Наследството на Скарлати

Глава 110 октомври, 1944 г. — Вашингтон

Бригадният генерал седеше изпънат на дървената пейка, след като бе предпочел твърдата повърхност на чама пред меката кожа на креслата. Часът бе девет и двайсет сутринта, а той бе спал зле и не повече от час.

Камбаненият звън, с който малкият часовник върху камината отброяваше всеки изминал половин час, го бе накарал да осъзнае с изненада, че желае времето да тече по-бързо. Защото девет и трийсет трябваше да настъпи и той искаше да приключи с предстоящото тогава.

В девет и трийсет той трябваше да се яви при Държавния секретар, Кордел С. Хъл.

Седейки в министерската приемна с лице към голямата черна врата с лъскави медни части, той опипваше с пръсти бялата папка, която бе извадил от дипломатическото си куфарче. Не желаеше пред министъра да настъпи момент на неловко мълчание, докато я изважда от куфарчето, за да му я представи. Искаше, ако се наложи, да може да я тикне в ръцете на Държавния секретар с нужната увереност.

От друга страна, Хъл можеше и да не я поиска. Той би могъл да пожелае само устно обяснение, а после от висотата на своя пост да намери казаното за неприемливо. Ако това станеше, генералът можеше единствено да възрази. И то с умерена настоятелност, разбира се. Информацията в папката не представляваше доказателство, а само събрани факти, които можеха да подкрепят изградената от него хипотеза, но можеха да бъдат сметнати и за недостатъчни.

Бригадният генерал погледна часовника си. Бе девет и двайсет и четири и той се запита дали точността на Хъл, с която министърът бе добре известен, щеше да се прояви и при неговата среща. Той бе пристигнал в кабинета си в седем и трийсет, близо половин час преди обичайното време. Обичайно освен в кризисните периоди, когато той често прекарваше нощите си там в очакване на последна информация по критични събития. Последните няколко дни доста приличаха на тези кризисни моменти. Макар и по друг начин.

Неговият меморандум до министъра — меморандумът предизвикал тазсутрешната му среща, можеше да го подложи на изпитание. Можеха да се намерят начини той да бъде поставен в пълна изолация, далече от всякакъв център на влияние. Можеше и да бъде изтълкуван като проява на абсолютна некомпетентност. Но той знаеше, че е прав.

Леко огъна навън корицата на папката само колкото да може да прочете напечатаното върху заглавната страница:

Кенфийлд, Матю… Матю Кенфийлд. Това бе доказателството.

От интеркома на бюрото пред немладата секретарка прозвуча зумер.

— Бригаден генерал Елис? — запита секретарката почти без да вдига поглед от бюрото.

— На линия.

— Държавният секретар ви очаква.

Елис погледна часовника си. Бе девет и трийсет и две.

Той се изправи, приближи се до зловещата на вид лакирана врата и я отвори.

— Простете, генерал Елис, но характерът на изложеното във вашия меморандум изисква, смятам, присъствието и на трета страна. Разрешете да ви представя помощник-държавния секретар Брейдък.

Бригадният генерал се сепна. Не бе очаквал трета страна, всъщност, специално бе помолил аудиенцията да се осъществи само между него и министъра.

Помощник-държавният секретар Брейдък стоеше на около три метра вдясно от бюрото на Хъл. Очевидно, той бе един от онези тъй често срещани в Белия дом или Държавния департамент университетски преподаватели, дошли заедно с администрацията на Рузвелт. Дори облеклото му — светлосиви панталони от каша и широко сако в рибена кост — изпъкваше е небрежността си под строгия контрапункт на изгладените ръбове от униформата на генерала.

— Разбира се, господин министър… Мистър Брейдък — кимна генералът.

Кордел С. Хъл седна зад широкото си бюро. Познатите му черти — много светлата, почти бяла кожа, оредяващата бяла коса, пенснето със стоманени рамки пред синьо-зелените му очи — сега изпъкваха още по-ясно, защото бяха станали част от всекидневието. Рядко можеше да се срещне вестник или кинопреглед без негова снимка. Дори и в извънредните предизборни издания, питащи многозначително „Искате ли смяна на конския впряг, с каруцата насред потока?“, винаги под снимката на Рузвелт поставяха интелигентното му и вдъхващо доверие лице, което често се набиваше на очи много повече от това на никому неизвестния Хари Труман.

Брейдък извади кесия тютюн от джоба си и започна да тъпче с него лулата си. Хъл премести някои документи по бюрото си и бавно отвори папка, същата като тази в ръцете на генерала, след което се загледа в написаното. Елис я позна. Това бе поверителният меморандум, предаден на ръка лично на Държавния секретар.

Брейдък запали лулата си и миризмата на тютюна накара Елис да го погледне отново. Миризмата бе на някоя от онези странни смески, смятани за много оригинални по университетите, но общо взето отвратителни за всеки друг в същата стая с пушача. За бригаден генерал Елис краят на войната щеше да бъде голямо облекчение. Тогава Рузвелт щеше да се наложи да си отиде, а заедно с него и така наречените интелектуалци със зловонния им тютюн.

Мозъчният тръст. Всичките до един — „умерено леви“ радикали: не червени, а розови.

Но най-напред войната.

— Едва ли е нужно да казвам това, генерале, но вашият меморандум е обезпокоителен — каза Хъл, поглеждайки към офицера.

— Информацията обезпокои и мен, господин министър.

— Несъмнено. Несъмнено… Но въпросът, който изглежда стои пред нас, е: Основателни ли са заключенията ви? Имам предвид — нещо конкретно?

— Смятам, че да, сър.

— Колко души още в разузнаването знаят за това, Елис? — намеси се Брейдък и липсата на думата „генерал“ в обръщението му не убягна на офицера.

— Не съм говорил с никого. Да ви призная, мислех, че и тази сутрин ще разговарям само с господин министъра.

— Мистър Брейдък има моето доверие, генерал Елис. Той е тук по моя молба… или заповед, ако желаете.

— Разбирам.

Кордел Хъл се облегна назад в стола си.

— Не искам да ви засегна, но не съм сигурен дали осъзнавате докрай всичко това… Представяте поверителен меморандум, изпратен с най-голямата възможна срочност до този пост, или по-точно до мен лично, а в същото време онова, което казвате в него, е почти невероятно.

— Нелепо твърдение, което сам признавате, че не можете да докажете — вмъкна Брейдък, дръпвайки от лулата си, докато се приближаваше към бюрото.

— И точно затова сме се събрали тук — Хъл бе поискал присъствието на Брейдък, но нямаше да търпи нежелани намеси от негова страна, а още по-малко — нахалство.

Брейдък обаче не се отказваше така лесно:

— Господин министър, Военното разузнаване съвсем не е лишено от своите неточности. Платихме скъпо, за да се убедим в това. Загрижен съм единствено да не превърнем още една неточност, или неаргументирана догадка, в ценен капитал за политическите опоненти на тази администрация. До изборите остават по-малко от четири седмици!

Хъл помести голямата си глава само няколко сантиметра. После заговори, без да поглежда към Брейдък:

— Не е нужно да ми напомняте подобни прагматични съображения… Все пак, може би се налага аз да ви напомня, че имаме и други отговорности… освен свързаните с политическия процес. Достатъчно ясен ли съм?

— Разбира се — каза Брейдък, замръзнал на мястото си.

Хъл продължи:

— Доколкото разбрах от вашия меморандум, генерал Елис, вие твърдите, че един влиятелен член на върховното германско командване е американски гражданин, действащ под фалшиво име — добре известно на всички ни — това на Хайнрих Крьогер.

— Да, сър. Само че аз предпочетох да дам квалификацията, че той „би могъл да бъде“ въпросното лице.

— Вие също така намеквате, че Хайнрих Крьогер е повече или по-малко свързан с множество големи корпорации в тази страна. Компании, получили държавни поръчки, оръжейни сделки.

— Да, господин министър. Само че отново заявих, че той е „бил“, а не непременно, че „е“ свързан.

— При подобни обвинения глаголните времена започват да губят ясните си очертания — Кордел Хъл свали очилата със стоманени рамки от лицето си и ги постави до папката. — Особено ако се използват по време на война.

Помощник-държавният секретар Брейдък запали клечка кибрит и между две всмуквания от лулата си каза:

— Вие също така заявявате доста ясно, че нямате конкретни доказателства.

— Имам нещо, което, вярвам, може да се определи като обстоятелства, подкрепящи моята теза. И то от характер, който, смятам, би ме определил като неакуратен в служебните ми задължения, при положение, че не ги доведа до знанието на господин министъра. — Бригадният генерал пое дълбоко въздух, преди да продължи. Той знаеше, че щом веднъж бе започнал, връщане нямаше.

— Бих искал да отбележа някои очебийни факти около личността на Хайнрих Крьогер… Като начало, досието му е непълно. Той не е бил приет в партия или издигнат от такава, както става с повечето от останалите функционери. И въпреки това, докато останалите идват и си отиват, той винаги остава на върха. Очевидно той разполага с много голямо влияние върху Хитлер.

— Това ни е известно. — Повтарянето на вече позната информация с цел подкрепа на някаква теза не се нравеше на Хъл.

— Самото име, господин министър. Хайнрих е също толкова често срещано име както Уилям, или Джон, а Крьогер — не по-малко разпространено от Джонс, или Смит у нас.

— Е, моля ви, генерале. — От лулата на Брейдък се виеха облаци пушек. — Подобен аргумент би хвърлил подозрения върху половината ни командири.

Елис се извърна и удостои Брейдък с пълния обем на генералското си презрение.

— Мисля, че фактът има отношение към въпроса, господин министър.

Хъл започна да се съмнява дали решението му на срещата да присъства и Брейдък е било така удачно.

— От подобна враждебност няма смисъл, господа — каза той.

— Съжалявам, че сте на подобно мнение, господин министър — Брейдък отново не приемаше да бъде смъмрен. — Изглежда задачата ми тази сутрин тук е като тази пред адвоката на дявола, но никой от нас и най-малко вие, господин министър, не разполага с време за губене…

Хъл погледна помощник-държавния секретар, обръщайки се към него заедно с въртящия се стол:

— Нека отделим нужното време. Моля продължете, генерале.

— Благодаря, господин министър. Преди месец от Лисабон дойде вестта, че Крьогер желае да влезе във връзка с нас. Организирани бяха съответните канали и ние очаквахме, че ще последват обичайните процедури… Вместо това, Крьогер отхвърли цялата тази система — отказа да осъществи контакт с който и да е британски или френски обект — и настоя за пряка връзка с Вашингтон.

— Ако разрешите? — тонът на Брейдък сега бе учтив. — Не виждам нищо ненормално в това решение. Все пак ние сме определящият фактор.

— Ненормално е, господин Брейдък, доколкото Крьогер заявява, че е готов да се свърже единствено и само с някой си майор Кенфийлд — майор Матю Кенфийлд, бивш или настоящ способен офицер от Военното разузнаване, заемал скромен пост във Вашингтон.

Лулата на Брейдък застина във въздуха и той погледна към Държавния секретар. Кордел Хъл се наведе напред в стола си, полагайки лакти върху бюрото.

— Това не е споменато във вашия меморандум.

— Съзнавам това, сър. Пропуснах този факт, в случай че все пак изпратеният от мен меморандум бъде прочетен от някой друг освен вас.

— Приемете моите извинения, генерале — искрено каза Брейдък.

Елис се усмихна на удържаната победа.

Хъл се облегна назад в стола си:

— Високопоставен член на нацисткото главно командване настоява за връзка единствено с някакъв никому неизвестен майор от Военно разузнаване. Твърде необичайно!

— Необичайно, но не и необяснимо… Всички ние познаваме германски граждани, затова предположихме, че майор Кенфийлд се е запознал с Крьогер преди войната, в Германия.

Брейдък пристъпи напред към генерала.

— Но вие ни заявявате, че Крьогер може да не е германец. Следователно в периода между искането на Крьогер от Лисабон и вашия меморандум до министъра нещо ви е накарало да промените становището си. Какво? Кенфийлд?

— Майор Кенфийлд е компетентен офицер с превъзходни прояви понякога. И с опит. И все пак, откакто каналът между него и Крьогер бе открит, той дава явни признаци на напрежение. Станал е крайно нервен и маниерът на работата му далеч не подхожда на офицер с неговото минало и опит… Наред с това, господин министър, той поиска от мен да отправя една крайно необичайна молба към президента на Съединените щати.

— Която е?

— Поверителен документ от архивите на Държавния департамент да му бъде предаден с непокътнат восъчен печат, преди той да осъществи контакт с Хайнрих Крьогер.

Брейдък свали лулата от устните си, готов да възрази.

— Един момент, господин Брейдък. — Брейдък може и да има брилянтен мозък, помисли си Хъл, но си няма представа какво значи за един висш офицер от действащата армия, като Елис, да се изправи пред тях двамата и да направи такова изявление. Защото казаното от него представляваше неприкрито настояване Белия дом и Държавния департамент да разгледат сериозно възможността за изпълняване молбата на Кенфийлд. Мнозина офицери биха предпочели да се откажат от идеята за такова противозаконно искане, пред риска да се окажат в подобна ситуация. Такива бяха неписаните закони на армията. — Ще сбъркам ли, ако предположа, че вие препоръчвате този документ да бъде предаден на майор Кенфийлд?

— Оставям на вас да отсъдите. Аз само подчертавам, че Хайнрих Крьогер е играл важна роля при вземането на всяко важно решение във висшия нацистки ешелон от неговото оформяне досега.

— Би ли могло бягството на Хайнрих Крьогер да приближи края на войната?

— Не зная. Възможността за това ме доведе при вас.

— Какъв е този документ, който Кенфийлд иска? — запита Брейдък раздразнен.

— Зная единствено номера и степента на секретност, така както са заведени в архивите на Държавния департамент.

— И какви са те? — Кордел Хъл отново се наведе над бюрото си.

Елис се поколеба. Даването на тези данни, без предварително да е запознал Хъл с миналото на Кенфийлд, би могло да го постави в неловко положение, както лично, така и професионално. Щеше да е готов да го стори, само Брейдък да не бе там. Проклети доцентчета. Елис никога не се чувстваше уютно в компанията на тези многознайковци. По дяволите! — помисли си той. На четири очи с Хъл, щеше да може да е прям.

— Преди да ви отговоря, мога ли да използвам възможността да ви запозная с някои допълнителни данни, които, вярвам, имат връзка със случая… Факти не само във връзка, но и от ключово значение за самия документ.

— Разбира се — Хъл не бе уверен дали остана очарован, или раздразнен от този ход на генерала.

— Преди окончателния контакт с майор Кенфийлд Хайнрих Крьогер поставя изискването за негова среща с лице, назовано единствено като… Ейприл Ред. Тази среща трябва да се осъществи в Берн, Швейцария, преди да започнат каквито и да е преговори между Крьогер и Кенфийлд.

— И кой е този „Червен април“, генерале? От тона ви разбирам, че имате представа кой може да бъде това. — Твърде малко можеше да убегне от вниманието на помощник-държавния секретар Брейдък и бригаден генерал Елис болезнено усещаше този факт.

— Ние… или по-точно… аз смятам, че зная — Елис отвори бялата папка в ръцете си и отгърна заглавната страница върху корицата. — С ваше разрешение, господин министър, подбрах следните данни от служебното досие на майор Кенфийлд.

— Разбира се, генерале.

— Матю Кенфийлд, заел държавен пост в Министерството на вътрешните работи през март 1917 г. Образование — една година университет в Оклахома, продължен с година и половина вечерни курсове във Вашингтон; назначен като младши счетоводител в отдела по стопанско-данъчни нарушения на Вътрешното министерство; повишен в данъчен инспектор през 1918 г.; прикрепен към отдел Група номер 20, която, както знаете…

Кордел Хъл го прекъсна спокойно:

— Беше малка, високо специализирана служба, разследваща незаконни присвоявания, взаимноконфликтни интереси и т.н. през Първата световна война. Много ефективна при това… Докато не се главозамая от успеха си, както и повечето подобни служби, за да бъде разформирована през 1929 или 1930 г., струва ми се.

— През 1932 г., господин министър — генерал Елис бе доволен, че се бе запознал добре с фактите. Той отгърна и втората страница в папката си и продължи да чете. — Кенфийлд остава в системата на Вътрешно министерство общо десет години, като е повишаван четири пъти. Изпълнение на задачите — безупречно. Оценки — отлични. През май 1927 г. напуска държавна служба, за да започне работа в „Скарлати индъстрис“.

При споменаването на името Скарлати и Хъл, и Брейдък реагираха като ужилени.

— Коя от фирмите на Скарлати?

— Управленски отдел, Ню Йорк, Пето авеню, 525.

Кордел Хъл заопипва с пръсти тънката черна връзка на своето пенсне.

— Забележително издигане от страна на нашия мистър Кенфийлд. От вечерно училище във Вашингтон до главното управление на Скарлати — той погледна надолу, сваляйки очи от генерала.

— Фигурира ли Скарлати сред корпорациите, за които говорите във вашия меморандум? — Брейдък бе нетърпелив.

Преди бригадният генерал да може да отговори, Кордел Хъл се надигна от стола си. Бе висок и с внушителна външност — много по-масивен и от двамата си събеседници.

— Генерал Елис, приемете моите инструкции повече да не отговаряте на никакви въпроси!

Брейдък изглеждаше като току-що получил плесница. Той се взираше в Хъл, стреснат и объркан от заповедта на министъра към генерала. Хъл отвърна на погледа му и меко каза:

— Моите извинения, мистър Брейдък. Не мога да гарантирам, но се надявам да мога да ви дам нужните обяснения по-късно днес. Дотогава ще бъдете ли така любезен да ни оставите насаме?

— Разбира се — Брейдък знаеше, че този честен старец с добър нрав има своите основания. — Обяснения не са необходими, сър.

— Но, все пак, ги заслужавате.

— Благодаря, господин министър. Можете да сте сигурен, че тази среща ще остане конфиденциална.

Хъл проследи с поглед Брейдък, докато вратата след него не се затвори.

— Помощник-държавният секретар Брейдък е изключителен служител. Това му освобождаване не трябва да се възприема като продиктувано от неговата работа или характер.

— Да, сър.

Бавно и някак трудно Хъл отново седна на стола си.

— Помолих мистър Брейдък да напусне, тъй като, струва ми се, възможно е да знам нещо около това, което предстои да ми кажете. Ако се окажа прав, би било най-добре да сме насаме.

Бригадният генерал бе смутен. Не смяташе, че е възможно Хъл да знае нещо.

— Не се тревожете, генерале. Не чета мисли… Бях в Камарата на представителите по времето, за което говорите. Вашите думи извикаха у мен един спомен. Почти забравен епизод от един много топъл следобед в Камарата… Но може би греша. Моля, продължете разказа си от момента, в който бяхте прекъснат. Струва ми се, нашият майор Кенфийлд бе назначен в „Скарлати индъстрис“… Развитие — твърде необичайно, мисля, ще се съгласите с мен.

— Налице е и логично обяснение. Кенфийлд се жени за вдовицата на Ълстър Стюарт Скарлет шест месеца след неговата смърт в Цюрих, Швейцария, през 1926 г. Скарлет бе по-младият от двамата оцелели синове на Джовани и Елизабет Скарлати, основателите на „Скарлати индъстрис“.

Кордел Хъл затвори очи за момент.

— Продължете.

— Ълстър Скарлет и съпругата му, Джанет Саксън Скарлет, са имали син, Ендрю Роланд, впоследствие осиновен от Матю Кенфийлд след женитбата му с вдовицата на Скарлет. Осиновен, но без да се отделя от съсловието на Скарлати… Кенфийлд продължава на служба при Скарлати до август 1940 г., когато се връща отново на държавна служба и е назначен във Военно разузнаване.

Генерал Елис замълча и вдигна поглед от папката към Кордел Хъл. Зачуди се дали Хъл започваше да схваща, но лицето на министъра не издаваше никакъв отговор.

— Споменахте документа, който Кенфийлд е поискал от архива. Какъв е той?

— Това бе другото мое съображение, сър. — Елис отгърна още една страница. — Документът е само една цифра за нас, но тя сочи годината на завеждането му… Това е 1926 г., четвъртото тримесечие, по-точно.

— И под каква степен на секретност е заведен?

— Максимална. Освобождаването му може да стане само при изрична заповед, подписана от президента и по съображения, свързани с националната сигурност.

— Предполагам, че един от свидетелите, подписани при завеждането на документа, е бил тогавашен служител на Вътрешно министерство на име Матю Кенфийлд.

Офицерът бе вече видимо разтревожен, но продължи да държи здраво бялата папка между палеца и показалеца си.

— Точно така.

— И сега той си иска документа обратно, в противен случай отказва да се срещне с Крьогер.

— Да, сър.

— Вярвам, че сте посочили пред него незаконността на искането му.

— Заплаших го лично с военен трибунал… Отговорът му бе единствено, че имаме право на всякакъв избор.

— Като след това няма да влезе в контакт с Крьогер?

— Да, сър… Според мен майор Кенфийлд би предпочел да прекара остатъка от живота си във военен затвор, отколкото да промени позицията си.

Кордел Хъл се надигна от стола си и застана срещу генерала.

— Бихте ли направили своето обобщение?

— По мое мнение, така нареченият Ейприл Ред, за когото говори Крьогер, е момчето Ендрю Роланд. Мисля, че той е син на Крьогер. Инициалите съвпадат. Момчето е родено през април 1926 г. Мисля, че Хайнрих Крьогер е Ълстър Скарлет.

— Последният умира в Цюрих — Хъл бе впил поглед в генерала.

— Обстоятелствата при смъртта му са подозрителни. Единствените запазени документи са смъртен акт, издаден от затънтено селце на трийсет мили от Цюрих, и свидетелски показания от никому непознати хора, появили се единствено в момента на смъртта.

Хъл впери хладен поглед в очите на генерала.

— Надявам се, че си давате сметка какво говорите. Скарлати е една от корпорациите-гиганти.

— Съзнавам това, сър. И освен това твърдя, че майор Кенфийлд знае самоличността на Крьогер и възнамерява да унищожи документа.

— Смятате, че това е заговор? Заговор за укриване самоличността на Крьогер?

— Не съм сигурен… Словесните описания на нечии чужди мотиви не са точно по моята част. Но реакцията на майор Кенфийлд бе тъй силно емоционална, че, склонен съм да вярвам, въпросът е дълбоко личен.

Хъл се усмихна:

— Мисля, че си служите много добре със словата… Все пак наистина ли смятате, че истината се крие в документа? И ако е така, защо Кенфийлд ще насочва вниманието ни към него? Той със сигурност знае, че щом можем да го вземем за него, можем да го вземем и за себе си. А ако бе мълчал, никога не бихме и разбрали за този документ.

— Както казах, Кенфийлд има опит. Убеден съм, той вярва, че скоро ще научим за него.

— Как?

— От Крьогер… И Кенфийлд поставя условието печатите на документа да останат неразчупени. Той е експерт, сър. Би разбрал, ако се направи нещо по тях.

Кордел Хъл заобиколи бюрото си и мина покрай офицера с ръце, сключени зад гърба си. Походката му бе вдървена от очевидно незавидното му здраве. Брейдък бе прав, мислеше си държавният секретар, ако дори и сянка от някакви отношения между американски индустриалци и германското главно командване се появеше на хоризонта, независимо от това колко неясни или отдавнашни са били тези връзки, страната можеше да се разкъса. Още повече по време на избори.

— По ваше мнение, ако предоставим документа на майор Кенфийлд, ще доведе ли той… Ейприл Ред… на тази среща с Крьогер?

— Мисля, че ще го стори.

— Защо? Би било жестоко спрямо едно осемнайсетгодишно момче.

Генералът се поколеба:

— Не съм убеден, че той има избор. Нищо не пречи на Крьогер да избере друг път на действие.

Хъл престана да крачи и погледна бригадния генерал. Той бе решил.

— Ще поискам от президента да подпише заповед за изтеглянето на документа. В същото време, поставяйки това като условие за подписа му, вашите предположения трябва останат само между нас двамата.

— Нас двамата?

— Ще информирам президент Рузвелт за същината нашия разговор, но няма излишно да го претоварвам с хипотези, които може да се окажат необосновани. Вашата теория може да се окаже само поредица от лесно обясними съвпадения.

— Разбирам.

— Но ако се окажете прав, Хайнрих Крьогер може от Берлин да предизвика международен хаос. Германия е на смъртния си одър… А както подчертахте, той показва изключителна способност да оцелява. Част е от елитното обкръжение на Хитлер. Преторианската гвардия въстава срещу Цезар. Ако, все пак, сте прав, тогава и вие, и аз ще трябва да мислим за двама души, които скоро ще се отправят към Берн. И нека Бог се смили над душите ни.

Бригаден генерал Елис прехвърли обратно страниците в бялата папка, взе в ръка дипломатическото куфарче от пода и се запъти към голямата черна врата. Затваряйки я след себе си, видя, че Хъл се бе вторачил в него. Ниско в стомаха си чувстваше някаква тежест.

Но Хъл не се бе замислил за генерала. Спомняше си онзи горещ, далечен следобед в Камарата на представителите. Един след друг конгресмени ставаха и четяха направо за страниците на „Дневник на Конгреса“ емоционални възпоменания, прославящи един смел, млад американец, смятан за загинал. И от двете партии очакваха от него, почитаемия депутат от големия щат Тенеси, да прибави също своето преклонение. От всички редове към него се извръщаха глави в очакване на подобни думи.

Кордел Хъл бе единственият депутат от Камарата на „ти“ с прочутата Елизабет Скарлати, тази легенда на своето време, майката на храбрия младеж, възвеличаван за поколенията от Конгреса на Съединените щати.

Защото въпреки политическите различия помежду им, Хъл и неговата съпруга бяха близки приятели с Елизабет Скарлати от години.

И въпреки това той запази мълчание през онзи горещ следобед.

Той бе познавал Ълстър Стюарт Скарлет и го бе презирал.

Глава 2

Кафявият седан с надписи „Сухопътни войски на САЩ“ и на двете врати зави от Двайсет и втора улица надясно и навлезе в площад „Грамърси“.

На задната седалка Матю Кенфийлд се наведе напред, за да свали куфарчето от скута си на пода. Той придърпа надолу десния ръкав на палтото си, така че да прикрие дебелата сребриста на цвят верига, която в единия край стягаше здраво китката му, а в другия пронизваше металната дръжка на куфара.

Той знаеше, че съдържанието на този куфар, или по-точно фактът, че то се намираше в негово владение, означаваше приближаването на края му. Когато всичко приключеше и при положение, че останеше жив, щяха да го разпънат на кръст само и само да успеят да оневинят военните.

Армейският автомобил направи два завоя наляво и спря пред входа на масивната постройка на Грамърси армс. Портиер в ливрея отвори задната врата и Кенфийлд излезе от колата.

— Искам те тук след половин час — каза той на шофьора си, — не по-късно.

Бледият сержант, очевидно свикнал с навиците на началника си, отговори:

— Ще бъда тук след двайсет минути, сър.

Майорът прие отговора с кимване, обърна се и влезе в сградата. Едва в асансьора, докато се качваше нагоре, той усети вцепеняващата го умора. Номерът на всеки етаж оставаше да свети далеч по-дълго, отколкото трябваше, времето между етажите изглеждаше безконечно. И въпреки това той не бързаше. Не бързаше изобщо.

Осемнайсет години. Краят на лъжата, но не и краят на страха. Този край щеше да настъпи едва когато Крьогер бе мъртъв. А след него щеше да остане единствено вината. Но с нея той можеше да се примири, защото тя щеше да е само негова, а не на момчето, или на Джанет.

Този край щеше да донесе и неговата собствена смърт. Не смъртта на Джанет. Нито на Ендрю. Ако станеше нужна нечия смърт, тя трябваше да е неговата. Той щеше да се погрижи за това.

Нямаше да напусне Берн, Швейцария, преди Крьогер да умре.

Крьогер, или самият той.

Твърде вероятно и двамата.

Щом излезе от асансьора, той пое вляво и се насочи към вратата в дъното на малък коридор. Отключи я и влезе в голяма просторна трапезария с мебели в провинциален италиански стил. Два огромни, френски прозореца откриваха гледка към парка, а множеството врати водеха към спалните, дневната, килера и библиотеката. Кенфийлд се спря за момент при неизбежната мисъл, че всичко това също имаше вече осемнайсетгодишна история.

Вратата на библиотеката се отвори и оттам излезе младеж.

— Здравей, татко — кимна той на Кенфийлд без ентусиазъм.

Кенфийлд се загледа в момчето. Нужно бе голямо усилие, за да се овладее и да не се втурне да го прегърне.

Неговият син.

И синът, който не бе негов.

Той знаеше, че всеки опит за подобен жест щеше да бъде отхвърлен. Момчето бе вече неспокойно и — макар да се опитваше да го скрие — уплашено.

— Здравей — каза майорът. — Ще ми помогнеш ли сваля това тук?

Младият мъж се приближи до по-възрастния, промърморвайки:

— Естествено.

Заедно освободиха главната ключалка на веригата, а след това младежът я изпъна, вдигайки куфарчето, докато Кенфийлд намести комбинацията от цифри по втората ключалка отвътре на китката си. Освободен от куфара, Кенфийлд свали шапката, съблече палтото и униформеното си сако, след което ги преметна на близкото кресло.

Младежът продължаваше да държи куфара, неподвижно изправен пред майора. Бе с рядко приятни черти. Очите му бяха светлосини, под силно черни вежди; имаше прав, но леко вдигнат нагоре нос, а черната му коса бе гладко сресана назад. Страните му бяха със здрав наглед вид, като че ли бе получил някакъв постоянен загар. Висок бе малко над метър и осемдесет и носеше сиви спортни панталони, синя риза и сако от вълнен плат.

— Как се чувстваш? — запита го Кенфийлд.

Младежът замълча и после отвърна тихо:

— Е, за дванайсетия ми рожден ден ми подарихте с мама нова яхта. Тогава се чувствах по-добре.

Възрастният мъж върна усмивката.

— Не се и съмнявам.

— Това ли е? — Момчето постави куфарчето на масата и го поглади с пръсти.

— Това е всичко.

— Сигурно би трябвало да се чувствам удостоен с голяма чест.

— Нужно бе специално нареждане на президента, за да го изтеглим от Държавния департамент.

— Наистина ли? — вдигна поглед момчето.

— Не се безпокой. Той едва ли знае какво има вътре.

— Как така?

— Бе сключена сделка. С нужното взаимно доверие.

— Не мога да повярвам.

— Мисля, че ще повярваш, след като го прочетеш. Не повече от десетина души са го виждали в пълния му вид, а повечето от тях са мъртви. Последната четвърт от документа събрахме на части… през трийсет и осма. Намира се в отделната папка с оловните печати. Страниците не вървят по номера и трябва да бъдат подредени. Легендата е на първата страница.

Майорът бързо разхлаби възела на вратовръзката си и започна да разкопчава ризата си.

— Нима всичко това е било необходимо?

— Така преценихме. Доколкото си спомням, използвахме и различни машинописки. — Майорът тръгна към вратата на една от спалните. — Бих ти предложил да подредиш страниците в последната папка, преди да започнеш да четеш.

Той влезе в спалнята, бързо съблече ризата и развърза обувките си. Младежът го последва и се подпря на рамката на вратата.

— Кога тръгваме? — попита момчето.

— В четвъртък.

— С какво?

— Бомбардировача на командването от Фери. От военновъздушна база „Матюс“ през Нюфаундленд, Исландия и от Гренландия до Ирландия. Оттам на неутрален самолет директно в Лисабон.

— Лисабон?

— Оттам ни поема швейцарското посолство. Те ще ни закарат до Берн… напълно защитени.

Свалил панталоните си, Кенфийлд избра от гардероба чифт светлосиви от каша и ги обу.

— Какво ще кажем на мама? — запита младежът.

Кенфийлд прекоси стаята и влезе в банята, без да отговори. Напълни мивката с топла вода и започна да сапунисва брадата си.

Момчето го следеше с очи, но без да се помръдва или да нарушава мълчанието. То усещаше, че по-възрастният мъж се измъчва много повече, отколкото си позволяваше да покаже.

— Би ли ми дал една чиста риза от второто чекмедже оттатък? Само я остави на леглото.

— Готово.

От подредените в купчина ризи в чекмеджето младежът избра една плътна, с широка яка.

— Днес е понеделник, така че имаме три дни — заговори Кенфийлд, докато се бръснеше. — На мен ми остава да уредя последните подробности, а ти ще имаш време да премислиш прочетеното. Ще имаш въпроси и едва ли трябва да ти казвам да ми ги задаваш винаги, щом трябва. Не че има кой друг да ти отговори, но ако все пак се разгорещиш и ти се прииска да вдигнеш телефона, недей.

— Ясно.

— Всъщност не се чувствай длъжен да запаметяваш каквото и да е. Не това е важното. Просто зная, че трябва да научиш за всичко това.

Беше ли откровен с момчето? Наистина ли бе нужно то да почувства бремето на единствената истина? Кенфийлд се бе убедил, че това трябваше да стане, защото независимо от годините и взаимната им привързаност, Ендрю бе част от фамилията Скарлет. След няколко години той щеше да наследи едно от най-големите състояния в света. Подобни хора трябваше да могат да поемат своята отговорност, когато това станеше необходимо, а не когато им бе удобно.

Но действително ли бе така?

Или Кенфийлд просто поемаше най-лесния за себе си път? Нека някой друг отговори! Божичко! Накарай някой друг да проговори!

Майорът попи лицето си с хавлията, постави си малко одеколон и започна да облича ризата си.

— Ако държиш да узнаеш, по-голямата част от брадата ти си стои.

— Не държа. — Той си избра вратовръзка от полицата на вратата в гардероба и свали един тъмносин блейзер от закачалката му. — Тръгна ли, можеш да започнеш да четеш. Ако излезеш да вечеряш, остави куфарчето вдясно от вратата в библиотеката. И го заключи. Ето ключа.

Той свали малко ключе от връзката си с ключове. Двамата мъже излязоха от спалнята и Кенфийлд се запъти към коридора.

— Ти или не ме чу, или не желаеш да ми отговориш, но какво, все пак, ще научи мама?

— Чух те — Кенфийлд се обърна към младия мъж. — Джанет не трябва да знае нищо.

— Защо? Ами, ако нещо се случи?

Кенфийлд бе вече видимо разстроен:

— Прецених, че тя не трябва да знае нищо.

— Не съм съгласен с теб — спокойно отвърна младежът.

— Това не ме засяга!

— А вероятно би трябвало. Доста съм важен за теб в момента… И не по мой избор, татко.

— И смяташ, че това ти дава право да издаваш заповеди?

— Смятам, че имам правото да бъда чут… Виж, зная, че ти е трудно, но тя ми е майка.

— Както и моя жена. Не забравяй и тази подробност, Енди. Нали?

Майорът направи няколко крачки към младежа, но Ендрю Скарлет се обърна и отиде до масата, върху която до лампата лежеше черното кожено куфарче.

— Не си ми показал как да отворя куфара ти?

— Отключен е. Отключих го в колата. А се отваря като всеки друг куфар.

Младият Скарлет натисна пружините и закопчалките подскочиха нагоре.

— Виж, снощи не ти повярвах — каза той тихо, докато вдигаше капака на куфарчето.

— Това не ме учудва.

— Да. Но, нямам предвид за него. На тази част вярвам, защото тя дава отговор на много въпроси около теб. — Той се обърна и погледна по-възрастния мъж. — Е, не точно въпроси, защото винаги смятах, че мога да си обясня действията ти. Все си мислех, че ти просто не приемаш Скарлетови… Не става дума за мен, а за фамилията — чичо Ченсълър, леля Алисън, децата. Вие с мама винаги сте им се смеели. Както и аз… Спомням си с каква мъка ми обясни защо последното ми име не можеше да е като твоето. Спомняш ли си?

— Болезнено — усмихна се леко Кенфийлд.

— Но през последните две години… ти се промени. Стана доста зъл спрямо Скарлетови. Мразеше дори да се споменава някоя от компаниите Скарлати. Избухваше всеки път, когато адвокатите на фамилията уреждаха срещи с теб и мама, за да обсъдят моето положение. Тя ти се ядосваше и казваше, че е глупаво от твоя страна… Но не е била права. Както разбирам сега… Така че, виждаш, готов съм да повярвам каквото и да има тук — каза момчето и затвори капака на куфара.

— Няма да ти е лесно.

— И сега не е, а още преодолявам само началния шок — неуспешно се опита да се усмихне той. — Но каквото и да е, ще трябва да го приема и да свикна с него… Никога не съм го познавал. Никога не е значел нещо за мен. Не обръщах особено внимание и на разказите на чичо Ченсълър. Разбираш ли, не исках да научавам нищо. И знаеш ли защо?

Майорът внимателно наблюдаваше младежа.

— Не, не зная — отговори той.

— Защото не исках да съм нечий друг, а само на теб… и Джанет.

О, Боже, уютно скрит на небето, помисли си Кенфийлд.

— Трябва да тръгвам — каза той и се насочи към вратата.

— Не още. Не сме приключили.

— Няма какво да приключваме.

— Не си чул на какво не повярвах снощи.

Кенфийлд спря с ръка върху дръжката на вратата.

— Какво?

— Че майка… не знае за него.

Кенфийлд вдигна ръка от бравата и застана до вратата. Когато заговори, гласът му бе нисък и сигурен.

— Надявах се да избягвам този въпрос, докато прочетеш документа.

— Отговорът ми е нужен сега, а в противен случай няма да го прочета. Ако тя не трябва да научава за нещо, то поне трябва да знам защо, преди да продължа.

Майорът се върна в центъра на стаята.

— Какво искаш да ти кажа? Че това ще я довърши, ако разбере?

— Така ли е?

— Вероятно не. Но нямам смелостта да изпробвам.

— От кога знаеш?

Кенфийлд отиде до прозореца. Децата бяха изчезнали от парка. Вратите бяха затворени.

— На дванайсети юни, 1936 година, установих самоличността му с положителност. Внесох поправката в документа година и половина по-късно, на втори януари 1938.

— Исусе Христе.

— Да… Исусе Христе.

— И изобщо не й каза?

— Не.

— Защо, татко?

— Бих могъл да ти посоча двайсет или трийсет причини, които ще те впечатлят — каза Кенфийлд, докато продължаваше да гледа надолу към Грамърси парк. — Но три от тях винаги са били най-важните за мен. Първо — той й бе причинил достатъчно мъка, бе се превърнал в неин собствен вътрешен ад. Второ — щом почина баба ти, нямаше никой, който да може да го идентифицира. И третата причина — баба ти ми бе повярвала, когато казах, че съм го убил.

— Ти?

Майорът се извърна от прозореца.

— Да. Аз… Аз самият бях убеден в това… До такава степен, че принудих двайсет и двама свидетели да подпишат показания, потвърждаващи, че той е мъртъв. Подкупих един корумпиран съд край Цюрих, за да издаде смъртния акт. Всичко напълно законно… През оная юнска утрин на трийсет и шеста, когато научих истината, бяхме на вилата край залива. Седях във вътрешния двор, пиех кафе. Ти и майка ти миехте с маркуча малката платноходка и ме викахте да я сваля до морето. Ти не спираше да пръскаш Джанет с вода, а тя се смееше и викаше, докато се гонехте около лодката. Бе толкова щастлива!… Не й казах. Не се гордея със себе си, но това е.

Младежът седна на стола до масата. Опита се да заговори на няколко пъти, но казаното оставаше несвързано.

— Сигурен ли си, че още искаш да си мой? — попита тихо Кенфийлд.

Момчето вдигна поглед от стола.

— Трябва много да си я обичал.

— Както и сега.

— Тогава… пак искам да съм твой.

Недоизказаното чувство в гласа на младежа накара сърцето на Кенфийлд да се свие. Но си бе обещал да не прави това, каквото и да стане. Твърде много оставаше тепърва да се преодолее.

— Благодаря ти за това.

Той се обърна пак към прозореца. Уличните лампи бяха включени — през една — като че ли за да напомнят на хората, че световното зло можеше да нахлуе и тук, но вероятно нямаше да стане, така че те можеха да се отпуснат.

— Татко?

— Да?

— Защо трябваше да се върнеш и да промениш документа?

Настъпи дълго мълчание, преди Кенфийлд да отговори.

— Длъжен бях… Сега това звучи странно — „длъжен бях“. Трябваха ми осемнайсет месеца, за да взема това решение. Когато най-после го взех, ми бяха нужни по-малко от пет минути, да се убедя, че съм прав. — Той спря за момент, питайки се дали бе нужно да казва всичко на момчето. Безсмислено бе да прикрива нещо. — За Нова година през 1938, майка ти ми купи нов пакард роудстър. Прекрасен автомобил. Взех го да го изпробвам по пътя към Саутхемптън… Не съм сигурен какво точно стана — май воланът блокира. Така или иначе, катастрофирах. Колата се преобърна два пъти, преди да излетя от нея. Беше станала на пихтия, но на мен ми нямаше нищо. Бях съвсем невредим, като изключим малко кръв. Но тогава ми дойде наум, че можеше и да умра.

— Спомням си. Ти се обади от някаква къща и ние с мама отидохме да те вземем. Беше като пребит.

— Да. Тогава реших да отида до Вашингтон и да поправя документа.

— Не разбирам.

Кенфийлд седна до прозореца.

— Ако нещо наистина станеше с мен, Скарлет… Крьогер би могъл да съчини някоя ужасна история и да я използва, ако това ще му донесе изгода. Джанет бе уязвима, тъй като не знаеше нищо. Така че някъде истината трябваше да се каже… Но да се каже по начин, който би оставил без избор което и да е правителство, с единствено възможния изход — да елиминира Крьогер… незабавно. Колкото се отнася до тази страна, Крьогер измами много видни люде. Някои от тези известни мъже днес определят политиката ни. Други произвеждат самолети, танкове, кораби. А в момента, когато Крьогер се превърне в Скарлет, изникват хиляди нови въпроси. На които нашето правителство няма да поиска да отговаря сега. А може би и никога.

Той бавно разкопча вълненото си палто, но не искаше да го съблича.

— Адвокатите на Скарлати разполагат с писмо, което, в случай че умра или изчезна, трябва да бъде предоставено на най-влиятелния член на правителството, независимо каква администрация е на власт във Вашингтон. Адвокатите на Скарлати се справят с подобни задачи… Знаех, че войната идва. Всеки знаеше. Не забравяй, това беше през 1938… Писмото насочваше съответния служител към документа и истината в него.

Кенфийлд въздъхна дълбоко и отправи поглед към тавана.

— Както ще се убедиш, очертах и точен начин на действие в случай на война плюс алтернатива за мирно време. Майка ти трябваше да научи само в най-краен случай.

— И защо някой изобщо ще ти обръща внимание след това, което си направил?

Ендрю Скарлет мислеше бързо и това се харесваше на Кенфийлд.

— Понякога държавите… дори и държави в състояние на война помежду си, имат едни и същи цели. По въпроси, свързани с тези цели, винаги има открити канали за връзка… Хайнрих Крьогер е подходящ пример. Той е прекалено неудобен и за двете страни… В документа това става пределно ясно.

— Звучи цинично.

— Както и е… Според моите препоръки в срок от четирийсет и осем часа след смъртта ми, Върховното командване на Третия райх трябва да бъде достигнато и известено, че част от най-високопоставените лица в нашето Военно разузнаване от дълго време са подозирали, че Хайнрих Крьогер е американски гражданин.

Ендрю Скарлет се наведе напред, седнал на ръба на стола. Кенфийлд продължи, привидно незабелязвайки растящата тревога на момчето.

— Тъй като Крьогер постоянно влиза по секретни канали във връзка с мнозина американци, тези подозрения се очаква да бъдат потвърдени. В същото време, в резултат на… — Кенфийлд спря за миг, за да цитира точните думи — „смъртта на Матю Кенфийлд, бивш сподвижник на лицето, известно сега като Хайнрих Крьогер, правителството ни разполага с документи, доказващи недвусмислено, че Хайнрих Крьогер е умопобъркан до степен престъпност. Не желаем да имаме нищо общо с него. В качеството му на бивш гражданин, или на дезертьор.“

Младежът се надигна от стола, вторачен в доведения си баща.

— Това истина ли е?

— Това би било достатъчно, което е по-важното. Комбинация, гарантираща моментална екзекуция. Веднъж предател, а освен това и луд.

— Друго те попитах.

— Цялата информация е в документа.

— Бих искал да науча сега. Вярно ли е? Той… луд ли е, или това е трик?

Кенфийлд стана от стола до прозореца. Отговорът му бе почти прошепнат.

— Затова исках да почакам. Искаш прост отговор, а такъв няма.

— Исках да зная дали моят… баща е луд.

— Имаш предвид дали имаме документирано медицинско удостоверение, че той е душевноболен?… Не, такова няма. От друга страна, в Цюрих имаше десет мъже, шестима от тях са още живи, които го познаваха и имаха всички причини на този свят да желаят Крьогер да бъде смятан за лунатик… Това бе и единственият им изход. А имайки предвид кои бяха и самите те, възможността не бе пропусната. Този Хайнрих Крьогер, за когото се говори в оригиналния документ, е определен и от десетимата като маниак. Умопобъркан шизофреник. Колективно начинание като това не оставяше място за съмнение. Те нямаха избор… Но, ако попиташ мен… Крьогер бе умствено най-нормалният човек, който можеш да си представиш. И най-жестокият. И за това ще прочетеш.

— Защо не го наричаш с истинското му име?

Внезапно като че ли напрежението бе прехвърлило възможностите на Кенфийлд и той се завъртя рязко.

Ендрю наблюдаваше разгневения, зачервен мъж на средна възраст от другия край на стаята. Винаги го бе обичал, защото той заслужаваше обичта му. Добър, уверен, способен, забавен и — каква бе думата, която доведеният му баща употреби — уязвим.

— Ти не пазеше само мама, нали? Ти пазеше и мен. Направил си всичко, за да защитиш и мен… Ако той някога се бе върнал, нямаше да съм на себе си вече цял живот.

Кенфийлд вдигна лице към заварения си син.

— Не само ти. И много други хора. Знаех това.

— Но с тях нямаше да е същото — каза младият Скарлет и се върна до куфара.

— Можеш да си сигурен. Нямаше. — Той последва момчето и застана зад него. — Бих дал всичко, за да не се налага да ти го казвам. Мисля, че разбираш. Но нямах избор. След като Крьогер постави и теб в окончателните си условия, той не ми остави друга възможност, освен да ти кажа истината. Не бих могъл да го изиграя… Той вярва, че щом веднъж научиш истината, ще те обземе ужас, а аз ще съм готов да направя всичко, освен да те убия — а може би и това — за да не изпаднеш в паника. В този документ има информация, която може да унищожи майка ти и да ме изпрати в затвора, вероятно до края на живота ми. Да, Крьогер е помислил за всичко. Но е направил грешка. Защото не те познава.

— Наистина ли трябва да се срещам с него. Да разговаряме?

— Ще бъда в същата стая с теб. Там ще се договорим.

Ендрю Скарлет изглеждаше изненадан.

— Значи смяташ да се договаряш с него.

Беше неприятна констатация.

— Трябва да разберем какво той може да направи. Щом веднъж е доволен от това, че съм изпълнил своята част от уговорката, т.е. довел съм теб, ще трябва да видим какво е готов да предложи, и на каква цена.

— В такъв случай, не се налага да прочитам това, нали? — казаното не прозвуча като въпрос. — Единствено ще трябва да присъствам там… Добре, там ще съм.

— Ще го прочетеш, защото ти заповядвам.

— Добре. Добре, татко. Ще го прочета.

— Благодаря ти… Съжалявам, че ти говорих така — каза майорът и започна да закопчава палтото си.

— Няма нищо… Аз си го заслужавах… А, между другото, ако майка реши да ме потърси в училище? Знаеш, понякога го прави.

— От тази сутрин телефонът ти е под наблюдение. Прехвърлен е, по-точно. Системата работи добре. Имаш нов приятел на име Том Аренс.

— Кой е той?

— Лейтенант от разузнаването. Базиран в Бостън. Той знае програмата ти и ще дежури на телефона. Знае какво да каже. Отишъл си до Смит за един малко по-дълъг уикенд.

— Божичко, за всичко успяваш да мислиш.

— През по-голямата част от времето, да — Кенфийлд бе вече до вратата. — Тази нощ може и да не се прибера.

— Къде отиваш?

— Имам работа. Не ми се иска много да излизаш, но ако решиш да отидеш някъде, не забравяй за кабинета. Прибери всичко — той отвори вратата.

— Няма да излизам.

— Добре. И Енди… върху теб пада невероятна отговорност сега. Иска ми се да мисля, че сме те възпитали достатъчно добре, за да можеш да се справиш. Мисля, че ще успееш.

Кенфийлд излезе навън и затвори вратата зад себе си.

Младежът усети, че доведеният му баща скри нещо зад думите си. Беше се опитал да каже нещо друго. Момчето още гледаше във вратата, когато разбра какво бе това друго нещо.

Матю Кенфийлд нямаше да се върне.

Какво бе казал той? В най-краен случай, Джанет трябваше да разбере. Майка му трябваше да научи истината. И нямаше да има никой друг, който да й я каже.

Ендрю Скарлет погледна към куфарчето на масата.

Синът и доведеният баща щяха да тръгнат заедно за Берн, но оттам щеше да се върне само синът.

Матю Кенфийлд се бе отправил към своята смърт.

Кенфийлд затвори вратата на апартамента и се облегна на стената в коридора. Бе силно изпотен, а сърцето му биеше така силно, че му се струваше, че може да бъде чут зад вратата.

Погледна часовника си. Всичко бе продължило по-малко от час и той бе останал забележително спокоен. Сега му се искаше да отиде колкото може по-далече. Знаеше, че дори минималната смелост, морал или отговорност изискваха от него да остане с момчето. Но в момента той просто не можеше да го понесе. Ако не разпределяше товара над себе си, щеше да се побърка. Тази точка бе зачеркната и наред бе следващата.

Каква бе тя?

Утрешният ден.

Куриерът до Лисабон с предпазните мерки, описани до най-малка подробност. Една грешка и всичко щеше да се взриви. Куриерът щеше да тръгне чак в седем вечерта.

Можеше да прекара нощта и по-голямата част от деня с Джанет. Той отсъди, че това бе и длъжен да направи. Ако Енди се огънеше, първото нещо, което би направил, щеше да е да се свърже с майка си. След като не можеше да понесе да остане с него, трябваше да е с нея.

По дяволите канцеларията му! По дяволите и армията! По дяволите и правителството на Съединените щати!

С оглед на предстоящото му заминаване той беше под доброволно наблюдение двайсет и четири часа в денонощието. Да вървят по дяволите!

Очакваше се от него да е на не повече от десет минути път от служебен телетип.

Е, нямаше да бъде.

Щеше да прекара всяка възможна минута с Джанет. Тя стягаше вилата в Ойстър бей за зимата. Щяха да бъдат сами, може би за последен път.

Осемнайсет години и криеницата бе на път да приключи.

За щастие на неспокойния му разсъдък, асансьорът дойде бързо. Защото сега той бързаше. Към Джанет.

Сержантът задържа вратата на колата отворена и отдаде чест по най-добрия възможен начин. При нормални обстоятелства, майорът би се засмял и би напомнил на сержанта, че е все пак в цивилни дрехи. Вместо това, той отвърна на поздрава леко и скочи в колата.

— Към канцеларията ли, майор Кенфийлд?

— Не, сержант. Ойстър бей.

Глава 3Историята на едно типично американско преуспяване

На 24 август 1892 г. светските кръгове на Чикаго и Евинстън, щата Илинойс, се разтърсиха до самите си основи, които и без това не бяха особено солидни. Причината — на този ден Елизабет Ройс Уикъм, двайсет и седемгодишната дъщеря на индустриалеца Албърт О. Уикъм, се омъжи за бедняка-емигрант от Сицилия, на име Джовани Мериджи Скарлати.

Елизабет Уикъм бе висока, аристократична девойка, която се бе превърнала в извор на непрестанни безпокойства за родителите си. По думите на Албърт О. Уикъм и неговата съпруга, застаряващата Елизабет бе обърнала гръб на всички възможни златни брачни перспективи, за които едно момиче от Чикаго, Илинойс, би могло само да мечтае. Отговорът й неизменно бил:

— Богати глупаци, тате.

Така че, похарчвайки огромни суми и хранейки големи надежди, родителите тръгнаха с дъщерята на дълго пътешествие из Стария континент. След четиримесечен преглед на най-привлекателните възможности за женитба в Англия, Франция и Германия, нейният отговор бил:

— Богати идиоти, тате. Бих предпочела и добрите любовници да са толкова много.

Бащата тогава бе ударил звучен шамар на дъщеря си.

Тя, от своя страна, бе му отвърнала с ритник по глезена.

Елизабет за първи път видя бъдещия си съпруг на един от онези пикници, които фирмата на баща й в Чикаго организираше всяка година за най-заслужилите чиновници и техните семейства. Той й беше представен, подобно крепостен селянин на феодален барон.

Бе огромен мъж с големи, но нежни ръце и с остри италиански черти. Английският му бе почти непонятен, но вместо да го съпровожда с неловко смирение, той излъчваше увереност и не предлагаше извинения. Елизабет го хареса на момента. Макар младият Скарлати да не бе нито чиновник, нито пък имаше семейство, той бе впечатлил директорите на Уикъм с познанията си по машините и даже бе предложил проект за машина, която щеше да намали разходите за производство на хартия с шестнайсет процента. Затова и бе поканен на пикника.

Любопитството на Елизабет бе вече възбудено от разказите на баща й за него. Този монтьор обичаше да човърка в машините и показваше направо невероятен талант. Двуседмична негова работа върху чифт машини бе показала, че по един допълнителен лост във всяка от тях правеше ненужен втори обслужващ работник. Тъй като от всеки вид имаше по осем машини, фирма Уикъм можеше да уволни шестнайсет души, които очевидно бяха станали ненужни. Освен това обаче Уикъм се бе оказал достатъчно прозорлив и нае втори италианец, но вече син на емигранти от чикагската „Малка Италия“, чието задължение бе буквално да бъде сянка на Джовани, докато той кръстосваше завода, и да му служи като преводач. Старият Уикъм се бе възпротивил на осемте долара седмична заплата, която трябваше да дава на разговорливия италианец, но после я оправда с новите подобрения, които очакваше от Джовани. И които бе по-добре да не закъсняват. Уикъм му плащаше цели четиринайсет долара на седмица.

Първият истински порив, който Елизабет усети към бъдещия си съпруг, дойде няколко седмици след пикника. На обедната трапеза баща й самодоволно обяви, че неговият голям италиански глупак бе поискал разрешение да ходи на работа и в неделя! И забележете — без да му се плаща допълнително, просто нямал какво да прави. Разбира се, Уикъм бе уредил всичко с портиера. Все пак християнският му дълг го зовял да държи младежа по-надалеч от виното и бирата, към които италианците са тъй пристрастени.

На втората неделя след това Елизабет намери повод да напусне елегантния си дом в предградията на Евинстън, за да отиде в Чикаго и оттам във фабриката. Намери Джовани, но не в машинния цех, а в един от счетоводните офиси. Той внимателно преписвал цифрите от папка с ясен надпис — „ПОВЕРИТЕЛНО“. Чекмеджето на железния шкаф до стената вляво било отворено, а от малката ключалка още висяла дълга тънка жица. Очевидно — работа на майстор-касоразбивач.

Гледайки го от вратата, Елизабет се усмихнала. Този голям, чернокос италиански глупак бе далеч по-хитър, отколкото баща й си представяше. А за късмет, бил и особено красив.

Уплашен, Джовани вдигнал поглед. Само за секунда уплахата му отстъпила място на предизвикателство.

— Добре, мис Елизабет! Кажете на свой татко! Аз вече не искам да работя тук!

Тогава Елизабет казала на Джовани и първите любовни думи.

— Дайте ми един стол, мистър Скарлати. Ще ви помогна… Така ще стане по-бързо.

И наистина, така било.

Следващите няколко седмици били за Джовани школа по правната и фирмена структура на американската индустрия. Само факти, без теория, тъй като той носел своя собствена философия. Тази земя на неограничените възможности била за онези които са по-малко ограничени и по-бързи от останалите в търсенето на тези възможности. Течало време на небивал икономически растеж и Джовани разбрал, че ако машините му не му позволят да притежава част от този растеж, той щял да си остане само слуга на господари и никога господар на слуги. А бил амбициозен.

С помощта на Елизабет Джовани се хванал на работа. Създал революционна, според Албърт Уикъм и директорите му, ударно-екструдерна преса, която бълвала велпапе за картонени кашони с феноменална скорост, като себестойността на производството й била с трийсет процента по-ниска в сравнение със старата технология. Уикъм бил възхитен и вдигнал заплатата на Джовани с 10 долара.

Докато траело строителството и монтажа на новото оборудване, Елизабет склонила баща си да покани Джовани на вечеря. Албърт Уикъм първо си помислил, че дъщеря му се шегува. И то най-безвкусно, и на гърба на всички останали. Уикъм може и да се присмивал на италианеца, но го уважавал. Не му се искало с тържествена вечеря да поставя в неловко положение умния си макарони. Но после, когато Елизабет обяснила на баща си, че ни най-малко не желае да види Джовани притеснен, че случайно се видяла с него на няколко пъти след фирмения пикник — намирайки го при това за много забавен — баща й дал съгласието си за малка семейна вечеря, хранейки пак съмнения, но вече от друг характер.

Три дни след вечерята новата технологична линия за производството на велпапе била пусната в действие и на същата сутрин Джовани Скарлати не дошъл на работа. Директорите недоумявали. Това би трябвало да бъде най-важната сутрин в живота му.

Както и се оказало.

Защото, вместо Джовани, в офиса на Албърт Уикъм пристигнало писмо, напечатано от собствената му дъщеря. В писмото се описвала втора нова машина за производство на картон, която правела новия цех на Уикъм пригоден само за боклука.

Условията на Джовани били откровено изложени. Или Уикъм трябвало да му предостави голям дял от акциите на компанията плюс опции за бъдещи покупки, но по настоящия им курс, или новият проект щял да бъде предложен на конкуренцията. А този, който притежавал тази машина, щял да смаже останалите. Джовани Скарлати не държал особено на това, но смятал, че би било по-добре случаят да не излиза извън рамките на фамилията, с оглед на това, че той официално искал ръката на дъщерята на Албърт. На отговора на Уикъм Джовани пак не държал особено, тъй като независимо от него, те двамата с Елизабет щели да се свържат като съпруг и съпруга в рамките на един месец.

От този момент нататък възходът на Скарлати бил колкото светкавичен, толкова и забулен в неизвестност. Известните факти сочат, че в продължение на няколко години той продължил да проектира нови и все по-добри машини за множество компании, произвеждащи хартия в Средния запад. Навсякъде поставял същите условия — скромен процент от реализираните продажби и незначителен дял от акциите плюс опции за покупка на нови акции по-късно, но на цената им от преди инсталирането на неговите машини. Процентът от продажбите се превръщал в предмет на ново договаряне след петгодишен срок — предвидливо вмъкната точка, чието приемане изисквало немалко добра воля. Юридически също особено приемлива с оглед на ниския процент от продажбите.

По това време бащата на Елизабет, изтощен от напрегнатото всекидневие в бизнеса и от женитбата на дъщеря си за „онзи макарони“, се оттеглил в пенсия. Джовани и съпругата му получили целия дял акции на стареца заедно с правата на глас в управителния съвет на компанията Уикъм.

Джовани само това и чакал. Математиката е чиста наука и действията му доказали това по най-неоспорим начин. Стъпил солидно в единайсет фирми за производство на хартия в Илинойс, Охайо и Западна Пенсилвания; собственик на патентите върху трийсет и седем различни технологични линии в тях, Джовани Скарлати свикал при себе си подотчетните му и неинформирани една за друга компании и им устроил класическо клане. Уведомил ги, че би било желателно да сформират една съвместна организация-майка, в която той и жена му да държат контролния пакет акции. Те, разбира се, щели добре да се погрижат за интересите на всяка от дъщерните фирми, а под ръководството на изобретателския му гений фирмата-майка щяла да се разшири така, че да надмине и най-необузданите им мечти.

Ако не били съгласни, трябвало да извадят машините му от фабриките си. Той бил беден имигрант, лукаво изигран при първоначалните преговори. Процентите, които му се изплащали за проектите на машините, били смешни с оглед на носените от тях печалби. Освен това в няколко случая, акциите на компаниите скочили астрономически и по условията на договорите, тези фирми трябвало да му предоставят опциите на старите цени. Тъй че, ако се теглела чертата, Джовани Скарлати се превръщал в основния акционер на множество прочути компании за производство на хартия.

От конферентни зали в трите щата се надал мощен вой. Към арогантния италианец били отправени прибързани заплахи, но засегнатите побързали да успокоят тона, вразумени от юридическите си съветници. Оцеляването, макар и в кюпа, било за предпочитане пред самотната смърт. Скарлати би могъл и да бъде победен в съда, но възможно било победител да се окаже и самият той. А във втория случай, исканията му сигурно щели да станат още по-големи. При отхвърлянето им пък, цената на преоборудването и загубата на доставчици и клиенти за това време биха хвърлили всяка фирма в бедствено опасни финансови води. От друга страна, все пак Скарлати бил гений, така че всички те имало шанс и да спечелят.

Така била сформирана гигантската компания „Скарлати индъстрис“, а заедно с нея се родила и империята на Джовани Скарлати.

А тя била като господаря си — огромна, енергична, ненаситна. С растящото му любопитство и компаниите му ставали все по-разностранни. От хартията лесно прескочил в опаковките, от пакетирането — в товарно-разтоварването и спедирането, от транспорта — в производството. И винаги заедно с покупката се раждали и нови по-добри идеи.

Към 1904 година, след дванайсет години брачен живот, Елизабет Уикъм Скарлати решила, че е разумно да се преместят на изток. Макар и състоянието на мъжа й да било солидно и всекидневно нарастващо, популярността му била доста незавидна.

Сред финансовите гиганти на Чикаго, Джовани бил нагледен пример за доктрината Монро в действие. Ирландците били неприятни, но това вече било непоносимо.

Бащата и майката на Елизабет умрели: с тях — и малкото обществена лоялност останала към нея. Общото отношение, оформило се между семействата на приятелите й от детинство, било точно резюмирано от Франклин Фаулър, създал по-късно „Франклин пейпър продъктс“: „Този мургав макарони може да притежава и ипотеката на клуба ни, но проклети да сме, ако някога го допуснем за член!“

Тази обща неприязън не се отразявала на Джовани, тъй като той нямал нито време, нито склонности към подобен род удоволствия. Същото се отнасяло и за Елизабет, която му била партньор далеч не само в брачното ложе. Тя била неговият цензор, негов рупор и верен преводач на потулени значения.

Но тя приемала по друг начин тяхното отлъчване от обществото. И то не заради себе си, а заради децата.

Елизабет и Джовани били дарени с трима сина. Роланд Уикъм, на девет години, Ченсълър Дрю, на осем, и Ълстър Стюарт на седем. Елизабет виждала върху тях ефекта на изолацията, в която било поставено семейството. Те ходели в най-реномираното евинстънско мъжко училище, но освен рутинните си контакти там живеели единствено в собствената си компания. Никога не били канени на рожден ден, а за празненствата им разказвали на следващата сутрин; поканите, отправяни към техните съученици вечно били приемани от хладни гласове на гувернантки; но най-травматизиращ от всичко може би бил всекидневния припев, който посрещал момчетата сутрин с пристигане в училище:

— Скарлати, спагети! Скарлати, спагети!

Елизабет решила всички да започнат отначало. И Джовани, и тя самата. Тя знаела, че могат да си го позволят дори и това да значи да се върнат в родната му Италия и да купят Рим.

Вместо в Рим обаче, Елизабет отишла в Ню Йорк и открила нещо твърде изненадващо.

Ню Йорк бил всъщност много провинциален град. В интересите си бил ограничен, а в деловите кръгове репутацията на Джовани Скарлати била придобила странен нюанс: бизнесмените не знаели за него нищо друго, освен това, че бил италиански изобретател, закупил множество американски компании.

Италиански изобретател. Американски компании.

Елизабет открила също, че част от по-хитрите мъже на Уолстрийт смятали, че състоянието на Скарлати идвало от някаква италианска параходна линия. Все пак, той се бе оженил за дъщерята на една от най-добрите чикагски фамилии.

Точно това било нужно.

Елизабет ангажирала една къща в Делмонико за временна резиденция на семейството и веднага щом се установили, тя разбрала, че е взела правилното решение. Децата горели от нетърпение да видят нови училища и да срещнат нови приятели; в рамките един месец Джовани купил две застарели и пропадащи хартиени фабрики на река Хъдзън и усилено кроял планове за съвместното им възстановяване.

Фамилията останала в Делмонико близо две години. Това не било наистина наложително, тъй като къщата в центъра на града можела да бъде завършена много по-скоро, ако Джовани й отделял нужното внимание. Но пък в резултат на дългите му разговори с архитекти и посредници по недвижими имоти, той открил друг свой интерес — земята.

Една късна привечер, докато Елизабет и Джовани хапвали леко в апартамента си, Джовани внезапно казал:

— Напиши ми един чек за двеста и десет хиляди долара. На името на Недвижими имотници „Ийст Айлънд“.

— Искаш да кажеш „Агенти по недвижими имоти“.

— Точно така. Би ли ми подала бисквитите.

Елизабет подала кутията.

— Това са много пари.

— Нямаме ли много пари?

— Е, да, имаме ги, но все пак двеста и десет хиляди долара… Нов завод ли?

— Ти само ми дай чека, Елизабет. Приготвил съм ти хубава изненада.

Тя го погледнала внимателно.

— Знаеш, че не поставям под въпрос решенията ти, но настоявам…

— Добре, добре — усмихнал се Джовани. — Ще останеш без изненада. Казвам ти… Ще ставам нещо като бароне.

— Какво?

— Бароне. Виконт. А ти ще си контеса!

— Нищо не разбирам.

— В Италия човек, който има няколко ниви, може би малко свине, е почти барон. Много мъже желаят да бъдат барони. Говорих с хората от Ийст Айлънд. Ще ми продадат няколко ливади на Лонг Айлънд.

— Джовани, те не стават за нищо! Затънтени шубраци!

— Жено, помисли малко! Тук вече няма място къде хората да обърнат конете си. Утре ми приготви чека. Недей да спориш, моля те. Усмихни се и бъде жената на бароне.

Елизабет Скарлати се усмихнала.

Макар и Елизабет да не взела на сериозно тези визитни картички — те си останали лична шега между нея и Джовани — те имали своето значение, когато не се отива твърде далеч в разсъжденията: придавали достойнство, съразмерно с богатството на Скарлати. Макар никой от познатите им никога да не ги нарекъл Виконте или Контесо, мнозина не били съвсем сигурни дали не трябва точно така да се обръщат към тях.

Просто изглеждало възможно.

Един конкретен резултат от тях — макар и титлата да не била изписана на картичка — до края на дългия си живот Елизабет била наричана „мадам“.

Мадам Елизабет Скарлати.

И Джовани вече не можел да се пресегне през масата, за да вземе купата със супата на жена си.

Две години след закупуването на земята, на 14 юли 1908 г., Джовани Мериджи Скарлати починал. Просто прегорял. Седмици наред Елизабет вцепенена се опитвала да прозре. Нямало никой, към когото да се обърне. Двамата с Джовани били любовници, приятели, партньори и съвест един за друг. Единственият страх в живота им можела да бъде мисълта, че някой ще трябва да живее без другия.

Но него го нямало, а Елизабет знаела, че никой от тях нямал правото да допусне създадената от тях империя да рухне заради това, че другият не е там.

Първото й решение в бизнеса било ръководството на разпръснатите на длъж и шир „Скарлати Индъстрис“ да се консолидира в единичен команден пункт.

Най-високопоставените ръководители на предприятията с целите им семейства били вдигнати от домовете им из целия Среден запад и настанени в Ню Йорк. Специално за одобрение от Елизабет били начертани карти, ясно разграничаващи всички управленски нива и параметри на отговорност. Създадена била частна мрежа от телеграфни връзки между офисите в Ню Йорк и всеки завод, фабрика, цех или подотдел. Елизабет била добър генерал, а организацията й — добре обучена и разсъдлива армия. Времето било на нейна страна, а точната й преценка за хората вършела останалото.

В града била построена нова великолепна къща, в Нюпорт бил купен нов провинциален имот, построена била още една крайморска вила в един новоразработен район, наречен Ойстър бей, и всяка седмица тя провеждала серия от изтощителни заседания с ръководителите на фирмите на покойния й мъж.

Едно от нейните най-важни действия било решението й да помогне на децата си да се свържат здраво със системата на протестантската демокрация. Разсъждавала просто. Името Скарлати било чуждоземно, дори грубо за кръговете, в които синовете й вече навлизали и където щели да се движат цял живот. Имената им били официално променени на Скарлет.

Разбира се, тя самата, в знак на дълбоко уважение към Дон Джовани и традицията на Ферара, останала:

Резиденция не била отбелязана на визитката, тъй като никога не било сигурно по кое време къде ще е отседнала.

Елизабет приела и неприятния факт, че двамата й по-големи синове били лишени както от размаха на фантазията на Джовани, така и от нейния усет към човешкия характер. За най-младия, Ълстър Стюарт, било трудно да се каже, защото Ълстър Стюарт Скарлет се оформял като един голям проблем.

Като малък той бил изчадие — факт, който Елизабет отдавала на това, че е най-малък и най-разглезен. Прехвърляйки дванайсетте обаче, характерът на Ълстър тънко се променил. Сега той не само пожелавал всичко да става по негов вкус, а настоявал и изисквал това от всеки. Той бил единственият от братята, който използвал богатството си с жестокост. Може би, дори с бруталност, което причинявало тревоги за Елизабет. За първи път тя се сблъскала с тази черта от характера му на тринайсетия му рожден ден. Няколко дни преди събитието неговият учител й изпратил бележка.

Същата вечер Елизабет запитала Ълстър за случилото се.

— Да. Взех си някои от поканите обратно. Реших другояче.

— Защо? Това е крайно неучтиво.

— Защо не? Не исках точно те да идват.

— Тогава защо поначало им даде покани?

— За да могат всичките да се втурнат вкъщи и да кажат на бащите и майките си, че ще идват — засмяло се момчето. — А после, когато пак ги видят, да им кажат, че няма.

— Това е ужасно!

— Мисля, че не е. Те не искат да идват на моя рожден ден, те искат да дойдат в твоята къща.

Като първокурсник в Принстън Ълстър Стюарт Скарлет демонстрирал подчертана склонност към враждебност спрямо братята си, съучениците си, учителите си и, най-грозното за Елизабет, към нейните слуги. Търпян бил единствено защото е син на Елизабет Скарлати. Ълстър бил чудовищно разглезен младеж и Елизабет разбрала, че е длъжна да направи нещо. През юни 1916 г., тя поискала от него да се върне вкъщи за уикенда и му казала, че трябва да започне работа.

— Няма!

— Ще започнеш! Няма да ми отказваш!

И той започнал. Ълстър прекарал лятото във фабриката край Хъдзън, докато двамата му братя в Ойстър бей се наслаждавали на удоволствията на Лонг Айлънд.

В края на лятото Елизабет Скарлати се заинтересувала как се е проявявал.

— Истината ли желаете да чуете, мадам Скарлати? — попитал младичкият мениджър на завода в кабинета на Елизабет онази съботна сутрин.

— Истината, разбира се.

— Това сигурно ще ми струва работата.

— Съмнявам се.

— Добре, мадам. Синът ви започна в цеха за суров материал, както наредихте. Работата там е трудна, но той е як… Изхвърлих го оттам, след като наби двама души.

— Боже мой! Защо не ми бе докладвано?

— Не знаех какви са били обстоятелствата. Помислих си, че може мъжете да са го предизвикали.

— И какво разбрахте?

— Те са били предизвиканите… Сложих го на пресите на горния етаж, но там бе още по-зле. Заплашвал останалите, казвал, че ще ги уволни и ги принуждавал да вършат и неговата работа. Никога не пропускаше да напомни кой е.

— Трябваше да ми кажете.

— Самият аз не узнах до миналата седмица. Трима от мъжете напуснаха. На единия трябваше да платим и сметката при зъболекаря. Синът ви го ударил с оловна тръба.

— Ужасена съм да науча всичко това… Бихте ли ми казали своето мнение? Моля ви, бъдете искрен. Ще бъде във ваша полза.

— Синът ви е голям. Як младеж… Но какъв още не съм сигурен. Струва ми се, че иска да започне от върха, а може би така и би трябвало. Ваш син е. Баща му построи фабриката.

— Това не му дава подобно право. Баща му не започна от върха!

— Тогава може би трябва му обясните всичко това. Той ни няма за никакви.

— Искате да кажете, че синът ми търси фамилни привилегии, сприхав е, има някаква животинска сила и… няма видими наклонности или дарби. Права ли съм?

— Ако това ми струва работата, ще си намеря друга. Да. Синът ви не ми се понрави. Изобщо.

Елизабет разгледа внимателно мъжа.

— Не съм сигурна дали и на мен ми се нрави. От другата седмица ще получите увеличение на заплатата.

Същата есен Елизабет изпращаше Ълстър обратно в Принстън и в деня на заминаването му, го притисна с наученото от лятото.

— Този гаден ирландски кучи син все гледаше как да ме прецака! Знаех си!

— Този гаден ирландски кучи син е отличен мениджър!

— Лъже! Всичко е лъжа!

— Самата истина е! Склонил е няколко души да не завеждат дело срещу теб. Трябва да си му благодарен за това.

— Да вървят по дяволите! Долна малка паплач!

— Езикът ти е ужасяващ! Кой си ти за да наричаш други така? Какво си направил?

— Не ми трябва да правя нищо!

— Защо? Защото си каквото си? Но кой си ти самият? Какви са необичайните ти способности? Бих искала да чуя.

— Все това търсиш, нали? Нали? Какво можеш, дребни човече? Какво можеш да вършиш, че да печелиш пари?

— Парите са мярка на успеха.

— Единствената за теб!

— И ти не я приемаш?

— Права си, по дяволите!

— Тогава стани мисионер.

— Не, благодаря.

— Тогава забрави всякакви свои аспирации към бизнеса. За да оцелееш там са нужни известни способности. Баща ти знаеше това добре.

— Знаел е да маневрира. Мислиш, че не съм чул ли? Как е манипулирал всички, точно като теб?

— Той бе гений! Той се самообучи! Ти какво си постигнал? Правил ли си някога нещо друго, освен да живееш на гърба на спечеленото от него? И не можеш дори да го направиш с достойнство!

— По дяволите!

Елизабет внезапно спря за момент, наблюдавайки сина си.

— Ето! Боже мой, ето те, виж се!… Уплашен до смърт. С високомерие до небесата, но без нищо друго — абсолютно нищо — на което да се опреш. Трябва да е доста мъчително.

Синът й се втурнал навън през вратата на стаята, а Елизабет дълго размишлявала върху разменените думи. Била истински уплашена. Ълстър бил опасен. Виждал навсякъде наоколо си плодовете на успеха, без да има таланта или способностите да постигне сам нещо. Трябвало да се държи под око. Тогава тя си помислила и за тримата си сина. Стеснителният и покорен Роланд Уикъм; ученолюбивият и точен Ченсълър Дрю; и високомерният Ълстър Стюарт.

Шести април, 1917 г., донесъл непосредствено нужния отговор: Америка влязла в Първата световна война.

Първият, който заминал, бил Роланд Уикъм. Прекъснал последната си година в Принстън и отплавал за Франция като лейтенант Скарлет, Сухопътни войски на САЩ, Артилерия. Убит в първия си ден на фронта.

Двете останали момчета незабавно решили да отмъстят за смъртта на брат си. За Ченсълър Дрю отмъщението имало своята собствена важност. За Ълстър Скарлет то било удобно избавление. Елизабет отсъдила, че създадената от тях двамата с Джовани империя не можела да се изложи на риска да бъде срутена от война. Единият от синовете трябвало да остане.

След хладна преценка, тя наредила на Ченсълър Дрю да остане цивилен. Ълстър Стюарт можел да замине на война.

Ълстър Стюарт Скарлет отплавал за Франция, нямал лош късмет в Шербург и се представил добре на фронта, особено в боевете при Мьоз-Аргон. В последните дни от войната той бил награден за храброст в битката срещу врага.

Глава 42 ноември, 1918 година.

Офанзивата при Мьоз-Аргон бе предприета в третия, изтласкващ етап от успешната битка за пробив във фронтовата линия на Хинденбург между Седан и Мезиер. Първа американска армия бе дислоцирана в гората Аргон, от Ренвил до Ла Аразе, в протежение на около двайсет мили. Ако стратегическите германски линии за тилова поддръжка в този район бъдеха прекъснати, кайзеровият генерал Лудендорф не би имал друг изход, освен да поиска примирие.

На втори ноември Трети армейски корпус под командването на генерал Робърт Лий Балърд разби унилата немска войска на десния фланг и взе не само територията, но и осем хиляди пленници. Макар други дивизионни командири да оспорваха до края на живота си налагащия се от само себе си извод, тъкмо този пробив на Трети армейски корпус даде сигнала за окончателното оформяне на примирието, официално сключено седмица по-късно.

За мнозина военнослужещи от Втора рота, Четиринайсети батальон, Двайсет и седма дивизия, Трети корпус, стореното от лейтенант Ълстър Скарлет остана като върховен пример за героизма, донесъл победата в тези дни на ужас.

Започна се рано сутринта. Ротата на Скарлет бе достигнала до обширно поле пред малка борова горичка. Миниатюрната гора бе пълна с германци, правещи отчаяни опити да се прегрупират, за да предприемат съгласувано изтегляне назад към своята линия.

Американците от своя страна изкопаха три редици плитки окопи, за да останат минимално изложени на вражески огън.

Лейтенант Скарлет, все пак, бе наредил неговият окоп да бъде изкопан малко по-дълбок.

Капитанът на ротата на Скарлет не обичаше своя лейтенант, защото лейтенантът бе много добър в издаването на заповеди, но и много слаб, когато опреше до привеждането им в изпълнение. Освен това капитанът подозираше, че Скарлет далеч не бе въодушевен от прехвърлянето им от запасната дивизия на бойната линия. Ротният командир ненавиждаше и факта, че през целия запасен период — който обхващаше по-голямата част от престоя им във Франция — лейтенантът бе търсен от невъобразим брой старши офицери, като всички те се надпреварваха да се снимат с него. На капитана му се струваше, че в резултат на всичко това, неговият лейтенант май се забавлява ужасно добре.

Конкретно тази сутрин обаче, капитанът бе предоволен, че можеше да изпрати лейтенанта си на разузнаване.

— Скарлет. Вземете четирима души и разузнайте позициите им.

— Вие сте луд — лаконично отвърна Скарлет. — Какви позиции? Плюят си на петите по цялата дължина.

— Не чухте ли какво казах?

— Не давам и пет пари за това какво сте казали. Няма никакъв смисъл от разузнаване.

Няколко войници седяха в окопите и наблюдаваха двамата офицери.

— Какво ви става, лейтенант? Липсват ви фотографите ли? Мъчно ви е за полковниците от местния клуб, да ви потупват по рамото? Вземайте четирима души и тръгвайте.

— И дума да не става, капитане!

— Отказвате да се подчините на командващия си офицер пред лицето на врага?

Ълстър Стюарт изгледа по-ниския от него човек с презрение:

— Не отказвам да се подчиня. Само проявявам липса на полагащото се за по-старшия по чин уважение. Обиждам ви, ако това понятие ви е по-ясно… И ви обиждам, защото сте глупак.

Капитанът посегна към кобура си, но Скарлет с рязко движение го хвана за китката с голямата си ръка.

— За липса на чинност не се стреля по хората, капитане. В устава няма такова нещо… Имам по-добро предложение. Защо да губим още четирима души… — Скарлет се извърна и хвърли поглед към наблюдаващите го войници. — Ако сред вас няма кандидати за куршуми от Шнауцер, ще отида сам.

Капитанът бе зашеметен. Нямаше какво да отвърне.

Войниците бяха също толкова изненадани, но и благодарни. Скарлет вдигна ръката си от китката на капитана.

— Връщам се след половин час. Ако ме няма, предлагам да изчакате подкрепления от задните линии. Тук сме се отделили доста напред.

Скарлет провери патронника на револвера си и бързо изпълзя край капитана към западния фланг, изчезвайки в буйните нивя.

Войниците замърмориха един на друг. Не бяха прави да оплюват помежду си наперения лейтенант с приятелчетата му с тежките пагони. Капитанът изруга наум, надявайки се искрено неговият лейтенант да не се върне.

Точно това бе замислил и самият Ълстър Скарлет.

Планът му бе прост. Видя, че на около двеста метра вдясно от гористата площ пред Втора рота се издигаше голяма скала, заобиколена с оголели есенни дървета. Това бе едно от тези обрасли островчета, които фермерите не можеха да разкопаят и нивите бяха засети около него. Мястото бе твърде малко, за да предложи убежище на група хора, но предостатъчно за един или двама души, които искаха да се скрият. Там и щеше да отиде.

Докато напредваше пълзешком през нивите, той се натъкна на много убити пехотинци. Труповете му въздействаха но странен начин. Установи, че сваля от тях личните им вещи — часовници, пръстени, медальони. Смъкваше ги с един замах и ги захвърляше на следващата минута. Не бе сигурен какво го караше да върши това. Чувстваше се като господар на някакво митично царство и това бяха неговите поданици.

След десет минути той вече не бе сигурен в посоката на своето бягство. Повдигна леко глава, само толкова, че да се ориентира. Видя върховете на малките дървета и разбра, че почти е достигнал търсения подслон. Забърза натам, забивайки лакти и колене в меката пръст.

Изведнъж той се оказа пред стволовете на няколко грамадни бора. Достигнал бе не малкото островче, а края на малката гора, която ротата му възнамеряваше да атакува. Погълнат от мъртвите вражески войници, бе взел желаното за реалност. Малките дървета всъщност бяха мощни борове, извисяващи се високо над него.

Вече бе готов да поеме обратно пълзешком в нивята, когато на пет метра вляво от себе си съзря картечница с германски войник зад нея, подпрян на ствола на едно дърво. Извади револвера си и замръзна на място. Германецът или не го бе видял, или бе мъртъв. Картечницата бе насочена право срещу него.

В този момент германецът се раздвижи. Само леко повдигна дясната си ръка. Опитваше се да стигне оръжието си, но явно болката бе твърде остра, за да успее да го стори.

Скарлет се втурна напред, хвърли се връз ранения войник, като се опитваше да вдига колкото може по-малко шум. Не можеше да допусне германецът да даде изстрел или да вдигне врява. Издърпа го с мъка встрани от картечницата и го прикова към земята. Тъй като не искаше да стреля с пистолета си и да привлича внимание към себе си, започна да го души. С палците на Скарлет, сключени около гърлото му, германецът се опита да заговори:

— Amerikaner! Amerikaner! Ich ergebe mich! — отчаяно вдигна длани той, сочейки зад гърба си.

Скарлет леко отпусна захвата си.

— Какво? Какво искаш? — прошепна той.

Остави германеца да се повдигне колкото позволяваха силите му. Мъжът бе оставен да умре с оръжието си, задържайки евентуална атака, докато останалата рота се изтегляше.

Лейтенантът избута картечницата извън досега на ранения и като се оглеждаше ту напред, ту назад, пропълзя няколко метра навътре в гората. Навсякъде около него имаше следи от евакуация. Захвърлени противогази, изпразнени мешки, дори боеприпаси — всичко, което бе ненужно и твърде тежко, за да се носи с лекота.

Нямаше никой.

Той стана на крака и се върна при германския войник. Нещо започваше бавно да се изяснява в съзнанието на Ълстър Скарлет.

— Amerikaner! Der Scheint ist fast zu Ende zu sein! Erlaube mir nach Hause zu gehen!

Лейтенант Скарлет взе своето решение. Ситуацията беше идеална! Повече от идеална — тя бе невъобразима!

Щеше да мине час, може би повече, преди останалата част от четиринайсети батальон да стигне дотам. Командирът на Втора рота капитан Дженкинс бе така твърдо решен да стане герой, че бе извадил душата на войската с последния преход. Напред — марш! Напред — марш! Напред — марш!

Но това щеше да е неговото — на Скарлет — избавление! Може би щяха да прескочат една степен и да го произведат направо капитан. И защо не? Той щеше да е герой.

Само дето нямаше да е с тях.

Скарлет извади револвера си и преди германецът да успее да изкрещи, го простреля в челото. После скочи към картечницата. Започна да стреля.

Първо назад, после наляво, после надясно.

Тракащият, разрязващ въздуха звук екна из цялата гора. Куршуми попадаха в стволовете на дърветата с тъп удар, като точка на някакъв ужасяващ финал. Пукотевицата бе неустоима.

И тогава Скарлет обърна картечницата към своите редици. Натисна спусъка и го задържа така, насочвайки оръжието от единия до другия фланг. Сега можеше да им извади душата от страх! И да убие неколцина!

Кой го бе грижа?

Той раздаваше смърт.

Наслаждаваше се.

Заслужаваше го.

Смееше се.

Отпусна свития си показалец и стана.

На неколкостотин метра на запад се виждаха могилите натрупана пръст. Скоро щеше да бъде на километри оттук и вън от цялата бъркотия.

Внезапно го обзе усещането, че някой го наблюдава! Някой го гледаше! Той извади пистолета си още веднъж и залегна на земята.

Пук!

Вейка, клон, стъпкан камък?

Той запълзя на колене бавно и предпазливо навътре в гората.

Нищо.

За миг разреши на фантазията си да заеме мястото на здравия разум. Звукът бе дошъл от клонка, пречупена от картечния му огън. Падането й на земята го бе стреснало.

Нищо.

Скарлет започна да отстъпва, все още неуверено, към края на гората. Грабна бързо това, което бе останало от каската на мъртвия германец, и хукна към позицията на Втора рота.

Това, което Ълстър Стюарт не знаеше, бе, че той беше видян. Наблюдаван бе най-внимателно. Макар наблюдателят трудно да вярваше на очите си.

Един германски офицер, чиято кръв по челото бавно се съсирваше, стоеше изпънат, скрит от погледа на американеца зад ствола на мощен бор. Готвеше се тъкмо да убие лейтенанта янки — точно след като той бе престанал да стреля — когато видя как той открива огън срещу собствените си хора, собствената му армия.

Собствената му войска!

Бе взел американеца на прицела на своя люгер, но не поиска да го убие.

Засега.

Защото германският офицер, последен от ротата си в малката горичка — оставена на мъртвите — разбра прекрасно какво вършеше американецът.

Примерът бе класически. Условията — максимално добри.

Пехотинец, при това офицер, се възползваше от добитата информация за собствена изгода и пренасяше в жертва своята собствена страна!

Инсценировката можеше да го изведе от зоната на бойните действия, и то с медал на гърдите.

Германският офицер щеше да проследи американеца.

Лейтенант Скарлет бе преполовил разстоянието до позициите на Втора рота, когато чу шума зад себе си. Хвърли се на земята и бавно се завъртя назад. Опита се да пробие с поглед леко поклащащата се трева.

Нищо.

Нищо ли?

Само на пет метра от него лежеше труп — с лице забито в земята. Но трупове имаше навсякъде.

Скарлет не си спомняше точно този. Спомняше си само лицата им. Само тях виждаше. Но не си спомняше този.

Но защо трябваше да го помни?

Навсякъде наоколо имаше трупове. Как можеше да ги запомни? Един от тях с лице, забито в земята. Трябва да има десетки такива. Само че не ги бе забелязал.

Отново остави въображението си да полети на воля! Зазоряваше се… От земята, от гората излизаха животинки.

Може би.

Нищо не се помръдваше.

Той стана и хукна към могилите натрупана пръст от окопите на Втора рота.

— Скарлет! Господи, жив! — каза капитанът, клекнал зад първия окоп. — Извадихте късмет, че не стреляхме. Фернълд и Отис бяха убити в последната престрелка! Не можехме да отвърнем на огъня, защото вие бяхте там.

Ълстър си спомни Фернълд и Отис.

Не бяха голяма загуба. Срещу цената на избавлението му.

Той хвърли на земята германската каска, която носеше от гората.

— Слушайте сега. Унищожих едно гнездо, но има и още две. Знам ги къде са и ще мога да ги очистя. Но трябва да останете тук! Окопани! Открийте огън в лявата част, десет минути след като тръгна!

— Къде тръгвате? — запита капитанът смаян.

— Там, където мога да свърша нещо полезно! Дайте ми десет минути и после откривайте огън. Задръжте го три или четири минути, но за Бога, стреляйте вляво. Не убивайте мен. Трябва ми за прикритие.

Лейтенантът млъкна неочаквано и преди капитанът да успее да проговори, отново потъна в нивите.

Навлязъл в нивата, Скарлет се спираше между прибежките си от един германски труп на друг, сваляйки каските от безжизнените глави. След като бе събрал пет каски, залегна и зачака стрелбата.

Капитанът изпълни своята роля. Някой би си помислил, че са още в Шато-Диери. След четири минути стрелбата замря.

Скарлет скочи на крака и хукна към позициите на ротата си. Щом се появи с каските в ръка, войниците спонтанно нададоха възгласи на поздрав. Дори капитанът, чиято неприязън бе отстъпила място на новопоявилото се възхищение, се присъедини към хората си.

— Да пукна дано, Скарлет, но това бе най-смелата акция, която съм виждал през войната!

— Не бързайте — промълви Скарлет с непозната допреди час скромност. — Отпред и на левия фланг е чисто, но няколко шваби побягнаха надясно. Тръгвам след тях.

— Няма нужда. Нека бягат. Вие направихте достатъчно.

Капитан Дженкинс промени мнението си за Ълстър Скарлет. Младият лейтенант се бе справил с изпитанието.

— Ако не възразявате, сър, мисля, че не е достатъчно.

— Какво искате да кажете?

— Брат ми… Роли се казваше. Преди осем месеца швабите го убиха. Нека тръгна след тях, а вие вземете позицията.

Ълстър Скарлет изчезна обратно в нивите.

Знаеше точно къде отива.

Няколко минути по-късно американският лейтенант се подпря клекнал на голяма скала в малкия си остров от камъни и шубраци. Изчакваше Втора рота да започне атаката си към боровата горичка. Облегна се на твърдата повърхност и вдигна поглед към небето.

След това атаката започна.

Войниците нададоха вик, за да си дадат кураж, в случай че се сблъскат с отстъпващия враг. Чуха се откъслечни изстрели. Нечии пръсти бяха нервни. Когато ротата стигна до гората, се чу мощен разпокъсан залп.

Стрелят но мъртъвци, помисли си Ълстър Скарлет.

Той бе в безопасност.

За него войната бе свършила.

— Останете на място, американецо! — гласът бе със силен германски акцент. — Не мърдайте!

Скарлет бе посегнал към пистолета си, но гласът над него бе недвусмислен. Докосване до оръжието означаваше смърт.

— Говорите английски? — бе всичко, което Скарлет успя да измисли.

— Сносно. Не мърдайте. Пистолетът ми е насочен точно срещу черепа ви… В същата област, където продупчихте с куршум ефрейтор Крьогер.

Ълстър Скарлет замръзна.

Значи имало е някой! Той бе чул нещо!… Трупът в полето!

Но защо германецът не го бе убил?

— Направих каквото трябваше да направя. — Отново това бе единственото, което Скарлет успя да измисли.

— Убеден съм. Също както и в това, че нямахте друг избор, освен да откриете огън по собствената си войска… Имате… много странна представа за дълга си в тази война, изглежда?

Скарлет започваше да схваща.

— Войната… свърши.

— Завършил съм военна стратегия в Имперската командирска школа в Берлин. Съзнавам, че ни очаква поражение… Лудендорф не ще има избор, щом веднъж линията при Мезиер бъде пробита.

— Защо ви е тогава да ме убивате?

Германският офицер се появи иззад голямата скала и погледна Ълстър Скарлет в очите с насочен към главата му пистолет. Скарлет видя, че германецът бе не много по-възрастен от него, млад, широкоплещест мъж — като него. Висок — като него, с уверен поглед в очите си, които бяха и светлосини — като неговите.

— За Бога, ние можем да се измъкнем! Можем да се измъкнем! Защо по дяволите да се пренасяме един друг в жертва? Или дори само един от нас… Мога да ви помогна, разбирате ли?

— Наистина ли можете?

Скарлет се вгледа в заловилия го германец. Разбра, че молби за милост не биха имали ефект, че не можеше да си позволи да прояви слабост. Трябваше да остане спокоен и логичен.

— Чуйте ме… Заловят ли ви ще ви хвърлят в лагер с хиляди други. Ако преди това не ви застрелят. На ваше място не бих разчитал на привилегировано отношение към пленените офицери. Ще минат седмици, месеци, година или повече, преди да стигнат до вас! Преди да ви пуснат.

— И вие можете да промените всичко това?

— Мога, по дяволите!

— И защо ще го направите?

— Защото искам да се измъкна оттук!… Както и вие!… Ако не беше така, досега да сте ме убили… Ние имаме нужда един друг.

— Какво предлагате?

— Ще бъдете мой пленник…

— Смятате ме за луд ли?

— Задръжте си пистолета! Изпразнете патроните от моя… Ако някой ни пресрещне, аз ви водя на разпит… далече зад фронтовата линия. Докато ви намерим дрехи… Ако се доберем до Париж, ще ви снабдя и с пари.

— Как?

Лицето на Ълстър Скарлет се разтегли в самоуверена усмивка. Усмивката на мамона.

— Това е моя работа… Какъв избор имате?… И да ме убиете, пак ще сте пленник. Или мъртвец. А нямате особено много време…

— Станете! Вдигнете ръце и ги опрете в скалата!

Скарлет се подчини, а германският офицер извади неговия пистолет от кобура и изпразни патроните му.

— Обърнете се кръгом!

— След по-малко от час ще пристигнат и другите. Бяхме авангардна рота, но не чак толкова далече пред останалите.

Германецът направи знак с пистолета си към Скарлет.

— На около километър и половина на югозапад има няколко ферми. Тръгвайте! Mach schnell! — каза той и с лявата си ръка му даде изпразнения пистолет.

Двамата мъже побягнаха през нивите.

На север артилерията започна сутрешния си баражен обстрел. Слънцето бе пробило облаците и мъглата сега бе осветена.

На около миля на югозапад се виждаха няколко сгради. Хамбар и две малки каменни къщи. Трябваше да се прекоси широк черен път, за да се стигне до буйното пасбище, оградено за животните, които вече бяха наизлезли. От комина на по-голямата от двете къщи се виеше пушек.

Някой бе напалил огън, а това означаваше, че при този някой има храна, топлина, запаси.

— Да влезем в бараката — каза Ълстър.

— Neim! Най-напред оттук ще минат и вашите войски.

— За Бога, трябва да ви намерим някакви дрехи. Не виждате ли?

Германецът запъна петлето на своя люгер, готов за стрелба.

— Не си държите на думата. Мислех, че предложихте да ме закарате далече назад във вашите линии за разпит… Сега може би ще е по-просто да ви убия.

— Но нали трябва да ви намерим дрехи! Ако тръгна назад с пленен от мен шваба офицер, нищо няма да попречи на някой дебелогъз капитан да си науми същото като мен! Или пък някой майор, или полковник, който гледа как само да изчезне от фронта. Единствено ще трябва да ми заповядат да ви предам на тях и толкоз!… Ако сте в цивилни дрехи, ще мога да ви прекарам по-лесно. Бъркотията е толкова голяма!

Германецът бавно отпусна чукчето на пистолета си, заковал поглед в лейтенанта.

— Май наистина ви се иска тази война да се свърши за вас, а?

В къщата имаше само един недочуващ старец, объркан и уплашен при вида на странната двойка мъже. Без да се вживява много в ролята си, с празен пистолет в ръка, американският лейтенант нареди на селянина да събере малко храна и да намери някакви дрехи — каквито и да са — за неговия „затворник“.

Тъй като Скарлет говореше слабо френски, той се обърна към пленилия го офицер:

— Защо не му кажем, че и двамата сме германци?… В капан сме. Мъчим се да избягаме. Всеки французин знае, че напредваме отвсякъде.

— Това вече съм го опитвал — усмихна се германският офицер. — Само ще увеличи объркването… Би ви било интересно да разберете, че той вече изказа същото предположение. И знаете ли как стигна до този извод?

— Как?

— Каза, че и двамата воним на „Бош“.

Старецът, който се бе изтеглил до отворената врата, изведнъж побягна немощно към нивите.

— Господи! Спрете го! Спрете го, по дяволите! — изкрещя Скарлет.

Германецът вече бе вдигнал пистолета си.

— Не се тревожете. Той ни спестява едно неприятно решение.

Отекнаха два изстрела.

Старецът падна, а младите врагове се спогледаха.

— Как да те наричам? — попита Скарлет.

— Може и с истинското ми име. Щрасер… Грегор Щрасер.

За двамата офицери не бе трудно да прекосят линията на съюзниците. Пробивът на американците от Ренвил се бе оказал възбуждащо светкавичен, но в последвалото бясно преследване, поне през погледа на Ълстър Скарлет и Грегор Щрасер, цареше абсолютен хаос в организацията.

Край Реймс двамата се натъкнаха на остатъците от френския Седемнайсети армейски корпус, раздърпан, гладен, най-сплашен от всички. Но в Реймс за тях нямаше проблеми. След няколко формално зададени въпроса, французите само свиха рамене и ги оставиха да продължат по пътя си.

Насочиха се на запад, към Виле-Котре. Пътищата към Еперне и Мо бяха задръстени от провизии и напредващи към фронта запасняци.

Нека други жалки негодници да получават предназначените за него куршуми, мислеше си Скарлет.

Двамата мъже стигнаха до предградията на Виле-Котре през нощта. Слязоха от пътя и пресякоха полето, докато стигнаха до няколко дървета.

— Ще починем тук за няколко часа — каза Щрасер. — И не се опитвай да избягаш. Няма да заспивам.

— Човече, ти си луд! Аз имам нужда от теб толкова, колкото и ти от мен!… Американски офицер, сам на четирийсет мили от ротата си, която на всичко отгоре се е случило да е и на фронта! Помисли малко!

— Говориш убедително, но аз не съм като слабоумните ни генерали. Не се вслушвам в празни приказки, били те и убедителни. А си пазя фланговете.

— Както искаш. От Котре до Париж има цели шейсет мили, а и не знаем на какво ще се натъкнем. Ще ни е нужен сън… По-разумно би било да се редуваме.

— Jawohl! — презрително се изсмя Щрасер. — Говориш като еврейските банкери в Берлин. „Ти направи това! Ние ще направим онова! Защо да спорим?“ Не, благодаря, американецо! Няма да спя.

— Както кажеш — сви рамене Скарлет. — Май започвам да разбирам защо загубихте войната. Упорити сте и в ината си.

Скарлет се обърна на другата страна. В продължение на няколко минути никой не проговори. Накрая Грегор Щрасер отвърна с тих глас на американеца:

— Ние не загубихме войната. Ние бяхме предадени.

— Как не. Патроните ви се оказаха халосни, а пък оръдията ви гърмяха назад. Ще поспя.

Германският офицер продължи като че ли говореше на себе си:

— Много патрони бяха празни. Много оръжия дадоха дефекти… Предадоха ни…

По пътя няколко камиона тромаво излязоха от Виле-Котре, следвани от натоварени с кашони коне. Светлините на камионите танцуваха, подскачайки нагоре-надолу. Животните цвилеха, някои войници им подвикваха заплашително.

Още бедни, глупави негодници, мислеше си Скарлет, наблюдавайки гледката от укритието си.

— Хей, Щрасер, а какво ще става после? — обърна се Скарлет към другия дезертьор.

— Was ist? — Щрасер бе задрямал и сега вътрешно беснееше срещу самия себе си. — Какво каза?

— Само исках да разбереш, че можех да те изненадам… Попитах какво ще става после. С теб, имам предвид… С нас знам какво ще се случи. Чакат ни паради. При вас как ще е?

— Без паради. Без тържества… С много плач. Много обвинения и контраобвинения. Много пиянство… Мнозина ще бъдат отчаяни… Много ще са и убитите. В това можеш да си сигурен.

— Какво? Кой ще бъде убит?

— Предателите измежду нас. Ще бъдат намерени и унищожени без милост.

— Вие сте луди! Казах го и по-рано, но сега съм убеден.

— А вие какво бихте ни посъветвали да направим? Заразата не ви е хванала още. Но и вашият ред идва! Болшевиките! Те са на границата и вече ни инфилтрират! Изсмукват ни отвътре! Загниват сърцето ни!… И евреите! Евреите в Берлин трупат състояния от тази война! Гадните еврейски сметкогонци! Семитите без род и родина ни продават днес, вие ще ни продадете утре!… Евреите, болшевиките, гадните малки народи! Всички сме техни жертви, а не искаме да го разберем! Воюваме помежду си, когато би трябвало да воюваме срещу тях!

Ълстър Скарлет се изплю настрани. Проблемите на обикновените хора не интересуваха особено сина на Скарлати. Човекът от улицата не го засягаше.

И въпреки това той бе обезпокоен.

Щрасер не бе обикновен мъж. Арогантният германски офицер мразеше човека от улицата също толкова, колкото и той.

— И какво ще правите, след като заровите всички тези хора под земята? Може би ще царувате по земите им?

— По много земи… Много, много земи.

Скарлет се обърна на другата страна, по-далече от германския офицер.

Но не можа да затвори очи.

Много, много земи.

Ълстър Скарлет никога не бе се замислял за подобно владение… Фамилията Скарлати печелеше милиони и милиони, но Скарлати не притежаваха такава власт. Още по-малко синовете на Скарлати. Те никога нямаше да имат някаква власт… Елизабет бе дала ясно да се разбере.

— Щрасер?

— Ja?

— Какви са тези хора? Твоите хора?

— Отдадени на идеята. С огромно влияние. Имена не могат да се споменават. Решени след поражението да се вдигнат и да обединят елита на Европа.

Скарлет се обърна по гръб и отправи поглед към небето. През ниските сиви облаци тук-там мъждукаха звезди. Сиво, черно, мигащи бели точки.

— Щрасер?

— Was ist?

— Къде ще отидеш? Имам предвид, след като всичко свърши.

— В Хайденхайм. Семейството ми живее там.

— Къде се намира това?

— По средата между Мюнхен и Щутгарт.

Германският офицер погледна странния, огромен американски дезертьор. Дезертьор, убиец, помагач на врага си.

— Утре вечер ще сме в Париж. Ще ти дам нужните пари. В Аржентойл има човек, който държи мои пари.

— Danke.

— Само… Щрасер, Хайденхайм. Така ли?

— Така.

— Дай ми име, Щрасер.

— Какво искаш да кажеш? Дай ми име?

— Точно това. Име, което ще знаеш, че е мое, когато вляза във връзка с теб.

Щрасер се замисли за секунда.

— Добре, американецо. Нека ти изберем име, което трудно ще можеш да забравиш — Крьогер.

— Как?

— Крьогер — ефрейтор Хайнрих Крьогер, чиято глава продупчи при Мьоз-Аргон.

Заповедта за прекратяване на огъня бе издадена на 10 ноември в три часа следобед.

Ълстър Стюарт Скарлет си купи мотоциклет и започна бързото си пътуване към Ла Аразе и отвъд него. Към Втора рота, Четиринайсети батальон.

Пристигна в района, където лагеруваше по-голямата част от батальона и започна да търси ротата си. Не беше лесно. Лагерът бе пълен със всевъзможни пияни войници с неприятен дъх и стъклен поглед. Повелята на тези ранни утринни часове се заключаваше в масовата алкохолна истерия.

Но не и за Втора рота.

Във Втора рота в тези минути се отслужваше църковна литургия. Възпоменание за паднал боен другар.

За лейтенант Ълстър Стюарт Скарлет.

Скарлет гледаше скрит отстрани.

Капитан Дженкинс прочете с приглушен глас красивия Псалм за умрелите и после поведе войниците в молитва.

— Господи наш, ти който си на небето…

Някои от мъжете плачеха, без да скриват сълзите си.

Жалко бе, че всичко това трябваше да се развали, помисли си Скарлет.

Част от заповедта за награждаването му гласеше:

Глава 5

Обратно в Ню Йорк Ълстър Скарлет откри, че статутът му на герой му позволява да прави абсолютно всичко, което си поиска. Не че някога се бе ограничавал в прищевките си, но сега дори дребните задължения, като съобразяване с уречен час или нормалната размяна на учтивости в обществото, бяха смятани за ненужни при срещите с него. Той се бе подложил на върховното изпитание за човешкото битие — срещата със смъртта. Наистина в това отношение същото бяха направили и хиляди други, но малцина бяха официално наградените за храброст, а никой от тях не бе и от фамилията Скарлет. Смаяна до мозъка на костите си, Елизабет щедро затрупваше сина си със всичко, което парите и влиянието й можеха да доставят. Дори Ченсълър Дрю отдаваше нужната почит на брат си, признавайки го, макар и по-малък, за мъжа, водач на семейството.

С такъв скок Ълстър Стюарт Скарлет влезе в двайсетте години на века.

Хора от най-високите етажи на обществената йерархия чак до собствениците на барове през сухия режим, за всички тях той бе желан приятел. Компанията му не предлагаше нито особено остроумие, нито някакви интересни идеи или виждания, и въпреки това присъствието му допринасяше за нещо много важно. Той бе паснал идеално на създалата се атмосфера. Това, което искаше от живота, бе несъмнено прекомерно, но такъв бе и духът на самите времена. В търсенето на удоволствията, в отбягването на усилията, в насладата от живота лишен от амбиции, той изглежда намираше всичко, което му бе нужно.

Така изглеждаше.

Но далеч не това бе нужно на Хайнрих Крьогер.

Кореспондираха си с по две писма на година, като Щрасер адресираше своите до анонимна пощенска кутия в центъра на Манхатън.

Прошарен, шейсет и тригодишен мъж седеше на бюрото си с изглед към Кей стрийт във Вашингтон. Казваше се Бенджамин Рейнолдс и му оставаха две години до пенсия. Дотогава обаче той оставаше отговорен за операциите на едно управление към Министерството на вътрешните работи с безвредно наглед име. Управлението се наричаше „Полеви услуги и счетоводство“. За по-малко от петстотин души то бе и просто Група номер 20.

Управлението получи галеното си име благодарение на произхода си: група от двайсет счетоводители-практици бе натоварена от Вътрешното министерство да разследва разрастващия се конфликт между интересите на политиците, които разпределяха федералните средства, и тази част от електората, която ги получаваше.

С влизането на Америка във войната и незабавната промишлена експанзия, необходима за поддържане на военновременните нужди, Група номер 20 се превърна в претоварена от задачи служба. Раздаването на държавните поръчки за производство на боеприпаси и въоръжения на компаниите в страната изискваше денонощно и стриктно наблюдение, което не бе по възможностите на ограничения брой счетоводители и данъчни инспектори. Въпреки това решено бе, вместо да се разширява състава на управлението, към услугите му да се прибягва само при най-деликатните — или взривоопасни случаи. Които, оказа се, бяха предостатъчно. Самите счетоводители пък бяха професионалисти.

След войната се заговори за разформироване на Група номер 20, но всеки път, когато въпросът се поставяше на дневен ред, ставаше но нещо, което изискваше незаменимите й способности. Общо взето това бяха проблеми, които изникваха, когато високопоставени държавни служители бръкваха твърде дълбоко в предназначената за държавата хазна. Понякога обаче Група номер 20 поемаше и случаи, на които всички други управления обръщаха гръб и не без основание.

Такава бе и ситуацията, създала се около неохотата на Министерството на финансите да разследва един негодник на име Скарлати.

— Какви са мотивите, Гловър? — запита прошареният мъж. — Въпросът е защо? Ако предположим, че имаме нужния грам доказателства, достатъчни за подвеждане под отговорност, остава въпросът защо?

— Защо поначало хората нарушават закона? — отговори му с въпрос друг мъж, близо десет години по-млад от Рейнолдс. — Заради парите. А в сухия режим има дяволски много пари.

— Не! Не е това, по дяволите! — Рейнолдс се завъртя със стола си и удари лулата си върху бюрото. — Грешиш! Този Скарлати има толкова пари, колкото фантазиите и на двама ни не могат да поберат. Това е все едно да твърдиш, че Мелънови ще отварят на черно зала за конни залагания във Филаделфия. Не разбирам… Ще пийнем ли по чашка?

Бе след пет часа и за персонала на Група номер 20 работният ден бе привършил. Останали бяха единствено Бен Рейнолдс и човекът на име Гловър.

— Бен, аз съм шокиран — ухили се Гловър.

— Върви по дяволите тогава. Ще изпия и твоето.

— Само да си го направил и ще те изпея… Нещо на ниво ли е?

— Казват, направо от кораба, който е пристигнал от стария Блайти.

Рейнолдс извади от най-горното чекмедже плътно облечена в кожа бутилка и разля скоча в две водни чаши от таблата върху бюрото.

— Ако не е за пари, какво друго по дяволите остава, Бен?

— Проклет да съм, ако зная — отговори по-възрастният, отпивайки от чашата си.

— Какво ще правиш? Изглежда никой друг няма да докосне нищо повече от тази работа.

— О, в това можеш да си сигурен. Всеки бяга надалеч от нея… Е, ако ставаше дума за мистър Смит, или мистър Джонс, тръгват все едно ще уреждат лични сметки. Готови са да извадят душата на някой нещастник в Ийст Ориндж, Ню Джърси за това, че имал една каса в мазето, но този за тях не съществува.

— Не те разбирам, Бен.

— Това е „Скарлати индъстрис“! Това значи големи, важни приятели на хълма! Забравяш ли, че и на Финансовото министерство му трябват пари? А то ги получава там горе.

— Какво ще правиш, Бен?

— Искам да разбера защо този син мамонов ще скача в кацата с лайна?

— Как ще разбереш?

— С Кенфийлд. Той е най-близо до лайната, бедният му кучи син.

— Кенфийлд е свестен мъж, Бен.

Гловър не харесваше обидните приказки на Рейнолдс. Матю Кенфийлд му харесваше. Смяташе го за умен и способен. Младеж с бъдеще, ако, разбира се, успееше да намери нужните пари, за да завърши образованието си. Беше дори прекалено способен за държавен служител. По-добър и от двама им… Или, поне от него, от човека, на име Гловър, който вече не го бе грижа за нищо. А по-добрите от Рейнолдс хора не бяха много.

Бенджамин Рейнолдс изгледа изкъсо подчинения си. Изглежда успя да прочете мислите му.

— Да, свестен е… Освен това е в Чикаго. Иди и го извикай. Свръзките му трябва да са някъде тук.

— Имам ги в бюрото си.

— Тогава, кажи му да пристигне до утре вечер.

Глава 6

Матю Кенфийлд, практикуващ счетоводител и данъчен инспектор, лежеше в тясното туристическо легло и пушеше предпоследната пура от кутията си. По линията Ню Йорк — Чикаго не предлагаха тънки пури и всяко дръпване му навяваше мисълта, че се простира не според чергата си.

Рано сутринта щеше да е в Ню Йорк, щеше да смени влаковете за една гара и да бъде във Вашингтон преди нужния час. Това щеше да впечатли Рейнолдс повече, отколкото едно пристигане привечер. Щеше да покаже, че той, Кенфийлд, можеше да приключи с поверения му проблем бързо и ефикасно, без да оставя нещо за довършване. С последната му задача, разбира се, това не бе трудно. Бе привършил няколко дни по-рано, но бе останал да погостува на сенатора, когото бе изпратен да разследва по повод на изплатените заплати на несъществуващи негови служители.

Чудеше защо го викат обратно във Вашингтон. Винаги се чудеше, когато го връщаха преждевременно. Вероятно защото дълбоко в себе си таеше мисълта, че все някога, някакси, ще се окаже, че причината не е просто в поредната задача, а в това, че във Вашингтон са го надушили. Че Група номер 20 го е надушила.

Щяха да го притиснат.

С доказателства.

Но, това бе малко вероятно. Досега не се бе случвало. А и Матю Кенфийлд бе професионалист — не от най-големите, признаваше той пред себе си — но все пак професионалист. И не съжаляваше за каквото и да е. Имаше право на всяко петаче, до което успееше да се добере.

И защо не? Никога не вземаше по много. И той и майка му заслужаваха нещо. Именно федералният съд в Тълса, Оклахома, бе лепнал съобщението на шерифа на вратата на бащиния му магазин. Именно федералният съдия бе произнесъл решението — принудителен банкрут. Пак федералното правителство не бе дало никакви обяснения освен декларацията, че баща му вече не бил в състояние да изплаща задълженията си.

Така, четвърт век, човек можеше да се труди, да създаде семейство, да изпрати сина си в щатския университет — да осъществи толкова много мечти, за да бъдат всички те разрушени с един удар на чукче по малка мраморна поставка в съдебната задала.

Кенфийлд не изпитваше угризения.

— Приготви се да се захванеш с нова задача, Кенфийлд. Леки процедури. Нищо трудно.

— Ясно, мистър Рейнолдс. Готов съм.

— Да, знам, че си… Започваш след три дни на кей номер трийсет и седем в Ню Йорк. В митницата. Ще те въведа в обстановката колкото може по-добре.

Но, разбира се, Бенджамин Рейнолдс не въведе Матю Кенфийлд в обстановката така добре, както би могъл да го стори. Искаше Кенфийлд сам да запълни местата, които той, Рейнолдс, бе оставил празни при „въвеждането си“. Този падроне, Скарлати, действаше на кейовете в Уест сайд — по средните номера — толкова бяха успели да разберат. Но някой трябваше да го види. Някой трябваше да го идентифицира. Без този някой да знае предварително какво да очаква.

Това бе много важно.

И ако някой можеше да се справи, това трябваше да е човек като Матю Кенфийлд, който непрекъснато гравитираше около мръсния свят на заплахата, подкупа, корупцията.

И той се справи.

В нощната смяна на 3 януари, 1925 г.

Матю Кенфийлд, митнически инспектор, провери фактурите на парахода „Геноа-Стела“ и махна на бригадира на докерската смяна да започне разтоварването на първи трюм с касетките вълна от Комо.

И тогава се започна.

Първо като кавга. После прерасна в сбиване с докерски куки.

Екипажът на „Геноа-Стела“ нямаше да търпи нарушения на процедурите по разтоварването. Заповедите си те получавали от някой друг, който със сигурност не бе служителят от американските митнически власти.

Две касетки се стовариха на земята от крана и вонята на силен алкохол изпод сламената опаковка отвътре бе извън всякакво съмнение.

И последният човек на кея замръзна на мястото си. След миг няколко души хукнаха към телефонните кабини, а стотина горилоподобни тела се насъбраха около касетките, готови да отстраняват всякакви нежелани субекти с куките си.

Кавгата бе забравена. Сбиването с куките — също.

Контрабандата бе техният поминък и щяха да умрат, защитавайки го.

Кенфийлд, който се бе втурнал нагоре по стълбите до стъклената телефонна кабина високо над кея, наблюдаваше разгневеното множество. Между докерите на кея и моряците на „Геноа-Стела“ започна надвикване. В продължение на четвърт час двете групи от мъже крещяха един срещу друг, придружавайки думите си със също толкова неприлични жестове. Никой обаче не извади оръжие. Никой не изпрати куката си по друг, никой не извади нож. Те чакаха.

Кенфийлд осъзна, че никой в митническата служба не правеше никакъв опит да извика органите на властта.

— За Бога! Нека някой да извика полицията!

Четиримата мъже в стаята заедно с Кенфийлд мълчаха.

— Не ме ли чухте? Извикайте полицията!

Все същото мълчание на изплашените мъже с униформите на митническата служба.

Най-после един от тях проговори. Той застана до Матю Кенфийлд, гледайки през стъклената преграда към армията гангстери отдолу.

— Никой не вика полиция тук, момко. Ако иска да се покаже утре пак на пристанището.

— Ако иска изобщо вече да се покаже някъде — добави друг, като седна спокойно и взе вестник от малкото си бюро.

— Защо? Някой там долу може да бъде убит!

— Сами ще се разберат — каза по-възрастният митничар. — От кое пристанище каза, че идваш?… Ери?… Там сигурно законите за корабоплаването са други. По езерата е другояче.

— Не ме баламосвайте!

Трети човек пристъпи към Кенфийлд.

— Виж, малкия, просто гледай си работата, разбра ли?

— Що за приказки са това? Ама, какви ми ги приказвате?

— Виж какво, момко — каза третият, чието слабо тяло и тясно лице като че ли се губеха в прекалено голямата му униформа. Той хвана Кенфийлд за лакътя и го поведе към ъгъла. Останалите се преструваха, че не забелязват нищо, но очите им непрекъснато подскачаха към двамата мъже.

— Имащ ли жена и деца? — запита слабият.

— Нямам. И какво?

— Ние имаме. Ето какво. — Слабият мъж пъхна ръка в джоба си и извади от там няколко банкноти. — Ето. Вземи шейсет долара… Само недей да клатиш лодката, разбра ли?… И да извикаш ченгетата, пак няма да помогнат… Ще загризат теб.

— Исусе Христе! Шейсет долара!

— Двуседмична заплата, момчето ми. Позабавлявай се.

— Добре… Добре. Тъй ще направя.

— Ето ги, идват, Джеси — тихо каза по-възрастният митничар на мъжа до Кенфийлд.

— Гледай, малчо. Това ти е школовката — каза човекът с парите, придърпвайки Кенфийлд към прозореца над кея.

Долу Кенфийлд видя, че в преходното хале към товарния док бяха спрели два автомобила, един зад друг, като вторият бе наполовина извън сградата. Няколко мъже в тъмни шлифери бяха излезли от водещата кола и вървяха към фалангата от докери, обградили строшените касетки.

— Какво правят тези?

— Това са горилите, момче — отговори митничарят на име Джеси. — Идват да ги подредят.

— Какво подреждат?

— Ха! — дочу се гърленият смях на човека с вестника до малкото бюро. — Не какво, а кого. Ще подредят всеки, който пристъпи чертата.

Мъжете с шлиферите — общо петима — започнаха да обикалят хамалите един по един, говорейки тихо. Ухо до ухо, помисли си Кенфийлд. Някои те с насмешка побутнаха с лакът и потупаха но дебелите вратове. Приличаха на дресьори в зоологическа градина, усмиряващи животните си. Двама от мъжете се качиха по дървеното мостче на кораба. Водачът на останалите на кея трима мъже, с бяла филцова шапка на глава, бе централната фигура и след като хвърли поглед към автомобилите, вдигна глава към стъклената телефонна кабина. После кимна и тръгна към стълбите. Мъжът от охраната, Джеси, каза:

— Аз ще се заема. Останете по местата си.

Той отвори вратата и изчака на площадката на стоманената конструкция мъжа с бялата шапка.

Кенфийлд виждаше през стъклото как двамата мъже разговарят. Лицето под широкополата шапка се усмихваше, почти угоднически. Но в очите му имаше твърд поглед, сериозен поглед. И после изведнъж придоби загрижен, гневен вид и двамата погледнаха в офиса.

Погледнаха към Матю Кенфийлд.

Вратата бе отворена от Джеси.

— Хей. Кенън. Мич Кенън. Ела насам.

Винаги бе по-лесно да използваш за прикритие собствените си инициали. Иначе човек никога не знаеше кой може да му изпрати коледна картичка.

Кенфийлд излезе на металната площадка, докато мъжът с бялата шапка слизаше надолу по стълбите към бетонния кей.

— Ще слезеш и ще разпишеш протокола за инспекцията.

— Как не, приятелче!

— Казах слез долу и разпиши протокола! Искат да са сигурни, че си чист — каза Джеси и после се усмихна. — Големите клечки са тук… Ще получиш още един дивидент… Но петдесет процента са за мен, разбра ли?

— Ъхъ — неохотно отвърна Кенфийлд. — Разбрах.

Той тръгна надолу по стълбите, гледайки човека, който го чакаше.

— Нов си тук, а?

— Да.

— Отде идваш?

— Езерото Ери. Голяма бъркотия е в Ери.

— С кво работиш?

— Канадска стока. Какво друго?… Бива си ги канадците.

— Ние внасяме вълна! Вълна от Комо!

— Ясно, приятел, нямаш проблеми. В Ери му казват канадски кожи, или текстил — Кенфийлд смигна на помощник капитана. — Хубава, мека опаковка, а?

— Виж какво, човече. Никой тук не се прави на умен.

— Добре, де… Както ти казах, вълна.

— Ела насам, при контрольора… Разпиши се за товара.

Кенфийлд отиде с големия мъж до будката на контрольора, където друг мъж му пъхна в ръцете защипан комплект попълнени документи.

— Пиши четливо и отбелязвай датите и часа ясно! — нареди човекът в будката.

След като Кенфийлд свърши, първият мъж заговори.

— Добре… Ела с мен, сега.

Той поведе Кенфийлд към автомобилите. Счетоводителят виждаше как двама мъже на задната седалка във втория автомобил разговаряха. В първата кола бе останал само шофьорът.

— Изчакай тук.

Кенфийлд се зачуди защо бяха избрали него. Дали нещо бе тръгнало на зле във Вашингтон? Не бе минало достатъчно време, за да стане нещо такова.

На кея имаше някакво раздвижване. Двете горили, които се бяха качили на кораба, водеха по мостчето човек в униформа. Кенфийлд видя, че това бе капитанът на „Геноа-Стела“.

Човекът с меката шапка сега се бе навел до прозореца на втората кола, разговаряйки с мъжете в нея. Не бяха дочули шума от кея. Големият мъж отвори вратата на колата и отвътре излезе някакъв нисък, много мургав италианец. Висок бе не повече от метър и шейсет.

Ниският повика с жест счетоводителя при себе си. Бръкна в джоба на палтото си, извади пачка банкноти и отдели няколко. Речта му носеше силен акцент.

— Ти нов?

— Да, сър.

— Езеро Ери? Така?

— Да, сър.

— Как име?

— Кенън.

Италианецът погледна към мъжа с бялата шапка.

Последният сви рамене:

— Non cocnosco…

— Ето — подаде той две петдесетдоларови банкноти на Кенфийлд. — И бъди послушен… Ние се грижим за послушните момчета, нали, Магиоре?… Грижим се и за момчетата, които не слушат… Capisce?

— И още как! Благодаря мно…

Счетоводителят не успя да довърши. Двамата мъже, съпровождащи капитана на „Геноа-Стела“, бяха стигнали до първия автомобил. Сега вече те го теглеха със сила напред, против волята му.

— Lascia mi! Lascia mi! Maiali!

Капитанът се опита да се изскубне от хватката на двамата мъжаги. Мяташе рамене напред-назад, но без успех.

Дребният италианец избута Кенфийлд настрана, докато двете горили докараха капитана до него. Офицерът на кораба и двамата му похитители започнаха да крещят един на друг едновременно. Италианецът слушаше, впил поглед в капитана.

Тогава другият мъж, останал досега сам на задната седалка в автомобила, се наведе напред към прозореца, наполовина скрит в сянката.

— Какво става? За какво са се разкрещели, Витоне?

— На този команданте не му харесва нашия бизнес, Падроне. Казва, че няма да ни позволи да разтоварваме повече.

— Защо?

— Si rifiuti! — извика капитанът, усещайки за какво се говори, макар и да не разбираше езика.

— Казва, че не вижда никой от хората, които познава. Казва, че нямаме никакви права над кораба му! Иска да говори по телефон.

— Не се и съмнявам — каза мъжът в сянката. — Обзалагам се, че знам и на кого точно иска да се обади.

— Ще му позволиш ли? — попита ниският италианец.

— Не ставай глупав, Витоне… Говори учтиво. Усмихвай се. Помахай назад към кораба. Хайде, всички!… Това оттатък е буре с барут, идиоти такива!… Нека си помислят, че всичко е наред.

— Ясно. Разбира се, Падроне.

Всички до един се засмяха и махнаха с ръка освен капитана, който с все сила се мъчеше да освободи ръцете си. Сцената бе комична и Кенфийлд съзна, че почти се усмихва, когато лицето зад сянката на автомобилния прозорец се оказа изцяло пред погледа му. Данъчният инспектор видя, че лицето бе приятно на вид — и поразително. Въпреки че главата бе прикрита от широкопола шапка, Кенфийлд забеляза, че чертите на човека са остри, прави, хищни. Но това, което особено впечатли счетоводителя, бяха очите.

Бяха много светлосини на цвят. И въпреки това към него италианецът се обръщаше с „падроне“. Кенфийлд мислено направи предположението, че сигурно има и италианци със сини очи, макар никога да не бе виждал такива. Но бе необичайно.

— Какво ще правим, Падроне? — попита дребният мъж, който бе дал на Кенфийлд стоте долара.

— Какво друго, скъпи? Той е гост на нашите брегове, нали? Бъди любезен, Витоне… Заведи капитана оттатък, където да се обади по телефона — каза човекът в колата и понижавайки гласа си добави, — и го убий!

Ниският италианец кимна леко с глава в посока към входа на кея. Двамата мъже от всяка страна на униформения офицер го избутаха напред, през вратата в тъмнината на нощта.

— Chiama le nostri amici — каза горилата отдясно на капитана, но той продължаваше да се съпротивлява. Излезли веднъж навън, под бледата светлина, идваща от вратата, Кенфийлд видя, че офицерът започна да се дърпа с все сила, докато човекът от лявата му страна залитна. Тогава капитанът замахна и с двата си юмрука към другия отдясно, крещейки на италиански.

Мъжът, който бе залитнал настрана, стъпи здраво на крака и извади нещо от джоба си. Кенфийлд не можеше да различи какво точно.

После видя.

Нож.

Мъжът зад капитана го заби в незащитения му гръб.

Матю Кенфийлд нахлупи надолу козирката на митничарската си шапка и започна да се отдалечава от автомобилите. Вървеше бавно, отпуснато.

— Хей! Ти! Ти! Митничарят!

Викаше синеокият мъж от задната седалка.

— Хей! Ери! — изкрещя дребният италианец.

Кенфийлд се извърна:

— Не съм видял нищо. Съвсем нищо. Нищичко — опита се да се усмихне той, без да може да разтегне устните си в усмивка.

Мъжът със светлосините очи го пронизваше с поглед, докато Кенфийлд примижа и сви лице под козирката на шапката си. Дребният италианец кимна към шофьора на първата кола.

Шофьорът излезе от автомобила и тръгна отзад към гърба на счетоводителя-практик.

— Porta lui fuori vicin l’acua! Sensa fuccide! Corteddo! — каза ниският.

Шофьорът тикна Кенфийлд към входа на кея, забивайки пръсти ниско в гърба му.

— Ей, стига! Нищо не съм видял! Какво искате от мен!… Престанете, за Бога!

Матю Кенфийлд не се нуждаеше от отговор. Знаеше прекрасно какво искаха от него. Нищожният по своята цена негов живот.

Човекът зад него продължаваше да го сръгва с лакти и да го тика напред. Заобиколиха сградата. Поеха по пустата част на кея.

Два плъха изшумоляха на няколко метра пред Кенфийлд и неговия палач. Отвъд стените на товарния район долитаха звуците на разгорещяваща се кавга. Реката Хъдзън плискаше тихо огромните пилони на пристанищния док.

Кенфийлд се спря. Не знаеше точно защо, но не можеше да просто да продължава да върви. Болката в стомаха му идваше от свилия се на топка страх.

— A lesta chi!… Мърдай! — заповяда мъжът, като смушка Кенфийлд в ребрата с дулото на револвера си.

— Чуй ме. — Вече нямаше и помен от опитите на Кенфийлд да направи гласа си по-твърд. — Аз съм служител от органите на властта! Направиш ли ми нещо, ще те пипнат! Приятелите ти няма да те опазят, като разберат…

— Мърдай!

От средата на реката прозвуча корабен рог. После друг му отвърна.

Тогава екна дълъг, пронизващ писък на свирка. Идваше от „Геноа-Стела“. Очевидно бе някакъв сигнал, при това отчаян, който нито спираше, нито затихваше.

Както и трябваше да стане, звукът погълна вниманието на човека с пистолета зад Кенфийлд.

Счетоводителят-практик сграбчи китката му и я изви с все сила. Мъжът започна да го избутва към стоманената решетка на стената, като с протегната ръка се мъчеше да издере очите му. Кенфийлд стягаше хватката си около китката му все повече и повече, докато с другата си ръка хвана палтото на палача си и го дръпна рязко към стената — в същата посока, в която и той бе тикан — като в последния миг се завъртя и с мощен удар го прикова към стоманената решетка.

Пистолетът излетя от ръката на сицилианеца, при което Кенфийлд с все сила заби коляно в слабините му.

Италианецът нададе дрезгав писък от болката. Кенфийлд го блъсна надолу и мъжът, сгърчен в агонията си, се сви на кълбо край ръба на кея. Данъчният инспектор хвана главата му и започна да я удря в дебелата греда под него. Кожата се разкъса и от черепа на мъжа бликна кръв.

За по-малко от минута всичко бе приключило.

Палачът на Матю Кенфийлд бе мъртъв.

Пронизителният писък на свирката от „Геноа-Стела“ продължаваше да цепи, вече злокобно, нощта. Крясъците зад стената, където се разтоварваха корабите, бяха достигнали кулминацията си.

Кенфийлд си помисли, че екипажът на кораба трябва да се е разбунтувал открито. Моряците вероятно са искали да получат заповед от своя капитан и след като такава не е дошла, са решили, че той е или убит, или задържан в плен.

Няколко пистолетни изстрела екнаха един след друг. Последва ги насеченият глас на картечница, после нови писъци и още викове, изпълнени с ужас.

Счетоводителят не можеше да се върне пред сградата, а и някой несъмнено щеше да дойде, за да потърси неговия палач.

Той претърколи тялото на мъртвия сицилианец през ръба на дока и чу плисъка във водата отдолу.

Свирката от „Геноа-Стела“ млъкна. Виковете започнаха да стихват. Някой бе взел нещата под контрол. Тогава в предния край на кея се появиха двама мъже. Извикаха:

— La Tona! Hey, La Tona! La Tona…

Матю Кенфийлд се хвърли в калните води на Хъдзън и заплува към средата на реката с максималната скорост, която тежката митничарска униформа му позволяваше.

— Ти си един дяволски късметлия! — каза Бенджамин Рейнолдс.

— Зная това, сър. И съм благодарен, че всичко свърши.

— Да, от нас не се очакват действия в подобни ситуации. А ти си вземи седмица отпуск. Почини си.

— Благодаря ви, сър.

— Гловър ще е тук след няколко минути. Още е малко раничко.

Наистина, часът бе шест и петнайсет сутринта. Кенфийлд бе успял да стигне до Вашингтон чак в четири, като не събра смелост да се върне в апартамента си. Бе позвънил на Бенджамин Рейнолдс у дома и Рейнолдс бе инструктирал счетоводителя да отиде в офисите на Група номер 20 и да го изчака там.

Външната врата се отвори и Рейнолдс извика:

— Гловър? Ти ли си?

— Аз съм, Бен. Господи! Още няма шест и трийсет… Кошмарна нощ. Децата на сина ми са при нас. — Гласът бе изтощен, а когато Гловър стигна и до вратата на стаята, стана ясно, че човекът, изглежда бе още по-изтощен. — Здравей, Кенфийлд. Какво по дяволите е станало с теб?

Матю Кенфийлд, данъчен инспектор, разказа цялата история.

След като завърши, Рейнолдс каза на Гловър:

— Позвъних на митницата в Ери — документите му са изтеглени от личен състав. Момчетата в Ню Йорк са изчистили и стаята му там. Не е докосвана. Трябва ли да вземем някакви други предпазни мерки?

Гловър се замисли.

— Да, може би… В случай, че тръгнат по следите на досието от личен състав в Ери — а те ще го направят — ще пуснем слух на пристанището, че Кенфийлд… Кенън… е било фалшивото име на изпратена там кука… И че после този Кенън е бил настигнат в Лос Анжелис или Сан Диего и е бил застрелян. Аз ще се погрижа за това.

— Добре… Сега, Кенфийлд, ще ти покажа няколко снимки. Без никакъв коментар от моя страна, опитай се да ги разпознаеш — каза Бенджамин Рейнолдс, отваряйки един от шкафовете в офиса. Оттам взе една папка и се върна на бюрото си. — Ето.

Той извади пет фотографии — три увеличени вестникарски снимки и две от затворнически досиета.

На Кенфийлд не бе нужна и секунда, за да разпознае човека.

— Този е! Това е този, който малкият макарони наричаше падроне!

— Кръстникът Скарлати — тихо промърмори Гловър.

— Абсолютно ли си сигурен, че разпознаваш него?

— Разбира се… А ако е и синеок, няма никакво съмнение.

— Готов ли си да кажеш това под клетва в съда?

— Разбира се.

— Стига, Бен! — прекъсна го Гловър, който знаеше, че с подобно действие Матю Кенфийлд разписваше на практика смъртния си акт.

— Само питам.

— Кой е той? — запита Кенфийлд.

— Да. Кой е той?… Какъв е?… Не съм сигурен дори дали би трябвало да отговоря на първия въпрос, но ако научиш отговора по друг път — което няма да е трудно — може да е опасно за теб.

Рейнолдс обърна снимките с лицето надолу. На гърба на всяка от тях бе изписано по едно име с дебел черен пастел.

— Ълстър Стюарт Скарлет… — прочете на глас счетоводителят. — Не Скарлати. Този, който спечели медал във войната, нали? Милионерът?

— Да, същият — отговори Рейнолдс. — Това, че си го разпознал, трябва да бъде запазено в тайна. И имам предвид абсолютно секретно! Ясно ли е?

— Разбира се.

— Мислиш ли, че някой от снощи ще може да те разпознае?

— Съмнявам се. Светлината бе слаба, бях смъкнал шапката наполовина върху лицето си, а се опитвах и да говоря като горилите… Не, мисля, че няма да ме разпознаят.

— Добре. Ти свърши добра работа. Сега можеш да се наспиш.

— Благодаря ви.

Данъчният инспектор излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си.

Бенджамин Рейнолдс погледна пак снимките на бюрото си.

— Падроне Скарлати, Гловър.

— Докладвай на Министерството на финансите. Получи всичко, което ти бе нужно.

— Ти не мислиш… Не разполагаме с абсолютно нищо, освен ако не решим да отпишем Кенфийлд от списъка на живите… А дори и така да е, какво имаме? Скарлет не разписва чекове… Бил е „видян в компанията на…“. Бил е „чут да дава заповед“… На кого? По чии показания? Дребен държавен служител срещу думата на всепризнатия герой от войната? Синът на Скарлати?… Не, единственото, което имаме, е заплахата… Но и това, може би ще е достатъчно.

— И кой ще заплашва?

Бенджамин Рейнолдс се облегна назад в стола си и долепи върховете на разтворените си пръсти.

— Аз… Ще говоря с Елизабет Скарлати… Искам да разбера защо.

Глава 7

Ълстър Стюарт Скарлет слезе от таксито на ъгъла на Пето авеню и Петдесет и четвърта улица и измина пеша разстоянието до масивната си резиденция. Взе с два скока стъпалата до тежката външна врата, сам я отключи и влезе вътре. Затвори я с трясък и остана за момент в обширното фоайе, още потропвайки с крак от февруарския студ. Той хвърли палтото си върху един стол в коридора и преминавайки през две френски врати, навлезе в просторната дневна стая, където включи лампата на масата… Бе още четири следобед, но вече се стъмваше.

От масата той отиде до камината и със задоволство отбеляза, че слугите бяха подредили дървата и подпалките правилно. Запали огъня и проследи как пламъците подскочиха до всички ъгли на камината. Хвана с ръка полицата над камината и се наведе към топлината на огъня. Очите му се оказаха на нивото на окачената по средата на стената в златна рамка грамота, връчена му заедно със Сребърната звезда. Мислено си напомни, че трябва да завърши изложбата над камината. Скоро щеше да дойде моментът, когато тази изложба щеше да стане нужна.

За да напомня на всеки, който пристъпва прага на къщата.

Но това бе само моментно разсейване. Мислите му бързо се върнаха към извора на неговия гняв. Бе бесен.

Проклетия, идиотска, дебелоглава измет!

Мърда и боклук!

Четирима души от екипажа на „Геноа-Стела“ — убити. Трупът на капитана — намерен в изоставена баржа.

Но не това го притесняваше. Нито пък бунта на екипажа. Щяха да го преживеят. Известно бе, че по пристанището цари насилие.

Но, трупът на Ла Тона, закачен на кука на повърхността на водата на петдесет метра от кораба — кораба, донесъл контрабандната стока — това вече бе твърде много.

Ла Тона!

Кой го бе убил? Не можеше да бъде онзи скапан, флегматичен митничар… Не можеше да е той!… Ла Тона би му откъснал топките със зъби и после би ги изплюл със смях! Ла Тона бе хитър убиец. От най-зверския тип човекоунищожители.

Тази работа щеше да се размирише. И то зле. И никакъв подкуп не можеше да спре зараждащата се воня. Пет убийства на кей номер 37, и то само за една нощна смяна.

А от Ла Тона щяха да стигнат и до Витоне. Ситният дон Витоне Дженовезе. Дребното, мръсно морско свинче, помисли си Скарлет.

Е, време бе той да зареже играта.

Събрал бе това, което търсеше. Имаше дори повече, отколкото се нуждаеше. Щрасер щеше да бъде смаян. Всички щяха да бъдат смаяни.

Ълстър Скарлет запали цигара и отиде до малка тънка врата вляво от камината. Извади ключ, отвори я и влезе.

Стаята, както и единствената й врата, бе малка. Някога бе представлявала малък килер за вина. Сега бе превърната в миниатюрен кабинет с бюро, стол и два стоманени шкафа за съхраняване на документи. Всяко чекмедже в касите имаше свой собствен шифър за цифровата си ключалка.

Скарлет включи настолната лампа и се приближи до първия шкаф. Клекна ниско до най-долното чекмедже, нагласи цифрите и го изтегли навън. Отвътре взе една облечена в дебела кожа тетрадка и я положи на бюрото си. Седна и я отвори.

Това бе венецът на неговия труд, резултатът от петгодишната му педантична прилежност.

Прехвърли страниците, чиито дупчици покрая бяха майсторски облечени в плат отвътре, за да не могат да се откъснат от спиралната тел, която събираше листата. Всичко бе четливо изписано. След всяко име, при наличност, следваше кратко описание и кратка биографична справка — пост, финанси, семейство, бъдеще, ако се смяташе, че кандидатът си го бе гарантирал.

Страниците бяха разделени на градове и щати. От върха на тетрадката се спускаха разноцветни върви — маркери.

Шедьовър!

Записан бе всеки индивид — с влияние, или без — който по някакъв начин се бе облагодетелствал от операциите на организацията на Скарлати. От конгресмени, взели пряко подкупи от негови подчинени, до президенти на корпорации, „инвестирали“ в абсолютно противозаконни спекулативни сделки, осъществени отново — никога от Ълстър Стюарт Скарлет — чрез наетите от него посредници. Единственото, което той бе предоставил, бе капиталът. Медът! И пчелите бяха долетели на рояци!

Политици, банкери, адвокати, лекари, архитекти, писатели, гангстери, чиновници, полицаи, митнически инспектори, пожарникари, букмейкъри… списъкът от професии и длъжности бе безкраен.

Законът на Волстед за сухия режим бе гръбнакът на корупцията, но имаше и други начинания — всичките печеливши.

Проституция, аборти, нефт, злато, политически кампании и спонсорство, борсата, незаконни барове, връщане на заеми с изнудване… и този лист бе безконечен.

Гладните за пари дребни човечета никога не можеха да избягат от алчността си. Това бе крайният извод на неговата теория!

Алчната паплач!

Всичко — документирано. Всеки — разкрит.

Не бе оставено място за предположения.

Облечената в кожа тетрадка съдържаше 4 236 имена. В осемдесет и един града от двайсет и четири щата… Дванайсет сенатори, деветдесет и осем конгресмени, както и трима души от администрацията на Кулидж.

Пътеводител в света на злоупотребите и престъпленията.

Ълстър Скарлет вдигна слушалката от телефона на бюрото си и набра няколко цифри.

— Свържи ме с Витоне… Недей пита кой се обажда! Нямаше да знам този номер, ако той сам не ми го бе дал!

Скарлет изгаси цигарата си. Започна да чертае несвързани линийки на листче от високото хартиено блокче, докато чакаше Дженовезе. Усмихна се, когато видя, че линийките се събират в една точка — като ножове в централна точка… Не, не като ножове. Като светкавици.

— Витоне? Аз съм… Да, разбирам… Но не можем да направим кой знае какво, все пак… Ако те разпитат, знаеш си алибито. Бил си в Уестчестър. Нямал си и представа къде е Ла Тона… Само не намесвай мен! Разбра ли? Не се опитвай да ме изиграеш… Имам едно предложение за теб. Ще ти хареса. С него всичко придобива нова светлина за теб… Всичко е твое. Всичко! Прави каквито щеш сделки. Аз излизам от играта.

От другия край на телефонната линия последва мълчание. Ълстър Стюарт рисуваше коледна елха на листчето хартия.

— Няма никакви уловки, никакви примамки. Твое е! Не искам нищо. Цялата организация е твоя… Не, не искам нищичко! Искам просто да изляза от играта. Ако не проявяваш интерес, мога да направя това предложение навсякъде — в Бронкс, или даже в Детройт. Не искам и пукната пара… Само едно нещо. Само това: никога не си ме виждал, никога не сме се срещали. Не знаеш, че съществувам! Това е цената.

Изсипаният от дон Витоне Дженовезе поток от думи на висок италиански накара Скарлет да отдръпне слушалката на няколко сантиметра от ухото си. Единствената дума, която Скарлет всъщност разбра, бе повтаряното „Grazie, grazie, grazie“.

Той постави обратно слушалката и затвори кожената тетрадка. Постоя така за момент, после отвори най-горното чекмедже по средата на бюрото. Извади оттам последното писмо, което бе получил от Грегор Щрасер. Препрочете го за двайсети път. Или може би за сто и двайсети?

„Фантастичен план… смел план… маркиз Жак Луи Бертолд… Лондон… до средата на април…“

Нима наистина бе настъпил моментът? Най-после!

Ако бе така, Хайнрих Крьогер трябваше да изготви свой собствен план за съдбата на Ълстър Скарлет.

Планът бе не толкова смел, колкото благоприличен. Изключително, напълно благоприличен. Всъщност толкова достопочтен, че Ълстър Скарлет избухна в смях.

Наследникът на Скарлати — очарователното, красиво дете на котильона, героят от Мьоз-Аргон, най-изгодната мъжка партия на нюйоркското висше общество — щеше да се ожени.

Глава 8

— Вие правите предположения, мистър Рейнолдс!

Елизабет Скарлати кипеше от възмущение. Възбудената й енергичност бе съсредоточена върху възрастния мъж, който стоеше спокойно пред нея, поглеждайки над рамките на очилата си.

— Не удостоявам с търпимост самонадеяните, нито пък с времето си — лъжците!

— Съжалявам. Наистина.

— Получихте тази среща под фалшив предлог. Сенаторът Браунли ми каза, че представяте Управлението за поземлена собственост и идвате във връзка с транзакциите между Скарлати и Министерството на вътрешните работи.

— Той е убеден, че всичко това е точно така.

— Тогава значи може да бъде още по-лесно изигран, отколкото предполагах. И сега вие ме заплашвате! Заплашвате ме с долнопробни, провокационни клюки по адрес на моя син! Вярвам, че сте готов за кръстосан разпит в съда.

— Това ли е вашето желание?

— Вие можете да ме принудите да прибегна до него!… Не зная какъв пост заемате, но добре познавам невероятно много хора във Вашингтон и никога не съм чувала за вас. Мога само да отсъдя, че ако някой като вас си позволява да разнася подобни слухове, ще има и други, които да са ги дочули. Да, вие можете да ме принудите да прибегна до съд. Няма да търпя подобна обида!

— Ами, ако е истина?

— Не е, и вие го знаете така добре, както и аз! Нищо на света не може да накара моя син да се замеси в… подобна дейност. Той е богат и е в собствените си права по отношение на състоянието си. И двамата ми синове имат попечителски фондове, които им гарантират годишни доходи, възлизащи на — нека бъдем честни — главозамайващи суми.

— Тогава, налага се да изключим парите като мотив, нали? — Бенджамин Рейнолдс сбърчи чело.

— Не изключваме нищо, защото няма нищо! Ако синът ми е погулял малко повече, може да бъде критикуван, но не и обявен за престъпник! И ако ще прилагате долната тактика да очерняте името на Скарлати заради неговия произход, вие заслужавате да бъдете презиран и ще поискам да напуснете!

Бенджамин Рейнолдс, който трудно се оставяше да бъде ядосан, трупаше раздразнение, достигащо опасно ниво. Трябваше да си напомня, че тази възрастна жена бранеше делото на своя живот и в тези обстоятелства всичко ставаше много по трудно.

— Не бих искал да ме вземате за свой враг. Не съм нито враг, нито фанатик. Честно казано, вторият ви намек ми е много по-неприятен от първия.

— Отново вие правите предположения — прекъсна го Елизабет Скарлати. — Не бих ви и удостоила с нивото на мой враг. Мисля, че сте малък човек, който използва злобни клевети, за да постигне користните си цели.

— Да заповядаш убийството на човек не е злобна клевета!

— Какво казахте?

— Това е най-тежкото обвинение, което имаме… Макар и да има смекчаващи вината обстоятелства, ако това ви успокоява.

Възрастната жена изгледа Бенджамин Рейнолдс с презрение. Той не обърна внимание на погледа й.

— Убитият — чиято смърт е била наредена от вашия син — е бил сам убиец… Капитан на кораб, работил с най-гнусните индивиди на престъпния свят. Върху него лежи отговорността за многобройни убийства.

Елизабет Скарлати се надигна от стола си.

— Повече няма да търпя това — тихо каза тя. — Отправяте най-тежките възможни обвинения и после се оттегляте зад стена от недомлъвки.

— В странни времена живеем, мадам Скарлати. Не можем да сме навсякъде. Не го и искаме, честно казано. Не храним съчувствие към войните между гангстерите. Нека погледнем истината в очите. Те често постигат повече от нас.

— И вие поставяте моя син в тази… категория?

— Аз никъде не го поставям. Той сам се е поставил.

Елизабет бавно пристъпи от бюрото си до прозореца с изглед към улицата.

— Колко още хора във Вашингтон знаят за тези гнусни клюки?

— За всичко, което ви казах ли?

— И за най-малката част от него.

— Имаше някакви слухове в Министерството на финансите. Но нищо, което някой би пожелал да поеме за разследване. Колкото се отнася до останалото, само прекият ми подчинен и очевидецът на случая знаят.

— Имената им?

— О, не.

— Лесно мога да ги науча.

— Не би ви помогнало особено много.

Елизабет се извърна:

— Разбирам.

— Чудя се дали наистина разбирате?

— Каквото и да си мислите, не съм идиот. Не вярвам и на дума от това, което чух. Но не бих искала върху името на Скарлати да пада каквато и да е сянка на подозрение… Колко, мистър Рейнолдс?

Началникът на Група номер 20 отвърна на пронизващия поглед на Елизабет по същия начин.

— Николко. Нито пени, благодаря ви… Ще продължа по следите. А ме изкушавате да повдигна обвинения и срещу вас.

— Ех, глупав стари човече!

— Дяволите да го вземат, престанете!… Единственото, което искам е истината!… Не, не е само това. Искам и всичко това да бъде прекратено. Преди някой да пострада. Смятам, че толкова заслужава и всеки герой, награден за храброст. Особено в тези луди времена… И искам да знам защо!

— Всяка догадка за вас се превръща в основание. Отказвам да поема този път!

— Исусе Христе! Трудно се излиза на глава с вас.

— Много по-трудно, отколкото предполагате!

— Не можете ли да разберете?… Всичко свършва дотук! В този момент! Ако, разбира се, успеете да спрете всякакви бъдещи… дейности, както ги нарекохте. Според нас, вие можете да направите това… Но си мисля, че и вие бихте искали да научите защо? Тъй като и двамата знаем, че синът ви е богат — защо?

Елизабет само продължи да гледа втренчено в него и Рейнолдс разбра, че тя няма да му отговори.

Направил бе каквото можеше и казал каквото трябваше. Останалото зависеше от нея.

— Приятен ден, мадам Скарлати… Длъжен съм да ви кажа, ще наглеждам падроне Скарлати.

— Кого?

— Попитайте сина си.

Пристъпвайки тежко, Рейнолдс излезе от стаята. Хора като Елизабет Скарлати го изтощаваха. Вероятно, мислеше си той, защото не вярваше да си заслужават целия изграден около тях ореол. С гигантите винаги бе така.

Елизабет — още до прозореца — гледаше как възрастният мъж затвори външната врата след себе си. Видя как той слезе по стълбите и тръгна по Пето авеню.

Старецът погледна нагоре към фигурата на прозореца и погледите на двамата се срещнаха.

Никой не даде някакъв знак.

Глава 9

Ченсълър Дрю Скарлет крачеше съсредоточено по дебелия ориенталски килим в своя офис на Пето авеню номер 525. Дишаше дълбоко и по правилата — изпускайки въздуха. Издуваше напред корем, защото масажистът от клуба му бе обяснил, че така може да се успокоява при нервно напрежение.

Упражнението обаче не даваше ефект.

Щеше да смени масажиста.

Той застана пред покритата с махагонова ламперия стена между двата големи прозореца с изглед към Пето авеню. На стената висяха в рамки вестникарски статии, всичките — посветени на фондацията Скаруик. Във всеки от материалите името му бе на видно място, а някъде бе изписано с големи букви и в заглавията.

Винаги когато бе притеснен, което ставаше доста често, той поглеждаше към тези изложени на показ писмени признания на постигнатото от него. Тук ефектът винаги бе успокояващ.

Ченсълър Скарлет бе приел като неизбежно задължение ролята си на съпруг за една скучна съпруга. Брачното им ложе бе донесло на бял свят пет деца. Изненадващо — особено за Елизабет — той също така бе започнал да проявява интерес към предприятията на фамилията. Като че ли в отговор на всеобщопризнатия безразсъден героизъм на брат си, Ченсълър се оттегли в безметежния, свят на сигурните бизнес начинания. Област, в която той имаше ценни идеи.

Тъй като годишният доход от авоарите и предприятията на Скарлати по размерите си надхвърляше нуждите на малка държава, Ченсълър убеди Елизабет, че интелигентният подход спрямо данъчното облагане изискваше да се създаде една фондация с филантропични цели. След като впечатли майка си с неоспорими аргументи, включително и потенциалната опасност от антитръстови усложнения, Ченсълър спечели съгласието на Елизабет за създаването на фондацията Скаруик. Президентският пост получи той, а майка му стана председател на управителния съвет. По-големият брат може и да не бе станал герой от войната, но децата му щяха един ден да отдадат заслуженото на неговия икономически и културен принос.

Фондацията Скаруик изсипваше планини от пари за войнишки паметници, за съхраняване на индианските резервати, за „Речник на великите патриоти“, който щеше да се разпространява из подбрани прогимназиални училища; за полевите клубове Роланд Скарлет — верига младежки лагери, посветена на здравия спортен живот на открито и високите християнски добродетели, наследени от техния демократичен, но епископален патрон. И безброй други подобни начинания. Не можеше да се отвори вестник, в който да няма съобщение за нов проект, спонсориран от Скаруик.

Видът на статиите укрепваше разклатените основи на самочувствието на Ченсълър, но ефектът бе краткотраен. През вратата на кабинета до него слабо долетя телефонният звън от бюрото на секретарката му, което моментално извика спомена за обаждането на разгневената му майка. Елизабет се бе мъчила да открие Ълстър от вчера сутринта.

Ченсълър вдигна слушалката на интеркома.

— Опитайте пак в къщата на брат ми, мис Несбит.

— Да, сър.

Трябваше да намери Ълстър. Майка му бе непреклонна. Настояваше да го види до края на следобеда.

Ченсълър седна на стола си и пак се опита да диша по правилата. Масажистът му бе казал, че упражнението дава по-добър ефект седешком.

Той пое дълбоко въздух, издувайки стомаха си колкото може по-напред. Средното копче на сакото му се откъсна от конеца си, тупна на стола между краката му и падна на мекия килим.

По дяволите!

Мис Несбит позвъни на интеркома.

— Да!

— Прислужницата в дома на брат ви каза, че той е на път към вас, мистър Скарлет — гласът на мис Несбит издаваше известна гордост от постигнатия успех.

— Искате да кажете, че е бил там през цялото време?

— Това не зная, сър — отвърна наранена мис Несбит.

Двайсет мъчителни минути по-късно пристигна и Ълстър Стюарт Скарлет.

— Господи! Къде беше? Мама се мъчи да те открие от вчера сутринта! Къде ли не сме те търсили!

— Прескочих до Ойстър бей. Никой ли не се сети да позвъни там?

— През февруари? Разбира се, че не!… А може мама и там да е позвънила, не зная.

— Така или иначе не бихте могли да ме намерите. Бях в едно от бунгалата.

— Какво, по дяволите, търси там? Сега, през февруари!

— Да кажем, че премислях някои неща, братко мой… Хубав офис имаш, Ченс. Не помня кога бях тук за последен път.

— Преди около три години.

— Какви са всичките тия машинки? — запита Ълстър, посочвайки към бюрото.

— Най-новото оборудване. Виж… Това е електрически календар, на който дните светят, за да ми напомнят за уговорени срещи. Това е интеркомуникатор, свързан с осемнайсет офиса в сградата. А това тук е личен телеграфен канал до…

— Както и да е. Впечатлен съм. Нямам много време. Рекох, че сигурно би искал да научиш, че… май ще се женя.

— Какво?… Ълстър, Боже мили! Ти! Женен? Ти ще се жениш?

— Това изглежда искат всички.

— И коя ще е съпругата ти, за Бога?

— О, стеснил съм достатъчно кръга на възможния си избор, братле. Не се притеснявай. Подходяща е.

Ченсълър фиксира със студен поглед брат си. Очакваше да чуе, че Ълстър си е избрал някоя бродуейска повлекана от Зигфелд шоу, или, в още по-лошия случай, някоя от онези съмнителни писателки с мъжки прически и черни пуловери, които винаги се явяваха на събиранията на Ълстър.

— Подходяща за кого?

— Ами, както гледам, повечето съм ги изпробвал.

— Не ме интересува сексуалния ти живот! Коя е?

— А би трябвало да се интересуваш. И да знаеш, че повечето от приятелките на жена ти — и омъжени и моми — не си заслужават свалянето.

— Би ли просто ми казал кого смяташ да удостоиш с честта, все пак?

— Какво ще кажеш за момичето на Саксънови?

— Джанет?… Джанет Саксън! — извика въодушевен Ченсълър.

— Мисля, че става — промърмори Ълстър.

— Става! Та тя е прекрасна! Мама ще е толкова щастлива! Тя е просто чудесна!

— Става — каза Ълстър странно спокоен.

— Ълстър, нямам думи да ти кажа колко съм доволен. Ти, разбира се, си я попитал — каза Ченсълър не като въпрос, а като предполагаем факт.

— Как така, Ченс, как можа да си го помислиш?… Откъде бих могъл да зная дали тя ще мине успешно инспекцията?

— Разбирам какво имаш предвид. Разбира се… Но съм сигурен, че ще бъде така. Каза ли на мама? За това ли тя бе изпаднала в истерия по телефона?

— Никога не съм виждал мама в истерия. Сигурно е интересно.

— Наистина, веднага трябва да й се обадиш.

— Ще се обадя. Дай ми една минута… Имам да ти кажа нещо. Съвсем лично — каза Ълстър Скарлет и седна безгрижно в стола срещу бюрото на брат си.

Знаейки колко рядко брат му решаваше да повдигне някой личен въпрос, Ченсълър седна на мястото си с чувство на потиснато безпокойство.

— Какво има?

— Преди малко се пошегувах. За приятелките на жена ти.

— Радвам се да го чуя.

— Не, не ме разбирай погрешно — не казвам, че не е вярно — просто, беше нетактично от моя страна да зачеквам темата… Исках да те видя притеснен. Но не го вземай навътре. Имах си причините… Смятам, че така всичко става по-убедително.

— Кое всичко?

— Заради това отидох до острова… За да размисля нашироко… Времето на безгрижие и безцелни лудории е към края си. Не отведнъж, но всичко това бавно започва да затихва.

Ченсълър гледаше внимателно брат си.

— Никога досега не съм те чувал да говориш така.

— Сам в бунгалото човек може да премисли много неща. Без телефони, без нахални гости… Е, не правя някакви големи обещания, които да не мога да удържа. Не ми се и налага. Но искам да опитам… И май ти си единственият, към когото мога да се обърна.

Ченсълър Скарлет бе трогнат.

— Какво мога да направя?

— Бих искал да заема някакъв пост. Неофициален, на първо време. Не нещо регламентирано. Да видя дали нещо ще ме заинтригува.

— Разбира се! Ще имаш работа тук! Заедно ще можем да работим чудесно.

— Не. Не тук. Това би бил поредният подарък. Не. Искам да започна това, което трябваше да отдавна да съм направил. Това, което ти направи. Да започна от вкъщи.

— Вкъщи? Що за работа ще е това?

— Образно казано, искам да науча всичко каквото мога за нас. За семейството. За Скарлати. Инвестиции, бизнес, нещата от този род… Каквото направи и ти, и за което винаги съм ти се възхищавал.

— Наистина ли?

— Да, така е… Взех доста книжа на острова със себе си. Доклади, обзори и други документи, които събрах от кабинета на мама. Работим изключително с тази банка в града, знаеш. Как, по дяволите, се казваше?

— Уотърман тръст. Те управляват всички авоари на Скарлати. Правят го от години.

— Може би, бих могъл да започна там… Неофициално. По няколко часа на ден.

— Без проблем! Ще го уредя до довечера.

— Още нещо. Ще можеш ли да се обадиш на мама?… Просто като услуга. Кажи й, че съм тръгнал към нея. Аз няма да звъня. Можеш да споменеш за разговора ни. Кажи й и за Джанет, ако искаш.

Ълстър Скарлет се изправи пред брат си. Излъчваше някаква героична скромност — блудният син, който се опитваше да открие корените си.

Атмосферата бе уловена и от Ченсълър, който се вдигна от стола и протегна ръка.

— Добре дошъл у дома, Ълстър. Започва новият ти живот. Помни ми думата.

— Да. И аз тъй мисля. Не отведнъж, но слагам началото.

Елизабет Скарлати удари шумно с длан по бюрото пред себе си, докато ставаше от стола.

— Ти съжаляваш? Съжаляваш? И за секунда не можеш да ме заблудиш! Изплашен си до смърт, и с пълно право! И последният глупак на твое място не би се захванал с нещо такова! Магаре! Разбираш ли какво си направил? Или го започна на шега! Детски игрички!

Ълстър Скарлет стискаше с все сила облегалката на дивана, в който бе седнал, и си повтаряше непрекъснато Хайнрих Крьогер, Хайнрих Крьогер.

— Държа да ми разкажеш всичко, Ълстър!

— Казах ти. Доскуча ми. Просто ми доскуча.

— Доколко си затънал в тази работа?

— Боже мой! Не съм. Само дадох сумата за една доставка. С кораб. Това е всичко.

— На кого даде парите?

— На едни момчета. Запознахме се по клубовете.

— Искаш да кажеш престъпници?

— Не зная. Но кой не е престъпник днес? Да, сигурно такива са били. Такива са. Затова и вече съм вън от играта. Окончателно!

— Подписвал ли си се някъде?

— Не, за Бога! За луд ли ме смяташ?

— Не, смятам те за глупак.

Хайнрих Крьогер, Хайнрих Крьогер. Ълстър Скарлет се надигна от дивана и запали цигара. Отиде до камината и хвърли кибритената клечка в пукащите дърва.

— Не съм глупак, майко — отвърна синът на Елизабет.

Майката обаче не прие възражението на засегнатия си син.

— Единствено си дал парите, така ли? И нямаш никакъв пръст в каквото и да е насилие?

— Нямам! Разбира се, че нямам!

— Кой бе тогава капитанът на кораба? Убитият?

— Не зная! Разбери, казах ти всичко! Признавам, че бях там. Казаха ми, че ще е интересно да видя как докарват стоката. Но това е всичко, кълна ти се. Започна да става опасно. Имаше сбиване с екипажа и аз изчезнах. Тръгнах си веднага.

— И нищо повече? Това бе всичко?

— Това е. Ти какво очакваше? Да ме видиш окървавен от главата до петите?

— Не точно това — каза Елизабет и заобикаляйки бюрото си, се приближи към сина си. — А какво ще ми кажеш за този брак, който си замислил? И той ли се дължи на това, че ти е доскучало?

— Мислех, че ще го одобриш.

— Да го одобря? Никога не съм смятала, че моето одобрение или неодобрение е от някакво значение за теб.

— А е така.

— Момичето на Саксън ми харесва, но храня и някои съмнения заради това, което спомена Ченсълър. Доколкото имам някакви впечатления от нея, струва ми се, че е прекрасна девойка… Съвсем не съм сигурна обаче, че харесвам и теб… Обичаш ли я?

Ълстър Скарлет погледна нехайно към майка си.

— Мисля, че от нея ще излезе добра съпруга.

— След като избягваш да отговориш на въпроса ми, мислиш ли, че от теб ще излезе добър съпруг?

— Защо не, майко. В онова списание, „Панаир на суетата“, наскоро четох, че съм бил най-добрата мъжка партия в Ню Йорк.

— Добър съпруг и добра партия са понятия, които често взаимно се изключват… Защо искаш да се жениш?

— Време ми е.

— Подобен отговор бих приела от брат ти, но не и от теб.

Скарлет направи няколко крачки от майка си към прозореца. Това бе моментът, който бе очаквал, моментът, който бе репетирал. Трябваше да го направи непринудено. Да го каже просто. Щеше да успее и един ден Елизабет щеше да разбере как дълбоко се е излъгала.

Той не бе глупак, той бе гений.

— Опитах се да кажа и на Ченс. Ще пробвам и на теб да обясня. Наистина искам да се оженя. Наистина искам и да се захвана с нещо, което да ми е интересно… Питаш ме дали обичам момичето. Това е така, мисля. Така ще бъде. Важното за мен сега е да се адаптирам — обърна се той от прозореца с лице към майка си. — Бих искал да разбера какво си построила за нас. Искам да науча какво точно представлява фамилията Скарлати. Това изглежда го знае всеки освен мен. Оттук искам да започна, майко.

— Да, оттук трябва да се започне. Но съм длъжна да те предупредя. Когато споменаваш Скарлати, не храни каквито и да е илюзии, че фамилното ти име ти гарантира някакъв глас в управлението на групировката. Ще трябва да докажеш на какво си способен, преди да поемеш някаква отговорност, или да получиш власт. В тези решения Скарлати съм аз.

— Да. Ти винаги си казвала това пределно ясно.

Елизабет Скарлати заобиколи бюрото и седна на стола си.

— Никога не съм робувала на схващането, че нищо не може да се промени. Всичко се променя. Възможно е да имаш талант. Ти си син на Джовани Скарлати и може би сторих пълна глупост, когато ви промених името. Но на времето смятах, че постъпвам правилно. Той бе гений… Започвай работа, Ълстър. Ще видим какво ще излезе.

Ълстър Стюарт Скарлет пое надолу по Пето авеню. Слънцето се бе скрило, но той не закопча палтото си. Усмихваше се на себе си. Няколко минувачи забелязаха големия, внушителен на вид мъж с разкопчано палто във февруарския мраз. Бе арогантно красив. Очебийно преуспяващ. Някои ставаха такива още с раждането си.

Забелязвайки завистливите погледи на малките хора около себе си, Ълстър Скарлет отново се съгласи с неизказаните си мисли.

На ход бе Хайнрих Крьогер.

Глава 10

Когато Хоръс Бутиер, президент на Уотърман тръст кампъни, получи молбата на Ченсълър за въвеждане на неговия брат в деловия свят на фамилията, той на момента бе готов с избора на човека, когото да натовари със задачата.

Третият вицепрезидент Джеферсън Картрайт.

Картрайт и по-рано бе призоваван за работа с Ълстър Скарлет и това не бе случайно. Той изглежда бе единственият сред директорите на Уотърман тръст, който не предизвикваше моментално раздразнението на Ълстър Скарлет. Това до голяма степен се дължеше на нетрадиционния подход на Картрайт в неговата работа. Съвсем не в стила на банкерите.

Защото Джеферсън Картрайт, русоляв, висок, застаряващ мъж, бе рожба на стадиона на Университета Вирджиния, и бе научил още в началото на кариерата си, че овладените от него тънкости, които го правеха знаменитост на футболното игрище — и в университета — щяха да му послужат невероятно добре и в избраната от него професия.

С две думи, тайната се състоеше в това да се изучат така добре различните схеми на играта, че човек винаги да може да е на нужната позиция в нужния момент, като във всяка изникнала възможност да използва докрай всичките предимства на мощната си снага.

После трябваше само правилата на играта да се прехвърлят извън игралното поле на стадиона. Трябваше да се вникне в основните принципи, избили на повърхността, като на всякакви трудни за схващане мъчнотии се отделя колкото може по-малко време и както във футбола, всеки да бъде впечатлен от размерите — и привлекателността — на физиката ти.

Тези принципи, съчетани с непосредствен, южняшки чар, осигуриха на Джеферсън Картрайт синекурата на Уотърман тръст. Те дори поставиха името му на табелките за началници на отдели.

Защото, макар познанията на Джеферсън Картрайт по банково дело да не покриваха дори само речника на някой експерт в областта, талантът му да прелюбодейства с някои от най-богатите жени в Манхатън, Лонг Айлънд и Южен Кънектикът довеждаше много на брой чудесни сметки в книгите на Уотърман. В същото време банковите директори знаеха, че тяхната шпага във висшето общество рядко можеше да се превърне в заплаха за който и да е що годе стабилен брак. Тя беше по-скоро източник на краткотрайна разтуха за налегнатите от всекидневна скука — очарователно, бързо и пълно потапяне във водите на страстта.

Повечето банкови институции имаха поне по един Джеферсън Картрайт сред добре платените си висши служители. В същото време обаче, подобни хора бяха често пренебрегвани, когато се раздаваха покани за членство в клубове или тържествени вечери… Все пак, кой знае какво биха направили там.

Именно това смътно усещане за изолираността му правеше Джеферсън Картрайт приемлив за Ълстър Скарлет. Отчасти, защото той знаеше прекрасно какво се криеше зад него и това го забавляваше, и още защото Картрайт — като се изключат няколкото сводки за състоянието на сметките му — изобщо не се опитваше да му казва какво да прави с парите си.

Директорите на банката знаеха и това. Правилно бе някой да съветва Ълстър Скарлет, ако ще и само заради впечатлението, което това оставяше у Елизабет, но след като никой не ще можеше да го промени, какъв бе смисълът някой ценен човек да прахосва времето си по него?

На първата тяхна сесия, както Картрайт наричаше срещите им, банкерът откри, че Ълстър Стюарт Скарлет не прави разлика между дебит и актив. Което наложи да се подготви речник на основните понятия в езика, нужен за работата. След това бе написан още един лексикон на фразеологията от фондовите борси и не след дълго Ълстър започна да овладява понятията.

— В такъв случай, както разбирам, мистър Картрайт, аз имам два отделни източника на доходи. Така ли е?

— Точно така, мистър Скарлет. Първият, попечителски фонд, съставен от акции и облигации в частната промишленост и в национални водни и електрически компании, осигурява годишните ви битови разходи — къщи, дрехи, пътувания в чужбина, всякакви покупки… Естествено, вие бихте могли и да инвестирате тези пари, ако желаете. Така и сте правили през последните няколко години, ако не се лъжа — Джеферсън Картрайт се усмихна снизходително при спомена за някои от екстравагантните суми, теглени от Ълстър. — Вторият фонд обаче — в облигации и акции с право на глас — е предназначен за експанзия. За реинвестиции. Дори за спекулативна борсова игра. Такова бе желанието на баща ви. Разбира се, тук също съществува известна степен на гъвкавост.

— Какво искате да кажете — гъвкавост?

— Трудно е за допускане, мистър Скарлет, но в случай че битовите ви разходи надхвърлят приходите от първия попечителски фонд, след като ни упълномощите, ние можем да прехвърлим капитал от втория фонд в първия. Разбира се, това е почти немислимо да се наложи.

— Разбира се.

Джеферсън Картрайт се засмя и смигна пресилено на нищо неподозиращия си ученик.

— Тук май ви метнах, а?

— Какво?

— Веднъж се наложи да направим това. Не си ли спомняте? Дирижабъла?… Дирижабъла, който купихте преди няколко години?

— А, да. Тогава нещо бяхте притеснен.

— В качеството си на банкер, аз нося отговорност пред „Скарлати индъстрис“. Все пак съм ваш финансов съветник. Дължа обяснение за всичко… Покрихме покупката със средства от втория фонд, макар да не бе правилно. Съвсем не бе правилно. Един дирижабъл едва ли би могъл да мине за капиталовложение.

— Отново извинявайте.

— Само запомнете, мистър Скарлет. Желанието на вашия баща бе парите от облигациите да се реинвестират.

— И как да разбера, че това става така?

— Посредством нарежданията за освобождаването на прихода при падежа им, които подписвате всяко полугодие.

— Тези стотина подписа, които все трябваше да изтърпявам?

— Да. Ние осребряваме книжата и влагаме капитала.

— В какво?

— Изложено е в портфолиото, което редовно ви изпращаме. Правим каталози на всички инвестиции. Избора правим сами, тъй като при заетостта ви, досега не сте отговаряли на запитванията ни относно вашите предпочитания.

— Нищо не разбирах от тях.

— Е, това ще може да се преодолее сега, нали?

— Ами, ако не разпиша нарежданията?

— Е… в случай на подобно малко вероятно развитие, облигациите и акциите остават в трезора до края на годината.

— Къде?

— Подземните трезори — сейфовете. На Скарлати.

— Разбирам.

— Нарежданията са прикрепени към акциите, когато ги изтегляме.

— Но, ако няма нареждане, няма и акции. Няма капитал, няма пари.

— Точно така. Те не могат да бъдат прехвърлени. С нарежданията, както личи и по името им, вие ни упълномощавате с правото да инвестираме капитала.

— Нека тогава си представим, че вас ви няма. Уотърман тръст не съществува. Няма такава банка. Как ще могат тези дялове да се обърнат в пари?

— Отново с подпис. За изплащане на когото посочите. Това ясно се упоменава във всеки от документите.

— Разбирам.

— Някой ден, когато напреднете повечко, разбира се, трябва да видите трезорите. Фамилията Скарлати заема цялото източно крило. Двамата сина, вие и Ченсълър, имат съседни помещения. Много е вълнуващо да се види.

Ълстър се замисли.

— Да, добре би било да видя сейфовете… Когато напредна повечко, разбира се.

— За Бога, Саксънови сватба ли готвят, или църковен събор за Кентърбърийския архиепископ?

Елизабет Скарлати бе повикала по-големия си син у дома, за да решат някои неща около статиите по вестниците и купчината покани на бюрото й.

— Не можеш да им се сърдиш. Ълстър не е първият срещнат.

— Разбирам. Но, от друга страна, животът в останалия Ню Йорк не може да спре. — Елизабет отиде до вратата на библиотеката и я затвори. Обърна се и погледна по-възрастния си син. — Ченсълър, искам да ти кажа нещо. Съвсем накратко и, ако носиш глава на раменете си, никога няма да повториш и дума от това, което ще спомена.

— Няма, разбира се.

Елизабет не отделяше поглед от сина си. Каза си наум, че Ченсълър всъщност бе по-добър човек, отколкото тя априори бе решила, че е. Работата бе там, че видът му бе ужасно провинциален и в същото време тотално зависим от благоразположението на останалите. Вечно разсеяният му поглед при всяка делова среща го караше да прилича на магаре.

Делови срещи. Може би бяха имали твърде много такива. И твърде малко разговори. Може би вината бе нейна.

— Ченсълър, не си въобразявам, че в тия времена мога да съм близък приятел на младите. Днешната свобода на поведението липсваше по времето на моята младост и — нека Бог отсъди — но смятам, че нещата се развиват в правилна посока, макар и, струва ми се, да отиват твърде далеч.

— Напълно съм съгласен! — прекъсна я Ченсълър Дрю с жар. — Търсенето на удоволствия е всеобщата болест днес, но казвам ти, няма да оставя децата си да се заразят с нея! Е, възмущението от днешния морал е може би само повърхностната ни реакция. Децата, както и времената, стават такива, каквито ги оформяме сами — съзнателно или не…

— Както и да е, това бе само въведение — каза Елизабет, пресичайки стаята и седна на бюрото си. — Наблюдавам Джанет Саксън през последните няколко седмици… Наблюдавам е може би твърде силно казано. Виждала съм я само пет-шест пъти, ако смятаме и първия — онзи абсурден годеж. Направи ми впечатление, че тя пие доста много. Но, разбира се, е и прекрасна девойка! Интелигентна, жива. Греша ли?

Ченсълър Скарлет се сепна. Никога не бе си помислял нещо подобно за Джанет. Никога не му бе минало през ума. Всички пиеха доста много. Това бе част от свободата на апетитите, която всички си позволяваха и на която, въпреки неодобрението му, сам той не се противопоставяше твърде сериозно.

— Не бях забелязал нещо такова, майко.

— Тогава, очевидно, греша и по-добре да сменим темата. Наистина живея в друго време.

Елизабет се усмихна и за първи път от много време целуна нежно по-големия си син. И все пак нещо мъчеше Джанет Саксън и Елизабет Скарлати бе убедена в това.

Сватбеното тържество на Джанет Саксън и Ълстър Стюарт Скарлет премина триумфално. Ченсълър Дрю бе естествено кум на брат си, а булото на младоженката носиха петте му деца. Съпругата на Ченсълър, Алисън Демърсет Скарлет, не можа да присъства на сватбата, тъй като по това време раждаше шеста рожба в Презвитерианската болница.

Фактът, че за време на сватбата бе избран април, се бе превърнал в спорен въпрос между Джанет Саксън и родителите й. Те предпочитаха това да стане през юни или поне май, но Джанет бе непреклонна. Годеникът й настояваше да са в Европа преди средата на април и толкоз.

Освен това и тя си имаше сериозна причина да не иска дълъг годеж.

Бе бременна.

Джанет знаеше, че майка й подозира това. Тя знаеше също, че майка й бе възхитена, дори бе във възторг от добре приложения от страна на дъщеря й най-съвършен женски трик. Перспективата не друг, а точно този младоженец да бъде неумолимо вкаран в капана, хванат натясно в клетката, бе достатъчна Мариан Саксън бързо да се пречупи и да се съгласи на сватба през април. Мариан Саксън би оженила дъщеря си и в синагога на Разпети петък, ако това щеше да я свърже с наследника на Скарлати.

Ълстър Скарлет си взе ваканция от редовните сесии в Уотърман тръст кампъни. Уговорено бе, че след един малко по-дълъг меден месец на Стария континент, той щеше с нови сили да се потопи във водите на финансовия свят. Джеферсън Картрайт бе трогнат — и изненадан — от това, че Ълстър взе със себе си на това „свещено пътешествие на любовта“, както се изрази кавалерът от Вирджиния, доста документи, които щеше да проучва. Събрал бе буквално стотици обзорни доклади във връзка с безбройните вложения на „Скарлати индъстрис“ и бе обещал на Картрайт до завръщането си да е овладял и последната тънкост на неизтощимото им многообразие.

Джеферсън Картрайт бе толкова развълнуван от прилежността на Ълстър, че му подари и ръчно изработено кожено дипломатическо куфарче.

Първата част от пътуването на младоженците премина под сянката на остра морска болест, каквато изглежда бе налегнала Джанет. За корабния лекар, който вътрешно леко се забавляваше със случая, това обаче със сигурност бе спонтанен аборт, в резултат на който младоженката прекара целия път до Саутхемптън прикована на легло в каютата си.

В Англия младоженците откриха, че местната аристокрация бе започнала да става доста търпима спрямо нашествията на американския си вариант. Всичко бе въпрос на състояние. Вулгарните, но богати нови аристократи от колониите, бяха узрели да бъдат погълнати и ги поглъщаха без проблеми. По-приемливите от тях — а в тази категория спадаха и Ълстър Скарлет и съпругата му — бяха абсорбирани без никакви въпроси.

Дори собствениците на Бленхайм не можеха да не останат впечатлени от някой, който залагаше на карта цената на най-доброто им ловджийско куче. Особено когато този картоиграч разбираше от пръв поглед коя е най-добрата им хрътка.

Приблизително по това време — втория месец от пътешествието — до Ню Йорк започнаха да се процеждат слухове, донесени предимно от завръщащи се състоятелни членове на аристокрацията. Ълстър Стюарт изглежда се държеше много зле. Започнал бе да изчезва, без да казва дума, за цели дни, а веднъж, гласяха вестите, бе пропаднал без вест за близо две седмици, оставяйки съпругата си, в състояние на унизителен гняв.

Дори и тези крайно обезпокоителни слухове все пак не можеха да се задържат за дълго в центъра на вниманието, тъй като Ълстър Скарлет бе вършил същото и като ерген, а Джанет Саксън, от своя страна, бе вързала най-добрата мъжка партия на Манхатън. От нея не можеше да се очаква да се оплаква! Хиляди девойки биха дали мило и драго само за пръстена и церемонията и оттам нататък биха го оставили да върши каквото поиска. При всичките тези милиони и, както някои казваха, благородническата титла на фамилията! Никой не хранеше особено съчувствие към Джанет Саксън.

Тогава мълвата пое в нова посока.

Скарлетови бяха изоставили лондонското общество и бяха поели по нещо, което можеше да се определи само като безумно тежка и трескава обиколка из целия континент. От замръзналите езера на Скандинавия до топлите брегове на Средиземноморието. От студените улици на Берлин до горещия паваж на Мадрид. От планинските склонове на Бавария до равните, мръсни гета на Кайро. От Париж през лятото до Шотландските острови през есента. Никой не знаеше къде щяха да се окажат в следващия момент Скарлет и съпругата му. Беше необяснимо. В пътуванията им липсваше всякаква логика.

Джеферсън Картрайт бе по-загрижен от всеки друг. Дори разтревожен. Не бе сигурен какво трябва да направи, затова реши единствено да изпраща на Ченсълър Дрю Скарлет меморандуми, издържани в добре подбрани фрази.

Защото Уотърман тръст изпращаше хиляди и хиляди долари по сметки във всяка възможна и дори някои невъзможни банки в Европа. Всяка писмена молба, изпратена от Ълстър Скарлет, бе прецизно изготвена и нарежданията бяха недвусмислени. Наблягаше се специално на искането за поверителност и запазване на мълчание относно транзакциите. Нарушаването на въпросната поверителност се предвиждаше да се накаже с незабавното изтегляне на неговите авоари от Уотърман… Една трета от фондовете на Скарлет. Половината от наследството на Скарлати.

Нямаше никакво съмнение — Ълстър Скарлет бе извлякъл полза от сесиите си в банката. Знаеше точно как да задава финансовите си искания и го правеше с езика на банкерството. Но Джеферсън Картрайт продължаваше да се чувства несигурен. Възможно бе да стане прицел на критики на по-късен етап. Оставаха две трети от фондовете и втората половина от наследството. Той разреши неразрешимата дилема пред себе си, изпращайки следното послание — а после и други негови варианти — до брата на Ълстър Скарлет.

Няколко подобни послания бяха получавани от Ченсълър Дрю, който се усмихваше снизходително. Колко отдаден бе преобразеният му брат на своята съпруга! А вече водеше и кореспонденцията си като бизнесмен. Напредък определено имаше.

Това, което Джеферсън Картрайт не обясняваше в писмата си, бе, че Уотърман тръст бе заливан от поток разписани от Ълстър сметки и плащания, идващи от безброй хотели, железници, магазини и банки из цяла Европа. Това, което безпокоеше Картрайт, бе, че гъвкавостта, за която бе споменал но повод на инцидента с дирижабъла, трябваше да влезе в употреба отново.

Бе немислимо, но се превръщаше във факт! Разходите на Ълстър Скарлет щяха да надхвърлят доходите от попечителския фонд. В разстояние на няколко месеца — събирайки банковите преводи с изпратените за покриване сметки — Ълстър Стюарт Скарлет бе похарчил почти осемстотин хиляди долара.

Невероятно!

Но бе факт.

И ако Картрайт разгласеше информацията за това, Уотърман би могъл да загуби една трета от авоарите на Скарлати.

През август Ълстър Стюарт Скарлет извести майка си и брат си, че Джанет е бременна. Двамата щяха да останат в Европа още поне три месеца, тъй като лекарите смятаха, че би било най-добре, ако Джанет пътува колкото може по-малко в първите месеци на бременността.

Джанет щеше да остане в Лондон, докато Ълстър щеше да отиде на ловен поход с приятели в Южна Германия.

Нямаше да го има месец. Вероятно месец и половина.

Щеше да бие телеграма, когато решат да се завърнат у дома.

В средата на декември телеграмата пристигна. Ълстър и Джанет щяха да са у дома за Коледа. Джанет трябваше да пази повече или по-малко покой, тъй като бременността й бе трудна, но Ълстър се надяваше брат му да се погрижи обзавеждането в къщата му на Петдесет и четвърта улица да е удобно за нея.

Ълстър заръчваше на Ченсълър Дрю да се погрижи някой да посрещне кораба, с който щеше да пристигне преди тях новата им икономка от Стария континент. Назначаването й било горещо препоръчано и Ълстър би искал тя да се чувства като у дома. Казваше се Хана.

Езикът нямало да бъде проблем.

Тя говорела и английски, и немски.

През последните три месеца от бременността на Джанет Ълстър възобнови сесиите си в Уотърман тръст и самото негово присъствие там успокояваше Джеферсън Картрайт. Макар никога да не прекарваше повече от два часа в банката, той изглеждаше мрачен и по-слабо предразположен към пристъпите си на раздразнение, с които бе познат от преди медения си месец.

Започна дори да си взема работа за вкъщи с коженото куфарче ръчна изработка.

В отговор на поверителните и небрежно зададени от Картрайт въпроси във връзка с големите суми, преведени от банката в Европа, наследникът на Скарлати напомни на третия вицепрезидент на Уотърман, че именно той ясно му бе обяснил, че нищо не пречи доходът от попечителския му фонд да се използва за реинвестиране. Скарлет потвърди и молбата си всички негови европейски транзакции да останат поверителни помежду им.

— Разбира се. Напълно ви разбирам. Но вие знаете, че при прехвърляне на средства от втория фонд за покриване на разходите ви — а това тази година определено ще се наложи да направим — аз трябва да внеса този факт в документите на Скарлати… По силата на подписа ви сме изплатили огромни суми из цяла Европа.

— Но няма да се налага още дълго време да записвате това, нали?

— До края на финансовата година, който за „Скарлати индъстрис“ е трийсети юни. Същия, както и за правителството.

— Е — въздъхна красивият мъж, поглеждайки притеснения южняк, — тогава на трийсети юни ще трябва да стана и понеса ударите на съдбата. Фамилията няма да е разстроена за първи път. Но, надявам се, този да е последен.

С приближаването на термина на Джанет през вратите на резиденцията на Ълстър Скарлет течеше непрестанна процесия от различни търговци. Екип от трима лекари я държеше под непрекъснато наблюдение, а собственото й семейство я навестяваше два пъти дневно. Целта на всички тези занимания бе да поглъщат изцяло вниманието й. И да го държат далече от един ужасяващ факт. Факт, който тя криеше тъй дълбоко в себе си, че не знаеше как да говори за него; нямаше и човек, когото да чувства достатъчно близък.

Съпругът й бе спрял да й говори.

Бе напуснал леглото й в третия месец от бременността. По-точно, докато бяха в Южна Франция. Отказал бе повече сношенията с нея, смятайки че спонтанният й аборт по-рано е бил причинен от секса. А тя желаеше секс. Желаеше го отчаяно. Искаше да чувства тялото му върху своето тяло, защото само тогава усещаше някаква близост с него. Само тогава съпругът й се появяваше пред нея без злост, измама и хладна пресметливост в очите. Но тя бе лишена дори и от това.

Тогава той напусна и общата им стая, настоявайки да спят разделени, където и да бяха.

Сега той нито отговаряше на въпросите й, нито някога задаваше сам такива.

Игнорираше я.

Мълчеше.

Ако трябваше да е честна със себе си, тя бе длъжна да признае, че той я презираше.

Мразеше я.

Джанет Саксън Скарлет. Една доста интелигентна рожба на Васар. Излязла от котильоните на Пиер и умерено запалена по ловните клубове. Винаги през това време се бе питала защо тъкмо тя, а не някой друг се ползваше от достъпните за нея привилегии.

Не че някога се отказваше от тях. Това тя не правеше. Може би имаше изконно право да се ползва от тях. Бог бе свидетел, че тя гледаше на всичко отстрани. Всички около нея също повтаряха това, откакто се помнеше. Майка й вечно се бе оплаквала — че дъщеря й е наблюдател.

— Кога ще навлезеш самата ти в живота, Джанет! Трябва да преодолееш това отношение!

Но „да се преодолее“ не бе лесно. Тя оприличаваше живота си на двете тръби на бинокъл — всяка различна, но заедно слети в един фокус. В едната леща се виждаше състоятелната млада дама с безупречно поведение, огромно богатство и очевидно гарантирано бъдеще с някой също състоятелен млад джентълмен, със съразмерно богатство. От другата тръба обаче, гледаше девойка с намръщено чело и питащи очи.

За това момиче светът бе по-голям от ограничената среда, която се разкриваше пред очите й. По-голям и далеч по-безмилостен. Но никой не й бе дал да надникне в този по-голям свят.

Никой, освен съпругът й.

И тази част от света, която той й позволяваше да види — или по-точно я принуждаваше да го прави — бе за нея ужасяваща.

Поради което тя пиеше.

Докато с помощта на непрекъснатия поток от роднини и приятели подготовката за раждането на Джанет напредваше, някаква странна пасивност обхвана Ълстър Стюарт Скарлет. За хората, които го наблюдаваха отблизо, бе особено ясно, но дори и по-далечните странични хора можеха да видят, че той бе намалил рязко обичайно трескавите обороти на живота си. Бе станал по-тих, не бе така избухлив, а понякога бе и умислен. За известно време започна често да изчезва някъде сам. Не за дълго, за по три или четири дни. Мнозина, подобно на Ченсълър Дрю, обясняваха това с предстоящото бащинство.

— Казвам ти, мамо, това е просто чудесно! Той е станал нов човек! И ти знаеш, казвах му, че всичко опира в това да имаш деца. Това дава цел в живота на мъжа. Само гледай, когато всичко завърши и той ще е готов за истинска работа!

— Ти се отличаваш с изострената си готовност да приемаш очевидното, Ченсълър. Брат ти твърдо е избрал за своя цел в живота никога да не се залавя с истинска работа, както ти се изрази. Подозирам, че е отегчен до смърт от предстоящото си превръщане в баща. В противен случай, сигурно пие лошо уиски.

— Доста безмилостна си към него.

— Точно обратното — прекъсна го Елизабет Скарлати, — струва ми се, че той е станал далеч по-безмилостен спрямо нас.

Ченсълър Дрю изглеждаше озадачен. Затова смени темата и зачете на глас доклада за най-новия проект на Скаруик.

Седмица по-късно във Френската болница Джанет Саксън се сдоби мъжка рожба. Десет дни по-късно в катедралата „Сейнт Джон“ момченцето бе кръстено Ендрю Роланд Скарлет.

И един ден след кръщенето Ълстър Стюарт Скарлет изчезна.

Глава 11

Първоначално никой не се впечатли. Ълстър и по-рано бе изчезвал от къщи. Макар това да не се вписваше в модела на традиционното за един млад баща поведение, Ълстър и без това никога не се бе вписвал в някакви традиционни модели. Предполагаше се, че племенните ритуали около раждането на мъжката рожба са се оказали твърде тежки за него и той бе решил да намери убежище в занимания, за които бе сметнато, че ще е най-добре да останат неуточнени. Но когато три седмици по-късно от него все още нямаше никаква вест, а задоволително обяснение на възможните му мотиви не даде никой от многото разпитани хора, семейството се загрижи. На двайсет и петия ден след неговото изчезване Джанет помоли Ченсълър да повика полицията. Вместо това, Ченсълър повика Елизабет, което бе далеч по-прагматично решение.

Елизабет внимателно претегли алтернативите пред себе си. Едно намесване на полицията би наложило разследване и вероятно твърде много шум около случая. В светлината на действията на Ълстър от преди година, това бе нежелателно. Ако отсъствието на Ълстър се дължеше на собственото му желание, подобно действие би могло само да го предизвика още повече. И без предизвикателства нейният син бе непредсказуем — с тях той можеше да стане невъзможен. Тя реши да наеме дискретно една сигурна детективска фирма, към чиито услуги бе прибягвала често при разследване на застрахователни претенции спрямо предприятия на фамилията. Собствениците на фирмата проявиха пълно разбиране и повериха работата само на най-способните си и най-доверени хора.

Елизабет им даде двуседмичен срок, в който да намерят Ълстър Стюарт, ако ще и да е вдън земя. В действителност, тя очакваше дотогава той да се появи, но ако това не станеше, щеше да прехвърли задачата в ръцете на полицията.

В края на първата седмица детективите бяха изготвили пространен доклад върху навиците на Ълстър. Местата, които най-често посещаваше; приятелите му (мнозина); враговете му (малцина); и възможно най-детайлното пресъздаване на действията му през последните дни преди изчезването му. Тази информация бе предадена на Елизабет.

Елизабет и Ченсълър Дрю внимателно проучиха доклада. Не успяха да стигнат до нищо.

Втората седмица от разследването се оказа също толкова безрезултатна, ако се изключи фактът, че действията на Ълстър бяха уточнени по минути и часове. Откакто се бе завърнал от Европа, дневният му режим изглежда се изпълняваше с прецизността на ритуал. Игрището за скуош и сауната в спортния му клуб; банката в Бродуей, Уотърман тръст; коктейлите на Петдесет и трета улица между шестнайсет и трийсет и осемнайсет часа, като вниманието му там си поделяха пет бара за всеки работен ден от седмицата; нощните полети в света на забавленията, където неколцина предприемачи в шоубизнеса се ползваха със снизхождението (и финансите) му; почти редовно отбиване във вечерния клуб на Петдесета улица в първите часове на новия ден, преди да се завърне у дома, което никога не ставаше по-късно от два часа.

Малко късче информация привлече вниманието на Елизабет, както всъщност и на човека, който го бе съобщил. Не се вписваше в общата картина. Записано бе в обзора за сряда.

Напуска дома около десет и трийсет часа и незабавно извиква такси пред жилището си. Прислужницата, метяща външните стълби, смята, че е чула мистър Скарлет да казва на шофьора да кара към метрото.

Елизабет не можеше да си представи Ълстър в метро. И в същото време, два часа по-късно, според „мистър Масколо, оберкелнер в ресторант Венеция“, той бе имал ранен обяд с „мис Демпси (виж Познати: Театрални артисти)“. Ресторантът бе на две пресечки от къщата на Ълстър. Разбира се, възможни бяха десетки обяснения, а в доклада не се подсказваше нищо странно, освен решението на Ълстър да отиде до метрото. За момента Елизабет си го обясняваше с уговорена от него среща там, вероятно с мис Демпси.

В края на седмицата Елизабет капитулира и поиска от Ченсълър да повика полицията.

На следващия ден вестниците излязоха със заглавия в червено.

Бюрото за разследване се присъедини към полицията в Манхатън на базата на презумпцията, че може да са били нарушени закони на надщатско равнище. Десетки лица, търсещи известност, както и мнозина, откровено готови да помогнат, се обадиха сами, твърдейки че са виждали Ълстър през последната седмица преди изчезването му. Някои зли души телефонираха, че знаят къде се намира той и искаха пари за информацията. Получени бяха пет писма с искания за откуп в замяна на освобождаването му. Всички сигнали бяха проверени. Всички се оказаха фалшиви.

Бенджамин Рейнолдс научи за станалото от втора страница на „Вашингтон хералд“. Като се изключи сватбата, това бе първата вест, прочетена от него за Ълстър Скарлет, откакто се бе срещнал с Елизабет Скарлати преди повече от година. Все пак, както й бе обещал, през последните няколко месеца той бе направил някои дискретни проучвания върху наградения герой от войната — само за да разбере, че той се бе завърнал в отредения му свят. Елизабет Скарлати си бе свършила добре работата. Синът й бе зарязал бизнеса с вноса на алкохол и слуховете за връзките му с престъпни елементи бяха затихнали. Бе стигнал чак дотам, че бе заел и някаква незначителна длъжност в Уотърман тръст в Ню Йорк.

Въпросът с аферата Скарлати изглеждаше почти приключен за Бен Рейнолдс.

И сега това.

Щеше ли това да значи, че въпросът излиза отново на дневен ред, че той не е вече зараснала рана? Щеше ли това да доведе до възобновяването на тежките подозрения, които той, Бен Рейнолдс, бе хранил? Щеше ли да бъде въвлечена Група номер 20 в случая?

Син на Скарлати не можеше да изчезне просто така, без правителството да прояви, най-малкото, внимание. Твърде много конгресмени бяха задължени на Скарлати — тук фабрика, там вестник, или в повечето случаи, сериозен чек за кампанията, ако не друго. Рано или късно някой щеше да се сети, че Група номер 20 бе разследвала деянията на този човек по-рано.

Щяха да се обадят. Дискретно.

Ако Елизабет Скарлати кажеше, че може.

Рейнолдс остави вестника, стана от стола и отиде до вратата на кабинета си.

— Гловър — помоли той подчинения си, — би ли дошъл за малко в кабинета ми?

По-възрастният мъж се върна до стола си и седна.

— Прочете ли за Скарлати?

— Сутринта, на път за работа — отговори Гловър, докато влизаше в стаята.

— И как ти се струва?

— Знаех, че ще ме попиташ. Сигурно някои от миналогодишните му приятели са го прибрали.

— Защо мислиш така?

Гловър седна на стола пред бюрото на Рейнолдс.

— Защото нищо друго не ми идва наум и защото е логично… И не ме питай пак защо, тъй като и двамата знаем еднакво добре.

— И аз ли? Не съм сигурен.

— Хайде, стига, Бен. Баровецът излиза от играта. Някой попада натясно за пари по някоя пратка и отива при него. Той отказва. Хвръкват малко сицилиански искри и това е… Или е нещо подобно, или е изнудване. При което е решил да се бие, и е загубил.

— Не ми се вярва да е имало насилие.

— Това го кажи на полицията в Чикаго.

— Скарлет не се занимаваше с ниските етажи. Затова не мога да приема теорията, че е употребена сила. Рискът е твърде голям. Скарлет беше твърде силен, имаше твърде много приятели… Би могъл да бъде използван, но не и убит.

— Какво мислиш тогава?

— Не знам. Затова теб попитах. Претрупан ли си с работа следобед?

— Да, дявол да го вземе. Все същите две неща. И никакъв напредък.

— Язовира в Аризона ли?

— Това е едното. Онзи кучи син, конгресменът, продължава да прокарва проекта в комисията — знаем със сигурност, че му плащат — но не можем да го докажем. Не можем дори да склоним някой да признае, че познава някого… Между другото, като отваряме дума за Скарлати, Кенфийлд работи по този случай.

— Да, знам. Как се справя.

— Е, не можем да го виним. Прави всичко, каквото може.

— Какъв е другият проблем?

— Меморандумът на Понд от Стокхолм.

— Длъжен е да ни захрани с нещо повече от слухове, Гловър. Докато не ни даде нещо конкретно, времето ни е загубено. Казах ти го.

— Знам, знам. Но Понд е изпратил послание по куриер — пристигна от Държавния департамент тази сутрин — преводът е осъществен. Това е вест.

— Не може ли Понд да се добере до някакви имена? Не може там да има ценни книжа на стойност трийсет милиона долара и да не се спомене поне едно име.

— Финансовата групировка е очевидно непроницаема. Не е стигнал до нищо.

— И посланикът ни е един… Кулидж назначава ужасни посланици.

— Той наистина си мисли, че цялата работа е разиграна от Доненфелд.

— Ето ти го името! Кой е Доненфелд?

— Това не е човек. Фирма. Може би най-голямата на Стокхолмската борса.

— И как е стигнал до този извод?

— Вижда две причини. Първата е, че само голяма компания би могла да го направи. Втората — цялата операция така може да се покрие по-лесно. А тя ще трябва добре да се покрие. Американски облигации, изнесени на борсата в Стокхолм, не е шега работа.

— Шега! Това не може да стане, по дяволите!

— Добре, де. Не „изнесени“, а „достигнали“. Все същото, доколкото става въпрос за пари.

— Какво ще правиш при това положение?

— Черна работа. Ще продължа да проверявам всички компании със здрави връзки в Швеция. Да ти кажа ли нещо? Само в Милуоки са над двайсет. Как ти се струва? Натрупват мангизите тук и започват бизнес с братовчедите си там.

— Ако питаш мен, Уолтър Понд бавно мъти водата там, за да може накрая да му обърнат повечко внимание. Кал Кулидж няма да прати приятел за посланик в земята на среднощното слънце, или както там й казват. Освен, ако човекът не надценява връзките си с него.

Глава 12

Два месеца по-късно, без да получи някакво развитие, което да си заслужава вестникарската хартия или радио-времето, темата Ълстър Скарлет се износи. Защото истината бе, че единствената допълнителна информация, разкрита със съвместните усилия на полицията, Бюрото за безследно изчезнали и федералното разследване, само допълваше с нови щрихи характера на обекта и не водеше до никъде. Като че ли той буквално се бе разпаднал, превърнал се бе в дим и бе изчезнал. Жив до преди миг, сега вече бе само ярък спомен.

Животът, вещите, предразсъдъците, тревогите на Ълстър — всички бяха поставени под лупата на професионалисти. И резултатът от тези усилия чертаеше един необикновен портрет, въплъщение на безсмислието. Един мъж, който имаше кажи-речи всичко, което човешко същество би могло да поиска на тази земя, очевидно бе живял във вакуум. Без цел. Без амбиция.

Елизабет Скарлати продължаваше да си блъска главата над обемистите доклади, които властите й представяха. Това се бе превърнало за нея в навик, ритуал, надежда. Ако синът й бе убит, това, разбира се, би я съкрушило, но тя имаше силите да понася загубите в живота. А имаше и хиляди начини… огън, вода, земя… да се погребат следите от тялото. Но тя не можеше да приеме този извод. Възможно бе, разбира се. Той бе познавал престъпния свят, но съвсем повърхностно.

Една сутрин Елизабет застана край прозореца на библиотеката си, наблюдавайки как външният свят се събужда за новия ден. Минувачите винаги крачеха толкова забързано сутрин. След нощния покой автомобилите набираха скорост далеч по-рязко. Тогава Елизабет забеляза една от нейните прислужници пред входа. Жената метеше входните стълби.

Гледайки я как върти метлата напред-назад, Елизабет си припомни за друга прислужница на друго стълбище.

Прислужницата в дома на Ълстър. Прислужницата, която си спомняше, че премитайки стълбите там, една сутрин бе чула как Ълстър взема такси и казва посоката на шофьора.

И каква бе тази посока?

Метрото. Ълстър трябваше да отиде до метрото.

Една сутрин синът й е трябвало да слезе под земята, а тя не го бе разбрала.

Бе само бледа, мъждукаща искрица в горска тъмнина, но все пак бе някаква светлина. Елизабет бързо се насочи към телефона си.

Трийсет минути по-късно третият вицепрезидент Джеферсън Картрайт застана пред Елизабет Скарлати. Все още бе отчасти задъхан от изнервящото напрежение при спешните промени в дневния му график, наложени от тази нетърпяща отлагане аудиенция.

— Да, разбира се — отвърна той с южния си акцент, — в мига, когато бяхме известени за изчезването на мистър Скарлет, всичките му сметки бяха внимателно проверени. Чудесно момче. Бяхме станали доста близки от сесиите ни в банката.

— В какво състояние са сметките му?

— Напълно нормално.

— Опасявам се, че не зная какво точно означава това.

Картрайт се поколеба за миг — предпазливият банкер проговаряше в него.

— Разбира се, окончателните цифри още не са готови, но на този етап нямаме причини да смятаме, че той е надхвърлял годишния си доход.

— Какъв е този доход, мистър Картрайт?

— Е, разбирате, пазарът е в постоянно движение — с посока нагоре, за щастие — така че би било трудно да се назове точна сума.

— Нека е приблизителна, тогава.

— Да видим, сега… — Посоката, която възприемаше този разговор, не се нравеше на Джеферсън Картрайт. Внезапно, той се почувства много доволен, че бе имал благоразумието да изпраща до Ченсълър Дрю своите меморандуми за разноските на неговия брат в Европа. Южният му акцент стана още по-силен. — Бих могъл да повикам неколцина от директорите ни, които са по-добре запознати с портфолиото на мистър Скарлет — то бе значително, мадам Скарлати.

— Тогава, надявам се, че поне знаете наизуст някаква груба цифра. — Елизабет Скарлати не харесваше Джеферсън Картрайт и тонът на гласа й ставаше злокобен.

— Доходът на мистър Скарлет от фонда, покриващ личните му разходи, без да смятаме втория фонд, предназначен за инвестиране, надхвърляше седемстотин осемдесет и три хиляди долара — бързо и тихо заговори Картрайт.

— Радвам се да науча, че неговите лични разходи рядко са надвишавали тази дребна сума. — Елизабет Скарлати се намести на стола си с твърдата висока облегалка така, че да държи мистър Картрайт точно под упора на погледа си. Джеферсън Картрайт продължи да говори с ускорено темпо. Една фраза преливаше в друга, акцентът му ставаше все по-силен.

— Вие, разбира се, имате представа за екстравагантните постъпки на мистър Скарлет. Вестниците разгласяваха много от тях. Както споменах, правех всичко, което е по силите ми, да го предпазя, но той бе доста твърдоглав младеж. Ако си спомняте, само преди три години, той закупи дирижабъл за близо половин милион долара. Направихме всичко, за да го разубедим, но бе просто невъзможно. Каза, че просто трябва да разполага с дирижабъл! Ако проучите сметките на сина си, мадам, ще откриете много такива прибързани покупки. — Картрайт бе вече преминал решително в отбрана, макар и да знаеше, че Елизабет едва ли можеше да го държи отговорен.

— И колко точно такива… покупки има налице?

Банкерът отговори с още по-голяма скорост:

— Е, никоя вече не бе тъй екстравагантна, както дирижабъла, разбира се! Успяхме да предотвратим подобни инциденти, обяснявайки на мистър Скарлет, че е нередно да се прехвърлят средства от втория фонд за такива цели. Че той трябва… да ограничи разходите си в рамките на дохода от първия фонд. По време на сесиите ни в банката подчертавахме този факт отново и отново. Все пак само през миналата година, докато пребиваваше в Европа заедно с красивата си съпруга, бяхме в постоянна връзка с континентални банки по повод на личните сметки на мистър Скарлет. Меко казано, вашият син помогна осезаемо на европейската икономика… Наложи се също да извършваме… многобройни плащания директно върху негов подпис… Но мистър Ченсълър Скарлет сигурно е говорил с вас по повод на така многото мои послания до него във връзка с големите суми, прехвърляни към вашия син в Европа.

Елизабет повдигна вежди:

— Не, той не ми е казал нищо.

— Все пак, мадам Скарлати, това бе меденият месец на сина ви. Нямаше причина…

— Мистър Картрайт — прекъсна го остро възрастната жена, — разполагате ли с точна информация за банковите преводи на името на моя син тук и в чужбина през последната година?

— Разбира се, мадам.

— И списък на плащанията, извършени пряко от вас по силата на подписа му?

— Разбира се.

— Тогава ще очаквам да ги видя не по-късно от утре сутринта.

— Но това ще отнеме седмица на цял екип счетоводители. Мистър Скарлет едва ли бе от най-акуратните в този род дела.

— Мистър Картрайт! Работя с Уотърман тръст вече повече от четвърт век. „Скарлати индъстрис“ работят изключително с Уотърман тръст по мое нареждане. Имам вяра в Уотърман тръст, защото той никога не ми е давал основание за противното. Достатъчно ясно ли се изразявам?

— Да, напълно. Утре сутринта — каза Джеферсън Картрайт и започна да се изнася с поклони от стаята като роб, помилван от арабски шейх.

— А, мистър Картрайт?

— Да?

— Мисля, че всъщност не ви поздравих за това, че сте удържали разноските на сина ми в рамките на дохода му.

— Съжалявам… — Капки пот започнаха да избиват по челото на Картрайт. — Нямах…

— Изглежда не ме разбрахте, мистър Картрайт. Говоря съвсем сериозно. Поздравявам ви. До утре.

— Довиждане, мадам Скарлати.

Картрайт и трима от счетоводителите на Уотърман работиха през цялата нощ, в опит да приведат в ред сметките на Ълстър Стюарт Скарлет. Беше им поставена трудна задача.

Към два и половина сутринта Джеферсън Картрайт имаше на бюрото си списък на банките и борсите, където наследникът на Скарлати имаше или някога бе имал открити сметки. Срещу всяко име бяха отбелязани сумите и датите на трансферите. Списъкът изглеждаше безкраен. Отделните вноски спокойно биха могли да се равняват на годишния доход на мнозинството средни американци, но за Ълстър Стюарт те не бяха нищо повече от седмичен бюджет. Щяха да минат дни, преди да се провери и потвърди какво бе останало от тях. В списъка фигурираха:

И така нататък. Ълстър и неговата младоженка бяха обиколили цяла Европа.

Разбира се, списъкът на тези предполагаеми активи се компенсираше от друг списък, вече от пасиви, които трябваше да бъдат покрити. Тук влизаха суми, дължими по силата на подписа на Ълстър Скарлет на стотици хотели, магазини, ресторанти, автомобилни агенции, параходни линии, железници, конюшни, частни клубове, игрални домове. Всичко това бе вече изплатено от Уотърман.

Джеферсън Картрайт продължаваше да си блъска главата над подробния отчет.

За всеки цивилизован наблюдател това би могло да бъде само конгломерат от финансова глупост, но целият досегашен живот на Ълстър Стюарт Скарлет подчертаваше, че подобни действия са напълно нормални за него. Картрайт стигна до същия извод, както и правителствените счетоводители, които бяха извършили проверка за ФБР малко след изчезването на Ълстър.

Нищо необичайно, имайки предвид миналото на Ълстър Скарлет. Естествено, Уотърман тръст щеше да разпрати запитвания до всички банки в страната и чужбина, за да потвърди размера на останалите наличности. Прехвърлянето им обратно в Уотърман тръст, по силата й на упълномощена институция, щеше да бъде лесна работа.

— Наистина — промърмори южнякът сам на себе си — нищо и никаква работа, предвид обстоятелствата.

Джеферсън Картрайт бе убеден, че старата Скарлати щеше да се отнесе по съвсем друг начин спрямо него тази сутрин. Той щеше да поспи няколко часа, да вземе един дълъг, студен душ и да й занесе сам отчета. Тайничко, той се надяваше, че ще успее да изглежда уморен. Ужасно уморен. Може би това би я впечатлило.

— Скъпи ми мистър Картрайт — започна накрая Елизабет Скарлати, — никога ли не ви мина през ума, докато превеждахте хиляди и хиляди долари на банки из цяла Европа, че едновременно с това поемате задължения на обща стойност близо четвърт милион долара? Въобще ли не се сетихте, че ако съберете двете суми, ще излезе, че синът ми е направил онова, което е било смятано за невъзможно! Да изхарчи целия годишен доход от фонда си за по-малко от девет месеца! Кажи-речи, до последния грош!

— Разбира се, мадам Скарлати, тази сутрин от Уотърман тръст тръгват писма към банките с искания за пълна информация. На базата на нашите пълномощия, разбира се. Убеден съм, че сумите, които ще бъдат върнати, ще са сериозни.

— В това съвсем не съм сигурна.

— Честно казано, мадам Скарлати, това, за което намеквате… ми убягва напълно.

— Да ви кажа честно, и на мен ми убягва — каза замислено Елизабет с внезапно омекнал тон. — И не намеквам, а търся намеците.

— Простете?

— По време на заниманията на сина ми в Уотърман, възможно ли е той да е… разбрал нещо… което би го накарало да превежда подобни суми в Европа?

— И аз си зададох същия въпрос. И като негов съветник, почувствах, че е мой дълг да го запитам… Очевидно мистър Скарлет е направил някакви инвестиции на Континента.

— Инвестиции? В Европа? Това е почти невероятно!

— Кръгът от приятелите му бе широк, мадам Скарлати. Приятели, които, сигурен съм, не страдат от липса на проекти… А, трябва да отбележа, че синът ви ставаше все по-умел в областта на инвестиционния анализ…

— Какво?

— Имам предвид неговите проучвания върху капиталовложенията на Скарлати. Трябва да му се признае, че запретна ръкави и не си пестеше силите. Бях горд с постигнатото от него. Отнасяше се съвсем сериозно към нашите сесии. Толкова труд положи, за да вникне във фактора на диверсификацията… Дори на медения си месец бе взел стотици от годишните отчети на Скарлати.

Елизабет се надигна от стола си и бавно и съсредоточено тръгна към прозореца, гледащ към улицата. Мисълта й обаче бе фокусирана върху неочакваното разкритие на южняка. Изглеждаше невероятно, но както и бе ставало толкова често в миналото, тя осъзнаваше, че инстинктите й — неясни и абстрактни — я водеха към истината. Тя бе близо, и се приближаваше. Но не можеше да я схване в пълния й смисъл.

— Предполагам, имате предвид обзорите — с разбивките на активите на „Скарлати индъстрис“?

— Това също, разбира се. Но и много, много още. Анализите му покриха и фондовете — неговия и на брат му, та чак и вашия, мадам Скарлати. Надяваше се да успее да напише пълен обзор, отделяйки специално внимание на факторите на растежа. Доста амбициозна задача, но той не се отказа…

— Повече от амбициозна, мистър Картрайт, — прекъсна го Елизабет. — Бих казала, невъзможна, без подготовка. — Тя продължаваше да гледа към улицата.

— Всъщност, уважаема мадам, ние в банката разбирахме това и го убедихме да ограничи проучванията си само върху собствените си активи. Знаех, че те биха били по-лесни за обяснение, а и не исках да възпирам ентусиазма му…

В този момент Елизабет се извърна рязко от прозореца и впи поглед в банкера. Очите й го принудиха да млъкне. Тя бе стигнала до истината. Бе успяла да я асимилира.

— Моля, пояснете. Как точно… получи синът ми достъп до активите си?

— Чрез ценните книжа от фонда си. Предимно облигациите от втория фонд — инвестиционния. Те са доста по-стабилни. Класифицира ги и след това ги сравни с алтернативен избор при първоначалната покупка. Ако разрешите да добавя, бе впечатлен от нашите решения. Сам ми го сподели.

— Той ги… класифицира? Какво точно искате да кажете?

— Направи списък на отделните облигации. Със покупната им цена, годината и месеца на покупката и на падежа, и очаквания доход. Според датите и сумите на покупката, можеше да ги сравни и с множеството други пускани на пазара книжа.

— И как успя да направи това?

— Както казах, от самите облигации. В пакетите по години.

— Къде?

— В сейфовете, мадам. Трезорите на Скарлати.

Божичко! — помисли си Елизабет.

Старицата постави треперещата си длан върху перваза на прозореца. После проговори спокойно, въпреки страха, който я поглъщаше.

— Колко време отдели синът ми за това… проучване?

— Доста, няколко месеца. Веднага след завръщането си от Европа, по-точно.

— Разбирам. Помагаше ли му някой? Имайки предвид липсата му на опит.

Джеферсън Картрайт върна отправения от Елизабет поглед. Не бе чак такъв глупак.

— Нямаше нужда. Да се класифицират облигации преди падежа им не е трудно. Просто трябва да се направи списъкът от имена, суми и дати… А вашият син е… бе Скарлати.

— Да… Беше.

Елизабет знаеше, че банкерът започваше да чете мислите й. Но това бе без значение. Единствено истината имаше значение сега.

Трезорите.

— Мистър Картрайт, ще бъда готова за десет минути. Ще повикам колата си и ще отидем заедно до вашия кабинет.

— Както пожелаете.

Пътуването из града премина в мълчание. Банкерът и старицата седяха един до друг на задната седалка, но никой не проговори. Всеки бе погълнат от собствените си мисли.

Елизабет — с истината.

Картрайт — с оцеляването си. Защото, ако подозренията му се окажеха верни, това щеше да бъде краят му. Можеше да се окаже и краят на Уотърман тръст. И именно той бе назначен за съветник на Ълстър Стюарт Скарлет.

Шофьорът отвори вратата и южнякът излезе на тротоара и подаде ръка на Елизабет. Забеляза, че тя стисна ръката му силно — може би, прекалено силно — докато излизаше с мъка от автомобила. Не се загледа в нищо.

Банкерът поведе старицата с бързи стъпки из банката. Край клетките, гишетата, край вратите на офисите към задната част на сградата. Взеха асансьора надолу към огромните сутерени на Уотърман. Щом слязоха от асансьора, те завиха наляво и се насочиха към източното крило.

Стените бяха сиви, повърхностите — гладки и дебел цимент държеше краищата на лъщящите стоманени решетки. Над портала имаше кратък надпис:

Елизабет си помисли — вече за втори път — че всичко много напомняше на гробница. От другата страна на решетките имаше тесен коридор, осветен от ярки електрически крушки по тавана, защитени със стоманена мрежа. Като се изключат вратите, по две във всеки край, коридорът приличаше на проход към центъра на злокобна пирамида, където някой фараон бе намерил последен покой. Вратата в другия край водеше към сейфовете на самата Скарлати индъстрис.

Тук бе всичко.

Джовани.

По един вход водеше към клетките на съпругата и трите деца. Ченсълър и Ълстър бяха наляво. Елизабет и Роланд — надясно. Вратата на Елизабет бе до тази на Джовани.

Елизабет така и не бе разпределила собствеността на Роланд. Знаеше, че в крайна сметка съдът щеше да се погрижи за това. Беше като един вид сантиментален жест от нейна страна към загиналия й син. И правилно. Роланд бе също част от империята.

Униформеният мъж от охраната почука — като на погребение — и отвори вратата със стоманените решетки.

Елизабет застана пред входа на първата клетка вляво. На металната табела в центъра на вратата пишеше:

Охраната отвори вратата и Елизабет влезе в малката стаичка.

— Ще заключите и ще чакате отвън.

— Естествено.

Остана сама в приличащото на килия помещение. Спомни си, че само веднъж по-рано бе идвала в трезора на Ълстър. С Джовани. Оттогава бяха минали години, епохи… Бе я подмамил на разходка в града чак до банката, без да й казва, че е уредил сейфовете в източното крило. Чувстваше се тъй горд. Показал й бе и петте помещения, като гид, развеждащ туристи в музей. Бе разказвал с подробности за тънкостите във всеки от фондовете. Тя си спомняше как бе потупал шкафовете, все едно че бяха добитък от най-добрата порода, който един ден щеше да остави огромни стада.

И беше прав.

Стаята не се бе променила. Всичко като че ли бе станало вчера.

От едната страна, вградени в стената, бяха кутиите с акциите, удостоверяващи собственост върху стотици компании. Източниците на приходи за всекидневни разноски. Първият фонд на Ълстър. По останалите стени, в колони по седем, се издигаха ниските широки шкафове. Всяко от техните тънки чекмеджета носеше надпис с годината, който се сменяше ежегодно от служителите на Уотърман. Всяко чекмедже съдържаше стотици акции и облигации и всеки шкаф имаше по шест чекмеджета.

Облигации, чийто падеж предстоеше през всяка от следващите осемдесет и четири години.

Вторият фонд. Наречен за разширяване на Скарлати.

Елизабет се вгледа в табелките по шкафовете.

Така бяха белязани чекмеджетата в първия шкаф.

Тя видя, че на метър от шкафа, вдясно, имаше трикрако столче. Който и да го бе ползвал последен, бе седял между първото и второто чекмедже. Тя погледна табелките на съседния шкаф.

Пресегна се надолу и придърпа столчето пред първия шкаф, после седна. Погледна към най-долното чекмедже.

Отвори го.

Годината бе поделена на дванайсетте си месеца, всеки разделен от следващия с малък показалец. Пред всеки показалец в началото и в края на месечната папка имаше по кориците по един тънък метален лист, свързан със следващия посредством жичка, потопена във восъчен печат. Със староанглийски шрифт по него се четяха буквите Y.T.

1926 година бе недокосвана. Нито един чифт тънки метални листове не бе разтварян. Което означаваше, че Ълстър не бе изпълнил указанията на банката при проучванията си върху инвестициите. В края на декември служителите на Уотърман щяха несъмнено да поемат отговорността върху себе си и преди да направят промените, щяха да се консултират с Елизабет, както бяха правили винаги досега с фонда на Ълстър.

Тя извади и 1927 година.

И тя бе непокътната. Нямаше нито един счупен восъчен печат.

Елизабет се готвеше да затвори и чекмеджето на 1927 г., когато се спря. Погледът й попадна върху зацапания край на восъка от едната страна. Малко, безцветно петънце, което така и би останало незабелязано, ако наблюдателят не се съсредоточеше върху печатите.

Буквата Т. от Y.T. бе леко разкривена и дръпната надолу при месец август. Същото бе и на септември, октомври, ноември и декември.

Тя извади папката за август и я разклати. После разкъса жичката, като восъчния печат се разчупи и падна.

Папката бе празна.

Остави я на мястото и извади останалите месеци от 1927 година.

Всичките — празни.

Върна папките и отвори чекмеджето за 1928 година. На всеки печат буквата Т. от восъка бе разкривена и свалена надолу.

Всичко бе празно.

За колко месеца бе успял Ълстър да й подготви тази невероятна игра на гадаене? Прехвърляйки се от един банкер на друг и винаги, винаги — на края — слизайки долу в трезора. Документ по документ. Облигация по облигация.

Три часа по-рано не би повярвала. И само защото една метяща главните й стълби прислужница бе извикала спомена за друга. Прислужница, която си бе спомнила краткото нареждане, дадено от сина й на таксиметровия шофьор.

Ълстър Скарлати бе взел метрото.

Една късна сутрин, той не бе могъл да си позволи риска да пътува с такси в натовареното движение. Бе закъснявал за поредния си урок по банково дело.

Какво по-добро време от късната сутрин? Напливът на първите нареждания, хаосът в началото на борсовия ден…

Дори и Ълстър Скарлет щеше да бъде пренебрегнат по това време на сутринта.

По-рано тя не бе разбрала смисъла на метрото.

Сега вече всичко й бе ясно.

Подобно на мъчителен ритуал, тя провери и останалите месеци и години от първия шкаф. До декември, 1931 година.

Празни.

Затвори чекмеджето на 1931 година и започна от дъното на втория шкаф. 1932 година.

Празна.

Бе стигнала до средата на шкафа — 1934 година — когато чу звука от отварянето на металната врата. Бързо затвори чекмеджето и гневно се обърна.

Влезе Джеферсън Картрайт, затваряйки вратата след себе си.

— Мисля, че ви наредих да останете отвън!

— Боже мой, мадам Скарлати, изглеждате, сякаш току-що сте видели цяла дузина призраци.

— Вън!

Картрайт бързо пристъпи към първия шкаф и отвори на посоки едно от средните чекмеджета. Видя счупените печати по металните корици на папките, извади една и я отвори.

— Май тук нещо липсва.

— Ще се погрижа да бъдете уволнен!

— Сигурно… Сигурно ще го направите.

Южнякът изтегли още едно чекмедже и се увери, че и останалите печати бяха счупени, а папките — празни.

Елизабет го гледаше с мълчаливо презрение на крачка от него. Когато заговори, думите й прозвучаха натъртено, но само заради преливащото й отвращение.

— Току-що прекратихте службата си в Уотърман тръст!

— Може би сте права. Извинете, моля.

Вирджинецът любезно отстрани Елизабет от втория шкаф и продължи проверката си. Когато стигна до 1936 г., се обърна към старицата:

— Май не е останало множко, а? Чудя се докъде ли продължава. А вие? Разбира се, ще изготвя пълен отчет колкото може по-скоро. За вас и за моите началници — каза той с усмивка и затвори последното чекмедже.

— Това са поверителни дела на фамилията. Няма да правите нищо! Нищо и не можете да направите!

— А, хайде стига! Тези шкафове съдържаха открити ценни книжа. Приносителят им придобива правата на техен собственик по силата на подписа си върху тях… Представянето им означава владение. Те са досущ като пари… Преди да изчезне, синът ви е отхапал страшно голям залък от Нюйоркската фондова борса! А още не сме се огледали както трябва. Да отворим ли още няколко шкафа?

— Няма повече да търпя това!

— Недейте. Правете каквото знаете, а аз просто ще докладвам на висшестоящите си колеги, че Уотърман тръст се е превърнал в една огромна купчина оборска тор. Ще пренебрегна солидните комисионни, дължими на банката, и вероятната несигурност на обслужваните от нас фирми относно това кому какво липсва — а възможно е и нечии акции да се окажат под масиран натиск; но, притежавам информация, която трябва да отнеса незабавно до знанието на властите!

— Не можете! Не трябва!

— По силата на какво? — вдигна ръце Джеферсън Картрайт.

Елизабет се обърна настрани, полагайки усилие да овладее мислите си.

— Вашата оценка за липсите, мистър Картрайт…

— Мога да преценя само това, което сме видели. Единайсет години по приблизително три и половина милиона годишно прави към четирийсет милиона. Но ние едва сме започнали.

— Казах… подгответе оценката си. Вярвам, не се налага да ви казвам, че ако прошепнете и дума на някого, ще ви унищожа. Ще стигнем до взаимно приемливи условия — тя се обърна бавно и погледна към Джеферсън Картрайт. — Би трябвало да си давате сметка, мистър Картрайт, че по силата на една случайност, бяхте привилегирован да стигнете до информация, която ви издига далече над собствените ви заслуги и способности. Когато щастието се усмихне някому така широко, този човек е длъжен да бъде предпазлив.

Елизабет Скарлати прекара една безсънна нощ.

Нощта бе безсънна и за Джеферсън Картрайт. Но той не я прекара в кревата, а върху трикракото столче с купища хартия около краката си.

Цифрите растяха непрекъснато, докато той внимателно проверяваше чекмеджетата и обзорите по фондовете на Скарлати.

Джеферсън Картрайт си мислеше, че полудява.

Ълстър Стюарт Скарлет бе изнесъл ценни книжа на стойност над 270 милиона долара.

Той продължи да проверява и проверява сбора на числата.

Подобна стойност би предизвикала моментално криза на борсата.

Скандал с международни измерения, който — ако бъде разкрит — можеше да опустоши „Скарлати индъстрис“… А той щеше да се разкрие, когато настъпеше времето да се конвертират първата група от липсващите облигации. Най-много, до една година.

Джеферсън Картрайт прегъна последните си изписани листове хартия и ги натъпка всичките във вътрешния джоб на сакото си. Притисна ръка към гърдите си, за да чувства хартията с плътта си и излезе от трезора.

Повика охраната от предната врата с късо подсвиркване. Мъжът бе задрямал върху черния кожен стол до вратата.

— Ох, Господи, мистър Картрайт! Така се изплаших!

Картрайт излезе на улицата.

Погледна към небето. Здрачът постепенно отстъпваше на светлината. Скоро щеше да е сутрин. А светлината бе неговият знак.

Защото той — Джеферсън Картрайт, петдесетгодишният бивш играч по футбол от университета във Вирджиния, избрал парите за своя цел в живота, но така и останал далеч от тях — държеше в джоба си своя картбланш към всичко, което някога бе желал.

Бе отново на игрището в стадиона и тълпата ревеше.

Тъчдаун! Гол!

Сега нищо не можеше да му бъде отказано.

Глава 13

В един и двайсет сутринта Бенджамин Рейнолдс бе потънал удобно в едно кресло в апартамента си в Джорджтаун. На скута си държеше една от папките, които канцеларията на Главния прокурор бе изпратила до Група номер 20. Всичко на всичко папките бяха шестнайсет и Бен бе разделил купчината по равно между себе си и Гловър.

Под натиска от страна на Конгреса и особено от сенатора на Ню Йорк Браунли, канцеларията на Главния прокурор щеше да провери и последната възможна следа. Дори синът на Скарлати да бе потънал вдън земя, хората на Главния прокурор трябваше да изпишат няколко тома обяснения върху този факт. А след като Група номер 20 е имала досег — макар и кратък — с живота на Ълстър Скарлет, то от Рейнолдс също се очакваше да добави нещо. Дори и ако това не представляваше нищо.

Като се сещаше, че Гловър е принуден да вниква в същия сорт глупости, Рейнолдс чувстваше известна вина.

Както всички доклади по разследвания на безследно изчезнали лица, материалът бе пълен с милион дребни факти. Дати, часове, минути, улици, къщи, имена, имена, имена. Хронология на незначителното с придадена важност. Важност, която може би съществуваше някъде, за някого. Глава, раздел, абзац, изречение, дори и една дума вероятно можеше да отвори вратите за някого.

Но не и за член на Група номер 20.

Щеше да се извини на Гловър по-късно тази сутрин.

Внезапно телефонът иззвъня. Резкият звук в тишината на необичайния час стресна Рейнолдс.

— Бен? Гловър е…

— Боже мой! Изкара ми ангелите! Какво има? Някой се обади ли?

— Не, Бен. Това сигурно можеше да почака и до сутринта, но реших да ти направя удоволствието да заспиш с усмивка на уста, разбойнико…

— Ти си пил, Гловър. Изкарай си го на жена си, не на мен. Какво, по дяволите, съм ти сторил?

— Даде ми тези осем библии от кабинета на Главния прокурор, ето какво… И открих нещо!

— Исусе Христе! За онази работа в Ню Йорк! По доковете?

— Не. Нещо, което никога досега не бяхме свързвали със Скарлет. Може и да не излезе нищо, но може и да е…

— Какво?

— Швеция. Стокхолм.

— Стокхолм? Какви ми ги говориш?

— Зная доклада на Понд наизуст.

— Уолтър Понд? Ценните книжа?

— Точно така. Първият му меморандум пристигна през май миналата година. Първата вест за книжата… Спомняш ли си?

— Да, да, помня. И какво?

— Според доклада в шестата папка Ълстър Скарлет е бил в Швеция миналата година. Ще пробваш ли да отгатнеш кога?

Рейнолдс направи пауза, преди да отговори. Вниманието му бе погълнато от почти невъобразимата сума от трийсет милиона долара.

— Не е бил по Коледа, предполагам — каза той меко не като въпрос, а като констатация.

— Както казваш, за някой хора може и това да е било. Може би Коледа в Швеция идва през май.

— Ще говорим за това сутринта — каза Рейнолдс и затвори слушалката, без да чака отговор или „лека нощ“ от подчинения си. Отиде бавно до мекия фотьойл и седна.

Както винаги мисловните процеси на Бенджамин Рейнолдс се втурнаха далече напред, отвъд наличната информация, към усложненията, към разклоненията.

Ако предположението на Гловър, че Ълстър Скарлет има пръст в стокхолмската афера бе обосновано, от това би следвало, че Скарлет е още жив.

Ако това бе вярно, значи американски облигации и акции на стойност трийсет милиона долара са били незаконно изнесени от него за продажба на Стокхолмската борса.

Никой индивид, нито дори Ълстър Стюарт Скарлет не можеше да сложи ръка на ценни книжа за трийсет милиона долара.

Освен, ако налице не бе някакъв заговор.

Но що за заговор би могло да е това? С каква цел?

Ако самата Елизабет Скарлати бе част от конспирацията — а това трябваше да се вземе предвид с оглед размера на капитала — защо се бе въвлякла и тя?

Нима се бе излъгал в нея напълно? Възможно бе.

Възможно бе и да е бил прав преди повече от година. Синът на Скарлати не бе сторил всичко онова, за да се позабавлява, или защото е срещнал лоши приятели. Не и ако Стокхолм се окажеше в играта.

Гловър кръстосваше неспокойно пространството пред бюрото на Рейнолдс.

— Така е. Визата на Скарлет сочи, че е влязъл в Швеция на десети май. Меморандумът на Понд носи дата петнайсети.

— Виждам. Мога да чета.

— И какво ще направиш?

— Какво ще направя? Не мога да си мръдна и пръста. На практика не разполагаме с нищо. Имаме един меморандум, който поставя на вниманието ни някои слухове, както и датата, на която един американски гражданин е влязъл в Швеция. Ти какво друго виждаш?

— Стига слуховете да са основателни, връзката е очевидна и ти много добре го знаеш! В пет от десет възможни случая, ако предположенията на Понд са верни, Скарлет трябва да е в Стокхолм в момента.

— Стига да носи нещо за продан.

— Както ти казах.

— Доколкото си спомням, първо някой трябва да обяви, че нещо е откраднато, преди друг да викне „Крадец!“. Ако тръгнем да отправяме обвинения, единственото, което всеки Скарлати е достатъчно да каже, е, че няма представа за какво говорим и тогава ще се окажем увиснали от върха на едно много високо юридическо дърво. А те дори могат и това да не направят. Те могат просто да не удостоят въпроса ни с отговор — както би се изразила старата дама — а момчетата от Хълма ще се погрижат за останалото… Това управление — за тези, на които неговото съществуване е известно — е олицетворение на проклятието. Целта му е общо взето диаметрално противоположна на прекалено много чужди цели в този град. Ние трябва да осъществяваме контрол и баланс — изводите можеш да си правиш и сам. Мнозина във Вашингтон биха искали да ни няма.

— Тогава нека по-добре канцеларията на Главния прокурор да получи информацията и да ги оставим сами да си правят изводите. Май нямаме друг избор.

Бенджамин Рейнолдс натисна крак в пода и столът му плавно се завъртя, за да го постави с лице към прозореца.

— Това и би трябвало да сторим. И ще го направим, ако настояваш.

— Това пък какво значи? — попита Гловър, отправяйки думите към тила на началника си.

Рейнолдс завъртя обратно стола си и погледна своя подчинен.

— Мисля, че бихме могли сами да свършим тази работа по-добре. По-добре от Правосъдието, от Финансите, дори и от Бюрото. Те са отговорни пред десетина комисии. Ние не сме.

— Това би представлявало превишаване на правата.

— Не смятам. А докато в този стол седи моя милост, значи превишаване на правата не е имало, нали?

— Естествено. Но защо искаш да се захващаме с тази работа?

— Защото има нещо гнило във всичко това. Разбрах го но очите на старицата.

— Тук не блестиш с особено ясна логика.

— Но ми стига. Видях го.

— Бен? Ако изникне нещо, което е пряко силите ни, ще отидеш ли при Главния прокурор?

— Имаш думата ми.

— Тогава, съгласен съм. Какво ще правим сега?

Бенджамин Рейнолдс се надигна от стола си.

— Кенфийлд още в Аризона ли е?

— Да, във Феникс.

— Извикай го тук.

Кенфийлд. Човек, толкова сложен, колкото и задачата пред тях. Рейнолдс не го харесваше, нямаше му изцяло вяра. Но той щеше да напредне по случая по-бързо от всеки друг.

В случай, че приемеше да се продаде, Бен Рейнолдс щеше да забележи. Все някакси щеше да усети. Кенфийлд не бе чак толкова опитен.

Ако това станеше, Рейнолдс щеше да притисне данъчния инспектор и щеше да стигне до истината за делата на Скарлати. Кенфийлд не бе някой, от когото не могат да се лишат.

О, да. Матю Кенфийлд бе добър избор. Ако тръгнеше да преследва Скарлати по правилата на Група номер 20, повече нямаше какво да се желае. В противен случай, ако пожелаеше да направи друг избор — без да може да устои на неговата примамливост — щеше да бъде върнат обратно и пречупен.

По-точно — унищожен. Но истината щеше да излезе наяве.

Бен Рейнолдс седна и се зачуди на собствената си циничност.

Спор нямаше. Най-бързият начин, по който мистерията на Скарлати би могла да бъде разгадана, превръщаше Матю Кенфийлд в пионка.

Пионка, която влизаше сама в капана.

Глава 14

Елизабет трудно можеше да заспи. Постоянно сядаше в леглото, за да записва всичко, което й идваше наум. Записваше факти, предположения, малко вероятни възможности, както и съвсем невъзможни неща. Имената, местата и датите ограждаше в малки квадрати, между които се мъчеше да открие връзка, за да ги свърже с линия. Към три часа сутринта, тя бе свела целия низ от събития до следното:

Април, 1925 г., Ълстър и Джанет се женят само три седмици след годежа си. Защо?… Ълстър и Джанет отплават с „Канърд лайн“ до Саутхемптън. Резервациите за кораба са направени от Ълстър още през февруари. Как би могъл да предвиди всичко още тогава?

Май — декември, 1925 г. Близо $800 000 преведени от Уотърман тръст до шестнайсет банки в Англия, Франция, Германия, Австрия, Холандия, Италия, Испания и Алжир.

Януари — март, 1926 г. Облигации на стойност близо $270 милиона са изнесени от Уотърман. Еквивалентна стойност при незаконна разпродажба — между $150 и 200 милиона. Всички сметки и разходи, направени на името на Ълстър й Джанет, са уредени изцяло до февруари, 1926 г. През месец март, държанието на Ълстър се променя значително. Става затворен.

Април, 1926 г. Ражда се Ендрю. Кръщава се Ендрю. Ълстър изчезва.

Юли, 1926 г. Всичките четиринайсет европейски банки потвърждават, че преведените суми са изтеглени по-рано изцяло. Средно до четири седмици след получаването им. Две банки, от Лондон и Хага, съобщават, че все още съхраняват суми от по съответно $26 000 и $19 000.

Това бяха събитията, свързани с изчезването на Ълстър, в техния хронологичен ред. План бе съществувал. Предварителният замисъл в разиграването на цялата ситуация бе очебиен: резервациите, направени през февруари; краткият годеж; пътешествието от медения месец; постоянните банкови преводи и бързото изтегляне на депозираните суми; изнасянето на ценните книжа и изобщо самото изчезване на Ълстър. От февруари 1925 г. до април 1926 г. План, замислян в продължение на четиринайсет месеца и изпълнен с невероятна прецизност, чак дотам, че да се гарантира бременност, ако можеше да се вярва на Джанет. Нима Ълстър бе способен на подобна изобретателност? Това Елизабет не знаеше. Всъщност тя знаеше много малко за него, а безкрайните доклади успяваха само да замъглят още повече представата за него. Защото човекът, когото тези разследвания анализираха, изглежда бе способен единствено да дава воля на собствените си желания и апетити, и да ги задоволява.

Тя знаеше, че има само едно място, откъдето можеше да започне издирването си. Европа. Банките. Не всички, отсъди тя; а няколко от тях. Защото, все пак, независимо от сложния процес на разрастване и прекалената разностранност, настъпила в тяхната дейност, основната същност на банковото дело си оставаше непроменена от времето на фараоните досега. На тях се даваха и от тях се вземаха пари. И дали по необходимост или за удоволствие, изтеглените пари отиваха на някое друго място. Тъкмо това място, или тези места искаше да открие Елизабет. Защото, именно тези пари, парите, преведени от Уотърман тръст до шестнайсетте европейски банки щяха да бъдат използвани, докато настъпеше моментът, когато облигациите биха могли да донесат своите пари.

В девет без десет, икономът отвори външната врата пред най-новия Втори вицепрезидент на компанията Уотърман тръст, Джеферсън Картрайт. Картрайт бе въведен в библиотеката, където зад бюрото седеше Елизабет с неизменната чаша кафе в ръка.

Джеферсън Картрайт седна на малкия стол пред бюрото, давайки си сметка, че размерът на стола ласкаво подчертава неговите собствени пропорции. На земята до себе си остави куфарчето си.

— Донесохте ли документите?

— С мен са, мадам Скарлати — отговори банкерът, като постави куфарчето на скута си и го отвори. — Мога ли да се възползвам от тази възможност, за да ви благодаря за вашите любезни отзиви по мой адрес пред ръководството. Бе изключително щедро от ваша страна.

— Благодаря. Както разбирам, били сте повишен във Втори вицепрезидент.

— Точно така, мадам, и съм убеден, че вашите добри думи за мен са дали възможност за това. Още веднъж, благодаря — каза той и подаде документите на Елизабет.

Тя ги пое и започна да прехвърля през погледа си началните страници. Както изглеждаше, бяха в ред. Всъщност, бяха отлични.

Картрайт проговори тихо.

— Документите ви дават право да получавате всяка информация във връзка с транзакциите, осъществени от вашия син, Ълстър Стюарт Скарлет, по различните банки. Влогове, теглене, преводи. Отправя се молба за достъп до съдържанието на всеки сейф, ако такъв е бил ангажиран. До всяка банка е изпратено и препотвърждаващо писмо, включващо и фотография на подписа ви. Документите са подписани от мен, в качеството ми на носител на колективното право на Уотърман тръст като пълномощник на мистър Скарлет. И, разбира се, поех значителен риск, извършвайки това.

— Моите поздравления.

— Просто е невероятно — каза тихо банкерът. — Ценни книжа на стойност над двеста и седемдесет милиона долара — да липсват, изчезнали безследно. Ей така, просто да се подвяват от вятъра някъде. И кой знае къде? Дори и най-големите банкови групировки с мъка биха могли да съберат такъв капитал… О, мадам, това е истинска криза! Още повече, при толкова спекулативен пазар. Искрено ви казвам, не зная какво да правя.

— Възможно е, ако продължите да споделяте тези проблеми само със себе си, да прекарате още много години, получавайки забележително възнаграждение срещу съвсем малко усилия. Обратно, възможно е също така…

— Мисля, че се досещам каква е другата възможност — прекъсна я Джеферсън Картрайт. — Както виждам, вие търсите информация относно изчезването на вашето дете. Може и да я намерите, ако такава съществува. Но може и да не успеете. И в двата случая, остават дванайсет месеца, преди да се установи първата липса на облигации. Дванайсет месеца. По Божията воля някои от нас може и да не са на този свят дотогава. Други пък, биха били изправени пред разорение.

— Нима предвещавате моята кончина?

— Надеждите ми са определено на страната на противното. Но собственото ми положение е крайно деликатно. Измених на политиката на моята компания и наруших някои основни етични правила в банковото дело. В качеството си на съветник на вашия син ще изникне и въпросът за конфликт на интересите…

— И бихте се чувствали по-добре, ако се извърши глобално разплащане, така ли? — Елизабет остави документите на масата, ядосана на неблагодарния южняк. — Подкупвам ви и вие продължавате да ме изнудвате на основата на моя подкуп. Хитра стратегия. Колко?

— Съжалявам, че се налага да оставям толкова лошо впечатление. Не желая глобално разплащане. Това би било унизително.

— Какво искате тогава? — Елизабет започваше да излиза извън кожата си.

— Подготвил съм една декларация. С три оригинала. Един за вас, един за фондацията Скаруик и един, разбира се, за адвоката ми. Бих се радвал, ако я прегледате за подпис.

Картрайт извади документите от куфарчето си и ги положи пред Елизабет. Тя взе първия оригинал и видя, че това бе договор, адресиран до фондацията Скаруик.

Отдясно имаше две линии за подписите на страните, а отляво — трета за свидетел. Елизабет отсъди, че документът бе дело на професионалист. Не казваше нищо, но прикриваше всичко.

— Не мислите сериозно, че бих подписала това?

— Искрено се надявам, че ще го сторите. Защото, видите ли, ако откажете, нахалното ми чувство за отговорност ще ме принуди да се обърна директно към властите. По-точно, към канцеларията на главния прокурор с информация по изчезването на мистър Скарлет… Можете ли да си представите международния отзвук, който това ще предизвика? Самият факт, че прочутата мадам Скарлати ще разпитва банките, с които синът й е работил…

— Ще отрека всичко.

— За нещастие няма да можете да опровергаете липсата на облигациите. Това няма да може да се потвърди до година, но тях все пак ги няма.

Елизабет изгледа продължително южняка, разбирайки, че бе победена. Седна и тихо взе химикал. Подписа документите, като той на свой ред също сложи подписа върху всеки от тях.

Глава 15

Багажът на Елизабет бе вече натоварен на борда на британския лайнер „Калпурния“. Бе казала на семейството си, че събитията от последните няколко месеца са се отразили зле върху психическото й равновесие и здравето й, поради което възнамерява да остане за по-дълго в Европа, и то сама. Корабът й отплаваше на другата сутрин. Ченсълър Дрю се съгласи, че едно пътуване би могло да е от полза, но упорито настоя пред майка си да си вземе и придружител. Все пак Елизабет вече не бе млада и предвид напредналата й възраст, някой трябваше да я придружава. Ченсълър направи предложение този някой да е Джанет.

Елизабет от своя страна предложи Ченсълър Дрю да запази предложенията си за фондацията Скаруик, но въпросът с Джанет бе сложен на дневен ред.

Тя помоли момичето да я посети в къщата й късно следобед два дни преди отплаването на „Калпурния“.

— Трудно ми е да повярвам на това, което казвате Джанет. Не толкова за сина ми, а за вас. Обичахте ли го?

— Да. Така мисля. А може и да съм била заслепена от него. В началото имаше толкова много хора, толкова много места. Всичко се движеше така шеметно. Но после бавно осъзнах, че той не ме харесва. Не можеше да понася дори присъствието ми в една стая с него. За него бях една досадна необходимост. Боже мой! Не ме питайте защо!

Елизабет си спомни думите на сина си: „Време ми е… От нея ще излезе добра съпруга.“ Защо бе изрекъл тези думи? Защо това бе така важно за него?

— Беше ли ви верен?

Момичето метна глава назад и се засмя.

— Знаете ли какво значи да делите мъжа си с… Е, точно колко никой не знае.

— Според съвременната психология това държание на мъжете е често форма на компенсация, Джанет. Начин да се убедят, че са… в достатъчна степен мъже.

— Отново грешите, мадам Скарлати! — Джанет наблегна на името на Елизабет с леко презрение. — Вашият син бе в достатъчна степен мъж. Дори в предостатъчна. Може би не трябва да говоря за това, но ние се любехме много. Кога или къде, за Ълстър нямаше никакво значение. Нито пък дали аз исках, или не. Това бе последната му грижа. Имам предвид себе си.

— Защо се примирихте с този негов нрав? Това не мога да си обясня.

Джанет Скарлет бръкна в чантичката си. Извади кутия цигари и нервно запали една.

— Дотук ви казах достатъчно много… Защо да не кажа и всичко останало. Беше ме страх.

— От какво?

— Не зная. Така и не успях да го премисля. Може би от това какво ще кажат другите.

— Простете ме за израза, но това ми звучи глупаво.

— Забравяте, че бях съпругата на Ълстър Стюарт Скарлет. Бях успяла да го вържа… Не е лесно да се признае, че не бях съумяла да го задържа повече от няколко месеца.

— Разбирам какво имате предвид… И двете разбираме, че един развод на основа предполагаемо изоставяне би бил най-добър изход за вас, но това би ви изложило на безжалостна критика. Би се възприело като проява на най-лош вкус.

— Зная. Реших да изчакам да мине година, преди да получа развода. Една година е достатъчно време. Би извоювало известно разбиране.

— Не съм сигурна, че това би било във ваш интерес.

— Защо?

— Това би ви отделило изцяло, а отчасти и детето, от фамилията Скарлати. Ще говоря направо. При тези обстоятелства нямам вяра на Ченсълър.

— Не разбирам.

— Щом веднъж сложите началото, той ще използва и последното налично юридическо оръжие, за да бъдете обявена за негодна майка.

— Какво!

— Ще поиска да получи контрол и над детето, и над наследството. За щастие…

— Вие сте луда!

Елизабет продължи, все едно, че Джанет не я бе прекъснала.

— За щастие, чувството за приличие на Ченсълър — което понякога го прави смехотворен — няма да му позволи да предприеме действия, които могат да предизвикат скандали. Но, ако го предизвикате… Не, Джанет, разводът не е изход.

— Чувате ли се какво говорите?

— Уверявам ви, да… Ако можех да гарантирам, че ще съм жива след година, бих ви дала благословията си! Но не мога. А без възпиране от моя страна, Ченсълър би бил един вероломен звяр!

— Ченсълър не може да ми стори нищо. Нищо! На мен или на детето ми!

— Моля ви, скъпа. Не съм моралистка, но държанието ви не винаги е било безукорно.

— Не съм дошла тук, за да слушам подобни думи! — Джанет се надигна от дивана, остави цигарите в чантата и извади оттам ръкавиците си.

— Не съм съдник никому. Вие сте интелигентно момиче. Каквото и да сте правили, сигурна съм, имали сте си своите причини… Ако това би ви облекчило, според мен, сте прекарала една година в ада.

— Да, година в ада. — Джанет Скарлет започна да слага ръкавиците си.

Елизабет заговори бързо, докато прекосяваше стаята, за да застане зад бюрото си до прозореца.

— Но нека бъдем откровени. Ако Ълстър бе тук, или на което и да е известно място, един неоспорван и от двете страни развод би могъл да се уреди тихо и безпроблемно. В крайна сметка и двамата не сте били безупречни. Но, както казва законът, една от страните се намира в неизвестност, която може да продължи и вечно, но без да е официално обявена за мъртва. А има и дете, единствено дете. Това дете е наследникът на Ълстър. Това е проблемът, Джанет.

Елизабет вече се съмняваше дали момичето започва да разбира. Проблемът при богатите млади, реши тя, бе, че вземайки парите си наготово, те не осъзнават, че макар и страничен продукт, тези пари са реален източник на власт и поради това им качество се превръщат в страховита стока.

— Щом направите първата стъпка, лешоядите и от двата лагера ще започнат да се спускат надолу. В крайна сметка, името на Скарлати ще се подмята за смях дори в съблекалните на спортните клубове. А това аз няма да допусна!

Елизабет извади няколко папки от чекмеджето на бюрото си, избра една и върна останалите. Седна зад бюрото си и погледна момичето.

— Разбирате ли за какво говоря?

— Да, струва ми се — каза бавно момичето, поглеждайки надолу към стоплените си от ръкавиците длани. — Искате да ме заметете удобно под килима, тъй че нищо вече да не смути спокойствието на скъпоценните ви Скарлетови. — Тя се поколеба, после вдигна глава и отвърна на погледа на свекърва си. — А аз за момент си помислих, че може и да имате сърце.

— А вие едва ли заслужавате милостиня.

— Да, едва ли. Но след като и не търся такава, това не е от значение, нали? Предполагам, че се опитвате да сте добра по свой собствен начин.

— Значи ще постъпите, както ви предложих? — Елизабет премести папката, за да я сложи обратно в чекмеджето.

— Не — каза твърдо Джанет Саксън. — Ще постъпя точно както реша. И не смятам, че ще се подмятам за смях в спортните клубове.

— На ваше място не бих била така сигурна! — Елизабет удари с папката по бюрото.

— Ще чакам, докато изтече година — каза Джанет. — И после ще направя каквото трябва. Баща ми ще знае какво трябва да се направи. Ще постъпя както той каже.

— Баща ви може и да има някои резерви. Той е бизнесмен.

— Освен това, той ми е и баща!

— Разбирам това много добре, скъпа. Разбирам го така добре, че предлагам да ми разрешите да ви задам няколко въпроса, преди да си тръгнете.

Елизабет стана и прекоси стаята до вратата на библиотеката. Затвори я и заключи медната брава.

Джанет наблюдаваше действията на старицата колкото с любопитство, толкова и със страх. Не бе в стила на свекърва й да се притеснява от нечие неочаквано нахлуване. Всеки нежелан натрапник биваше моментално отпращан навън.

— Нямам какво повече да кажа. Искам да си вървя.

— Съгласна съм. Едва ли можете да кажете много — намеси се Елизабет, вече върнала се на бюрото си. — Приятно ли прекарахте в Европа, скъпа? Париж, Марсилия, Рим? Трябва да се признае, наистина, че Ню Йорк е сигурно скучно място за вас. Предполагам, че, както сте успели да се убедите, отвъд океана се предлага далеч повече.

— Какво искате да кажете?

— Точно това. Изглежда сте се наслаждавали на живота неразумно открито. Синът ми си е намерил доста характерен обект за своите похождения. Но, ако позволите, често е бил и далеч по-дискретен от вас.

— Не разбирам изобщо какво говорите.

Елизабет отвори папката и разгърна няколко страници.

— Да видим, тогава! Един цветнокож тромпетист в Париж, например…

— Един какво? Какво говорите?

— Завел ви е обратно в хотела ви, простете, вашия и на Ълстър хотел, в осем часа сутринта. Очевидно били сте с него цяла нощ.

Джанет бе втренчила невярващ поглед в свекърва си. Макар и зашеметена, успя да отговори бързо и тихо:

— Да. В Париж, да! Бях с него, но не така. Опитвах се да следя Ълстър. Половината нощ обикалях да го търся.

— Този факт не е упоменат тук. Видели са ви да се прибирате в хотела, подкрепяна от цветнокож.

— Бях изтощена.

— Пияна, пише тук…

— Тогава, това там лъже!

Възрастната жена обърна страницата.

— А после, една седмица в Южна Франция. Спомняте ли си края на тази седмица, Джанет?

— Не — колебливо отговори момичето. — Но какво правите? Какво имате там?

Елизабет стана, държейки папката по-далеч от очите на момичето.

— Хайде, моля ви. Онзи уикенд у мадам Ориол? Как там наричаха нейния шато… „Силуетът“? Доста драматично название.

— Тя бе приятелка на Ълстър!

— И вие, разбира се, нямахте представа какво значи „Силуетът“ за цяла Южна Франция от години насам.

— Не вярвам да намеквате, че съм имала нещо общо с тези работи?

— Какво имат предвид хората, като кажат, че са ходили в „Силуетът“ на Ориол?

— Не мога да повярвам!

— Какво се прави в „Силуетът“ на Ориол? — надигна се заплашително гласът на Елизабет.

— Не… Не зная. Не зная!

— Какво става там?

— Няма да ви отговоря!

— Това е много предвидливо от ваша страна, но боя се, че няма да мине! Публична тайна е, че специалитетите в менюто на мадам Ориол са опиум, хашиш, марихуана, хероин… Рай за използващите всякакъв род наркотици.

— Не знаех за това!

— Не знаехте? И не разбрахте нищо цял уикенд? В продължение на три дни, и то в разгара на сезона?

— Да!… Не! Разбрах и си тръгнах. Тръгнах си в момента, когато научих какво правят!

— Оргии за пристрастените към наркотиците. Прекрасна възможност за изтънчения пътешественик. Ден и нощ. А мисис Скарлет не била и чувала за това!

— Кълна се, не знаех!

Гласът на Елизабет придоби някаква по-блага твърдост.

— Убедена съм, че не сте знаели, скъпа, но не зная кой друг би ви повярвал — тя направи кратка пауза. — А има още много, много неща тук — прехвърли тя страниците, сядайки обратно на бюрото си. — Берлин, Виена, Рим. Особено Кайро.

Джанет изтича към Елизабет Скарлати и се наведе над бюрото й с разширени от ужас очи.

— Ълстър ме изостави за близо две седмици! Не знаех къде е. Умирах от страх!

— Видели са ви на възможно най-странни места, скъпа моя. Извършили сте дори и едно от най-тежките международни престъпления. Купили сте друго човешко същество. Купили сте роб.

— Не! Не съм! Не е вярно!

— О, да, това е самата истина. Купили сте едно тринайсетгодишно арабско момиче, продавано за проституция. В качеството ви на американска гражданка, има ясни закони…

— Това е лъжа! — прекъсна я с вик Джанет. — Казаха ми, че ако дам парите, арабинът ще ми каже къде е Ълстър! Само това направих!

— Не, не само това. Дали сте му и подарък. Малко тринайсетгодишно момиче, подарък за него, и вие го знаете. Чудя се, спомняте ли си понякога за нея?

— Исках единствено да намеря Ълстър! Повърнах, когато научих. Не бях разбрала! Не знаех какво говорят! Исках само да намеря Ълстър и да се махна от това ужасно място!

— Не бих се опитвала да ви опровергавам. Въпреки това, други ще го направят.

— Кой? — момичето вече трепереше.

— Съдилищата, като начало. Вестниците, след тях — Елизабет се вгледа в прималялото от страх момиче. — Моите приятели… Дори вашите собствени приятели.

— И вие ще позволите някой да използва тези клевети срещу мен?

Елизабет сви рамене.

— И срещу вашия внук?

— Съмнявам се дали той би останал за дълго ваш син, имам предвид от юридическа гледна точка. Сигурна съм, че съдът би го обявил под своя закрила, докато Ченсълър получи правата на настойник.

Джанет бавно седна на ръба на стола. След това с леко отворена уста, се разплака.

— Моля ви, Джанет. Не искам от вас да обличате монашеско расо. Не ви моля дори да се лишавате от нормалните удоволствия и желания за жена на вашата възраст. Не сте се ограничавали през последните няколко месеца, не очаквам да го нравите и в бъдеще. Моля ви само за нужната дискретност, малко повече от тази, която показвате, и разумната степен на физическа предпазливост. При липса на последната — незабавна поправка.

Джанет Саксън извърна глава с плътно затворени очи.

— Вие сте ужасна! — прошепна тя.

— Предполагам, че в момента изглеждам така във вашите очи. Надявам се, някой ден да промените мнението си.

Джанет скочи от стола си.

— Пуснете ме да изляза от тази къща!

— За Бога, помъчете се да разберете. Ченсълър и Алисън скоро ще пристигнат. Имам нужда от вас, скъпа.

Момичето изтича до вратата, забравяйки, че е заключена. Не успя да я отвори. От обзелата я паника гласът й бе паднал.

— Какво още можете да поискате?

Елизабет разбра, че бе спечелила.

Глава 16

Матю Кенфийлд се облегна на югоизточния ъгъл на къщата, където Пето авеню и Шейсет и трета улица се пресичаха на около трийсет метра от внушителния главен вход на тежката резиденция на Скарлати. Той загърна шлифера плътно около себе си с надеждата да се предпази от дошлия с есенния дъжд студ и погледна часовника си: шест без десет. Беше изкарал на поста си вече повече от час. Момичето бе влязло вътре в пет без петнайсет и, както по всичко личеше, щеше да остане там до полунощ, или, опазил Бог, до сутринта. Уговорката бе да го сменят в два след полунощ, ако дотогава не стане нищо. Той нямаше и никакво конкретно основание да смята, че нещо ще се случи дотогава, но инстинктът му говореше друго. След като в продължение на пет седмици се бе запознавал с новите си обекти, бе оставил на въображението си да запълни празнините, които наблюденията оставяха. Корабът на старицата отплаваше вдругиден и никой нямаше да я придружава. Нейната скръб по изчезналата й, или мъртва, рожба бе придобила международна известност. Тъгата й бе тема на безброй вестникарски статии. В същото време обаче, старицата прикриваше тъгата си добре и си вършеше работата.

Жената на Скарлет бе нещо различно. Ако изобщо жалеше изчезналия си съпруг, мъката й не се набиваше в очи. Очевидно обаче бе това, че тя не вярваше в смъртта на Ълстър Скарлет. Как точно бе казала в бара на онзи клуб в Ойстър бей? Макар гласът й да бе станал по-нисък от уискито, артикулацията й бе ясна.

— Скъпата ми свекърва се има за много хитра. Дано корабът й потъне! Защото, иначе, ще го намери.

Тази вечер между двете жени очевидно бе имало сблъсък и Матю Кенфийлд съжаляваше, че не може да бъде негов свидетел.

Ръмящият дъжд отслабваше. Кенфийлд реши да прекоси Пето авеню на тази страна от улицата, откъдето започваше паркът. Извади вестник от джоба на шлифера си, разгъна го върху дървената пейка пред стената на Сентръл парк, и седна отгоре му. Един мъж и една жена се спряха пред входните стълби на старицата. Вече ставаше тъмно и той не можа да види кои бяха те. Жената разгорещено обясняваше нещо, а мъжът изглежда изобщо не я слушаше, предпочитайки да извади часовника от жилетката си, за да види колко е часът. Кенфийлд направи същото, за да отбележи, че бе шест без две минути. Бавно стана и с безцелна походка тръгна да прекосява булеварда. Мъжът се извърна към уличната лампа, за да улови част от пръсканата от нея светлина върху часовника си. Жената не спираше да говори.

Данъчният инспектор без изненада разпозна по-големия брат, Ченсълър Дрю Скарлет и неговата съпруга, Алисън.

Кенфийлд продължаваше да върви на изток но Шейсет и трета улица, когато Ченсълър Скарлет хвана жена си за лакътя и я поведе с бодра стъпка нагоре към портата на Скарлати. Почти достигнал Медисън авеню, Кенфийлд чу остър трясък. Обърна се и видя, че предната врата на къщата на Елизабет Скарлати бе отворена отвътре с такава мощ, че ударът й в прилежащата стена екна из цялата улица. Джанет Скарлет изтича надолу по тухлените стълби, препъна се, стана и накуцвайки продължи към Пето авеню. Кенфийлд се обърна кръгом и тръгна с бързи крачки към нея. Беше се наранила и моментът би могъл да се окаже идеален.

Данъчният инспектор бе на трийсет метра от съпругата на Ълстър Скарлет, когато един кабриолет с вдигнат заради дъжда гюрук профуча от горния край на улицата. Лъскавият черен пиърс-ароу сви близо до тротоара точно край момичето.

Кенфийлд забави хода си и се загледа. Видя как мъжът зад волана се наведе към отсрещния прозорец. Светлината от уличната лампа точно над него осветяваше добре лицето му. Бе красив мъж, малко над петдесетте, с идеално подстригани и сресани мустаци. Напомняше онзи вид мъже, каквито Джанет Скарлет би могла да познава. Кенфийлд с изненада осъзна, че мъжът, както и той самият, бе чакал в засада появата на Джанет Скарлет.

Внезапно мъжът изключи мотора на колата, отвори рязко вратата и бързо излезе на улицата. Обиколи с бърза стъпка колата и се насочи към момичето.

— Моля, мисис Скарлет. Влезте.

Джанет Скарлет се бе навела, за да хване с ръка ожуленото си коляно. Озадачена, тя вдигна поглед към приближаващия се мъж с подстриганите мустаци. Кенфийлд спря. Беше се скрил в сянката на един вход.

— Какво? Вие не сте такси… не ви познавам…

— Влизайте! Ще ви закарам у дома. Хайде, бързо!

Тонът му бе заповеднически. Гласът — напрегнат. Той хвана Джанет за лакътя.

— Не! Не искам! — извика тя и се опита да измъкне ръката си.

Кенфийлд излезе от сянката.

— Здравейте, мисис Кенфийлд. Стори ми се, че сте вие. Мога ли с нещо да ви помогна?

Добре причесаният мъж пусна ръката на момичето и впери поглед в Кенфийлд. Изглеждаше както ядосан, така и объркан. Накрая, вместо да заговори, изтича към улицата и влезе в колата.

— Хей, господине, почакайте! — извика данъчният инспектор, като хукна към тротоара и сложи ръка върху дръжката на вратата. — Ще ни закарате ли…

Двигателят изрева и кабриолетът излетя напред по улицата, хвърляйки Кенфийлд на земята. Той бе стиснал здраво дръжката на вратата и ръката му се разкървави.

Той стана с мъка и се обърна към Джанет Скарлет.

— Вашият приятел е май голям кибритлия.

Джанет Скарлет погледна към данъчния инспектор с благодарност.

— Никога не съм го виждала… струва ми се… Може би… Извинете ме, но не си спомням името ви. Съжалявам за това, но искрено ви благодаря.

— Няма място за извинения. Виждали сме се само веднъж. В клуба в Ойстър бей преди около две седмици.

— Ах, да. — Момичето изглежда не желаеше особено да си спомня за случая.

— Крис Нюланд ни запозна. Казвам се Кенфийлд.

— Аха.

— Матю Кенфийлд. От Чикаго.

— Да, сега си спомням.

— Хайде да вървим. Ще вземем едно такси.

— Ръката ви е в кръв.

— Както и вашето коляно.

— Само драскотина.

— Както и при мен. Леко ожулване. Изглежда по-зле, отколкото е всъщност.

— Може би имате нужда от лекар.

— Имам нужда само от лед и носна кърпичка. Кърпичка — за ръката, а лед — за уискито. — Бяха стигнали Пето авеню и Кенфийлд махна с ръка към едно такси. — Ако и за това трябваше лекар…

Джанет Скарлет се усмихна колебливо, докато влизаха в таксито.

— Такъв лекар и аз мога да бъда.

Коридорът в дома на Скарлет на Петдесет и четвърта улица бе почти такъв, какъвто Кенфийлд си го бе представял. Таваните бяха високи, входната врата — дебела, а стълбите, започващи след коридора, се издигаха внушително на две нива. И по двете стени на коридора имаше антични огледала. До всяко от тях, една срещу друга, се издигаха и високи френски врати. Една от вратите вдясно бе отворена и Кенфийлд видя мебелировката на една стая за официални вечери. Вратите отляво бяха затворени и той предположи, че те водеха към трапезария. Покритият с паркет под бе застлан със скъпи ориенталски килими… Дотук всичко съвпадаше с очакванията. Но това, което изненада данъчния инспектор, бе избраната за този коридор цветовата гама. Стените бяха покрити с червена, огнено червена дамаска, а драпериите, спуснати над френските врати, бяха черни — тежко черно кадифе, което не си пасваше с изящната деликатност на френската мебел.

Джанет Скарлет забеляза реакцията му, преди Кенфийлд да успее да я прикрие и каза:

— Направо удря човек в главата, нали?

— Не бях забелязал — отвърна той учтиво.

— Мъжът ми настояваше на тези ужасни черни драперии и замени с тях розовата ми коприна. Направи ужасна сцена, когато възразих.

Тя отвори двойната врата и пристъпи напред в тъмнината, за да включи една настолна лампа. Кенфийлд я последва в трапезарията, отрупана до краен предел с мебели. Помещението имаше размерите на два тенискорта, а броят на всичките дивани, канапета, табуретки и кресла бе зашеметяващ. Настолни лампи с ресни по края бяха поставени по многобройните маси край всяко място за сядане. Разположението на мебелите бе доста хаотично, като се изключи един полукръг от дивани, обърнати с лице към огромната камина. В слабата светлина на единствената включена лампа погледът на Кенфийлд бе незабавно привлечен от серия неясни образи над полицата на камината. Бяха снимки. Десетки снимки с различен размер в тънки черни рамки. Бяха пръснати подобно на светлините на фойерверк, в центъра на който висеше поръбена със златни орнаменти официална грамота.

Момичето улови погледа на Кенфийлд, но не реагира.

— Питиетата и ледът са ето там — каза тя, посочвайки към подвижния бар в дъното на стаята. — Налейте си. Ще ме извините ли за момент? Трябва да си сменя чорапите — довърши тя и изчезна в коридора.

Кенфийлд отиде до количката със стъкления плот и наля две чаши уиски. Извади чиста носна кърпа от джоба си, натопи я във водата от леда и върза с нея вече леко кървящата си ръка. После включи още една настолна лампа така, че да освети окачените над полицата снимки. Сетне, за част от секундата, изпадна в шок.

Бе трудно за асимилиране. Над камината бе подредена фотоизложба на армейската кариера на Ълстър Стюарт Скарлет — от школата за офицери до изпращането на борда на кораба; от дебаркирането във Франция до акциите си в окопите. В някои рамки имаше карти с дебели линии в червено и синьо, обозначаващи вражеските и своите позиции. В мнозинството от снимките, Ълстър бе централният образ, приковаващ вниманието.

Кенфийлд бе виждал Скарлет фотографиран и по-рано, но това бяха предимно вестникарски снимки на събирания във висшето общество или отделни фотографии на атлета от хайлайфа в моменти на спортна изява — поло, тенис, или ветроходство. Във всички тях обектът бе изглеждал точно според очакванията на Братя Брукс по отношение на техните клиенти. Тук обаче, той бе сред войници и Кенфийлд се почувства раздразнен, когато забеляза, че се издига с половин глава над най-високия от военнослужещите до него. Навсякъде бе заобиколен от военни — от всякакъв ранг и с всякаква външност: объркани ефрейтори по време на проверка на оръжието им, уплашени сержанти, строяващи още по-уплашените си бойци, изпечени на вид офицери от действащата армия, целите в слух — всички, посветени на ролите си в постановката, разиграна заради енергичния, строен лейтенант, който някакси поглъщаше изцяло вниманието на околните. В много от снимките младият офицер бе метнал ръка през рамото на някой полуусмихнал се свой колега, като че ли за да му вдъхне увереност, че скоро пак щяха да настъпят по-добри времена.

Съдейки по израженията на околните, Скарлет не се ползваше с особен успех сред тях. Собственият му лик и поза обаче, излъчваха единствено оптимизъм. Тежък, и крайно самодоволен, помисли си Кенфийлд. В центъра на изложбата действително имаше официална грамота — указът за награждаването му със Сребърна звезда заради проявена храброст при Мьоз-Аргон. Доколкото можеше да се съди от показаното, Ълстър Скарлет бе най-подходящият за герой младеж, имал някога късмета да отиде на война. Чувството за неловкост се създаваше от самия спектакъл. Всичко в тази гротеска изглеждаше не на място. Подобна стена можеше да краси дома на някой прочут герой от войната с половинвековна кариера, посветена на армията, но не тук, на Петдесет и четвърта улица, в натруфената трапезария на един търсач на удоволствия.

— Интересни са, нали? — Джанет бе влязла обратно в стаята.

— Впечатляващи са, меко казано. И какъв мъж.

— Тук спор няма. Всеки, който би си позволил да забрави за това, трябва само да влезе тук, за да си припомни.

— Изглежда, тази… история в картинки за това как е била спечелена войната не е точно ваша идея — каза той и подаде на Джанет налятата за нея чаша, която тя стисна здраво и незабавно поднесе към устните си.

— Определено не е — тя бе почти изпила чистия скоч. — Заповядайте, седнете.

И Кенфийлд бързо довърши своята чаша.

— Нека първо освежа тези съдинки.

Той взе нейната чаша. Тя седна на големия диван с лице към камината, докато той отиде до бара.

— Никога не бях предполагал, че мъжът ви е податлив на този вид… — той направи пауза и кимна към камината — махмурлук.

— Доста точно сравнение. След големия запой. Вие сте философ.

— Не се опитвам да бъда. Просто никога не би ми хрумнало, че той може да е от този сорт хора.

Той донесе двете чаши, подаде й нейната и остана прав.

— Не сте ли чели разказа му за случилото се? Мислех, че вестниците са се справили чудесно със задачата да покажат недвусмислено чия е всъщност заслугата за поражението на Кайзера — каза тя и отново отпи.

— По дяволите момчетата от пресата. Нали вестниците им трябва да се продават. Чета ги, но не ги вземам на сериозно. Мислех, че и с него е така.

— Говорите така, сякаш сте познавали мъжа ми.

Кенфийлд нарочно се престори на изненадан и отклони чашата от устните си.

— Нима не знаехте?

— За кое?

— Ами, разбира се, че го познавах. Познавах го доста добре. Просто реших, че не може да не знаете. Съжалявам.

Джанет прикри изненадата си.

— Няма за какво. Ълстър имаше широк кръг приятели. Нямаше как да ги познавам всички. Вие от нюйоркските му познати ли бяхте? Не си спомням да ми е споменавал за вас.

— Всъщност, не. Срещахме се от време на време, когато идвах на изток.

— О, да. Вие сте от Чикаго. Нали Чикаго беше?

— Да. Но, честно казано, работата ми ме отвежда къде ли не. — Тук той бе абсолютно искрен.

— С какво се занимавате?

Кенфийлд се върна с нови питиета и седна.

— Ако спестим превземките, търговец съм. Но ние никога не си ги спестяваме толкова очебийно.

— С какво търгувате? Познавам много хора, които продават разни стоки. И не ги е грижа за това.

— Ами, работата е там, че не продавам акции, или облигации, или сгради, или дори мостове. Продавам тенискортове.

Джанет се разсмя. Смехът й бе приятен.

— Вие се шегувате!

— Съвсем сериозно. Продавам тенискортове.

Той остави чашата си на масата и се престори, че търси нещо по джобовете си.

— Почакайте да видя дали не си нося един. Наистина са много качествени. С идеален отскок. На ниво Уимбълдън, с изключение на тревните. Така се казва и фирмата ни — Уимбълдън. За ваша информация, кортовете са наистина отлични. Сигурно сте играли на десетки от тях, без да знаете на кого да отдадете заслуженото.

— Но това е очарователно. И защо хората купуват вашите тенискортове? Не могат ли да си ги направят сами?

— Могат, разбира се. Това и ги убеждаваме да правят. После печелим повече, когато разорем някой готов корт, за да го заменим с наш.

— Вие се шегувате. Тенискортът си е тенискорт.

— Само тревните кортове, мила моя. А те стават за игра чак на пролет, за да пожълтеят още през есента. Нашите са целогодишни.

Тя пак се засмя.

— Всичко е много просто. Моята компания разработи асфалтов композит, който дава същия отскок като този на тревния корт. Без да се топи от горещината. Без да се свива, като замръзне. Искате ли пълния каталог на офертите ни? Камионите ни ще са тук след три дни, а дотогава ще сме приключили с първия слой чакъл. Ще дадем договора на местна фирма. Няма и да усетите как една сутрин ще се събудите с прекрасен корт точно насред Петдесет и четвърта улица.

И двамата се разсмяха.

— Предполагам, че сте шампион по тенис.

— Не. Само играя. И то не добре. Самата игра не ми харесва особено. Естествено, плащаме си на няколко майстори с международна известност, които стимулират продажбите ни. За ваш късмет, можем да ви гарантираме показен мач на вашия корт в деня, когато завършим работа по него. Можете да си поканите приятели и да стане хубаво парти. По кортовете ни са ставали някои великолепни тържества. И обикновено това е клаузата от договора, която ни гарантира най-много сключени сделки.

— Много впечатляващо.

— От Атланта до Бар Харбър. Най-добрите кортове, най-страшните купони — той вдигна чаша.

— А, значи сте продали на Ълстър някой тенискорт?

— Дори не съм пробвал. А сигурно трябваше. Беше си купил дирижабъл преди време, а в крайна сметка какво е един тенискорт в сравнение с дирижабъл?

— По-плосък е — ухили се тя и му подаде празната си чаша. Той стана и отиде до бара, като развърза кърпата от ръката си и я пъхна в джоба си. Тя бавно изгаси цигарата си в пепелника на масата.

— Щом като не сте от нюйоркската тайфа, къде се запознахте с мъжа ми?

— Най-напред в колежа. Съвсем за малко. Напуснах в средата на първата година. — Кенфийлд се зачуди дали от Вашингтон не бяха пропуснали да вмъкнат в Принстън нужните документи за един отдавна забравен първокурсник.

— Не си падахте по книгите?

— Парите не си падаха по мен. Заминаха към погрешния клон от рода. После отново се срещнахме в армията. Пак за малко.

— В армията?

— Да. Но съвсем другояче, повтарям, съвсем другояче — каза той, отправяйки жест към полицата над камината и се върна на дивана.

— А как?

— Пътищата ни се разделиха след школата в Ню Джърси. Той — към Франция и към славата, аз — към Вашингтон и скуката. Но преди това си прекарахме чудесно. — Кенфийлд се наведе съвсем леко към нея, придавайки на гласа си някои минорни нотки, обикновено съпътстващи ефекта от алкохола. — Всичко това бе далече преди бракосъчетанието му, разбира се.

— Не така далече, Матю Кенфийлд.

Той я погледна отблизо, забелязвайки, че очакваната реакция бе положителна, но без ентусиазъм от споменатия факт.

— Ако е така, значи е бил по-глупав, отколкото смятах.

Тя го погледна в очите като някой, който се опитва да чете писмо не между редовете, а по скрития смисъл на думите.

— Вие сте много привлекателен мъж — каза тя и бързо стана, оставяйки питието си на малката масичка край дивана. — Не съм вечеряла и ако скоро не хапна, ще започна да прималявам. Което не обичам.

— Разрешете да ви поканя на вечеря.

— За да ви изтече кръвта върху някой нищо неподозиращ келнер?

— Край на кръвта — вдигна Кенфийлд ръка. — Бих се радвал да вечеряме заедно навън.

— Да, убедена съм, че е така — тя вдигна чашата си и с едва забележим наклон в походката си се насочи към лявата част на камината. — Знаете ли какво се готвех да сторя?

— Не.

Той остана на мястото си, седнал дълбоко в мекия диван.

— Готвех си да ви помоля да си вървите.

Кенфийлд започна да се извинява.

— Не, почакайте. Исках да остана сама и да хапна мъничко пак сама, което може би не е чак толкова добра идея.

— Смятам, че е направо ужасна идея.

— Значи, ще я променим.

— Добре.

— Но, не искам да излизам. Бихте ли си пробвали заедно с мен, както се казва, късмета върху домашната тенджера?

— Това няма ли да донесе притеснения?

Джанет Скарлет дръпна въжето, което висеше на стената встрани от камината.

— Само за прислужницата. А тя определено не се преуморява, откакто съпругът ми… го няма.

Прислужницата отговори на повикването с такава скорост, че данъчният инспектор се зачуди дали не бе подслушвала край вратата. Това бе може би най-домашната жена, която Кенфийлд някога бе виждал. Имаше огромни ръце.

— Да, мадам? Не очаквахме да сте вкъщи тази вечер. Казахте ни, че ще вечеряте с мадам Скарлати.

— Е, изглежда съм променила решението си, нали, Хана? С мистър Кенфийлд ще вечеряме тук. Той знае приказката за късмета с тенджерата, така че донеси ни каквото намериш.

— Много добре, мадам.

Акцентът й носеше белега на Средна Европа, може би Швейцария или Германия, помисли си Кенфийлд. Лицето й, с масивна челюст и прибрана назад побеляла коса, караше човек да очаква благоразположение. Но такова нямаше. Изражението й бе някакси твърдо и мъжествено.

Въпреки всичко, тя се погрижи готвачът да сготви отлична вечеря.

— Когато тази стара кучка поиска нещо, кара всеки да затрепери, докато не успее — каза Джанет. Бяха се върнали в трапезарията и седяха, отпивайки бренди на покрития с възглавници диван, като раменете им леко се докосваха.

— Това е естествено. Доколкото съм чувал, тя командва парада. Всеки трябва да й се подчинява. Аз, поне, това и бих правил.

— Мъжът ми не бе на това мнение — каза тихо момичето. — И затова я вбесяваше.

Кенфийлд се престори, че темата не го интересува особено.

— Нима? Не бях чул да има някакви проблеми между тях.

— Не, проблеми не. Ълстър не го бе грижа за нищо и за никой чак толкова, че да създава проблеми. Поради което и тя побесняваше. Той нямаше желание да се бори. Просто правеше каквото си иска. Той бе единственият човек, когото тя не можеше да контролира и тя мразеше това.

— Но тя би могла да му спре парите, нали? — наивно запита Кенфийлд.

— Той си имаше свои.

— Бог ми е свидетел, това трябва да я е изваждало извън кожата й. Той сигурно я е подлудявал.

Младата съпруга бе спряла поглед върху камината.

— Подлудяваше и мен. Тя не е по-различна.

— Все пак, тя му е майка…

— А аз съм му жена — тя бе вече пияна и впи пълен с омраза поглед върху снимките. — Няма право да ме затваря в клетка като животно! Да ме плаши с тъпите им клюки! Клевети! Милиони клевети! Приятелите на мъжа ми, не моите! Макар че може да е права и за тях, те не са по-стока, по дяволите!

— Приятелчетата на Ълстър винаги са си били малко странни, тук съм съгласен с теб. Но, ако ти правят мръсотии, не им обръщай внимание. Не са ти нужни.

Джанет иронично се засмя.

— Точно това ще направя. Ще отида до Париж, Кайро и къде ли не още и ще пусна обяви във вестниците. До всички приятели на онова копеле, Ълстър Скарлет, аз не ви обръщам внимание! Подпис Дж. Саксън Скарлет, вдовица. Ако е рекъл Господ!

Данъчният инспектор реши да рискува и да изпробва късмета си.

— Тя е събирала информация за теб от… разни такива места?

— А, тя не пропуска нищо. Трябва да си никой, за да нямаш досие в бюрото на знатната мадам Скарлати. Не знаеше ли?

После също така бързо, както бе обхваната от гняв, тя потъна в спокоен размисъл.

— Но това всъщност няма значение. Да върви по дяволите.

— А не тръгва ли на практика към Европа?

— Защо се интересуваш?

Кенфийлд сви рамене.

— Не се интересувам. Просто чета светската хроника.

— Нямам никаква представа.

— Дали има нещо общо между тези клюки, всичките клевети, дето е събрала от Париж… и това заминаване?

Той се опитваше да заваля думите си, което не бе трудно.

— Питай нея. Знаеш ли, това бренди си го бива.

Тя пресуши останалото в чашата си и я постави на масата. Данъчният инспектор не бе и преполовил своята. Той пое дълбоко въздух и я изпи.

— Права си. Кучка е.

— Кучка — момичето се притисна към рамото и ръката на Кенфийлд, обръщайки се с лице към него. — Не е като теб, нали?

— Не, поне родовете не пасват. Защо е тръгнала за Европа?

— И аз съм се питала многократно, и нищо не мога да измисля. А и не ме е грижа. Ти наистина ли си добър човек?

— Най-добрият, смятам.

— Ще те целуна и ще разбера. Винаги познавам.

— Не може да си толкова опитна…

— Не, не си прав — момичето се протегна към врата на Кенфийлд и го привлече към себе си. Трепереше.

Неговата реакция представляваше умерено силен шок. Момичето бе отчаяно и по някаква неясна причина, той почувства, че иска да я защити.

Тя свали ръка от рамото му.

— Да се качим горе — каза тя.

Горе, те се целуваха още и Джанет Скарлет погали с ръка лицето му.

— Тя каза… да съм се радвала на това че съм Скарлет… без наоколо ми да има някой от Скарлетови… Това каза.

— Кой? Кой го каза?

— Мама Кучка. Ето кой.

— Неговата майка?

— Ако не го намери… ще съм свободна… Нека се любим, Матю. Моля те, люби ме, за Бога!

Докато я носеше към леглото, Кенфийлд реши, че ще трябва някакси да убеди началниците си, че трябва да се окаже на борда на този кораб, преди той да е отплавал.

Глава 17

Джеферсън Картрайт уви тялото си в хавлия и излезе от сауната на клуба си. Отиде под душа за масаж и остави тънките, остри като иглички струйки на водата да разтриват черепа му. После вдигна нагоре лице, докато кожата му не го заболя от малката водна канонада. После бавно направи водата хладна, после студена, после ледена.

Беше се напил юнашки предната нощ. Всъщност бе започнал още рано следобед и до полунощ се бе подредил така, че реши да остане в клуба, вместо да си ходи у дома. Имаше всички основания да празнува. От триумфалната си среща с Елизабет Скарлати насам бе прекарал няколко дни в анализи (най-добрите, на които бе способен) на делата на фондация Скаруик. Сега бе готов да се държи на нужното ниво с началниците си. Договорът с Елизабет изобщо не напускаше ума му. Бе решил да го държи в куфарчето си, докато научи достатъчно за Скаруик, така че дори собственият му адвокат да остане впечатлен. Докато водата се изсипваше на главата му, той си спомни, че бе оставил куфарчето в един от сейфовете на гара Гранд сентръл. Много от колегите му се кълняха, че сейфовете на Гранд сентръл са по-сигурни от трезор. Че са по-сигурни от трезорите на Скарлати, и той можеше да се закълне.

Щеше да вземе договора следобед и да го занесе на адвокатите си. Щяха да се изненадат и той се надяваше, че ще го питат за Скаруик. Щеше да ги залее с бърз говор и лавина от факти и цифри така, че да загубят и ума, и дума. Все едно че вече ги чуваше.

— Боже мой, Джеф, приятелю! Нямахме и най-малка представа!

Картрайт се засмя на глас под душа.

Той, Джеферсън Картрайт, бе най-достойният кавалер от Кавалерите на Вирджиния! Тези северни смотаняци с префърцунените си пренебрежителни обноски, които не можеха дори да задоволят собствените си жени, сега ще трябва да се съобразяват със стария Джеф. По негов тертип!

Боже мой, помисли си той, можеше да купи и продаде половината от членовете на клуба си! Бе прекрасен ден!

След душа Джеферсън се облече и отдаден в пълна степен на новопридобитата си власт, влезе весело в частния бар. Повечето от членовете бяха дошли за обяд и с фалшива любезност неколцина приеха предложеното им от него питие. Неохотата им обаче, се превърна в умерен ентусиазъм, когато Джеферсън между другото обяви, че „е поел финансовите дела на Скаруик“.

Двама или трима внезапно откриха, че дебелакът Джеферсън Картрайт всъщност има качества, които не бяха забелязали по-рано. Наистина свестен мъж, като се замисли човек… Определено имаше талант! Скоро тежките кожени столове около кръглата дъбова маса, избрана от Джеферсън, бяха запълнени.

Щом като стрелките на часовника наближиха два и половина, членовете на клуба се извиниха и поеха към офисите и телефоните си. Мрежата от комуникации бе активирана и изненадващата новина за завоюването на фондацията Скаруик от Джеферсън Картрайт гръмна.

Един джентълмен, все пак, не си тръгна. Остана с няколко от редовните посетители и се присъедини към ухажорите на Джеферсън Картрайт. Бе може би около петдесетгодишен и олицетворяваше така търсения от застаряващите членове на висшето общество нехайно изтънчен образ. Чак до прошарените си мустаци, които бяха идеално подстригани.

Странното бе, че никой на масата не можеше да си спомни със сигурност името му, но никой и не искаше да си го признае. Това, все пак, бе клуб.

Джентълменът грациозно се намести в стола до Джеферсън в секундата, когато той остана свободен. Поведе непринуден разговор с южняка и настоя да поръча по още едно питие за всички. Когато питиетата пристигнаха, перфектно облеченият джентълмен се пресегна към две мартинита и по средата на разказвания от него виц ги постави за момент пред себе си. Като завърши разказа си, подаде едната чаша на Джеферсън.

Джеферсън вдигна питието и пи с пълни глътки.

Джентълменът се извини. Две минути по-късно Джеферсън Картрайт падна върху масата. Очите му не бяха зачервени или затворени като на някой, прехвърлил мярката си с алкохола. Просто бяха широко отворени, почти изскочили от черепа му.

Джеферсън Картрайт бе мъртъв.

А джентълменът така и не се завърна.

В центъра на града в редакцията на един нюйоркски таблоид старият словослагател чукаше чевръсто матрицата на малката новина. Щеше да се появи на десета страница.

Словослагателят не бе особено заинтересуван.

Няколко машини по-настрана друг работник натискаше клавишите на друга новина. Тази пък беше вмъкната между рекламите за продажби на дребно на четирийсет и осма страница.

Човекът зацъка с език. Нищо ли вече не бе сигурно на този свят?

Глава 18

На капитанската маса в първокласната столова на „Калпурния“ Елизабет с лека изненада установи, че мястото от дясната й страна бе заето от мъж на не повече от трийсет години. Обичайната практика при самостоятелните й пътувания бе корабът да й намери за компания някой застаряващ дипломат, пенсиониран брокер или добър картоиграч, изобщо някой, с когото да има нещо общо.

Да търси нечия вина, все пак, тя не можеше. Предварително бе проверила капитанския списък — нещо, на което тя винаги настояваше, за да избягва потенциални делови конфликти — и бе забелязала, че някой си Матю Кенфийлд бе в ръководството на фирма за спортни артикули със силно развит пазар в Англия. Човек с връзки в обществото, бе предположила тя.

Във всеки случай се бе оказал приятен. Млад мъж с добри обноски, доста повърхностен, помисли си тя, и сигурно — добър търговец, какъвто той с готовност бе потвърдил, че е.

Към края на вечерята, един от дежурните офицери се доближи до нейния стол — имаше радиограма за нея.

— Донесете я тук, ако обичате — каза Елизабет с раздразнение.

Офицерът й отговори тихо на ухо.

— Добре — каза тя и се надигна от стола.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо, мадам Скарлати? — запита Матю Кенфийлд, ставайки на крака заедно с останалите на масата.

— Не, благодаря ви.

— Напълно ли сте сигурна в това?

— Напълно, благодаря — отговори тя и последва дежурния офицер извън залата.

В радиовъзела Елизабет бе поканена да седне на една маса зад гишето, след което й подадоха радиограмата. Тя прочете инструкциите в началото:

Тя погледна към дежурния офицер, който я изчакваше от другата страна на гишето, за да я придружи обратно до залата.

— Моите извинения. Изпълнявали сте нареждания.

После прочете и останалата част от радиограмата.

Елизабет бе зашеметена. В радиограмата си до мистър Бутиер минута по-късно тя посочи, че всички нужни изявления от страна на „Скарлати индъстрис“ ще бъдат направени от Ченсълър Дрю Скарлет до една седмица. Дотогава случаят остава без коментар.

До Ченсълър Дрю тя изпрати втора радиограма.

Елизабет реши, че би трябвало да се върне на масата, ако не по друга причина, поне за да не придаде твърде голямо значение на случилото се. Но докато вървеше бавно по тесните коридори с дежурния офицер, тя осъзна с нарастваща тревога, че случилото се всъщност бе предупреждение. Тя веднага изключи възможността „съмнителните действия“ на Картрайт да са били причината за смъртта му. Той бе смешна фигура.

Това, за което Елизабет трябваше да се подготви, бе разкриването на договора й с Картрайт. Можеха да се дадат няколко обяснения, които тя щеше да поднесе без подробности. Разбира се, независимо от това какво би казала, единодушният извод щеше да бъде, че годините й най-сетне си казват своето. Подобен договор с човек като Джеферсън Картрайт бе доказателство за ексцентричност, и то в степен, която поставяше под въпрос нейната компетентност. Елизабет Скарлати не се тревожеше за това. Тя не бе подвластна на чужди мнения.

Това обаче, което я тревожеше, и то дълбоко, бе фундаменталният извор на страховете й: фактът, че договорът можеше и да не бъде открит.

Отново на капитанската маса тя извини отсъствието си с кратките и откровени думи, че един от доверените й управители, когото доста е ценяла, е починал. Тъй като тя очевидно не желаеше да се разпростира по темата, спътниците й от масата изказаха съболезнованията си и след прилична пауза в разговорите си, ги възобновиха отново. Капитанът на „Калпурния“, дебел англичанин с буйни вежди, огромна челюст и двойна брадичка, философски отбеляза наум, че загубата на добър директор в бизнеса трябва да съответства на преместването на добре обучен първи помощник.

Младежът до Елизабет се наведе към нея и каза тихо:

— Изваден направо от Джилбърт и Съливан, нали?

Старицата се усмихна приятно заговорнически. Под смесицата от разговори тя му отвърна тихо:

— Монархът на океаните. Представяте ли си го да дава заповеди за вдигане на платната?

— Не — отговори младежът, — но мога да си го представя как излиза от ваната си. По-интересно е.

— Лошо момче. Ако се ударим в айсберг, ще гледам да съм далеч от вас.

— Невъзможно. Ще бъда в първата спасителна лодка, а някой от хората тук със сигурност ще е резервирал там и едно място за вас — усмихна се подкупващо той.

Елизабет се засмя. Този млад мъж бе забавен, а освен това й действаше ободряващо да се отнасят към нея с малко по-дръзка доброжелателност. Последва приятен разговор за предстоящите им маршрути в Европа. Бе интересно, защото, макар и непринудени, никой от тях не смяташе да каже нещо важно на другия.

След вечеря групата важни пасажери от капитанската маса се оттегли в игралната зала и започна да формира двойките за бридж.

— Предполагам, че с картите сте ужасно зле — каза Кенфийлд, усмихвайки се на Елизабет, — но тъй като аз съм много изкусен, ще ви изваждам.

— Трудно е да откажеш на тъй ласкава покана.

В този момент той реши да се поинтересува:

— Кой почина? Дали бих могъл да го познавам?

— Съмнявам се, млади момко.

— Кой знае. За кого става дума?

— Кажете ми, откъде бихте могли да познавате един скромен директор в банката ми?

— Стори ми се, че е доста важен човек.

— Сигурно някои са го смятали за такъв.

— Е, ако поне беше достатъчно богат, бих се опитал да му продам един тенискорт.

— Наистина, мистър Кенфийлд, просто нямате мяра — засмя се Елизабет, докато влизаха в залата.

По време на играта Елизабет забеляза, че макар у младия Кенфийлд да се спотайваше нюхът на първокласен бриджор, играта му всъщност не бе особено добра. В един момент, напълно ненужно, според Елизабет, той се остави да бъде надигран, но тя го отдаде на форма на любезност към противника. После запита стюарда на залата дали имат точно определен вид пури и когато му бяха предложени други, се извини и каза, че ще си вземе от запасите в каютата.

Елизабет си спомни, че заедно с кафето в края на вечерята очарователният мистър Кенфийлд бе отворил нова кутия пури.

Няколко минути по-късно се завърна на масата, след като ръката бе изиграна, и се извини, обяснявайки, че е помогнал на някакъв възрастен джентълмен, на когото морето изглежда не му понасяло, да стигне до каютата си.

Партньорите от отсрещната страна промърмориха нужните похвални фрази, но Елизабет не пророни и дума. Тя просто се вгледа в младия мъж и с известно задоволство, но и с тревога забеляза, че той отбягна погледа й.

Играта привърши рано — издигането и спускането на „Калпурния“ бе станало твърде притеснително. Кенфийлд придружи Елизабет Скарлати до апартамента й.

— Бяхте очарователен — каза тя. — А сега ви освобождавам, за да посветите вниманието си на по-младото поколение.

Кенфийлд се усмихна и й подаде ключовете.

— Щом като настоявате. Но така ми отреждате една скучна вечер. Знаете това.

— Времената наистина се променят, а може би и младежите.

— Може би.

На Елизабет й се струваше, че той силно желае да си отиде.

— Е, тогава, една стара жена ви благодари за вечерта.

— И един не толкова млад мъж — на вас. Лека нощ, мадам Скарлати.

Тя се обърна след него:

— Още ли ви интересува кой бе починалият мъж?

— Стори ми се, че не искахте да ми кажете. Не, не е важно. Лека нощ.

— Казваше се Картрайт. Джеферсън Картрайт. Познавахте ли го? — запита Елизабет, като следеше внимателно очите му.

— Не, съжалявам, не сме се срещали. — Видът му бе спокоен и напълно невинен. — Лека нощ.

— Лека нощ, млади момко — тя влезе в апартамента си и затвори вратата след себе си. Чу как стъпките му отекнаха надолу по външния коридор, докато затихнаха напълно. Бяха стъпки на бързащ човек.

Елизабет свали норката си и влезе в просторната, комфортна спалня с мебел, изцяло прикрепена към пода. Включи лампата, пристегната за нощното шкафче, и седна на ръба на леглото. Опита се да си спомни какво точно бе казал капитанът на „Калпурния“ за младежа, когато й бе представил списъка на хората от масата за нейно одобрение.

— А това е един момък с доста важни познати, бих добавил, на име Кенфийлд.

Елизабет не бе обърнала внимание на кратките данни за него повече отколкото за останалите.

— Работи в концерн за производство на спортни стоки и пресича Атлантика доста често. Уимбълдън, струва ми се.

А после, ако паметта на Елизабет не й изневеряваше, капитанът бе добавил:

— Идва със специална препоръка от параходството. Сигурно — нечий син. Колежанска вратовръзка и тъй нататък. Наложи се да отстраня д-р Барстоу заради него.

Елизабет се бе съгласила на компанията, без да задава въпроси.

Значи младежът бе дошъл със специална препоръка за място на капитанската маса от собствениците на английска параходна компания. И раболепният капитан, привикнал на чести срещи с висшето общество от два континента, се бе почувствал задължен да отстрани от масата си един високоуважаван хирург в полза на Кенфийлд.

Ако не за друго, то поне за да усмири неизтощимата си фантазия, Елизабет вдигна телефона и поиска да я свържат с радиовъзела.

— Радиовъзел „Калпурния“, добър вечер — британският акцент сведе думата вечер до почти непонятен единичен звук.

— Обажда се Елизабет Скарлати, апартамент А, три. Може ли да говоря с дежурния офицер, ако обичате?

— На телефона дежурен офицер Питърс. С какво мога да ви бъда полезен?

— Вие ли бяхте дежурен и по-рано тази вечер?

— Да, госпожо. Радиограмите ви за Ню Йорк бяха изпратени веднага. Би трябвало да са пристигнали в рамките на един час.

— Благодаря ви. Но, не за това се обаждам… Боя се, че изпуснах една своя среща в радиовъзела. Търсил ли ме е някой там? — Елизабет наостри слух за следа и от мигновено колебание. Такова нямаше.

— Не, госпожо, никой не е питал за вас.

— Да, той може би се е почувствал неудобно. Вината е изцяло моя.

— Съжалявам, мадам Скарлати. Освен вас бяхме посетени само от трима други пътници тази вечер. Първа вечер на борда, сама разбирате.

— След като са били само трима, ще ви затрудня ли много, ако ви помоля да ми ги опишете?

— Не, съвсем не… Ами, първо дойде една възрастна двойка туристи, а след това един господин, боя се, леко пийнал, който искаше да види графика на редовната връзка.

— Какъв график?

— За радиовръзките, госпожо. За първа класа имаме по три сеанса дневно. В десет, дванайсет и два часа. Приятен човек. Само лекичко прекалил с бирата.

— Не беше ли млад? Сигурно, на не повече от трийсет? Със смокинг?

— Описанието ви съвпада, госпожо.

— Благодаря ви, офицер Питърс. Не става въпрос за нещо важно, но бих се радвала, ако този разговор остане между нас.

— Разбира се.

Елизабет стана и отиде в дневната. Партньорът й в бриджа може и да не беше особено умел картоиграч, но без съмнение бе превъзходен актьор.

Глава 19

Матю Кенфийлд се насочи към дъното на коридора с бързи стъпки по простата причина, че стомахът му се бунтуваше. Може би барът — и тълпата — на втора палуба щяха да му подействат добре. Той влезе и си поръча бренди.

— Страшен купон, нали?

Огромен, широкоплещест тип, с фигура на централен защитник в професионалния футбол, притисна Кенфийлд към един от високите столове край барплота.

— Не ще и дума — отвърна Кенфийлд с празна усмивка.

— Сега се сетих! Ти си от капитанската маса. Видяхме те на вечеря.

— Храната там поне е добра.

— Знаеш ли кво? И аз можех да съм на капитанската маса, но казах „Да й сера отгоре“.

— От това щеше да излезе интересен ордьовър.

— Не се майтапя. — Акцентът, реши Кенфийлд, бе от района на пиацата за таксита, доста завален от алкохола. — Чичото има купища акции. Но казах, майната му.

— Ако искаш, можем да си сменим местата.

Централният защитник се олюля леко и хвана барплота, за да се задържи на стола.

— Скучно ще ни е. Хей, барман! Бърбън и тъмна бира!

Централният защитник запази равновесие и се наклони към Кенфийлд. Погледът му бе стъклен, а очите му бяха изгубили всякакъв мускулен контрол. Русата му коса бе паднала върху челото му.

— Ти с кво се занимаваш, приятел? Или си още в училище?

— Мерси за комплимента. Не, работя в „Спортни артикули Уимбълдън“. А ти къде си?

Кенфийлд се облегна на стола и извърна глава, за да продължи да проучва лицата в тълпата.

— „Годуин и Ролинс“. Ценни книжа. Собственост на тъста. Петата по големина финансова къща в града.

— Забележително.

— Ти на чий гръб я караш?

— Какво?

— Гръб. Връзки. Как тъй се намери на капитанската маса?

— А, приятели на фирмата се погрижиха. Работим тясно с английски компании.

— Уимбълдън. Това е в Детройт.

— Чикаго.

— Ах, да. „Фордът“ на пръчките за голф, а? „Фордът“.

— Да.

Кенфийлд отправи последната си дума право в лицето на пияния рус Адонис и нарочно неучтиво.

— Не го вземай навътре. Как се казваш?

Кенфийлд тъкмо щеше да отговори, когато погледът му бе прикован от вратовръзката на пияния. Не знаеше защо. После забеляза и копчетата на ръкавелите му. И те, като връзката, бяха в силно червено и черно на райета. Цветовете бяха наситени и ярки.

— Стресна ли се?

— Какво?

— Как се казваш? Аз съм Бутройд. Чък Бутройд — каза той и още веднъж хвана с ръка махагоновия плот, за да се задържи прав. — Бориш се във Форд и… Опаа, извини ме, Уимбълдън?

Бутройд изглежда изпадаше в безсъзнание.

— Да, боря се. Виж, приятел, нещо ми е зле. Не се обиждай, но май ще трябва да си легна, преди да е станала някоя беля. Лека нощ, мистър…

— Бутройд.

— Тъй. Лека нощ.

Мистър Бутройд полуотвори очи и вдигна ръка за поздрав, докато с другата се пресягаше за своя бърбън. Кенфийлд бързо, но несигурно започна да излиза от бара.

— Чъкси, сладурчето ми! — чернокоса жена се тръшна върху алкохолизирания мистър Бутройд. — Потъваш вдън земя всеки път, щом ми трябваш, дявол да те вземе!

— Не ми се карай, любов моя.

— Ще ти се карам всеки път, когато правиш така.

Барманът си намери друга работа и бързо се оттегли надалече.

Мистър Бутройд погледна жена си и за няколко секунди престана да се люлее. Фиксира върху нея погледа си, който вече съвсем не бе на пияница, а на човек, непрекъснато нащрек. За страничния наблюдател двамата продължаваха да бъдат съпруг и съпруга, които спореха по повод пиенето на мъжа, тихо, но напрегнато, така че да останат необезпокоявани от натрапници. Макар да продължаваше да седи в приведената си поза, Чък Бутройд говореше ясно на фона на шума в бара. Бе трезвен.

— Няма страшно, скъпа.

— Убеден ли си?

— Твърдо.

— Кой е той?

— Известен търговец. Смятам, просто души за бизнес.

— Ако е обикновен търговец, защо го сложиха на масата точно до нея?

— Хайде, хайде. Май вече ти трепери отвътре.

— Просто съм предпазлива.

— Слушай внимателно, тогава. Работи в оная спортна фирма от Чикаго. Уимбълдън. Внасят половината от нещата си от английски фирми. — Бутройд спря, сякаш обясняваше проста задачка на дете. — Корабът е британски. Старицата е златна мина с милион познати и някой е решил да се възползва. Освен това е пиян като цепеница и му се гади, та две не вижда.

— Дай да си пийна — каза мисис Бутройд и се протегна към чашата на мъжа си.

— Обслужвай се.

— Кога ще започваш?

— След около двайсет минути.

— Защо трябва да е точно тази нощ?

— Целият кораб е пиян, а и времето за късмет е чудесно, като пред буря. Всеки, който още не се е напил, в момента повръща. А скоро и пияните ще започнат.

— Какво искаш да сторя?

— Удари ми един силен шамар. После се върни, при когото там беше, и без много да ти пука, им кажи, че вече съм преминал всякакви граници, че краят ни се вижда, или нещо такова. След няколко минути ще припадна на пода. Погрижи се двама мъже да ме отнесат в кабината. Или даже трима.

— Не знам ще се намерят ли трима достатъчно трезвени.

— Тогава, извикай стюарда. Или бармана, още по-добре. Бармана. Тук доста го притеснявам.

— Добре. Ключът в теб ли е?

— Баща ти ми го даде на кея сутринта.

Глава 20

Кенфийлд се добра до каютата си с усещането, че ще повърне. Непрестанното и вече мощно люлеене на кораба си казваше своето. Зачуди се защо има вицове за морската болест. Никога не му бе изглеждало смешно. Никога не се бе смял на карикатурите.

Падна връз леглото си, като си свали само обувките. С благодарност установи, че сънят го налягаше. Последните двайсет и четири часа бе прекарал в непрестанно напрежение.

И тогава започна да се чука.

Първо тихичко. Толкова тихо, че Кенфийлд само се обърна на другата страна. Тогава по-силно и по-силно и все по-бързо. Бе остро чукане, сякаш с един свит пръст и поради остротата си екна из цялата каюта.

Все още в полусън, Кенфийлд извика:

— Какво има?

— По-добре да отворите, друже.

— Кой е? — запита Кенфийлд, докато се опитваше да спре въртенето на стаята.

Силното чукане започна отначало.

— За Бога, спрете! Идвам!

Данъчният инспектор с мъка се изправи на крака и тръгна към вратата на каютата. Отключването на бравата се оказа още по-мъчно. Униформената фигура на корабния радист скочи в стаята му.

Кенфийлд си събра мислите, доколкото можеше, и погледна човека, вече облегнат на вратата.

— Какво искаш, по дяволите?

— Казахте ми да дойда в каютата ви, ако има нещо, дето си заслужава. Онова там… дето ви интересува.

— Е?

— Е, не смятате, че британски матрос ще тръгне да нарушава устава, без да има защо, нали?

— Колко?

— Десет лири.

— Какво, за Бога, трябва да е това, дето струва десет лири?

— Петдесет долара.

— Скъпичко ми се вижда.

— Струва си.

— Двайсет долара.

— Хайде… — захленчи морякът на своя кокни.

— Трийсет и толкоз — каза Кенфийлд и се насочи към леглото си.

— Дадено. Дайте ми парите.

Кенфийлд извади портфейла си и подаде на радиста три десетдоларови банкноти.

— Какво сега е това, което струва трийсет долара?

— Разкрит сте. От мадам Скарлати — каза морякът и изчезна.

Кенфийлд се изми със студена вода, за да се разсъни и запремисля възможностите си оттук нататък.

Бяха го хванали без прилично алиби. Според всяка логика полезността му беше изчерпана. Трябваше да го сменят, а това щеше да отнеме време. Най-малкото, което му оставаше да направи, бе да не позволи на старицата да предугади откъде бе дошъл.

Ех, ако можеше Бенджамин Рейнолдс да е тук с неговите мъдри съвети на стара пушка. Тогава си спомни за нещо, което Рейнолдс веднъж бе казал на друг данъчен инспектор, който бе безмилостно разкрит: „Използвай част от истината. Виж дали ще помогне. Намери някакъв претекст за това, което правиш.“

Той излезе от каютата си и изкачи стълбището до първа палуба. Намери апартамента й и почука на вратата.

Чарлз Конъуей Бутройд, изпълнителен вицепрезидент на финансова къща „Годуин и Ролинс“, падна в несвяст на пода в бара.

Трима стюарди, двама пияни участници в купона, жена му и случайно минаващ морски офицер успяха да отнесат огромното му тяло от залата в каютата му. Със смях на уста те свалиха обувките и панталоните на русия гигант и го покриха с одеяло.

Мисис Бутройд извади две бутилки шампанско и разля за отбора спасители. За себе си напълни цяла водна чаша.

Стюардите и морският офицер от „Калпурния“ отпиха чак след нетърпящите отказ молби на мисис Бутройд и почти веднага се оттеглиха. Това все пак стана едва след като мисис Бутройд се погрижи да им втълпи, че мъжът й бе изпаднал в абсолютно безсъзнание.

Сама с другите двама доброволци, мисис Бутройд пресуши и последната капка шампанско, преди да запита:

— Кой има каюта?

Излезе, че само единият е ерген, жената на другия бе в бара.

— Погрижи се да се нафирка, за да останем сами — После отправи предизвикателството и към двамата. — Момчета, смятате ли, че двамата ще можете да ме оправите?

Момчетата откликнаха като един, кимайки като хамстери, надушили кедрови стърготини.

— Предупреждавам ви! Ще си държа полата на врата и за двама ви, и пак няма да ми стигнете! — олюля се леко мисис Бутройд, като отвори вратата. — Божичко! Дано само не ви е неприятно да се гледате един друг. Аз, лично си умирам за това!

Двамата мъже почти се премазаха един друг, опитвайки се да минат едновременно през вратата на кабината след дамата.

— Кучка! — промърмори от леглото Чарлз Конъуей Бутройд.

Той отметна одеялото и обу панталоните си. После бръкна в някакво чекмедже и извади един от чорапите на жена си.

Като един вид суха тренировка, той наложи тесния край на чорапа върху главата си и погледна към огледалото. Остана доволен от видяното там. После свали чорапа и отвори куфара.

Под няколкото ризи имаше чифт гуменки и тънко еластично въже, дълго около метър и нещо.

Чарлз Конъуей Бутройд си върза гуменките, докато въжето лежеше до краката му. Върху горната част от мощната си снага навлече черен плетен пуловер. Усмихваше се. Чувстваше се щастлив.

Елизабет Скарлати си бе вече легнала, когато чу почукването. Посегна към чекмеджето на нощното си шкафче и оттам извади малък револвер.

Стана и отиде до вратата на външната стая.

— Кой е? — запита тя с висок глас.

— Матю Кенфийлд. Много бих желал да говоря с вас.

Елизабет бе объркана. Не го бе очаквала и трудно намери думите, с които да му отвърне.

— Сигурна съм, че май леко сте прекалили с пиенето, мистър Кенфийлд. Не можете ли да почакате до сутринта?

Не звучеше убедително дори сама на себе си.

— Прекрасно знаете, че не съм и не мога. Мисля, че трябва да поговорим сега.

Кенфийлд се надяваше, че вятърът и морето успяват да приглушат думите му. Разчиташе и на това, че предстоящата му задача нямаше да му позволи да повърне много, много обилно.

Елизабет се приближи към вратата.

— Не мога да измисля дори и една причина, която да ме убеди, че трябва да говорим сега. Надявам се, че няма да е необходимо да викам корабната полиция.

— За Бога, госпожо, отворете най-сетне тази врата! Или може би аз трябва да повикам корабната полиция, за да им кажа, че и двамата се интересуваме от някой, който кръстосва Европа с акции на стойност милиони! От които, аз, лично, няма да получа и цент!

— Какво казахте? — Елизабет бе вече до вратата на каютата.

— Чуйте ме, мадам Скарлати — каза Матю и сви дланите си на фуния, насочена към ъгъла на вратата — Ако информацията ми поне се докосва до истината, вие сте с револвер. Добре. Отворете вратата и ако не съм с ръце зад тила, или ако има някой зад мен, стреляйте на момента! Мога ли да постъпя по-честно от това?

Тя отвори вратата и пред нея се показа Кенфийлд, съдържанието на чийто стомах бе възпирано от изригване единствено от мисълта за предстоящия разговор. Той затвори вратата след себе си и Елизабет Скарлати разбра характера на притеснението му. Както винаги под упражняван натиск, тя подреди правилно приоритетите.

— Използвайте банята ми, мистър Кенфийлд. Насам е. Подкрепете се и после ще говорим.

Чарлз Конъуей Бутройд постави две възглавници под одеялото на леглото си. Взе въжето в ръце и сръчно го уви в примка на ласо. Попукването на нишките бе музика в ушите му. Постави чорапа на жена си в джоба си и тихо напусна каютата. Тъй като бе на първа палуба от страната на левия борд, нужно бе само да заобиколи площадката на носа, за да достигне целта си. Прецени издигането и спускането на кораба в бурното море и бързо отсъди, че в долна мъртва точка с лек крен надясно едно човешко тяло би достигнало океанските води максимално бързо и с минимум структурни увреждания от кораба. Бутройд бе просто пълен професионалист. Скоро щяха да научат цената му.

Кенфийлд излезе от тоалетната на Елизабет Скарлати значително облекчен. Тя го гледаше изпитателно от един люлеещ се стол, на няколко стъпки от далечната стена на леглото, с револвер, насочен право в него.

— Ако седна, ще приберете ли тази пущина?

— Не, но седнете и да поговорим за това.

Кенфийлд седна на леглото и присви крака, така че да е с лице към нея. Старицата запъна петлето на пистолета си.

— На вратата споменахте нещо, мистър Кенфийлд, което е и единствената причина, поради която този пистолет още не е изгърмял. Бихте ли продължили мисълта си?

— Да. Първото нещо, което се сещам да ви кажа е, че не съм…

Кенфийлд замръзна.

Ключалката на външната врата прещрака. Данъчният инспектор протегна ръка към старицата, която инстинктивно, тозчас му подаде пистолета.

Кенфийлд веднага я подхвана за ръка и благо, но твърдо я преведе до леглото. Само погледът му даваше указания, на които тя се подчиняваше.

Тя се опъна на леглото, оставайки единствено под меката светлина на нощната лампа, докато Кенфийлд се изтегли към сянката на отворената врата на спалнята. Той й даде знак да затвори очи, команда, която всъщност не се надяваше тя да изпълни, но старицата и това стори. Елизабет отпусна глава наляво, а един вестник остана на няколко сантиметра от дясната й ръка. Изглеждаше така, сякаш бе заспала, докато чете.

Вратата на кабината бе бързо отворена и затворена.

Кенфийлд прилепи плътно гръб към стената и стисна малкия пистолет здраво в ръката си. През оставеното от открехнатата врата пространство от няколко сантиметра можеше да добие представа за това, което ставаше в антрето. В същото време осъзна, че нахлулият в кабината имаше същото предимство, но за разлика от Кенфийлд той не бе в сянка, а и предполагаше, че е неочакван.

Тогава посетителят влезе в полезрението му и Кенфийлд неволно осъзна, че шумно преглъща, отчасти от изненада, отчасти от страх.

Мъжът бе грамаден, може би с половин глава по-висок от Кенфийлд, с огромни гърди и рамене. Носеше черен пуловер, черни ръкавици, а върху главата си имаше тънка, мъглява материя, вероятно коприна, която придаваше на гиганта призрачен, нечовешки вид и напълно размазваше чертите на лицето му.

Нахлулият мина през вратата на банята и застана край ъгъла на леглото, само на метър от Кенфийлд. Изглежда вземаше мярката на старицата, докато вадеше тънко въже от джоба на панталона си.

Тръгна към лявата половина на леглото, привеждайки се напред.

В този момент Кенфийлд отскочи напред и с все сила стовари пистолета върху главата на мъжа. На мястото на удара кожата се разкъса и оттам незабавно бликна кръв, която започна да напоява покритието на главата. Нахлулият залитна напред, но се опря с ръце на земята, след което се завъртя така, че да застане лице срещу лице с Кенфийлд. Мъжът бе зашеметен, но само за секунди.

— Ти! — това не бе възклицание, а само неприятна констатация. — Кучи сине!

Паметта на Кенфийлд се втурна назад, прехвърляйки време и случки, но така и не можа да намери дори най-далечна връзка с масивното същество пред него. Това, че трябваше да го е срещал, бе очевидно; това, че не можеше да го познае — вероятно опасно.

Мадам Скарлати се сви пред дървената табла на леглото до стената, наблюдавайки сцената със страх, но без паника. Изглежда бе ядосана, че има пред себе си ситуация, която нямаше никакъв начин да вземе под контрол.

— Ще извикам корабната полиция — каза тя тихо.

— Не! — остро изкомандва Кенфийлд. — Не докосвайте телефона! Моля ви!

— Трябва да сте луд, млади момко!

— Искаш да се спазарим ли, мой човек?

Гласът бе също смътно познат. Данъчният инспектор държеше пистолета си, насочен право в главата на мъжа.

— Без пазарлъци. Само свали тази карнавална маска.

Мъжът бавно вдигна ръце нагоре.

— Не така, мой човек! С една ръка. Ще седнеш на другата. С дланта нагоре!

— Умник — каза нахлулият, сваляйки едната си ръка.

— Мистър Кенфийлд, настоявам да ме изслушате! Този мъж влезе с взлом в каютата ми. Бог знае, вероятно е щял да ме ограби или убие — мен, не вас. Трябва да се обадя на съответните власти!

Кенфийлд не виждаше как може да накара старицата да го послуша. Нямаше склонност към героизъм и мисълта за официална защита бе примамлива и за него. Но, щеше ли това да бъде защита? А, дори и да бе, тази свита на кълбо човешка маса в краката му бе единствената следа, или възможност за такава, към изчезналия Ълстър Скарлет, която той или който и да е в Група номер 20 бе открил досега. Кенфийлд реши, че ако извикат властите на кораба, нахлулият щеше да бъде сметнат просто за крадец. Възможно бе мъжът да е и крадец, но Кенфийлд силно се съмняваше в това.

Седейки в краката на счетоводителя, маскираният Чарлз Бутройд стигна до същия извод по отношение на бъдещето си. Перспективата за провал, в комбинация със затвор, започваше да дава воля на неконтролируемо отчаяние.

Кенфийлд заговори тихо на старицата.

— Бих искал да отбележа, че този мъж не влезе с взлом. Тон отключи вратата, което предполага, че му е бил даден ключ.

— Точно тъй! Дадоха ми го! Няма да направиш нещо тъпо, нали, мой човек? Хайде да се спазарим. Ще ти платя петдесет пъти повече от това, дето печелиш от бейзболните топки! Какво ще кажеш?

Кенфийлд изгледа остро човека под себе си. Намекът бе неочакван и обезпокояващ. Нима бе вече разкрит? Внезапната болка в стомаха на Кенфийлд дойде заедно с мисълта, че жертвените агнета в тази каюта можеше и да са две на брой.

— Свали този проклет парцал от главата си!

— Мистър Кенфийлд, хиляди пътници са пътували с този кораб. Един ключ не би бил проблем да се извади. Настоявам…

Дясната ръка на гиганта се стрелна към крака на Кенфийлд. Данъчният инспектор стреля в същия миг в рамото му. Револверът бе малък калибър, така че изстрелът не бе силен.

Ръката на маскирания със спазъм отпусна глезена му и хвана рамото, където бе заседнал куршумът. Кенфийлд бързо се изправи и ритна с всичка сила мъжа в главата. Върхът на марковата му кожена обувка намери врата на мъжа и разкъса кожата под чорапената маска. Въпреки това мъжът се втурна напред към Кенфийлд, насочвайки се към кръста му, сякаш се готвеше да му направи футболна блокада. Кенфийлд отново стреля. Този път куршумът попадна в хълбока на нападателя. Кенфийлд се притисна до стената на каютата, докато мъжът се преви и падна на колене в мъчителен гърч. Костта и мускулната тъкан по пътя на куршума бяха разкъсани.

Кенфийлд посегна да издърпа коприненото покритие от лицето на мъжа, вече пропито с кръв, когато гигантът, макар и на колене, прикова с лявата си ръка счетоводителя към стената. Кенфийлд заби пистолета в главата му, опитвайки се в същото време да отблъсне железния хват на притисналата го предмишница. След удар нагоре по китката на мъжа черният пуловер се разкъса, показвайки отдолу ръкава на бяла риза. На ръкавела имаше голямо копче, раирано но диагонал в черно и червено.

За момент Кенфийлд спря съпротивата си, опитвайки се да асимилира новото си откритие. Съществото, в кръв и рани, сумтеше от болка и отчаяние. Но Кенфийлд го бе разпознал и бе безкрайно объркан. Докато се опитваше да успокои дясната си ръка, той се прицели внимателно в коляното на мъжа. Оказа се трудно — мощната ръка го притискаше в стомаха със силата на гигантско бутало. Беше готов да стреля, когато нападателят отскочи нагоре, изправяйки гръб и оставайки изцяло незащитен пред по-дребния мъж. Кенфийлд дръпна спусъка повече инстинктивно, отколкото преднамерено. Куршумът прониза горната част на стомаха.

Чарлз Бутройд отново падна.

Матю Кенфийлд погледна към старицата, която се пресягаше към телефона край леглото си. Той прескочи мъжа и насила отскубна слушалката от ръката й. Остави я на вилката.

— Моля ви! Зная какво правя!

— Сигурен ли сте?

— Да. Моля ви! Повярвайте ми!

— Боже мой! Внимавайте!

Кенфийлд се завъртя на пети, избягвайки на сантиметри разбиването на гръбнака си от засилилия се ранен Бутройд, преплел пръстите на ръцете си в подобно на чук оръжие.

Мъжът падна на леглото и се претърколи настрани. Кенфийлд придърпа старицата надалеч и насочи пистолета си към нападателя.

— Не зная защо го правиш, но, ако не спреш, следващият куршум ще мине точно през челото ти. Обещание на снайпер, мой човек!

Кенфийлд се сети, че той се бе оказал единственият член на тренировъчната група, скъсан два пъти поред на изпита за стрелба с леко оръжие по мишена.

Сгърчен на пода, полуослепял от болката и от окървавената коприна по лицето си, Чарлз Бутройд разбра, че не му остава почти нищо. Дишането му бе затруднено, чувстваше кръв в дихателната си тръба. Имаше само една надежда — да стигне до каютата си и да се свърже с жена си. Тя би измислила какво да направи. Щеше да плати на корабния лекар цяло състояние, за да го оправи. А те трябваше да разберат. Никой не можеше да бъде подложен на подобно страдание и в същото време — разпитван.

С огромни усилия той започна да се надига. Измърмори нещо неразбираемо, опрян на матрака.

— Не се опитвай да ставаш, приятелю. Само отговори на един въпрос — каза Кенфийлд.

— Какво… Какъв? Въп…

— Къде е Скарлет? — Кенфийлд усещаше, че времето му е на привършване. Човекът щеше да рухне всеки миг.

— Не знам…

— Жив ли е?

— Кой…

— Добре знаеш кой! Скарлет! Синът й!

Събрал последните си сили, в този момент Бутройд направи онова, което изглеждаше невъзможно. Хванал матрака, той се олюля назад, като че ли готов да падне. Движението му свали отчасти покривката на леглото заедно с одеялата. Докато Кенфийлд пристъпи напред, Бутройд внезапно отскубна матрака от леглото, вдигна го и го запокити към данъчния инспектор, пристъпвайки след него с цялата си тежест. Кенфийлд отчаяно изпрати един куршум в тавана, падайки заедно със старицата под силата на удара. Бутройд ги притисна за последно, премазвайки ги с матрака в ъгъла между стената и пода, и с помощта на рикошета от пружините се изправи пак на крака. Обърна се, почти ослепял, и се измъкна от стаята. В коридора свали чорапа от главата си, отвори вратата и хукна навън. Елизабет Скарлати изстена от болка, опипвайки глезена си. Кенфийлд отблъсна матрака и след като той падна, се опита да помогне на старицата да се изправи.

— Струва ми се, че глезенът ми, или част от стъпалото ми е счупено.

Кенфийлд желаеше само да тръгне след Бутройд, но не можеше да остави старицата в това състояние. Освен това, ако я оставеше, тя щеше моментално да вдигне телефона, което правеше всичко безпредметно.

— Ще ви отнеса до леглото.

— За Бога, наместете първо матрака там. Костите ми са крехки!

Кенфийлд чувстваше, че се разкъсва между възможността да постъпи, както му бе казано и желанието си да си свали колана, да върже ръцете на старицата и да тръгне след Бутройд. Последното щеше да бъде глупаво. Тя все едно щеше да повика полицията. Затова той постави обратно матрака на леглото и внимателно я вдигна върху леглото.

— Как се чувствате?

— Като мъртвец.

Причерня й, докато поставяше възглавниците зад нея.

— Май, по-добре да повикам корабния лекар.

Въпреки това Кенфийлд не посегна към телефона. Опита се да намери думите, способни да я убедят да го остави да действа както сам реши.

— За това има достатъчно време. Искате да тръгнете след него, нали?

— Точно така — погледна я остро Кенфийлд.

— Защо? Мислите ли, че може да има нещо общо с моя син?

— Всяка секунда мои обяснения намалява шанса някога изобщо да разберем това.

— Откъде да знам, че ще действате в мой интерес? Не поискахте да потърся помощ по телефона в момент, когато тя определено ни бе нужна. Всъщност, за малко и двамата да ни убият заради вас. Смятам, че заслужавам някакво обяснение.

— Сега няма време. Моля ви, имайте ми вяра.

— Защо трябва да ви вярвам?

Погледът на Кенфийлд падна върху въжето, изпуснато от Бутройд.

— Наред с всички други причини, твърде дълги за обяснение, ако не се бях оказал тук, щяхте да бъдете убита — посочи той към тънките върви на пода. — Ако мислите, че с това въже е трябвало да ви вържат ръцете, напомнете ми да ви обясня преимуществата на техниката гарота при използване на еластична корда вместо парче ластик за дрехи. Китките ви биха могли да се измъкнат оттук — той вдигна въжето и го поднесе пред очите й. — Но не и гърлото ви!

Тя се загледа в него внимателно.

— Кой сте вие? Кому служите?

Кенфийлд си спомни за целта на своето посещение — да каже част от истината. Бе решил да каже, че е нает от частна фирма, интересуваща се от Ълстър Скарлет — списание или нещо подобно. При създадените обстоятелства това щеше да бъде откровено глупаво. Бутройд не бе крадец, той бе наемен убиец със своя мисия. Елизабет Скарлати бе набелязана да умре. Тя не бе част от заговор. Кенфийлд имаше нужда от всички налични средства.

— Служител съм на правителството на Съединените щати.

— О, Господи! Този идиот, сенаторът Браунли! Нямах представа!

— Нито пък той, уверявам ви. Без да знае, той задейства и нас, но не е сторил нищо повече.

— И предполагам в момента цял Вашингтон си играе на детективи, без да ме информира!

— Бих се изненадал, ако и десет души в цял Вашингтон знаят за това. Как е глезенът ви?

— Ще оцелея някакси.

— Ако повикам лекаря, ще измислите ли нещо, все едно сте паднали? Само за да спечелим време. Това е единствената ми молба.

— Ще ви предложа нещо повече, мистър Кенфийлд. Пускам ви да си тръгнете. По-късно ще повикаме лекар, ако това е нужно — тя отвори чекмеджето на нощното си шкафче и му подаде ключа от стаята.

Кенфийлд се отправи към вратата.

— При едно условие — старицата надигна глас достатъчно силно, за да го спре.

— Какво по-точно?

— Че ще се отнесете с нужната сериозност към едно предложение, което ще отправя към вас.

Кенфийлд се извърна и я погледна скептично.

— Какво предложение?

— Да работите за мен.

— Няма да се бавя — каза данъчният инспектор, втурвайки се към вратата.

Глава 21

Четирийсет минути по-късно Кенфийлд тихо се вмъкна обратно в стаята на Елизабет Скарлати. В мига, в който старицата чу прещракването на ключа, нададе къс вик на уплаха.

— Кой е?

— Кенфийлд — каза той и влезе.

— Намерихте ли го?

— Да. Мога ли да седна?

— Моля… Какво стана? За Бога, мистър Кенфийлд, какво се случи? Кой е той?

— Казваше се Бутройд. Работеше за една нюйоркска финансова къща. Очевидно е бил нает със задачата да ви убие. Мъртъв е и тленните му останки са вече зад нас — мисля, на около три мили.

— Боже мой! — седна в шезлонга старицата.

— От началото ли ще започнем?

— Младежо, разбирате ли какво сте направили? Сега ще има издирване, разследване! Такъв шум ще се вдигне на кораба!

— А, някъде наистина ще се вдигне голям шум, това ви гарантирам. Но се съмнявам дали тук ще има нещо повече от най-рутинно и дори малко небрежно разследване. И една потънала в мъка, объркана вдовица, която няма да мръдне от каютата си.

— Какво искате да кажете?

Кенфийлд й разказа как открил тялото до каютата на Бутройд. Само накратко спомена по-отблъскващите подробности за това как го е претърсил и хвърлил зад борда, но в пълни подробности описа как се е върнал в бара, където научил от очевидци за предполагаемия припадък на Бутройд отпреди няколко часа. Вероятно преувеличавайки, барманът бе казал, че били нужни шестима мъже, за да го завлекат до каютата му и да го хвърлят в леглото.

— Видите ли, широко засвидетелстваното му алиби е и най-логичното обяснение за… изчезването му.

— Ще претърсят кораба, докато стигнем пристанището.

— Не, няма.

— Защо смятате така?

— Скъсах част от пуловера му и я закачих на перилата точно пред каютата му. Ще бъде очевидно, че пияният мистър Бутройд се е опитал да се присъедини обратно към тържеството и че по пътя е преживял трагичен инцидент. Пияница на борда в комбинация с ужасното време зад борда е лошо съвпадение — Кенфийлд сиря за момент да помисли. — Ако е действал сам, няма от какво да се боим. Ако не е…

Счетоводителят реши да не довърши мисълта си.

— Нужно ли бе да хвърляте човека зад борда?

— По-добре ли би било да го намерят с четири куршума в тялото му?

— Три. Има един заседнал в тавана.

— Толкова по-зле. Би донесъл връзката с вас. Ако има съучастник на борда, до сутринта би трябвало да сте мъртва!

— Изглежда сте прав. Какво ще правим сега?

— Ще чакаме. Ще поговорим и ще чакаме.

— Ще чакаме какво?

— Някой да се опита да разбере какво се е случило. Може би жена му. Може би този, който му е дал ключа. Някой.

— Мислите, че ще се опита?

— Мисля, че опит би трябвало да има. Ако на борда съществува човек, който да работи с него. Най-малко заради това, че всичко е отишло по дяволите.

— Може да е бил просто крадец.

— Не беше. Беше убиец. И нямам за цел да ви плаша.

Старицата замислено погледна Кенфийлд в очите.

— Кои са „те“, мистър Кенфийлд?

— Не зная. Затова и ще поговорим.

— Смятате, че те са свързани с изчезването на сина ми, така ли?

— Да, така смятам… А вие?

Тя не отговори директно на зададения въпрос.

— Казахте, че би трябвало да започнем от самото начало. Къде е то за вас?

— В момента, когато открихме, че американски ценни книжа на стойност милиони долари се продават тайно на чуждестранна борса.

— Какво общо има това с моя син?

— Той е бил там. Бил е точно в този район, когато тръгнаха слуховете. Година по-късно, след изчезването му, получихме сигурни разузнавателни сведения, че продажбата е била извършена. Бил е отново там. Очевидно, нали?

— Или просто въпрос на рядко съвпадение.

— Тази хипотеза престана да съществува, когато ми отворихте да вляза преди час.

Старицата се вторачи в данъчния инспектор, докато той се сви удобно на стола си. Той, на свой ред, я наблюдаваше с полузатворени очи. Видя, че тя бе разгневена, но се владееше.

— Това са ваши предположения, мистър Кенфийлд.

— Не смятам. И тъй като знаем кой бе планираният ви убиец и за кого е работил — Годуин и някой си, или нещо такова от Уолстрийт — картинката, струва ми се, се изяснява значително. Някой, някой в петата по големина финансова къща в Ню Йорк е достатъчно разярен, или уплашен от вас, че е готов да ви убие.

— Това са догадки.

— Догадки, разбира се! А, това са ми синините за доказателство!

— Как успя Вашингтон да… свърже тези обстоятелства?

— „Вашингтон“ побира твърде много хора. Ние сме съвсем малък отдел. Обикновено се занимаваме тихо с подкупни, но високопоставени държавни служители.

— Звучи зловещо, мистър Кенфийлд.

— Напротив. Ако чичото на шведския посланик направи състояние от американски внос, обикновено предпочитаме да оправим нещата по-тихо — каза той, като я наблюдаваше внимателно.

— Това пък звучи безобидно.

— Но не е, уверявам ви.

— А за ценните книжа?

— Информацията идва всъщност пак от шведския посланик, но нашия — там — усмихна се Кенфийлд, — който, доколкото зная, няма чичо занимаващ се с търговия.

— Шведският посланик? Стори ми се, че посочихте сенатора Браунли.

— Не съм. Вие го направихте. Браунли само вдигна достатъчно врява, за да принуди Министерството на правосъдието да събере всичко от всеки, който някога е имал вземане даване с Ълстър Скарлет. В един момент това се оказахме и ние.

— Вие сте с Рейнолдс!

— Отново това са ваши думи. Не мои.

— Престанете с тази игра. Работите за този Рейнолдс, нали?

— Ако съм сигурен в нещо, то е, че не съм ваш пленник. И няма да се оставя под кръстосания ви разпит.

— Много добре. А за този шведски посланик?

— Нима не го познавате? И не знаете нищо за Стокхолм?

— О, за Бога, наистина не знам!

Данъчният инспектор й повярва.

— Преди четиринайсет месеца посланик Уолтър Понд ни извести във Вашингтон, че стокхолмска банкова групировка е заделила трийсет милиона долара за голям брой американски ценни книжа, в случай, че те успеят да бъдат прехвърлени контрабандно. Рапортът бе от петнайсети май. Визата на сина ви сочи, че е влязъл в Швеция на десети май.

— Неубедително! Синът ми бе на медения си месец. Едно пътуване до Швеция е напълно в реда на нещата.

— Бил е сам. Жена му е останала в Лондон. Това не е в реда на нещата.

Елизабет стана от шезлонга.

— Било е преди повече от година. Парите са били само отделени…

— Посланик Понд потвърди, че транзакцията е била осъществена.

— Кога?

— Преди два месеца. Точно след като синът ви изчезна.

Елизабет престана да крачи из стаята и погледна към Кенфийлд.

— Попитах ви нещо, преди да отидете да гоните онзи мъж?

— Помня. Предложихте ми работа.

— Мога ли да получа съдействието на вашата служба единствено по собственото ви решение? Целите ни съвпадат. Няма конфликт.

— Какво означава това?

— Възможно ли е да съобщите, че доброволно съм предложила да ви сътруднича? Истината, мистър Кенфийлд, самата истина. Срещу мен бе извършен опит за убийство. Ако не бяхте вие, сега щях да съм мъртва. Аз съм просто една изплашена старица.

— Това ще бъде изтълкувано, че сте знаели, че синът ви е жив.

— Подозирала. Не „знаела“.

— Заради ценните книжа ли?

— Отказвам да призная това.

— Защо тогава?

— Кажете ми първо… Ще мога ли да използвам влиянието на вашата служба, без да се налага да бъда допълнително разпитвана?… Да съм отговорна само пред вас?

— Което означава аз да съм отговорен пред вас.

— Точно така.

— Възможно е.

— И в Европа ли?

— Имаме реципрочни договори с повечето…

— Чуйте тогава предложението ми — прекъсна го Елизабет. — Добавям, клаузата е „неподлежаща на промяна“… Сто хиляди долара. Изплащането — на вноски, по взаимно съгласие.

Матю Кенфийлд несъзнателно втренчи поглед в самоуверената старица и внезапно усети обзелия го страх. Имаше нещо ужасяващо в сумата, току-що спомената от Елизабет Скарлати. С почти недоловим глас той повтори цифрата.

— Сто хиляди…

— Всичко става на прах, мистър Кенфийлд. Приемете предложението ми и се наслаждавайте на живота.

Данъчният инспектор бе започнал да се изпотява, без да е нито топло, нито влажно в апартамента.

— Знаете отговора ми.

— Да, така и предполагах… Не се впечатлявайте. Привикването към парите не изисква големи усилия. Ще разполагате с достатъчно, за да се чувствате комфортно, но няма да стигат, за да измерят отговорността… Това ще е неудобството… Докъде бяхме стигнали?

— Какво?

— Да. Защо подозирам, че синът ми може и да е жив? Без да имаме предвид ценните книжа, за които споменахте.

— Да. Защо?

— Между април и декември миналата година синът ми преведе на свое име стотици хиляди долари в банки из цяла Европа. Смятам, че възнамерява да живее от тези пари. В момента търся тези депозити. Тръгнала съм по следите на парите. — Елизабет видя, че счетоводителят не й повярва. — Говоря ви самата истина.

— Но тя се отнася и за книжата, нали?

— Имайки предвид, че говоря с някой, комуто плащам, за да работи за мен и знаейки, че ще отрека каквато и да е връзка с темата извън тази стая… да.

— И защо трябва да отричате?

— Имате право да знаете. Едва ли ще разберете, но ще се опитам да ви обясня. Липсата на книжата няма да бъде установена още близо година. Нямам юридическото право да поставям под въпрос попечителския фонд на сина си — никой няма такова право — докато не настъпи падежът на облигациите. Подобна стъпка би означавала публично осъждане на фамилията Скарлати. Това би довело „Скарлати индъстрис“ до крах. Ще подложи на съмнение всяка операция на „Скарлати“ във всяка банкова институция в цивилизования свят. Това е голяма отговорност. Вземайки предвид сумата, за която става дума, това би хвърлило в паника в стотици други корпорации.

Кенфийлд се бе съсредоточил докрай.

— Кой бе Джеферсън Картрайт?

— Единственият човек освен мен, който знаеше за книжата.

— Боже мой! — изправи се в стола си Кенфийлд.

— Наистина ли мислите, че е бил убит заради посочените в радиограмата причини?

— Не схванах там да имаше такива.

— Бяха посочени индиректно. Той бе прочут донжуан.

Данъчният инспектор погледна старицата в очите.

— И казвате, че бе единственият, който е знаел за облигациите?

— Да.

— Тогава, смятам, че е бил убит заради тях. Във вашия край на града, човек не убива някого за това, че е спал с жена му. Това по-скоро се използва, за да може и той да спи с неговата.

— В такъв случай, наистина имам нужда от вас, нали, мистър Кенфийлд?

— Какво смятахте да правите, като стигнем до Англия?

— Точно това, което ви казах. Да започна с банките.

— Какво ще ви донесе това?

— Не зная. Но сумите бяха значителни според традиционните представи. Тези пари трябва да са отишли някъде. А със сигурност не са били пренасяни в торбички по улицата. Може би в други сметки под фалшиви имена, може би набързо създадени малки фирми — не зная. Но зная със сигурност, че това са парите, които ще бъдат използвани, докато настъпи ликвидността на книжата.

— Божичко, той има трийсет милиона долара само в Стокхолм!

— Не е задължително. В Швейцария биха могли да се открият сметки на стойност трийсет милиона — платими вероятно в благородни метали — които да не подлежат на освобождаване дълго време.

— Колко дълго?

— Колкото е необходимо, за да се потвърди автентичността на всеки представен документ. Тъй като са били продадени на чуждестранна борса, това може да отнеме месеци.

— Значи ще проследите сметките по банките.

— Това, изглежда, е единственото, на което можем да се опрем като начало.

Елизабет Скарлати отвори чекмеджето на писалищната маса и извади оттам малко сандъче. Отключи го и извади от него един лист хартия.

— Предполагам, че също разполагате с един екземпляр. Но би било добре да го прочетете, за да си освежите паметта.

Тя му подаде листа. Беше списък на чуждестранни банки, където Уотърман тръст бе превела пари на името на Ълстър Стюарт Скарлет. Кенфийлд си спомни, че бе сред материалите, изпратени от Министерството на правосъдието.

— Да, виждал съм го, но нямах свой екземпляр… Малко по-малко от един милион долара.

— Направиха ли ви впечатление датите на теглене?

— Помня, че последната бе около две седмици, преди сина ви и жена му да се завърнат в Ню Йорк. Две сметки са все още открити, нали? Да, тук…

— Лондон и Хага — прекъсна го старицата и продължи, без да спира. — Не това имах предвид, но и то може да е ценно. Намеквах ви за географския модел.

— Какъв географски модел?

— Започва се в Лондон, после на север до Норвегия; после пак на юг до Англия — Манчестър; после на изток до Париж; на север до Дания; на юг до Марсилия; на запад до Испания и Португалия; североизток до Берлин; на юг пак до Африка — Кайро; северозапад през Италия — Рим; следват Балканите; обратно на запад до Швейцария и т.н. Абсолютно безразборно.

Старицата бе изрецитирала маршрута по памет, докато Кенфийлд се опитваше да следи списъка с датите.

— Какво искате да кажете, мадам Скарлати?

— Нищо ли не ви се вижда необичайно?

— Синът ви е бил на медения си месец. Нямам и понятие как хора като вас прекарват медения си месец. За тези като мен има Ниагарския водопад.

— Това не е нормално пътешествие.

— Не бих могъл да зная.

— Ако мога така да се изразя… Бихте ли тръгнали за собствено удоволствие от Вашингтон до Ню Йорк сити, през Балтимор и Бостън?

— Не, струва ми се.

— Синът ми е правил своя зигзаг в полукръг. Последната му спирка, където е изтеглил последната и най-голяма сума, е място, до което, логично, би могъл да стигне месеци по-рано.

Кенфийлд се бореше с последователността на дати и банки.

— Оставете, мистър Кенфийлд. В Германия е. Затънтено градче в Южна Германия. На име Тасинг… Защо точно там?