Наследството на Армадата

55

На другата сутрин отец Сколи почука на вратата на лечебницата и влезе. Бен седеше край леглото на Брук.

— Добро утро, Падриг — поздрави го Брук.

— Изглеждаш ми по-добре — доволно констатира свещеникът. — Цветът на бузите ти е започнал да се възвръща.

— Усещам го — отвърна Брук и стисна ръката на Бен. Сякаш никога не се бяха разделяли.

— Дойдох да ви предупредя, че тръгвам за провизии, макар че са ни останали съвсем малко пари — жизнерадостно рече Сколи.

Без нито миг колебание Брук бръкна под възглавницата си и измъкна огърлицата и гривната, които й беше подарил Серато.

— Вземи — подаде му ги тя. — Тези неща струват много.

— Но, дете мое…

— Вземи ги — настоя тя. — Нека бъдат използвани за нещо добро. Това е най-малкото, което мога да направя.

Заковал поглед в блещукащите скъпоценни камъни, свещеникът тихо подсвирна.

— Благодаря ти от името на племето сапаки — промълви той. — Какви изумруди, Господи, Света Дево и Йосифе! Не бива да ги оставяш в ръцете на стар глупак като мен, който като нищо ще ги изпусне зад борда. Но с мен ще дойдат Учу, Руми и неговото момиче Часка, които ще пазят тези неща като живота си!

Минути по-късно отец Сколи пое по пътеката към реката, придружаван от двамата индианци Учу и Руми, както и Часка, дванайсетгодишната дъщеря на Руми. Цяла тълпа сапаки тръгна да ги изпраща. Глъчката се чуваше много добре във вътрешността на лечебницата.

— Те го обичат — промълви Брук. — Прекрасен човек, нали?

— Да — кимна Бен.

През целия ден наблюдаваше Брук, която се възстановяваше буквално пред очите му. Следобед вече беше в състояние да направи няколко крачки навън. Той я придържаше и двамата успяха да направят кратка обиколка на селото. Оказа се, че то е доста по-голямо, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Имаше много градини, в които местните хора отглеждаха плодове и зеленчуци, а дори и малка памучна плантация, която играеше съществена роля за облеклото им.

— Колко е красиво — възкликна Брук.

По време на тези спокойни и щастливи часове Бен сериозно се замисли дали да не й каже за Джуд. Все още не беше сигурен как ще приеме новината и в крайна сметка реши, че моментът не е подходящ. По-добре да й съобщи за него у дома, след като се приберат в Лондон.

Освен това изгаряше от нетърпение да й разкаже други неща.

Надвечер се присъединиха към индианците, които бяха подготвили истинско пиршество с печен на шиш тапир, риба на скара и някакъв сорт сладки картофи, които бяха много по-вкусни, отколкото изглеждаха. Бен представи Брук на Нико и Пепе, след което седнаха на трапезата. Въпреки ужасните спомени от скорошната касапница индианците се държаха изключително дружелюбно. Единствено вождът Тупак изглеждаше загрижен.

— No problemo — рече с пълна уста Пепе, когато Бен му съобщи, че се налага да останат няколко дни до пълното възстановяване на Брук. — Аз не бързам за никъде.

Бен разбра какво има предвид едва когато забеляза пламенните погледи, които младежът и Канту си разменяха по време на вечерята.

След като всички се натъпкаха до пръсване, няколко млади момичета донесоха кошници с банани и папая. В същото време Бен забеляза, че Брук отново е пребледняла, и настоя да я отведе за почивка в лечебницата.

— Но аз се чувствам много по-добре! — изрази протеста си тя.

— Аз пък обещах на отец Сколи, че няма да те преуморявам — отвърна Бен, настани я на леглото и щракна запалката си над дебелата свещ.

— Ще останеш ли още малко при мен? — попита тя и го дръпна да седне на леглото.

— Шегуваш ли се? Не ти ли казах, че никога вече няма да те изпускам от погледа си? — Той замълча за момент, после глухо добави: — И ще го направя. Наистина ще го направя!

— Какво означава това? — попита с усмивка тя.

Той си пое дълбоко дъх, главата му пламна. Ето, започва се!

— Означава, че искам да бъда с теб, Брук. Затова искам да те попитам…

— Какво?

— Ти искаш ли да бъдеш с мен?

Светлината на свещта се отразяваше в очите й.

— Да бъда с теб? — повтори тя и наклони глава.

— Нарочно ли ме дразниш, или проклетата болест ти е изпила ума?

— Хей, я внимавай! — шеговито му се закани тя.

— Не искам да бъде далече от теб — добави той. — Никога повече! Разбираш ли какво ти казвам?

— Изразяваш се доста странно, Бен Хоуп. Да разбирам ли, че ми предлагаш брак?

Това се случваше за втори път в живота му. Но не означаваше, че е по-лесно. Почувства се неудобно, точно толкова засрамен, колкото през онзи далечен ден на брега на словенското езеро Блед, когато зададе същия въпрос на Лай Луелин.

— Може би не му е сега времето — смотолеви той.

— Да — отвърна тя.

— Какво да? — объркано я погледна той.

— Аз също искам да бъдем заедно. Да, ще се омъжа за теб.

— Значи имаме сделка — отвърна с престорено безразличие той, но сърцето заплашваше да изскочи от гърдите му. Не, сега едва ли е най-подходящото време да получа инфаркт, замаяно си помисли той.

— Но искам да ми обещаеш нещо — добави Брук. — Край на авантюрите! Не искам някой ден да изчезнеш и да ме изплашиш до смърт! Няма да го понеса.

— Виж кой го казва — промърмори той.

— Говоря сериозно! — предупреди го тя.

— Аз също. Искам да живея с теб, докато смъртта ни раздели.

— Значи обещаваш? Независимо какво може да се случи.

— Да — кимна той. — От днес нататък мястото ми е у дома, при теб. Въпреки че…

— Какво?

— Просто си помислих… — Бен тръсна глава. — Не, ще ми се смееш.

— Откъде знаеш? Опитай все пак. — Пръстите й се плъзнаха по ръката му. — Хайде, Бен, кажи ми какво мислиш!

— Мислех си дали не е по-добре да се откажа от „Льо Вал“ — предаде се той. — Да оставя всичко в ръцете на Джеф, който отдавна има идеи за това място. И може би да завърша учението си. Бихме могли да наемем къща в Оксфордшър или някъде другаде в провинцията. Ще ходя на лекции само няколко часа дневно, а през останалото време ще бъдем заедно.

— Имаш предвид да завършиш теологията, която започна преди години?

Той кимна.

— Мислиш, че е глупаво, нали? И може би наистина е така. Но след като си поговорих с отец Сколи, всичко се върна. Мисля, че това е бъдещето за мен, Брук.

— Чудесно! — плесна с ръце тя. — Винаги си го искал, макар и дълбоко в себе си.

— Човек не може да има всичко, за което мечтае — отвърна с крива усмивка той.

— Но вече имаш мен, нали?

— Имам ли те?

— О, Бен, прекрасно знаеш отговора на този въпрос!

— А какво ще стане с дома ти в Ричмънд, с кариерата ти?

— Готова съм да се разделя с тях още утре, но да бъда с теб!

— Наистина ли? — втренчено я погледна той.

— Разбира се, глупчо — отвърна тя и го притегли към себе си. — Я ела тук!

Целунаха се.

— О, чакай малко — сепна се Бен, след като се разделиха. — Имам нещо, което ти принадлежи. — Между пръстите му проблесна тънката златна верижка.

— Синджирчето ми! — възкликна Брук. — Къде го намери?

— Просто ми попадна пред очите — избегна прекия отговор Бен, сложи го на шията й и се протегна да щракне закопчалката.

Тя отново го целуна и се притисна в него.

— О, Бен! Още не мога да повярвам, че си тук, при мен!

— Можеш, можеш! — промърмори той между целувките, с които се засипваха взаимно.

— Не мога! — държеше на своето Брук. — Трябва да ми го докажеш!

— Не сега. Още си твърде слаба.

— Все пак опитай — прошепна тя и го притегли в леглото.

Прекъсна ги дискретно почукване. На прага се беше изправил Пепе.

— Мамка му! — смути се той. — Много се извинявам… — Преглътна няколко пъти и добави: — Викат те в голямата къща, Бен.