Наследството на Армадата

32

Бен се сви. Умът му блокира.

— Какво каза? — изрева той. — Кого си застрелял?

После, без да изчака отговор, започна да удря непознатия с късото дуло на карабината. Рамирес правеше отчаяни опити да предпази лицето си.

— Коя жена си застрелял? — изкрещя извън себе си Бен, усещайки как някаква топка се надига в гърлото му. Ужасът сковаваше цялото му тяло. Имаше чувството, че всеки момент ще експлодира.

— Оная кучка, жената на Серато! — изкрещя в отговор Рамирес. — Кажи му, че аз убих Алисия!

Бен престана да го удря. Дишаше тежко, тялото му трепереше от притока на адреналин. Правеше отчаяни опити да вникне в чутото. Бавно започваше да си дава сметка, че двамата с този отчаян нещастник, който за малко не го уби и когото допреди миг сам възнамеряваше да превърне в кървава каша, са жертва на някакво ужасно недоразумение. Кой, по дяволите, беше този Серато?

Направи отчаян опит да се концентрира. Чучелото в кабинета на Кабеза. Музиката в кулата, достатъчно висока, за да бъде чута отвън. Обикновена примамка. Нико Рамирес, ако изобщо се казваше така, беше заложил капан за човек, който е трябвало да посети Кабеза. И който едва ли би предприел дългото и трудно пътуване, за да се консултира с професора по исторически въпроси. А Рамирес очевидно вярваше, че е спипал един бъдещ убиец.

— Къде е Кабеза? — попита малко по-спокойно той. — Жив ли е?

После забеляза, че пленникът не беше в състояние да говори. Кръв течеше от носа и главата му, тялото му конвулсивно се гърчеше от първите пристъпи на остра хипотермия. Дрехите на Бен също бяха мокри от ледената вода. Крайниците му започваха да губят чувствителност. Той преметна карабината през рамо, измъкна от джоба си плоското шише с уиски и се опита да развие капачката с вкочанените си пръсти. Отпи глътка от парливата течност, а след това подаде шишето на Рамирес.

— Пий! — заповяда той.

Мъжът отпи една глътка, закашля се и понечи да отпие втора, но Бен дръпна шишето и го изправи на крака.

— Ръцете на главата!

После махна към постройките, които се виждаха между дърветата. Тръгнаха натам. Старата хижа се оказа отдавна запусната.

— Влизай вътре! — изръмжа той и блъсна Рамирес към полусрутения отвор на вратата.

Мястото беше осеяно с боклуци. Съдейки по множеството ръждясали гилзи наоколо, вероятно бе използвано за ловджийски заслон. Но едновременно с това си личеше, че някой някога беше живял тук. В ъгъла имаше старо каменно огнище, в което все още имаше следи от отдавна изстинала жар. От запасите подпалки бяха останали само счупен люлеещ се стол и купчина покрити с мъх клони.

Бен накара Рамирес да седне на преобърнатата кофа в ъгъла, предупреди го да не сваля ръце от главата си, а след това пристъпи към някакъв кашон със стари вестници и се зае да пали огън. Когато клоните се разгоряха с галещо слуха пропукване, той позволи на треперещия мъж да седне по-близо до огъня и му заповяда да съблече мокрите си дрехи.

Рамирес с готовност се подчини. Ризата, която носеше, се оказа военен модел, пригодена за голям студ. Очевидно се беше подготвил за дълго чакане в снежната планина. И бе направил добър капан за онзи, когото очакваше да се появи.

Бен го изчака да остане по бельо и му подхвърли някакво старо одеяло. Мръсно и покрито с плесен, но сухо. Рамирес енергично започна да се разтрива с него. Кожата му постепенно се зачерви. После смъкна мокрото бельо от себе си и го провеси пред пламъците. Докато дрехите пушеха от топлината и бързо съхнеха, той се уви с одеялото и внимателно опипа кървящия си нос, мръщейки се от болка.

— Ще оживееш — рече Бен и продължи да го държи на мушка с патрон в цевта и вдигнат предпазител.

Много му се искаше да се изсуши и да се стопли на огъня, но този човек беше опасен, а наоколо се търкаляха прекалено много потенциални оръжия, за да си позволи дори за миг подобна волност.

Пристъпи към огнището, хвърли още няколко съчки и един пън, а след това се зае с якето на Рамирес. Откри портфейл и подгизнал от водата паспорт. Бен го разтвори и установи, че Рамирес не беше излъгал за името си. Паспортът и личната му карта носеха надпис РЕПУБЛИКА КОЛУМБИЯ, а притежателят им Николас Рамирес се оказа роден през 1974 г. в Богота. В портфейла имаше пачка банкноти от по петдесет хиляди песо и няколко банкноти евро. В съседното отделение имаше доста омазана от употреба снимка на красива жена с черна коса и ослепително бяла усмивка.

Но най-интересната вещ в портфейла се оказа една избеляла и доста стара служебна карта със зеленото лого на Националната полиция на Колумбия, на която беше отбелязан чин сержант. Срокът на валидност беше изтекъл преди няколко години.

— Да те наричам ли сержант Рамирес? — подхвърли Бен.

— Хората ми викат Нико — промърмори колумбиецът.

— Дори онези, които се опитваш да убиеш?

— Все тая, задник.

— Добре, Нико — въздъхна Бен. — Нека започнем отначало. Аз се казвам Бен Хоуп. По-късно ще се върнем на въпроса защо един бивш колумбийски полицай се е озовал в испанската Сиера Невада и стреля по хората с автоматична карабина. Най-напред ще ми кажеш къде е Кабеза.

Нико му хвърли мрачен поглед.

— И да ме убиеш, пак няма да стигнеш до него — изръмжа той.

— Не искам да те убивам — поклати глава Бен. — Освен ако не се наложи. Което със сигурност ще се случи, ако не ми кажеш това, което искам да знам. Нека започваме. Аз дойдох тук, за да се срещна с Хуан Фернандо Кабеза. Но вместо това заварих теб. Защо?

Нико се изплю на земята между краката си.

— Ще кажа само две думи — изръмжа той. — Майната ти!

Бен насочи пушката и натисна спусъка. В затвореното пространство трясъкът прозвуча със страшна сила. Куршумът откърти част от облицовката на огнището на пет сантиметра от главата на Нико.

Реакцията му беше доста интересна. През живота си Бен беше имал възможност да се разправя с куп откачени типове — включително и такива, които притежават куража да изръмжат едно „майната ти“ въпреки заредената карабина, насочена право в главата им. На част от тях наистина не им пукаше дали ще живеят или ще умрат, но Нико не беше от тях. Бен добре забеляза изражението в очите му, когато натисна спусъка. В него имаше нещо повече от страх пред смъртта; нещо, което приличаше на дълбока тъга, че тя ще го споходи точно сега — в този момент, на това място и по този начин. Нико Рамирес отчаяно искаше да остане жив. По причина, която беше известна само на него.

— Предупредих те, Нико — хладно подхвърли Бен. — Освен ако не се наложи. Всичко зависи от теб. А сега ще повторя въпроса си: къде е Кабеза?

Предизвикателството остана в очите на колумбиеца, но вече доста смекчено.

— На място, където господарят ти Серато никога няма да го открие, дори да изпрати не сто, а хиляда от убийците си.

— Нещо грешиш — поклати глава Бен. — Не работя за човек на име Серато. Дори не съм чувал за него. И не дойдох тук, за да причиня зло на Кабеза.

— Да бе! — промърмори Рамирес. — Какво друго можеш да ми кажеш?

— Ти също имаш възможност да излъжеш — напомни му Бен. — Как мога да разбера дали Кабеза изобщо е жив? Може би отдавна си му видял сметката.

— Жив е, да те вземат дяволите!

— Дано да е така.

— Жив и на сигурно място!

— Значи ти го закриляш, така ли? Но защо? От кого го пазиш?

Нико не отговори.

— А може би не пазиш Кабеза — подхвърли Бен, моментално разчел изражението на лицето му. — Просто го използваш като примамка, защото знаеш, че някой ще дойде за него.

Нико запази мълчание, но кратко потрепване на замръзналата му физиономия доказа, че Бен е отгатнал правилно. Секундите бавно се точеха. Нико продължаваше да мълчи. Бен усети как се изкушава да изкрещи.

— Нуждая се от помощта ти, за да разбера какво става тук — меко каза той и сам долови нотката на отчаяние в гласа си. — Не работя за никого. Търся една приятелка. Всъщност нещо повече от приятелка. Отвлякоха я в Ирландия — в деня, в който Роджър Форсайт и асистентката му бяха убити. Чувал ли си за този случай?

— Гледам новините — хладно отвърна Родригес, без да отделя напрегнат поглед от лицето на Бен. Сякаш се опитваше да прикрие това, което знае.

— Мислех, че Кабеза ще ми помогне да я открия — добави Бен. — Исках да си поговорим и нищо повече. Далеч съм от мисълта да му причиня зло.

Нико му хвърли продължителен, изпълнен с подозрение поглед.

— Моля те — промълви Бен. — Трябва да си я върна обратно. Изчезнала е вече от два дни. Казва се Брук. Брук Марсел. Усещам, че нещата са навързани, но не знам как и няма към кого друг да се обърна.

Настъпи дълго мълчание. Нико продължаваше да го гледа с неподправен интерес, но явно се колебаеше дали да му повярва. После посочи карабината в ръцете на Бен.

— Казваш, че се нуждаеш от помощта ми — проточи той. — Но ти си този, който държи оръжието, амиго.

Бен погледна пушката и вдигна глава. В очите на Нико имаше искреност, макар и дълбоко скрита под някаква душевна болка. Сякаш гледам себе си в огледалото, изведнъж си помисли Бен. После, без каквито и да било колебания, обърна оръжието с приклада напред и го подаде на Нико.

— Ето, вземи.

Нико подхвърли карабината в ръцете си. Любопитството в очите му нарасна.

— Сега ти си този, който държи оръжието — напомни му Бен.