Наследството

Седма глава

Онър се обърна и се затича не защото се заблуждаваше, че може да избяга на Кон или, че той няма да хукне след нея. Затича се, защото съзря ярост в обикновено безизразните му сиви очи, и се убеди, че си имаше работа с отмъстителната хищна природа на неговия характер. А когато човек е потенциална жертва при такава ситуация, той бяга.

Тя изтича покрай вилата и се насочи към брега просто защото нямаше къде другаде да отиде. Знаеше, че той я следва по петите, въпреки че не чуваше шум от движенията му поради плискането на вълните и надигащия се бриз. Онър знаеше още, че опитът за бягство бе безнадеждна работа. Тя бе мечтала да накара Кон да загуби контрол върху себе си, но никога не бе допускала, че това ще стане по този начин.

Той не я извика, нито й заповяда да спре. Кон просто се нахвърли върху нея тихо и напрегнато като огромна пантера, решена на всяка цена да повали газелата. Тичането по пясъка бе изключително трудно. Той полепваше по краката й, напомняйки й за кошмарите, при които човек сънува, че го преследват, но не може да избяга. Онър вдиша задъхано студения въздух, сърцето й биеше от изтощение и страх и когато стигна до водата, усети ръката на Кон на кръста си.

— Не! — изкрещя Онър и се изви, за да го удари от отчаяние. — Пусни ме, дявол да те вземе!

— Да не би да си помисли, че ще ми избягаш? Няма къде да се скриеш от мен. — Той я придърпа към твърдото си тяло, опитвайки се да укроти движенията й.

В този момент Онър се бореше за живота си. Тя започна да го дере с нокти, да го рита, извиваше се неистово в хватката му, опита се да го ухапе по ръката.

— Ти, малка… — думите на Кон бяха заглушени, тъй като упоритата борба на Онър повали и жертвата, и преследвача. Те се проснаха на студения мокър и твърд пясък. — Ще ти дам да разбереш, предателко! — изрече грубо Кон и стовари бедрото си върху краката й, за да укроти ритниците.

— Не съм те предала! — Думите се откъснаха от нея, докато тя безрезултатно се бореше с притискащата я тежест на тялото му. — Не знам за какво говориш, но нямаш право да се отнасяш така към мен. Нямаш право да ме малтретираш!

— Аз дори не съм започнал да те малтретирам. След като ти се отнесе към мен така…

Той рязко млъкна, но Онър успя да чуе странна болка в гласа му. Тя се изненада и се опита да съчетае тази болка с яростта, която бе сигурна, че го бе подтикнала да действа така. Останала без дъх, Онър се нахвърли върху него.

Той я прикова безпощадно към влажния пясък, смазвайки я с тежестта си, докато тя престана да се бори. Кон продължително втренчи поглед в кестенявите й очи. Лежейки върху нея, хвана китките й над главата.

— Копеле такова!

У Онър бушуваха гняв и страх. Нямаше време да анализира искрата агония, която й се стори, че видя в погледа му. Трябваше да се справя със своята болка. Тя усети как силата му я смазва и я прави безпомощна.

— Имаш нахалството да ме ругаеш!

Онър раздвижи главата си върху пясъка.

— Аз дори не те познавах, нали? Нямах възможност да те опозная. Ти още от самото начало започна да ме лъжеш за себе си.

Изразът на лицето му бе суров, очите му искряха. Когато се нахвърли срещу него, Онър бегло видя успоредните червени линии, които се очертаваха по едната му буза. Тя смътно се стресна от раната, която му бе нанесла. Кон в продължение на няколко дни щеше да носи следи от схватката им. Все пак, освен че я накара да се чувства безпомощна, Кон не я нарани физически.

— Не аз съм лъгал — процеди задъхано той. — Ти си ме лъгала винаги когато сме били заедно. Цялата нежност и топлота, всичко е било фалшиво, нали? Бях започнал да си въобразявам, че си по-различна.

— По-различна от кого? — отвърна тя, изумена от предположението му, че се е преструвала в леглото.

— От другите жени. И от баща ти!

— Остави баща ми на мира!

— Не мога. Това, което е направил, е в основата на всичко, което става сега. Трябваше да го осъзная. Трябваше да проумея, че дъщеря му няма как да бъде по-различна. Че е способна на предателство.

— Не съм те предала!

— Тогава защо се криеш? Кажи ми защо избяга, Онър.

— Не се крия. Просто исках да се махна от човека, който ме използва като жертва на изкривеното си разбиране за отмъщение. Толкова ли е странно? Дявол да те вземе, Кон Ландри, кой ти даде правото да упражняваш над мен изкривеното си разбиране за справедливост? И защо трябва да ти разрешавам да го правиш?

— Не съм ти налагал никакво наказание — избухна той. — Нищо друго не съм направил, освен че спах с теб, бях ти под ръка, когато те преследваше някакъв шантав с пикап и спасих сестра ти от бъркотията, в която бе затънала с Грейнджър, спомняш ли си? Не съм ти причинил нищо лошо! Не съм искал да ти причиня нищо лошо!

— Проследил си ме, само за да потърсиш възмездие — изсъска тя. — Искал си да разчистиш стари сметки. Ти си призна. Това, че спа с мен, е част от изкривеното ги разбиране за възмездие. А сега имаш нахалството да ме обвиняваш, че съм те предала!

— Ти се опита да отровиш Легаси!

Онър се задъха от изумление и присви яростно очи.

— Никога! Никога не бих направила нещо лошо на твоя кон. Нито на който и да е кон!

— Това е бил единственият начин да ме уязвиш, след като ти казах, че съм безкрайно изумен от теб, нали? След като си разбрала, че имам други причини да се срещам с теб, а не защото съм се влюбил от пръв поглед или някаква подобна идиотщина, от която твоето женско его се е разярило, нали?

— Бях разстроена, че чувствата ти към мен не са такива, каквито са моите към теб! Да, ядосах се. И имах това право!

— Искала си да ме накажеш, Онър! Искала си да ме уязвиш и за тази цел си избрала Легаси.

— Не е вярно! — извика ужасена тя. — Наистина ли вярваш, че бих направила такова нещо? Толкова малко доверие ли имаш в мен, Ландри? Признавам, че не сме били продължително време заедно, както и това, че си изрекъл много лъжи, но всичко, което съм казала или направила, е истина. Подчертавам — всичко. Всичко!

— Тогава защо тази сутрин си дала ябълките на Легаси? — изкрещя той.

Онър се смрази, когато долови мъчителната молба в думите му. Не само тя се разкъсваше, Кон също страдаше.

— От късно снощи съм във вилата. Не съм припарвала до Легаси.

Студенината от пясъка пропълзяваше по тялото й. Тя зъзнеше и физически, и емоционално. В момента единствената топлина в целия свят идваше от твърдото тяло на Кон.

— Тази сутрин са те видели в конюшнята. Със светложълт панталон и светлокестенява коса. Единствената посетителка по това време. Трябва да си била ти.

— Щом вярваш на това, защо не приключиш всичко, което си решил да правиш с мен? Какво си решил да извършиш, Кон? Да ме удушиш ли? Да ме набиеш ли? Да извикаш ченгетата? Реши. Измръзвам на пясъка.

— Върви по дяволите!

За миг тя наистина си мислеше, че Кон ще я удуши. Яростта в очите му бе ужасяваща. Но преди от устните й да се изтръгне инстинктивен писък, Кон безжалостно прилепи устни до тях.

Целувката не беше нито страстна, нито нежна. Тя беше израз единствено на явно отчаяние и на мъжка ярост. Кон се нахвърли върху нея, пренебрегвайки съпротивата й, докато Онър напълно се укроти и притихна под него. Нямаше избор, помисли си тя. Отчаянието, което усети у него, стопи желанието й да се бори. Тя изпитваше силно желание да му предложи спокойствие и топлина, макар че по този начин щеше да се подложи на голям риск.

Сякаш измина цяла вечност, докато емоцията започна да надделява над мародерското нападение. Когато най-после Кон повдигна глава, Онър с риск повдигна клепачи само толкова, колкото да зърне изражението му. Чувстваше устните си разранени, тялото й сякаш бе притиснато под гранитна скала, но знаеше, че Кон няма да я удуши. Усещаше това дълбоко в себе си и не можеше да каже защо бе толкова сигурна. Но облекчението, което почувства, си личеше по погледа й.

— Не си въобразявай, че всичко е приключило, Онър — изръмжа тихо Кон. — Едва е започнало.

Той се претърколи, освобождавайки тялото й, стана, пресегна се и грубо я изправи до себе си. Без да продума, тръгна към вилата, като ръката му бе здраво увита около кръста й.

Онър, объркана и все още изплашена, се препъваше зад него. Тя отметна от лицето си косата, цялата в пясък, която вятърът развя.

— Сега какво, Кон? Как възнамеряваш да си отмъстиш? — каза предизвикателно тя.

— Още не съм решил. — Той я погледна косо и студено. — Повярвай ми, когато реша, ти първа ще узнаеш.

— Да не би да си въобразяваш, че ще бъда толкова глупава да чакам странният ти мозък да роди нещо задоволително за теб?

— Оставаш тук. Никъде няма да отиваш, Онър. Поне докато си изясня нещата с теб. После ще те избия от главата си и ще замина колкото може по-далеч.

Тя чу безжалостното обещание и силно потрепери. Студът проникваше дълбоко в тялото й.

— Не си познал, Кон. Аз не съм мазохистка.

— Нямаш избор. Ти си ми длъжница, госпожице. Дължиш ми повече, отколкото можеш да ми платиш. Някак ще си взема този дълг. Кълна се. Няма да допусна да ме съсипеш и после да си тръгнеш!

Той с тласък отвори незаключената вила, притегляйки Онър зад себе си. После затвори вратата с ритник и освободи жертвата си. Сивите му очи я пронизваха.

— Вземи горещ душ и се преоблечи. На нищо не приличаш.

Онър не му се противопостави. Тя бързо отиде до единствената спалня и се заключи вътре. От другата страна на вратата няколко пъти пое дълбоко въздух като правеше усилие отново да се овладее. Толкова емоции се надигаха у нея — гняв, силна уплаха, болка и чувство за загуба. Треперейки, тя започна да се съблича. Кон беше прав. Имаше нужда от горещ душ и сухи дрехи. Никога дотогава не бе усещала такъв студ.

Когато след малко излезе от банята и обу чисти джинси и широк плетен пуловер, Онър почувства, че повече се владее. Застана пред огледалото, за да изсуши косата си със сешоар, тя се чудеше защо не изглежда толкова изранена и смачкана, колкото се чувстваше. Само очите й отразяваха болката, която бе изстрадала. Но когато се взря в отражението си, Онър видя как куражът в погледа й се възвръща.

Мъжът, когото бе имала глупостта да обича, бе опасен, но бе възвърнал самообладанието си. Тя среса косата си с четката, прихващайки късите косъмчета при врата. После се обърна и излезе от спалнята, решена да държи на своето пред мъжа, който я чакаше.

В кухнята Кон наливаше вода в кафеварката. За момент Онър застана на вратата, гледайки го мълчаливо и напрегнато. Той не вдигна поглед, но тя знаеше, че усеща присъствието й. Лицето му бе мрачно както винаги и излъчваше напрежение, което изпълваше помещението.

— Чувствай се като у дома си — промълви Онър.

Кон не обърна внимание на лекия сарказъм и се съсредоточи върху заниманието си да направи кафе и то сякаш поглъщаше цялото му внимание.

— Седни, Онър. Трябва да поговорим.

— За какво? Ти очевидно си взел някакво решение, защото не си спомням да си ме питал нещо. — Тя предпазливо се облегна назад на един от плетените столове до масата. — Аз съм измъчваната и осъдената, нали?

— Доказателството е доста убедително. А има и мотив. — Той седна с рязко движение на стола срещу нея, гледайки я с дълбоко замислен поглед. — И двамата знаем, че си имала мотив, нали?

Ръката й се сви в юмрук.

— Да, имала съм мотив. Аз се почувствах предадена. Но ще ти кажа едно, Ландри. Ако бях решила да разчиствам сметките си, нямаше да използвам нещастния Легаси, за да постигна целта си. Щях да преследвам направо теб. Нямаше да въвличам едно беззащитно животно. — Тя поклати глава, изпълнена с отчаяние и учудване. — Сигурно си мислиш, че съм дотолкова долна и отвратителна… като кредитора Грейнджър.

Кон неспокойно се раздвижи.

— Не. Мисля, че си била разярена. Презряна жена. Така ли гледаше на себе си? Казват, че жена в такова състояния е способна на всичко. Нали?

— Няма значение. — Тя го погледна втренчено. — Просто няма значение.

Кон се канеше да каже нещо друго и после, очевидно, размисли. Изправи се и прекоси кухнята, за да налее кафе. Застанал с гръб към нея, той се взря за миг през прозореца, наблюдавайки океана. После бавно наля димящата черна течност.

— Може би няма значение — изръмжа най-после той, — но ти си страстна жена. В момент на ярост и обида може да се объркаш и…

— Нищо не съм направила на коня ти, така че не си прави труда да ми търсиш извинения. Все пак не мога да си обясня защо търсиш някакви причини.

— Повярвай ми, и аз си задавам този въпрос. Ще те избия от главата си и ще замина.

Онър усети как напрежението у нея отново се надига, но не помръдна.

— Защо трябва да ме избиваш от главата си? Как си могъл чак до такава степен да допуснеш до себе си жена, за която имаш толкова ниско мнение?

— Бях глупак.

Той не се обърна.

— Значи ставаме двама, нали?

— Да.

Онър преглътна сълзите си, решена да не се предава.

— Поне не се опитахме да стреляме един срещу друг, както са направили бащите ни, когато нещата в бизнес отношенията им са се провалили. Макар че не бях съвсем сигурна какво точно бе решил да правиш на плажа. Може би съм имала късмет, че не носеше оръжие, нали?

Той се обърна с овладяна агресивност.

— Това не е шега.

— Приличам ли ти на човек, който се шегува? Кон, това е краят и ти го знаеш. Ако не си решил да ме нараниш физически, може да си тръгнеш. Ти ме мразиш и колкото по-скоро се махна от погледа ти, толкова по-добре — прошепна тя.

Той оставите трясък чашата с кафе.

— Няма да си тръгна. Още не. Вчера ти казах, че те желая и ще те имам. При моите условия.

— Струва ми се, че ясно заявих, че не съм мазохистка. Няма повече да играя ролята на твоя жертва.

Тя бавно се изправи, подпирайки се с ръка на ръба на масата. Погледът й не трепваше.

— А аз мисля, че ти дадох да разбереш, че нямаш избор.

Той тръгна напред със спокойна отмерена крачка.

Онър отстъпи. Този път Кон не бе ядосан, но тя знаеше, че опасността за нея не бе намаляла. Тя отстъпи назад, докато отиде в главното помещение на вилата и застана до ръба на масичка, на която имаше лампа.

— Няма да разреша да ми причиниш това, Кон.

— Доколкото си спомням от поведението ти в прегръдките ми, ти ме желаеш толкова, колкото и аз теб!

— Проклет да си! Спах с теб, защото се влюбих.

За миг Онър съжали, че бе казала истината, но в следващия момент гордостта й се прояви. Какво значение имаше, че бе стигнала дотам, че се влюби? Той вече я презираше.

Кон се спря, очите му искряха.

— Любов? И очакваш да повярвам? След всичко, което направи?

— Вярвай каквото искаш — отвърна твърдо тя. — Това е истината — легнах с теб, защото те обичах. Защото бях влюбена.

— Докажи го — каза подигравателно той.

Онър присви очи.

— Какво говориш? Такива неща не могат да се докажат. Как да докажа любовта си? Да изляза и да се хвърля в океана от някоя скала? Дори ако го направя, съмнявам се, че ще ми повярваш. Ти на никого нямаш доверие, Кон Ландри. Може би затова толкова много искаш да разчистиш старите сметки и да събереш всички неизплатени дългове. Така животът е по-сигурен, нали? Не трябва да се безпокоиш, че поемаш риск.

— Остави психоанализата. Ако си ме обичала преди няколко дни, би трябвало все още да ме обичаш, нали? Истинската любов не е чувство, което умира лесно.

— Ти откъде знаеш? — отвърна напрегнато тя. — Дори не вярваш в него!

Той направи още една крачка напред.

— Тогава защо не се опиташ да ме убедиш? — попита подигравателно Кон.

— Как?

Онър отново го погледна предпазливо, несигурна в сегашното му настроение.

— Тази вечер, когато си легнем, можеш да ми се отдадеш без никакви спорове и взаимни обвинения. Точно както го направи миналата седмица. Да ми дадеш цялата си топлина и страст, все едно че са истински. Може би ще успееш да ме убедиш, че това е някаква вездесъща любов, поради която си направила опит да отровиш Легаси!

— Да докажа любовта си като се любя с теб? Кон, би трябвало да се откажеш от този маниер, още когато си завършвал гимназия!

— Да разбирам ли, че вече не си влюбена? — подигра се жестоко той. — Че е било нещо като емоция с кратък живот?

— Не е умряла от естествена смърт. Ти я уби.

— Тогава значи емоцията не е била много устойчива, нали?

— Престани да се заяждаш — изсъска Онър.

Тя се пресегна и хвана малката месингова настолна лампа. Ръцете й трепереха. Кон втренчи поглед в нея.

— Остави това, Онър.

— Не и докато ти не ме оставиш на мира.

— Наистина ли мислиш да го запратиш по главата ми?

— Който може с лека ръка да отрови кон, би трябвало да е способен да счупи главата на такъв като теб — предупреди полуистерично тя.

Поради някаква причина това го спря. Той се втренчи в Онър с безмълвно изумление.

— Да не би да казваш, че ти си сложила ябълките в храната на Легаси?

— Не знам нищо за никакви ябълки. Но знам, че няма да ти разреша да ме докоснеш, докато толкова ме мразиш и ми нямаш доверие — зарече се Онър и хвана още по-здраво лампата.

Страстната ярост, която пламна между тях, проблесна и после бавно започна да изчезва. Кон дълго остана неподвижен, после попита тихо:

— Толкова важно ли е доверието ми?

— Това е най-много, което мога да очаквам от твоя страна, нали? Ти не знаеш какво означава любовта.

Онър чу суровата истина от собствената си уста и бавно отпусна ръцете с лампата.

Кон се поколеба. После съвсем хладнокръвно пристъпи напред и взе лампата, без да среща съпротива.

— Нямаш никаква гаранция за любовта си.

— Аз нямах гаранция през изминалата седмица, нали? — Тя стоеше изправена като струна, очите й блестяха. — Но си въобразявах, че между нас има поне доверие и уважение.

— И това ти е достатъчно? — попита настойчиво той.

— Бях дотолкова глупава да мисля така — съгласи се тя, съзнавайки дълбоко в себе си, че бе черпила от богатството на своята любов, за да запълва празнотите между тях.

— Ако кажа, че ти вярвам, че бих приел, че е възможно ти да не си поставила ябълките в храната на Легаси, ще се съгласиш ли нещата между нас да станат такива, каквито бяха преди… преди вчера?

Онър притаи дъх, изумена от намека, който той правеше с тези думи. Кон искаше да я притисне до стената, откъдето нямаше да има къде другаде да избяга, освен в ръцете му. Трябваше й малко време, за да схване защо той постъпва така. Истината я обля като студен душ.

— Само така ти ще се чувстваш с мен в безопасност, нали? Това е единственият начин, по който сега би могъл да се справиш с някаква връзка с мен. Трябва да ти кажа, че те обичам и безрезервно да ти се отдам. От своя страна, ти ще ми кажеш, че ми вярваш, че може да не съм се опитала да отровя коня ти.

— Това ми звучи като справедливо разрешение на проблема. — Той безгрижно повдигна рамене. — И двамата поемаме риск.

— Ти какъв риск поемаш? — попита напрегнато тя.

— Че някоя сутрин може да се събудя и да установя, че си се опитала да разбиеш черепа ми с някой предмет, който ти е бил под ръка, като тази лампа — каза безизразно той.

— А аз трябва да обичам мъж, който не знае как да ме обича, и който може би все още ме използва, за да задоволява чувството си за мъст. Страхотна сделка, Ландри. Сигурно напоследък си играл с много груби играчи, от които си се научил да действаш така безскрупулно — изрече тя с унищожителен глас.

Кон не обърна внимание на забележката.

— Както казах, и двамата поемаме някои рискове. Тази твоя славна любов дава ли ти достатъчно смелост, за да се споразумеем?

Той сякаш вървеше по слой лед, но не можеше да прецени колко е дебел, осъзна тъжно Онър. Кон Ландри изпитваше ужас при мисълта, че ледът може да се счупи под краката му и той да се озове във вода, която залива главата му. Той я желаеше, може би толкова много, че бе готов дори да повярва, че може би тя не се беше опитала да отрови коня му. Но се страхуваше да поеме риска да я обича.

От друга страна, тя го обичаше. Не че беше склонна да се пазари за емоциите си. Единственият начин, по който можеше да му се отдаде, беше ако едновременно с него поеме риска да го обича.

— Преди няколко минути ти изобщо не се съмняваше, че единствено аз съм могла да се опитам да отровя Легаси. Защо сега се опитваш да допускаш и други възможности, Кон?

Той я погледна, мълчейки продължително. След това каза тихо:

— Грешиш. През последните няколко години се научих да поемам рискове. Не ги обичам. Правя всичко, за да ги сведа до минимум, когато мога, и така планирам нещата си, че да бъдат колкото може по-малко. Но това не означава, че не знам как да ги поемам. А ти, Онър? Можеш ли да поемаш рискове?

Онър вдиша дълбоко и се отпусна предпазливо на стола до масичката. Тя сключи ръце на скута си, без да поглежда към Кон.

— Може би — да. За мъж, който си заслужава. Но ти не си такъв, нали, Кон? Онзи мъж никога няма да повярва, че съм способна да си отмъщавам, като се опитвам да отровя кон. Мъжът, който си заслужава, нямаше да ме заплашва с насилие. В решителния момент той щеше да ми има доверие.

Онър усети как той неспокойно се раздвижи, но не се опита да я докосне.

— Сега е решителният момент — каза хапливо той. — И аз искам да… да размисля по твоята версия. Почти мога да повярвам, че дори да си го направила, може би си имала някаква причина.

Нелепият и несигурен начин, по който Кон изрече това, вбеси Онър. Тя тръсна глава към него.

— О, Боже, благодаря. Нямаш представа колко страхотно се чувствам. Щедростта ти направо ме смайва, Ландри.

Той я изгледа сърдито, прокарвайки ръка през разрешената си коса.

— А ти нямаш представа какво преживях тази нощ и сутринта. Събуждам се с махмурлук, заради който би трябвало да отида в спешното отделение на някоя болница. После ми се обаждат по телефона и ми казват да отида на хиподрума, където ми се показва много убедително доказателство, че жената, с която спя, е искала да си отмъсти, като се е опитала да отрови коня ми. От вчера не съм хапвал нищо и не мога да мисля за нищо друго, освен за това, че жената, която бях решил, че е по-различна от баща си, може би ме е направила на глупак. Тя на един дъх ми казва, че ме обича и после ми се подиграва, когато се опитвам да я разбера и й казвам, че имам желание да си обясня нейната гледна точка. Не е ли чудно, че не се чувствам изключително милосърден?

— А аз? Бях подложена на какви ли не изпитания. Разбирам, че мъжът, в когото съм се влюбила, играе някаква странна игра с мен. Идвам на вилата за малко спокойствие и тишина и виждам, че той ме е следил с намерението да ме накаже за престъпление, което не съм извършила. Успява да ме ужаси и после обявява, че иска да се споразумеем. Ще ми бъде разрешено да се любя с него още няколко пъти, за да може да ме избие от ума си. В замяна на това, той е склонен да приеме, че може би не съм искала да убия коня му. Никакви гаранции, никакви глупости за влюбване, никакви обещания за утрешния ден. Страхотна сделка предлагаш, Ландри.

Той се раздвижи, протегна ръце и рязко я изправи на крака.

— Повярвай ми — промълви той, доближил лицето си до нейното и с очи, озарени от странна светлина — по-добра е от сделките, които обикновено предлагам.

Кон я обгърна и устните му се впиха в нейните.

Но този път целувката бе по-различна. Онър веднага усети разликата и разбра, че няма да се съпротивлява. Тя леко се отпусна, оставяйки да я облее неутоленото му настойчиво желание.

Не биваше да изпитва ни най-малка загриженост за емоционалното му състояние. Трябваше да се тревожи за своето. Но беше влюбена и въпреки това, което му бе казала, нищо не можеше да промени чувствата й към него. Тя бавно и нежно го погали по гърба.

— Онър — каза с нисък глас Кон. — Онър, недей да ми противоречиш. Искам да бъдеш каквато беше от първата нощ, когато бяхме заедно. Нежна, сладка и приветлива.

Тя смътно се зачуди дали той изобщо знаеше какво току-що бе казал и реши, че по всяка вероятност нямаше представа. Поне не пълна. Независимо от това, което се бе случило между тях, тя започна да разбира този сложен човек. Кон имаше нужда от любов, без значение дали го съзнава, или не. От една страна, искаше да протегне ръка и да я вземе, въпреки че от друга изпитваше опасение, че Онър е способна на предателство. Вътрешният му конфликт бе почти осезаем.

Тя бавно се освободи от прегръдката му и Кон неохотно я пусна.

— Онър?

— Каза, че от вчера не си ял — промълви тя, като тръгна към кухнята, без да среща погледа му. — Вече е почти обяд.

Той се поколеба, след това я последва.

— Ще ме храниш ли? — попита Кон с явна подигравка.

— Аз ще се храня. Ако искаш, мога да ти направя сандвич.

Онър отвори вратата на хладилника.

— Да — каза Кон толкова тихо, че тя не бе сигурна, че го е чула. — Бих желал.

Той седна на масата в кухнята, гледайки я напрегнато как реже хляб за сандвичи. Не продума, когато тя приключи да маже филиите със смес от сирене и пикантен сос и постави пред него чиния. Когато седна на другия край на масата, Кон най-после заговори.

— Ти беше права за едно.

— За какво?

— Поне не се хванахме за гушите, както бащите ни преди толкова години.

Той взе половин сандвич и отхапа голяма хапка.

— Щеше да ме заблудиш — каза направо Онър. — Можех да се закълна, че искаш да ме удушиш.

Кон присви очи, дъвчейки сандвича.

— Изобщо не ме познаваш добре. Ако наистина съм искал да те удуша…

Той не довърши изречението, а продължи с ожесточение да се храни, сякаш не искаше да се доизкаже.

Онър преглътна и продължително се загледа в него.

— Да, знам. Ако наистина си искал да ме удушиш, досега щеше да го направиш. Какво те спря, Кон?

За първи път тя си позволи да си помисли за поведението му. По интуиция усещаше, че е права. Ако Кон Ландри бе решил да я премахне, вече щеше да го е извършил. Мъже като Ландри не правят компромиси.

И въпреки това, Кон имаше желание да направи компромис по отношение на нея. Той замислено я погледна.

— Не мога да проумея — каза най-после Кон, свивайки рамене.

Онър въздъхна.

— Обичам човек да познава възможностите на ума си.

— Веднага си признавам, че не съм напълно сигурен нито в себе си, нито в теб. Това усещане не ми харесва, но не мога да се отърва от него.

— Предпочиташ всичко да е като по ноти, нали?

— Предпочитам всичко да е ясно и разбираемо — каза провлачено той. — Между нас стават много неща, които не са нито ясни, нито разбираеми. Те ме карат… — той се поколеба и после добави: — да се чувствам неловко.

— Тази сутрин наистина ли си имал махмурлук? — попита неочаквано Онър.

В погледа му се долавяше тиха ярост.

— Снощи си легнах много пиян.

— Заради това, което стана между нас ли?

— Бях обезпокоен. Раздразнен. Отвратен. Нетърпелив. Реших да лекувам чувствата си с едно старомодно лекарство. Какво толкова забавно има в това?

Проблясъкът на хумор у Онър мигновено се изпари. Всъщност тя дори не знаеше откъде се бе появил.

— Нищо. Просто ми се струва интересно, че си се напил, защото си се скарал с жена. Някак не мога да свържа това поведение с теб.

— Толкова ли си компетентна за това какво бих направил при определена ситуация? — предизвика я грубо той.

— Бързо възприемам — отвърна веднага тя. — Искаш ли още един сандвич?

Той подъвка малко със замислен поглед, преди да отговори. След това рязко кимна.

— Да, ако обичаш. Струва ми се, че ще оживея.

— Горкият Ландри! — каза Онър с изненадващо нежно — подигравателен тон. — Наистина си имал тежък ден, нали?

Тя се изправи и отиде до плота, за да направи още един сандвич със сирене и пикантен сос. После наля още кафе.

След като донесе сандвича и кафето на масата, Онър отново седна и мълчаливо си зададе въпроса, който не можеше да реши как да го каже на глас. А оттук нататък?

— Тази вила на баща ти ли е била? — попита след малко Кон, оглеждайки непретенциозната обстановка.

Онър имаше някакво усещане, че той търсеше тема за разговор, но тя не можеше да бъде съвсем неутрална, защото точно сега нищо между тях не бе неутрално, но поне бе по-малко емоционално.

— Да. — Принудена да подкрепи усилията му за общуване без фатални последици, Онър се опита да добави още нещо. — Когато имаше възможност, ни водеше тук с мама и Адина. Аз вече не я използвам. Обикновено я давам под наем, но по това време на годината често е свободна.

— Това Стайлиш Легаси ли е?

Кон кимна към една от снимките с награждаване на победителите. До нея висеше поставена в рамка изрезка от брой на „Дейли Рейсинг Форм“ отпреди петнайсет години.

— Да. — Онър отново с усилие потърси неутрални думи. — Всички снимки са на Стайлиш Легаси.

Кон дояде сандвича и взе чашата с кафе. После стана и отиде до най-близката снимка. На нея се виждаше жребецът с високо вдигната глава, жокеят все още на гърба му позираше пред камерата, и обичайната при такива случаи група хора около него. Около двайсет души се бяха стълпили на снимката, повечето от които напълно непознати, застанали пред камерата за развлечение.

Ричард Стоунър и Ник Мейфийлд бяха най-близо до коняря, който бе прегърнал главата на Стайлиш Легаси. Кон разгледа мълчаливо снимката отпреди петнайсет години на баща си и на най-добрия му приятел, после се обърна.

— Запазила си всички спомени и материали на баща ти, свързани със Стайлиш Легаси? — попита той, обикаляйки из хола, за да разгледа повече снимки.

— Не можах да се реша да ги изхвърля, но не ги искам и в дома си. Спомените са прекалено много — призна Онър.

— Искаш да кажеш, че въпросите без отговор са прекалено много.

Кон посочи към малкото седло за състезания.

— Може би.

— Изглеждат доволни от себе си, нали?

Кон се спря пред друга снимка на победителя.

— Татко и Ричард Стоунър ли? Да, така е — съгласи се Онър, стана и отиде до вратата на кухнята. Тя наблюдаваше как Кон разглежда снимките. — Горди и развълнувани от победата.

— Тогава са си имали доверие.

— Да. — Тя чакаше, тъй като не бе сигурна как да продължи. — Били са партньори и са притежавали кон — победител.

— Очевидно не е било достатъчно, за да запазят партньорството си. — Кон рязко се обърна и я фиксира с поглед. — Чудя се какво е необходимо за това.

— За да се запази едно партньорство ли?

— За да останат двама души заедно. Например един мъж и една жена — каза предпазливо той.

— Не знам — отвърна внимателно Онър. — Предполагам, че зависи от съответния мъж и съответната жена.

— Би трябвало да има доверие между тях — обади се тихо Кон.

— Най-малкото. — Тя реши да зададе въпроса, който не се бе осмелила да изрече преди. — И отсега нататък, Кон?

Той остави чашата с кафе и вдигна поглед към нея.

— Една разходка по плажа?

— Вече бях на разходка по плажа.

— Иска ми се да подишам свеж въздух.

Това е увертюра, съобрази Онър. Пробна, предпазлива, несигурна, но все пак увертюра.

— Добре.