Наследството

Десета глава

— Аз не съм виновен, господин Бейли! Кълна се, не съм виновен. Трябва да обясните това на господин Грейнджър. Направих всичко, което ми казаха. Извадих колите от движение. Изведох двамата там, където океанът е бурен. Изпълних задачата си както трябва. Но вие не ме предупредихте за това нещо както нож, което той носи. Лошо ме сряза. Много лошо. Трябва ми лекарска помощ.

— Нещо като нож ли? — Итън удостои Кон с леко повдигане на веждите. — О, да, онова красиво ножче за отваряне на писма, което каза, че ти било за спомен. Дай го, Ландри.

Вместо към Кон, той насочи пистолета към Онър.

Онър стоеше като закована, съзнавайки, че без елемент на изненада, Кон няма да може да използва оръжието си, преди Итън да я застреля. Без да продума, Кон извади от джоба си ножа с форма на звезда и го пусна на пода.

— Така е много по-добре — каза Итън. После насочи вниманието си към раненото момче. — Сам си намери лекар. Макар че ще ти е доста трудно да обясниш на някой от спешното отделение от какво ти е тази рана, нали? — Той поклати глава. — Трябваше да преценя, че няма да успееш да се справиш.

— Но вие казахте, че господин Грейнджър е предвидил всичко до най-малката подробност. Казахте, че нищо няма да се провали — изхленчи момчето.

— Е, малкият, сгрешил съм. Случва се понякога. Колкото повече човек старее, човек, толкова повече започва да разбира това. — Итън размаха подканващо пистолета. — Изчезвай.

— Не знам дали ще мога да шофирам в такова състояние. Много силно кървя.

— Постарай се — посъветва го с леден глас Бейли. — Много се постарай. Господин Грейнджър не обича дезертьори. На твое място бих се махнал от тези места. Намери си нова територия, Тони. За теб ще бъде по-здравословно.

Момчето, наречено Тони, се втренчи в неумолимото изражение на Итън, после се обърна и без да продума излезе от вилата. Вратата се затвори след него.

Онър стоеше загледана в Итън Бейли и в малката стая настъпи странна тишина. Тя усети, че у нея отново се надига напрежението, което се смеси с реакцията й от инцидента на плажа. Нервите й бяха като изпепелени от пожар. Но повече от собственото си нестабилно състояние и неестествено усещане на страх и гняв, Онър беше сигурна, че чувства яростната реакция на Кон. Но той, както винаги, се владееше. Това от една страна я успокояваше, а от друга — поставяше мрачни въпроси за неговото минало. Самоконтролът му бе непоклатим. Какво бе направил, за да се научи как да го постига?

— Да разбирам ли — заключи Кон, — че горкият Тони е жертва на леко недоразумение?

— По отношение на истинския си работодател ли? — Итън кимна иронично. — Опасявам се, че е така. По-лесно беше да накарам момчето да си мисли, че работи за Грейнджър. С такова нетърпение искаше да се издигне. Не можах да устоя да не се възползвам от порива и амбицията му. Винаги висеше в тълпите около Грейнджър, по време на състезанията. От разни слухове разбрах, че си търси работа — подобно на тази на Грейнджър. Реших, че след като ми е необходима помощ за известно време, мога да го използвам. Допреди малко той беше много доволен от това, което му възложих.

— Не разбирам — прошепна Онър. — Грейнджър нищо общо ли няма с това?

Този път Кон отговори.

— Не. Изиграл е ролята на примамка, нали Итън?

— Да. Щеше да бъде много по-добре, ако Тони не беше объркал нещата. Но много отдавна съм разбрал, че човек трябва да бъде гъвкав, да се възползва от обстоятелствата и когато нещо се провали, винаги да има резервен вариант. Нямаше да стигна дотук, ако не вършех това, което ви казвам.

— Искал си да сме мъртви — каза Онър с глас, който дори на нея й прозвуча като чужд.

— Щеше да бъде неимоверно удобно, ако и двамата добре си бяхте изиграли ролите — обясни Итън. Той стоеше спокойно, с пистолет, който държеше не в упор, но все пак в готовност.

— Искаш да кажеш, ако бях повярвал, че тя наистина е искала да отрови Легаси? — запита нехайно Кон. Той леко се придвижи, като се отдалечи с няколко крачки от Онър.

— Стой на мястото си, момче. Разстоянието е достатъчно. — Ръката, с която Итън държеше пистолета, леко се сви. Кон се спря.

Онър бързо прекъсна Итън, опитвайки се да привлече вниманието му към себе си.

— Искал си с Кон да загубим доверие един към друг, нали? Да се скараме.

— Всичко бях подготвил много добре. Тази сутрин на хиподрума видяха Кон да си тръгва и знаеха, че е вбесен. Няколко собственика дори го бяха видели предишната нощ доста да се налива. Те знаеха, че между вас има много стари връзки.

Кон притвори очи.

— Ти си направил така, че да разберат, нали?

Итън сви рамене.

— Наясно си какво представлява клюката на хиподрума, нали, момче? Особено когато става въпрос за жребец като Стайлиш Легаси и неговите собственици. Същото е и когато синът на един от собствениците се появи с жребец — потомък на прочутия кон. И разбираш защо, когато започна да се срещаш с Онър, хората направо бяха смаяни. Всеки случай, смаяха се, когато им напомних старата история.

— Ще ни обясниш ли защо си създаваш целия този труд, Итън? — попита студено Кон.

— Дълга история. Надали тази нощ ще имаме толкова време, за да ви я разкажа. Направих справка за приливите, преди да започна да действам. Много скоро ще се появи приливната вълна. Искам ти и госпожичката да я последвате в океана.

— С помощта на няколко куршума ли? — отвърна Кон.

— Нещо такова. Може и да скочите от носа. Явно, че трябва да свърша сам задачката, която бях възложил на Тони. Напоследък много трудно се намира някой, който може да ти помогне.

Онър усети как Кон се напряга. Знаеше, че той би предприел нещо самоубийствено. Би направил всичко, за да я защити. Бе толкова убедена в това, колкото и в силните му чувства към себе си — усещаше го с ума и със сърцето си. Трябваше да действа първа, или да допусне той да налети на пистолета на Итън.

— Може да ни ликвидираш, но след това няма да успееш да сложиш край на клюките, които ще плъзнат по хиподрума — изведнъж много убедено предупреди Онър.

Итън се намръщи.

— Няма защо да се тревожиш за клюките. Теб няма да те има.

— Не говоря за това, което хората ще кажат за Кон и за мен, а за това, което ще помислят за теб, а то би трябвало да те заинтересува. Сестра ми Адина знае всичко, което знам и аз. Днес следобед й се обадих и й оставих съобщение на телефонния секретар.

Кон я изгледа сепнато, абсолютно сигурен, че тя не се бе обаждала. Почти в същия миг вниманието му се насочи към Итън.

— Сега пък за какво говориш, госпожичке? — попити нетърпеливо Итън.

— За това, че Адина няма да мълчи. Като не се върна от тази екскурзийка, ще отиде право в полицията.

— И какво ще каже? — попита заядливо Итън, който губеше търпение.

От другата страна на стаята Кон стоеше, запазвайки пълно самообладание. Итън се бе съсредоточил изцяло върху Онър.

Тя пое дълбоко въздух и изигра единствената си карта.

— Че преди петнайсет години Стайлиш Легаси е имал още един собственик. Един партньор в сянка на име Итън Бейли.

Ефектът върху Бейли бе като токов удар. Приветливото му изражение на добронамерен старец светкавично изчезна и в стаята стоеше груб ожесточен и вбесен мъж.

— Лъжеш, кучко! — изрече напрегнато гой. — Не знаеш какво говориш!

— Не знам ли? Всичко е тук — каза Онър, посочвайки спокойно дървения сандък в ъгъла, покрит със сгънато одеяло за кон. — Доказателството, от което някой някога може да има нужда.

— Какво доказателство? — изсъска Бейли, като погледът му моментално се насочи към сандъка. Но той като че ли усещаше, че Кон изчаква удобния момент. Итън твърдо държеше дулото на пистолета насочено към Онър. За него щеше да е много лесно да натисне спусъка, преди Кон да прекоси и половината стая. — Какво доказателство?

Онър пое силно въздух и се опита да мисли логично. Трябваше да представи нещата така, че да изглеждат приемливи. Ужасно й се искаше адреналинът й, който се бе качил от страха, да се укроти. Когато се наведе към сандъка, видя, че пръстите й треперят. Онър несръчно потупа черно-бялото одеяло отгоре.

— Татко беше бизнесмен. Винаги е бил такъв. Колкото и да се въодушевяваше от победите на Легаси, заявяваше, че за него конят не е нищо повече от прецизен източник на постоянни доходи. Само бизнес. И поради тази причина той си е водил най-подробна документация.

— Не ти вярвам — озъби се Бейли. — Ако си знаела нещо, отдавна щеше да го систематизираш.

Онър поклати глава.

— Не съм го направила толкова години, защото не исках да се натоварвам психически с всички документи и спомени, оставени от татко преди толкова много години. Беше прекалено болезнено. Винаги когато поглеждах към този сандък, си спомнях как е загинал. От друга страна, не можех да понеса да изхвърля тези неща. Затова реших да вложа всичките си сили да украся с тях вилата. — Тя посочи към снимките и принадлежностите от състезанията по стените. — Създават подходяща обстановка, нали? Непретенциозна, но шик — битова, но елегантна. Така вилата стана много известна. Много рядко оставам без наематели.

Гласът й леко спадна при последната дума и Онър веднага млъкна, за да възвърне самообладанието си.

— Щом толкова години не си проучила какво има в този сандък, защо трябва сега да го правиш? — попита предизвикателно Итън.

— Ако не те бях видяла на хиподрума, никога нямаше да разпозная третия човек, който се появява на снимките при победите на Стайлиш Легаси — каза просто Онър. — Рядко разглеждам подробно снимките, но след като вчера пристигна Кон и започна да се интересува от родословието на Легаси, взех да се взирам в тях. А когато се взирам, Итън, аз обикновено виждам разни неща. Имам набито око за подробности — допълни тя с иронична нотка на извинение в гласа си. — Дизайнерите са много печени в това отношение. И най-дребните подробности могат изцяло да променят вида на едно иначе добре проектирано помещение.

— Ти, малка вещице! — извика Итън.

Онър решително продължи. Итън все още държеше пистолета, но вече много по-съсредоточено. Тя се обърна към шкафчето.

— Щом като установих, че си на толкова много снимки с победители и като видях изражението на лицето ти…

— Изражението ли?

Онър печално поклати глава.

— Изражението на собствениците на победителите и на треньорите винаги е едно и също. Този доволен и развълнуван вид от победата. Неповторим е. Огледай се, Итън. Виж на снимките изражението на баща ми. Същото е и на Ричард Стоунър. Видях го и върху лицето на Кон, когато онзи ден Легаси победи. И твоето е такова на всички снимки след победите на Стайлиш Легаси. Независимо колко хората се стремят да представят всичко като бизнес, то направо влиза в кръвта им. Винаги е нещо повече от бизнес.

— Това нищо не доказва. Нищо.

— Наистина, но беше достатъчно, за да възбуди любопитството ми. Отворих сандъка, Итън. Започнах да преглеждам някои записки и документи на баща ми. Както казах, той беше бизнесмен. По свой начин обръщаше внимание на детайлите — също като мен. Всичко е там, Итън — приключи тя, надявайки се, че няма да се наложи да хитрува повече. Беше много трудно да е изобретателна с насочено срещу себе си дуло на пистолет. С крайчеца на окото си забеляза, че Кон с тихи стъпки се приближава към Итън. Вниманието на стареца бе все още приковано към Онър.

— Лъжеш — измърмори Итън, като погледът му се премести от Онър към сандъка. — В този сандък няма нищо.

— Искаш ли да видиш записките? — попита подигравателно Онър, като ръката й бе протегната над одеялото.

— Напълно си права. Искам да ги видя! Покажи ми изфабрикуваното си доказателство, госпожичке! — изръмжа ожесточено той.

Онър се наведе и повдигна тежкото вълнено одеяло.

— Бейли! — извика отривисто Кон.

Итън инстинктивно се обърна при рязката команда. Той изпадна в паника, като видя Кон толкова близо до себе си. Но Онър вече хвърляше одеялото към Бейли.

— Дяволите да ви вземат! — изкрещя Бейли и без да иска натисна спусъка. Но одеялото покри главата и раменете му и изстрелът отиде на вятъра.

В същия миг Кон се хвърли върху стареца, блъсна го на пода и изтръгна пистолета му. Всичко приключи за миг. Кон беше много по-млад и по-силен от Бейли и схватката можеше да приключи по един-единствен начин. Итън лежеше неподвижен, обезкуражен от това, че бе загубил. Кон бавно се надигна на едното си коляно и хвана пистолета. Той загледа втренчено мъжа на пода и после хвърли бърз одобрителен поглед на Онър.

— Добре ли си, скъпа?

— Върховно — промълви Онър, отпускайки се върху шкафа. — Просто върховно. С изключение на коленете. Те май не са съвсем в ред. — Тя пое няколко пъти дълбоко въздух, налагайки си да се успокои. — Но ми се струва, че няма да мога да понеса друга изненада тази нощ. Много ми се насъбра.

Той вече се бе изправил и силно стискаше рамото й.

— Знам какво имаш предвид. Защо според теб съм се отказал от добре платената работа по охраната в чужбина, за да се занимавам с дребни консултации по капиталовложения в недвижими имоти? Тези неща след време започват да натоварват човек. Никога през живота си не съм се страхувал толкова, колкото тази вечер. Два пъти срещу теб бе насочено оръжие и изпитах ужас, че няма да мога да те защитя.

Тя вдигна поглед към отчаяната му физиономия и любовта озари очите й.

— Странно. Аз изобщо не съм се съмнявала. Просто не понасям напрежението.

Кон я погледна с непроницаемо изражение.

— Не си се съмнявала?

— Знаех, че ще направиш това, което според теб трябва да се направи — каза тихо тя. Така беше. Тази вечер Кон би дал живота си за нея и тя го съзнаваше. Онър бе решена да не допуска такава саможертва.

— Благодаря ти — каза тихо той.

— За какво?

Той сви рамене.

— За доверието, което имаш към мен.

Онър докосна ръката му, но не знаеше какво да му каже. Очите й срещнаха неговите в безмълвен контакт, който бе прекъснат от стона на Итън Бейли. Тя се обърна към мъжа, който бавно се надигна и седна. Сега Итън изглеждаше по друг начин. Имаше вид на съсипан човек. Или на някого, изминал много дълъг път.

Кон заговори първи.

— Струва ми се — каза той, — че е време да получим някои отговори. — Седна до Онър, като небрежно държеше пистолета в дясната си ръка. Неумолимостта, която излъчваше, плашеше. — Наистина ли си бил партньор в сянка за Стайлиш Легаси? — попита той, взирайки се в Итън.

— Попитай нея. Тя явно знае всичко по въпроса — промърмори Бейли, като масажираше тила си.

— Това бе само предположение — призна си Онър. — Никога не съм разглеждала какво има в сандъка. Направих го напосоки, имайки предвид изражението ти на снимките. Никой не може да се въздържи да се снима, когато конят печели, най-малко собствениците.

— По-добре ти ни разкажи — подкани го Кон, който замислено го наблюдаваше. — Сега, след като връзката е ясна, няма да е трудно човек да порови в миналото и да установи цялата истина. Ти си бил свързан с нашите бащи. Имам чувството, че тази връзка не е бил само един състезателен кон. Имало е и друго, нали, Итън? Нещо, което е трябвало да скриеш, без значение дали заради това ще убиеш сина и дъщерята на собствениците на Стайлиш Легаси.

Бейли изгледа сърдито Кон и после се отпусна.

— Ако наистина започнете да се ровите, ще откриете — призна той. — От петнайсет години се страхувам от това, което може да се случи, ако някой започне да търси отговори. Мислех си, че съм в безопасност, защото никой не възнамеряваше да се рови много надълбоко. Най-опасно беше след инцидента.

— Инцидент ли? — попита Онър. — Искаш да кажеш, след смъртта на Стоунър и баща ми?

Бейли кимна.

— Мислех си, че ако добре се справя, ще се измъкна. Разбира се, трябваше да ви накарам да продадете Стайлиш Легаси. Не можех да предявявам претенции към коня. Това щеше да бъде рисковано, защото бях положил много големи усилия никой да не разбере, че съм финансово обвързан.

Кон помисли за момент.

— Искал си никой да не разбере, че имаш финансов интерес към коня — повтори най-после внимателно той. — Защото ако някой разбере, може да те заподозре, че имаш и нещо друго общо с бащите ни?

Онър му хвърли бърз въпросителен поглед. Какво целеше Кон?

Бейли кимна мрачно.

— Не можех да рискувам. Беше ми мъчително да загубя Стайлиш Легаси. Най-добрият жребец по Западното крайбрежие. От него можех да натрупам състояние. Дори не посмях да купя някой от потомците му. Не исках да рискувам. Но следях какво става с тях. Не можех да не го правя. Когато разбрах, че един от жребците е купен от сина на Ричард Стоунър, имах чувството… — гласът му тъжно заглъхна.

— Предчувствието, че нещо се е провалило ли? — попита Онър.

Бейли кимна.

— Стори ми се, че е опасно. Като че ли съдбата ме подканяше да се заема с всичко, което бях заличил преди петнайсет години. Бях решил само да се свържа с теб, Ландри, Най-лесно можех да го направя, като прехвърля няколко от конете си в конюшнята на Хъмфри. Беше много удобно да ти се представя като собственик, който ползва същия треньор. Така можех да те следя. Да се уверя, че няма да станеш прекалено любопитен. Или поне да разбера предварително, ако започнеш да любопитстваш.

— И после аз се запознавам с дъщерята на Ник Мейфийлд — промърмори Кон. — Тогава сигурно доста си се изнервил.

— Всичко започна да изглежда много опасно. Съдба.

Онър се намръщи.

— Отначало си искал да посееш малко съмнение, като си се надявал, че това ще ме отблъсне от Кон, нали?

— Ако се беше отдръпнала от него, всичко можеше да мине много по-безболезнено. — Итън въздъхна. — Но ти не се отдръпна. Гледах как все повече се привързвате един към друг. Знаех, че щом разбереш кой е той, може би ще се ядосаш — обясни Бейли. — А и знаех, че ако Ландри разбере, че си се опитала да отровиш Легаси, направо ще се вбеси.

— Значи си подготвил ситуацията и си наел Тони да натисне спусъка, така ли? — изръмжа Кон. — Добре, това мога и сам да си го представя. Но защо не ни спестиш малко време, като ни обясниш защо не си искал да се разбере каква е била връзката ти с втория ми баща и с Мейфийлд? Струва ми се, че може да има само една причина.

Онър притаи дъх, когато по интуиция стигна до същото обяснение.

— Ти си ги убил? — прошепна напрегнато тя, вторачена в Итън. — Убил си баща ми и Стоунър?

В стаята настъпи тягостна тишина, когато Бейли кимна.

— Нямах друг изход, не разбирате ли? Те разкриха, че пренасям контрабанда оръжие, като използвам връзките и съоръженията им в Близкия изток. През нощта, в която узнаха това, трябваше да действам. Нямаше време за мислене — продължи той, като погледът му стана отчужден, сякаш се бе върнал петнайсет години назад. — Всичко стана много бързо. Не знаех, че са ме заподозрели. Реших, че са си помислили, че проявявам любопитство към операциите им. В края на краищата, бяха допуснали да вложа много пари в бизнеса им.

— Отново като партньор в сянка? — попита Кон с леден глас.

— Трябваше да настоявам за това. Не исках никой да ме свързва с оръжието, ако случайно бъде разкрито. След това щях да действам по-скромно. Не ме разбирайте погрешно. Бях натрупал пари, като продавах оръжие на всеки, който искаше да купи, но исках да разширя дейността си. Трябваше ми сигурно прикритие за големи доставки. Можеше още толкова много пари да се направят с този бизнес. Винаги някъде по света някой иска да воюва. Големи войни, малки войни, партизански войни, революционни войни… Бандити с политически искания и просто хора извън закона. Безкраен пазар. Мечта за бизнесмена. Но човек трябва да бъде предпазлив.

— Нужно ти е било законно прикритие и сигурен транспорт. — Кон кимна в знак на разбиране, което изуми Онър. — Искал си сигурен бизнес, който е имал връзки с Близкия изток.

— Срещнах баща ти и Мейфийлд, когато за първи път искаха да купят заедно състезателен кон. Тогава имах няколко състезателни коня, но нито един от тях не бе от класата на Стайлиш Легаси. Но винаги съм бил свързан с хиподрума. Бях в течение на слуховете там. Знаех, че бащите ви развиват международен бизнес и се сприятелих с тях. Аз им предложих Стайлиш Легаси. Бях решил да го купя, но когато предложих да станем партньори, те с радост се съгласиха.

— Едно партньорство води до друго, предполагам? — каза Кон.

— Така беше до момента, в който, когато Стоунър и Мейфийлд решиха да напуснат голямата корпорация, в която работеха. Искаха да започнат свой бизнес. Предложих им да налея малко пари в него. За всеки нов бизнес трябва капитал и те се съгласиха да инвестирам. След като започнаха новия бизнес, за известно време всичко вървеше много добре. Дадох няколко подкупа, използвах някои връзки и си уредих доставки на пушки, които пътуваха заедно с металните тръби и съоръженията за нефтодобив, които бащите ви изпращаха в чужбина. Не се правеха щателни проверки, защото всички имаха доверие на Мейфийлд и на Стоунър. Те си имаха свои хора. Точно такива, каквито им трябват.

— А ако някой бе проверил по-щателно, ти щеше да си чист, защото си бил партньор в сянка — приключи Кон. — Никой не е знаел, че си имал нещо общо.

— Направих така, че името ми да не фигурира по документите. Това беше джентълменско споразумение.

— Но една нощ Стоунър и Мейфийлд са станали подозрителни.

Кон неспокойно поглади с палец дръжката на пистолета.

— Поставиха капан — изръмжа войнствено Итън. — Един от тези, които бях подкупил, се беше разприказвал, и те разбрали, че имам още една доставка за чужбина. Знаеха, че трябва да бъда там, за да приключа сделката. Изпревариха ме и отидоха преди мен. Това, което не бяха преценили, беше, че този, който им бе продал информацията, продаде информация и на мен. Той играеше и за двете страни и аз извадих късмет.

— Успял си да поставиш капан — предположи мрачно Онър. — Представил си нещата да изглеждат така, като че ли баща ми и Ричард Стоунър са прекарвали оръжие контрабанда и са се скарали за доставката. Убил си ги и двамата.

— След това ме хванаха нервите призна Бейли. — Разбрах, че късметът ми изневерява. Реших да се махна от бизнеса с оръжията. В края на краищата, бях натрупал достатъчно пари. Беше време да се заема с по-законни неща. Хората не са склонни да се съмняват в инвестициите.

Кон и Онър го изгледаха продължително. Бейли сякаш изобщо нямаше представа от това, което преживяваха те. Той се бе потопил в своя свят и проучваше в кой момент нещата се бяха провалили.

— Негодник такъв! — каза накрая Кон, но в думите му нямаше злоба. Само примирение с това, че миналото не може да се промени.

— Знаех си — каза тихо Онър. — Знаех си, че има нещо гнило във версията, че Стоунър и Мейфийлд взаимно са се предали. Никога не съм го приемала за чиста монета.

Кон кимна.

— Знам. Твърде много въпросителни. Твърде много въпроси без отговор. Това е една от причините, поради която те потърсих, Онър. Не мога да отрека. И не съжалявам, защото иначе никога нямаше да се запознаем.

— Трябваше да се отговори на въпросите — съгласи се тихо тя.

Кон я погледна.

— Доста ловко стигна до най-важното. Ако не беше проумяла, че връзката на Бейли със Стайлиш Легаси е толкова здрава, всичко останало щеше да отиде на вятъра. Много си пъргава, госпожице. Бива си те.

Онър несигурно се усмихна.

— Щом ти го казваш, ще го приема като комплимент.

Кон премига изненадано.

— Разбира се, че е комплимент.

— Ти самият доста бързо напредна, когато случаят го наложи — отвърна сухо тя.

Кон повдигна рамо в знак на оправдание.

— Много години се учих на това. То беше част от работата ми.

— От някаква работа! — Онър замислено млъкна, гледайки към Итън. — Какво ще правим сега?

— Имаме достатъчно доказателства, за да се отървем от Бейли — започна бавно Кон. — Но не знам дали ще можем да го обвиним за миналото. Освен ако в този стар сандък няма разобличителни документи.

— Съмнявам се — каза Онър. — Наистина попрегледах нещата, когато се нанесох във вилата. Не си спомням нищо, което може да помогне като доказателство за връзката на Бейли с това, което се е случило преди петнайсет години. Но кой знае? До вчера не бях обърнала внимание на това колко е важно, че Итън е на тези снимки. Може от сандъка да се изрови нещо. — Тя замълча. — Било е много отдавна, нали? Сега всичко е приключило.

Кон я погледна.

— Знаем отговорите. Вече няма неизвестни.

Гласът му бе странно доволен.

Онър разбра това чувство. То бе подплатено с дълбока тъга, но и с покой. Вече нямаше неизвестни.

Може би, с изключение на едно. Онър си спомни въпроса, който подсъзнателно я занимаваше. Тя се обърна към Итън.

— Ти ли помести паравана в спалнята ми?

Той излезе от мрачното си състояние и леко се сепна.

— Как си разбрала, че съм претърсвал стаята ти? Аз едва се докосвах до предметите!

Устните на Онър се свиха иронично.

— Достатъчно е само нещо да бъде леко разместено. Започвам да си мисля, че точното ми око ще се превърне в заплаха за съществуванието ми.

Бейли отново потъна в спомените си.

— Просто исках да проверя дали имаш нещо за Стайлиш Легаси. Интересувах се колко знаеш за коня и за предишните му собственици. Нямах представа, че всички отговори са в тази вила.

По-късно сутринта Итън Бейли бе арестуван и необходимите документи — уредени. От полицията предупредиха спешните отделения в болниците да внимават за мъж, отговарящ на описанието на Тони, който търси лекарска помощ за рана от нож с особена форма.

По време на вечерята в жилището на Онър разговаряха спокойно, като и двамата осъзнаваха последствията от травмиращите събития. Постепенно започнаха да се отпускат и да приемат това, което се бе случило. В един момент Онър осъзна, че между тях съществуваше чувство на приятелство, на взаимна връзка. С Кон споделиха нещо общо от миналото и от тайните, погребани в него. Това задълбочи увереността й в бъдещето, но нещо липсваше. Имаше нещо неточно в начина, по който се подготвяха да посрещнат бъдещето.

Чак късно вечерта Онър разбра, че скоро ще трябва да се заеме с проблема, който постави всичко това — отношенията й с Константайн Ландри. Ако не се изправи лице в лице с този проблем, той ще я преследва и тя дълбоко в себе си ще чувства несигурност. А беше ясно, че Кон сам никога не би решил тази неяснота, защото не признаваше, че съществува. Но още докато мисълта минаваше през ума й, Онър бързо заспа. Щом си легнаха, тялото й се сви в успокояващата топлина на Кон.

Утре — обеща си Онър точно преди да затвори очи. Утре ще намери начин да накара Кон да проумее, че това, което чувства към нея, е любов. Той трябваше да признае този факт заради двамата. Трябваше да се увери, че чувствата между тях са нещо повече от желание, необходимост и влечение.

Докато не направи тази последна крачка, прецени Онър, Кон никога нямаше да може да й се отдаде напълно така, както тя искаше да се отдаде на него. Винаги щеше да си има някакъв непристъпен периметър.

Беше ли егоизъм — чудеше се Онър — необходимостта, която изпитваше, да го накара да разбере, че е уязвим спрямо нея? Напълно възможно. Не, вероятно. Може би не бе правилно да очаква от него да свали гарда си, след като тя е свалила своя. Той дълго време е бил сам в един суров свят и бариерите, които бе изградил около себе си, имаха най-различен смисъл. Във вилата го бе видяла ожесточен, успя да опознае безпощадната, крайно решителна страна на неговата природа. Качествата му на хищник му бяха помогнали да спаси своя и нейния живот. Не можеше да оспорва тяхното съществуване.

Но инстинктът на ловец у него го затрудняваше да признае любовта. Той можеше да бъде предан — Онър не се съмняваше в това. Можеше да бъде страстен, да закриля. Но в замяна искаше много. Лоялност, уважение, ангажираност, страст — всичко това и дори повече. Онър му бе дала повече. Бе му дала любов. Но досега той не бе показал желание да направи опасната стъпка. Още ме бе в състояние да признае, че е уязвим и че това, което чувства към нея, е любов.

Докато Кон не може да направи това, в техните взаимоотношения винаги щеше има нещо недоизяснено.