На Робърт Готлиб, за чието въображение, всеотдайност и приятелство съм благодарен всеки ден.
Ний трябва да носим бреме
и разстояние да извървим.
Ний трябва да носим бреме,
а посоката е неизвестна.
Ний трябва да носим бреме
и никъде не можем да го оставим,
защото ние сме бремето, което носим
оттам дотук и оттук дотам.
Телефонът на бюрото ми в осветения със свещи кабинет иззвъня и усетих, че предстои ужасна промяна.
Не съм психически болен. Не виждам предзнаменования и поличби в небето. Според мен линиите на дланта ми не разкриват нищо за бъдещето ми и не притежавам гадателски способности.
Но от няколко дни баща ми е на смъртно легло и след като прекарах предишната нощ до него, бършейки потта от челото му и слушайки затрудненото му дишане, разбрах, че няма да издържи дълго. Страхувах се, че ще го загубя и за пръв път през двайсет и осемте си години ще остана сам.
Аз съм единствен син, единствено дете. Майка ми почина преди две години. Смъртта й ме потресе, но поне на мама не й се наложи да страда от продължително заболяване.
Снощи, точно преди зазоряване, капнал от умора се прибрах вкъщи да спя. Но не спах нито дълго, нито дълбоко.
Наведох се и се помъчих да внуша на телефона да престане да звъни, но не успях.
Кучето също знаеше какво означава телефонният звън. Изтича с леки стъпки от мрака и тъжно се вторачи в мен.
За разлика от себеподобните си кучето издържа на погледа на хората дотогава, докато му е интересно. Животните обикновено се вглеждат в нас за миг, после отместват взор, сякаш разстроени от нещо, което са видели в човешките очи. Вероятно и Орсън го вижда и също се разстройва, но не се плаши.
Той е малко странен. Но ми е верен приятел и го обичам.
На седмото иззвъняване се предадох на неизбежното и вдигнах слушалката.
Обаждаше се медицинска сестра от болница „Милосърдие“.
Говорих с нея, без да откъсвам очи от Орсън.
Баща ми бързо отпадал. Сестрата предложи веднага да отида при него.
Оставих слушалката, а Орсън се приближи до стола и сложи голямата си черна глава на коленете ми. Изскимтя тихо и близна ръката ми. Не размаха опашка.
За миг се вцепених. Не бях в състояние да разсъждавам, нито да действам. Тишината в къщата — дълбока като вода в океанска бездна — ме смазваше и лишаваше от сили. После се обадих на Саша Гудал, за да я помоля да ме закара до болницата.
Обикновено тя спи от обяд до осем вечерта. Нощем, от полунощ до шест сутринта, пуска музика по Кей Би Ей Уай, единствената радиостанция в Мунлайт Бей. В пет и няколко минути в тази мартенска вечер Саша по всяка вероятност спеше и съжалих, че трябва да я събудя.
Но също като Орсън с тъжните очи Саша беше моя приятелка, към която винаги можех да се обърна. Освен това беше много по-добър шофьор от кучето.
Тя отговори на второто позвъняване. В гласа й нямаше и следа от сънливост. Преди да й разкажа какво се бе случило, Саша рече: „Господи, съжалявам“, сякаш бе очаквала това обаждане и в телефонния звън бе доловила същата зловеща нотка, която бяхме чули аз и Орсън.
Прехапах устни и отказах да мисля за онова, което предстоеше. Докато татко беше жив, оставаше надеждата, че лекарите грешат. Дори в последния час ракът можеше да се смили над него.
Вярвам във вероятността да станат чудеса.
В края на краищата, въпреки състоянието си, аз съм живял повече от двайсет и осем години, което само по себе си е чудо, макар някои хора, познаващи живота ми отблизо, вероятно мислят, че е проклятие. Вярвам във вероятността да станат чудеса, но по-скоро в човешката потребност от тях.
— Ще дойда след пет минути — обеща Саша.
Нощем мога да отида до болницата, но по това време ще бъда твърде любопитно зрелище и ще се изложа на голяма опасност, ако тръгна пеша.
— Не — възразих аз. — Карай внимателно. Вероятно ще бъда готов чак след десет-петнадесет минути.
— Обичам те, Снежко.
— И аз те обичам — повторих аз.
Сложих капачето на писалката, с която пишех, когато се обадиха от болницата, и я оставих настрана заедно с жълтата таблетка от аптеката.
Угасих трите дебели свещи с помощта на месингови щипци с дълга дръжка. В тъмата се появиха сенки, змиеподобни струйки призрачен дим.
Сега, час преди здрачаване, слънцето беше ниско на небето, но все още опасно и блестеше заплашително по краищата на надиплените щори, закриващи всички прозорци.
Както обикновено, предусещайки намеренията ми, Орсън вече бе изскочил от стаята и припкаше по коридора.
Кучето тежеше четирийсет и пет килограма и беше мелез между лабрадор и някаква друга порода. Черен като котарак на вещица, Орсън броди в напластените сенки на къщата, издавайки присъствието си само с тупкането на големите си лапи по килимите и с потракването на ноктите по дървените подове.
Не си направих труда да включа лампата с тъмно стъкло на тавана в спалнята ми. Дори непряката жълтеникава светлина на клонящото на запад слънце, процеждаща се през щорите на прозорците, беше достатъчна за мен.
Очите ми са по-приспособени да виждат в мрака, отколкото тези на повечето хора. Макар да съм брат на бухала — образно казано, — не притежавам особената дарба да виждам в тъмното. Моят случай съвсем не е нещо романтично или вълнуващо като паранормален талант. Просто дългогодишното привикване към мрака е изострило нощното ми зрение.
Орсън скочи на столчето за крака, после се сви на креслото, за да ме наблюдава, докато се приготвях за осветения от слънцето свят.
От едно чекмедже в банята извадих шишенце с лосион, осигуряващ защита от слънцето, и щедро намазах лицето, ушите и врата си.
Лосионът леко ухаеше на кокосов орех — аромат, който свързвах с палми, слънчева светлина, тропически небеса, океанска шир и други неща, които никога нямаше да видя. За мен това е ароматът на желанието, отказа и безнадеждния копнеж, наситеният парфюм на непостижимото.
Понякога сънувам, че се разхождам по плажа на Карибско море. Къпя се в дъжд от слънчева светлина, а белият пясък под краката ми е като възглавница от чисто сияние. Топлината на слънцето е по-еротична и от докосване на любим човек. В съня светлината не само ме облива, но и пронизва. Събуждам се безутешен.
Макар и ухаещ на тропическо слънце, лосионът охлади лицето и врата ми. Натърках и пръстите, и китките си.
Банята имаше един-единствен прозорец с постоянно вдигнати щори, но помещението остава оскъдно осветено, защото стъклата са матирани и нахлуващата слънчева светлина се процежда през клоните на кедър. На перваза потрепваха силуетите на листата.
Отражението ми в огледалото над мивката приличаше на сянка. Дори когато запалих лампата, не можех да се видя ясно, защото единствената крушка на тавана беше слаба и с матова повърхност.
Рядко съм виждал лицето си на ярка светлина.
Саша казва, че й напомням на Джеймс Дийн, идол от петдесетте години, по-скоро такъв, какъвто беше в ролята си в „На изток от рая“, отколкото в „Бунтар без причина“.
Самият аз не виждам прилика. Вярно, косите и светлосините очи са същите. Но той изглежда много тъжен, а аз не мисля, че съм такъв.
Не съм Джеймс Дийн. Аз съм си Кристофър Сноу1 и мога да се примиря с този факт.
Намазах се с лосиона и се върнах в банята. Орсън вдигна глава, за да подуши уханието на кокосов орех.
Вече си бях сложил къси спортни чорапи, маратонки „Найки“, джинси и черна фланелка. Бързо навлякох черна джинсова риза с дълги ръкави и я закопчах догоре.
Орсън ме изпрати до фоайето. Верандата беше вдадена навътре и имаше висок таван, а на двора се извисяваха два грамадни калифорнийски дъба, затова до страничните прозорци около външната врата не стигаше пряка слънчева светлина и те не бяха покрити със завеси или щори. Стъклата — геометрична мозайка от зелено, червено и кехлибарено — блестяха меко като скъпоценни камъни.
Извадих от гардероба черно кожено яке с ципове. Щях да изляза след смрачаване и макар да беше март, централното калифорнийско крайбрежие може да стане хладно, след като слънцето се скрие.
Грабнах морскосиня шапка с козирка и я нахлузих на главата си. Отпред, над козирката, в рубиненочервено бяха избродирани думите „ЗАГАДЪЧНИЯ ВЛАК“.
Една нощ през есента я бях намерил във Форт Уайвърн, запустялата военна база край Мунлайт Бей. Шапката беше единствената вещ в хладната и суха стая с бетонни стени, намираща се три етажа под земята.
Макар да нямах представа за какво се отнасят избродираните думи, запазих шапката, защото ме заинтригува.
Обърнах се към вратата и Орсън започна да скимти умолително.
Спрях и го погалих.
— Сигурен съм, че татко би искал да те види за последен път, приятелю. Убеден съм. Но в болницата не пускат кучета.
Прямите му, черни като въглени очи блеснаха. Бих се заклел, че погледът му преливаше от скръб и съчувствие. Може би защото самият аз го гледах през сълзи.
Боби Халоуей, моят приятел, казва, че имам склонността да отъждествявам животните с хората и да им приписвам човешки качества и чувства, каквито те всъщност не притежават. Вероятно е така, защото за разлика от някои хора животните винаги са ме приемали такъв, какъвто съм. Четириногите граждани на Мунлайт Бей, изглежда, имат по-изтънчено разбиране за живота — както и повече човечност, отколкото някои от съседите ми.
Боби разправя, че да отъждествяваш животните с хората, независимо от това какви преживявания имаш с тях, е признак на незрялост. А аз му отвръщам да си го начука.
Успокоих Орсън, галейки лъскавата му козина и чешейки го зад ушите. Странно, но беше много напрегнат. Два пъти наостри уши, за да се вслуша в звуци, недоловими за мен — сякаш предчувстваше надвиснала заплаха, нещо още по-лошо от загубата на баща ми.
Още не съзирах нищо подозрително около неизбежната му смърт. Ракът беше само орис, не убийство — освен ако не искаш да подведеш Господ под съдебна отговорност.
За две години загубих и двамата си родители. Майка почина едва петдесет и две годишна. А сега, само на петдесет и шест години, и татко лежеше на смъртно легло… Всичко това ми се струваше лош късмет, който ме преследваше буквално от самото ми зачатие.
По-късно имах причина да си спомня за напрежението на Орсън, както и много основателна причина да се запитам дали бе надушил приливната вълна от неприятности, носеща се към нас.
Боби Халоуей сигурно ще ми се присмее и ще рече, че постъпвам по-лошо, отколкото да отъждествявам кучето с човек и сега вече му приписвам свръхчовешки качества. Ще трябва да се съглася и после да кажа на Боби здравата да си го начука.
Както и да е, галих, чесах и успокоявах Орсън, докато от улицата изсвири клаксон и сетне пак, почти веднага, от алеята за коли пред къщата.
Саша бе дошла.
Въпреки че бях намазал врата си с лосион, предпазващ от слънчевата светлина, вдигнах яката на якето си като допълнителна предпазна мярка.
От масичката във фоайето, под репродукцията на „Зазоряване“ от Максфийлд Париш, грабнах черните си очила.
Сложих ръка на валчестата дръжка от кована мед и отново се обърнах към Орсън.
— Всичко ще бъде наред.
Всъщност не знаех как ще се оправям без баща ми. Той беше нашата връзка със света на светлината и с хората на деня.
Нещо повече, татко ме обичаше както никой друг, както само един баща може да обича ощетено от природата дете. Разбираше ме така, както вероятно никой друг нямаше да ме разбира.
— Всичко ще бъде наред — повторих аз.
Кучето ме погледна сериозно и изджавка веднъж почти състрадателно, сякаш знаеше, че лъжа.
Отворих външната врата и излязох, слагайки си черните очила. Специалните лещи напълно предпазваха от ултравиолетовите лъчи.
Очите са най-уязвимото ми място. Не мога да поемам никакъв риск с тях.
Зеленият „Форд Експлорър“ на Саша беше в алеята за коли пред къщата. Двигателят работеше, а тя седеше зад волана.
Затворих вратата на къщата и я заключих. Орсън не направи опит да тръгне след мен.
От запад бе задухал ветрец, крайбрежен бриз с лек, тръпчив вкус на море. Листата на дъбовете шумоляха, сякаш предаваха тайни от клон на клон.
Нещо стегна гърдите ми толкова силно, че сякаш запуши белите дробове, както винаги ставаше, когато се налагаше да изляза на дневна светлина. Този симптом беше напълно психологичен, но независимо от това ми въздействаше.
Докато слизах по стъпалата на верандата и вървях по пътеката, водеща към алеята за коли, имах чувството, че нещо ме натиска надолу. Вероятно така се чувства дълбоководен гмуркач във водолазен костюм, когато над главата му тежи водното царство.
Качих се във форда и Саша Гудал прошепна:
— Здравей, Снежко.
— Здрасти — отвърнах аз.
Закопчах предпазния колан, а Саша включи на задна скорост.
Докато се отдалечавахме, изпод козирката на шапката си погледнах към къщата и се запитах как ще ми се стори, когато отново я видя. Почувствах, че щом баща ми напусне този свят, всички вещи, принадлежали на него, ще изглеждат по-неугледни и незначителни, защото вече няма да бъдат докосвани от духа му.
Къщата е построена от каменни плочи с минимум хоросан и кедрови греди, посребрели от климата и атмосферните промени, модерна в очертанията си, но не изглежда ни най-малко ефирна. Напротив, изградена е изцяло на земята и е внушителна. След неотдавнашните зимни дъждове изящните извивки на покрива от плочи бяха омекотени от зелен слой лишеи.
Докато излизахме на улицата ми се стори, че забелязах сянка, сгушена на един от прозорците в хола, в дъното на дълбоко вдадената веранда, а на перваза — муцуната и лапите на Орсън.
— Откога не си излизал? — попита Саша.
— На дневна светлина ли? Малко повече от девет години.
— Поклонник на мрака.
Саша пишеше и текстове за песни.
— По дяволите, Гудал, не упражнявай поезията си върху мен.
— Какво се случи преди девет години?
— Получих възпаление на апендикса.
— Аха. Тогава, когато за малко да умреш.
— Само смъртта може да ме изкара на дневна светлина.
— Поне белегът ти, останал от това преживяване, е сексапилен.
— Мислиш ли?
— Обичам да го целувам, нали?
— Чудил съм се защо.
— Всъщност белегът ме плаши. Можеше да умреш.
— Но не умрях.
— Целувам го, сякаш за да кажа благодарствена молитва. Задето си тук с мен.
— Или може би защото се възбуждаш сексуално от уродливостта.
— Задник такъв.
— Майка ти не те е учила да говориш така.
— Научиха ме монахините в енорийското училище.
— Знаеш ли кое ми харесва у теб? — попитах аз.
— Заедно сме почти от две години. Да, мисля, че знам какво ти харесва.
— Харесва ми, че никога не ме оставяш да бездействам.
Дори под бронята от дрехи и лосион и зад очилата, предпазващи чувствителните ми очи от ултравиолетовите лъчи, се изнервях от дневната светлина около мен. Чувствах се крехък като черупка на яйце в желязната й хватка.
Саша долови смущението ми, но се престори, че не го забелязва. За да отвлече вниманието ми от заплахата и от безкрайната красота на осветения от слънцето свят, тя стори онова, което правеше най-добре — остана такава, каквато си беше.
— Къде ще отидеш после? — попита Саша. — Когато това свърши.
— Ако свърши. Лекарите може да грешат.
— Къде ще бъдеш, когато предаването ми започне?
— След полунощ? Вероятно у Боби.
— Накарай го да пусне радиото.
— Довечера ще приемаш ли желания?
— Не е необходимо да се обаждаш. Знам какво искаш.
На следващия ъгъл тя зави надясно и потегли по Оушън Авеню, нагоре по хълма, отдалечавайки се от морето.
Двайсет и пет метровите борове пред магазините и ресторантите на широкия тротоар простираха криле от клони над улицата. Настилката беше изпъстрена със сенки и слънчева светлина.
Мунлайт Бей, дом на дванайсет хиляди души, се издига от пристанището и постепенно преминава в равнина с поредица от вълнообразни хълмове. В повечето калифорнийски туристически пътеводители нашият град е наречен Бижуто на Централното крайбрежие, отчасти защото, придържайки се към плановете си, Търговската камара безмилостно държи да се употребява това прозвище.
Но градът е заслужил името си поради множество причини, сред които не на последно място изобилието от дървета. Величествени дъбове със столетни корони. Борове, кедри, финикови палми. Гъсти евкалиптови горички. Любимите ми са гроздовете от дантелени мирти с благоуханни бели цветове, разцъфнали през пролетта.
В резултат на нашата връзка Саша бе сложила защитни щори на прозорците на форда. Въпреки това гледката беше изумително по-ярка от онази, с която бях свикнал.
Плъзнах очилата надолу по носа си и надникнах над рамките.
Иглите на боровете бяха изплели изящна тъмна бродерия върху великолепното пурпурносиньо следобедно небе, блестящо от загадъчност, и по предното стъкло пробягна отражение на тази шарка.
Бързо наместих очилата не само за да предпазя очите си, но и защото изведнъж се засрамих, задето изпитвам такова удоволствие по време на това неповторимо дневно пътуване, докато баща ми умираше.
Шофирайки с разумно висока скорост и без да спира на кръстовищата, където нямаше движение, Саша заяви:
— Ще вляза вътре с теб.
— Не е необходимо.
Неприязънта й към лекарите, сестрите и всичко свързано с медицината граничеше с фобия. Беше убедена, че ще живее вечно. Вярваше в силата на витамините, минералните соли, антиоксидактивните вещества, забавящи окислението, позитивното мислене и духовно-физическите лечебни методи. Но посещенията в болница временно разклащаха убедеността й, че ще избегне съдбата на преходната плът.
— Говоря сериозно — рече тя. — Би трябвало да бъда с теб. Обичам баща ти.
Привидното й спокойствие противоречеше на треперещия й глас и аз се трогнах от желанието й да дойде заради мен там, където най-много мразеше да ходи.
— Искам да бъда сам с него през малкото време, което ни остава — отвърнах аз.
— Наистина ли?
— Да. Виж какво, забравих да оставя вечеря на Орсън. Би ли се върнала в къщата, за да се погрижиш за това?
— Да — отговори тя, изпитвайки облекчение, че е получила задача. — Горкият Орсън. С баща ти бяха истински приятели.
— Бих се заклел, че усеща какво става.
— Сигурно. Животните разбират всичко.
— Особено Орсън.
От Оушън Авеню Саша зави наляво и пое по Пасифик Вю. До болница „Милосърдие“ оставаха две преки.
— Ще се оправи — каза тя.
— Не го показва много, но вече тъгува по свой начин.
— Ще го прегръщам и милвам.
— Татко беше неговата връзка с деня.
— Сега аз ще бъда тази връзка — обеща Саша.
— Той не може да живее само на тъмно.
— Има мен, а аз няма да го оставя.
— Наистина ли?
— Ще се оправи.
Всъщност вече не говорехме за кучето.
Болницата се помещаваше в триетажна сграда в калифорнийски средиземноморски стил и беше строена в друга епоха, когато терминът не извикваше във въображението прозаична архитектура и евтино строителство. Дълбоко вдадените прозорци се отличаваха с бронзови рамки, потъмнели от времето. Стаите на приземния етаж бяха засенчени от лоджии със сводове и варовикови колони.
Някои от колоните бяха увити с пълзящи растения, покриващи като одеяло покривите на лоджиите. Макар че до пролетта оставаха няколко седмици, от стените като водопади се сипеха тъмночервени и ярки пурпурни цветове.
Осмелих се за няколко секунди да смъкна очилата на носа си и се удивих на окъпаното от слънцето тържество на багрите.
Саша спря пред официалния вход.
Докато се освобождавах от предпазния колан, тя сложи ръка на рамото ми и леко го стисна.
— Обади ми се по клетъчния телефон, когато решиш да дойда да те взема.
— Ще тръгна след залез слънце. Ще вървя пеша.
— Както искаш.
Пак смъкнах очилата на носа си, този път, за да видя Саша така, както никога не я бях виждал. На светлината на свещите сивите й очи изглеждат тъмни, но ясни — такива, каквито са и сега, на дневната светлина. Гъстите й коси с цвят на махагон са светли като вино в кристална чаша, но несъмнено по-светли на галещите лъчи на слънцето. Кремаво-розовата й кожа е осеяна с бледи лунички. Знам разположението им, както познавам съзвездията във всеки квадрант на нощното небе през четирите сезона.
Саша бутна с пръст очилата ми и ги постави на мястото им.
— Не ставай глупав.
Аз съм човек. А ние, човеците, сме глупави.
Но ако ослепея, нейното лице ще бъде гледката, която ще ме крепи във вечния мрак.
Наведох се и я целунах.
— Миришеш на кокосов орех — каза тя.
— Опитвам се.
Пак я целунах.
— Не трябва да стоиш дълго на светлината — заяви тя.
Половин час преди да залезе зад океана, слънцето беше оранжево — трескав, непрестанен термоядрен холокост, отдалечен на сто и петдесет милиона километра от земята. На места Тихия океан приличаше на разтопена мед.
— Върви, кокосово момче. Изчезвай.
Слязох от форда и забързах към болницата, пъхнал ръце в джобовете на коженото си яке.
Обърнах се веднъж. Саша ме гледаше. Вдигна палец, за да ми пожелае успех.
Когато влязох в болницата, Анджела Фериман чакаше в коридора. Тя беше медицинска сестра, която работеше нощна смяна на третия етаж и бе слязла да ме посрещне.
Анджела беше мила, хубава жена на около петдесет години, болезнено слаба и със странни светли очи, сякаш отдадеността на професията й бе толкова ожесточена, че по безпощадните условия на някаква сделка с дявола трябваше да дава част от себе си, за да оздравеят пациентите. Китките й изглеждаха твърде крехки за работата, която вършеше. Движеше се леко и бързо и човек би предположил, че костите й са кухи като на птиците.
Тя угаси флуоресцентното осветление на тавана, после ме прегърна.
Когато страдах от болестите на детството и пубертета — заушка, грип и варицела, — но не можех да бъда лекуван извън нашата къща, Анджела ме посещаваше всеки ден. Силните й, кокалести прегръдки бяха неотменна част от професионалното поведение — също като лъжичките за притискане на езика, термометрите и спринцовките.
Но сегашната й прегръдка не ме успокои, а по-скоро ме уплаши и аз попитах:
— Свърши ли?
— Още се държи, Крис. Мисля, че го прави само заради теб.
Приближих се до аварийното стълбище. Вратата се затвори и Анджела пак угаси лампите в коридора на приземния етаж.
Стълбището не е толкова силно осветено, че да представлява опасност за мен. Въпреки това бързо изкачих стълбите, без да махам слънчевите очила.
На площадката на третия етаж чакаше Сет Кливланд, лекарят на баща ми и един от моите лекари. Макар и висок и с рамене, които изглеждат закръглени и достатъчно широки, за да се промъкват през сводовете на лоджиите на болницата, той не се извисява застрашително над хората. Движи се с грациозността на много по-дребен човек, а гласът му е като на добрия мечок от приказките.
— Даваме му болкоуспокояващи лекарства — каза доктор Кливланд, угасяйки флуоресцентното осветление на тавана, — затова от време на време заспива. Но всеки път, когато се събуди, пита за теб.
Най-сетне махнах очилата и ги пуснах в джоба на ризата си. Забързах по коридора, минавайки покрай стаи, където пациенти, страдащи от различни болести и в различни степени на заболяване, или лежаха в безсъзнание, или седяха пред подносите с вечерята. Онези, които видяха, че лампите в коридора угаснаха, разбраха каква е причината и спряха да ядат, за да се вторачат в мен, докато минавах покрай отворените врати.
В Мунлайт Бей аз съм знаменитост по неволя. От дванайсетте хиляди постоянни жители и почти трите хиляди студенти от колежа „Ашдън“, частно учебно заведение с хуманитарен профил, разположено на най-високия хълм в града, аз съм вероятно единственият, чието име знаят всички. Но поради нощния ми живот не всеки от моите съгражданите ме е виждал.
Докато вървях по коридора, повечето медицински сестри и санитари произнесоха името ми или протегнаха ръце да ме докоснат.
Мисля, че ме чувстват близък не защото у мен има нещо особено привлекателно, не защото обичат баща ми — всички, които го познават, го обичат, — а защото са отдадени на професията си лечители и аз съм крайната цел на искреното им желание да лекуват и да правят добро. Цял живот съм се нуждаел от лечение, но това е непостижимо за силите им.
Баща ми беше в стая за двама. В момента другото легло беше празно.
Поколебах се на прага. После, въздишайки дълбоко — нещо, което не ме окуражи, — влязох вътре и затворих вратата.
Венецианските щори бяха плътно спуснати. Периферията на всяка лъскава бяла летвичка блестеше в оранжево от процеждащата се слънчева светлина на последния половин час от деня.
Баща ми лежеше на леглото до вратата. Очертанията на тялото му бяха в сянка. Чух приглушеното му дишане. Заговорих, но той не отвърна.
Контролираха функциите на организма му само с електрокардиограф. Звуковият сигнал беше изключен, за да не го безпокои. Ритъмът на сърцето му се следеше единствено от островърхата зелена линия на екрана.
Пулсът му беше учестен и слаб. Докато го наблюдавах, мина през краткотраен период на аритмия, което ме уплаши, сетне пак се стабилизира.
В долното от двете чекмеджета на нощното шкафче имаше газова запалка и две свещи с мирис на лаврови листа и диаметър осем сантиметра, поставени в стъклени чаши. Медицинският персонал се правеше, че не забелязва тези вещи.
Сложих свещите на нощното шкафче.
Това изключение от болничните правила се прави заради ограниченията ми. В противен случай трябва да седя в непрогледен мрак.
В нарушение на противопожарните изисквания щракнах запалката и доближих пламъка до фитила на едната свещ. После до другата.
Вероятно странната ми известност ми дава това право. Не можеш да подценяваш силата на популярността в съвременна Америка.
Лицето на баща ми се открои на успокояващата мъждукаща светлина. Очите му бяха затворени. Дишаше през отворената си уста.
По негово указание не бяха положени героични усилия да поддържат живота му. Дишането му дори не беше подпомагано от кислороден апарат.
Махнах якето и шапката си с надпис „ЗАГАДЪЧНИЯ ВЛАК“ и ги оставих на стола за посетители.
Застанах до леглото, далеч от свещите, и докоснах ръцете му. Кожата му беше хладна и тънка като пергамент. Кокалести ръце. Ноктите му бяха жълти и напукани, каквито никога не са били.
Казваше се Стивън Сноу и беше велика личност. Никога не бе печелил войни, нито бе създавал закони, композирал симфонии или писал известни романи, както се надяваше да направи, докато беше млад, но беше по-велик от който и да е генерал, политик, композитор или удостоен с награда писател, живял на този свят.
Беше велик, защото бе мил. Скромен, добър и остроумен. Бе женен за майка ми от три десетилетия до смъртта й преди две години и по време на онзи дълъг период на изкушение й остана верен. Любовта му към нея беше толкова светла, че къщата ни — по необходимост оскъдно осветена — беше озарена по всички начини, които бяха от значение. Татко беше професор по литература в Ашдън — където и мама беше професор във факултета по точни науки — и студентите го обичаха толкова много, че мнозина поддържаха връзка с него десетилетия след като завършеха.
Макар че заболяването ми жестоко ограничи живота му буквално от деня, в който се родих, когато самият той е бил на двайсет и осем, татко нито веднъж не ме накара да съжалявам, че е мой баща или съм нещо по-малко от неподправена радост и източник на чиста гордост за него. Живееше с достойнство, не се оплакваше и никога не пропускаше да възхвалява онова, което беше правилно на света.
Навремето е бил снажен и красив. Сега тялото му беше съсухрено, а лицето — изнурено и сиво. Изглеждаше много по-възрастен от петдесет и шестте си години. Ракът се бе разпространил от черния дроб до лимфната му система и после към другите органи, докато го бе разял отвсякъде. В борбата да оцелее баща ми бе загубил голяма част от гъстите си бели коси.
Зелената линия на монитора на електрокардиографа започна лудешки да се стрелка нагоре и надолу. Наблюдавах я със страх.
Ръката на татко леко стисна моята.
Когато го погледнах отново, сапфиреносините му очи бяха отворени, фокусирани върху мен и хипнотизиращи както винаги.
— Искаш ли вода? — попитах аз, защото напоследък той беше вечно жаден, а устата му — пресъхнала.
— Не, нищо ми няма — отговори той, но по тона му пролича, че отново се нуждае от вода.
Гласът му бе едва доловим, малко по-силен от шепот.
Не можах да измисля какво да кажа.
През целия ми живот къщата ни бе огласяна от разговори. Татко, мама и аз разговаряхме за книги, стари филми, за безумията на политиците, за поезия, бухали, мишки, миещи мечки, прилепи, раци и другите същества, с които съжителствах нощем, за музика, история, наука, религия и изкуство. Темите варираха от сериозни дискусии за положението на човека до пикантни клюки за съседите. В семейство Сноу нито една програма за физически упражнения, независимо колко е напрегната, не се смяташе за достатъчна, ако не включваше всекидневна работа на езика.
И все пак сега, когато отчаяно се нуждаех да разкрия душата си пред баща ми, аз бях безмълвен.
Той се усмихна, сякаш разбра затруднението ми и оцени иронията му.
Сетне усмивката му помръкна. Измъченото му бледо лице стана още по-изнурено. Беше толкова отслабнал, че когато въздушното течение люшна пламъка на свещите, лицето му изглеждаше безплътно като отражение, носещо се по повърхността на езеро.
Когато трепкащата светлина се стабилизира, ми се стори, че татко агонизира, но щом заговори, гласът му разкри по-скоро тъга и разкаяние, отколкото болка.
— Съжалявам, Крис. Адски съжалявам.
— Няма за какво — уверих го аз, като се запитах дали съзнанието му е ясно, или говори през мъглата на треската и лекарствата.
— Съжалявам за наследството, сине.
— Всичко ще бъде наред. Мога да се грижа за себе си.
— Не става въпрос за пари. Ще имаш достатъчно. — Шепнещият му глас заглъхваше още повече. Думите се изплъзваха от бледите му устни безшумно като сурово яйце от пукната черупка. — Другото наследство… от майка ти и от мен. Пигментната ксеродермия.
— Не, татко. Не е имало начин да знаеш какво ще стане.
Очите му отново се затвориха. И пак се чуха думи — рехави и прозрачни като суров белтък.
— Толкова съжалявам…
— Ти си ми дал живот — казах аз.
Ръката му се отпусна.
За миг помислих, че е умрял. Сърцето в гърдите ми сякаш беше плоско камъче, хвърлено по повърхността на вода.
Но ритъмът, следен от зелената линия на електрокардиографа, показа, че баща ми отново е загубил съзнание.
— Татко, ти си ми дал живот — повторих аз, отчаян, че той не ме чува.
Без да знаят, татко и мама носеха латентен ген, срещащ се само в един от двеста хиляди души. Вероятността двама такива хора да се срещнат, да се влюбят и да имат деца е милион към едно. Дори тогава шансът да предадат гена на поколението си е едно към четири.
С мен родителите ми са уцелили десятката. Аз имам пигментна ксеродермия — за по-кратко ПК, — рядко срещано и често фатално генетично увреждане.
Жертвите на пигментната ксеродермия са силно уязвими от рак на кожата и на очите. Дори краткотраен показ на слънце — всъщност на всякакви ултравиолетови лъчи, включително онези на неоновите и флуоресцентните лампи — могат да се окажат пагубни за мен.
Всички човешки същества си навличат увреждания на ДНК — генетичния материал на клетките — от слънчевата светлина, привличайки меланома и други злокачествени заболявания. Здравите хора притежават естествена възстановителна система: ензими, които отстраняват увредените сегменти на нуклеотидните нишки и ги заменят със здрава ДНК.
При онези, които страдат от пигментна ксеродермия обаче ензимите не функционират и възстановяване няма. Предизвиканият от ултравиолетовите лъчи рак се развива лесно и бързо и неконтролируемо създава метастази.
Съединените щати, с население двеста и седемдесет милиона, са дом на повече от осемдесет милиона джуджета. Деветдесет хиляди от нашите съотечественици са по-високи от два метра. Нацията ни може да се похвали с четири милиона милионери, а през настоящата година още десет хиляди ще постигнат този щастлив статут. На всеки дванайсет месеца около хиляда наши съграждани биват поразявани от мълния.
По-малко от хиляда американци страдат от пигментна ксеродермия, а по-малко от стотина се раждат всяка година с това заболяване.
Цифрата е незначителна отчасти защото страданието е много рядко. Освен това броят на болните от ПК е ограничен поради факта, че мнозина от нас не живеят дълго.
Повечето лекари, запознати с тази болест, биха очаквали, че ще умра в детството. Малцина биха се обзаложили, че ще изкарам пубертета. Никой не би рискувал сериозна сума пари, изказвайки предположението, че на двайсет и осем ще съм още жив.
Шепа ксеродермици, както наричам събратята си по страдание, са по-възрастни от мен и само неколцина — значително по-възрастни, макар че повечето, ако не всички, страдат от прогресиращи неврологични проблеми, свързани със заболяването. Треперене на главата или на ръцете. Загуба на слуха. Нечленоразделен говор. Дори психични разстройства.
С изключение на необходимостта да се пазя от светлината аз съм нормален като всеки друг. Не съм албинос. Очите ми имат цвят, а кожата — пигмент. Въпреки че съм много по-бял от калифорнийски спасител на плажа, не съм мъртвешки блед. В осветените от свещи стаи и нощния свят, който обитавам, дори изглеждам смугъл. Всеки ден, в който оставам в настоящото си състояние, е ценен дар и аз използвам времето си добре и пълноценно. Радвам се на живота. Намирам удоволствия там, където всеки друг ги очаква, но и там, където на малцина им хрумва да ги потърсят.
В 23-ата година преди Христа поетът Хораций е казал: „Възползвай се от днешния ден, не вярвай на утрешния.“
Аз се възползвам от нощта и я яхвам, сякаш е голям черен жребец.
Повечето ми приятели казват, че съм най-щастливият човек, когото познават.
Щастието е нещо, което мога да избера или да отхвърля и аз здраво съм го стиснал в обятията си.
Ако не бяха родителите ми обаче може би щях да бъда лишен от този избор. Майка ми и баща ми коренно промениха живота си, за да ме предпазват по всякакъв начин от пагубното въздействие на слънчевата светлина и докато станах достатъчно голям, за да проумея орисията си, неуморно бдяха над мен. Безкористното им усърдие допринесе неизмеримо много за оцеляването ми. Нещо повече, те ми дадоха обич, срещаща се веднъж в живота, благодарение на която за мен бе невъзможно да избера депресията, отчаянието и уединението.
Майка ми почина внезапно. Макар да знам, че тя разбираше силата на чувствата ми към нея, искаше ми се да ги бях изразил по подходящ начин в онзи последен ден от живота й.
Понякога нощем, на тъмния плаж, когато небето е ясно и звездният свод ме кара да се чувствам както смъртен, така и непобедим и вятърът е утихнал, и дори морето се е смълчало, макар вълните да се разбиват в брега, аз казвам на мама какво означаваше тя за мен. Но не знам дали ме чува.
Сега баща ми — все още с мен, макар и на границата на смъртта — не ме чуваше, като му казвах: „Ти си ми дал живот.“ И се страхувах, че ще си замине от този свят, преди да му кажа всички онези неща, които нямах възможност да кажа на мама.
Ръката му още беше хладна и отпусната. Но аз продължих да я стискам, сякаш за да го задържа на този свят, докато се сбогувам както трябва.
Краищата на венецианските щори, первазът и рамката на прозореца от оранжево започнаха да тлеят в огненочервено, когато слънцето се срещна с океана.
Има само едно обстоятелство, при което някога ще гледам пряко залеза. Ако заболея от рак на очите, преди да му се предам или да ослепея, някой късен следобед ще сляза на брега и ще се вторача в онези далечни азиатски империи, където никога няма да отида. На здрачаване ще махна слънчевите очила и ще наблюдавам как светлината гасне.
Ще трябва да присвия очи. Ярката светлина ми причинява болка. Въздействието й е толкова всеобхватно и бързо, че буквално усещам изгарянето.
Кървавочервената светлина по периферията на щорите потъмня до пурпурно и татко стисна ръката ми.
Погледнах го, видях, че очите му са отворени и се опитах да му кажа какво ми е на душата.
— Знам — прошепна той.
Когато вече не бях в състояние да спра да говоря онова, което не беше необходимо да казвам, татко намери неочакван запас от енергия и стисна ръката ми толкова силно, че млъкнах.
Седях разтреперан, а той прошепна:
— Не забравяй…
Едва долавях думите му. Наведох се над леглото и долепих лявото си ухо до устата му.
Тихо и въпреки това внушавайки решителност, в която отекваше гняв и предизвикателност, той ми даде последните си наставления.
— Не се бой от нищо, Крис. Не се бой от нищо.
И после си отиде. Светлата линия на монитора на електрокардиографа подскочи два пъти и после стана права.
Единствената движеща се светлина остана пламъкът на свещите, който танцуваше над черните фитили.
Не можах веднага да пусна безжизнената му ръка. Целунах челото, сетне брадясалото му лице.
През краищата на щорите вече не се прокрадваше светлина. Светът бе потънал в мрак, който ме приветстваше с добре дошъл.
Вратата се отвори. Отново бяха угасили най-близките флуоресцентни лампи и единствената светлина в коридора идваше от другите стаи.
Висок почти колкото вратата, доктор Кливланд влезе в стаята и натъжен се приближи до леглото.
Анджела Фериман го последва с бързи като на бекас стъпки. Беше стиснала кокалестия си юмрук до гърдите. Раменете й бяха прегърбени, а позата — отбранителна, сякаш смъртта на пациента й бе нанесла физически удар. Електрокардиографът до леглото беше снабден с телеметрично устройство, което изпращаше показанията за сърдечната дейност на татко в стаята на сестрите, намираща се в дъното на коридора. Те бяха разбрали кога животът му угасна.
Не пристигнаха със спринцовки, пълни с епинефрин, нито с преносим дефибрилатор, за да възвърнат сърдечната дейност. Както татко бе пожелал, нямаше героични усилия.
Чертите на доктор Кливланд не бяха създадени за тъжни случаи. Той приличаше на голобрад Дядо Коледа с весели очи и закръглени розови бузи. Помъчи се да придобие мрачен вид, изразяващ скръб и съчувствие, но успя да изглежда само озадачен.
Но чувствата, които изпитваше, ясно се доловиха в тихия му глас.
— Добре ли си, Крис?
— Държа се — отговорих аз.
От болничната стая телефонирах в погребалния дом на Санди Кърк, с когото баща ми се бе уговорил преди няколко седмици. Желанието на татко беше да го кремират.
Двама санитари, млади мъже с късо подстригани коси и едва наболи мустаци, дойдоха да откарат тялото в хладилното помещение в подземието.
Попитаха ме дали искам да чакам там, с него, докато пристигне микробусът на погребалния дом. Отказах.
Това не беше баща ми, а само неговото тяло. Татко бе отишъл другаде.
Предпочетох да не дръпвам чаршафа, за да видя за последен път бледото му лице. Не исках да го запомня такъв.
Санитарите сложиха тялото на количка. Изглеждаха непохватни, докато вършеха работата, с която би трябвало да са свикнали, и ме поглеждаха крадешком, сякаш необяснимо защо се чувстваха виновни за онова, което правеха.
Може би онези, които пренасят мъртвите, никога не свикват напълно с работата си. Беше окуражително да мислиш, че е така. Тази непохватност може би означаваше, че хората не са толкова безразлични към съдбата на другите, колкото понякога изглеждат.
По-вероятно тези двамата изпитваха само любопитство, докато ме поглеждаха крадешком. В края на краищата аз съм единственият жител на Мунлайт Бей, описан в пространна статия в списание „Тайм“.
Освен това живея нощем и се крия от слънцето. Вампир! Дявол! Мръсен, смахнат, извратен тип! Пазете децата си!
Откровено казано, мнозинството от хората проявяват разбиране и се държат мило с мен. Едно злъчно малцинство обаче са клюкари, които вярват на всичко, което чуят за мен, и разкрасяват слуховете със самоувереността на зрители на съдебен процес срещу Салемските вещици.
Ако тези двама млади мъже бяха от последния вид, сигурно са останали разочаровани, когато са видели, че изглеждам забележително нормален. Лицето ми не е мъртвешки бледо. Нито очите ми са кръвясали. Нямам големи кучешки зъби. Дори не закусвах с паяци и червеи. Колко съм скучен!
Колелата на количката започнаха да скърцат, когато санитарите тръгнаха с тялото. Макар че затвориха вратата, аз продължавах да чувам заглъхващото скръц-скръц-скръц.
Останал сам в стаята, осветена от пламъка на свещите, извадих куфарчето на татко от тесния стенен гардероб. Вътре бяха само дрехите, с които беше облечен, когато за последен път влезе в болницата.
В най-горното чекмедже на нощното шкафче бяха часовникът, портфейлът му и четири книги с меки корици. Сложих ги в куфара.
Пъхнах в джоба си газовата запалка, но оставих свещите. Не исках да усещам отново мириса на лаврови листа. Този аромат вече предизвикваше непоносими асоциации в мен.
Тъй като събрах малкото вещи на татко бързо и чевръсто, имах чувството, че се владея отлично.
Всъщност загубата му ме остави вцепенен. Угасих свещите с палеца и показалеца си, без да усещам горещината, нито миризмата на овъглен фитил.
Излязох в коридора и една от медицинските сестри изключи осветлението на тавана. Тръгнах направо към стълбите, по които бях дошъл.
Не използвам асансьор, защото лампите вътре не могат да се загасват, независимо от вдигателните механизми. По време на краткото пътуване от третия етаж до партера лосионът срещу слънчевите лъчи щеше да ми осигури достатъчна защита, но не бях подготвен да рискувам да заседна между етажите за по-продължителен период от време.
Без да забравям да си сложа очилата, бързо слязох по оскъдно осветените бетонни стъпала и за моя изненада не спрях на приземния етаж. Тласкан от непреодолим импулс, който не проумях веднага, движейки се по-бързо от преди, продължих към подземието, където бяха отнесли баща ми.
Сковаността на сърцето ми се превърна в хлад, от който в тялото ми спираловидно се разпространиха ледени тръпки.
Изведнъж ме завладя убеждението, че бях изоставил тялото на баща ми, без да изпълня някакъв тържествен дълг, макар да не можех да се досетя какво би трябвало да направя.
Сърцето ми биеше толкова силно, че го чувах — досущ барабанен ритъм на приближаваща се погребална процесия, но много по-учестен. Гърлото ми сякаш се поду и пресъхна. С неимоверно усилие успях да преглътна тръпчивата слюнка.
На площадката в края на стълбището имаше стоманена врата, а над нея — червен знак за авариен изход. Объркан и смутен, спрях и се поколебах, сложил ръка на дръжката.
После си спомних какво е задължението, което едва не бях пропуснал да изпълня. Както винаги романтичен, татко поиска да бъде кремиран заедно с любимата снимка на мама и ме натовари със задачата да се уверя, че ще бъде при него в погребалния дом.
Снимката беше в портфейла му, намиращ се в куфара, който носех.
Импулсивно натиснах вратата и влязох в коридора на подземието. Бетонните стени бяха боядисани в лъскавобяло. От сребристите параболични лампи на тавана потоци флуоресцентна светлина заливаха коридора.
Трябваше да спра на прага или поне да потърся електрическия ключ за осветлението. Но аз безразсъдно забързах напред, оставяйки тежката врата тихо да се затвори зад мен. Наведох глава, разчитайки, че лосионът и козирката ще предпазят лицето ми.
Пъхнах лявата си ръка в джоба на якето. Дясната, която стискаше дръжката на куфара, беше изложена на светлината.
Количеството светлина, бомбардиращо ме по време на тичане по коридор, дълъг трийсетина метра, едва ли би било достатъчно, за да предизвика вилнеещ рак на кожата или тумор на очите. Болезнено съзнавах обаче, че увреждането, нанесено на ДНК в клетките на кожата ми, е кумулативно, защото организмът ми не може да я възстанови. Точно измерена минута на показ на светлината всеки ден в продължение на два месеца би имала същото катастрофално въздействие като едночасово изгаряне, нанесено от самоубийствен сеанс на култ към слънцето.
От ранна възраст родителите ми внушаваха, че последствията от една-единствена постъпка на безотговорност може да изглеждат незначителни, дори несъществуващи, но от постоянната безотговорност произлизат неизбежни ужасни неща.
Макар да бях навел глава и козирката да ме пазеше от пряката светлина на флуоресцентните лампи, наложи се да присвия очи от блясъка, рикоширащ в белите стени. Трябваше да сложа слънчевите очила, но до дъното на коридора ми оставаха само няколко секунди.
Сиво-червеният под, имитация на мрамор, приличаше на сурово месо, престояло един ден. Зави ми се свят — резултат от отблъскващите шарки на плочките и от страховития блясък.
Минах покрай складовите и машинните помещения.
Подземието сякаш бе опустяло.
Стигнах до вратата в дъното на коридора и влязох в малък подземен гараж.
Не беше общественият паркинг, който се намираше на повърхността. Наоколо имаше само закрит камион с името на болницата и линейка.
В далечината стоеше погребална кола, черен „Кадилак“, на дома на Кърк. Успокоих се, като видях, че Санди още не е взел тялото и не е заминал. Имах време да сложа снимката на мама в скръстените на гърдите ръце на татко.
До излъскания кадилак бе паркиран микробус „Форд“, подобен на линейката, но без стандартните сигнални лампи на бърза помощ. Двете превозни средства бяха с гръб към мен и бяха спрени до голямата вдигаща се врата, която бе отворена за през нощта.
Инак пространството беше празно, за да може камионите за доставки да спират и да пренасят хранителни продукти, завивки и медицински запаси до товарния асансьор.
Тук бетонните стени не бяха боядисани и флуоресцентните лампи бяха по-малко и разположени на по-голямо разстояние една от друга, отколкото в коридора, от който току-що излязох. Въпреки това мястото не беше безопасно за мен и аз забързах към погребалната кола и белия микробус.
В ъгъла на подземието, вляво от вдигащата се врата на гаража и до двете чакащи превозни средства имаше стая, която познавах добре. Хладилна камера, където държаха мъртвите, преди да ги транспортират в моргата на погребалния дом.
В една ужасна януарска нощ преди две години, на светлината на свещите, баща ми и аз чакахме нещастни там повече от половин час с тялото на мама. Не можехме да я оставим сама.
Тогава татко би я придружил от болницата до моргата и крематориума, ако имаше възможност да ме остави. Той беше поет и учен, но двамата с мама имаха сродни души.
Линейката я докара от местопроизшествието. Веднага я сложиха на операционната маса. Мама умря след три минути, без да дойде в съзнание и преди да определят пълната степен на нараняванията й.
Сега звукоизолиращата врата беше отворена и когато се приближих, чух, че вътре се карат някакви мъже. Въпреки гнева гласовете им бяха тихи и емоционалната нотка на напрегнато несъгласие съответстваше на тона на неотложност и тайнственост.
По-скоро тяхната предпазливост, отколкото гневът им ме накара да спра, преди да стигна до прага. Независимо от смъртоносната флуоресцентна светлина, застанах неподвижен в миг на нерешителност.
От помещението се чу глас, който познах.
— Е, кой е човекът, когото ще кремирам? — попита Санди Кърк.
— Господин Никой — отговори друг човек. — Скитник.
— Трябваше да го докараш при мен, а не тук — възрази Санди. — И какво ще стане, когато разберат, че е изчезнал безследно?
Обади се трети мъж — един от двамата санитари, които бяха откарали тялото на баща ми от болничната стая на третия етаж.
— За Бога, не може ли просто да го преместим?
Изведнъж, почувствал убеденост, че срещата ми с тях ще бъде опасна, аз подпрях куфарчето на стената и освободих и двете си ръце.
На прага се появи мъж, но не ме видя, защото вървеше с гръб, теглейки количка.
Погребалният кадилак се намираше на два метра и половина разстояние. Преди да ме забележат, аз се промъкнах към него и приклекнах до задната врата, през която товареха труповете.
Надничайки над бронята, виждах входа на хладилното помещение. Мъжът, излизащ с гръб оттам, беше непознат. Трийсетинагодишен, висок метър и осемдесет, едър, с дебел врат и обръсната глава. Беше с работни обувки, сини джинси, червена карирана риза и перлена обеца.
Изкара количката и я насочи към катафалката „Кадилак“, готов да бута, вместо да тегли.
На количката имаше труп, опакован в найлонов чувал с цип. Преди две години майка ми бе транспортирана в подобен чувал.
Санди Кърк излезе след гологлавия и хвана количката с една ръка. Блокира колелото с левия си крак и отново попита:
— Какво ще стане, когато разберат, че е изчезнал безследно?
Непознатият се намръщи и килна глава на една страна. Обецата на ухото му проблесна.
— Нали ти казах, че е скитник. Има само раницата на гърба си.
— Е, и?
— Изчезне ли — кой ще забележи? На кого ще му пука?
Санди беше трийсет и две годишен и толкова хубав, че дори зловещата му професия не пречеше на жените да го преследват. Макар да беше обаятелен и не толкова преднамерено изискан като другите от този занаят, той ме караше да се чувствам неловко. Красивите му черти сякаш бяха маска, зад която имаше не друго лице, а празно пространство — не че беше различен и по-малко мотивиран, отколкото се правеше, а все едно изобщо не беше човек.
— А болничните му данни? — попита Санди.
— Той не умря тук — отговори гологлавият. — Намерих го на междущатската магистрала. Пътуваше на автостоп.
Не съм казвал за обезпокоителната си представа за Санди Кърк на никого: нито на родителите си, нито на Боби Халоуей, на Саша и дори на Орсън. Толкова много безразсъдни хора са изказвали нелюбезни предположения за мен, основаващи се на външния ми вид и на влечението ми към нощта, че не изпитвам желание да се включа в клуба на жестокостта и да говоря лошо за някого, без да имам основателна причина.
Франк, бащата на Санди, беше приятен и харесван човек, пък и самият Санди никога не бе правил нещо, с което да покаже, че е по-малко достоен за възхищение от баща си. Поне досега.
— Поемам голям риск — каза той на мъжа с количката.
— Ти си извън всяко подозрение.
— Чудя се дали е така.
— Чуди се, като останеш сам — рече онзи с бръснатата глава и прегази с количката крака на Санди.
Санди изпсува и се дръпна от пътя му, а непознатият се насочи право към мен. Колелата скърцаха — досущ като онези на количката, отнесла баща ми.
Без да се надигам, аз се промъкнах между кадилака и белия форд. Един бърз поглед разкри, че отстрани микробусът не е украсен с име на фирма или институция.
Скърцането на количката бързо се усилваше. Инстинктивно усетих, че съм изложен на голям риск. Бях ги заловил да кроят някакъв план, който не разбирах, но явно бе свързан с незаконна дейност. Щяха да искат да го пазят в тайна най-вече от мен.
Хвърлих се по лице на земята и се вмъкнах под катафалката — далеч от погледите им и от флуоресцентния блясък, навътре в сенките — хладни и меки като коприна. Скривалището ми не беше достатъчно просторно, за да ме побере и когато се наведох, допрях гръб до кардана.
Гледах към задната част на превозното средство. Количката мина покрай кадилака и продължи към микробуса.
Обърнах глава надясно и видях прага на хладилното помещение само на два метра и половина от катафалката. Още по-близо виждах лъснатите черни обувки и маншетите на морскосиния панталон на Санди, който стоеше и гледаше гологлавия мъж с количката.
Зад Санди, подпряно на стената, стоеше куфарчето на баща ми. Нямаше къде да го скрия наблизо, а ако го бях взел със себе си, не бих се придвижвал достатъчно бързо, нито бих се шмугнал безшумно под кадилака.
Явно още никой не бе забелязал куфарчето. Може би щяха да продължат да го подминават.
Двамата санитари — разпознах ги по белите обувки и панталони — изкараха втора количка от хладилното помещение. Този път колелата не скърцаха.
Първата количка стигна до задната част на белия микробус. Чух, че гологлавият отвори товарните врати.
— По-добре да се кача горе, преди някой да се е запитал защо се бавя толкова — каза единият санитар на другия, после тръгна към далечния край на гаража.
Сгъваемите колела на първата количка се прибраха, като изтракаха силно, и онзи с обръснатата глава я бутна във форда.
Санди отвори задната врата на кадилака, когато вторият санитар дойде с втората количка. На нея имаше друг черен найлонов чувал, съдържащ тялото на безименния скитник.
Завладя ме чувство на нереалност, задето се бях озовал в тези странни обстоятелства. Струваше ми се, че сънувам, без да съм заспивал.
Вратите на микробуса се затвориха с трясък. Обърнах глава наляво и видях обувките на гологлавия, който се приближаваше до шофьорското място.
Санитарят щеше да чака, за да спусне големите врати на гаража, след като двете превозни средства заминеха. Останех ли под кадилака, щях да бъда разкрит, когато Санди потеглеше.
Не знаех кой от двамата санитари е тук, но това нямаше значение. Бях относително убеден, че ще се справя с който и да е от младите мъже, откраднали количката с тялото на баща ми.
Но ако Санди Кърк погледнеше в огледалото за обратно виждане, може би щеше да ме забележи. Тогава щеше да се наложи да се оправям с него и със санитаря.
Двигателят на микробуса се включи.
Докато Санди и санитарят вкарваха количката в катафалката, аз се измъкнах. Шапката ми падна. Грабнах я и без да се осмелявам да погледна към задната част на кадилака, пропълзях разстоянието до хладилното помещение.
Стигнах до онази мрачна стая, изправих се и се скрих зад вратата, притискайки гръб до бетонната стена.
Никой в гаража не нададе разтревожен вик. Явно не ме бяха видели.
Осъзнах, че съм затаил дъх. Изпуснах го, съскайки продължително през стиснати зъби.
Ужилените ми от светлината очи сълзяха. Закрих ги с ръце.
На две от стените имаше редици със саркофази от неръждаема стомана, в които въздухът беше още по-студен, отколкото в самото хладилно помещение, където температурата беше достатъчно ниска, за да ме накара да се разтреперя. На една страна стояха два дървени стола без тапицерия. Подът бе покрит с бели керамични плочки, между които имаше тесни фуги, за да бъдат почиствани по-лесно, ако от някой найлонов чувал потечеше нещо.
На тавана имаше много флуоресцентни лампи и аз нахлупих шапката на челото си. Учудих се, когато установих, че слънчевите очила в джоба на ризата ми не са счупени. Сложих си ги.
Част от ултравиолетовата радиация прониква дори през плътно предпазно стъкло. През последния час се бях изложил на повече пряка светлина, отколкото през цялата минала година. Опасностите от кумулативния показ на светлина отекваха в съзнанието ми като тропот от копита на страховит черен кон.
Двигателят на микробуса забръмча, сетне постепенно утихна и се превърна в заглъхващо мъркане.
Кадилакът пое след него. Голямата автоматизирана врата на гаража се спусна и срещна прага с трясък, който отекна в подземните владения на болницата. Ехото разтърси смълчаните бетонни стени. Напрегнах тяло и стиснах ръце в юмруци. Макар че със сигурност още беше в гаража, санитарят не издаде звук. Представих си го — с глава, килната на една страна от любопитство, как се е вторачил в куфарчето на баща ми.
Преди минута бях убеден, че мога да се справя с този човек. Сега увереността ми намаля. Физически бях по-силен от него, но за разлика от мен той беше безмилостен.
Не го чух да се приближава. Мъжът стоеше от другата страна на отворената врата, на сантиметри от мен, и аз усетих присъствието му само защото гумените подметки на обувките му изскърцаха по керамичните плочки, когато прекоси прага.
Ако влезеше вътре, сблъсъкът бе неизбежен. Нервите ми бяха опънати като пружини на навит часовник.
След объркващо дълго колебание санитарят угаси лампите. Затвори вратата и излезе гърбом от стаята.
Чух да го пъха ключ в ключалката. Резето щракна — досущ петле на револвер с голям калибър, вкарващ ударника в празно гнездо.
Съмнявах се, че в ледените саркофази на моргата има трупове. Болница „Милосърдие“, намираща се в тихия Мунлайт Бей, не държеше мъртвите на това безумно място, в което големите институции в градовете с висока престъпност ги обработваха.
Но дори във всички тези легла от неръждаема стомана да имаше бездиханни спящи хора, тяхното присъствие не ме смущаваше. И аз ще бъда мъртъв някой ден — несъмнено по-скоро, отколкото другите на моята възраст. Мъртвите са само мои бъдещи съграждани.
Страхувах се от светлината и сега непрогледният мрак в това помещение без прозорци за мен беше като вода за човек, умиращ от жажда. В продължение на минута-две аз се наслаждавах на абсолютната тъма, която обливаше кожата и очите ми.
Не изпитвах желание да се движа и останах до вратата, облегнал гръб на стената. Едва ли не очаквах санитарят да се върне веднага.
Накрая махнах слънчевите очила и отново ги пуснах в джоба на ризата си.
Макар да стоях в мрака, в съзнанието ми се въртяха ярки кръгове от тревожни мисли.
Тялото на баща ми беше в белия микробус. На път за място, което не знаех. Под опеката на хора, чиито мотиви бяха напълно неразбираеми за мен.
Не можех да си представя логично обяснение за странната размяна на труповете, освен че причината за смъртта на баща ми не е бил ракът. И все пак, ако горките мъртви кости на татко можеха по някакъв начин да уличат някого, защо виновният ще използва крематориума на Санди Кърк, за да унищожи доказателствата?
Явно се нуждаеха от тялото му.
Защо?
В стиснатите ми юмруци се бе образувала студена роса, а вратът ми беше влажен.
Колкото повече мислех за сцената, на която бях станал свидетел в гаража, толкова по-неловко се чувствах в тази тъмна крайпътна спирка на мъртвите. Странните събития събудиха примитивни страхове толкова дълбоко в съзнанието ми, че дори не можех да различа очертанията им, докато се носеха и кръжаха в мрака.
Някакъв убит стопаджия явно щеше да бъде кремиран вместо баща ми. Но защо ще убиват безобиден скитник за тази цел? Санди можеше да напълни бронзовата мемориална урна с обикновена пепел от дърва и аз щях да бъда убеден, че е човешка. Пък и едва ли щях да отворя запечатаната урна, след като я получех. Още по-малко вероятно беше да дам прахообразното й съдържание за лабораторен анализ, за да определя състава и истинския му източник.
Мислите ми бяха заплетени в стегнато изтъкана мрежа. Не можех да ги разплета.
С треперещи ръце извадих запалката от джоба си. Поколебах се, вслушвайки се в загадъчните звуци от другата страна на заключената врата, после щракнах пламъчето.
Нямаше да се изненадам, ако бях видял как някой бял като алабастър труп безшумно се надига от стоманения си саркофаг и застава пред мен с лице, хлъзгаво от смъртта и блестящо на светлината на газовата запалка, с широко отворени, но невиждащи очи и уста, мъчеща се да сподели тайни, но не издаваща дори шепот. Не се озовах пред мъртвец, но от потрепващия пламък се разпръснаха серпантини от светлина и сенки, които затанцуваха по стоманените ковчези, създавайки илюзия за движение на саркофазите, сякаш всеки от тях се измъкваше навън.
Обърнах се към вратата и открих, че за да не се заключи някой случайно, резето може да се освободи отвътре. Не беше необходим ключ. Само трябваше да се превърти с палец.
Вдигнах резето колкото можах по-безшумно. Валчестата дръжка тихо изскърца.
Гаражът явно беше пуст, но аз останах нащрек. Някой можеше да се крие зад носещите колони, линейката или покрития камион.
Присвивайки очи от сухия дъжд от флуоресцентна светлина, за мое изумление видях, че куфарът на баща ми е изчезнал. Сигурно санитарят го бе взел.
Не исках да прекосявам подземието на болницата, за да стигна до стълбите, по които бях слязъл. Рискът да срещна някой от двамата санитари беше твърде голям.
Който и да бе взел куфара, щеше да открие на кого принадлежи едва след като го отвореше. Щом намереха портфейла на баща ми и картата за самоличност, те щяха да разберат, че съм бил там и щяха да се разтревожат какво евентуално съм чул и видял.
Бяха убили стопаджия не защото е знаел нещо за дейността им, не защото можеше да ги разобличи, а само защото се нуждаеха от тяло, което да кремират, поради все още неизвестни за мен причини. А с онези, които представляваха реална заплаха за тях, щяха да бъдат безмилостни.
Натиснах копчето, задействащо широката спускаща се врата. Механизмът забръмча, веригата се опъна и огромната рулетка започна да пада с ужасяващо дрънчене. Огледах нервно гаража, очаквайки да видя нападател, който изскача от скривалището си и се втурва към мен.
Когато вратата се затвори наполовина, аз я спрях, като натиснах още веднъж бутона и после продължих да я спускам с помощта на трето натискане. Проврях се под нея и тръгнах в мрака.
Високи улични лампи хвърляха металностудена, неясна жълта светлина над алеята за коли, водеща нагоре от подземния гараж. Паркингът в края също бе озарен от тази оскъдна светлина, наподобяваща полярния блясък, който би осветявал преддверието на ада, където наказанието включва вечност, прекарана не в огън, а сред ледове.
Придвижих се колкото е възможно по-навътре в залесените зони, сред нощните сенки на камфоровите дървета и боровете.
Хукнах по тясна улица, водеща към жилищен квартал със старомодни испански къщички. Вмъкнах се в уличка без лампи. Покрай задните стени на къщи със светли прозорци. Зад прозорците имаше стаи, където непознат живот, изпълнен с безгранични възможности и блажено всекидневие, протичаше отвъд досега и почти извън разбирането ми.
Нощем често се чувствам безтегловен и сега изпитах същото. Носех се безшумно като муха, плъзгайки се в сенките.
Този свят без слънце, който ме бе приютявал и поддържал в продължение на двайсет и осем години, винаги е бил място на спокойствие и утеха за мен. Но сега, за пръв път през живота ми, ме измъчваше усещането, че някакъв хищник ме преследва в мрака.
Устоявайки на изкушението да погледна през рамо, ускорих ход и сякаш наистина полетях по тесните задни улици и тъмни проходи на Мунлайт Бей.