Не бой се от нищо

18.

Вилата е идеалното жилище за сърфист като Боби. Намира се на южния ръкав на залива и е единствената сграда в радиус от петстотин метра. Обгражда я прибоят.

Гледани от града, лампите в къщата на Боби Халоуей изглеждат далеч от светлините по вътрешната извивка на залива и туристите мислят, че виждат кораб, пуснал котва в канала отвъд крайбрежните води. За дългогодишните жители вилата е ориентир.

Сградата е построена преди четирийсет и пет години, преди да бъдат наложени множество ограничения върху крайбрежното строителство. Така и не се намериха съседи, защото в онези дни покрай брега имаше изобилие от евтина земя, където вятърът и климатичните условия бяха по-поносими, отколкото на носа, и имаше улици и удобства. Когато парцелите там се напълниха — и после хълмовете зад тях, — Калифорнийската крайбрежна комисия забрани строителството върху носовете в залива.

Много преди къщата да стане собственост на Боби, един човек, запознат със законите, я бе запазил. Смятал да умре на това място, сред звуците на разбиващите се вълни, но едва след средата на първия век на новото хилядолетие.

До носа води широка скалиста пътека. От двете и страни се простират ниски дюни, несигурно закрепени на местата си от високи, пръснати тук-там туфи крайбрежни треви.

Носовете, обграждащи залива, са естествени формирования и представляват извити полуострови. Останки са от кратера на голям угаснал вулкан. Самият залив е вулканично гърло, засипано с пластове пясък от хиляди години на приливи. Близо до брега южният нос е широк сто-сто и двайсет метра, но в края се стеснява до трийсет.

Изминах две трети от разстоянието до къщата на Боби и се наложи да сляза от велосипеда и да вървя пеша. По скалистата пътека се издигаха меки насипи от пясък, не по-високи от трийсет сантиметра. Не представляваха пречка за джипа на Боби, но с велосипед беше трудно да се минава по тях.

Разходката обикновено беше спокойна и пораждаше размисъл. Тази вечер носът беше тих, но изглеждаше неземен като гръбнак на лунна скала и аз непрекъснато се обръщах, очаквайки да видя, че някой ме преследва.

Едноетажната вила е от тиково дърво, с покрив от кедрови плочи. Потъмняло от атмосферните условия до светло сребристосиво, дървото приема ласките на лунната светлина, както женското тяло приема докосването на любимия. От трите страни на къщата има дълбоко вдадена веранда с люлеещи се столове.

Няма дървета. Пейзажът се състои само от пясък и диви треви. Но окото изгубва търпение от по-близката гледка и търси небето, океана и трепкащите светлини на Мунлайт Бей, които се виждат в далечината.

Без да бързам и за да успокоя нервите си, подпрях велосипеда на парапета на верандата, минах покрай вилата и отидох в края на носа. Двамата с Орсън застанахме на върха на склона, спускащ се от десет метра към плажа.

Прибоят беше много муден, почти като отлив, макар да имаше пълнолуние. Духаше лек крайбрежен бриз, който в града бе утихнал.

Вятърът над океана е най-добър. Заглажда повърхността на водата и издухва пръските от гребените на вълните, позволявайки им да се задържат по-дълго и да хлътнат, преди да се разбият.

Боби и аз караме сърф от единайсетгодишни. Той — през деня, а двамата — нощем. Мнозина сърфисти карат на лунна светлина, малцина — в безлунни нощи, а Боби и аз най-много обичаме бурните вълни, когато на небето няма дори звезди.

Любовта ни към сърфа граничи с мания. Станахме специалисти, преди да навършим четиринайсет, и майстори, когато Боби завърши гимназия, а аз получих зрелостно свидетелство като частен ученик. Сега Боби е нещо повече от запалянко. Той е фанатик и хора от цял свят се обръщат към него, за да разберат къде ще има големи вълни.

Господи, колко обичам морето нощем! Мрак, пречистен до течност. Никъде не се чувствам повече у дома си, както сред тези черни диплещи се вълни. Единствената светлина, появяваща се в океана, е на биолуминесцентния планктон, който започва да сияе, когато го обезпокоят, и макар да може да озари цяла вълна в наситено бледозелено, яркостта му е безвредна за очите ми. Нощем морето не съдържа нищо, от което трябва да се крия или дори да извръщам поглед.

Когато се върнах при вилата, Боби стоеше на прага на отворената външна врата. Тъй като сме приятели, всички лампи в къщата му имат регулатори за светлината и той ги бе намалил до мъждукането на свещи.

Нямах представа как е разбрал, че съм дошъл. Нито аз, нито Орсън издадохме звук. Но Боби винаги разбира.

Беше бос, макар да беше март, но си бе сложил джинси, а не бански или шорти. Ризата му беше хавайска. Той не носи други модели. Но беше направил отстъпка пред сезона, като бе облякъл бял памучен пуловер с дълги ръкави под ризата, изрисувана с пъстри любопитни папагали и палми. Докато изкачвах стъпалата на верандата, Боби ми направи „шака“, знака на сърфистите, нещо подобно на знака, който си показват в „Стар Трек“. Сгъваш средните три пръста, протягаш палеца и кутрето и лениво поклащаш ръка. Това означава много неща — здравей, какво става, спокойно, страхотни вълни, — всичките дружелюбни и никога не се приема като обида, освен ако не го покажеш на човек, нямащ нищо общо със сърфа — например гангстер от Лос Анджелис, който може и да те застреля.

Изгарях от нетърпение да му разкажа всичко, което се беше случило след залез слънце, но Боби цени мудния подход към живота. Ако беше още по-муден, щеше да е умрял. Дори когато кара сърф, той цени спокойствието. Съхранява го. Ако искаш да станеш приятел на Боби Халоуей, трябва да се научиш да възприемаш неговия възглед за живота: нищо от онова, което става по-далеч на километър от плажа, не е достатъчно важно, за да се тревожиш за него и няма достатъчно тържествено или елегантно събитие, което да оправдава носенето на вратовръзка. Боби реагира по-добре на ленивия разговор, отколкото на бъбренето, и на загатнати, отколкото на преки твърдения.

— Ще ми дадеш ли бира? — попитах аз.

— „Корона“, „Хайнекен“, „Лоуенбрау“?

— За мен „Корона“.

Боби влезе в хола и извика оттам:

— Онзи с опашката ще пие ли тази вечер?

— Да, „Хайнекен“.

— Светла или тъмна?

— Тъмна.

— Нощта сигурно е била тежка за кучета.

— Направо ужасна.

Вилата се състои от голям хол, кабинет, където Боби хваща вълни от цял свят, спалня, кухня и баня. Стените са облицовани в тъмен дъб, прозорците са големи, подовете — с плочки и мебелите — удобни.

Украсата — освен естествената обстановка — се свежда до осем удивителни акварела от Пиа Клик, жена, която Боби още обича, макар че го изостави, за да отиде в Уаймеа Бей, на северния бряг на Оаху. Той искаше да замине с нея, но Пиа каза, че искала да бъде сама. Уаймеа бил духовният й дом. Хармонията и красотата на онова място й давали душевен покой, който й бил необходим, за да реши дали да живее със съдбата си или не. Не знам какво означават думите й. Боби също. Пиа рече, че заминава за един-два месеца. Това беше преди три години. Прибоят край Уаймеа излиза от изключително дълбоки води. Вълните са високи и приличат на стени. Пиа каза, че били зелени като прозрачен нефрит. От време на време мечтая да се разхождам по онзи бряг и да слушам бученето на вълните. Веднъж месечно Боби се обажда на Пиа или тя на него. Понякога говорят няколко минути, друг път — часове. Тя не живее с друг мъж и наистина обича Боби. Пиа е един от най-милите, добри и умни хора, които познавам. Не разбирам защо постъпва така. Боби също не може да разбере. Дните минават. Той чака.

Боби извади бутилка „Корона“ от хладилника в кухнята и ми я подаде.

Отворих я и пийнах глътка.

Той отвори „Хайнекен“ за Орсън и попита:

— Половината или цялата?

— Имахме тежка нощ, та затова нека да е цялата.

Въпреки скръбната вест аз бях потънал дълбоко в тропическите ритми в Страната на Боби.

Той изля бирата в дълбоката купа от емайлиран метал, която държи за Орсън. На купата с печатни букви е написал „РОУЗБЪД“, така както се казваше детската шейничка във филма „Гражданинът Кейн“ на Орсън Уелс.

Боби няма намерение да кара кучето ми да става алкохолик. Орсън не получава бира всеки ден и обикновено дели бутилката с мен. Въпреки всичко той има своите удоволствия и аз не смятам да му отказвам онова, което му харесва. Като се има предвид теглото му, Орсън не се напива от една-единствена бира. Ако обаче му дам две, го хваща и прави разни купонджийски номера.

Кучето започна шумно да лочи бирата, а Боби отвори „Корона“ и за себе си и се опря на хладилника.

Облегнах се на плота до мивката. В кухнята имаше маси и столове, но Боби и аз предпочитаме да се облегнем някъде.

Приличаме си в много отношения. Еднакви сме на ръст и имаме почти едно и също телосложение. Макар че Боби има тъмнокестеняви коси и черни като гарван очи, които сякаш имат сини точици, понякога са ни взимали за братя.

И двамата имаме колекция от мазоли от карането на сърф. И както се беше облегнал на хладилника, Боби разсеяно потърка с единия си крак мазолите на другия. Това са малки, възлести отлагания на калций, които се образуват от постоянния натиск върху сърфа. Получават се и когато гребеш в полулегнало положение.

Аз, разбира се, нямам слънчев загар като на Боби. Той изглежда като плажен бог през цялата година, а през лятото прилича на силно препечена филия. Танцува мамбо с кожния рак и може би някой ден и двамата ще умрем от същото слънце, което той търси, а аз отбягвам.

— Днес имаше хубави вълни — каза той. — Два метра. С идеална форма.

— Струва ми се, че сега са утихнали.

— Да. Намаляха около залез слънце.

Смучехме бирите, а Орсън доволно облизваше муцуна.

— И така, баща ти е починал — рече Боби.

Кимнах. Сигурно Саша му се беше обадила.

— Добре — добави той.

Боби не е жесток или безчувствен. Само имаше предвид, че е добре, задето страданията бяха свършили за баща ми.

Когато сме двамата, ние често си казваме много с няколко думи. Хората ни мислят за братя не само защото сме еднакви на ръст и тегло и имаме сходно телосложение.

— Отишъл си навреме в болницата. Всичко е било точно.

— Да.

Не ме попита как се чувствам. Знаеше.

— И след болницата си изпял няколко песни в църквата — продължи Боби.

Докоснах изцапаното си със сажди лице.

— Някой уби Анджела Фериман и запали къщата й, за да прикрие следите. Едва не изгорях в пожара.

— Кой е този някой?

— Де да знаех. Някакви хора откраднаха тялото на баща ми.

Боби пийна от бирата, без да каже нищо.

— Убиха някакъв скитник и размениха телата. Може би не искаш да знаеш за това.

За миг той постави на везните мъдростта на невежеството и притегателната сила на любопитството.

— Винаги мога да забравя какво съм чул, ако това ти се струва умно.

Орсън се оригна. Бирата му причиняваше газове.

Кучето размаха опашка и погледна умолително, и Боби рече:

— Стига ти толкова, косматко.

— Гладен съм — казах аз.

— И си мръсен. Изкъпи се и вземи някои от дрехите ми. Аз ще направя мексикански питки.

— Мислех да се изкъпя в океана.

— Адски е студено.

— Около шестнайсет градуса.

— Говоря за температурата на водата. Повярвай, рискът от замръзване е висок. Душът е по-добър избор.

— И Орсън се нуждае от баня.

— Вземи го със себе си. Имам хавлии.

— Много великодушно от твоя страна.

— Да, толкова голям християнин съм, че вече не карам по вълните, а ходя по тях.

След като прекарах няколко минути в Страната на Боби, аз се успокоих и изпитах желание да разкажа спокойно новините, дори Анджела да имаше право и светът да се приближаваше към края си. Боби ми е повече от любим приятел. Той ми действа успокояващо.

Изведнъж той се дръпна от хладилника, наклони глава на една страна и се заслуша.

— Какво има? — попитах полугласно.

— Някой ходи отвън.

Не бях чул нищо, освен постоянния и все по-отслабващ глас на вятъра. Прозорците бяха затворени, а прибоят — ленив. Не чувах дори вълните, но забелязах, че и Орсън застана нащрек.

Боби тръгна към вратата, за да види кой може да е гостът. Извиках го и му предложих пистолета.

Той погледна недоверчиво оръжието, после мен и рече:

— Бъди спокоен.

— Онзи скитник. Бяха му извадили очите.

— Защо са го направили?

Свих рамене.

За миг Боби остана замислен. Сетне извади ключ от джоба на джинсите си и отключи килера с метлите, който, доколкото си спомням, никога не заключваше преди. От тясното пространство той измъкна пушка-помпа с дръжка на пистолет.

— Това е нещо ново — отбелязах аз.

— Използвам я за посрещане на неканени гости.

Животът в Страната на Боби се бе изменил.

Аз и кучето последвахме Боби. Минахме през хола и излязохме отпред на верандата. Крайбрежният бриз миришеше леко на водорасли.

Вилата гледаше на север. В залива нямаше лодки — или поне бяха угасили светлините си. На изток градът блещукаше по брега и нагоре по хълмовете.

Носът, на който се намираше вилата, беше осеян с ниски дюни и треви, застинали на лунната светлина. Никой не се виждаше.

Орсън се приближи до стъпалата и застана неподвижно. С вдигната глава и изпънат врат душеше въздуха и долавяше миризма, по-интересна от тази на водораслите.

Разчитайки вероятно на шесто чувство, Боби дори не погледна кучето, за да затвърди съмненията си.

— Ти стой тук. Ако изхвърля някого, кажи му, че не може да си тръгне, докато не си плати глобата за неправилно паркиране.

Той слезе по стъпалата и прекоси дюните, за да огледа стръмния склон към плажа. Някой можеше да се крие там и да наблюдава вилата.

Боби се разходи по хребета на насипа и провери склона и плажа долу, като на всеки няколко крачки се обръщаше да държи под око територията между себе си и къщата. Държеше пушката с две ръце и претърсваше с военна методичност.

Явно бе правил това много пъти. Не ми беше казал, че го тормозят неканени гости. Обикновено, ако имаше сериозен проблем, той го споделяше с мен.

Зачудих се каква ли тайна крие.

19.

Орсън провря муцуна в двойния парапет на верандата и се загледа не към Боби, а към града. Ръмжеше гърлено.

Проследих погледа му. Макар че луната беше пълна и назъбените, дрипави облаци не я закриваха в момента, не видях никого.

Кучето ръмжеше равномерно като двигател на кола.

Боби стигна до ръба и продължи да се движи по хребета на склона. Виждах го, но той представляваше само сив силует на фона на абсолютно черното море и небе.

Докато гледах на другата страна, някой можеше да го застреля като нищо, без да може да извика и без аз да разбера. И сега онази неясна фигура, която завиваше и се приближаваше към къщата по южната страна на носа, можеше да бъде на всеки.

— Плашиш ме — казах на ръмжащото куче.

Напрягах очи, но не виждах никаква заплаха от изток, където бе насочил вниманието си Орсън. Единственото движение беше полюшването на високите, пръснати тук-там туфи трева. Утихващият вятър не беше достатъчно силен, за да издуха пясъка от дюните. Орсън спря да ръмжи и изтопурка по стъпалата на верандата, сякаш гонеше дивеч. Не отиде в пясъка, а само на няколко крачки вляво от стъпалата, вдигна крак и се облекчи.

Когато се върна на верандата, по хълбоците му преминаваха видими тръпки. Отново се вторачи на изток и започна нервно да вие.

Тази промяна в него ме обезпокои много повече, отколкото ако бе започнал ожесточено да лае.

Промъкнах се боязливо към западната страна на вилата, опитвайки се да наблюдавам песъчливия преден двор, но и да не изпускам от поглед Боби — ако онзи силует наистина беше той. След малко обаче фигурата изчезна зад къщата.

Осъзнах, че Орсън е спрял да вие. Обърнах се към него и видях, че го няма.

Сигурно бе хукнал да гони нещо в мрака, макар да беше странно това негово безшумно измъкване. Върнах се притеснен по пътя, по който бях дошъл, и застанах там, където бях преди, но сред осветените от луната дюни не забелязах кучето.

После го открих на отворената предна врата. Надничаше предпазливо. Беше влязло в хола и стоеше на прага. Ушите му бяха прилепнали към черепа. Главата му беше наведена, а козината — настръхнала, сякаш го бе ударил електрически ток. Нито ръмжеше, нито скимтеше, но по хълбоците му още преминаваха тръпки.

Орсън притежава много качества — малко е особен, но не е страхлив или глупав. Онова, от което сега отстъпваше, трябва да си е заслужавало страха.

— Какво има, приятел?

Без да ми обръща внимание и да ме поглежда, кучето продължи да гледа втренчено пустия пейзаж отвъд верандата. Макар че оголи зъби, от гърлото му не се изтръгна ръмжене. Явно вече не таеше агресивни намерения, а оголените зъби изразяваха силно отвращение и погнуса.

Отново се огледах и с крайчеца на окото си съзрях движение: неясния силует на човек, който тичаше приведен. Мина покрай вилата в посока изток-запад и бързо продължи с дълги, плавни крачки през последната редица от дюни, отбелязващи върха на склона към плажа, на десетина метра от мен.

Обърнах се и извадих пистолета. Бягащият човек потъна в земята като привидение.

Запитах се дали не е бил Джес Пин. Не. Орсън не би се уплашил от Пин или от някой друг като него.

Прекосих верандата, слязох по трите дървени стъпала и застанах на пясъка, оглеждайки по-отблизо околните дюни. Разпръснатите тук-там стръкове трева се огъваха вълнообразно от морския бриз. Крайбрежните светлини трептяха по проблясващите вълни в залива. Нищо друго не помръдваше.

Дълъг тесен облак се дръпна от лицето на луната подобно на парцалива превръзка, смъкваща се от сухото бяло лице на мумифициран фараон.

Вероятно бягащият човек беше само сянка на облак. Но аз не мислех така.

Погледнах към отворената врата на къщата. Орсън се беше отдалечил от прага и се бе заврял в стаята. Този път не си беше вкъщи през нощта.

И аз не се чувствах като у дома си.

Звезди. Луна. Пясък. Трева. И чувството, че ме наблюдават.

Някой ме наблюдаваше от склона, спускащ се към плажа или от плитката долина между дюните. Погледът може да има плътност и аз го усещах да идва към мен като поредица от вълни — не ленив прибой, а огромни маси вода, стоварващи се върху мен.

Сега Орсън не беше единственият с настръхнала козина.

Точно когато започнах да се тревожа, че Боби се забави много, той се появи иззад ъгъла на вилата. Не ме погледна, докато се приближаваше, стъпвайки в пясъка леко като перце с босите си крака. Очите му непрестанно се стрелкаха от дюна на дюна.

— Орсън се уплаши — рекох аз.

— Не мога да повярвам.

— Глътна си езика от страх. Никога не го е правил. Иначе е много смел.

— Ами не го обвинявам — каза Боби. — И аз се уплаших.

— Там има някой.

— Мисля, че са няколко.

— Кои са те?

Той не отговори. Стискаше пушката и я държеше насочена, докато се вглеждаше в мрака.

— Били са тук и преди, нали? — предположих аз.

— Да.

— Защо? Какво искат?

— Не знам.

— Кои са те? — повторих аз.

Както и първия път, Боби не отговори.

От мрака над океана на запад постепенно се отдели огромна бяла маса: облак мъгла, озарен от лунна светлина, и се разпростря далеч на север и на юг. Независимо дали щеше да дойде към сушата, или цяла нощ щеше да виси над брега, мъглата осезаемо ни притискаше. Ято пеликани безшумно прелетя над полуострова и изчезна сред черните води на залива. Крайбрежният бриз утихна и дългите треви клюмнаха и застанаха неподвижно. Чух по-ясно ленивия прибой на вълните, разбиващи се на брега, макар че звукът приличаше по-скоро на приспивна песен, отколкото на бучене.

Неочаквано див крясък, идващ от носа, раздра пълната тишина. Отговори му друг — също така пронизителен и смразяващ кръвта. Разнесе се от дюните до къщата.

Спомних си за онези стари уестърни, в които индианците се викат през нощта, имитирайки птици и койоти, за да съгласуват ходовете си непосредствено преди да атакуват разположените в кръг фургони на преселниците.

Неочаквано Боби стреля в близкия пясъчен хълм и така ме стресна, че щеше да ми се пръсне сърцето.

Когато ехото от изстрела отекна в залива и отново заглъхна, а огромната възглавница от мъгла на запад погълна и последното ехо, попитах:

— Защо го направи?

Вместо да отговори, той стреля още веднъж и се заслуша в нощта.

Спомних си, че Джес Пин бе стрелял в тавана на мазето в църквата, за да подсили заплахата, която бе отправил към отец Том.

Накрая, когато безумните викове вече не се чуваха, Боби отговори:

— Вероятно е безполезно, но от време на време не е зле да стреляш по тях.

— Кои са те? Кого предупреждаваш?

Знаех, че Боби е странен тип, но този път май прекаляваше.

Дюните продължаваха да привличат вниманието му. Измина още една минута, после той ме погледна така, сякаш бе забравил за присъствието ми.

— Да влезем вътре. Ти ще си измиеш лицето от тия сажди, с които приличаш на Дензъл Уошингтън, а аз ще приготвя страхотни питки.

Познавах го добре и не зададох повече въпроси.

Боби се държеше загадъчно или за да разпали любопитството ми и да засили скъпоценната си репутация на странен тип, или защото имаше основателна причина да пази тайната си дори от мен. Държеше се особено, сякаш бе на сърфа си, яхнал гребена на безумно висока вълна.

Докато влизах след него в къщата, още усещах, че ме наблюдават. От вниманието на неизвестния наблюдател по гърба ми полазиха тръпки — досущ раци-пустинници по загладен от вълните плаж. Преди да затворя вратата, за пореден път се вторачих в мрака с надеждата да забележа нещо, но които и да бяха тайнствените гости, те останаха добре скрити.

Банята в къщата на Боби е голяма и луксозна: черен гранитен под, черни плочи, красиви шкафчета от тиково дърво и десетки квадратни метра огледала. Огромната вана може да побере четирима, което я прави идеална за къпане на куче.

Корки Колинс, който бе построил тази хубава къща, преди Боби да се роди, е бил непретенциозен човек, но обичал удобствата. Като например мраморната вана за четирима, разположена диагонално от душа. Може би Корки — чието истинско име е било Тоширо Тагава, преди да го смени — си е фантазирал за оргии с мацки от плажа или просто е искал да се къпе с кеф.

На млади години, току-що завършил юридическия факултет през 1941, Тоширо бил заточен в Манзанар — лагера, където лоялните американци от японски произход били затворени по време на Втората световна война. След войната, ядосан и унизен, станал активен и се заловил да осигурява справедливост за угнетените. След пет години загубил надежда в справедливостта на правосъдието и започнал да вярва, че повечето угнетени, ако имат възможност, ще станат потисници.

Сменил амплоато си и станал адвокат по дела за лични обиди. Тъй като кривата на образованието му била стръмна като огромната монолитна вълна на южнотихоокеански тайфун, Тоширо бързо станал най-преуспяващият адвокат в тази област в околностите на Сан Франциско.

След още четири години, когато натрупал в банката солидна сума, се отказал от адвокатската практика. През 1956, трийсетгодишен, построил тази къща на южния нос на Мунлайт Бей и прокарал електричество, вода и телефон. Със суховато чувство за хумор, непозволяващо на цинизма да се превърне в огорчение, Тоширо Тагава официално се прекръстил на Корки Колинс в деня, в който се преместил да живее във вилата и посветил всеки ден до края на живота си на плажа и океана.

По ходилата и пръстите на краката, под капачките на коленете и на долните му ребра излезли мазоли от сърфа. От желание да чува безпрепятствено бученето на вълните, Корки не винаги си слагал тапи в ушите, когато карал сърфа, затова развил екзостоза, костен израстък, изхождащ от повърхността на костите. Каналът на вътрешното ухо се запушва, когато се пълни със студена вода и поради многократна злоупотреба, доброкачествен тумор на костта стеснява канала. На петдесет години Корки оглушал с лявото ухо. На всеки сърфист носът му тече като чешма след бурен сеанс по вълните. Синусите ти се изпразват експлозивно, изхвърляйки всичката морска вода, влязла в ноздрите ти по време на карането. Тази неприятност обикновено се случва, когато разговаряш с някое красиво маце с впити в дупето бикини. След двайсет години на епично каране на сърф и последващ водопад от ноздрите, Корки развил екзостоза в синусите, налагаща операция, която да премахне главоболието и да възстанови правилното оттичане. На всяка годишнина от операцията той организирал специални увеселения. От годините, прекарани под ослепителното слънце и в солената вода, Корки се разболял и от птеригиум, сърфистко око — подобно на крило удебеляване на конюнктивата над бялото на окото, впоследствие обхващащо роговицата. Зрението му постепенно се влошило.

Преди девет години той отърва офталмологична операция, защото беше убит — не от меланом или акула, а от самия океан. Макар че тогава беше шейсет и седем годишен, Корки излизаше в чудовищно бурни вълни, шестметрови грамади, по които повечето сърфисти, три пъти по-млади от него, не биха опитали да карат, и според свидетели бил на гребена на една от тях, викал от радост, носел се почти във въздуха, правел блестящи завои и непрекъснато увеличавал скоростта, докато страхотното му преживяване не свършило и бил повален от разбиваща се вълна. Такива чудовища тежат хиляди тонове. Това е огромно количество вода, твърде много, за да се бориш срещу него и дори силен плувец може да бъде задържан на дъното минута или повече, преди да се измъкне на повърхността да поеме въздух. Нещо по-лошо, Корки се показал над водата в неподходящ момент, бил блъснат от следващата вълна и се удавил в капана между двете.

Сърфистите от единия до другия край на Калифорния бяха на мнение, че Корки Колинс е водил идеален живот и е умрял от идеална смърт. Екзостозата на ухото и на синусите и птеригиумът на двете очи — всичко това не означаваше нищо за Корки и беше по-приятно от скука или заболяване на сърцето и от тлъста пенсия, спечелена с цената на цял живот, прекаран зад бюрото.

Боби наследи вилата.

Този факт го изненада. И двамата познавахме Корки Колинс от единайсетгодишни и за пръв път се осмелихме да отидем до края на носа, натоварили сърфове на велосипедите. Корки беше наставник на всеки запален сърфист, който лакомо поглъщаше опита му и изгаряше от желание да овладее прибоя. Не се държеше така, сякаш носът беше негов, но всички го уважаваха, все едно беше собственик на плажа от Санта Барбара до Санта Круз. Проявяваше нетърпение към всеки некадърник, който разцепваше и разсичаше хубава вълна, съсипвайки я за останалите сърфисти, и презираше лекомислените и бездейните мераклии, но беше приятен и всеотдаен към всички нас, които бяхме влюбени в океана и се носехме в синхрон с ритмите му. Корки имаше хиляди приятели и почитатели. С някои се познаваше от десетилетия, ето защо останахме озадачени, когато той подари всичките си земни притежания на Боби, когото познаваше едва от осем години.

Като обяснение, изпълнителят на завещанието даде на Боби писмо от Корки, което беше шедьовър на сбитостта:

Корки видя в Боби човек с вродено разбиране още от детството на онези истини, които самият той бе научил едва на трийсет и пет години. Колинс искаше да уважи и да насърчи това разбиране. Господ да го благослови за това.

През лятото, след първата си година в колежа „Ашдън“, когато наследи къщата и скромна сума пари, Боби заряза учението. Тази постъпка вбеси родителите му. Но той успя да отмине безмълвно гнева им, защото плажът, морето и бъдещето бяха негови.

Пък и родителите му вечно са ядосани за нещо и Боби е свикнал с този факт. Те притежават и издават градския вестник и си въобразяват, че са неуморни кръстоносци, които разясняват на хората публичната политика. Това означава, че мислят повечето граждани или за твърде големи егоисти, за да постъпват правилно, или за твърде глупави, за да разберат кое е най-доброто за тях. Очакваха, че Боби ще сподели онова, което наричаха тяхната „страст към големите въпроси на нашето време“, но той искаше да избяга от шумно разгласявания идеализъм на семейството си и от всичката зле прикрита завист, ненавист и егоизъм, които бяха част от него. Единственото му желание беше да намери спокойствие. И родителите му искаха същото — за цялата планета и във всяко кътче на земята, но не можаха да го осигурят между стените на собствения си дом.

С къщата и началния капитал да започне бизнес, с който да се издържа, Боби намери спокойствие.

Стрелките на всеки часовник са ножици, които ни подрязват парче по парче, а дигиталните цифри на електронните часовници мигат, докато угаснат. Времето е толкова ценно, че не може да се купи с пари. Всъщност Корки даде на Боби не време, а възможността да живее без часовници. Така времето сякаш минава по-леко и по-неусетно.

Моите родители се опитаха да ми дадат същото. Но заради заболяването ми от време на време чувам тиктакане. Може би и Боби понякога го чува. Вероятно няма начин двамата да избягаме напълно от усещането за присъствието на часовниците.

Всъщност нощта на отчаянието на Орсън, когато бе гледал звездите с такъв песимизъм и бе отхвърлил усилията ми да го успокоя, може би бе предизвикана от усещането, че дните му са преброени. Казват, че елементарните мозъци на животните не са способни да обхванат понятието за собствената им тленност. И все пак всяко животно има инстинкт за самосъхранение и усеща опасността. Ако се бори да оцелее, всяко същество разбира какво е смъртта, независимо какво твърдят учените и философите.

Това не е холистична сантименталност, а здрав разум.

И сега, под душа на Боби, докато измивах саждите от Орсън, кучето продължаваше да трепери. Водата беше топла. Треперенето нямаше нищо общо с къпането.

Увих го в няколко хавлии и го изсуших със сешоара, който Пиа Клик бе забравила, и Орсън спря да трепери. Докато обличах джинсите и синия памучен пуловер на Боби, кучето погледна през матираното стъкло на прозореца, сякаш подозираше, че някой се спотайва там, в мрака, но усещането му за сигурност явно се завръщаше.

Избърсах коженото си яке и шапката с хартиени кърпи. Дрехите ми още миришеха на пушек.

На оскъдната светлина едва прочетох думите над козирката. Загадъчният влак. Прокарах палец по избродираните букви и си припомних бетонната стая без прозорци, където бях намерил шапката, в един от по-особените изоставени райони във Форт Уайвърн.

Спомних си думите на Анджела в отговор на твърдението ми, че базата е затворена от година и половина. „Някои неща не умират. Не могат. Колкото и да искаме да са мъртви.“

Във въображението си отново видях банята в къщата й, стъписаните от смъртта очи и изненадата, изписана на устните й. Отново бях завладян от убеждението, че бях подминал важен детайл, отнасящ се до положението на тялото й. И както преди, когато се опитах да си припомня по-ясно опръсканото й с кръв лице, ликът й не се избистри в съзнанието, а стана още по-мъгляв.

„Съсипваме и това, Крис… проваляме се повече от всякога… и вече няма връщане назад, за да поправим стореното.“

Питките, пълнени с късчета пилешко месо, маруля, сирене и салца, бяха много вкусни. Вместо да се облегнем на мивката, ние седнахме да ядем около кухненската маса и прокарахме храната с бира.

Макар че Саша го бе хранила, Орсън си изпроси няколко залъка пилешко, но не можа да ме накара да му дам още една „Хайнекен“.

Боби беше включил радиото — току-що бе започнало предаването на Саша. Полунощ бе настъпила. Тя не спомена името ми, нито представи песента с посвещение, но пусна „Свят с формата на сърце“ на Крис Айзък, защото ми една от любимите.

Съкращавайки в по-голямата част събитията от вечерта, разказах на Боби за случката в гаража на болницата, за сцената в крематориума на Кърк и за взвода безлики мъже, които ме преследваха по хълмовете зад погребалния дом.

По време на разказа ми той само попита:

— Искаш ли „Табаско“?

— Какво?

— Да подлютиш салцата.

— Не — отговорих аз. — Направил си пълнежа страхотно.

Боби извади от хладилника шише със сос „Табаско“ и поръси наполовина изядената си първа питка.

Саша пусна „Две сърца“, пак на Крис Айзък.

От време на време поглеждах през прозореца до масата и се питах дали някой не ни наблюдава. Отначало не мислех, че Боби споделя безпокойството ми. После осъзнах, че и той поглежда напрегнато, макар и привидно безгрижен, към мрака отвън.

— Да спуснем ли щорите? — предложих аз.

— Не. Ще си помислят, че ни пука.

Преструвахме се, че не се страхуваме.

— Кои са те?

Той не отговори, но аз чаках достатъчно дълго и накрая рече:

— Не съм сигурен.

Това не беше откровен отговор, но аз го приех.

Продължих да разказвам и за да не си навлека презрението на Боби, не споменах за котката, която ме заведе до подземния канал в хълмовете, но описах колекцията от черепи, подредена на последните две стъпала на преливника. Разказах му за разговора на шефа Стивънсън с гологлавия с обецата и за пистолета, който намерих на леглото си.

— Страхотен е — отбеляза той с възхищение.

— Татко е предпочел да бъде с лазерен мерник.

— Много мило.

Понякога Боби е хладнокръвен като скала и толкова спокоен, че се питам дали наистина ме слуша. Като малък от време на време ставаше такъв, но колкото повече растеше, толкова по-често изпадаше в това странно състояние. Току-що му бях поднесъл изумителни новини за необикновени приключения, а той реагираше така, сякаш слушаше баскетболни резултати.

Поглеждайки към мрака отвъд прозореца, се запитах дали някой там ме държи на прицел. Сетне предположих, че ако искаха да ни застрелят, те щяха да го сторят, докато бяхме навън, на дюните.

Разказах на Боби всичко, което се бе случило в къщата на Анджела Фериман.

Той направи гримаса.

— Кайсиево бренди.

— Не пих много.

— Две чаши от онази помия, и ще разговаряш с тюлените — каза Боби, което на жаргона на сърфистите означаваше, че ще повръщам.

Докато му разказвах как Джес Пин тероризираше отец Том в църквата, вече бяхме изяли по три питки. Той приготви още две и ги сложи на масата.

Саша бе пуснала „Денят на дипломирането“.

— Истински концерт на Крис Айзък — отбеляза Боби.

— Прави го заради мен.

— Не се и съмнявам. Не мисля, че Крис Айзък е в радиото и е опрял пистолет в главата й.

Мълчаливо довършихме последната порция питки. Най-после Боби зададе въпросите си. Единственото, което поиска да узнае, беше нещо от думите на Анджела.

— Каза, че били маймуни и в същото време не били, така ли?

— Доколкото си спомням, точните й думи бяха: „Приличаше на маймуна. И, разбира се, беше маймуна. И беше, и не беше. И това не й беше наред.“

— Стори ли ти се странна?

— Беше изтерзана и много уплашена, но не беше превъзбудена. Освен това някой я уби, за да й затвори устата, ето защо в думите й сигурно е имало нещо вярно.

Той кимна и отпи от бирата.

После мълча толкова дълго, че накрая не издържах и попитах:

— Какво ще правим сега?

— Мен ли питаш?

— Не говорех на кучето.

— Ще го зарежем.

— Кое?

— Ще забравим за случилото се и ще продължим да живеем.

— Знаех, че ще кажеш така — признах аз.

— Тогава защо ме питаш?

— Боби, може би смъртта на майка ми не беше случайно произшествие.

— Струва ми се повече от „може би“.

— И вероятно заболяването на баща ми не е било само рак.

— Е, и какво от това? Ще поемеш по пътеката на отмъщението?

— Онези хора не могат да се измъкнат безнаказано с убийство.

— Защо не? Непрекъснато го правят.

— Ами не би трябвало.

— Не казвам, че трябва, а само, че го правят.

— Знаеш ли, Боби, може би животът не е само сърф, секс, храна и бира.

— Никога не съм твърдял такова нещо, а само, че би трябвало да бъде така.

— Е — рекох аз, вторачвайки се в мрака отвъд прозореца, — аз не се боя.

Той въздъхна и се облегна назад.

— Ако чакаш да хванеш вълна и условията са драматични — към брега се приближават наистина огромни вълни, шестметрови, които изискват всичко от теб, и ти знаеш как да се справиш с тях, но въпреки това чакаш като шамандура, това означава, че се страхуваш. Но изведнъж вместо тях се появяват деветметрови вълни, които ще те гонят, ще те съборят от сърфа, ще те повалят, ще те накарат да засмучеш водорасли и да се молиш на Бога. Ако изборът ти е или да бъдеш убит, или да бъдеш шамандура, тогава не се боиш, ако чакаш и прогизнеш целият. Ти показваш зряла преценка. Дори един абсолютен бунтар сърфист се нуждае по малко от това. А онзи, който яхва вълната, макар да знае, че ще бъде смазан… ами, той е глупак.

Бях трогнат от дължината на речта му, защото това означаваше, че е силно притеснен за мен.

— Наричаш ме глупак, така ли? — попитах аз.

— Още не. Зависи какво ще направиш.

— Тогава съм бъдещ глупак.

— Нека само да кажем, че потенциалната ти глупост надхвърля скалата на Рихтер.

Поклатих глава.

— Ами от мястото, където седя, вълната не ми се вижда деветметрова.

— Може би е дванайсетметрова.

— Най-много шестметрова.

Той завъртя очи, сякаш искаше да каже, че единственото място, където вижда здрав разум, е вътрешността на собствения му череп.

— От онова, което каза Анджела, останах с впечатлението, че всичко започва от някакъв проект във форт Уайвърн.

— Тя се качи горе да вземе нещо, което искаше да ми покаже. Предполагам, някакво доказателство, нещо, което съпругът й е измъкнал. Каквото и да беше, пожарът го унищожи.

— Форт Уайвърн. Армията. Военните.

— Е, и?

— Тук става дума за правителството — рече Боби. — А то не е дори девет-, а трийсетметрова вълна. Цунами.

— Това е Америка.

— Беше.

— Тук имам дълг.

— Какъв?

— Морален.

Боби смръщи чело и потърка носа си с палец и показалец, сякаш от моите приказки го бе заболяла главата и каза:

— Сигурно, ако пуснеш вечерните новини и чуеш, че комета заплашва да унищожи земята, ще нахлузиш клина и наметалото на Батман и ще излетиш в космоса, за да я пренасочиш към другия край на галактиката.

— Освен ако наметалото не е на химическо чистене.

— Задник такъв.

— Ти си задник.

20.

— Погледни — каза Боби. — Информацията идва в момента. От правителствен британски сателит, следящ климатичните условия. Обработи я и ще изчислиш височината на всяка вълна по света, плюс-минус няколко сантиметра.

Не беше запалил осветлението в кабинета си. Големите видеомонитори на различните компютърни работни станции осигуряваха достатъчно светлина за него и повече от достатъчно за мен. На екраните се движеха цветни графики, географски карти, увеличени сателитни снимки и диаграми на протичането на динамични климатични процеси.

Не съм поклонник на компютърната епоха и никога няма да бъда. С устойчиви срещу ултравиолетовите лъчи очила не съм в състояние лесно да разчитам какво има на екрана и не мога да рискувам да прекарвам часове дори пред филтриран екран с всички онези лъчи, струящи към мен. За обикновените хора това е облъчване с ниско ниво на радиацията, но имайки предвид кумулативните поражения, няколко часа пред компютъра не биха били безвредни за мен. Пиша на ръка — по някоя статия от време на време и придобилата известност книга, която беше последвана от пространна статия в списание „Тайм“ за мен и за пигментната ксеродермия.

Претъпканата с компютри стая е центърът на „Сърф прогнози“, информационната служба на Боби, която дава всекидневни предвиждания по факс до абонати от цял свят, поддържа Уеб Сайт и е деветстотинцифрова. В офиси в Мунлайт Бей работят четирима служители, но Боби сам изготвя окончателния анализ и прогнозите.

Приблизително шест милиона сърфисти редовно карат в океаните по света и около пет милиона и половина от тях са доволни от вълни, високи два-два метра и половина. Океанският прибой крие силата си под повърхността, простира се до триста метра дълбочина и не се изразява във вълни, докато не стигне до плитчините и не се разбие в брега. Ето защо до края на осемдесетте години не е имало начин да се предскаже точно къде и кога ще има дори двуметрови вълни. Запалянковците по сърфа седят на плажа по цели дни и чакат пред спокойното море, а на четири-петстотин метра по-нататък се разбиват огромни вълни. Значителен процент от тези пет милиона и половина сърфисти предпочитат да платят на Боби няколко долара, за да научат къде ще бъде интересно, отколкото да разчитат само на добронамереността на Кахуна, бога на прибоя.

Няколко долара. Само деветстотинцифровата централа осигурява осемстотин хиляди обаждания годишно, по два долара едното. По ирония на съдбата Боби, мързеливецът и сърфистът бунтар, вероятно е станал един от най-богатите хора в Мунлайт Бей, макар че никой не съзнава това и той раздава повечето спечелени пари.

— Ето — каза той и седна на стола пред един от компютрите. — Преди да хукнеш да спасяваш света и да ти пръснат черепа, помисли върху това.

Орсън наклони глава, за да наблюдава екрана, а Боби започна да натиска клавишите, за да извика нова информация.

Повечето от останалия половин милион от онези шест милиона сърфисти карат по вълни над четири метра и половина и вероятно по-малко от десет хиляди могат да яздят шестметрови, но макар и тези страшно опитни и смели типове да са малцина, голям процент от тях търсят прогнозите на Боби. Те дават живота си за сърфа и да изпуснат серия от чудовищни вълни, особено ако са някъде наблизо, за тях е нещо повече от Шекспирова трагедия.

— В неделя — рече Боби, като продължаваше да натиска клавишите.

— Тази ли?

— След две нощи ще изгаряш от желание да си тук. Искам да кажа, ще предпочиташ да си тук, отколкото да си мъртъв.

— Ще има ли големи вълни?

— Страхотни.

Вероятно триста-четиристотин сърфисти в света имат опита, таланта и смелостта да възсядат вълни над шест метра и шепа от тях плащат на Боби добре, за да намери гигантски прибой, макар и коварен и в състояние да ги убие. Малцина от тези маниаци са богаташи, които биха взели самолет до всяка точка на планетата, за да предизвикат бурните вълни — девет-, дори дванайсетметрови грамади, към които често ги закарва помощник с джет, защото да хванеш такива огромни монолити по обикновения начин е трудно и понякога невъзможно. Навсякъде по света можеш да намериш добре оформени, заслужаващи си да ги възседнеш деветметрови и по-големи вълни не повече от трийсет дни в годината и често — на далечни места. Използвайки географски карти, сателитни снимки и информация за времето от многобройни източници, Боби може да осигурява двудневни или тридневни прогнози — толкова точни, че и най-придирчивите му клиенти не са се оплаквали.

— Ето, там. — Боби посочи профил на вълна на компютъра и Орсън се вторачи в екрана. — Мунлайт Бей. Ще бъде класически петък следобед, чак до зазоряване в понеделник. Чудесни вълни.

Примигах на светлината на монитора.

— Четириметрови вълни ли виждам?

— Три-четири метрови, с вероятност за петметрови. Скоро ще бъдат в Хавай… после при нас. На север от Хаити се задава силна буря. Ще има и попътен вятър, затова онези чудовища ще те тласкат повече, отколкото си виждал насън.

— Страхотно.

Той се завъртя на стола, за да ме погледне.

— Е, кое предпочиташ — нощния сърф в неделя вечерта или смъртоносната цунами, задаваща се от Уайвърн?

— И двете.

— Камикадзе — презрително рече той.

— Патица — усмихнах се аз.

Това беше същото като „шамандура“ — човек, който чака и така и не събира смелост да яхне вълна.

Орсън обръщаше глава ту към Боби, ту към мен, сякаш наблюдаваше мач по тенис.

— Извратен тип — каза Боби.

— Мамец — отвърнах аз, което е същото като „патица“.

— Задник — рече той, което има едно и също значение както на жаргона на сърфистите, така и в обикновения език.

— Доколкото разбирам, няма да ми помогнеш.

Боби стана от стола и отговори:

— Не можеш да отидеш при ченгетата. Нито във ФБР. На всички им плащат от едно и също място. Какво евентуално се надяваш да научиш за тайния проект в Уайвърн?

— Вече узнах някои неща.

— Да, и следващото, което ще разбереш, ще те убие. Виж какво, Крис, ти не си Шерлок Холмс, нито Джеймс Бонд. В най-добрия случай си Нанси Дру3.

— Нанси Дру е разкрила необикновено много случаи — напомних му аз. — Хванала е сто процента от негодниците, които е преследвала. Ще бъде чест за мен, ако ме сравнят с такъв непреклонен борец срещу престъпността като госпожица Нанси Дру.

— Камикадзе.

— Шамандура.

— Извратен тип.

— Мамец.

Боби се засмя, поклати глава, почеса наболата си брада и рече:

— Повръща ми се от теб.

— И на мен от теб.

Телефонът иззвъня и той отговори.

— Хей, красавице, шашнат съм от новия стил на предаването ти — само Крис Айзък. Пусни „Да танцуваме“ за мен, а? — Сетне ми подаде слушалката. — За теб е, Нанси Дру.

Харесвам гласа на дисководещ на Саша. Малко по-различен е от нормалния й тембър, по-плътен и по-нежен, но ефектът е коренно различен. Чуя ли я като дисководещ, изпитвам желание да се сгуша в леглото с нея. И без това искам да го правя колкото е възможно по-често, но когато я слушам по радиото, ми се иска да го сторя незабавно.

— Песента ще свърши след около минута. Трябва да говоря между изпълненията, затова ще бъда кратка — рече тя. — Преди малко тук, в радиото, дойде един човек, който се опитва да се свърже с теб. Било въпрос на живот и смърт.

— Кой е той?

— Не мога да ти кажа името му по телефона. Обещах да не го правя. Когато предположих, че си у Боби… този човек не пожела да ти се обади там или да отиде при теб.

— Защо?

— Не знам. Но… той наистина е нервен, Крис. „Познайник съм на нощта“. Сещаш ли се кого имам предвид?

„Познайник съм на нощта“. Това беше стих от Робърт Фрост. Татко ми вдъхна страстта си към поезията. Аз заразих Саша.

— Да, мисля, че разбирам кого имаш предвид — отговорих аз.

— Иска да те види колкото е възможно по-скоро. Било въпрос на живот и смърт. Какво става, Крис?

— В неделя следобед ще има големи вълни.

— Нямах предвид това.

— Знам. После ще ти разкажа останалото.

— Големи вълни. Ще мога ли да се справя с тях?

— Петметрови.

— Мисля, че ще участвам в купона на плажа.

— Обожавам гласа ти — рекох аз.

— Гладък като залива.

Саша затвори. Аз също.

Макар да беше чул само половината от разговора ни, Боби разчиташе на тайнствената си интуиция, за да разгадае тона и намеренията на Саша.

— В какво ще се забъркваш пак? — попита той.

— Нещо като за Нанси Дру. Няма да ти е интересно.

Докато Боби и аз водехме все още неспокойния Орсън към верандата, по радиото в кухнята прозвуча „Да танцуваме“ на Крис Айзък.

— Саша е страхотна жена — заяви Боби.

— Необикновена — съгласих се аз.

— Няма да можеш да си с нея, ако умреш. Тя не е толкова извратена.

— Разбрах намека ти.

— Носиш ли слънчеви очила?

Потупах джоба на ризата си.

— Да.

— Използва ли лосиона ми?

— Да, мамо.

— Извратен тип.

— Мисля си…

— Крайно време беше да започнеш.

— Работя върху нова книга.

— Най-после размърда ленивия си задник.

— Книгата е за приятелството.

— Включен ли съм?

— Учудващо, но да.

— Нали не използваш истинското ми име?

— Кръстил съм те Игор. Въпросът е… страхувам се, че читателите може да не разберат какво искам да кажа, защото ти и аз — всичките ми приятели — водим различен живот.

Боби спря пред стъпалата на верандата, изгледа ме с един от патентованите си презрителни погледи и каза:

— Мислех, че трябва да си умен, за да пишеш книги.

— Това не е федерален закон.

— Очевидно. Дори литературният еквивалент на некадърен сърфист трябва да знае, че всеки от нас води различен живот.

— Нима? И Мария Кортес ли води различен живот?

Мария беше по-малката сестра на Мануел Рамирес, двайсет и осем годишна като нас с Боби. Тя беше козметичка, а съпругът й — автомобилен техник. Имаха две деца, една котка и малка къща с голяма ипотека.

— Тя не прекарва живота си в козметичния салон, нито вкъщи, чистейки с прахосмукачката. Животът й е между ушите. В черепа й има цял един свят и вероятно много по-странен и шибан, отколкото нашия, с плитките ни мозъци. Шест милиарда като нас се разхождат по тази планета. Шест милиарда по-малки светове в по-големия. Продавачите на обувки и готвачите, които външно изглеждат отегчени, водят много по-странен живот от теб. Шест милиарда различни истории. Всяка една епична, пълна с трагедии и победи, добро и лошо, отчаяние и надежда. Ти и аз не сме толкова особени, братко.

За миг останах безмълвен. После докоснах ръкава на изрисуваната му с папагали и палми риза и казах:

— Не знаех, че си такъв философ.

Той сви рамене.

— Само малък бисер на мъдрост. По дяволите, това беше нещо, което ми се падна в курабия с късметче.

— Трябва да е била голяма.

— Беше огромен монолит, особняко — лукаво се усмихна той.

Голямата вълна, осветена от луната мъгла, се извисяваше застрашително на около осемстотин метра от брега — нито по-близо, нито по-далеч, отколкото беше преди. Нощният въздух бе неподвижен като в хладилното помещение в болница „Милосърдие“.

Никой не стреля по нас, докато слизахме по стъпалата на верандата. И никой не нададе онзи безумен вик.

Бяха тихи и се криеха сред дюните или зад хребета на склона, спускащ се към плажа. Усещах вниманието им като опасната енергия, която иска да се освободи в навита на кълбо, застинала и готова за скок гърмяща змия.

Макар че бе оставил пушката си вътре, Боби беше нащрек. Докато ме изпращаше до велосипеда, той започна да проявява повече интерес към историята ми.

— Онази маймуна, за която Анджела е споменала…

— Е, и?

— Как е изглеждала?

— Ами, маймуна като маймуна.

— Шимпанзе, орангутан или друга?

Хванах кормилото на велосипеда, обърнах го, за да започна да го бутам по мекия пясък и рекох:

— Била е маймуна резус. Не ти ли казах?

— Колко голяма?

— Висока шейсет сантиметра и тежка дванайсет-тринайсет килограма.

Боби се вторачи в дюните и каза:

— Виждал съм такива.

Изненадан, аз отново подпрях велосипеда на парапета на верандата и попитах:

— Маймуни резус? Тук?

— Ами някакви маймуни. Горе-долу толкова големи.

Калифорния, разбира се, не е родина на маймуни. Единствените примати в горите и полята на щата са човешките същества.

— Една нощ такава маймуна ме гледаше през прозореца. Излязох навън, но тя беше изчезнала.

— Кога стана това?

— Преди около три месеца.

Орсън застана между нас, сякаш да ни успокои.

— Виждал ли си ги пак? — попитах аз.

— Шест-седем пъти. Винаги нощем. Потайни са. Стават все по-дръзки. Движат се в стадо.

— Стадо?

— Вълците се движат в глутница. Конете — в табун. А маймуните — в стадо.

— Проучил си въпроса. Защо не си ми казал за това?

Боби не отговори. Наблюдаваше дюните.

И аз ги наблюдавах.

— Тук ли са сега?

— Може би.

— Колко са в стадото?

— Не знам. Шест или осем. Така предполагам.

— Купил си пушка. Мислиш ли, че са опасни?

— Може би.

— Обади ли се на някого? Например на Службата за контрол върху животните?

— Защо?

Боби се поколеба, сетне рече:

— Пиа ме побърква.

Пиа Клик. Замина за Уаймеа уж за месец-два, а вече станаха три години.

Не разбрах какво общо имаше Пиа с това, че Боби не се е обадил на Службата за контрол върху животните.

— Установила, че е превъплъщение на Каха Хуна — добави той.

Каха Хуна е митична хавайска богиня на прибоя, но никога не се е прераждала, за да бъде превъплъщение.

Пиа не е местна хавайка, а е родена в Оскалуса, Канзас, израснала е там до седемнайсетгодишната си възраст и едва ли е подходящ кандидат за митологична хавайска богиня.

— Липсват й някои препоръчителни писма — отбелязах аз.

— Абсолютно сериозна е по въпроса.

— Е, всъщност е достатъчно хубава, за да бъде Каха Хуна или някоя друга богиня.

Не виждах добре очите на Боби, но лицето му беше мрачно. Никога не съм го виждал мрачен. Дори не знаех, че може да бъде такъв.

— Опитвала се да реши дали превъплъщението изисква от нея да даде обет за безбрачие.

— Охо.

— Смята, че не трябва да живее с обикновен смъртен. Това щяло да бъде богохулствен отказ от ориста й.

— Жестоко — състрадателно казах аз.

— Но щяло да бъде страхотно, ако живее незаконно със сегашното превъплъщение на Кахуна.

Кахуна е митичният бог на прибоя — по-скоро творение на съвременни сърфисти, които са заимствали легендата за него от живота на древен хавайски знахар.

— А ти не си превъплъщение на Кахуна — предположих аз.

— Отказвам да бъда.

От този отговор стигнах до извода, че Пиа се опитва да го убеди в противното.

— Тя е толкова умна и талантлива — видимо нещастен и разстроен каза Боби.

Пиа бе завършила с отличие Калифорнийския университет в Лос Анджелис. По време на следването се бе издържала, рисувайки портрети. Сега свръхреалистичните й платна се продаваха веднага щом ги нарисуваше.

— Как може да е толкова умна и талантлива и да… прави такива неща? — зачуди се Боби.

— Може би наистина си Кахуна — казах аз.

— Никак не е смешно.

Това беше поразително твърдение, защото в една или друга степен за Боби всичко беше смешно.

Тревите по дюните клюмнаха на лунната светлина. Нито един стрък не потрепваше във вече безветрената нощ. Тихият ритъм на вълните долу в залива приличаше на приглушен шепот на далечна тълпа богомолци.

Историята с Пиа беше интригуваща, но аз, разбира се, се интересувах повече от маймуните.

— Последните години — продължи Боби, — с всички онези глупости на Пиа… Е, понякога не ми пука, но друг път сякаш прекарвам дни на гребена на огромна, разпенена вълна, натежала от пясък, която те блъска в лицето. Най-неприятното за сърфиста. Щом затворя телефона след разговор с нея, се чувствам потиснат. Искам да бъдем заедно. Тя ми липсва… Почти съм убеден, че наистина е Каха Хуна. Толкова е искрена. Не говори екзалтирано по този въпрос. Прави го тихо и кротко и това е още по-обезпокоително.

— Не знаех, че можеш да се безпокоиш.

— И аз не знаех. — Боби въздъхна, заглади пясъка с босия си крак и започна да прави връзката между Пиа и маймуните. — Когато за пръв път видях маймуната на прозореца, беше ми забавно, разсмя ме. Помислих, че е нечие любимо животно, което е избягало… Но втория път не беше само една. И бяха странни като онези тъпотии за Каха Хуна, защото изобщо не се държаха като маймуни.

— Какво искаш да кажеш?

— Маймуните са игриви, щурат се насам-натам. Онези… съвсем не бяха игриви, а целеустремени, сериозни, ужасни малки особняци. Наблюдаваха ме и изучаваха къщата, но не от любопитство, а с някаква цел.

— Каква цел?

Боби сви рамене.

— Бяха толкова странни…

Думите не му стигаха да ги опише, затова взех назаем една от Х. П. Лъвкрафт, чиито истории четяхме с голям ентусиазъм, когато бяхме тринайсетгодишни.

— Демонични.

— Да. Бяха твърде демонични. Знаех, че никой няма да ми повярва. Имах чувството, че едва ли не халюцинирам. Грабнах фотоапарата, но не можах да им направя снимка. И знаеш ли защо?

— Неволно си закрил обектива с палец?

— Те не искаха да ги снимам. Зърнаха фотоапарата и се скриха, при това изумително бързо. — Той ме погледна, за да види реакцията ми, сетне пак се вторачи в дюните. — Маймуните знаеха какво е фотоапарат.

Не можах да устоя и подхвърлих:

— Хей, да не би да отъждествяваш животните с хората? Нали не им приписваш човешки качества?

Без да ми обръща внимание, Боби добави:

— После вече не прибирах фотоапарата в килера. Държах го на кухненския плот. Да ми бъде под ръка. Покажеха ли се отново, щях да ги щракна, преди да са разбрали какво става. Една нощ, преди шест седмици, имаше хубави двуметрови вълни. Макар че беше студено, облякох неопреновия костюм и няколко часа карах сърф. Не взех фотоапарата на плажа.

— Защо?

— Цяла седмица не бях виждал маймуните. Мислех, че може би никога повече няма да ги видя. Прибрах се вкъщи, съблякох неопрена, влязох в кухнята и извадих бира от хладилника. Когато се обърнах, на два от прозорците имаше маймуни. Висяха на рамките отвън и ме гледаха. Посегнах към фотоапарата, но той бе изчезнал.

— Сложил си го на друго място.

— Не. Нямаше го никъде. Бях оставил вратата отключена, когато тръгнах към плажа. Сега винаги я заключвам.

— Искаш да кажеш, че маймуните са го взели?

— На другия ден купих фотоапарат за еднократна употреба. Пак го сложих на плота. Оставих лампите запалени, заключих, взех сърфа и отидох на брега.

— Имаше ли хубави вълни?

— Бавни. Но исках да дам възможност на маймуните. Когато се върнах, бяха разбили рамката на прозореца, бяха го отключили и бяха откраднали фотоапарата. Нищо друго. Само него.

Сега разбрах защо пушката стои в заключен килер.

Тази вила, която се намираше на носа и нямаше съседи, винаги ми е харесвала като чудесно място за почивка. Нощем, когато си тръгнеха сърфистите, небето и океанът образуваха сфера и къщата изпъкваше като миниатюрна триизмерна фигура в една от онези стъклени тежести за затискане на хартии, която се изпълва със снежни вихрушки, когато я разклатиш, макар че вместо виелици около вилата цареше абсолютно спокойствие и великолепна самота. Сега обаче това уединение се бе превърнало в обезпокоително. Едва не заръмжах гърлено като Орсън.

Кучето още стоеше между нас. Остана нащрек. Не издаваше звук. Главата му беше вдигната, а едното ухо — наострено. Не трепереше, но явно изпитваше респект от онова, което ни наблюдаваше от мрака.

— След като ти разказах за Анджела, вече знаеш, че маймуните имат нещо общо с историята във Форт Уайвърн — рекох аз. — Това не са вестникарски измишльотини, а действителност и ние можем да направим нещо по въпроса.

— Продължава да работи.

— Кое?

— Според разказа на Анджела базата Уайвърн не е напълно затворена.

— Но преди осемнайсет месеца беше изоставена. Ако там още има персонал, извършващ операции, щяхме да разберем. Ако живеят в базата, ще идват в града да пазаруват, да ходят на кино.

— Анджела го е нарекла последната битка между доброто и злото. Краят на света.

— Да. Е, и?

— Ако работиш върху проект за унищожението на света, едва ли ще имаш време да отидеш в града на кино. Вече ти казах, че това е цунами, Крис. Правителствена работа. Няма начин да караш сърф по тези вълни и да оцелееш.

Стиснах кормилото на велосипеда и отново го изправих.

— И въпреки маймуните и всичко, което си видял, ще стоиш със скръстени ръце?

Боби кимна.

— Ако запазя хладнокръвие, може би ще се махнат. И без това не идват всяка нощ. Два-три пъти седмично. Ако изчакам… може животът ми отново тръгне постарому.

— Да, но може би Анджела не се е дрогирала и никога няма да има шанс нещата да вървят постарому.

— Тогава защо да слагаш клина и наметалото на Батман, щом каузата е загубена?

— За болния от пигментна ксеродермия няма загубени каузи — полу на шега казах аз.

— Камикадзе.

— Патица.

— Извратен тип.

— Мамец — с обич рекох аз и забутах велосипеда по мекия пясък.

Орсън нададе лек вой на протест, когато се отдалечихме от сравнително безопасната вила, но не опита да се дърпа. Вървеше близо до мен и душеше нощния въздух.

Изминахме трийсетина крачки, когато Боби, разпръсквайки облачета пясък, изскочи пред нас и застана на пътя.

— Знаеш ли какъв е проблемът ти? — попита той.

— Изборът ми на приятели?

— Проблемът ти е, че искаш да оставиш следа на този свят. Нещо, с което да кажеш: „Аз бях тук.“

— Не ми пука за това.

— Разправяй ги на оная ми работа.

— Внимавай какво говориш. Тук има куче.

— Затова пишеш статии и книги. За да оставиш следа.

— Пиша, защото ми доставя удоволствие.

— Но вечно се оплакваш от това.

— Защото е най-трудното, което съм правил, но в същото време ме удовлетворява.

— Знаеш ли защо е трудно? Защото е неестествено.

— Може би за хората, които не знаят да четат и пишат.

— Ние не сме тук, за да оставим следа, братко. Паметници, наследство, следи — ето къде постоянно грешим. Тук сме, за да се радваме на света, да се потопим в неговата грандиозност и да караме сърф.

— Боб философът.

— Светът е максимално съвършен такъв, какъвто е — красота от хоризонт до хоризонт. Всяка следа, която се опитваме да оставим, е само графити по стените. Нищо не може да подобри света, който ни е даден. Следите, които оставяме, са вандализъм.

— Музиката на Моцарт.

— Вандализъм — отсече Боби.

— Изкуството на Микеланджело.

— Графити.

— Реноар.

— Графити.

— Бах, Бийтълс.

— Слухови графити.

Следейки разговора ни, Орсън започна да размахва опашка.

— Матис, Бетховен, Уолъс Стивънс, Шекспир.

— Вандали. Хулигани.

— Дик Дейл — споменах аз свещеното име на Краля на китарата на сърфа, бащата на този вид музика.

Боби мигна, но пак повтори:

— Графити.

— Ти си болен.

— Аз съм най-здравият човек, когото познаваш. Зарежи този безумен и безполезен кръстоносен поход, Крис.

— Сигурно наистина плувам сред стадо мързеливци, щом малко любопитство се смята за кръстоносен поход.

— Живей си живота. Радвай му се. Затова си на този свят.

— Правя каквото мога — уверих го аз. — Не се притеснявай — не съм по-малък безделник и глупак от теб.

— Щом казваш.

Когато се опитах да мина покрай него, Боби направи крачка встрани и отново препречи пътя ми.

— Добре — примирено каза той. — Но с едната ръка бутай велосипеда, а с другата дръж пистолета, докато стъпиш на твърда земя. После карай бързо.

Потупах джоба на якето си, който бе увиснал от тежестта на оръжието. В дома на Анджела случайно изстрелях един куршум. В пълнителя бяха останали девет.

— Но те са само маймуни — казах аз, повтаряйки като ехо думите на Боби.

— И в същото време не са.

Търсейки черните му очи, аз попитах:

— Има ли още нещо, което трябва да знам?

Той прехапа устни и рече:

— Може би наистина съм Кахуна.

— Не се готвеше да ми кажеш това.

— Не, но е толкова налудничаво, колкото онова, което щях да ти кажа. — Погледът му обходи дюните. — Водачът на стадото… зърнах го само от разстояние, в мрака. Беше като сянка. Той е по-едър от останалите.

— Колко е голям?

Очите ни се срещнаха.

— Горе-долу колкото мен.

Докато стоях на верандата и чаках Боби да се върне от издирването на плажа, с крайчеца на окото си бях съзрял движение: неясен образ на човек, бродещ сред дюните с дълги, плавни крачки. Бях се обърнал да го видя по-добре, но там вече нямаше никой.

— Човек ли е? — попитах аз. — Тича с маймуните на хилядолетието? Водач на стадо? Тарзан от Мунлайт Бей?

— Ами, надявам се да е човек.

— И какво означава това?

— Казвам, че не съм виждал само маймуни. С тях има някой или нещо голямо.

Погледнах към светлините на Мунлайт Бей.

— Имам чувството, че някъде тиктака бомба с часовников механизъм и целият град стои върху експлозиви.

— И аз имам същото чувство, братко. Стой надалеч от взривоопасната зона.

Хванах велосипеда с една ръка и извадих пистолета с другата.

— Докато се занимаваш с опасните си и глупави приключения, има нещо, което не бива да забравяш — рече Боби.

— Отново сърфистки мъдрости.

— Каквото и да става там, в Уайвърн, сигурно е замесена голяма група учени. Страхотно образовани типове с чела, по-високи от цялото ти лице. И много военни. Елитът на системата. Двигатели на събитията. Хора, способни да променят света. Знаеш ли защо са участвали в това, преди нещо да се провали?

— За да си плащат данъците и да издържат семействата си.

— Всеки един от тях е искал да остави следа.

— Тук не става дума за амбиции. Само искам да знам защо мама и татко трябваше да умрат.

— Главата ти е твърда като черупка на мида.

— Да, но вътре има перла.

— Не е перла, а вкаменено лайно на чайка — увери ме той.

— Изразяваш се по много интересен начин. Трябва да напишеш книга.

Боби се изкикоти презрително. Смехът му беше кисел като лимон.

— Предпочитам да чукам кактус.

— Горе-долу е същото. Но удовлетворява.

— Онази вълна ще се изцеди и после ще те изхвърли в отходния канал.

— Може би. Но сърфът по нея ще бъде страхотен. Нали сам каза, че сме на този свят, за да се наслаждаваме на сърфа?

Най-сетне претърпял поражение, Боби се дръпна от пътя ми, вдигна дясната си ръка и направи знака „шака“.

Аз направих знака от „Стар Трек“.

В отговор той ми показа среден пръст.

Започнах да бутам велосипеда по пясъка и тръгнах на изток, отправяйки се към по-скалистата част на полуострова. Орсън вървеше до мен. Преди да съм изминал голямо разстояние, Боби извика нещо, но не чух думите му. Спрях, обърнах се и го видях, че се насочва към вилата.

— Какво каза?

— Мъглата идва — повтори той.

Погледнах зад него и видях надвиснала застрашително бяла маса, спускаща се от запад, лавина от кипящи изпарения, посребрена от лунната светлина.

Светлините на града изглеждаха безкрайно далеч.