Наследнички

Шеста глава

Атина крачеше по чакълената алея към къщата, загърната в пухеното си яке. Беше кучешки студ, а голите клони на ябълковите дървета се поклащаха мрачно на фона на бялото небе. Сивият зимен ден не можеше да помрачи гледката на енорийското имение от времето на крал Джордж: стени от светъл камък, строга фасада в стил осемнадесети век, големи прозорци с дървени рамки и гълъби, накацали по покрива. Тънка струйка дим се виеше високо в бледото небе. Господи, в салона бе запалена камина. Онова, което наистина искаше сега, бе топла кифличка с масло, може би и с пикантен соев пастет. Винаги хапваха това у дома — беше нещо като традиция.

С какво нетърпение очакваше да види отново родителите си. Затворени в себе си, доста саможиви и вглъбени в собствения си свят академични преподаватели, те нито се интересуваха, нито знаеха за тревогите, свързани с попечителския фонд на чичо Клем. В този дом същото важеше и за Атина.

Но скоро щеше да се наложи да научат. Години наред Атина и Юнона бяха спокойни, че родителите им са щастливи. В началото на всяка година дъщерите им предлагаха да им изпратят част от попечителския фонд. Маркъс и Емили живееха в благородна нищета; Атина би им дала половината от парите си, без изобщо да се замисли, и бе сигурна, че и Юнона би го направила.

Но те бяха упорити. Особено баща й. Маркъс отказваше да пипне и пени от парите на по-големия си брат, независимо че ги изпращаше Атина. Винаги, когато тя повдигнеше темата, обичайно спокойното му лице помръкваше, присвиваше устни и Атина забелязваше как гневът напира да избие на повърхността.

— Не искам да завися от Клемент, скъпа, благодаря ти. — Маркъс свиваше тъмните си вежди. — Двамата с майка ти сме добре. Моля те, не ми предлагай повече.

В крайна сметка тя бе престанала. В семейството на професорите Чеймбърс уважението се ценеше особено. Атина знаеше, че ако нещо се обърка, двете с Юнона можеха да ги подсигурят, стига да имаха нужда. Сега обаче тази спасителна мрежа се бе разкъсала.

— Здравейте — извика тя, докато отваряше тежките врати.

Рядко заключваха; наоколо не бе имало и един обир от поне трийсет години. Къщата се намираше в Съсекс, в края на равнината Певънси, и при хубаво време, човек можеше да види морето оттук. Стари дъбове скриваха къщата от пътя, а входът към алеята приличаше на запустял път в гората.

— Здравей! Скъпи, Атина е тук. — Майка й излезе през входната врата с набрашнени ръце и я целуна. — Направих кейк с кимион за чая.

Кучетата дотичаха като кълбо от подскачаща ръждивочервена козина — Бонзо и Фидо, техните червени сетери. Заподскачаха ентусиазирано върху Атина и задъвкаха палтото й на „Джейгър“ за поздрав. Сякаш се бяха разделили с нея едва вчера.

— Скъпа, здравей. — Баща й, професор Маркъс Чеймбърс, тромаво излезе откъм библиотеката, а очилата му бяха смъкнати до средата на носа. Очите му, смалени зад дебелите лещи, искряха от удоволствие. — Радвам се да те видя, Атина. Надявам се, че си гладна, майка ти цял ден готви.

— Умирам от глад — призна си тя.

Атина се огледа. Къщата все още бе величествена, но явно западаше. Острият й поглед забеляза прахоляка, дупките и проядената от дървоядите облицовка. На стената имаше подозрително на вид петно, точно под масления портрет на дядо й, което приличаше на следи от влага; боята се белеше навсякъде, а на тавана забеляза петна от плесен. Старите персийски килими, застлани върху каменния под, бяха протъркани и проядени от поколения молци.

Имението „Бозуел“ се нуждаеше от голям ремонт.

Винаги бе смятала сама да се заеме с него. Обожаваше тази къща и близо четиринайсетте декара земя край нея с крушовата градина, лехи с лавандула и тисовите храсти край езерцето с патиците. Юнона не се интересуваше от нея, защото нямаше нищо общо с Лондон, регатата „Хенли“ и конните надбягвания в Аскът. Атина винаги си бе представяла как живее тук с гениалния си съпруг — учен, номиниран за Нобелова награда или член на Британското кралско научно дружество или на престижния колеж „Ол соулс“, специалист по природните науки, за да не й е конкурент в нейната дисциплина — както и с куп дечурлига с червени бузи, здрави и красиви, невероятно умни.

Но първо трябваше да откупи дяла на Юнона. А сега започваше да осъзнава, че ще са нужни страшно много пари допълнително, вероятно стотици хиляди, само за да поддържа имението.

Тъй като родителите й не бяха съгласни тя да използва парите на Клем за това, Атина бе възнамерявала да инвестира в акции на борсата и да използва печалбата. Но някак си така и не бе стигнала дотам.

— Ела в гостната — настоя баща й. — Разкажи ни какво ново. Приключихме с обяда, но чайникът тъкмо кипна.

— Аз ще донеса чая — обади се Емили Чеймбърс. — Хапнала ли си нещо? Има още много време до вечеря. — Тя разсеяно избърса набрашнените си ръце в панталона, с който работеше в градината. — Не те очаквахме толкова рано.

— Знам. Трябваше да дойда по-рано. — Атина потрепери. — Нещо съм неспокойна. Знаеш ли, мамо, много бих искала препечено хлебче. С пикантен пастет.

— Разбира се.

Емили се усмихна, доволна, че дъщеря й има апетит. С дългите си крака и буйна коса Атина понякога изглеждаше малко изпита. Подобно на Маркъс, тя така се задълбочаваше в книгите, че забравяше вечерята. Беше стройна и дългокрака, с тъмни кръгове под големите кафяви очи с катраненочерни мигли. Имаше прекрасно лице, но косата й бе неподдържана. И тъй като бе висока и слаба, изглеждаше доста плоска. Емили се тревожеше, че дъщеря й си няма приятел. Атина от малка бе буйна, по-скоро мъжкарана, но колкото повече развиваше интелекта си, толкова повече се затваряше в света на книгите.

Юнона, която имаше решителен характер, бе много целенасочена; тя вече бе омъжена. Емили не можеше да отрече, че не мислеше често за по-голямата си дъщеря. Беше ужасно да го каже, но Атина открай време й беше любимка — красиво дете с висок интелект, който двамата професори високо ценяха, остър ум, който да продължи делото им; една по-добре изглеждаща версия на самите тях.

Емили потупа дъщеря си по ръката.

— Трябва малко да те поохраним. Иди и седни при татко си.

В каменната камина с медна решетка в старата гостна наистина бе запален огън и Атина се отпусна тежко в стария червен фотьойл с памучна дамаска, после въздъхна от удоволствие. Баща й бе изненадващо добър в две чисто практически занимания — да пали огън и да лови риба. Тя се наслади на топлината в стаята, протегна крака, обути в меки, високи ботуши — елегантни, от тъмнокафява кожа, модел на „Диор“, но не особено практични. Докато топлеше краката си на огъня, тя се загледа през прозорците с витражи към езерцето, където един жерав тъжно отлетя, недоволен от липсата на улов.

— Чух, че са ти отказали поста на постоянен лектор. — Маркъс впери изпитателен поглед в дъщеря си. — Спазваш ли стриктно графика за публикуване на научни трудове?

— Да. — Атина въздъхна. — Просто не ме харесват.

Маркъс се намръщи, после сви рамене.

— Е, все пак трябва да упорстваш. Може би е добре да кандидатстваш в Кеймбридж.

— Това възнамерявам да направя.

Тя се усмихна, когато майка й се появи с таблата с чая и започна да сервира на всеки; все същите олющени стари чаши, които използваха от години. Атина помнеше как някога я пращаха да търси из къщата чаши за чая. Като ги нямаше момичетата, а Юнона бе направо гениална в откриването на своите чаши, обикновено имаше няколко, които мухлясваха в баните или под някое легло, дебело покрити със синкава плесен.

— Всъщност дойдох да поговорим за нещо друго — каза тя и стеснително си взе хлебчето. Беше идеално изпечено, с дебел слой пастет. — За парите.

— Какви пари?

Майка й сипа чай и й подаде чашата. Атина я взе в студените си ръце, наслаждавайки се на топлината, която се разнасяше от нея.

— На чичо Клем. Той ще се жени — казах ви.

— Много хубаво — небрежно подхвърли Емили.

— Клем винаги е правил каквото си поиска — отбеляза баща й, а очите му излъчваха студенина. — Винаги е било така. Не бих се и опитвал да застана на пътя му, Атина.

— Но, татко. — Съзнаваше, че това прозвуча като хленч. — Каза ни, че ще закрие попечителския фонд. В края на тази година вече няма да има пари!

Реакцията на баща й я изненада. Учуден, той се отпусна назад в креслото си, но изразът на лицето му, когато погледна към майка й, издаваше огромно облекчение.

— Ясно — заговори със спокоен глас. — Атина, ти си интелигентно момиче. Юнона също. Радвам се, че Клемент вече няма да се занимава с вас.

— Но ние сме неговото семейство.

Атина не разбра какво означаваха погледите, които си размениха родителите й.

— Клемент живее като отшелник — каза Маркъс. — Не поддържаше никакви контакти със семейството, дори и когато Рупърт загина. И после един ден, съвсем неочаквано, реши да оправи нещата, като затрупва с неприлично големи суми пари четири невръстни хлапета. Атина, това не е редно. Двамата с майка ти никога не бихме попречили на шансовете ви в живота. Но сега съм доволен, че е решил да прекрати игричките си.

Какви игрички? Атина отпи малко чай, за да прикрие изражението си. Нима не разбираха? Проблемът с попечителския фонд бе изключително сериозен въпрос!

— Вярвам, че ще ви е много по-добре без тези пари, скъпа — подкрепи го Емили Чеймбърс. — Заради тях всички вие се държахте малко странно. А какво е животът без предизвикателства?

Лесен е, каза си Атина. Приятен. Спокоен.

— Може ли да попитам… ние имаме ли някакви пари?

— Ние ли? Аз и майка ти?

Атина кимна.

— О, мили боже, момичето ми. — Маркъс щеше да се задави от смях. — Не ме разсмивай. Ние сме хора на науката. Майка ти наследи тази къща. Само тя ни крепи през всички тези години.

— Ясно — мрачно преглътна Атина.

Донякъде се бе надявала, че може чичо й Клем да не е единственият милиардер ексцентрик в семейството и че родителите й може също да имат тайно богатство.

— Разбира се, къщата вече не е наша собственост. — Атина бе изяла хлебчето с пастет и Емили й отряза дебело парче от тъмнокафявия апетитен кейк. — Продадохме я преди години, когато училищните такси за теб и Юнона започнаха да ни тежат много.

Атина избърса трохите от устните си и едва не се задави.

— Какво? Продали сте имението „Бозуел“?

— Точно така.

— Но вие още живеете тук — объркано рече тя.

— Беше от новия тип сделки — обясни Маркъс. — Прехвърляш собствеността на предприемаческа фирма и после можеш да живееш в къщата до смъртта си и те ти плащат известна сума пари всеки месец. Обратното на ипотека. Но вече не сме собственици на имота.

— Много добре ни се отразява този месечен чек — бодро се обади Емили.

Атина се разстрои много. Беше забравила колко много обичаше дома, в който бе минало детството й.

— Но вие никога не сте казвали нищо…

— Не искахме да ви тревожим. — Маркъс небрежно отхвърли загрижеността й. — Тази сделка ни осигурява финансова сигурност, на мен и майка ти, а в крайна сметка, когато починем, лесно можете да откупите къщата от предприемачите.

Усети, че я изпълва смразяващо чувство за загуба.

— Но, татко, знаеш, че бих ви дала всичко, от което се нуждаете. Дори бих купила къщата от вас.

— Не и с парите на брат ми, скъпа — отвърна Маркъс. Говореше тихо, но тя знаеше, че е непреклонен в решението. — А ти всъщност нямаш никакви собствени средства. Не, така е най-добре.

— Какво възнамеряват да правят на това място? — Стараеше се да звучи непринудено. През прозорците видя ято гъски да отлита с крясъци, черно петно на фона на бялото януарско небе.

— Апартаменти, доколкото знам. Смятат да застроят терена.

— Но тук няма къде да се паркира.

— Ще превърнат градините в паркинги — отвърна Маркъс.

Атина внимателно остави парчето кейк върху красивата порцеланова чинийка на майка си. Внезапно напълно бе изгубила апетит.