Наследнички

Тринадесета глава

Корпоративната сграда на „Родън Риълти“ се издигаше високо в небето. Диана стоеше на отсрещния тротоар и гледаше към нея. Очевидно човекът, при когото идваше, не вярваше в половинчатите мерки. Макар че тук не бе Ню Йорк, нито Лос Анджелис или Вашингтон и макар че Карл Родън имаше ограничени интереси в Европа, той все пак бе купил един от небостъргачите в Доклендс. Беше един от първите и сега името Родън бе изписано над мраморната фасада с триметрови месингови букви, които проблясваха на слънцето. От централния вход се влизаше през четири едва забележими врати, които се отваряха с тихо просъскване и се затваряха безшумно.

Диана бе идвала тук и преди, естествено. На приземния етаж имаше ресторант, оценен с три звезди от справочника „Мишлен“, както и изключително луксозен автосалон. В импозантното фоайе имаше мебели „Мийс ван дер Рое“, модерна класика по стените, гледка към огромен плувен басейн, закрит със стъклени стени, за корпоративните шефове в сградата. Тук се намираше един от салоните за здравословен начин на живот, които бяха запазена марка на Родън, и мястото неизменно бе претъпкано. Посетителите можеха да се наслаждават на гледката на стройните тела, плуващи в тюркоазните води, които сякаш преливаха направо в Темза. Находчиви архитектурни решения и сдържана палитра в сиво, маслинено и кремаво действаха успокояващо. Много пари и отличен вкус.

Диана въздъхна мислено с копнеж. Карл Родън бе от по-висшата лига. Недостижим, дори преди появата на противната Бей Линг. Замисли се за финансовото му състояние. Родън вероятно бе първият човек, когото бе срещала, по-богат дори и от самия чичо Клем.

И естествено излизаше с двадесет и четири годишно момиче, напомни й разумът.

Тази мисъл развали настроението й.

Диана погледна отражението си в една от огледалните стени. Стилна и елегантна, определено. Но красива? Пръстите й неволно се вдигнаха към лицето, бавно, замислено ги прокара по устните си, търсеше издайнически малки линии, леко увиснала кожа около клепачите, някакви следи от годините. Ами косата й — дали още имаше блясък?

Никога не се бе съмнявала в себе си, не и по този начин. Но внезапно самочувствието й бе разклатено. Диана не можеше да откъсне очи от отражението си. Смяташе, че изглежда добре. Но какво пропускаше? Какво й липсваше, какво Родън не бе открил в нея?

Изпитваше силни емоции. Страх, съмнение. А после, почти с облекчение, почувства прилив на чист гняв. Именно затова бе дошла. Родън бе взел идеите й и ги бе обявил за свои. Вярно, тя сама си беше тръгнала. Но все пак. Защо един толкова богат човек ще си присвоява заслугите й?

Все едно. Диана тръсна леко глава — също като куче, измокрило се след разходка в полето. Беше дошла тук с определена цел. Когато настъпеше вечерта на великолепното парти, тя нямаше да бъде само перфектната светска дама. Щеше да бъде и бизнес дама.

Или поне да изглежда като такава.

Карл Родън можеше да й помогне. Трябваше да се овладее. Диана се усмихна ослепително и се приближи до бюрото на рецепцията; там имаше шест момичета със слушалки, закрепени зад ушите им, и всички прехвърляха телефонни разговори. Сякаш се намираше на борда на космически кораб.

— Здравейте. — Тя се усмихна самоуверено на едно от момичетата. — Искам да видя Карл Родън, ако е в офиса си.

Момичето само повдигна едната си вежда. Бе с елегантна къса прическа, грижливо гримирана; всички бяха облечени с вталени тениски и черни панталони капри, също като асистентките в някой луксозен салон за красота в Мейфеър.

— Ако е в офиса ли? Имате ли уговорена среща?

Диана поклати глава, като продължи да се усмихва.

— Аз съм негова приятелка; каза ми да се отбия, когато поискам.

— В момента има съвещание — с равен глас съобщи момичето.

— Чудесно. Позвънете на секретарката му, моля, и му предайте, че Диана Чеймбърс го чака за среща, както сме се разбрали.

Рецепционистката само отвори идеално начервената си уста, но погледът й срещна този на Диана и посетителката надделя.

— Само секунда. — Натисна няколко копчета. — Синтия, обажда се Алис. При мен е една госпожа за среща с господин Родън. Казва, че е негова приятелка, няма предварително уговорен час. Казва се Дейна Чеймбърс.

— Диана.

— Добре. — Момичето погледна Диана. — Един момент — каза то враждебно.

Диана погледна часовника си, търсейки начин да се успокои. По дяволите, толкова лесно организираше пищни партита. Ако така стояха нещата в работна среда, изобщо не искаше да се занимава повече. Дори и основаването на фирма само за параван изискваше досадно много усилия, а сега и доза унижение.

Момичето тъкмо кимаше в отговор на чутото в слушалката и по бузите й плъзна лека руменина.

— Госпожице Чеймбърс, можете веднага да се качите. — Тонът бе малко по-топъл. — Офисът на господин Родън е на четиридесет и първия етаж.

Диана усети лека тръпка на тържество.

— Благодаря — отвърна тя любезно.

Момичето не заслужаваше дружелюбно отношение, но тя вътрешно съзнаваше, че не бива да се държи грубо. Освен това сега я топлеше усещането за победа; Родън искаше да я види и сега всички се питаха коя ли е тя. Тръгна уверено към асансьорите. Лъскавите метални врати се отвориха безшумно и тя пристъпи в отлично проектираното пространство на асансьора — малка скамейка и облицовка от черен мрамор, дискретно осветление с диодни лампи. Архитектите на Родън се бяха погрижили да не пропуснат нито един детайл, нито едно кътче от функционалните пространства. Мислено си отбеляза да се отбие през тоалетните, докато е тук. Те винаги бяха показателни за вниманието към детайлите.

Четиридесет и първият етаж бе мансардата. Натисна копчето и усети как бързо полита нагоре, така че след секунди усети леко пукване в ушите.

Когато вратите се отвориха, видя застаналата пред тях жена, която я очакваше. Беше малко над четирийсетте и изглеждаше страшно делова — стегнат кок, никакви бижута, хубав костюм — класически модел „Дона Карън“, допълнен с обувки на нисък ток „Джими Чу“. Диана забеляза и дискретното проблясване на семпъл златен часовник.

— Госпожице Чеймбърс, аз съм Синтия Харт, първата асистентка на господин Родън.

Диана се усмихна.

— Първата? Колко още има?

— Шест — отвърна жената без следа от хумор в гласа. — Бихте ли ме последвали, моля?

Поведе Диана през лабиринт от кремави стени и мек гълъбовосив мокет, покрай различни офиси с впечатляваща панорама към хоризонта над Лондон, докато стигнат до приемната пред кабинета му. Тук имаше два големи италиански дивана, малък бар с декоративен водопад, плодове, различни видове минерална вода и педантично подредени вестници от три континента. Стъклената стена разкриваше панорамен изглед към проблясващата под слънчевите лъчи Темза, по която се носеха мънички лодки и корабчета — също като детски играчки в някое поточе.

— Господин Родън ви поднася извиненията си. Тъкмо приключва срещата си с японски инвестиционни банкери. Мога ли да ви предложа кафе, докато чакате?

— Благодаря ви. Предпочитам го чисто. — Така щеше да има какво да прави, докато чака. Диана овлажни устни, внезапно притеснена. Дали целта на този разкош бе да очарова, или да уплаши посетителя? Тя обичаше партитата и модните клубове, места, където се чувстваше в свои води. Но офисът на Родън бе извън нейната територия. Сега, когато бе успяла да се вмъкне тук, какво точно щеше да му каже?

В стената пред нея се отвори врата. Диана леко подскочи. Толкова хитроумно бе вградена, че не я бе забелязала. Родън се появи, придружен от трима японци на средна възраст, които му се поклониха.

Той им отвърна нещо на японски и последваха още поклони. Диана леко се поизправи на дивана. На собствена територия Родън й се стори още по-привлекателен. Прошарена коса, сиви очи, гъсти черни мигли, майсторски ушит костюм от черна вълна и свободна риза в много бледосиньо. Забеляза масивен платинен „Ролекс“, но никакви други украшения.

Мъжете се отнасяха с голяма почит към него. Диана го разбра по езика на телата им; беше нещо повече от обичайната японска любезност, те отчаяно търсеха одобрението му. А Синтия и останалите секретарки бяха седнали с изправен гръб; очите им бяха вперени в него, раменете — изпънати назад, така че гърдите им бяха изпъчени. Две от по-младите жени инстинктивно приглаждаха коси.

Забележително, каза си Диана, естествено женско поведение пред мъжкаря, който е водач на глутницата. Сякаш не можеха да се контролират.

Не би могла да вини момичетата в офиса. Той наистина изглеждаше невероятно. Каквото и да казваха всички, цялото това богатство, тази власт, съсредоточена в ръцете му… действаха опияняващо.

Родън се обърна към нея.

— Госпожице Чеймбърс. — Усмихна й се топло. — Каква приятна изненада. Заповядайте.

Тя стана, макар че коленете й внезапно бяха омекнали, и го последва през плъзгащата се дъбова врата в кабинета му.

Невероятен лукс. Кабинетът имаше мраморни стени с много високи и тесни прозорци от пода до тавана. Паркетът изглеждаше като взет направо от двореца Версай и бе застлан с огромен великолепен персийски килим в кремаво и синьо; бюрото на Родън бе масивно и голямо, според нея бе от осемнадесети век. На стените имаше часовници, които показваха времето в Ню Йорк, Токио и Франкфурт. Всичко говореше за огромна власт.

— Заповядай, седни.

Родън посочи към два фотьойла в единия ъгъл, точно срещу катедралните прозорци. Оттук се разкриваше главозамайваща гледка над Лондон; погледът й стигаше нагоре по реката чак до Парламента.

— Благодаря. Добре че не ме е страх от високото.

— Мен ме беше страх. — Той сви рамене. — Именно затова разположих кабинета си на мансардния етаж.

— За да се плашиш ли?

— Не. За да се изправя в лице със страховете си. Човек не може да стигне доникъде в този живот, ако бяга и се крие. — Усмихна се леко. — Сега височините са моя втора природа. Винаги сядам до прозореца в самолета.

Тя кимна, не знаеше откъде да започне. Родън повдигна вежди.

— Изненадваш ме, Диана. Когато се срещнахме последния път, съвсем не ти липсваше дар слово.

— Заради офиса е. — Тя си наложи да отмести поглед, загледа се в ноктите си. Последното нещо, което би искала, бе Родън да забележи колко е привлечена от него.

— Преди не бе чак толкова впечатлена.

Думите му я отрезвиха. Стегна се. Достатъчно зле беше, че Родън бе успял да я впечатли наистина; щеше да стане хиляди пъти по-лошо, ако му позволеше да го забележи.

— Ами, това е доста вулгарно демонстриране на власт — отвърна тя с овладяна усмивка, — която си придобил благодарение на хотелския бизнес. И тъй като според вестниците излиза, че аз съм направила значителен принос в най-новия ти лондонски проект, реших да дойда и да поискам да ми бъдат признати заслугите.

Той се облегна назад и я изгледа замислено.

— Предположих, че може да е нещо подобно. Искаш да ти призная заслугите.

— Нещо повече — каза Диана. — Искам да приема предложението.

Усмивката на Родън се разтегли още малко и тя си помисли гневно, че той си играе с нея.

— На онази вечеря, както и на самия обект, ти ми даде да разбера, че работата е под достойнството ти. Че изобщо не би и помислила да станеш мой служител. Сега излиза, че си променила мнението си, само заради някакви писания във вестниците? Стига, госпожице Чеймбърс. Искам да знам истинската причина.

— Това е истинската причина. — Диана се насили да го погледне право в очите, да не мигне и да не сведе глава. — Няма да бъда служител. Вярно е, не мога да си представя стандартно работно време. Добрите клубове затварят прекалено късно за работен ден от девет до пет. Не, искам да бъда твой консултант. Основах фирма. — Отвори чантата си, извади сребърна кутия за визитки, върху която бяха гравирани инициалите й, и му подаде една от новите си визитни картички.

— „Чеймбърс Инкорпорейтид“ — прочете той на глас. — Това ли е?

— Кръстих фирмата на себе си. Сама го измислих. Защо не? — Диана отметна тъмната си коса. — Харесва ми, дори и на теб да не ти допада.

— И какво по-точно мога да направя за теб?

— Да станеш първият ми клиент, господин Родън. И да обявиш публично договора между нас.

— А ако откажа? — Погледът му обходи тялото й, плъзна се по костюма, по стомаха й, предизвиквайки тръпка вътре в нея. — Какво ще направиш, ще ме съдиш ли?

Диана поклати глава.

— Може и да не съм завършила Оксфорд, но не смятам, че съм глупава. Имаш достатъчно пари, за да наемеш всички адвокати в Америка. Ще ме смачкаш в съда.

— Така е — съгласи се той хладнокръвно.

— Не става въпрос какво мога да направя, ако ми откажеш. А за онова, което ще предложа, ако приемеш. Знаеш колко добра се оказа идеята ми за суперлуксозен център за здраве и красота. Но това е само една идея. Имам и още много такива. Никой не познава Лондон като мен. — За своя изненада Диана усети, че говори разпалено. Сега, когато седеше в офиса му, пред него, отчаяно искаше да го спечели. Търсеше одобрението му. Държеше да сключат сделка. — Видя го, когато ме покани на обекта.

— Мислех си, че може да ми кажеш имената на някои добри клубове. — Подиграваше й се. — А и се опитвах да бъда любезен с гостенка на Тирш.

— Е, сега знаеш повече. Идеите ми са незаменими. Сигурна съм, че интересът на „Стандарт“ е достатъчно убедителен фактор, за да ми дадеш шанс да опитам.

— Значи искаш да получиш шанс. Без никакъв предишен опит в бизнеса, като изключим правенето на резервации в скъпи хотели.

Това определение я засегна.

— Родън — ядосано започна тя, — ето какво предлагам. Наемаш ме. Ще го оповестим публично. Аз — моята фирма — ще работя за теб безплатно. Ще посветя усилията си денонощно на хотела за един месец. В края на този срок ще ми платиш, колкото поискаш.

Очите му се разшириха и той се засмя.

— Ами ако поискам да ти платя едно пени? Или съвсем нищо?

— Ще поема риска — отвърна Диана. — Вярвам, че мога да те задоволя. И че ще получа възнаграждение според заслугите си.

— О! — възкликна Родън и в очите му проблесна игриво пламъче. — Можеш да ме задоволиш. Наистина е вярно.

Стомахът на Диана се преобърна. Нима флиртуваше с нея?

— Много смело предложение — заяви той. — Харесва ми куражът ти. Много добре. Имаме сделка.

— Ще обявиш ли, че си наел моята фирма?

— Да.

Диана се изправи.

— Кажи на твоите специалисти по връзки с обществеността да ми изпратят прессъобщението. Аз ще поема нататък.

Карл Родън също се изправи.

— Тук аз заповядвам — каза той. — Мой служител или изпълнител на договор, все едно — работиш за мен. Светският живот е нещо съвсем различно от бизнеса. Ако възнамеряваш да навлезеш в бизнеса, значи трябва да запомниш, че аз съм шефът.

— Да, сър — отвърна тя.

Той се усмихна.

— Ще ги накарам да ти изпратят прессъобщението.

Подаде му ръка, той я стисна и Диана се постара да не се разтрепери от вълнение при допира на кожата му до нейната.

— Харесва ми да правим бизнес заедно. Ще поддържаме връзка — каза тя, като си мислеше колко делово звучи, също като Юнона.

Но Родън вече бе отишъл до бюрото си и пишеше нещо на компютъра си. Беше забравил за Диана и това я подразни.

— Между другото. — Той вдигна глава и тя спря. — Секретарката ми ще ти се обади. Ще те свърже със Сузи, приятелката ми. Познаваш я, нали?

— Не лично — отвърна Диана. След онова приятно сексуално напрежение помежду им това й подейства, сякаш я заляха с кофа ледена вода. О, да, неговата приятелка супермодел бе излязла на сцената.

— Тя е модел — каза той съвсем излишно. — Знае това-онова. Искам да я включиш в този проект. И тя има някои идеи.

Как ли пък не.

— Разбира се. — Диана побърза да върне усмивката на лицето си. — Ще се радвам да си поговоря със Сузи…

— Ще се видим пак — измърмори Карл Родън и вдигна телефона. Беше отдал цялото си внимание на разговора, преди тя да стигне до вратата на кабинета му.

Юнона отложи момента толкова, колкото можеше.

Бизнес. Кой искаше да се разправя с това? Не и тя. Никога. Цялото й съществуване бе основано на една фантазия — живот на благородничка от осемнадесети век; обичаше книгите на Джейн Остин, в които една жена можеше да бъде студена и да я уважават за това, можеше да гледа отвисоко онези, които бяха „търговци“. Тя бе непоправим сноб и го знаеше.

А сега онази пресметлива малка тайландска кучка я караше да поеме по този път…

Трябваше да започне с най-наложителното. Умееше да отлага нещата с финес. В крайна сметка партито за Бей Линг трябваше да бъде много бляскаво събитие. Юнона се усамоти в облицованата с орехово дърво библиотека, за да планира атаката си. Можеше да разчита поне на една графиня, но за да се получи първокласно събитие, трябваше да присъстват поне три. Можеше да покани няколко арабски кралски персони, две графини, както и племенницата на претендента за персийския трон; още неколцина колоритни фигури с тлъсти попечителски фондове, един директор на пансион в „Итън“, жокей с много спечелени купи, както и двама министри. Като се добавят и няколко от посланиците на по-важните държави, вече имаше добра перспектива за сполучливо парти.

Вече бе съставила план: щеше да има лично поднесени покани, подписани от четирите братовчедки Чеймбърс; храната щеше да бъде осигурена от най-добрата фирма за кетъринг в Лондон — „Дисмор и Хоукс“; камерна музика — по нейно настояване; и тя сама щеше да се погрижи за осветлението и подреждането на градината.

Юнона бе експерт в организирането на празненства. Няколко обаждания, набързо нахвърлян проект за поканите и всичко бе готово. Диана щеше да добави някои модни щрихи: знаменитости от тефтерчето си, пълно с контакти от шоубизнеса, артисти и собственици на клубове, кинодейци. Все хора, които Юнона дори не искаше да познава. Но те щяха да добавят щипка пикантност към еднообразния й списък от аристократи и едри земевладелци. Разбираше, че тази допълнителна съставка щеше да превърне партито в събитие, което никой нямаше да иска да пропусне, а след това естествено следващото щеше да бъде още по-голямо.

Колкото по-голямо бе партито, толкова повече отзиви в пресата получаваше.

И щеше да има повече статии, в които да осмиват Бей Линг.

След утрото, прекарано в подготовка и планиране на партито, всичко бе на мястото си. Което връщаше Юнона към първоначалните й терзания. Трябваше да стане част от света на работещите хора.

Седеше в кабинета и отпиваше бавно чай от лайка, сгушена уютно в едно от кътчетата до прозореца с изглед към градината. Слънчевите лъчи рисуваха светлосенки по моравата, а високите треви се полюшваха от лекия бриз. Прекрасен лондонски ден. Нима за в бъдеще щеше да се наложи да прекара такъв ден в някой офис?

Внезапно се запита с гняв какво ли прави Джак. Стараеше се да не мисли за него, да не й липсва. Той бе минало! Но днес, когато останалите момичета бяха в града и се занимаваха със своите измислени кариери, тя бе останала съвсем сама. Какво ли би казал Джак, ако разбере, че тя кандидатства за работа? Щеше ли да й се присмее? Да се подиграе?

Представи си красивото му предизвикателно лице с онази сурова челюст, която винаги бе покрита с тъмна набола брада, която никак не прилягаше на един джентълмен, спомни си тъмните му шотландски очи, вперени в нея. Въпреки волята й я обля вълна на копнеж. Бяха минали седмици, откакто Джак я бе напуснал, а още повече време бе минало, откакто я бе докосвал. Колко още месеци, години може би, щяха да минат, преди да намери с кого да излиза, за кого да се омъжи… А и после дали той щеше да я вълнува така, както Джак?

Безразсъден негодник. Егоистичен… и слаб. Юнона отметна решително глава, макар че нямаше кой да я види. Тези мисли я караха да се ядосва. Нима сега щеше да тъгува за загубата на Джак? Тя бе свободна и това бе важното.

Скочи на крака, пресегна се над зеленото сукно на дъбовото си бюро към тънкия бележник „Смитсън“ и прелисти познатите му бледосини страници. Край с Джак. Щеше да му покаже за какъв мъж можеше да се омъжи жена от фамилията Чеймбърс. Питър Лорд, яростно си помисли тя. Един от най-остроумните гости на нейните вечери, както и най-желаният ерген в Лондон. Бе пристигнал преди година от Южна Африка, където притежаваше огромни лозови масиви и сафари парк, както и първокласна агенция за недвижими имоти, която носеше името му. Сега ръководеше процъфтяващ бизнес, свързан с намирането на жилища за едни от най-капризните клиенти в Лондон: руски олигарси с милиарди в задния джоб, арабски бизнесмени, тъпкани с долари от петрола, китайски предприемачи, стигнали чак до великолепните имения в „Хайд Парк“ и Мейфеър, където разполагаха с отлична охранителна система. Питър бе роден светски лъв и бе истински удар за нея да го доведе на няколко от по-успешните си вечерни приеми. Юнона знаеше, че е разведен; втората му жена бе останала в Кейптаун, след като бе получила и вила в Монако като част от сделката в бракоразводното споразумение. Юнона се бе постарала да разучи коя е жената. На снимките в списанията я бе видяла отрупана с диаманти „Де Биърс“. Направо да се разплаче човек.

Естествено и самият Питър бе южноафриканец. Така че нямаше благородническа титла. Но семейството му бе от холандски произход. Може би имаше и нещо повече в това… определено имаше много по-добро потекло от проклетия Джак Дарлинг. Юнона мислено благодари на господ, че бе настанила Питър до Миси Хамилтън, новата лейди Корк, на последната вечеря в старата си къща. И той бе останал очарован от мястото си. Новобогаташите винаги обичаха наследствените титли.

Време бе да поиска да й върне услугата. Юнона изгълта набързо чая си от лайка за кураж и позвъни в офиса му.

— За мен винаги е удоволствие. — Питър пое ръката й и предвзето я целуна. — Какво мога да сторя за теб, скъпа моя?

„Лорд Естейтс“ имаше офиси в елегантна градска къща в Мейфеър — прекрасна викторианска сграда от червени тухли на ъгъла на „Хайд Парк“. Приземният етаж бе преустроен в просторно помещение без преградни стени, което напомняше на британската библиотека: имаше афгански килими, редици от томове с кожени подвързии, махагонови мебели, а момичета с поли от туид и перлени колиета отговаряха на телефоните. Беше като Дисни-версия на стара Англия — много скъпа и точно каквато един чужденец би приел за образец на класиката. Юнона моментално оцени доверието, което атмосферата на офиса вдъхваше у клиентите на Питър Лорд.

— Може ли да отидем в кабинета ти? — попита тя.

— Моят дом е и твой дом. — Той се засмя и отвори широко вратата към личния си кабинет. Подът му бе застлан с мек и син като уеджуудски порцелан килим, на стената имаше картина с ловна сцена, както и снимки в позлатени рамки, на които Питър бе с различни знаменитости и политици. Имаше светло бюро, както и безкрайно неудобен и масивен честърфийлдски диван. Юнона седна, а Питър се настани на ръба му и й се усмихна широко. Имаше красиво и гладко избръснато лице, веждите му бяха изкусно оформени, а ноктите на ръцете — с поддържан маникюр. Беше добре облечен — с костюм „Пол Смит“ и обувки „Джон Лоуб“.

Пълна противоположност на Джак. Този извод затвърди решителността й.

— Имам нужда от малка услуга — подхвана тя ведро. — Трябва ми нещо като работа.

— Нещо като работа? — Той повдигна едната си вежда. — Това не е ли като да си малко бременна?

— О, не искам да правя кариера или нещо подобно — увери го Юнона. — Това не е в мой стил.

— Не съм си го и помислил, скъпа.

— Но е толкова скучно само да пазаруваш и да организираш партита по цял ден. Харесва ми това, което правиш ти. А знаеш, че аз имам отлични връзки и много набито око. Може да знам за няколко отлични имота, които още не са обявени на пазара. Ще трябва да ми платиш само символична сума. — Юнона се изчерви, само като повдигна въпроса за заплащането. — Джобни пари за „Лорд Естейтс“. Но наистина смятам, че ще бъде забавно да се запозная с бизнеса с недвижими имоти, с най-отбрана клиентела, разбира се. Следобедите могат да бъдат ужасно отегчителни, когато няма какво друго да правиш, освен да се мотаеш у дома.

— Хмм. — Усмивката му бе все така широка, но той не бе приел предложението й с възторг. Юнона изтръпна от срам вътрешно. Беше по-ужасно, отколкото си го бе представяла. Нима щеше да се наложи да го моли? — За какви имоти говорим точно, скъпа? Можеш ли да ми дадеш пример?

За щастие можеше.

— Лизи Лотиън търси наемател за къщата си в Сейнт Джеймс. Има осем спални и два апартамента за прислугата, прелестна градина с каменна ограда, паркинг с пропуски. Още не е казала на никого. Ненавижда мисълта някой брокер да обикаля фамилната къща. Но няма да има нищо против, аз да се заема с имота. Приятелки сме от сто години.

Очите на Питър светнаха от удоволствие.

— Наистина е така.

Юнона се съвзе. Реши да се възползва от предимството си.

— Това е точно в твоята сфера, според мен. „По заръка на овдовялата маркиза на Лотиън…“ Това би привлякло моментално някой инвестиционен банкер от Уолстрийт, и то за нула време.

— Точно така. — Той се усмихна мило. — Виждам, че ще бъдеш много полезна. Виж, не бих могъл да ти плащам някаква официална заплата…

Вътрешно отново изтръпна. Трябваше да има някаква печалба, иначе веднага щеше да се разчуе. Кариерите им можеха да са полусериозни, но не и напълно измислени, иначе Бей Линг щеше да прозре измамата и да каже на чичо Клем, че отчаяно се стремят към парите му.

— … но ще има комисиона и за теб — добави той с дяволито намигване. — И можеш да си я спечелиш още с първата сделка, ако успееш да сключиш договор за имота на Лизи.

Юнона кимна. Беше много мил. Но според миналия й опит, колкото и ограничен да бе, мъжете не обичаха лесни жени. Тя не бе толкова красива като сестра си или братовчедките си; отлично го съзнаваше. За да спечели един мъж, Юнона Чеймбърс трябваше да разчита на силата на личното си очарование. Реши, че същото важи и за сключването на бизнес сделка.

— Щом ще работя само за комисиона, искам десет процента — хладнокръвно заяви тя. — И предварително заплащане на разноските.

— Плащаме пет процента.

— Не и на мен, скъпи — отговори му тя. — Аз ще привлека клиенти от по-висша класа. Това ще се отрази добре на „Лорд Естейтс“.

— Вярно е. — Той пъргаво скочи на крака. — Дадено! Ще накарам някое от момичетата да те включи в списъка със служителите ни. Ще ти дадем собствен офис, не много голям, разбира се. И ще имаш визитни картички. Ела още утре и всичко ще бъде готово. Работното време е от девет до четири.

— Ще трябва да стана раничко — проточи Юнона, за да прикрие колко омразна й бе дори самата мисъл за това. Да спазва стриктно работно време? Каква скука! — Предполагам, че все ще успея…

— Би било много интересно да видя как се справя прочутата госпожа Дарлинг — добави Питър.

— Дарлинг? Искаш да кажеш Чеймбърс.

Той леко наклони глава настрани.

— Не си ли взела фамилията на Джак? Голям хубавец е твоят съпруг. Щастливка си ти. — Питър я смушка с лакът и Юнона се зарадва на фамилиарното му поведение. Сега се държеше много топло с нея. Е, щом искаше да флиртува с нея, можеше да го зарадва с добри новини.

— Така беше, но явно си пропуснал последните новини. Развеждаме се.

Питър разтвори широко очи.

— Не говориш сериозно, нали? Предположих, че всички слухове са само празни приказки. Особено, след като напоследък толкова му потръгна.

Юнона изсумтя.

— Двамата с теб явно имаме различна представа за това какво означава на някого да му потръгне, Питър.

— Ами новият ресторант? „Пушената сьомга“, така го е нарекъл, нали?

Джак винаги бе мечтал да даде това име на бъдещия си ресторант в Шотландия.

— Значи най-сетне го е отворил — отбеляза Юнона и с лекота отхвърли тази мисъл. И така да е, какво толкова? Джак Дарлинг явно се правеше на майстор-готвач в някакъв забравен от бога ресторант с карирани покривки на масите и свещи в стъклени бутилки. Голяма работа.

— О, да, отворил го е. И така може да се каже. — Питър говореше превъзбудено и очевидната му радост подразни Юнона. Явно знаеше нещо, което не й бе известно. Наложи се да прехапе устни, за да не му зададе въпроса, който пареше на езика й.

Той я избави от мъчението.

— Миналата седмица съобщиха, че „Би Би Си“ явно са му предложили собствено готварско шоу. Пишеше го в „Ивнинг Стандарт“… Удивен съм, че не си го видяла. Можеше да се превърне в новия Гордън Рамзи, но той предпочете да не го прави. Заяви, че вместо това ще обучава своите помощник-готвачи… Искал новият му ресторант да спечели три звезди на „Мишлен“. Казват, че със сигурност би могъл да ги получи, а едва е открил ресторанта.

— Три звезди на „Мишлен“?

Юнона бе тотално смаяна. Знаеше какво означава това, знаеше точно какво означава.

— Но той едва е отворил заведението.

Питър се подсмихна хитро.

— В притурката за имоти на „Съндей Таймс“ от миналата седмица представиха селото, в което се намира, и отбелязаха, че цените на имотите са се качили с десет процента, само заради интереса на любителите на добрата кухня.

— Е, поздравления за Джак. — Юнона се насили да го каже. — Опасявам се, че аз не проявявам интерес към готвенето. Нито към готвачите — добави тя, без да може да сдържи язвителността си.

— Говори се, че ще стане мултимилионер преди Коледа. Но той казва, че не го интересува. Не го правел за пари.

Юнона стисна зъби. Новината й подейства като леден душ. Тъкмо когато имаше план как да отстрани Бей Линг, тъкмо когато бе намерила идеалната къща и бе успяла да създаде привидна фасада на благополучие, когато усещаше, че може да се справи с всичко — ето че получаваше този удар под кръста. Сякаш някой я бе ударил с юмрук в корема.

Почувства се огорчена. Проклетият Джак, естествено, че бе изчакал момента да я напусне, за да преуспее — вероятно напук на нея.

Мисълта, че той е станал собственик на верига от ресторанти, бе непоносима; щеше да стане много богат, собственик на голяма компания с акции на борсата, докато тя бе зависима от благоволението на чичо Клем. В главата й изникнаха ужасни картини. Как Джак купува отново старата им къща. Джак с много по-млада и по-красива жена…

— Още пазя номера му — обади се Питър Лорд, явно развеселен от изражението й. — Да му се обадя ли от твое име? Да се опитам да ви сдобря?

Юнона изпъна рамене.

— Питър, скъпи, нима си въобразяваш, че ми липсва онзи шотландски грубиян? Ако все пак е научил как да свърши нещо полезно в живота си, толкова по-добре за него, но се опасявам, че вече ще губи времето на някоя друга жена.

— Уха — възкликна Питър Лорд и окончателно я вбеси.

Юнона побърза да си припомни колко богат е този мъж.

— Ще дойда още утре — каза тя само.

— Ето. — Питър се протегна над бюрото си и й подаде договор. — Накарай Лизи Лотиън да подпише това.

Тя само се усмихна сдържано и му го върна обратно.

— Веднага щом се настаня в офиса си — отвърна му тя.