Наследството на Армадата

52

Когато Бен се втурна в малката стая, Нико беше в съзнание.

— Хей — поздрави го със слаб глас той, опрял гръб във възглавниците.

— Как е кракът?

— Зверски ме боли, но докторът каза, че ще се оправя. Предполагам, че трябва да ти благодаря…

— Стига глупости. Дойдох да се сбогуваме, защото тръгвам.

— Тръгваш?

— Научих къде е тя.

Нико се изправи в леглото и изненадано примигна.

— Еха! Как така?!

Бен набързо му обясни какво е чул от Пепе и братовчед му за бялата жена, намерена в джунглата от племето сапаки.

— Мислиш ли, че е тя? — смаяно попита Нико. — Добре ли е?

— Ще разбера със сигурност, като стигна там — отвърна Бен. — Пепе подготвя лодката, след няколко минути тръгваме.

— Къде се намират тези сапа…

— Сапаки. Дълбоко в джунглата, на два-три часа път нагоре по реката. Живеят уединено и не контактуват с никого.

— Знаеш ли какво означава това? — изгледа го Нико. — Моли се на бога да не натикат белия ти задник в казана и да те сварят за вечеря.

— Не мисля — поклати глава Бен. — Според мен имат нещо общо с онези индианци, на които се натъкнахме. Лично на мен не ми изглеждаха чак толкова враждебни.

— Прав си — кимна колумбиецът. — Ако бяха малко по-враждебни, може би нямаше да ги избият като мухи.

— Избили са само половината. Според братовчеда на Пепе оцелелите разнасят новината из целия регион. Серато скоро може да се окаже в разгара на общо въстание. Какво правиш?

Нико беше отметнал чаршафите и правеше опит да стъпи на бинтования си крак.

— Какво мислиш, че правя? — изръмжа в отговор той. — Идвам с теб, приятелю!

— Серато вече не е мой приоритет, Нико — търпеливо поясни Бен. — Интересува ме само едно нещо.

— Същото, което интересува и Серато — поклати глава Нико. — Сам казваш, че разнасят новината навсякъде. Не мислиш ли, че той ще се втурне към мястото в момента, в който научи, че индианците са намерили бяла жена в джунглата? Твоята Брук ще го привлече като магнит! По тази причина аз възнамерявам да съм там и да го чакам.

След тези думи Нико закуцука към стола, където лежаха дрехите му, старателно изпрани от сестрата в единствената пералня на Сан Томас. Но кракът му поддаде и той беше принуден да сграбчи облегалката.

— Състоянието ти не позволява това, приятелю — поклати глава Бен. — Там, където отивам, няма осигурен достъп за инвалидни колички.

— Прекрасно! За мен ли си се загрижил, или просто мислиш, че ще те забавя? — Нико грабна шишенцето с болкоуспокоителни и глътна три хапчета наведнъж без вода. — Изобщо не се опитвай да ме спреш, човече! — изръмжа той. — Ти ми обеща!

— Добре. Няма да те спирам.

— Ами оръжие? Моят колт отдавна изчезна някъде.

— В момента нямам време да обикалям джунглата за нови търговци — отвърна Бен. — Ще се видим на лодката. Разполагаш с двайсет минути, за да се приготвиш.

Деветнайсет минути и четирийсет и девет секунди по-късно Бен се приготви да изтегли веригата на котвата и в същия миг зърна Нико, който куцукаше по дървения кей с раница на гърба, бледо лице и решително стиснати устни.

— Случайно да имате някое свободно място? — подвикна той.

Бен прибра котвата, а Пепе завъртя ръчката на газта с неизменната усмивка на уста. Лодката започна да се отдалечава от пристана на Сан Томас. Късното следобедно слънце хвърляше златисти отблясъци по гладката водна повърхност. За човек без проблемите на Бен гледката беше наистина прекрасна.

— Подай ми това — промърмори той, пое раницата на приятеля си и я сложи на кърмата.

— Какво е това? — попита Нико, махайки към колана му.

— Нож.

— Виждам, че е нож. Откъде го взе?

— Доколкото си спомням, беше забит в крака ти.

Доктор Роча не се нуждаеше от опасното оръжие и Бен го бе попитал дали може да го вземе, тъй като пушката му бе станала неизползваема след схватката с бандитите на Серато.

— Малко е гадно — промърмори Нико и неволно докосна бинтованото си бедро.

— Не е гадно, а практично — поправи го Бен.

Лодката пърпореше в средата на реката. Не след дълго Сан Томас се стопи в далечината и джунглата влезе в правата си. Крясъците на птиците между дърветата бяха по-силни от всякога.

— До края на живота си ще смърдя на репеленти — оплака се Нико и размаха ръце към облаците комари, които се въртяха над главата му.

Бен го остави на кърмата и се насочи към носа. Пепе отново повтори, че пътуването ще продължи някъде около три часа, но призна, че никога не е стигал толкова нагоре по течението. Покойният му баща бил сред малцината, дръзнали да посещават сапаки и няколко други затворени племена като например маскоо-пиро. Дори научил малко от езика на сапаки, който бил разновидност на кечуа, създаден още по времето на инките. Оказа се, че Пепе беше запомнил няколко думи от баща си.

— Но никога не стигнах достатъчно близо до тези племена, за да ги използвам — добави той. — Както вече споменах, те не са особено гостоприемни към външни хора. Баща ми обясни, че в превод от кечуа наименованието на племето означава „самотни“. Така живеят от векове и нямат никакво желание да се променят.

— А какво ще кажеш за белия проповедник, който живее с тях? — попита Бен. — Може би е християнски мисионер?

— Нещо такова — кимна Пепе. — Живее с тях толкова отдавна, че сигурно го възприемат като свой. По тези места той е нещо като легенда. Баща ми го е срещал и е разговарял с него. Каза, че никога не е виждал такъв проповедник. Някои хора твърдят, че е луд. Германец, а може би канадец. Но като се замисля, едва ли някой знае откъде всъщност е дошъл.

Лодката продължаваше нагоре по течението. Първият час от пътуването бавно се изтърколи, а след това и вторият. С наближаването на вечерта облаците комари и други насекоми станаха толкова гъсти, че мъжете буквално не можеха да си поемат дъх, без устите им да се напълнят с тях.

Атмосферата на борда беше мрачно тиха. Бен гледаше във водата и мислеше за Брук. От опита си в специалните части беше наясно, че ухапването на някои видове паяци може да бъде фатално, а най-опасните от тях живеят именно в Южна Америка. Можеше само да се моли, че проповедникът — германец, канадец или бог знае какъв — е успял да се сдобие навреме с противоотровата. И че не е чак толкова луд, за да не знае как да я използва.

Леко движение на по-отдалечения бряг го накара да вдигне глава. Под удължаващите се сенки на дърветата на трийсетина метра от тях стоеше индианец, заковал поглед в Бен. Цялото му лице беше обсипано с черни точици. Беше гол, с изключение на малко парче плат над слабините. В ръката си държеше дълго копие, а погледът му беше напрегнат и пронизващ.

Вниманието на Бен за миг бе отклонено от плясъка на голям кайман, който се хвърли във водата. Когато отново погледна към дърветата, от индианеца нямаше дори следа. Сякаш се беше разтворил в джунглата.

С приближаването на нощта не видя никакви други следи от човешко присъствие. Пепе включи прожекторите върху покрива на рубката. Водата и зеленината покрай брега се осветиха в бледожълто.

— Мисля, че сме близо — промърмори няколко минути по-късно той. Гласът му не прозвуча кой знае колко уверено, но скоро след това той изключи мотора и приближи лодката към брега с помощта на дълга кука.

— Сигурен ли си? — попита Бен.

— Баща ми се е срещал с тях именно тук — кимна младежът. — Описал ми е мястото много подробно. Виждаш ли онова изсъхнало дърво? Той го е използвал за ориентир.

Бен не знаеше какво да мисли. Според него покрай реката можеха да се срещнат хиляди подобни дървета. Но нямаше друг начин, освен да се довери на преценката на Пепе. Слязоха на брега и завързаха лодката за сухото дърво. Пепе насочи фенерчето си към шубраците, между които се извиваше едва забележима пътека.

— Натам — прошепна той, сякаш се страхуваше, че някой може да го чуе. — И внимавай за змии. Настъпиш ли която не трябва, бързо ще се превърнеш в труп.

Последваха го в мрака.

— Добре ли си? — подхвърли Бен, обръщайки се към Нико.

— Не ме мисли, човече — дрезгаво отвърна колумбиецът. — Така съм се натъпкал с болкоуспокоителни, че няма да усетя нищо, дори и да забиеш нож в мен.

— Дано не се наложи да изпробваме подобни методи — промърмори Бен и пое по стъпките на Пепе.

На места пътеката беше препречена от толкова гъста зеленина, че му се наложи да използва дългия нож на Брака, за да си пробива път. Пепе правеше същото с мачетето, което държеше в ръце. Пътеката плавно се извиваше нагоре.

Джунглата беше пълна с живот — много повече живот в сравнение с онази около имението на Серато. Сякаш бяха открили един напълно девствен свят, където не беше стъпвал човешки крак.

Но всичко това щеше да се промени, когато Серато започнеше да разработва петролните залежи. Половин милион акра девствена джунгла щеше да бъде безмилостно изсечена, за да отвори място за тежките машини, а племената, живеещи тук от незапомнени времена, щяха да бъдат ликвидирани като някакви ненужни вредители.

Дали тези хора разбираха, че съществуването им е заложено на карта, а настъплението на един чужд и напълно непознат свят срещу вековното им зелено убежище ще започне всеки момент?

Пепе рязко спря.

— Това е пътят — прошепна той. — Вече нямам никакви съмнения. — Той посочи двете кръстосани копия, забити в пръстта. — По този начин ни предупреждават да спрем до тук. Наистина ли искаш да продължим?

— Длъжен съм да продължа — мрачно отвърна Бен. — Но ти можеш да се върнеш.

Пепе се поколеба за момент, после тръсна глава.

— Какво пък толкова, по дяволите!

Заобиколиха кръстосаните копия и лъчът на фенерчето заподскача по дърветата и шубраците. Всички мълчаха. Тишината се нарушаваше единствено от жуженето на насекомите и пукането на клоните под краката им.

Индианците се появиха внезапно и ги обкръжиха светкавично. Придвижваха се абсолютно безшумно, като духове. Бяха може би петнайсет. Лъчът на фенерчето освети враждебните им лица и стройните им тела, боядисани в червено и черно. Гора от копия и опънати лъкове се насочи към тримата пришълци.

Нико замръзна на място, а Пепе тихо простена.

— О, мамка му!

— Да не сте помръднали! — предупреди Бен.