Наследството на Скарлати

Глава 22

Вторият и третият ден от пътуването на „Калпурния“ бяха спокойни както откъм важни събития в първа класа, така и от синоптична гледна точка. Вестта за смъртта на един от пасажерите хвърли в ужас останалите на борда. Мисис Чарлз Бутройд пазеше леглото под постоянното наблюдение на корабния лекар и обслужващите я медицински сестри. При вестта за съпруга й тя бе изпаднала в истерия, което наложи употребата на големи дози успокоително.

На третия ден все пак, поукрепнали физически, повечето от пътешествениците възвърнаха оптимизма си.

Елизабет Уикъм Скарлати и младият й компаньон по маса неизменно се разделяха след всяко хранене. Всяка вечер към десет и половина обаче, Матю Кенфийлд влизаше в покоите й, за да заеме поста си в случай на повторение опита на Бутройд. Тези бдения бяха приемани с неохота и от двамата.

— Ако бях стотина години по-млада, биха могли да ви вземат за някой от онези отвратителни мъже, които предлагат услугите си на пътешественички на средна възраст.

— Ако бяхте отделили част от знаменитото си състояние, за да си купите собствен океански лайнер, можеше и да съм си в леглото нощем.

Тези разговори в късна доба обаче, имаха и един благоприятен резултат — плановете им започнаха да се оформят. Освен това отговорностите на Кенфийлд като служител на Елизабет Скарлати бяха дипломатично обсъждани.

— Естествено — каза Елизабет, — няма да очаквам от вас да вършите каквото и да е в противовес с правителствените интереси. Или със собствената ви съвест. Аз наистина вярвам в човешката съвест.

— Но, изглежда, бихте искали вие да решавате какво е в противовес и какво не е?

— В известна степен, да. Смятам, че имам нужната квалификация.

— И какво ще стане, ако не се съглася с вас?

— Всяко нещо с времето си.

— Прекрасно!

По същество Матю Кенфийлд щеше да продължи да праща отчетите си до Група номер 20 във Вашингтон, само че след тяхното одобрение от Елизабет Скарлати. Чрез данъчния инспектор те щяха да отправят към неговата служба някои свои искания, смятани за наложителни и от двамата. По всички въпроси на физическата защита старицата щеше да следва указанията на младия мъж безпрекословно.

Матю Кенфийлд щеше да получи десет заплати от по десет хиляди долара всяка, считано от първия им ден в Лондон. В неголеми американски банкноти.

— Разбирате ли, мистър Кенфийлд, че към това договорно отношение може да се погледне и от друг ъгъл?

— И какъв е той?

— Вашата служба в момента се облагодетелства от съвсем не незначителните ми дарби, без да плаща абсолютно нищо. Крайно удобно за данъкоплатеца.

— Това ще го включа в следващия си рапорт.

Основният проблем в договорните отношения все пак остана неразрешен. За да можеше данъчният инспектор да изпълнява задълженията си и към двамата свои работодатели, бе нужно да се намери обяснение на сближаването му със старицата. С течение на времето то щеше да стане очевидно, а опитите да се отдава на компаньонство или делови интереси биха били глупави. И в двата случая можеха да се предизвикат подозрения.

Воден донякъде от лични интереси, Матю Кенфийлд запита:

— Разбирате ли се със снаха си?

— Предполагам, имате предвид съпругата на Ълстър. Никой не може да понася жената на Ченсълър.

— Да.

— Допада ми. Но, ако я разглеждате като потенциална трета страна, длъжна съм да ви кажа, че тя ме презира. Причини за това има много и повечето са съвсем състоятелни. За да се сдобия с това, което исках, се наложи да се държа с нея много зле. Единственото ми оправдание, ако имах нужда от подобно — а аз нямам — е, че това, което исках, бе за нейно добро.

— Много трогателно, но смятате ли, че бихме могли да получим помощ от нейна страна? Срещали сме се няколко пъти.

— Тя няма особено чувство за отговорност. Но това сигурно сте го разбрали.

— Да. Разбрах също, че тя подозира, че сте тръгнали към Европа заради сина си.

— Съзнавам това. Предполагам, че би било добре да я привлечем. Но едва ли ще успея да го сторя с телеграма, а определено не бих искала да разказвам за всичко това в писмо.

— Предлагам ви по-добър начин. Ще се върна до нея и ще й занеса писмено… обяснение от вас. Нещо, не прекалено конкретно, нито пък в твърде заговорнически стил. С останалото аз ще се справя.

— Трябва доста добре да я познавате.

— Не чак толкова. Просто смятам, че ако успея да я убедя, че… ако има някой на нейна страна, то това сме вие и аз, тя ще ни помогне.

— Поне, би могла да го стори. Би могла да ни покаже местата…

— Да разпознае хората…

— Но какво ще правя аз, докато вие сте в Америка? Не ще и дума, че ще съм мъртва, докато се върнете.

Кенфийлд бе помислил за това.

— Налага се, когато стигнем Англия, да се отдадете на молитва.

— Моля?

— За безсмъртната ви душа. И за тази на сина ви, разбира се.

— Не ви разбирам.

— В женски манастир. Цял свят знае за вашата мъка. Това е логично решение. Ще излезем с официално заявление пред пресата, че сте се оттеглили в неупоменат манастир в Северна Англия. После ще ви изпратим някъде на юг. От службата ми ще ни помогнат.

— Това е абсолютна нелепост!

— Ще извадите и траурните си дрехи!

Скърбящата, скрита под воала си мисис Бутройд, бе изведена с първата група пасажери. На митницата бе посрещната от мъж, който й помогна набързо да мине нужните процедури и с ускорена стъпка я заведе до ролс-ройса, който ги чакаше на улицата. Кенфийлд проследи двойката до колата.

Четирийсет и пет минути по-късно Кенфийлд се регистрира в хотела. От уличен телефон бе позвънил на лондонската си свръзка и се бяха разбрали да се срещнат веднага щом англичанинът пристигне дотам. След това данъчният инспектор прекара половин час, наслаждавайки се на стабилността на земния креват. Мисълта за незабавно връщане на борда на кораб го потискаше, но той знаеше, че друг избор няма. Джанет би представлявала най-разумното обяснение за това, че той придружава старицата, а бе и логично съпругата и майката на изчезналия Ълстър Скарлет да пътуват заедно. А Кенфийлд определено не бе недоволен от перспективата да продължи да поддържа връзка с Джанет Скарлет. Че бе твърде разглезена, нямаше съмнение. Но той бе започнал да се съмнява в преценката си, че бе просто една лека жена.

Вече бе на път да задреме, когато погледна часовника си и разбра, че е закъснял за срещата си. Вдигна телефона и с удоволствие чу свежия британски акцент, който му отговори отсреща.

— Мадам Скарлати е в апартамент номер пет. Инструкциите ни са да предизвестяваме за обажданията, сър.

— Моля ви, не е нужно. По-добре да отида направо при нея. Благодаря ви.

Кенфийлд трябваше високо и ясно да изговори името си, преди Елизабет да реши да отвори вратата. Старицата посочи на младия мъж един стол, докато сядаше на огромния викториански диван до прозореца.

— Е, какво ще правим сега?

— Говорих с лондонската ни връзка преди около час. Скоро трябва да е тук.

— Кой е той?

— Представи се като Джеймс Дерек.

— Не го ли познавате?

— Не. Обаждаме се на нужния номер и ни се дава човек. Споразумението е реципрочно.

— Но не твърде изгодно — гласеше декларацията.

— Плащаме си.

— И какво ще иска той да научи?

— Само това, което ние поискаме да му кажем. Няма да задава въпроси, освен ако не поискаме услуга или има нещо, злепоставящо британското правителство, или толкова скъпо, че да търси начин да го оправдае. Във втория случай би бил много по-загрижен.

— Звучи доста забавно.

— Парите са на данъкоплатеца, все пак — Кенфийлд погледна часовника си. — Помолих го да донесе и списък на манастирите в страната.

— Вие да не би сериозно да си мислите за това?

— Да. Освен ако той не предложи нещо по-добро. Няма да ме има около две седмици и половина. Написахте ли писмото до снаха си?

— Да — каза тя и му подаде плика.

От масичката край вратата в другия ъгъл на стаята звънна телефонът. Елизабет отиде бързо до него и вдигна слушалката.

— Дерек ли бе? — запита Кенфийлд, след като тя затвори.

— Да.

— Добре. Сега, моля ви, мадам Скарлати, оставете аз да говоря при тази среща. Но, ако ви запитам за нещо, знайте, че очаквам искрен отговор?

— О? Няма ли да имаме тайни сигнали?

— Не. Той не желае да научава нищо. Вярвайте ми. Всъщност положението е малко неудобно и за двама ни.

— Мога ли да му предложа питие, или чай, или не е позволено?

— Мисля, че нещо за пиене би било оценено високо.

— Ще позвъня на румсървиса и ще поискам едно заредено барче.

— Отлично.

Елизабет Скарлати вдигна телефона и поръча пълната селекция на хотела от вина и спиртни напитки. Кенфийлд се усмихна на навиците на богатите и запали една от тънките си пури.

Джеймс Дерек бе приятен мъж, малко над петдесетте, малко закръглен и с вид на преуспяващ търговец. Бе ужасно вежлив, но вътрешно хладен. Усмивката, която не слизаше от лицето му, се превръщаше в напрегната права линия, когато заговореше.

— Установихме собственика на ролса от кея. Принадлежи на маркиз Жак Луи Бертолд. Френски гражданин, постоянно пребиваващ. Имаме информация за него.

— Добре. А нещо по манастирите?

Британецът извади един лист от вътрешния джоб на сакото си.

— Бихме предложили няколко, в зависимост от желанието на мадам Скарлати да влиза в контакт с околния свят.

— Има ли място, където такъв контакт да е абсолютно невъзможен? И в двете посоки? — запита счетоводителят.

— Това ще трябва да е католически манастир, разбира се. Има два или три такива.

— Виж ти! — прекъсна ги натъртено внушителната стара дама.

— От ордена на Свети Бенедиктин и този на Кармелитките. И двата са на югозапад. Единият, този на Кармелитките, е близо до Кардиф.

— Всяко нещо трябва да има някакви граници, мистър Кенфийлд, и аз предлагам да ги установим сега. Няма да допусна да имам вземане-даване с такива хора!

— Кой е най-модният, най-търсеният манастир, мистър Дерек? — запита данъчният инспектор.

— Ами, дукесата на Глочестър всяка година се оттегля в Йоркското абатство. Част от Англиканската църква, разбира се.

— Отлично. Ще направим изявление до всички телеграфни агенции, че мадам Скарлати се е уединила там за месец.

— Това е далеч по-приемливо — каза старицата.

— Не съм свършил — обърна се Кенфийлд към развеселения лондончанин. — А вие ни запазете едно място при Кармелитките. Утре ще отведете мадам Скарлати дотам.

— Както кажете.

— Само минутка, господа! Не съм съгласна! Убедена съм, че мистър Дерек ще се съобрази с желанията ми.

— Ужасно съжалявам, мадам. Имам указания да получавам нарежданията си от мистър Кенфийлд.

— А ние имаме уговорка, мадам Скарлати, или може би искате да я развалим?

— Какво мога да говоря с тези хора? Просто не мога да търпя шаманските заклинания, които сипят от Рим!

— Това неудобство ще ви бъде спестено, мадам — каза мистър Дерек. — Там се дава обет за пълна тишина. Няма да чуете и дума.

— Отдайте се на размисъл — добави данъчният инспектор. — Отразява се добре на безсмъртната душа.

Глава 23

Кенфийлд прочете съобщението в корабния вестник, един ден преди да пристигне в Ню Йорк.

Добре си пишат домашното, помисли си той. И макар цената да бе трагично висока, новината убедително доказваше поне две неща: че съобщенията в пресата бяха следени и че мадам Скарлати бе белязана.

Данъчният инспектор бръкна в джоба си и извади писмото на старицата до Джанет Скарлет. Вече го бе чел многократно и смяташе, че ще има ефект. Сега го прочете още веднъж.

Кенфийлд постави писмото обратно в плика. Бе доста добро, помисли си той отново. Не разкриваше нищо, но подчертаваше, че пълното доверие към предстоящото обяснение е жизнено необходимо. Ако сега той си свършеше работата достатъчно добре, момичето щеше да пътува заедно с него към Англия. Ако не успееше да я убеди, щеше да се наложи да бъде намерен друг изход.

Импозантната резиденция на Ълстър Скарлет на Петдесет и четвърта улица се почистваше с пясъчна струя и боядисваше наново. От покрива бяха спуснати скелета и група работници старателно изпълняваха задачите си. Тежкото такси на бели и черни квадрати спря пред входа и Матю Кенфийлд изкачи стълбите към вратата. Позвъни. Вратата бе отворена от дебелата домашна прислужница.

— Добър ден, Хана. Не зная дали ме помниш, но името ми е Кенфийлд. Матю Кенфийлд за мисис Скарлет.

Хана изобщо не се помръдна, нито пък му предложи да влезе.

— Очаква ли ви мисис Скарлет?

— Официално не, но сигурен съм, че ще ме приеме.

Не бе имал и намерение да звъни предварително. За нея щеше да бъде твърде лесно да откаже.

— Не зная дали мадам е тук, сър.

— Тогава, просто ще почакам Тук на стълбите ли ще трябва да стане това?

Хана неохотно стори път на данъчния инспектор, който пристъпи в отвратително оцветения коридор. Кенфийлд бе отново поразен от наситеността на червеното по стените и черните драперии.

— Ще проверя, сър — каза прислужницата, като се заизкачва по стълбите.

След няколко минути от върха не високо стълбище се показа Джанет, следвана тромаво от Хана. Изглеждаше съвсем спокойна. Очите й бяха ясни, свежи, забравили паниката, с която той ги бе запомнил. Тя се чувстваше уверена и бе несъмнено една красива жена.

Кенфийлд се почувства внезапно обхванат от чувство за малоценност. Човекът пред него го задминаваше.

— Е, мистър Кенфийлд, каква изненада.

Той не можеше да разбере дали поздравът й целеше да е приятелски, или не. Отправен бе дружелюбно, но хладно и резервирано. Това момиче бе научило добре уроците на отдавнашното богатство.

— Надявам се, не неприятна, мисис Скарлати.

— Съвсем не.

Хана бе стигнала до края на стълбището и се отправяше към вратата на гостната. Кенфийлд побърза да заговори отново.

— По време на пътуването си срещнах един човек, чиято фирма произвежда дирижабли. Сметнах, че ще се заинтересувате — Кенфийлд наблюдаваше Хана с крайчеца на окото си, без да помръдва глава. Прислужницата се обърна рязко и погледна данъчния инспектор.

— Нима, мистър Кенфийлд? Какво общо имам аз с това? — момичето бе озадачено.

— Разбрах, че приятелите ви от Ойстър бей са решили твърдо да купят един за клуба си. Тук нося цялата информация. Покупна цена, аренда, характеристики, производство… Разрешете да ви покажа.

Данъчният инспектор хвана Джанет Саксън за лакътя и бързо я поведе към вратата на трапезарията. Хана едва забележимо се поколеба, но след погледа от страна на Кенфийлд се оттегли в гостната. След това счетоводителят затвори вратата.

— Какво правите? Нямам намерение да купувам дирижабъл.

Данъчният инспектор застана край вратата и вдигна пръст пред устата си в знак момичето да замълчи.

— Какво?

— Замълчи за момент. Моля те — каза той тихо.

Кенфийлд изчака около десет секунди и после с рязко движение отвори вратата.

Точно от другата страна на коридора, край вратата на гостната, стояха Хана и един мъж в бели работни дрехи, очевидно един от бояджиите. Разговаряха, държейки под око вратата на трапезарията. Попаднали под вперения поглед на Кенфийлд, те неловко се изтеглиха настрани.

Кенфийлд затвори вратата и се обърна към Джанет Саксън.

— Любопитно, нали?

— Какво правиш?

— Интересно, че прислугата ви е тъй любопитна.

— А, това ли — Джанет се обърна и взе цигара от кутията на малката масичка до нея. — Прислугата винаги си говори, а сега мисля, че им дадохте и повод.

Кенфийлд й запали цигарата.

— Включително и бояджиите?

— Приятелите на Хана са си нейна работа. Изобщо не ме интересуват. Самата Хана почти не ме интересува…

— Не ти ли се струва любопитно, че Хана почти се препъна, когато споменах за дирижабъла?

— Просто не те разбирам.

— Признавам, че избързвам с всичко това.

— Защо не позвъни?

— Ако бях позвънил, щеше ли да ме приемеш?

— Вероятно… — каза Джанет, след като помисли за момент. — Каквито и обвинения да имам по повод последната ти визита, не могат да бъдат основание да те обиждам.

— Не исках да рискувам.

— Много мило от твоя страна. Трогната съм. Но защо това странно държание?

Нямаше смисъл от повече бавене. Той извади плика от джоба си.

— Помолиха ме да ти предам това. Мога ли да седна, докато го прочетеш?

Джанет, сепната, пое плика и незабавно разпозна почерка на свекърва си. Отвори плика и прочете писмото.

Ако бе удивена, или шокирана, то скриваше всичко това добре.

Тя бавно седна на канапето и изгаси цигарата си. Наведе поглед към писмото, после го вдигна към Кенфийлд и пак се загледа в листа. Без да вдига очи, тихо запита:

— Кой си ти?

— Работя за правителството. Служител съм… на малък отдел във Вътрешното министерство.

— Правителството? Значи не си търговец?

— Не, не съм.

— Значи искаш да се срещнем и да говорим заради службата си ли?

— Да.

— Защо ми каза, че продаваш тенискортове?

— Понякога се налага да прикриваме службата си. Това е всичко.

— Разбирам…

— Предполагам би искала да знаеш какво има предвид свекърва ти в това писмо.

— Недей да предполагаш нищо — продължи тя студено. — Значи и първия път трябваше да се срещнеш с мен и да ми задаваш всички онези забавни въпроси заради работата си?

— Честно, да.

Момичето стана, направи нужните две крачки към счетоводителя и му зашлеви най-силната плесница, на която бе способна. Ударът бе остър и болезнен.

— Негодник такъв! Напусни тази къща! — каза тя, без да повдига тон. — Изчезвай, преди да съм повикала полицията!

— Боже мой, Джанет, ще спреш ли! — хвана я той за раменете, докато тя се опитваше да се отскубне. — Чуй ме! Казах ти, чуй ме или ще те ударя и аз!

В очите й блесна омраза и, както се стори на Кенфийлд, известна меланхолия. Той я хвана плътно, докато говореше.

— Да, бе ми възложено да се срещна с теб. Да се срещнем и да извлека всякаква информация.

Тя плю в лицето му. Той не си направи труда да се избърше.

— Получих нужната информация и я използвах, защото за това ми плащат! Колкото се отнася до службата ми, тя приключи в девет часа, когато ти ми поднесе двете питиета. Ако искат да те пипнат за нещо, то може да е най-много за незаконно притежание на алкохол!

— Не ти вярвам!

— Не давам и пукната пара дали ми вярваш, или не! Ако искаш да знаеш още нещо, ти си под наблюдение от седмици! Ти и останалите ти приятели… Може би ще ти е интересно да знаеш, че съм пропускал в докладите си по… неприличните аспекти на всекидневието ти!

Очите на момичето започнаха да се пълнят със сълзи.

— Гледам си работата по най-добрия възможен начин и съвсем не съм убеден, че точно ти можеш да викнеш „обезчестиха ме“! Може и да не си даваш сметка, но мъжът ти, или бившият ти мъж, или който и да е той, може да си е жив и здрав! Много невинни хора, които никога не бяха чували името му — жени като теб и млади момичета — изгоряха живи заради него! Други бяха убити, но те може и да са си го заслужавали.

— Какво говориш?

Той отпусна хватката си върху раменете й, но продължаваше да ги държи плътно.

— Зная само, че оставих свекърва ти преди месец в Англия. Пътуването дотам беше кошмарно! Някой се опита да я убие още през първата нощ в морето. И можеш да си сигурна, че щеше да изглежда като самоубийство! Щяха да кажат, че със сълзи на очи се е хвърлила през борда. Без никаква следа… Преди седмица излязохме със съобщението, че се е оттеглила в един манастир край Йорк, в Англия. Преди два дни отоплителната система там експлодирала, убивайки Бог знае колко души! Нещастен случай, разбира се!

— Не зная какво да кажа.

— Ще ме оставиш ли да довърша, или още искаш да си вървя?

Съпругата на Ълстър Скарлет изглеждаше тъжна в опита си да се усмихне.

— Май, ще е по-добре да останеш… и да довършиш.

Те седнаха на дивана и Кенфийлд заговори.

Говореше така, както никога по-рано през живота си.

Глава 24

Бенджамин Рейнолдс седеше на ръба на стола си, докато изрязваше остарялата вече с една седмица статия от неделната притурка на „Ню Йорк Хералд“. Над материала бе поместена и снимка на Джанет Саксън Скарлет, придружавана от „М. Кенфийлд, бизнесмен в областта на спортните принадлежности“, на изложба на кучета в Медисън скуеър гардън. Рейнолдс се усмихна, като се сети за думите на Кенфийлд по телефона.

„Бих изтърпял всичко, но не и проклетите изложби на кучета. Кучетата са или за безумно богатите, или за най-бедните, но не и за хората по средата.“

Нищо, помисли си началникът на Група номер 20. Вестниците вършеха отлична работа. Вашингтон бе наредил Кенфийлд да прекара още десет дни в Манхатън, докато установи отношенията си със съпругата на Ълстър Скарлет, преди да се завърнат в Англия.

Отношенията си бяха съвсем на мястото и Бенджамин Рейнолдс се питаше дали публичната фасада всъщност не им служи прекрасно. Или ставаше нещо друго? Нима Кенфийлд пропадаше в свой собствен капан? Лекотата, с която бе спечелил сътрудничеството на Елизабет Скарлати, налагаше внимателно наблюдение.

— Бен — Гловър бързо нахлу в кабинета. — Струва ми се, че намерихме това, което търсим! — Той затвори плътно вратата и се приближи до бюрото на Рейнолдс.

— Какво си намерил? За кого?

— Следа към Скарлати. Сигурен съм.

— Дай да видя.

Гловър положи няколко страници върху разгърнатия вестник.

— Хубаво прикритие, нали? — запита той, посочвайки снимката на Кенфийлд и момичето.

— Точно каквото наредихме ние, старите мръсници. А той ще е гвоздей на всяка проява в това общество, ако не се изпусне да плюе на пода.

— Той си гледа добре работата, Бен. Вече са на кораба, нали?

— Вчера отплаваха… За какво става дума?

— В статистиката го откриха. От Швейцария. В района на Цюрих. Четиринайсет имота, всички закупени за по-малко от година. Погледни тези граници на географската дължина и ширина. Всеки един от парцелите, граничи с друг. А граничи с Б, Б с В, В с Г и така до края. Стотици хиляди декари, събрани в една огромна площ.

— И някой от купувачите е Скарлати?

— Не… Но един от парцелите е бил купен на името на Бутройд. Чарлз Бутройд.

— Сигурен ли си? Какво искаш да кажеш „на името на“?

— Тъстът го е купил на дъщеря си и нейния мъж. Казва се Ролинс. Томас Ролинс. Партньорът-съсобственик на финансовата къща „Годуин и Ролинс“. Дъщеря му се казва Сесили. Омъжена за Бутройд.

Рейнолдс вдигна листа със списъка на имената.

— Кои са тези хора? В какви групи се поделят?

Гловър взе в ръка другите два листа.

— Всичко е тук. Четирима американци, двама шведи, трима англичани, двама французи и трима германци. Общо четиринайсет.

— Имаш ли вече готови проверки?

— Само върху американците. Разпратили сме запитвания и за останалите.

— И кои са? Освен Ролинс.

— Някой си Хауърд Торнтън, от Сан Франциско. Действа в строителството. И двама от нефтените крале на Тексас, някои си Луис Гибсън и Ейвъри Ландър. Само двамата имат повече нефтени кладенци от петдесет фирми на конкуренцията, взети заедно.

— Някаква връзка между тях?

— Нищо засега. В момента се проверява.

— Ами останалите? Шведи, французи?… Англичаните, германците?

— Само имената им.

— Някой познат?

— Няколко. Инес-Боуен е тук, англичанинът от текстилния бизнес, струва ми се. Виждам и Доде, французина. Собственик на параходни линии. Както и двама от германците: Киндорф — той е от долината на Рур, въглищата; Фон Шницлер е от „И. Г. Фарбен“. Останалите са ми непознати. Шведите чувам за първи път.

— В известен смисъл, те всичките си приличат…

— Приличат си и още как. Всичките са богати като крезове. Такива имоти не се купуват с ипотека. Да се свържа ли с Кенфийлд.

— Ще трябва да го направим. Прати списъка по куриер. Кажи му да чака в Лондон, докато пристигне.

— Мадам Скарлати може би познава някои от тях.

— На това разчитам… Но предчувствам някои спънки.

— Какви?

— Това ще изкуши нашето старо момиче да се насочи направо към Цюрих… А, ако го направи, с нея е свършено. Както и с Кенфийлд и жената на Скарлет.

— Доста смело предположение.

— Не чак толкова. Предполагаме, че група богаташи са закупили четиринайсет имота, врата да врата, поради някакви техни общи интереси. И Бутройд — благодарение на щедрия си тъст — е един от тях.

— Което свързва Цюрих със Скарлати…

— Така излиза. Защото Бутройд се опита да я убие, нали?

— Разбира се.

— Но старата Скарлати е жива. Бутройд се провали.

— Очевидно.

— И имотите са били закупени, преди това да стане.

— Трябва да са…

— Значи, ако Бутройд е свързан с Цюрих, Цюрих иска смъртта на Скарлати. Те искат да я спрат. Освен това… Цюрих е разчитал на успех. Очаквали са Бутройд да успее.

— И след като него го няма — прекъсна го Гловър, — Цюрих ще се досети, че старицата е разбрала кой всъщност е той. Ако не и повече… Бен, може би вече стигнахме твърде далече. Може би ще е по-добре да бием отбой. Пиши рапорт до правосъдието и върни Кенфийлд обратно.

— Не още. Приближаваме се до нещо. А в момента Елизабет Скарлати е ключът към всичко. Ще им осигурим максимална защита.

— Не искам отсега да си съставям алиби, но това ще е на твоя отговорност.

— Разбирам те. Все пак в инструкциите до Кенфийлд го накарай ясно да разбере, че на всяка цена трябва да стои далеч от Цюрих. В никакъв случай да не ходи в Швейцария.

— Добре.

Рейнолдс се обърна настрани и погледна през прозореца. После заговори на Гловър, без да гледа към него.

— И… дръж под око този Ролинс, тъста на Бутройд. Може да се окаже, че именно той е допуснал първата грешка.

Глава 25

На двайсет и пет мили от праисторическите покрайнини на Кардиф, в затънтена долина сред дебрите на Уелс, се намира Ордена на Светата Дева — дома на сестрите Кармелитки. Гладките му стени се издигат бели като алабастър, подобно на младоженка в свещено очакване на поглед в Райската (но без змията) градина.

Данъчният инспектор и младата съпруга спряха автомобила пред самия му вход. Кенфийлд излезе от колата и отиде до малкия, подобен на арка вход, на чиято врата имаше малко прозорче с капак. Отстрани на портата имаше чукче от черно желязо, което той използва и изчака няколко минути, докато една монахиня отговори.

— Какво желаете?

Данъчният инспектор извади картата, удостоверяваща самоличността му и я вдигна, така че монахинята да я види.

— Казвам се Кенфийлд, сестро. Идвам за мадам Елизабет Скарлати. Нейната снаха е с мен.

— Бихте ли почакали, моля. Може ли? — жената даде да се разбере, че би искала да вземе картата със себе си. Той й я подаде през малкия отвор.

— Разбира се.

Прозорчето бе затворено и залостено с резе. Кенфийлд отиде обратно до колата и каза на Джанет:

— Много са предпазливи.

— Какво става?

— Взе ми картата, за да се убеди, че на снимката съм аз, а не някой друг.

— Прекрасно е тук, нали? Толкова спокойно.

— Засега да. Но нищо не обещавам, щом веднъж видим нашето момиче.

— Вашето коравосърдечно отношение и безучастно пренебрежение към моята физическа цялост, да не говорим за удобства, наистина нямат граници! Имате ли някаква представа на какво спят тези идиотки? Ще ви го кажа! На армейски нарове!

— Съжалявам — Кенфийлд се постара да не се разсмее.

— А знаете ли с какви помии се хранят? Ще ви кажа и това! Храна, която бих забранила и в конюшнята си!

— Казаха ми, че сами си отглеждали зеленчуци — противопостави се меко данъчният инспектор.

— За да оберат торта и да оставят растението!

В същия момент камбаните от манастира отекнаха в долината.

— Това продължава ден и нощ! Запитах тази заблудена жена, сестра Маккрий, или както там й е името, защо толкова рано сутринта? — и знаете ли какво ми отговори тя?

— Какво, майко? — попита Джанет.

— „Такава е волята на Христа“ — това ми каза. „Това не е добрият епископален Христос“ — казах й аз… Беше непоносимо! Защо се забавихте така дълго? Мистър Дерек каза, че ще сте тук преди четири дни.

— Трябваше да изчакам куриер от Вашингтон. Да тръгваме. Ще ви разкажа.

Елизабет седеше на задната седалка на бентлито, зачетена в списъка от Цюрих.

— Познавате ли някои от тези хора? — попита Кенфийлд.

— Лично не. По репутация обаче — почти всички.

— Например?

— Американците, Луис Гибсън и Ейвъри Ландър, са двама екстравагантни тексаски богаташи. Убедени са, че именно те са създали нефтените полета. Чувала съм, че Ландър е истинска свиня. Харолд Лийкок, единият от англичаните, е голямо име на Британската фондова борса. Много е умен. Мирдал от Швеция е също по европейските фондови пазари. В Стокхолм… — Елизабет вдигна очи и отвърна на отправения от Кенфийлд поглед в огледалото за обратно виждане.

— Някой друг?

— Да. Тисен. Фриц Тисен. Стоманодобив и машиностроене. Всеки познава Киндорф — въглищата на долината на Рур, и Шницлер. Той е сега в „И. Г. Фарбен“… Единият от французите Д’Алмейда контролира железниците им, мисля. Доде не познавам, но съм срещала името.

— Има танкери. Параходни линии.

— А, да. И Мастерсън. Сидни Мастерсън — англичанинът. Внос от Далечния изток, мисля. Не познавам Инес-Боуен, но, отново срещала съм някъде името.

— Не споменахте Ролинс. Томас Ролинс.

— Не смятах, че е необходимо. „Годуин и Ролинс“, тъстът на Бутройд.

— Не познавате четвъртия американец, Хауърд Торнтън, така ли? От Сан Франциско е.

— Никога не съм чувала за него.

— Джанет казва, че синът ви е познавал някой си Торнтън от Сан Франциско.

— Това съвсем не ме учудва.

По пътя към Понтипрод, в покрайнините на долината на Ронда, Кенфийлд забеляза автомобил, който непрекъснато се появяваше в страничното му огледало. Беше далече зад тях, не повече от точка в огледалото, но се губеше от поглед само при завой. И винаги, когато вземаше някой от многобройните завои, автомобилът се показваше много по-скоро, отколкото предишната му скорост би предполагала. По правите отсечки той изоставаше далеч назад и при възможност винаги пускаше други коли да го изпреварят.

— Какво има, мистър Кенфийлд? — Елизабет наблюдаваше данъчния инспектор, който не спираше да обръща поглед към огледалото, закрепено за вратата на колата.

— Нищо.

— Някой следи ли ни?

— Вероятно не. Добрите пътища към английската граница не са чак толкова много.

Двайсет минути по-късно Кенфийлд видя, че автомобилът се приближава. Пет минути по-късно той започна да разбира. Вече нямаше коли между двата автомобила. Откриваше се дълга тясна отсечка — в много голям завой — от едната страна, подпряна от скалистия склон на малък хълм, а от другата — надвиснала на петнайсет метра от водите на някакво уелско езеро. Отвъд края на завоя Кенфийлд видя, че местността се изравнява в пасбище или обширно поле. Той засили своя бентли. Искаше да стигне до това равно пространство по-бързо.

Колата отзад се стрелна напред, скъсявайки разстоянието помежду им. Премина вдясно, откъм страната на скалистия склон. Кенфийлд разбираше, че щом веднъж колата се изравни с него, можеше лесно да го изтика от пътя и да го катурне през ръба по стръмния склон във водите на езерото. Данъчният инспектор удари педала докрай и насочи колата към средата на платното, опитвайки се да отреже пътя на преследвача си.

— Какво става? Какво нравиш? — Джанет се бе хванала с две ръце за таблото на колата.

— Хванете се някъде! И двете!

Кенфийлд продължаваше да кара по средата, прехвърляйки се вдясно винаги, когато колата отзад се опитваше да мине между него и скалния масив. Равнината вече бе близо. Само на около сто метра.

Чуха се два тежки изскърцващи удара и бентлито се люшна като спазъм напред под мощния удар на колата отзад. Джанет Скарлет изпищя. Свекърва й запази мълчание. Само хвана раменете на момичето от задната седалка, прикрепвайки плътно и себе си, и нея.

Равните поляни сега вече бяха вдясно и Кенфийлд рязко сви към тях, излизайки от пътя и прекосявайки банкета.

Преследващата ги кола профуча напред с огромна скорост. Кенфийлд впи очи в бързо смаляващия се черно-бял номер.

— E, B… I или L! Седем, седем или девет! Едно, едно, три! — извика той. После повтори цифрите бързо и тихо. Намали скоростта и спря бентлито.

Гърбът на Джанет бе изпънат и плътно притиснат до седалката. Държаха се за ръце с Елизабет. Старицата се наведе напред, притискайки бузата си към главата на снаха си. После Елизабет проговори:

— Буквите, които извикахте бяха E, B, I или L. Цифрите — седем или девет, едно, едно, три.

— Не можах да позная модела на колата.

— Беше „Мерцедес-Бенц“.

Глава 26

— Въпросният автомобил е „Мерцедес-Бенц“, купе. Модел 1925 г. Номерът е EBI девет, едно, едно, три. Колата е регистрирана на името на Жак Луи Бертолд. Още веднъж маркиз Бертолд.

Джеймс Дерек стоеше до Кенфийлд с лице срещу Елизабет и Джанет, които седяха на дивана. Бе прочел данните от бележника си и се питаше дали тези чудати американци си дават сметка кой е маркизът. Бертолд също често отсядаше в „Савой“ и бе сигурно толкова богат, колкото и Елизабет Скарлати.

— Същият човек, който посрещна жената на Бутройд на кея? — попита Кенфийлд.

— Да. Или по-право не. Според вашето описание, предполагаме, че на кея е бил самият Бертолд. Вчера на пътя не е могъл да е пак той. Установихме, че е бил в Лондон. Автомобилът, все пак, е регистриран на негово име.

— Какво ще кажете, мистър Дерек? — приглади роклята си Елизабет, като избягваше да погледне англичанина в очите. Нещо в този мъж не й даваше покой.

— Не знам какво да мисля… Все пак, чувствам се длъжен да кажа, че маркиз Бертолд е чуждестранен поданик, постоянно живеещ тук и се ползва със значително влияние и авторитет…

— Той е собственикът на „Бертолд е Фис“, доколкото си спомням — Елизабет се надигна от дивана и подаде празната си чаша на Кенфийлд. Не защото желаеше още вино. Бе просто твърде напрегната, за да стои седнала. — „Бертолд е Фис“ е стара именита компания.

Данъчният инспектор отиде до масичката с напитките и наля шери на Елизабет.

— Значи сте се срещали с маркиза, мадам Скарлати? Може би го познавате добре?

Инсинуацията на Дерек не се понрави на Елизабет.

— Не, не познавам маркиза. Може да съм се срещала с баща му. Не съм сигурна. Бертолдови са стара фамилия.

Кенфийлд подаде чашата на Елизабет, съзнавайки, че старицата и британският оперативен работник играеха някаква подобна на интелектуален пинг-понг игра. Той реши да се намеси.

— С какъв бизнес се занимава?

— Разностранен. Различни бизнеси. Нефт от Близкия изток, рудодобив и нефт в Африка, внос от Австралия и Южна Америка.

— Защо е със статут на постоянно пребиваващ чужденец?

— На това мога и аз да отговоря — каза Елизабет, връщайки се на дивана. — Самите заводи — и неговите офиси — са несъмнено на територии на Империята или нейни протекторати.

— Много вярно, мадам — каза Дерек. — Тъй като повечето от интересите му са в границите на британски владения, той работи непрекъснато с Уайтхол. И намира най-благосклонен прием там.

— Има ли правителствено досие върху Бертолд?

— Както за всеки чужденец-резидент, разбира се.

— Можете ли да ми го предоставите?

— Ще се наложи да намеря много сериозна причина за това. Разбирате, нали.

— Мистър Дерек! — прекъсна го Елизабет. — На борда на „Калпурния“ бе извършен опит за покушение срещу мен! В Уелс вчера един автомобил се опита да ни изхвърли от пътя! И в двата случая маркиз Бертолд може да бъде замесен. Аз бих нарекла това сериозна причина!

— Боя се, че тук сме на различни мнения. Случаите, които описвате, са работа на полицията. Всичко останало, което зная, е поверителна информация и аз я третирам но нужния начин. Очевидно и в двата случая не се предявяват официални обвинения. Това е зона на здрача, наистина, но Кенфийлд знае за какво говоря.

Данъчният инспектор погледна към Елизабет и тя разбра, че бе дошъл ред тя да използва неговата тактика. Той й бе обяснил, че в крайна сметка ще им се наложи да направят това. Бе го нарекъл „Частица от истината“. Причината бе очевидна. Британското разузнаване нямаше да се остави да бъде използвано като нечия персонална полиция. Трябваше да има и други доводи, на които да се опре. Доводи, които Вашингтон да може да потвърди. Кенфийлд погледна англичанина и проговори тихо.

— Правителството на САЩ не би намесило никое специализирано управление, ако нямаше в ръцете си случай отвъд полицейските компетенции. Когато синът на мадам Скарлати — и съпруг на мисис Скарлет — бе в Европа миналата година, големи средства под формата на открити ценни книжа от множество американски корпорации бяха изпратени до него. Смятаме, че те са били разпродадени тайно на европейските пазари. Включително и на Британската фондова борса.

— Нима искате да ми кажете, че някой тук създава американски монопол?

— Държавният департамент смята, че манипулацията е била дело на персонала на собственото ни посолство. В момента хората са тук в Лондон.

— Персонал от собственото ви посолство! И мислите, че Скарлет е бил част от това?

— Смятаме, че е бил използван — прониза въздуха гласът на Елизабет. — Използван и после елиминиран.

— Той се движеше в тези среди, Дерек. Както и маркиз Бертолд.

Дерек постави малкия си бележник обратно във вътрешния си джоб. Даденото обяснение му бе очевидно достатъчно. Британската служба бе също доста любопитна.

— Утре ще донеса едно копие от досието за вас, Кенфийлд… Приятна вечер, мадам — каза той и излезе.

— Поздравявам ви, млади момко. Персонал от посолството. Много умно от ваша страна.

— Мисля, че бе забележителен! — каза Джанет, като му се усмихна.

— Ще свърши работа — промърмори данъчният инспектор, преглъщайки обилна глътка скоч. — А сега, мога ли да изкажа мнението, че всички имаме нужда от малко разтоварване. Ако става дума за мен самия — уморен съм от мислене — и ще ви бъда признателен, мадам Скарлати, ако запазите в тайна коментара си върху това. Какво ще кажете за една вечеря в някое от тези места, където аристократите като вас ходят? Мразя танците, но кълна се, ще танцувам и с двете ви, докато рухнете на земята.

Елизабет и Джанет се засмяха.

— Не, но ви благодаря — каза Елизабет. — Вие двамата идете и се налудувайте — тя погледна признателно данъчния инспектор. — Една стара жена отново ви благодари, мистър Кенфийлд.

— Ще заключите вратите и прозорците, нали?

— На седем етажа над земята? Ще го направя, ако желаете.

— Желая — отвърна Кенфийлд.

Глава 27

— Прекрасно е! — провикна се Джанет над оглушителната смесица от гласове и музика в Клариджис. — Хайде, Матю, недей да си толкова кисел!

— Не съм кисел. Просто не те чувам.

— Чуваш ме. И не ти харесва. Но остави ме да му се насладя.

— Добре. Добре! Искаш ли да танцуваш?

— Не. Ти мразиш танците. Искам само да гледам.

— За това не вземат пари. Гледай. Уискито е добро.

— Кое е добро?

— Уискито, казвам.

— Не, благодаря. Виждаш ли? Мога и да съм примерна. Вече ме водиш с две питиета, запомни.

— Ако така продължава, мога да те поведа и с шейсет.

— Какво, скъпи?

— Казах, че сигурно ще те водя с шейсет, докато се махнем оттук.

— О, стига, моля те. Забавлявай се!

Кенфийлд погледна още веднъж момичето пред себе си и пак почувства как прелива от радост. Нямаше друга дума освен радост. Тя представляваше наслада, която го изпълваше с удоволствие и топлина. Очите й излъчваха непосредствената отдаденост, която само влюбените могат да чувстват. И макар Кенфийлд да се стараеше по всякакъв начин да се отскубне, да се изолира, да погледне обективно на нещата, откриваше само, че не успява да го стори.

— Много те обичам — каза той.

Тя го чу през музиката, през смеха и шума от движението.

— Зная — погледна го тя и очите й носеха предчувствие за сълзи. — Ние се обичаме. Не е ли невероятно?

— Искаш ли да танцуваш сега?

Момичето едва забележимо отметна назад глава.

— О, Матю! Мой скъпи, сладък Матю! Не, мили. Не се налага да танцуваш.

— Ама аз мога.

Тя сключи ръце.

— Ще танцуваме сами, съвсем сами, по-късно.

Матю Кенфийлд взе решение тази жена да е негова до края на живота му.

Но бе професионалист и мислите му за миг се върнаха и към старицата в „Савой“.

В този миг Елизабет Уикъм Скарлати ставаше от леглото си и обличаше своя халат. Бе чела вестник „Манчестър Гардиън“. Прелиствайки тънките му страници, тя чу две остри метални прещраквания и приглушен шум откъм дневната. В началото не се стресна от шума — бе залостила вратата на коридора и предполагаше, че снаха й се мъчи с ключа, без да може да влезе заради резето. Все пак, бе два часът след полунощ и момичето трябваше да се е върнало досега. Тя извика.

— Момент, скъпа. Станала съм.

Бе оставила включена една настолна лампа и ресните на лампиона се разклатиха, когато тя мина край него, оставяйки поток от бледи сенки на стената.

Стигна до вратата и започна да отключва резето. Спомняйки си за данъчния инспектор, тя моментално спря.

— Това си ти, нали, скъпа?

Отговор нямаше.

Тя автоматично върна обратно ключалката.

— Джанет? Мистър Кенфийлд? Вие ли сте?

Тишина.

Страх бързо полази Елизабет. Бе чула звука, възрастта не бе увредила слуха й.

Може би бе взела за щракане непривичния шум от хартията на английските вестници. Подобна възможност не бе за изключване, но макар тя да се постара да й повярва, не успя.

Имаше ли някой друг в стаята?

При тази мисъл почувства болка в дъното на стомаха си. Когато се обърна, за да се върне обратно в спалнята, видя, че един от големите френски прозорци бе частично отворен. Не повече от три пръста, но достатъчно, за да може лекият бриз да заклати копринените пердета.

В объркването си тя се опита да си спомни дали го бе затворила по-рано. Смяташе, че го бе направила, но разсеяно, тъй като не бе взела на сериозно съветите на Кенфийлд. И защо бе необходимо? Те бяха на седем етажа над земята.

Разбира се, че не бе го затворила. Или, пък, притваряйки го, не бе превъртяла ключалката и той се бе разтворил. Нещо съвсем обичайно. Тя отиде до прозореца и то затвори.

И тогава го чу.

— Здравей, майко.

От сянката в далечния край на стаята се появи висок мъж, облечен в черно. Главата му бе избръсната и имаше силен загар.

Няколко секунди тя не можа да го познае. Светлината от единствената включена настолна лампа бе слаба, а фигурата бе в далечния край на стаята. Привиквайки към светлината и обекта на наблюдение, тя осъзна защо човекът изглеждаше непознат. Лицето бе променено. Лъскавата черна коса бе обръсната; носът бе променен, смален, с издадени настрани ноздри; ушите бяха по-различни, по-прилепнали към главата; дори очите, чиито клепачи по-рано леко ги бяха скривали по неаполитански, сега бяха широко отворени и сякаш изобщо нямаха клепачи. Около устата и челото имаше червеникави белези. Това не бе лице. Това бе маска на лице. Бе потресаващо. Чудовищно. И бе нейният син.

— Ълстър! Боже мой!

— Ако в този миг умреш от сърдечен удар, ще направиш за смях няколко високоплатени убийци.

Старицата се опита да мисли, постара се с всички сили да устои на паниката. Хвана с ръце облегалката на най-близкия стол, вените на набръчканите й ръце щяха да пробият кожата.

— Ако си дошъл, за да ме убиеш, едва ли бих могла да сторя нещо.

— За теб би било любопитно да узнаеш, че човекът, който нареди да бъдеш убита, сам ще е мъртъв съвсем скоро. Оказа се глупак.

Синът й отиде до френския прозорец и провери ключалката. Погледна предпазливо през стъклото и остана доволен. Майка му забеляза, че лекотата на походката му се бе запазила, но не и грацията и нехайната отпуснатост, придобили някога формата на леко аристократично прегърбване. В движенията му сега имаше някакъв напрегнат и твърд характер, подчертаван и от ръцете му, които бяха облечени в тесни като кожа черни ръкавици, с издължени и схванато превити пръсти.

Елизабет бавно започваше да намира думите си.

— Защо си дошъл тук?

— Заради нахалното ти любопитство. — Той бързо се придвижи до хотелския телефон на масичката с настолната лампа, докосвайки вилката, като че ли за да се убеди, че е притисната. После премина на метър от майка си и видът на лицето му, сега видян ясно, я накара да затвори очи. Когато отново ги отвори, той почесваше дясната си вежда, която бе леко възпалена. Наблюдаваше измъчения й вид.

— Раните още не са съвсем зараснали. Понякога сърбят. Нима си по майчински загрижена?

— Какво си направил със себе си?

— Нов живот. Нов свят за мен. Свят, който няма нищо общо с твоя. Все още!

— Попитах те какво си направил.

— Знаеш какво съм направил, иначе нямаше да си тук в Лондон. Това, което трябва да разбереш сега, е, че Ълстър Скарлет вече не съществува.

— Ако искаш светът да повярва на това, защо си дошъл точно при мен?

— Защото ти с право предположи, че това не е така, и бъркането ти може да се окаже твърде досадно за мен.

Старицата се стегна като стомана, преди да заговори.

— Твърде възможно е тогава нарежданията за смъртта ми да не са били глупави.

— Много смело. Мисля си, все пак, дали си се замисляла за останалите?

— Кои останали?

Скарлет седна на канапето и проговори с хапещ италиански акцент.

— La Famiglia Scarlatti! Така е точната фраза, нали?… Единайсет души, по-точно. Двама родители, една баба, една пияна съпруга-курва, и седем деца. Краят на племето! Родът на Скарлати внезапно изчезва с едно кърваво убийство!

— Ти си луд! Ще те спра! Не поставяй дребната си кражба редом с това, което имам аз, момчето ми!

— Ти си една изветряла старица! За нас има нещо по-важно от парите. Важно е вече само за какво се използват те. Ти ме научи на това!

— До пари няма да можеш и да се докоснеш! Ще те открия, където и да си, и ще те унищожа!

Мъжът без никакво усилие скочи на крака от канапето.

— Губим си времето. Ти навлизаш в подробности. Това не е на ниво. Ще бъда пределно ясен. Обаждам се оттук веднъж и в Ню Йорк пристига заповед. В рамките на четирийсет и осем часа фамилията Скарлати е покосена! Изтребена! Погребението ще е скъпо. Фондацията ще осигури само най-доброто.

— Включително и твоето дете?

— Той — най-напред. Всичките — мъртви. Без видима причина. Загадката на лунатиците Скарлати.

— Ти си луд — едва промърмори тя.

— Говори по-високо, майко! Или си мислиш за онези къдрокоси сополанковци, дето лудуват по бреговете на Нюпорт и се превиват от смях в малките си лодки. Би било трагично, нали? Само един! Само един измежду всичките да остане, ще е достатъчно за теб и племето Скарлати ще продължи да жъне слава! Да се обадя ли по телефона? На мен ми е напълно безразлично.

Старицата, която не се бе помръднала, отиде до един от фотьойлите.

— Какво толкова ценно искаш от мен, че животът на семейството да зависи от него?

— Не за теб. Ценно е само за мен. Можеше и да е по-зле, знаеш. Можех да поискам още сто милиона.

— А защо не го направиш? При това положение знаеш, че ще ти ги дам.

Мъжът се засмя.

— Разбира се, че ще ги платиш. Ще ги платиш така, че ефектът да е като срутване на Китайската стена. Не, благодаря. Нямам нужда. Не забравяй, за нас сумите не са от значение.

— Какво искаш? — седна тя във фотьойла, кръстосвайки ръце в скута си.

— Писмата до банките, най-напред. И без това няма да ти свършат работа, така че няма защо да се бориш със съвестта си?

Значи беше права! Концепцията бе вярна! Винаги търси прагматичното! Парите.

— Писма до банките?

— Писмата до банките, които Картрайт ти даде.

— Ти си го убил! Знаел си за нашия договор?

— Стига, майко. Да направят някакво магаре от Юга вицепрезидент на Уотърман тръст! Да го натоварят с реална отговорност? Следихме го в продължение на три дни. Договорът ти е при нас. Неговите екземпляри поне. Хайде, да не се лъжем излишно. Писмата, моля.

Старицата стана от креслото и отиде в спалнята си. Върна се и му подаде писмата. Той бързо отвори пликовете и ги извади. Разстла ги на канапето и ги преброи.

— Картрайт си спечели парите.

Той ги събра и спокойно седна на канапето.

— Не предполагах, че тези писма са толкова важни.

— Всъщност не са. С тях нищо не може да бъде постигнато. Всички сметки са закрити, а парите… разпръснати по други, да кажем.

— Защо тогава толкова държеше да ги получиш? — тя остана права.

— Ако бяха представени на банките, щяха да предизвикат множество догадки. Точно в момента не ни е нужен много шум.

Старицата се зарови в уверения поглед на сина си. Бе саможив, самодоволен, почти ведър.

— Кои сте „вие“? С какво си се захванал?

Отново уродливата усмивка на подвитата уста под широките ноздри.

— Ще разбереш, като му дойде времето. Не по името, но ще разбереш. Може дори да се гордееш, но никога няма да го признаеш — той погледна часовника си. — И така, на работа.

— Какво още?

— Какво стана на „Калпурния“? И не ме лъжи! — той впи поглед в старицата, без дори веднъж да мигне.

Елизабет стегна коремните си мускули, за да успее да скрие реакцията си. Разбра, че истината бе може би единственото, което й бе останало.

— Не те разбирам.

— Лъжеш!

— За кое? Получих радиограма от човек на име Бутиер относно смъртта на Картрайт.

— Стига! — той се наведе напред. — Нямаше да е нужно да бягаш от всички с онзи трик за Йоркското абатство, ако нещо не се бе случило. Искам да зная къде е той.

— Къде е кой? Картрайт?

— Предупреждавам те!

— Нямам представа за какво ми говориш!

— На кораба изчезна един човек! Казват, че паднал през борда.

— А, да. Спомням си… Какво общо има това с мен? — видът й бе олицетворение на невинността.

Никой от двамата не се помръдна.

— Не знаеш нищо за случая?

— Не съм казала такова нещо.

— Какво каза тогава?

— Имаше слухове. Надеждни източници.

— Какви слухове?

Старицата претегли няколко възможни отговора. Знаеше, че казаното от нея трябва да звучи автентично и да е без видими грешки откъм човек или поведение. От друга страна, каквото и да кажеше, трябваше да носи пикантните крайности и недостатъчната информация на клюките.

— Че мъжът бил пиян и войнствено настроен. Имало бой в бара… Трябвало да го усмирят и да го отнесат в каютата му. Опитал се да се върне и паднал през перилата. Познаваше ли го?

Отговорът на Скарлет бе привидно незаинтересован.

— Не, той не бе един от нас.

Не бе доволен от наученото, но реши да смени темата. За първи път от няколко минути отдели поглед от Елизабет. За малко потъна в дълбок размисъл. Накрая заговори.

— И още нещо накрая. Ти тръгна, за да издириш изчезналия си син…

— Тръгнах за да намеря един крадец! — прекъсна го остро тя.

— Ако така повече ти харесва. Погледнато от друг ъгъл, аз само преместих напред календара.

— Не е вярно! Ти открадна от Скарлати. Това, което ти бе поверено, трябваше да се използва за благото на „Скарлати индъстрис“!

— Пак си губим времето.

— Искам да сме наясно по този въпрос.

— Ясното е, че ти тръгна, за да ме намериш и успя. Така ли е?

— Така е.

— Сега аз ти казвам да не споменаваш никому нищо, да не предприемаш нищо и да се върнеш в Ню Йорк. Там ще унищожиш всички писма и ще оттеглиш всякакви заповеди, свързани с мен.

— Искаш невъзможното!

— В такъв случай ще дам нарежданията си. Родът на Скарлати е мъртъв! Иди в църквата си и ги помоли да ти разкажат как са били окъпани в кръвта на агнеца!

Ълстър Скарлет скочи от викторианския диван и преди старицата да успее да проследи движенията му, той вече бе на телефона. Движенията му не издаваха и най-малкото колебание. Вдигна слушалката, без да поглежда към нея и зачака отговора на телефониста.

Старицата трудно стана от стола.

— Недей!

— Защо не? — обърна се той с лице към нея.

— Ще направя каквото искаш!

Той затвори телефона.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм. — Той бе спечелил.

Ълстър Скарлет разтегли в усмивка обезобразената си уста.

— В такъв случай работата ни е свършена.

— Не съвсем. — Елизабет бе длъжна да направи този опит, макар да съзнаваше, че може да й струва живота.

— Нима?

— Бих искала да си поиграем на „ами ако“ за момент.

— За какво?

— Заради самата игра. Да кажем, че реша да се откажа от споразумението ни.

— Знаеш какви ще са последствията. Не би могла да се скриеш от нас за какъвто и да е период от време.

— Колкото се отнася до времето, то май работи в моя полза.

— Отървах се вече от акциите. Няма смисъл да се мисли за това.

— Предположих, че това вече е станало. В противен случай нямаше да дойдеш тук.

— Хубава игра. Продължавай.

— Убедена съм, че ако сам не си се досетил, някой друг трябва да ти е казал, че единственият интелигентен начин да се продадат тези книжа е срещу валута и под номиналната им стойност.

— Не се наложи някой да ми го казва.

— Сега е мой ред да задавам въпроси.

— Продължавай.

— Дали е трудно, как мислиш, да се проследят депозити от подобна величина, независимо дали са в злато, или каквото и да е друго? И още един въпрос. Къде по света се намират банките, готови и дори способни да приемат подобни влогове?

— И двамата знаем отговорите: шифровани, номерирани — невъзможно е.

— И в кой от големите банкови концерни на Швейцария се е настанил на работа „Неподкупният“?

Синът й спря за момент и смръщи голите си очи.

— Сега ти си лудата — тихо отговори той.

— Напротив. Ти мислиш на дребно, Ълстър. Използваш огромни суми, но мислиш на дребно… Нека в мраморните зали на Берн и Цюрих се пусне слухът, че сумата от един милион американски долара се предлага за поверителна информация…

— И какво би спечелила от това?

— Информация!… Имена! Хора!

— Ще ме накараш да се разсмея!

— Смехът ти ще спре без време!… Очевидно е, че имаш сподвижници, имаш нужда от тях. Заплахите ти правят това дваж по-ясно и аз съм сигурна, че им плащаш добре… Въпросът е — щом веднъж те научат за мен и аз за тях — ще могат ли да устоят на предложената от мен цена? Тук ти със сигурност не можеш да ме надминеш! Тук сумите не са без значение!

Гротескната маска се изкриви още повече, докато обезобразената уста надаваше дебел провлачен смях.

— Години чаках, за да мога да ти кажа, че вашите теории за „гъвкавото“ управление вонят на мърша! Свърши се с долните ви машинации на „бутни и владей“! Дотук бяхте! Край! С вас е свършено! Няма ви!… Кои сте вие, за да манипулирате така всичко наоколо? С корумпираните си банкери! Гадните ви еврейчета! Вашата свърши! Наблюдавал съм ви! Вашият биологичен вид е мъртъв!… И не ми говори за моите сподвижници. Те не биха се приближили нито до теб, нито до парите ти!

Мъжът в черно бе побеснял.

— И ти вярваш на всичко това? — запита Елизабет, без да трепне. Просто задаваше въпрос.

— Докрай! — незаздравялата плът на Ълстър Скарлет бе почервеняла от притока на кръв. — Ние имаме още нещо! И не можеш да ни докоснеш! Никой от нас! Ние нямаме цена!

— Все пак ще се съгласиш — както в случая с банковите писма — че мога да се окажа досадна. Само че в далече по-голяма степен. Готов ли си да поемеш риска?

— Ти подписваш единайсет смъртни присъди! Едно масово погребение! Това ли искаш, майко?

— Отговорът и на двата ни въпроса изглежда е не. Това е вече по-разумна спогодба.

Мъжът в черно спря за миг и заговори тихо и точно.

— Ти не можеш да се равняваш с мен. Не си го въобразявай и за секунда!

— Какво се случи, Ълстър? Какво стана?… Защо?

— Нищо и всичко! Върша това, което никой от вас не е способен да направи! Това, което трябва да бъде направено! Но ти не можеше да го сториш!

— Бих ли… бихме ли… искали да го направим?

— Повече от всичко на света! Но не ви стиска! Слаби сте!

Телефонът иззвъня, пронизвайки въздуха.

— Не си прави труда да го вдигаш — каза Ълстър. — Ще звънне само веднъж. Просто сигнал, че моята съпруга — тази предана курва — и последният й креватен партньор са излезли от Клариджис.

— В такъв случай, предполагам, че тази среща е приключена.

За голямо свое облекчение тя видя, че той прие нейните думи. Бе също забелязала, че в подобно състояние той е опасен. Някакъв тик подръпваше кожата на лицето му над дясното око. Той изпъна пръсти бавно и съсредоточено.

— Запомни какво ти казах. Една твоя грешка и…

Тя го прекъсна, преди той да успее да довърши.

— А ти не забравяй коя съм аз, млади момко! Говориш с жената на Джовани Мериджи Скарлати! Няма нужда да се повтаряш. Разбрахме се. Върви и гледай мръсната си работа. Не ме интересуваш повече!

Мъжът в черно закрачи бързо към вратата.

— Мразя те, майко.

— Надявам се, че от тези, които не са ти така мили, да си получил поне толкова, колкото и от мен.

— Безкрайно повече, но това ти никога не би могла да разбереш.

Той отвори вратата, измъкна се навън и я затръшна силно след себе си.

Елизабет Скарлати застана до прозореца и дръпна пердетата. Подпря се на студеното стъкло. Центърът на Лондон бе потънал в дълбок сън и само няколко пръснати светлини се открояваха като точки върху бетонната му фасада.

Какво за Бога бе сторил той?

Нещо повече, кой му обръщаше внимание?

Това, което тя допускаше да е сковаващ страх, се превърна в ужас — защото той имаше оръжието. Оръжието на властта, влиянието — което тя и Джовани невинно бяха осигурили с труда си.

За тях наистина парите бяха без значение.

От старческите й очи се зарониха сълзи. Онази вътрешна чувствителност, която се крие някъде дълбоко у всички човешки същества, я бе сварила неподготвена. Не бе плакала повече от трийсет години.

Елизабет се отдръпна от прозореца и бавно започна да обикаля стаята. Предстояха й дълги размисли.

Глава 28

В един от кабинетите на Британското вътрешно министерство Джеймс Дерек извади една папка от шкафа.

— Жак Луи Бертолд, четвъртият маркиз на Шательоро.

Служителят, отговарящ за досиетата, влезе в стаята.

— Здравей, Джеймс. Пак до късно работиш, изглежда.

— Уви, Чарлз, така е. Вземам едно копие. Получи ли заявката ми?

— Ето я. Само нека да попълня това и ще се подпиша. Но дай, ако можеш, по-накратко, че играем карти оттатък.

— Кратко и ясно. Американците подозират, че персонал от посолството им продава американски акции тук. Този Бертолд се движи в дипломатическите кръгове. Възможно е да има връзка с младия Скарлати.

Служителят отбеляза нужните данни.

— Кога е станало всичко това?

— Преди около година, както разбирам.

Колегата му спря да пише и вдигна очи към Джеймс Дерек.

— Преди година?

— Да.

— И този американец иска да разработва персонала от посолството сега? Тук?

— Точно така.

— Изглежда е паднал на погрешната страна на Атлантика тогава. Целият персонал на американското посолство бе прехвърлен преди четири месеца. Не е останал абсолютно никой, дори и една секретарка от хората, които бяха в Лондон преди година.

— Много странно — тихо каза Дерек.

— Бих казал, че американският ти приятел е в доста лоша връзка с Държавния си департамент.

— Което означава, че лъже.

— Точно така.

Джанет и Матю, заливайки се от смях, слязоха от асансьора на седмия етаж и поеха по коридора към апартамента на Елизабет. Трябваше да изминат приблизително сто метра, но се спираха четири пъти, за да се прегръщат и да си разменят целувки.

Момичето извади ключ от чантичката си и го подаде на данъчния инспектор.

Той го пъхна в ключалката и едновременно завъртя дръжката, без да го превърта. Вратата се отвори и за част от секундата данъчният инспектор бе повече трезвен, отколкото пиян.

Той почти със скок се втурна в стаята.

Елизабет Скарлати седеше на викторианското канапе на бледата светлина от единствената включена лампа. Само погледна към Кенфийлд и снаха си, без да се помръдва.

— Чух ви в антрето.

— Казах ви да заключвате тези врати!

— Извинявайте, забравих.

— Забравихте, как не! Като тръгвахме, изчаках, докато чух ключалката и резето!

— Поръчах си кафе от румсървиса.

— Къде е подносът?

— В спалнята ми, където, предполагам, имам право да влизам само аз.

— Изобщо не си правете илюзии! — данъчният инспектор изтича към вратата на спалнята.

— Извинете ме още веднъж! После поръчах да отнесат чашите и подноса. Доста съм объркана. Простете ми.

— Защо? Какво е станало?

Елизабет Скарлати прехвърли бързо идеята в главата си и погледна към снаха си, когато заговори.

— Имах много разстройващ телефонен разговор. Във връзка с бизнеса: абсолютно не засяга и двама ви. Става дума за много пари и трябва да взема решение, преди да отвори местната борса — тя погледна и към счетоводителя.

— Мога ли да зная какво е толкова важно, че да не следвате указанията ми?

— Няколко милиона долара. Може би бихте се съгласили да ми помогнете. Трябва ли „Скарлати индъстрис“ да закупи и останалата част от конвертируемите привилегировани акции на „Шефийлд катлъри“, като след конверсията поеме под контрол компанията, или не?

Докато още се колебаеше, данъчният инспектор запита:

— Какво толкова… разстройващо има тук?

— Фактът, че фирмата става все по-губеща.

— Тогава не я купувайте. Такова нещо не би трябвало да ви държи будна цяла нощ.

Старицата го фиксира със студен поглед:

— „Шефийлд катлъри“ е една от най-старите и най-прочути английски фирми. Продукцията й е превъзходна. Проблемът не е нито в мениджмънта, нито в работната среда, а в мощния приток на японска имитация. Въпросът е, ще разбере ли това потребителят навреме, за да обърне нещата в нейна полза.

Елизабет Скарлати стана от канапето и влезе в спалнята си, като затвори врата зад себе си. Данъчният инспектор се обърна към Джанет.

— Често ли й се случват подобни неща? Няма ли съветници?

Но Джанет се бе втренчила във вратата на спалнята. Тя свали палтото си и се приближи към данъчния инспектор.

— Тя не казва истината — тихо промълви тя.

— Как разбра?

— По начина, по който ме погледна, когато ти заговори. Опитваше се да ми каже нещо.

— Какво?

Момичето сви рамене в недоумение и продължи шепнешком.

— Е, не зная, но разбираш какво имам предвид. Когато си с чужди хора и започнеш някой виц или нещо да преувеличаваш… трябва само да погледнеш мъжа си или приятеля си, който всъщност знае… така, че да разбере да не те издава…

— Тя излъга ли за компанията, за която говореше?

— О, не. Така е. Ченсълър Дрю се опитваше да я склони да купи тази фирма месеци наред.

— Откъде знаеш?

— Тя вече отказа.

— Защо трябва да лъже тогава?

Кенфийлд понечи да седне, когато вниманието му бе привлечено от ленената покривка на облегалката на стола. Първо реши, че няма нищо необикновено, но после се загледа отново. Платът бе набръчкан, сякаш е бил усукан или смачкан при натиск. Не си пасваше с иначе безупречно подредената стая. Той погледна по-отблизо. Някои влакна бяха прекъснати, а отпечатъците от пръсти се виждаха ясно. Който и да бе хванал с длани стола, трябваше да го е направил със значителна сила.

— Какво има, Матю?

— Нищо. Би ли ми донесла едно питие?

— Разбира се, скъпи. — Тя отиде до сухия бар, докато Кенфийлд обиколи стола и застана пред френския прозорец. Без сам да знае защо, той дръпна пердетата и започна внимателно да разглежда прозореца. Завъртя дръжката и отвори лявото крило. Тогава видя това, което тайно и от себе си бе започнал да търси. Дървото под металната пръчка бе обелено. По перваза се виждаше как на едно място боята бе замърсена от отпечатъка на някакъв вероятно тежък и груб предмет, сигурно обувка с каучукова или гумена подметка. Не бе кожа: емайлът не бе одраскан. Той отвори и дясното крило и погледна навън.

Право надолу се спускаха шест етажа, отгоре се издигаха още два до, както си спомни, доста стръмния покрив. Той затвори прозореца и го заключи.

— Какво правиш, за Бога?

— Имали сме гостенин. Неканен, при това.

Момичето замръзна на мястото си.

— Боже мой!

— Не се бой. Свекърва ти не би направила нещо глупаво. Трябва да й имаш вяра.

— Това се и опитвам да направя. Какво ще правим?

— Ще разберем кой е бил. Ела на себе си първо. Ще имам нужда от теб.

— Защо нищо не ни каза?

— Не зная, но ти може и да успееш да разбереш.

— Как?

— Утре сутринта тя сигурно ще подхване нещо около тази работа в Шефийлд. Ако стане така, кажи й, че си спомняш как тя е отказала да го купи за Ченсълър. Ще се наложи да ти даде поне някакво обяснение.

— Ако майка Скарлати не иска да каже нещо, тя просто няма да го каже. В това съм убедена.

— Тогава не я притискай. Но тя сигурно ще спомене нещо.

Въпреки че бе почти три след полунощ, потокът завръщащи се от късни веселби във фоайето не спираше. Повечето бяха във вечерни тоалети, мнозина се полюшваха и хихикаха, но всички бяха приятно уморени.

Кенфийлд се приближи до рецепцията и заговори с мек, общителен тон.

— Вижте, друже, имам тук един малък проблем.

— Да, сър. Мога ли с нещо да ви помогна?

— Ами, малко е деликатно… Пътувам с мадам Елизабет Скарлати и снаха…

— Но, разбира се, мистър… Кенфийлд, нали?

— Точно тъй. Ами, нашата майка вече не е в първа младост, а пък хората отгоре се веселят доста до късно.

Администраторът, който бе чувал легенди за богатството на Скарлати, потъна в най-безкрайните дълбини на своята вежливост.

— Ужасно съжалявам, мистър Кенфийлд. Сам ще се кача до горе. Веднага. Невероятно съжалявам, наистина.

— О, не, моля ви, всичко вече утихна.

— Тогава, мога да ви уверя, че това повече няма да се повтори. Съседите ви наистина трябва да са доста шумни. Тъй като, сигурен съм, и вие сам виждате, „Савой“ е изключително солидна сграда.

— Вероятно държат прозорците си отворени, но, моля ви, не казвайте никому за това. Мадам Скарлати ще е недоволна, ако разбере, че съм говорил с вас за това…

— Не ви разбирам, сър.

— Само ми кажете кои са съседите и аз сам ще поговоря с тях. Приятелски, на чашка… разбирате.

Администраторът трудно би могъл да остане по-доволен от това американско разрешение на проблема.

— Ами, щом настоявате, сър… В осми, първи западен, са виконт и контеса Роксбъри, очарователна двойка, доста възрастни, струва ми се. Доста необичайно. Вероятно са имали гости.

— А… кой е над тях?

— Над тях? Мистър Кенфийлд, не мисля…

— Само питам… моля ви.

— В девети първи западен е… — администраторът обърна страницата. — Свободен е, сър.

— Свободен? Доста необичайно по това време на годината, нали?

— Би трябвало да се поправя: не е на разположение, сър. Девети, първи западен, е нает за целия месец за провеждане на бизнес срещи.

— Искате да кажете, че нощем там не остава никой?

— О, наемателите имат това право, разбира се, но досега не се е случвало.

— Кой го е наел?

— Фирмата се казва „Бертолд е Фис“.

Глава 29

Телефонът до леглото на Джеймс Дерек иззвъня остро, събуждайки го.

— Кенфийлд е. Имам нужда от помощ, която не търпи отлагане.

— Не е изключено това да е само твое мнение. Какво има?

— Нахлули са с взлом в апартамента на Скарлати.

— Какво? Какво казват от хотела?

— Те не знаят.

— Определено мисля, че трябва да им кажеш.

— Не е толкова просто. Тя няма да си признае.

— Тя си е твой проблем. Защо търсиш мен?

— Мисля, че е изплашена… Било е от втория етаж…

— Драги ми приятелю, апартаментът й е на седмия етаж! Даваш твърде голяма свобода на въображението си! Или може би онези лоши хора летят, а не ходят?

Американецът замълча достатъчно дълго, за да накара англичанина да разбере, че не му е до шеги.

— Разбрали са, че не би отворила вратата, което само по себе си, е интересно. Който и да е влязъл, е бил спуснат от втория етаж над нас и е използвал някакво острие. Научи ли нещо за Бертолд?

— Всяко нещо с времето си — Дерек започна да взема на сериозно Кенфийлд.

— Точно така. Мисля, че той пак е замесен тук. Фирмата на Бертолд е наела апартамента два етажа над нас.

— Какво?

— Точно така. За месец. Само за дневни бизнес срещи.

— Май ще е по-добре да поприказваме.

— Нашето момиче знае за това, но е изплашена. Можеш ли да прикрепиш двама души към нея?

— Мислиш ли, че е нужно?

— Не. Но може и да греша. Затова те моля.

— Много добре. Легендата ще бъде очаквана кражба на бижута. Няма да са униформени, разбира се. Един в коридора и един на улицата.

— Благодаря ти. Започваш ли да се събуждаш вече?

— И още как, да те вземат мътните. Ще бъда при теб до половин час. С всичко, което успях да изровя за Бертолд. И смятам да огледаме апартамента им.

Кенфийлд излезе от телефонната кабина и се насочи към хотела. Липсата на сън започваше да му се отразява, затова му се прииска да бъде в някой американски град, където има денонощни ресторанти, предлагащи и кафе. Англичаните, помисли си той, не са прави, като се мислят за толкова цивилизовани. Никой не можеше да е достатъчно цивилизован без истински денонощни ресторанти.

Той влезе в пищното фоайе и видя, че стенният часовник над рецепцията показва четири без петнайсет. Насочи се Към старинните асансьори.

— А, мистър Кенфийлд, сър! — втурна се след него администраторът.

— Какво има? — Кенфийлд успя да се сети само за Джанет и сърцето му замря.

— Точно след като излязохте, сър!… Нямаше и две минути, след като бяхте излезли!… Много необичайно по това време на нощта…

— За какво, по дяволите, ми говорите?

— Тази телеграма пристигна за вас — администраторът подаде на Кенфийлд плика.

— Благодаря ви — каза Кенфийлд с облекчение, като взе телеграмата и влезе в полуоткрития от металните мрежи асансьор. Потегляйки от долния етаж, притисна здраво телеграмата между палеца и показалеца си. Бе дебела. Бенджамин Рейнолдс или бе изпратил някоя дълга и абстрактна своя лекция, или щеше да се наложи доста дълго да я разшифрова. Надяваше се само да успее да свърши, преди Дерек да е пристигнал.

Кенфийлд влезе в стаята си, седна на стола до един лампион и отвори телеграмата.

От разшифроване нямаше да има нужда. Написана бе на прост работен език и бе лесно разбираема, ако се съчетаеше с настоящата ситуация. Кенфийлд раздели страниците. Бяха три.

Кенфийлд запали една от тънките си пури и положи трите страници на пода между опънатите си крака. После се загледа в телеграмата.

Хамър бе тайното име, което Рейнолдс използваше, когато изпращаше до данъчните си инспектори съобщения от изключителна важност. Думата „отново“ служеше да подчертава и потвърждава значението на фразата. С „повтарям“ смисълът се обръщаше в противоположна посока. Ако имаше отрицателна частица, тя я унищожаваше.

Значи Ролинсови — на Кенфийлд му бе нужно известно време, за да се сети, че Ролинсови бяха тъста и тъщата на Бутройд — бяха убити. Не е било катастрофа. И Рейнолдс се опасяваше за живота на Елизабет Скарлати. Вашингтон е постигнал договореност с британското правителство да му се предостави необичайно широко съдействие — в замяна на англичаните е било казано за шведските ценни книжа и закупените недвижими имоти в Швейцария, за които се предполагаше, че са свързани. Все пак Рейнолдс не уточняваше кои са хората в Цюрих. Само че такива имаше и в списъка фигурираха трима видни англичани. Кенфийлд си спомни и имената им — Мастерсън, чиято слава идваше откъм Индия; Лийкок от Британската фондова борса; и Инес-Боуен, текстилният магнат.

Това, което Хамър подчертаваше, бе да пази Елизабет и да стои далече от Швейцария.

Чу се леко почукване на вратата. Кенфийлд събра страниците и ги сложи в джоба си.

— Кой е?

— Да те вземат мътните! Търся легло да легна и да заспя.

Свежият британски акцент принадлежеше, разбира се, на Джеймс Дерек. Кенфийлд отвори вратата и англичанинът влезе без допълнителен поздрав. Хвърли един кафяв плик на леглото, остави шапката си на бюрото и седна в най-близкото кресло.

— Хубава шапка имаш, Джеймс.

— На нея разчитах да ми спести една нощ в ареста. Лондончанин, мотаещ се около „Савой“ по това време на нощта, трябва да има безкрайно порядъчен вид.

— Ти го имаш, повярвай ми.

— Не бих повярвал и на една твоя дума за нищо на света, сомнамбуле.

— Да ти налея ли едно уиски?

— Не, за Бога!… Мадам Скарлати нищо ли не ти каза?

— Нищо. Даже се опита да ми отвлече вниманието. После просто млъкна и се заключи в спалнята си.

— Не мога да повярвам. Мислех, че вие двамата работите заедно. — Дерек извади един хотелски ключ, прикрепен към обичайния дървен ключодържател. — Поприказвах си с полицая на хотела.

— Може ли човек да му има доверие?

— Това няма значение. Това е ключ-майка и той смята, че прикривам някого на втория етаж.

— Тогава, аз потеглям. Моля те, изчакай ме. Поспи, ако можеш.

— Чакай. Всеки тук знае, че ти си свързан с мадам Скарлати. Остави на мен да огледам обстановката.

Данъчният инспектор се спря. В казаното от Дерек имаше резон. Той допускаше, че британският оперативен работник е далеч по-обигран в този вид работа, отколкото той самия. От друга страна, не можеше да му има абсолютно доверие. Нито пък би искал да му казва твърде много и да остави британското правителство да взема решенията.

— Това е много смело от твоя страна, Дерек, но не мога да го поискам от теб.

— Съвсем не е смело. Спестява безкрайни обяснения по силата на Закона за чуждестранните граждани.

— Въпреки това предпочитам да отида сам. Честно казано, няма защо и ти да се въвличаш в цялата работа. Извиках те за помощ, а не да вършиш моята работа.

— Предлагам ти компромис. В моя полза.

— Защо?

— По-безопасно е.

— Печелиш точка.

— Първо ще вляза аз, докато ти чакаш в коридора до асансьора. Ще проверя стаите и после ще ти дам сигнал да влезеш.

— Как?

— С колкото може по-малко енергия. Да кажем с късо изсвирване.

Кенфийлд чу краткото, пискливо подсвирване и бързо премина по коридора до девети, първи западен.

Затвори вратата и се насочи към светлината на прожектора.

— Всичко наред ли е?

— Добре поддържан хотелски апартамент. Може би не толкова разкошен, колкото американската му разновидност, но безкрайно по-уютен.

— Звучи окуражаващо.

— Повече, отколкото можеш да си представиш. Наистина не обичам този вид работа.

— А аз мислех, че вашите хора са се прочули точно с нея.

С разговора започна и бързото, но щателно претърсване на апартамента. Разположението на стаите бе същото, както в апартамента на Скарлати два етажа по-долу. Вместо стандартната мебел обаче, тук, в средата на основната стая, имаше дълга маса с може би дузина столове около нея.

— Конферентната маса, предполагам — каза Дерек.

— Да хвърлим един поглед на прозореца.

— Кой точно?

Кенфийлд се замисли.

— Ето тук — каза той и се насочи към френските прозорци точно над тези на Елизабет Скарлати.

— Добро попадение. Виж — англичанинът бе заобиколил Кенфийлд и бе насочил лъча на прожектора към рамката.

Върху дървения перваз имаше прясно вдлъбване, което бе протрило боята и бе стигнало до самото дърво. Там, където первазът се застъпваше с каменната греда, имаше подобен полукръг, прорязал напластената мръсотия и превърнал една малка част от черния на цвят камък в светлосив. Прокараният нарез бе около три сантиметра широк и очевидно причинен от триенето на широко въже.

— Който и да е бил, имал е котешка пъргавина — каза Кенфийлд.

— Да огледаме наоколо.

Двамата мъже влязоха първо в най-близката спалня, където намериха едно напълно оправено двойно легло. Бюрата бяха празни, а върху тях нямаше нищо освен обичайните хотелски писалки и принадлежности. В гардеробите и шкафовете също нямаше нищо освен закачалките за дрехи и стелажите за обувки. Банята бе безупречна, поставките — блестящи. Втората спалня вдясно бе в същото състояние, като изключим покривката на леглото, която бе поизмачкана. Някой бе спал или почивал на него.

— Мощна снага. Вероятно над метър и осемдесет — каза англичанинът.

— Как успя да го установиш?

— Отпечатъкът от таза. Виж тук — под средната линия на леглото.

— Нямаше да се сетя за това.

— Спестявам си коментара.

— Може да е седял.

— Казах, „вероятно“.

Данъчният инспектор отвори вратата на гардероба.

— Я, освети тук.

— Заповядай.

— Ха, така!

На пода на гардероба лежеше набързо навито на купчина въже. През направените в единия му край примки бяха прекарани широки парчета кожа, прикрепена към въжето с метални скоби.

— Съоръжения на алпинист — каза англичанинът.

— За катерене на планини?

— Точно така. Много надеждни. Но професионалисти не биха ги използвали. Не е спортсменско. Ползват ги за спасителни работи, главно.

— Бог да ги поживи. Може ли с това да се мине по стената на „Савой“?

— Като на картинка. Много бързо, много сигурно. Ти беше прав.

— Да изчезваме оттук — каза Кенфийлд.

— Сега вече може би бих приел онова питие, което ми предложи.

— С удоволствие — Кенфийлд с мъка се надигна от леглото. — Скоч уиски със сода, става ли, приятелю?

— Мерси.

Американецът отиде до масата край прозореца, която му служеше вместо бар, и наля две големи порции уиски в чашите. Подаде едната на Джеймс Дерек и вдигна своята.

— Добре си вършиш работата, Джеймс.

— И ти самият си доста компетентен. Мисля си, може и да си бил прав да вземем онова въже.

— Само ще причини объркване.

— Точно това имам предвид. Може да ни помогне… Толкова е американско…

— Не разбирам.

— Не го вземай навътре. Просто, вие, американците, сте много чувствителни на тема екипировка, ако разбираш какво искам да кажа. Като ходите на лов за гъски в Шотландия, понасяте със себе си по няколко малки гаубици из полето… Когато ходите за риба в Лоуландс, чантата ви е пълна с шестстотин такъми. Американската идея за спортсменство е приравнена със способността спорта да се овладее посредством покупките, а не уменията.

— Ако съм те улучил, за всекидневните ти упражнения по намразване на американците трябва да ти дадат да водиш някоя радиопрограма.

— Моля те, Матю. Опитвам се да ти кажа, че според мен си прав. Който и да е нахлул в апартамента на Скарлати, е бил американец. Вероятно можем да проследим въжето до някой от вашето посолство. Не се ли замисли за това?

— Можем какво?

— Посолството ви. Ако е някой от вашето посолство. Някой, който познава Бертолд. Хората, които подозираш, че са били въвлечени в аферата с книжата… Дори и подобно алпинистко въже може да се използва само от обучен катерач. Колко катерачи може да има във вашето посолство? Скотланд ярд може да установи това за един ден.

— Няма нужда… Ще се справим сами.

— Губи се време, сам знаеш. Освен това персоналът в посолството е с досиета, както бе и с Бертолд. Колко са катерачите?

Данъчният инспектор се извърна и напълни отново чашата си.

— Това ни замесва в работата на полицията. Не искаме това да става. Сами ще си направим разследването.

— Както кажеш. Не би било трудно. Двайсет, най-много трийсет души. Би трябвало бързо да свършите.

— Сигурно — Кенфийлд отиде до леглото си и седна.

— Кажи ми — каза англичанинът, като довърши и последната глътка от уискито си, — имаш ли списък на сегашния персонал на вашето посолство тук? Имам предвид, скоро изготвен.

— Разбира се.

— И си напълно сигурен, че някой от хората, които работят там сега, са имали пръст в тази афера с акциите от миналата година?

— Да. Казах ти вече. Поне Държавният департамент смята така. Би било по-добре да спреш да ме питаш все за това.

— Няма вече. Късно е, а на бюрото ми има толкова много изостанала работа — британският оперативен работник стана и отиде до бюрото, където бе оставил шапката си. — Лека нощ, Кенфийлд.

— А, тръгваш ли си?… Имаше ли нещо в досието на Бертолд? Ще го прочета, но точно в момента умирам за сън.

Джеймс Дерек застана до вратата и погледна към изтощения счетоводител.

— Един пункт съм сигурен, че ще те заинтересува… Даже няколко вероятно, но един веднага ми идва наум.

— Кой е той?

— Сред спортните страсти на маркиза намира място и катеренето. Този известен атлет е даже член на Матерхорн клуб. Освен това е сред само неколкостотинте алпинисти изкачили Юнгфрау по северната му стена. Не е за пренебрегване, както разбирам.

Кенфийлд се изправи ядосано и викна подир англичанина:

— Защо не каза по-рано, за Бога?

— Честно казано, мислех си, че си по-заинтересуван от връзките му с персонала от посолството. Това и търсих.

Данъчният инспектор втренчи поглед в Дерек.

— Значи е бил Бертолд. Но защо?… Освен ако е знаел, че няма да отвори вратата на никой.

— Възможно е. Не бих могъл да зная. Приятна работа с досието, Кенфийлд. Ще бъдеш очарован… Едва ли обаче ще намериш нещо, свързано с американското посолство… Но ти и не заради това го искаше, нали?

Британецът излезе през вратата, като я затвори остро след себе си. Кенфийлд остана с вперен във вратата поглед, объркан, но твърде изморен, за да се замисли.

Глава 30

Събуди го телефонът.

— Матю?

— Кажи, Джан? — докато хване слушалката, ръката му се схвана и го заболя.

— Във фоайето съм. Казах на майка Скарлати, че имам да пазарувам.

Данъчният инспектор погледна часовника си. Бе единайсет и половина. Бе имал истинска нужда от този сън.

— Какво се е случило?

— Никога не съм я виждал такава, Матю. Тя е изплашена.

— Това е нещо ново. Каза ли нещо за Шефийлд?

— Не. Аз трябваше да го направя. Тя просто го подмина и каза, че положението се било променило.

— И нищо друго? Само това?

— Да… И още нещо. Каза, че щяла да говори с теб следобед. Имало проблеми в Ню Йорк, за които трябвало да се погрижи. Мисля, че ще ти каже, че е решила да си тръгне от Англия за вкъщи.

— Това е невъзможно! Какво точно каза тя?

— Говореше много неясно. Че Ченсълър бил глупак и нямало смисъл да се пилее време в търсене на зелен хайвер.

— Тя не вярва на това!

— Знам, че е така. Не бе и убедителна. Но ще направи каквото си е намислила. Какво ще правиш?

— Ще я изненадам. Надявам се. Пазарувай поне два часа, ако нямаш нищо против.

Уговориха се за късен обяд и с това разговорът им завърши. Трийсет минути по-късно данъчният инспектор прекоси фоайето на „Савой“ и влезе в ресторанта, където си поръча закуска. Не бе време, в което да рискува да работи на гладен стомах. Имаше нужда от енергия.

Носеше досието на Бертолд със себе си. Беше си обещал да го прегледа, или поне по-голямата част от него, на масата. Отвори го, положи го отляво на чинията си и започна от върха на първата страница.

Жак Луи Амон Бертолд, четвърти маркиз на Шательоро.

Бе досие, подобно на много други, посветени на каймака на обществото. Изчерпателни сведения за родословното дърво, постовете и титлите на всяка негова издънка до четири поколения назад в бизнеса, правителството, обществото — всичките с впечатляващо звучене и лишени от значение за всеки външен; състоянието на Бертолд — огромно — бе разположено предимно на британска територия, както бе казала Елизабет Скарлати; образованието на въпросния обект и последвалото му издигане в света на търговията; клубовете му — всичките много престижни; хобитата му — автомобили, коневъдство, кучета — също престижни; спортните страсти — поло, ветроходство, Матерхорн и Юнгфрау — не само престижни, но и колоритни, атлетични; накрая, мненията за обекта на негови съвременници — най-интересната част и въпреки това най-често пренебрегваната от професионалистите. Ласкателствата бяха обикновено изричани от приятели или съдружници, които се надяваха да спечелят от това. Недоброжелателните отзиви идваха от врагове или конкуренти, надяващи се да навредят.

Кенфийлд извади един молив и отбеляза две точки в досието.

Първата бе на страница 18, параграф 5.

Без някаква особена причина освен факта, че изглеждаше не на място — непривлекателна — и съдържаше името на един град, който Кенфийлд си спомни, че фигурираше и в европейската обиколка на Ълстър Скарлет.

Втората точка, на страница 23, параграф 2, се отнасяше до една от създадените наскоро от Бертолд корпорации и включваше следния пасаж.

Мастерсън и Лийкок.

И двамата бяха в списъка от Цюрих. Всеки притежаваше по един от четиринайсетте имота в Швейцария.

Не можеше да се каже, че бе изненадващо. Просто свързваше Бертолд с контингента от Цюрих.

Изобщо не бе изненадващо. Бе само успокояващо — от професионална гледна точка — да се знае, че още едно парче от мозайката си идваше на мястото.

Докато привършваше кафето си, непознат мъж с дрехи като на обслужващия персонал се доближи до данъчния инспектор.

— От рецепцията, сър. Две съобщения за вас.

Кенфийлд изведнъж се разтревожи. Пое подадените му бележки.

— Можехте да изчакате да мина оттам.

— И двете страни помолиха да не правим това, сър.

— Разбирам. Благодаря ви.

Първото съобщение бе от Дерек.

Втората бележка бе от Елизабет Скарлати.

Кенфийлд запали една от тънките си пури и се намести удобно в извитите столове на савойския ресторант. Дерек можеше да почака. Англичанинът вероятно бе известен за новата сделка на Бенджамин Рейнолдс с британското правителство и ако нямаше да се ядосва, сигурно щеше да се извинява. Щеше да отложи Дерек.

Скарлати, от друга страна, бе взела решение. Ако Джанет се бе оказала права, тя си стягаше багажа. Пренебрегвайки за момент своите потенциалните загуби от това, той никога нямаше да може да обясни промяната на поведението й на Рейнолдс, Гловър или който и да е друг в Група номер 20. Похарчил бе хиляди долари, разчитайки на съдействието на Елизабет.

Данъчният инспектор се сети за посетителя на старицата, четвъртия маркиз на Шательоро, ветеран от Матерхорн и покорителя на Юнгфрау, Жак Луи Бертолд. Защо бе нахлул в апартамента на Скарлати точно по този начин? Нима бе само заради заключената врата и увереността, че тя ще остане все така заключена? Или за да хвърли в ужас Елизабет? Или е търсил нещо?

Така, както той и Дерек бяха търсили в тъмнината, два етажа по-нагоре.

Веднъж застанал срещу нея, какво би могъл Бертолд да каже, за да пречупи волята й? Какво изобщо можеше да изрече той, че да изплаши Елизабет Скарлати?

Можеше да й обещае смъртта на сина й, ако бе още жив. Това евентуално би свършило работа… Всъщност, дали? Синът й я бе предал. Предал бе „Скарлати индъстрис“. Кенфийлд хранеше противоестественото чувство, че Елизабет би предпочела смъртта на сина си пред продължаването на това предателство.

И въпреки всичко сега тя се оттегляше.

Кенфийлд отново бе обзет от чувството за недостатъчност, така, както бе станало на борда на „Калпурния“. Задачата, замислена като кражба, се бе усложнила от извънредни обстоятелства и необикновени хора.

С усилие той прехвърли разсъжденията си обратно върху Елизабет Скарлати. Бе убеден, че тя „не може да го приеме“ преди два и половина само защото подготвя завръщането си у дома.

Е, подготвил бе още една изненада за нея. Знаеше, че е имала среднощен посетител. Имаше и досието на Бертолд.

Досието тя можеше и да откаже да приеме. Но алпинисткото въже бе неопровержимо.

— В бележката си написах, че не мога да ви приема преди два и половина! Бихте ли уважили желанието ми?

— Не търпи отлагане. Пуснете ме бързо вътре!

Тя отвори вратата с отвращение и оставяйки я широко открита, се върна към средата на стаята, без да го изчака да влезе. Кенфийлд я затвори, спускайки шумно резето. Заговори, преди тя да успее да се обърне, за да го погледне.

— Прочетох досието. Зная защо посетителят ви не е трябвало да отваря вратата.

Ефектът бе като от пистолет, гръмнал пред старческото й лице. Старицата се извърна, рязко изви рамене назад и изкриви врат. Ако бе трийсет години по-млада, сигурно би скочила отгоре му в гнева си. После заговори така напрегнато, както никога по-рано не бе я чувал да говори.

— Безскрупулен негодник! Вие сте лъжец! Крадец! Лъжец! Лъжец! Ще ви натикам в затвора до края на живота си.

— Това бе много добре. Атака за атака! Ползвали сте го и друг път, но сега няма да мине. Дерек бе с мен. Намерихме въжето. Алпинистка екипировка — той ми каза — и с нея посетителят ви се е спуснал по стената на сградата.

Старицата се втурна към него с несигурна стъпка.

— За Бога, успокойте се! На ваша страна съм — той хвана тънките й рамене.

— Длъжен сте да го купите! Ох, Боже мой! Подкупете го! Извикайте го тук!

— Защо? Как да го купя? Кого?

— Дерек. От кога знаете? Мистър Кенфийлд, питам ви в името на всичко свято, от кога знаете?

— Откъм пет часа тази сутрин.

— Значи е казал и на други! Боже мили, разприказвал се е и пред други! — тя вече не бе на себе си и Кенфийлд започна да се плаши за нея.

— Сигурен съм, че е казал. Но само на преките си началници, а и самият той съвсем не е малък началник. Вие какво очаквахте?

Старицата направи усилие, с малкото останала й мощ, да се вземе в ръце.

— Може да сте станали причина за убийството на цялото ми семейство. Ако сте го направили, ще доживея да ви видя мъртъв.

— Това вече са силни думи! И по-добре да ги обясните!

— Няма да ви кажа нищо, докато не повикате Дерек на телефона.

Данъчният инспектор прекоси стаята до телефона и даде на телефониста номера на Дерек. В продължение на минута говори напрегнато и тихо и после се обърна към старицата.

— След двайсет минути той има заседание. Подготвил е пълен доклад и ще очакват от него да го поднесе.

Старицата се завтече към Кенфийлд.

— Дайте ми този телефон!

Той и подаде както поставката, така и слушалката.

— Мистър Дерек! Елизабет Скарлати. Каквото и да е това заседание, не отивайте там! Не съм свикнала да се моля на други, сър, но сега ви умолявам, не ходете там! Моля, моля ви не казвайте на никого за снощи! Ако го сторите, върху вас ще падне отговорността за смъртта на множество невинни хора. Повече от това в момента не мога да кажа… Да, да, както кажете… Ще ви приема, разбира се. След час. Благодаря. Благодаря ви!

Данъчният инспектор я наблюдаваше внимателно, докато говореше. После пристъпи към нея.

— Света Богородице! Започвам да проглеждам. Тази луда алпийска история. Акробатика в два часа през нощта. Това не е било нужно само за да ви изплаши до смърт — това е било необходимо!

— За какво говорите?

— От рано сутринта досега си мислех, че е Бертолд! И че е дошъл така, само за да ви изплаши до смърт! Но нищо не се получаваше. Той не постигаше нищо. Можел е да ви спре в коридора, в магазин, в ресторанта. Трябва да е бил някой, който не може да стори това! Някой, който не може да поема рискове никъде!

— Говорите несвързано! Глупости!

— Разбира се, че ще искате да се откажете от цялата работа! И защо не? Свършихте това, за което бяхте тръгнали! Намерихте го! Намерихте изчезналия си син, нали?

— Това е лъжа!

— О, не, не е. Толкова е ясно, че трябваше да го видя още снощи. Цялата история бе тъй странна, че започнах да търся и щури обяснения. Мислех, че е натиск със сплашване. Използва се доста от няколко години насам. Но, съвсем не е било това! Бил е нашият прочут герой от войната, завърнал се в света на живите! Ълстър Стюарт Скарлет! Единственият, който не би могъл да рискува да ви спре някъде навън. Единственият, който не би могъл да рискува, ако не отключите вратата!

— Измислици! Ще ги отрека!

— Отричайте каквото поискате! Сега аз ви давам право да избирате! Дерек ще е тук след по-малко от час. Или ще оправим това помежду си дотогава, или оттук директно ще телеграфирам до службата си, че според високо професионалната ми преценка, сме открили Ълстър Скарлет! А, за мой късмет, ще взема и снаха ви с мен.

Старицата изведнъж сниши гласа си почти до шепот. Запъти се с несигурна крачка към счетоводителя.

— Ако имате поне някакви чувства към това момиче, ще направите каквото ви помоля. Ако не го сторите, тя ще бъде убита.

Сега бе ред на данъчния инспектор да повиши тон. Това вече не бе вик на разгорещен спорещ, а рев на разгневен мъж.

— Не смейте да ми поставяте условия! Не се опитвайте да ме заплашвате нито вие, нито това проклето копеле, сина ви! Може и да купите част от мен, но цял не сте ме купили! Кажете му, че ще го убия, ако докосне момичето!

Умолявайки го, и без следа от срам, Елизабет Скарлати докосна ръката му. Той рязко я дръпна.

— Не са мои заплахи. Моля ви, в името на Бога, послушайте ме! Опитайте се да разберете… Безпомощна съм. И не може да ми се помогне!

Данъчният инспектор видя, че по набръчканите й бузи се стичат сълзи. Кожата й бе бяла като платно, а орбитите на очите й бяха черни от изтощение. Мина му през ума, съвсем без връзка с контекста на момента, че има пред себе си плачещ труп. Гневът му леко отстъпи място пред разума.

— Никой не трябва да е безпомощен. Не допускайте никой да ви внушава това.

— Вие я обичате, нали?

— Да. И поне заради това не се налага да сте чак толкова изплашена. Аз съм предан държавен служител. Но съм далеч по-предан на себе си, отколкото на държавата.

— Доверието ви не променя положението.

— Това ще може да се каже едва след като ми разкажете всичко.

— Не ми ли оставяте избор? Някаква алтернатива?

— Никаква.

— Тогава нека Бог се смили над вас. Поемате страхотна отговорност. От вас зависи животът на всички ни.

Тя му разказа.

И Матю Кенфийлд разбра точно какво щеше да направи. Дошло бе времето да се притисне маркиз дьо Бертолд.

Глава 31

На петдесет и седем мили югоизточно от Лондон се намира морският курорт Рамсгейт. Недалече от града, на една поляна настрана от главния път, се издигаше малка дървена хижа, не повече от шест на шест метра. Имаше само два малки прозореца и през утринната мъгла от тях се процеждаше слаба светлина. На стотина метра на север имаше и по-голяма постройка — някогашен хамбар — поне пет пъти по-обширна от хижата. В момента тя служеше за хангар на два малки моноплана. В този час трима мъже в сиви работни дрехи избутваха единия от самолетите навън.

В самата хижа мъжът с бръснатата глава седеше край дървена маса, отпивайки горчиво кафе, с което предъвкваше и по някой залък хляб. Червеникавото петно над дясното му око бе подуто и възпалено и той постоянно го докосваше с ръка.

Прочете бележката пред себе си и вдигна поглед към приносителя й, човек с униформа на шофьор. Съдържанието на бележката го вбесяваше.

— Маркизът си позволява твърде много. Указанията от Мюнхен бяха ясни. Ролинсови не трябваше да бъдат убивани в Щатите. Трябваше да бъдат доведени в Цюрих! В Цюрих трябваше и да бъдат убити!

— Няма причини за безпокойство. Смъртта им, на мъжа и жената, бе режисирана така, че да остане извън всякакво подозрение. Маркизът държеше да знаете това. Всичко изглеждаше като автомобилна катастрофа.

— Пред кого? Изглеждаше пред кого, по дяволите? Какво ви става на всички вас? Мюнхен не желае никакви рискове! В Цюрих не трябва да има никакъв риск! — Ълстър Скарлет се надигна от стола и застана до малкия прозорец, който гледаше към поляната.

Самолетът му бе почти подготвен. Надяваше се гневът му да поутихне, преди да излети. Не обичаше да лети, когато бе ядосан. В гнева си правеше грешки във въздуха. И с нарастването на напрежението тези грешки зачестяваха.

По дяволите Бертолд! Ролинс, разбира се, трябваше да бъде убит. В паниката си при разкритието на Картрайт, Ролинс бе наредил на зет си да убие Елизабет Скарлати. Огромна грешка! Странно, замисли се той. Той вече не мислеше за старицата като за своя майка. Просто като за Елизабет Скарлати… Но да се убие Ролинс на три хиляди мили оттук бе лудост! Как щяха да разберат кой ще тръгне да задава въпроси? Доколко бе възможно заповедта да се проследи обратно до Бертолд?

— Независимо от станалото… — започна Лабише.

— Какво? — извърна се Скарлет от прозореца. Бе взел решение.

— Маркизът държеше също да ви съобщя, че независимо от станалото с Бутройд, всички връзки с него са погребани заедно с Ролинсови.

— Не съвсем, Лабише. Не съвсем — заговори Скарлет с тих, но твърд глас. — Маркиз дьо Бертолд получи нареждане… заповед от Мюнхен да се погрижи Ролинсови да пристигнат в Швейцария. Той не се подчини. За голямо съжаление.

— Извинете, мосю?

Скарлет взе в ръце пилотската си куртка преметната на облегалката на стола. После проговори отново тихо и ясно — две думи:

— Убий го.

— Мосю!

— Убий го! Убий маркиз дьо Бертолд, и то днес!

— Мосю! Не вярвам на ушите си!

— Чуй ме! Не давам обяснения! Когато пристигна в Мюнхен, искам там да ме чака телеграма, че този глупав кучи син е мъртъв!… И, Лабише! Направи го така, че да няма съмнение за това кой го е убил. И това да си ти! Не можем да си позволим да ни разследват точно сега!… После се връщай тук! Ще те изведем от страната със самолет.

— Мосю! От петнайсет години съм с маркиза! Той винаги е бил добър с мен!… Не мога…

— Какво?

— Мосю… — французинът се свлече на колене. — Не искайте от мен…

— Аз не искам. Аз заповядвам! Мюнхен заповядва!

Фоайето на третия етаж на „Бертолд е Фис“ бе огромно. В дъното се виждаха няколко на брой забележителни бели врати в стил Луи XIV, които очевидно водеха към офисите на самия маркиз дьо Бертолд. Отдясно в полукръг бяха разположени шест кожени фотьойла — от онзи тип, който можеше да се намери в кабинета на някой богат замевладелец — с една масивна правоъгълна кафява маса, поставена пред тях. На масата имаше прилежно подредена купчина от шикозни — и от обществена, и от индустриална гледна точка — списания. В лявата страна на стаята имаше голямо бяло бюро със златисти ръбове. Зад него седеше твърде привлекателна брюнетка с тънки къдрици, разпилени по челото й. Всичко това Кенфийлд успя да възприеме чак след няколко секунди. Нужно му бе време, за да преодолее първото си впечатление.

Щом отвори вратата на асансьора, съзнанието му бе визуално пометено от цветовата гама на стените.

Бяха аленочервени, а от таваните се спускаше черно кадифе под формата на сводове.

Исусе Христе! — каза си той, не съм ли в един коридор на три хиляди и петстотин мили оттук?

Двама господа на средна възраст, облечени в дрехи от Савил роу, седяха един до друг и четяха списания. Вдясно от тях стоеше изправен мъж в униформа на шофьор, без шапка, със сключени ръце на гърба.

Кенфийлд се приближи към бюрото. Ситно накъдрената секретарка го поздрави, преди той да успее да заговори.

— Мистър Кенфийлд?

— Да.

— Маркизът би желал да ви приеме веднага, сър — каза момичето, като в същото време стана и се насочи към големите бели врати. Кенфийлд забеляза, че мъжът, седнал отляво бе видимо недоволен. Пророни няколко „По дяволите“ и пак се задълбочи в списанието си.

— Добър ден, мистър Кенфийлд — четвъртият маркиз на Шательоро се изправи зад огромното си бяло бюро и протегна напред ръка. — Не се познаваме, разбира се, но всеки пратеник на Елизабет Скарлати е добре дошъл при мен. Заповядайте, седнете.

Бертолд изглеждаше почти така, както Кенфийлд очакваше, може би малко по-нисък. Бе добре сресан, сравнително красив, силно мъжествен и с глас, достатъчно плътен, за да изпълни цяла опера. Въпреки излъчваната мъжественост — която подсещаше за Матерхорн и Юнгфрау — той оставяше впечатлението за нещо изкуствено, нещо франтовско у себе си. Може би заради дрехите — бяха почти прекалено модни.

— Много ми е приятно — усмихна се Кенфийлд, стискайки ръката на французина. — Мосю Бертолд? Или Monsieur le Marquis? Не съм убеден кое от двете трябва да използвам.

— Мога да ви кажа и няколко не особено ласкави имена, дадени ми от вашите сънародници — засмя се маркизът. — Но, моля ви, приемете френската традиция така презирана от нашите домакини, англичаните. Просто Бертолд. Титлите са толкова демодирани тук.

Французинът се усмихна сърдечно и изчака прав, докато Кенфийлд седне на стола пред бюрото. Жак Луи Амон Бертолд, четвърти маркиз на Шательоро, бе невероятно предразполагащ и Кенфийлд не се поколеба да го признае пред себе си.

— Благодаря ви, че нарушихте програмата си заради мен.

— Програмите се правят, за да бъдат нарушавани. Иначе животът ни би бил толкова скучен, нали?

— Няма да губя времето ви, сър. Елизабет Скарлати желае да преговаря.

Жак Бертолд се облегна на стола си, видимо изненадан.

— Да преговаря?… Боя се, че не разбирам, мосю… Да преговаря за какво?

— Тя знае, Бертолд… Знае това, което има нужда да знае. Тя иска да се срещнете.

— За мен би било удоволствие — по всяко време — да се срещна с мадам Скарлати, но не мога да си представя какво бихме могли да обсъждаме. Извън сферата на бизнеса, с която, предполагам… е свързано и вашето посещение.

— Може би ключът е в нейния син. Ълстър Скарлет.

Бертолд впи погледа си в данъчния инспектор.

— Това е ключ, за който нямам брава, мосю. Не съм имал удоволствието… Зная, както и повечето от четящите вестници хора, че той изчезна преди няколко месеца. Но това е всичко.

— И сигурно не знаете нищо за Цюрих?

Жак Бертолд внезапно се изпъна в стола си.

— Quoi? Цюрих?

— Ние знаем за Цюрих.

— Това някаква шега ли е?

— Не. Четиринайсет души в Цюрих. Може би вие сте намерили и петнайсетия… Елизабет Скарлати.

Кенфийлд можеше да чуе тежкото дишане на Бертолд.

— Откъде получихте тази информация? За какво говорите?

— От Ълстър Скарлет! Защо мислите съм тук?

— Не ви вярвам! Нямам представа за какво говорите! — Бертолд стана от стола си.

— За Бога! Тя проявява интерес… Не заради него! Заради вас! И останалите! Готова е да ви предложи нещо и ако бях на ваше място, бих я изслушал.

— Но вие не сте на моето място, мосю! Боя се, че трябва да поискам да напуснете. Между мадам Скарлати и компаниите Бертолд няма делови връзки.

Кенфийлд не се помръдна. Остана в стола и заговори тихо.

— Тогава нека поставим въпроса другояче. Смятам, че ще се наложи да я видите. Да поговорите с нея… За ваше добро. И за доброто на Цюрих.

— Заплашвате ли ме?

— Ако не го направите, според мен, тя ще стори нещо драстично. Няма нужда да ви казвам, че тя е силна жена… Вие сте свързан със сина й… А снощи тя се срещна с него!

Бертолд замръзна на мястото си. Кенфийлд не можеше да каже дали недоумението, изписано на лицето му, бе предизвикано от разкритието за посещението на Скарлет, или от факта, че той знаеше за него.

След няколко секунди Бертолд отговори:

— Нямам представа за какво говорите. Това няма нищо общо с мен.

— О, стига, моля ви! Намерих въжето! Алпинисткото! Намерих го на дъното на гардероба в апартамента ви в „Савой“!

— Какво?

— Добре ме чухте! А сега нека спрем с играта на котка и мишка!

— Нахлули сте в помещения на моята компания?

— Точно така! И това е само началото. Имаме и един списък. Може и да познавате някои от хората в него… Доде и Д’Алмейда, ваши сънародници, струва ми се… Олафсен, Ландър, Тисен, фон Шницлер, Киндорф… Ах, да! Също и мистър Мастерсън и мистър Лийкок! Понастоящем ваши партньори, мисля! Има и още няколко, но съм убеден, че вие знаете имената им по-добре от мен!

— Достатъчно! Достатъчно, мосю! — маркиз Бертолд с голямо усилие се отпусна бавно в стола си. После погледна към Кенфийлд. — Ще освободя офиса и ще продължим този разговор. Отвън чакат хора. Не би изглеждало добре. Почакайте отвън. Ще свърша с тях бързо.

Данъчният инспектор стана от стола си, а Бертолд вдигна телефона и натисна бутона на секретарката си.

— Мосю Кенфийлд ще остане. Бих искал да привърша с работата си този следобед колкото може по-бързо. При всеки нов посетител ме прекъсвайте на петата минута от срещата, ако дотогава не съм свършил. Какво? Лабише? Много добре, нека влезе. Ще му ги дам — французинът бръкна в джоба си и извади връзка ключове.

Кенфийлд прекоси стаята до големите бели врати. Преди да постави длан върху медната дръжка, крилото вляво от него се отвори мощно и рязко.

— Извинете, мосю — каза мъжът с униформата.

— Void les clefs, Labishe.

— Merci, Monsieur le Marquis! Je regrette… J’ai un billet…

Шофьорът затвори вратата и Кенфийлд се усмихна на секретарката.

После се разходи до полукръга от столове и на вдигнатия поглед на двамата мъже отвърна с приятно кимване. Седна на крайния стол, най-близко до входа на кабинета на Бертолд, и взе в ръце лондонския „Илюстрейтид нюз“. Забеляза, че мъжът най-близо до него нервничеше, раздразнително и нетърпеливо. Прелистваше страниците на „Пънч“, но без да ги чете. Човекът от другата му страна бе погълнат от една статия в „Куотърли ривю“.

Внезапно вниманието на Кенфийлд бе приковано от едно леко движение на нетърпеливия му съсед. Мъжът опъна лявата си ръка през ръкава на сакото, обърна китката си и погледна към часовника си. Напълно нормална реакция при създалите се обстоятелства. Това, което сепна данъчния инспектор, бе показалото се копче на ръкавела му. Бе облечено в плат, квадратно, и с две диагонални райета. Райетата бяха в наситен черен и червен цвят. Бе същото копче като онова, което бе издало самоличността на ранения и маскиран Чарлз Бутройд в каютата на Елизабет Скарлати на борда на „Калпурния“. Цветовете бяха същите като тапетите на стените на маркиза и черните кадифени драперии, спускащи се от тавана.

Нервничещият мъж забеляза погледа на Кенфийлд. Внезапно дръпна ръка обратно в ръкава на сакото си и я прибра до себе си.

— Опитах се да видя колко е часът по вашия часовник. Моят избързва.

— Четири и двайсет.

— Мерси.

Нетърпеливият господин преплете ръце пред гърдите си и се облегна назад, готов да се пръсне от раздразнение. Другият проговори.

— Бейзил, ако не се отпуснеш, ще получиш удар.

— Лесно ти е на теб, Артур! Но закъснявам за среща! Казах на Жак, че денят ми е ужасно натоварен, но той настоя да дойда тук.

— Той може да бъде настоятелен.

— Може и да е адски нелюбезен освен това!

Последва минута мълчание, нарушавано само от шумоленето на хартия по бюрото на секретарката.

Голямото ляво крило на двойната бяла врата се отвори и шофьорът се показа. Той затвори вратата, при което Кенфийлд забеляза, че завъртя силно дръжката, за да се убеди, че захванала. Движението бе любопитно.

Мъжът с униформата се приближи до секретарката и се наведе към нея, шепнейки. На казаното от него тя реагира с недоволна примиреност. Той вдигна рамене и закрачи бързо към вратата вдясно от асансьора. През бавно затварящата се врата Кенфийлд видя за момент стълбището, което и предполагаше, че е там.

Секретарката постави някакви документи в една картонена папка и вдигна поглед към тримата мъже.

— Съжалявам, господа, но маркиз дьо Бертолд няма да може да приеме повече никого за днес. Приемете нашите извинения за причиненото ви неудобство.

— Вижте какво, млада госпожо! — нетърпеливият господин бе вече на крака. — Това е смехотворно! Тук съм от четирийсет и пет минути но изричната молба на маркиза! По дяволите, молба! По негово настояване!

— Съжалявам, сър. Ще предам вашето недоволство.

— Ще направите и нещо повече! Ще предадете на мосю Бертолд, че ще чакам тук, докато ме приеме! — каза той и седна надуто.

Мъжът на име Артур стана и отиде до асансьора.

— За Бога, приятелю, няма да си човекът, който ще оправи френските обноски. Хората се опитват да го направят от векове. Хайде, Бейзил. Ще се отбием в Дорчестър и ще сложим начало на вечерта.

— Невъзможно, Артур. Няма да се помръдна оттук.

— Както решиш. Обади се.

Кенфийлд остана да седи до изнервения Бейзил. Единственото, което знаеше, бе, че няма да си тръгне, преди от стаята да излезе Бертолд. Бейзил се превръщаше в най-доброто му оръжие.

— Моля, позвънете на маркиза отново, госпожо — каза Бейзил.

Тя го стори.

Няколко пъти. Без отговор.

Данъчният инспектор започна да се тревожи. Стана от стола си, отиде до големите двойни врати и почука. Не последва отговор. Опита се да отвори и двете врати: бяха заключени.

Бейзил свали ръце от гърдите си и стана от стола. Ситно накъдрената секретарка се изправи зад бюрото си. Тя автоматично вдигна слушалката на телефона и започна да натиска звънеца, докато накрая остави палеца си върху него.

— Отключете вратата — изкомандва данъчният инспектор.

— О, не зная…

— Аз зная! Дайте ми ключ!

Момичето започна да отваря горното чекмедже на бюрото си и вдигна поглед към американеца.

— Може би трябва да изчакаме…

— По дяволите! Дайте ми ключа!

— Да, сър! — тя извади една връзка ключове, намери нужния и го подаде на Кенфийлд. Той бързо отключи вратата и с трясък отвори широко и двете крила.

Пред тях французинът лежеше проснат върху бялото си бюро: от устата му се стичаше кръв; езикът му се показваше между зъбите, дебел; очите му бяха изскочили силно напред; вратът му бе подут и разранен точно под линията на брадичката. С гаротата бе действал експерт.

Момичето не спираше да крещи, но не припадна — за щастие или не — Кенфийлд не бе сигурен. Бейзил започна да трепери и да повтаря „Боже мой!“ без прекъсване. Данъчният инспектор се приближи до бюрото и вдигна китката на мъртвеца за ръкава на сакото. Пусна я и тя падна обратно.

Писъците на момичето ставаха все по-силни и двама служители на средна възраст дойдоха задъхани от стълбището през външната стая. От двойната врата картината моментално се изясни и за двамата. Единият се затича обратно към стълбите, крещейки колкото му позволяваше гласът, докато другият бавно и уплашено запристъпва в кабинета на Бертолд.

— Le bon Dieu!

За по-малко от минута от двете посоки на стълбището се изсипа цял поток от служители във фирмите на маркиза, задръствайки вратите. При нахлуването на всяка група в кабинета следваха писъци и клетви. В течение на следващите две минути двайсет и пет души крещяха заповеди на несъществуващи свои подчинени.

Кенфийлд разтресе ситно накъдрената секретарка за раменете, в опит да я накара да спре да пищи. Повтаряше й да се обади на полицията, но тя изглежда изобщо не го чуваше. Кенфийлд не искаше да се обажда сам, тъй като това щеше да изисква допълнително време и концентрация. Искаше да не изпуска от очи всички присъстващи и най-вече Бейзил, ако това бе възможно.

Висок, белокос мъж с изискана външност и двуреден костюм на тънко райе бе разбутал тълпата, за да стигне до секретарката и Кенфийлд.

— Мис Ричардс! Мис Ричардс! Какво стана, за Бога!

— Отворихме вратата на кабинета му и го намерихме така! Ето това стана — извика данъчният инспектор над кънтящите възбудени гласове.

Тогава Кенфийлд се загледа внимателно в човека, отправил въпроса. Къде го бе виждал по-рано? Беше ли го срещал изобщо? Мъжът изглеждаше като толкова много други в света на Скарлати. Чак до перфектно пригладените си мустаци.

— Позвънихте ли на полицията? — попита господинът.

Кенфийлд видя Бейзил да си проправя път през истеричната тълпа, събрала се на вратата на кабинета.

— Не, в полицията не е съобщено — извика американецът, докато следеше как Бейзил напредва в тълпата. — Обадете им се! Сигурно ще е добре и ако се затворят вратите — каза той и понечи да се втурне след Бейзил под предлог, че ще затваря вратите. Изисканият на вид мъж с пригладените мустаци го хвана здраво за ревера.

— Вие ли казахте, че сте го намерили?

— Да. Пуснете ме!

— Как се казвате, млади момко?

— Какво?

— Името ви?

— Дерек, Джеймс Дерек! Обадете се на полицията, сега!

Кенфийлд хвана китката на мъжа и притисна с все сила вената. Ръката се отдръпна болезнено, а Кенфийлд се втурна в тълпата след Бейзил.

Мъжът с раирания костюм пристъпи леко назад и се обърна към секретарката.

— Чухте ли името му, мис Ричардс? Аз не можах да го чуя.

Момичето все още хълцаше.

— Да, сър. Беше Дерин, или Дерек. Първото — Джеймс.

Мъжът с пригладените мустаци погледна внимателно секретарката. Тя го бе чула.

— Полицията, мис Ричардс. Извикайте полиция!

— Да, сър… мистър Пул.

Мъжът на име Пул си проправи път през тълпата. Трябваше да отиде в офиса си. Трябваше да остане сам. Те го бяха направили! Мъжете от Цюрих бяха поискали смъртта на Жак! Най-добрия му приятел, съветник и по-близък от всеки друг на този свят. Човека, който му бе дал всичко и бе направил всичко за него възможно.

Човека, заради когото той бе убил — хладнокръвно.

Те щяха да си платят! Щяха да си платят стократно!

Той, Пул, никога не бе изменил на Бертолд приживе. Нямаше да го изостави и в смъртта!

Но се откриваха въпроси. Толкова много въпроси.

Този Кенфийлд, който току-що бе излъгал за името си; старицата, Елизабет Скарлати.

И най-вече уродливият Хайнрих Крьогер. Мъжът, за когото Пул знаеше категорично, че е синът на Елизабет Скарлати. Знаеше, защото Бертолд му бе казал.

Той се зачуди дали някой друг също знае.

На площадката на третия етаж, която бе вече претъпкана докрай със служители на Бертолд в различна степен на истерия, Кенфийлд видя един етаж по-долу как Бейзил слиза по стълбите, хванат за перилата. Счетоводителят започна да крещи:

— Дайте път! Дайте път! Лекарят чака! Трябва да го доведа! Дайте път!

Номерът даде известен резултат и той започна да напредва по-бързо. Докато стигне до фоайето на първия етаж, Бейзил се бе вече изгубил от погледа му. Кенфийлд изтича през главния вход навън на тротоара. На половината от пътя до следващата пресечка на юг той видя Бейзил да куца по средата на Воксхол роуд, махайки с ръка, сякаш се опитваше да спре такси. Колената на панталона му бяха окаляни, там, където бе паднал в бързината си.

От различни прозорци на „Бертолд е Фис“ продължаваха да идват крясъци, привличащи десетки минувачи към входа на сградата на компанията.

Кенфийлд тръгна през тълпата към куцащата фигура.

Едно такси спря и Бейзил грабна дръжката на вратата. Бе вече вътре, когато Кенфийлд застигна колата и не позволи на англичанина да затвори вратата. Влезе в таксито до Бейзил, избутвайки го настрана, за да му направи място.

— Хей! Какво правите? — Бейзил бе изплашен, но не викаше. Шофьорът не спираше да протяга шия ту напред, ту назад към насъбралата се тълпа, която вече се отдалечаваше зад тях. Бейзил не желаеше да привлича излишно внимание.

Преди Бейзил да успее да намисли нещо, американецът сграбчи дясната ръка на англичанинът и издърпа ръкава на сакото нагоре. После изви китката на Бейзил, посочвайки червено-черното копче на ръкавела.

— Цюрих, Бейзил! — прошепна данъчният инспектор.

— Какво говорите?

— С теб съм, глупако! Или поне ще бъда, ако те оставят жив!

— Божичко! Божичко! — започна да пелтечи Бейзил.

Американецът пусна ръката на Бейзил, отблъсквайки я надолу. После погледна право напред, сякаш англичанинът изобщо не съществуваше.

— Ти си идиот. Разбираш, че съм прав, нали?

— Не ви познавам, сър! Не ви познавам! — англичанинът бе на път да припадне всеки миг.

— Тогава ще ти го кажа другояче. Аз може би съм единственият ти шанс.

— Вижте. Нямам нищо общо с тази работа! Бях в чакалнята заедно с вас. Изобщо не зная какво стана!

— Разбира се. Ясно е като бял ден, че това бе работа на шофьора. Но доста хора ще поискат да разберат защо тръгна да бягаш. Може би просто е трябвало да се убедиш, че задачата е изпълнена.

— Това е нелепо!

— Защо избяга тогава?

— Аз… аз…

— Да не говорим сега. Къде можем да отидем, така че да ни виждат и други хора в продължение на десет-петнайсет минути? Не искам да оставяме впечатлението, че сме се покрили.

— В клуба ми… предполагам.

— Дай му адреса!

Глава 32

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „бил си там“ — изкрещя в телефона Джеймс Дерек. — Не съм излизал от „Савой“ цял следобед!… Да, разбира се, че бях тук. От около три… Не, тя е тук при мен. — Англичанинът внезапно затаи дъх. Когато проговори отново, думите му бяха едва доловими, поразен от чутото. — Господи!… Ужасно… Да. Да, чух те.

Елизабет Скарлати седеше на другия край на стаята, погълната от досието на Бертолд. При промяната в гласа на Дерек тя вдигна поглед към англичанина. Той бе вперил поглед в нея. После пак заговори в телефона.

— Да. Излезе около три и половина. Заедно с Фъргюсън от нашата служба. Трябваше да се срещнат с мисис Скарлет край Типинс и оттам той щеше да продължи към Бертолд… Не зная. Указанията му бяха тя да остане под опеката на Фъргюсън, докато той се върне. Фъргюсън ще се обади… Разбирам. За Бога, дръж ме в течение. Ще ти се обадя, ако тук има нещо ново.

Той постави телефонната слушалка на вилката, но остана до масата.

— Бертолд е бил убит.

— Боже мой! Къде е дъщеря ми?

— С нашия човек. Добре е. Докладвал е преди час.

— Кенфийлд! Къде е Кенфийлд?

— Бих искал да зная и аз.

— Станало ли е нещо с него?

— Как мога да ви отговоря, след като не зная къде е? Можем да предположим, че действа. Представил се е за мене и е напуснал мястото на престъплението.

— Как е станало?

— С гарота. Жица около врата.

— Ах! — Елизабет внезапно и ясно си спомни как Матю Кенфийлд й бе тикнал тънкото еластично въже пред очите след опита на Бутройд да я убие на борда на „Калпурния“. — Ако той го е убил, трябва да е имало защо!

— Какво?

— Причина. Трябва да е било неизбежно.

— Твърде интересно.

— Кое?

— Че според вас Кенфийлд е трябвало да го убие.

— Не може да е било другояче! Той не е убиец.

— Не той е убил Бертолд, ако това може да ви успокои.

Облекчението й бе видимо.

— Знаете ли кой?

— Те смятат, че знаят. Изглежда е бил шофьорът му.

— Странно.

— Много. Човекът е бил с него от години.

— Може би Кенфийлд е тръгнал след него.

— Едва ли. Мъжът е изчезнал десет-дванайсет минути, преди да открият Бертолд.

Джеймс Дерек се насочи от масичката с телефона към Елизабет. Очевидно бе, че нещо силно го смущава.

— Във връзка с току-що станалото, бих искал да ви запитам нещо. Като, разбира се, можете и да не отговаряте…

— Кажете.

— Бих искал да зная как — или по-скоро защо — мистър Кенфийлд е получил картбланш от британския Форин офис.

— Не зная какво имате предвид.

— Хайде, мадам. Ако не желаете да отговорите, уважавам избора ви. Но тъй като името ми е било използвано при убийството на влиятелен човек, смятам, че имам право да чуя нещо повече от поредната… измислица.

— Поредна… измислица? Това е обидно, мистър Дерек.

— Така ли? А може би вие и мистър Кенфийлд продължавате да поставяте сложни капани на персонала от посолството ви, който се върна в Съединените щати преди повече от четири месеца?

— О! — Елизабет седна обратно на канапето. Оплакването на англичанина не я засягаше: искаше й се само Кенфийлд да бе там, за да му отговори. Това, което я засягаше, бе споменатият от агента Форин офис. — Бе неприятно, но наложително.

— Твърде неприятно… В такъв случай разбирам, че не бихте желаели да ми отговорите.

— Точно обратното. Вече ви отговорих — Елизабет вдигна поглед към британеца. — Бих ви помолила да обясните. Какъв е този картбланш?

— Изключително съдействие от най-високите ешелони на държавното ръководство. Подобни решения от страна на Форин офис обикновено се вземат само при изключителна политическа криза! Не при борсови афери на хванали се за гърлата милионери… Или, ако ме извините, личната трагедия на отделен гражданин.

Елизабет Скарлати замръзна.

Току-що казаното от Джеймс Дерек бе ужасяващо за главата на Скарлати. Тя повече от всеки друг бе длъжна да действа извън обсега на вниманието на „най-високите ешелони“. Заради самите Скарлати. Малката служба на Кенфийлд й се бе видяла като дар Божи. Постигнатата помежду им договореност й даваше привилегията да се ползва от съдействието на официалните власти, без да трябва да отговоря за това пред някого. Ако бе предпочела да действа по друг начин, щеше да задейства колкото си иска хора, както в законодателната, така и в изпълнителната власт на Съединените щати. Нямаше да й струва големи усилия… Сега, относително незначителният отдел на Кенфийлд, изглежда бе придобил неочаквана важност. Или може би синът й се бе въвлякъл в начинание далеч по-злокобно, отколкото тя бе предполагала.

Можеше ли отговорът да се крие в досието на Бертолд? Елизабет не знаеше.

— По тона ви разбирам, че този картбланш е сравнително ново развитие.

— Бях информиран тази сутрин.

Тогава трябва да е било досието на Бертолд, помисли си Елизабет… Разбира се! Дори Матю Кенфийлд бе започнал да го усеща! Само че неговият нюх се основаваше единствено на спомена за някои думи, имена. Бе отбелязал страниците. Елизабет взе папката в ръце.

Офиси в Щутгарт и Тасинг…

Тасинг.

Германия.

Икономическа криза.

Ваймарската република.

Серия от икономически кризи! Мощна и непрестанна политическа криза!

Мастерсън и Лийкок! Цюрих!

Тасинг!

— Говори ли ви нещо град Тасинг?

— Това не е град. Район е от покрайнините на Мюнхен. В Бавария. Защо се интересувате?

— Синът ми прекара доста време и похарчи доста пари там… както и на ред други места. Носи ли това място някакво по-особено значение за вас?

— Мюнхен ли?

— Да, струва ми се.

— Огнище на радикали. Люлка на подривни действия.

— Бунтове?… Комунисти?

— Не точно. Биха застреляли на място всеки червен. Или евреин. Наричат се Schutzstaffel. Обикалят и пребиват с палки невинни хора. Смятат се за раса, отделна от останалия свят.

Друг „биологичен вид“.

Господи!

Елизабет погледна още веднъж досието в ръцете си. Постави го бавно в кафявия плик и стана. Без да отрони и звук към англичанина, тя прекоси стаята и влезе в спалнята си. Затвори вратата след себе си.

Джеймс Дерек остана прав в средата на стаята. Не разбираше нищо.

В спалнята си Елизабет отиде до писалищната маса, по която имаше разпилени листове хартия. Прехвърли ги един по един, докато намери списъка от Цюрих.

Прочете внимателно всяко от имената.

Би могло да се каже, че списъкът от Цюрих представляваше разностранна селекция на най-мощните и влиятелни хора в Западното полукълбо.

Елизабет остави списъка и извади от чантичката си коженото тефтерче, в което държеше телефонни номера и адреси. Прехвърли листата до буквата „О“.

Оливие и Сторм, ООД, Издателство, Бейсуотър роуд, Лондон.

Щеше да позвъни на Томас Оливие и да поиска да й бъде изпратена цялата информация, до която той можеше да се добере във връзка със Schutzstaffel.

Тя самата вече бе чувала за тях. Спомняше си, някъде бе чела, че политическото им име бе националсоциалисти и бяха предвождани от мъж на име Адолф Хитлер.

Глава 33

Името на мъжа бе Дейвид Хокууд и Кенфийлд веднага си спомни фирмения знак „хокууд“ — с малка буква „х“ — както го бе виждал на множество кожени изделия. „Хокууд ледър“ бе една от най-големите компании в Англия, изпреварвана само с една дължина от „Марк крос“.

Притесненият Бейзил поведе Кенфийлд в огромната читалня на своя клуб, „Найтс“. Избраха си два самотни стола до прозореца на Найтсбридж.

Уплахата караше Бейзил да заеква, а когато думите му тръгваха, фразите се изсипваха една през друга. Искаше му се да вярва, че младият мъж срещу него щеше да му помогне.

Кенфийлд седеше облегнат в удобния стол и не можеше да повярва на разказа на Хокууд.

Председателят на „Хокууд ледър“ бе снабдявал някаква малко известна компания в Мюнхен с дълга поредица от пратки с „дефектни“ стоки. В продължение на повече от година ръководството на Хокууд приемало загубите, доверявайки се на класификацията в графата „Дефектни“. Сега обаче, бяха наредили пълно разследване върху състоянието на заводите, даващи толкова много брак. Наследникът на Хокууд бе в капан. Пратките нямаше да могат да продължат за неопределен период от време.

Той умоляваше Матю Кенфийлд да прояви разбиране. Почти на колене молеше младия мъж да докладва и да потвърди неговата лоялност, но ботушите, коланите, кобурите трябваше вече да идват от някой друг.

— Защо носите тези копчета? — попита го Кенфийлд.

— Днес си ги сложих, за да напомнят на Бертолд за моя принос. Той сам ми ги подари… Вие не сте с вашите.

— Моят принос не е чак толкова голям.

— Моят — е! Не съм се скъпил преди, няма да се стискам и занапред! — Хокууд се наведе напред в стола си. — Настоящата обстановка не е променила с нищо отношението ми! Можете и това да докладвате. Проклети да са евреите! Радикали! Болшевики! Пръснати из цяла Европа! В заговор за унищожаването на всички прилични принципи, с които добрият ни християнски свят е живял от векове! Ще ни изтребят в леглата ни! Ще обезчестят дъщерите ни! Свърши се с чистите раси! Винаги съм го знаел! И пак ще помагам. Имате думата ми! Скоро ще имаме милиони на наше разположение!

Матю Кенфийлд изведнъж почувства, че му се гади. Какво, за Бога, бе сторил? Той стана от стола и усети, че краката му не го държат.

— Ще докладвам каквото казахте, мистър Хокууд.

— Свестен човек. Знаех си, че ще разберете.

— Започвам да разбирам — каза той и бързо се отдалечи от англичанина към арката на изхода.

Докато стоеше на тротоара под навеса на клуба в очакване на такси, Кенфийлд почувства, че се вцепенява от страх. Вече действаше в свят, който не разбираше. Сблъскваше се с гиганти, идеи и цели отвъд границите на неговото съзнание.

Глава 34

Елизабет бе пръснала изрезките на статии от вестници и списания по целия диван. Издателската къща „Оливие и Сторм“ бе свършила прекрасна работа. Бяха изпратили повече материали, отколкото Елизабет или Кенфийлд биха могли да погълнат за седмица.

Германската националсоциалистическата работническа партия се очертаваше като групировка на отчаяни фанатици. В Schutzstaffel бяха събрани животни, но никой не ги вземаше на сериозно. Статиите, снимките, дори късите заглавия бяха поднесени но такъв начин, че да оставят впечатление за някаква комична опера, вместо действителност.

Кенфийлд взе в ръка част от една неделна вестникарска притурка и прочете имената на лидерите им — Адолф Хитлер, Ерих Лудендорф, Рудолф Хес, Грегор Щрасер. Прозвучаха му като отбор водевилни акробати — Адолф, Ерих, Рудолф и Грегор. Все пак, към края на статията ведрото му настроение се изпари. Речите им завършваха с фразите:

„… заговор на евреи и комунисти…“

„… дъщерите ни обезчестени от терористи болшевики…“

„… арийската ни кръв омърсена от лукавите семити…“

„… план за следващото хилядолетие…“

Кенфийлд виждаше пред себе си лицето на Бейзил Хокууд, собственик на една от най-големите компании в Англия, да шепне натъртено и настървено същите думи. Замисли се за доставките на кожени изделия до Мюнхен. Кожа без фирмения знак „хокууд“, но кожа, която бе станала част от униформите, показани на снимките. Спомни си за машинациите на мъртвия Бертолд, за пътя в Уелс, за масовото убийство в Йорк.

Елизабет седеше на бюрото, нахвърляйки бележки по статиите. Картината започваше да се прояснява и за нея. Но бе все още непълна, сякаш част от фона липсваше. Това я безпокоеше, но вече бе разбрала достатъчно.

— Просто зашеметява въображението, нали? — каза Елизабет, ставайки от стола.

— Какво успяхте да разберете?

— Достатъчно, за да се изплаша. Една незначителна, но динамична политическа организация е тихомълком финансирана от няколко от най-богатите мъже на земята. Мъжете от Цюрих. И моят син е част от тях.

— Но защо?

— Не съм сигурна още — приближи се Елизабет до прозореца. — Има още какво да се научи. Все пак, едно е ясно. Ако тази банда фанатици отбележи сериозен напредък в Германия — и си завоюва значимо присъствие в Райхстага — хората от Цюрих ще разполагат с нечувана икономическа мощ. Концепцията, струва ми се, е дългосрочна. И стратегията може да се окаже бляскава.

— Тогава трябва да се върна във Вашингтон!

— Там сигурно вече знаят или подозират.

— Тогава трябва да се намесим!

— Не можете да се намесите! — обърна се Елизабет обратно към Кенфийлд. — Никое правителство няма право да се меси във вътрешните дела на друго. Никоя държава няма това право. Има друг начин. Далеч по-ефикасен. Но рискът е огромен и трябва да го обмисля.

Старицата повдигна към устата си сключените пръсти на ръцете си и се отдалечи от Кенфийлд.

— За какво става дума? Какъв е рискът?

Елизабет обаче не го чуваше. Бе изцяло съсредоточена. След няколко минути заговори от другия край на стаята.

— В едно далечно езеро в Канада има един малък остров. Преди много, много години, съпругът ми взе прибързано решение и го купи. Има няколко жилища на него, примитивни, но обитаеми… Ако ви предоставя всички нужни средства, бихте ли гарантирали, че ще можете да охранявате това място така, че всеки външен достъп до него да е изключен?

— Смятам, че да.

— Не е достатъчно. Елемент на съмнение не трябва да съществува. Животът на цялото ми семейство би зависил от абсолютната им изолация. Средствата, за които споменах, могат да се сметнат, честно казано, за неограничени.

— Добре, тогава. Да, мога да гарантирам.

— Можете ли да се погрижите те да бъдат отведени там в пълна секретност?

— Да.

— Можете ли да подготвите всичко това за една седмица?

— Да, отново.

— Много добре. Ще ви представя предложението си. И повярвайте ми, когато казвам, че това е единственият изход.

— Какво предлагате?

— С две думи, „Скарлати индъстрис“ ще унищожи икономически всеки инвеститор в списъка от Цюрих. Ще ги накара да рухнат финансово.

Кенфийлд прикова поглед в очарователната в своята самоувереност старица. В продължение на няколко минути не успя да каже нищо, а само процеждаше въздуха през зъби като че ли се опитваше да формулира отговора си.

— Вие бълнувате — тихо каза той. — Вие сте сама. Те са четиринайсет… не, тринайсет… отвратителни, мастити богаташи. Не можете да се равнявате с тях.

— Стойността тук няма нищо общо с бройката, мистър Кенфийлд. От един момент нататък, всичко зависи от това колко бързо човек може да раздвижва активите си. Факторът време е върховното оръжие в бизнеса и не позволявайте някой да ви убеждава в противното. В моя случай решенията вземам аз.

— Какво означава това?

Елизабет стоеше неподвижно точно пред Кенфийлд. Думите й бяха премерени.

— Ако реша да ликвидирам цялата групировка „Скарлати индъстрис“, няма сила на този свят, която да ми попречи.

Данъчният инспектор не бе сигурен, че е разбрал идеята зад тази декларация. Втренчи поглед в нея за няколко секунди, преди да каже:

— Е, и? Какво от това?

— Глупав младежо!… Освен Ротшилд и вероятно още няколко индийски махараджи, съмнявам се дали има друг човек в тази цивилизация със състояние като моето, който може да каже това!

— Защо не? Защо всеки от хората от Цюрих да не могат да направят същото?

Старицата излизаше извън кожата си. Тя стегна в един юмрук пръстите на ръцете си и ги вдигна към брадичката си.

— Като човек, чието въображение далеч надхвърля интелигентността му, вие ме изненадвате. Или може би само страхът успява да задейства разбирането ви за по-мащабни идеи?

— Въпрос срещу въпрос не е разрешен! Искам отговор!

— Те са свързани, уверявам ви. Основната причина за невъзможността на хората от Цюрих да направят това, което аз мога да сторя, е в собствения им страх. Страх от договорните им задължения по закона; страх от инвеститорите и инвестициите; страх от екстремни решения; страх от паниката, до която те винаги водят. И най-вече, страх от финансов крах.

— И нищо от тези неща не засяга и вас? Това ли искате да кажете?

— Никакви ангажименти не висят над Скарлати. Докато умра, там ще има само един глас. Скарлати съм аз.

— А останалото? Решенията, паниката, крахът?

— Както винаги, решенията ще бъдат приведени в изпълнение прецизно и предвидливо. Паниката ще бъде избегната.

— Както и финансовото ви рухване, така ли?… Проклет да съм, ако не сте най-самоуверената жена на този свят!

— Пак не ме разбирате. В момент като този, ако се наложи бих приела като неизбежно и пълното разоряване на Скарлати. Но на нужната цена.

Сега Матю Кенфийлд разбра.

— Проклет да съм.

— Нужно ми е да разполагам с огромни суми. Невъобразими за вас средства, с които да мога да се разпореждам както поискам. Пари, способни да откупят огромни активи, да раздуят или да хвърлят в депресия цели пазари. Щом подобно разиграване бъде извършено, съмнявам се дали всичкият капитал на земята ще може да възстанови пак „Скарлати индъстрис“. Просто никога вече никой не би ми се доверил.

— И с вас ще е свършено.

— Безвъзвратно.

Старицата се раздвижи пред Кенфийлд. Погледна го, но не с погледа, който бе свикнал да очаква от нея. Сега Елизабет можеше да мине за притеснена бабка от сухите равнини на Канзас, питаща проповедника дали Господ ще прати скоро дъжд на нивята.

— Друго нямам какво да кажа. Моля, разрешете ми да вляза в последната си битка — моят финален жест.

— Искате невероятно много.

— Не и ако размислите върху него. Ако се върнете, ще ви е нужна седмица, за да стигнете до Вашингтон. Още една — за да подготвите всичко, за което говорихме. Няколко дена, за да стигнете до онези хора в правителството, които да се вслушат във вас, ако изобщо решат да ви чуят. По моите изчисления, това прави още поне три или четири седмици. Съгласен ли сте?

Кенфийлд се чувстваше като в небрано лозе, изправен пред Елизабет. Единствено за да увеличи дистанцията помежду им, той се насочи към средата на стаята.

— По дяволите! Сам не зная на какво трябва да се съглася!

— Дайте ми четири седмици. Само четири седмици, смятано от днес… Ако не успея, ще направя каквото поискате… Нещо повече, ще дойда във Вашингтон с вас. Ще дам показания, ако има нужда, пред някоя от онези комисии. Ще направя всичко, което вие или вашата служба сметне за необходимо. Освен това личните сметки помежду ни ще бъдат уредени в троен размер.

— Ами ако не успеете?

— Има ли някой, който ще го е грижа, освен мен самата? На този свят пропадналите милионери събират малко съчувствие.

— А какво ще стане със семейството ви? То не може да прекара остатъка от живота си насред затънтено езеро в Канада.

— Няма и да им се наложи. Независимо от високата цена, аз в крайна сметка ще унищожа сина си. Ще изложа на показ истинското лице на Ълстър Скарлет. В Цюрих ще го осъдя на смърт.

Данъчният инспектор замълча за момент и погледна към Елизабет.

— А сетихте ли се да обърнете внимание и на факта, че може да ви убият?

— Да.

— И поемате риска… Да разпродадете „Скарлати индъстрис“. Да разрушите всичко, което сте създали. Толкова много ли значи това за вас? Така ли го мразите?

— Да. Както човек може да намрази заразата. Дори повече, тъй като аз съм отговорна за процъфтяването й.

Кенфийлд постави чашата си на масата, изкушен да си налее още едно питие.

— Отивате вече твърде далеч.

— Не казвам, че аз съм създала заразата. Казах, че съм отговорна за плъзването й. Не просто заради това, че съм осигурила парите — но далеч по-важно — защото аз възпитах едно схващане, заложих една идея. Идея, която се е изродила в процеса си на узряване.

— Не ви вярвам. Не сте светица, но не мислите като тях — посочи той към изрезките на дивана.

Старицата притвори за миг уморените си очи.

— Зрънце от… това има във всеки от нас. И всичко е част от тази идея… Изкривената идея. Съпругът ми и аз посветихме годините си на създаването на една индустриална империя. От смъртта му насам съм се борила с пазара — удвоявайки, утроявайки, прибавяйки, строейки — но винаги печелейки… Беше опияняваща, изтощителна игра… Играх я добре. И някъде през всичките тези години синът ми е научил онова, което мнозина наблюдатели така и не успяха да видят — че печалбата, парите или материалните блага никога не са били най-важното — те бяха просто страничен продукт. Всичко бе в концентрирането на власт… Желаех тази власт, защото искрено вярвах, че съм способна да поема отговорността. И колкото по-убедена ставах в това, следваше автоматично, че останалите не са достойни да я поемат… Борбата за власт, струва ми се, се превръща винаги в един вътрешен кръстоносен поход. И колкото повече е успехът, толкова по-личен става той. Дали го е разбрал, или не, това синът ми е виждал пред очите си как става… Сходните черти освен в целите, може и да са в мотива. Но със сина ми във всичко останало ни дели пропаст.

— Ще ви дам тези четири седмици. Само Бог знае защо го правя. Но все още не сте ми казали ясно защо искате да тръгнете на подобен риск. Да хвърлите всичко по дяволите.

— Опитах се… Знаете ли, понякога схващате бавно. Ако с това ви обиждам, то е защото смятам, че добре ме разбрахте. И нарочно искате да си призная докрай една неприятна истина. — Тя занесе бележките си до масата край вратата на спалнята. Вече бе паднал здрач и тя включи лампата, при което заклати ресните на лампиона. Играта на сенките изглежда й се стори очарователна. — Предполагам, че всички „ние“ — Библията ни нарича „богатите и силните“ — желаем да оставим света след себе си някак по-различен от вида, в който той е бил преди нас. С годините този смътен, неясен инстинкт придобива всъщност голямо значение. Не един и двама души на този свят са си играли с фразите на собствения си некролог — тя се извърна от лампата и погледна данъчния инспектор. — Според сегашните обстоятелства, бихте ли си дали труда да предугадите вида на не тъй далечния ми некролог?

— Отказвам. Това е друг въпрос.

— Но, виждате ли, тук е заложен капанът… Богатството се приема като нещо дадено. Всяко от безкрайно трудните решения, всеки инфарктен риск или блъф — в очите на външния се превръщат в нормално всекидневие от поредица успехи, каквито и се очакват от вас. Успехи, които предизвикват повече презрение, отколкото възхита, тъй като освен човек, който отива на риск, съм и жена. Доста непривлекателно съчетание… Един син — загинал във войната. Другият — бързо оформил се като надут некадърник, търсен само за зло, обект на пренебрежение и присмех навсякъде, където те са възможни. А сега и това. Един луд, предвождащ една разрастваща се банда от разсърдени психопати… Това ми остана да завещая. Това завещава Скарлати, мистър Кенфийлд… Не особено завидно наследство, нали?

— Да, съвсем не.

— Няма и да се спра пред нищо, за да предотвратя тази последна лудост… — тя взе записките си и влезе в спалнята. Затвори вратата след себе си, оставяйки Кенфийлд сам в голямата дневна. За момент си бе помислил, че старицата е готова да се разплаче.

Глава 35

Полетът на моноплана над Ламанша премина безпрепятствено — вятърът бе слаб, видимостта — отлична. Скарлет бе доволен от това, защото дразнещото гъделичкане на незаздравялата му операция в комбинация с развилнелия му се гняв можеше да превърне трудностите на едно пътуване във фатален негов край. Той почти не успяваше да се съсредоточи достатъчно, за да следи компаса и уредите пред себе си, така че когато пред него се разкриха бреговете на Нормандия, пейзажът му се стори непознат. Все пак, бе виждал тази гледка десетки пъти.

На малкото летище край Лезю бе посрещнат от парижкия контингент, състоящ се от двама германци и един френски гасконец, чийто гърлен диалект малко се различаваше от този на немците.

Тримата европейци предполагаха, че човекът — те не знаеха името му — ще им нареди да се върнат Париж. И да изчакат нови инструкции.

Мъжът обаче имаше други намерения, като настоя всички те да се сместят на предната седалка, докато той сам се разположи на задната. Нареди автомобилът да ги отведе до Вернон, където двама от спътниците му трябваше да излязат и да се приберат сами до Париж. Шофьорът трябваше да остане.

Шофьорът отправи някакъв неясен протест, когато Скарлет му заповяда да продължи на запад към Монбелиар, малък град край швейцарската граница.

— Mein Herr! Това са четиристотин километра! Ще ни отнеме десет часа или повече по тези алпийски пътища!

— Трябва да сме там за вечеря. И не се обаждай повече!

— Може би щеше да е по-лесно за mein Herr, ако бе заредил и прелетя…

— Когато съм уморен, не летя. Не се притеснявай. В Монбелиар ще имаш от любимата си „морска храна“. Точно по твоята диета, Кирхер, от която се възбужда небцето.

— Jawohl, mein Herr! — ухили се Кирхер, знаейки, че мъжът бе наистина голям Oberfuhrer.

Скарлет се замисли. Отрепките! Един ден щяха да се отърват от всички подобни.

Монбелиар се оказа, че не се различава много от едно по-голямо село. Основният поминък на жителите му бе земеделието, като голяма част от добива се превозваше в Швейцария и Германия. Използваната валута, както и в много погранични градове, бе смесица от франкове, марки и швейцарски франкове.

Скарлет и шофьорът му пристигнаха малко след девет часа вечерта. Като се изключат няколкото спирания за гориво и една почивка за късен обяд, пътуването бе преминало без разговор помежду им. Мълчанието бе имало успокояващ ефект за притесненията на Скарлет. Сега вече можеше да мисли и без да се гневи, макар че ядът му не го напускаше. Шофьорът се бе оказал прав, когато каза, че един полет от Лезю до Монбелиар ще е по-лесен и по-малко изморителен, но Скарлет не можеше да рискува нарастващата умора от летенето да бъде съпроводена от евентуално избухване на гнева му…

По някое време същата вечер, или същата нощ — времето бе оставено неуточнено — щеше да се срещне с Прусака, човека от изключителна важност, способен да донесе всичко онова, на което малцина други бяха способни. Трябваше да е на нужната висота за тази среща — целият, до последната си мозъчна клетка. Не можеше да си позволи последните проблеми да разсеят концентрацията му. Срещата с Прусака бе кулминацията на месеци, години работа — от първата зловеща среща с Грегор Щрасер до превръщането на милионите му в швейцарски капитал. Той, Хайнрих Крьогер, притежаваше финансите, така отчайващо необходими на националсоциалистите. Значението му за партията сега бе признато.

Проблемите. Тези досадни проблеми! Но той бе взел своите решения. Щеше да постави Хауърд Торнтън в изолация; може би щеше да нареди да бъде убит. Този американец от Сан Франциско го бе предал. Ако стокхолмската афера бъде разкрита, вината трябва да се хвърли върху Торнтън. Бяха използвалите неговите връзки в Швеция и той очевидно бе разиграл голям обем акции на по-ниски цени за собствена изгода.

За Торнтън щяха да се погрижат.

Както и за френското конте, Жак Бертолд.

Торнтън и Бертолд! И двамата бяха недостойни! Алчни, глупави и недостойни!

Но какво се бе случило с Бутройд? Очевидно бе убит на „Калпурния“. Но как? Защо? Нямаше значение, той си заслужаваше да умре! Както и тъстът му. Нареждането на Ролинс да се убие Елизабет Скарлати бе тъпо! Избраният момент бе лудост! Не можеше ли Ролинс да разбере, че тя щеше да остави след себе си писма, документи? Мъртва тя бе далеч по-опасна, отколкото жива. Поне до момента, в който той не бе стигнал до нея — и заплашил скъпоценните й Скарлати. Тя вече можеше да умре! Сега това не би било от значение. И след като вече Бутройд го нямаше, Ролинс бе мъртъв и Торнтън бе на път, нямаше да остане никой, който да знае кой е той. Никой! Той бе Хайнрих Крьогер, водачът на новия ред!

Спряха край Лоберж де Моано, малко ресторантче с бюфет и хотелски стаи за пътуващите или за желаещите да се усамотят по други причини. За Скарлет това бе мястото на уговорената среща.

— Закарай колата по-долу и я паркирай — каза той на Кирхер. — Ще бъда в една от стаите. Вечеряй. Ще те повикам по-късно… Не съм забравил обещанието си.

Кирхер се ухили.

Ълстър Скарлет излезе от колата и се протегна. Чувстваше се по-добре, кожата му го дразнеше по-слабо и предстоящата среща го изпълваше с очакване. Именно такава работа трябваше да върши през цялото време! Дела — значими. Носещи власт.

Изчака докато колата се отдалечи достатъчно, за да го скрие от обсега на огледалото за обратно виждане. После се извърна от вратата, отдалечи се от нея и свърна по калдъръмената пътека. Недостойните никога не трябваше да научават нещо повече от това, което определяше полезността им.

Стигна до една неосветена врата и почука няколко пъти.

Вратата се отвори и един мъж, среден на ръст, с гъста, вълниста, черна коса и плътни, тъмни вежди застана в средата на рамката, като че ли за да охранява входа, а не да посрещне гост. Носеше сиво палто с баварска кройка и кафяви панталони. Лицето напомняше за мургаво ангелче с широко отворени очи и пронизващ поглед. Името му бе Рудолф Хес.

— Къде се забавихте? — Хес направи знак на Скарлет да влезе и затвори вратата. Стаята бе малка: имаше маса със столове около нея, шкаф, два лампиона, които осветяваха помещението. Другият мъж, който бе гледал от прозореца, очевидно за да потвърди самоличността на Скарлет, му кимна. Бе слаб, грозен мъж, с черти на хищна птица чак до орловия си нос. Куцаше.

— Йозеф? — обърна се Скарлет към него. — Не очаквах да те видя тук.

Йозеф Гьобелс премести погледа си върху Хес. Знаеше твърде слабо английски. Хес бързо преведе думите на Скарлет и Гьобелс сви рамене.

— Попитах ви къде се забавихте?

— Имах проблеми в Лезю. Не можах да намеря друг самолет, така че трябваше да дойда с кола. Денят ми бе дълъг, затова, моля ви, не го правете още по-тежък.

— Ach! От Лезю? Дълъг път. Ще поръчам да ви донесат малко храна, но трябва да побързате. Райнхарт чака от обяд.

Скарлет съблече авиаторската си куртка и я метна на шкафа.

— Как е той?

Гьобелс този път разбра достатъчно, за да се намеси.

— Райнхарт?… Из-нер-вен!

Той произнесе думата неправилно и Скарлет се ухили. Гьобелс си помисли, че този гигант е едно отвратително на вид същество. Оценката бе взаимна.

— Оставете храната. Райнхарт чака вече твърде дълго… Къде е той?

— В стаята си. Номер две, надолу по коридора. Излезе на разходка следобед, но все мисли, че някой ще го познае, така че се върна след десет минути. Струва ми се, че е недоволен.

— Идете го доведете… Заедно с малко уиски — той погледна към Гьобелс, надявайки се този отблъскващ, нисък мъж да излезе. Не бе хубаво Гьобелс да е там, докато Хес и той разговарят с аристократичния прусак. Гьобелс му приличаше на дребен еврейски счетоводител.

Но Скарлет знаеше, че не може да направи нищо. Хитлер бе твърде близък с Гьобелс.

Йозеф Гьобелс изглежда четеше мислите на високия мъж.

— Ich werde dabei sitzen wahrend Sie sprechen — той придърпа един стол към стената и седна.

Хес бе тръгнал надолу по коридора и двамата мъже бяха сами в стаята. Никой от тях не заговори.

Четири минути по-късно Хес се завърна. Следваше го застаряващ, твърде пълен германец, поне половин глава по-нисък от Хес, облечен с двуреден костюм и висока яка. Лицето му бе размекнато от излишна тлъстина, а бялата му коса бе ниско подстригана. Стоеше идеално изправен и въпреки внушителната му външност, Скарлет си помисли, че има нещо меко в излъчването му, което няма нищо общо с масивността му. Той прекрачи прага на стаята. Хес затвори вратата и я заключи.

— Господа. Генерал Райнхарт — застана мирно Хес.

Гьобелс се изправи от стола си и се поклони, удряйки петите си една в друга.

Райнхарт го изгледа равнодушно.

Скарлет забеляза реакцията на генерала. Приближи се до стария генерал и протегна ръка.

— Хер генерал.

Райнхарт се обърна с лице към Скарлет и макар да прикри добре реакцията си, впечатлението му от вида на Скарлет бе очевидно. Двамата мъже се ръкуваха формално.

— Моля седнете, Herr General — Хес бе безкрайно впечатлен от тяхното присъствие и не се опитваше да скрие този факт. Райнхарт седна на стола в края на масата. Това на момента предизвика недоволството на Скарлет. На същия стол бе искал да седне той, тъй като това бе мястото на водача.

Хес запита Райнхарт дали иска уиски, джин или вино. Генералът махна с ръка в знак на отказ.

— Нищо и за мен — каза Ълстър Скарлет, сядайки на стола вляво от Райнхарт. Хес забрави за подноса и също седна на мястото си. Гьобелс се оттегли накуцвайки до стола си край стената.

Скарлет заговори първи.

— Извинявам се за закъснението. Непростимо, но боя се, и неизбежно. Изникна неотложна работа при сподвижниците ни в Лондон.

— Вашето име, моля? — прекъсна го Райнхарт на английски със силен тевтонски акцент.

Скарлет изгледа кратко Хес, преди да отговори.

— Крьогер, Herr General. Хайнрих Крьогер.

Райнхарт не сваляше очи от Скарлет.

— Мисля, че това не е вашето име, сър. Вие не сте германец — каза той с равен глас.

— Симпатиите ми са на страната на германците. И то до такава степен, че избрах да бъда наричан с името Хайнрих Крьогер.

Хес ги прекъсна.

— Хер Крьогер оказва безценна помощ на всички ни. Изключено би било да напреднем в такава степен без него, сър.

— Amerikaner… Заради него ли не говорим немски?

— Това в скоро време ще бъде поправено — каза Скарлет. Всъщност той вече говореше почти безупречен немски, но смяташе, че отстъпвайки с езика, изпада в неизгодно положение.

— Аз не съм американец, генерале — отвърна Скарлет на погледа на Райнхарт, без да отстъпва и педя. — Аз съм гражданин на новия ред!… За да го видя осъществен съм дал толкова, ако не и повече, колкото всеки друг жив или мъртъв… Моля, не забравяйте това в този наш разговор.

Райнхарт сви рамене.

— Сигурен съм, че за да сте на тази маса имате своите причини, както и аз имам моите.

— Можете да сте убеден в това — отпусна се Скарлет и придърпа стола си напред.

— Много добре, господа, на работа. Ако е възможно бих искал да напусна Монбелиар тази вечер — Райнхарт бръкна в джоба си и извади лист обикновена хартия. — Вашата партия предприе някои съвсем не незначителни стъпки в Райхстага. След вашето фиаско в Мюнхен, може да се каже дори забележителен напредък…

Хес го прекъсна ентусиазирано.

— Ние едва започваме! От позора на подлото поражение Германия ще се издигне дваж по силна! Ще бъдем господари на цяла Европа!

Райнхарт задържа сгънатия лист в ръката си, като наблюдаваше Хес. После тихо и властно отвърна:

— За нас би било достатъчно да сме господари и само на Германия. Всичко, което искаме, е да сме способни да защитаваме страната си.

— Това е най-малкото, което можем да ви гарантираме, генерале — отговори Скарлет с тон не по-висок от този на Райнхарт.

— Това е единствената гаранция, която желаем. Не ни интересуват крайностите, които вашият Адолф Хитлер проповядва.

При споменаването на името на Хитлер, Гьобелс се изпъна на стола си. Бе ядосан от факта, че не разбира.

— Was gibt’s mit Hitler? Was sagen sie uber ihn?

Райнхарт отговори на Гьобелс на родния им език.

— Er ist ein sehr storener geriosse.

— Hitler ist der Weg! Hitler ist die Hoffnung fur Deutschland!

— Vielleicht fur Sie.

Ълстър Скарлет премести поглед към Гьобелс. Очите на дребния мъж блестяха от омраза и Скарлет се досети, че един ден Райнхарт ще трябва да плати за тези си думи. Генералът продължи, разгъвайки листа.

— Периодът, в който се намира нашата нация, налага съюзяване с нетрадиционни партньори… Говорил съм с фон Шницлер и Киндорф. Круп, сигурен съм, досещате се, отказва да обсъжда проекта… Германската промишленост не е в по-добро състояние от армията. Всички са пионки в ръцете на Съюзническата контролна комисия… Версайските ограничения ни водят ту до инфлация, ту до депресия. Липсва стабилност. Няма нищо, на което да можем да разчитаме. Но имаме обща цел, господа — Версайския договор.

— Това е само една от целите. Има и други — Скарлет бе останал доволен, но задоволството му се оказа краткотрайно.

— Това е единствената причина, която ме доведе в Монбелиар! Както германската промишленост трябва да получи възможност да диша, да изнася, без да й се пречи, така и германската армия трябва да може да поддържа адекватната си мощ! Ограничението от стохилядна армия за защита на над хиляда и шестстотин мили гранична линия е абсурд!… Първо има обещания, вечните обещания, а после — заплахи. На нищо не може да се разчита. Никакво разбиране. Никаква възможност за нужния ни растеж.

— Ние бяхме предадени! Бяхме подло предадени през 1918-а и това предателство продължава! Предатели все още има из цяла Германия! — Хес желаеше повече от всичко да бъде смятан за един от приятелите на Райнхарт и неговото офицерство. Райнхарт разбираше това и не остана впечатлен.

— Ja. Лудендорф все още поддържа тази теза. Не може така лесно да заживее със спомена за Мьоз-Аргон.

— За някои от нас това е много лесно, генерал Райнхарт — устата на Скарлет се разля в уродливата му усмивка.

— Няма да споря по този въпрос с вас — погледна го Райнхарт.

— Един ден ще се наложи. Затова и съм тук — отчасти.

— Нека повторим, хер Крьогер. Вие си имате своите причини, аз — моите. Аз не се интересувам от вашите, но вие сте принуден да се съобразявате с моите — той погледна първо към Хес и после към фигурата на Гьобелс в сянката на стената.

— Ще говоря направо, господа. В най-добрия случай, всичко това е публична тайна… Отвъд полските граници в земите на болшевиките има хиляди недоволни германски офицери. Мъже без работа в собствената си страна. Те обучават руските командири! Учат на дисциплина руската селска Червена армия… Защо? Някои — за да преживеят. Други се оправдават с това, че няколко руски фабрики ни снабдяват контрабандно с оръжие и амуниции въпреки забраната на Съюзническата комисия… Това състояние на нещата не ми харесва, господа. Нямам вяра на руснаците… Ваймар е заразен. Еберт не пожела да погледне истината в очите. Хинденбург е още по-далеч от нея! Той живее в монархическото минало. Политиците трябва да бъдат принудени да се заемат с въпроса за Версай! Трябва да бъдем освободени отвътре!

Рудолф Хес положи длани на масата.

— Имате думата на Адолф Хитлер и всички нас в тази стая, че въпрос номер едно в политиката на Германската националсоциалистическа работническа партия е безусловното отхвърляне на Версайския договор и неговите ограничения!

— Предполагам, така е. Но това, което ме интересува, е дали ще успеете да обедините ефикасно различните политически лагери в Райхстага. Не мога да отрека, че имате притегателна сила. Далеч повече от останалите… Въпросът, чийто отговор търсим, както, сигурен съм, правят и нашите колеги в търговията, е ще издържите ли достатъчно дълго. Можете ли да оцелеете? Ще оцелеете ли?… Само преди няколко години ви поставиха извън закона. Не можем да си позволим да се съюзяваме с политическа комета, която просто да изгасне сама.

Ълстър Скарлет стана от стола си и погледна отвисоко стария германски генерал.

— Какво ще отговорите, ако ви кажа, че разполагаме с финансови средства, надхвърлящи силите на която и да е политическа организация в Европа? А вероятно и на Западното полукълбо?

— Ще отговоря, че преувеличавате.

— Или ако ви кажа, че притежаваме територии — земи — достатъчно обширни, за да поемат обучението на хиляди и хиляди елитни части извън контрола на Версайските инспекционни групи?

— Ще трябва да ми докажете всичко това.

— Мога да направя точно това.

Райнхарт се надигна и се изправи лице срещу лице с Хайнрих Крьогер.

— Ако говорите истината… ще имате подкрепата на имперския генералитет на Германия.

Глава 36

Джанет Саксън Скарлет, все още със затворени очи, потърси с ръка под чаршафа тялото на своя любим. Него го нямаше, така че тя отвори очи, вдигна глава и стаята се завъртя около нея. Клепачите й натежаваха, а стомахът я болеше. Все още бе изтощена, а и малко пияна.

Матю Кенфийлд бе на писалищната маса по гащета. Бе опрял лакти на масата и брада в дланите си, вперил поглед в листа хартия пред себе си.

Джанет го наблюдаваше, убедена, че той не я забелязва. Обърна се на една страна, за да може да го гледа.

Той не бе обикновен човек, мислеше си тя, но, от друга страна, не бе и твърде забележителен, ако се изключи това, че тя го обичаше. Какво в него й се виждаше тъй привлекателно, почуди се тя. Не бе като мъжете от нейния свят, дори и тези от новия свят, опознат от нея. Повечето от онези, които тя познаваше, бяха остроумни, галантни, с безупречна външност и като цяло загрижени за външната страна на нещата. Но Матю Кенфийлд не се поместваше в този свят. Неговото остроумие се дължеше на интуитивна интелигентност и не бе свързано с обноски. В някои отношения у него се долавяше и известна обърканост; увереността му, доколкото я имаше, се раждаше на базата на разсъждения и преценки, а не бе просто вродена.

Освен това други мъже бяха далеч по красиви, макар че и той можеше да бъде поставен в категорията „приятен на вид“ с малко твърди черти… Точно така, заключи тя, той оставяше усещането, както с действията, така и с вида си, на сигурност и независимост, но емоционалното му поведение бе по-различно. С нея той бе невероятно нежен, почти слаб…

Тя се запита дали наистина е слаб. Тя знаеше, че е дълбоко разтревожен и подозираше, че Елизабет му е предоставила пари, с които да действа от нейно име… Той не знаеше как точно да разполага с парите. Бе разбрала това по време на прекараните две седмици заедно в Ню Йорк. Очевидно му бе казано да харчи, без да се замисля за парите, с цел да създаде връзката помежду им — поне бе намекнал за това. И двамата се бяха засмели, защото това, което трябваше да бъде прикритие и се плащаше от държавата, бе всъщност самата истина… Тя би се радвала да плати пътя сама. Бе плащала и за други, но никой не й бе тъй скъп, както Матю Кенфийлд. Никой никога нямаше да й бъде толкова скъп. Той не бе част от нейния свят. Той предпочиташе друг, не толкова космополитен свят, помисли си тя. Но Джанет Саксън Скарлет знаеше, че ще може да се адаптира, за да го задържи.

Може би когато всичко свършеше, ако някога изобщо свършеше, щяха да намерят изход. Изход трябваше да има за този добродушен, грубичък, но нежен младеж, който бе и човекът, по-ценен от всички срещани досега от нея. Обичаше го много силно и усещаше, че се безпокои за него. Това бе забележително за Джанет Саксън Скарлет.

Когато се бе завърнала предната вечер в седем часа, придружена от човека на Дерек, Фъргюсън, бе намерила Кенфийлд да седи сам в дневната на Елизабет. Изглеждаше напрегнат, раздразнителен, дори ядосан и тя не знаеше защо. Бе се извинил с половин уста за настроението си и накрая, без да я предупреди, я бе извел навън от апартамента и извън хотела.

Вечеряха в малък ресторант в Сохо. И двамата пиха много, като неговата уплаха се предаде и на нея. Въпреки това не поиска да й каже какво го притесняваше.

Бяха се върнали в стаята му с бутилка уиски. Сами в тишината се любиха. Джанет бе разбрала, че мъжът до нея бе увиснал единствено на някакво митично въже, уплашен да не го изпусне и да не полети надолу.

Докато го гледаше на бюрото, тя инстинктивно разбра каква бе истината — нежеланата истина — която подозираше от онзи ужасен миг преди повече от ден, когато той й бе казал „Джанет, боя се, че сме имали посетител.“

Този посетител бе нейният съпруг.

Тя се повдигна на лакът.

— Матю?

— О… Добро утро, приятелче.

— Матю… страх ли те е от него?

Мускулите в стомаха на Кенфийлд се изопнаха.

Тя бе разбрала.

Разбира се.

— Мисля, че няма да ме е страх… когато го намеря.

— Винаги е така, нали? Все се страхуваме от някой или нещо, което го няма.

Очите й започнаха да я болят.

— Така казва Елизабет.

Джанет седна в леглото, придърпвайки одеялото към раменете си, като се облегна на таблата зад главата си. Стана й студено и болката в очите й се засилваше.

— Тя ли ти каза?

— В крайна сметка… Не искаше. Но не й оставих друга възможност… Трябваше да ми каже.

Джанет прикова поглед в нищото пред себе си.

— Знаех — тихо каза тя. — Страх ме е.

— Разбира се, че те е страх… Но няма защо. Той не може да те докосне.

— Откъде си толкова сигурен? Мисля, че не бе така сигурен снощи — тя не си даваше сметка за това, но ръцете й започнаха да треперят.

— Да, не бях… Но единствено защото той просто съществуваше… Грозният призрак — жив и здрав… Независимо от това, колко дълго го чакахме, дойде като шок. Но това вече отмина — той взе химикала в ръка и отбеляза нещо на листа.

Внезапно Джанет се хвърли по лице на леглото.

— О, Боже, Божичко, Божичко — главата й бе заровена във възглавницата.

В началото Кенфийлд не разпозна молбата в гласа й. Тя не пищеше, нито викаше, а той се бе задълбочил в записките си. Сподавеният й стон бе от мъка, не отчаяние.

— Джан — започна той небрежно. — Джанет! — данъчният инспектор захвърли химикала и изтича до леглото. — Джанет!… Мила, моля те, недей. Недей, моля те, Джанет! — той я обгърна с ръце, опитвайки се да я успокои. После, бавно, вниманието му бе приковано от нейните очи.

Вместо да примигват от потока сълзи, те стояха широко отворени, сякаш бе изпаднала в транс. Транс, предизвикан от ужас.

Той повтаряше и повтаряше името й.

— Джанет. Джанет. Джанет. Джанет…

Тя не реагираше. Изглежда потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в страха, който я бе обладал. Започна да стене, първо по-тихо, после все по-високо.

— Джанет! Престани! Недей, Джанет! Престани!

Тя не го чуваше.

Вместо това, тя се опита да го отблъсне, да се отскубне от него. Голото й тяло се гърчеше на леглото, ръцете й се замятаха, удряйки го.

Той стегна хватката си около нея, за момент уплашен, да не й причини болка.

Внезапно тя спря. Отметна назад глава и заговори със задавен глас, какъвто той по-рано не бе чувал.

— Проклет да си!… Проклеет!!

Тя удължи последната си дума, докато се превърна в писък.

Краката й се разтвориха бавно, против волята й, върху чаршафа.

Със същия задавен гърлен глас прошепна:

— Свиня! Свиня! Свиня! Свиня!

Кенфийлд я гледаше с ужас. Тя заемаше позата на полов акт, поддавайки се на ужаса, който я бе обхванал и който щеше да се усилва все повече.

— Джанет, за Бога, Джан!… Недей! Недей! Никой няма да те докосне! Моля те, скъпа!

Момичето се засмя грозно и истерично.

— Ти си тази карта, Ълстър! Ти си проклетото вале… вале… — тя бързо сключи крака плътно един върху друг и вдигна ръце, за да прикрие гърдите си. — Остави ме на мира, Ълстър! Моля те, Божичко, Ълстър! Не ме докосвай!… Ще ме оставиш ли на мира? — тя се сви като бебе и започна да плаче.

Кенфийлд се протегна към края на леглото и я зави с одеялото.

Беше го страх.

Страхът, че тя можеше изведнъж, без предупреждение, да се превърне в насилваната курва на Скарлет, бе смразяващ.

Но това бе факт и той трябваше да го приеме.

Тя се нуждаеше от помощ. Може би много повече помощ, отколкото той можеше да й даде. Той нежно погали косите й и легна до нея.

Затваряйки очи, хълцането й бавно премина в дълбоко дишане. Той се надяваше, че тя спи, но не можеше да е сигурен. Във всеки случай щеше да я остави да си почине. Това щеше да му даде време да реши как точно да й каже всичко, което тя трябваше да научи.

Следващите четири седмици сигурно щяха да са ужасни за нея.

Както и за него, и за Елизабет.

Но сега се бе появил и нов момент в ситуацията, който доскоро липсваше, и Кенфийлд бе благодарен, че бе станало така. Той съзнаваше, че не трябва да си позволява подобно чувство, защото то противоречеше на неговия професионален инстинкт.

Това бе омраза. Собствената му лична омраза.

Ълстър Стюарт Скарлет вече не бе обектът на международно издирване. Сега той бе човекът, когото Матю Кенфийлд възнамеряваше да убие.

Глава 37

Ълстър Скарлет не сваляше очи от почервенялото, гневно лице на Адолф Хитлер. Разбираше, че дори в яда си Хитлер притежаваше способност да се държи под контрол и владее, която бе почти свръхестествена. Но нали и самият той бе свръхестествен. Исторически мъж-чудо, който щеше да ги доведе до най-великия строй на земята, продукт на най-смелите им мечти.

Тримата — Хес, Гьобелс и Крьогер — същата нощ пропътуваха разстоянието от Монбелиар до Мюнхен, където Хитлер и Лудендорф очакваха доклад за срещата им с Райнхарт. Ако срещата бе успешна, планът на Лудендорф щеше да бъде приведен в действие. Всяка фракция в Райхстага, имаща някакво сериозно влияние, щеше да бъде предупредена, че предстои създаването на коалиция. Щяха да се дават обещания, да се завоалират заплахи. Като единствен депутат в Райхстага от Националсоциалистическата партия и неин кандидат-президент предходната година, Лудендорф щеше да бъде чут. Той бе мислещият боец. Бавно възвръщаше авторитета си, който бе загубил с поражението при Мьоз-Аргон.

В дванайсет различни града едновременно щяха да се проведат антиверсайски демонстрации, за чието спокойно преминаване на полицията бе добре платено. Хитлер щеше да замине за Олденбург, в сърцето на Прусия, където огромните военни заводи бавно се превръщаха в руини — масивни, жалки спомени за минало величие. Щеше да се организира огромен митинг и според плана на него трябваше да се появи самият Райнхарт.

Присъствието на Райнхарт бе достатъчно, за да се подчертае подкрепата на военните за партията. Бе дори повече от достатъчно — това щеше да е момент на триумф, подходящо илюстриращ сегашния им напредък. Признаването на Хитлер от страна на Райнхарт нямаше да остави никакво място за съмнение за това накъде клоняха военните.

Лудендорф разглеждаше акцията като политическа необходимост. За Хитлер тя бе политически триумф. Австрийският ефрейтор никога не можеше да остане безразличен към предчувствието за одобрение от страна на юнкер. Той знаеше, че бе предопределен да го получи — или да го изтръгне! — но въпреки това усещането го изпълваше с гордост, поради което сега бе залят от гняв.

Малкият грозен Гьобелс току-що бе разказал на Лудендорф и Хитлер за казаното от Райнхарт по адрес на австриеца.

В просторния офис, нает на Зедлингерщрасе, Хитлер сграбчи дръжките на стола си и се оттласна нагоре. Остана за момент впил кръвожаден поглед в Гьобелс, но слабият осакатен мъж знаеше, че гневът му не е насочен към него, а към донесената от него вест.

— Fettes Schwein! Wir werden ihn zu seinen Landsort zuruck senden! Lass ihm zu seinen Kuhen zuruck gehen!

Скарлет се бе облегнал на стената, навеждайки се леко към Хес. Както обикновено, когато водените разговори бяха на немски, Хес с готовност му превеждаше.

— Много е ядосан. Райнхарт може да се окаже пречка.

— Защо?

— Гьобелс смята, че Райнхарт няма открито да подкрепи движението. Той иска да спечели всичко, без дори да си оцапа униформата!

— Райнхарт каза, че ще ни подкрепи. Каза го в Монбелиар! Какви ги говори Гьобелс? — Скарлет си припомни, че трябва да се въздържа. Гьобелс наистина не му харесваше.

— Той току-що им съобщи какво каза Райнхарт за Хитлер. Помните ли? — прошепна Хес, прикрил с длан устата си.

— Те трябва да кажат на Райнхарт — без Хитлер не може! Ако не иска, да върви по дяволите!

— Was ist los? — погледна застрашително Хитлер към Хес и Скарлет. — Was sagt er, Hess?

— Lass Rheinhart zum Teufel gehen!

Лудендорф се изсмя с половин уста.

— Das ist naiv!

— Кажете на Райнхарт да прави каквото ние кажем или, в противен случай, е вън от играта! Без войски! Без оръжие! Без униформи! Без някой, който да плаща за всичко това! Защото аз няма да платя! Няма да има и къде да обучава хората си, без да го следят на всяка крачка! Тогава ще разбере! — Скарлет не обръщаше внимание на Хес, който бързо превеждаше.

Лудендорф се намеси веднага, след като Хитлер бе свършил.

— Man kann einen Mann wie Rheinhart nicht drohen. Er ist ein einflussreich Preusse!

Хес се обърна към Ълстър Скарлет.

— Хер Лудендорф казва, че Райнхарт няма да бъде заплашван. Той е юнкер.

— Той е един напомпан, изплашен оловен войник, ето това е той! И го е страх. Тресе го от руснаците! Той има нужда от нас и сам го разбира!

Хес повтори казаното от Скарлет. Лудендорф щракна с пръсти по хайделбергски, както се правеше, когато нещо глупаво беше смях.

— Не се смей! Аз говорих с него, не ти! И парите са мои! Не твои!

Хес нямаше нужда да превежда. Лудендорф стана от стола си, не по-малко ядосан от Скарлет.

— Sag dem Amerikaner dass sein Gelt gibt ihm noch lange nicht das Recht uns Befehle zu geben.

Хес се поколеба.

— Хер Лудендорф смята, че вашата финансова помощ… не е тъй необходима в този си вид…

— Няма нужда да довършваш! Кажи му и той да върви по дяволите! Държи се точно както Райнхарт би очаквал от него! — Скарлет, който не се бе помръднал от мястото си, сега се отблъсна напред, и с лекота скочи и се изправи в цял ръст.

За миг старият интелектуалец Лудендорф се почувства физически застрашен. Нямаше вяра в мотивите на този невротичен американец. Лудендорф бе отбелязвал често пред Хитлер и останалите, че този мъж, който наричаше себе си Хайнрих Крьогер, бе опасен придатък на тесния им ръководен кръг. Но мнението му винаги бе пренебрегвано, защото Крьогер не само притежаваше видимо неограничени финансови средства, но и се оказваше способен да получи подкрепата, или поне интереса, на невероятно влиятелни хора.

Но въпреки това той му нямаше вяра.

Най-вече защото Лудендорф бе убеден, че този Крьогер е глупак.

— Мога ли да ви напомня, хер Крьогер, че владея прилично… един работен английски?

— Тогава защо не го използвате?

— Не смятам, че това е — как се казва? — изцяло необходимо.

— Необходимо е, дявол го взел!

Адолф Хитлер изведнъж плесна с ръце два пъти, отдавайки с това заповед за тишина. За Лудендорф този жест бе дразнещ, но респектът му от талантите на Хитлер — който граничеше със страхопочитание — го караше да преглъща подобни възражения.

— Halt! Beide!

Хитлер се отдръпна от масата, обръщайки гръб на всички останали. Изпъна напред ръце, после сключи пръсти зад гърба си. В продължение на няколко секунди не каза нищо, но въпреки това никой не нарушаваше мълчанието. Гьобелс, чиято любов към театрални ефекти бе огромна, наблюдаваше със задоволство ефекта, който мълчанието на Хитлер имаше върху останалите.

Лудендорф, от друга страна, приемаше играта, но с раздразнение. Този Хитлер, когото той познаваше, бе напълно способен да прави погрешни оценки. Имаше огромен може би размах и стратегия, но често вземаше решения, напълно хаотични в търсещото прагматизъм всекидневие. За съжаление ненавиждаше и разговорите по темата. Всичко това поставяше в трудно положение и него, и Розенберг, които знаеха, че всъщност те са истинските архитекти на новия ред. Лудендорф се надяваше, че в този случай Хитлер нямаше да пренебрегне верния му анализ. Като самия него Райнхарт бе юнкер — горд и непримирим. С него трябваше да се действа изкусно. Кой би знаел това по-добре от бившия фелдмаршал на имперската армия, принуден да опазва достойнството си след трагедията на поражението. Лудендорф го разбираше.

Адолф Хитлер проговори тихо.

— Wir werden wie Herr Kroeger sagt tun.

— Хер Хитлер е съгласен с вас, Крьогер! — Хес докосна ръкава на Скарлет, доволен. Арогантният Лудендорф вечно бе гледал на него с пренебрежение и това бе немалка победа над него. Наградата бе Райнхарт. Ако Крьогер се окажеше прав, Лудендорф щеше да стане за смях.

— Warum? Es ist sehr gefahrlich.

Лудендорф бе длъжен да влезе в спор, макар веднага да бе разбрал, че беше безсмислено.

— Sie sind zu Vorsichtig die unruhigen Zeiten, Ludendorff. Kroeger hat recht. Aber wir werden einen Schritt weiter gehen.

Рудолф Хес изду напред гърди. Погледна многозначително първо към Лудендорф, после към Гьобелс и побутна Скарлет по лакътя.

— Хер Хитлер казва, че нашият приятел Лудендорф е ненужно предпазлив. Прав е. Лудендорф е винаги предпазлив… Но хер Хитлер би искал да разгледа по-подробно вашето предложение…

Адолф Хитлер заговори бавно, но твърдо, завършвайки с апломб всяка немска фраза. Докато говореше, наблюдаваше със задоволство лицата на слушащите го. Когато стигна до финала на речта си, почти изплю последните думи.

— Da ist Montbeliard!

Оценката на всеки от останалите бе различна, но поставена под един общ знаменател — този човек бе гений.

Според Хес, заключението на Хитлер бе равносилно на неочаквано, бляскаво политическо прозрение.

Според Гьобелс, Хитлер бе демонстрирал още веднъж способността си да извлича капитал от основната слабост на опонента си.

Според Лудендорф, австриецът бе подел един посредствен замисъл, добавил бе към него част от собствената си решителност, за да изложи пред тях един пример за брилянтна стратегия.

Хайнрих Крьогер — Скарлет — проговори.

— Какво каза той, Хес?

Но този, който му отговори, не бе Рудолф Хес. Бе Ерих Лудендорф, който не сваляше поглед от Хитлер.

— Хер Хитлер, току-що… обедини военните зад нас, Крьогер. С това кратко изявление той спечели за нас подкрепата на неохотните прусаци.

— Какво?

Рудолф Хес се обърна към Скарлет.

— На генерал Райнхарт ще бъде заявено, че ако откаже да се подчини на нашите искания, представителите на Версай ще научат, че той тайно е преговарял за незаконни сделки. Това е самата истина. Монбелиар не може да бъде отречен!

— Той е юнкер! — добави Лудендорф. — Монбелиар е ключът, защото това е истината! Райнхарт не може да отрече нещо, което е направил! Дори и ако бъде изкушен да го направи — толкова много други знаят за това — фон Шницлер, Киндорф. Дори Круп! Райнхарт престъпва думата си! — изсмя се остро Лудендорф. — Святата дума на юнкер!

Хитлер се усмихна за миг и заговори бързо на Хес, посочвайки с глава към Ълстър Скарлет.

— Der Fuhrer ви се възхищава и цени вашия принос, Хайнрих — каза Хес. — Пита какво става с приятелите ни от Цюрих?

— Всичко протича според плана. Няколко грешки бяха поправени. Може и да загубим един от оставащите тринайсет… Но това не е загуба, той е крадец.

— Кой е той? — употреби Лудендорф твърде приличния си работен английски.

— Торнтън.

— Какво ще стане със земята му? — запита пак Лудендорф.

Скарлет, в момента Крьогер, погледна академичния Лудендорф, военния интелектуалец, с презрението, родено от богатството му.

— Смятам да я закупя.

— Това не е ли опасно? — погледна Хес към Лудендорф, който тихо превеждаше казаното от Скарлет за Хитлер. Видът и на двамата издаваше тревога.

— Съвсем не.

— Може би лично за вас не, мой смели млади приятелю — тонът на Лудендорф бе недвусмислено обвинителен. — Но кой знае къде ще се насочат симпатиите ви след шест месеца?

— Няма да приема подобни думи!

— Вие не сте германец. Тази борба не е ваша!

— Няма защо да бъда германец! И няма защо да се оправдавам пред вас!… Искате да сте без мен? Добре! Карайте без мен!… А заедно с мен ще си отидат дванайсет от най-богатите мъже на земята… Нефт! Стомана! Машиностроене! Параходи!

Хес вече не се стараеше да бъде тактичен. Погледна към Хитлер и вдигна отчаяно ръце.

Хитлер не се нуждаеше от време за размисъл, тъй като вече знаеше какво точно трябва да направи. Приближи се бързо до бившия генерал от имперската армия на Германия и го удари леко през устата с опакото на ръката си. Действието бе обидно — самата лекота на удара напомняше за това как малко дете се учи на дисциплина. Двамата мъже си размениха по няколко думи и Скарлет разбра, че старият Лудендорф бе остро и жестоко смъмрен.

— Моите мотиви изглежда предизвикват въпроси, хер Крьогер. А аз просто — как се казваше? — ви проверявах — вдигна той ръка към устата си. Споменът за нанесената му от Хитлер обида трудно можеше да се преглътне. Той с мъка потисна чувствата си.

— Колкото се отнася до имота в Швейцария, все пак, бях напълно искрен. Вашата… работа с нас е особено впечатляваща и е била без съмнение забелязана от мнозина. Ако покупката бъде проследена през вас до партията, това би могло — как се казваше? — да направи безпредметно цялото начинание.

Ълстър Скарлет отвърна с равнодушна самоувереност. Приятно му беше, когато можеше да постави интелектуалците на мястото им.

— Няма проблеми… Транзакцията ще бъде осъществена в Мадрид.

— Мадрид? — Йозеф Гьобелс не бе разбрал какво точно бе казал Скарлет, но градът Мадрид извикваше особени спомени у него.

Четиримата германци се спогледаха. Никой от тях не изглеждаше доволен.

— Защо смятате, че Мадрид е толкова безопасен? — Хес бе угрижен, че приятелят му може да е направил нещо прибързано.

— Папският нунций. Силно католически стил. Много далеч от всякакво подозрение. Доволни ли сте?

Хес автоматично повтори думите на Скарлет на немски.

Хитлер се усмихна, докато Лудендорф щракна с пръсти, този път с искрено възхищение.

— Как ще бъде постигнато това?

— Много просто. Съдът на Алфонсо ще разбере, че земята ще се купува с пари на руски белогвардейци. Ако не се направи бързо, капиталът ще бъде прехвърлен обратно в Москва. Ватиканът проявява разбиране. Както и Ривера. Това няма да е първият случай, когато извършваме подобна процедура.

Хес обясни на Адолф Хитлер, докато Йозеф Крьогер внимателно слушаше.

— Моите поздравления, хер Крьогер. Бъдете… предпазлив — Лудендорф бе впечатлен.

Внезапно Гьобелс заприказва бързо, размахвайки ръце в пресилена жестикулация. Всички германци се засмяха, но Скарлет не бе убеден дали грозният дребен фашист не се шегува с него.

Хес преведе.

— Хер Гьобелс смята, че ако кажете на Ватикана, че можете да лишите четирима гладни комунисти от самун хляб, Папата ще ви разреши да пребоядисате Сикстинската капела!

Хитлер прекъсна смеха им.

— Was horst du aus Zurich?

Лудендорф се обърна към Скарлет.

— Какво казвахте за нашите приятели в Цюрих?

— Според плана. До края на идния месец… или най-много след пет седмици, постройките ще бъдат завършени… Ето, ще ви покажа.

Крьогер се доближи до масата, изваждайки сгъната карта от джоба на куртката си. Разгъна я на масата.

— Тази дебела синя линия обозначава границите на събраните в едно имоти. Тази част… на юг е на Торнтън. На запад стигаме дотук, на север до Бааден, на изток до предградията на Пфефикон. Приблизително на всяка миля и четвърт има постройка, която събира по петдесет войници — всичко на всичко са осемнайсет. За деветстотин души. Основите са излети, водата тече. Всяка сграда прилича на плевня или хамбар. Ако не се влезе вътре, не може да се забележи никаква разлика.

— Отлично — Лудендорф постави монокъл пред лявото си око и погледна внимателно картата. Хес преведе казаното за любопитния Хитлер и скептично настроения Гьобелс. — Тези… граници между… Keserne… казармите… оградени ли са?

— Оградите са високи три метра и половина. Алармените им инсталации се захранват от генератори във всяка сграда. Патрули ще дежурят денонощно. Хора и кучета… Платил съм за всичко.

— Отлично. Отлично!

Скарлет погледна към Хитлер. Знаеше, че одобрението на Лудендорф никога не се печелеше лесно и въпреки неприятния сблъсък помежду им преди минута, Скарлет също така разбираше, че Хитлер ценеше мнението на Лудендорф може би повече от това на който и да е друг. Скарлет остана с впечатлението, че проницателният поглед на Хитлер, който в момента бе насочен към него, бе изпълнен с възхищение. Крьогер преодоля надигащата се у него еуфория от това и продължи.

— Курсовете на обучение ще бъдат кратки — всеки ще продължава по четири седмици с по няколко дни между тях за транспорт и настаняване. Всеки контингент ще бъде от по деветстотин души… В края на годината…

Хес го прекъсна.

— Prachtvoll! В края на годината ще имаме десет хиляди обучени мъже!

— Готови да тръгнат из страната като военни части. Обучени за бунтове и подстрекателство! — Скарлет бе готов да се взриви от енергията си.

— Това вече няма да е паплач, а основа на една елитна армия! Или може би нейният елитен корпус! — Лудендорф сам се заразяваше от ентусиазма на по-младия мъж. — Наша лична собствена армия!

— Точно така! Добре смазана машина, която ще се придвижва бързо, ще удря мощно и ще се прегрупира светкавично и незабелязано.

Докато Крьогер говореше, Лудендорф превеждаше думите му на немски за Хитлер и Гьобелс.

Но Гьобелс бе обезпокоен. Той проговори тихо, като че ли този Крьогер можеше да улови тайния смисъл на коментара му. Гьобелс продължаваше да го подозира. Този огромен, странен американец бе прекалено убедителен и твърде нехаен, въпреки трескавата му привързаност към идеята. И въпреки силата на неговите пари. Адолф Хитлер кимна в знак на съгласие.

— Много точно, Хайнрих — заговори Хес. — Хер Гьобелс е загрижен. Тези мъже в Цюрих, техните искания са толкова… неясни.

— Не и за тях самите. Много са точни дори. Тези хора са бизнесмени… А освен това и ни симпатизират.

— Крьогер е прав — погледна към Скарлет Лудендорф, знаейки, че Хес ще превежда на немски за останалите. Говореше докато мислеше, без да иска Крьогер да има време за отговори или коментари. Този Крьогер, макар и да не говореше техния език свободно, разбираше много повече, отколкото показваше, реши Лудендорф. — Стигнали сме до подписването на договорите, нали?… Наречете ги пактове, ако искате, та с разрастването на нашата мощ на политическата сцена на Германия нашите приятели от Цюрих ще имат известен… приоритет… Икономически приоритет… Решени сме на това, разбира се — в думите на Лудендорф нямаше и намек за колебание.

— Точно така.

— Какво ще стане, хер Крьогер, ако не спазим този ангажимент?

Ълстър Скарлет се замисли, отвръщайки на въпросителния поглед на Лудендорф.

— Ще завият като псета и ще се опитат да ни съсипят.

— Как?

— С всички възможни средства, Лудендорф. А техните средства са значителни.

— Това притеснява ли ви?

— Само, ако успеят… Торнтън не е единственият. Всичките са крадци. Разликата е в това, че останалите са и хитри. Те знаят, че ние сме прави. Че ще спечелим! Всеки иска да прави бизнес с победителите! Те зная какво правят. Те искат да работят с нас!

— Вярвам, че сте убеден в това.

— И още как! Помежду си ще управляваме всичко, както ние си знаем. Както трябва! Както искаме! Ще се отървем от боклука! Евреи, червени, гадните буржоа и блюдолизците им!

Лудендорф внимателно наблюдаваше самоуверения американец. Не бе сгрешил, че Крьогер бе глупав. Оценките му за по-низшия вид бяха емоционални, не се основаваха на твърдите принципи за чистотата на расата. Хитлер и Гьобелс също изпадаха в моменти на подобна сляпа ярост, но под нея имаше цяла пирамида от логика — те знаеха, защото бяха видели; бяха учили, както и Розенберг и самият той. А този Крьогер разсъждаваше като дете. Бе всъщност фанатик.

— Много сте прав в това, което казвате. Всеки разумен човек ще подкрепи своята раса… Ще прави бизнес с нея.

Лудендорф щеше да следи внимателно действията на Хайнрих Крьогер. Човек като него, изопнат като струна, можеше да донесе големи вреди. Той бе един ударен от треска клоун.

Но, все пак, техният двор имаше нужда от подобен шут. Както и от парите му.

Както обикновено, Хитлер бе прав. Не можеха да си позволят да го загубят за момента.

— На сутринта заминавам за Мадрид. Вече изпратих нарежданията във връзка с Торнтън. Всичко това не трябва да отнеме повече от две или три седмици, а после ще съм в Цюрих.

Хес преведе на Хитлер и Гьобелс казаното току-що от Крьогер. Der Fuhrer излая в остър въпрос.

— Кога можем да се свържем с вас в Цюрих? — преведе Лудендорф. — Планът ви, ако продължава както досега, изисква да поддържаме връзка с вас.

Хайнрих Крьогер замълча, преди да отговори. Той знаеше, че този въпрос щеше да бъде зададен пак. Задаваха му го винаги, когато отиваше в Цюрих. Той обаче избираше винаги уклончив отговор. Осъзнаваше, че част от тайнствеността и очарованието му се дължеше на това, че не издаваше с кои точно хора или фирми работи. В миналото оставяше но един номер на телефон или пощенска кутия, или може би името на един от четиринайсетте мъже в Цюрих с указания за използване на парола.

Но никога директно и открито.

Те не можеха да разберат, че самоличност, адрес, телефонен номер бяха без значение. Важна бе единствено способността да се постигне целта.

Цюрих разбираше това.

Онези голиати на най-мощния бизнес в света разбраха. Международните финансисти с техните заплетени лабиринти от машинации разбираха прекрасно.

Той бе успял.

Споразуменията им с появяващия се в Германия нов ред осигуряваше пазари и влияние, по-големи и от най-смелите им мечти.

При това никой не се интересуваше от това кой е той или откъде идва.

Но сега, в този момент, Ълстър Стюарт Скарлет разбра, че на тези титани на новия ред трябваше да се напомни за важността на Хайнрих Крьогер.

Щеше да им каже истината.

Щеше да изрече името на онзи човек в Германия, към когото се обръщаха всички, които се стремяха към власт. Онзи, който отказваше да говори, отказваше да се включва, отказваше да се среща с която и да е групировка.

Единственият човек в Германия, който живееше зад стена от пълна секретност. Пълна политическа изолация.

Най-страховитият и най-почитан мъж в Европа.

— Ще бъда при Круп. Есен ще знае къде да ме намери.

Глава 38

Елизабет Скарлати се изправи в леглото си. Край нея бе поставена масичка за карти и листове хартия бяха пръснати навсякъде — по леглото, върху масата, по целия под на стаята. Някои бяха в добре подредени купчини, други — пръснати. Някои бяха защипани в едно и белязани с етикети, други бяха небрежно захвърлени и готови за кошчето.

Бе четири часа следобед, а тя бе излизала от стаята си само веднъж, за да отключи на Джанет и Матю. Бе забелязала, че те изглеждат ужасно: изтощени, може би дори болни. Тя разбра какво се бе случило. Напрежението бе станало твърде голямо за държавния служител. Той трябваше да се оттегли за известно време, да се отпусне. Но след като вече бе стигнал до това състояние, щеше да е по-добре подготвен за предложението й.

Елизабет хвърли последен поглед на листата, които държеше в ръка.

Е, значи това е! Картината бе станала ясна, фонът — запълнен.

Бе казала, че мъжете от Цюрих може и да са създали невероятен план. Сега вече бе сигурна в това.

Ако този план не бе тъй уродливо зъл, тя може би щеше да се съгласи със сина си. Може би щеше да се гордее с участието му в него. Но в реалния си вид, той само я изпълваше с ужас.

Тя се питаше дали Матю Кенфийлд щеше да го разбере. Но това не бе от значение. Дошъл бе ред на Цюрих.

Тя стана от леглото, вземайки листата със себе си, и отиде до вратата.

Джанет бе на бюрото и пишеше писма. Кенфийлд седеше в един стол и нервно четеше вестник. И двамата се стреснаха, когато Елизабет влезе в стаята.

— Знаете ли нещо за Версайския договор? — запита го тя. — За ограниченията, за изплащаните репарации?

— Толкова, колкото и всеки друг, предполагам.

— Запознат ли сте с плана Доус? Този откровено недомислен документ?

— Смятах, че с него репарациите стават по-поносими.

— Само временно. За него се уловиха политиците, които търсеха временни решения. Икономически, той е гибелен. Никъде не се посочва някаква крайна цифра. Ако някога се стигне до някаква окончателна цифра — все пак кой плаща за всичко — това ще е цената на пълния крах на германската промишленост.

— Какво искате да кажете?

— Изслушайте ме още минута. Искам да разберете… Имате ли представа кой следи за изпълнението на Версайския договор? Знаете ли чий глас се чува най-силно при вземането на решения по плана Доус? Кой в крайна сметка държи под контрол вътрешната икономика на Германия?

Кенфийлд остави вестника си на пода.

— Да. Някаква комисия.

— Съюзническата контролна комисия.

— За какво намеквате? — Кенфийлд стана от стола си.

— Точно за това, което започвате да подозирате. Трима души от цюрихския контингент са членове на Съюзническата контролна комисия. Версайският договор се изпълнява точно от тях. Събрани заедно, хората от Цюрих могат буквално да въртят на пръста си икономиката на Германия. Водещи индустриалци от най-големите сили на север, на запад, на югоизток. За капак — най-влиятелните финансисти в самата Германия. Глутница вълци. Те ще се погрижат политическите сили вътре в самата Германия да стигнат до сблъсък. Когато бомбата избухне — както това със сигурност ще стане — те ще са там, за да оберат каймака. За да осъществят този… грандиозен план, им е нужна само политическа база за действие. И повярвайте ми, намерили са я. В лицето на Адолф Хитлер и неговите нацисти… В лицето на сина ми, Ълстър Стюарт Скарлет.

— Господи! — тихо каза Кенфийлд, втренчил поглед в Елизабет. Не бе успял да разбере докрай детайлите в казаното от нея, но бе схванал смисъла му.

— Време е за Швейцария, мистър Кенфийлд.

Въпросите си щеше да задава но пътя.

Глава 39

Телеграмите бяха на английски и като се изключат имената и адресите на получателите, съдържанието им бе идентично. Всяка от тях бе изпратена във фирмата или корпорацията, където конкретното лице заемаше най-високия пост. Часовите пояси бяха взети под внимание и всяка телеграма щеше да пристигне при получателя си в дванайсет на обед, в понеделник, занесена на ръка срещу подписана саморъчно обратна разписка от самия адресат.

Елизабет Скарлати искаше тези знаменити корпорации да бъдат идентифицирани писмено и саморъчно. Искаше тези, които щяха да получат нейната телеграма, да знаят, че тук ставаше дума преди всичко за бизнес.

Всяка телеграма гласеше следното:

Реакциите бяха тринайсет на брой, на различни езици, всяка самостоятелна, но всички обединени от една обща своя черта.

Страх.

Имаше и четиринайсета реакция и тя се разгръщаше в апартамента, резервиран за Хайнрих Крьогер в мадридския хотел „Емперадор“. Името й бе ярост.

— Няма да го допусна! Това просто няма да стане! Те всички ще бъдат мъртви! Мъртви! Мъртви! Мъртви! Тя бе предупредена! Свършено е с тях! Всички, до един! Мъртви. Ще дам заповедите си довечера! Не, веднага!

Чарлз Пенингтън, изпратен от Лудендорф като бодигард за Крьогер, стоеше в другия край на стаята и наблюдаваше през балкона червеникавите, разтворени като ветрило лъчи на испанското слънце.

— Великолепно! Просто великолепно!… Не се дръж като идиот! — погледна той към Хайнрих Крьогер. В покой това закърпено и смачкано лице бе достатъчно грозно. Разгневено, бе отвратително. Сега бе почервеняло от ярост.

— Не ми казвай ти…

— О, спри най-сетне! — Пенингтън бе видял, че Крьогер продължава да тъпче с крака телеграмата от Хауърд Торнтън, в която се съобщаваше за свикваната от Скарлати среща в Цюрих. — Какво значение има това за теб? Или за който и да е друг от нас? — Пенингтън бе отворил плика и бе прочел съобщението, защото, както бе казал и на Крьогер, нямал представа кога ще се върне той от аудиенцията си с папския нунций. А би могло и да е нещо спешно. Това, което той не бе казал на Крьогер, бе фактът, че Лудендорф му бе наредил да следи всички писма, телефонни обаждания — всичко — което животното получаваше. Това му доставяше удоволствие.

— Не ни трябват повече хора! Не можем да приемем никой! Никой! В Цюрих ще настъпи паника! Ще се разбягат от нас!

— Те всички вече са получили телеграмите. Ако ще се разбягат, не можеш да ги спреш. Освен това тази Скарлати се къпе в пари, ако е същата, за която си мисля. Има милиони… Направо сме късметлии, че иска да се присъедини. За Бертолд, подобно на тебе, нямах особено високо мнение — миризлив, френски евреин, но ако той е погодил този номер, свалям му шапка. Все пак, повтарям, какво значи това за тебе?

Хайнрих Крьогер прониза с поглед стилния, леко женствен англичанин, който подръпна ръкавелите си, така че едва да се показват под ръкавите на сакото му. Червено-черните копчета бяха оградени от мекия ленен плат на светлосинята му риза. Крьогер знаеше, че тази външност бе измамна. Подобно на общителния Бутройд, Пенингтън бе убиец, за когото работата представляваше духовна храна. Бе високо ценен от Хитлер, а още повече от Йозеф Гьобелс. Въпреки това Крьогер вече бе решил. Не можеше да рискува!

— Това събиране няма да се състои! Тя ще бъде убита. Лично ще наредя да бъде убита.

— В такъв случай трябва да ти напомня, че подобни решения трябва да се вземат колективно. Не можеш да решаваш сам… А, струва ми се, няма да намериш друг, който да се съгласи с теб.

— Не си тук, за да ми заповядваш какво да правя!

— Не, точно за това съм… Аз получавам заповедите си от Лудендорф. А той, разбира се, знае за телеграмата от Торнтън. Телеграфирах му преди няколко часа — Пенингтън погледна небрежно часовника си. — Излизам да хапна… Честно казано, бих предпочел да се храня сам, но ако настояваш да дойдеш, ще изтърпя компанията ти.

— Ти, дребен мошенико! Ще ти откъсна вратлето!

Пенингтън застана нащрек. Знаеше, че Крьогер не бе въоръжен: револверът му бе на бюрото в спалнята, и изкушението бе голямо. Можеше да го убие, да използва телеграмата за доказателство и да каже, че Крьогер не се е подчинил. Но тогава изникваше проблемът с испанските власти и нужното бързо изтегляне от сцената. А Крьогер имаше да върши важна работа. Странно бе, че Хауърд Торнтън бе толкова тясно свързан с нея.

— Това е възможно, не ще и дума. Но тогава, без съмнение, всеки от нас би могъл да издебне другия по милион начини, нали? — Пенингтън извади тънък пистолет от кобура под мишницата си. — Така например, бих могъл да изпратя точно един куршум право в устата ти, ето в този миг… Но аз няма да го направя, въпреки твоето предизвикателство, защото заповедта е нещо по-голямо и от двама ни. Ще трябва да отговарям за действията си и без съмнение ще бъда екзекутиран заради теб. Но ти също ще бъдеш застрелян, ако тръгнеш да действаш на своя глава.

— Ти не познаваш тази Скарлати, Пенингтън. Аз я познавам!

Как е научила за Бертолд? Какво е успяла да научи от него?

— Разбира се, вие сте стари приятели! — засмя се англичанинът и прибра пистолета си.

Как! Как? Тя не би се осмелила да му се противопостави! Единственото, което ценеше, бе името Скарлати, наследството и бъдещето му. Тя знаеше без капка съмнение, че той щеше да ги изтреби! Как! Защо?

— На тази жена не може да й се има вяра! Не трябва да й се има вяра!

Чарлз Пенингтън дръпна надолу блейзера си, така че раменете му да паднат на мястото си и сакото да прикрие леката издутина на кобура му. Запъти се към вратата в спокойно очакване на chorizo.

— Наистина ли, Хайнрих? А нима на някой от нас може да се има вяра?

Англичанинът затвори вратата, оставяйки след себе си само бледия аромат на Ярдлис.

Хайнрих Крьогер изглади смачканата телеграма в ръката си.

Торнтън бе хвърлен в паника. Всеки от останалите тринайсет от Цюрих бе получил същата телеграма от Елизабет Скарлати. Но никой, освен Торнтън, не знаеше кой е той.

Крьогер трябваше да действа бързо. Пенингтън не го бе излъгал. Щяха да го разстрелят, ако наредеше Елизабет Скарлати да бъде убита. Това обаче не означаваше, че такава заповед не може да се издаде след Цюрих. Всъщност след Цюрих това щеше да бъде задължително.

Но най-напред, земята на Торнтън. Той бе инструктирал Торнтън, заради собствената си безопасност, да се откаже от нея. Уплашеният американец не бе възразил, а идиотът нунций бе готов да действа като по поръчка. За славата на Исус — още един удар срещу атеистите комунисти.

Парите и собствеността щяха да бъдат прехвърлени в рамките на една седмица. Торнтън изпращаше адвоката си от Сан Франциско, да довърши преговорите и да подпише документите.

В мига, в който земята станеше негова, Хайнрих Крьогер щеше да изпрати заповед за смъртта на американеца, която никой не можеше да отмени.

А когато този предателски живот бъдеше стъпкан, Хайнрих Крьогер щеше да бъде свободен. Щеше да се превърне в самото олицетворение на новия ред. Никой нямаше да знае, че Ълстър Скарлет съществува.

Освен едного.

Но той щеше да се изправи лице срещу лице с нея в Цюрих.

В Цюрих щеше да я убие.

Глава 40

Лимузината на посолството се изкачи по малкия хълм пред входа на къщата във Феърфакс, Вирджиния. Това бе елегантната резиденция на Ерих Райнхарт, аташе на Ваймарската република, племенник на единствения имперски генерал, дал подкрепата си на радикалното германско движение, получило името нацистко, самият той — завършен нацист.

Безупречно облечен мъж с пригладени мустаци слезе от задната седалка и тръгна по пътеката. Погледна нагоре към украсената с орнаменти фасада.

— Прекрасен дом.

— Много се радвам, Пул — каза Райнхарт, усмихвайки се на човека от „Бертолд е Фис“.

Двамата мъже влязоха в къщата и Ерих Райнхарт поведе госта си към отрупания с книги кабинет, встрани от дневната. Кимна към един стол за Пул и отиде до малък шкаф, откъдето извади две чаши и бутилка уиски.

— Направо на работа. Пропътува три хиляди мили в най-проклетото време на годината за морски пътешествия. Казваш ми, че аз съм целта на вашето посещение. Поласкан съм, разбира се, но какво мога…

— Кой нареди Бертолд да бъде убит? — запита Пул остро.

Ерих Райнхарт бе смаян. Той приведе подплатените си рамене, остави чашата си на малката масичка и протегна ръце напред с дланите нагоре. Заговори тихо и съсредоточено.

— Скъпи друже, защо смяташ, че имам нещо общо с това? Искам да кажа — най-искрено — че или се заблуждаваш относно моето влияние, или имаш нужда от дълга почивка.

— Лабише не би го убил, освен ако не му е било заповядано. Тази заповед трябва да е била дадена от някой с огромна власт.

— Е, нека най-напред кажем, че аз не разполагам с подобна власт, а после, че нямам и причина. Този французин ми харесваше.

— Ти почти не го познаваше.

Райнхарт се засмя.

— Много добре… Толкова по-малко бих имал мотив…

— Нямах предвид теб лично. Питам кой го е сторил и защо — традиционното спокойствие на Пул му изневеряваше. И имаше защо. Ако Пул бе прав, този високомерен прусак държеше ключа към загадката и той нямаше да го остави на мира, докато не разбереше това, което търсеше. Щеше да му се наложи да опипа почвата по-близо до истината, но без да я разкрива.

— Бертолд знаеше ли нещо, което останалите от вас не желаеха той да знае?

— Вече звучиш нелепо.

— Знаеше ли?

— Жак Бертолд бе нашата лондонска свръзка! Радваше се на уникално положение в Англия, близко до дипломатическия имунитет. Влиянието му бе осезаемо в десетина страни сред стотици фигури от индустриалния елит. Смъртта му е огромна загуба за нас! Как се осмеляваш да намекваш, че някой от нас е бил отговорен за нея!

— Струва ми се интересен фактът, че не отговори на въпроса ми — Пул започваше да губи контрол над себе си. — Знаеше ли той нещо, което хората от Мюнхен биха могли да сметнат за опасно?

— Ако е знаел, нямам представа какво би могло да е това.

Но Пул знаеше. Той може би бе единственият, който наистина знаеше. Но само да можеше да се увери, че е прав.

— Бих те помолил за още едно питие, ако обичаш. Извини нервността ми — усмихна се той.

Райнхарт се засмя.

— Ти си невъзможен. Дай ми чашата си… Доволен ли си? — германецът отиде до барчето и му наля. — Да пропътуваш три хиляди мили за нищо. Пътуването сигурно е било ужасно?

Пул сви рамене. Бе свикнал с пътуванията — и с лоши, и с добри, Бертолд и неговият странен приятел, обезобразеният Хайнрих Крьогер, му бяха наредили да пропътува същия път само преди шест месеца. Заповедите му тогава бяха ясни. Да прибере момичето, да разбере какво е научила от старата Скарлати. Тук се бе провалил. Онзи Кенфийлд му попречи. Раболепният лакей, търговецът-придружител го бе спрял. Но останалите си заповеди изпълни. Проследи банкера на име Картрайт. Уби го и разби сейфа в железницата, за да вземе договора на банкера с Елизабет Скарлати.

Тъкмо тогава бе разбрал истината за самоличността на Хайнрих Крьогер. Синът на Елизабет Скарлати бе имал нужда от съюзник и Жак Бертолд се бе оказал този съюзник. И за да се отплати на това безценно приятелство, Ълстър Скарлет бе заповядал Бертолд да бъде убит. Този фанатик бе наредил смъртта на човека, който бе отворил всички врати пред него.

Той, Пул, щеше да отмъсти за това ужасно убийство. Но преди това трябваше да се убеди, че подозренията му са оправдани. Че нито нацистките водачи, нито групата от Цюрих знаеше кой е Крьогер. Ако това бе така, значи Крьогер бе убил Бертолд, за да запази в тайна самоличността си.

Разкритието би могло да струва милиони на движението. Мюнхенските нацисти щяха да разберат това, ако изобщо можеха да мислят.

Ерих Райнхарт застана над Пул.

— Ще ми заемеш ли част от мислите си, скъпи приятелю? Заповядай, бърбън. Не ми отговори.

— О?… Да, ужасно бе, Ерих. Прав си — Пул протегна врата си назад, затвори очи и разтри челото си. Райнхарт се върна на стола си.

— Имаш нужда от почивка… Знаеш ли какво мисля? Струва ми се, че си прав. Смятам, че някой кръгъл идиот наистина е дал такава заповед. — Пул отвори очи, сепнат от думите на Райнхарт. — Ja. Според мен, ти си прав. И на това трябва да бъде сложен край!… Щрасер се бори с Хитлер и Лудендорф. Екхарт бълнува като лунатик. Един срещу друг! Един срещу друг! Киндорф пищи в Рур. Йодел издава Черния Вермахт в Бавария. Гройфе забърква такива каши на север. Дори собственият ми чичо, знаменитият Вилхелм Райнхарт, изведнъж се видиотява. Той казва нещо в Германия, а аз чувам смеховете тук в Америка. Казвам ти, разцепени сме на десет фракции. Вълци, захапали се един друг за гърлата. Така няма да постигнем нищо! Нищо, ако на това не бъде сложен край — недоволството на Ерих Райнхарт бе неприкрито. Не го бе и грижа. Стана отново от стола си. — Най-тъпото е, че всичко това е толкова очевидно! Можем да изгубим хората от Цюрих. Ако не успеем да се споразумеем помежду си, колко още смятате, че ще са с нас? Казвам ти, тези хора не ги е грижа кой в крайна сметка ще държи мнозинството в Райхстага идната седмица. Не биха дали марка за славата на бъдеща Германия, или за амбициите на която и да е държава. Богатството им ги поставя извън политическите граници. Те са с нас само заради една причина — собствената им власт. Ако им дадем поне един повод за съмнение, че не сме това, което твърдим, че сме, че не сме бъдещият нов ред на Германия, те ще ни изоставят. Ще ни изоставят без нищо! Дори и германците между тях!

Гневът на Райнхарт утихна. Опита се да се усмихне, но вместо това пресуши чашата си бързо и отиде пак до барчето.

Ако Пул само можеше да е сигурен.

— Разбирам — каза той тихо.

— Ja. Струва ми се, че разбираш. Работили сте дълго и упорито с Бертолд. Постигнали сте много — той се обърна с лице към Пул. — Това имам предвид. Всичко, в името на което всички ние сме работили, може да бъде загубено от тези вътрешни ежби. Постигнатото от Фуне, Бертолд, фон Шницлер, Тисен, дори Крьогер, всичко ще бъде унищожено, ако не бъдем единни. Трябва да се обединим зад един или двама приемливи водачи…

Това бе! Това бе знакът! Пул вече бе сигурен. Райнхарт бе изрекъл името Крьогер.

— Може би да, Ерих, но кои да са те? — готов ли бе Райнхарт да каже това име отново? Сигурно не, защото Крьогер не бе германец. Но можеше ли да накара Райнхарт да изрече името, само името още веднъж без и най-малката проява на колебание.

— Може би, Щрасер. Той е силна, привлекателна личност. Лудендорф, разбира се, има ореола на национален герой, но е вече твърде стар. Но, помни ми думите, Пул, не изпускай от очи този Хитлер! Чел ли си стенограмите от процеса в Мюнхен?

— Не. Трябва ли?

— Да! Той е способен да наелектризира всяка тълпа! Неоспоримо красноречие! И звучене.

— Има и доста врагове. Забранено му е да изнася речи в почти всяко графство на Германия.

— Това са нужните крайности в щурма към властта. Забраните постепенно падат. Успяваме да се погрижим за това.

Пул сега следеше внимателно Райнхарт, когато заговори:

— Хитлер е приятел на Крьогер, нали?

— Ех? Не би ли бил и ти? Крьогер има милиони! Именно чрез Крьогер Хитлер получава автомобилите си, шофьора, замъка в Берхтесгаден и Бог знае какво още. Не си мислиш, че ги купува от заплатата си, нали? Забавно е, но миналата година хер Хитлер обяви доход, с който не би могъл да си купи и две гуми за мерцедеса — засмя се Райнхарт. За щастие успяхме да прекъснем разследването в Мюнхен. Да, Крьогер е добър към Хитлер.

Пул вече бе абсолютно сигурен. Хората в Цюрих не знаеха кой е Хайнрих Крьогер!

— Ерих, трябва да вървя. Ще може ли твоят човек да ме закара обратно във Вашингтон?

— Но, разбира се, скъпи приятелю.

Пул отвори вратата на стаята си в хотел „Амбасадор“. При звука на ключа човекът вътре скочи и застана почти мирно.

— О, ти ли си, Буш.

— Телеграма от Лондон, мистър Пул. Реших, че ще е най-добре, ако взема влака, вместо да ползвам телефона — подаде той съобщението на Пул.

Пул отвори плика и извади листа. Прочете го.

Пул стисна аристократичните си устни, почти отхапвайки от собствената си плът, в опит да потисне гнева си.

„Дукесата“ бе тайното име за Елизабет Скарлати. Значи бе тръгнала за, Женева. На сто и десет мили от Цюрих. Това не бе разходка за удоволствие. Не бе пореден лъч в траурната й обиколка.

От каквото и да се бе опасявал Жак Бертолд — заговор или контразаговор — то вече бе в действие. Елизабет Скарлати и нейният син „Хайнрих Крьогер“ предприемаха своите ходове. Отделно или заедно никой не можеше да каже.

Пул взе решение.

— Изпрати следното до парижкия офис. „Отстранете дукесата от пазара. Предложението й да падне от листата ни веднага. Повтарям, отстранете дукесата.“

Пул освободи куриера и отиде до телефона. Трябваше да си запази билет веднага. Трябваше да стигне до Цюрих.

Среща нямаше да има. Той нямаше да я допусне. Щеше да убие майката и да разкрие сина-убиец! Тогава смъртта на Крьогер щеше да последва бързо!

Това бе най-малкото, което той можеше да стори за Бертолд.