покривите на сламените колиби се чуха тропот, пуфтене, ругатни и най-накрая учудени възклицания и въпроси.

— Злато? Сребро?

— Не видях добре… — каза Козимо. — По миризмата бих казал, че има голямо количество пушена риба и овче сирене.

При тези негови думи всички мъже в гората се надигнаха. Който имаше пушка, си я взе. Другите грабнаха брадви, шишове, белове или лопати, но най-вече носеха съдове, за да слагат вътре неща, мъкнеха дори изпочупени кошове за въглища и черни чували. Отправи се голяма процесия. Жените слизаха с празни кошници на глава. Децата, накачулени с чували, държаха факли. Козимо ги предвождаше, като минаваше от боровете към маслините и от маслините към крайморските пинии.

Вече завиваха край остра крайбрежна скала, зад която се откриваше пещерата, когато в короната на изкривена смоковница се появи бялата сянка на един пират. Той вдигна ятаган и нададе вик за тревога. С няколко скока Козимо се прехвърли на клона над него, мушна го с шпагата в задника и онзи се хвърли надолу по урвата.

В пещерата имаше съвещание на пиратски главатари. По време на оживеното разтоварване Козимо не беше забелязал, че бяха останали вътре. Като чуха вика на часовоя, излязоха и се видяха заобиколени от цяла орда мъже и жени с черни от сажди лица, с качулки от чували, въоръжени с лопати. Пиратите вдигнаха ятагани и се хвърлиха напред, за да си отворят път. Въглищарите нададоха възгласи на своя диалект, чу се „иншаллах“[46] и битката започна.

Въглищарите бяха повече, но пиратите бяха по-добре въоръжени. В същото време известно е, че срещу ятаганите няма по-добро оръжие от лопатата. Данг-данг — и мароканските остриета отскачаха, назъбени като триони. От своя страна пушките вдигаха пукотевица и пушек и нищо повече. Някои от пиратите, най-вероятно офицери, имаха хубави на вид пушки, целите гравирани, но в пещерата кремъците се бяха навлажнили и правеха засечка. Най-съобразителните от въглищарите нанасяха зашеметяващи удари с лопати по главите на пиратите, за да им вземат пушките, ала поради чалмите ударите достигаха до мюсюлманите омекотени като през възглавница. По-удобно беше да ги блъскат с коляно в корема, защото пъповете им бяха голи.

Като видяха, че единственото достъпно оръжие в изобилие бяха камъните, въглищарите взеха да ги замерват. От своя страна и маврите започнаха да хвърлят камъни и най-после с помощта на камъните битката придоби определен облик, но тъй като въглищарите се мъчеха да влязат в пещерата, все по-силно привлечени от миризмата на пушената риба, а мохамеданите се стремяха да избягат към гемията, останала до брега, между двете враждуващи страни липсваха мотиви за истинско сражение.

По едно време въглищарите се устремиха в атака, която им откри входа на пещерата. Мохамеданите все още устояваха под ситна градушка от камъни. Тогава видяха, че пътят към морето е свободен. Защо трябваше да се съпротивляват повече? По-добре беше да вдигнат платното и да си вървят.

Като стигнаха лодката, трима пирати — и тримата благородни офицери, разгънаха платното. С един скок от пиния, надвесена над морето, Козимо се хвърли върху мачтата, хвана се за най-горния рей, закрепи се здраво с колене и измъкна шпагата. Тримата пирати вдигнаха ятагани. Цепейки въздуха наляво и надясно, брат ми държеше в шах и тримата. Все още допряната до брега лодка се навеждаше ту на едната, ту на другата страна. Появи се луната. В миг проблеснаха мохамеданските остриета и шпагата, подарена от барона. Брат ми се плъзна надолу по мачтата и заби шпагата в гърдите на единия пират, който падна през борда. Бърз като гущер, Козимо пак се изкатери, успявайки да парира на два пъти замаха на другите. После се спусна още веднъж и наниза втория, изкачи се отново, последва кратка схватка с третия и накрая го прободе.

Тримата мохамедански офицери лежаха проснати във водата наполовина навън, с бради, пълни с водорасли. Другите пирати при изхода на пещерата бяха зашеметени от удари с камъни и лопати. Все още покаченият на мачтата Козимо се оглеждаше победоносно, когато от пещерата изскочи като котка със запалена опашка рицарят адвокат. Дотогава се беше крил там. Изтича по плажа с наведена глава, блъсна лодката, като я отдалечи от брега, хвърли се в нея, грабна веслата и с все сили започна да гребе навътре.

— Рицарю, какво правите? Луд ли сте? — викаше Козимо, хванал се за флагщока. — Върнете се на брега, накъде отивате?

Къде ти! Ясно беше, че Енеа Силвио Карега иска да достигне пиратския кораб, за да се спаси. Неговото предателство бе безвъзвратно разкрито. Съзнаваше, че ако остане на брега, неминуемо ще свърши на ешафода. Продължаваше да гребе. Козимо не знаеше как да постъпи: макар все още да беше с гола шпага в ръка, старецът бе невъоръжен и слаб. В края на краищата не искаше да употреби насилие спрямо него. Освен това, за да го достигне, трябваше да слезе от мачтата, а това бе равносилно да стъпи на земята. Въпросът дали слизането в лодка се равнява на слизането на земята и дали вече не беше престъпил собствените си закони, като бе скочил от дърво с корени на дърво без корени — в лодката, — беше твърде сложен, за да си го постави в този миг. И така, той нищо не предприе. Стоеше на рея, спуснал единия си крак отсам, другия оттатък мачтата, и се остави да го носят вълните, докато лек ветрец надуваше платното. Старецът не преставаше да гребе.

Чу се лай. Подскочи от радост. Кучето Отимо Масимо, което бе загубил от погледа си по време на битката, беше се свило в дъното на лодката и помахваше опашка, сякаш нищо не се бе случило. „В края на краищата — помисли си Козимо — няма какво толкова да се измъчвам. Все едно че съм сред семейството си — със своя чичо и своето куче. Возя се на лодка. След толкова години живот, прекаран по дърветата, това е приятно разнообразие.“

Над морето имаше луна. Старецът се беше изморил, гребеше с мъка, плачеше и взе да нарежда:

— Ах, Заира[47], ах, Аллах, Аллах, Заира… Ах, Заира, иншаллах…

И продължи да говори неразбираемо на турски, повтаряше през сълзи женското име, което Козимо никога не бе чувал.

— Какво говорите, рицарю? Какво става с вас? Къде отиваме? — питаше той.

— Заира… Ах, Заира… Аллах, Аллах — не млъкваше старецът.

— Коя е Заира, рицарю? Въобразявате си, че отивате при Заира?

Енеа Силвио Карега кимаше утвърдително с глава, мърмореше на турски през сълзи и отново викаше към луната това име.

Козимо веднага започна да прави предположения за тази Заира. Може би щеше да се разкрие най-дълбоката тайна на този загадъчен и избягващ хората човек. Щом рицарят смяташе, че отивайки към пиратския кораб, ще пристигне при Заира, значи ставаше дума за някаква жена, която се намира в мюсюлманските страни. Може би е била негова съпруга или любовница по ония места, в градините на отвъдморските брегове, или по-вероятно дъщеря, дъщеря, която не бе виждал от момиченце. За да я открие, трябва години наред да е поддържал връзка с турски или мавритански кораби в нашето пристанище и може би най-после бе узнал някаква вест за нея. Може би е научил, че тя е робиня, и за да я откупи, се бе съгласил да уведомява мохамеданите за пътешествията на бригантините от Омброза. Или може би по този начин уреждаше сметката, която трябваше да плати, за да го допуснат на своя кораб и да го отведат в страната на Заира.

Сега, след като беше разобличено коварството му, той бе принуден да бяга от Омброза. Берберите вече не можеха да откажат да го вземат и да го отведат при нея. В неговата реч, прекъсвана от въздишки, се смесиха нотки на надежда, на молба, а също и на страх: страх, че все още не е настъпило подходящото време, че все още някоя злощастна случка може да го раздели от желаното същество.

От умора не бе в състояние повече да движи веслата. Тогава се приближи сянка — някаква берберска лодка. Може би от някой кораб бяха чули шума от битката на брега и изпращаха съгледвачи.

Козимо се плъзна до средата на мачтата, за да се скрие зад платното. Старецът на свой ред започна да вика на лингва франка да го вземат, да го отведат на кораба. Протягаше ръце. Изпълниха молбата му. Двама еничари с чалми успяха да го достигнат, хванаха го за раменете, вдигнаха го, какъвто бе лек, и го изтеглиха на своето корабче. Поради тласъка лодката на Козимо се отдалечи, вятърът подхвана платното и тъй брат ми, който вече чакаше смъртта, не бе открит.

Докато се отдалечаваше под порива на вятъра, чу гълчава от свада на пиратската лодка. Една дума, казана от маврите, прозвуча като „подлец“, а старецът повтаряше като идиот „Ах, Заира!“. Всичко това показваше как е бил посрещнат рицарят. Навярно го държаха отговорен за засадата при пещерата, за загубата на плячката, за смъртта на своите другари и го обвиняваха, че ги е предал. Чу се вик, нещо тупна, после настъпи тишина. Козимо си спомни ясно гласа на баща си, който викаше по полето „Енеа Силвио, Енеа Силвио!“, и скри лице в платното.

Отново се изкачи на рея, за да види накъде се носи лодката. Нещо, тласкано от течението, плуваше сред морето. Някакъв предмет, нещо като шамандура, но шамандура с опашка. Освети го лунен лъч. Забеляза, че не е предмет, а глава. Глава с фес с пискюл. Позна лицето на плуващия по гръб рицар адвокат. Гледаше с обичайния си отнесен вид, с отворена уста. От брадата надолу всичко останало беше във водата и не се виждаше. Козимо извика:

— Рицарю, рицарю, какво правите? Защо не се качите? Хванете се за лодката! Сега ще ви помогна да се качите, рицарю!

Ала старецът не отговори: плуваше, плуваше, гледаше нагоре със замаян поглед, сякаш нищо не виждаше. И Козимо каза:

— Хайде, Отимо Масимо, хвърли се във водата. Хвани рицаря за врата. Спаси го, спаси го!

Послушното куче се хвърли, опита се да захапе яката на стареца, ала не успя, тогава го хвана за брадата.

— За яката, за яката, Отимо Масимо! — настоя Козимо, но кучето повдигна главата и я тласна до борда на лодката. И се видя, че вече няма врат, ни тяло, нито каквото и да е друго, че това е само глава. Главата на Енеа Силвио Карега, отсечена с удар на ятаган.

XVI

Отначало Козимо разказваше съвсем друга версия за печалния край на рицаря адвокат. Когато вятърът докара до брега лодката и него, кацнал на рея, и Отимо Масимо я последва, влачейки отрязаната глава, на хората, които притичаха при неговия вик, брат ми разказа — от дървото, върху което се беше преместил с помощта на въже — една доволно по-проста история. А именно, че рицарят е бил отвлечен от пиратите и по-късно убит. Дори впоследствие се опита да изгради за нашия предполагаем чичо измамна слава, като изфантазира някаква си тайна и хитра негова борба, целяща да срази пиратите. Нашият чичо от доста време се бил посветил на тайната си борба, бил разкрит от маврите и това го довело до страдалческа смърт. Но разказът беше противоречив и гъмжеше от непълноти, защото имаше и нещо друго, което Козимо искаше да скрие. Не желаеше да споменава, че пиратите бяха разтоварили стока в пещерата, че са се намесили въглищарите. И наистина, ако се узнаеше всичко, цялото население на Омброза щеше да се качи в гората, за да вземе обратно стоката от горските жители, обвинявайки ги, че са крадци.

След няколко седмици, когато бе вече сигурен, че въглищарите са прехвърлили провизиите, Козимо разказа за сражението при пещерата. Някои се качиха, но останаха с празни ръце. Въглищарите бяха разделили всичко на равни части, пушената риба пласт по пласт, а със свинските наденици, сиренето и всичко останало бяха направили голям банкет в гората, който траял цял ден.

Баща ни много остаря, а скръбта по загубата на Енеа Силвио предизвика необичайни изменения в неговия характер. Обзе го страстното желание да направи тъй, че делата на брат му да не останат незавършени. Сам се зае да гледа пчелите, като си придаваше важност, макар доскоро да не беше виждал кошер отблизо. За съвети се обръщаше към Козимо, който бе понаучил нещо. Не му отправяше преки въпроси, а довеждаше разговора до гледането на пчели и чакаше да чуе какво ще му каже Козимо, после с раздразнен тон и като се перчеше, го повтаряше под формата на нареждания към селяните, сякаш това са отдавна известни неща. Внимаваше да не се доближава много до кошерите поради своя вечен страх да не бъде ужилен, но му се искаше да покаже, че може да надвие страха. Кой знае колко усилия му струваше всичко това. По същия начин даваше нареждания да се прокопаят канали, за да се изпълни един проект, заложен от бедния Енеа Силвио. Ако беше успял, щеше да бъде рядко добър случай, тъй като блаженопочившият не бе довършил нито един от своите замисли.

За съжаление, късната страст на барона към практическа дейност трая кратко. Един ден, претрупан с работа и нервиран, той се суетеше между кошерите и каналите. При едно рязко движение към него се спуснаха няколко пчели. Уплаши се, размаха ръце, обърна един кошер и избяга надалеч, сподирен от облак пчели. Бягайки слепешката, баронът падна точно в канала, който бяха започнали да пълнят с вода. Извадиха го целия измокрен.

Сложиха го на легло, цяла седмица го мъчи треска от ужилванията и студената баня. След това можеше да се рече, че е оздравял. Ала го обзе такова униние, което не го напусна повече.

Постоянно лежеше и бе изгубил всякакъв хъс за живот. В нищо от онова, което желаеше да постигне, не бе успял. За херцогството вече никой не отваряше дума, а първородният му син беше все по дърветата, дори след като порасна. Доведеният му брат бе убит, дъщеря му се задоми надалеч при още по-противни от нея люде, аз бях твърде малък, за да го подкрепям, а жена му беше твърде безцеремонна и авторитарна. Започна да бълнува, да приказва, че йезуитите са се нанесли в дома му и вече не можел да излиза от стаята, и с този товар от огорчения и мании, с които беше живял през цялото време, премина от живота в смъртта. Умря след няколко месеца.

И Козимо вървеше след траурната процесия. Минаваше от дърво на дърво, но не успя да влезе в гробището. Кипарисите имат изключително гъсти клони и няма как човек да се изкачи по тях. Присъства на погребението отвъд стената и когато всички ние хвърлихме по шепа пръст над ковчега, той хвърли клонче с листа. А аз си мислех, че всички ние цял живот сме били далеч от баща ни, както Козимо по дърветата.

Сега барон Ди Рондо беше Козимо. Животът му не се промени. Вярно е, че се грижеше за нашето имущество, но само от време на време. Когато управителите на чифлиците и арендаторите го търсеха, не знаеха къде да го намерят, а когато най-малко искаха да ги види, ето го на клона над главите им.

Грижите във връзка със семейните дела станаха причина Козимо да се вестява по-често в града. Спираше на големия орех на площада или по пърнарите до пристанището. Хората го уважаваха, казваха му „господине“. И на него му се нравеше да заема старчески пози, както понякога правят младите. Застояваше се да бъбри надълго и нашироко с групичка омброзианци, които се разполагаха в подножието на дървото.

Продължаваше да разказва за кончината на Енеа Силвио Карега всеки път по различен начин. Малко по малко разкри сътрудничеството на рицаря с пиратите, но за да намали изблиците на възмущение от страна на гражданите, добави и историята за Заира, като че Карега му се беше доверил преди смъртта си. Накара ги дори да се трогнат от печалната съдба на стареца.

Мисля, че като тръгна от чистата измислица, Козимо достигна до почти правдиво предаване на фактите чрез постепенно приближаване до истината. Успя да направи това два или три пъти. Но тъй като омброзианците не се уморяваха да го слушат и винаги се присъединяваха нови слушатели, а всички заедно искаха още и още подробности, брат ми бе принуден да прави добавки, разширения, преувеличения, да вмъква нови действащи лица и епизоди. Тъй цялата история се изопачи и стана по-измислена, отколкото в началото.

Козимо вече имаше публика — тя слушаше с отворена уста всичко, което казва. Това започна да му доставя удоволствие и неговият живот по дърветата, ловът, разбойникът Джан дей Бруги, кучето Отимо Масимо послужиха за теми на безброй разкази. (Много епизоди от тези спомени за живота му са предадени така, както Козимо ги разказваше по молба на своята простонародна публика. Казвам това, за да се извиня, ако всичко, което пиша, не изглежда достоверно и в унисон с едно хармонично виждане за природата и човешките деяния.)

Например някой от безделниците го питаше:

— Ама истина ли е, че никога не сте стъпвали на друго освен на дърво, господин барон?

— Да, но веднъж, по погрешка, се прехвърлих на рогата на елен. Мислех, че се изкачвам на клен, а то било елен, избягал от фермата, където отглеждат кралски дивеч. Той си стоеше неподвижен. Почувства еленът тежестта ми на рогата си и хукна да бяга през гората. Не мога да ви опиша какъв трясък от чупене на клони последва. Аз, там горе сред заострените краища на рогата, усетих, че отвсякъде ме пробождат игличките на боровете и тръните. Горските клончета ме шибаха в лицето. Еленът се мяташе, мъчеше се да се освободи, но аз здраво се държах…

Прекъсваше разказа и другите веднага го питаха:

— А как се отървахте, ваша милост?

Козимо всеки път измъкваше различен финал.

— Еленът тича, тича, достигна стадото елени. Другите елени видяха, че носи човек на рогата, и хем го избягваха, хем се приближаваха от любопитство. Аз насочих пушката, която винаги държах през рамо, и стрелях по всеки елен, който ми се изпречеше. Ударих петдесет…

— Че кога се е видяло по нашите места да има петдесет елена? — запитваше някой от ония нехранимайковци.

— Сега тази порода е изчезнала, защото всичките петдесет бяха кошути, разбирате ли, и всеки път, когато моят елен се опитваше да се приближи до някоя женска, аз стрелях и тя падаше мъртва. Еленът не можеше да се успокои и накрая се отчая. Тогава… Тогава реши да се самоубие. Изкатери се на една висока скала и се хвърли надолу. Но аз се вкопчих в един бор, който стърчеше там наблизо, и ето ме тук.

Друг път историята завършваше с битка между два елена, които се блъскали с рога. При всеки удар той скачал от рогата на единия върху рогата на другия, докато при един по-силен тласък бил запратен към един дъб…

Накратко, Козимо, подобно на всички запалени разказвачи на истории, накрая започна да не разбира дали са по-хубави тези, които наистина са се случили и които, припомняйки си ги, те заставят да прекосиш отново цяло море от минали мигове, да изпиташ дребнави чувства, досада, щастие, неувереност, тщеславие, отвращение от себе си, или пък измислените, в които всичко се предава в едри щрихи и изглежда лесно, но колкото повече измисляш, толкова по-често се връщаш към онова, което в действителност си преживял. Той беше на възраст, когато желанието да разказваш засилва жаждата за живот, когато ти се струва, че си видял твърде малко и все още няма за какво да разказваш; ето защо току се отправяше на лов, губеше се по няколко седмици, а после се връщаше на ореха насред площада, държейки за опашката някоя белка, лисица или язовец, и отново подхващаше своите истории, и, разказвайки ги на омброзианците, от истински те се превръщаха в измислени и от измислени в истински.

Зад тази страст бе стаено едно дълбоко неудовлетворение, някаква липса, зад диренето на все нови и нови слушатели се криеше различен копнеж. Козимо още не бе познал любовта, а без нея какво представлява всеки опит? Струва ли си да се рискува животът, когато не си познал неговия вкус?

Mладите продавачки на зеленчуци и риба прекосяваха площада на Омброза, а дамите трополяха с каляските си. Козимо ги проследяваше от дървото и все още не разбираше добре защо във всички тях имаше по нещо, което търсеше, но в никоя не го откриваше изцяло. Нощем, когато в къщите се запалваха светлините, а брат ми оставаше сред клоните с жълтите очи на бухалите, той започваше да бленува за любовта. Възхищаваше се и завиждаше на двойките, които си правеха срещи зад храстите и между редиците дървета, и ги сподиряше с поглед, докато не изчезнеха в тъмното. Но щом полегнеха под дървото, на което стоеше, побягваше, изпълнен със срам.

За да победи естествения свян на очите си, наблюдаваше как се любят животните. През пролетта светът по дърветата оживяваше от многобройни брачни хороводи: катеричките се любеха в движение и издаваха почти човешки звуци. Птиците се сношаваха, като пляскаха с криле, гущерите тичаха, здраво захванати за опашките, а таралежите изглеждаха едва ли не мекички в опит да направят по-нежни обятията си. Отимо Масимо, който не бе притеснен от факта, че е единственият дакел в Омброза, ухажваше огромни овчарки толкова настойчиво, сякаш вярваше в естествената симпатия, която предизвикваше. Понякога се връщаше тъжен и оклюмал заради ухапванията, но едно успешно ухажване бе достатъчно да го възнагради за всичките му неуспехи.

Козимо също като Отимо Масимо бе единственият екземпляр от своя род. В сънищата си наяве си представяше, че е обичан от прекрасни девойки, но как можеше да срещне любовта горе по дърветата? Във фантазиите си успяваше да не уточнява къде биха станали тези неща, на земята или там горе, където се намираше: представяше си едно място без място, свят, в който попадаш, вървейки нагоре, а не надолу. Ето: може би съществуваше толкова високо дърво, по което, като се изкачиш, стигаш до друг свят, до луната.

Междувременно с този навик да дрънка по площада Козимо започна да се чувства все по-малко доволен от себе си. Един пазарен ден някакъв човек, дошъл от близкия град Оливабаса, възкликна:

— О, вие си имате испанец!

На въпроса какво иска да каже, отговори:

— В Оливабаса има цяла сган испанци, които живеят по дърветата.

От този миг Козимо не се успокои, докато не предприе по горските дървета пътешествие до Оливабаса.

XVII

Оливабаса беше градче във вътрешността. Козимо пристигна подир два дни път след опасни прехвърляния в районите, където растителността бе по-рядка. По пътя, близо до населените места, хората, които никога не го бяха виждали, надаваха удивени викове. Някои хвърляха по него камъни, затова той се постара да продължи нататък по възможност незабелязано. Колкото повече се приближаваше до Оливабаса, толкова по-силно му правеше впечатление, че срещнатите дървари, воловари или берачки на маслини изобщо не се учудваха, като го виждаха. Дори мъжете го поздравяваха, сваляйки шапка, сякаш го познаваха, и изричаха думи, без съмнение не на местния диалект, та затова звучаха странно в техните уста:

— Señor! Buenos días, Señor![48]

Бе зима, много от дърветата бяха безлистни. През градчето Оливабаса минаваше алея, по която растеше двойна редица чинари и брястове. Приближавайки се, моят брат видя, че сред безлистните клони има хора. По един, по двама, дори по трима на дърво. Бяха седнали или прави, във важни пози. Няколко скока и стигна при тях.

Бяха в благороднически дрехи, наметнати с плащове. Тривърхите им шапки — украсени с пера. Имаше и жени със също тъй благороден вид, с воали на лицата. Те седяха по клоните по две, по три, някои везеха и току поглеждаха надолу към улицата, извивайки леко бюст встрани, като в същото време облягаха ръка на клона, сякаш беше парапет.

Мъжете отправиха към него поздрав, изпълнен с горчиво разбиране.

— Buenos días, Señor!

Козимо се поклони и свали шапка.

Тлъст човек, като че ли най-личният измежду всички, залостил се в чатала на един чинар, откъдето май не можеше да се измъкне, с кожа на чернодробно болен, през която прозираше черното на бръснатите мустаци и брада, ако и да беше в напреднала възраст, явно попита близкия, облечен в благороднически дрехи мършав мъж — кожа и кости и също тъй с чернеещи бузи въпреки бръснатата брада — кой ли е този непознат, дето се приближава по дърветата.

Козимо реши, че е дошъл мигът, в който трябва да се представи. Дойде до чинара на тлъстия господин, поклони се и рече:

— Барон Козимо Пиоваско ди Рондо, на вашите услуги!

— Rondos? Rondos? — отвърна дебелият. — Aragonés? Gallego?[49]

— Не, господине.

— Catalán?[50]

— Не, господине. Аз съм от тия места.

— Desterrado también?[51]

Благородникът, който беше кожа и кости, се почувства длъжен да се намеси като преводач и изрече високомерно:

— Негово Височество Фредерико Алонсо Санчес де Гуатамура и Тобаско пита дали ваша милост е също изгнаник поради това, че както виждаме, и вие се катерите по тези клонаци?

— Не, господине, или поне не съм изгнаник поради чужди разпоредби.

— Viaja usted sobre los árboles роr gusto?[52]

А преводачът:

— Негово Височество Фредерико Алонсо благоволява да ви попита дали за собствено удоволствие ваша милост извършва това пътешествие по дърветата?

Козимо помисли и отговори:

— Правя го, защото вярвам, че ми подобава, макар никой да не ми го налага.

— Feliz usted! — възкликна Фредерико Алонсо Санчес и въздъхна. — Ay de mí, ay de mí![53]

А оня в черно взе да обяснява още по-надуто:

— Негово Височество държи да отбележи, че ваша милост би трябвало да се смята за щастлив, тъй като изпитвате удоволствие от свободата да правите онова, което ние не можем да избегнем, считаме за наше злощастие и при това го понасяме примирено по Божията воля. — И се прекръсти.

Тъй чрез лаконичните възклицания на принц Санчес и накипрената версия на господина, облечен в черно, Козимо успя да си изясни историята на колонията, която прекарваше дните си по чинарите. Те били испански благородници, разбунтували се срещу крал Карлос III и затова били пратени в изгнание заедно с целите си семейства. Като стигнали до Оливабаса, им забранили да продължат пътуването. И наистина въз основа на някакъв стар договор с Негово Католическо Величество тези територии не можели да дават убежище и дори да бъдат прекосявани от лица, изгонени от Испания. Трудно било да се уреди положението на благородническите семейства. Но магистратите от Оливабаса не искали да имат неприятности с чуждестранните администрации, а в същото време нямали причини за неприязън спрямо богатите пътешественици и успели да измислят компромисно решение. Буквалната формулировка в договора гласяла „кракът на изгнаника да не стъпва на тази територия“. Следователно достатъчно било да стоят по дърветата и всичко се нареждало. Ето защо изгнаниците се изкачили по чинарите и брястовете със стълби, отпуснати от общината. После стълбите били снети. Седели, кукнали там горе, от няколко месеца, като разчитали на мекия климат, на предстоящия указ за амнистия от Карлос III и на божествения промисъл. Разполагали с испански дублони и си купували храна. Тъй посъживили и търговията в града. За да изтеглят нагоре блюдата, инсталирали няколко скрипеца. По други дървета имало балдахини, под които спели. Изобщо успели добре да се приспособят, или по-точно жителите на Оливабаса успели добре да ги снабдят, защото имали сметка от тази работа. От своя страна изгнаниците не мръдвали пръст по цял ден.

Козимо за първи път срещаше други човешки същества, които живеят по дърветата, и затова започна да задава практически въпроси:

— А като вали, какво правите?

— Sacramos todo el tiempo, Señor![54]

Превеждаше йезуитът отец Сулписио де Гуадалете, изгнаник, откакто Испания бе забранила неговия Орден:

— Загърнати в нашите балдахини, се обръщаме в мислите си към Господ и му благодарим за насъщното, което ни е достатъчно!..

— На лов ходите ли?

— Понякога някой от нас намазва клон с птичи клей — ей така, за развлечение.

На Козимо не му омръзваше да ги разпитва как са се справили с проблемите, които беше срещнал и той.

— А за прането, за прането какво правите?

— Рara lavar? Hay lavanderas![55] — каза дон Фредерико, като вдигна рамене.

— Даваме нашите облекла на перачките от селото — преведе дон Сулписио де Гуадалете. — И по-точно всеки понеделник спускаме в кош мръсните дрехи.

— А лицето и тялото?

Дон Фредерико изгрухтя и вдигна рамене, като че този проблем никога не се беше изправял пред него.

Дон Сулписио сметна, че негов дълг е да преведе:

— Според мнението на Негово Височество това си е личен въпрос, всеки сам се оправя.

— А естествените си нужди къде задоволявате?

— Ollas, Señor![56]

И дон Сулписио, с неизменния смирен тон:

— Всъщност използваме малки глинени гърнета.

Като се сбогува с дон Фредерико, Козимо бе отведен от отец Сулписио да посети отделни членове на колонията по съответните им дървета резиденции. Всички тези идалго и знатни дами запазваха дори при неотстранимите неудобства на своя тукашен престой обичайното си достойно държание. За да стоят, възседнали клоните, някои мъже употребяваха конски седла и това много се хареса на Козимо. Толкова години брат ми не се беше сетил за подобно приспособление (полезно поради стремената, забеляза той, които премахват неудобството да държиш непрекъснато краката си провиснали, от което скоро започваш да чувстваш мравучкане). Някои насочваха морски далекогледи (един от тях имаше чин адмирал), които по всяка вероятност служеха само да се гледат помежду си от едно дърво на друго, да любопитстват и клюкарстват. Госпожите и госпожиците седяха на възглавнички, извезани от самите тях, бродираха (те бяха единствените, които все пак вършеха нещо) или милваха големи котараци. По дърветата имаше голям брой котки, както и птички. Последните бяха в клетки (може би бяха уловени със смола) освен няколко свободни гълъба, които идваха да кацнат по ръцете на девойките и се оставяха да бъдат тъжно галени.

В тези необичайни дървесни салони Козимо бе приет с гостоприемна важност. Предлагаха му кафе, после веднага започваха да разговарят за своите дворци, изоставени в Севиля и Гранада, за своите владения, хамбари и конюшни и го канеха да ги посети в деня, в който се надяваха да възвърнат честта си. За краля, който ги бе прокудил, говореха едновременно с фанатична ненавист и преклонение, като успяваха понякога да прокарат точна граница между човека, срещу когото се бореха техните фамилии, и кралската титла, на чийто авторитет той дължеше своя собствен. Друг път обаче нарочно обединяваха двете противоположни гледни точки в общо настроение. Затова всеки път, щом се отвореше дума за монарха, Козимо не знаеше как да се държи.

От всички жестове и слова на изгнаниците лъхаше тъга и печал, която отчасти отговаряше на тяхната природа, отчасти на целенасочено решение, както става понякога при онези, които се борят за недооформена в убежденията им кауза и се опитват да го компенсират с достолепно поведение.

У девиците — които на пръв поглед се сториха на Козимо всичките малко космати и мургави — се прокрадваха палави искрици, винаги овладявани навреме.

Две девици, седнали на насрещни чинари, играеха бадминтон — так-так. После вик — перцето беше паднало на улицата! Донасяше им го едно гаменче от Оливабаса и за да го качи, получаваше две песети.

На последното дърво, един бряст, стоеше старец на име Ел Конде, без перука, със захабени дрехи. С приближаването си отец Сулписио сниши глас и Козимо се почувства длъжен да стори същото. От време на време Ел Конде отместваше с ръка някой клон и поглеждаше към извивката на хълма и на места раззеленената, на места гола равнина, която се изгубваше в далечината.

Сулписио разказа шепнешком на Козимо историята на неговия син, задържан в тъмниците на крал Карлос и изтезаван. Козимо осъзна, че докато всички тези испански аристократи уж се правеха на изгнаници, а се налагаше нерядко да си припомнят и да си повтарят по каква причина са се озовали тук, единствен този старец страдаше истински. Жестът с отместването на клона, като че ли в очакване да изникнат други земи, реенето на погледа по вълнистата шир сякаш с надеждата той да не опре в хоризонта, а да успее да зърне една толкова далечна страна, беше първият истински изгнанически признак, който Козимо виждаше. И разбра колко беше важно за тези благородници присъствието на Ел Конде, като че то придаваше смисъл на борбата им и ги държеше единни. Тъкмо той, може би най-бедният и със сигурност най-слабо влиятелният измежду тях в родината си, им казваше за какво да страдат и да се надяват.

Като приключи посещенията, Козимо забеляза на една елша момиче, което не бе видял дотогава. С два скока се озова там. Девойката бе с прекрасни очи с цвят на синчец и благоуханна кожа. Държеше ведро.

— Как стана тъй, че уж се запознах с всички, а не ви видях?

— Бях за вода на кладенеца. — И се усмихна.

От наклоненото ведро се изсипа вода. Той й помогна да го изправи.

— Значи, вие слизате от дърветата?

— Не, има една крива череша, която хвърля сянка върху кладенеца. Оттам спускаме ведрата. Елате!

Тръгнаха по един клон, прехвърлиха оградата на някакъв двор. Тя го поведе към черешата. Отдолу беше кладенецът.

— Виждате ли, бароне?

— Откъде знаете, че съм барон?

— Знам всичко — усмихна се девойката. — Моите сестри веднага ме уведомиха за визитата.

— Онези, дето играят на бадминтон?

— Ирена и Раймунда, точно те.

— Дъщерите на дон Фредерико?

— Да…

— А вашето име?

— Урсула.

— Вие се придвижвате по дърветата по-добре от всеки друг.

— От момиченце свикнах да се катеря. В Гранада имаше големи дървета в двора.

— Бихте ли могли да откъснете тази роза? — На върха на едно дърво беше цъфнала виеща се роза.

— Жалко, не.

— Добре, ще ви я откъсна аз.

Козимо се отправи и се върна с розата.

Урсула се усмихна и протегна ръце.

— Искам сам да ви я сложа. Кажете ми къде.

— В косите, благодаря. — И притегли ръката му.

— А сега, кажете ми, бихте ли могли да достигнете до онова бадемово дръвче? — попита Козимо.

— Че как може да стане това? — засмя се тя. — Та аз не умея да летя!

— Почакайте… — И той извади едно въже. — Ако позволите да ви вържа, ще ви прехвърля там като със скрипец.

— Не… страхувам се — рече момичето, но се смееше.

— Това е моят начин. Така пътувам от години, като върша всичко сам.

— Майчице!

Прехвърли я, после пристигна и той. Беше неголямо и нежно бадемово дръвче. Седяха близо един до друг. Урсула бе още задъхана и зачервена от полета.

— Уплашихте ли се?

— Не… — Но сърцето й биеше.

— Розата не е паднала — каза Козимо и я пипна, за да я нагласи.

Тъй, притиснати един до друг на дървото, при всяко движение те се прегръщаха.

— Ах! — отрони тя и той пръв я целуна.

Тъй започна тяхната любов. Той — щастлив и зашеметен, тя — щастлива и съвсем не изненадана (на момичетата нищо случайно не им се случва). Козимо дълго бе чакал тази любов, а тя бе дошла така неочаквано и бе толкова прекрасна, че той не разбираше как е могъл преди да си я представя толкова прекрасна. Новото в тази прекрасна любов беше нейната простота и на момчето му се струваше, че винаги трябва да бъде така.

XVIII

Цъфнаха прасковите, бадемите, черешите. Козимо и Урсула прекарваха заедно дните си сред бухналите дървета. Пролетта обагряше с радост дори помрачаващото присъствие на роднините й.

Моят брат веднага съумя да стане полезен в колонията на изгнаниците. Учеше ги на различни начини да минават от дърво на дърво и подтикваше благородническите семейства да излизат от обичайното си достолепие, да правят известни движения. Прехвърли въжени мостове, които позволяваха на по-старите изгнаници да си разменят визити. И тъй, през почти едногодишния престой при испанците дари колонията с много приспособления, открити от него: резервоари за вода, котлони, кожени чували за спане. Жаждата за нови изобретения го караше да се подчинява на обичаите на тези идалго дори когато противоречаха на идеите на любимите му автори: така например, като видя желанието на тия благочестиви люде да се изповядват редовно, издълба в едно стебло изповедалня, в която можеше да влезе слабият дон Сулписио и от едно прозорче с перденце да изслушва техните прегрешения.

И понеже техническите нововъведения не са нищо, ако не са придружени от идеи, Козимо писа на книжаря Орбеке, който от Омброза изпрати по пощата в Оливабаса новоизлезлите книги. Така можа да прочете на Урсула „Павел и Виргиния“ и „Новата Елоиза“

Изгнаниците се събираха често на един разклонен дъб, където мъдруваха как да съставят писмата си до суверена. Според първоначалния замисъл тези писма трябваше да изразяват негодувание, протест и заплаха, да звучат почти като ултиматум, но след едно или друго предложение се минаваше към по-меки и почтителни формули и накрая се стигаше до коленопреклонна молба за прошка и милост от Техни Величества.

Тогава се надигаше Ел Конде. Всички замлъкваха. Взрян в небето, той започваше да говори с тих и треперещ глас и изливаше всичко, което му бе на сърце. Когато привършеше, всички оставаха сериозни и безмълвни. Никой не отваряше повече дума за молба.

Козимо вече бе член на това общество и участваше в обсъжданията. С наивната си младежка жар разясняваше идеите на философите, грешките и злосторствата на суверените, и как държавите могат да бъдат управлявани според законите на разума и справедливостта. Но от всички събрани го слушаха само старият Ел Конде, който, макар и на преклонна възраст, горещо желаеше да разбере повече, Урсула, която бе прочела някоя и друга книга, и неколцина по-будни момчета. Останалите бяха дървени глави.

Малко по малко Ел Конде замени съзерцаването на пейзажа с четене на книги. Русо му се стори труден, Монтескьо[57] му допадна: това беше вече крачка напред. Другите идалго и това не направиха, въпреки че скришом от отец Сулписио заемаха от Козимо „Девата“[58], та да прочетат най-пикантните места. Сега, когато Ел Конде бе възприел новите идеи, събранията на дъба добиха друг смисъл и обрат: вече се говореше за връщане в Испания и за революция.

Отец Сулписио не надуши опасността. Той по природа не бе особено проницателен, а и откъснат от йерархията на висшето духовенство, не беше наясно с отровата на бунтарските умонастроения. Но веднага щом успя да подреди мислите си (или щом, твърдяха други, получи някои писма с печата на епископа), започна да тръби, че дяволът се е вселил в тяхната общност и че трябва да се очаква дъжд от мълнии, който ще изпепели дърветата заедно със самите изгнаници.

Една нощ Козимо се събуди от жални вопли. Взе един фенер и видя Ел Конде завързан за ствола на своето дърво, а йезуитът стягаше възлите.

— Стой, отче! Какво значи това?

— Ръката на Светата инквизиция, сине. Сега е ред на този окаян старец, защото изповядва ерес и бълва демони. После идва твоят.

Козимо извади шпагата и преряза въжето.

— Гледайте себе си, отче! Има и други ръце, които служат на разума и справедливостта.

Йезуитът измъкна гола сабя изпод плаща си.

— Барон Ди Рондо, вашето семейство от много време има сметки за уреждане с моя Орден.

— Прав беше моят покоен баща — възкликна Козимо, като кръстосаха оръжия, — Дружината не прощава!

Биеха се, пазейки равновесие сред клоните. Дон Сулписио беше изключително добър фехтовчик и на няколко пъти моят брат бе здраво притиснат. По време на третата атака Ел Конде се съвзе и започна да крещи. Другите изгнаници се събудиха, притекоха се и дуелът приключи. Сулписио веднага скри сабята си и сякаш нищо не се е случило, се зае да призовава към спокойствие и ред.

В друга общност премълчаването на такова събитие би било немислимо, но не и в тази, при неистовото желание да се сведат до минимум всякакви мисли, които се зараждаха в главите. Дон Фредерико се показа като добър посредник и постигна помирение между дон Сулписио и Ел Конде, и всичко си остана както преди.

Козимо, разбира се, трябваше да бъде бдителен и когато се разхождаше с Урсула по дърветата, се боеше, че йезуитът неизменно го шпионира. Той знаеше, че нашепва на дон Фредерико да не пуска повече девойката с него.

Наистина благородническите семейства бяха възпитани в твърде строги нрави, но сега бяха по дърветата, в изгнание, и не обръщаха внимание на много неща. Козимо им се струваше буден младеж, при това с титла, и умееше да бъде полезен. Остана с тях, без някой да го принуждава. Макар да съзнаваха, че между Урсула и него има нежно разбирателство, и да ги виждаха да се отдалечават често сред овощните градини, за да берат цветя и плодове, затваряха едно око, та да не става нужда да придирят. Но сега, след като отец Сулписио вся раздора, дон Фредерико не можеше повече да се преструва, че нищо не забелязва. Извика Козимо на разговор на своя чинар. Край него бе отец Сулписио, дълъг и черен.

— Барoнe, често те виждат с моята niña[59], тъй ми казват.

— Учи ме да hablar vuestro idioma[60], Ваше Височество.

— На колко си години?

— Навършвам diez у nueve[61].

— Joven![62] Твърде млад! Дъщеря ми е момиче за женене. Por qué[63] дружиш с нея?

— Урсула е на седемнадесет години…

— Мислиш ли да casarte[64]?

— Какво?

— Зле те учи на el castellano[65] дъщеря ми, hombre[66]. Искам да те питам дали не ще да си избереш novia[67], да се задомиш?

Сулписио и Козимо едновременно понечиха да протегнат напред ръце. Разговорът клонеше натам, накъдето най-малко желаеше йезуитът и още по-малко брат ми.

— Моят дом — каза Козимо и посочи наоколо към най-високите дървета, към облаците, — моят дом е навсякъде, където мога да се качвам, да отивам нагоре…

— No es esto![68]— И принц Фредерико Алонсо поклати глава. — Baron, ако искаш да дойдеш в Гранада, когато се върнем, ще видиш най-богатото феодално владение на Сиера. Mejor que aquí.[69]

Дон Сулписио не можеше повече да мълчи.

— Но, Ваше Височество, този младеж е последовател на Волтер, не бива да се среща с дъщеря ви…

— Оh, es joven, es joven…[70]. Идеите идват и си отиват que se case[71], нека се задоми и ще му мине. Заповядай в Гранада, ела.

— Muchas gracias a usted…[72] Ще помисля.

Като мачкаше в ръка шапката от котешка кожа, Козимо се оттегли с много поклони. На следващата среща с Урсула той беше умислен.

— Знаеш ли, Урсула, баща ти разговаря с мен. Едни работи ми наприказва…

Урсула се уплаши.

— Не иска ли да се виждаме вече?

— Не това… Той иска да дойда с вас в Гранада, когато свърши вашето изгнание.

— Ах, да! Колко хубаво!

— Само че, виждаш ли, аз те обичам, ала винаги съм бил по дърветата и искам да си остана така…

— О, Козме, и при нас имаме хубави дървета…

— Да, но за да направя пътешествието с вас, трябва да сляза, а сляза ли веднъж…

— Не се тревожи, Козме. Така или иначе, сега сме изгнаници и може би ще си останем изгнаници цял живот.

Брат ми се успокои, ала Урсула не бе предрекла правилно хода на събитията. Скоро след разговора им пристигна писмо до дон Фредерико с кралски печати. По благоволението на Негово Величество указът за прокуждането беше обезсилен. Благородните изгнаници можеха да се върнат в своите домове и владения. Веднага из дърветата настана гълчава.

— Връщаме се, връщаме се! Мадрид! Кадис! Севиля!

Слухът се пръсна из града. Жителите на Оливабаса пристигнаха със стълби. Някои от изгнаниците слизаха сред овациите на народа, други събираха багажите си.

— Но нещата не са приключили! — възклицаваше Ел Конде. — Ще ни чуят Кортесите! И кралят също! — И понеже от събратята му по изгнание никой не показваше склонност да се вслуша в него, а дамите вече се тюхкаха за излезлите си от мода дрехи и за нуждата да си подновят гардероба, той се впусна в гръмки речи към населението на Оливабаса: — Ще видите сега, като се върнем в Испания! Там ще стане ясно кой крив, кой прав! Аз и този младеж ще въздадем справедливост! — И сочеше Козимо. А Козимо сконфузен клатеше отрицателно глава.

Дон Фредерико бе вдигнат на ръце и свален на земята.

— Baja, joven bizarro![73] — извика той на Козимо. — Ела с нас в Гранада!

Козимо, свит на един клон, направи движение, като че искаше да се защити.

Принцът настоя:

— Como no?[74] Ще бъдеш като мой син!

— Изгнанието свърши! — ликуваше Ел Конде. — Най-сетне можем да претворим на дело онова, което толкова дълго обмисляхме! Защо да живееш по дърветата, бароне? Няма повече причини!

Козимо разпери ръце.

— Качих се тук преди вас, господа! Ще остана и след вас!

— Искаш да се оттеглиш? — извика Ел Конде.

— Не, да устоя! — отвърна Козимо.

Урсула, която бе слязла между първите и заедно със сестрите си се беше заела да товари багажа в една каляска, се хвърли към дървото.

— Тогава оставам с тебе! Оставам с тебе! — И изтича нагоре по стълбата. Четирима-петима я спряха, откопчиха ръцете й от стълбата, която дръпнаха от дървото.

— Adios, Урсула, бъди щастлива! — извика Козимо, докато силом я мъкнеха към потеглящата вече каляска.

Избухна радостен лай. Дакелът Отимо Масимо, който през целия престой на господаря си в Оливабаса беше показвал с ръмжене своето недоволство — вероятно озлобен от постоянните свади с котките на испанците, — сега отново бе щастлив. Подгони, но на шега няколко котки, забравени по дърветата, които настръхнаха и изфучаха срещу него.

Кой на кон, кой в каляска, кой в ландò, изгнаниците заминаха. Пътят опустя. Върху дърветата на Оливабаса остана само моят брат. По клоните тук и там още висяха някое и друго перо, някоя панделка или дантела, която се поклащаше от вятъра, или ръкавица, чадърче с ресни, ветрило, ботуш с шпора.

XIX

Беше лято с ярки пълнолуния, огласяно от квакане на жаби и писукане на чинки, когато баронът се появи отново в Омброза. Изглеждаше като неспокойна птичка: скачаше от клон на клон, пъхаше си носа навсякъде, мрачен, смутен.

Скоро се пусна слух, че някоя си Кекина от другата страна на долината бе негова любовница. Момичето живееше в отдалечена къща с глухата си леля, а един маслинов клон се бе надвесил над прозореца й. Безделниците на площада обсъждаха дали е вярно, или не.

— Видях ги, тя на перваза, той на клона. Той разтваряше ръце като прилеп, а тя се смееше!

— В уречен час той скача долу!

— Да бе, нали се е заклел да не слиза от дърветата през целия си живот.

— Ами, както е определил правилата, може да определи и изключенията…

— Е, ако започне с изключенията…

— Не, казвам ви: тя скача от прозореца на маслиновото дърво!

— А как го правят? Сигурно е ужасно неудобно…

— Аз твърдя, че никога не са се докосвали. Той ли я ухажва, тя ли го подмамва… Но той от там не слиза…

Да, не, той, тя, первазът, скокът, клонът — споровете нямаха край. И сега женихите и съпрузите изпитваха безпокойство, ако техните годеници или съпруги вдигнеха очи към някое дърво. Жените, от своя страна, щом се срещнеха, почваха: „Шу-шу-шу“. За кого клюкарстваха? За него.

Кекина или не Кекина, брат ми имаше своите любовни похождения, без изобщо да слиза от дърветата. Видях го веднъж да тича по клоните, понесъл един дюшек със същата непринуденост, с която нарамваше пушки, въжета, брадви, седла, съдове за вода, паласки.

Някоя си Доротея, жена със свободно поведение, ми призна, че се срещнала с него по своя инициатива, и не за пари, а от любопитство.

— И как беше?

— Ами останах доволна…

Друга, на име Зобеида, ми разказа, че сънувала „катерещия се мъж“ (така го наричаше), и този сън бе толкова подробен и достоверен, та си помислих, че всичко това го е преживяла наяве.

Разбира се, аз не знам как са ставали тези истории, но Козимо, изглежда, имаше голям чар и се харесваше на жените. Откакто поживя с испанците, започна да се грижи повече за себе си и престана да броди, загърнат в кожи като мечка. Носеше панталони, фрак и цилиндър, по английски маниер, бръснеше се и грижливо поддържаше перуката си. По облеклото му можеше безпогрешно да се отгатне дали отива на лов, или на интимна среща.

Факт е, че една благородна дама на зряла възраст от Омброза, чието име няма да спомена (все още са живи децата и внуците й и могат да се засегнат, макар тогава историята да бе добре известна), пътуваше винаги сама в каляската си, със стария кочияш на капрата, и неизменно минаваше през гората. В определен момент казваше на кочияша:

— Джовита, гората е пълна с гъби. Хайде, напълнете тази кошница и се върнете. — И му подаваше кошницата.

Горкият човечец слизаше, вземаше кошницата и се отправяше със скованите си от ревматизъм нозе сред росата към храстите, като се навеждаше под всяко листо, за да открие някоя манатарка или печурка. Междувременно знатната дама изчезваше от каляската, сякаш отвлечена в небето от невидима ръка, сред гъстите клони, надвиснали над пътя. Не се знаеше какво става после, освен че който минеше оттам, виждаше празната каляска, спряла край пътя в гората. След това, така мистериозно, както бе изчезнала, дамата отведнъж се появяваше, седнала в каретата с томително блажен поглед. Връщаше се Джовита, раздърпан и кален, с няколко гъби в кошницата, и потегляха.

Такива истории се разказваха много, особено в домовете на няколко генуезки госпожи, които събираха заможни мъже (аз също ходех там, когато бях ерген); та на тези пет хубавици им се бе приискало да посетят барона. И до днес се говори за един дъб, който все още се нарича „дъбът на петте врабки“, като ние, старците, знаем какво означава това. Дже, търговец на стафиди, комуто можеше да се вярва, разправяше интересна случка. Бил прекрасен слънчев ден и той отишъл на лов в гората; стигнал до дъба и що да види? Козимо ги бил качил и петте на клоните, една тук, друга — там, да се наслаждават на топлото време съвсем голи, с отворени чадърчета, да не изгорят на слънцето, а той, настанен по средата, четял латински стихове — Дже не разбрал дали Овидий, или Лукреций.

Много истории се разправяха, но колко от тях бяха достоверни, нямам представа. За тези неща брат ми бе резервиран и свенлив; като остаря обаче, разказваше ли, разказваше, даже прекалено, ала най-вече небивалици, в които самият той се оплиташе. Факт е, че по онова време, ако някое момиче наедрееше и не се знаеше от кого, обвиняваха него. Една девойка разказа веднъж, че отишла да бере маслини и усетила как я повдигат две дълги като на маймуна ръце… Малко след това роди близнаци. Омброза се напълни с копелета на барона, истински или мними. Сега са пораснали и действително някои приличат на него, но може да е било и самовнушение, защото бременните жени, виждайки Козимо да прехвръква внезапно от клон на клон, се стряскаха и плашеха.

Е, аз по принцип не вярвам особено на тези истории, призвани да оправдаят появата на бебетата. Не знам дали е имал толкова много жени, както се твърди, ала е сигурно, че тези, които са го познавали, предпочитаха да си мълчат. И после, ако е бил така разглезен от женско внимание, как да си обясним поведението му в лунните нощи, когато сновеше като котка по смоковниците, по сливовите и наровите дървета около къщите, сред градините край Омброза, издаваше тежки жални въздишки или стенания и колкото и да се мъчеше да ги сдържа и да приличат на обичайни, човешки звуци, те излизаха от гърлото му като вой или мяукане. И омброзианците, които вече бяха свикнали, внезапно разбудени, не се плашеха, а само се обръщаха в постелята и казваха:

— Това е баронът, който си търси женска. Дано да намери, та да можем да спим.

Понякога някой старец от онези, дето не ги хваща сън нощем и охотно се залепват на прозореца, щом чуят шум, се взираше в градината на бледата светлина на луната и зърваше силуета му сред сенките от клоните на смокинята.

— Сънят май не идва, а, ваша милост?

— От часове се въртя и още съм буден — казваше Козимо, все едно лежеше в леглото, заровил лице във възглавницата в очакване да му натежат клепачите, а не висеше на дървото като акробат. — Не знам какво става тази нощ, горещо ми е, нервно ми е, сигурно времето се променя, не го ли чувствате и вие?

— Да, чувствам го… Но аз съм стар, ваша милост, докато вашата кръв кипи във вените…

— Наистина кипи…

— Ами… може ли да закипи малко по-надалеч, господин барон, тъй като тук няма какво да ви облекчи: само бедни семейства, които стават на разсъмване и сега искат да поспят…

Козимо не отговаряше, отправяше се към други градини. Съумяваше винаги да спази определени граници, а от своя страна жителите на Омброза все пак проявяваха търпимост към тези негови странности може би защото той, така или иначе, беше Баронът и може би защото бе различен от останалите барони.

Понякога дивите вопли, изтръгващи се от гърдите му, намираха други прозорци, по-склонни да ги слушат. Достатъчен бе някакъв малък знак: запалена свещ, ехо от нежен смях, приглушен женски глас между светлика и тъмата, който не се разбираше какво казва, но във всички случаи се отнасяше до него — то ли да го повика, то ли да се пошегува, — за да приеме той всичко на сериозно; това беше любовта за този скитник, дето скачаше по клоните като катерица.

Ето, една по-дръзка девойка се показва на прозореца, сякаш за да види какво става, още топла от обятията на съня, с открита гръд, разпуснати коси, приканваща усмивка на сочните полуразтворени устни, и се подхваща разговор.

— Кой е там? Котка ли?

А той:

— Човек, човек е.

— Човек, който мяука?

— Не, въздишам.

— Защо? Какво ти липсва?

— Липсва ми онова, което имаш ти.

— Какво е то?

— Ела тук и ще ти кажа…

Нямаше неприятности с ревниви мъже и никой не му отмъщаваше, а това, мисля, е знак, че не представляваше толкова голяма опасност. Само веднъж, незнайно как, при мистериозни обстоятелства бе ранен. Новината се разнесе една сутрин. Хирургът на Омброза трябваше да се качи на ореха, където го завари да се окайва. Кракът му бе пълен със сачми от пушка, от тези малките, за врабчета. Трябваше да му ги извади една по една с пинцета. Болеше го, но скоро оздравя. Така и не се разбра какво се е случило: брат ми каза, че самият той неволно дръпнал спусъка, като се прехвърлял с пушката от клон на клон.

Докато се възстановяваше, седейки неподвижно на ореха, Козимо се вглъби отново в най-сериозните си занимания. По това време захвана да съчинява „Проект за Конституция на идеалната държава, разположена на дърветата“, в който описваше въображаемата Република Арборея, населена със справедливи люде. Започна го като трактат за законите и формата на управление, но наклонността му към измисляне на заплетени истории взе връх и накрая се получи една смесица от приключения, дуели и любовни похождения, като последните бяха включени в главата за семейното право. Епилогът трябваше да бъде следният: авторът, след като е основал на дърветата идеалната държава и е убедил цялото човечество да се установи там и да заживее щастливо, слиза на обезлюдената земя. Такава беше идеята, но произведението остана недовършено. Прати едно резюме на Дидро, като го подписа просто: Козимо Рондо, читател на Енциклопедията. Дидро му благодари с кратка бележка.

XX

Не мога да разкажа много за следващия период, защото съвпадна с моето първо пътуване из Европа. Бях навършил двадесет и една години, можех да ползвам семейното имущество както ми харесваше. На брат ми му трябваше малко, горе-долу толкова бе нужно и за майка ни. Тя, бедната, в последно време се бе състарила доста. Брат ми пожела да ми подпише документ за узуфрукт[75] върху всички имущества, като срещу това трябваше да му осигуря месечна издръжка, да му плащам данъците и да се грижа за семейните дела. Оставаше само да поема ръководството на чифлиците, да си избера съпруга и вече виждах пред себе си подредения и мирен живот, който въпреки голямото безредие на нашето преходно време успях наистина да заживея.

Ала преди да започна този живот, си позволих едно пътешествие. Бях даже в Париж, точно навреме да присъствам на триумфалното посрещане на Волтер, който се връщаше след дълго отсъствие за представлението на една своя трагедия. Но тъй като не пиша спомени за своя живот (той не заслужава да бъде описан), искам само да спомена, че през цялото времетраене на пътешествието се изненадвах от мълвата, която се беше пръснала в чуждите страни за човека, който живее по дърветата в Омброза. Дори в един алманах видях фигура с надпис: „L’homme sauvage d’Ombreuse (Rép. Génoise). Vit seulement sur les arbres“[76]. Бяха го представили като някакво свирепо същество, цялото покрито с мъх, с дълга брада и дълга опашка, което яде скакалец. Тази фигура беше отпечатана сред чудовищата, между хермафродита и сирената.

Предвид нелепите фантазии от този род аз обикновено внимавах да не разкривам, че дивакът е мой брат. Но го огласих гръмко, когато в Париж бях поканен на прием в чест на Волтер. Старият философ седеше на едно кресло, ухажван от цял рояк дами, безгрижен като младенец и бодлив като таралеж. Когато разбра, че идвам от Омброза, се обърна към мен:

— C’est chez vous, mon cher Chevalier, qu’il y a ce fameux philosophe qui vit sur les arbres comme un singe?[77].

Поласкан, не можех да не отговоря:

— C’est mon frère, Monsieur, le Baron de Rondeau.[78]

Волтер беше много изненадан — може би защото братът на този феномен му се видя съвсем нормален човек, и започна да ме разпитва:

— Mais c’est pour approcher du ciel, que votre frère reste là-haut?[79]

— Моят брат твърди — заявих аз, — че който иска да вижда добре земята, трябва да стои на необходимото разстояние. — И Волтер оцени високо този отговор.

— Jadis, c’était seulement la Nature qui créait des phénomènes vivants — заключи, — maintenant c’est la Raison.[80] — И старият мъдрец се върна към оживения разговор с очарователните ревностни теистки.

Скоро трябваше да прекъсна пътешествието и да се прибера в Омброза, призован от телеграма. Астмата на нашата майка се бе внезапно изострила. Тя, бедната, не напускала вече леглото.

Когато влязох през портата и вдигнах очи към вилата, бях сигурен, че ще го видя там. Козимо бе възседнал високия клон на черницата близо до перваза на майчиния ни прозорец.

— Козимо — извиках го аз, ала с приглушен глас.

Направи ми знак, с който ми каза всичко едновременно: че мама се е посъвзела, но че нейното състояние е тежко, че може да се кача при мама, но да сторя това тихо.

Стаята беше в полумрак. Облегната на купчина възглавници, полуседнала, мама изглеждаше по-едра от преди. Наоколо се суетяха жени от къщата. Батиста още не бе пристигнала, защото графът, нейният съпруг, който трябвало да я придружи, бил зает с гроздобера. Сред сумрака вътре се открояваше отвореният прозорец, който обрамчваше неподвижния Козимо на клона.

Наведох се да целуна ръка на нашата майка. Тя веднага ме позна и положи длан на главата ми.

— О, значи пристигна, Биаджо…

Когато астмата не стягаше твърде силно гърдите й, говореше със слабичък гласец, но изговаряше всичко правилно и беше в пълно съзнание. Онова, което ме порази обаче, бе начинът й да се обръща по еднакъв начин към мен и към Козимо, като че и той беше край леглото й. А Козимо от дървото й отговаряше.

— Отдавна ли взех лекарството, Козимо?

— Не, само преди няколко минути, мамо. Трябва да почакате, за да го вземете пак. Сега няма да ви помогне.

По едно време тя каза:

— Козимо, дай ми резенче портокал. — И аз се удивих.

Но още повече се удивих, когато видях как Козимо насочва към прозореца нещо като лодкарска кука, подхваща с нея резенче портокал от една масичка в стаята и го подава на майка ни.

Забелязах, че за всички дребни услуги тя предпочита да се обръща към него.

— Козимо, подай ми шала.

С помощта на куката той порови сред нахвърляните върху креслото дрехи, повдигна шала и й го поднесе.

— Ето, мамо.

— Благодаря, синко!

Говореше му, сякаш беше на стъпка разстояние. Забелязах, че не му иска никога услуги, които не може да извърши от дървото. В такива случаи се обръщаше към мен или към жените.

Нощем мама не заспиваше. Козимо оставаше да бди на дървото с фенерче, закачено на клона, за да може тя да го вижда и в тъмното. Сутрин астмата я мъчеше най-силно. Единственото облекчение бяха опитите да я разсеем. Козимо свиреше на цафара, наподобяваше песента на птиците, хващаше пеперуди и ги пускаше да летят из стаята или вееше гирлянди от цветовете на глициниите.

Бе слънчев ден. На дървото Козимо, с гаванка в ръка, започна да прави сапунени мехури, като ги духаше в стаята през прозореца към леглото на болната. Мама погледа как летящите с цветовете на дъгата сияния изпълват стаята и каза:

— О, какви игри! — Както някога, когато бяхме деца и винаги намираше развлеченията ни за несериозни и детински.

Но сега за първи път изпитваше удоволствие от нашата игра. Сапунените мехури долитаха над лицето й, тя ги пукаше с дъха си и се усмихваше. Едно цветно балонче достигна до устните й и замръзна невредимо. Наведохме се над нея. Козимо изпусна гаванката. Мама беше мъртва.

Подир скърбите рано или късно следват радостни събития. Това е житейски закон. Година след смъртта на нашата майка се сгодих за девойка от едно благородно семейство от околността. Какво ли не правих и не струвах, за да убедя моята годеница да свикне с мисълта, че ще дойде да живее в Омброза: страхуваше се от брат ми. Обстоятелството, че там има човек, който се движи между листата, който дебне всяко движение през прозорците, който се появява, когато най-малко го очакват, я изпълваше с ужас. Една от причините беше, че не бе виждала никога Козимо и си го представяше като някакъв индианец. За да избия от главата й страха, устроих обяд на открито под дърветата, на който поканих и него. Той се хранеше над нас на един бук с чинии, наредени на поличка, и трябва да кажа, че макар да не беше свикнал със светските трапези, се държа много прилично. Моята годеница се поуспокои, давайки си сметка, че ако се изключи предпочитанието му към дърветата, брат ми е човек като всички други. Но все пак у нея остана непреодолимо недоверие.

Дори след като се оженихме и се установихме във вилата, тя избягваше, доколкото можеше, не само да разговаря със своя девер, но и да го вижда. А той, бедничкият, от време на време й носеше букети цветя или скъпи кожи. Когато започнаха да се раждат децата, жена ми си втълпи, че близостта на техния чичо би могла да има лошо влияние върху възпитанието им. Не се успокои, докато не възстановихме замъка в нашето старо феодално владение в Рондо, от много отдавна пуст, и не започнахме да прекарваме повече време там, отколкото в Омброза, за да не гледат децата лошия пример.

И Козимо започна да забелязва, че времето минава. Сигнал за това беше дакелът Отимо Масимо. Той остаряваше и вече не се присъединяваше към глутницата ловджийски кучета, гонещи лисици, нито се влюбваше по най-абсурден начин в кучки от порода дог или овчарки, четири пъти по-високи от него. Лежеше почти винаги отпуснат на тревата, като че поради малкото разстояние, което отделяше корема му от земята, не си струваше трудът да става. Изтегнат в подножието на дървото, на което беше Козимо, дакелът вдигаше уморен поглед към своя господар и едва поклащаше опашка. Козимо усещаше някаква неудовлетвореност. Усещаше, че бързотечното време му внушава някакво недоволство от живота, от вечното качване и слизане сред все същите стволове. Вече нищо не му носеше пълно удовлетворение — нито ловът, нито мимолетната любов, нито книгите. И сам не знаеше какво иска: в своето настървение се изкатерваше с голяма скорост до най-стройните и тънки върхове, сякаш търсеше други дървета, растящи по върховете на дърветата, за да изкачи и тях.

Един ден Отимо Масимо стана неспокоен. Сякаш надушваше пролетен вятър. Протягаше муцуна, душеше и отново се просваше на земята. Два или три пъти се надигна, поразтъпка се наоколо и пак се изтегна. Внезапно хукна. Напоследък кучето вече ситнеше по-бавно и току спираше да си поеме дъх. Козимо го последва по клоните.

Отимо Масимо пое през гората. Изглежда, си беше наумил точно определена посока. Макар от време на време да спираше и да вдигаше крак до някой дънер, като си отдъхваше с увиснал език, гледайки господаря си, той бързо се отърсваше и продължаваше нататък, без да се подвоуми. Навлезе в места, рядко посещавани от Козимо, дори почти неизвестни. Бяха в землището, запазено за лов на дук Толемаико. Дук Толемаико беше грохнал старец и кой знае откога не бе ходил на лов, но в неговия периметър никой бракониер не можеше да стъпи, защото пазачите му бяха многобройни и вечно бдителни. Козимо бе имал случай да ги срещне и предпочиташе да няма вземане-даване с тях. Сега двамата с Отимо Масимо навлязоха навътре в територията на дук Толемаико, но нито единият, нито другият възнамеряваше да дига ценен дивеч. Дакелът ситнеше, следвайки своя таен порив, а баронът беше обзет от нетърпение и любопитство да открие къде отива кучето.

Тъй дакелът стигна до място, където гората свършваше. По-нататък се простираше поляна. Два каменни лъва, седнали на пиластри, поддържаха герб. Оттук навярно е трябвало да започне някакъв парк, някаква градина, някаква по-уединена част от имението на Толемаико. Но в действителност се издигаха само два каменни лъва, а отвъд беше поляна, огромна поляна с ниска зелена трева. Едва в далечината се виждаше краят й — фон от тъмни дъбове. По-натам беше небето с лека патина от облаци. Не пееше ни едно птиче.

Гледката изпълни Козимо със страх. Живял винаги сред гъстата растителност на Омброза, сигурен, че може да достигне всяко място по свой път, за барона бе достатъчно да види пред себе си празно пространство, голо пространство под небето, което не може да прекоси, за да усети световъртеж.

Отимо Масимо се хвърли през поляната и сякаш се подмлади. Тичаше в галоп. От ясена, където се беше свил, Козимо започна да свирка и да го вика.

— Тук, върни се тук, Отимо Масимо! Къде отиваш?

Ала кучето не го слушаше, дори не се обръщаше. Тичаше ли, тичаше през поляната, докато в далечината остана да се вижда като запетайка само неговата опашка, а после и тя изчезна.

На ясена Козимо кършеше ръце. Беше свикнал на бягства и отсъствия, но сега Отимо Масимо изчезваше в огромното поле, което Козимо нямаше как да прекоси, и това бягство усилваше тревогата, която бе изпитал преди малко и която го принуждаваше да очаква, че отвъд поляната ще се случи нещо.

Подобни мисли се въртяха в главата му, когато чу стъпки под ясена. Видя един пазач с ръце в джобовете. Подсвиркваше си. В действителност имаше твърде нехаен и разсеян вид и не приличаше на ужасните стражи на имението. Но въпреки това униформата му носеше знаците на служителите на дука и Козимо се притисна до ствола. После мисълта за кучето надделя и той подвикна на пазача:

— Ей, вие, сержант, виждали ли сте едно куче дакел?

Пазачът вдигна глава.

— А, вие ли сте ловецът, който лети, с куче, което се влачи? Не, не съм виждал дакела. Какво успяхте да ударите тази сутрин?

Козимо разпозна един от най-ревностните свои врагове и каза:

— Ами избяга ми кучето и трябваше да го гоня дотук… Пушката ми не е заредена…

Пазачът се засмя.

— О, заредете я и стреляйте колкото си искате. И без това вече…

— Вече какво?

— Вече дукът е покойник и никой не го е еня за ловния периметър!

— А, тъй ли? Значи, е починал. Не знаех.

— Умря и го погребаха преди три месеца, а сега избухна разправия между наследниците от първия и от втория брак и младата вдовица.

— Той е имал трета жена?

— Да, ожени се една година преди смъртта си, когато беше на осемдесет, а тя — на двадесет и една, че и по-малко. Казвам ви, луд беше, тя не живя и един ден с него, а сега обикаля именията му, че на това отгоре и не й харесват.

— Как така не й харесват?

— Какво да кажа, нанася се в някой замък или в някое имение, пристига с всичките си придворни, около нея винаги има тълпа ухажори, и след три дни открива, че наоколо е ужасно, грозно и тъжно. И си заминава. Тогава се появяват другите наследници, нахвърлят се върху това имение и почват да предявяват права. А тя казва: „Ами че да, вземете си го“. Сега е пристигнала в ловния павилион, но колко ли ще остане? Няма да е задълго.

— А къде е ловният павилион?

— Ей там, отвъд поляната, оттатък дъбовете.

— Тогава моето куче навярно е отишло там…

— Сигурно е отишло да търси кокали… Извинете, ама ми се струва, че ваша милост го храни оскъдно. — И избухна в смях.

Козимо не отговори, гледаше непроходимата поляна, чакаше да се върне дакелът.

Не се върна целия ден. На следното утро Козимо бе отново на ясена, съзерцаваше поляната. Голото поле събуждаше у него тревога и го принуждаваше да остане в очакване.

Кучето се появи. Това се случи привечер. Показа се като точка сред полето. Само острото око на Козимо успя да я забележи. Ставаше все по-ясно видима, приближаваше се.

— Отимо Масимо! Ела тук! Къде беше?

Кучето спря, замаха опашка с вперени в господаря си очи, излая, сякаш го канеше да го последва, но си даваше сметка за разстоянието, което той не можеше да преодолее, върна се, пристъпи несигурно и отново се отдалечи.

— Отимо Масимо! Тук! Отимо Масимо!

Ала дакелът бягаше, губеше се в далечината.

По-късно минаха двама пазачи.

— Все още ли чакате кучето си, ваша милост? Та ние го видяхме в павилиона. В добри ръце…

— Как тъй?

— Ами че да. Младата маркиза, тоест вдовстващата дукеса — ние по стар навик я наричаме маркиза, защото я знаем от дете — така се зарадва, сякаш открай време го познава. Това е куче, което трябва да се храни с макарони, разрешете да ви кажа, ваша милост. Сега е намерило кой да го глези и там ще си остане.

И двамата пазачи се отдалечиха, като се подхилкваха.

Отимо Масимо не се върна. Всеки ден Козимо чакаше на ясена, гледаше поляната, сякаш можеше да прочете нещо в нея, нещо, дето отдавна го измъчваше — самото понятие за далечност, за недостижимост, за очакване, което би могло да трае по-дълго от един живот.

XXІ

Козимо наблюдаваше от ясена. Заблестя слънцето, един лъч проблесна към поляната и от граховозелена тя стана изумрудена. Нататък в черното на дъбовата гора мръдна клон, изскочи един кон. Ездачът му бе облечен в черно, с пелерина, не — по-скоро с пола! Не беше конник, това беше амазонка! Препускаше с отпусната юзда. Беше руса.

Сърцето на Козимо учестено заби. Надяваше се, че амазонката ще се приближи, тъй че да може да й види лицето и че това лице ще бъде прекрасно. Но освен очакването за нейното приближаване и за нейната красота той хранеше и трето очакване, трета надежда, която се преплиташе с другите две. Това беше желанието тази все по-сияйна красота да му помогне да извика отново едно близко и почти забравено усещане, един спомен, останал само като очертание и цвят, а копнеещ да възстанови и всичко останало или по-скоро да се преоткрие в нещо от настоящето.

Стаил тази надежда, беше нетърпелив тя да доближи границата на близката поляна, където се издигаха двата пиластъра с лъвовете. Ала това очакване взе да става мъчително, тъй като забеляза, че амазонката не пресичаше поляната по права линия, а диагонално. Скоро отново щеше да се скрие в гората.

Още миг и щеше да я загуби от погледа си. Но тя рязко отклони коня с намерение да прекоси поляната по друг диагонал, който щеше да й позволи да дойде по-близо до него, преди да изчезне към противоположната страна на гората.

Препускаше на зигзаг, когато Козимо забеляза, че от гората на поляната изскочиха два кестеняви коня, също възседнати от ездачи. Опита се да пропъди веднага тази мисъл; реши, че ездачите нищо не значат, стигаше да ги погледнеш как се въртяха насам-натам зад нея. Очевидно не заслужаваха да им се обръща внимание, ала при все това не можеше да отрече, че го дразнеха.

Ето че, преди да се изгуби от поляната, амазонката и този път обърна коня, но го обърна назад, отдалечавайки се от Козимо… Ала не, конят се завъртя и се устреми насам. Тази маневра сякаш целеше нарочно да обърка двамата щуращи се конници, които действително сега се носеха в галоп далеч от там и още не бяха усетили, че тя препуска в обратна посока.

Наистина всичко се подреждаше: амазонката летеше обвита в слънчева светлина, все по-красива и все по-близка до лелеяния от Козимо спомен. Единственото обезпокоително беше постоянният й зигзагообразен маршрут, който не позволяваше да се предугади нищо от нейните намерения. Дори и двамата ездачи не разбираха накъде отива и се опитваха да следват криволиците й, като изминаваха много излишен път, но с неизменно усърдие и достолепие.

За по-кратко време, отколкото Козимо очакваше, жената на коня стигна до края на поляната близо до него. Премина между двата пиластъра, върху които се бяха възкачили лъвовете, сложени там, сякаш да я почетат. Обърна се към поляната и всичко, което беше отвъд нея, махна с ръка, като че казваше „сбогом“, и препусна в галоп. Профуча под ясена. Яздеше хубаво изправена и Козимо успя да види добре и лицето, и тялото й. Лицето й изглеждаше хем моминско, хем на достолепна жена. Зърна челото й, щастливо, че увенчава такива прекрасни очи, очите й, щастливи, че украсяват такова лице, после носа, устните, брадичката, шията, всяка нейна черта, горда с останалите. И всичко, всичко, всичко напомняше за момичето, което дванадесетгодишен бе видял на люлката в първия ден, когато се изкачи на дървото — Синфороза Виола Виоланте Ондарива.

Това откритие сякаш хвърли Козимо в треска. Понечи да извика, та тя да вдигне поглед към ясена и да го съзре, но от гърлото му излезе само кудкудякане като на бекас. Тя не се обърна.

Сега белият кон галопираше в кестеновата горичка. Копитата удряха разпръснатите таралежчета, като разголваха плодовете, обвити в твърда лакирана кора. Амазонката насочи коня в една, после в друга посока. На Козимо тя се струваше ту далечна и недосегаема, ту я зърваше с изненада, докато скачаше от дърво на дърво. Младата жена се появяваше внезапно в пролуките между дънерите и гонитбата подклаждаше още повече спомена, който тлееше в съзнанието на барона. Прииска му се да извика, да даде знак за своето присъствие, но от устните му излезе само подсвиркването на сива яребица. Тя не му обърна внимание.

Двамата конници, които я следваха, изглежда, още по-малко разбираха намеренията и маршрута й. Продължаваха да препускат в погрешна посока, като се объркваха в храсталаците или се каляха из мочурите, докато тя летеше подобно стрела, сигурна и неуловима. От време на време само отправяше нещо като нареждания или подкани към конниците. Вдигаше ръка с камшиче или откъсваше шушулка от някой рожков и я подхвърляше, сякаш искаше да каже, че трябва да вървят натам. Конниците веднага се втурваха в указаната посока, галопираха през поля и стръмнини, но тя вече се бе насочила другаде и изобщо не ги поглеждаше.

„Тя е, тя е!“, мислеше си Козимо, все по-разпален от надежда, и искаше да извика нейното име, ала от устните му не излизаше нищо освен продължителна и тъжна свирня като на дъждосвирец.

Получаваше се така, че цялото това криволичене, залъгване на конниците и разиграване описваше някаква линия, която, независимо от неправилния зигзагообразен ход, не изключваше евентуално намерение. Разбра, че да я следва, е загубена работа. Рече си: „Ще тръгна към мястото, където ще отиде, ако е тя. Дори съм сигурен, че е дошла тук, за да посети това място“. Като заподскача по своя път, той се отправи към стария изоставен парк на семейство Ондарива.

Сред гъстата сянка, сред въздуха, изпълнен с аромати, в парка, където листак и дървеса имаха друг цвят и друга същност, Козимо почувства такъв наплив на спомени от детството, че си каза: „Амазонката може да не е тя, но всичко е като че тя е тук“.

Чу шум. Копитата на белия кон чаткаха по чакъла. Амазонката минаваше през градината, ала без да препуска, сякаш искаше да разгледа подробно и да разпознае всяко нещо. А от ония завеяни конници — ни вест, ни кост. Навярно бяха загубили напълно следите й.

Видя я. Обикаляше басейна, малката беседка, амфорите. Гледаше вече израсналите огромни дървета с висящи въздушни корени, магнолиите, образували цяла гора. Но не забелязваше него, Козимо, който се опитваше да привлече вниманието й с тръбенето на папуняка и трелите на бъбрицата, които се смесваха с честото птиче чирикане в градината. Тя слезе от седлото и тръгна, като водеше коня за юздата. Стигна до вилата, пусна коня, влезе в преддверието. Взе да вика:

— Ортензия! Гаетано! Таркуинио! Тук трябва да се белоса! Да се боядисат капаците на прозорците! Да се закачат гоблените! А тук искам маса, там етажерка, между тях спинета[81]! И на всички картини да се сменят местата!

Чак сега Козимо забеляза, че къщата, която му изглеждаше заключена и необитаема, както от дълго време насам, в действителност бе отворена и пълна с хора. Слугите почистваха, стъкмяваха, проветряваха, поставяха на място мебелите, изтупваха килими. Значи, наистина това беше Виола, която се бе върнала след толкова години, пак се установяваше в Омброза и отново ставаше собственица на вилата! Ала радостното туптене на сърцето в гърдите на Козимо не се отличаваше кой знае колко от тревожно сърцебиене, защото това, че се беше завърнала, че я виждаше все така непредсказуема и горда, можеше да означава да я загуби завинаги, да загуби дори и спомена за нея, дори и онзи тайнствен аромат на листа и процеждащи се през зеленината светлинни багри. Можеше да означава, че той ще трябва да я отбягва, а следователно да отбягва и ранния спомен за нея като момиче.

С разтуптяно сърце Козимо наблюдаваше как се движи сред прислугата, нарежда да местят дивани, клавесини, шкафове и после бързо отива в градината, качва се на коня, сподиряна от групата слуги, които чакаха други заповеди. Тя се обърна към градинарите, сякаш казваше как да оправят тревясалите алеи и да възстановят чакъла по пътеките, отнесен от дъждовете, къде да сложат плетените столове, люлката…

Посочи с широк замах клона, на който бе закачена люлката преди и където отново трябваше да се постави. Обясни колко дълги да са въжетата, докъде да стига отклонението при люлеене и показвайки всичко това с жест и поглед, обгърна магнолията, върху която някога й се беше появил Козимо. И ето че го видя пак там.

Изненада се. Много. Вярно, че веднага се овладя и отново възприе обичайното си гордо държание. Но в първия миг бе силно удивена, очите й се засмяха, също и устните, показа се зъб, както навремето, когато беше момиченце.

— Ти? — каза тя и после потърси тона, с който се говори за обикновени неща, ала не съумя да скрие, че е приятно изненадана.

— Ах, значи си останал тук оттогава, без да слезеш?

Козимо успя да овладее гласа си, който искаше да изчирика като врабче:

— Да, аз съм, Виола. Спомняш ли си?

— Ама никога, никога ли не си стъпвал на земята?

— Никога.

А тя, сякаш бе проявила по-голяма слабост, отколкото трябва:

— А, видя ли, че успя? Значи, не е било толкова трудно.

— Очаквах твоето завръщане…

— Прекрасно. Ей, вие, накъде мъкнете тази завеса? Оставете всичко тук, сама да видя! — Отново го погледна. Този ден Козимо беше облечен за лов: в дрехи с настръхнала козина, с котешката шапка на глава, с пушка. — Приличаш ми на Робинзон.

— Чела ли си го? — попита той веднага, за да покаже, че е осведомен.

Виола вече се бе обърнала.

— Гаетано! Ампелио! Сухите листа! Пълно е със сухи листа, а към него: — След час в дъното на парка. Чакай ме! — И яхнала коня, препусна да дава нови нареждания.

Козимо се гмурна в гъсталака: искаше му се той да бе хиляди пъти по-гъст, направо море от листа, клони, бодли, цветове от орлови нокти и венерини коси, в което да се хвърли и потопи и едва след като потъне напълно, да си даде сметка дали е щастлив или обезумял от страх.

Възседнал голямо дърво в дъното на парка, с колене, притиснати към клона, Козимо броеше минутите по един стар часовник, принадлежал някога на дядо му по майчина линия генерал Фон Куртевиц, и си казваше: „Няма да дойде“. Ала Виола пристигна почти в уречения час на кон. Спря под дървото, без дори да погледне нагоре. Нямаше нито шапка, нито амазонско наметало; бялата й блуза, гарнирана с дантели, над черната пола й придаваше вид на монахиня. Повдигна се върху стремената на коня и му подаде ръка. Той й помогна от дървото. Като стъпи върху седлото, Виола достигна клона, после, без да го поглежда, бързо се изкачи, потърси удобно разклонение, седна. Козимо кукна в нозете й и започна, като успя да каже само:

— Значи, се върна?

Виола го погледна иронично. Бе все така руса, както в детството си.

— Как узна това?

А той, без да разбере шегата:

— Видях те на поляната в ловния периметър на дука…

— Периметърът е мой. И в коприва да обрасне, все ми е едно! Всичко ли знаеш? За мен, искам да кажа?

— Не… знам само, че си вдовица.

— Наистина съм вдовица… — Удари черната пола, като я разгъна, и заговори бързо-бързо: — Ти нищо не знаеш. Стоиш си на дърветата, през целия ден си буташ носа в хорските работи и пак нищо не знаеш. Омъжих се за стария Толемаико, защото ме заставиха нашите, заставиха ме. Казаха ми, че съм била кокетка и не мога да остана без съпруг. Една година бях дукеса Толемаико и тази година беше най-скучната в живота ми. Със стареца не съм била и една седмица. Няма да стъпя повече в неговите замъци, развалини и миши дупки, със змии да се напълнят дано! Отсега нататък ще живея тук, където живях като дете. Ще стоя, докато ми се ще, разбира се, после ще си ида: вдовица съм и мога да правя каквото си искам. Винаги съм правила каквото си искам, и за Толемаико се омъжих, защото желаех, не е вярно, че ме накараха, държаха само да се задомя на всяка цена, тогава аз си избрах най-стария претендент. „Така ще остана по-скоро вдовица“, казвах си и то се случи.

Козимо беше почти зашеметен от тази лавина от новини и безапелационни твърдения. Чувстваше Виола много далечна: кокетка, вдовица и дукеса, тя принадлежеше към един непостижим свят и всичко, което можа да изрече, беше:

— И с кого кокетничеше?

А тя:

— Ето. Ставаш ревнив. Да знаеш, че няма да ти позволя да бъдеш ревнив.

Козимо наистина изпита ревност, ала веднага си помисли: „Ама как? Ревнив? Но защо твърди, че мога да бъда ревнив спрямо нея? Защо казва: няма да ти позволя? Сякаш мисли, че ние…“.

Със зачервено лице, развълнуван, Козимо желаеше да й говори, да я пита, да я слуша, ала тя сухо го прекъсна:

— Сега ти ми кажи, какво прави?

— О, доста работи правих — взе да разказва той. — Ходех на лов — за глигани, но главно за лисици, зайци, белки и, то се знае, за дроздове и косове; после пиратите, дойдоха на брега, мавритански пирати, имаше голяма битка, чичо ми загина; и четох много книги, заради себе си и за един мой приятел, разбойник, когото обесиха; аз притежавам цялата Енциклопедия на Дидро, дори му писах и той ми отговори от Париж; здраво се трудих, подкастрях, спасих една гора от пожар…

— И винаги ще ме обичаш, безпрекословно и повече от всичко, и си готов да сториш всичко за мен?

При тази неочаквана реплика обърканият Козимо отрони:

— Да…

— Ти си живял по дърветата само заради мен, за да се научиш да ме обичаш…

— Да… да…

— Целуни ме.

Притисна я към дървото и я целуна. Като вдигна очи, разбра, че такава красота не бе виждал преди.

— Ама ти си толкова красива…

— За теб… — И разкопча бялата си блуза. Гърдите й бяха млади, с розови зърна.

Козимо едва ги докосна, Виола се плъзна по клоните, сякаш летеше, той се провираше след нея, пред взора му току се мяркаше полата й.

— Но къде ме водиш? — попита Виола, сякаш той я увличаше подир себе си, а не тя него.

— Оттук — каза Козимо и наистина я поведе.

При всяко преминаване от клон на клон я хващаше за ръка или през кръста и й показваше стъпките.

— Оттук.

Катереха се по маслиновите дървета, надвесени над стръмнина, и от върха на едно от тях морето, което до момента зърваха на късчета в пролуките между листата и клоните, сякаш бе счупено, сега в миг се откри цялото, спокойно, бляскаво и необятно като небето. Хоризонтът се простря широк, висок и небесносин, опънат подобно стрела и пуст, без ни едно-едничко платно, брояха се едва загатнатите дъги на вълните. Само едно леко всмукване, като въздишка, пробягваше по камъчетата на брега. С полузаслепени очи Козимо и Виола се гмурнаха в тъмнозелената сянка на листака.

— Оттук.

На един орех в седловината на ствола имаше вдълбана нещо като раковина, зейнала дълбока рана, оставена отдавна от нечия брадва — едно от убежищата на Козимо. Върху опъната кожа на глиган бяха поставени дамаджана, различни сечива и гърне. Виола се хвърли върху глиганската кожа.

— И други жени ли си водил тук?

Козимо се поколеба.

А тя:

— Ако не си водил, значи не си мъж.

— Да… Някоя и друга…

И получи плесница по лицето с цяла длан.

— Така ли ме чакаше?

Козимо прокара ръка по зачервената буза и не знаеше какво да каже, но тя вече изглеждаше благоразположена.

— И какви бяха, кажи ми, какви?

— Не като теб, Виола, не като теб…

— Откъде знаеш каква съм аз, откъде?

Тя отново омекна. Козимо не преставаше да се учудва на тези постоянно менящи се настроения. Приближи се до нея. Виола бе сякаш от злато и мед.

— Кажи…

— Кажи…

Познаха се. Той позна нея и самия себе си, защото всъщност досега не беше се познавал. А тя позна него и самата себе си, защото, макар да се познаваше, никога не се бе разкривала така дълбоко и пълно.

ХХІІ

Първото им поклонническо пътешествие беше до дървото, където имаше дълбок нарез в кората, вече остарял и деформиран до такава степен, че не изглеждаше дело на човешка ръка. Надписът с големи букви гласеше: КОЗИМО, ВИОЛА, и по-отдолу — ОТИМО МАСИМО.

— Чак тук горе? Кой го е направил и кога?

— Аз. Тогава.

Виола бе развълнувана.

— А това какво значи? — И посочи думите ОТИМО МАСИМО.

— Моето куче. Тоест твоето. Дакела.

— Тюркаре[82]?

— Отимо Масимо — тъй го нарекох.

— Тюркаре? Колко плаках, когато забелязах, че не са го качили в каляската на тръгване… О, беше ми безразлично дали ще те видя някога, но бях отчаяна, че се разделях с дакела!

— Ако не беше кучето, нямаше да те намеря! Дакелът подуши, че си наблизо, и не се умири, докато не те откри…

— Аз веднага го познах, щом го видях да пристига, задъхан, към павилиона… Другите казваха: „А това откъде изскочи?“. Аз се наведох да го разгледам: цвета, петната. „Но това е Тюркаре! Дакелът, който притежавах като малко момиченце в Омброза!“

Козимо се смееше. Тя внезапно сбърчи нос.

— Отимо Масимо… Какво неприятно име! Откъде ги вадиш такива грозни имена?

И Козимо веднага помръкна.

Затова пък за Отимо Масимо щастието беше безоблачно. Неговото старо кучешко сърце, разделено между двама господари, накрая бе намерило покой. Бе се трудил по цели дни да привлече младата маркиза при ясена, където дебнеше Козимо. Дърпаше я за полата или се мъчеше да я поведе, като грабваше някакъв предмет и изтичваше на поляната, за да я накара да го последва. А тя му казваше:

— Ама какво искаш? Накъде ме водиш? Тюркаре! Престани! Гледай ти, какво досадно куче се оказа!

Но самият вид на дакела беше събудил вече у нея детските спомени, носталгията към Омброза. Веднага бе подготвила преместването от павилиона на дука в старата вила със странните растения.

Виола се бе върнала. За Козимо и за нея започна най-хубавото време. Тя препускаше из околността на своя бял кон и щом видеше барона между върхарите и небето, се вдигаше на седлото, за да се изкачи по полегатите стволове и клоните. Скоро Виола стана опитна почти колкото него и можеше да го настигне навсякъде.

— О, Виола, не зная… бих се изкатерил къде ли не…

— За мен — прошепваше Виола и той подлудяваше.

Любовта за нея беше героично упражнение: насладата се преплиташе с доказателства за смелост, щедрост и всеотдайност, с напрягане на всички душевни сили. Техният свят бяха дърветата, най-усуканите, изкривените и недостъпните.

— Там! — възкликваше тя, посочвайки някой висок чатал, и заедно се втурваха да го достигнат.

Между тях започваше състезание по ловкост, което завършваше с нови прегръдки. Любеха се, увиснали в празнотата, опирайки се или вкопчвайки се в клоните, а Виола се хвърляше върху него почти летейки.

Любовното упорство на Виола срещаше това на Козимо и понякога се стигаше даже до сблъсъци. Козимо избягваше протакането, ленивата изнеженост, рафинираните перверзности: в любовта единствено естественото му доставяше радост.

Във въздуха витаеха републиканските настроения: задаваха се сурови и същевременно разпуснати нрави. Козимо, ненаситен любовник, беше стоик, аскет, пуритан. Неизменно дирещ любовно блаженство, оставаше враг на сладострастието. Стигаше дотам, че нямаше вяра в целувката, в милувката, в словесното ласкателство, във всичко, което затъмнява или претендира да замести природната естественост. С Виола откри пълнотата на чувствата, с нея той никога не позна проповядваната от теолозите тъга след любовния акт; на тази тема дори написа едно философско писмо на Русо, който, може би смутен, не му отговори.

Ала Виола беше изискана, капризна, разглезена жена, католичка телом и духом. Любовта на Козимо разпалваше чувствата, но оставяше незадоволени прищевките й. Оттук идваха разногласията и мрачните негодувания. Но те траеха кратко, толкова разнообразен беше техният живот и светът наоколо.

Уморени, търсеха свои тайни убежища сред дърветата с гъст листак: хамаци, които обгръщаха телата им като огънато листо, или висящи павилиони с литнали от вятъра завеси, или пък ложета от птичи пера. В тези изкусни изобретения се разгръщаше геният на дона Виола: където и да се намираше, маркизата притежаваше дарбата да създава около себе си уют, разкош и сложно удобство — сложно на вид, но тя го постигаше с чудотворна лекота, защото всяко нещо, което пожелаваше, трябваше веднага да го види осъществено на всяка цена.

В техните въздушни алкови кацваха да попеят червеношийки, в шатрата влитаха гонещи се двойки пеперуди. През летните следобеди, когато сънят оборваше двамата влюбени, току се вмъкваше катеричка, търсейки нещо за хапване, и милваше лицата им с пухкавата си опашка или захапваше някой палец на крак. Тогава придърпваха по-внимателно платнищата, но едно семейство сънливци взе да гризе покрива на павилиона и той се срути отгоре им.

По това време те се разкриваха един на друг, като разказваха за живота си и се отрупваха взаимно с въпроси.

— И самотен ли се чувстваше?

— Липсваше ми ти.

— Но самотен спрямо останалия свят?

— Не. Защо? Винаги имах какво да правя с други хора: берях плодове, подкастрях дървета, изучавах философия с абата, бих се с пирати. Не е ли така при всички човеци?

— Само ти си такъв, затова те обичам.

Ала баронът не беше още разбрал добре какво приемаше Виола в него и какво — не. Понякога за нищо и никакво, за една дума или някакъв намек от негова страна, избухваше гневът на маркизата.

Например той казваше:

— С Джан дей Бруги четях романи, с рицаря адвокат правех проекти за напояване…

— А с мен?

— С теб правя любов. Както преди берях плодове, подкастрях дървета…

Тя мълчеше неподвижна. Козимо веднага усещаше, че е разпалил гнева й: очите изведнъж ставаха ледени.

— Какво има, Виола, какво казах?

Тя беше вече далеч, сякаш не го виждаше, нито го чуваше, на стотици мили от него, с мраморно лице.

— Ама почакай, Виола, защо, чуй ме…

Виола ставаше и ловко, без нужда от помощ, слизаше от дървото. Козимо не беше още проумял каква бе неговата грешка, не бе успял дори да се замисли, може би предпочиташе изобщо да не мисли, да не проумява, та по-лесно, с чиста душа да заяви своята невинност.

— Но не, не ме разбра, Виола, слушай…

Следваше я до най-ниския клон.

— Не си отивай, не прави така, Виола…

Сега тя проговаряше, но на коня, който вече отвързваше, качваше се на седлото и си тръгваше.

Козимо изпадаше в отчаяние, скачаше от дърво на дърво.

— Не, Виола, кажи ми!

Тя галопираше. Той я следваше по клоните.

— Умолявам те, Виола, обичам те! — Ала вече не я виждаше. Мяташе се по огъващи се клони с рисковани скокове. — Виола! Виола!

Когато беше сигурен, че я е загубил, и не можеше да спре риданията си, ето я, минава в галоп, без да вдига поглед.

— Гледай, гледай, Виола, какво правя! — И започваше да удря голата си глава (наистина доста твърда) в някой ствол.

Тя дори не го поглеждаше. Вече беше далече. Козимо я чакаше да се върне, лъкатушейки между дърветата.

— Виола, отчаян съм! — И се хвърляше с главата надолу в празното, държейки се с краката за тънък клон, като налагаше яростно с юмруци главата и лицето си, или пък започваше да чупи с унищожителна ярост клоните и един листат бряст за няколко мига биваше оголен, сякаш бе минала градушка.

Никога обаче не заплаши да се убие, нещо повече, не заплаши с нищо, изнудванията не бяха в характера му. Онова, което чувстваше, че трябва да направи, го правеше и го обявяваше тогава, а не преди това.

В един момент дона Виола, както неочаквано беше се разгневила, така внезапно се успокояваше и разведряваше. От всички лудости на Козимо, които сякаш не я засягаха, някоя ненадейно събуждаше у нея милост и любов.

— Не, Козимо, скъпи, чакай! — Скачаше от седлото и се хвърляше да се покатери по клоните, а неговите ръце от високото бяха готови да я повдигнат.

Любовта се завръщаше отново с ярост, равна на тази на кавгата. В действителност то бе едно и също, но Козимо не го разбираше.

— Защо ме караш да страдам?

— Защото те обичам.

Сега той бе този, който се ядосваше.

— Не, не ме обичаш. Който обича, иска щастие, не болка.

— Който обича, иска само любов, дори с цената на болката.

— Значи, нарочно ме караш да страдам.

— Да, за да видя дали ме обичаш.

Философията на барона отказваше да отиде по-нататък.

— Болката е негативно състояние на душата.

— Любовта е всичко.

— Болката винаги се мъчи да надвие.

— Любовта не се отказва от нищо.

— Някои неща никога няма да ги приема.

— Ще ги приемеш, защото ме обичаш и страдаш.

Също както пристъпите на отчаяние, и изблиците на неудържима радост у Козимо бяха бурни и шумни. Понякога неговото щастие стигаше до един връх, когато той трябваше да се отдели от възлюбената и да се втурне, скачайки и викайки, и да възвестява прелестите на своята дама.

— Yo quiero the most wonderful puellam de todo el mundo![83]

Изтегнатите по пейките в Омброза безделници и стари моряци вече бяха свикнали с тези негови внезапни появи. Ето че изникваше със скокове сред пърнарите и декламираше:

Или пък:

И изчезваше.

Обучението по класически и съвременни езици, макар и незадълбочено, му позволяваше да се отдаде на това шумно прогласяване на чувства и колкото по-силно неговата душа бе разтърсена от горещи страсти, толкова по-неясен ставаше езикът, на който говореше. Спомням си как веднъж на празника на покровителя на града хората от Омброза се бяха събрали на площада — под дървото на лакомствата[86] — с гирлянди и хоругви. Баронът се появи в короната на един чинар и със скок, на какъвто само ловък акробат е способен, се прехвърли на дървото на лакомствата, качи се до върха и извика:

— Que viva die schöne Venus posterior![87]

Плъзна се надолу почти до земята по намазания с масло ствол, спря се, отново мълниеносно се покатери на върха, грабна една розова пита сирене и пак със скок се метна на чинара и избяга, оставяйки изумени жителите на Омброза.

Нищо не изпълваше маркизата с такова щастие, както тези безумства, които я подтикваха да отвърне със също толкова бурна любов. Когато я видеха да галопира с отпусната юзда и лице, заровено в бялата грива на коня, омброзианците знаеха, че е хукнала за среща с барона. Дори яздейки, тя излъчваше любовна сила, но тук Козимо не бе в състояние повече да я следва; нейната страст към ездата, макар да будеше у него възхита, беше и причина за спотаена ревност и гняв, защото виждаше Виола да властва над един по-обширен от неговия свят и разбираше, че никога не ще може да я има само за себе си, да я затвори в пределите на дървесното си царство. Маркизата от своя страна навярно страдаше, че не може да бъде едновременно любовница и амазонка: обхващаше я понякога смътна потребност любовта между нея и Козимо да не преминава само по дърветата, а и на седлото, не й стигаше вече да тича сама по клоните, желаеше да препуска по тях на своя жребец.

В действителност, кръстосвайки тази насечена от хълмове и долове местност, конят бе станал пъргав като сръндак и Виола сега го подтикваше да се засилва срещу някои дървета, за да се покатери, например срещу старите маслини с криви стволове. Конят стигаше понякога до първия чатал и тя доби навика да не го връзва повече на земята, а на маслината. Разседлаваше го и го оставяше да си хрупа листа и клончета.

Когато веднъж един сплетник, минаващ покрай маслиновото дърво, вдигнал любопитни очи и видял горе барона и маркизата прегърнати, а после тръгна да го разправя, като добавяше: „И белият кон също беше там на един клон!“, го взеха за фантазьор и никой не му повярва. Този път тайната на любовниците беше спасена.

XXIII

Онова, което разказах, потвърждава, че омброзианците, колкото преди бяха щедри на клюки за любовните похождения на брат ми, толкова сега, пред лицето на тази страст, отприщила се едва ли не над главите им, запазваха почтително мълчание като пред нещо по-висше от тях. Не че не осъждаха поведението на маркизата, но то беше най-вече заради външните му проявления, например за това галопиране с главоломна скорост („Кой знае къде се е завтекла като фурия?“, подмятаха, макар всички да знаеха, че бърза за среща с Козимо) или за балдахините и обзавеждането, което качваше по върховете на дърветата. Долавяше се склонност на това да се гледа като на някаква нова мода сред благородниците, като на една от многото им екстравагантности („Всички вече са по дърветата — жени, мъже. Какво ли още ще измислят?“). С една дума, задаваха се времена на по-осезаема търпимост, ала и на повече двуличие.

По дъбовете на площада баронът сега се показваше на големи промеждутъци и това бе знак, че тя е заминала. Защото Виола прекарваше извън града по няколко месеца, за да наглежда имотите си, пръснати из цяла Европа, но тези пътувания винаги съвпадаха с моменти, в които двамата се бяха скарали и маркизата му бе обидена, че не разбира онова, което тя иска той да разбере за любовта. Не че Виола потегляше сърдита: винаги успяваха да се сдобрят преди това, но у Козимо оставаше съмнението, че раздялата се дължи на факта, че е отегчена от него, а той не съумява да я задържи; може би вече се отдалечава от него, може би пътуването или възможността да размисли ще я накарат да не се върне повече. Така брат ми живееше с терзанията си. От една страна, се опитваше да подхване отново обичайния си живот от преди да я срещне, да тръгне пак на лов и риболов, да се залови със земеделски работи, с науките, да бъбри със зяпачите на площада, все едно, че никога не е правил нищо друго (в упоритата си младежка горделивост не желаеше да признае, че е изпаднал под чуждо влияние), а в същото време изпитваше удоволствие от това, което му даряваше любовта, усещането за окриленост и гордост; но, от друга страна, забелязваше, че някои неща вече не го интересуват, че без Виола животът няма вкус, че мислите му непрекъснато са устремени към нея. Колкото повече се стараеше, извън шеметното присъствие на възлюбената, да стане отново господар на своите страсти и наслади и да се върне към мъдрата умереност на душевните пориви, толкова по-силно усещаше оставената от нея празнота и трепета на очакването. В действителност се бе влюбил точно така, както искаше Виола, не както той претендираше, че би желал. И отново жената, макар и далече, бе победителка, а Козимо в края на краищата несъзнателно се радваше на това.

Внезапно маркизата се връщаше. По дърветата се разразяваше пак сезонът на любовта, но и на ревността. Къде е била Виола? Какво е правила? Козимо нямаше търпение да разбере, ала в същото време се страхуваше от начина, по който отговаряше на въпросите му — само с намеци, като всеки намек задълбочаваше неговите съмнения, той разбираше, че тя постъпва така, за да го измъчва, но пък можеше и да е вярно, и в това несигурно душевно състояние ту прикриваше своята ревност, ту я изливаше яростно, а Виола отвръщаше винаги по различен и непредвидим начин, като в един момент му изглеждаше повече от всякога привързана към него, в следващия му се струваше, че няма да може никога вече да я разпали.

Какъв бе в действителност животът на маркизата по време на пътуванията й ние в Омброза нямаше как да знаем, тъй като бяхме далеч от столиците и от техните клюки. Но в онези години аз осъществих второто си пътешествие до Париж, за да сключа някои договори (за доставка на лимони, защото много благородници търгуваха с тях, а аз бях сред първите).

Една вечер в знаменит парижки салон срещнах дона Виола. Беше с такава разкошна прическа и с такова пищно одеяние, че едва ли бих я познал, дори подскочих, като я видях, но подобна жена не може да се сбърка с никоя друга. Поздрави ме с безразличие, ала скоро намери начин да се усамоти с мен и да ме засипе с въпроси, без да ми даде възможност да отговоря:

— Имате ли новини от брат си? Скоро ли ще се приберете в Омброза? Вземете, дайте му това за спомен от мен. — И като извади от пазвата си копринена кърпичка, ми я пъхна в ръката.

После бързо се върна при кортежа от ухажори, който неотменно я следваше.

— Познавате ли маркизата? — попита ме тихо един парижки приятел.

— Само бегло — отвърнах и беше вярно: по време на пребиваванията си в Омброза дона Виола, заразена от дивостта на Козимо, не посещаваше местните благородници.

— Рядко подобна красота е придружена от подобно неспокойство — каза приятелят ми. — Носят се клюки, че в Париж тя прехвръква от един любовник на друг в такава непрекъсната въртележка, че никой не може да я нарече своя и да се почувства привилегирован. Но понякога изчезва по цели месеци и говорят, че се оттегля в манастир, за да укроти плътта си с покаяние.

Едва сдържах смеха си, като узнах, че престоите на маркизата по дърветата на Омброза се смятат от парижани за периоди на покаяние; но в същото време тези клюки ме разстроиха, защото вещаеха скръб и разочарование за брат ми.

За да го предпазя от неприятни изненади, реших да го предупредя и веднага щом се върнах в Омброза, отидох да го потърся. Разпита ме надълго и нашироко за пътешествието, за новините от Франция, ала всичко, което му казах за политиката и литературата, му беше известно. Накрая извадих от джоба си кърпичката на дона Виола.

— В един салон в Париж срещнах дама, която те познава, и ми даде това за теб, като те поздравява.

Той бързо спусна кошницата, висяща на куката, изтегли копринената кърпичка и я доближи до лицето си, за да усети уханието й.

— А, видя ли я? И как беше? Кажи ми, как беше?

— Много красива, ослепителна — отвърнах бавно, — но казват, че това ухание го вдъхват мнозина…

Мушна кърпичката в пазвата си, сякаш се страхуваше да не му я отнемат. Обърна към мен зачервеното си лице.

— Нямаше ли сабя подръка, да я насочиш към гърлото на онзи, дето ти е наговорил такива лъжи?

Трябваше да призная, че подобно нещо дори не ми бе минало през главата. Остана известно време безмълвен. После вдигна рамене.

— Пълни лъжи. Единствено аз знам, че е само моя. — И изчезна сред клоните, без да ми каже „довиждане“.

Разпознах обичайния му маниер да отхвърля всяко нещо, което го принуждаваше да излезе от собствения си свят. Оттогава го виждахме само умърлушен и неспокоен да подскача насам-натам, без да прави нищо. А когато от време на време го чувах да чурулика, съревновавайки се с косовете, трелите му звучаха тревожно и тъжно.

Маркизата пристигна. Както винаги неговата ревност й доставяше удоволствие: даже я насърчи и си поигра малко с нея. Така се върнаха хубавите любовни дни и брат ми беше щастлив.

Но маркизата не пропускаше случай да натякне на Козимо, че представата му за любовта е крайно ограничена.

— Какво искаш да кажеш? Че съм ревнив?

— Добре е, че си ревнив. Но ти претендираш да подчиниш ревността на разума.

— Разбира се: това я прави по-обоснована.

— Ти мислиш прекалено много. Защо трябва да се разсъждава за любовта?

— За да те обичам повече. Всяко нещо, което се прави с мисъл, увеличава своята мощ.

— Живееш по дърветата, а имаш манталитет на нотариус с подагра.

— Най-смелите пориви се изживяват с повече простодушие.

Продължаваше да бълва мъдрости, докато тя не му се изплъзнеше; тогава той хукваше по дирите й, изпадаше в отчаяние и си скубеше косите.

През онези дни един английски флагмански кораб хвърли котва на нашето пристанище. Адмиралът даде прием за благородниците от Омброза и за офицерите от акостиралите кораби. Маркизата отиде на бала и още същата вечер ревността започна отново да разяжда Козимо. Двама офицери от два различни кораба се влюбиха в дона Виола и непрекъснато ги виждаха на брега да ухажват дамата и да се състезават за нейното внимание. Единият беше лейтенант от английския краски флот, другият също бе лейтенант, но от неаполитанския флот. Наели дорести коне, те се въртяха под балкона на маркизата и когато се срещнеха, неаполитанецът отправяше към англичанина изпепеляващ взор, докато изпод присвитите клепачи онзи го пронизваше с поглед като с острие на сабя.

А дона Виола? Да не вземе тази кокетка да седи с часове вкъщи или да кукне сутрин на прозореца като вдовица, току-що свалила траура? Козимо пък, тъй като тя не прекарваше времето си с него по клоните и не я чуваше да приближава в галоп на белия си кон, бе направо подлудял и накрая и той се настани близо до нейния балкон, да дебне и любимата си, и двамата лейтенанти.

Мислеше как да скрои лоша шега на съперниците си, как да ги накара да се върнат час по-скоро на корабите, но като виждаше, че Виола приема с еднаква благосклонност ухажването и на единия, и на другия, се обнадежди, предположи, че тя иска само да си поиграе с тях, както и с него. Ала това не го накара да се откаже от наблюдението: при първия признак, че Виола е изразила предпочитание към един от двамата, щеше веднага да се намеси.

И ето, една сутрин току под балкона минава англичанинът. Виола е на прозореца. Усмихват се един на друг. Маркизата уж нехайно пуска една бележка. Офицерът веднага я улавя, прочита я, покланя се, целият червен, и изчезва. Среща! Англичанинът е щастливецът! Козимо се закле да не го остави на мира до вечерта.

В този миг се задава неаполитанецът. Виола хвърля бележка и на него. Той я прочита, поднася я към устните си и я целува. Значи, това е избраникът? А другият тогава? Срещу кой от двамата трябва да действа Козимо? Със сигурност на единия дона Виола е определила среща; на другия най-вероятно е погодила една от обичайните си шеги. Или искаше да ги преметне и двамата?

Що се отнася до мястото на срещата, Козимо имаше подозрения за един павилион в дъното на парка. Малко преди това маркизата бе накарала да го стегнат и обзаведат, и Козимо изгаряше от ревност, защото бе отминало времето, когато тя катереше по клоните завеси и дивани: сега предпочиташе места, в които той никога не би пристъпил.

„Ще дебна павилиона — си рече Козимо. — Ако си е определила среща с един от лейтенантите, то ще е само там.“ И се настани сред гъстите клони на близкия индийски кестен.

Малко преди залез-слънце се чу конски тропот. Пристигна неаполитанецът. „Сега ще го предизвикам!“, мисли си Козимо и с една прашка го уцелва с топче катерича тор. Офицерът подскочи и се огледа. Козимо се надвеси от клона и забеляза оттатък оградата английския лейтенант, който слиза от седлото и завързва коня си за едно дърво. „Значи, е той; може би другият се е оказал тук случайно.“ И изстрелва право в носа му катеричи изпражнения.

— Who’s there?[88] — възкликна англичанинът и понечи да премине през оградата, но се озова лице в лице с неаполитанския си колега, който, също слязъл от коня, на свой ред попита:

— Кой е там?

— I beg your pardon, Sir[89] — каза англичанинът, — но трябва да ви помоля веднага да напуснете това място!

— Щом съм тук, значи имам пълното право на това — отвърна неаполитанецът, — така че приканвам ваша милост да се оттегли!

— Никое право не струва колкото моето — отговори англичанинът. — I’m sorry[90], не ви е позволено да останете.

— Това е въпрос на чест — заяви другият, — така че ще ви се представя: Салваторе ди Сан Каталдо ди Санта Мария Капуа Ветере, лейтенант от флота на Двете Сицилии[91]!

— Сър Осбърт Касълфайт трети в рода! — не му остана длъжен англичанинът. — Моето достойнство изисква да освободите терена.

— Не преди да съм ви изгонил с тази сабя! — И оръжието се показа от ножницата.

— Желаете да се биете, господине? — попита сър Осбърт, като застана в позиция.

Дуелът започна.

— Тук ви исках, колега, и не от днес! — И се втурна напред.

А сър Осбърт, отбивайки:

— От доста време следя ходовете ви, лейтенант, и ви изчаквах!

Еднакво изкусни, двамата се редуваха в атаки и финтове. Дуелът бе в разгара си, когато:

— Спрете, за бога!

На прага на павилиона се бе появила дона Виола.

— Маркизо, този мъж… — изрекоха двамата лейтенанти в един глас, като свалиха сабите, сочейки се един друг.

А дона Виола:

— Скъпи мои приятели! Приберете тези саби, моля ви! Може ли така да плашите една дама? Смятах този павилион за най-тихото и тайно място в парка и ето, тъкмо бях задрямала и ме събужда дрънчене на оръжия!

— Но, милейди — осмели се англичанинът, — не бях ли поканен тук от вас?

— Вие сте тук, за да чакате мен, госпожо… — намеси се неаполитанецът.

От устните на дона Виола се изплъзна лек смях като пърхане на криле.

— А, да, да, бях поканила вас… или вас… Ох, тази моя занесеност… Тогава, какво чакате? Влизайте, заповядайте, моля…

— Милейди, мислех, че сте поканили само мен. Заблудил съм се. Моите почитания и ви моля за разрешение да се оттегля.

— Аз исках да кажа същото, госпожо, и да се оттегля.

Маркизата се засмя.

— Добри мои приятели… Мили мои приятели… Толкова съм разсеяна… Мислех, че съм поканила сър Осбърт в един час… а дон Салваторе в друг… Не, не, извинете ме: в един и същи час, но на различни места… О, не, не може да е така… Ами след като и двамата сте тук, защо не седнем и не поговорим като възпитани хора?

Лейтенантите се спогледаха, после се извърнаха към нея.

— Трябва ли да разбираме, маркизо, че откликнахте на вниманието, което ви засвидетелствахме, само за да се подиграете и с двамата?

— Защо, добри ми приятели? Напротив, напротив… Вашата настойчивост не можеше да ме остави безразлична… И двамата сте толкова мили… Това е моята мъка… Ако предпочета елегантността на сър Осбърт, ще загубя вас, мой пламенен дон Салваторе… А избирайки жарката страст на лейтенант Сан Каталдо, трябва да се откажа от вас, сър! Ох, защо така… защо така…

— Какво защо така? — попитаха в един глас офицерите.

А дона Виола със сведена глава:

— Защо не мога да бъда с двамата едновременно?…

От горе, от индийския кестен се чу пращене на клони. Беше Козимо, който не можеше да си намери място. Лейтенантите бяха така погълнати от разговора, че не го чуха. Направиха крачка назад.

— Това никога, госпожо.

Маркизата вдигна хубавото си лице и на него се изписа най-прекрасната й усмивка.

— Тогава аз ще принадлежа на онзи от вас, който, като доказателство за своята любов и за да ми се хареса във всичко, пръв обяви готовност да ме дели със съперника си!

— Госпожо…

— Милейди…

Двамата лейтенанти, наведени пред Виола в сух прощален поклон, се обърнаха един към друг и си подадоха ръка.

— I was sure you were a gentleman, Signor Cataldo[92] — каза англичанинът.

— Не съм се съмнявал във вашата чест, господин Осберто — отвърна неаполитанецът.

Обърнаха гръб на маркизата и се отправиха към конете си.

— Приятели мои… Защо така се обидихте… Глупчовци… — бъбреше Виола, но те бяха сложили вече крак на стремената.

Това бе моментът, който Козимо чакаше, като предвкусваше подготвеното отмъщение: и за двамата съперници имаше болезнена изненада. Като видя обаче достойното им поведение спрямо безцеремонната маркиза, той внезапно се почувства на тяхна страна. Прекалено късно! Ужасното оръжие на отмъщението не можеше вече да бъде отстранено! В рамките на една секунда Козимо великодушно реши да ги предупреди:

— Внимавайте! — извика от дървото. — Не сядайте на седлата!

Двамата офицери енергично вдигнаха глави.

— What are you doing up there?[93] Как си позволявате? Come down![94]

Зад тях се чу шумолящият смях на дона Виола.

Лейтенантите бяха силно притеснени. Имаше и трети, който, изглежда, бе присъствал на цялата сцена. Положението ставаше твърде сложно.

— In any way[95] — казаха, — ние оставаме солидарни.

— За нашата чест!

— Никой от нас няма да се съгласи да дели милейди с когото и да било!

— Докато сме живи!

— Но ако един от вас реши да се съгласи…

— В този случай пак ще бъдем солидарни! Ще приемем заедно!

— Добре! А сега се махайте!

При този нов развой на разговора Козимо си загриза пръста от яд, че е бил готов да предотврати отмъщението.

„Тогава така да бъде!“ — И се оттегли сред листата.

Двамата офицери се метнаха на седлата. „Сега ще изкрещят“, помисли си Козимо и понечи да си запуши ушите. Чу се двоен вик. Лейтенантите бяха седнали върху два таралежа, скрити под седлата им.

— Предателство! — И се стовариха на земята, като подскачаха, крещяха, въртяха се и сякаш обвиняваха маркизата. Но дона Виола, още по-ядосана от тях, извика нагоре:

— Чудовищна зловредна маймуно! — Започна да се изкачва по стеблото на индийския кестен и толкова бързо изчезна от полезрението на двамата офицери, та те решиха, че земята я е погълнала.

Между клоните Виола се озова лице в лице с Козимо. Гледаха се с изпепеляващ поглед и в този свой гняв бяха чисти като архангели. Сякаш искаха да се разкъсат един друг, когато жената възкликна:

— О, скъпи мой! Такъв, такъв те искам, ревнив, неумолим!

Вече бе метнала ръце на врата му и се прегръщаха, а Козимо изпадна в безпаметство. Тя се залюля в обятията му, отдели лице от неговото, като че разсъждаваше, и заключи:

— Обаче и тези двамата колко ме обичат, видя ли? Готови са да ме делят помежду си…

Козимо едва не се нахвърли срещу нея, после се изкатери още по-високо сред клоните, захапа листата и взе да удря главата си о ствола:

— Това са два червеяяяяя!..

Виола се бе отдалечила от него с каменно изражение.

— Имаш много да учиш от тях. — Обърна се и припряно слезе от дървото.

На двамата ухажори не им оставаше нищо друго, освен, забравяйки за предишните си пререкания, да започнат търпеливо да си вадят един на друг бодлите. Дона Виола ги прекъсна.

— Бързо, елате в моята каляска!

Изчезнаха зад павилиона. Каляската потегли. На индийския кестен Козимо покри лицето си с ръце.

Заредиха се дни на терзания за Козимо, но и за двамата бивши съперници. Впрочем надали и за Виола това бе време на радост. Аз мисля, че маркизата тормозеше другите само защото искаше да тормози сама себе си. Двамата знатни офицери бяха непрекъснато около нея, неразделни — под прозорците й, поканени в нейния салон или в томително очакване сами в кръчмата. Тя ги ласкаеше и двамата и искаше от тях все нови и нови доказателства за любовта им, на което те откликваха с готовност и вече бяха съгласни не само да я имат наполовина, но дори да я делят с други; тръгнали по наклона на отстъплението, не можеха да се спрат, всеки подтикван от желанието най-после да успее по този начин да я умилостиви и да получи обещаното, като същевременно оставаха свързани помежду си от честната дума, която си бяха дали, заедно разяждани от ревност, от надеждата да я уталожат, но и от предчувствието за деградация, в чието тресавище се усещаха въвлечени.

При всяко ново обещание, изтръгнато от двамата лейтенанти, Виола се качваше на коня и отиваше да разкаже всичко на Козимо.

— Знаеш ли, че англичанинът е склонен на това и това… Неаполитанецът също… — крещеше му в момента, в който го видеше кацнал мрачен на някое дърво.

Козимо не отговаряше.

— Това е абсолютната любов — настояваше тя.

— Пълни глупости, всички сте глупаци! — викаше Козимо и изчезваше.

Това беше жестокият начин, по който се обичаха сега, и не намираха път да излязат от тази ситуация.

Английският флагмански кораб трябваше да отплава.

— Вие ще останете, нали? — попита Виола сър Осбърт.

Сър Осбърт не се яви на борда и бе обявен за дезертьор. От солидарност и увлечен в съревнованието, дон Салваторе също остана.

— Те дезертираха! — обяви триумфално Виола на Козимо. — За мен! А ти…

— А аз??? — изкрещя Козимо с толкова страшен поглед, че тя повече не продума.

Сър Осбърт и Салваторе ди Сан Каталдо, дезертьори от флотовете на съответните монарси, прекарваха дните си в кръчмата в игра на зарове, бледи, неспокойни, като се опитваха да се разорят взаимно, докато Виола бе на върха на недоволството от себе си и от онова, което я заобикаляше.

Яхна коня и се отправи към гората. Козимо бе на един дъб. Тя спря отдолу, на една поляна.

— Уморих се.

— От онези ли?

— От всички вас.

— А!

— Те ми дадоха най-големите доказателства за любов.

Козимо се изплю.

— … Но не ми стигат.

Козимо вдигна очи към нея.

А тя:

— Ти не вярваш, че любовта е пълно отдаване, отказване от себе си…

Стоеше там, на поляната, красива като никога, и нищо не му струваше да разтопи тази студенина, която сковаваше чертите й, да сломи нейното високомерие, да я вземе пак в прегръдките си… Можеше да каже нещо, каквото и да е, за да се намерят отново. Можеше да попита:

— Кажи ми какво искаш да направя, готов съм… — И за него щеше да настъпи щастие, щастие за тях двамата, без следа от сенки.

Вместо това промълви:

— Не може да има любов, ако не се стремим с всички сили да бъдем себе си.

Виола не беше съгласна и изглеждаше уморена. Ала все пак можеше да го разбере, всъщност тя беше го разбрала в дълбините на душата си и на устата й бе да каже: „Ти си такъв, какъвто те искам…“, и веднага да се качи при него… Прехапа устна и каза:

— Бъди себе си, но сам.

„Ала тогава е безсмислено да бъда себе си…“ — ето какво искаше да каже Козимо. А процеди:

— Щом предпочиташ тези два червея…

— Не ти позволявам да презираш моите приятели! — изкрещя тя, докато си мислеше: „Аз се интересувам само от тебе, само заради тебе правя всичко онова, което правя!“.

— Единствено аз мога да бъда презиран.

— Начина ти на мислене!

— Той и аз сме едно цяло.

— Тогава сбогом. Заминавам още тази вечер. Няма да ме видиш повече.

Виола изтича до вилата, приготви си багажа и замина, без да каже нищо на лейтенантите. Удържа на думата си. Не се върна повече в Омброза. Отиде във Франция, където историческите събития помогнаха на волята й да устои, докато нейното единствено желание бе да се върне.

Избухна Революцията, после войната. Маркизата, отначало заинтересувана от новия ход на събитията (беше в entourage[96] на Лафайет[97]), впоследствие емигрира в Белгия и оттам — в Англия. Сред лондонската мъгла по време на дългите войни срещу Наполеон бленуваше за дърветата на Омброза. След това се омъжи отново за един лорд, свързан с Индийската компания[98], и се установи в Калкута. От терасата си гледаше горите, дърветата, по-странни от тези в градината на нейното детство, и й се струваше във всеки момент, че вижда Козимо да си проправя път сред листата. Но беше сянката на някоя маймуна или пантера.

Сър Осбърт Касълфайт и Салваторе ди Сан Каталдо останаха свързани на живот и смърт и се отдадоха на авантюристични пътешествия. Виждаха ги в игралните домове във Венеция, в Гьотинген в Теологическия факултет, в Петербург в двора на Екатерина ІІ, после следите им се изгубиха.

Козимо остана дълго да блуждае из горите, одрипавял и отказващ да се храни. Плачеше с глас, като новородено, и птиците, които някога бягаха на ята при вида на този точен стрелец, сега се приближаваха по върховете на дърветата наоколо или летяха около главата му, врабчетата чирикаха, щиглеците писукаха, гургулицата гукаше, дроздът чуруликаше, чучулигата пееше. От хралупите излизаха катеричките, сънливците, полските мишки, цвърченето им се присъединяваше към хора и така брат ми се движеше сред облак от жални звуци.

После дойде времето на разрушителната жестокост: всяко дърво, след като го започнеше от върха и го обрулваше листо по листо, бързо заприличваше на гол скелет като през зимата. Сетне Козимо се изкачваше отново на върха и прекършваше всички вейки, докато не останеха само най-дебелите клони, пак се изкатерваше и с ножче чоплеше кората. Из гората се появиха одрани белезникави растения, които имаха страшен, наранен вид.

В цялото това настървение нямаше вече гняв спрямо Виола, а само разкаяние, че я е изгубил, че не е съумял да я задържи при себе си, че я е наранил с несправедливата си и глупава гордост. Защото, сега го проумяваше, тя винаги му бе оставала вярна и ако влачеше подир себе си ония двама мъже, то бе, за да покаже, че цени само Козимо, достоен да бъде нейният единствен възлюбен, и всички онези екстравагантности и изблици не бяха нищо друго освен неистово желание да направи тяхната любов още по-силна, не приемайки, че е достигнала един своеобразен връх, а той, той не бе разбрал нищо и дотолкова я бе озлобил, та накрая я изгуби.

Няколко седмици остана в гората сам, което не беше се случвало никога преди; нямаше го дори и Отимо Масимо, защото Виола си го бе взела. Когато брат ми пак се появи в Омброза, беше променен. Вече и аз не можех да се заблуждавам: този път наистина Козимо бе полудял.

ХХІV

Че Козимо е луд, в Омброза се бе твърдяло винаги — още от деня, когато на дванадесет години се качи на дърветата и отказа да слезе. Ала впоследствие, както често се случва, тази негова лудост беше приета от всички и не говоря само за манията да живее там горе, но и за различните странности на неговия характер, и никой не го възприемаше по друг начин освен като чудак. После в разгара на любовта му към Виола имаше словесни изблици на неразбираеми езици, по-специално онзи по време на празника на покровителя на Омброза, който мнозина сметнаха за светотатство, интерпретирайки думите му като еретичен вик, може би на картагенски език, или на езика на пелагианците[99], или на полски, езика на социнианството[100]. Оттогава започна да се говори:

— Баронът е полудял.

А здравомислещите добавяха:

— Как може да полудее някой, който винаги и бил луд?

Докато омброзианците го обсъждаха и съдеха, Козимо наистина се побърка. Ако преди се обличаше в кожи от глава до пети, сега започна да украсява главата си с пера като аборигените в Америка — пера с ярки цветове от папуняк или чинка, които, освен на главата, носеше и по дрехите. Накрая взе да си прави фракове, целите покрити с пера, и да имитира навиците на различните птици, например на кълвача, като измъкваше от дънерите червеи и ларви и се хвалеше с тях като с голямо богатство.

Произнасяше също така апологии за птиците пред хора, които се събираха под дърветата да го слушат и да му се подиграват. От ловец се превърна в защитник на пернатите и се обявяваше ту за стърчиопашка, ту за бухал, ту за червеношийка, като се предрешваше по подходящ начин и държеше обвинителни речи, отправени към човеците, които не искали да признаят птиците за свои приятели. Тези речи представляваха иносказателни обвинения към целия човешки род. И птиците бяха забелязали промяната в разбиранията му и сега се приближаваха до него дори когато долу имаше струпали се хора. Така той можеше да илюстрира своите думи с живи примери, които сочеше по клоните наоколо.

Поради това негово умение ловците в Омброза дълго обсъждаха възможността да го използват като гюме, но никой не дръзна изобщо да стреля по птиците, които кацаха край него, защото и сега, когато беше изпаднал в безумие, баронът продължаваше да вдъхва известно страхопочитание. Вярно, че му се подиграваха и често под дърветата се събираше тумба от гамени и безделници, които се развличаха, като го вземаха на присмех. В същото време обаче неизменно го почитаха и го слушаха с внимание.

Неговите дървета бяха украсени с изписани листове, а също и с плакати с максими на Сенека и Шафтсбъри[101] и с различни предмети: кичури от пера, църковни свещи, сърпчета, венчета, женски корсети, пистолети, везни — вързани един за друг в определен ред. Жителите на Омброза с часове се мъчеха да открият какво означават тези ребуси: дали не искаше да изобрази благородниците, папата, добродетелта, войната? А аз мисля, че често те нямаха никакъв смисъл и служеха само за упражняване на ума и за демонстрация, че и най-необичайните идеи могат да се окажат правилни.

Козимо взе да съчинява някакви писания като „Гласът на коса“, „Кълвачът, който чука“, „Диалози на бухалите“ и да ги раздава на публиката. Дори тъкмо през този период на своята лудост той усвои изкуството на книгопечатането и започна да печата брошури и вестници (сред които „Сврачи куриер“), които после обедини под заглавието „Монитор на двуногите“. На един орех си бе качил печатарски тезгях, словослагателска рамка, каса с букви, печатарска преса, дамаджана с мастило и прекарваше дните си да връзва страници и да ги печата. Понякога между пресата и листовете попадаха паяци, пеперуди и техните отпечатъци оставаха върху хартията. Друг път някой сънливец скачаше върху листа с още незасъхнало мастило и замацваше всичко с опашката си. Понякога катеричките грабваха буква от азбуката и я отмъкваха в своята хралупа, смятайки, че е нещо за ядене, както се случи с буквата б, която поради кръглата й форма и дръжка бяха взели за плод, и Козимо трябваше да употребява една буква вместо друга, да започва някои статии с В вместо с Б, например „Вратя!“.

Всичко това добре, обаче аз оставах с впечатлението, че моят брат не само беше напълно полудял, но и че постепенно оглупява, което е по-сериозно и по-тъжно, защото лудостта е природна сила, било за добро, било за лошо, докато глупостта е слабост на природата, за която няма компенсация.

И наистина през зимата сякаш изпадаше в зимен сън. Седеше в своя чувал, закачен на един ствол, и само главата му се подаваше навън, като на малко пиленце. По изключение в най-топлите часове правеше по няколко скока, за да отиде до елшата при потока Мерданзо да свърши естествените си нужди. Понякога седеше в чувала и попрочиташе нещо (като се стъмнеше, запалваше светилниче със зехтин) или си мърмореше сам на себе си, или пък си тананикаше. Ала по-често спеше.

Колкото до яденето, имаше си тайни запаси, но позволяваше да му предложат чиния с макарони или равиоли, която някоя добра душа отиваше да му занесе чак горе с помощта на стълба. И действително сред простите хорица се бе породило нещо като суеверие, че да се дава милостиня на барона, носи щастие — знак, че Козимо събуждаше страх или симпатия; аз мисля, че бе по-скоро второто. Това, че наследникът на баронската титла Рондо живее от явни подаяния, ми се стори неподобаващо, и най-вече си мислех какво ли би казал покойният ни баща, ако можеше да научи. Лично аз открай време нямаше за какво да се упреквам, защото брат ми винаги бе презирал семейните удобства и ми бе подписал документ, съгласно който, след като му бях осигурил малка рента (тя почти цялата отиваше за книги), нямах към него никакви задължения. Ала сега, като разбрах, че е неспособен да си набавя храна, наредих eдин от нашите лакеи в ливрея и с бяла перука да се качи по стълба и да му занесе четвърт пуяк и чаша бургундско на поднос. Боях се, че ще откаже поради някой от своите тайнствени принципи, но той веднага и с голямо удоволствие прие и от този ден нататък почти никога не забравяхме да му изпращаме на дървото порция от нашите блюда.

С една дума, преживяваше грозен упадък. За щастие, тогава нахлуха вълците и Козимо отново даде доказателство за най-добрите си качества. Бе ледена зима, сняг бе паднал дори по нашите гори. Глутници вълци, подгонени от глада, се спуснаха откъм Алпите към крайбрежието ни. Дървари ги бяха срещнали и донесоха ужасната новина. Жителите на Омброза, които от времето на сдруженията срещу пожарите се бяха научили да се обединяват в моменти на опасност, взеха да дежурят на постове около града, за да попречат на доближаването на изгладнелите зверове. Но никой не смееше да излезе от градчето, особено нощем.

— За съжаление, баронът не е този, който бе някога! — казваха в Омброза.

Тежката зима не мина без последствия и за здравето на Козимо. Висеше в своя мях като буба в пашкул с капчици на носа, оглупял и подпухнал. Когато се вдигна тревогата за вълците, хората минаваха отдолу и му подвикваха:

— Ех, бароне, едно време ти стоеше на пост по твоите дървета, а сега ние те пазим.

Той седеше с притворени очи, сякаш не разбираше или не го интересуваше нищо. Ала веднъж внезапно вдигна глава, шмръкна и каза дрезгаво:

— Овце. За изгонване на вълците. Сложете овце по дърветата. Вържете ги.

Хората вече се трупаха отдолу, за да чуят каква глупост ще измисли и да му се подиграват. Но той, кашляйки и храчейки, излезе от чувала и рече:

— Ще ви покажа къде. — И се отправи по клоните.

Козимо нареди да докарат овце и агнета на няколко внимателно избрани ореха и дъба в граничната зона между гората и обработената земя. Сам ги върза здраво на клоните, живи, блеещи. На всяко от тези дървета скри по една пушка, заредена с куршум. Той самият се облече като овца: качулка, шуба, панталони, всичко бе от къдраво овче руно. И зачака нощта на открито по клоните. Всички мислеха, че това е най-голямата от неговите лудости.

Ала точно тази нощ хищниците се спуснаха. Като надуши миризмата на овцете, чу блеенето и видя животните по дърветата, цялата глутница се спря в подножието, вълците започнаха да вият, отворили гладна паст, и драскаха с нокти дънерите. Тъкмо тогава, подскачайки по клоните, се приближи Козимо. Зверовете гледаха с глупашки зейнали муцуни това същество с получовешка, полуовча форма да скача като птица. И изведнъж „бум“ „бум“ — два вълка получиха по куршум в гърлото. Два, защото Козимо си носеше пушка (и всеки път я пълнеше отново), а друга заредена чакаше на всяко дърво. И тъй, по два вълка оставаха проснати на замръзналата земя. Така изби голям брой, при всеки изстрел глутницата хукваше напосоки, а ловците притичваха, щом чуеха вой, и довършваха останалите.

За този лов на вълци по-късно Козимо разправяше много версии и не мога да кажа коя бе истинската. Например:

— Битката вървеше добре, когато, придвижвайки се към дървото на последната овца, заварих там три вълка, които бяха успели да се изкатерят и я довършваха. Полуослепен и замаян от хремата, която ме измъчваше тогава, стигнах почти до вълчите муцуни, без да ги забележа. Като ме взеха за овца, която ходи на два крака по клоните, зверовете понечиха да се хвърлят върху мен, разтворили челюсти, още червени от кръв. Пушката ми беше празна, защото след толкова изстрели бях останал без барут, а не можех да достигна другата, приготвена на това дърво, понеже там бяха вълците. Бях на страничен и при това доста тънък клон, но над мен имаше един по-дебел и по-здрав. Отстъпих назад по моя клон, като полека се отдалечавах от ствола. Един вълк бавно ме последва. Ала аз с ръце се държах за горния клон, преструвайки се, че се движа по тънкия, а всъщност висях на по-здравия. Излъганият вълк тръгна напред, клонът под него се огъна, докато аз с един скок се издигнах на по-горния. Звярът падна, като излая подобно куче, строши си кокалите и остана на място.

— Ами другите два вълка?

— … Другите два ме наблюдаваха неподвижни. Тогава внезапно свалих шубата и качулката от кожа и ги хвърлих върху тях. Като видя да го връхлита бялата сянка на агне, единият вълк се опита да я хване със зъби, но тъй като се беше приготвил да сграбчи нещо много тежко, а това бе просто една празна кожа, загуби равновесие, килна се настрана, строполи се на земята и също си счупи краката и врата.

— Остана още един…

— … Остана още един, ала след като бях съблякъл дрехите, от студ кихнах тъй, че небето се разтресе. При тази внезапна и неочаквана кихавица вълкът така подскочи, че падна от дървото и си строши врата като другите два.

Тъй разказваше брат ми за битката през онази нощ. Едно обаче е вярно — че настинката, която хвана, какъвто си беше болнав, едва не се оказа фатална за него. Прекара няколко дни между живота и смъртта и в знак на признателност бе лекуван за сметка на общината на Омброза. Лежеше в един хамак, обграден от грижите на качващи се и слизащи по стълби доктори. Най-добрите лекари от околността бяха повикани за консулт: едни му правеха клизми, други — кръвопускане, трети му слагаха синап, а някои — компреси. Никой не говореше вече за барон Ди Рондо като за луд, всички го смятаха за един от най-големите гении и феномени на века.

Това трая, докато беше болен. Щом оздравя, отново едни започнаха да мислят, че си е разумен както преди, а други, че е луд, какъвто си е бил винаги. Истината е, че той престана да върши странности. Продължи да печата един седмичник, като от „Монитор на двуногите“ го преименува на „Разумното гръбначно“.

XXV

Не знам дали по онова време в Омброза вече бе основана ложата на франкмасоните: започнах да се занимавам с масонство много по-късно, след първия поход на Наполеон, заедно с голяма част от заможната буржоазия и дребното благородничество по нашите места, и затова не мога да кажа какви са били в началото отношенията на брат ми с ложата. В тази връзка ще цитирам една случка горе-долу от периода, за който разказвам сега, чиято истинност потвърждават множество свидетелства.

Един ден в Омброза пристигнаха двама испанци. Отидоха в дома на някой си Бартоломео Каваня, сладкар, известен като франкмасон. Представили се като братя от мадридската ложа, така че той ги завел вечерта да присъстват на събрание на омброзианските масони, които тогава се събираха на светлината на факли и свещи на една поляна сред гората. За всичко това се знае само от слухове и предположения; сигурното е, че на другата сутрин, веднага щом излезли от странноприемницата, двамата испанци били проследени от Козимо ди Рондо, който тайно ги наблюдавал от дърветата.

Пътниците влезли в двора на гостилница извън града. Козимо се настанил върху близката глициния. На една маса седял някакъв клиент, който ги очаквал; лицето му не се виждало, защото било закрито от широкопола черна шапка. Трите глави, тоест трите шапки се навели над бялата квадратна покривка и след кратък разговор ръката на непознатия започнала да пише на един тесен лист нещо, което ония двамата му диктували и което, съдейки по начина на изписване на думите една под друга, приличало на списък с имена.

— Добър ден, господа! — казал Козимо.

Трите шапки се поповдигнали и три чифта ококорени очи се вперили в мъжа на глицинията. Но единият от тримата, този с широкополата шапка, веднага се навел отново, като едва не забил нос в масата. Брат ми успял да мерне физиономията, която не му била непозната.

— Buenos días a usted![102] — отговорили останалите двама. — Местен обичай ли е да се представяте на чужденците, спускайки се от небето като гълъб? Надяваме се да слезете веднага и да ни обясните!

— Който стои нависоко, се вижда от всички страни — казал баронът, — за разлика от оня, дето пълзи и крие лицето си.

— Знайте, че никой от нас не е длъжен да показва лицето си на вас, señor, точно както и задника си.

— Знам, че за определен тип хора е въпрос на чест да държат лицето си в сянка.

— Кои са тези хора, за бога?

— Шпионите например!

Двамата испанци подскочили. Наведеният останал неподвижен, но за първи път се чул гласът му.

— Или, казано по друг начин, членовете на тайни общества… — произнесъл бавно.

Тази реплика можело да се тълкува по различни начини. Козимо си го помислил и после изрекъл на висок глас:

— Тази реплика, господине, може да се тълкува по различни начини. Вие казвате „членове на тайни общества“, намеквайки, че аз съм такъв или че вие сте такъв, или че и двамата сме такива, или че не сме нито вие, нито аз, а други хора, или я подхвърляте, за да видите какво ще кажа аз?

— Como como como?[103] — запелтечил объркан мъжът с широкополата шапка и в това объркване, забравяйки да държи главата си наведена, станал и погледнал Козимо в очите.

Козимо го познал: бил дон Сулписио, неговият враг йезуит от времето в Оливабаса!

— А! Не съм се заблудил! Долу маската, преподобни отче! — извикал баронът.

— Вие! Сигурен бях! — възкликнал испанецът и си свалил шапката, като се поклонил и открил тонзурата си. — Дон Сулписио де Гуадалете, superior de la Compañia de Jesus[104].

— Козимо ди Рондо, франкмасон, приет в братството!

И другите двама испанци се представили с лек поклон.

— Дон Калисто!

— Дон Фулхенсио!

— И вие ли, господа, сте йезуити?

— Nosotros también![105]

— Вашият Орден не беше ли разтурен неотдавна по заповед на папата?

— Ала не и за да оставим на мира развратниците и еретиците като вас! — намесил се дон Сулписио, като извадил сабята си. Това били испански йезуити, които след разпускането на Ордена предприели поход, опитвайки се да формират въоръжени опълчения навред, за да се борят с новите идеи и с теизма.

Козимо също посегнал към шпагата си. Събрали се много хора.

— Благоволете да слезете, ако искате да се биете caballerosamente[106] — приканил го испанецът.

Наблизо имало орехова гора. Бил сезонът на беритбата и селяните били увесили платнища между дърветата, за да събират брулените орехи. Козимо изтичал на един орех, скочил в платнището и застанал прав, като внимавал да не се плъзне по гладката повърхност на този своеобразен огромен хамак.

— Качете се вие, дон Сулписио, че аз вече слязох повече от обичайното! — И извадил и той шпагата си.

Испанецът също скочил на опънатото платнище. Трудно било да стоят изправени, защото платът хлътвал под тежестта им, но двамата съперници били толкова разгорещени, че успели да кръстосат шпаги.

— За славата на Всевишния!

— За славата на великия Творец на Вселената!

И си разменили първи удари.

— Преди да ви забия това острие в пилора — казал Козимо, — отговорете ми какво стана с госпожица Урсула.

— Умря в манастир.

Козимо бил смутен от тази вест (която, смятам, е била нарочно измислена) и бившият йезуит се възползвал, за да му нанесе вероломен удар със сабята. С един скок стигнал до един от възлите, чрез които платнището било закрепено за клоните на ореха от страната на Козимо, и го срязал. Козимо аха да падне, но се задържал и успял да се хване за другия му край, откъм дон Сулписио. При скока шпагата му пробола испанеца в корема. Дон Сулписио изпуснал оръжието, плъзнал се по платнището и се свлякъл на земята точно там, където бил прерязал въжето. Козимо се покатерил на ореха. Другите двама бивши йезуити вдигнали тялото на ранения си или мъртъв брат (така и не се разбра), избягали и не се появили повече.

Хората се струпали около окървавеното платнище. От този ден нататък брат ми се ползваше с огромна слава като франкмасон.

Тайнствеността, която обгръщаше братството, не ми позволи да науча повече. Когато, както вече споменах, станах член на тайното общество, за Козимо говореха като за отдавнашен масон, чиито отношения с ложата не бяха много ясни; едни го наричаха „латентен“, други — „еретик, минал към друг обред“, а някои даже „отстъпник“, но неизменно се отнасяха с голямо уважение към предишната му деятелност. Не изключвам дори, че може той да е онзи легендарен майстор Пикио Мураторе[107], комуто се приписваше основаването на ложата „Изтокът на Омброза“; впрочем описанието на първоначално приетите от тази ложа ритуали говори за явното влияние на барона: достатъчно е да кажем, че на новопосветените им завързваха очите, караха ги да се изкачат на върха на дърво и оттам ги спускаха с въжета.

При нас първите събрания на франкмасоните се устройваха нощем насред гората. Така че участието на Козимо е било повече от оправдано, независимо от това дали той е получил от своите задгранични кореспонденти изданията с масонските устави и е основал ложата, или някой друг, посветен във Франция или Англия, е въвел масонските обреди в Омброза. Твърде е възможно масонската ложа да е съществувала тук отдавна, а Козимо да не е знаел, докато една нощ, бродейки по клоните в гората, не видял на осветена от свещи поляна събрани хора със странни одежди и инструменти и не се спрял да послуша, и после е доста вероятно да не се е сдържал и да се е намесил, предизвиквайки всеобщо объркване, с някой от своите смущаващи афоризми като например: Ако издигнеш стена, помисли какво остава отвън! — фраза, която чувах често да повтаря, или с друга загадъчна максима, и масоните, признавайки безспорната му ученост, да са го приели в ложата, възлагайки му специални поръчения и въвеждайки по негово предложение цял низ от нови ритуали и символи.

Факт е, че през цялото време, в което брат ми беше свързан с масонската ложа под открито небе (ще я наричам така, за да я отлича от онази, която впоследствие се събираше в дом), наборът от ритуални предмети бе изключително богат и включваше сови, телескопи, шишарки, водни помпи, гъби, картезиански водолази[108], паяжини, Питагорови таблици. Не липсваха и черепи, но не само човешки, а също и на крави, вълци и орли. Подобни атрибути, както и много други, между които мистрии, ъгли и пергели, неотменна част от обичайната масонска церемония, в онези години можеха да се видят висящи по дърветата в причудливи комбинации и бяха приписвани отново на безумието на барона. Само малцина намекваха, че сега тези ребуси имат по-сериозен смисъл; ала така и не можа да се направи ясно разграничение между предишните и новите набори от предмети, нито пък да се твърди със сигурност, че още от самото начало това не са били мистични знаци на някакво тайно общество.

Защото Козимо доста преди възникването на масонската ложа в Омброза бе свързан с различни занаятчийски гилдии или братства, като това на свети Криспин, създадено от обущари, или съюзите „Добродетелните бъчвари“, „Праведните оръжейници“, „Добросъвестните шапкари“. Изработвайки със собствените си ръце всичко, от което се нуждаеше, брат ми владееше различни изкуства и занаяти и можеше да се гордее с принадлежността си към разни обединения, които от своя страна бяха много доволни, че имат в редиците си един знатен благородник с необичайни дарби и доказана безкористност.

Как този неизменен стремеж на Козимо да бъде част от човешка общност се съчетаваше с непрекъснатото бягство от обществото, така и не разбрах и това си остана една от главните странности на неговия характер. Може да се каже, че колкото по-непреклонна бе решимостта му да се крие в своето убежище сред клоните, толкова по-силна ставаше потребността му да създава нови връзки с човешкия род. Но макар и от време на време ревностно да се хвърляше, телом и духом, да съгражда нови сдружения, щателно формулирайки уставите и целите, подбирайки най-подходящите хора за едно или друго дело, събратята му никога не знаеха доколко могат да разчитат на него, къде и кога да се срещнат с него и в кой момент щеше да се подчини на инстинкта на волна птица и да стане неуловим. Може би, ако трябва да се сведат до един-единствен импулс тези противоречиви пориви, то би могло да се предположи, че той бе еднакво враг на всички съществуващи тогава форми на людски съобщества и затова ги избягваше и упорито се мъчеше да създаде нови; ала ни едно от тях не му се струваше достатъчно справедливо и различно от предишните; оттам и непрестанното му връщане към абсолютното усамотение и дивост.

В съзнанието му витаеше идеята за всемирно братство. И колкото пъти се опитваше да привлече хора — било за конкретни цели като борба с горските пожари или защита срещу вълците, било за занаятчийски сдружения от рода на „Изкусните точилари“ или „Просветените щавачи на кожи“, — тъй като събираше своите съратници винаги нощем в гората, около някое дърво, от което произнасяше речи, неизменно се възцаряваше обстановка, изпълнена със заговорнически, сектантски, еретичен дух, и разговорите бързо и лесно преминаваха от частното към общото и от простите правила на занаята към замисъла за установяване на всемирна република на равноправните, свободните и справедливите люде.

Следователно в масонската ложа Козимо повтаряше онова, което бе говорил и правил в другите тайни или полутайни общества, в които бе участвал. И когато някой си лорд Ливърпък, изпратен от Великата ложа на Лондон да посети братята на континента, попадна в Омброза в периода, в който майстор на тукашната ложа бе брат ми, остана толкова шокиран от недостатъчната му ортодоксалност, та писа в Лондон, че това в Омброза явно е ново масонско братство от шотландското крило, основано с пари на Стюартите за борба с Хановерската династия[109] и за якобитска[110] реставрация.

После се случи онова, което разказах за двамата испанци, дето се представиха като масони на Бартоломео Каваня. Поканени на събрание на ложата, на тях всичко им се стори съвършено нормално, даже казаха, че ритуалът се съблюдава така строго, както в ложата „Изтокът на Мадрид“. Точно това предизвика подозрения у Козимо, който знаеше добре каква част от ритуала бе негово дело: ето защо проследи шпионите, разобличи ги и възтържествува над стария си враг дон Сулписио.

Впрочем аз смятам, че тези промени в ритуала бяха отчасти принудителни, понеже Козимо можеше да заимства съответните символи от всички други занаяти освен от зидарството, тъй като той зидани къщи никога не е искал нито да съгражда, нито да живее в тях.

ХХVІ

В Омброза имаше много лозя. Досега не обясних това, защото, следвайки Козимо, трябваше да се занимавам с растенията с високи стволове. Но по нашите места се срещаха доста склонове, покрити с лозя. През август под листака на лозите розовите гроздове наливаха зърната си със сок, който вече имаше цвят на вино. Някои лози бяха вдигнати като асми. Споменавам асмите, понеже Козимо, когато остаря, стана тъй дребен и лек и тъй добре беше научил изкуството да се движи, без да натежава на летвите, че перголите го издържаха. Минаваше по лозите, като пристъпваше внимателно и си помагаше с плодните дръвчета наоколо, хващайки се за коловете. Можеше да извършва различни дейности. Подрязваше през зимата, когато от лозите остават само голи ластари около теловете. Лятно време разреждаше гъстите листа или унищожаваше насекомите, а през септември участваше в гроздобера.

За гроздобера целият народ от Омброза излизаше в лозята. Сред зеленината на ластарите се виждаха пъстри фусти и шапки с пискюли. Мулетарите товареха пълни кошове върху самарите и ги изпразваха в линовете. Някои кошове ги вземаха различните бирници, които идваха заедно с отделение стражи, за да контролират налозите за местните благородници, за правителството на Генуезката република, за духовенството и други десятъци. Всяка година ставаше по някоя свада.

Въпросите, свързани с онази част от реколтата, която трябваше да се раздава наляво и надясно, послужиха за мотив на най-големите протести в Тетрадките за оплаквания по време на Френската революция. Тетрадки почнаха да пишат и в Омброза, колкото да опитат, макар тук това да нямаше никакъв смисъл. То беше хрумване на Козимо, който в ония години нямаше нужда да ходи на събрания на ложата, за да дискутира с местните безделници масоните. Стоеше на дърветата на площада. Наоколо се събираше целият народ от залива и нивите. Тълкуваше им новините — той получаваше вестници по пощата и освен това имаше приятели, които му пишеха, между тях и астрономът Байи, който по-късно стана кмет на Париж, и други от революционните клубове.

Всеки миг се раждаше новина: Некер[111], клетвата в Залата за игра с топка, Бастилията, Лафайет на белия кон, крал Луи, преоблечен като лакей.[112] Козимо обясняваше и разиграваше всичко, подскачайки от клон на клон. На един клон играеше ролята на Мирабо на трибуната, на друг беше Марат, който говори на якобинците, а на трети бе крал Луи във Версай, който си слага червена шапка, та да укротява жениците, дошли пеш от Париж.

За да обясни какво представляват Тетрадките за оплаквания, Козимо каза:

— Да се опитаме да направим една.

Взе ученическа тетрадка и я окачи на едно дърво с канап. Всеки отиваше там и отбелязваше какво не върви. Излизаха неща от всякакъв род: рибарите пишеха за цената на рибата, лозарите — за десятъка, пастирите — за границите на пасбищата, дърварите — за общинските гори, жалваха се и онези, които имаха роднини в затвора, и онези, дето ги налагаха с камшик за някакво престъпление, и онези, на чиито жени и дъщери посягаха благородниците: край нямаше. Козимо си помисли, че макар и това да бе наистина тетрадка за оплаквания, не беше добре, че в нея всичко е толкова тъжно, и му дойде наум да предложи на хората да пишат какво би им харесало най-много. И пак всеки отиваше, този път да изрази своите желания и въжделения: един си мечтаеше за пита хляб, друг за чиния супа; един искаше блондинка, друг две брюнетки; на някой му се щеше да спи през целия ден, на друг — да бере гъби цяла година; един желаеше каляска с четири коня, друг се задоволяваше с една коза; един мечтаеше да види отново мъртвата си майка, друг да се срещне с боговете от Олимп. С една дума, всичко добро на този свят се вписваше в тетрадката или пък се рисуваше, защото мнозина не можеха да пишат и направо рисуваха с бои. Козимо също написа — едно име: Виола. Името, което от години изписваше навсякъде.

Получи се хубава тетрадка и той я нарече „Тетрадка за оплаквания и удоволствия“. Но когато страниците се запълниха, не се намери висшестоящо събрание, на което да я прати, затова тя остана окачена с канап на дървото; написаното започна да се заличава от дъждовете, хартията прогизна и при тази гледка сърцата на омброзианците се свиваха, а мисълта за настоящата мизерия ги изпълваше с желание за бунт.

Накратко, при нас бяха налице всички причини за Френска революция. Само дето не бяхме във Франция и революция нямаше. Живеехме в страна, където има причини, но не възникват следствия.

И в Омброза ставаха големи събития. Недалеч войската на Републиката водеше военни действия срещу австрийците, съюзени с пиемонтците. Масена се биеше при Коларденте, Лаарп — на река Нервия, Муре — край Корниче, заедно с Наполеон[113], който тогава бе само генерал от артилерията, и тътнежите, които от време на време се чуваха в Омброза, носени от вятъра, бяха точно негово дело.

През септември всички се готвеха за гроздобера като за нещо скрито и ужасно. Потайни групички се събираха край портите.

— Гроздето е узряло!

— Зряло е! И още как!

— Съвсем е узряло! Ще вървим да берем!

— Ще ходим да мачкаме!

— Всички ще сме там. Ти къде ще бъдеш?

— В лозето отвъд моста. А ти? А ти?

— При граф Пиня.

— Аз — в лозето при мелницата.

— Видя ли колко джандари обикалят? Сякаш са косове, налетели да кълват гроздовете.

— Ала тази година няма да кълват.

— Косовете може да са много, но всички ние сме ловци.

— Има и такива, дето се крият. Има и такива, дето бягат.

— Не разбирам, защо тази година гроздоберът не е по сърце на мнозина?

— При нас искаха да го отложат, но гроздето е вече зряло.

— Зряло е!

На другия ден гроздоберът започна тихо. Лозята се изпълниха с хора, които се разположиха във вериги край редиците от лози. Ала не подхванаха никаква песен. Чуваха се откъслечни подвиквания.

— И вие ли сте тук? Зряло е!

Групите се придвижваха, имаше нещо навъсено в тях, нещо такова се долавяше и в небето. То не беше съвсем облачно, ала някак натежало. Някой запяваше, но внезапно замлъкваше по средата и никой не подхващаше песента. Мулетарите пренасяха кошовете до линовете. В миналото обикновено по това време заделяха дяловете за благородниците, за епископа и за правителството. Но тази година нищо не заделяха, сякаш бяха забравили.

Бирниците, дошли да вземат десятъците, бяха нервни. Не знаеха какво да правят. Часовете течаха и нищо не се случваше. Колкото повече минаваше времето, толкова по-силно очакването натежаваше, чувстваше се, че нещо предстои да се случи. И толкова повече стражите разбираха, че трябва да действат. Ала не знаеха по какъв начин.

Козимо тръгна по асмите с котешки стъпки. С ножица в ръка отрязваше грозд тук, грозд там, без ред ги подаваше на гроздоберачите и гроздоберачките отдолу и на всекиго прошепваше тихичко по нещо.

Началникът на стражите не можа да издържи повече:

— Е, хубаво, значи тъй, да видим сега какво става с десятъците.

Каза го и веднага съжали. Над лозята се понесе злокобен звук, нещо средно между бучене и свистене. Един гроздоберач духаше в раковина, прилична на буцина[114]. Из долините проехтя тревожният му призив. От всички хълмове откликнаха, Козимо също — от една пергола.

Между редиците от лози се понесе песен. Отначало бе накъсана и нестройна, не се разбираше каква е. После гласовете се сляха, налучкаха мелодията, влязоха в тон и запяха. Вече стана ясно коя е тази песен. Първо мелодията, сетне някоя и друга дума: „Çа ira! Çа ira! Çа ira“[115]. Младежите тъпчеха гроздето с червени боси нозе, а мушичките на облаци налитаха над купчините от отронени чепки, готови за пресата. „Çа ira!“ Едва тогава стражите престанаха да се владеят, викнаха:

— Спри! Тишина! Престанете с този шум! Ще стреляме по всеки, който пее! — И започнаха да стрелят с пушки във въздуха.

Отговори им тътен от гърмежи, сякаш цели полкове бяха разположени в боен ред горе на хълмовете. Всички ловни пушки от Омброза трещяха, а Козимо на една висока смокиня свиреше за атака с раковина, прилична на тръба. Навред настана раздвижване. Не се разбираше кое е гроздобер и кое схватка. Мъже, грозде, жени, филизи, градинарски ножове, лозови листа, пушки, големи кошове, коне, тел, юмруци, къчове на мулета — и над всичко това се носеше песента „Çа ira!“.

Накрая стана тъй, че стражите и бирниците бяха хвърлени надолу с главата в бъчвите с грозде. Навън стърчаха само ритащите им крака.

— Ето ви десятъците!

Ометоха се, без да са събрали никакво даждие, нацапани от глава до пети с гроздов сок, семчици, джибри, чепки, които се бяха закачили по пушките им, по паласките, по мустаците.

Гроздоберът продължи като празник. Всички бяха убедени, че са премахнали феодалните привилегии. Междувременно ние, едрите и дребните благородници, се бяхме барикадирали в дворците си. Чакахме въоръжени, готови да продадем скъпо кожата си. (Колкото до мен, истината е, че аз се ограничих само да не си подавам носа навън най-вече за да не чувам упреците на другите благородници, че съм в съглашателство с оня антихрист — брат ми, считан за най-злостния подстрекател, якобинец и заговорник в цялата околност.) Но този ден след изгонването на бирниците и на пазителите на реда ни косъм не падна от главата на никого.

Всички бяха увлечени от празничната суетня. Вдигнаха и дърво на свободата, за да последват френската мода, само че не знаеха как точно се прави, пък и при нас дърветата бяха толкова много, та не си струваше трудът да се вдигат изкуствени. Затова декорираха истинско дърво, един бряст. Накичиха го с цветя, гроздове, гирлянди. На върха се бе изкачил брат ми с трицветна кокарда на шапката от котешка кожа. Изнесе сказка за Русо и Волтер, ала не се чуваше нито дума, защото всички отдолу обикаляха, хванати за ръце, и пееха „Vive la Grande Nation![116]“.

Веселбата трая кратко. Придойдоха значителни военни сили: генуезки части, за да изискат десятъците и да гарантират нашия неутралитет, а също и австрийски и сардински войски, понеже се бе пуснал слух, че якобинците от Омброза възнамеряват да обявят присъединяването си към „Великата нация на човечеството“, ще рече към Френската република. Разбунтувалите се направиха опит да се съпротивляват, дигнаха някоя и друга барикада, затвориха градските порти… Но какво можеха да направят! Войските навлязоха в града и вкараха в затвора всички, които си бяха спечелили име на агитатори, освен Козимо, защото не беше лесно да го хванат. Измъкнаха се и неколцина други, които избягаха заедно с него.

Съдебният процес срещу революционерите бе претупан, обвиняемите успяха да докажат, че нямат нищо общо с цялата работа и че истинските вождове са именно онези, дето бяха съумели да избягат. Освободиха всички, още повече че, докато войските квартируваха в Омброза, нямаше опасност от други бунтове. В града се разположи и гарнизон австрийци и сардинци — да ни пази от проникването на врага. Начело на този гарнизон беше нашият зет Д’Естома, съпругът на Батиста, емигрирал от Франция със свитата на провансалския граф.

И тъй, отново се сблъсках с моята сестра Батиста. На вас оставям да си представите какво удоволствие изпитах. Тя се настани в къщата ми заедно със своя съпруг офицер, конете и ординарците. Вечер ни разказваше за изпълнението на последните смъртни присъди в Париж, дори имаше моделче на гилотина с истински нож и за да ни покаже по-картинно как са загинали роднините на мъжа й, обезглавяваше гущери, слепоци, червеи, също и мишки. Така прекарвахме вечерите. Завиждах на Козимо. Той прекарваше своите дни и нощи в нелегалност, скрит кой знае из какви гори.

XXVII

Козимо ми разказа толкова истории за своите подвизи по време на войната и всичките бяха тъй невероятни, че не се наемам да предпочета една версия пред друга. Предоставям думата на него, като привеждам дословно някои от разказите му.

В рисковани набези из гората се впускаха отряди от разузнавачи на враждуващите армии. Застанал нащрек сред клоните на дърветата, при всяка стъпка, която чувах в храсталаците, напрягах слух, за да разбера дали са австрийци или французи.

Едно австрийско лейтенантче, русо-русичко, командваше патрул от войници в безупречна униформа: с плитка и панделка, тривърха шапка и гамаши, кръстосани бели ремъци, пушка с щик. Караше войниците да маршируват в редица по двама и да спазват строя по стръмните горски пътеки. Лейтенантчето не беше наясно какво е горски терен, ала изпълняваше стриктно получените заповеди. Напредваше съгласно линиите, начертани на картата, като блъскаше непрекъснато носа си в дънерите, караше патрула да се пързаля с подкованите си обуща по гладките камъни и принуждаваше войниците да си вадят очите сред къпинаците. Бе преизпълнен със съзнание за превъзходството на императорското оръжие.

Войниците бяха прекрасни. Аз ги очаквах край просеката сред клоните на един бор. Държах в ръка половинкилограмова шишарка и я пуснах върху главата на последния в редицата. Пехотинецът разпери ръце, коленете му се огънаха и се стовари сред папратите. Никой не го забеляза. Отрядът не спря да марширува.

Отново ги настигнах. Този път хвърлих свит на кълбо таралеж във врата на един ефрейтор. Ефрейторът сведе глава и падна. Сега лейтенантът забеляза произшествието, изпрати двама души да вземат носилка и продължи.

Сякаш нарочно отрядът навлезе в най-гъсто обраслата с хвойна част на гората. Навсякъде го очакваше нова засада. Бях събрал в книжна кесия космати сини гъсеници, които само при докосване предизвикваха болезнено подуване на кожата, по-лошо от опарване с коприва. Залях ги с дъжд от гъсеници. Хвърлях със стотици. Отрядът мина, изчезна в гъстака, появи се отново, като всички се чешеха, а ръцете и лицата им бяха покрити с червени пришки. Ала те не престанаха да маршируват.

Прекрасна бойна част и превъзходен офицер! Всичко в гората му беше тъй непознато, че изобщо не забелязваше необикновените неща, и продължаваше напред със силно намален числен състав. Но всички бойци бяха горди и неуморими. Прибягнах тогава до семейство диви котки. Мятах ги, като ги завъртах за опашката — нещо, което ги дразнеше неизказано много. Вдигна се голям шум, главно котешки, и след това настъпи тишина и примирие. Австрийците лекуваха раните си. Побелял от бинтове, отрядът продължи своя марш.

„Единственото средство е да направя така, че да ги пленят!“, казах си аз и побързах да тръгна пред тях, като се надявах да срещна френски отряд и да го предупредя за приближаването на неприятеля. Ала от известно време французите не даваха признак на живот на този фронт.

Намирах се над местност, обрасла с мъх, когато забелязах някакво движение. Спрях, напрегнах слух. Чуваше се нещо като ромолене на ручей, после шумът се накъса и се превърна в продължително мърморене. Долавяше се нещо от рода на: „Mais alors… cré-nom-de… foutez-moi-donc… tu m’emmer… quoi…“[117]. Взрях се в полумрака. Видях, че меката растителност под мене се състои главно от кожени калпаци, гъсти мустаци и бради. Това бе отряд френски хусари. По наквасените им от влагата кожи по време на зимния поход през пролетта беше избуял мъх и плесен.

Тази разузнавателна част се командваше от лейтенант Агрипа Папийон от Руан, поет, доброволец в републиканската армия. Убеден в извечната благост на природата, лейтенант Папийон не искаше неговите войници да се отърсват от боровите иглички, от бодливите обвивки на кестените, листата, охлювите, които ги полазваха при преминаването през гората. И отрядът вече така се сливаше с естеството, че само моето опитно око успя да го забележи.

Изправен сред своите лагеруващи войници, офицерът поет с дълги накъдрени коси, които обрамчваха мършавото му лице под шапката с козирка, декламираше на горите:

— О, гори! О, нощ! Ето ме във вашите прегръдки! Едно нежно клонче папрат, оплетено около глезена на тези юначни войници, би ли могло да възпре звездата на Франция? О, Валми[118]! Колко си далече.

Аз се приближих:

— Pardon, citoyen.[119]

— Какво? Кой е там?

— Патриот от тези гори, гражданино офицер.

— Ах! Тук? Къде?

— Право над вашия нос, гражданино офицер.

— Виждам! Но какво е това? Човек птица? Син на харпиите[120]? Да не сте митично създание?

— Аз съм гражданинът Рондо, син на човешки същества, уверявам ви, както по бащина, така и по майчина линия, гражданино офицер. Дори майка ми е била храбър войник от времената на Войната за наследство.

— Разбирам. О, времена, о, слава! Вярвам ви, гражданино, и с нетърпение очаквам да чуя новините, които, изглежда, сте дошли да донесете.

— Един австрийски отряд прониква във вашите позиции!

— Какво говорите? Ще има битка! Часът настъпи! О, поточе, кротко поточе, след малко ти ще се обагриш с кръв! Хайде! На оръжие!

Под командата на лейтенанта поет хусарите взеха да събират своето оръжие и вещи, ала се движеха така вяло и занесено, тъй се протягаха, храчеха, ругаеха, че започнах да се тревожа за тяхната боеспособност.

— Гражданино офицер, имате ли план?

— План? Ще настъпим срещу врага!

— Да, но как?

— Как ли? В стегнати редици!

— Вижте, ако разрешите да ви дам един съвет, аз бих задържал войниците, бих ги накарал да се пръснат и да стоят неподвижно. Нека оставят неприятелския отряд сам да влезе в клопката.

Лейтенант Папийон лесно се съгласяваше. Не възрази срещу моя план. Разпръснатите из гората хусари трудно се различаваха сред кичурите зеленина. Австрийският лейтенант съвсем не беше човекът, който щеше да долови разликата. Императорският отряд напредваше по маршрута, начертан на картата, като само от време на време се чуваше отсечено: „Ляво рамо напред! Дясно рамо напред!“. Тъй минаха под носа на френските хусари, без нищо да забележат. Мълчаливите воини, които вдигаха само природни шумове, като шумолене на клонки и пърхане на криле, започнаха да ги заобикалят. От клоните на дърветата крещях като керкенез или като кукумявка и сигнализирах за движенията на неприятелската войска. Сочех и пътеките, по които французите трябваше да поемат. Нищо неподозиращите австрийци бяха в капан.

— Стой! В името на свободата, братството и равенството, всички вие сте пленници! — внезапно чуха да вика някой от едно дърво и сред клоните се появи човешка сянка, размахваща страшна пушка с дълга цев.

— Урааа! Vive la Nation! — И околните храсталаци се оказаха френски хусари, командвани от лейтенант Папийон.

Прозвучаха мрачни австрийски ругатни, ала преди да успеят да реагират, до един бяха обезоръжени. Бледен, но с високо вдигнато чело, австрийският лейтенант предаде сабята си на колегата неприятел.

Станах незаменим сътрудник на републиканската армия, ала предпочитах да ходя на лов сам. Използвах помощта на горските животни, например веднъж обърнах в бягство цяла австрийска колона, като разлютих срещу нея гнездо оси.

Моята слава се разпространи в лагера на врага. До голяма степен всичко бе преувеличавано. Разказваха, че гората гъмжала от въоръжени якобинци, скрити сред клоните на дърветата. Когато напредваха, кралските и императорските войски напрягаха слух. При най-лекото тупване на кестен, изплъзнал се от бодливата си обвивка, или при едва доловимото пищене на катеричка те вече се виждаха заобиколени от якобинци и променяха посоката на пътя си. По този начин, като шумолях едва чуто, отклонявах неприятелските колони и ги водех където исках.

Един ден ги увлякох в гъста, бодлива горичка и ги замотах там, докато се загубиха. В горичката се криеше семейство глигани. Прогонени от планините, където ехтяха топове, глиганите слизаха на стада в по-нискостоящите гори. Обърканите австрийци крачеха, без да виждат на педя от носа си. И внезапно стадо четинести глигани изникна пред краката им, надавайки пронизително грухтене. Ужасните животни се втурнаха със зурлите напред, завираха се между коленете на войниците и ги вдигаха във въздуха. Тъпчеха падналите, подобно лавина от заострени копитца, мушкаха ги с бивни в коремите. Целият батальон беше сразен. Спотаени по дърветата, аз и моите другари ги прогонихме с пушечни изстрели. Някои от ония, които се върнаха в лагера, разказваха, че внезапно земетресение раздвижило под нозете им бодливия терен. Други твърдяха, че водели битка с банда якобинци, изникнали изпод земята. Тези якобинци не били нищо друго, а дяволи, наполовина хора, наполовина зверове, които живеели по дърветата или сред най-гъстите трънаци.

Споменах вече, че предпочитах да нанасям ударите си сам или с малцината другари от Омброза, укрили се след гроздобера заедно с мен в горите. Гледах да имам по-малко вземане-даване с френските части, защото е известно какво представляват армиите и как всеки път, когато се придвижват, причиняват неприятности. Привързал се бях обаче към предния пост на лейтенант Папийон и доста се безпокоях за неговата съдба. И наистина неподвижността на отряда, командван от поета, заплашваше да стане фатална. Мъхове и лишеи растяха по униформите на войниците, понякога дори калуна и папрат. На калпаците им свиваха гнезда врабци или пък никнеха и цъфтяха момини сълзи. Ботушите се срастваха с пръстта и образуваха плътни копита. Още малко и целият отряд щеше да пусне корени. Слабостта на лейтенант Агрипа Папийон към природата превръщаше смелия отряд в животинско-растителна амалгама. Трябваше да ги стресна. Но как? Хрумна ми една идея. Отидох при лейтенант Папийон, за да му я предложа. Поетът декламираше, извърнал лице към луната.

— О, Луна! Кръгла като дуло, като оръдейно гюле, което, изчерпало силата на барутния тласък, продължава своята бавна траектория, търкаляйки се по небесата! Кога ще избухнеш, о, Луна, вдигайки високо пушек, прах и искри, сразявайки неприятелските армии и тронове и отваряйки за мен пробои от слава в плътната стена на неуважението, с което се отнасят към мене моите съграждани? О, Руан! О, Луна! О, съдба! О, Конвент! О, жаби! О, девойки! О, мой живот!

А аз му казах:

— Citoyen…

Папийон се раздразни, че все го прекъсват. Произнесе сухо:

— Е, и?

— Исках да ви кажа, гражданино офицер, че има начин да се събудят вашите хора от все по-опасната летаргия.

— Дано небето пожелае тъй, гражданино. Аз, както виждате, изгарям от нетърпение да действам. И какво предлагате?

— Бълхи, гражданино офицер.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, гражданино. Републиканската армия няма бълхи. Всички бълхи загинаха от недояждане поради блокадата и поскъпването на живота.

— Аз мога да ви ги доставя, гражданино офицер!

— Не разбирам дали говорите сериозно, или се шегувате. Но, тъй или иначе, ще доложа на Върховното командване. Ще видим какво ще решат. Гражданино, аз ви благодаря за всичко, което правите за републиканската кауза! О, слава! О, Руан! О, бълхи! О, Луна! — И се отдалечи, бълнувайки.

Разбрах, че трябва да действам по собствена инициатива. Набавих си голямо количество бълхи и щом видех хусар, с помощта на цев за духане го улучвах с някоя бълха. Стараех се с точен изстрел да я вкарам във врата му. После започнах да разпръсквам пълни шепи над целия отряд. Това бяха опасни действия. Ако ме бяха спипали на местопрестъплението, нямаше да ме спаси славата ми на патриот. Щяха да ме хванат, да ме заведат във Франция и да ме гилотинират като агент на Пит[121]. В действителност моята намеса оказа навременно и благоприятно въздействие: сърбежът, причинен от бълхите, разпали у войниците неотложната човешка и гражданска нужда да се чешат, да се пребъркват, да се пощят. Те хвърлиха плесенясалите дрехи, раниците, вързопите, покрити с гъби и паяжини. Взеха да се мият, да се бръснат, да се решат. Изобщо отново осъзнаха своите лични човешки потребности и отново придобиха съзнанието, че са цивилизовани същества и че се различават от дивата природа. Освен това започна да ги чопли желание за дейност, усърдие и борбеност — неща отдавна забравени. В момента на настъплението бойците бяха обзети от устрем. Републиканските военни части сломяваха съпротивата на неприятеля, пробиха фронта и напредваха до победите при Дего и Милезимо[122].

XXVIII

Нашата сестра и емигрантът Д’Естома избягаха тъкмо навреме, за да не бъдат хванати от републиканската армия. Народът на Омброза сякаш се бе върнал в дните на гроздобера. Отново издигнаха дърво на свободата. Този път то повече приличаше на френския прототип, тоест напомняше на дърво на лакомствата. Излишно е да казвам, че Козимо се изкачи на него с фригийска шапка на глава, ала скоро се измори и си отиде.

Около дворците на благородниците известно време народът вдигаше шум:

— Аристократи, аристократи, всички на фенера!

Поради факта, че бях брат на Козимо, и защото бяхме дребни благородници, ме оставиха на мира. Дори по-късно и мене взеха да ме смятат за патриот (тъй че, когато нещата отново се промениха, имах неприятности).

Сложиха municipalité, maire[123]— всичко по френски образец. Назначиха брат ми във временната управа, макар мнозина да не бяха съгласни — смятаха го за неуравновесен. Привържениците на Стария режим се смееха и казваха, че цялата работа е чисто и просто една лудница.

Заседанията на градската управа ставаха в стария дворец на генуезкия губернатор. Козимо следеше обсъжданията, свит в един рожков на височината на прозорците. Понякога се намесваше, като викаше и обясняваше за какво ще гласува. Известно е, че революционерите се оказаха по-големи формалисти от консерваторите: някои хора намериха за какво да се хванат. Взеха да твърдят, че цялата тази работа не върви, че Козимо подронва авторитета на събранието и тъй нататък. И когато вместо Генуезката олигархическа република установиха Лигурийската република[124], не избраха брат ми в новата администрация.

А тъкмо тогава той беше написал и разпространил „Проект за Конституция на републиканския град с Декларация за правата на мъжете, жените, децата, на домашните и дивите животни, включително птиците, рибите, насекомите, и на растенията — било с висок ствол, било зеленчуци и треви“. Това бе прекрасен труд. Можеше да служи за помагало на всички управници, но никой не го взе под внимание и написаното си остана само на хартия.

По-голямата част от своето време Козимо все още прекарваше в гората. Там копачите от инженерните войски на френската армия отваряха път на артилерията. С дългите си бради, които излизаха сякаш изпод калпаците и се губеха в кожените им престилки, копачите бяха по-различни от всички други военни. Може би това се дължеше на обстоятелството, че имаха амбицията да работят добре, че след себе си не оставяха опашка от нещастия и съсипия като другите войски, а трайни неща. И още — тия хора имаха какво да разкажат. Бяха прекосили много страни, бяха преживели обсади и битки. Някои от тях бяха свидетели и на големите събития, станали в Париж — завземането на Бастилията, терора. Козимо прекарваше цели вечери да ги слуша. Като оставяха кирките и лопатите, копачите сядаха около някой огън, пушеха къси лули и се ровеха в спомени.

Денем Козимо помагаше на трасировчиците да определят направлението на пътя. Никой не бе в състояние да върши това по-добре от него. Знаеше всички проходи, през които можеше да мине коларски път при възможно най-малка денивелация и загуба на дървета. И винаги мислеше не толкова за изискванията на френската артилерия, колкото за нуждите на местните жители, лишени от пътища. Тъй поне от преминаването на войниците — крадци на кокошки, щеше да има някаква полза: път, прокаран от тях.

Това все пак бе печалба. Защото окупационните войски, особено след като от републикански бяха станали императорски, взеха да досаждат на всички. И всички отиваха да се оплакват на патриотите:

— Вижте какво вършат вашите приятели!

А патриотите разперваха ръце, вдигаха очи към небето и отговаряха:

— Ex, войници! Да се надяваме, че ще свърши скоро.

Наполеоновите войници реквизираха от дворовете прасета, крави, дори кози. А колкото до налозите и десятъците, бе станало по-лошо от преди. На всичко отгоре въведоха и задължителна военна служба, та призованите под знамената младежи се криеха из горите.

Козимо правеше каквото можеше, за да смекчава тези злини: надзираваше добитъка в гората, когато дребните собственици го криеха там от страх, че ще им го отнемат. Брат ми охраняваше тайния превоз на жито до мелницата или на маслини до пресата, тъй че наполеоновците да не вземат от храната. Или пък посочваше на наборниците пещерите в гората, където можеха да се скрият. С една дума, се опитваше да защитава народа от самоуправството, но атака срещу окупаторите така и не предприе, въпреки че по това време из горите започнаха да обикалят въоръжени банди от „брадати“, които правеха живота на французите тежък. Козимо, какъвто си беше твърдоглав, пожела да остане верен на себе си и тъй като беше станал приятел на французите преди, мислеше да съхрани лоялността си, макар че много неща се бяха променили и всичко бе по-различно, отколкото се очакваше. После трябваше да държи сметка, че остарява, и много-много не се стараеше нито за едната, нито за другата страна.

Наполеон отиде в Милано, за да бъде коронясан, и след това пропътува цяла Италия. Във всеки град го приемаха с много почести и го водеха да види забележителности и паметници. В Омброза сложиха в програмата и визита при „патриота по дърветата“. Както често се случва, тук при нас никой не му обръщаше внимание, но другаде и особено в чужбина той беше доста известен.

Не бе някаква среща ей така, набързо. Всичко за тържественото посрещане бе предварително уточнено от общинския съвет. Искаха да направят добро впечатление. Избраха едно хубаво дърво. Щеше им се да е дъб, ала дървото с най-подходящо разположение беше орех и тогава дегизираха ореха с малко листа от дъб и сложиха панделки с френския трикольор и ломбардския трикольор, кокарди и волани. Накараха брат ми да кукне горе, празнично облечен, но с характерната шапка от котешка кожа и една катеричка на рамото.

Визитата бе определена за десет часа. Наоколо се събра голяма тълпа, ала, естествено, до единадесет и половина Наполеон не се появи за голяма досада на брат ми, който, остарявайки, започваше да страда от болки в пикочния мехур и от време на време трябваше да се скрива зад ствола, за да пикае.

Императорът дойде с цяла свита, която поклащаше двувърхи шапки. Вече бе пладне, Наполеон гледаше нагоре към клоните, където беше Козимо, и слънцето му блестеше в очите. Обърна се към брат ми с няколко обичайни фрази:

— Je sais très bien que vous, citoyen…[125] — И си засенчваше очите с ръка. — … parmi les forêts…[126] — И подскочи настрана, защото слънцето попадна право в очите му. — … parmi les frondaisons de votre luxuriante…[127] — И подскочи обратно, защото Козимо, покланяйки се, отново беше открил слънцето.

Като видя безпокойството на Бонапарт, брат ми вежливо го попита:

— Мога ли да направя нещо за вас, mon Empereur[128]?

— Да, да — рече Наполеон. — Моля ви, стойте малко по-нататък, та да ме предпазвате от слънцето, ето, точно така, застанете там… — После замълча, сякаш обзет от някаква мисъл, и се обърна към вицекраля Йожен[129]:

— Tout cela me rappelle quelque chose… Quelque chose que j’ai déjà vu…[130]

Козимо се притече на помощ.

— Но не с вас, Ваше Величество. Не бяхте вие — бил е Александър Велики.

— О, да, разбира се! — възкликна Наполеон. — Срещата на Александър с Диоген.

— Vous n’oubliez jamais votre Plutarque, mon Empereur[131] — каза Боарне.

— Само че тогава — добави Козимо — Александър попитал Диоген какво може да направи за него, а Диоген го помолил да се отмести…

Наполеон щракна с пръсти, сякаш бе намерил фразата, която търсеше. С бърз поглед се увери, че сановниците от неговата свита го слушат, и произнесе на отличен италиански:

— Ако не бях император Наполеон, бих искал да бъда гражданинът Козимо Рондо.[132]

И като се обърна, се отдалечи. Свитата му се помъкна след него сред голямо дрънчене на шпори.

С това всичко свърши. Можеше да се очаква, че след седмица за брат ми ще пристигне кръстът на Почетния легион. Ала нищо такова не стана. Може би на Козимо му беше все едно, но на нас, неговите роднини, това щеше да достави удоволствие.

XXІХ

Младостта отминава бързо на земята, та какво да кажем на дърветата, където всичко е осъдено да падне: листа, плодове. Козимо остаряваше. Толкова години беше прекарвал нощите на студ, на вятър, на дъжд, в неустойчиви убежища и в самота, високо горе без дом, без огън, без топло блюдо… Вече беше прегърбено старче с изкривени крака и дълги ръце като на маймуна. Губеше се в пелерина от кожа, която завършваше с качулка. Приличаше на някакъв рунтав монах. Лицето му бе изпечено от слънцето, набръчкано като орех, със светли кръгли очи сред бръчките.

При Березина армията на Наполеон бе разгромена, английска ескадра дебаркира в Генуа. Дните се изнизваха в очакване на новини за големия обрат. Козимо не се показваше в Омброза. Стоеше, сгушен на един бор в гората край артилерийския път, откъдето бяха минали оръдията за Маренго[133], и гледаше на изток към отъпканата пустиня, в която сега се срещаха само пастири с кози или мулета, натоварени с дърва. Какво чакаше? Бе видял Наполеон, знаеше как свърши революцията, можеше само да очаква най-лошото. И въпреки това стоеше там, вперил взор, сякаш всеки миг горе на завоя щеше да се появи императорската армия, още покрита с ледени висулки от Русия, и Бонапарт на седлото, със зле обръсната брадичка, увиснала над гърдите, трескав, бледен… Той щеше да се спре под бора (зад него щеше да се дочуе объркано заглъхване на стъпки, блъскане на раници и пушки о земята, събуване на изтощени войници край пътя, разбинтоване на наранени крака) и щеше да каже: „Имаше право, гражданино Рондо: дай ми отново Конституцията, нахвърляна от теб, повтори твоя съвет, който нито Директорията, нито Консулството, нито Империята пожелаха да последват. Да започнем отново, нека вдигнем пак дърветата на свободата, да спасим всемирната родина!“. Такива бяха навярно мечтите и надеждите на Козимо.

Ала вместо това един ден, клатушкайки се по артилерийския път, от изток се зададоха трима души. Единият куцаше и се подпираше на патерица. Другият имаше на главата си чалма от превръзки. Третият беше най-здрав — само с черна превръзка на едното око. Обезцветените парцали, които носеха, калпаците без дъна (но един от тях още имаше перо), ботушите, разпрани по дължината на целия крак, изглежда, бяха остатъци от униформи на Наполеоновата гвардия. Нямаха оръжие. По-точно един от тях размахваше празна кания на сабя, друг беше нарамил като тояга пушечна цев, на която бе окачил някакъв вързоп. Те крачеха насам и пееха като пияници:

— De mon pays… De mon pays… De mon pays…[134]

— Ей, странници — извика брат ми, — кои сте вие?

— Я виж ти, що за птица! Какво правиш там горе? Шишарки ли ядеш?

А един от другарите му:

— Какво, иска да ни дава да ядем шишарки ли? Ние умираме от глад, а той ще ни дава шишарки!

— И каква жажда ти се разпалва, когато си ял сняг!

— Ние сме трети хусарски полк!

— В пълен състав!

— Трима от триста: не е малко!

— На мен ми стига, че аз се отървах!

— Охо, нищо не се знае, още не си завлякъл кожата вкъщи!

— Да пукнеш дано!

— Ние сме победителите от Аустерлиц!

— И битите при Вилнюс! Карай да е весело!

— Я кажи, говореща птицо, обясни, къде има кръчма по тия места?

— Изпразнихме бъчвите на половин Европа, но жаждата не ни минава!

— То е, защото сме надупчени от куршуми и виното изтича.

— На тебе дирникът ти е надупчен!

— Търсим кръчма, която да дава на вересия!

— Ще минем да платим друг път!

— Ще плати Наполеон!

— Хм…

— Ще плати царят! Идва след нас, предайте му сметката!

Козимо каза:

— Няма вино по нашите места. Но малко по-нататък тече един поток и можете да утолите жаждата си.

— Ти иди се удави в потока, бухал такъв!

— Ако не си бях загубил пушката във Висла, щях да те гръмна и да те опека на шиш като дрозд!

— Почакайте, ще отида да си накисна крака в потока, че ми гори…

— Ако питаш мен, измий се и отзад…

И тримата се отправиха към потока, за да се събуят, да потопят крака, да си измият лицата и да се изперат. Сапун взеха от Козимо, който бе от ония старци, дето с годините стават все по-чистоплътни, понеже все повече опротивяват на самите себе си, което на младини никога не се случва; та затова той винаги имаше сапун. Студената вода ги отрезви малко и като мина опиянението, свърши се с веселието. Отново ги обзе отчаянието. Започнаха да въздишат и стенат, посред скръбта бистрата вода беше утеха, те й се наслаждаваха и пееха:

— De mon pays… De mon pays…

Козимо се върна на своя наблюдателен пост край пътя. Чу се шум от галопиращи коне. Ето че пристигна малък отряд кавалеристи, който вдигна прах. Бяха облечени в непознати униформи. Под тежките калпаци се виждаха плоски брадати лица с присвити зелени очи. Козимо ги поздрави с помахване на шапка.

— Какъв добър вятър ви носи, конници?

Спряха.

— Здравствуй! Кажи, батюшка, колко има още, докато пристигнем?

— Здравствуйте, солдаты! — отвърна Козимо, който бе научил по малко от всички езици, включително и от руския. — Куда вам?[135]

— Натам, където води този път.

— Е, този път води до много места… Вие къде отивате?

— В Париж.

— Абе за Париж има и по-удобни пътища…

— Нет, не в Париж. Во Францию, за Наполеоном. Куда ведет эта дорога?[136]

— Е, на много места, Оливабаса, Сасокорто, Трапа…

— Как? Алива Баса? Нет, нет…

— Ех, ако искате, може да се стигне и до Марсилия…

— В Марсель… да, да, Марсель, Франция…

— А какво ще правите във Франция?

— Наполеон дойде да води война с нашия цар, а сега нашият цар гони Наполеон.

— А откъде идвате?

— Из Харькова. Из Киева. Из Ростова.

— Значи, доста интересни места сте обиколили? Тук ли ви харесва повече, или в Русия?

— Едни места са хубави, други лоши. На нас ни харесва Русия.

Отново се чу шум от галопиращи коне, вдигна се прах и един кон, възседнат от офицер, спря наблизо. Офицерът извика към казаците:

— Вон, марш! Кто вам позволил остановиться?[137]

— До свидания, батюшка — казаха те на Козимо. — Нам пора…[138] — И пришпориха конете.

Офицерът остана известно време в подножието на бора. Бе висок, слаб, с благороден и тъжен вид. Стоеше гологлав под отрупаното с облаци небе.

— Bonjour, monsieur — рече той на Козимо на френски, — vous connaissez notre langue?[139]

— Да, господин офицер — отговори брат ми. — Mais pas mieux que vous le français, quand même.[140]

– Êtes-vous un habitant de ce pays? Étiez-vous ici pendant qu’il y avait Napoléon?[141]

— Oui, monsieur l’officier.[142]134 De mon pays… De mon pays… De mon pays… (Фр.) — От моята страна… От моята страна… От моята страна… — Б. пр.

— Comment ça allait-il?[143]135 Здравствуйте, солдаты! Куда вам? (Рус.) — Здравейте, войници! Вие накъде? — Б. пр.

— Vous savez, monsieur, les armées font toujours des dégâts, quelles que soient les idées qu’elles apportent.[144]

— Oui, nous aussi nous faisons beaucoup de dégâts… mais nous n’apportons pas d’idées…[145]

Бе меланхоличен и неспокоен, а бе победител. Козимо изпита симпатия към него. Прииска му се да го утеши:

— Vous avez vaincu![146]

— Oui. Nous avons bien combattu. Très bien. Mais peut-être…[147]

Избухнаха викове, чу се блъскане и падане, звън на оръжие.

— Кто там? — рече офицерът.

Върнаха се казаците, като влачеха полуголи тела, в едната ръка държаха нещо, в лявата (в дясната размахваха изкривени, голи и — уви! — окървавени саби), и това нещо бяха брадатите глави на тримата пияни хусари.

— Французы! Наполеон! Избихме ги до един!

С отсечени заповеди младият офицер ги отпрати. Обърна глава. После отново заговори на Козимо:

— Vous voyez… La guerre… Il y a plusieurs années que je fais le mieux que je puis une chose affreuse: la guerre… et tout cela pour des idéals que je ne saurais presque expliquer moi-meme…[148]

— И аз — отвърна Козимо, — живея от много години за идеали, които сам на себе си не мога да обясня. Mais je fais une chose tout à fait bonne: je vis dans les arbres.[149]

Меланхолията на офицера изчезна, стана нервен.

— Alors, je dois m’en aller.[150] — Поздрави по военному и тръгна. — Adieu, monsieur…. Quel est votre nom?[151]

— Le Baron Cosme de Rondeau[152] — извика след него Козимо. — Прощайте, господин… Et le vôtre?[153]

— Je suis le Prince Andréj…[154] — И тропотът на конските копита отнесе със себе си презимето.

XXХ

Сега аз не знам какво ще ни донесе този, новият деветнадесети век. Започна зле и продължава все по-зле. Над Европа е надвиснала сянката на Реставрацията. Всички новатори — якобинци или бонапартисти, каквито и да са — са победени; абсолютизмът и йезуитите отново тържествуват; идеалите от младостта, Просвещението, надеждите на нашия осемнадесети век — всичко се превърна в пепел.

Споделям тези мисли в една тетрадка, защото не мога по друг начин да ги изразя. Винаги съм бил уравновесен човек, без големи пориви и въжделения, глава на семейство, благородник по произход, просветен, съблюдаващ законите. Крайностите в политиката не ме доведоха до твърде силни трусове и се надявам така да бъде и занапред. Но вътре в мен — каква тъга.

Преди бе различно. Брат ми беше тук, казвах си: „Има кой да мисли за тези неща“, а аз се грижех за своя живот. За мен знакът за промяната не е идването на австрийците и руснаците, нито присъединяването към Пиемонт, нито новите налози, а това, че като отворя прозореца, не го виждам вече там, горе, да пази равновесие. Сега, когато него го няма, ми се струва, че трябва да мисля за много неща, за философия, за политика, за история, следя вестниците, чета книги и си блъскам главата, но онова, което искаше да каже Козимо, не е там, друго имаше предвид, нещо, дето обхваща всичко и не би могло да се изрази с думи, а само да се живее, както живееше той. Единствено бидейки така безпощадно себе си, какъвто бе до смъртта си, можеше да даде нещо на всички хора.

Помня, когато се разболя. Предположихме, защото премести своето леговище на големия орех в средата на площада. С инстинкта си на диво животно по-рано неизменно бе крил местата, където спеше. Сега чувстваше нужда да бъде сред другите, да го виждат. Сърцето ми се сви: винаги бях мислил, че няма да му е приятно да умре сам, и това може би беше знак, че краят наближава. По стълбата нагоре му изпратихме лекар. Като слезе, лекарят направи гримаса и разпери ръце.

Качих се.

— Козимо — започнах, — вече мина шестдесет и пет години. Как можеш да продължаваш да стоиш все горе? Това, което си искал да покажеш, вече си го показал. Разбрахме, голяма твърдост прояви. Ти победи. Сега можеш да слезеш. Дори за оня, който е прекарал живота си в морето, идва възраст, когато слиза от кораба.

Къде ти! Направи отрицателен знак с ръка. Вече почти не говореше. От време на време се надигаше, завит до главата с одеяло, и сядаше на един клон да се погрее на слънце. По-далеч не отиваше. Имаше една старица от народа, свята жена (може би някогашна негова възлюбена), тя ходеше да му чисти и да му носи топли блюда. Държахме стълбата опряна о дънера, защото непрекъснато се нуждаеше някой да се качва горе, за да му помага, а и се надявахме, че всеки миг може да се реши да слезе. (Другите се надяваха. Аз много добре познавах неговия характер.) На площада винаги имаше кръг от хора, които му правеха компания. Като разговаряха помежду си, понякога отправяха и към него по някоя реплика, макар да знаеха, че вече няма желание да общува.

Положението му се влоши. Качихме легло на дървото, успяхме да го закрепим и той на драго сърце си легна. Обзе ни донякъде угризение, че не се бяхме сетили преди. Трябва да признаем — брат ми никога не се отказваше от удобствата; макар домът му да беше сред дърветата, винаги се бе старал да живее колкото може по-добре. Тогава побързахме да му осигурим и други удобства: рогозки, за да го пазят от течение, балдахин, мангал. Пооправи се малко и му занесохме кресло, разположихме го между два клона и той прекарваше дните си там, завит в своето одеяло.

Една сутрин не го видяхме нито в леглото, нито в креслото. Уплашени, вдигнахме поглед нагоре. Беше се качил на върха на дървото и бе възседнал най-високия клон. Облечен бе само с риза.

— Какво правиш там горе?

Не отговори. Беше почти напълно скован, сякаш седеше там като по чудо. Приготвихме едно голямо платнище, от онези, с които събират маслини, и двадесетина души го държахме опнато долу, защото очаквахме, че ще падне.

Междувременно се качи лекарят. Изкачването беше трудно. Наложи се да вържем две стълби една за друга. Слезе и каза:

— Да идва свещеник.

Предварително бяхме решили да опитаме да пратим един свещеник на име дон Перикле, негов приятел, заклел се в Конституцията по времето на французите, член на масонската ложа, когато това бе все още разрешено на свещенослужителите, и едва наскоро, след много митарства, върнал се отново към задълженията си в енорията. Потегли с одеждите и дарохранителницата, а след него и църковният прислужник. Постоя малко горе. Изглежда, че си казаха нещо, после слезе.

— Той взе ли причастие, дон Перикле?

— Не, не, но казва, че за него всичко е наред.

Не успяхме да измъкнем нито дума повече.

Мъжете, които държаха платнището, се бяха уморили. Козимо стоеше горе и не мърдаше. Надигна се вятър, югозападен вятър, короната на дървото започна да се клати, ние бяхме готови. И точно тогава в небето се появи един монголфиер[155].

Английски въздухоплаватели правеха пробни полети с монголфиер по крайбрежието. Балонът беше хубав, украсен с ресни, волани и панделки, с кош от върбови клони, а вътре двама офицери със златни еполети и двувърхи шапки оглеждаха с далекоглед пейзажа под себе си. Насочиха далекогледи към площада, наблюдавайки човека на дървото, опнатото платнище, тълпата, странни проявления на този свят долу. Козимо бе вдигнал глава и внимателно следеше балона.

И ето че монголфиерът бе подхванат от вихъра на югозападния вятър. Започна да се стрелка насам-натам из въздуха, като се завъртя подобно на пумпал, и се отправи към морето. Без да изгубват присъствие на духа, въздухоплавателите се заеха — тъй поне мисля — да намалят налягането в балона и в същото време спускаха котвата, за да се опитат да я закачат на някоя опора. Сребърната котва се рееше в небето, увиснала на дълго въже, следвайки наклона на полета. Балонът прелетя над площада и котвата се носеше почти на височината на ореха, та се уплашихме да не удари Козимо. Съвсем не можехме да предположим онова, което след миг щяхме да видим.

Когато въжето на котвата мина близо до него, агонизиращият Козимо направи скок от ония, които бе правил в своята младост, сграбчи въжето, стъпи върху котвата, като леко забави летежа на балона. Изгуби се в посока към морето.

Монголфиерът премина над залива и успя да се приземи на другия бряг. На въжето висеше само котвата. Твърде много заети да държат курса, въздухоплавателите не бяха забелязали нищо. Предположихме, че старецът е изчезнал, докато е летял над залива.

Така си отиде Козимо и дори не ни достави удоволствието да се върне, макар и мъртъв, на земята. В семейната гробница една плоча напомня за него със следния надпис: „Козимо Пиоваско ди Рондо. Живя по дърветата. Обичаше земята. Възкачи се на небето“.

От време на време прекъсвам писането и отивам до прозореца. Небето е празно и нас, старците от Омброза, привикнали да живеем под зелени куполи, ни заболяват очите, когато го гледаме. Човек би казал, че дърветата не издържаха, след като брат ми си отиде, или че хората бяха обзети от бяс, та заработиха с брадвите. И друго: растителността също се промени. Няма вече пърнари, брястове, вечнозелени дъбове — сега Африка, Австралия, двете Америки и Далечният изток протягат дотук клони и корени. Някогашните дървета отстъпиха нагоре. Маслините — към хълмовете, а боровете и кестените — към планинските гори. Крайбрежието се превърна в Австралия, червена от евкалипти, слоноподобна от фикуси, тези огромни и самотни градински растения, а всичко останало е палми с техните рошави перчеми — негостоприемни дървета на пустинята.

Омброза вече не съществува. Гледайки празното небе, питам се дали наистина е съществувала. Онази плетеница от клони и листа, чатали и дънери, объркана и безкрайна, с небето над нея — само неравни проблясъци и късчета, — не е ли съществувала единствено за да може моят брат да минава с леките си стъпки на стърчиопашка? Всичко това може би е било везаница върху нищо, също като тази нишка от мастило, която аз проточих през толкова страници, плетеница, пълна със зачерквания, препратки, нервни драсканици, мастилени петна, празноти, която ту се рони на големи светли зърна, ту става ситна поради миниатюрни знаци, подобни на остри семенца, ту се свива или се разклонява, или свързва степани фрази с очертания на листа или облаци, за да срещне препятствие и да се възстанови след това, като се усуква и тича, тича и се размотава, и се навива в едно последно безсмислено клъбце от думи, мисли, мечтания и свършва.