Наследството на Скарлати

Глава 41

Влакът затрака по релсите на античния мост, свързващ бреговете на река Рона, и навлезе в женевската гара. Елизабет Скарлати седеше в купето си, наблюдавайки първо баржите по реката, носле високите й брегове и локомотивния парк. Женева бе чист град. Излъсканият му вид помагаше да се скрие факта, че множество държави и безброй гиганти в бизнеса използваха този неутрален град, за да изострят още повече конфликта между своите интереси. Докато влакът влизаше в града, й мина през ума, че мястото на някой като нея бе всъщност в Женева. Или може би самата Женева вече принадлежеше на някой като нея.

Тя хвърли поглед към струпания на отсрещната седалка багаж. Единият куфар бе събрал нужните й дрехи, а трите по-малки чанти бяха натъпкани с документи. Документи, събрали хиляди изводи, които в комплект се превръщаха в набор от най-смъртоносните оръжия. Сведенията включваха цифри за пълното състояние на всеки от хората от Цюрих, за всеки източник на средства, който те притежаваха. В Женева я очакваше и допълнителна информация. Но това бе друг вид амуниция. Напомняше донякъде за преддверието на Страшния съд. Защото в Женева тя щеше да получи и пълната и подробна картина на състоянието на „Скарлати индъстрис“. Юридически точно оценената стойност на всички активи, авоари, имоти, контролирани от групировката. И срещу всяка отделна част от това състояние бе записано името на готов купувач. Подготовката на евентуалните сделки бе приключила и осъществяването им можеше да настъпи моментално с изпращането на телеграма до нейните адвокати.

И това бе напълно вероятно да стане.

Всеки отделен елемент на състоянието бе следван не само от традиционните две колонки с цифри, посочващи покупната и продажната стойност, но и от трета колона. Тя сочеше размера на една сериозна отстъпка, която гарантираше, че с извършването на транзакцията купувачът се превръщаше в значително по-богат човек. Всяко име бе изразило готовност за действие, която не можеше да бъде отказана. Всичко това включваше финансови операции на най-високо ниво, извършени с най-големите тънкости на банковото дело, но в крайна сметка заключаващи се до фундаменталния закон на икономическия стимул — печалбата.

И Елизабет разчиташе именно на този последен фактор. Неговата противоположност бе единственото, което оставаше за нея, но и тук всичко бе внимателно преценено.

В нарежданията й, пренесени в запечатан плик през Атлантика, се подчертаваше дебело, че всеки отделен контакт — за който по една ударна група от администратори трябваше да работи двайсет и четири часа в денонощието — трябваше да се осъществи в пълна секретност, и то само с лица, чието положение им позволяваше да се разпореждат с огромни финанси. Гарантираните печалби правеха невалидни всякакви бъдещи обвинения в безотговорност. Всеки един от контрагентите щеше да излезе от сделката с ореола на герой пред себе си или своята стопанска общност. Цената за това обаче бе абсолютна надеждност в действията до завършването на операцията. Възнаграждението съответстваше на цената. Милионери, търговски гиганти и банкери от Ню Йорк, Чикаго, Лос Анджелис и Палм Бийч зарязваха всяка друга работа, за да се срещнат в конферентните си зали с именитите си колеги от една от най-престижните нюйоркски адвокатски кантори. Гласовете бяха приглушени, погледите — разбиращи. Извършваше се финансова сеч. Заверявани бяха подписи.

И, разбира се, това, което последва, трябваше да се случи.

Невероятно добрият късмет разпалва радостни пориви, които не са пръв приятел на конфиденциалността.

Двама или трима се разприказваха. После станаха четирима или петима. После — дузина. Но не повече… Цената.

Последваха телефонни разговори, без почти никой от тях да се води от офис, а почти всички — в тихото уединение на библиотеки или тайни леговища. Повечето от тях се водеха нощем, под меката светлина на настолни лампи и с чаша старо уиски наблизо.

В най-висшите стопански кръгове тръгна слухът, че нещо необичайно става в Скарлати.

Това бе достатъчно. Елизабет знаеше, че това щеше да е достатъчно. Все пак, цената… И слуховете достигнаха и хората от Цюрих.

Матю Кенфийлд се бе излегнал върху седалките в собственото си купе, вдигнал крака върху възглавничката срещу себе си под единствения си куфар. И той гледаше през прозореца към откриващата се пред него Женева. Току-що бе изпушил една от тънките си пури и димът бе застинал на пластове в неподвижния въздух на малкото помещение. Помисли да отвори прозореца, но бе твърде потиснат, за да се движи.

Бяха изминали точно две седмици от деня, в който бе дал на Елизабет Скарлати нейната едномесечна отсрочка. Четиринайсет дни на хаос, станали още по-трудни за него поради болезненото му усещане за собствената му безполезност. Безполезност, превръщаща се в бич за самия него. Не можеше да направи нищо и нищо не се очакваше от него. Елизабет не бе поискала той да „сътрудничи тясно“ с нея. Не бе поискала никой да работи с нея. Бе решила да действа соло. Рееше са сама като своенравен орел-патриций в безкрайните простори на собствените си небеса.

Най-отговорното му задължение бе покупката на канцеларски материали като купища хартия, моливи, тетрадки и безкрайни кутийки с кламери.

Дори издателят Томас Оливие бе отказал да се срещне с него, очевидно според инструкциите на Елизабет.

Кенфийлд бе никому ненужен, след като бе станал ненужен на Елизабет. Дори Джанет се отнасяше с известна отчужденост към него, като винаги се извиняваше за настроението си, очевидно признавайки го. И той започна да разбира какво бе станало. Бе се превърнал в проститутка. Бе се продал, услугите му бяха приети и заплатени. Вече не им трябваше почти за нищо. Знаеха, че пак ще могат да го използват, както проститутката можеше винаги да се ползва.

Разбираше невероятно добре как се чувстваше и Джанет.

Нима всичко с нея бе свършило? Възможно ли бе това да стане? Той си отговори отрицателно. Тя му отговори същото. Помоли го да покаже достатъчно сила и за двамата, но не се ли самозаблуждаваше тя за негова сметка?

Той започна да се пита дали бе още способен на точна преценка. Гнилите плодове на безделието, които намираше в себе си, го плашеха. Какво бе направил? Можеше ли да го поправи? Действаше в свят, с който не можеше да привикне.

Освен с Джанет. Тя не бе част от този свят. Тя бе част от него. Трябваше да бъде!

Свирката на локомотива изпищя два пъти и острото скърцане на метал в метал започна да забавя хода на колелетата. Влакът навлизаше в женевската гара и Кенфийлд чу бързото чукане на Елизабет по стената, която разделяше купетата им. Чукането го подразни. Прозвуча му като подвикване на нетърпеливия господар на дома към слугата.

Както всъщност и беше.

— Аз ще се справя с този, вие поемете другите два. Останалото нека вземат носачите.

Кенфийлд послушно даде нарежданията на носача, взе двете чанти и последва Елизабет, която вече се отдалечаваше.

Тъй като трябваше да жонглира с куфарите през изходи, стълби и перони, бе изостанал на около метър-два след Елизабет. Именно на тези два куфара минута по-късно те дължаха живота си.

В началото бе само някакво смътно тъмно движение, уловено от периферното му зрение. После стреснатият вик на няколкото пътници зад гърба му. После писъците. И тогава той видя.

Набрала скорост, към тях напредваше масивна количка за багаж с огромен стоманен нос за пренасяне на по-тежки сандъци, издаден отпреде й. Металната поставка бе на около метър от земята и напомняше на грозно, гигантско острие.

Кенфийлд отскочи встрани, докато набралото скорост чудовище скъсяваше разстоянието точно срещу него и в същия миг метна дясната си ръка около кръста на Елизабет, издърпвайки я от пътя на мамутската стоманена вилка. Количката се разби във вагона на педя от техните тела.

Мнозина в тълпата изпаднаха в истерия. Никой не знаеше дали някой не бе ранен или убит. Носачи пристигнаха на бегом. Викове и писъци екнаха из целия перон.

Останала без дъх, Елизабет каза в ухото на Кенфийлд:

— Куфарите! С вас ли са куфарите?

За голямо свое учудване Кенфийлд видя, че лявата му ръка продължава да държи единия куфар. Бе затиснат между гърба на Елизабет и стената на вагона. Куфарът в дясната му ръка бе изпаднал.

— Единият е тук. Другия го изпуснах.

— Намерете го!

— За Бога!

— Намерете го, не чувате ли!

Кенфийлд разбута с ръце събралата се около тях тълпа. Заоглежда се по земята и видя кожената чанта. Тежките предни колела на багажната количка я бяха прегазили, но чантата макар и смачкана бе здрава. Проби си път между десетина зяпачи и протегна ръка надолу. В същия, миг друга ръка с дебела, необикновено масивна длан се провря към смачканата кожена дръжка. Ръката бе облечена в ръкав на палто от каша. Женско палто. Кенфийлд натисна по-силно и докосвайки чантата, я придърпа към себе си. Инстинктивно, всред панорамата от панталони и палта, той сграбчи с другата си ръка дебелата китка и вдигна поглед нагоре.

Наведено надолу, с бесен поглед в очите и дебела гуша, пред него се откри едно скулесто лице, което нямаше никога да забрави. Бе го запомнил заедно с оня отвратителен червено-черен коридор на четири хиляди мили оттам. Бе Хана, прислужницата на Джанет!

Очите им се срещнаха и се разпознаха. Посивялата й коса, с цвят на метал бе прикрита плътно от тъмнозелена тиролска федора, която подчертаваше още повече увисналата плът на лицето. Огромното й тяло бе приклекнало, грозно и зловещо. С невероятна сила тя издърпа китката си от хватката на Кенфийлд, при което го изблъска назад, така че той падна по гръб върху количката и хората около нея. После бързо се изгуби в тълпата към изхода на гарата.

Кенфийлд се надигна, притискайки смачкания куфар под мишница. Погледна след нея, но тя вече бе изчезнала. Остана неподвижен за момент, притискан от обърканите хора наоколо.

Проправи си път обратно към Елизабет.

— Отведете ме оттук. Бързо!

Тръгнаха надолу по платформата. Елизабет стискаше лявата му ръка под лакътя с повече сила, отколкото той предполагаше, че тя притежава. Дори му причиняваше болка. Оставиха възбудената тълпа след себе си.

Започна се — каза тя, като гледаше право напред.

Навлязоха под купола, където тълпата още не бе оредяла. Кенфийлд не спираше да се оглежда във всички посоки, стараейки се да фиксира нетипичен силует, чифт очи, неподвижна фигура или някой чакащ. Дебелата жена с тиролската шапка.

Излязоха през южния изход на площад „Айзенбан“ и се оказаха пред дълга колона таксита.

Кенфийлд задържа Елизабет настрана от първото такси. Тя бе изплашена. Искаше да не спират нито за миг.

— Ще докарат багажа отделно.

Той не отговори. Вместо това я придърпа наляво към втората кола и предизвиквайки още по-голямата й загриженост, даде знак на шофьора на трето такси. Затвори вратата на колата и огледа смачкания и скъп куфар Марк Крос. Спомни си подпухналото, ядовито лице на Хана. Ако нейде съществуваше женски архангел на мрака, то това трябваше да е тя. Той даде на шофьора името на хотела.

— Il n’ya plus de bagage, monsieur?

— Не, ще го донесат отделно.

Старицата току-що бе преживяла нещо ужасяващо, затова той реши да не споменава за Хана докато не стигнат до хотела. Трябваше да се успокои. И в същото време са запита кой от двамата се нуждае повече от успокоение, Елизабет или той. Ръцете му все още трепереха. Погледна към Елизабет. Тя продължаваше да гледа втренчено пред себе си, без да вижда нищо.

— Добре ли сте?

Отговор не последва близо минута.

— Мистър Кенфийлд, върху вас лежи невероятно голяма отговорност.

— Не разбирам какво точно имате предвид.

Тя се обърна и го погледна. От блясъка и високомерното й превъзходство нямаше и следа.

— Не ги оставяйте да ме убият, мистър Кенфийлд. Не им позволявайте да го направят точно сега. Накарайте ги да почакат до Цюрих… След Цюрих могат да правят каквото поискат.

Глава 42

Елизабет и Кенфийлд прекараха три дни и нощи в стаите си в хотел „Д’Акорд“. Кенфийлд бе излязъл навън само веднъж и бе открил, че е следен от двама мъже. Не се бяха опитали да го нападнат или отвлекат и това го наведе на мисълта, че го смятат за така незначителен на фона на голямата мишена — Елизабет, че отстраняването му не си заслужаваше риска от намесата на женевската полиция, която имаше репутацията на обезпокоително строга формация, враждебна към всички, които смущаваха деликатното равновесие в неутралния град. Опитът го бе научил, че в мига, в който те се появят заедно, може да очаква атака, не по-малко свирепа от тази на женевската гара. Искаше му се да може да изпрати два реда на Бен Рейнолдс, но знаеше, че е невъзможно. Беше му наредено да стои извън Швейцария. В докладите си бе изпуснал почти цялата информация с ключово значение. Елизабет се бе погрижила за това. Група номер 20 не знаеше почти нищо за конкретната ситуация и мотивите на основните фигури в нея. Ако изпратеше спешна молба за помощ, тя трябваше да включва поне частично обяснение на ситуацията, което щеше да доведе до незабавната намеса на посолството. Рейнолдс не би изчаквал законната процедура. Не би оставил Кенфийлд да бъде хванат и държан без връзка с останалия свят.

Резултатите биха били предвидими. Без него Елизабет нямаше никакъв шанс да стигне до Цюрих. Щеше да бъде убита от Скарлет още в Женева. А другата мишена тогава щеше да е Джанет в Лондон. Тя не можеше да остане в „Савой“ безкрайно. Дерек също не би могъл да поддържа мерките си за безопасност твърде дълго. В крайна сметка тя щеше да си отиде, или пък Дерек щеше загуби търпението си или предпазливостта си. Тя също щеше да бъде убита. Оставаха Ченсълър Дрю, жена му и седем деца. Биха се намерили милион разумни причини, за да напуснат и те затънтеното си канадско убежище. За да бъдат изклани. Ълстър Стюарт Скарлет щеше да победи.

При мисълта за Скарлет Кенфийлд намери сили да събере това, което бе останало от гнева му. Бе почти толкова, че да компенсира страха и потиснатостта му. Почти.

Той влезе в дневната, която Елизабет бе превърнала в свой кабинет. Пишеше на масата в средата на стаята.

— Спомняте ли си прислужницата от къщата на сина ви? — запита той.

Елизабет остави молива си на масата. Бе проява на моментна любезност, не внимание.

— Да, виждала съм я в малкото случаи, когато съм ходила там.

— Откъде е тя?

— Доколкото си спомням, Ълстър я бе довел от Европа. Имала е ловна хижа в… Южна Германия — Елизабет вдигна поглед към данъчния инспектор. — Защо питате?

Години по-късно Кенфийлд щеше да разбере, че само желанието да намери подходящите думи, за да каже на Елизабет, че Хана е в Женева, го бе накарало да направи това, което той бе сторил — да направи крачка напред в този миг между Елизабет и прозореца. Щеше да носи този спомен до края на дните си.

Последва оглушителен звън на разбито стъкло и рязка, ужасно остра болка в лявото му рамо. Всъщност стори му се, че болката предшестваше трясъка. Ударът бе толкова силен, че завъртя Кенфийлд настрани и го просна върху масата, разпилявайки листата и пращайки лампата на пода. Последваха втори и трети изстрел, които отчупиха трески от дървената маса край тялото на Кенфийлд, докато той успя панически да се обърне настрана и да събори Елизабет от стола на пода. Болката в рамото му бе неописуема и огромно червено петно плъзваше бързо по ризата му.

За пет секунди всичко бе свършило.

Елизабет бе приклекнала до ламперията на стената. Бе едновременно и изплашена, и благодарна. Гледаше към данъчния инспектор, който лежеше пред нея, притискайки рамото си с ръка. Бе уверена, че той се бе хвърлил пред нея, за да я предпази от куршумите. Той до края на дните й не разсея това убеждение.

— Лошо ли сте ранен?

— Не зная. Само ужасно боли… Никога не съм бил раняван преди. Прострелян, искам да кажа… — той приказваше с усилие. Елизабет започна да се приближава до него. — По дяволите! Стойте на мястото си! — той вдигна очи и видя, че и двамата бяха извън обсега на прозореца. — Вижте, можете ли да стигнете до телефона? Ниско по пода. Не се изправяйте!… Мисля, че ще трябва лекар… Лекар — каза той и изпадна в безсъзнание.

Трийсет минути по-късно Кенфийлд дойде на себе си. Лежеше в леглото си с неудобна превръзка, която стягаше цялата горна част на гърдите му. Почти не можеше да се движи. Виждаше размазаните очертания на три фигури пред себе си. След като успя да фокусира погледа си, видя Елизабет да седи на края на леглото и да гледа към него. Вдясно от нея имаше мъж, облечен с палто, а зад нея — униформен полицай. Приведен, от лявата му страна, по риза, стоеше полуплешив мъж със строго лице, очевидно — лекар. Той заговори на Кенфийлд. Акцентът му бе френски.

— Моля, вдигнете лявата си ръка.

Кенфийлд се подчини.

— Краката, моля.

Той отново изпълни.

— Можете ли да завъртите глава?

— Какво? Къде?

— Преместете главата си напред и назад. Не се опитвайте да сте забавен — Елизабет бе вероятно най-облекчения човек в радиус от двайсет мили от хотел „Д’Акорд“. Тя дори се усмихваше.

Кенфийлд заклати глава напред и назад.

— Не сте ранен сериозно — изправи се лекарят.

— Изглеждате разочарован — отговори данъчният инспектор.

— Мога ли да му задавам въпроси, Herr Doktor? — запита швейцарецът зад Елизабет.

Лекарят отговори с разваления си английски.

— Да. Куршумът го е засегнал леко.

Каква бе връзката между двамата обърканият Кенфийлд не можеше да разбере, но не му остана и време да мисли за това. Елизабет заговори.

— Вече обясних на тези господа, че вие просто ме придружавате в деловото ми пътуване. Напълно сме объркани от случилото се.

— Бих се радвал, ако мъжът отговаря сам, мадам.

— Проклет да съм, ако мога да ви кажа нещо повече, мистър… — Кенфийлд спря по средата. Нямаше смисъл да се прави на глупак. Щеше да има нужда от помощ. — Но, като си помисля пак, може и да успея — той погледна към лекаря, който обличаше сакото си. Швейцарецът разбра намека.

— Много добре. Ще почакаме.

— Мистър Кенфийлд, какво повече можете да добавите?

— Прехвърляне в Цюрих.

Елизабет разбра.

Лекарят излезе и Кенфийлд откри, че може да лежи и на дясната си страна. Швейцарският Geheimpolizist заобиколи леглото, за да е по-близо.

— Седнете, сър — каза Кенфийлд и мъжът придърпа един стол. — Това, което ще ви кажа, би изглеждало глупаво за някой като мен и вас, които трябва да изкарваме с работа прехраната си — смигна данъчният инспектор. — Въпросът е частен — не засяга никой извън фамилията — семейна работа е, но вие можете да ни помогнете… Говори ли английски вашият човек?

Швейцарецът погледна за миг униформения полицай.

— Не, monsieur.

— Добре. Както казах, можете да помогнете. Както на добрата репутация на града си, така… и на себе си.

Швейцарският Geheimpolizist придърпа стола си още по-близо.

Бе възхитен.

Настъпи следобедът. Бяха взели предвид разписанието на влаковете в кръгъл час без четвърт и бяха ангажирали предварително лимузина с шофьор. Билетите им за влака бяха закупени от хотела на името на Скарлати, което осигуряваше преференциално отношение и за запазването на най-добрите възможни купета за едно кратко пътуване до Цюрих. Багажът им бе изпратен по стълбите час по-рано и депозиран в чакалнята до главния вход. Етикетите бяха четливо написани, указвайки и местата във влака. Дори службата за таксиметров превоз бе известена да ангажира носачи в Цюрих. Кенфийлд реши, че дори човекът с най-нисък коефициент на интелигентност в Европа трябва да се досети накъде желае да тръгне Елизабет Скарлати.

Пътуването от хотела до гарата отнемаше около дванайсет минути. Половин час преди отпътуването на влака за Цюрих, стара жена с плътен черен воал пред лицето, придружена от млад мъж с чисто нова мека шапка и ръка, крепяща се на превръзка около врата му, излязоха от хотела и влязоха в една лимузина. Придружаваха ги и двама женевски полицаи, с ръка на кобурите си.

Нямаше никакви инциденти и двамата пътници се втурнаха в гарата и после в купето си.

Докато влакът бавно потегляше от женевската гара, друга възрастна жена, придружена от младолик мъж, също с превързана лява ръка, но прикрита от палтото му и с шапка Брук брадърс, излязоха през служебния вход на хотел „Д’Акорд“. Възрастната жена бе облечена с униформата на полковник от Червения кръст, женски батальон, включително и с нужното кепе. Шофьорът на колата, който ги пое, бе също член на Международния червен кръст. Двамата бързо влязоха на задната седалка и младият мъж затвори вратата. Веднага свали целофана от една тънка пура и каза на шофьора:

— Тръгваме.

Докато колата ускоряваше по тясната пътека към главния път, старицата заговори с умолителен глас.

— Наистина, мистър Кенфийлд, трябва ли непременно да пушите тези ужасни неща?

— По силата на Женевската конвенция, госпожо, на затворниците са разрешени цигари от дома.

Глава 43

На двайсет и седем мили от Цюрих се намира гр. Мензикен. Престоят на влака от Женева там бе точно четири минути, достатъчно дълъг за натоварването на пощенските пратки, след което композицията продължи по неизбежния си, точно определен път към своята крайна гара.

Пет минути след като влакът бе напуснал Мензикен, вратите на купетата D4 и D5 от шести вагон бяха едновременно разбити от двама мъже с маски. Тъй като и в двете купета нямаше никакви пътници, а тоалетните им бяха заключени, двамата маскирани изпразниха пистолетите си в тънките им врати, надявайки се да намерят трупове, когато ги отворят.

Но там нямаше никой. Нищо.

Като по поръчка и двамата маскирани мъже изтичаха в коридора и почти се блъснаха един в друг.

— Halt! Стой! — чуха се викове и от двата края на коридора на вагона. Мъжете, които бяха извикали, носеха униформите на женевската полиция.

Двамата мъже с маски на лицата не се подчиниха. Вместо това започнаха да стрелят диво и в двете посоки.

На огъня им бе отговорено и двамата нападатели паднаха.

Бяха претърсени: у тях не бяха намерени никакви документи, удостоверяващи самоличността им. Женевските полицаи останаха доволни от това. Нямаха желание да се въвличат в тази история.

Единият от убитите обаче имаше татуировка на предмишницата си: знак, известен с названието свастика. А трети мъж, който не бе с тях, не бе стрелял и не носеше маска, слезе първи от влака в Цюрих и тичешком се отправи към телефонна кабина.

— Вече стигнахме в Арау. Тук ще можете да си починете за малко. Дрехите ви са в апартамента на втория етаж. Предполагам, че колата ви е спряна отзад и ключовете са под лявата седалка — шофьорът бе англичанин, което се хареса на Кенфийлд. Не бе продумал и дума от Женева. Данъчният инспектор извади голяма банкнота от джоба си и я предложи на мъжа.

— Няма нужда, сър — отвърна шофьорът, като махна с ръка в знак на отказ.

Изчакаха, докато стана осем и петнайсет. Нощта бе тъмна, само с месечина, обгърната от ниски облаци. Кенфийлд бе изпробвал колата, като я бе покарал напред-назад по един селски път, за да свикне с нея, а и с шофирането само с една ръка. Стрелката на резервоара сочеше rempli. Бяха готови.

По-точно Елизабет Скарлати бе готова.

Приличаше на гладиатор, настроен за кръв, пък била тя и неговата. Бе хладнокръвно спокойна, но напориста. Готова да сее смърт.

Оръжието й, макар и на хартия, бе далеч по-опасно за нейните опоненти, отколкото гладиаторските тризъбци. Като добър гладиатор тя бе и безкрайно уверена в себе си.

Настъпваше нещо повече от нейния последен grande geste. Това бе кулминацията на житейския й път… и на Джовани. Нямаше да го разочарова.

Кенфийлд бе проучил многократно картата, знаеше пътищата, по които трябваше да поемат, за да стигнат до Фалке хаус. Щяха да заобиколят центъра на Цюрих и да поемат към Клотен, като на разклона Шлирен завият вдясно и следват централния път към Булах. На една миля вляво по Винтертурщрасе бяха портите на Фалке хаус.

С колата бе развил максимум осемдесет и пет мили в час, а при скорост шейсет бе показала спирачен път от петнайсет метра, без седалките да поддадат. Женевският Geheimpolizist си бе свършил добре работата. За което му бе и добре заплатено — почти колкото средната двегодишна заплата на швейцарските държавни служители. А колата носеше и номер, с който никой нямаше да я спре — по каквато и да е причина — дори и цюрихската полиция. Как бе успял Кенфийлд не го попита. Елизабет предположи, че е използвал част от парите.

— Това ли е всичко? — попита Кенфийлд, докато водеше Елизабет към колата. Имаше предвид само едното й тънко куфарче.

— Ще стигне — отвърна старицата, следвайки по тясната пътека.

— Доскоро носихте няколко хиляди страници, стотици хиляди цифри!

— В момента те нямат ни най-малко значение — Елизабет държеше куфарчето в скута си, докато Кенфийлд затвори вратата на колата.

— Ами ако ви задават въпроси? — данъчният инспектор постави ключа на запалването.

— Въпроси несъмнено ще зададат. И в такъв случай, ще им бъде отговорено — тя явно предпочиташе да не разговаря.

Пътуваха в продължение на двайсет минути и пътят съвпадаше с посоченото в картата. Кенфийлд бе доволен от себе си. Като навигатор бе на съвсем приемливо ниво. Внезапно Елизабет заговори.

— Има нещо, което не съм ви казала, а и вие досега не сметнахте за уместно да повдигнете този въпрос. Бих предпочела, преди да пристигнем, да стане дума и за това.

— За какво?

— Напълно възможно е нито един от нас да не напусне тази среща жив. Мислили ли сте за това?

Кенфийлд, разбира се, бе мислил. Поел бе риска, ако това бе подходящата дума, още от случая с Бутройд. Рискът се бе превърнал в крещяща опасност, когато бе осъзнал, че Джанет бе негова, вероятно завинаги. Когато разбра какво й бе сторил мъжът й, бе поставил себе си в залог.

После с куршум в рамото, на няколко сантиметра от смъртта, Матю Кенфийлд по свой начин се бе превърнал сам в гладиатор, подобно на Елизабет. Гневът му в момента бе достигнал точката на кипене.

— Вие си гледайте вашите проблеми, аз — моите, така може ли?

— Добре… Мога ли да кажа, че ми станахте доста скъп напоследък… О, оставете този момчешки поглед! Запазете си го за дамите! Аз не съм от тях! Карайте напред!

По Винтертурщрасе, на една трета от пътя до Фалке хаус, пътят продължава в права отсечка, обградена и от двете страни с могъщо издигащи се борове. Матю Кенфийлд стъпи докрай на газта, засилвайки автомобила до краен предел. Часът бе девет без пет, а той бе решен спътницата му да спази точно времето на уговорената си среща.

Внезапно пред далечната илюминация на предните му светлини изникна мъж, който правеше знаци. Махаше с ръце над главата си, застанал по средата на пътя. Мъжът усилено правеше известния на всички езици знак: спри, случаят е спешен. Въпреки скоростта на Кенфийлд той не се помръдваше от мястото си.

— Дръжте се! — извика Кенфийлд, без да намалява.

В същия момент от двете страни на пътя избухнаха гърмежи на огнестрелно оръжие.

— Легнете! — изкрещя Кенфийлд. Той продължи да натиска педала на газта, навеждайки в същото време глава между свитите си рамене, като се стараеше да запази някаква видимост. От далечната страна на пътя се нададе пронизващ — вероятно предсмъртен — вик. Някои от хората в засадата бе очевидно поразен от кръстосания огън.

Отминаха зоната на стрелбата. Седалките около тях бяха поръсени с парчета стъкло и метал.

— Добре ли сте? — Кенфийлд нямаше време за повече съчувствие.

— Да. Добре съм. Колко остава?

— Не много. Ще успеем. Може да са уцелили гума.

— Ако е така, ще можем ли да продължим пътя?

— Изобщо не се безпокойте! Не бих слязъл, за да потърся резервна!

Портите на Фалке хаус се откриха пред очите им и Кенфийлд сви рязко по пътя към тях. Пътят продължаваше надолу и бавно описваше огромен кръг пред високия каменен градеж на късия входен тунел, изпъстрен с орнаменти на всеки метър. Главният вход, масивна дървена врата, бе на около шест метра от стълбите. Кенфийлд не можеше да се приближи повече до тях.

Причината бе в това, че, строени в кръг, чакаха поне една дузина черни лимузини. Шофьорите им стояха край тях и спокойно разговаряха помежду си.

Кенфийлд провери револвера си, сложи го в десния си джоб и нареди на Елизабет да излезе от колата. Той настоя тя да се прехвърли наляво и да излезе от неговата страна на автомобила.

Кимна на шофьорите и тръгна леко зад нея.

Часът бе девет и една минута, когато официално облечен слуга отвори голямата дървена врата. Навлязоха в обширния коридор, издаващ слабостта на архитекта към нишите. Втори слуга, също официално облечен, ги насочи към друга врата. Отвори я пред тях.

Вътре се простираше най-дългата маса, която Матю Кенфийлд допускаше, че може да се направи. Трябва да беше над петнайсет метра дълга от край до край. И почти два метра широка.

Около нея бяха седнали петнайсет или двайсет души — от всички възрасти — между четирийсет и седемдесет години. Всички — облечени в скъпи костюми. Всички — вперили поглед в Елизабет Скарлати. В далечния край на масата столът бе свободен. Мястото плачеше да бъде заето и Кенфийлд се запита дали Елизабет нямаше да отиде дотам, за да седне. После осъзна, че това няма да стане. Нейният стол бе в началото на масата — най-близкият до тях.

Кой трябваше да седи на празния стол?

Нямаше значение. За него нямаше стол. Щеше да стои до стената и да гледа.

Елизабет се приближи до масата.

— Добър вечер, господа. С някои от вас сме се срещали и преди. Но мога да ви уверя, че и останалите познавам достатъчно добре.

Всички присъстващи около масата се изправиха на крака. Едновременно.

Мъжът вляво от мястото на Елизабет я заобиколи и придърпа стола й зад нея.

Тя седна и мъжете около масата също заеха местата си.

— Благодаря ви… Но изглежда един от нас липсва — Елизабет бе приковала поглед в стола на петнайсет метра точно пред очите й.

В този момент в далечния край на стаята се отвори врата и в залата влезе висок мъж. Бе облечен в строгата и стегната униформа на германските революционери. Тъмнокафява риза, лъскав кожен колан през гърдите и около кръста, тъмни колосани бричове над тежките, дебели ботуши, които стигаха почти до коленете му.

Главата на мъжа бе обръсната, а лицето му — изкривен спомен за първообраза си.

— Столът е вече зает. Това задоволява ли ви?

— Не съвсем… Тъй като познавам по един или друг начин всяка от значимите личности, присъстващи около тази маса, бих искала да зная и кой сте вие, сър.

— Крьогер. Хайнрих Крьогер! Нещо друго, мадам Скарлати?

— Не, нищо. Абсолютно нищо… хер Крьогер.

Глава 44

— Противно на желанието и препоръките ми, мадам Скарлати, моите съдружници са твърдо решени да чуят какво имате да кажете — заговори уродливият, бръснат Хайнрих Крьогер. — Моята позиция по въпроса бе изложена пред вас пределно ясно. Вярвам, че паметта ви служи добре в това отношение.

Около масата се разнесе шепот. Размениха се погледи. Никой от мъжете не очакваше, че Хайнрих Крьогер е влизал в контакт с Елизабет Скарлати.

— Паметта ми служи много добре. Вашите съдружници са събрали в едно значителна мъдрост и вековен опит, които, подозирам, далече надхвърлят вашите, било то колективно, или самостоятелно.

Повечето от мъжете просто сведоха очи, а някои притиснаха устни в тънка усмивка. Елизабет бавно огледа всяко от лицата около масата.

— Виждам, събрали сме се любопитно множество тук. Всички сме добре представени. Работим в разностранни области. Само допреди няколко кратки години някои от нас бяха врагове, но подобни спомени по необходимост не се пазят дълго… Да видим. — Без да се обръща конкретно към някого Елизабет Скарлати говореше бързо и почти ритмично. — Моята собствена страна, трябва да отбележа с тъга, е загубила двама свои представители тук. Но едва ли молитвите са най-подходящият спомен за господата Бутройд и Торнтън. Ако ли пък е тъй, не съм аз тази, която да ги изкажа. Все пак, Съединените щати са бляскаво представени тук от мистър Гибсън и мистър Ландър. Събрани заедно, те представляват почти двайсет процента от мощната нефтена индустрия на американския югозапад. Да не говорим за съвместната им експанзия в северозападните територии на Канада. Активите в лично владение и на двамата, общо, възлизат на двеста двайсет и пет милиона… Нашият доскорошен противник, Германия, е изпратила тук хер фон Шницлер, хер Киндорф и хер Тисен; И. Г. Фарбен; баронът на въглищата на Рур; големите стоманодобивни компании. Оценка за личното състояние? Кой би се наел да отгатне при тези размирни времена във Ваймар? Може би сто седемдесет и пет милиона, най-малко… Но някой липсва в тази група. А вярвам, че е бил успешно завербуван. Говоря за Густав Круп. С него залогът нараства значително… Англия ни изпраща господата Мастерсън, Лийкок и Инес-Боуен — едва ли може да се събере по мощен триумвират в Британската империя — мистър Мастерсън — с половината от целия внос от Индия, плюс Цейлон, както разбирам; притежаваната от мистър Лийкок значителна част от Британската фондова борса; и мистър Инес-Боуен — негова е най-мощната самостоятелна текстилна групировка в цяла Шотландия и Хибридите. Активите в лично владение поставям общо на границата на тристате милиона… Франция също проявява щедрост. Мосю Д’Алмейда, сега всъщност осъзнавам, че той е истинският собственик на Италианската железопътна мрежа, което отчасти, сигурна съм, се дължи на италианското му потекло. И мосю Доде. Има ли някой от нас, който да не е използвал поне част от търговската му флотилия? Активи в лично владение на стойност сто и петдесет милиона… И накрая, нашите северни съседи от Швеция: Хер Мирдал и хер Олафсен. Не е далеч от ума — Елизабет изгледа остро мъжа със странното лице в другия край на масата, — че единият от тези господа, хер Мирдал, владее контролния пакет акции на Доненфелд, най-могъщата групировка на Стокхолмската борса, докато множеството компании на хер Олафсен просто имат пълен контрол над износа на шведско желязо и стомана. Общо активи в лично владение — около сто двайсет и пет милиона… Разбира се, господа, терминът активи в лично владение по идея изключва една значителна част от вашето състояние, която може да се превърне в ликвидност бързо, лесно и без да представлява опасност за пазарите ви… В противен случай, не бих и помислила да ви обиждам като поставям в толкова скромни граници вашето богатство.

Елизабет спря, за да постави куфарчето си точно пред себе си. Мъжете около масата бяха възбудени и с тревожни предчувствия. Неколцина бяха шокирани при небрежното споменаване на неща, които бяха третирали като максимално поверителна информация. Американците, Гибсън и Ландър, бяха предприели канадското си похождение тихомълком, без юридическа санкция, в нарушение на американско-канадските договори. Германците, фон Шницлер и Киндорф, имаха тайни срещи с Густав Круп, който отчаяно се стремеше да запази неутралитета си поради страха си от бъдещето на Ваймар. Ако тези срещи се разкриеха, Круп се бе заклел, че ще изнесе наяве всичко за двамата. Французинът, Луи Франсоа Д’Алмейда, пазеше с цената на живота си степента на своя контрол над Френско-Италианските железници. Ако това излезеше наяве, собствеността му щеше да бъде лесно конфискувана от републиката. Той бе закупил акциите от контролния пакет от италианското правителство благодарение на директни подкупи.

А Мирдал, масивният швед, облещи очи, като не искаше да вярва на ушите си, когато Елизабет заговори така точно за Стокхолмската борса. Неговата собствена компания бе погълнала тайно Доненфелд при една фантастично сложна операция по сливане, станала възможна само благодарение на незаконната разпродажба на американски ценни книжа. Ако това станеше публично достояние, шведските закони щяха да бъдат задействани и той щеше да бъде разорен. Единствено англичаните изглеждаха абсолютно сдържани, спокойно горди от постиженията си. Но дори и тази така висока степен на самоувереност беше подвеждаща. Защото Сидни Мастерсън, неоспоримият наследник на търговското кралство на сър Робърт Клайв, едва бе приключил с цейлонското споразумение. То бе напълно неизвестно във вносно-износния свят, а част от договорите можеха да предизвикат основателни въпроси. Дори някои биха казали, че те са сключени с измама.

Приглушени, тихи реплики бяха разменени в групите около масата на четири езика. Елизабет вдигна глас само толкова, че да бъде чута.

— Разбирам, че обсъждате казаното с вашите съветници — каквито, предполагам, са те. Ако смятах, че тази среща изисква преговори на по-ниско ниво, щях да доведа и собствените си адвокати. Така те биха си поприказвали отделно, докато ние продължаваме. Но решенията, до които ще стигнем тази вечер, господа, трябва да са само наши!

Хайнрих Крьогер седна на ръба на стола си. После заговори грубо и остро.

— Не бих бил така сигурен, че ще има някакви решения. Няма никакви решения за вземане! Нищо от това, което ни казахте, не би било проблем да се научи от всяка по-голяма счетоводна фирма!

Някои от хората около масата — особено двамата германци, а също и Д’Алмейда, Гибсън, Ландър, Мирдал и Мастерсън — избягваха да погледнат към него. Защото Крьогер грешеше.

— Така ли смятате? Може би. Но в такъв случай, изглежда пропуснах вас, нали?… Това не би трябвало да допускам, вие сте очевидно ужасно важен.

Отново няколко от мъжете край масата, с изключение на споменатите, имаха следи от усмивки по лицата си.

— А всъщност умствените ви способности са толкова ограничени, колкото и вие самият — Елизабет бе доволна от себе си. Засега отбелязваше успех в този най-важен аспект от изявата си. Думите й достигаха и провокираха Ълстър Стюарт Скарлет. Тя продължи, без да отвръща на репликата му. — Придобити по странен начин активи на стойност двеста и седемдесет милиона долара, при продажбата си, при най-съмнителните възможни обстоятелства, биха изгубили петдесет, вероятно шейсет процента от пазарната си цена. Ще ви дам авансово най-малката загуба, така че ще се спра на сумата от сто трийсет и пет милиона долара при сегашните курсове на валутите. Сто и осем, ако сте се оказали слаб.

Матю Кенфийлд се отблъсна леко от стената, но после застана на мястото си.

Мъжете около масата бяха като ударени с гръм. Жуженето на гласовете нарасна чувствително. Съветници клатеха невярващо глава, кимаха в знак на съгласие, вдигаха вежди, неспособни на отговор. Всеки от присъстващите смяташе, че знае по нещо за останалите. Очевидно никой не знаеше нищо за Хайнрих Крьогер. Не бяха дори сигурни какво оправдава присъствието му на масата. Елизабет прекъсна смущението им.

— Все пак, мистър Крьогер, вие сигурно знаете, че кражбата, когато е неоспоримо доказуема, трябва да бъде само юридически призната, преди да бъдат взети нужните мерки. А има международни съдилища и заповеди за екстрадиране. Следователно възможно е вашите активи да бъдат оценени на… нула!

Над масата падна пълна тишина, като дванайсетте мъже и съветниците им съсредоточиха изцяло вниманието си върху Хайнрих Крьогер. Думи като кражба, съдилища и екстрадиране бяха недопустими за тази маса. Това бяха опасни думи. Крьогер, мъжът от когото мнозина от тях смътно се бояха по причини, свързани единствено с огромното му влияние и в двата лагера, сега бе предупреден.

— Не ме заплашвайте, възрастна госпожо — гласът на Крьогер бе нисък и самоуверен. Той се облегна назад в стола си и погледна свирепо към майка си на другия край на дългата маса. — Не отправяйте обвинения, които не можете да докажете. Ако сте готова да се опитате, мога веднага да ви отвърна… Ако вие или колегите ви сте били надиграни, тук не е мястото, където да плачете. Съчувствие тук няма да намерите! Бих отишъл дори дотам, че да кажа, че сте стъпили на несигурна почва под краката си! — той не отместваше прикования си в нея поглед. Елизабет нямаше повече сили да понася очите му. Тя погледна настрани.

Не бе готова да направи нищо — не и с него, не и с Хайнрих Крьогер. Не би заложила на карта живота на цялото си семейство повече, отколкото вече го бе направила. На тази маса нямаше да използва името му Скарлати. Не по този начин. Не сега. Имаше друг път за това.

Крьогер бе спечелил точка. Това бе очевидно за всички и Елизабет трябваше да побърза, така че да не остане време за размисъл върху нейната загуба.

— Задръжте парите си. Те са съвсем без значение.

На тази маса фразата „без значение“, прикачена към толкова милиони бе впечатляваща. Елизабет знаеше това.

— Господа. Преди да бъдем прекъснати, изложих пред вас, в групи по страни, активите в лично владение с точност до пет милиона на всяка група. Смятах, че това ще е по-прилично, отколкото разбивката на състоянието на всеки от вас персонално — някои неща са, все пак, свещени. Но, както неколцина от вас знаят, по отношение на някои постъпих доста нечестно. Намекнах за няколко случая на — да кажем — деликатни преговори, които, убедена съм, са били за вас строго секретни. И биха — ако мога да използвам фразата на мистър Крьогер — внесли нестабилност в почвата под краката ви във вашите страни, ако те станат известни там.

Седмина от цюрихската дванайсеторка бяха потънали в мрачно мълчание. Петима бяха любопитни.

— Имам предвид моите сънародници, мистър Гибсън и мистър Ландър, а също мосю Д’Алмейда, Сидни Мастерсън и разбира се брилянтния хер Мирдал. Би трябвало тук да включа и две трети от германските инвеститори — хер фон Шницлер и хер Киндорф — по причини, за които, сигурна съм, те се досещат.

Никой не заговори. Никой не се обърна към съветниците си. Всички погледи бяха събрани върху Елизабет.

— Нямам намерение да постъпвам нечестно спрямо никой от вас, господа. Имам по нещо за всеки.

Един глас, различен от този на Крьогер, наруши тишината. Бе англичанинът, Сидни Мастерсън.

— Мога ли да запитам какъв е смисълът на всичко това? На цялото това… инцидентно разузнаване? Убеждавам се, че сте работили много упорито и доста точно, ако съдя по изнесеното за мен. Но никой от нас тук не е тръгнал да се състезава за медал с лика на Исус. Вие сигурно осъзнавате това.

— Разбирам го добре, наистина. В противен случай, не бих била тук тази вечер.

— Тогава защо? Защо е всичко това? — акцентът бе немски. Гласът принадлежеше на гръмкия барон на Долината на Рур, Киндорф.

— Вашата телеграма, мадам — продължи Мастерсън, — ние всички получихме едни и същи такива — насочваше зони на взаимен интерес. Струва ми се, стигнахте дори дотам, да кажете, че активите на Скарлати могат да са едва ли не на наше общо разположение. Много щедро, наистина… Но сега, трябва да се съглася с мистър Крьогер. Говорите така, сякаш ни заплашвате и съвсем не съм сигурен, че това ми харесва.

— Хайде, мистър Мастерсън! Нима вие се скъпихте с английското злато, когато преговаряхте с половината от местните дребни земевладелци в далечна Индия? Или може би хер Киндорф не подкупи открито своите профсъюзи, за да започнат стачки за по-високи заплати в момента, когато французите излязат от Рур? Моля ви! Вие обиждате всички ни! Разбира се, че ще ви заплашвам! И уверявам ви, това, което ще чуете отсега нататък, ще ви хареса още по-малко!

Мастерсън стана на крака. Неколцина други преместиха столовете си. Над масата витаеше враждебност.

— Нямам намерение да слушам повече — каза Мастерсън.

— Тогава утре по пладне Форин офис, Британската фондова борса и управителният съвет на Асоциацията на английските вносители ще получат детайлно изложение за крайно незаконните ви сделки в Цейлон! Там сте заложили огромни средства! Новината би отпушила пълно изтегляне от всички ваши ценни книжа!

Мастерсън остана до стола си.

— Бъдете проклета! — пророни само той, докато сядаше обратно. Над масата отново настъпи тишина. Елизабет отвори куфарчето си.

— Тук имам по един плик за всеки един от вас. Имената ви са напечатани отпред. Всеки от пликовете съдържа разбивка на индивидуалното ви състояние. Предимствата ви, и слабите ви места… Един плик липсва. Да… влиятелният и много важен мистър Крьогер няма свой илик. Честно казано, не смятам, че го заслужава.

— Предупреждавам ви!

— Много съжалявам, мистър Крьогер.

Думите отново бяха изречени бързо, но вече никой не слушаше. Вниманието на всички бе концентрирано върху Елизабет и нейното куфарче.

— Някои пликове са по-дебели от други, но нека никой не обръща прекалено голямо внимание на този фактор. Всички сме запознати със значението на широката диверсификация след определена точка — Елизабет посегна в коженото си куфарче.

— Вие сте вещица! — силният акцент на Киндорф сега бе станал и гърлен. Вените по слепоочията му се бяха издули.

— Заповядайте, ще ви ги раздам. И докато всеки от вас разгръща миниатюрното си портфолио, аз ще продължа да говоря, което, зная, ще ви се хареса.

Пликовете бяха подадени от ръка на ръка по дългите редици от двете страни на масата. Някои бяха разкъсани на момента, жадно и настървено. Други, подобно на карти в ръцете на опитни играчи на покер, бяха държани внимателно и предпазливо.

Матю Кенфийлд продължаваше да стои до стената. Лявата му ръка му причиняваше остра болка в превръзката, а дясната се потеше в джоба на сакото му стегната около револвера. От мига, в който Елизабет бе идентифицирала Ълстър Скарлет чрез двеста и седемдесетте милиона, той не можеше да отдели очи от него. Нареклият се Хайнрих Крьогер. Този отвратително грозен, арогантен кучи син бе човекът, който му трябваше! Това бе гнусното копеле, виновно за всичко! Той бе адът на Джанет.

— Виждам, че всички имате своите пликове, с изключение, разбира се, на вездесъщия мистър Крьогер. Господа, обещах ви, че няма да съм несправедлива и така ще бъде. Дори петима от вас не биха могли да оценят правилно влиянието на Скарлати, освен ако нямаме пред нас, както се казва при евтините стоки, мостри, подходящи само за договаряне. Затова, докато преглеждате съдържанието на пликовете си, аз ще се очертая накратко тези деликатни моменти.

Няколко от мъжете, които вече четяха, вдигнаха очи към Елизабет, без да помръдват глава. Други предизвикателно оставиха листовете на масата. Някои подадоха страниците на съветниците и впериха поглед в старицата. Елизабет погледна през рамо към Матю Кенфийлд. Безпокоеше се за него. Знаеше, че най-после изправен пред Ълстър Скарлет напрежението му щеше да нарасне неимоверно. Тя се опита да му вдъхне увереност с погледа си и леката си усмивка.

Той не погледна към нея. Тя видя само омразата в очите му, пронизваща мъжа с име Хайнрих Крьогер.

— Ще започна по азбучен ред, господа… Мосю Доде, Република Франция едва ли би продължила да дава на вас държавните си поръчки, ако имаше представа, че онези ваши кораби, които плаваха под парагвайски флаг, превозваха оръжия и боеприпаси за вражески на Франция страни по време на войната. — Доде бе замръзнал на мястото си, но Елизабет с любопитство забеляза как тримата англичани настръхнаха срещу французина. Предсказуемите, противоречиви британци!

— Но, моля ви, мистър Инес-Боуен. Вие може и да не сте пращали муниции, но колко бяха неутралните кораби, натоварени от десетки индийски пристанища с текстил, предназначен за Бремерхавен и Куксхавен през същия този период?… И мистър Лийкок. Не се забравя така лесно ирландския корен, нали? Шин Фейн процъфтя значително под вашия патронаж. С пари, прехвърлени чрез вас за ирландското въстание, взело живота на хиляди британски войници, по време, когато Англия най-малко можеше да си позволи това! И тихият, спокоен хер Олафсен — некоронованият принц на шведската стомана. Или може би вече крал? Може и да е така, след като шведското правителство му плати няколко състояния накуп за неизвестно колко тона нисковъглероден ингот. Той обаче не бе дошъл от неговите фабрики. Бе прехвърлен от другия край на света, от порутените рудници на Япония!

Елизабет посегна към куфарчето си още веднъж. Мъжете около масата приличаха на трупове — неподвижни, само мозъкът им работеше. Заради Хайнрих Крьогер Елизабет бе решила да подпише собствения си смъртен акт. Крьогер стоеше отпуснат на стола си и я гледаше. Елизабет извади тънка книжка от куфарчето си.

— И накрая стигаме до хер Тисен. Той се представя пред нас най-безболезнено. Без тежка измама или държавна измяна, само с дребни закононарушения и голям срам. Едва ли това би било най-подходящият спомен за къщата на фамилия Август Тисен — тя хвърли книжката по средата на масата. — Помия, господа, долна гадост! Фриц Тисен — порнограф. Доставчик на мръсотия. Книжки, памфлети, дори филми. Напечатани и заснети в складовете на Тисен в Кайро. Всички правителства на този континент осъдиха неизвестния източник. Ето го тук, господа. Вашия съдружник.

В продължение на една дълга минута никой не проговори. Всеки един от присъстващите бе зает изцяло със себе си. Всеки преценяваше вредата, която можеше да му донесат разкритията на старата Скарлати. Във всеки един от случаите материалните загуби бяха придружавани с позор от различна степен. Репутации щяха да висят на косъм. Старицата бе отправила дванайсет обвинения и бе лично обявила дванайсет присъди — „виновен“. Кой знае защо никой не се замисли за тринайсетия, Хайнрих Крьогер.

Сидни Мастерсън прониза враждебната тишина с високо, пресилено покашляне.

— Много добре, мадам Скарлати. Вече казахте всичко, за което споменах по-рано. Все пак би трябвало да ви напомня, че ние не сме безсилни мъже. Обвиненията и контраобвиненията са част от живота ни. Адвокати биха опровергали всяко отправено от вас обвинение и, уверявам ви, заведените дела за клевета с материални щети ще излязат силно напред в работата ни… Все пак, когато се прилагат похватите на улицата, има и съответни отговори… Ако смятате, че се опасяваме от публичното презрение, повярвайте ми, общественото мнение се манипулира с далеч по-малко пари, отколкото има представени на тази маса!

Думите на Мастерсън вдъхнаха известна увереност у господата от Цюрих. Около масата имаше кимане в знак на съгласие.

— И за миг не подлагам на съмнение това, което казвате, мистър Мастерсън. Или който и да е от вас… Липсващи документи, директори-опортюнисти т.е. изкупителни жертви. Моля, господа! Задоволявам се само с това, че рискът далеч не би бил добре дошъл за вас. Както и напрежението, което съпровожда подобни неприятни проблеми.

— Oui, мадам — Клод Доде бе външно спокоен, но под кожата си се чувстваше вкаменен. Може би колегите му от Цюрих не познаваха добре френския народ. Не бе изключено да завърши и на пилона пред наказателния отряд. — Вие сте права. Подобни неприятности трябва да се избягват. Така че, какво следва по-нататък? Какво сте приготвили за нас, а?

Елизабет замълча. Не бе сигурна защо. Водеше я инстинктът й, или интуицията, но тя се обърна и погледна към данъчния инспектор.

Матю Кенфийлд не бе помръднал от мястото си край стената. Видът му предизвикваше съжаление. Сакото му бе паднало от лявото му рамо и откриваше черната превръзка, която поддържаше ръката му, докато дясната си длан продължаваше да държи в джоба си. Изглежда непрекъснато преглъщаше в опит да не напуска окончателно обкръжаващата го реалност. Елизабет забеляза, че той сега избягваше да гледа към Ълстър Скарлет. По всичко личеше, че полага усилия да не прекрачи границата на лудостта.

— Извинете ме, господа — Елизабет стана от стола си и се приближи към Кенфийлд. Прошепна му тихо: — Елате на себе си! Задължавам ви да го сторите! Няма нищо, от което да се боите. Не и в тази стая!

Кенфийлд заговори бавно, без да помръдва устни. Елизабет едва успя да го чуе, но това, което чу, я изплаши. Не заради съдържанието му, а заради начина, по който той го бе казал. Матю Кенфийлд бе станал равен на присъстващите в тази цюрихска зала. Бе се превърнал в един от тях — сега той също бе готов да сее смърт.

— Казвайте каквото имате да казвате и да свършваме… Искам го. Съжалявам, но това е. Погледнете го сега, госпожо, защото не след дълго няма да го има.

— Елате на себе си! Подобни думи няма да помогнат на никой от нас — каза тя, завъртя се на пети и се върна до стола си. — Както може би сте забелязали, господа, моят млад приятел е сериозно ранен. Дължи го на вас… или някой от вас, в опита му да не ми позволи да стигна до Цюрих. Актът бе крайно подъл и провокативен.

Мъжете се спогледаха.

Доде, чиято фантазия не спираше да сменя картини на национален позор с вдигнатите дула на наказателния отряд, отговори бързо:

— Защо някой от нас би направил нещо такова, мадам Скарлати? Ние не сме маниаци. Ние сме бизнесмени. Никой не е искал да попречи на идването ви в Цюрих. Погледнете, мадам, ние сме всички тук.

Елизабет погледна към мъжа, на име Крьогер.

— Един от вас се противопостави със сила на тази среща. По нас бе стреляно преди по-малко от половин час.

Мъжете погледнаха към Хайнрих Крьогер. Неколцина започваха да се гневят. Този Крьогер май бе твърде безразсъден.

— Не — отговори той просто и натъртено, отвръщайки на погледа й. — Аз се съгласих с вашето пристигане тук. Ако бях искал да ви спра, щях да го сторя.

За пръв път, откакто срещата бе започнала, Хайнрих Крьогер погледна към търговеца на спортни стоки в далечния ъгъл на стаята, наполовина прикрит от лошата светлина. Реакцията му бе само на умерено учудване, когато бе разбрал, че Елизабет Скарлати го бе довела в Цюрих. Умерено, защото познаваше склонността на Елизабет към необичайното както в персонала, така и в методите й. И защото тя вероятно нямаше под ръка никой друг, когото да командва така лесно, както тази гладна за пари конска муха на висшето общество. Той би бил удобен шофьор или разсилен. Крьогер мразеше този тип хора.

Или може би бе нещо друго?

Защо този търговец бе вперил поглед в него? Нима Елизабет му бе казала нещо? Не би могла да постъпи толкова глупаво. Мъжът бе от онзи тип, който би я изнудил на момента.

Едно бе ясно. Той трябваше да бъде убит.

Но кой се бе опитал вече да го убие? Кой се бе опитал да спре Елизабет? И защо?

Същия въпрос занимаваше в този миг и съзнанието на Елизабет Скарлати. Защото тя бе повярвала на Крьогер, когато той отрече да е организирал покушение срещу тях.

— Моля, продължете, мадам Скарлати. — Гласът бе на Фриц Тисен, чието лъстиво лице продължаваше да се черви от разкритието на Елизабет за заниманията му в Кайро. Той бе взел книжката от средата на масата.

— Ще продължа — тя се приближи до масата встрани от стола си, без да сяда и отвори още веднъж куфарчето си. — Остава ми още един пункт, господа. С него ще можем да завършим работата си и ще дойде ред на решенията. Този документ е размножен в дванайсет екземпляра за всеки от оцелелите дотук инвеститори. Тези, които са придружени от съветници, ще трябва да ползват едно и също копие. Моите извинения, мистър Крьогер, но, изглежда, не съм приготвила копие за вас.

От мястото си в края на масата тя раздаде дванайсет тънки кафяви плика. Всеки бе запечатан с восък и в ръцете на получателя си правеше почти неудържим порива да го разкъса на момента. Никой обаче не желаеше да издава така очевидно безпокойствието си.

Когато всеки от дванайсетте мъже получи по един плик пред себе си, те един по един започнаха да ги отварят.

Почти две минути единственият звук, доловим в залата, бе шумоленето на листата. Дори дишането, изглежда, бе прекратено. Мъжете от Цюрих бяха хипнотизирани от видяното. Елизабет заговори.

— Да, господа. Това, което държите в ръцете си, е планираната ликвидация на „Скарлати индъстрис“… За да не подхранвате илюзорни съмнения относно валидността на този документ, можете да забележите, че срещу всяка подгрупа активи са отбелязани имената на индивиди, корпорации, или синдикати, които са всъщност купувачите… Всяко едно от тези имена както на индивидите, така и на корпорациите, ви е познато. Ако не лично, то поне по репутацията им. Познавате техните възможности, а, сигурна съм, не сте в неведение и относно амбициите им. В рамките на следващите двайсет и четири часа „Скарлати индъстрис“ ще принадлежи на тях.

За повечето от мъжете от Цюрих, запечатаната в пликовете информация бе потвърждение на плъзналата мълва. Слуховете, че нещо необичайно става в Скарлати, бяха стигнали и до тях. Някакво разтоварване на активи при странни обстоятелства.

Значи това беше. Скарлати слизаше от сцената.

— Мащабна операция, мадам Скарлати — дебелият шведски баритон на Олафсен изпълни залата. — Но, повтарям въпроса на Доде, какво сте приготвили за нас?

— Моля, обърнете внимание на най-долната цифра от последната страница, господа. Макар да съм почти сигурна, че вече сте го направили. — Последва шумоленето на хартия — обръщаха бързо на последната страница. — Там пише седемстотин и петнайсет милиона долара… Общите бързо ликвидни активи на присъстващите около тази маса, при най-добро стечение на обстоятелствата, са на стойност един милиард сто и десет милиона… Или разликата помежду ни възлиза на триста деветдесет и пет милиона долара… Или, казано по друг начин, ликвидацията на Скарлати ще представлява шейсет и четири цяло и четири процента от вашите активи. Ако, разбира се, вие господа можете да конвертирате активите си в лично владение така, че да не предизвикате финансова паника.

Мълчание.

Някои от мъжете на масата посегнаха към раздадените им преди пликове — разбивката на личното им състояние.

Един от тях бе Сидни Мастерсън, който се обърна към Елизабет с пресилена усмивка.

— И това, което предполагам, че искате да кажете, мадам Скарлати, е, че тези шейсет и четири процента и нещо са всъщност секирата, която държите над нашите глави?

— Именно, мистър Мастерсън.

— Скъпа моя госпожо, наистина започвам да се съмнявам в нормалния ви разсъдък…

— На ваше място не бих си го позволила.

— Тогава аз ще си го позволя, фрау Скарлати — злъчно започна фон Шницлер от И. Г. Фарбен, облягайки се с видимо самодоволство назад в стола си. — Това, което сте направили дотук, трябва да ви е струвало много… А, питам се, какво целите? Не можете да откупите нещо, което не се продава… Ние не сме корпорация с акции, свободно предоставени на борсата. Не можете да удържите победа над нещо, което не съществува!

Характерните му за немец устни бяха още по-ясно изразени; арогантността му бе толкова отблъскваща, колкото и се говореше. Елизабет изпитваше определена неприязън към него.

— Много точно, фон Шницлер.

— Тогава, може би — изсмя се германецът сте били една глупачка. Не бих искал аз да поемам вашите загуби. Искам да кажа, не можете да отидете при някой приказен Baumeister и да му заявите, че вашите пари са повече от нашите, значи той трябва да ни изхвърли на улицата!

Неколцина от мъжете от Цюрих се засмяха.

— Това, наистина, би било най-лесно, нали? Да се насочиш към един обект, да преговаряш с един човек. Жалко, наистина, че не мога да постъпя така. Би било многократно по-лесно, толкова пъти по-евтино… Но аз съм принудена да работя но другия начин, скъпия… Нека го кажа другояче, господа. Преди известно време избрах именно този начин. В момента текат часовете до привеждането му в действие.

Елизабет погледна към мъжете от Цюрих. Някои бяха впили очи в нея, следейки за най-малката проява на несигурност, за едва доловимия признак за блъф. Други бяха фиксирали погледа си върху някой неодушевен предмет — концентрирани изцяло в старанието си да филтрират нотките на гласа или уловят изказан от нея неверен факт или дадена некомпетентна оценка. Това бяха хора, които раздвижваха цели нации с един свой жест или една дума.

— В началото на утрешния делови ден, съобразено с часовите пояси, от Скарлати ще бъдат извършени преводи на огромен по размера си капитал до финансовите центрове на петте държави, представени тук. В Берлин, Париж, Стокхолм, Лондон и Ню Йорк вече завършиха преговорите за мащабни покупки на свободния пазар на най-голямото възможно количество акции от вашите централни корпорации… Преди пладне на следващия делови ден, господа, Скарлати ще разполага със значителен, макар, разбира се, не и контролен, пакет акции в множество от вашите предприятия… На стойност шестстотин и седемдесет милиона долара!… Разбирате ли какво означава това, господа?

— Ja! — изрева Киндорф. — Така ще вдигнете курса и ще ни докарате цяло състояние! Няма да притежавате нищо!

— Скъпа моя госпожо, вие сте невероятна — цените на текстила на Инес-Боуен отдавна не се бяха покачвали. Перспективата го бе почти въодушевила.

Д’Алмейда, който бе осъзнал, че тя не може да повлияе на Френско-Италианските му железници погледна от друг ъгъл:

— Вие не можете да закупите и един единствен дял от собствеността ми, мадам!

— Някои от вас имат повече късмет от други, мосю Д’Алмейда.

Лийкок, финансистът, с лека следа от провинциален акцент в култивираната си реч каза:

— Приемайки това, което казвате, мадам Скарлати, а то е напълно осъществимо, нима ще пострадаме?… Оказва се, че не ни носите вест за починал роднина, а за спечелен на добра цена съдружник — той се извърна към останалите, очаквайки да види признание за чувството си за хумор.

Елизабет пое дълбоко въздух, преди да заговори. Изчака, докато мъжете от Цюрих отново прехвърлят вниманието си върху нея.

— Казах, че до пладне Скарлати ще бъде в положението, което ви описах… Един час по-късно обаче, от берлинския Курфуерщендам ще се издигне вълна, която ще залее пазарите чак на Уолстрийт в Ню Йорк! Час по-късно Скарлати ще се освободи от тази собственост за нищожна част от стойността й! Предвидила съм — за по три цента на всеки долар… Едновременно с това всяко късче информация относно съмнителните ви дела, ще бъде предадено на най-големите осведомителни агенции във вашите държави… На клевета, сама по себе си, бихте устояли, господа. Но вече никога няма да сте същите, ако тя е придружена и от финансова паника! Някои от вас ще останат слабо засегнати. Други ще бъдат унищожени. За мнозинството от вас ефектът ще бъде опустошителен!

Последва тиха секунда шок, след което залата се взриви. От съветниците заповеднически се искаха отговори. Отговорите биваха изревавани, за да бъдат чути.

Хайнрих Крьогер скочи от стола си и закрещя към групата:

— Спрете! Спрете! Глупаци такива, спрете! Тя никога няма да го направи! Тя ви блъфира!

— Наистина ли си мислите така? — извика Елизабет над гласовете на останалите.

— Ще те убия, кучко!

— Вие сте побъркана, фрау Скарлати!

— Само опитай… Крьогер! Само опитай! — Матю Кенфийлд застана до Елизабет, втренчил кръвясалите си от гняв очи в Ълстър Стюарт Скарлет.

— Кой, по дяволите, си ти, въшливи търговецо? — изрева Крьогер, сграбчил масата, и заби погледа си в Кенфийлд.

— Виж ме добре! Аз съм твоят палач!

— Какво?

Мъжът на име Хайнрих Крьогер присви обезобразените си очи. Бе объркан. Откъде се бе взел този паразит? Но, в момента нямаше време да мисли. Гласовете на мъжете от Цюрих бяха достигнали връхната си точка. В момента те си крещяха един на друг.

Хайнрих Крьогер стовари юмрука си върху масата. Трябваше да вземе положението под свой контрол. Трябваше да ги накара да замълчат.

— Стига!… Чуйте ме! Замълчете, за да ви кажа защо тя не може да стори нищо! Не може, казвам ви!

Един по един гласовете стихнаха, докато най-сетне отново стана тихо. Мъжете от Цюрих гледаха към Крьогер. Той посочи с пръст Елизабет Скарлати.

— Познавам тази жена-кучка! Виждал съм я да го прави и преди! Събира хората при себе си, влиятелни хора, и ги сплашва. Те изпадат в паника и зарязват всяка своя идея! Тя разчита на страха, пъзльовци такива! На страха!

Доде тихо му каза:

— С това не ни казвате нищо. Защо тя да не може да стори това, което каза?

Крьогер не сваляше поглед от Елизабет Скарлати, докато отговаряше.

— Защото за да го направи, трябва да разруши всичко, за което се е борила цял живот. Това би означавало краят на Скарлати!

Сидни Мастерсън проговори почти шепнешком:

— Това е повече от очевидно. Но отговор все още нямаме.

— Тя не би могла да живее без властта си! Повярвайте ми! За нея властта е животът!

— Това е едно мнение — отвърна Елизабет Скарлати, изправена срещу сина си от другия край на масата. — Нима искате мнозинството от хората на тази маса да изложат на риск всичко на базата на вашето мнение?

— Бъди проклета!

— Този Крьогер е прав, скъпа — провлеченият тексаски акцент бе непогрешим. — С това ще се съсипеш. Ще останеш дори без гърне, дето да пикаеш.

— Езикът ви не отстъпва по вулгарност на операциите ви, мистър Ландър.

— Не давам и конска фъшкия за празни приказки, жено. Падам си по парите и затова не мога да разбера защо искаш да изиграеш целия този номер.

— Фактът, че правя всичко това, е достатъчен, мистър Ландър… Господа, казах, че времето ви тече. Следващите двайсет и четири часа ще бъдат или един нормален вторник, или ден, който никога няма да бъде забравен във финансовите столици на този свят… Някои от присъстващите тук ще оцелеят. Но повечето от вас — не. Какво избирате, господа?… Осмелявам се да посоча, че с оглед на всичко, което изложих пред вас, едно финансово решение, при което мнозинството оставя едно малцинство да продиктува неговото унищожение, не е нищо друго освен слабо.

— Но какво искате от нас? — Мирдал винаги се бе пазарил предпазливо. — Някои от нас може би биха предпочели да преживеят ефекта от заплахите ви, отколкото да се подчинят на исканията ви… Понякога си мисля, че всичко е една игра. Какви са вашите искания?

— Тази… групировка да бъде разтурена незабавно. Всички финансови и политически връзки в Германия, независимо с коя фракция или организация, да бъдат прекъснати веднага! Тези от вас, на които са били поверени постове в Съюзническата контролна комисия, да подадат оставка незабавно!

— Не! Не! Не! Не! — Хайнрих Крьогер бе бесен. Удари юмрук с все сила по масата. — Тази организация бе създавана години! Ние ще контролираме икономиката на цяла Европа. Ще контролираме самата Европа! Цялата! Ще го направим!

— Чуйте ме, господа! Мистър Мирдал спомена, че това е игра! Игра е, разбира се! Игра, на която посвещаваме живота си! Душите си! Тя ни поглъща и ние искаме все повече и повече, докато накрая настигнем собственото си унищожение… Хер Крьогер казва, че не съм можела да живея без властта, която съм преследвала и спечелила. Може и да е прав, господа! Но може би ми е време да достигна и аз онзи логичен завършек, който в момента жадувам и за който съм готова да заплатя всяка цена… Разбира се, че ще направя както ви казах, господа. Аз казвам „добре дошла“ на смъртта!

— Нека тогава тя да е вашата, не наша — Сидни Мастерсън я бе разбрал.

— Да бъде, мистър Мастерсън. Но, знаете ли, не съм изкушена от алтернативата. Оставям на всички вас отговорността да се преборите с този нов странен свят, в който навлизаме. Не мислете и за секунда, че не мога да ви разбера! Да разбера това, което сте направили! И още по-ужасяващото, защо сте го направили!… Оглеждате се в собствените си царства и ви обзема страх. Виждате властта си застрашена — от теории, правителства, странно звучащи идеи, които глозгат по корените ви. Чувствате непреодолимата си нужда да защитите феодалните системи, които са ви родили. От което и има нужда може би. На тях не им остава дълго… Но вие няма да го направите така!

— След като разбирате всичко така добре, защо искате да ни спрете? Това начинание защитава всички ни. В крайна сметка и вас самата. Защо ни спирате? — Д’Алмейда не би оцелял след една загуба на Френско-Италианските железници.

— Винаги се започва така: по-малката от двете злини, по-голямото добро… Нека кажем, че аз ви спирам, защото вредата, която причинявате, е далеч по-голяма от лекарството, което ще донесете. За това — толкова!

— Това е смехотворно! Казвам ви пак, тя никога няма да го направи! — Крьогер удряше с длан по масата, но никой не му обръщаше някакво внимание.

— Като казвате, че времето ни изтича, мадам Скарлати, какво имате предвид? Казаното от вас предполага, че времето вече е изтекло. Скъпият начин е бил вечен избран…

— В Женева има човек, мистър Мастерсън, който очаква да му позвъня по телефона. Ако този телефонен разговор бъде проведен, той ще изпрати телеграма до офисите ми в Ню Йорк. С пристигането на тази телеграма, операцията се отменя. Ако не, тя ще се приведе в изпълнение според плана.

— Това е невъзможно! Толкова сложни и важни ходове да се отменят с телеграма? Не ви вярвам — мосю Доде бе сигурен в разорението си.

— Поемам риска от значителни материални щети, ако това не стане така, мосю Доде.

— Подозирам, че поемате риск много по-голям от този, мадам. Никой няма да ви има вяра отново. Скарлати ще бъдат изолирани.

— Съществува подобна перспектива, мистър Мастерсън. Но не е задължително. Пазарът е гъвкав… Е, господа? Вашият отговор?

Сидни Мастерсън се надигна от стола си.

— Обадете се по телефона. Няма друг избор, господа, не съм ли прав?

Мъжете от Цюрих се спогледаха. Бавно започнаха да стават от столовете си и да събират документите пред себе си.

— Край. Без мен — Киндорф сгъна кафявия плик и го пъхна в джоба си.

— Вие сте хищен звяр. Не бих пожелал да ви срещна на арената и с цяла армия зад гърба си — изправи се Лийкок.

— Ако ще и цялата тази работа да излезе кравешко лайно, няма да се подхлъзна на него — Ландър побутна Гибсън, който с мъка се примиряваше с факта.

— Не можем да сме сигурни… Там е цялата работа. Не можем да бъдем сигурни — каза Гибсън.

— Спрете! Почакайте! Чакайте! — закрещя Хайнрих Крьогер. — Само да го направите! Само излезте оттук! И сте мъртви!… Всеки един от вас, пиявици гнусни, ще умре! Пиявици! Наляти с кръв пиявици!… Вие ни смучете кръвта, сключвате договори, после изчезвате… Уплашени за заводчетата! Проклети копелета еврейски! Не ни трябвате! Никой от вас! Но вие ще дойдете при нас! И тогава ще ви накълцаме и хвърлим на кучетата! Проклети свини! — лицето на Крьогер бе почервеняло с най-силното си червено — думите му се преплитаха една след друга.

— Престанете, Крьогер! — Мастерсън направи една крачка в посока към мъжа, по чието лице бяха избили петна. — Край! Не можете ли да разберете? Приключихме!

— Не мърдай от мястото си, долен английски педераст! — Крьогер извади пистолета от кобура си. Кенфийлд, застанал до Елизабет, видя, че това бе четирийсет и пети калибър с дълго дуло и би отнесъл с един изстрел половин човешко тяло.

— Никой да не мърда!… Край! Краят никога няма да настъпи, докато аз не кажа, че е дошъл! Проклети гадни свини! Изплашени червеи! Твърде далече сме стигнали!… Никой не може вече да ни спре!… — той посочи с пистолета Елизабет и Кенфийлд. — Край?! Ето чий край е дошъл! Нейният!… Махни се от пътя ми! — той обиколи и тръгна по лявата страна на масата, при което французинът Доде пропищя.

— Недейте, мосю! Не я убивайте! Направите ли го, разорени сме!

— Предупреждавам ви, Крьогер! Убиете ли я, ще отговаряте пред нас! Не ще успеете да ни сплашите! Няма да унищожим самите себе си заради вас! — Мастерсън бе застанал отстрани до Крьогер, като раменете им почти се докосваха. Англичанинът нямаше да се отдръпне.

Без нито дума, без предупреждение, Хайнрих Крьогер насочи пистолета си към стомаха на Мастерсън и стреля. Трясъкът бе оглушителен, а Сидни Мастерсън подскочи във въздуха, свивайки се през кръста, целият окървавен. Падна на пода, мъртъв.

Единайсетте мъже от Цюрих зинаха ужасени, някои нададоха вик. Хайнрих Крьогер продължаваше да пристъпва напред. Тези, които бяха на пътя му, се отдръпваха.

Елизабет Скарлати остана на мястото си. Бе впила очи в тези на сина си убиец.

— Проклинам деня, в който бе роден. Ти омърси името на баща си. Но чуй това, Хайнрих Крьогер, и чуй го добре! — гласът на старицата изпълваше просторната зала. Силата на излъчването й бе такава, че дори синът й бе за момент зашеметен и само я гледаше с омраза, докато тя огласяваше присъдата си за неговата екзекуция. — Твоята самоличност ще бъде разгласена от първите страници на всеки вестник в цивилизования свят, в деня след моята смърт! Ще бъдеш подгонен по начин, който наистина заслужаваш! Луд, убиец, крадец! И всеки мъж в тази стая, всеки инвеститор ще бъде дамгосан като твой съдружник, ако те оставят жив и след тази нощ!

Някаква необуздана ярост избухна в изкривените очи на Хайнрих Крьогер. Тялото му се тресеше от гняв. Той блъсна един стол пред себе си, изпращайки го на земята. Просто да я убие не би било достатъчно. Трябваше да я убие в упор, трябваше да види със собствените си очи как животът и съзнанието на Елизабет Скарлати потъват в небитието.

Матю Кенфийлд държеше спусъка на пистолета в десния си джоб. Никога не бе стрелял през джоба си и знаеше, че ако не уцели, той и Елизабет щяха да умрат. Не бе сигурен още колко можеше да изчаква. Щеше да се прицели в горната част на гърдите на наближаващия ги мъж, най-голямата мишена пред него. Издържа, колкото беше възможно.

Гърмежът от малкия револвер и болката от куршума в рамото на Скарлет бяха тъй шокиращи за него, че той за момент разтвори очи в недоумение.

За Кенфийлд това бе достатъчно.

С дясното си рамо той блъсна Елизабет с всичка сила, изпращайки немощното й тяло на земята, извън обсега на Крьогер, докато самият той се хвърли наляво. Извади револвера от джоба си и стреля отново в мъжа, наречен Хайнрих Крьогер.

Огромният пистолет на Крьогер изгърмя в пода, докато той се свличаше надолу.

Кенфийлд стана, олюлявайки се, забравил непоносимата болка в лявата си ръка, която бе притисната под собствената му тежест. Нахвърли се върху Ълстър Стюарт Скарлет, измъквайки пистолета от желязната му хватка. Започна да удря с цевта по лицето на Хайнрих Крьогер. Не можеше да спре.

Да смачка лицето! Да унищожи отвратителното лице!

Накрая, го издърпаха назад.

— Gott! Мъртъв е! Halt! Спрете! Повече нищо не можете да направите! — големият и силен Фриц Тисен го бе задържал.

Матю Кенфийлд почувства, че отмалява и се свлече на пода.

Мъжете от Цюрих се бяха събрали около него. Неколцина помогнаха на Елизабет, докато останалите се наведоха над Хайнрих Крьогер.

От вратата, водеща към коридора, дойде бързо чукане.

Фон Шницлер пое командването в свои ръце.

— Пуснете ги! — нареди той със силния си германски акцент.

Д’Алмейда бързо отиде до вратата и я отвори. На входа стояха няколко шофьори. Като ги видя, Кенфийлд си помисли, че тези мъже не само караха коли. Бяха въоръжени.

Докато лежеше на пода, покосен от ужасните болки и шока, Кенфийлд видя как някакъв доста груб на вид мъж, с руса, късо подстригана коса се наведе ниско над тялото на Хайнрих Крьогер. Бе разбутал другите настрани за части от секундата и вдигна безформения клепач на окото му.

В този момент Кенфийлд се запита дали напрежението от последните няколко часа не си правеше шега с него, като изкривяваше някакси зрителните му процеси.

Или русият мъж наистина бе прошепнал нещо в ухото на Хайнрих Крьогер?

Нима Хайнрих Крьогер бе все още жив?

Фон Шницлер застана над Кенфийлд.

— Ще бъде изнесен. Наредих да бъде убит с един смъртоносен изстрел. Но и без това, той е мъртъв. Всичко свърши.

Дебелият фон Шницлер тогава отправи нови команди към шофьорите около Крьогер на немски. Неколцина от тях започнаха да повдигат безжизненото тяло, но те бяха спрени от русия мъж с късата коса. Той ги избута от пътя си, без да им позволява да се докоснат до тялото.

После сам вдигна Хайнрих Крьогер от пода и го изнесе през вратата. Останалите го последваха.

— Как е тя? — Кенфийлд посочи към Елизабет, която бе настанена в един стол. Тя бе вперила поглед към вратата, откъдето бе изнесено тялото на човека, за когото никой не знаеше, че бе неин син.

— Добре е! Сега може да се обади по телефона! — Лийкок полагаше всички усилия да изглежда решителен.

Кенфийлд се надигна от пода и отиде до Елизабет. Опря длан до набръчкана й буза. Не можеше да се сдържи.

По страните й се стичаха сълзи.

Тогава Матю Кенфийлд вдигна очи. До него достигна рева на мощен автомобил, който бързо заглъхваше. Бе обезпокоен.

Фон Шницлер му бе казал, че е заповядал да се нанесе смъртен изстрел.

А изстрел не бе даден.

На една миля оттам, на Винтерхурщрасе, двама мъже качиха един труп на близкия камион. Не знаеха точно какво да направят. Всички бяха наети именно от мъртвия, за да спрат автомобила по пътя до Фалке хаус. Бе им предплатил, както те бяха настояли. Сега той бе умъртвен от куршума, предвиден за шофьора на автомобила, преминал преди час. Докато влачеха тялото по скалистия наклон към камиона, кръвта, бликнала от устата, напои и едни идеално подстригани и пригладени мустаци.

Човекът на име Пул бе мъртъв.

Глава 45

Майор Матю Кенфийлд — на възраст четирийсет и пет, почти четирийсет и шест години — бе опънал крака по дължината на задната седалка на военната кола. Бяха навлезли в селището Ойстър бей и бледият сержант наруши мълчанието.

— Наближаваме, майоре. Събудете се.

Събуждане. И всичко се връщаше на мястото си, но с цената на какво усилие. По лицето му се стичаха вадички пот. Сърцето му биеше ритмично непозната тема.

— Благодаря, сержант.

Колата зави на изток по Харбър роуд към крайморската улица. Докато се приближаваха към дома му, майор Матю Кенфийлд се разтрепери. Сграбчи китките си, пое дълбоко въздух и го задържа. Прехапа език. Не можеше да рухне точно сега. Не можеше тъй снизходително да си позволи момент на самосъжаление. Не можеше да причини това на Джанет. Дължеше й толкова много.

Сержантът умело зави по тесния път, покрит със сини камъни, и спря пред пътеката, която водеше до главния вход на голямата вила. Сержантът обичаше да шофира до Ойстър бей с богатия майор. Въпреки дажбите тук винаги имаше много и хубава храна, а питиета винаги бяха чудесни — само от най-доброто за Камшафт, както бе известен той в казармата на запасния шофьор.

Майорът бавно излезе от колата. Сержантът бе загрижен. Нещо не беше наред с майора му. Надяваше се, че това няма да означава, че ще тръгнат веднага обратно за Ню Йорк. По-възрастният мъж изглежда с мъка се задържаше на краката си.

— Добре ли сте, майоре?

— Да, сержант… Какво ще кажете да преспите в яхтклуба тази нощ? — той не погледна към войника, докато говореше.

— Разбира се! Прекрасно, майоре! — той винаги преспиваше там. Апартаментът в яхтклуба имаше пълна кухня и много пиене. Дори телефон. Но сержантът още не бе получил знак, че телефонът щеше да бъде употребяван. Той реши да си опита късмета. — Ще имате ли нужда от мен, майоре? Мога ли да се обадя на един-двама приятели тук?

Майорът тръгна по пътеката. Обърна се и отвърна тихо:

— Правете каквото поискате, сержант. Само стойте надалече от радиотелефона. Разбрано ли е?

— И още как, майоре! — сержантът форсира с гръм двигателя на колата и се понесе надолу към брега.

Матю Кенфийлд застана пред бялата, поръбена с орнаменти врата и защитените лампи от двете й страни.

Неговият дом.

Джанет.

Вратата се отвори и тя застана там — леко посивялата коса, която тя не желаеше да боядисва; вдигнатия нагоре нос над нежната, чувствителна уста; светлите, големи, търсещи, кафяви очи; нежната прелест на лицето й; приятната загриженост, която се излъчваше от нея.

— Чух колата. Никой не кара към яхтклуба, както Еванс!… Матю. Матю! Скъпи мой! Ти плачеш!

Глава 46

Самолетът, военнотранспортен В–29 на сухопътните войски, се сниши в късния следобед под облаците към лисабонското летище. Ефрейтор от военновъздушните сили се насочи към тях по пътеката.

— Моля, затегнете всички предпазни колани! Преустановете пушенето! Кацаме след четири минути — каза той монотонно, разбирайки, че пътниците му са важни, поради което и той трябваше да е важен, но учтив, когато имаше да им каже нещо.

Младежът, който седеше до Матю Кенфийлд, не бе казал почти нищо, откакто бяха излетели от Шанън. На няколко пъти майорът се бе опитал да обясни, че ползваните от тях коридори са извън обсега на Luftwaffe и нямаше никакъв повод за притеснение. Ендрю Скарлет бе само измърморил някакво одобрение и пак се бе задълбочил в списанията си.

Колата на лисабонското летище бе брониран линкълн с двама военнослужещи от OSS отпред. Прозорците бяха защитени от близък огън с леко оръжие, а автомобилът развиваше сто и двайсет мили в час. Трябваше да пропътуват трийсет и две мили нагоре по течението на река Техо до летище Аленгуер.

На Аленгуер мъжът и момчето се качиха на нисколетящ, особено конструиран флотски самолет TFB без опознавателни знаци, с който щяха да пътуват до Берн. Повече спирания нямаше да има. През цялото време на полета английски, американски и свободни френски изтребители щяха да прехващат самолета и да го защитават, докато достигне местоназначението си.

В Берн те бяха посрещнати от автомобил на швейцарското правителство с осем мотоциклета за ескорт — един отпред, един отзад и по три — от двете страни. Всички мотоциклетисти бяха въоръжени въпреки Женевската конвенция, която забраняваше подобна практика.

Отидоха до едно село на двайсетина мили на север към германската граница. Кройцлинген.

Спряха до една малка странноприемница, забравена от целия останал свят и мъжът и момчето излязоха от колата. Шофьорът ускори автомобила, който бързо се отдалечи заедно с мотоциклетния ескорт.

Матю Кенфийлд поведе момчето нагоре по стълбите към входа на странноприемницата.

В коридора се чуваха плачливите звуци на акордеон, идващи от очевидно слабо населената зала. Чакалнята с високите си тавани не изглеждаше особено гостоприемна, оставяйки впечатлението, че гостите тук не са добре дошли.

Матю Кенфийлд и Ендрю Скарлати се приближиха до тезгяха, който служеше и за маса.

— Моля, позвънете в стая номер шест и съобщете, че Ейприл Ред е тук.

Докато служителят осъществяваше връзката, момчето внезапно се разтрепери. Кенфийлд хвана ръката му и я стисна.

Изкачиха стълбите и застанаха пред вратата, белязана с номер шест.

— Нямам какво повече да ти кажа, Енди, освен че сме тук само заради един човек. Поне аз съм затова тук. Джанет. Майка ти. Постарай се да запомниш това.

Момчето пое дълбоко въздух.

— Ще се постарая, татко. Отвори вратата! Господи! Отвори я!

Стаята бе слабо осветена от малки лампи на малки масички. Украсена бе според швейцарското схващане за удобния престой на туриста — дебели килими и масивна мебел, меки столове и множество покривчици и каренца.

В далечния ъгъл седеше човек, наполовина останал в сянка. Пръсканата от лампата светлина се открояваше ясно върху гърдите му, но не осветяваше лицето му. Облечен бе в кафяви дрехи от вълнен плат, а сакото му бе комбинация от плътна тъкан и кожа.

Заговори с гърлен, остър глас.

— Кои сте вие?

— Кенфийлд и Ейприл Ред. Крьогер?

— Затворете вратата.

Матю Кенфийлд затвори вратата и направи няколко крачки пред Ендрю Скарлет. Щеше да прикрива момчето. Постави ръка в десния джоб на сакото си.

— Държа пистолет, насочен към главата ти, Крьогер. Не е оня пистолет, но джобът е същият, както последния път, когато се видяхме. Този път няма да оставям нищо на случайността. Ясно ли е?

— Ако предпочиташ, извади го от джоба си и го опри в главата ми… Почти нищо не мога да направя.

Кенфийлд се приближи до фигурата.

Бе ужасяващо.

Човекът бе наполовина инвалид. Изглежда цялата лява половина на тялото му бе парализирана, включително и челюстта му. Бе сгънал ръце в скута си, а пръстите му бяха изпънати, като вдървени. Но очите му бяха будни.

Очите му.

Лицето му… Покрито само от бели петна присадена кожа под късо подстриганата бяла коса. Мъжът заговори.

— Това, което виждате, бе извадено от Севастопол. Операция Барбадоса.

— Какво имаш да ни кажеш, Крьогер?

— Най-напред, Ейприл Ред… Кажи му да се приближи.

— Ела насам, Енди. До мен.

— Енди! — мъжът в инвалидния стол се засмя с наполовина затворената си уста. — Не е ли мило! Енди! Ела насам, Енди!

Ендрю Скарлет се приближи до доведения си баща и застана до него, оглеждайки деформирания мъж пред себе си.

— Значи ти си синът на Ълстър Скарлет?

— Син съм на Матю Кенфийлд.

Кенфийлд остана на мястото си, наблюдавайки бащата и сина. Внезапно се почувства чужд. Имаше чувството, че предстоеше битка между гиганти — единият — стар и безсилен, другият — млад и мършав. А той не бе един от тях.

— Не си, млади момко. Ти си син на Ълстър Стюарт Скарлет, наследникът на Скарлати!

— Аз съм точно такъв, какъвто искам! С теб нямам нищо общо — младежът започна да диша тежко. Страхът го напускаше и на неговото място Кенфийлд виждаше как се настанява някаква тиха ярост, която постепенно обладаваше момчето.

— Спокойно, Енди. Спокойно.

— Защо беше нужно?… Заради него?… Погледни го. Той е почти мъртъв… Дори няма лице.

— Престанете! — пискливият глас на Скарлет напомни на Кенфийлд за онази далечна зала в Цюрих. — Млъкни, глупако!

— Защо? Заради теб ли?… Откъде накъде?… Не те познавам! И не искам!… Ти си тръгна отдавна! — момчето посочи към Кенфийлд. — Той зае твоето място. Сега слушам него. Ти си нищо за мен!

— Няма да говориш така с мен! Не се осмелявай!

Кенфийлд заговори остро.

— Доведох Ейприл Ред, Крьогер! Какво имаш да дадеш? Затова сме тук. Да привършваме!

— Той първо трябва да разбере! — безформената глава се заклати напред-назад. — Той трябва да бъде заставен да разбере!

— Ако това значеше толкова много за теб, защо го кри? Защо се превърна в Крьогер?

Клатенето на главата престана, пепелявите дръпнати очи бяха неподвижни. Кенфийлд си спомни, че Джанет бе говорила за този негов поглед.

— Защото Ълстър Стюарт Скарлет не бе достоен да представлява новия ред! Новия свят! Ълстър Скарлет изигра своята роля и щом веднъж мисията му приключи, той не бе повече необходим… Той бе пречка… Би бил посмешище. Трябваше да бъде премахнат…

— Може би имаше и още нещо?

— Какво?

— Елизабет. Тя би те спряла отново… Щеше да те спре и по-късно, така както го направи и в Цюрих.

При споменаването на името на Елизабет Хайнрих Крьогер с мъка вдигна ябълката на гърлото си и се изплю шумно. Картината бе грозна.

— Най-голямата кучка!… Но през двайсет и шеста направихме грешка… Нека бъдем честни, грешката я направих аз… Трябваше да я помоля да се присъедини към нас… Щеше да го направи, знаеш. Тя искаше същото, каквото и ние…

— Тук грешиш.

— Ха! Ти не я познаваше!

Бившият данъчен инспектор отвърна безизразно.

— Познавах я… Повярвай ми, тя презираше всичко, на което ти се бе посветил.

Нацистът се изсмя тихичко сам на себе си.

— Това е много любопитно… Някога аз й бях казал, че презирам всичко, на което тя се бе посветила.

— Значи и двамата сте били прави.

— Няма значение. Сега тя е в ада.

— Тя умря, смятайки те за мъртъв. Затова и почива в мир.

— Ха! Не можеш да си представиш какво бе изкушението през всичките тези години, особено когато влязохме в Париж!… Но аз чаках за Лондон… Щях да застана пред Уайтхол и да обявя пред света — вижте как Скарлати се самоунищожава!

— Нея я нямаше, когато завзехте Париж.

— Няма значение.

— Няма, предполагам. Ти се боеше от нея след смъртта й, тъй както и приживе.

— Не съм се боял от никого! От нищо! — Хайнрих Крьогер напрегна осакатеното си тяло.

— Тогава защо не изпълни заплахите си? Къщата на Скарлати още съществува.

— Тя никога ли не ти каза?

— Какво да ми каже?

— Тази кучка винаги се покриваше и от четирите фланга. Намери пак предателя, и сред нас. Единствения ми враг в Третия райх. Гьобелс. Тя никога не повярва, че съм бил убит в Цюрих. Гьобелс знаеше кой съм. След 1933 г. заплаши репутацията ми с лъжи. Лъжи по мой адрес. Но партията бе по-важна от отмъщението.

Кенфийлд погледна разбития мъж под него. Както винаги Елизабет Скарлати бе изпреварила всички. Далече напред.

— Един последен въпрос.

— Какъв?

— Защо Джанет?

Мъжът в стола вдигна с усилие дясната си ръка.

— Той… Заради него! — посочи той към Ендрю Скарлет.

— Защо?

— Аз вярвах! И още вярвам! Хайнрих Крьогер бе част от един нов свят! Един нов ред! Истинската аристокрация!… След време тя щеше да бъде негова!

— Но защо точно Джанет?

Изтощен, Хайнрих Крьогер отвърна на въпроса.

— Курва. Кому бе нужна? Яйцето е всичко, което търсим, за да продължим поколението…

Кенфийлд почувства как гневът му надига в него, но на неговата възраст и с неговата професия успя да го потисне. Но не се оказа достатъчно бърз, за да спре момчето до себе си.

Ендрю Скарлет се втурна към мекия инвалиден стол и звучно залепи длан върху сакатия Крьогер. Плесницата бе силна и точна.

— Ти мръснико! Гаден мръснико!

— Енди! Ела насам! — издърпа той момчето назад.

— Unehelich! — очите на Хайнрих Крьогер плуваха в орбитите си. — Заради теб! Заради това си тук! Трябва да разбереш!… Ще разбереш и ще положиш нашето ново начало! Мисли! Мисли за аристокрацията! За теб е… Заради теб — той бръкна с полуподвижната си ръка във вътрешния джоб на сакото си и извади от там парче хартия. — Те са твои. Вземи ги!

Кенфийлд взе парчето хартия и без да го поглежда, го подаде на Ендрю Скарлет.

— Това са само цифри. Просто много цифри.

Матю Кенфийлд знаеше какво означават тези цифри, но преди да успее да заговори, Крьогер обясни.

— Това са швейцарски сметки, сине… Единствен мой сине… В тях има милиони! Милиони! Но има и някои условия. Условия, които ще успееш да разбереш! Когато пораснеш ще се убедиш, че тези условия трябва да бъдат изпълнени! И ще ги спазиш!… Защото тази власт е достатъчна, за да промени света! Така, както ние искахме да го променим!

Младежът погледна към деформираната фигура на стола.

— Може би очакваш да ти благодаря?

— Някой ден ще го сториш.

Това бе достатъчно за Матю Кенфийлд.

— Стига! Ейприл Ред получи посланието си. Сега аз искам своето! Какво ще ми дадеш?

— Навън е. Помогни ми да стана и ще стигнем дотам.

— Никога! Какво има навън? Твоят екип с кожените палта?

— Няма никой. Никой освен мен.

Кенфийлд погледна остатъците от човека пред себе си и му повярва. Започна да помага на Хайнрих Крьогер да се изправи от стола.

— Почакай ме тук, Енди. Няма да се бавя.

Майор Матю Кенфийлд, в пълната си униформа, помогна на сакатия мъж в кафявите вълнени дрехи да слезе по стълбите до коридора. Там един слуга донесе патериците, които нацистът бе изхвърлил, когато се бе изкачил до стаята си по стълбите. Американският майор и нацистът излязоха през главния вход.

— Къде отиваш, Крьогер?

— Не смяташ ли, че е време да ме наричаш с истинското ми име? Което е Скарлет. Или, ако повече ти харесва, Скарлати. — Нацистът се насочи надясно, извън пътеката, по тревата.

— Ти си Хайнрих Крьогер. За мен ти си само толкова.

— На теб ти е ясно, разбира се, че ти, и единствено ти, бе причината за провала ни в Цюрих. Тогава забави плана ни с близо две години… Никой не бе подозирал… Какво магаре! — засмя се Хайнрих Крьогер. — Но може би си те заслужавахме, нали и ние бяхме такива — засмя се той пак.

— Къде отиваме?

— Само на неколкостотин метра. Дръж си пистолета изваден, ако искаш. Няма никой.

— Какво ще ми дадеш? Можеш и да ми кажеш.

— Защо не? Скоро ще са в ръцете ти — Крьогер подскачаше по вече открилата се пред тях поляна. — И когато ги получиш, ще бъда свободен, запомни това.

— Сключили сме сделка. За какво става дума?

— Съюзниците ще са доволни. Айзенхауер вероятно ще ти даде медал!… Ще се върнеш с пълния план на берлинските укрития и военни обекти, известни само на елита от Германското върховно командване… Подземни бункери, ракетни установки, складове с боеприпаси, дори командния пост на Фюрера. Ти ще бъдеш герой, а аз няма да съществувам. Добре се справихме ние двамата с теб.

Матю Кенфийлд спря.

Картите с военните обекти на Берлин бяха придобити от съюзническото разузнаване още преди седмици.

Берлин знаеше това.

Берлин го бе признал.

Някой наистина бе вкаран в клопка, но това не бе той, не бе Матю Кенфийлд. Нацисткото върховно командване бе поставило между челюстите на смъртта един от собствените си членове.

— Кажи ми, Крьогер, какво ще стане, ако взема картите ти, това, което имаш в замяна на Ейприл Ред, и не те пусна оттук? Какво ще стане тогава?

— Много просто. Сам Дьониц прие показанията ми. Казах му всичко преди две седмици в Берлин. Казах му всичко. Ако не се върна в Берлин до два дни, той ще се притесни. Аз съм много ценен. Плановете ми са да докладвам и после… да изчезна. Ако не се покажа, тогава целият свят ще узнае за това!

Матю Кенфийлд виждаше най-странната от всички иронии. Но не бе нещо повече, отколкото бе очаквал. Той сам бе написал всичко в оригиналното досие, запечатано от години в архивите на Държавния департамент.

А сега друг човек, в Берлин, когото той не познаваше, освен по репутацията му, бе стигнал до същия извод.

Хайнрих Крьогер, Ълстър Стюарт Скарлет — не бе вече нужен.

Дьониц бе позволил на Крьогер — натоварен с фалшивия си подарък — да дойде в Берн. По неписаните правила на войната, Дьониц очакваше Крьогер да бъде убит. Дьониц знаеше, че нито една държава не можеше да си позволи да търпи този луд за свой. Независимо дали я очакваше поражение, или победа. И врагът трябваше да го екзекутира, така че да не остават съмнения. В тези дни на омраза Дьониц бе рядък враг. Той бе човек, в когото неговите противници имаха вяра. Подобно на Ромел, Дьониц бе изграден боец. Ожесточен в сраженията, но морален човек.

Матю Кенфийлд извади пистолета си и стреля два пъти.

Хайнрих Крьогер лежеше мъртъв на земята.

Ълстър Стюарт Скарлет — най-после — го нямаше.

Матю Кенфийлд тръгна обратно през поляната към малкия хан. Нощта бе ясна и луната във фаза три четвърти осветяваше силно шумата наоколо.

Замисли се върху факта как забележително просто се бе наредило всичко.

Но гребенът на вълната е прост. Измамно прост. Той не показва онези безбройни сили под повърхността й, които правят пяната да бъде такава, каквато е.

Всичко бе свършило.

Оставаше Ендрю.

Оставаше Джанет.

Над всичко оставаше Джанет.