Наследството

Втора глава

Легаси с лекота задмина с три дължини абсолютно всички участници в надбягването. Милтън, жокеят, седеше с любезно изражение върху коня, сякаш току-що го бяха поканили да поязди. Онър се бе изправила на крака и викаше заедно с останалата публика. Възбудата при конните състезания беше силно заразителна.

— Той победи! Победи! Успя!

Стори й се, че в изражението на мъжа до нея долови кратка въздишка на доволство, но след това то бе заменено от надменно безразличие. Той сякаш бе много по-заинтригуван от нейната възторжена реакция на победата.

— Да, успя.

— Ще трябва да си прибереш печалбата от залога, аз също. Хайде да побързаме. Ще правят снимки с победителя.

Онър импулсивно се протегна, за да го хване за ръка и да го избута от ложата.

— Защо е това бързане? — Кон бавно се изправи. Гласът му издаваше известно объркване.

— Защото ще направят снимки, независимо дали собственикът е там. А ти искаш да те снимат с него, нали? После можеш да закачиш снимката на стената в банята си. На предишните състезания не са ли те снимали?

— Не — призна той. — Досега само веднъж съм го гледал как се състезава и изобщо не съм наясно с ритуалите около надбягванията. Бях на трибуните и никой не ме извика, за да ми каже, че трябва да се снимам.

Тя вдигна глава към него и се засмя, откривайки в гласа му искрено разочарование, което беше доста привлекателно.

— Никой няма да те извика. Бързо отиваш и се снимаш. Хайде, Кон, да вървим!

Обзета от възбудата, че е свързана с печелещ надбягването кон, Онър мимоходом забеляза колко усилие трябваше да положи, за да заведе Ландри до мястото на победителя, където Легаси, разтърсващ грива и плувнал в пот, чакаше да го снимат.

Сякаш всички присъстващи, с изключение на Ландри, силно желаеха да участват в този скромен ритуал. Кон едва ли не бе притеснен от суматохата около неговия жребец. На Онър й се стори, че той не бе свикнал да бъде в центъра на вниманието. Човекът в сянка — проблесна в съзнанието й и смътно се зачуди с какво се бе занимавал през живота си. Докато Онър избута Кон близо до главата на Легаси и официалните лица от състезанието заемат обичайните си места, до коня вече стояха няколко души, които нямаха абсолютно нищо общо със събитието.

В последния момент Ландри се огледа и видя, че Онър го чака зад преградата. Изведнъж той хладно и повелително протегна ръка.

— Ела, Онър. Ти също можеш да бъдеш на тази снимка.

— О, не, нямам никаква заслуга за победата му — протестира тя.

Но в очите му имаше нещо повече от любезност. Те излъчваха странно силно напрежение. Онър прецени, че Ландри иска тя да е до него и в такива трескави моменти инстинктът й подсказваше, че трябва да се подчини. Освен това колко пъти щеше да има възможност да се снима със състезателен кон, който е победил — запита се ободрително тя и забърза напред, за да застане до него.

Всичко приключи за един миг. Организаторите се снимаха след всяко надбягване и ритуалът беше отработен. Този следобед вече бяха направени четири снимки с конете победители и техните сияещи от щастие собственици и оставаше да се направят още няколко. Тълпата около Легаси бързо се разцепи, когато Хъмфри го хвана за поводите и го поведе към обора. Ландри все още беше с дистанцираното си изражение на задоволство, но не успя да заблуди Онър. Личеше си огромното му удовлетворение от победата на Легаси. Тя интуитивно го почувства.

— Победителят има много приятели — отбеляза Онър, когато непознатите, които бяха успели да се доберат да ги снимат, със смях се оттеглиха.

— Така е в живота. От друга страна, при тези, които губят, е малко по-различно — заяви Кон Ландри сухо и поведе Онър обратно към трибуните.

Тази мисъл я натъжи.

— Чудя се колко приятели ще има Грейнджър сега, след като е арестуван. Ако е арестуван. Какво ще стане, ако след няколко часа го освободят под гаранция, Кон? Ами ако капанът не се е затворил както трябва?

— След като не знам за какво се тревожиш, не мога да бъда много убедителен, нали?

Онър се изчерви и решително премина на друга тема.

— По-добре да отидем да приберем печалбите си.

Той се поколеба, когато тя се насочи към гишетата за залаганията.

— Онър?

— Какво има, Кон?

— Струва ми се, че трябва да ми кажеш какво става.

— Защо? — попита рязко тя, а настроението й бързо помръкна.

Моментната възбуда от това да бъде понесена с възторжената тълпа от хора, свързани с надбягванията, почти се изпари.

— Защото ми дължиш обяснение — отговори кратко той.

— Ти каза, че ти дължа единствено компанията си, докато наблюдаваме как Легаси побеждава.

— Това е само част от всичко, което ми дължиш.

Тя видя неразгадаемия хлад в очите му и потисна обземащата я тръпка. Тълпата около тях прииждаше и отстъпваше, без да обръща внимание, че двамата й пречат — все едно че ги нямаше. Онър се почувства сама и изолирана, принудена да се справя с хищник при условията, поставени от него.

— Може би щеше да е по-добре, ако изобщо не се беше намесвал — каза тихо тя.

— Но се намесих и сега е прекалено късно.

— Прекалено късно за какво, господин Ландри?

Той леко се усмихна.

— Преди няколко минути се обръщаше към мен на малко име.

— Просто ми кажи какво искаш от мен — избухна нервно тя. Тюркоазеносинята дръжка на чантата й бе мокра от изпотената й длан.

— Например да вечеряме утре заедно? — предложи внимателно той.

Очите й се разшириха от учудване.

— Вечеря!?

— Както Итън ти каза, дошъл съм в този град, за да видя как се развива Легаси. Не познавам никого, освен Итън и Хъмфри, както и още няколко души, които имат коне в конюшните на Хъмфри. Толкова ли е странно, че искам да вечерям с една привлекателна жена, чийто баща е бил собственик на бащата на Легаси?

— Не знам. Странно ли е? У теб има нещо, което ме смущава, и ми се струва, че това ти е известно.

— Бейли и Хъмфри могат да гарантират за мен — изтъкна спокойно той. — Ако ми нямаш доверие, обърни се към тях за препоръки.

— Не става въпрос за това — обърка се тя. — Става въпрос за Грейнджър. Все още не разбирам откъде си знаел какво става този следобед.

— Казах ти. Слухове около надбягванията. Те са навсякъде.

— Явно не са стигнали навреме до ушите на Грейнджър.

— Може би защото повечето хора тук предпочитат да видят, че е отстранен от играта. Той е измет.

— По този въпрос съм съгласна с теб.

— Интересува ме как си се забъркала с такъв човек.

— А ако не искам да ти кажа? — реагира предизвикателно тя.

— Въпреки това искам да те заведа на вечеря.

Но това не бе обикновена покана. В противен случай, Онър знаеше, че щеше да я приеме, без много да се колебае. Нещо у Кон Ландри я интригуваше и заставяше да му се подчини. Но начинът, по който я покани на вечеря, я накара да бъде предпазлива. Поканата му бе изпълнена със същата настойчивост и припряност, с каквато той я бе помолил преди няколко минути да застане да се снима. От друга страна, му дължеше много, може би повече, отколкото самата тя подозираше, за намесата му този следобед. А пък и Итън Бейли и Тоби Хъмфри, изглежда, го харесваха, каквото и да струваше това.

Кон сигурно бе забелязал проблясващата несигурност в очите й, защото й отправи странната си язвителна усмивка и леко я избута към гишетата, където изплащаха печалбите.

— Дай ми адреса си и ще те взема в седем.

— Не мисля, че…

— Къде е билетът ти? — попита я той, когато приближиха гишето.

— Ето го.

Тя нервно ровеше из чантичката, търсейки печелившия си билет от два долара. При тази неудобна ситуация едно найлоново пликче падна на пода. Онър леко въздъхна, когато Кон се пресегна да вдигне класьора й за визитни картички и прочете:

След като разбра с какво се занимава тя, Ландри спокойно постави в джоба си една от визитните картички и й подаде класьора.

— Ще ти се обадя утре, когато науча какво е станало с Грейнджър.

Онър кимна веднъж мълчаливо, примирявайки се със съдбата си. Кон знаеше служебния й адрес и телефонния й номер. За него нямаше да бъде проблем да се обади винаги когато пожелае. Последната й надежда да запази известна анонимност, а следователно и да си осигури някаква защита срещу него, се изпари. Най-неприятното от всичко бе, че не бе съвсем сигурна, но се радваше, че проблемът й се реши от само себе си.

Половин час по-късно, след като гледаха как един коняр разходи гордия Легаси, за да се поразхлади, Онър най-после успя да напусне хиподрума „Санта Анита“.

Следобедът й поднесе огромна изненада — реши тя, шофирайки към Пасадина. От една страна, бе спасена от деликатната работа с Грейнджър. Но другата страна на монетата разкри ситуация, която сама по себе си бе заредена със също толкова голям риск.

Толкова много въпросителни имаше около Константайн Ландри! Откъде можеше до утре да разбере какво е положението с Грейнджър? Наистина ли бе в града само за конните надбягвания? Какво означаваше онази неясна шега на Итън Бейли, че сделките с недвижими имоти били малко по-законни от работата на Ландри. Може би тя трябваше да направи това, което Кон предложи с безразличие, и да поиска препоръки от Бейли и от треньора. Не, това щеше да я накара да се чувства нелепо. Те явно щяха да кажат за него хубави неща, иначе Ландри нямаше да й го предложи. А и Ландри беше добър клиент на Хъмфри. Треньорът никога не би говорил против клиента си. Що се отнасяше до Бейли, възрастният мъж като че ли харесваше Ландри.

А съществуваше и тази подробност, че Ландри я бе спасил от това да има нещо общо с Грейнджър.

Този факт много я задължаваше към Кон. Не можеше да се измъкне. Когато ставаше въпрос за връщане на дългове, тя отстояваше репутацията си. Преди петнайсет години репутацията на семейството й бе достатъчно опетнена, за да държи влага за повече от едно поколение. Да, щеше да отиде с Кон Ландри на вечеря, ако според него му дължеше точно това.

Когато Онър завъртя ключа в бравата на външната врата, телефонът звънеше. Тя не бързаше да вдигне слушалката, защото беше почти сигурна кой може да й се обажда. Излезе права.

— Здравей, Адина.

— Върнала си се! — възкликна по-малката й сестра като обезумяла. Тя рядко говореше с неутрален тон. Всичко беше преувеличено, драматично, вълнуващо или възмутително. На Адина много й подхождаше южнокалифорнийският начин на живот. — Какво стана? Видя ли се с Грейнджър? Говори ли с него? О, Онър, колко ме беше страх!

— И да, и не.

Онър захвърли синята си чанта на кухненския плот, усещайки, че това бе предизвикано от раздразнение. Тя много обичаше Адина, но напоследък сестринската привързаност и семейната лоялност й идваха в повече.

— И да, и не?! Какво, за Бога, означава това? Свърши ли нещо с този човек, или не?

— Успокой се, Адина. Нещата не се развиха точно както ги бяхме намислили. Но може и да е за по-добро. Сигурно ще ти бъде приятно да узнаеш, че в момента Грейнджър е в ареста.

От другата страна настъпи гробно мълчание.

— Полицаите са го хванали? — най-после попита объркано сестра й. — Но как? Кога? Не разбирам.

— Очевидно днес му е направена клопка — обясни сериозно Онър и разказа на сестра си малкото подробности, които знаеше.

— Но човек като него само след няколко часа излиза под гаранция — извика Адина.

Онър нищо не каза. Тя бе съвсем наясно с тази възможност.

— А кой е този Ландри?

— Нямам представа. Но е собственик на красив кон. Жребец, потомък на Стайлиш Легаси.

— На Стайлиш Легаси? — Гласът на Адина изразяваше голямо учудване. — Това не беше ли конят на татко?

— Точно така.

Адина бе едва на осем години, когато убиха Никълъс Мейфийлд. Тя знаеше за коня само от спомените, които разказваха за него. Онър, тогава тринайсет годишна, бе пленена от мисълта, че семейството й притежава кон, макар че никога не й се бе удало да го види по време на надбягвания. Стайлиш Легаси бе участвал само в няколко състезания, когато двамата му собственици загинаха в кървав скандал, който от цялото семейство най-много травматизира Онър. Адина беше много малка, за да разбере какво се бе случило, а госпожа Мейфийлд, която се бе заплела в объркано бракоразводно дело, почти почувства облекчение, че всичко е приключило.

— Не виждам какво общо има това с каквото и да било. Каква е ролята на Ландри в случая? — попита загрижено Адина.

— Той ме предпази от клопката, която бе поставена за Грейнджър. И като разбра, че имам някаква далечна връзка с коня му, ме покани да наблюдавам надбягването.

„Покани“ бе нещо като евфемизъм за заповедта, която Ландри бе отправил към нея, но на Онър не й се искаше да обяснява опасенията си по отношение на този човек.

— И той ще ти каже какво става с Грейнджър?

— Каза, че утре ще разбере.

— Онър, става все по-объркано. Защо просто не даде парите на Грейнджър, за да сложиш край на всичко?

Онър затвори очи, търсейки миг спокойствие.

— Защото, когато бях тръгнала към него, полицаите вече го чакаха.

— Така е според Константайн Ландри. Ако не е бил прав? Или ако е играел някаква своя игра? Това нищо не решава. Аз съм в същата безизходица, в каквато бях и преди. Какво ще правим сега?

— Не знам. Няма как да разбера какво е станало този следобед — каза направо Онър. — Редно е да ми простиш, ако не се справям както трябва, но нямам кой знае колко много опит с акули като Грейнджър.

— Искаш да кажеш, че аз имам ли?

— Ти му дължиш пет хиляди долара, а не аз!

Адина избухна в сълзи и както обикновено Онър се почувства виновна.

— Забрави за това, Адина — уморено я успокои тя. — Аз ще се погрижа за всичко. Утре имам среща с Ландри и той ще ми каже дали трябва да се тревожиш за Грейнджър.

— Сигурна ли си, че можеш да се довериш на този Ландри? — попита през сълзи Адина.

— Не. — Отговорът бе незабавен. Но после Онър си помисли за човека с куршуменосивите очи. — Е, може би — допълни съобразително тя.

— Що за отговор е това?

— Истината е, че все още не знам. Но има нещо у него… Струва ми се, че в някои моменти може да бъде направо безпощаден, но имам чувството, че се стреми да поддържа нещата в равновесие.

— Кои неща?

— Няма значение. Ще ти се обадя утре, щом разбера нещо повече. Довиждане, Адина.

Онър остави слушалката, преди сестра й да успее да й зададе следващия си въпрос.

След това бавно мина по белия килим на хола, обзаведен с гарнитура в червено, черно и жълто, и отиде в кухнята, която беше с плочки в червено и черно. Денят беше тежък в няколко отношения и тя заслужаваше малко отмора. Като си наля чаша студен ризлинг „Нейпа Вали“, Онър се върна в хола. Потъна в люлеещия се стол с черна мрежа и вдигна краката си върху червената възглавничка. Сетне мълчаливо поздрави палмата пред прозореца.

— За твое здраве, Константайн Ландри, който и да си ти. Макар че още не съм сигурна дали трябва да ти благодаря, или да бягам от теб с всичка сила. Но едно е сигурно. Няма да провалиш живота ми.

Когато Кон се появи на вратата й следващата вечер, Онър вече бе решила, че не е необходимо да бяга. Всъщност, помисли тя, когато го видя на прага си, бе започнала да очаква с нетърпение вечерта.

Той беше със сиво безукорно скроено сако от лен с леко удебелена нишка. Катраненочерни панталони стигаха до обувки от бокс, подчертаваха силата, която излъчваше тялото му. Ризата на тънки райета и копринената вратовръзка допълваха спокойното излъчване на богатство и сила.

Единственото, което тревожеше Онър, беше, че тя не можеше да определи точно каква сила излъчваше Кон Ландри. Не бе например приглушената сила, станала неизменна при хората от корпорациите. Нито пък бе бляскавата натрапчива сила на тълпата от филмовия свят на Южна Калифорния. За миг през съзнанието й мина мисълта, че съзира студената арогантност на професионален гангстер, но веднага отхвърли това предположение. Напротив, силата на Ландри изглеждаше като присъща единствено на него. И Онър имаше усещането, че поради тази причина в някои отношения тя беше по-опасна, отколкото по-прозрачните източници на сила. Много по-лесно е човек да има работа с неща, които може да бъдат определени и разбрани.

И макар да съзнаваше потенциалната опасност, която представляваше Кон, по някаква необяснима причина тя не се страхуваше от него. Това й даде вътрешното спокойствие да му се усмихне топло.

Ландри видя доверието, което излъчваше тя, и усети, че това го забавлява. И все пак, от една страна, изпитваше известно възхищение към нея. Дамата имаше кураж. След като току-що бе приключил един доста безцеремонен откровен разговор с Грейнджър, сега знаеше колко напрежение трябва да е потиснала под тази приветлива модна външност.

Онър бе облечена със златистожълта права рокля, в долната част, на която ниско при бедрата имаше широка черна къдрава лента. Това й придаваше ненатрапчива екстравагантност и самоувереност. Черните сандали и абаносовата гривна на малката китка допълваха тоалета й. Косата й падаше като копринена завеса върху раменете, още от самото начало Ландри изпита почти непреодолимо желание да прекара пръсти през златистокафявата маса. Искаше да я докосне с интимността на любовник. Помисли си как леко би се разрошила от неговия допир.

Още веднъж той осъзна, че трябва да анализира реакциите си. Напълно безопасно беше да приеме, че реагира физически на Онър. Кон реши, че разбира това и че може да се справи с него. Но изобщо не му влизаше в сметката да изпитва такава странно всеотдайна нежност.

— От рецепцията на хотела ми препоръчаха едно ресторантче в центъра на града — каза Ландри, когато я поведе към сребристосивото порше, паркирано до тротоара. Каза й името на ресторанта. — Знаеш ли го?

Онър кимна.

— Отличен избор. — Кон я настани на предната седалка и после тя нетърпеливо чакаше, докато той заобиколи колата отпред и седне до нея. — Е? — подкани го приветливо тя. — Кога ще ми разкажеш всичко най-подробно?

Обаждането по телефона, което бе обещал за този следобед, бе кратко и по тази причина разочароващо — установи Онър, Ландри я бе попитал само за адреса й и след това най-спокойно отбеляза, че Грейнджър вече не е проблем. Бе отказал да й съобщи нещо повече по въпроса.

— На вечерята ще чуеш всичко — обеща мъжът, отдалечавайки колата от тротоара.

Спокойната улица с три платна до общежитията на Калифорнийския технологически институт по това време на деня бяха сравнително пусти и той премина с автомобила с лекота, по която Онър разбра, че не му бяха необходими напътствия.

За кратко време тя се зачуди откъде той е толкова наясно с улиците в Пасадина и след това веднага забрави тази мисъл, тъй като вниманието й се насочи към Грейнджър.

— Значи той наистина е прибран на топло, така ли?

— Вече няма да безпокои нито теб, нито сестра ти.

Тя поклати глава.

— Откъде знаеш, че и сестра ми е замесена?

— И това ще ти кажа на вечерята. — Той я изгледа отстрани. — Успокой се, Онър, За всичко съм се погрижил.

Малко от и без това крехкото й доверие помръкна.

— За всичко си се погрижил? Мислех, че полицията се справи с Грейнджър.

— Дали те или други, вече не те засяга.

— Знаеш ли, Кон Ландри, имаш забележителен талант да правиш загадъчни коментари.

— Тъй като талантите ми са доста ограничени, опитвам се да усъвършенствам тези, които притежавам.

— Оставам с впечатлението, че чувството ти за хумор не е сред малкото ти отлични възможности.

— Вероятно си права — съгласи се той, без да показва, че му е неприятно.

— Жалко — реагира сухо тя, опитвайки се да изглежда загадъчна като Кон.

Очевидно шофирането беше сред един от малкото му таланти, забеляза Онър, когато той паркира поршето с изключителна точност пред елегантното ресторантче. Щом Кон отвори вратата и я хвана за ръка, за да я поведе по тротоара, тя забеляза още един негов талант — той имаше способността да й вдъхва чувство на безопасност.

От нейна страна това беше странно усещане, мислеше си тя, след като седна. Онър никога не бе съзнавала, че се нуждае или търси защита от мъж. Каквато и защита да осигуряваше един мъж на една жена, в нейния живот тя бе изчезнала, когато Онър беше тринайсетгодишна и оттогава не беше зависила от нея.

Потискайки любопитството до момента, в който послушно поръча вечерята си — салата от броколи и миди. — Онър изчакваше благоприятен момент. Когато след продължително обсъждане между сервитьора и Кон на масата бе сервирано шардоне от окръг Сонома, Онър реши, че вече е чакала достатъчно дълго. Усмихвайки се очаквателно, тя отпи от хубавото бяло вино и повтори въпроса си.

— Кажи ми какво е станало с Грейнджър.

Ландри сви рамене и протегна ръка към чашата си.

— Пуснат е под гаранция. Може и да го затворят за известно време, но вероятно няма да бъде този път.

Усмивката на Онър, допреди миг изпълнена с очакване, угасна.

— Ти каза, че всичко е наред, че са взети мерки за Грейнджър и той вече не е проблем. Страхувах се да не стане точно това, което е станало — продължи мрачно тя. — Докато Грейнджър е на свобода, аз трябва да го намеря.

— Не бива да имаш нищо общо с тази измет. Казах ти, че положението е овладяно.

В погледа на Кон отново се появи студен заповеднически блясък.

— Нямам голям избор — отвърна троснато Онър.

— Така е. Права си. Ще правиш това, което ти кажа.

— Изобщо не си наясно какво става!

— Така ли? — Той замислено разгледа вкамененото й лице. — Знам, че сестра ти му дължи пет хиляди долара от заем, който й е дал, за да си изплати дълговете от хазарт. Знам също, че тя няма пари, за да му ги върне. Очевидно се е обърнала към теб.

— Откъде си разбрал всичко това? — попита с ожесточение Онър.

— Една част узнах от Грейнджър, а за другата се сетих сам — обясни непринудено Кон.

— Значи днес си говорил с него? — Тя бе изумена. — Виждал си се с него?

— Веднага щом го освободиха, той отиде на надбягванията. Истински маниак е на тази тема. Но ти сигурно знаеш това, иначе вчера нямаше да го търсиш там.

— Адина ми каза, че там е най-вероятно да го намеря — призна бавно Онър. — Но не разбирам защо си се обърнал към него.

— Така ли?

— Да. Това не е твоя работа.

— Вече е моя.

— Кон, това е нелепо. Не можеш да решаваш така да се месиш в личния ми живот!

Той я изгледа напрегнато и продължително, после се пресегна над масичката и прокара палец по обратната страна на китката й. Ръката му, усети с тревога Онър, изглеждаше силна, както всичко останало у него. Едра, правоъгълна, силна. При пръв поглед една жена не би разбрала, че тези груби пръсти биха могли да бъдат толкова невероятно чувствителни. Все пак погалването предизвика у нея тръпка.

— Вече съм се замесил в твоите неща, Онър. Платих парите на Грейнджър и му казах да няма нищо общо със сестра ти.

Втренченият поглед на Онър изразяваше изумление.

— Платил си му! Дал си му пет хиляди долара?

— Толкова му е дължала сестра ти.

— Да, но…

— Онър, всичко свърши — каза Кон с изненадващо нежен глас. — Не трябва да си имаш работа с Грейнджър. Вече се оправих с него.

Объркана и разтревожена от недомлъвките, че този мъж се е погрижил за нещо толкова лично и опасно, Онър усети, че търси думи на яд и протест.

— Нямаш право! Трябваше да ме попиташ. Сега аз ти дължа тези пет хиляди долара. При положение, че ми казваш истината. Може и да е измама, за да ме завлечеш с още пет хиляди. Откъде да знам, че не си толкова опасен, колкото Грейнджър?

— Не знаеш.

— Върви по дяволите с твоите двусмислени забележки!

Тя размаха салфетката над масата и бе готова да скочи на крака. Голямата силна ръка, която преди миг я бе галила по обратната страна на китката, изведнъж я стисна като в менгеме.

— Седни, Онър — заповяда тихо Кон.

— Защо? — изсъска в отговор тя.

Устните му се повдигнаха във вече познатата лека усмивка.

— Защото ми дължиш пет хиляди долара? — подхвърли успокояващо той.

Онър направо замръзна. Тя не би могла да стане от стола, дори ако в стаята имаше пожар. Очите й срещнаха неразгадаемия поглед на Кон.

— Чековата ми книжка е у дома. Заведи ме там и ще ти върна парите. Тези, които щях да дам на Грейнджър. Оставам с впечатлението, че не е кой знае колко важно на кого от вас двамата ги давам. С Грейнджър имате нещо много общо.

За част от секундата тя почувства, че е отишла твърде далеч. Пръстите, които оковаха китката й, сега я стискаха като стоманени пръстени, а студът в очите на Кон можеше да идва единствено от най-далечните части на Вселената. В този напрегнат миг инстинктивната бдителност на Онър към този човек се превърна в истински страх.

След това изведнъж тя бе свободна. Ландри пусна ръката й и се облегна на стола, протягайки пръсти към чашата си с вино. Той отпи голяма глътка, преди да заговори. Когато отново я погледна, от очите му бе изчезнала смразяващата студенина и бе останал само обичайният му дистанциран израз. Ироничният му тон разпръсна голяма част от останалата тревога, която пронизваше тялото на Онър. Той свойски наклони глава към нея.

— Поздравления, госпожице, почти ме извадихте от равновесие с последната си шега. Малко хора успяват да ми причинят това.

Тя преглътна притеснено.

— Предполагам, че малко хора са си направили труда да се опитат.

— Изплаших ли те?

— Не знам как да те възприема, Кон — призна откровено тя. — Да, за момент ме изплаши. В края на краищата не знам много за теб, нали? А сега ти дължа пет хиляди долара.

— Не предпочиташ ли да ги дължиш на мен, вместо на Грейнджър?

— Още не знам. Поне ми е ясно какво е мястото на Грейнджър в голямата житейска игра. Той дава заеми и после тормози жертвите си. Щом му върна парите, ще се разкара. Ти си по-труден за класификация.

— Ще приема това като комплимент. Преди малко ти изтъкваше колко много приличам на Грейнджър. Очевидно мнението ти за моето положение не е чак толкова лошо.

— Защо го направи? — попита направо тя.

Той не се престори, че не я разбра.

— Защото не исках да си имаш работа с този човек — заяви абсолютно убедено той. — Изобщо не знаеш как да се справяш с хора като него. Как се е забъркала сестра ти с Грейнджър?

Онър въздъхна, поуспокоена от това, че Кон изглежда се бе овладял.

— Тази есен за известно време излизаше с един мъж, който освен всичко останало, играеше често на комар. Предполагам, че е представил всичко като нещо много приятно и забавно. Отвел я във Вегас и по време на надбягванията я насърчавал да опита късмета си. На „Санта Анита“ я запознал с Грейнджър. Струва ми се, че го е използвал като кредитор. Грейнджър с такава готовност осигурил парите, че сестра ми не е могла да се възпротиви. Искала да бъде в крак с високопоставената тълпа, в която се движела, но накрая била премазана от нея. За щастие се опомнила и изоставила приятеля си.

— Но тогава вече била длъжница на Грейнджър с пет хиляди долара?

— Всъщност тя взела на заем само три хиляди — каза рязко Онър, — но в света на Грейнджър държавата не регулира лихвите.

— Лихва две хиляди долара за заем от три хиляди. Да, Грейнджър е изпреварил много банки. Няма да предяви претенции към сестра ти, в случай че тя се появи на хиподрума, ако това може донякъде да те успокои.

Онър размисли.

— Защото си му казал да стои настрана ли?

— Точно така.

— Защо Грейнджър с такава готовност изпълнява нарежданията ти?

— Може би защото го изнервям така, както изнервям теб — подхвърли лаконично Кон, когато донесоха салатите от броколи.

Онър не обърна внимание на храната. Навеждайки се напрегнато напред, тя каза:

— Кон, тази вечер ще ти върна парите. Имам ги.

— Не е необходимо.

Онър рязко поклати глава.

— Абсолютно необходимо е. Тази вечер ще ти ги върна.

За известно време той се загледа в лицето й, сякаш се опитваше да вземе някакво решение. След това кимна.

— Добре. Щом така ще се чувстваш по-добре…

— Да, ще ми олекне.

Той леко се усмихна.

— Виждам. А наистина искам с мен да се чувстваш добре, Онър.

— Наистина ли? — попита скептично тя.

— За мен това е от изключително значение — увери я спокойно той.

Онър трябваше да си признае, че към края на вечерята Кон бе постигнал поне част от целта си. Чувството й за бдителност към него все още съществуваше, но той никога дотогава не бе я привличал толкова силно. Нямаше спор по въпроса тя да му върне парите, така че той очевидно изобщо не възнамеряваше да й го натяква. Както изглежда, главната му цел беше да я предпази от среща с Грейнджър.

Много странно, тази грижовност я накара да се чувства по-задължена към него, отколкото ако само му дължеше пет хиляди долара. Това е някаква особена ирония, помисли си тя, като му даде ключа за входната врата.

— Искаш ли да изпиеш чаша бренди, докато напиша чека? — любезно предложи тя, като влезе в дома си.

— Благодаря, с удоволствие — промърмори той, крачейки бавно през изумително добре подредения й хол. — Само ми кажи къде е. Аз ще си налея.

— В барчето с червената политура до прозореца.

Той кимна и тръгна по белия килим. Обръща внимание на всяка подробност, мина през ума на Онър, като прекоси бързо коридора към спалнята, за да вземе чековата си книжка. Какво можеше да разгадае той по подробностите в подредбата на хола й? Вероятно твърде много.

Чак когато влезе в спалнята си в японски стил, Онър смътно усети, че тук имаше нещо нередно. За момент застана на вратата и намръщено огледа всяко ъгълче.

След миг тревожно поклати глава. Всичко беше наред. Червено-черните чекмеджета със златисти кантове на тоалетката й бяха затворени, както трябва, леглото й бе безупречно чисто, бродираната й завивка си беше на мястото. Стаята излъчваше изтънчено спокойствие. Единственият тревожен знак бе телевизорът, който бе дискретно скрит зад сгъваем параван.

За няколко секунди Онър прехапа долната си устна, опитвайки се да се отърси от усещането, че в спалнята има нещо ново. После, едва ли не отвратена от себе си, тя отиде до вградения гардероб и рязко отвори плъзгащите се прати от прозрачна материя. Дрехите й с красиви цветове си бяха на място и висяха над също така блестящите й обувки. Всичко беше като трябва.

— Ставаш нервна стара мома, момичето ми — каза си заядливо тя. С решителен жест се наведе над тоалетката и измъкна чека за пет хиляди долара. След като го подписа, тя се стресна, усещайки, че зловещите тревожни тръпки все още туптяха във вените й.

Единственото място в спалнята, което не бе проверила, беше под леглото. Няма да се поддава на импулса, упрекна се тя.

— О, глупости!

Онър коленичи на белия килим и надникна под леглото. Ироничният глас на Кон откъм вратата я разтърси.

— Дявол да ме вземе! Чувал съм разни приказки за самотни жени, които стигат дотам, че започват да гледат под леглото, преди да си легнат, но не допусках, че си от тях.

— Права бях тази вечер, когато установих, че чувството ти за хумор не е между ограничения ти кръг от таланти, господин Ландри.

Силно притеснена, Онър се изправи и се обърна, за да вземе чека от тоалетката. Съзнавайки, че бузите й са силно зачервени, тя малко по-продължително гледа чека, за да не срещне подигравателния поглед на Кон.

Но когато Онър рязко се обърна, готова да отправи дръзка забележка, тя ненадейно се озова в ръцете на Кон. Той безшумно бе прекосил белия килим и се бе приближил до нея крадешком като хищник.

— Кон?

— Няма нужда да гледаш под леглото, Онър. Аз съм тук.

Без да помръдне в прегръдките му, Онър гледаше като омагьосана как той навежда устни към нейните. Той бе там, изпълвайки всеки сантиметър от красиво подредената й спалня с присъщите само на него сила и присъствие. Всички мисли за нещо нередно в жилището изхвръкнаха от главата й, когато той пое устните й. Кон Ландри създаваше изключително приятно усещане.

Целувката не бе такава, каквато обикновено очакваше и получаваше, когато за първи път целуваше някого. Устните на Ландри не се движеха върху нейните проучвателно и питащо, както правеха в началото мъжете.

Той пое устните й, сякаш отдавна бе очаквал целувката. Гладът у него бе откровен и опасно несдържан. Това, което би трябвало да я разтревожи, бе, че тялото й като че ли отговаряше със същото чувство, което граничеше с желано откритие и освобождаване. Усещането бе вълнуващо и възбуждащо.

Ръцете й се вдигнаха и бавно обвиха врата му, когато той ласкаво раздели устните й. Тя леко потръпна, щом езикът му премина преградата на зъбите й. В отговор той по-здраво обви ръце около талията й. Притегли я към себе си с категоричен жест, нежно принуждавайки я да усети стегнатите му бедра. През цялото време проучваше устата й, жадно пиейки от интимните влажни дълбочини.

Миглите на Онър се затвориха като за сън, тялото й бе обзето от сладка отмала, пронизана от очакване.

— Онър, скъпа, колко приятен е вкусът ти — промълви Кон дрезгаво, отдръпвайки се с нежелание назад. Той потърси скритото място на врата й, като я хапеше с изключителна нежност. — Апетитна, сладка и секси. Знаех си, че ще си такава.

Тя инстинктивно започна да впива нокти раменете му. Кораловите връхчета потъваха дълбоко в сивата тъкан на сакото. Той изстена и вдигна бавно ръце по гръдния й кош, докато палците му спряха точно в долната част на гърдите й, които бяха без сутиен.

— О, Кон!

— Ще ни е хубаво с теб в леглото — промълви той с нежно задоволство. Леко докосна с палец върха на една от гърдите й и усети как тя разцъфна за живот под златистожълтата коприна.

Твърдата й самоувереност бе обгърната от чувственост, която замъгли разума й.

— Не — прошепна тя. — Не легло. Още не.

И ако имаш поне малко разум, добави мислено тя, никога. Би трябвало на тази възраст да не си играе с огъня.

— Няма да те насилвам — заяви успокояващо той, като продължи да плъзга меката част на палеца си по гръдта й, увита в коприна.

Тя въпросително повдигна глава, срещна напрегнатия му поглед и установи, че се взира в две бездънни сиви морета, които бушуваха от желание. Дълбините на глада му я стреснаха, въпреки че той бе насочен към нея.

— Мисля — започна внимателно тя, — че ще направиш всичко така, както искаш да бъде, независимо дали ще трябва да ме насилваш, или не.

— Не се страхувай от мен, Онър — прошепна той дрезгаво на ухото й. — Няма нужда.

— Какво означава това? — попита настойчиво тя, обхваната от особена паника.

— Нищо. Просто се отпусни. Аз те желая, но мога да чакам. — Погали със силната си ръка тила й, успокоявайки напрегнатото й тяло, докато тя направи това, което той пожела, и се отпусна до него. — Мога да чакам — повтори полугласно той.

Онър смътно осъзна, че нещо в начина, по който я галеше, по който твърдото му тяло се докосваше до нейното, убиваше всичките й защитни сили. Привличането между тях бе толкова неочаквано силно, толкова необикновено, че тя не беше готова да се справи с него. Ключът беше във времето. Поне това можа да разбере.

Очевидно това се отнасяше и за Ландри. Той бавно се освободи от нея с лека усмивка.

— Ще ти дам малко време, Онър. — Той докосна с уста разделените й устни. — Но мисля, че е по-добре да изляза от спалнята ти, защото в противен случай няма да мога да спазя обещанието си.

Без да продума, тя го последва в хола, стиснала чека в ръка. Той допи брендито си, докато стоеше до прозореца и се взираше навън в тъмнината. През тези няколко минути те малко разговаряха, но атмосферата бе натежала от незадоволено мъжко желание. Когато накрая Кон се обърна да излиза, Онър тикна чека под носа му. Той го взе, без да го погледне, и го пъхна в джоба на сакото си.

— Сега, след като плати дълга си, по-добре ли се чувстваш? — попита нежно Кон.

— Да.

Но нямаше усещането, че е платила дълга си, помисли си Онър, когато му каза лека нощ на вратата. Той я бе предпазил от Грейнджър. Тя изобщо нямаше как да се отплати за тази част от дълга си и това малко я разтревожи.

Едва когато изгаси всички лампи в хола и бавно се върна през коридора в спалнята, у нея се възвърна усещането за нещо нередно. Тя отново се озова на вратата, опитвайки се да разбере какво я тревожи.

Този път най-после се съсредоточи върху проблема. Големият сгъваем параван — изящно японско произведение на изкуството, не беше на мястото, на което го бе оставила при излизането от дома си. Не скриваше напълно телевизора.

Дизайнерският инстинкт у нея винаги бе държал параванът да скрива високотехнологичния и крехък портативен телевизор. Технологията на двайсети век като че ли беше в противоречие с елегантната ведрина на стаята.

Обзета от любопитство, Онър отиде до мястото, на което стоеше параванът, и разгледа вдлъбнатините от краката на паравана по килима. Сигурна бе, че от две седмици не бе го премествала. Оттогава не бе пускала телевизора.

Това е толкова незначително, каза си нервно Онър. Но дизайнерите имат навика да забелязват и най-малките подробности. Често по дребните неща се различава една стая със силно излъчване на индивидуалността на обитателя й от друга, приличаща на обикновена изложба, в която няма топлина. Дребните неща могат и да развалят външния вид. Хората с нейната професия бързо се научават как да откриват странните малки детайли, които могат да създадат силно впечатление или да провалят красиво замислените проекти.

Тази нощ някой бе влизал в спалнята й.