Не бой се от нищо

5.

Виждал съм снимки на калифорнийски пиперови дървета на дневна светлина. Когато са ярко осветени, те приличат на дантела, изящни, зелени мечти.

Нощем пиперовите дървета придобиват различен вид — сякаш навеждат корони и отпускат дългите си клони, за да скрият лица, измъчвани от грижи или скръб.

Такива дървета растяха от двете страни на алеята за коли пред погребалния дом на Кърк, който се извисяваше на могила от три акра в североизточния край на града, навътре от магистрала номер едно. Дотам се стигаше по надлез. Дърветата стояха като редица опечалени, чакащи да поднесат съболезнованията си.

Докато се изкачвах по частния път, по който лампи с формата на гъби хвърляха кръгове светлина, дърветата се раздвижиха от бриза. Съприкосновението между вятъра и листата прозвуча като шепнещ вопъл.

Около погребалния дом нямаше паркирани коли, което означаваше, че няма погребение.

Обикалял съм Мунлайт Бей само пеша или с велосипеда си. Няма смисъл да се уча да карам кола. Не бих могъл да я използвам през деня, а нощем би се наложило да си слагам слънчеви очила, за да се защитя от идващите насреща фарове. Ченгетата обикновено се мръщят, когато видят, че нощем някой шофира с тъмни очила, независимо колко елегантен изглежда.

Пълната луна се бе издигнала на небосвода.

Обичам луната. Тя свети, без да топли. Излага на показ красивото и скрива грозното.

На широкия хребет на хълма върхът се извива, за да образува просторно обръщало с малък, лъскав кръг по средата. В центъра има железобетонна репродукция на „Пиета“ от Микеланджело.

Тялото на мъртвия Христос, сгушено в скута на майка му, беше озарено от отразена лунна светлина. Девата също блестеше с бледо сияние. На слънцето тази репродукция сигурно изглеждаше непогрешимо дело на лош вкус.

Но изправени пред ужасна загуба, повечето опечалени намират утеха в уверения за вселенски замисъл и значение, макар и така непохватно изразени както в тази скулптура. Едно от нещата, които харесвам у хората, е способността им да се окриляват и от най-малките пориви на надежда.

Спрях пред портала на погребалния дом. Колебаех се, защото не можех да преценя каква е опасността, в която се готвех да се впусна.

Масивната двуетажна сграда в георгиански стил — червени тухли и бели дървени первази — би била най-красивата в града, ако мястото не беше Мунлайт Бей. Космически кораб от друга галактика, кацнал тук, не би изглеждал по-чужд за нашето крайбрежие от красивата купчина на Кърк. Бяха й необходими не пиперови дървета, а брястове, не ясната калифорнийска шир, а мрачни небеса и периодично бичуване с дъждове, много по-студени, отколкото онези, които падаха тук.

Вторият етаж, където живееше Санди Кърк, беше тъмен.

Залите за поклонение се намираха на приземния етаж. През закритите със завеси бронирани стъкла на официалния вход забелязах слаба светлина, блещукаща в задната част на къщата.

Натиснах звънеца.

От далечния край на коридора се зададе човек, който се приближи до вратата. Макар да беше само силует, познах Санди Кърк по безгрижната походка. Движеше се с грациозност, подчертаваща хубостта му.

Той стигна до преддверието и запали вътрешните и външните лампи. Отвори вратата и явно се изненада, че ме вижда да присвивам очи под козирката на шапката си.

— Кристофър?

— Добър вечер, господин Кърк.

— Много съжалявам за баща ти. Той беше чудесен човек.

— Да, така е.

— Вече го взехме от болницата. Отнасяме се с него като с член на семейството, Кристофър, с крайно уважение. Можеш да бъдеш сигурен в това. Знаеш ли, че съм завършил курса по поезия на двайсети век в Ашдън?

— Да, разбира се.

— От него се научих да обичам Елиът и Понд. Одън и Плат. Бекет и Ашбъри. Робърт Блай. Йейтс. Всички. Когато започнах курса, не понасях поезията, а накрая — не можех да живея без нея.

— Уолъс Стивънс. Доналд Джъстис. Луис Глък. Те му бяха любимите.

Санди се усмихна и кимна, сетне каза:

— О, извинявай, забравих.

От загриженост за състоянието ми той угаси лампите във фоайето и на верандата. Застана на тъмния праг и рече:

— Сигурно се чувстваш ужасно, но поне той вече не страда.

Очите му бяха зелени, но на оскъдната светлина изглеждаха лъскави и черни като обвивката на някой бръмбар.

Вторачвайки се в тях, аз попитах:

— Може ли да го видя?

— Какво… Баща ти ли?

— Не отметнах чаршафа от лицето му, преди да го изнесат от болничната стая. Не ми достигна смелост. Не мислех, че е необходимо. Но сега… наистина искам да го видя за последен път.

Очите на Санди Кърк бяха като спокойно море нощем. Под обикновената повърхност се криеха тъмни, буйни дълбини.

Гласът му стана като този на състрадателен придворен към опечален.

— О, Кристофър… съжалявам, но процесът започна.

— Вече сте го сложили в пещта?

Израснал в бизнес, осъществяван сред изобилие от евфемизми, Санди трепна от откровеността, с която формулирах въпроса.

— Да, починалият е в крематориума.

— Не беше ли ужасно бързо?

— В нашата работа не е разумно да се бавим. Ако знаех, че ще дойдеш…

Запитах се дали черните му като обвивка на бръмбар очи ще съберат сили да ме гледат толкова смело, ако имаше достатъчно светлина да видя истинския им зелен цвят.

— Кристофър, потресен съм, като те гледам да страдаш така и знам, че можех да ти помогна.

През необикновения си живот съм имал богати преживявания за някои неща и бедни за други. Макар и странник за дневната светлина, аз познавам нощта като никой друг. Въпреки че съм мишена, срещу която невежите глупци понякога изстрелват жестокостта си, по-голямата част от разбирането ми за човешкото сърце произлиза от взаимоотношенията с родителите ми и с добрите приятели, които като мен живеят предимно между залеза и зазоряването. Следователно рядко съм срещал болезнена измама.

Смутих се от лъжата на Санди, сякаш това беше срам не само за него, но и за мен и не издържах на обсидиановия му поглед. Наведох глава и се вторачих в пода на верандата.

Обърквайки смущението ми със скръб, сковаваща езика, той се приближи до мен и сложи ръка на рамото ми.

Положих усилия да не се дръпна.

— Работата ми е да утешавам хората, Кристофър, и ме бива в това отношение. Но, откровено казано, нямам думи, които да осмислят смъртта или да я направят по-лека.

Дощя ми се да го ритна по задника.

— Всичко ще бъде наред — рекох аз, съзнавайки, че трябва да се махна от него, преди да съм сторил нещо необмислено.

— На повечето хора казвам баналности. Никога няма да ги намериш в поезията, която обичаше баща ти, затова няма да ги повтарям точно пред теб.

Кимнах, без да вдигам глава и отстъпих назад, далеч от ръката му.

— Благодаря, господин Кърк. Съжалявам, че ви обезпокоих.

— Съвсем не си ме обезпокоил. Ни най-малко. Но ако се беше обадил по-рано, можеше да… забавя нещата.

— Вината не е ваша. Всичко е наред. Няма нищо.

Слязох заднешком от тухлената веранда и обърнах гръб на Санди.

Оттегляйки се отново към преддверието между двете тъмни пространства, той попита:

— Мислил ли си за погребението? Кога искаш да бъде? И как да го организираме?

— Не, още не. Утре ще ви кажа.

Докато се отдалечаваше, Санди добави:

— Добре ли си, Кристофър?

Поглеждайки го този път от известно разстояние, аз отговорих със скован, безизразен и премерен тон:

— Да. Добре съм. Ще се оправя. Благодаря, господин Кърк.

— Де да се беше обадил по-рано.

Свих рамене, пъхнах ръце в джобовете на якето си, отново се обърнах с гръб и минах покрай „Пиета“.

В сместа, от която бе направена репродукцията, имаше люспици слюда. Голямата луна ги осветяваше и сълзите сякаш блещукаха по лицето на железобетонната Дева.

Потиснах желанието си да погледна погребалния агент. Бях сигурен, че още ме наблюдава.

Продължих надолу по пътя между самотните, шепнещи дървета. Температурата бе паднала само до шестнайсет градуса. Крайбрежният бриз бе пречистен, след като бе пропътувал хиляди километри над океана, носейки съвсем лек полъх на солена вода.

Наклонът на алеята за коли ме скри от погледа на Санди и аз се обърнах. Видях стръмно извития покрив и комините — мрачни очертания на фона на осеяното със звезди небе.

Тръгнах по тревата и отново поех нагоре по хълма, този път сред сенчестите убежища на храсталаците. Пиперовите дървета забулваха луната с дългите си къдрици.

6.

В зрителното ми поле отново се появи обръщалото на погребалния дом „Пиета“. Порталът.

Санди бе влязъл вътре. Предната врата беше затворена.

Останах на поляната и използвайки дърветата и храстите за прикритие, заобиколих къщата. Вдадената веранда се спускаше към басейн, дълбок два метра, намиращ се в задния двор, до розовите градини. Нищо от всичко това не се виждаше от официалните помещения на погребалния дом.

Град като нашия всяка година посреща около двеста новородени и изпраща в отвъдното стотина свои граждани. Имаше само два погребални дома и този на Кърк вероятно поемаше над седемдесет процента от бизнеса. Смъртта осигуряваше добър живот на Санди.

Гледката от вътрешния двор сигурно е зашеметяваща на дневна светлина: необитавани хълмове, издигащи се в леко надиплени гънки и простиращи се на изток, докъдето стига окото, украсени с разпръснати тук-там дъбове с чепати черни стволове. Сега забулените хълмове приличаха на спящи великани под бели чаршафи.

Не видях никого на светлината на прозорците в задната част на къщата и бързо прекосих вътрешния двор. Луната, бяла като венчелистче на роза, плаваше по мастиленочерните води на плувния басейн.

До къщата имаше голям гараж с L-образна форма, побиращ моторен парк, в който можеше да се влезе само от предната страна. В гаража се намираха две катафалки и личните превозни средства на Санди, а в дъното на най-отдалеченото от къщата крило се помещаваше крематориумът.

Промъкнах се в единия ъгъл на гаража, там, където огромни евкалиптови дървета засенчваха почти цялата лунна светлина. Въздухът беше наситен с лечебното им ухание, а под краката ми шумолеше килим от мъртви листа.

В Мунлайт Бей за мен няма непознато кътче — особено това. През повечето нощи аз изследвам нашия особен град и в резултат на това съм направил някои внушаващи страх открития.

Вляво мразовити светлини бележеха прозореца на крематориума. Приближих се до него с убеждението — което по-късно се оказа вярно, — че ще видя нещо странно и много по-лошо, отколкото двамата с Боби Халоуей бяхме видели в една октомврийска нощ, когато бяхме тринайсетгодишни…

Преди петнайсетина години като всяко момче на моята възраст и аз проявявах нездрав интерес към загадъчното и зловещо очарование на смъртта. Боби Халоуей и аз — приятели още оттогава — мислехме, че е много смело да се промъкнем в имението на погребалния агент, търсейки отблъскващото, сатанинското и потресаващото.

Не си спомням какво очаквахме — или се надявахме — да намерим. Колекция от човешки черепи? Люлеещи се врати, направени от кости? Тайна лаборатория, където привидно нормалният на вид Франк Кърк и синът му Санди призоваваха мълнии от буреносни облаци, за да възкресят мъртвите ни съседи и да ги използват като роби, за да им готвят и чистят?

Вероятно очаквахме да се натъкнем на светилище на зли богове в някой зловещ пущинак в дъното на розовата градина. В онези дни Боби и аз четяхме много книги на ужасите.

Боби твърди, че сме странни, а аз — че сме нито по-малко, нито повече странни от другите момчета.

Той се съгласява с това, но добавя, че другите момчета лека-полека, с течение на годините, се разделят със странността, докато ние никога няма да го направим.

По този въпрос не съм съгласен с него. Не смятам, че съм по-странен от всеки друг, когото познавам. Всъщност съм много по-малко странен от някои хора.

Същото се отнася и за Боби. Но той не цени странността си и иска и аз да го правя.

Боби държи на странността си. Казва, че като признаваме и се отдаваме на странността си, ние сме в още по-голяма хармония с природата, защото самата тя е много странна.

Както и да е, в една октомврийска нощ, зад гаража на погребалния дом, двамата с Боби Халоуей намерихме прозореца на крематориума. Привлече ни демоничната светлина, пулсираща през стъклото.

Прозорецът беше разположен високо и не можехме да надникнем вътре. Промъквайки се като командоси, разузнаващи вражески лагер, ние взехме една пейка от вътрешния двор, пренесохме я зад гаража и я сложихме под светещия прозорец.

Качихме се на пейката и рамо до рамо огледахме сцената вътре. На прозореца имаше щори, но някой бе забравил да ги спусне и ние ясно видяхме какво правят Франк Кърк и помощникът му.

Светлината не беше достатъчно силна, за да ми причини вреда. Или поне така си мислех тогава, притискайки нос до стъклото.

Макар да се бях научил да бъда много предпазлив, аз все пак бях още малък и следователно обичах приключенията и приятелството, затова можех да рискувам да ослепея, само за да споделя онзи миг с Боби Халоуей.

На количка от неръждаема стомана лежеше тялото на възрастен човек. Беше покрито с чаршаф. Виждаше се само обезобразеното му лице. Сплетените и разрошени жълто-бели коси му придаваха такъв вид, сякаш бе умрял от силен вятър. Но съдейки по восъчносивата кожа, хлътналите бузи и жестоко напуканите устни, той явно бе станал жертва не на буря, а на продължително заболяване.

Дори да знаехме кой е, мъжът беше неузнаваем в това безжизнено и безпомощно състояние. Дори да го познавахме бегло, той нямаше да е по-малко ужасен, но вероятно не толкова привличащ момчешкия ни интерес и нездраво задоволство.

За нас — защото бяхме само тринайсетгодишни и се гордеехме с това — най-отблъскващото, най-забележителното и най-чудесното нещо в трупа беше, разбира се, и най-страшното. Едното му око бе затворено, но другото — широко отворено и изцъклено, осеяно от яркочервен звездообразен кръвоизлив.

Как само ни хипнотизира онова око!

Мъртвешки невиждащо, като нарисуваното око на кукла, то все пак ни пронизваше с поглед до мозъка на костите.

Понякога, изпаднали във възторг от страх, а друг път настойчиво шепнейки един на друг като двама откачени спортни коментатори, ние наблюдавахме как Франк и помощникът му подготвят крематориума в ъгъла на помещението. В стаята сигурно беше топло, защото двамата мъже махнаха вратовръзките и навиха ръкавите си. Капчици пот изтъкаваха воали от мъниста на лицата им.

Октомврийската нощ беше мека. Но ние с Боби треперехме, сравнявахме настръхналата кожа на ръцете си и се чудехме защо дъхът не излиза от устата ни на малки, студени облачета.

Погребалните агенти махнаха чаршафа от трупа и ние ахнахме при вида на ужасите на напредналата възраст и фаталната болест. Но, в края на краищата, ахкахме, изпитвайки същата приятна тръпка на ужас, докато с удоволствие гледахме видеофилми като „Нощта на живите мъртви“ например.

Когато сложиха трупа в картонена кутия и го пуснаха в сините пламъци на пещта, аз стиснах ръката на Боби, а той ме прегърна и двамата се притиснахме един до друг, сякаш някаква свръхестествена магнитна сила можеше неумолимо да ни привлече напред, да разбие прозореца и да ни запрати в стаята и в огъня, при мъртвия мъж.

Франк Кърк затвори пещта.

Макар че прозорецът беше затворен, трясъкът на вратата на пещта беше достатъчно силен и окончателен, за да отекне в мозъците ни.

По-късно, след като бяхме върнали пейката от тиково дърво във вътрешния двор и бяхме избягали от имението на погребалния агент, ние отидохме на футболното игрище зад училището ни. Когато там не играеше никой, мястото беше неосветено и безопасно за мен. Пиехме кока-кола и дъвчехме пържените картофи, които Боби купи от денонощния магазин по пътя.

— Беше страхотно! — развълнуван заяви той.

— Най-страхотното ни преживяване — съгласих се аз.

— По-страхотно и от картите на Нед.

Нед беше наш приятел, който през август се премести с родителите си в Сан Франциско. Отнякъде — така и не каза как — се беше сдобил с колода карти — цветни снимки на пищни голи мадами, петдесет и две красавици.

— Определено по-страхотно от картите — съгласих се аз. — И по-страхотно, отколкото когато онзи гигантски камион-цистерна се преобърна и се взриви на магистралата.

— Да, мега степени по-страхотно от камиона. Гига степени по-страхотно, отколкото когато онзи питбул ухапа Зак Бленхайм и му направиха двайсет и осем шева на ръката.

— Несъмнено тера степени по-страхотно — потвърдих аз.

— Окото му! — възкликна Боби, спомняйки си звездообразния кръвоизлив.

— О, Боже, окото му!

— Грандиозно!

Пиехме кока-кола, разговаряхме и се смеехме така, както никога не бяхме правили.

Какви изумителни същества са хората, когато са тринайсетгодишни!

Там, на игрището, аз знаех, че това зловещо приключение е затегнало възел във взаимоотношенията ни, който нищо и никой няма да развърже. Бяхме приятели от две години, но в онази нощ връзката помежду ни стана по-силна и по-сложна, отколкото беше в началото на вечерта. Бяхме споделили вълнуващо преживяване и усещахме, че това събитие е по-дълбоко, отколкото изглежда на повърхността и отколкото момчетата на нашата възраст могат да проумеят. В моите очи Боби придоби непозната загадъчност, както и аз в неговите очи, защото бяхме извършили онова смело нещо.

Впоследствие щях да разбера, че онзи момент е бил само прелюдия. Нашето истинско обвързване се осъществи през втората седмица на декември, когато видяхме нещо безкрайно по-обезпокоително, отколкото трупа с кръвясалото око.

Сега, петнайсет години по-късно, би трябвало да смятам, че съм твърде стар за подобни приключения и твърде обременен от съвестта си, за да се промъквам в именията на други хора, както правят тринайсетгодишните момчета. Въпреки това бях там. Стъпвах предпазливо по пластовете евкалиптови листа и отново долепих лице до съдбоносния прозорец.

Пожълтелите от времето щори изглеждаха същите, през които двамата с Боби бяхме надничали преди толкова много години. Бяха спуснати под ъгъл, но пролуките бяха достатъчно широки, за да открият гледка към целия крематориум. Сега бях по-висок и можех да виждам какво става вътре без помощта на пейка от вътрешния двор.

Санди Кърк и помощникът му правеха нещо до апаратурата за кремиране. Бяха си сложили хирургични маски, гумени ръкавици и найлонови престилки за еднократна употреба.

На количката до прозореца имаше черен найлонов чувал със смъкнат цип, разпукал се като узряла фасулена шушулка, а вътре — мъртвец. Явно беше стопаджията, който щеше да бъде кремиран вместо баща ми.

Беше висок метър и осемдесет и доколкото можех да преценя, тежеше около осемдесет килограма. Възрастта не можеше да се определи поради побоя, който му бе нанесен. Лицето му беше ужасно обезобразено.

Отначало помислих, че очите са скрити под черни корички съсирена кръв. После осъзнах, че липсват. Бях се вторачил в празни очни ябълки.

Спомних си стареца със звездообразния кръвоизлив и колко страшен ни се беше видял на Боби и на мен. Но той беше нищо в сравнение с този мъж. Онова беше само безпристрастно дело на природата, а това — резултат на човешка жестокост.

В онзи отдавнашен октомври и ноември Боби Халоуей и аз периодично ходехме при прозореца на крематориума. Пълзейки в мрака и опитвайки се да не се спънем в бръшляна, растящ по земята, ние насищахме белите си дробове с въздух, ухаещ на обграждащите ни евкалипти — мирис, който и до ден-днешен отъждествявам със смъртта.

През онези два месеца Франк Кърк подготви четиринайсет погребения, но само трима мъртъвци бяха кремирани. Другите бяха балсамирани за традиционни погребения.

Боби и аз съжалявахме, че залата за балсамиране не ни предлага прозорци. Онова светилище — „където вършеха мократа работа“, както се изразяваше Боби — се намираше в подземието, защитено от шпиони на дявола като нас.

Тайно се радвах, че шпионският ни свят се ограничава със „сухата“ работа на Франк Кърк. Мислех, че и Боби изпитва облекчение, макар да се преструваше на горчиво разочарован.

Гледайки позитивно на въпроса, смятам, че Франк извършва повечето балсамирания денем и ограничава кремациите в нощните часове. Това правеше възможно моето присъствие там.

Макар че огромната пещ изгаряше човешките останки при много висока температура и имаше устройства за контролиране на изгорелите газове, от комина излизаше тънка струя пушек. Франк извършваше кремации само нощем от уважение към опечалените членове на семейството и приятелите, които денем, от по-ниските части на града, можеха да видят погребалния дом на върха на хълма и как останките на обичните им хора се извисяват към небето в тънки, сиви вълма дим.

За наше удобство Ансън, бащата на Боби, беше главен редактор на „Мунлайт Бей Газет“. Боби използваше връзките и познанството си със служителите на вестника, за да набавя текуща информация за смъртните случаи, станали при злополука или поради естествени причини.

Винаги знаехме кога при Франк Кърк е закаран току-що починал мъртвец, но не можехме да бъдем сигурни дали ще го балсамира или кремира. Ето защо, веднага след залез слънце отивахме с велосипедите в погребалния дом, промъквахме се в имението и чакахме пред прозореца на крематориума или докато започнеше процедурата, или докато разберем, че трупът няма да бъде изгорен.

Господин Гарт, шейсетгодишният президент на Първа национална банка, почина от сърдечен удар в края на октомври. Наблюдавахме как го изгарят в пещта.

През ноември дърводелец на име Хенри Еймс падна от един покрив и си счупи врата. Макар че беше кремиран, Боби и аз не видяхме нищо от процеса, защото Франк Кърк и помощникът му бяха спуснали плътно щорите.

Но през втората седмица на декември, когато отидохме за кремацията на Ребека Аквалайн, щорите бяха открехнати. Тя беше омъжена за Том Аквалайн, учител по математика в гимназията, където учеше Боби. Госпожа Аквалайн, градската библиотекарка, беше едва на трийсет, майка на петгодишно момче на име Девлин:

Легнала в количката и покрита с чаршаф от шията надолу, госпожа Аквалайн бе толкова красива, че лицето й беше не само видение за очите ни, но и тежест за сърцата. Едва дишахме.

Бяхме осъзнали, че тя е хубава жена, но никога не се бяхме занасяли по нея. В края на краищата госпожа Аквалайн беше библиотекарка и нечия майка, а ние — само на тринайсет и склонни да не забелязваме красотата, ненатрапваща се като падаща звезда и чиста като дъждовна вода. Типът жени, каквито можеш да видиш голи на карти за игра, имаше зрелищност, която привлече погледите ни. Дотогава често бяхме виждали госпожа Аквалайн, но никога не я бяхме заглеждали.

Смъртта не я беше загрозила, защото бе умряла бързо. Дефектът на мозъчната артерия, несъмнено по рождение, но така и неподозиран, бе нараснал и се бе пръснал за един следобед. Отиде си за часове.

Тя лежеше на количката и очите й бяха затворени. Чертите на лицето й бяха отпуснати. Все едно спеше. Всъщност устата й беше леко изкривена, сякаш сънуваше приятен сън.

Когато двамата погребални агенти махнаха чаршафа, за да пренесат госпожа Аквалайн в картонения ковчег и после в крематориума, Боби и аз видяхме, че тя е слаба, с изящни пропорции и неописуемо красива. Хубостта й надхвърляше обикновената еротика и ние не я гледахме с нездраво желание, а със страхопочитание.

Госпожа Аквалайн беше толкова млада.

Изглеждаше безсмъртна.

Погребалните агенти я занесоха до пещта с необичайна нежност и уважение. Когато вратата се затвори след мъртвата жена, Франк Кърк махна гумените ръкавици и с опакото на ръката си изтри първо лявото, после дясното си око. Не беше пот.

По време на другите кремации Франк и помощникът му бъбреха почти непрестанно, макар че не чувахме какво си говорят. В онази нощ обаче не си размениха почти нито дума.

Боби и аз също мълчахме.

Върнахме пейката във вътрешния двор и се измъкнахме от имението на Франк Кърк.

Качихме се на велосипедите и подкарахме по най-тъмните улици на Мунлайт Бей.

Отидохме на плажа.

В този час и в онзи сезон широката плажна ивица беше безлюдна. Зад нас, великолепни като пера на феникс, свил гнездо на хълмовете, и трепкащи през клоните на изобилието от дървета, се виждаха светлините на града. Пред нас се простираше мастиленочерната повърхност на Тихия океан.

Прибоят беше тих. На голямо разстояние една от друга по брега се плъзгаха леки вълни, лениво разливайки фосфоресциращите си гребени, пенещи се отдясно наляво като бяла кожа върху тъмната плът на морето.

Седнал на пясъка и вторачил очи в прибоя, аз мислех колко малко остава до Коледа. Само две седмици. Не исках да мисля за това, но празникът проблясваше и отекваше в съзнанието ми.

Не знам за какво мислеше Боби. Не попитах. Нямах желание да разговаряме. Той също.

Разсъждавах каква ще бъде Коледа за малкия Девлин Аквалайн, който вече нямаше майка. Може би беше твърде млад, за да разбира какво означава смъртта.

Том Аквалайн, съпругът на Ребека, разбира се, знаеше какво означава смъртта. Въпреки това той вероятно щеше да украси елхата заради Девлин.

Как ли щеше да намери сили да окачи гирляндите на клонките?

Отваряйки уста за пръв път, откакто бяхме видели женското тяло, Боби каза:

— Хайде да поплуваме.

Макар че денят беше мек, месецът бе декември и не бе минала и година, откакто Ел Ниньо — топлото течение в южното полукълбо — мина покрай брега. Температурата на водата беше негостоприемна, а въздухът — леко хаплив.

Боби се съблече, сгъна дрехите си, за да не ги напълни с пясък и ги сложи на усуканото одеяло от кафяви морски водорасли, изхвърлени на брега през деня и изсъхнали от слънцето. Аз също сгънах дрехите си и ги сложих до неговите.

Нагазихме голи в тъмните води и заплувахме срещу вълните. Доста се отдалечихме от брега.

Насочихме се на север. Движехме се успоредно на брега. С плавен замах. С минимално силни тласъци на краката. Изкусно се носехме по отлива и течението на вълните. Отдалечихме се на опасно разстояние от брега.

И двамата бяхме превъзходни плувци — макар и в момента безразсъдни.

Обикновено плувците се чувстват по-добре в студена вода, след като известно време са плували в нея, когато тялото се охлади и разликата между температурата на кожата и водата стане не толкова осезаема.

Нещо повече, усилията създават усещане за топлина. Може да възникне окуражаващо, но измамно чувство за загряване, което е опасно.

Водата обаче се изстудяваше със същата скорост, с която спадаше телесната ни температура. И ние не се почувствахме по-добре — нито привидно, нито другояче.

След като отидохме твърде далеч на север, трябваше да се отправим към брега. Ако имахме малко разум в главите си, щяхме да се върнем при купчината сухи кафяви водорасли, където бяхме оставили дрехите си.

Но ние само спряхме да плуваме. Потрепервайки поемахме въздух — достатъчно студен, за да охлади скъпоценната топлина в гърлата ни. После едновременно, без да пророним дума, се обърнахме на юг, за да плуваме към брега, намирайки се все още твърде далеч от сушата.

Крайниците ми натежаха. Леки, но опасни схващания се извиха в стомаха ми. Ударите на биещото ми сърце изглеждаха достатъчно силни, за да ме потопят под повърхността на водата.

Макар да бяха леки, когато навлязохме във водата, прииждащите вълни станаха по-заплашителни. Хапеха със зъби от бяла пяна и сякаш кристали от ледена злоба образуваха крехка глазура от кръв и костен мозък.

Плувахме рамо до рамо и внимавахме да не се изгубим от поглед. Зимното небе не ни предложи утеха. Светлините на града бяха далечни като звездите, а морето — враждебно. Имахме само нашето приятелство, но знаехме, че в кризисен момент единият от нас би умрял, опитвайки се да спаси другия.

Когато се върнахме там, откъдето бяхме влезли в океана, ние едва имахме сили да излезем от вълните. Бяхме изтощени, гадеше ни се. По-бледи от пясъка и треперейки силно, плюехме тръпчивия вкус на морето.

Беше ни толкова студено, че вече не си представяхме жегата в пещта за кремиране. Дори след като се облякохме, продължихме да треперим от студ.

Изкарахме велосипедите от пясъка, минахме през затревения парк, граничещ с плажа, и се насочихме към най-близката улица.

Докато се качвахме на велосипедите, Боби каза:

— Дявол да го вземе.

— Аха — отвърнах аз.

Прибрахме се по домовете си.

Легнахме си веднага, сякаш бяхме болни. Спахме. Сънувахме. Животът продължи.

Никога повече не отидохме при прозореца на крематориума.

Нито разговаряхме за госпожа Аквалайн. И след всичките тези години и Боби, и аз все още бихме дали живота си, за да спасим другия, при това без колебание.

Колко е странен светът: нещата, които лесно можем да докоснем и са реални за възприятията — приятните извивки на женското тяло, собствената ни плът, студеното море и блясъка на звездите — съвсем не са толкова реални като нещата, които не можем да докоснем, да вкусим, да помиришем или да видим. Велосипедите и момчетата на тях не са толкова реални, колкото чувствата в душата и сърцето и не толкова осезаеми колкото приятелството, любовта и самотата, които отдавна са надживели света.

Сега, в тази мартенска нощ, далеч от потока на времето на детството, прозорецът на крематориума и сцената вътре бяха по-реални, отколкото би ми се искало. Някой беше зверски пребил до смърт стопаджията и после бе извадил очите му.

Дори в убийството и в размяната на трупа на баща ми да имаше някаква логика, когато всички факти станеха известни, защо да избождат очите на онзи мъж? Имаше ли логична причина да изпращат този окаян човечец без очи във всепоглъщащия огън на крематориума?

Или някой бе обезобразил стопаджията само заради силната, патологична тръпка на преживяването?

Замислих се за едрия мъж с обръснатата глава и перлената обеца. За широкото му, грубо лице. За очите на ловец, черни и вторачени. За студения като желязо стържещ глас.

Можех да си представя, че такъв човек изпитва удоволствие от болката на друг и разсича плътта с безгрижието на провинциален благородник, лениво дялкащ клонка.

Всъщност в странния нов свят, който се бе родил по време на преживяването ми в подземието на болницата, беше лесно да си представя, че дори Санди Кърк е обезобразил тялото. Красивият като манекен Санди, чийто баща бе плакал, докато кремираше Ребека Аквалайн. Вероятно очите бяха принесени в жертва в основите на светилище в далечния, обрасъл с трънливи къпини ъгъл на розовата градина, който ние с Боби така и не намерихме.

Докато Санди и помощникът му бутаха количката към пещта, телефонът в крематориума иззвъня.

Почувствах се виновен и се дръпнах от прозореца, сякаш бях задействал алармена система.

Когато отново се доближих до стъклото, видях Санди да смъква хирургичната маска от лицето си и да вдига слушалката. Тонът на гласа му показа смущение, после тревога и накрая гняв, но през прозореца с двойни стъкла не чувах думите му.

Санди тресна слушалката толкова силно, че едва не откъсна кутията от стената. Който и да беше на другия край на линията, ухото му бе добре продухано.

Докато махаше гумените ръкавици, Санди разпалено говореше на помощника си. Стори ми се, че го чух да произнася името ми — при това нито с възхищение, нито с обич.

Джес Пин, помощникът, беше дребен човек с мършаво лице, червени коси, кафяви кръвясали очи и тънки стиснати устни. Пин започна да вдига ципа на чувала с трупа на стопаджията.

Сакото на Санди беше окачено на една от редицата кукички на стената вляво от вратата. Той го взе и аз се изумих, когато видях, че под дрехата има кобур, увиснал от тежестта на пистолет.

Виждайки, че Пин се суети с чувала на трупа, Санди му каза нещо троснато и посочи към прозореца.

Джес забърза право към мен и аз рязко се дръпнах от перваза. Той спусна открехнатите щори.

Едва ли ме бяха видели.

От друга страна, аз съм толкова голям оптимист, че това е състояние на атомите в тялото ми. Ето защо реших поне този път да проявя здрав разум, да послушам не толкова песимистичния си инстинкт и да не губя време. Забързах между стената на гаража и евкалиптовата горичка, в изпълнения с мирис на смърт въздух и се насочих към задния двор.

Донесените от вятъра листа хрущяха силно като охлювени черупки под краката ми. За щастие свистенето на ветреца в клоните на дърветата над главата ми заглушаваше шума.

Бризът бе изпълнен с приглушеното ромолене на океана, над който толкова дълго бе пътувал, и замаскираше движенията ми.

Но би заглушил и стъпките на всеки, който можеше да се промъква след мен.

Бях сигурен, че телефонното обаждане беше от един от санитарите в болницата. Бяха разгледали съдържанието на куфара, намерили портфейла на баща ми и стигнали до извода, че съм бил в гаража и съм станал свидетел на размяната на труповете.

Разполагайки с тази информация, Санди бе осъзнал, че моята поява на предната му врата не е била толкова невинна, колкото изглеждаше. Той и Джес Пин сигурно щяха да излязат навън, за да видят дали още не се спотайвам в имението.

Стигнах до задния двор. Ниско подстриганата морава изглеждаше по-широка и открита, отколкото си я спомнях.

Пълната луна не беше толкова ярка, колкото преди няколко минути, но сега всяка твърда повърхност отразяваше и усилваше светлината й. Тайнствено сребристо сияние изпълваше нощта и ми отказваше прикритие.

Не се осмелих да прекося широкия тухлен вътрешен двор. Реших да стоя надалеч от къщата и от алеята за коли. Да се върна по същия път, по който бях дошъл, беше твърде рисковано.

Хукнах през моравата към розовите градини в задната част на имението. Пред мен се простираха стъпаловидно спускащи се тераси с големи дървени решетки, поставени под определен ъгъл една от друга, безброй тунеловидни градински беседки и лабиринт от лъкатушещи пътеки.

Пролетта по нашето крайбрежие с мек климат не бави появата си, за да съвпадне с датата, ознаменуваща я в календара, и розите вече бяха разцъфнали. Червените и другите тъмно обагрени цветове изглеждаха черни на лунната светлина — рози, подходящи за един по-зловещ олтар, — но имаше и огромни бели цветове, големи колкото бебешки глави, които кимаха на приспивната песен на бриза.

Зад мен се чуха мъжки гласове — едва доловими и разпокъсани от тревожния вятър.

Приклекнал зад висока дървена решетка, аз погледнах назад, през откритите квадратни пространства между кръстосаните летви и внимателно отместих виещите се пълзящи растения с остри бодли.

Близо до гаражите два лъча на фенерчета гонеха сенките от шубраците и изпращаха фантоми, които подскачаха по клоните на дърветата и блясваха ослепително по прозорците.

Зад едно от фенерчетата стоеше Санди Кърк и без съмнение размахваше пистолета, чийто кобур бях видял. Джес Пин може би също имаше оръжие.

Имаше времена, когато погребалните агенти и помощниците им не прибягваха до насилие. До тази вечер аз мислех, че още живея в онази епоха.

Стреснах се, когато видях, че в далечния ъгъл на къщата блесна трето фенерче. После четвърто. И пето.

Шесто.

Нямах представа кои биха могли да бъдат новите преследвачи, нито откъде се бяха появили толкова бързо. Разпръснаха се, образуваха редица и целеустремено се пръснаха из двора. Минаха покрай плувния басейн и се насочиха към розовата градина, осветявайки околността с фенерчетата. Застрашителни фигури, безлични като демони в кошмарен сън.

7.

Безликите преследвачи и обърканите лабиринти, които ни измъчват в съня, се бяха превърнали в реалност.

Градините се спускаха в пет широки тераси надолу по хълма. Въпреки равните пространства и лекия наклон между тях аз набирах твърде висока скорост, докато слизах, и се уплаших, че ще се спъна, ще падна и ще си счупя крака.

Издигащи се от всички страни, градинските беседки и красивите дървени решетки започнаха да приличат на изтърбушени развалини в мрака. На по-долните нива те бяха обрасли с трънливи пълзящи растения, полазили по дървените решетки, и сякаш гъмжаха от живи същества, докато тичах покрай тях.

Нощта се бе превърнала в действителен кошмар.

Сърцето ми биеше толкова силно, че чак ми се зави свят.

Имах чувството, че небесният свод се плъзга към мен, набирайки инерция като лавина.

Втурнах се към края на градината и едновременно усетих и видях застрашително извисяваща се ограда от ковано желязо. Беше висока два метра и лъскавата й черна боя блестеше на лунната светлина. Забих пети в меката пръст и спрях. Блъснах се в твърдите пръчки, но не достатъчно силно, за да се ударя.

Не вдигнах и голям шум. Заострените като копия вертикални пръти бяха здраво запоени за хоризонтални релси и вместо да изтрака от сблъсъка с тялото ми, оградата тихо издрънча.

Отпуснах се на железата.

Усетих неприятен вкус. Устата ми беше толкова суха, че не можех да събера слюнка и да се изплюя.

Нещо ме жегна в дясното слепоочие. Вдигнах ръка към лицето си. Три трънчета се бяха забили в кожата ми. Извадих ги.

По време на бягството ми надолу по хълма ме беше одраскал трънлив розов храст, макар че не си спомнях срещата с него.

Вероятно защото дишах все по-учестено, приятното ухание на рози стана твърде сладникаво и се изостри във воня на гнило. Долових и мириса на лосиона ми — почти толкова силен, както когато се намазах, но сега с тръпчив привкус, защото потта бе променила аромата му.

Обзе ме абсурдното и въпреки това непоклатимо убеждение, че шестимата преследвачи ще ме надушат, сякаш са ловджийски хрътки. За момента бях в безопасност само защото вятърът не духаше срещу тях.

Вкопчих се в оградата и погледнах към върха на хълма. Преследвачите се бяха придвижили от най-високата тераса към следващата.

Шест лъча светлина прорязаха розите. За миг осветени отзад и изкривени от онези ярки всеобхватни мечове, летвите на решетките се извисиха застрашително като костите на заклани дракони.

Градините предоставяха на преследвачите повече скривалища за проучване, отколкото откритите морави горе. Въпреки това мъжете се движеха по-бързо от преди.

Изкатерих оградата и се прехвърлих от другата страна, като внимавах да не закача якето или джинсите си на острите железни шипове. Отвъд се простираха открито пространство, сенчести долини, постепенно извисяващи се редици от осветени от луната хълмове и разпръснати на голямо разстояние един от друг и едва забележими тъмни дъбове.

Дивата трева, избуяла от неотдавнашните зимни дъждове, беше до коленете ми, когато скочих в нея. Долових мириса на зеления сок, който се изля от стръковете, смачкани от обувките ми.

Бях сигурен, че Санди и помощниците му ще претърсят цялото имение, затова побързах да се отдалеча от погребалния дом и хукнах надолу по хълма. Изгарях от нетърпение да изляза извън обсега на фенерчетата им, преди да са стигнали до оградата.

Насочвах се твърде далеч от града, което не беше добре. Нямаше да намеря помощ в дивата пустош. Всяка стъпка на изток беше стъпка към нея, а там бях по-уязвим от останалите хора.

Имах известен късмет заради сезона. Ако лятната жега вече ни бе завладяла, високите треви щяха да бъдат златисти като пшеница и сухи като хартия. Придвижването ми щеше да бъде белязано от ивици стъпкани стръкове.

Надявах се, че все още зелената ливада ще окаже достатъчна съпротива и ще се затвори като пружина след мен, прикривайки факта, че съм минал оттам. Въпреки това един наблюдателен преследвач щеше да ме открие лесно.

На около шейсет метра, в подножието на склона, ливадата отстъпваше пред по-гъсти храсталаци. Бариерата от жилава прерийна трева, висока метър и половина, преливаше в коча билка и огромни туфи иглика.

Бързо преминах през тези растения и навлязох в естествен канал, широк три метра. Тук растителността беше оскъдна, защото една цяла епоха на бури бе оголила гръбнака на основната скала под хълмовете. От две седмици не беше валяло и този скалист път беше сух.

Спрях да поема дъх. Обърнах се отново към шубраците и разтворих прерийните треви, за да видя докъде са стигнали преследвачите.

Четирима от тях вече се катереха по оградата. Лъчите на фенерчетата им пронизваха небето, спираха по прътите и напосоки се стрелкаха по земята, докато мъжете се катереха и прехвърляха оградата от ковано желязо.

Бяха изнервящо бързи и подвижни.

Дали всички като Санди Кърк носеха оръжия?

Имайки предвид техния обострен животински инстинкт, бързина и ловкост, вероятно не им трябваха оръжия. Ако ме хванеха, може би щяха да ме разкъсат с голи ръце.

Запитах се дали ще избодат и моите очите.

Каналът и по-широкият склон, в който бе разположен, се извиваше нагоре на североизток, и после надолу на югозапад. Тъй като вече бях стигнал до най-отдалечената на североизток точка на града, нямаше да намеря помощ, ако тръгнех нагоре по хълма.

Отправих се на югозапад, следвайки оградения с храсти канал. Възнамерявах колкото е възможно по-бързо да се върна в гъсто населена територия.

В плиткия канал пред мен осветената от луната скала блестеше с мека светлина като млечнобял лед в зимно езеро, избледнявайки до невидимост. Обгръщащите ме завеси от високи, сребристи прерийни треви изглеждаха вкочанени от мраз.

Потискайки страховете си да не се спъна в някой камък и да падна или да си изкълча крака в някоя изкопана от природата дупка, аз се отдадох на нощта, оставяйки се на мрака да ме тласка, както вятърът тласка кораб с платна. Хукнах надолу по постепенно спускащия се склон. Имах чувството, че ходилата ми не докосват земята, сякаш наистина се плъзгах по замръзналите скали.

След двеста метра стигнах до едно място, където хълмовете се нагъваха един в друг и в резултат се образуваше долчинка. Без да намалявам скоростта, избрах пътя вдясно, защото щеше да ме заведе по-напряко в Мунлайт Бей.

Бях изминал съвсем малко разстояние, когато видях приближаващи се светлини. На стотина метра пред мен долчинката завиваше наляво, около стръмната извивка на тревист склон, и се губеше от погледа ми. Източникът на търсещите светлини се намираше отвъд онзи завой, но аз видях, че са фенерчета.

Никой от мъжете от погребалното бюро не можеше да излезе от розовите градини и да мине пред мен толкова бързо. Онези хора трябваше да са други преследвачи.

Опитваха се да ме пресрещнат. Имах чувството, че ме преследва цяла армия, взводове, които като по магия бяха изникнали от земята.

Спрях и застанах неподвижно. Хрумна ми да направя няколко крачки встрани от голата скала и да се скрия зад високите колкото човешки ръст прерийни треви и други шубраци, обграждащи канала. Но колкото и леко да обезпокоях тази растителност, бях сигурен, че ще оставя следи от минаването си, които ще бъдат очевидни за преследвачите. Те щяха да изскочат от храстите и да ме хванат или прострелят, докато се промъквах по открития склон.

Около завоя пред мен лъчите на фенерчетата станаха по-ярки. Стръкове прерийна трева красиво заблестяха като изваяни очертания на сребърен поднос.

Върнах се в ъгъла на долчинката и поех по лявото отклонение, което бях подминал преди минута. След сто и осемдесет-двеста метра стигнах до друго разклонение. Исках да завия надясно, към града, но се опасявах, че те ще предугадят действията ми. Затова тръгнах наляво, макар че този маршрут щеше да ме отведе още по-навътре сред ненаселените хълмове.

Отгоре и от запад се разнесе бръмчене на двигател, отначало далечно, после изведнъж се приближи. Стана толкова силно, че сякаш идваше от самолет, летящ ниско над земята. Не беше заекващото тракане на хеликоптер, а по-скоро приличаше на рева на самолет с повредено крило.

После ослепителна светлина озари върховете на хълмовете, извисяващи се вляво и вдясно от мен и мина точно над долчинката, на трийсет-четирийсет метра от главата ми. Лъчът беше толкова ярък и силен, сякаш имаше плътност и структура като нажежена до бяло лава от разтопен метал.

Високомощен прожектор. Лъчът се изви в дъга и се отрази от далечните хребети на изток и на север.

Откъде бяха намерили такава сложна техника за толкова кратко време? Дали Санди Кърк не беше велик главатар в щаба на някаква антиправителствена милиция, помещаваща се в тайни бункери, претъпкани с оръжия и амуниции, намиращи се дълбоко под погребалния дом? Не, това не звучеше правдоподобно. Такива неща представляваха само същността на реалния живот в днешно време, текущите събития в едно общество, което свободно падаше надолу, докато тази история намирисваше на нещо загадъчно. Това беше територия, която буйната река на вечерните новини още не беше помела.

Трябваше да разбера какво става там горе на земята. Ако не разузнаех, нямаше да съм нещо повече от тъп плъх в лабораторен лабиринт.

Проврях се през храстите вдясно от канала, прекосих полегатия склон на долчинката и се качих на продълговатия хълм, защото лъчите сякаш идваха от онази посока. Докато слизах, един лъч отново освети земята над мен. Наистина блестеше от северозапад, както бях предположил. После мина за трети път, ярко озарявайки стръмния склон на възвишението, към което си проправях път.

След като изпълзях предпоследните десет метра на четири крака, последните десет изминах по корем. На хребета се свих върху голите, набраздени от времето скали, осигуряващи някакво прикритие, и предпазливо надигнах глава.

На съседния хълм, непосредствено до огромната корона на гигантски дъб, стоеше черна бронирана кола. Макар и оскъдно осветена от отражението на фаровете си, бронираната кола се виждаше ясно: правоъгълна, с четири колела, кацнала на огромни гуми и способна да преодолее всякакъв терен.

Видях и двата високомощни прожектора. Държаха ги в ръце. Единия — шофьорът, а другия — пътникът на предната седалка. И двата прожектора имаха лещи с размерите на дълбока купа за салата. Като се имаше предвид мощността им, прожекторите можеха да бъдат задействани само от двигателя на бронираната кола.

Шофьорът угаси прожектора си и включи на скорост. Голямата кола изскочи от разперените клони на дъба и се стрелна по високата ливада, сякаш фучеше по магистрала. Стоповете бяха обърнати към мен. Изчезна зад далечния рид, скоро се появи от долчинка и бързо се спусна по по-далечен склон, безпроблемно преодолявайки крайбрежните хълмове.

Мъжете, които вървяха пеша и носеха фенерчета и вероятно пушки, се придържаха към долчинките. В опит да ми попречат да използвам височините и да ме принудят да сляза долу, където преследвачите могат да ме намерят, бронираната кола патрулираше по върховете на хълмовете.

— Кои сте вие, да ви вземат мътните? — измърморих аз.

От бронираната кола излязоха лъчи, които обходиха по-далечните възвишения и осветиха морето от трева, пулсиращо от бриза. Вълна подир вълна от светлина озаряваше извисяващите се хълмове и обгръщаше стволовете на дъбовете.

После голямата кола отново потегли, движейки се безгрижно по не толкова гостоприемния терен. Фаровете подскачаха. Единият прожектор освети хребета на долчинката и сетне отново се плъзна по повърхността на земята. Бронираната кола тръгна на изток, после на юг, към друга наблюдателна позиция.

Запитах се дали това движение се забелязва от улиците на Мунлайт Бей. По всяка вероятност малцина жители на града бяха навън и гледаха под ъгъл, разкриващ суматохата, която би привлякла вниманието им.

Онези, които съзираха прожекторите, вероятно предполагах, че младежи или колежани с фотоапарати преследват лосове или елени — незаконен, но безкръвен спорт, към който все повече хора проявяват търпимост.

Скоро бронираната кола щеше да завие към мен. Съдейки по схемата на издирването, след още две маневри можеше да се озове на хълма, на който се намирах.

Отстъпих надолу по склона и се вмъкнах в долчинката, от която бях излязъл — точно там, където те искаха да бъда. Нямах по-добър избор.

Дотогава бях убеден, че ще избягам. Сега увереността ми започна да отслабва.

8.

Проврях се през прерийните треви и канала и продължих в посоката, в която се бях отправил, преди прожекторите да ме принудят да се кача на хълма. След няколко крачки спрях, стреснат от нещо с блестящи зелени очи, което чакаше на пътеката пред мен.

Койот.

Подобни на вълци, но по-дребни и с по-тясна муцуна, тези слаби и високи, дългокраки същества са не по-малко опасни. Цивилизацията стеснява кръга около тях и те убиват домашни любимци дори в привидно безопасните задни дворове на жилищните райони в съседство с откритите хълмове. Всъщност от време на време се разнася мълва, че койот е похитил и отвлякъл дете, ако жертвата е достатъчно млада и дребна. Макар че рядко нападат възрастни хора, не бих разчитал на въздържаността им, нито на по-големите си размери, ако срещнех глутница — или дори два койота — на тяхна територия.

Нощното ми зрение още се възстановяваше от ослепителната светлина на прожекторите и след миг на напрежение видях, че жарките зелени очи са разположени твърде близо едно до друго, за да бъдат на койот. Нещо повече, освен ако звярът не се беше приготвил за скок, притискайки гърди до земята, съкрушителният му поглед беше насочен към мен от твърде ниска позиция, за да бъде на койот.

Когато очите ми се приспособиха към нощните сенки и лунната светлина, разбрах, че пред мен стои безобидна котка. Не беше кугуар, което би било далеч по-лошо от койот и причина за истински страх, а обикновена домашна котка — светлосива или бежова. Не можех да определя цвета й в мрака.

Повечето котки не са глупави. Дори по време на фанатичното преследване на полски мишки или на дребни пустинни гущери, те не се осмеляват да навлязат навътре в царството на койотите.

Всъщност, когато я видях по-ясно, котката пред мен изглеждаше необичайно бърза и бдителна. Стоеше изправена. Главата й беше наклонена насмешливо на една страна, а ушите — наострени — и ме изучаваше съсредоточено.

Направих крачка към нея и тя изви гръб. Приближих се още и котката се обърна, хукна по посребрената от луната пътека и изчезна в мрака.

Някъде другаде в нощта бронираната кола отново се движеше. Пискливото й бръмчене и ръмжене бързо се усилваха.

Ускорих ход.

Изминах стотина метра и бронираната кола вече не ревеше, а лениво бръмчеше някъде наблизо. Шумът на двигателя приличаше на бавно и дълбоко задъхано дишане. Хищническият блясък на прожекторите търсеше жертва в нощта.

Стигнах до още един разклон в долчинката и видях, че котката ме чака. Седеше точно на кръстопътя, без да е избрала посока.

Тръгнах към пътеката вляво и котката изприпка надясно. След няколко крачки спря и обърна светещите си като фенери очи към мен.

Животното сигурно ясно усещаше присъствието на преследвачите около нас, не само шумната бронирана кола и мъжете, вървящи пеша. С изострените си възприятия котката дори долавяше хормоните на агресия, излъчващи се от тях, и надвисналото насилие. Също като мен и тя искаше да отбегне онези хора. Ако имах възможност, бих избрал път за бягство, разчитайки на животинските инстинкти, не на моите.

Лениво бръмчащият двигател на бронираната кола изведнъж изрева. Силният гръм отекна из долините така, сякаш превозното средство се приближаваше и едновременно се отдалечаваше. Тази буря от звуци ме потопи в колебание и за миг потънах в него.

После реших да тръгна след котката.

Докато излизах от пътеката вляво, бронираната кола изрева по хълма в източния край на долчинката, по която едва не продължих. За миг увисна, сякаш бе изпаднала в безтегловност в промеждутък от време, отброявано от спрял часовник. Фаровете приличаха на двойна жица, водеща цирков въжеиграч във въздуха. Единият прожектор прониза черния купол на небето. Времето спря в онзи скок в празното пространство, сетне отново продължи — бронираната кола потегли. Предните колела се блъснаха в склона на хълма, а задните прекосиха хребета. Стрелна се надолу и от гумите се разхвърчаха чимове трева и пръст.

Някакъв мъж нададе радостен вик, а друг се изкиска. Явно изпитваха удоволствие от преследването.

Голямата кола се спусна само на петдесет метра пред мен. Прожекторите в ръцете на мъжете обходиха долчинката.

Хвърлих се на земята и се претърколих, за да се скрия. Скалистият терен беше ад за костите и усетих, че слънчевите ми очила изпукаха в джоба на ризата.

Докато се изправях, ярък като мълния, разцепваща дъб, лъч озари мястото, където стоях. Изтръпнах от блясъка, присвих очи и видях, че лъчът потрепери и се отмести на юг. Бронираната кола не се изкачваше по склона.

Можех да остана там, където бях, на кръстовището от пътеки, долепил гръб до по-тясната точка на хълма, докато бронираната кола се отдалечеше, отколкото да рискувам да я срещна в следващата вдлъбнатина. Но когато в края на пътеката, по която бях тръгнал, примигаха четири светлини, аз се отказах от лукса на колебанието. Бях извън обсега на фенерчетата на мъжете, но те се приближаваха бързо и се намирах в непосредствена опасност да ме открият.

Когато заобиколих заострената част на хълма и влязох в долчинката от западната страна, котката още беше там и сякаш ме чакаше. Обърна се с гръб към мен и изприпка напред, макар и не толкова бързо, че да я изгубя от поглед.

Радвах се, че стъпвам по камъни, защото не оставях издайнически отпечатъци от стъпки. После установих, че в джоба на ризата ми са останали само парчета от счупените ми слънчеви очила. Докато тичах, опипах джоба си и усетих прегъната рамка и назъбено парче от стъкло. Останалото явно се бе разпиляло по земята, когато бях паднал при разклона на пътеката.

Четиримата преследвачи сигурно щяха да забележат счупените очила. Щяха да се разделят и да хукнат след мен по-упорито и по-бързо от всякога, заредени с енергия от доказателството, че са близо до жертвата си.

Бронираната кола започна да се изкачва по другата страна на хълма, там, където едва се бях спасил от лъчите на прожекторите. Пронизителното бръмчене на двигателя се усили.

Ако шофьорът спреше на тревистия връх на хълма, за да се вгледа в мрака за пореден път, щях да избягам, без да ме забележи. Но ако прекосеше хълма и се стрелнеше във вдлъбнатината, фаровете му или лъчът на прожектора можеха да ме осветят.

Котката хукна да бяга. Аз също.

Докато се спускаше между тъмните хълмове, вдлъбнатината стана по-широка от предишните, през които бях минал, и каменистата пътека в средата се разшири. По краищата на каменния път високите прерийни треви и шубраците бяха по-гъсти, но растителността беше твърде далеч от мен, за да ме скрие и аз се почувствах изложен на опасност. Нещо повече, за разлика от предишните, този склон беше прав като градска улица и нямаше завои.

Бронираната кола, изглежда, отново спря на височината. Бръмченето й заглъхна в свистящия бриз и единствените звуци на двигател идваха от мен: стърженето и хриптенето на дишането и сърцебиенето ми — досущ работещи бутала.

Котката беше потенциално по-подвижна от мен и можеше да изчезне за секунди. Но в продължение на няколко минути тя поддържаше постоянна преднина от петнайсет крачки. Приличаше на същински призрак на котка на лунната светлина. От време на време поглеждаше назад с очи, свръхестествено блестящи като свещи по време на спиритически сеанс.

Точно когато започнах да мисля, че това същество умишлено ме води далеч от опасността и да се отдавам на една от онези оргии на отъждествяване на животните с хората, от които мозъкът на Боби Халоуей изтръпва, котката хукна напред и изчезна за секунди.

Минута по-късно съзрях котката в края на канала. Намирахме се в задънена долчинка. От трите ни страни се издигаха стръмни тревисти хълмове. Всъщност бяха толкова стръмни, че нямаше да мога да ги изкача достатъчно бързо, за да се изплъзна от двамата преследвачи, които сигурно ме гонеха по петите. Бях хванат натясно. В капан.

В дъното на дола бяха струпани дърва, довлечени от водата, преплетени кълба от изсъхнали плевели, трева и наноси. Очаквах котката да ми се ухили зловещо и подигравателно и белите й зъби да блеснат в мрака. Но животното скочи на купчината отломки, пъхна се в една от множеството малки дупки и отново изчезна.

Това беше канал. Следователно трябваше да води нанякъде.

Бързо се изкачих на хълмчето от наноси с дължина три и височина един метър, което хлътна, изпращя и изхрущя, но се задържа под краката ми. Всичко беше довлечено върху решетка от стоманени пръчки, служеща за вертикална врата на устието на подземен канал, разположен в едната страна на хълма.

Изоставяйки звездите и луната, застанах с гръб към решетката и надникнах в непрогледния мрак. Трябваше леко да се наведа, за да не си ударя главата в скалата отгоре.

Отдолу се разнесе миризма на влажен бетон и плесенясала трева. Не беше съвсем неприятна.

Бавно пристъпих напред, плъзгайки крака. Гладкият под на подземния канал имаше лек наклон. Само след няколко метра спрях, защото се уплаших, че ще падна във внезапно появила се пропаст и ще се пребия или ще свърша със счупен гръбнак на дъното й.

Извадих газовата запалка от джоба на джинсите си, но не изпитвах особено желание да щракна пламъчето. Всяка светлина, мъждукаща по извитите стени на канала, щеше да бъде забелязана отвън.

Котката ме подкани. Виждах само блестящите й очи. Помъчих се да отгатна какво е разстоянието помежду ни и съдейки по ъгъла, под който виждах животното, стигнах до извода, че подът на огромния подземен канал продължава нагоре в полегат склон.

Тръгнах предпазливо към святкащите очи. Когато се приближих, котката се обърна и аз спрях, защото вече не виждах двата насочващи фара.

След няколко секунди животното отново ме призова. Зелените й очи пак се появиха и без да мигат, се вторачиха в мен.

Внимателно пристъпвайки напред, аз се зачудих на това странно преживяване. Всичко, на което бях станал свидетел след залез слънце — кражбата на тялото на баща ми, пребитият труп без очи в крематориума и преследвачите от погребалния дом — беше най-малкото невероятно, но нищо не можеше да се сравни с поведението на този дребен потомък на тигрите.

А може би бях под влиянието на момента и приписвах на тази обикновена домашна котка качеството, че знае в какво положение се намирам, докато всъщност съвсем не беше така.

Може би.

Движейки се слепешком, се добрах до друга могила от наноси — по-малка от първата. За разлика от предишната тази беше влажна. Боклуците хрущяха под обувките ми. Разнесе се по-остра воня.

Продължих да се изкачвам, протегнал ръце в мрака, и установих, че наносите са струпани върху още една решетка със стоманени пръчки. Боклуците, успели да минат през първата, бяха заседнали там.

След като преминах и тази бариера и благополучно се озовах от другата страна, реших да рискувам и да използвам запалката. Свих пръсти в шепа около пламъчето и насочих светлината, доколкото можах.

Очите на котката светеха ярко. Сега бяха златисти, изпъстрени със зелено. Гледахме се в продължение на една дълга минута, после моят водач — ако тя наистина беше такава — рязко се обърна, хукна надолу по канала и се скри от погледа ми.

Използвайки запалката, за да си проправям път и поддържайки огънчето слабо, за да пестя газ, слязох в недрата на крайбрежните хълмове, минавайки покрай по-малки притоци, вливащи се в главния канал. Стигнах до преливник от широки бетонни стъпала, където имаше локви застояла вода и тънък килим от твърди, сивочерни гъби, които вероятно никнеха само през четиримесечния дъждовен сезон. Мръсните стъпала бяха коварно хлъзгави, но заради безопасността на поддържащия ги персонал на едната стена беше закован стоманен парапет, на който висяха сиви гирлянди от изсъхнали треви, изхвърлени от последния порой.

Слизах и се ослушвах за гласовете на преследвачите, но чувах само звуците на собственото си придвижване. Или мъжете бяха решили, че не съм избягал по посока на подземния канал, или се бяха колебали толкова дълго, преди да тръгнат след мен, че имах километър и половина преднина.

На дъното на преливника, върху последните две широки стъпала, едва не паднах в нещо, което отначало ми заприлича на белите, закръглени чадърчета на гъби, растящи тук, във влажната тъма, и несъмнено изключително отровни.

Вкопчен в парапета, бавно минах покрай изпъкналите очертания върху хлъзгавия бетон, като не исках да ги докосвам дори с обувка. Застанах на следващата отсечка от полегатия тунел и се обърнах да разгледам това откритие.

Увеличих пламъчето на запалката и видях, че пред мен има не гъби, а купища черепи. Крехки черепи на птици. Удължени черепи на гущери. По-големи черепи на котки, кучета, миещи мечки, таралежи, зайци, катерици…

По тях нямаше нито частица плът, сякаш бяха сварени и отделени от нея. Бели и жълтеникави на светлината на газовата запалка. Десетки. Нямаше кости от крайници или ребра от гръден кош. Само черепи. Бяха наредени един до друг в три редици — две на последното стъпало и една на второто — и обърнати с лицето напред, сякаш, макар и с празни очни ябълки, бяха там, за да станат свидетели на нещо.

Нямах представа как да възприема това. Не виждах сатанински знаци по стените на подземния канал, нито следи от зловещи церемонии и все пак изложбата имаше неоспоримо символична цел. Количеството на експонатите говореше за фанатизъм и жестокостта, загатната в толкова много убийства и обезглавявания, беше смразяваща.

Припомняйки си интереса към смъртта, който ни беше обзел с Боби Халоуей, когато бяхме тринайсетгодишни, се запитах дали някое хлапе, много по-странно, отколкото ние бяхме, не е извършило това страховито дело. Криминалистите твърдят, че на три-четири години повечето серийни убийци измъчват и убиват насекоми, прогресират към малки животни по време на детството и пубертета и накрая завършват с хора. Може би някой особено зъл млад убиец практикуваше в тези катакомби, подготвяйки се за шедьовъра на живота си.

В средата на третата и най-висока редица от кокалести лица стоеше лъскав череп, който беше определено по-различен от всички останали. Приличаше на човешки. Малък, но човешки. Като череп на дете.

— Мили Боже — промълвих аз.

Шепотът ми отекна по бетонните стени.

Повече от всякога имах чувството, че се намирам във владение на сънища, където такива неща като бетон и кости са безплътни като пушек. Въпреки това не протегнах ръка да докосна малкия човешки череп, нито някой от другите. Колкото и нереални да изглеждаха, знаех, че са студени, хлъзгави и осезаеми.

Обезпокоен да не срещна онзи, който бе събрал тази зловеща колекция, продължих надолу по канала.

Очаквах, че котката отново ще се появи, гледайки със загадъчните си очи и стъпвайки безшумно като перце по бетона, но или не я виждах, или бе свърнала в някой от ръкавите на подземния канал.

Участъци от наклонена бетонна тръба се редуваха с други преливници и точно когато започнах да се притеснявам, че в запалката няма достатъчно газ, за да ме изведе на безопасно място, пред мен се появи и постепенно нарасна кръг оскъдна сивкава светлина. Забързах към нея и установих, че ниският край на тунела, водещ към открития канал на варовикова скала, не е преграден с решетка.

Най-сетне се намирах на позната територия, в равнините на север от града. На няколко преки от океана. На половин пресечка от гимназията.

След влажния подземен канал нощният въздух ухаеше не само освежително, но и приятно. Звездите на бляскавото небе искряха ярки като диаманти.

9.

Според електронния часовник на банка „Уелс Фарго“ беше деветнайсет и петдесет и шест, което означаваше, че баща ми е мъртъв повече от три часа, макар да ми се струваше, че бяха минали дни, откакто го загубих. Таблото показваше, че температурата е шестнайсет градуса, но за мен нощта беше по-студена.

Обществената пералня „Тайди Тайм“, намираща се малко по-нататък от банката, беше обляна във флуоресцентна светлина. В момента там нямаше клиенти.

Приготвих един долар и с присвити очи влязох вътре, сред аромата на сапун, на прах с ухание на цветя и химичната парливост на белината. Наведох глава, за да увелича максимално защитата, осигурена от козирката на шапката ми. Изтичах право към автомата за обмяна на пари, пуснах долара, грабнах четирите монети по двайсет и пет цента, които паднаха в подноса, и излязох.

Две преки по-нататък, пред пощата, имаше платен телефон със звукоизолиращи прегради, които приличаха на крила. На стената над него беше монтирана лампичка на алармена система, поставена в решетка. Окачих шапката си там и сенките паднаха над мен.

Предполагах, че Мануел Рамирес още си е у дома. Обадих му се и майка му, Розалина, каза, че го няма от няколко часа. Работел на две смени, защото някакъв негов колега полицай бил болен. Тази вечер бил дежурен в участъка, но по-късно, след полунощ, щял да патрулира.

Набрах номера на централата на полицията в Мунлайт Бей и поисках да говоря с Рамирес.

Мисля, че Мануел е най-доброто ченге в града. Той е седем-осем сантиметра по-нисък от мен тежи петнайсет килограма повече, по-голям е с двайсет години и е американец от мексикански произход. За разлика от мен, обича бейзбола. Аз никога не съм следял спорта, защото имам проницателно усещане за потока на времето и не изпитвам желание да използвам ценните си часове в твърде много пасивни занимания. Мануел предпочита кънтри музика. Аз обичам рок. Той е заклет републиканец, а аз не се интересувам от политика. Любимите му филмови звезди са Абът и Костело, а моята — безсмъртният Джаки Чан. Приятели сме.

— Чух за баща ти, Крис — каза Мануел, когато ни свързаха. — Не знам какво да кажа.

— И аз.

— В такива случаи не можеш да кажеш нищо, нали?

— Да, всичко е без значение.

— Ще се оправиш ли?

За моя изненада не можах да кажа нищо. Ужасната ми загуба изведнъж заприлича на хирургична игла, която заши гърлото и езика към небцето в устата ми.

Странно, но непосредствено след смъртта на баща ми аз можах да отговоря, без да се колебая, на същия този въпрос, зададен ми от доктор Сет Кливланд.

Чувствах Мануел по-близък от лекаря. Приятелството размеква нервите и те кара да изпитваш болка.

— Ела някоя вечер, когато не съм дежурен — рече Мануел. — Ще пийнем бира, ще хапнем тамали2 и ще гледаме филми с Джаки Чан.

С изключение на бейзбола и кънтри музиката, Мануел и аз имахме много общи неща. Той работи нощем — от дванайсет до осем сутринта, а понякога и на две смени, когато персоналът недостига. И той обича нощта като мен, но работи по това време по необходимост. Нощната смяна не е толкова привлекателна, колкото дневната, но се заплаща по-добре. Нещо по-важно, Рамирес може да прекарва следобедите и вечерите със сина си Тоби, когото много обича. Преди шестнайсет години Кармелита, съпругата на Мануел, почина минути преди да роди Тоби. Момчето е мило и очарователно, но жертва на синдрома на Даун. Майката на Мануел се премести у тях веднага след смъртта на Кармелита и още му помага да се грижи за Тоби. Рамирес познава лишенията. Усеща ръката на съдбата всеки ден от живота си, в епоха, когато повечето хора не вярват в замисъла или в ориста. Мануел и аз имаме много общи неща.

— Звучи страхотно — съгласих се аз. — Но кой ще го сготви? Ти или майка ти?

— О, не майка ми, обещавам.

Мануел е изключително добър готвач, а майка му се мисли за такава. Едно сравнение между гозбите им дава страхотно убедителен пример за разликата между доброто дело и доброто намерение.

По улицата зад мен мина кола. Погледнах надолу и видях, че сянката ми дърпа неподвижните ми крака, протягайки се от лявата към дясната страна на тялото. Ставаше не само дълга, но и по-черна на фона на бетонния тротоар. Опитваше да се освободи от мен и да избяга. Но когато колата отмина, отново се върна вляво.

— Мануел, има нещо, което можеш да направиш за мен. Нещо по-голямо от тамали.

— Кажи, Крис.

След дълго колебание отговорих:

— Става дума за баща ми… за тялото му.

Мануел също се поколеба. Изпълненото му с размисъл мълчание наподобяваше котка, наострила уши от любопитство.

В думите ми той чу повече, отколкото издаваха. Когато отново заговори, тонът му беше различен — все още глас на приятел, но придружен с по-твърди нотки на ченге.

— Какво се е случило, Крис?

— Много е странно.

— Странно? — попита той, вкусвайки думата, сякаш беше нещо с неочакван аромат.

— Предпочитам да не говоря по телефона. Ако дойда в участъка, ще ме чакаш ли на паркинга?

Не можех да очаквам, че полицаите ще угасят всички лампи в участъка и ще вземат показанията ми на светлината на свещи.

— За нещо криминално ли говорим? — попита Мануел.

— Много. И странно.

— Шефът Стивънсън днес работи до късно. Още е тук, но няма да остане дълго. Да го помоля ли да почака?

Във въображението ми се появи безокото лице на мъртвия стопаджия.

— Да — отговорих аз. — Да, Стивънсън би трябвало да чуе това.

— Ще можеш ли да дойдеш за десет минути?

— Добре.

Окачих телефонната слушалка, грабнах шапката си, обърнах се към улицата и засенчих очи с ръка, докато покрай мен преминаха още две коли. Едната беше „Сатурн“, последен модел. Другата — пикап „Шевролет“.

Нямаше бял микробус. Нито катафалка „Кадилак“. Или черна бронирана кола.

Не се страхувах, че издирването продължава. Стопаджията сигурно вече бе станал на въглен в пещта. Когато доказателството се превърнеше в пепел, нищо веществено не можеше да подкрепи странната ми история. Санди Кърк, санитарите и всички други безименни участници щяха да се чувстват в безопасност.

Всъщност с всеки опит да ме убият или отвлекат онези хора биха рискували да си навлекат очевидци на това престъпление, с които после трябваше да се оправят, увеличавайки вероятността от още свидетели. Сега най-доброто за онези загадъчни конспиратори беше не агресивността, а дискретността — особено след като единственият им обвинител беше градският особняк, който излизаше от отрупаната си със завеси къща само между здрача и зората, страхуваше се от слънцето, живееше с помощта на наметала, шалове, качулки и маски от лосион и изпълзяваше дори нощем под прикритието на купчина дрехи и химични препарати.

Съдейки по скандалното естество на обвиненията ми, малцина биха приели историята ми за достоверна, но бях сигурен, че за Мануел щеше да бъде истина. Надявах се, че и шефът на полицията ще ми повярва.

Отдалечих се от телефона пред пощата и тръгнах към участъка, който се намираше само на няколко преки оттам.

Вървях в нощта и репетирах онова, което щях да кажа на Мануел и на шефа му, Луис Стивънсън, който беше забележителна фигура и за когото исках да бъда добре подготвен. Висок, широкоплещест и атлетичен, Стивънсън имаше лице, което бе достатъчно благородно, за да бъде отпечатано в профил върху древни римски монети. Понякога приличаше на актьор, изпълняващ ролята на отдаден на професията си полицейски шеф, макар че ако това наистина беше актьорско майсторство, изпълнението му беше достойно за награда. Петдесет и две годишен, той внушава убеждението — без да се опитва да го прави, — че е много по-мъдър за възрастта си и с лекота предизвиква уважение и доверие. Стивънсън съчетава нещо от психолога и от свещеника — качества, които са необходими за всеки с неговата длъжност, но малцина ги притежават. Той е от онези рядко срещани хора, които обичат да имат власт, но не злоупотребяват с нея и имат авторитет, съчетан с вярна преценка и съчувствие. Шеф е на полицията от четиринайсет години и през това време за управлението не се е чул дори намек за скандал, неспособност или некадърност.

И така, вървях по уличките без лампи, осветени от луната, която се бе издигнала на небето. Минавах покрай огради и пътеки, градини и кофи за боклук, обмисляйки думите, с които се надявах да разкажа убедителна история. Пристигнах за две вместо за десет минути. Влязох в паркинга зад сградата на кметството и видях шефа Стивънсън в момент на конспирация и това мигновено заличи хубавите качества, които му приписвах. Пред мен се разкри човек, който въпреки благородното си лице не заслужаваше честта да увековечат лика му на монети или паметници, нито дори да окачват снимката му в участъка до тази на кмета, губернатора и президента на Съединените щати.

Стивънсън стоеше до далечния ъгъл на сградата, близо до задния вход на полицейския участък, осветен от водопад синкава светлина, идваща от лампата на системата за охрана. Човекът, с когото разговаряше, се намираше на няколко крачки от него и в сините сенки се виждаше само отчасти.

Прекосих паркинга и се насочих към тях. Не ме забелязаха, защото бяха погълнати от разговора си. Нещо повече, служебните камиони и автомобили ми осигуряваха прикритие, докато в същото време внимавах да се движа надалеч от пряката светлина на трите високи улични лампи.

Точно преди да изляза на откритото пространство, събеседникът на Стивънсън се приближи до него, разпръсквайки сенките, и аз спрях стъписан. Видях обръснатата му глава и неумолимото лице. Червената карирана фланелена риза, сините джинси и работните обувки.

От това разстояние не съзирах перлената обеца.

Намирах се между две големи превозни средства и бързо отстъпих няколко крачки назад, за да се скрия по-добре в гъстия мрак между тях. Единият двигател още беше топъл и потракваше и пукаше, докато се охлаждаше.

Макар да чувах гласовете на двамата мъже, не можех да разбера думите. Крайбрежният бриз още шумолеше в дърветата и оспорваше всички творения на човека и този постоянен шепот и свистене заглушаваха разговора.

Установих, че превозното средство отдясно, чийто двигател още беше топъл, е белият микробус „Форд“, с който гологлавият бе потеглил от болница „Милосърдие“ по-рано тази вечер. С тленните останки на моя баща.

Зачудих се дали ключовете са на таблото. Долепих лице до стъклото откъм мястото на шофьора, но не видях почти нищо.

Ако можех да открадна микробуса, по всяка вероятност щях да имам неопровержимо доказателство, че разказът ми е достоверен. Дори ако тялото на баща ми бе откарано другаде, може би бяха останали други веществени доказателства — не на последно място капки от кръвта на стопаджията.

Нямах представа как да запаля двигателя без ключове.

По дяволите, дори не знаех да шофирам.

И дори да откриех, че притежавам вроден талант да управлявам моторни превозни средства, равняващ се на Моцартовата дарба за музикални произведения, едва ли щях да измина трийсетината километра на юг или петдесетте на север, докато стигна до границите на друго районно полицейско управление. Не и на блясъка на насрещните фарове. Не и без скъпоценните ми слънчеви очила, които лежаха счупени далеч на хълмовете на изток.

Пък и ако отворех вратата на микробуса, осветлението вътре щеше да премигне и двамата мъже щяха да ме забележат.

И да тръгнат след мен.

Щяха да ме убият.

Задната врата на полицейския участък се отвори и навън излезе Мануел Рамирес.

Луис Стивънсън и съзаклятникът му веднага преустановиха разговора си. От това разстояние не можех да преценя дали Мануел познава гологлавия, но ченгето като че ли се обърна само към шефа си.

Не можех да повярвам, че Мануел — добрият син на Розалина, опечаленият вдовец на Кармелита и любящият баща на Тоби — участва в нещо, свързано с убийство и ограбване на гробове. Никога не можем истински да опознаем хората в живота ни, колкото и силно да вярваме, че ги разбираме. Повечето приличат на тъмни води с безброй пластове утаени частици, разбърквани от странни течения, извиращи от най-дълбоките им глъбини. Но бях готов да заложа живота си, че чистото сърце на Мануел не крие коварство.

Не бях готов обаче да заложа неговия живот. Ако го повиках да претърси белия микробус и да го конфискува за задълбочен анализ, можеше да подпиша смъртната му присъда, както и своята. Бях убеден в това.

Стивънсън и гологлавият изведнъж обърнаха гръб на Мануел и огледаха паркинга. Разбрах, че той им е казал за телефонното ми обаждане.

Приклекнах и се свих по-навътре в мрака между микробуса и камиона на пожарната.

Опитах се да прочета регистрационния номер на белия микробус. Макар че обикновено отбягвах светлината, този път се нуждаех от нея.

Трескаво проследих с пръсти очертанията на седемте цифри и букви, но не можах да ги запомня.

Знаех, че гологлавият, а може би и Стивънсън, се приближава към микробуса. Вече бе пристъпил към действие. Обръснатият, касапинът, търговецът на трупове, крадецът на очи.

Приведен, аз се върнах по същия маршрут, по който бях дошъл. Минах покрай редиците паркирани камиони и коли, шмугнах се в уличката и забързах напред, използвайки кофите за смет за прикритие. Завих зад ъгъла, влязох в друга уличка, тичах още малко, бързоног като котката и безшумен като бухал, същество на нощта, питайки се дали ще намеря безопасно убежище преди зазоряване или още ще бъда на крак и на открито, за да се гърча и почернея от жарките лъчи на изгряващото слънце.

10.

Предположих, че е безопасно да се прибера вкъщи, но ще бъде глупаво да се бавя твърде дълго по улиците. След две минути трябваше да бъда в полицейския участък. Щяха да ме чакат най-малко десет минути, после Стивънсън щеше да се досети, че съм го видял с мъжа, който бе откраднал тялото на баща ми.

Дори тогава вероятно нямаше да дойдат да ме търсят вкъщи. Все още не представлявах сериозна заплаха за тях — и едва ли щях да се превърна в такава. Нямах доказателства за нищо от онова, което бях видял.

Въпреки това те, изглежда, бяха склонни да прибягват до крайни мерки, за да предотвратят разобличаването на загадъчния си заговор. Сигурно не искаха да оставят и най-малката работа недовършена, а това означаваше примка около врата ми.

Отключих предната врата и влязох вкъщи. Очаквах, че Орсън ще е във фоайето, но кучето не ме чакаше там. Повиках го, но той не се появи, а ако се приближаваше към мен в мрака, щях да чуя лапите му да тупкат по пода.

Вероятно бе изпаднал в едно от мрачните си настроения. През повечето време беше добър, игрив и дружелюбен и опашката му имаше достатъчно енергия, за да помете всички улици на Мунлайт Бей. Но от време на време светът се стоварваше върху плещите му и Орсън лежеше безжизнен като килим. Очите му бяха отворени, но вторачени в някакъв кучешки спомен или видение отвъд този свят и не издаваше звук, освен по някоя въздишка.

Рядко го намирах в състояние, което, изглежда, беше най-мрачното униние и твърде завладяващо, за да бъде понесено от което и да е куче.

Веднъж седна пред огледалото на вратата на дрешника в спалнята ми и остана вторачен в отражението си в продължение на почти половин час — цяла вечност за съзнанието на едно куче, което обикновено преживява света като поредица от двуминутни чудеса и триминутен ентусиазъм. Не знам какво го привлече към собствения му образ, макар да изключих кучешка суета и обикновена озадаченост. Орсън изглеждаше изпълнен с тъга. Ушите му бяха увиснали, раменете — отпуснати, а опашката — безжизнена. Кълна се, че понякога очите му преливат от сълзи, които едва сдържа.

— Орсън? — извиках аз.

Електрическият ключ, който включваше и изключваше полилея над стълбището, имаше реостат за регулиране на светлината, като повечето ключове в къщата. Завъртях го на минималната светлина, нужна ми да изкача стъпалата.

Орсън не беше на площадката. Не чакаше и в коридора на втория етаж.

Нямаше го и в моята стая.

Приближих се до най-близкото нощно шкафче. От най-горното чекмедже извадих плик, в който държах запас от пари. Имаше само сто и осемдесет долара, но това беше по-добре от нищо. Макар да не знаех за какво биха ми потрябвали, възнамерявах да бъда подготвен, затова прехвърлих цялата сума в един от джобовете на джинсите си.

Докато затварях чекмеджето, забелязах някакъв черен предмет на покривката на леглото. Взех го и се изненадах, когато видях, че наистина е онова, което изглеждаше в тъмното: пистолет.

За пръв път виждах това оръжие.

Баща ми не притежаваше пистолет.

Действайки инстинктивно, оставих пистолета и използвах края на покривката за легло, за да избърша отпечатъците си. Подозирах, че са ми устроили клопка, за да поема удара за нещо, което не бях извършил.

Въпреки че всеки телевизор излъчва ултравиолетова радиация, бях изгледал много филми, защото съм в безопасност, стига да седя далеч от екрана. Знам всички велики истории за невинни хора — от Кари Грант и Джеймс Стюарт до Харисън Форд, — безмилостно преследвани за престъпления, които не са извършили, и хвърлени в затвора въз основа на изфабрикувани доказателства.

Бързо се вмъкнах в банята и запалих крушката с нисък волтаж. Във ваната нямаше мъртва блондинка.

Но и Орсън не беше там.

Върнах се в спалнята, застанах неподвижно и се вслушах в звуците на къщата. Ако имаше други хора, това бяха само призраци, носещи се в ектоплазмено мълчание.

Отново се приближих до леглото, поколебах се, взех пистолета и се засуетих, докато извадя пълнителя. Беше зареден. Не липсваше нито един патрон. Пъхнах пълнителя обратно в приклада. Имах опит с пистолети и установих, че този е по-тежък, отколкото бях очаквал. Тежеше най-малко шестстотин-седемстотин грама.

На кремавата покривка на леглото имаше и бял плик. Не го бях забелязал дотогава.

Извадих от чекмеджето на нощното шкафче фенерчето с форма на писалка и фокусирах тънкия лъч върху плика. Отгоре нямаше нищо освен професионално напечатан обратен адрес в горния ляв ъгъл: Оръжеен магазин на Тор, Тук, Мунлайт Бей. Незапечатаният плик, който нямаше нито марка, нито клеймо, беше леко смачкан и изпъстрен с любопитни гънки.

Взех го. На места беше влажен. Сгънатите листа хартия вътре бяха сухи.

Разгледах документите на светлината на фенерчето. Познах старателния почерк на баща ми върху копието с индиго на стандартния формуляр. Той свидетелстваше пред местната полиция, че няма криминално досие, нито психично заболяване, които биха били основание да му откажат правото да притежава оръжие. Имаше и копие на оригиналната фактура от покупката на оръжието, уточняваща, че е деветмилиметров „Глок 17“ и баща ми го е платил с чек.

Побиха ме тръпки, като видях датата: осемнайсети януари, преди две години. Баща ми бе купил пистолета три дни след като мама загина при автомобилна злополука на магистрала 1. Сякаш бе усещал, че му трябва защита.

Клетъчният ми телефон зареждаше батериите си в кабинета срещу спалнята. Изключих го от електрическия контакт и го закачих на колана си.

Орсън не беше и в кабинета.

Саша бе минала да го нахрани. Може би го бе взела със себе си. Ако Орсън е бил толкова тъжен, колкото когато отивах в болницата — и особено ако бе изпаднал в още по-мрачно настроение, — Саша вероятно не беше намерила сили да остави само горкото животно, защото във вените й, наред с кръвта, има същото количество състрадание.

Дори ако Орсън бе излязъл със Саша, кой бе преместил деветмилиметровия пистолет „Глок“ от стаята на баща ми на моето легло? Не беше Саша. Тя не знаеше, че пистолетът съществува и не би ровила из вещите на татко.

Телефонът на бюрото беше свързан със секретар. Броячът до мигащата лампичка показваше две обаждания.

Според автоматичния глас на апарата, който съобщаваше часа и датата, първото обаждане беше едва от преди половин час и траеше почти две минути, макар че непознатият не бе проронил нито дума.

Отначало дишаше бавно и тежко, сякаш притежаваше вълшебната сила да вдишва по телефонната линия неизброимите ухания от дома ми и по този начин да разбере, че не съм вкъщи. После започна да тананика, сякаш бе забравил, че го записват, като мечтател, потънал в размисъл. Тананикаше импровизиран напев без определена мелодия, монотонен и тих, загадъчен и повтарящ се като песента, която лудият вероятно чува, мислейки, че ангелите на смъртта пеят в хор за него.

Бях сигурен, че е непознат. Предполагах, че бих познал гласа на приятел дори само по тананикането. Освен това бях убеден, че не е сбъркал номера и по някакъв начин е замесен в събитията, последвали смъртта на баща ми.

Когато затвори, усетих, че съм стиснал ръце в юмруци. Бях задържал неволно дъха си и сега го изпуснах шумно. Издишвах горещ, сух дъх и поемах свежа струя, но още не можех да отпусна ръце.

Второто обаждане, записано само няколко минути, преди да се прибера у дома, беше от Анджела Фериман, медицинската сестра, стояла до леглото на баща ми. Тя не се представи, но аз познах слабия й, мелодичен глас. По време на съобщението говорът й се ускори като все по-неспокойна птица, прелитаща на ограда от колче на колче.

— Крис, бих искала да говоря с теб. Трябва да поговорим. Колкото е възможно по-скоро. Ако можеш, още тази вечер. Аз съм в колата си, на път за вкъщи. Знаеш къде живея. Ела ми на гости. Не се обаждай. Нямам доверие на телефоните. Не исках да ти се обаждам и сега. Но трябва да те видя. Влез през задната врата. Колкото и късно да чуеш това съобщение, ела. Няма да съм заспала. Не мога да заспя.

Сложих нова касета на телефонния секретар и скрих оригиналната под смачканите листа хартия на дъното на кошчето за отпадъци до бюрото ми.

Тези два кратки записа нямаше да убедят никое ченге или съдия. Но те бяха единствените доказателства, които притежавах, за да покажа, че с мен става нещо необикновено — по-необикновено и от рядкото ми заболяване. По-необикновено и от оцеляването ми в борбата с пигментната ксеродермия в продължение на двайсет и осем години.

Останах в къщата по-малко от десет минути, но имах чувството, че съм се бавил твърде дълго.

Докато търсех Орсън, очаквах да чуя, че разбиват някоя врата или стъкло и после — стъпки по стълбището. Къщата остана тиха, но тишината бе изпълнена с трепет, като напрежението на повърхността на езеро.

Кучето не беше в спалнята и в банята. Нито в дрешника.

С всяка изминала секунда безпокойството ми за Орсън нарастваше. Онзи, който бе сложил деветмилиметровия пистолет „Глок“ на леглото ми, беше взел или наранил кучето.

Отидох отново в стаята си и в едно от чекмеджетата на бюрото намерих резервни слънчеви очила. Бяха в мек калъф и аз го пуснах в джоба на ризата си.

Погледнах часовника си, който показваше часа с излъчващи светлинни диоди.

Бързо сложих фактурата и полицейския въпросник в плика от оръжейния магазин на Тор. Независимо дали беше доказателство или непотребен боклук, аз го скрих между дюшека и пружината на леглото си.

Датата на покупката изглеждаше важна. Изведнъж всичко ми се стори важно.

Задържах пистолета. Може би тази история беше инсценировка, също като във филмите, но се чувствах в по-голяма безопасност с оръжие. Искаше ми се да знам как да го използвам.

Джобовете на коженото ми яке бяха достатъчно дълбоки, за да скрият пистолета. Оръжието тежеше в десния ми джоб не като парче мъртва стомана, а като нещо живо, задрямала, но не съвсем заспала змия. Помръднех ли, пистолетът бавно се извиваше: дебел и ленив, неясна плетеница от навити пружини.

Готвех се да сляза, за да потърся Орсън, когато си спомних една юлска нощ, когато го наблюдавах от прозореца на спалнята. Кучето седеше в задния двор. Главата му беше килната на една страна, за да вдигне муцуна към вятъра. Беше хипнотизиран от нещо в небето и изпаднал в едно от най-озадачаващите си настроения. Не виеше, пък и лятното небе беше безлунно. Звукът, който издаваше, не беше нито вой, нито скимтене, а нещо като хленчене, особено и тревожно.

Вдигнах щорите на същия прозорец и го видях на двора. Орсън трескаво изравяше черна дупка в посребрената от луната морава. Това беше странно, защото той беше куче с добро поведение и никога не ровеше.

След малко Орсън остави участъка земя, в която ожесточено драскаше с нокти, придвижи се няколко крачки надясно и започна да изравя нова дупка. Някакво безумие се долавяше в поведението му.

— Какво става, момчето ми? — запитах се аз.

Докато слизах по стъпалата, а пистолетът тежеше в джоба на якето ми, си спомних онази юлска нощ, когато бях отишъл в задния двор, за да поседя до хленчещото куче…

Стенанията му отслабнаха като дъха на стъклар, оформящ ваза над пламъка, и станаха толкова тихи, че не безпокояха дори най-близките ни съседи, но в звуците имаше потресаваща мъка. Със стоновете си кучето извайваше нещастие, по-черно и от най-черното стъкло и по-странно от всяка форма, която можеше да сътвори един стъклар.

Орсън не беше ранен и не изглеждаше болен. Доколкото можех да преценя, единствено видът на звездите го изпълваше с мъка. Но ако зрението на кучето е толкова лошо, колкото казват, тези животни не виждат звездите. Пък и защо звездите биха причинили на Орсън такова терзание? Или нощта, която не беше по-тъмна от предишните? Но той се бе вторачил в небето, издаваше измъчени звуци и не реагираше на успокоителния ми глас.

Сложих ръка на главата му, погалих го по гърба и усетих, че по тялото му преминават силни тръпки. Орсън скочи и изприпка встрани само за да се обърне и да се вторачи в мен от разстояние. Мога да се закълна, че в този миг ме мразеше. Обичаше ме както винаги и все още беше моето куче, но в същото време изпитваше силна ненавист към мен. Въпреки топлия юлски въздух аз буквално почувствах студената омраза, излъчваща се от него. Кучето тръгна из двора, като ту поглеждаше мен, ту небето. Беше необщителен и трепереше от ярост, макар и вече слаба, и хленчеше отчаяно.

Когато разказах това на Боби Халоуей, той рече, че кучетата не са способни да мразят никого, нито да изпитват нещо толкова сложно като истинско отчаяние и емоционалният им живот е елементарен като интелектуалния. Настоях на тълкуването си за онова, което бях преживял и Боби каза:

— Виж какво, Сноу, ако ще продължаваш да идваш тук и да ми надуваш главата с тези холистични глупости, защо просто не си купиш пушка и не ми пръснеш черепа? Това би било много по-състрадателно от мъчителната бавна смърт, на която ме обричаш сега, засипвайки ме с досадните си истории и олигофренската си философия. Човешката издръжливост има граници, дори моята.

Но аз бях убеден, че в онази юлска нощ Орсън същевременно ме мразеше и обичаше. Освен това съм сигурен, че нещо в небето го измъчваше и изпълваше с отчаяние: звездите, мракът или може би нещо, което си е представял.

Могат ли кучетата да си представят? Защо не?

Знам, че сънуват. Наблюдавал съм ги, когато спят, виждал съм ги да ритат с крака, докато гонят зайци насън, и съм ги чувал да въздишат, да скимтят и да ръмжат срещу въображаеми противници.

Омразата на Орсън не ме накара да се страхувам от него, но се боях за него. Знаех, че проблемът му не е лошо настроение или физическо неразположение, което би го направило опасен за мен, а заболяване на душата.

Боби побеснява, когато спомена, че животните имат душа. Започва да пелтечи и изпада в изключително забавна нечленоразделност. Бих могъл да продавам билети за това представление, но предпочитам да си отворя бутилка бира, да се облегна назад и да се наслаждавам.

Както и да е, в онази дълга нощ седях на двора и правех компания на Орсън, макар че може би той не я желаеше. Гледаше ме гневно, обръщаше се към небосвода с пронизващи като бръснач викове, трепереше неудържимо и обикаляше двора, докато едва на зазоряване, изтощен, дойде при мен и сложи глава на коленете ми. Вече не ме мразеше.

Точно преди да изгрее слънцето, аз се качих в стаята си и се приготвих за сън, по-рано от обикновено. Орсън дойде с мен. През повечето време, когато предпочита да спи по моето разписание, той се сгушва в краката ми, но тогава легна с гръб към мен и докато спеше, аз галех голямата му глава и приглаждах хубавата черна козина.

Самият аз не мигнах в онзи ден. Лежах и мислех за горещото юлско утро отвъд щорите на прозорците. За небето, което прилича на обърната наопаки синя порцеланова паница с летящи птици по периферията. Дневни птици, каквито бях виждал само на картинка. И пчели, и пеперуди. И сенки, черни като мастило и заострени като нож по краищата — такива, каквито никога не са нощем. Сладкият сън не се вливаше в мен, защото бях пълен догоре с горчив копнеж…

Сега, почти три години по-късно, отворих вратата на кухнята и излязох на верандата с надеждата, че Орсън не е изпаднал в отчаяно настроение. Тази нощ нямахме време за терапия нито за него, нито за мен.

Велосипедът ми беше на верандата. Свалих го по стъпалата и го насочих към ровещото куче.

Орсън бе изкопал пет-шест дупки с различен диаметър и дълбочина в югозападния край на двора и трябваше да внимавам да не изкълча крак в някоя от тях. По този участък от моравата бяха разпръснати грапави буци с изкоренена трева, изтръгнати от ноктите му.

— Орсън?

Кучето не реагира. Дори не спря лудешкото си ровене.

Заобикаляйки го от разстояние, за да избегна струите пръст, които се сипеха ветрилообразно зад ровещите му лапи, застанах срещу него и рекох:

— Здравей, приятелче!

Орсън не вдигна глава. Муцуната му беше забита в земята и любопитно душеше, докато той копаеше.

Бризът беше утихнал и пълната луна висеше като изпуснат детски балон сред най-високите клони на миртата.

Козодоите се спускаха, извисяваха и стрелкаха, кряскайки пронизително, докато сграбчваха летящи мравки и ранни пролетни молци от въздуха.

Наблюдавайки работата на Орсън, попитах:

— Напоследък намирал ли си хубави кокали?

Той спря да копае, но още не ми обръщаше внимание. Настойчиво душеше прясно изровената пръст, чийто мирис стигаше дори до мен.

— Кой те пусна тук?

Саша може би го бе извела, за да отиде по нужда, но бях сигурен, че после го беше прибрала в къщата.

— Саша ли? — въпреки това попитах аз.

Ако тя го бе пуснала да разрови моравата, Орсън нямаше да я издаде. Нямаше да ме погледне в очите, за да не прочета истината в тях.

Остави дупката, която копаеше, върна се на предишната, подуши я и отново се залови за работа, сякаш търсеше връзка с кучетата в Китай от другата страна на земното кълбо.

Може би знаеше, че татко е мъртъв. Животните разбират всичко, както бе отбелязала Саша. Вероятно това усърдно ровене беше неговият начин да изразходва нервната енергия на скръбта.

Оставих велосипеда на земята и клекнах пред риещия демон. Хванах го за нашийника и нежно го принудих да ми обърне внимание.

— Какво ти става?

Очите му бяха черни като опустошената почва, а не като по-ярката, бляскава тъмнота на звездното небе. Бяха дълбоки като бездни и неразгадаеми.

— Трябва да отида на едно-две места, приятел, и искам да дойдеш с мен.

Орсън изскимтя и изви врат, за да огледа опустошението около себе си, сякаш искаше да каже, че няма намерение да оставя това велико творение недовършено.

— Щом настъпи утрото, ще остана при Саша и не искам да бъдеш тук сам.

Орсън наостри уши, но не защото споменах името на Саша или заради нещо друго, което бях казал, и извърна силното си тяло, за да погледне къщата.

Пуснах нашийника му и той хукна из двора, но спря пред задната веранда. Застана мирно и вдигна високо глава.

— Какво има, приятелче? — прошепнах аз.

Макар че разстоянието беше петнайсет-двайсет крачки, вятърът — намалял и нощта тиха, едва чувах гърленото му ръмжене.

Докато излизах от къщата, бях угасил всички лампи, оставяйки стаите потънали в мрак. Сградата още беше тъмна и не видях призрачни лица, долепени до стъклата.

Но Орсън усещаше нещо, защото започна да отстъпва назад от къщата. Изведнъж се обърна рязко с гъвкавостта на котка и хукна към мен.

Изправих велосипеда.

Със спусната опашка, но не и пъхната между краката и с прилепени до главата уши Орсън профуча покрай мен по посока на задната порта.

Доверявайки се на кучешкия инстинкт, без да се бавя, тръгнах след него. Дворът е обкръжен с ограда от сребрист кедър и портата също е дървена. Тежкото резе беше студено. Отворих го безшумно и полугласно изругах скърцащите панти.

Зад портата има утъпкана пътека с къщи от едната страна и с тясна горичка от стари евкалипти от другата. Докато минавахме през портата, изпитах чувството, че някой ни чака там, но пътеката беше пуста.

На изток, отвъд евкалиптовата горичка, има игрище за голф, а по-нататък се намират странноприемница „Мунлайт Бей“ и крайградският клуб. По това време в петък вечер, гледано през стволовете на високите дървета, игрището беше черно и вълнообразно като океана и блещукащите кехлибарени прозорци на странноприемницата в далечината приличаха на портал на величествен кораб, вечно пътуващ за Таити.

Вляво пътеката водеше нагоре по хълма към центъра на града и свършваше при гробището до католическата църква „Свети Бернадет“. Вдясно пътеката водеше надолу, към равнините, пристанището и Тихия океан.

Завъртях педалите и поех нагоре по хълма, към гробището. Уханието на евкалипти ми напомни за светлината на прозореца на крематориума и за красивата млада майка, лежаща мъртва на количката. Добрият Орсън припкаше до велосипеда. От странноприемницата се носеха приглушени звуци на танцова музика. В една от съседните къщи вляво плачеше бебе. Усещах тежестта на пистолета „Глок“ в джоба си. Козодоите ловяха насекоми със заострените си клюнове. Живите и мъртвите съжителстваха в капана между сушата и морето.

11.

Исках да говоря с Анджела Фериман, защото съобщението й на телефонния ми секретар обещаваше разкрития. Бях в настроение за разкрития.

Но първо трябваше да се обадя на Саша, която чакаше да чуе какво е станало с баща ми.

Спрях в гробището, едно от любимите ми места, пристанище на мрака в по-ярко осветените райони на града. Стволовете на шестте гигантски дъба се извисяваха като колони, крепящи таван, образуван от сплетените им клони. Тихото пространство под тях беше разделено от пътеки като в библиотека. Надгробните плочи приличат на редици с книги с имената на зачеркнатите от страниците на живота, може би забравени другаде, но не и тук.

Орсън се разходи, макар и недалеч от мен, душейки дирите на катериците, които денем събираха жълъди от гробовете. В този миг той не беше ловец, преследващ жертва, а изследовател, задоволяващ любопитството си.

Откачих клетъчния телефон от колана си, включих го и набрах номера на Саша Гудал. Тя отговори на второто позвъняване.

— Татко почина — казах аз, влагайки в думите повече, отколкото Саша можеше да разбере.

Очаквайки смъртта му, тя бе изразила скръбта си. Сега гласът й леко се скова от мъка, овладяна толкова добре, че само аз можех да я доловя.

— Леко… леко ли беше накрая?

— Не изпитваше болка.

— Беше ли в съзнание?

— Да. Имахме възможност да се сбогуваме.

Не се бой от нищо.

— Животът е гаден — каза Саша.

— Само правилата. За да участваме в играта, трябва да се съгласим някой ден да спрем да играем.

— И все пак смърди. В болницата ли си?

— Не. Мотая се насам-натам. Изразходвам енергия. А ти къде си?

— В „Експлорър“. Отивам в „Пънкис Дайнър“ да хапна нещо и да поработя върху бележките си за предаването. — Тя трябваше да бъде в ефир след три часа и половина. — Или да взема нещо за вкъщи и да хапнем заедно.

— Не съм гладен — искрено казах аз. — Но ще се видим по-късно.

— Кога?

— Сутринта ще се прибереш от работа и аз ще бъда у вас. Ако, разбира се, нямаш нищо против.

— Чудесно. Обичам те, Снежко.

— И аз те обичам.

— Това е нашето заклинание.

— Това е нашата истина.

Натиснах бутона „КРАЙ“, за да приключа разговора, изключих телефона и отново го закачих на колана.

Завъртях педалите и излязох от гробището. Моят четириног приятел ме последва, но с явно нежелание. Главата му беше пълна със загадки за катерици.

Проправих си път до къщата на госпожа Фериман, движейки се колкото е възможно по-далеч от центъра. Избирах страничните улички, където вероятността да се натъкна на оживено движение беше малка, и по широките улици с лампи, разположени на голямо разстояние една от друга. Когато нямах избор, освен да мина под гроздовете лампи, въртях педалите бързо.

Орсън ме следваше предано. Изглеждаше по-щастлив от преди, сега, щом можеше да припка до мен, и по-черен от сянката ми.

Срещнахме само четири превозни средства. Всеки път присвивах очи и извръщах поглед от фаровете.

Анджела живееше на главна улица в очарователна къща в испански стил, засенчена от още неразцъфнали магнолии. Стаите отпред не светеха.

Незаключената странична врата ме прие в проход със сенник, чиито решетки бяха обвити в жасмин. През лятото избуяваха вейки, обсипани с дребни бели цветчета с пет венчелистчета, скупчени толкова нагъсто, че решетката изглеждаше обвита с многобройни пластове дантела. Макар и рано за сезона, зеленината беше оживена от онези ситни цветчета.

Докато вдишвах дълбоко аромата на жасмина и му се наслаждавах, Орсън кихна два пъти.

Стигнах до задната част на къщата и подпрях велосипеда на един от стълбовете от червено дърво, които крепяха сенника на вътрешния двор.

— Бъди нащрек — казах на Орсън. — Бъди страшен. Бъди лош.

Кучето изджавка, сякаш разбра задачата си. Може би наистина разбираше всичко, каквото и да говореше Боби Халоуей.

Зад прозорците на кухнята и прозрачните пердета бавно пулсираше светлина от свещи.

На вратата имаше четири малки стъкла. Тихо потропах на едно от тях.

Анджела Фериман дръпна пердето. Бързите й нервни очи ме съзряха и после огледаха вътрешния двор, за да се уверят, че съм сам.

Държейки се конспиративно, тя ме покани вътре и залости вратата. Оправи пердето, докато се убеди, че няма пролука, през която някой може да надникне и да ни види.

Макар че в кухнята беше приятно топло, Анджела бе навлякла сив анцуг и отгоре морскосиня вълнена жилетка. Ръчно плетената дреха вероятно бе принадлежала на покойния й съпруг, защото стигаше до коленете й, а шевовете на раменете — почти до лактите. Ръкавите бяха навивани толкова често, че образувалите се ръбове бяха дебели като белезници.

Въпреки обемистото облекло Анджела изглеждаше дребна и слаба. Очевидно й беше студено, защото беше бледа и трепереше.

Прегърна ме. Както винаги, обятията й бяха кокалести и силни, макар че усетих нехарактерна умора.

Тя седна до полираната чамова маса и ме покани да се настаня на стола срещу нея.

Махнах шапката и се зачудих дали да не съблека и якето. В кухнята беше твърде топло. Но пистолетът беше в джоба ми и се опасявах, че може да падне на пода или да изтрака в стола, докато измъквах ръце от ръкавите. Не исках да тревожа Анджела, а тя сигурно щеше да се уплаши от оръжието.

В средата на масата имаше четири обредни свещи, сложени в рубиненочервени стъклени чашки. Върху полираното борово дърво пълзяха артерии от трепкаща червена светлина.

На масата стоеше и бутилка кайсиево бренди. Анджела ми даде ликьорена чаша и аз я напълних до половината.

Нейната чаша обаче беше пълна догоре. И не й беше първата.

Тя я хвана с две ръце, сякаш да вземе топлина от нея и когато я вдигна към устата си, повече от всякога приличаше на изоставено дете. Въпреки изнурения си вид Анджела можеше да мине за трийсет и пет годишна, близо петнайсет години по-малко от истинската й възраст. В този миг лицето й беше като на дете.

— Още от малка исках да бъда медицинска сестра.

— И си най-добрата — искрено казах аз.

Тя облиза кайсиевото бренди от устните си и се вторачи в чашата.

— Мама страдаше от ревматичен артрит. Болестта се развиваше по-бързо от обикновено. Много бързо. Когато станах на шест, тя беше с шини на краката и ходеше с патерици. Малко след дванайсетия ми рожден ден бе прикована към леглото. Почина, когато бях на шестнайсет.

Не можах да кажа нищо смислено или съчувствено по този въпрос. Никой не бе в състояние да го стори. Всяка дума, колкото и искрено изречена, щеше да прозвучи фалшиво като горчив оцет.

Разбира се, Анджела имаше да ми каже нещо важно, но й трябваше време, за да подреди думите в стегнати редици и да ги изстреля над масата към мен. Защото онова, което имаше да ми каже, я плашеше. Страхът й беше видим.

Бавно проправяйки си път към истинската тема, тя продължи:

— Обичах да нося на мама разни неща, когато не можеше да си ги вземе сама. Чаша чай с лед. Сандвич. Лекарствата й. Възглавница за стола й. Всичко. По-късно подлогата. И към края чисти чаршафи, когато не можеше да се сдържа. Нямах нищо против. Тя винаги ми се усмихваше, когато й носех нещо, и галеше косите ми с безпомощните си подути ръце. Не можех да я излекувам, нито да направя така, че отново да започне да тича или да танцува. Не можех да облекча болката или страха й, но можех да я обслужвам, да я нагласям удобно, да следя състоянието й — и да правя това беше по-важно за мен от… от всичко друго.

Кайсиевото бренди беше твърде сладко, за да го наричат бренди, но не толкова, колкото очаквах. Всъщност беше силно. Но нямаше количество, което би ме накарало да забравя родителите ми, а Анджела — майка си.

— Винаги съм искала да бъда медицинска сестра — повтори тя. — И дълго време работата ми доставяше удоволствие. Беше и страшна, и тъжна, когато загубехме пациент, но винаги ми носеше удовлетворение.

Анджела откъсна поглед от брендито си. Очите й бяха широко отворени от спомените.

— Господи, колко се уплаших, когато те оперираха от апандисит! Помислих, че ще загубя моя малък Крис.

— Тогава бях на деветнайсет. Не бях толкова малък.

— Миличък, посещавах те, откакто ти поставиха диагнозата. Едва беше проходил. За мен винаги ще останеш малко момче.

Усмихнах се.

— И аз те обичам, Анджела.

Понякога забравям, че прямотата, с която изразявам най-хубавите си чувства, е необичайна и може да стресне хората, и — както в този случай — да ги развълнува по-силно, отколкото очаквам.

Очите й се премрежиха от сълзи. За да ги сподави, тя прехапа устни, но после прибягна до кайсиевото бренди.

Преди девет години преживях един от онези случаи на възпален апендикс, при които симптомите се проявяват едва когато състоянието се изостри. След закуска ме заболя коремът. Преди обяд започнах да повръщам. Лицето ми се зачерви и се облях в пот. Болките ме накараха да се свия като скарида във вряща мазнина.

Животът ми бе изложен на риск заради забавянето, налагащо в болница „Милосърдие“ да бъде извършена необикновена подготовка. Хирургът, разбира се, не беше съгласен с идеята да ме оперира на тъмно. Но дълготрайното излагане на ярката светлина в операционната зала със сигурност щеше да доведе до жестоки поражения на кожата ми, незащитена от блясъка. Рискувах не само меланома, но и белегът ми да не зарасне. Да ме покрият от слабините до пръстите на краката, беше лесно: троен пласт памучни чаршафи, забодени с карфици, за да не разместят. Използваха още чаршафи, за да импровизират сложен сенник над главата и горната част на тялото ми, направен така, че не само да ме предпазва от светлината, но и да позволява на анестезиолога от време на време да се завира отдолу, да измерва кръвното налягане и температурата ми, да наглася кислородната маска и да се уверява, че електродите на електрокардиографа са на местата си на гърдите и китките ми, осигурявайки постоянен контрол на сърдечната дейност. Стандартната процедура изискваше коремът да бъде покрит с изключение на малка част, където се извършва хирургичната намеса, но в моя случай това правоъгълно пространство бе сведено до възможно най-тесния процеп. С помощта на щипки, които да държат разреза отворен, и огромно количество лепенки, за да предпазят кожата досами ръбовете му, хирурзите най-сетне се осмелиха да ме разрежат. Но дотогава апендиксът ми се бе спукал. Въпреки старателното почистване последва перитонит, разви се възпаление и бързо настъпи септичен шок, който два дни по-късно наложи втора хирургична намеса.

След като се съвзех от септичния шок и вече не ме заплашваше неминуема смърт, месеци наред живеех в очакване, че онова, което бях понесъл, ще предизвика неврологичен проблем, свързан с пигментната ксеродермия. Обикновено тези състояния се развиват след изгаряне или продължителен показ на светлина — или поради неизвестни причини, но понякога могат да бъдат предизвикани от силна физическа травма или шок. Треперене на главата или ръцете. Загуба на слуха. Нечленоразделен говор. Дори психични разстройства. Чаках първите признаци на прогресиращо, необратимо неврологично заболяване, но те така и не се появиха.

Уилям Дийн Хауълс, великият поет, пише, че смъртта е на дъното на чашата на всеки. Но в моята чаша явно има още сладък чай.

И кайсиево бренди.

Анджела пак отпи от ликьорената чашка и повтори:

— Винаги съм искала да бъда медицинска сестра. Но виж на какво приличам сега.

Явно искаше да я попитам и аз го сторих.

— Какво искаш да кажеш?

Вторачила очи в привличащите погледа пламъчета по извивките на рубиненочервената чашка, Анджела отговори:

— Медицинските сестри се грижат за живота. А сега аз се занимавам със смъртта.

Не знаех какво има предвид, но чаках.

— Извърших ужасни неща — добави тя.

— Сигурен съм, че не си.

— Видях други хора да правят ужасни неща и не се опитах да ги спра. Вината е една и съща.

— Можеше ли да ги спреш, ако бе опитала?

Анджела се замисли за миг.

— Не — отговори тя, но не изглеждаше по-спокойна.

— Никой не може да носи света на плещите си.

— Някои от нас е по-добре да го сторят.

Дадох й време. Брендито беше чудесно.

— Ако ще ти разкажа всичко, това ще бъде сега. Нямам много време. Променям се.

— Променяш се?

— Да. Чувствам го. Не знам каква ще стана след месец или след шест месеца. Такава, каквато не бих искала да бъда. Някоя, която ще ме ужасява.

— Не разбирам.

— Знам.

— Мога ли да ти помогна?

— Никой не може да ми помогне. Нито ти. Нито аз. Нито Господ. — Тя отмести поглед от обредните свещи, съсредоточи се върху златистата течност в чашата си и заговори тихо, но разпалено: — Съсипваме и това, Крис, както винаги правим, но този път се проваляме повече от всякога. От гордост, наглост и завист. Губим всичко. О, Боже, изпускаме го и вече няма връщане назад, за да поправим стореното.

Макар че Анджела не фъфлеше, подозирах, че е пила повече от една чаша кайсиево бренди. Опитах се да намеря утеха в мисълта, че алкохолът я кара да преувеличава и надвисналото бедствие не е ураган, а само внезапна вихрушка, преувеличена от действието на питието.

Въпреки това тя бе успяла да намали топлината на кухнята и ликьорените чаши. Вече не мислех да събличам якето си.

— Не мога да ги спра — продължи Анджела. — Но мога да престана да пазя тайните им. Ти заслужаваш да знаеш какво стана с майка ти и с баща ти, Крис, макар че ще те заболи. Животът ти и без това е много тежък.

Всъщност не мисля, че животът ми е особено тежък. Само е различен. Ако се ядосвах заради това и прекарвах нощите си, копнеейки за така наречената нормалност, тогава наистина щях да направя живота си тежък и да се огъна. Приемайки разликата и предпочитайки да съществувам с нея, аз водех живот не по-труден от онзи на повечето хора и дори по-лек от този на някои.

Не казах на Анджела нито дума по този въпрос. Ако тя бе мотивирана от състрадание, за да направи съдбоносни разкрития, щях да си сложа маската на мъченик и да се представя като герой от велика трагедия. Бих могъл да бъда Макбет. Или лудият Лир. Или Шварцнегер в „Терминатор 2“, обречен да загине в басейна от разтопена стомана.

— Ти имаш много приятели… но имаш и врагове, за които не знаеш — продължи Анджела. — Опасни копелета. И някои от тях са странни. Променят се.

Пак тази дума. Променят се.

Почесах се по врата и установих, че паяците, които почувствах, са въображаеми.

— Ако искам да ти дам шанс… какъвто и да е шанс… ти трябва да знаеш истината. Чудех се откъде да започна и как да ти я кажа. Мисля, че трябва да започна с маймуната.

— Маймуната? — повторих аз, убеден, че не съм чул добре.

— Маймуната — потвърди Анджела.

В този контекст думата имаше неизбежен комичен нюанс и аз отново се запитах дали Анджела е трезва.

Когато тя най-после вдигна глава, очите й приличаха на самотни езера, където бе удавена някаква жизненоважна част от онази Анджела Фериман, която познавах от детството си. Срещнах погледа й — мрачния му сив блясък — и усетих, че кожата ми настръхна. Вече не намирах нищо комично в думата „маймуна“.

12.

— Това се случи на Бъдни вечер преди четири години — започна да разказва тя. — Около час след залез слънце. Бях в кухнята. Печах курабии. Използвах и двете фурни. В едната — курабии с шоколад, в другата — с орехи. Радиото беше пуснато. Някой като Джони Матис пееше „Сребърни звънчета“.

Затворих очи, за да си представя кухнята в онази Бъдни вечер, но и за да намеря оправдание да не гледам вторачените очи на Анджела.

— Род трябваше да се прибере всеки момент — продължи тя. — И двамата бяхме в отпуск през цялата празнична седмица.

Род Фериман беше съпругът й.

Преди три години и половина, шест месеца след Бъдни вечер, за която Анджела говореше, той се бе самоубил с ловджийска пушка в гаража на тази къща. Приятелите и съседите бяха потресени, а Анджела — съкрушена. Род беше дружелюбен човек, с чувство за хумор и обаятелен. Не изпадаше в депресии и нямаше явни проблеми, които биха го подтикнали да отнеме живота си.

— Вече бях украсила елхата. Щяхме да вечеряме на свещи, да пием вино и да гледаме „Животът е чудесен“. Харесвахме този филм. Щяхме да си разменим подаръци. Множество малки подаръци. Коледа беше любимият ни период от годината и се радвахме като деца на подаръците…

Тя млъкна.

Осмелих се да я погледна и видях, че е затворила очи. Съдейки по мъката, изписана на лицето й, бързо подвижната й памет бе прескочила от онази Коледа на юнската вечер, когато бе намерила в гаража тялото на съпруга си.

Светлината на свещите трепкаше по клепачите й.

След известно време отвори очи, но за миг те останаха вторачени в някаква далечна гледка. После отпи от брендито.

— Бях щастлива. Ароматът на курабиите. Коледната музика. От цветарския магазин бяха донесли огромна коледна звезда от сестра ми Бони. Стоеше ей там, в края на плота, червена и весела. Чувствах се чудесно. Тогава за последен път се чувствах чудесно. И никога повече няма да се почувствам така… Мажех тавата с масло, когато чух някакъв звук — странно цвърчене — и после нещо като въздишка. Обърнах се и видях, че на същата тази маса седи маймуна.

— Господи!

— Маймуна резус. С ужасни тъмножълти очи. Не като на нормалните маймуни. Странни.

— Маймуна резус? — попитах аз. — Познаваш ли видовете?

— Докато учех за медицинска сестра, платих обучението си, работейки като помощник в лабораторията на един учен от Калифорнийския университет. Маймуната резус е едно от най-често използваните животни за експерименти. Виждала съм много от тях.

— И изведнъж една такава маймуна се озова пред теб.

— На масата имаше купа с плодове — ябълки и мандарини. Маймуната белеше и ядеше мандарина. И подреждаше обелките на купчинка.

— Голяма ли беше?

— Беше висока около шейсет сантиметра и тежеше дванайсет-тринайсет килограма.

Маймуна с такива размери би изглеждала огромна, ако я видиш неочаквано на кухненската си маса.

— Сигурно страшно си се изненадала.

— Бях повече от изненадана. Уплаших се. Знам колко са силни за размерите си тези същества. Общо взето са кротки, но от време на време проявяват злобния си нрав.

— Човек не би искал да ги има като домашни любимци.

— О, не. Не и нормален човек. Поне доколкото аз знам. Е, признавам, че понякога маймуните резус са мили. Имат бледи личица и пухкава козина. Но онази не беше мила. Ни най-малко.

Анджела явно си представяше животното.

— И откъде беше дошла? — попитах аз.

Вместо да отговори, тя се скова на стола и наклони глава на една страна, вслушвайки се съсредоточено в звуците на къщата.

Не чух нищо необичайно.

Анджела също. И все пак, когато отново заговори, тя не се отпусна. Тънките й ръце приличаха на животински нокти върху ликьорената чаша.

— Нямах представа как се бе вмъкнала в къщата. Декември не беше твърде топъл през онази година и прозорците и вратите бяха затворени.

— Не я ли чу да влиза?

— Не. Траках с тавите и с купите с тесто. По радиото свиреше музика. Но проклетото нещо сигурно бе седяло на масата само минута-две, защото, докато разбера, че е там, бе изяло половин мандарина.

Погледът й обходи кухнята, сякаш с крайчеца на окото си бе видяла целенасочено движение в сенките по периферията.

Анджела отново успокои нервите си с бренди и продължи:

— Отвратително — маймуна по средата на кухненската маса.

Направи гримаса и избърса с ръка полирания бор, сякаш по масата още имаше косъмчета от онова същество.

— И какво направи? — подканих я аз.

— Промъкнах се до задната врата на кухнята и я отворих с надеждата, че маймуната ще избяга.

— Но тя се наслаждаваше на мандарината и се чувстваше удобно там, където беше — предположих аз.

— Да. Погледна отворената врата, после мен и сякаш се изсмя. Тих кикот.

— Кълна се, че съм чувал кучетата да се смеят. Маймуните вероятно също го правят.

Анджела поклати глава.

— Не си спомням да са се смели в лабораторията. Разбира се, имайки предвид какъв беше животът им там… Нямаха кой знае каква причина да бъдат в добро настроение.

Тя погледна неспокойно към тавана, където три малки преплитащи се кръга светлина трептяха като тлеещите очи на призрак: отраженията на трите рубиненочервени стъклени съда на масата.

Насърчавайки я да продължи, аз казах:

— И маймуната не искаше да излезе.

Вместо да отговори, Анджела стана от стола, приближи се до задната врата и провери резето.

— Анджела?

Тя ми направи знак да мълча и дръпна пердето, за да погледне озарения от луната вътрешен двор. Дръпна го предпазливо, с трепереща ръка и само на сантиметър, сякаш очакваше да види ужасно лице, притиснато до стъклото и вторачило се в нея.

Ликьорената ми чаша беше празна. Взех бутилката, поколебах се и я оставих, без да си налея.

Анджела се обърна и каза:

— Това не беше обикновен смях, Крис, а ужасяващ звук, който не мога да опиша. Злобен кикот. Зловещо кудкудякане. О, да, знам какво мислиш — маймуната е само животно и не може да бъде добра или лоша. Вероятно е недружелюбна, но не и злонравна, защото животните могат да бъдат раздразнителни, но не и съзнателно зли. Но аз ти казвам, че онази маймуна беше нещо повече от ехидна. Смехът й беше най-смразяващият звук, който съм чувала, и най-неприятният. И злобен.

— Следвам мисълта ти — уверих я аз.

Вместо да се върне на стола си, тя се приближи до мивката. Всеки квадратен сантиметър стъкло на прозорците над мивката беше закрит с пердета, но Анджела дръпна жълтия плат, за да се увери, че сме напълно скрити от любопитни очи.

После се обърна и се вторачи в масата така, сякаш маймуната и сега седеше там, и продължи:

— Взех метлата, като мислех, че ще я прогоня. Не я ударих, само замахнах към нея. Разбираш ли?

— Да.

— Но маймуната не се уплаши. Тъкмо обратното, избухна от гняв. Хвърли полуизядената мандарина, грабна метлата и се опита да я изкопчи от мен. Не я пуснах и животното започна да се катери по дръжката.

— Господи!

— Беше адски подвижна. С оголени зъби, пищейки и плюейки, тя се насочи към мен, затова пуснах метлата и маймуната падна на пода с нея, а аз отстъпих назад и се блъснах в хладилника.

Анджела пак се блъсна в хладилника. От рафтовете вътре се разнесе приглушено тракане.

— Тупна на пода точно пред мен. Хвърли метлата. Беше толкова ядосана, Крис. Не я бях ударила, нито дори докоснала с метлата, но гадното животно беше адски разгневено.

— Нали каза, че маймуните резус били кротки.

— Не и онази. Оголи зъби, изпищя и се втурна към мен. После се върна и пак хукна към мен. Подскачаше, размахваше лапи във въздуха, гледаше ме кръвнишки и удряше с юмруци по пода…

Ръкавите на жилетката й се размотаха и тя пъхна ръце в тях. Споменът беше жив и Анджела явно очакваше, че всеки миг маймуната ще изскочи отнякъде, ще се хвърли върху нея и ще отхапе връхчетата на пръстите й.

— Приличаше на трол — продължи тя. — На гном. Някакво зло същество от приказка. Онези тъмножълти очи.

Представих си ги. Тлеещи.

— И после изведнъж се изкатери по чекмеджетата и скочи на плота, точно тук. До хладилника. На сантиметри от мен. Започна да съска. Дъхът й миришеше на мандарина — толкова близо беше. Знаех…

Анджела млъкна, за да се ослуша отново. Обърна глава наляво, за да погледне към отворената врата на неосветената трапезария.

Параноята й беше заразна. И заради онова, което ми се бе случило след залез слънце, аз бях уязвим към заразата.

Напрегнах тяло и наклоних глава, за да не пропусна нито един заплашителен звук.

Трите кръга отразена светлина трепкаха безшумно на тавана. Пердетата висяха неподвижно на прозорците.

След малко Анджела продължи:

— Дъхът й миришеше на мандарини. Съскаше ли, съскаше. Знаех, че може да ме убие, ако иска, макар да беше само маймуна и четири пъти по-лека от мен. Докато беше на пода, може би трябваше да ритна малкото копеле, но тогава бях лице в лице с нея.

Не ми беше трудно да си представя колко се е уплашила. Морска чайка, охраняваща гнездото си на крайбрежна скала, стрелкаща се непрекъснато в нощното небе с гневни крясъци и силно пляскане на крила, която те кълве по главата и изскубва кичури коса, съвсем не може да се сравни с тежестта на маймуната, описвана от Анджела, но е не по-малко ужасна.

— Хрумна ми да избягам през отворената врата — продължи тя, — но се страхувах, че това ще я ядоса още повече. Затова застинах на мястото си. Гърбът ми беше опрян в хладилника. Очи в очи с онова противно нещо. След малко, когато се увери, че съм уплашена, маймуната скочи от плота, хукна към вратата, затвори я, отново се качи на масата и взе недовършената мандарина.

В края на краищата си налях още кайсиево бренди.

— Протегнах ръка към дръжката на това чекмедже тук, до хладилника. В него имаше ножове.

Приковала поглед в масата, както в онази Бъдни вечер, Анджела нави единия ръкав на жилетката си и слепешком посегна към чекмеджето, за да ми покаже къде са ножовете. Без да прави крачка встрани, тя трябваше да се наведе и да се протегне.

— Щях да я нападна, само да имах нещо, с което да се отбранявам. Но преди да сграбча каквото и да било, маймуната скочи от масата и пак започна да пищи. Грабна ябълка от купата и я запрати към мен. Удари ме по устата. Разцепи устната ми. — Анджела закри с ръце лицето си, сякаш и сега я нападаха. — Опитах да се защитя. Маймуната хвърли още една ябълка, сетне трета, като пищеше толкова пронизително, че можеше да счупи кристала, ако имах такъв.

— Искаш да кажеш, че е разбрала какво има в чекмеджето?

Анджела спусна ръце и отговори:

— Да, инстинктивно усети какво има там.

— А ти все пак не се ли опита да извадиш ножа?

Тя поклати глава.

— Маймуната се движеше като светкавица. Имах чувството, че ще скочи от масата, ще ме нападне, докато издърпвам чекмеджето, и ще захапе ръката ми, преди да съм стиснала дръжката на ножа. Не исках да ме хапе.

— Макар да не е имала пяна на устата, може да е била бясна — съгласих се аз.

— Още по-лошо — загадъчно каза Анджела, отново навивайки ръкавите на жилетката.

— По-лошо от бяс? — попитах аз.

— Стоя си аз до хладилника. Устната ми кърви. Умирам от страх и се опитвам да измисля какво да направя. В това време Род се връща от работа, влиза през задната врата, като си подсвирква, и се озовава право насред тази неразбория. Но не прави нищо, което би се очаквало. Изненадан е, но не чак толкова много. Изненадан е да види, че маймуната е в нашата кухня, но не и от самата маймуна. Ядосва се, че я вижда тук. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Мисля, че да.

— Род — да го вземат дяволите — познава тази маймуна. Не казва „Маймуна? Откъде е дошла, по дяволите?“, а „О, Боже“. Само „О, Боже“. Нощта е хладна и има опасност да завали дъжд. Род е с шлифер. Изважда пистолет от един от джобовете си, сякаш е очаквал нещо такова. Да, връща се от работа, в униформа е, но не би трябвало да носи оръжие. Живеем в мирно време. Не се намира във военна зона, за Бога. Разквартируван е в околностите на Мунлайт Бей, на чиновническа работа. Рови се из разни хартии и твърди, че е отегчен. Само пълнее и чака да се пенсионира. Но изведнъж изважда пистолет и аз дори не знам, че го има, докато не го видях.

Полковник Родерик Фериман, офицер от армията на Съединените щати, беше разквартируван във форт Уайвърн — един от мощните икономически двигатели, захранващи цялата страна. Базата беше затворена преди осемнайсет месеца и сега стоеше изоставена, едно от множеството военни съоръжения, което, сметнато за излишно, бе извадено от строя след края на студената война.

Макар че познавах Анджела — и далеч по-малко нейния съпруг — от детството си, никога не съм знаел с какво всъщност се занимава полковник Фериман в армията.

Може би и Анджела не знаеше. Докато той не се бе прибрал вкъщи в онази Бъдни вечер.

— Род… държи пистолета в дясната си ръка, цели се право в маймуната и изглежда по-уплашен от мен. Сериозен е. Стиснал е устни. Лицето му е бледо като восък. Поглежда ме, вижда, че устната ми е започнала да се подува и брадичката ми е окървавена. Дори не ме пита как е станало. Пак отмества поглед към маймуната. Не смее да откъсне очи от нея. Звярът държи последното резенче от мандарината, но вече не яде. Вторачил се е в оръжието. Род казва: „Отиди до телефона, Анджи. Ще ти кажа на кой номер да се обадиш.“

— Спомняш ли си номера? — попитах аз.

— Това няма значение. Вече не съществува. Познах телефонната централа, защото първите три цифри бяха на служебния му номер в базата.

— Накара те да се обадиш във форт Уайвърн?

— Да. Но мъжът, който отговори, не се представи, нито каза името на институцията, в която работи. Само рече „Ало“ и аз му казах, че го търси полковник Фериман. После Род протегна лявата си ръка към слушалката. В дясната държеше пистолета. „Току-що заварих маймуната резус в къщата си, в собствената ми кухня“, каза той. Заслуша се, без да откъсва очи от животното, сетне рече: „Не знам как е станало, по дяволите, но е тук и ми трябва помощ, за да я прибера.“

— И маймуната само наблюдаваше всичко това?

— Когато Род затвори, тя отмести грозните си очички от оръжието и погледна него — предизвикателен и гневен поглед, после нададе онзи проклет звук, ужасния кикот, от който те полазват тръпки по гърба. Сетне, изглежда, изгуби интерес към Род, мен и пистолета. Изяде последното резенче от мандарината и започна да бели друга.

Вдигнах чашата с кайсиевото бренди, което си бях налял, но още не бях докоснал, а Анджела се върна на масата и взе полупразната си чаша. Изненада ме, като я чукна в моята.

— За какво вдигаме наздравица? — попитах аз.

— За края на света.

— Пожар ли ще го унищожи или лед?

— Няма да е толкова лесно.

Беше сериозна като на погребение.

Очите й изглеждаха с цвета на лъскавите саркофази от неръждаема стомана в хладилното помещение в болница „Милосърдие“, а погледът й бе също така откровен, докато, за щастие, не го отмести от мен. Отново се вторачи в чашата в ръката си.

— Род затвори и поиска да му разкажа какво се е случило. Сторих го. Зададе ми стотици въпроси и продължаваше да ме разпитва за кървящата устна, дали маймуната ме е докоснала и ухапала, сякаш не можеше да повярва на историята с ябълката. Но не отговори на нито един от моите въпроси. Само каза: „Анджела, няма да искаш да знаеш.“ Аз, разбира се, исках да знам, но ми беше ясно какво ми говори.

— Поверителна информация, военни тайни — предположих аз.

— Съпругът ми беше включван и преди в деликатни проекти, свързани с националната сигурност, но мислех, че вече не се занимава с тези неща. Каза, че не може да говори за това. Не и пред мен. Не и пред някой извън службата. Нито дума.

Анджела продължи да гледа брендито си, но аз отпих от моето. Вкусът му не беше така приятен както преди. Всъщност този път открих скрита горчивина, която ми напомни, че костилките на кайсиите съдържат цианиди.

Наздравицата за края на света фокусира съзнанието върху мрачния потенциал на всички неща, дори върху един обикновен плод.

Прибягвайки до непоправимия си оптимизъм, изпих още една голяма глътка и се съсредоточих само върху вкуса, който по-рано ми бе доставил удоволствие.

— След по-малко от петнайсет минути трима мъже реагираха на обаждането на Род. Сигурно бяха дошли от Уайвърн, използвайки за прикритие линейка или нещо друго, макар да нямаше сирена. И никой от тях не беше в униформа. Двама пристигнаха отзад, отвориха вратата и влязоха в кухнята, без да почукат. Третият трябва да е разбил ключалката на предната врата и да е влязъл оттам, тихо като призрак, защото се появи на прага на трапезарията едновременно с другите. Род още държеше на прицел маймуната. Ръцете му трепереха от умора. Тримата мъже носеха пушки със стрели, намазани с приспивателно.

Замислих се за тихата, осветена от лампи улица отпред, за очарователната архитектура на къщата, за трите магнолии и за решетките, отрупани с жасмин. Никой, минаващ покрай това място в онази нощ, не би предположил каква странна драма се разиграва между тези обикновени варосани стени.

— Маймуната сякаш ги очакваше — продължи Анджела. — Не изглеждаше притеснена, нито се опитваше да избяга. Единият я улучи със стрела. Животното оголи зъби и изсъска, но не се помъчи да извади стрелата. Пусна остатъка от втората мандарина, положи усилия да преглътне хапката в устата си, после се сви на масата, въздъхна и заспа. Мъжете заминаха с нея. Род тръгна с тях. Повече не я видях. Род се върна чак в четири сутринта. Бъдни вечер бе минала. Разменихме си подаръците едва на Коледа следобед, когато вече не е забавно. Знаех, че сме в ада, няма изход и вече нищо не ще бъде същото.

Тя изпи остатъка от брендито си и тресна чашата на масата толкова силно, че в стаята сякаш отекна изстрел.

До този миг Анджела бе показала само страх и меланхолия — дълбоки като рак в костите. Сега, от някакъв още по-дълбок източник, бликна гняв.

— Трябваше да им позволя да вземат проклетите си кръвни проби в деня след Коледа.

— На кого?

— Проектът в Уайвърн.

— Проект?

— И оттогава — всеки месец по веднъж. Сякаш тялото ми не е мое и трябва да плащам наем в кръв, че ми е позволено да продължавам да живея в него.

— Форт Уайвърн е затворен от година и половина.

— Съвсем не. Някои неща не умират. Не могат. Колкото и да искаме да са мъртви.

Макар да беше болезнено слаба, Анджела бе хубава по свой начин. Изящна като порцелан кожа, благородно чело, високи скули, изваян нос и великодушна уста, балансираща инак отвесните линии на лицето и даряваща изобилие от усмивки — тези черти, съчетани с безкористното й сърце, я правеха красива въпреки факта, че кожата й беше почти прозрачна и скелетът — зле прикрит зад илюзията за безсмъртие, която предлага плътта. Сега обаче лицето й беше сурово, студено и грозно, ожесточено изострено във всеки ъгъл от воденичния камък на гнева.

— Откажа ли да дам кръвна проба, ще ме убият. Сигурна съм в това. Или ще ме затворят в някоя тайна болница, където да ме наблюдават отблизо.

— За какво е кръвната проба? От какво се страхуват? — попитах аз.

Тя сякаш се накани да ми каже, но после стисна устни.

— Анджела?

И аз давах всеки месец кръв. За доктор Кливланд. И Анджела ми я взимаше. В моя случай това се правеше за експериментални процедури, които можеха да открият ранни симптоми на рак на кожата или на очите от незначителни промени в състава на кръвта. Макар че даването на кръв беше безболезнено и за мое добро, аз мразех посегателството и можех да си представя колко по-силно щях да го ненавиждам, ако не беше доброволно, а принудително.

— Може би не трябваше да ти казвам — рече Анджела. — Макар че е необходимо да знаеш… за да се защитиш. Да ти разкажа всичко това, е като да запаля фитил. Рано или късно целият ти свят се взривява.

— Болна ли беше маймуната?

— Де да беше болест. Щеше да е по-добре. Може би вече щях да бъда излекувана. Или мъртва. По-добре смърт, отколкото онова, което предстои.

Анджела грабна празната си ликьорена чаша, стисна я в юмрук и за миг ми се стори, че ще я хвърли.

— Маймуната не ме ухапа — настоя тя. — Не ме одраска, нито ме докосна, за Бога. Но те не ми вярват. Не съм сигурна дали и Род ми вярваше. Не искат да рискуват. Накараха ме… Род ме накара да се подложа на стерилизация.

В очите й бликнаха сълзи — непроляти, но блещукащи като обредните свещи в червените стъклени чашки.

— Тогава бях на четирийсет и пет. Не бях имала дете, защото и без това бях стерилна. Род и аз усилено се опитвахме да имаме дете — лекари, хормонна терапия, всичко, но нищо не помогна.

Потиснат от страданието в гласа й, едва се сдържах да остана на стола и да я гледам безпристрастно. Изпитах желание да стана и да я прегърна. Този път аз да бъда медицинската сестра.

— Но онези копелета ме накараха да се оперирам — с треперещ глас продължи Анджела. — Не само завързаха маточните ми тръби, но отстраниха и яйчниците ми. Отрязаха всякаква надежда.

Гласът й почти заглъхна, но тя беше силна жена.

— Бях на четирийсет и пет и без това бях загубила надежда. Или поне се преструвах, че е така. Но да ме принудят насила… Какво унижение и безнадеждност! Дори не ми казаха защо. В деня след Коледа Род ме закара в базата, уж да ме разпитат за маймуната и за поведението й. Не ми обясни нищо. Беше много потаен. Заведе ме на едно място, за чието съществуване не знаят дори повечето хора, работещи в базата. Упоиха ме пряко волята ми и извършиха операцията без мое съгласие. И когато всичко свърши, онези негодници дори не ми казаха защо.

Блъснах стола и станах. Раменете ме боляха и коленете ми се огъваха. Не очаквах да чуя такава тъжна история. Макар че исках да я утеша, не направих опит да се приближа до Анджела. Ликьорената чаша още беше в ръката й. Разяждащият гняв бе изострил като ножове чертите на хубавото й лице. Мисля, че в този миг тя не желаеше да я докосвам.

В продължение на няколко секунди стоях неловко до масата, без да знам какво да направя, накрая отидох до задната врата и проверих резето, за да се уверя, че е спуснато.

— Знам, че Род ме обичаше — каза Анджела, макар че гласът й не омекна при тези думи. — Това разби сърцето му. Съкруши го. Защото им бе сътрудничил и ме беше измамил, за да ми направят операцията. След това вече не беше същият.

Обърнах се и видях, че юмрукът й е вдигнат. Острите черти на лицето й бяха полирани от светлината на свещите.

— И ако началниците му бяха разбрали колко бяхме близки Род и аз, щяха да знаят, че той не може да продължава да крие тайни от мен, не и когато бе изстрадал толкова много заради тях.

— И накрая ти разказа всичко — предположих аз.

— Да. И аз искрено му простих за онова, на което ме бе подложил, но от това не му стана по-добре. Не можех да сторя нищо, за да го изтръгна от това състояние. Беше толкова отчаян… и уплашен. — В гнева й се прокраднаха състрадание и тъга. — Толкова се страхуваше, че нищо не го радваше. Накрая се самоуби… и когато умря, от мен вече не можеха да отрежат нищо.

Тя спусна ръка и разтвори пръсти. Вторачи се в ликьорената чаша, сетне внимателно я остави на масата.

— Анджела, какво не беше наред с маймуната? — попитах аз.

Тя не отговори.

В очите й танцуваха образи от пламъците на свещите. Сериозното й лице приличаше на каменно светилище на мъртва богиня.

Повторих въпроса си.

Когато най-после Анджела проговори, гласът й не беше по-силен от шепот.

— Не беше маймуна.

Знаех, че съм я чул правилно, но въпреки това в думите й нямаше смисъл.

— Не е била маймуна? Но нали каза…

— Приличаше на маймуна.

— Приличаше?

— И, разбира се, беше маймуна.

Напълно объркан, не казах нищо.

— И беше, и не беше — промълви тя. — И това не й беше наред.

Анджела не изглеждаше съвсем на себе си.

Започнах да се питам дали фантастичната й история съдържа повече въображение, отколкото истина и дали Анджела съзнава разликата.

Тя се обърна към мен и ме погледна в очите. Вече не беше грозна, а отново хубава. Лицето й беше пепеляво и изпъстрено със сенки.

— Може би не трябваше да ти се обаждам. Бях разстроена заради смъртта на баща ти. Не разсъждавах трезво.

— Каза, че било необходимо да знам… за да се защитя.

Анджела кимна.

— Да, така е. Трябва да знаеш. Висиш на много тънък косъм. Трябва да знаеш кой те мрази.

Протегнах ръка към нея, но тя не я докосна.

— Анджела — казах умолително. — Искам да знам какво всъщност се е случило с родителите ми.

— Мъртви са. Отидоха си. Аз ги обичах, Крис. Обичах ги като приятели, но вече ги няма.

— И все пак трябва да знам.

— Ако мислиш, че някой е длъжен да плати за смъртта им… тогава трябва да знаеш, че това няма да стане. Не, и докато си жив. И докато другите са живи. Дори да научиш част от истината, никой няма да плати. Каквото и да се опитваш да направиш.

Осъзнах, че съм дръпнал ръка и свил пръстите си в юмрук.

— Ще видим — отговорих след кратко мълчание.

— Тази вечер напуснах работата си в „Милосърдие“. — Съобщавайки тази тъжна новина, Анджела сякаш се смали, докато заприлича на дете в дрехи на възрастен. Отново се превърна в момичето, което бе носило чай с лед, лекарства и възглавници на парализираната си майка. — Вече не съм медицинска сестра.

— Какво ще правиш сега?

Тя не отговори.

— Винаги си искала да бъдеш медицинска сестра — напомних й аз.

— Вече няма смисъл. Да превързвам рани по време на война е жизненоважна работа, но в разгара на последната битка между доброто и злото е глупаво. Освен това се променям. Не виждаш ли?

Не виждах.

— Променям се. Ставам различна. Друга Анджела. Такава, каквато не искам да бъда. Нещо, за което не смея да си помисля.

Все още не знаех как да възприема апокалиптичните й приказки. Дали това беше логична реакция към тайните на Форт Уайвърн или последица от лично отчаяние, породено от загубата на съпруга й?

— Ако настояваш да знаеш за какво става дума, щом разбереш, няма да ти остане нищо друго, освен да седнеш, да пиеш любимото си питие и да чакаш края.

— Настоявам.

— Тогава предполагам, че е време да ти кажа — видимо разколебана рече Анджела. — Но… Крис, това ще разбие сърцето ти.

Тъгата удължи чертите на лицето й.

— Мисля, че трябва да знаеш — повтори тя, — но това ще те съсипе.

Анджела се обърна и прекоси кухнята. Тръгнах след нея.

Тя ме спря.

— Ще трябва да запаля лампите, за да взема онова, което ми е необходимо. По-добре чакай тук. Аз ще донеса всичко.

Наблюдавах я, докато си проправяше път в тъмната трапезария. Влезе в хола, запали лампата и се скри от погледа ми.

Неспокойно обиколих стаята, в която бях принуден да остана. Мислите ми бяха объркани. Що за животно беше онова същество — маймуна и същевременно нещо друго? И точно това не й било наред. Такива неща имаха смисъл само в света на Луис Карол, в който Алиса бе попаднала във вълшебната заешка дупка.

Отново се приближих до задната врата и проверих резето. Беше спуснато.

Дръпнах пердето и се вгледах в нощта. Не видях Орсън.

Клоните на дърветата се поклащаха. Вятърът се завръщаше.

Лунната светлина се движеше. Времето явно се променяше. Докато вятърът гонеше дрипави облаци пред лицето на луната, в нощния пейзаж сякаш пробягна сребристо сияние. Всъщност се мърдаха пъстрите сенки на облаците, а движението на светлината беше само илюзия. Въпреки това задният двор се преобрази в зимен поток и светлината започна да ромоли като вода, течаща под лед.

Отнякъде в къщата се чу кратък вик — слаб и самотен като самата Анджела.

13.

Викът беше толкова краткотраен и приглушен, че вероятно не бе по-реален от движението на лунната светлина в задния двор, само звук на призрак, обитаващ стая. Подобно на маймуната, в същото време не беше и звук.

Пердето на вратата се изплъзна от пръстите ми и безшумно закри стъклото. Отнякъде в къщата се разнесе приглушено тупване, което разтресе стените.

Вторият вик беше по-кратък и по-слаб от първия, но бе непогрешимо стенание на болка и ужас.

Може би Анджела бе паднала от някой висок стол и бе навехнала глезена си. Може би бях чул само вятъра и птиците в стрехите. А луната е направена от сирене и небето — от шоколад със звезди от захар.

Повиках Анджела.

Тя не отговори.

Къщата не беше толкова голяма, че да не ме чуе. Мълчанието й беше зловещо.

Ругаейки тихо, извадих пистолета от джоба на якето си. Вдигнах го към светлината на свещите, отчаяно търсейки предпазителя.

Намерих само едно лостче — вероятно онова, което ми беше нужно. Натиснах го и от дупчицата под дулото блесна силен лъч червена светлина, който нарисува ярка точка на вратата на хладилника.

Баща ми бе искал оръжие, с което да могат да боравят дори кротките професори по литература, и бе платил допълнително пари за лазерен мерник. Добър човек.

Макар да не разбирах много от пистолети, знаех, че някои модели имат системи „безопасно действие“ и единственото вътрешно предпазно устройство се освобождава, когато се натисне спусъка и след изстрела отново се заключва. Може би този „Глок“ беше такъв. В противен случай или нямаше да мога да възпроизведа изстрел, когато се изправех срещу нападателя, или суетейки се панически, щях да се прострелям в крака.

Не ми хареса факта, че ръцете ми треперят, но нямах време за дихателни упражнения или за медитация, за да се успокоя.

Не бях обучен за тази работа, но нямаше кой друг да я свърши. Признавам, хрумна ми да избягам, да се кача на велосипеда, да се скрия на безопасно място и да се обадя анонимно на полицията. Но после нямаше да мога да се погледна в огледалото, нито да срещна очите на Орсън.

Докато вървях към отворената врата на трапезарията, си помислих да пъхна пистолета обратно в джоба и да извадя нож от чекмеджето, което ми бе показала Анджела.

Разумът надделя. Не бях по-опитен с ножовете, отколкото с пистолетите.

Пък и да използваш нож, да разрязваш и изкормяш друго човешко същество, изисква по-голяма безмилостност, отколкото да натиснеш спусък. Предполагах, че мога да сторя каквото е необходимо, ако животът ми — и този на Анджела — бе изложен на опасност, но не изключвах вероятността да съм по-пригоден към сравнително сухата работа да стрелям, отколкото мократа да наръгам някого, където има личен контакт. В отчаяна схватка всяко трепване може да се окаже фатално.

Когато бях тринайсетгодишен, имах сили да гледам какво става в крематориума. Но сега, години по-късно, още не бях готов да наблюдавам по-мрачното представление в залата за балсамиране.

Бързо прекосих стаята и отново повиках Анджела. Тя пак не отговори.

Нямаше да я викам трети път. Ако в къщата наистина имаше натрапник, само щях да издам местоположението си, ако продължавах да викам Анджела.

Не спрях да угася лампата в хола, а минах далеч от нея и извърнах лице.

Присвивайки очи от парещия дъжд от светлина, аз погледнах през отворената врата на кабинета. Там нямаше никого.

Вратата на тоалетната беше открехната. Отворих я. Не беше необходимо да запалвам лампата, за да разбера, че и там е празно.

Чувствайки се като гол без шапката, която остана на масата в кухнята, угасих осветлението във фоайето. Възцари се блажен мрак.

Надникнах към площадката, където тъмните стълби се виеха и изчезваха нагоре. Доколкото виждах, на горния етаж не светеха лампи и това беше чудесно за мен. Привикналите към мрака очи бяха най-голямото ми предимство.

Клетъчният телефон беше закачен на колана ми. Тръгнах нагоре по стълбите и се замислих дали да не се обадя в полицията.

Но след като не се бях явил на срещата, Луис Стивънсън може би ме търсеше. В такъв случай самият шеф щеше да отговори на обаждането. Вероятно гологлавият с обецата също щеше да се включи в издирването.

Мануел Рамирес не можеше да ми помогне, защото беше дежурен и трябваше да стои в участъка. Не исках да търся друг полицай. Шефът Стивънсън може би не беше единственото корумпирано ченге в Мунлайт Бей. Вероятно всеки полицай, с изключение на Мануел, беше замесен в този заговор. Всъщност, макар да бяхме приятели, не можех да имам доверие и на Мануел, докато не узнаех повече за тази история.

Качвах се по стъпалата, стискайки с две ръце пистолета, готов да натисна лостчето на лазерния мерник, ако някой помръднеше. Непрекъснато си напомнях, че да се правя на герой, означава да се опитам да не застрелям Анджела по грешка.

Стигнах до площадката и се обърнах. Видях, че на горното стълбище е още по-тъмно. Светлината от хола не проникваше дотам. Качих се бързо и безшумно.

Сърцето ми ускори оборотите, но се изненадах, че не препуска като обезумяло. До вчера не можех да си представя, че бих се приспособил толкова бързо към перспективата за предстоящо насилие. Започнах да забелязвам в себе си обезпокоителен ентусиазъм по отношение на опасността.

В коридора на горния етаж имаше четири врати. Трите бяха затворени. Последната — най-отдалечената от стълбището — беше открехната и отвътре се процеждаше слаба светлина.

Не исках да минавам покрай трите затворени стаи, без да се уверя, че са пусти. Гърбът ми щеше да бъде уязвим.

Имайки предвид заболяването ми обаче и особено колко бързо очите ми щяха да започнат да парят и сълзят, когато бъдат изложени на ярка светлина, можех да претърся помещенията само с пистолета в дясната ръка и фенерчето в лявата. Това щеше да бъде неудобно, отнемащо време и опасно. Влезех ли в някоя стая, колкото и ниско да се навеждах и колкото и бързо да се движех, фенерчето мигновено щеше да издаде местоположението ми на всеки евентуален нападател, преди да го открия с тесния лъч.

Най-голямата ми надежда беше да заложа на силните си страни, което означаваше да използвам мрака и да се слея със сенките. Движейки се с рамото напред и оглеждайки се в двете посоки, не издавах звук. Къщата също мълчеше.

Втората врата вляво беше открехната и тясната осветена пролука разкриваше част от стаята. Бутнах вратата с дулото на пистолета.

Спалнята. Уютна. Леглото беше старателно оправено. На креслото бе преметнат вълнен шал с весели шарки. На бюрото искреше колекция от старинни шишенца за парфюм.

Една от нощните лампи светеше. Крушката не беше силна и абажурът от кариран плат не пропускаше много светлина.

Не видях Анджела.

Вратата на дрешника беше отворена. Вероятно Анджела се бе качила горе да вземе нещо оттам. Не видях нищо друго, освен окачени дрехи и кутии с обувки.

Вратата на банята в съседство беше открехната и вътре беше тъмно. За всеки, който би се спотайвал там, аз бях идеална, добре осветена мишена. Бутнах я и тя се отвори без съпротива.

Миризмата ме спря и не ми позволи да прекрача прага.

Светлината на нощната лампа не озаряваше пространството пред мен и аз извадих фенерчето с формата на писалка. Лъчът се плъзна по червена локва кръв на белите плочки на пода. Стените бяха опръскани с алени струи.

Анджела Фериман лежеше безжизнена на пода. Главата й беше отпусната назад над ръба на тоалетната чиния. Очите й бяха широко отворени, изцъклени и безизразни като на мъртвата чайка, която веднъж бях намерил на плажа.

На пръв поглед ми се стори, че гърлото й е прерязано няколко пъти с недотам остър нож. Не можех да я гледам нито отблизо, нито твърде дълго.

Миризмата не беше само на кръв. Умирайки, Анджела се бе изпуснала. Силната воня ме блъсна в носа.

Двукрилият прозорец беше отворен. Беше достатъчно голям, за да осигури бягството на убиеца, който би трябвало да е опръскан с кръвта на жертвата си.

Вероятно Анджела бе оставила прозореца отворен. Ако отдолу беше покривът на верандата, убиецът лесно би влязъл и се измъкнал по този път.

Орсън не бе излаял, но този прозорец гледаше към предната част на къщата, а кучето беше отзад.

Ръцете на Анджела бяха отпуснати от двете страни на тялото и почти скрити в ръкавите на вълнената жилетка. Изглеждаше толкова невинна. Сякаш бе дванайсетгодишна.

През целия си живот се бе посвещавала на другите. Сега някой, пренебрегвайки безкористното й себераздаване, жестоко бе отнел онова, което беше останало от нея.

Изтерзан и разтреперан, без да мога да се овладея, аз извърнах очи.

Не бях отишъл пръв при Анджела, за да я затрупам с въпроси. Не бях я докарал до този ужасен край. Тя ми се беше обадила и макар да бе използвала телефона в колата си, някой знаеше, че устата й трябва да бъде затворена незабавно и завинаги. Може би онези безлики заговорници бяха решили, че отчаянието й я прави опасна. Анджела бе напуснала работата си в болницата. Чувстваше, че няма причина да живее. И беше ужасена, че се променя, каквото и да означаваше това. Жена, която няма какво да губи. Неконтролируема. Щяха да я убият дори ако не бях реагирал на обаждането й.

Въпреки това се чувствах виновен и стоях там затаил дъх.

Последва пристъп на гадене, което премина през стомаха ми на малки вълни като дебела хлъзгава змиорка, после изплава в гърлото и едва не се надигна в устата. Преглътнах го.

Трябваше да се махна оттам, но не можех да помръдна. Бях направо смазан от товара на ужаса и вината.

Дясната ми ръка висеше отстрани на тялото, опъната като отвес от тежестта на пистолета. Фенерчето в лявата рисуваше назъбени щрихи върху стената.

Не бях в състояние да разсъждавам ясно. Мислите ми бяха объркани като преплетени водорасли, изхвърлени от тинест прилив. Телефонът на най-близкото нощно шкафче иззвъня.

Стоях на разстояние от него. Имах странното чувство, че се обажда онзи тип, който бе оставил съобщение на моя телефонен секретар, и ще се опита да открадне нещо жизненоважно от мен с дишането си на ловджийска хрътка, сякаш душата ми можеше да бъде изсмукана от тялото и изтеглена по отворената телефонна линия. Нямах желание да чуя тихото му, странно, немелодично тананикане.

Когато най-после телефонът млъкна, съзнанието ми сякаш се проясни от пронизителния звън. Угасих фенерчето, пуснах го в джоба, вдигнах пистолета и осъзнах, че някой е запалил лампата в коридора на горния етаж.

Бях предположил, че съм сам в къщата с тялото на Анджела. Грешах. Убиецът още беше тук и чакаше в коридора при стълбището.

Не можеше да се е измъкнал през спалнята, защото диря от кръв би отбелязала минаването му по кремавия килим. Но защо би избягал от горния етаж, само за да се върне почти веднага през някоя врата или прозорец на приземния?

Ако след като се бе измъкнал, бе променил решението си, че оставя потенциален свидетел и се беше върнал да се справи с мен, той не би запалил лампата, за да извести присъствието си. Би предпочел да ме изненада.

Предпазливо, присвивайки очи срещу светлината, излязох в коридора. Беше пуст.

Трите врати, които бяха затворени, когато дойдох, сега бяха широко разтворени. Стаите зад тях бяха отблъскващо ярко осветени.

14.

Подобно на кръв от рана, от долната част на къщата бликна тишина и нахлу в коридора горе. После се извиси звук, но отвън. Пронизителното свистене на вятъра под стрехите.

Водеше се странна игра. Не знаех правилата. Нито самоличността на противника ми. Бях прецакан.

Щракнах електрическия ключ на стената и коридорът потъна в успокояващ мрак, на фона на който светлините в трите отворени стаи се откроиха още по-ярко.

Искаше ми се да хукна към стълбите. Да сляза и да избягам оттам. Но този път не смеех да оставя зад гърба неизследвани пространства. Щях да свърша като Анджела. С прерязано гърло.

Най-добрият ми шанс да остана жив беше да запазя спокойствие. Да разсъждавам. Да се приближавам предпазливо към всяка врата. Бавно, сантиметър по сантиметър, да изляза от къщата. Да се уверя, че гърбът ми е защитен на всяка стъпка по пътя.

Отворих по-широко очи, заслушах се по-внимателно, не чух нищо и се придвижих към вратата на стаята срещу спалнята. Не прекрачих прага, а останах в сенките, използвайки лявата ръка, за да засенча очите си от ярката светлина на тавана.

Стаята можеше да бъде детска, ако Анджела бе имала дъщеря или син. Но там имаше шкаф с инструменти и множество чекмеджета, висок стол с облегалка и два работни тезгяха. Това помещение беше посветено на любимото й занимание — изработка на кукли.

Погледнах в коридора. Все още бях сам.

Продължавай да се движиш. Не бъди лесна мишена.

Отворих широко вратата на стаята с инструментите. Никой не се криеше зад нея.

Бързо се вмъкнах в ярко осветеното помещение, като се движех с гръб към стените.

Анджела правеше хубави кукли и на лавиците на шкафа в далечния ъгъл имаше трийсетина от тях. Произведенията й бяха облечени в костюми, изискващи богато въображение и усилен труд. Анджела бе ушила сама дрехите: каубойски, моряшки, бални рокли… Но най-удивителното в куклите бяха лицата им. Всяка глава беше изваяна с търпение и истински талант и бе изпечена в пещта в гаража. Някои бяха от неглазиран матов порцелан. Други — глазирани и бели. Всички бяха изрисувани на ръка толкова внимателно, че лицата им изглеждаха като живи.

С течение на годините Анджела бе продала някои от куклите си и подарила други. Останалите явно бяха любимите й, с които не бе искала да се раздели. Въпреки обстоятелствата и дебнейки дали някой психопат няма да се приближи към мен с нож в ръката, аз видях, че всяко лице е неповторимо — сякаш Анджела не само бе изработвала кукли, но и си беше представяла лицата на децата, които никога не бе носила в утробата си.

Угасих осветлението на тавана, оставяйки само лампата на работния тезгях. Във внезапно спусналия се мрак куклите сякаш се раздвижиха на лавиците, приготвяйки се да скочат на пода. Нарисуваните им очи — някои блеснали от отразена светлина, други с вторачен мастиленочерен поглед — изглеждаха бдителни и съсредоточени.

Побиха ме тръпки. Страхотно.

Това бяха само кукли. Не представляваха заплаха за мен. Върнах се в коридора, насочвайки пистолета ту наляво, ту надясно. Нямаше никой.

Следващото помещение от тази страна на коридора беше банята. Макар и присвил очи, за да се предпазя от блясъка на порцелана, стъклото, огледалата и жълтите керамични плочки, аз видях какво има във всеки ъгъл. Никой не ме чакаше там.

Когато протегнах ръка да угася лампите в банята, зад мен се чу шум. От спалнята. Припряно стържене като нокти по дърво. С крайчеца на окото си съзрях движение.

Обърнах се рязко по посока на звука и вдигнах пистолета, сякаш знаех какво, по дяволите, става, подражавайки на Уилис, Сталоун, Шварцнегер, Истууд и Кейдж от стотиците филмови екшъни. Очаквах да видя огромна фигура, умопомрачени очи, вдигната ръка и извисен в дъга нож, но все още бях сам в коридора.

Движението, което бях забелязал, беше от затварянето на вратата на спалнята отвътре. В смаляващата се пролука от светлина между затварящата се врата и касата една изкривена сянка се извиси застрашително, огъна се и се смали. Вратата се затвори с плътен звук, сякаш бе врата на трезор в банка.

Когато излязох, спалнята беше пуста и никой не бе минавал покрай мен, докато бях в коридора. Там можеше да бъде единствено убиецът, при това само ако се беше върнал през прозореца на банята и през покрива на верандата, където се е спотайвал, когато открих трупа на Анджела.

Но ако отново беше в спалнята, убиецът не можеше да е минал покрай мен преди минути, за да запали лампите на втория етаж. Тогава имаше двама неканени гости. Бях хванат в капан между тях.

Да продължа ли напред или да се върна? Скапан избор. И в двете посоки ме дебнеше опасност.

Сигурно очакваха, че ще хукна към стълбите. Но беше по-безопасно да сторя неочакваното, затова без колебание се втурнах към спалнята. Не си направих труда да превъртя валчестата дръжка, а с всичка сила ритнах вратата, като държах пистолета пред себе си, готов да изстрелям четири-пет куршума във всичко, което помръднеше.

Бях сам.

Лампата на нощното шкафче още светеше. На килима нямаше кървави стъпки, така че никой не можеше да е влизал тук от оплисканата с кръв баня и после да се е върнал отново отвън, по същия маршрут, за да затвори вратата към коридора.

За всеки случай погледнах в банята. Този път оставих фенерчето в джоба си, като разчитах на притока от оскъдна светлина от лампата в спалнята, защото не исках отново да видя всички ужасяващи подробности. Двукрилият прозорец беше отворен. Миризмата беше противна както преди две минути. Тялото, отпуснато над тоалетната чиния, беше на Анджела. Макар да бе милостиво скрита от мрака, аз забелязах, че устата й е широко отворена, сякаш от изумление, а очите — немигащи.

Обърнах се и нервно погледнах към коридора. Никой не бе влязъл след мен през отворената врата.

Озадачен, се върнах в средата на спалнята.

Течението от прозореца в банята беше достатъчно силно, за да затвори вратата на спалнята. Пък и никое въздушно течение не хвърлило изкривената сянка, която бях зърнал.

Макар че пространството под леглото може би беше достатъчно голямо, за да скрие човек, той би трябвало да бъде притиснат между пода и пружините, а летвите на рамката — впити в гърба му. Пък и никой не можеше да се е шмугнал там, преди да вляза в стаята.

През отворената врата виждах дрешника, който явно не бе приютил натрапник. Но за всеки случай погледнах по-отблизо. Светлината на фенерчето с формата на писалка разкри достъп до тавана. Дори до капака да имаше сгъваема стълбичка, никой не можеше да се изкачи бързо като паяк и сетне да прибере стълбичката за две-три секунди — времето, за което бях нахлул в спалнята.

От двете страни на леглото имаше прозорци с пердета. Оказа се, че и двата са заключени отвътре.

Убиецът не бе излязъл оттам, но вероятно аз можех да го направя. Не исках да се връщам в коридора.

Без да изпускам от поглед вратата на спалнята, се опитах да отворя единия прозорец. Рамката беше залепнала от боята. Прозорците бяха френски, с дебели рамки, затова не можех лесно да счупя някое стъкло и да изляза оттам.

Бях с гръб към банята. Изведнъж почувствах, че паяци лазят по гърба ми. Представих си Анджела — но вече не простряна до тоалетната чиния, а застанала зад мен. Кръвта й капе, а очите й са ярки и безизразни като сребърни монети. Очаквах да чуя как раната в гърлото й клокочи, докато се опитва да каже нещо.

Обърнах се, треперещ от страх, но Анджела не беше зад мен. Горещата въздишка на облекчение, която се изтръгна от мен, доказа колко сериозно съм завладян от това фантастично очакване.

Още бях в неговия плен, защото очаквах да чуя, че Анджела ще се изправи в банята. Тъгата ми от нейната смърт беше изместена от страх за собствения ми живот. Анджела вече не беше човек за мен. Тя беше предмет, самата смърт, чудовище, стряскащо напомняне, че всички умираме, гнием и се превръщаме в прах. Срамувах се да кажа, че малко я мразех, защото се бях почувствал длъжен да се кача горе и да й помогна. Но я ненавиждах, защото ме бе поставила в това в това неприятно положение. Мразех и себе си, че ненавиждах нея, моята любима медицинска сестра. Мразех я и защото ме беше накарала да се ненавиждам. Тази хлъзгава емоционална спирала всъщност не се отнасяше толкова до омраза, колкото до паника, но въпреки това включваше ненавист.

Понякога няма по-мрачно място от собствените ни мисли: безлунната нощ на съзнанието.

Ръцете ми бяха лепкави. Прикладът на пистолета беше хлъзгав от студена пот.

Престанах да гоня духове и с нежелание се върнах в коридора. Там ме чакаше кукла.

Беше най-голямата от колекцията на Анджела, висока почти шейсет сантиметра. Седеше на пода с разкрачени крака и ме гледаше на светлината, проникваща през отворената врата от единствената стая, която още не бях разгледал — онази срещу банята. Ръцете й бяха протегнати и на тях висеше нещо.

Това не беше хубаво.

От пръв поглед разбирам, когато нещо не е наред и това беше много, много лошо.

Във филмите появата на кукла неизбежно е последвана от драматично нахлуване на огромен зъл тип. С черна маска. Или с качулка. Понесъл резачка, пушка-помпа или брадва, достатъчно голяма да обезглави тиранозавър.

Погледнах към стаята с инструментите, която още се осветяваше от слабата светлина на настолната лампа. Там не се спотайваше неканен гост.

Отидох в банята. Беше пуста. Налагаше ми се да я използвам, но моментът не беше подходящ.

Приближих се до куклата, която беше облечена в черни джинси, черна фланелка и черни маратонки. Предметът в ръцете й беше морскосиня шапка с две думи, избродирани с рубиненочервен конец над козирката:

За миг ми се стори, че прилича на моята. После видях, че наистина е моята шапка, която бях оставил долу, на кухненската маса.

Погледнах към стълбището, сетне към отворената врата на единствената стая, която не бях претърсил, очаквайки неприятности от едната или от другата страна, и грабнах шапката от малките порцеланови ръце. Сложих я на главата си.

При подходяща светлина и обстоятелства всяка кукла може да има свръхестествен или зъл вид. Тази беше различна, защото нито една черта на порцелановото й лице не ме порази като зловеща, но въпреки това по гърба ми полазиха тръпки.

Онова, което ме уплаши, не беше странното й лице, а познатият вид: куклата имаше моето лице. Сякаш аз бях позирал, за да го изваят.

Бях развълнуван и същевременно уплашен. Анджела ме обичаше достатъчно, за да пресъздаде чертите ми, да ме обезсмърти с обич в едно от творенията си и да го запази на лавиците с любимците си. Но неочакваната среща със собствения ми образ събуди първични страхове — сякаш можех да докосна този фетиш и мигновено да намеря ума и душата си, затворени в него, а някакъв зъл дух, преди това парализиран в куклата, да изскочи и да се настани в плътта ми. Радостен, че се е освободил, той щеше да се втурне в нощта, за да разбива черепи на девственици и да яде сърца на бебета, скрит в моето тяло.

Обикновено се забавлявам с буйното си въображение. Боби Халоуей подигравателно го нарича „циркът с триста арени в съзнанието ти“. Това е качество, наследено от мама и татко, които бяха достатъчно интелигентни, за да съзнават колко малко знаят, достатъчно любознателни, за да не престават да учат и достатъчно възприемчиви, за да разбират, че всички неща и събития съдържат неограничени възможности. Когато бях дете, те ми четяха стиховете на А. А. Милн и на Беатрикс Потър, и — убедени, че съм преждевременно развит — на Доналд Джъстис и Уолъс Стивънс. Оттогава въображението ми винаги кипеше от образи от онези стихове: от десетте розови пръста на крака на Тимъти Тим до светулките, гърчещи се в кръвта. При необичайни обстоятелства — като тази нощ на откраднати трупове — въображението ми е твърде буйно и в цирка с триста арени в съзнанието ми всички тигри дебнат да убият дресьорите си и всички клоуни крият касапски ножове и зли сърца под широките дрехи.

Движи се.

Остава още една стая. Провери я, пази гърба си, после веднага слез долу.

Поради суеверие, отбягвайки допира с куклата с моето лице и стъпвайки далеч от нея, се приближих до отворената врата на стаята срещу банята. Спалня за гости. Семпло обзаведена.

Наведох глава и присвих очи от блясъка на лампата на тавана, но не видях никого. Леглото имаше странична преграда и табла, под които беше пъхната завивката, така че пространството отдолу се виждаше.

Вместо гардероб в стаята имаше продълговато орехово бюро с редици чекмеджета и огромен шкаф с две високи врати. Пространството зад тях беше достатъчно голямо, за да скрие възрастен мъж със или без резачка.

В спалнята за гости ме чакаше още една кукла. Седеше в средата на леглото и беше с моето лице, но на ярката светлина не можах да видя добре какво държи в протегнатите си розови ръце.

Угасих осветлението на тавана. Остана да ме води само лампата на нощното шкафче.

Влязох гърбом в спалнята за гости, готов да отговоря с изстрели на всеки, който се появи в коридора.

Шкафът попадна в ъгъла на полезрението ми. Ако вратите започнеха да се отварят, лазерният мерник нямаше да ми е необходим, за да пробия в тях дупки с няколко деветмилиметрови куршума.

Блъснах се в леглото и погледнах куклата. Във всяка от обърнатите й нагоре длани имаше по едно око. Не нарисувано. Не стъклено. Човешко.

Вратите на шкафа висяха неподвижно на пантите.

В коридора не се движеше нищо, освен времето.

Бях безжизнен като пепел в урна, но животът продължаваше в мен: сърцето ми биеше силно като никога дотогава и не само ускоряваше оборотите, но и се мяташе панически в клетката си от ребра.

Отново погледнах жертвоприношението от очи, които изпълваха малките порцеланови ръце на куклата. Кръвясали кафяви очи, млечнобели и влажни, стряскащи и стреснати от голотата си. Знаех, че едно от последните неща, които бяха видели, е бял микробус, спиращ да качи стопаджия. И после — мъж с обръсната глава и перлена обеца.

Но въпреки това бях убеден, че тук, в къщата на Анджела, не бях преследван от същия онзи гологлав човек. Тази смешна игра на криеница не беше в неговия стил. Той предпочиташе агресивни и брутални действия.

Имах чувството, че бях влязъл в санаториум за млади социопати, където психясали деца бяха завзели по жесток начин властта от болногледачите си и зашеметени от свободата, се бяха развихрили в игрите. Сякаш чувах сподавения им смях в другите стаи. Зловещ, смразяващ кикот, заглушен зад малки студени ръце.

Отказах да отворя вратичките на шкафа.

Бях дошъл тук да помогна на Анджела, но тя вече не се нуждаеше от това. Единственото ми желание беше да сляза долу, да се измъкна навън, да се кача на велосипеда и да избягам.

Тръгнах към вратата и в същия миг лампите угаснаха. Някой бе изключил бушоните.

Мракът беше толкова непрогледен, че дори аз не се чувствах добре. На прозорците имаше тежки завеси и млечнобялата луна не можеше да намери пролуки, през които да се прокрадне. Абсолютна тъма.

Втурнах се слепешком към вратата. После се насочих встрани от нея, защото бях завладян от убеждението, че в коридора има някой и на прага ще се натъкна на остър нож.

Застанах с гръб към стената на спалнята и се ослушах. Затаих дъх, но не можах да успокоя сърцето си, което блъскаше като птица в клетка, и се почувствах предаден от собственото си тяло.

Но въпреки паническите удари на сърцето ми чух скърцането на пантите. Вратите на шкафа се отваряха.

Исусе!

Това беше молитва, не ругатня. Или може би и двете.

Отново стиснах пистолета с две ръце и се прицелих там, където мислех, че са големите врати на шкафа. Сетне размислих и насочих дулото десетина сантиметра наляво. Само за да го преместя веднага пак вдясно.

Загубих ориентация в пълния мрак. Вероятно щях да уцеля вратите, но не можех да бъда сигурен, че ще изстрелям куршума точно в пространството между тях. Първият изстрел беше най-важен, защото проблясъкът от дулото щеше да издаде местоположението ми.

Не можех да рискувам да стрелям напосоки. Порой от куршуми сигурно щеше да очисти негодника, но имаше вероятност само да го раня и по-лошо — да го ядосам.

Какво щях да правя, когато патроните свършеха?

Какво?

Започнах да се промъквам боязливо по коридора, рискувайки сблъсък там, но това не стана. Прекрачих прага и затворих вратата на спалнята за гости, оставяйки я между себе си и онзи, който бе излязъл през вратите на шкафа. Изскърцването на пантите не беше въображаемо, а реално.

Осветлението на долния етаж беше свързано с отделно електрическо табло. На стълбището в дъното на тъмния коридор блесна светлина.

Вместо да чакам да видя кой ще изскочи от спалнята за гости, хукнах към стълбите.

Чух, че зад мен се отвори врата.

Задъхан, взимайки по две стъпала наведнъж, стигнах почти до площадката, когато покрай мен прелетя главата на куклата с моето лице и се разби в стената пред мен.

Стреснат, вдигнах ръце, за да предпазя очите си. Остро парче порцелан се плъзна по лицето и гърдите ми.

Стъпих с десния си крак върху заобления ръб на стъпало и се подхлъзнах. Едва не паднах. Политнах напред и се блъснах в стената на площадката, но запазих равновесие.

Стъпвайки по парчета от порцелановия си лик, рязко се обърнах, за да се изправя лице в лице с нападателя си.

Обезглавеното тяло на куклата, облечено в черно, летеше към мен. Наведох се и торсът профуча над главата ми и се блъсна в стената зад мен.

Вдигнах глава и насочих пистолета към тъмната горна част на стълбището, но нямаше по кого да стрелям. Сякаш куклата сама бе откъснала главата си, за да я запокити към мен и после се бе метнала по стълбите.

Лампите долу угаснаха.

В непрогледния мрак се разнесе миризма на изгоряло.

15.

Проправяйки си път пипнешком, най-после намерих перилата. Вкопчих се в гладкото дърво с изпотената си ръка и започнах да слизам по стъпалата, водещи към преддверието.

Имах усещането, че мракът се увива и гърчи като змия около мен. После осъзнах, че усещам не мрака, а въздуха: нагоре по стълбището се носеха серпентини от горещи талази.

Миг по-късно отделни струйки, после спирали и накрая огромна пулсираща маса дим с противна миризма обгърна стълбите. Идваше отдолу. Беше невидим, но осезаем и ме погълна, както гигантска морска вълна поглъща гмуркач. Кашляйки, давейки се и опитвайки се да дишам, смених посоката с надеждата да избягам през някой прозорец на втория етаж, макар и не през банята, където лежеше Анджела.

Върнах се на площадката, изкачих три-четири стъпала и спрях. С парещи от дима и изпълнени със сълзи очи видях горе пулсираща светлина.

Пожар.

Бяха запалени два огъня — един на горния и друг на долния етаж. Онези невидими психопати бяха погълнати от безумната си игра и изглежда бяха много. Спомних си за истинския взвод от преследвачи, които сякаш изникнаха от земята около погребалния дом, все едно Санди Кърк притежаваше способността да възкресява мъртвите.

Отново слязох долу и се втурнах към единствената надежда за живителен въздух — по всяка вероятност в най-ниските части на сградата. Пушекът и изгорелите газове се вдигат нагоре, защото огънят изсмуква по-хладния въздух в основата си, за да се подхранва.

Всяко вдишване предизвикваше спазматична кашлица, засилваше усещането, че се задушавам и усилваше паниката ми, затова затаих дъх, докато стигнах до преддверието. Там паднах на колене, проснах се на пода и установих, че мога да дишам. Въздухът беше горещ и имаше тръпчив мирис, но тъй като всичко е относително, изпитах по-голяма наслада, отколкото от свежия въздух, разнасящ се от повърхността на Тихия океан.

Не останах дълго да лежа там и да се упражнявам да дишам. Поколебах се само докато поема няколко пъти дълбоко въздух, за да прочистя задръстените си дробове и да събера достатъчно слюнка, за да изплюя част от саждите в устата си.

После вдигнах глава, за да проверя въздуха и да разбера каква е дълбочината на безопасната зона. Не беше много дълбока. Десет-петнайсет сантиметра. Но този плитък басейн трябваше да ми бъде достатъчен, докато намеря изход от къщата. Ако обаче се подпалеше мокетът, безопасната зона щеше да престане да съществува.

Лампите още не светеха. Димът беше ослепително гъст. Трескаво запълзях към мястото, където мислех, че ще намеря предната врата — най-близкият изход. Първото, с което се сблъсках в мрака, беше някакво канапе. Това означаваше, че съм минал под сводестата врата и съм влязъл в хола най-малко деветдесет градуса встрани от курса, който предполагах, че поддържам.

През сравнително чистия въздух близо до пода започнаха да минават ярки оранжеви лъчи, които осветяваха отдолу гъстите маси пушек, сякаш бяха мълнии, проблясващи застрашително над равнина. Бежовата найлонова тъкан на мокета се простираше като огромна плоска ливада от суха трева, от време на време осветявана от електрически заряди. Това тясно, поддържащо живота пространство под пушека приличаше на алтернативен свят, в който бях попаднал, след като бях минал през врата между измеренията.

Зловещите светлинни лъчи бяха отражения от огън, горящ на друго място в стаята, но не разкъсваха мрака достатъчно, за да ми помогнат да намеря изход. Ритмичните проблясъци само засилваха объркването ми и адски ме плашеха.

Не виждах огъня и можех да си въобразявам, че гори в някой далечен ъгъл на къщата. Но скоро се простих с тази утеха. Нямаше смисъл да гледам ярките отражения, защото не можех да преценя дали пламъците са на сантиметри или на метри от мен, затова светлината засили безпокойството ми, вместо да ми помогне.

Или се бях натровил по-сериозно от пушека, отколкото предполагах, или огънят се разпространяваше с необикновена бързина. Подпалвачите вероятно бяха използвали бензин.

Твърдо решен да се върна в преддверието и после да намеря предната врата, отчаяно вдишвах все по-парливия въздух близо до пода и пълзях, забивайки лакти в мокета. Накрая се блъснах с чело в издаденото тухлено огнище на камината. Бях по-далеч от всякога от преддверието и не можех да си представя, че ще съумея да се вмъкна в камината и да изпълзя през комина като Дядо Коледа, който се връща при шейната си.

Зави ми се свят. Болка прониза главата ми от лявата вежда до дясната буза. Очите ми пареха от дима и се пълнеха със солена пот. Не се задушавах, но ми се гадеше от отровните изпарения, които се прокрадваха дори в по-чистия въздух близо до пода; започнах да мисля, че няма да оцелея.

Полагайки усилия да си спомня какво беше разположението на преддверието спрямо камината, пропълзях покрай огнището и завих под ъгъл навътре в стаята.

Струваше ми се абсурдно, че не ще мога да се измъкна от това място. Това не беше замък, за Бога, а скромна къща със седем стаи и две бани и дори най-умелият продавач на недвижими имоти в страната не можеше да я рекламира така, сякаш тук има достатъчно пространство, за да задоволи херцога на Уелс и свитата му.

От време на време по вечерните новини показват репортажи за хора, загинали при пожар в дома си, и човек не може да разбере защо не са успели да стигнат до някоя врата или прозорец, намиращи се на десетина крачки от тях. Освен, ако, разбира се, не са били пияни. Или дрогирани. Или достатъчно глупави да се втурнат отново в пламъците, за да спасят любимата си котка. Това може да звучи неблагодарно от моя страна, след като тази нощ, в известен смисъл, бях спасен от котка. Но сега разбрах как хората умираха при такива обстоятелства: пушекът и мракът бяха по-дезориентиращи от наркотиците или алкохола и колкото по-дълго дишаш зловонния въздух, толкова повече се сковава разсъдъкът ти, а мислите започват да блуждаят и дори паниката не може да те накара да се съсредоточиш.

Преди малко, когато се качих по стълбите да видя какво се е случило с Анджела, се учудих колко съм спокоен и хладнокръвен въпреки заплахата от евентуално насилие. С типичната мъжка самоувереност дори почувствах известно задоволство, предвкусвайки опасността.

Каква промяна може да настъпи за десет минути! Сега, когато ми беше безпощадно ясно, че няма да се измъкна от това положение дори да притежавах половината от самоувереността на Батман, романтиката на опасността вече не ме вълнуваше.

Изведнъж нещо изпълзя от зловещия мрак, мина покрай мен и докосна врата ми. Нещо живо. Буйното ми въображение роди представата за Анджела Фериман, легнала по корем, възкресена от зла черна магия, как лази по пода към мен и ме целува по врата със студени, окървавени устни. Въздействието от липсата на кислород ставаше толкова осезаемо, че дори този ужасен и наелектризиращ образ не беше достатъчен, за да ме шокира и проясни съзнанието ми и аз машинално натиснах спусъка.

Слава Богу, че не уцелих, защото още докато изстрелът отекваше в хола, познах студения нос, долепен до врата ми и топлия език в ухото ми. Това беше моето единствено и неповторимо куче, верния ми другар Орсън.

— Хей, приятел… — От гърлото ми излезе само грачене.

Орсън близна лицето ми. Дъхът му миришеше като на всяко куче, но не изпитах отвращение.

Започнах трескаво да мигам, за да проясня зрението си, и червената светлина в стаята запулсира по-ярко от всякога. Но въпреки това не видях нищо, освен неясните очертания на косматата муцуна на кучето.

После осъзнах, че щом е влязъл в къщата и ме е намерил, Орсън ще ми покаже и как да изляза, преди да сме изгорели.

Събрах достатъчно сили, за да се изправя. Разтреперих се. После в гърлото ми като змиорка отново се надигна упоритото чувство за гадене, но както и преди, го потиснах.

Стиснах очи, опитвайки се да не мисля за вълната от непоносима топлина, която изведнъж ме обхвана. Протегнах ръка и сграбчих Орсън за нашийника.

Кучето държеше муцуната си близо до пода, където можеше да диша, но трябваше да затая дъх и да не обръщам внимание на дразнещия ноздрите пушек, докато то ме извеждаше от къщата. Блъснах се в някакви мебели и не се съмнявах, че нещастието и ужасът ми го забавляваха. Праснах лице в рамката на някаква врата, но не успях да си избия нито един зъб. Въпреки това, по време на краткото ми пътешествие, непрекъснато благодарях на Бога, че ме е подложил на изпитание с пигментна ксеродермия, а не със слепота.

Точно когато си помислих, че ще припадна, ако не се хвърля на пода да подишам чист въздух, усетих студен повей в лицето и когато отворих очи, можех да виждам. Бяхме в кухнята, докъдето огънят още не беше стигнал. Нямаше и пушек, защото вятърът, нахлуващ през отворената задна врата, издухваше всичко към трапезарията.

На масата стояха трите обредни свещи в рубиненочервени чашки, двете ликьорени чаши и отворената бутилка с кайсиево бренди. Мигайки пред тази уютна картина, аз почти повярвах, че събитията от изминалите няколко минути са били само чудовищен сън и Анджела, жива и здрава, още увита в жилетката на мъртвия си съпруг, пак ще седне срещу мен, ще напълни чашата си и ще довърши странния си разказ.

Устата ми беше толкова пресъхнала и мръсна, че едва не взех бутилката бренди със себе си. Но Боби Халоуей щеше да има бира и това щеше да е по-добре.

Резето на вратата в кухнята беше спуснато. Колкото и да беше умен Орсън, съмнявах се, че ще може да отвори заключена врата, за да ме спаси. Най-малкото той нямаше ключ. Явно убийците бяха избягали оттам.

Излязохме навън и се изкашлях, за да прогоня пушека от дробовете си, сетне пъхнах пистолета в джоба на якето. Нервно огледах задния двор и избърсах влажните си ръце в джинсите.

Сенките на облаците плуваха по осветената от луната морава като стада риби под сребристата повърхност на езеро.

Нищо не помръдваше, освен разклащаната от вятъра растителност.

Грабнах велосипеда и го закарах до покрития с жасмин проход. Вдигнах глава и удивен огледах къщата. Бях изумен, че не е погълната цялата от пламъците. Отвън имаше съвсем слаби белези от пожара, който бушуваше вътре. По пердетата на два от прозорците на горния етаж се виеха ярки пламъци, а от вентилационните отдушници под стрехите на покрива разцъфваха бели венчелистчета от пушек.

С изключение на воя и ропота на непрестанния вятър, нощта беше неестествено тиха. Мунлайт Бей не е голям град, но въпреки това има характерен нощен глас: няколко движещи се коли, далечна музика от бар за коктейли или хлапе, което се учи да свири на китара, лаещо куче, свистенето на големите четки на машините за почистване на улиците, гласове на минувачи, смях на гимназисти, събрали се пред сводестата галерия на Ембаркадеро Уей, и от време на време меланхоличното изсвирване на пътническия влак, наближаващ кръстовището на Оушън Авеню… Но в този момент не се чуваше нищо. Все едно бяхме в най-мъртвешкия квартал на опустял град, намираш се навътре в някоя пустиня.

Явно пукотът на единствения ми изстрел в хола не е бил достатъчно силен, за да привлече нечие внимание.

Минах под сенника с решетките и вдъхнах приятното ухание на жасмин. Спиците на велосипеда тихо скърцаха за разлика от сърцето ми, което блъскаше в гърдите. Забързах след Орсън към външната врата. Кучето подскочи и отвори с лапа резето — номер, който бях виждал и преди. Тръгнахме по улицата. Движехме се бързо, без да тичаме.

Провървя ни: нямаше свидетели. По улиците не минаваха коли. Нямаше и пешеходци.

Ако някой съсед ме видеше да бягам от къща, обхваната от пламъци, Луис Стивънсън можеше да реши да използва това като оправдание да ме преследва. И да ме застреля, ако окажех съпротива при ареста.

Метнах се на велосипеда, подпрях се с крак на земята и погледнах къщата. Вятърът разклащаше листата на огромните магнолии и през клоните се виждаше, че пожарът се е разпространил и на долния етаж.

Изпълнен със смесени чувства, подкарах велосипеда по паважа, отправяйки се към по-неосветена улица. Орсън припкаше до мен, дишайки шумно.

От къщата на Фериман бяхме изминали почти една пресечка, когато чух грохота на експлодиращите стъкла на прозорците, взривени от непоносимата горещина.

16.

Звезди между клоните, процеждаща се през листата лунна светлина, гигантски дъбове, живителен мрак, спокойствието на надгробни плочи — и за един от нас вечно интригуващата миризма на криещи се катерици: отново се намирахме на гробището до католическата църква „Свети Бернадет“.

Бях подпрял велосипеда на гранитен паметник, върху който имаше увенчана с ореол глава на ангел, и се бях облегнал на надгробна плоча с кръст отгоре.

Няколко преки по-нататък сирените внезапно замлъкнаха, когато пожарните коли пристигнаха пред жилището на Фериман.

Не карах велосипеда по целия път до къщата на Боби Халоуей, защото бях сразен от настойчив пристъп на кашлица, който ми попречи да управлявам. И Орсън започна да залита, докато гонеше упоритата миризма на огън с поредица от силни кихавици.

Трябваше да прочистя дробовете си и затова събрах гъста храчка с мирис на сажди и я изплюх върху плетеницата от криви коренища на най-близкия дъб с надеждата, че няма да му стане нищо. В устата си усещах отвратителен вкус, като че ли бях ял смлени брикети в бульон.

Тъй като прекара в горящата къща по-малко време от безразсъдния си господар, Орсън се съвземаше по-бързо от мен. Докато още храчех и плюех, кучето вече обикаляше най-близките надгробни плочи и усърдно душеше, търсейки гризачи с пухкави опашки.

В паузите между две изкашляния говорех с Орсън и понякога той вдигаше благородната си черна глава и се преструваше, че слуша. Размахваше опашка да ме насърчи, но не откъсваше вниманието си от издирването на катерици.

— Какво, по дяволите, се случи в онази къща? — питах аз. — Кой я уби? Кой ми правеше номера? И какъв беше смисълът на историята с куклите? Защо просто не ми прерязаха гърлото и не ме изгориха заедно с Анджела?

Орсън разтърси глава и аз се опитах да тълкувам реакцията му. Кучето нямаше отговор на тези въпроси. Беше озадачено. Нямаше представа. Не знаеше защо не са ми прерязали гърлото.

— Мисля, че не беше заради пистолета. Искам да кажа, че бяха най-малко двама, вероятно трима, затова лесно можеха да ме надвият. И макар че й прерязаха гърлото, сигурно имаха и огнестрелно оръжие. Те са отвратителни негодници, садистични убийци. Избождат очите на хората, само за да се забавляват. Много вероятно е да са носили пистолети, така че не са се уплашили от моя „Глок“.

Орсън килна глава на една страна, обмисляйки въпроса. А може би беше заради глока. Или не. Кой знае? Но какво е „Глок“, между другото? И каква е онази миризма? Прекрасна е. Прекрасно ухание. Дали е катерича пикня? Извинявай, господарю Сноу. Работа. Трябва да свърша нещо.

— Не мисля, че запалиха къщата, за да ме убият. Всъщност не ги интересуваше дали ще ме убият или не. Ако им пукаше, щяха да положат по-целенасочени усилия да го сторят. Запалиха пожара, за да прикрият убийството на Анджела. Това беше причината, нищо друго.

Кучето ми продължи да души в захлас.

— Господи, тя беше толкова добър човек, толкова всеотдайна — горчиво добавих аз. — Не заслужаваше да умре по този начин. Изобщо не трябваше да умира.

Орсън спря да души, но само за малко. Човешко страдание. Ужасно. Нещастие, смърт, отчаяние. Но нищо не може да се направи. Така е устроен светът и човешката природа. Ужасно. Ела да търсиш катерици с мен, господарю Сноу. Ще се почувстваш по-добре.

В гърлото ми се надигна буца — не от мъчителна скръб, а от нещо по-прозаично, затова със силата на туберкулозно болен събрах храчка и посях още една черна стрида върху клоните на дъба.

— Де да беше тук Саша — продължих аз. — Питам се дали в момента ще й приличам на Джеймс Дийн?

Имах чувството, че лицето ми е мазно. Избърсах го и ръката ми също стана мазна.

Сенките на поклащащите се от вятъра листа танцуваха като гробищни феи по тънките треви върху гробовете и по лъскавата повърхност на гранитните плочи.

Въпреки особената светлина видях, че дланта на ръката, с която бях докоснал лицето си, е изцапана с кръв.

— Сигурно воня до небесата.

Орсън мигновено загуби интерес към издирването на катерици и нетърпеливо изприпка до мен. Подуши обувките, краката и гърдите ми и накрая завря муцуна в якето, под мишницата ми.

Понякога подозирам, че Орсън не само разбира повече, отколкото може да се очаква от едно куче, но и има чувство за хумор и талант за сарказъм.

Издърпах муцуната му, хванах с две ръце главата му и казах:

— И ти не ухаеш на рози, приятел. Пък и що за куче-пазач си? Може би вече са били в къщата, когато пристигнах, и Анджела не е знаела това. Но защо не ги ухапа по задника, когато си тръгваха? Ако са избягали през вратата на кухнята, те са минали покрай теб. Защо не намерих банда престъпни типове да се търкалят в задния двор, изпохапани и виещи от болка?

Погледът на Орсън остана вторачен. Беше стъписан от въпроса и загатнатото обвинение. Той беше кротко куче, гонеше гумени топки, ближеше по лицето и беше философ и добър компаньон. Освен това, господарю Сноу, работата ми е да пазя бандитите да не влизат в къщата, а не да им преча да излизат. Много им здраве на бандитите. Кой ги иска наоколо? Бандити и бълхи. Да се махат.

Докато седях срещу Орсън и го гледах в очите, ме обзе чувство за нещо свръхестествено — или вероятно беше мимолетна лудост — и за миг си представих, че мога да чета истинските му мисли, коренно различни от диалога, който съчиних вместо него. Различни и обезпокоителни.

Свалих ръце от главата му, но той предпочете да не се извръща от мен и не наведе очи.

И аз не бях в състояние да откъсна поглед от него.

Ако спомена за това пред Боби Халоуей, той сигурно щеше да ме помисли за куку, но наистина усетих, че кучето се страхува за мен. Съжаляваше ме, защото полагах огромни усилия да не призная истинската дълбочина на болката си. Съжаляваше ме, защото не можех да призная колко силно ме плаши перспективата да остана сам. Повече от всичко обаче Орсън се страхуваше за мен, сякаш виждаше приближаващата се колесница на индийския бог Вишну, която аз не забелязвах. Огромно бяло пламтящо колело, голямо колкото планина, което ще ме смели и превърне в прах и ще го остави да гори във въздушната си диря.

— Какво, кога, къде? — запитах гласно.

Погледът на Орсън беше напрегнат. Анубис, египетският бог с кучешката глава, пазачът на гробниците, надали е гледал по-проницателно. Това мое куче не беше Ласи, нито безгрижно пале със строго премерени движения и неизчерпаема способност за весели пакости от филмите на Дисни.

— Понякога ме плашиш — рекох аз.

Той мигна, разтърси глава, отскочи встрани и заобикаля в кръгове около надгробните плочи, като усилено душеше в тревата и падналите дъбови листа, преструвайки се, че отново е куче.

Може би си внушавах, че Орсън ме плаши. Вероятно блесналите му очи бяха огледала, в които бях видял собствените си очи, а отраженията им — истините в сърцето ми, които не желаех да погледна директно.

— Това би било тълкуването на Халоуей — казах аз.

Изведнъж Орсън започна да рови развълнувано в купчина уханни листа, още влажни от следобедното пръскане с напоителната система, зарови муцуна в тях, сякаш увлечен в издирване на трюфели, изпръхтя и затупа по земята с опашка.

Катерици. Те имат пол. Надушвам горещото им ухание на мускус, господарю Сноу. Те са тук. Бързо ела да подушиш пола на катериците.

— Озадачаваш ме — казах му.

Устата ми още имаше вкус на пепелник, но вече не ме мъчеше сатанинската кашлица. Би трябвало да мога да стигна до дома на Боби.

Преди да взема велосипеда, се изправих на колене и се обърнах към надгробната плоча, на която се бях облегнал.

— Как си, Ной? Още ли почиваш в мир?

Не беше необходимо да използвам фенерче, за да прочета надписа. Бях го чел хиляди пъти и часове наред бях мислил върху името и годините под него.

Ной Джоузеф Джеймс. Но не трите имена ме удивляваха, а необикновената продължителност на живота му.

Деветдесет и шест години.

Деветдесет и шест пролети, лета, есени и зими.

Напук на най-смелите очаквания вече бях живял двайсет и осем години. Ако съдбата е милостива, можеше да стигна и до трийсет и осем. Ако лекарите се окажат лоши пророци, ако законите на вероятността престанат да действат и съдбата си вземе отпуск, вероятно ще доживея и до четирийсет и осем. Едва тогава ще съм се радвал на половината живот, отреден на Ной Джоузеф Джеймс.

Не знам кой е бил, какво е правил почти цял век на земята, дали е имал само една съпруга, с която да споделя дните си, или е надживял три, дали децата му са станали свещеници или серийни убийци, и не исках да знам. Представях си, че този човек е живял богато и чудесно. Вярвах, че е пътувал много. Бил е в Борнео и Бразилия, в Гърция и в свещените земи на Шангрила, високо в планините на Тибет. Обичал е истински и в замяна също е бил обичан, бил е боец и поет, търсач на приключения и учен, музикант, художник и моряк, преплавал седем морета, човек, дръзко отхвърлял условностите. Доколкото той остава за мен само име, а инак е загадка, Ной може да бъде такъв, какъвто искам, а аз — да си представям какъв е бил дългият му живот под слънцето.

— Хей, Ной, обзалагам се, че когато си починал през 1984, погребалните агенти не са носили оръжие — промълвих аз.

Станах и се приближих до съседната надгробна плоча, на която беше подпрян велосипедът ми под бдителния поглед на гранитния ангел.

Орсън изръмжа. Изведнъж стана напрегнат и неспокоен. Главата му беше вдигната високо, а ушите — наострени. Макар че светлината беше оскъдна, явно бе успял да забележи нещо.

Проследих черния му като въглен поглед и видях висок мъж с приведени рамене, който се промъкваше между надгробните плочи. Дори в омекотените сенки забелязах, че тялото му е ръбато и ъгловато, като скелет в черен костюм, сякаш някой от съседите на Ной се бе измъкнал от ковчега си, за да му отиде на гости.

Мъжът спря до редицата гробове, където стояхме двамата с Орсън, и погледна странния предмет в лявата си ръка. Беше с размерите на клетъчен телефон и имаше светъл екран.

Натисна копчетата и за миг из гробището се разнесе тайнствената музика на електронни звуци — различни телефонни тонове.

Луната се показа иззад един облак и непознатият доближи зеления като кисела ябълка екран към лицето си, за да види по-добре информацията, изписана там. Слабата светлина ми беше достатъчна, за да го позная. Не виждах червения цвят на косите, нито кафяво-червените му очи, но дори в профил мършавото лице и тънките устни бяха смразяващо познати: Джес Пин, помощникът на Санди Кърк.

Той не ни беше забелязал, макар да се намирахме само на трийсет-четирийсет крачки от него.

Останахме неподвижни като гранитните паметници наоколо. Орсън престана да ръмжи, въпреки че шумоленето на вятъра в клоните на дъбовете лесно би заглушило звуците, които издаваше.

Джес Пин отмести очи от устройството, погледна вдясно, към „Свети Бернадет“, после отново се консултира с екрана. Накрая се отправи към църквата.

Така и не ни видя, макар че бяхме на около трийсет крачки от него.

Погледнах Орсън.

И той ме погледна.

Забравихме за катериците и тръгнахме след Пин.

17.

Погребалният агент забърза към задната част на църквата, без да поглежда през рамо, и слезе по широките каменни стъпала, водещи към вратата на мазето.

Следвах Пин отблизо, за да не го изпусна от поглед. Спрях само на десет крачки от стълбите и надникнах вътре.

Ако се обърнеше и погледнеше нагоре, той щеше да ме забележи, преди да успея да се скрия, но това не ме безпокоеше. Джес Пин изглеждаше толкова погълнат от задачата си, че дори звуците на небесни тръби и гласовете на мъртвите, надигащи се от гробовете, нямаше да привлекат вниманието му.

Той огледа загадъчното устройство в ръката си, изключи го и го пъхна във вътрешния джоб на сакото. От друг джоб извади втори уред, но светлината беше твърде оскъдна, за да видя какъв е. За разлика от първия този предмет нямаше светещи части.

Въпреки шумоленето на вятъра и дъбовите листа, чух стържене и тракане, последвани от силно изщракване след него, второ и после трето.

На четвъртото познах характерния звук. Зареждане на пистолет „Локейд“. Оръжието има самозареждащ се спусъчен механизъм. Когато натиснеш спусъка, нагоре изскача плоска стоманена пружина, която зарежда следващото гнездо.

Преди няколко години Мануел Рамирес ми беше демонстрирал как действа локейдът. Пистолетите със самозареждащи се спусъчни механизми се продаваха само на полицаи и бяха забранени за цивилни лица.

Едва ли тази забрана щеше да смути Джес Пин, който гореше жертви на убийства в пещта на крематориума, за да помага в прикриването на углавни престъпления. Може би и Пин имаше някакви задръжки. Вероятно не би бутнал монахиня от скала ей така, без причина. Въпреки това, припомняйки си червено-кафявите му очи, когато тази вечер се бе приближил до прозореца на крематориума, не бих заложил на монахинята.

Погребалният агент трябваше да натисне спусъка пет пъти, за да изчисти всички гнезда и да освободи заключващия механизъм. Той внимателно натисна дръжката на вратата и отново прибра пистолета в джоба си.

Отвори вратата и мазето без прозорци се оказа осветено. Застана на прага и се ослуша в продължение на половин минута. Кокалестите му рамене бяха наклонени наляво, а главата — надясно. Разрошените му от вятъра коси бяха щръкнали като четина. После рязко промени позата си — сякаш внезапно оживяло плашило се освобождава от кръста, на който е завързано — и влезе вътре, оставяйки вратата открехната.

— Стой тук — прошепнах на Орсън.

Слязох по стъпалата и послушното ми куче ме последва.

Долепих ухо до полуотворената врата, но не чух нищо.

Орсън пъхна муцуна в четирийсет сантиметровата пролука и започна да души. Тупнах го леко по главата, но той не се дръпна.

Наведох се над него и също проврях глава в процепа — не за да подуша, а за да разбера какво има зад вратата. Присвивайки очи от флуоресцентния блясък, видях стая с размери шест на дванайсет метра, с бетонни стени и таван, отрупана с вещи, обслужващи църквата и неделното училище. Пет газови пещи, голям бойлер, електрически табла и механизми, които не познавах.

Джес Пин бе прекосил по-голямата част от помещението и се приближаваше до затворена врата в отсрещната стена.

Дръпнах се, встрани и извадих калъфа със слънчевите очила от джоба на ризата си. Меката калъфка се отвори със звук, който ми напомни изсъскването на змия. Гореспоменатото ми буйно въображение съвсем се беше развихрило.

Когато си сложих очилата и надникнах отново, Пин беше изчезнал във втората стая. Вратата й също беше открехната, а вътре светеше лампа.

— Там подът е бетонен — прошепнах на Орсън аз. — Моите маратонки няма да издадат звук, но твоите нокти ще тракат. Стой тук.

Бутнах вратата и се вмъкнах в мазето.

Кучето остана навън, до стълбите. Вероятно този път ме послуша, защото бях изтъкнал логична причина.

А може би бе надушил нещо и бе разбрал, че е опасно да продължава по-нататък. Обонянието на кучетата е хиляди пъти по-остро от човешкото и им съобщава много повече информация отколкото всички възприятия на хората, взети заедно.

С помощта на слънчевите очила бях спасен от светлината и въпреки това виждах достатъчно добре, за да се движа из стаята. Избегнах открития център и вървях близо до пещите и другите съоръжения, с намерение да ги използвам за прикритие, ако Джес Пин се върне.

Времето и потта бяха намалили въздействието на лосиона върху лицето и ръцете ми, но разчитах на пласта от сажди. Ръцете ми сякаш бяха в черни копринени ръкавици и предполагах, че лицето ми също е маскирано.

Стигнах до вътрешната врата и чух два далечни гласа — и двата мъжки, единият на Пин. Бяха приглушени и не разбирах думите.

Погледнах към външната врата, откъдето надничаше Орсън. Едното му ухо беше нащрек, а другото бе отпуснато.

Зад вътрешната врата имаше дълга, тясна и, общо взето, празна стая. На тавана светеха малки лампи, окачени на вериги между откритите тръбопроводи за водата и отоплението, но не махнах очилата.

Стаята имаше формата на буквата „L“ и помещението вдясно беше още по-дълго и по-широко от първото и също оскъдно осветено. Втората секция явно служеше за склад и следвайки посоката на гласовете, минах покрай кашони с материали, украса за различни празници и тържества и пет шкафа, пълни с църковни архиви. Навсякъде сенките се скупчваха като събор на монаси с раса и качулки и аз свалих очилата.

Гласовете се усилиха, но акустиката беше ужасна и все още не можех да различа думите. Макар да не крещеше, Джес Пин беше ядосан, съдейки по заплашителния му тон. Другият сякаш се опитваше да го успокои.

В средата на стаята имаше ясла в естествен размер: не само Йосиф и Светата Дева до люлката с Младенеца, но и цялата сцена с мъдреците, камилите, магаретата, агнетата и ангелите вестители. Конюшнята беше направена от дърво, а балите слама бяха истински. Хората и животните бяха от гипс със сърцевина от тел и стърготини. Дрехите и лицата бяха изрисувани от даровит художник и защитени от водоустойчив лак, който им придаваше блясък дори на оскъдната светлина. Съдейки по инструментите, боята и другите материали, яслата беше в процес на ремонт, след което щеше да бъде покрита с платнище до следващата Коледа.

Започнах да долавям откъслечни думи от разговора на Джес Пин с другия човек и тръгнах сред фигурите, някои от които бяха по-високи от мен. Те не бяха подредени според сюжета. Един от мъдреците стоеше, заврял лице в тръбата на ангел вестител, а Йосиф сякаш разговаряше с камилите. Младенецът лежеше сам в люлката, поставена върху копа слама. Дева Мария имаше блажена усмивка и изпълнени с обожание очи, но вниманието й беше насочено не към Исус, а към една кофа. Друг мъдрец се бе вторачил в задницата на камила.

Промъкнах се между безразборно разхвърляните фигури и в края на яслата се скрих зад ангел, свирещ на лютня. Надникнах и видях Джес Пин на светлината. Стоеше на двайсетина крачки от мен и тероризираше друг мъж, застанал на стълбите, водещи нагоре, към главната зала на църквата.

— Беше предупреден — ръмжеше Пин. — Колко пъти те предупреждавах?

Отначало не видях другия човек, който говореше тихо и монотонно, и не разбирах думите му.

Погребалният агент реагира възмутено и започна нервно да крачи напред-назад, прокарвайки пръсти през разрошените си коси.

Сега видях, че вторият мъж е отец Том Елиът, пасторът на „Свети Бернадет“.

— Глупак, тъпо лайно — ядосано нареждаше Пин. — Слабоумен идиот, дърдорещ с Бога.

Отец Том беше висок метър и седемдесет, дебел и с изразителното, подвижно лице на роден комедиант. Макар да не бях привърженик на неговата — нито на някоя друга църква, бях разговарял с него няколко пъти и той ми се струваше добродушен човек с чувство за хумор и почти детински ентусиазъм за живот. Много добре разбирах защо енориашите му го обожаваха.

Но Джес Пин съвсем не изпитваше такива чувства към него. Вдигна мършавата си ръка и насочи кокалест пръст към свещеника.

— Повръща ми се от теб, самодоволно копеле.

Отец Елиът явно бе решил да изтърпи без отговор тази възмутителна словесна обида.

Пин крачеше и ръкомахаше, сякаш се опитваше — с видимо чувство на безсилие — да извае думите си в истина, която свещеникът да разбере.

— Няма да търпим повече глупостите ти, нито намесата ти. Няма да те заплашвам, че ще ти избия зъбите, макар че с радост бих го сторил. Никога не съм обичал да танцувам, но с удоволствие бих потанцувал върху тъпото ти лице. Но този път няма да има заплахи като преди, че пак ще ти ги изпратя, защото това май ти харесва. Отец Елиът, мъченикът, страдащ заради Господ. Харесва ти, нали? Да бъдеш мъченик и да умираш от гадна смърт, без да се оплакваш.

Отец Том стоеше с наведена глава. Ръцете му бяха отпуснати до тялото, сякаш търпеливо чакаше бурята да отмине.

Пасивността на свещеника разяри Пин. Погребалният агент сви в юмрук кокалестите пръсти на дясната си ръка и удари дланта на лявата, все едно искаше да чуе сблъсъка на плътта с плът, и гласът му се изпълни с презрение.

— Някоя нощ ще се събудиш и те ще бъдат при теб. Или ще те изненадат в камбанарията, или пред олтара, когато си коленичил да се молиш на Бога, и ти ще им се предадеш екзалтиран, изпитващ наслада от болката, страдайки заради твоя Господ, за да отидеш в рая. Тъпо копеле. Безнадежден малоумник. Дори ще се молиш за тях, докато те разкъсват на парчета, нали, глупако?

Закръгленият пастор реагираше на всички обиди с наведена глава и безмълвно търпение.

Положих усилие да не се намеся. Исках да задам много въпроси на Джес Пин.

Но тук нямаше разпалена пещ, над която да държа краката му, за да изтръгна отговори.

Пин престана да крачи и застрашително се наведе над отец Том.

— Не, повече няма да те заплашвам. Само изпитваш удоволствие, че страдаш заради Господ. Затова ето какво ще стане, ако не се махнеш от пътя ни — ще очистим сестра ти. Хубавата Лора.

Свещеникът вдигна глава и погледна Пин в очите, но пак не каза нищо.

— Лично аз ще я убия — обеща Джес. — С този пистолет.

Той извади оръжието от вътрешния джоб на сакото си, явно от кобур под мишницата. Дори от разстояние и на оскъдната светлина видях, че дулото е необикновено дълго.

Инстинктивно бръкнах в джоба на якето си и стиснах дръжката на моето оръжие.

— Пусни я — рече отец Елиът.

— Никога няма да я пуснем. Тя е твърде… интересна. Всъщност, преди да убия Лора, ще се позабавлявам с нея. Още е хубава, макар че става странна.

Лора Елиът, приятелка и колежка на майка ми, наистина беше красива жена. Въпреки че не я бях виждал от година, веднага си спомних лицето й. Предполагаше се, че си е намерила работа в Сан Диего, след като в „Ашдън“ закриха длъжността й. Татко и аз получихме писмо от нея и бяхме разочаровани, че Лора не бе дошла да се сбогува лично. Това за новата работа явно беше измислица, за да обясни отсъствието й и Лора още беше някъде тук, държана в плен пряко волята й.

Най-сетне отец Том събра сили да отговори.

— Господ да ти е на помощ.

— Не ми е нужна помощ — отвърна Пин. — Когато напъхам дулото в устата й, точно преди да натисна спусъка, ще й кажа, че скоро ще се срещне с брат си в ада и после ще й пръсна черепа.

— Господ да ми е на помощ.

— Какво каза, свещенико? — подигравателно попита Джес Пин.

Отец Елиът не отговори.

— „Господ да ми е на помощ“ ли каза? — презрително продължи Пин. — Едва ли. В края на краищата, ти вече не си един от неговите хора, нали?

Това странно твърдение накара отец Том да се облегне на стената и да закрие лице с ръце. Вероятно плачеше. Не бях сигурен.

— Представи си красивото лице на сестра си — продължи Пин. — И как черепът й се деформира, издува се и се пръсва.

После стреля веднъж в тавана. Дулото беше дълго, защото имаше заглушител и вместо пронизителен изстрел се чу само нещо като тъп удар във възглавница.

В същия миг, със силен металически звън, куршумът рикошира в правоъгълния метален абажур на лампата, висяща точно над погребалния агент. Флуоресцентната тръба не се строши, но лампата се залюля на дългите си вериги и ледено острие светлина като жънещ сърп прониза стаята.

На ритмичното люлеене на светлината грозната като плашило сянка на Пин скочи върху другите сенки, които се стрелнаха досущ косове. Сетне той прибра пистолета под сакото си.

Веригите на люлеещата се лампа се усукаха и брънките се търкаха една в друга с такава сила, че издаваха зловещ звън, сякаш църковни служители със змийски очи и в подгизнали от кръв раса биеха камбаните за сатанинска литургия.

Пронизителната музика и подскачащите сенки, изглежда, възбудиха Джес Пин. От гърлото му се изтръгна нечовешки вик — първичен и психопатски. Крещейки, той два пъти удари с юмруци свещеника в корема.

Бързо излязох от прикритието си — свирещия на лютня ангел — и се опитах да извадя пистолета си, но оръжието се закачи в подплатата на джоба на якето.

Отец Том се преви на две от ударите, а Пин сключи ръце и ги стовари върху врата му.

Свещеникът се строполи на пода и аз най-сетне измъкнах пистолета.

Джес Пин ритна отец Елиът в ребрата.

Вдигнах оръжието, прицелих се в гърба на Пин и задействах лазерния мерник. Когато смъртоносната червена точка се появи между лопатките на гърба му, се приготвих да извикам „Достатъчно“, но погребалният агент ме изпревари и престана да измъчва жертвата си.

Запазих мълчание.

— Щом не си част от решението, тогава си част от проблема — продължи Джес Пин. — Ако не можеш да си част от бъдещето, разкарай се от пътя, по дяволите.

Това прозвуча като реплика на раздяла. Изключих лазерния мерник и отново се скрих зад ангела. В същия миг погребалният агент се извърна от свещеника. Не ме видя.

Съпътстван от звъна на веригите, Джес Пин тръгна по пътя, по който бе дошъл. Стържещият звук сякаш излизаше не от лампата над главата му, а от самия него — все едно кръвта му гъмжеше от скакалци. Сянката му няколко пъти се стрелна пред него, после отскочи назад, когато Пин мина отвъд дъговидния меч светлина от люлеещата се лампа, сля се с мрака и зави зад ъгъла, към другото разклонение на стаята с формата на буквата „L“.

Пуснах пистолета в джоба на якето си.

Отец Елиът лежеше до стъпалата, свит като зародиш и тръпнещ от болка.

Хрумна ми да отида при него, да видя дали е сериозно ранен и да науча каквото мога за обстоятелствата, криещи се зад препирнята, на която току-що бях станал свидетел, но не исках да издавам присъствието си. Останах там, където бях.

Всеки враг на Джес Пин би трябвало да е мой съюзник, но не можех да бъда сигурен в добронамереността на отец Том. Макар и противници, свещеникът и погребалният агент бяха участници в някакъв загадъчен и сложен подземен свят, за чието съществуване разбрах едва тази нощ, затова двамата имаха много повече общо помежду си, отколкото с мен. Лесно можех да си представя, че като ме видеше, отец Елиът щеше да извика Джес Пин, който щеше да дотърчи веднага, с развят черен костюм и с онова нечовешко мяукане, вибриращо между тънките му устни.

Пък и Пин и хората му държаха някъде сестрата на свещеника. Това им даваше опора и предимство, с които да манипулират отец Том, докато аз не разполагах с нищо.

Смразяващото тракане на усуканите вериги постепенно заглъхна и мечът от светлина започна да описва все по-къси дъги.

Без да протестира и дори без да изохка, свещеникът се изправи на колене и стана. Не беше в състояние да се държи напълно изправен. Прегърбен като човекоподобна маймуна, той се хвана за перилата и с усилие започна да изкачва стръмните, скърцащи стъпала, водещи към църквата.

Когато най-после стигнеше догоре, отец Том щеше да угаси лампите и аз щях да остана в мрак, който би уплашил дори Свети Бернадет, чудотвореца от Лурд. Време беше да тръгвам.

Преди отново да си проправя път сред фигурите в естествен ръст при яслата, погледнах за последен път нарисуваните очи на ангела с лютнята и ми се стори, че синият им цвят е като на моите. Разгледах останалите фигури от лакиран гипс и макар светлината да беше оскъдна, останах с убеждението, че онзи ангел и аз си приличаме.

Приликата ме парализира. Обърках се и се помъчих да разбера как този ангел с моето лице се е озовал там и ме чака. Рядко съм виждал лицето си на ярка светлина, но познавам отражението си в огледалата на оскъдно осветените ми стаи. Нямаше съмнение, че ангелът има моето лице — блажен, какъвто не съм, и идеализиран, но все пак аз.

След преживяването ми в гаража на болницата всяка случка и предмет сякаш имаха значение. Вече не можех да вярвам във вероятността от случайни съвпадения. Накъдето и да се обърнех, светът излъчваше загадъчност.

Това, разбира се, беше пътят към безумието: да възприемаш целия живот като заплетена конспирация, ръководена от елитни манипулатори, които виждат и знаят всичко. Здравомислещите разбират, че човешките същества са неспособни да довеждат докрай широкомащабни конспирации, защото някои от по-характерните за нас отличителни качества като животински видове са подминаването на детайлите, склонността да изпадаме в паника и неумението да държим устата си затворена. В космичен аспект, едва ли можем да вържем връзките на обувките си. Ако във вселената наистина има тайнствен ред, това не е наше дело и ние вероятно дори не можем да го проумеем.

Свещеникът бе изминал една трета от пътя си нагоре по стълбите.

Напълно озадачен се вторачих в ангела.

Много нощи по коледните празници, година след година, обикалях с велосипеда по улицата, на която се намираше „Свети Бернадет“. Подреждаха яслата на моравата пред църквата. Всяка фигура беше на мястото си, но този ангел не беше там. Или го виждах едва сега. Обяснението, разбира се, беше, че изложението бе твърде ярко осветено, за да рискувам да му се възхитя и ангелът е бил там, но аз винаги съм извръщал лице и присвивал очи.

Отец Том преполови разстоянието. Качваше се все по-бързо.

После си спомних, че Анджела Фериман ходеше на литургия в „Свети Бернадет“. Несъмнено, като се имаше предвид, че правеше кукли, я бяха накарали да посвети таланта си и на яслата.

Край на загадката.

И все пак не разбирах защо би нарисувала моето лице на ангел. Ако чертите ми имаха място някъде в тази библейска сцена, трябваше да ги сложат на магарето. Явно мнението й за мен е било по-високо, отколкото предполагах.

Образът на Анджела неволно се появи в съзнанието ми — такава, каквато я бях видял на пода в банята, с очи, вторачени в някаква последна гледка, по-далечна и от съзвездието Андромеда, с глава, килната назад над тоалетната чиния и с прерязано гърло.

Изведнъж изпитах усещането, че съм пропуснал важна подробност, когато я намерих нещастното й разрязано тяло. Отвратен от струите кръв, не я бях гледал дълго — така както години наред бях отбягвал да гледам фигурите в ярко осветената ясла пред църквата. Бях съзрял важна улика, но това не се беше запечатало в паметта ми. И сега подсъзнанието ми ме измъчваше.

Отец Том Елиът стигна догоре и избухна в ридания. Седна на площадката и се разплака неутешимо.

Не можах да задържа образа на Анджела. По-късно щеше да има време да си припомня и с нежелание да се задълбоча в онзи ужасен спомен.

Минах безшумно през яслата, после покрай шкафовете и кашоните с материали, стигнах до по-късото и тясно пространство, където имаше по-дребни неща, и тръгнах към вратата на склада.

Мъчителните хлипания на свещеника отекваха по бетонните стени и постепенно утихваха, докато заприличаха на обитаващо църквата същество, чиито вопли едва проникват през студената бариера между този и отвъдния свят.

Спомних си за съкрушителната скръб на татко в хладилното помещение на болница „Милосърдие“ в нощта, когато мама умря.

Поради причини, които не разбирам напълно, аз не показвам скръбта си. Когато в гърлото ми се надигне ридание, прехапвам устни, за да изсмуча енергията от страданието и да го преглътна непроизнесено.

Насън стискам зъби и когато се събудя, челюстите ме болят. Вероятно се страхувам да не изкажа на глас чувствата, които предпочитам да не изразявам, докато съм буден.

Излизайки от мазето на църквата, очаквах погребалния агент — блед като восък и с кръвясали очи — да се хвърли върху мен, да се появи от сенките или да изскочи от вратата на някоя пещ като дяволче на пружина от кутия. Но него го нямаше.

Измъкнах се навън и Орсън излезе от гробището, където се беше скрил от Пин. Съдейки по поведението на кучето, Джес бе заминал.

Орсън се вторачи в мен с огромно любопитство — или поне така си въобразих — и аз казах:

— Не знам какво е станало там. Нито какво означава.

Той явно се усъмни в думите ми. Имаше дарбата да изглежда недоверчив: безизразна муцуна и немигащи очи.

— Наистина — настоях аз.

Върнах се при велосипеда. Орсън припкаше до мен. Гранитният ангел, охраняващ транспортното ми средство, изобщо не приличаше на мен.

Сприхавият вятър отново бе утихнал, беше се превърнал в галещ бриз и дъбовете не шумоляха.

Сребърната луна беше засенчена от движещ се филигран от облаци.

От покрива на църквата се спусна ято лястовици, които кацнаха сред дърветата. Долетяха и няколко славея, сякаш гробището не беше освещавано, откакто Джес Пин си бе тръгнал оттам.

Държейки велосипеда за кормилото и съзерцавайки редиците от надгробни плочи, аз изрецитирах:

— „Мракът се сгъсти около тях, най-сетне превръщайки се в пръст.“ Луис Глък, велик поет.

Орсън изпръхтя, сякаш беше съгласен с мен.

— Не знам какво става тук, но мисля, че много хора ще умрат, преди всичко това да свърши. И някои от тях вероятно ще бъдат хора, които обичаме. Може би дори аз. Или ти.

Очите на Орсън бяха сериозни.

Погледнах към улиците на моя роден град, които изведнъж ми се сториха много по-страшни от гробища.

— Хайде да пием бира — предложих аз.

Потеглих с велосипеда, Орсън заигра кучешки танц по тревата на гробището и поне засега напуснахме обиталището на мъртвите.