Не бой се от нищо

21.

Орсън и аз излязохме от дюните и стигнахме до скалистата част на полуострова. Обвиха ни гъсти облаци. Мъглата беше дълбока десетки метри и макар че през нея проникваше бледа, прахообразна лунна светлина, тънехме в мрак, по-непрогледен и от беззвездна и безлунна нощ.

Светлините на града вече не се виждаха.

Мъглата правеше номера със звука. Още чувах шепота на разбиващите се вълни, но шумът сякаш идваше и от четирите страни, все едно се намирах на остров.

Не исках да карам велосипеда в този наситен мрак. Видимостта непрекъснато се променяше от нулева до максимална на разстояние шест крачки. Макар че по извития ръкав на залива нямаше дървета или други пречки, лесно можех да загубя ориентация и да се приближа до ръба на склона към плажа. Велосипедът можеше да се стрелне напред и когато предната гума заореше в мекия пясък, щях да спра внезапно и да се хвърля на плажа с главата надолу. А можех и да си счупя някой крайник.

За да набера скорост и да пазя равновесие, трябваше да държа кормилото с две ръце, което означаваше да пусна пистолета в джоба. След разговора с Боби не изпитвах желание да се разделям с глока. В мъглата, преди да усетя присъствието му, нещо можеше да се приближи на няколко крачки от мен и нямаше да имам достатъчно време да извадя оръжието и да стрелям.

Вървях сравнително бързо. Преструвах се на безгрижен и уверен, а Орсън припкаше до мен. Кучето беше нащрек и постоянно въртеше глава.

Потракването на спиците и подрънкването на веригата издаваха местоположението ми. За да ги заглуша, може би трябваше да нося велосипеда на ръце. Можех да го правя с една ръка, но само на кратки разстояния.

Но може би шумът нямаше значение. Маймуните вероятно имаха изострени животински сетива, които откриваха и най-слабите сигнали. Те несъмнено можеха да ме проследят по миризмата.

Но и Орсън би трябвало да ги подуши. Тъмните му очертания едва се забелязваха в мъгливата нощ и не виждах дали космите по врата и гърба му са настръхнали — сигурен знак, че маймуните са наблизо.

Вървях и се питах какво в онези същества ги прави различни от обикновените маймуни резус.

Поне на външен вид звярът в кухнята на Анджела е бил типичен представител на вида си, макар и по-висок от останалите резус. Тя само каза, че имал „ужасни тъмножълти очи“, но доколкото знаех, този нюанс влизаше в спектъра на цвета на очите на тази група примати. Боби не бе споменал нищо странно за стадото, което го тормозеше, освен необикновеното им поведение и необичайните размери на призрачния им водач. Нито деформирани черепи, трето око на челото, нито винтове във вратовете, които да показват, че са били сглобени и съшити в тайната лаборатория на страдаща от мания за величие пра-пра-правнучка на доктор Франкенщайн.

Ръководителите на проекта във Форт Уайвърн се бяха разтревожили, че маймуната в кухнята на Анджела може да я е одраскала или ухапала. Съдейки по страха на учените, беше логично да стигна до извода, че звярът е носел инфекция, предаваща се чрез кръвта, слюнката или други телесни течности. Заключението ми беше подкрепено от последвалите физически прегледи, на които е била подложена Анджела. В продължение на четири години те са й взимали кръвни проби, което означаваше, че заболяването има дълъг инкубационен период.

Биологична война. Лидерите на всяка страна по света отричаха, че се готвят за такъв отвратителен конфликт. Призоваваха името Господне, предупреждаваха за присъдата на историята и тържествено подписваха договори, гарантиращи никога да не се занимават с тази чудовищна научноизследователска работа. А през това време всяка нация трескаво вареше коктейли от антракс, пакетираше флакони с бубонна чума и проектираше такава измамно бляскава колекция от екзотични нови вируси и бактерии, че в никое бюро по заетостта на земята нямаше нито един безработен луд учен.

Въпреки това не разбирах защо насила са стерилизирали Анджела. Несъмнено някои болести увеличават риска поколението да страда от вродени дефекти. Съдейки по думите й обаче, не мислех, че хората от Уайвърн я бяха обезплодили от загриженост за нея или за децата, които може да зачене. Изглежда са били мотивирани не от състрадание, а от страх, прераснал в паника.

Бях попитал Анджела дали маймуната е била болна от нещо. Тя до голяма степен бе отрекла това. „Де да беше болест. Щеше да е хубаво. Може би вече щях да бъда излекувана. Или мъртва. По-добре смърт, отколкото онова, което предстои.“

Но щом не беше болест, какво беше тогава?

Изведнъж безумният вик, който по-рано бяхме чули, отново прониза нощта и мъглата и ме изтръгна от размисъла.

Орсън потрепери конвулсивно и спря. Аз направих същото и тракането на велосипеда заглъхна.

Викът сякаш се разнесе едновременно от запад и от юг и само след миг дойде отговорът — този път от север и от изток. Дебнеха ни.

Тъй като звукът пътува с измамна скорост в мъглата, не можах да преценя на какво разстояние от нас се чуха виковете. Но в едно бях сигурен — че бяха наблизо.

Ритмичният, подобен на сърце, пулс на прибоя туптеше в нощта. Запитах се коя ли песен на Крис Айзък е пуснала Саша в момента.

Орсън отново тръгна. Аз също. Малко по-бързо от преди. Нищо нямаше да спечелим, ако се колебаехме. Щяхме да бъдем в безопасност едва когато напуснехме уединения полуостров и се върнехме в града — а може би не и тогава.

Изминахме още трийсет-четирийсет крачки и неестественият крясък се повтори. И отново му отговориха.

Този път не спряхме.

Сърцето ми биеше като обезумяло и не забави ритъма си, когато си напомних, че това са само маймуни, а не хищници. Ядяха плодове и ядки. Поданици на миролюбиво царство, които не ядат месо.

Изведнъж, по някакъв перверзен каприз, на екрана на паметта ми отново проблесна лицето на Анджела. Сега разбрах какво бях изтълкувал погрешно, когато стъписан и изтерзан, бях намерил трупа й. Гърлото й изглеждаше прерязано многократно с полуостър нож, защото раната беше назъбена. Всъщност не беше прерязано, а нахапано, разкъсано и дъвкано. Видях ужасната рана по-ясно, отколкото исках да я виждам, докато стоях на прага на банята.

Нещо повече, спомних си и други белези по тялото й, рани, които тогава ми беше противно да гледам. Синкави следи от ухапвания по ръцете. Вероятно дори по лицето.

Маймуни. Но не обикновени.

Действията на убиеца в къщата й — историята с куклите и играта на криеница — приличаха на лудории на невменяеми деца. В стаите не е имало само една маймуна — достатъчно дребна, за да се скрие на места, където не можеше да се побере човек, и толкова неестествено бърза, че да наподобява призрак.

В мрака се разнесе още един вик. Този път му отговори тихо бухане от други две посоки.

Двамата с Орсън продължихме да крачим бързо, но аз устоях на силното си желание да побягна. Хукнех ли, припряността ми можеше да бъде изтълкувана — и правилно — като признак на страх. За хищника страхът показва слабост. Ако доловяха някаква слабост, те можеха да ме нападнат.

Бях стиснал пистолета толкова силно, че металът сякаш се топеше в ръката ми. Но не знаех колко същества има в стадото: само три-четири, десет или повече. Имайки предвид, че никога не бях стрелял — само веднъж, по-рано тази вечер, при това случайно, — едва ли щях да очистя всички онези зверове, преди да ме надвият.

Макар че не исках да давам на трескавото си въображение такъв мрачен материал за работа, аз не можах да не се запитам какви ли са зъбите на маймуната резус. Всичките тъпи кътници? Не. На тревопасните — ако онези резуси наистина бяха тревопасни — им бяха нужни остри зъби, за да разкъсват обелките на плодовете и люспите и черупките. Сигурно имаха резци, може би дори остри кучешки зъби. Макар че онзи особен вид вероятно бе дебнал Анджела, маймуните резус не бяха еволюирали в хищници, следователно нямаха големи, издадени напред зъби. Но някои видове имаха. Павианите имаха огромни, опасни зъби. Както и да е, силата от ухапването на резуса беше спорна, защото независимо от естеството на зъбите им, този особен вид бе екипиран достатъчно добре, за да убие Анджела жестоко и бързо.

Изведнъж усетих някакво движение в мъглата на няколко крачки вдясно. Съзрях тъмен, неопределен силует, приведен до земята, който се приближаваше към мен бързо и безшумно.

Обърнах се по посока на движението. Съществото мина покрай крака ми и изчезна в мъглата, преди да го видя добре.

Орсън изръмжа сдържано, сякаш да предупреди нещо, без да го предизвиква да се бият. Кучето беше с лице към талазите сива мъгла, плъзгаща се в тъмата от другата страна на велосипеда. Подозирах, че ако имаше светлина, щях да видя, че не само козината му е настръхнала, но и всеки косъм се е изправил.

Гледах ниско по земята и очаквах да съзра блестящите тъмножълти очи, за които ми бе разказала Анджела. Но силуетът, който застрашително изскочи от мъглата, беше колкото мен. Може би по-голям. Сенчест, безформен, като връхлитащ ангел на смъртта, кръжащ в съновидение, той беше по-скоро догадка, отколкото материя, страховит именно защото остана загадъчен. Нямаше зли жълти очи. Нито ясни черти или определена форма. Човек или маймуна, или нито едно от двете, водачът на стадото се появи и изчезна.

Орсън и аз отново спряхме.

Бавно обърнах глава, за да огледам струящия като поток мрак около нас и наострих уши, опитвайки се да доловя някакъв звук. Но стадото се движеше безшумно като мъглата.

Имах чувството, че съм гмуркач в океана, хванат в капан от заслепяващи течения, наситени с планктон и водорасли, съзрял съм обикаляща в кръг акула и чакам рибата да се появи отново и да ме захапе през кръста.

Нещо мина зад краката ми и подръпна джинсите ми. Не беше Орсън, защото го чух злобно да изсъсква. Ритнах нещото, но не го уцелих и то изчезна в мъглата, преди да го видя.

Орсън изджавка от изненада, сякаш и той бе срещнал нещо.

— Тук, момче — настоятелно казах аз и кучето веднага дойде при мен.

Пуснах велосипеда на пясъка. Хванах пистолета с две ръце и бавно започнах да се въртя в кръг, търсейки мишена.

Изведнъж се разнесе пронизително, гневно бърборене. Явно гласовете на маймуните. Бяха най-малко пет-шест.

Ако убиех една, другите може би щяха да избягат от страх. Или щяха да реагират като резуса, който бе видял, че Анджела замахва с метлата: с ожесточена агресивност.

Видимостта беше нулева и не виждах нито блясъка на очите им, нито дори сенките им, затова не смеех да прахосвам амуниции, стреляйки напосоки в мъглата. Изпразнех ли пистолета, щях да стана лесна плячка.

Множеството бъбрещи гласове едновременно млъкнаха.

Гъстите, непрестанно кипящи облаци мъгла заглушиха дори шума на прибоя. Чувах само дишането на Орсън и собственото си учестено дишане.

Огромният черен силует на водача на стадото отново се надигна от въздухообразното сиво було от мъгла. Връхлетя, сякаш имаше криле, макар че усещането за полет беше илюзия.

Орсън изръмжа, а аз се дръпнах назад и задействах лазерния мерник. Червената точка се плъзна по неясните очертания на лице в мъглата. Водачът на стадото, досущ пробягваща сянка на заскрежен прозорец, бе погълнат от мъглата, преди да прикова лазерния мерник в променливия му силует.

Спомних си за колекцията от черепи върху бетонните стъпала на преливника в подземния канал. Може би колекционерът не беше млад социопат, практикуващ за кариерата си на възрастен, а черепите бяха трофеи, събрани и наредени от маймуните — странна и обезпокоителна мисъл.

Хрумна ми нещо още по-тревожно: може би моят череп и този на Орсън — оголени от плътта, с кухи очни ябълки и лъскави — щяха да бъдат прибавени към колекцията.

Орсън нададе вой, когато от воалите мъгла изскочи пищяща маймуна и се метна на гърба му. Кучето изви глава и изщрака със зъби, опитвайки се да ухапе нежелания ездач и едновременно да го изхвърли от себе си.

Бяхме толкова близо, че дори на оскъдната светлина и стелещите се талази мъгла видях жълтите очи. Блестящи, студени и жестоки. Вторачени в мен. Гледаха ме гневно. Не можех да стрелям по нападателя, без да улуча Орсън.

Маймуната скочи от гърба на Орсън. Блъсна се с все сила в мен, с всичките си дванайсет-тринайсет килограма жилави мускули, накара ме да залитна назад и се покатери на гърдите ми. Не можех да стрелям в този хаос, защото рискувах да се нараня.

За миг бяхме лице в лице и видях кръвожадните й очи. Зъбите на съществото бяха оголени. Съскаше ожесточено, а дъхът й беше остър и противен. Беше маймуна и в същото време не беше и абсолютно извънземният характер на дръзкия й поглед беше ужасяващ. Грабна шапката от главата ми и аз замахнах с дулото на пистолета. Маймуната стисна здраво шапката и скочи на земята. Ритнах я и шапката изхвръкна от ръцете й. Резусът изписка, прекатури се в мъглата, скокна и се скри от погледа ми.

Орсън залая и хукна след звяра. Забрави страха.

Сетне отново се появи по-едрата фигура на водача на стадото, още по-бързоног отпреди, змиеподобен силует, диплещ се като хвърлено наметало, и мигновено изчезна. Но остана достатъчно дълго, за да накара Орсън да промени решението си да гони маймуната, която се бе опитала да открадне шапката ми.

— Исусе! — възкликнах аз, когато кучето нададе вой и се отказа от преследването.

Грабнах шапката от земята, но не я сложих на главата си. Сгънах я и я натъпках във вътрешния джоб на якето.

Разтреперан, проверих дали не съм ухапан. Не усещах да съм одраскан някъде. Слава Богу. Ако маймуната носеше инфекциозна болест, предаваща се само при контакт между телесни течности, не можеше да съм се заразил.

От друга страна, бях вдъхнал зловонния й дъх, когато бяхме лице в лице. Ако заразата се разнасяше по въздуха, вече имах еднопосочен билет за хладилното помещение.

Чух леко дрънчене зад мен, обърнах се и видях, че нещо, което не можех да видя в мъглата, тегли падналия ми велосипед. Мерна ми се само задната гума, която изчезваше в мрака. Протегнах ръка и я сграбчих.

Невидимият крадец на велосипеди и аз задърпахме яростно и аз лесно спечелих схватката, предполагайки, че имам работа с една-две маймуни, а не с много по-едрия им водач. Изправих велосипеда, подпрях го на себе си и пак вдигнах пистолета.

Орсън се върна при мен.

Той отново се облекчи нервно, изхвърляйки и последните капки бира. Бях изненадан, че аз не съм намокрил гащите.

Дишах шумно и треперех толкова силно, че едва държах пистолета. Постепенно се успокоих. Сърцето ми вече не се опитваше да изскочи от гърдите ми.

Подобно на корпуси на призрачни кораби покрай мен се носеха сиви стени от мъгла — безкрайна флотилия, влачеща след себе си неестествена тишина. Нямаше бърборене. Нито писъци или врещене. Нито дори безумни викове. Не се чуваше нито вятърът, нито ревът на прибоя. Имах чувството, че без да съзнавам, съм бил убит в неотдавнашния сблъсък и сякаш сега стоях в студеното преддверие на коридора на живота и чаках да се отвори вратата към Страшния съд.

Докато времето минаваше с неумолимия си ход, срещата с маймуните би трябвало да изглежда все по-малко реална с всяка изминала секунда. Тъкмо обратното, сблъсъкът ставаше все по-жив в съзнанието ми и имах чувството, че онези ужасни жълти очи не само са запечатали блестящия си образ в паметта ми, но са оставили следи и в душата ми.

Накрая стана ясно, че игрите са спрели за известно време. Стискайки пистолета в едната си ръка, започнах да бутам велосипеда с другата. Орсън припкаше до мен.

Бях сигурен, че стадото още ни наблюдава, макар и от по-голямо разстояние, отколкото преди. Не съзирах дебнещи силуети в мрака, но те бяха там.

Маймуни. И същевременно не. Явно избягали от лаборатория в Уайвърн.

Краят на света, както бе казала Анджела.

Не от огън.

Не от лед.

Нещо по-лошо.

Маймуни. Краят на света, предизвикан от маймуни.

Апокалипсис с примати.

Последната битка между доброто и злото. Край, финито, Омега, Денят на Страшния съд. Затвори вратата и изключи бушоните завинаги.

Това беше истинско и пълно безумие.

Всеки път, когато се опитах да осмисля фактите и да ги подредя в разбираем ред, ме затискаше огромната вълна на немислимото.

Отношението на Боби и непреклонната му решителност да се разграничи от нерешимите беди на съвременния свят и да бъде шампион по мързел винаги ме бяха поразявали като законен избор на стил на живот. Сега ми се струваше не само законен, но и разумен, логичен и мъдър.

Тъй като не се очакваше да изкарам до пубертета, родителите ми ме възпитаха да играя, да се забавлявам, да се отдавам на умението да се учудвам, да живея, колкото е възможно с по-малко тревоги и страх, да се възползвам от мига, без да ме е грижа за бъдещето: накратко, да вярвам в Бога и да мисля, че и аз, като всеки друг, съм на този свят с определена цел. Да бъда благодарен както за заболяването, така и за талантите и благословията си, защото и двете са част от замисъл, който не съм в състояние да проумея. Научиха ме на самодисциплина и, разбира се, на уважение към другите. Но всъщност тези неща идват по естествен начин, когато искрено вярваш, че животът ти има духовно измерение и си внимателно проектиран елемент в загадъчната мозайка на битието. Макар да имаше малка вероятност да надживея родителите си, мама и татко се бяха подготвили за тази вероятност веднага след като ми поставиха диагнозата. Направиха си голяма застраховка живот, която щеше да ме осигури добре дори ако повече не спечелех нищо от книгите и статиите си. Роден за игри, развлечения и чудеса, орисан от съдбата никога да не работя и да не бъда обременен със задълженията, които смазват повечето хора, аз можех да се откажа от писането и да стана такъв фанатик по сърфа, че в сравнение с мен Боби Халоуей да изглежда работохолик по принуда, без каквото и да е умение да се забавлява. Нещо повече, можех да се отдам на абсолютен мързел, без да изпитвам вина, угризения и съмнения, но бях възпитан да бъда такъв, каквото би могло да бъде цялото човечество, ако не бяхме нарушили условията на договора и не бяхме прокудени от Рая. Като всички, родени от мъж и жена, аз живея по прищевките на съдбата, а поради заболяването ми, съзнавам по-болезнено машинациите на съдбата, отколкото повечето хора, и това ми дава свобода.

И все пак, докато бутах велосипеда на изток по полуострова, аз упорито търсех смисъл във всичко онова, което бях видял и чул след залез слънце.

Преди стадото да бе пристигнало да тормози Орсън и мен, аз се опитвах да определя какво е различното на онези маймуни и сега се върнах към тази загадка. За разлика от обикновените резус те бяха по-скоро дръзки, отколкото срамежливи, и обзети от черни мисли, отколкото безгрижни. Най-очевидната разлика беше, че бяха сприхави и зли. Но потенциалната им способност към насилие не беше основното качество, което ги отличаваше от другите резус, а бе само резултат от друга, по-дълбока разлика, която разпознавах, но необяснимо защо не желаех да приема.

Гъстата мъгла постепенно започна да се разсейва. В мрака се появиха неясни петна светлина: сгради и лампи по брега.

Орсън радостно изскимтя — или по-скоро беше с облекчение — при вида на тези знаци на цивилизацията, но дори в града не бяхме в безопасност.

Излязохме от южния ръкав на залива, поехме по Ембаркадеро Уей и аз спрях, за да извадя шапката от джоба на якето си, където я бях пъхнал. Сложих си я и дръпнах надолу козирката.

Орсън ме погледна, килна замислено глава и после изпръхтя одобрително. Отчасти собственият му публичен облик зависеше от моя стил и елегантност.

Благодарение на лампите видимостта се увеличи с трийсетина метра. Като призрачен отлив на древно и отдавна мъртво море мъглата се отдръпна от залива и навлезе в улиците. Всяка капчица отразяваше златистата светлина и я прехвърляше на следващата.

Ако още ни придружаваха, членовете на стадото щяха да бъдат принудени да се спотайват на по-голямо разстояние, отколкото на голия полуостров, за да не ги видят. Подобно на актьори, участващи в драматизация на „Убийствата на улица Морг“ от Едгар А. По, те трябваше да ограничат дебненето си до паркове, неосветени улички, балкони, високи первази, парапети и покриви.

В този късен час не се виждаха пешеходци, нито шофьори. Градът изглеждаше опустял.

Обзе ме обезпокоителното чувство, че тези тихи и безлюдни улици са предвестници на истинската, ужасна самота, която щеше да сполети Мунлайт Бей в не твърде далечно бъдеще. Нашият малък град се подготвяше да опустее.

Качих се на велосипеда и поех на север по Ембаркадеро Уей. Мъжът, който се бе свързал с мен чрез Саша, ме чакаше на яхтата си в яхтклуба.

Докато въртях педалите по безлюдната улица, мислите ми се върнаха към маймуните на хилядолетието. Бях убеден, че съм открил най-съществената разлика между обикновените резус и необикновеното стадо, което тайно обикаляше в нощта, но не исках да приема собствения си извод, колкото и да бе неизбежен: онези маймуни бяха по-умни от обикновените.

Много по-умни. Несравнимо по-умни.

Бяха разбрали предназначението на фотоапарата на Боби и го бяха откраднали.

Познаха лицето ми сред ликовете на четирийсетте кукли в работната стая на Анджела и го използваха, за да ми се подиграят. После бяха запалили пожар, за да прикрият убийството на Анджела.

Важните клечки във Форт Уайвърн може и да се занимаваха с бактериологични оръжия, но това не обясняваше защо лабораторните им маймуни бяха значително по-умни от всички други, ходили по тази земя.

Но какво означаваше „значително по-умни“? Може би не достатъчно, за да спечелят състезание по интелигентност. Да преподават поезия на университетско ниво или успешно да ръководят радиопредаване, да проследяват схемата на вълните по света и дори да напишат бестселър според „Ню Йорк Таймс“, но вероятно достатъчно умни, за да бъдат най-опасната и неконтролируема напаст, която е познавало човечеството. Представете си какви щети могат да нанесат плъховете и колко бързо биха се размножили, ако бяха наполовина умни колкото хората и можеха да се научат да избягват капаните и отровите.

Наистина ли онези маймуни бяха избягали от лаборатория? Разхождаха се на свобода в света и хитро се изплъзваха от залавяне? Ако беше така, как бяха станали толкова интелигентни? Какво искаха? Каква беше целта им? Защо не полагаха усилия да ги проследят, хванат и върнат в по-солидни клетки, от които никога да не избягат?

Или бяха инструменти, използвани от някой във Форт Уайвърн? Така както ченгетата използваха обучени кучета? Както според слуховете нацистите са използвали делфини, за да търсят вражески подводници по време на войната, дори да поставят магнитни пакети с експлозиви върху корпусите на набелязани за мишена кораби.

В главата ми се въртяха хиляди други въпроси. И всички — еднакво налудничави.

В зависимост от отговорите, резултатът от високата интелигентност на маймуните можеше да разтърси света. Евентуалните последици за човешката цивилизация бяха особено тревожни, като се имаше предвид злобата на онези животни и явната им вродена враждебност.

Гибелното предсказание на Анджела може би не беше пресилено и всъщност по-малко песимистично от моята преценка за положението, ако знаех всички факти. Но гибелта наистина бе застигнала Анджела.

Освен това инстинктивно усещах, че маймуните не са цялата история. Те бяха само една глава от епичен разказ. Още чудеса чакаха да бъдат открити.

Можеше да се окаже, че в сравнение с проекта в Уайвърн баснословната кутия на Пандора, от която са били пуснати на свобода всички бедствия, измъчващи човечеството — войни, епидемии, болести, глад, наводнения, — е съдържала само колекция от дребни неприятности.

Бързайки да стигна до яхтклуба, въртях педалите твърде бързо и Орсън едва успяваше да ме настигне. Кучето спринтираше с пълна скорост. Ушите му плющяха и дишаше тежко, но ме следваше неизменно.

Всъщност карах с всички сили не защото бързах да стигна до яхтклуба, а защото несъзнателно исках да изпреваря приливната вълна на ужас, която се носеше към нас. Но нямаше начин да избягам от нея и колкото и ожесточено да въртях педалите, не можех да надбягам нищо друго, освен моето куче.

Спомняйки си последните думи на татко, намалих скоростта, за да може Орсън да припка до мен, без да полага героични усилия.

Никога не изоставяй приятел. Приятелите са всичко, което имаме, за да ни помогнат да изкараме този живот. И те са единственото от този свят, което можем да се надяваме да видим в другия.

Освен това най-добрият начин да се справиш с бушуващо море от неприятности е да хванеш вълната, преди да се разбие, да я яхнеш, да се плъзнеш по гребена и да изминеш целия път до брега, като надаваш радостни възгласи и не показваш страх. Това е не само страхотно, а класика.

22.

С нежен, дори гальовен звук, като съприкосновение на две тела по време на любовен акт, ниските вълни се промъкваха между пилоните и се плискаха във вълнолома. Влажният въздух предлагаше лека и приятна ароматична смесица на солена вода, свежи водорасли, креозот, ръждясало желязо и други ухания, които не можех да разпозная.

Яхтклубът, сгушен в заслонения североизточен ъгъл на залива, предоставя пристан на около триста плавателни съда, само шест от които са постоянни жилища на собствениците си. Макар че светският живот в Мунлайт Бей не е съсредоточен около яхтите, има дълъг списък на чакащи за всяко място, което се освободи.

Бутах велосипеда към западния край на главния кей, който вървеше успоредно на брега. Гумите тихо свистяха и подскачаха по мокрите от росата неравни дъски. В този час само една яхта светеше. Пристанищните лампи, макар и неясни, ми показваха пътя в мъглата.

Тъй като риболовната флотилия хвърля котва по-нататък по северния ръкав на залива, сравнително закътаният яхтклуб е запазен за увеселителни плавателни съдове. Има корабчета, вариращи от скромни до внушителни, моторни яхти предимно с маневрена дължина и цена, няколко „Бостън Уейлър“ и дори две баржи. Най-голямата яхта с платна е „Танцьорка по залез“, двайсетметрова и едномачтова. От моторните яхти най-голяма е „Ностромо“, също двайсетметрова, и аз се бях отправил към нея.

В западния край на пристана направих завой на деветдесет градуса и поех по страничния кей, където от двете страни имаше места за яхтите. „Ностромо“ беше последната вдясно.

Познайник съм на нощта.

Това беше кодът, който Саша бе използвала, за да представи мъжа, отишъл в радиото да ме търси. Не искаше да кажат името му по телефона и не пожела да дойде в къщата на Боби, за да разговаря с мен. Това беше ред от стихотворение на Робърт Фрост, който повечето подслушвачи едва ли биха познали и аз предположих, че се отнася за Рузвелт Фрост, собственика на „Ностромо“.

Подпрях велосипеда на перилата на пристана до подвижния мост на яхтата. Лодките се поклащаха по вълните. Пъшкаха и стенеха като старци, болни от артрит, които немощно се оплакват насън.

Никога не си правех труда да заключвам с верига велосипеда, когато го оставях някъде, защото до тази нощ Мунлайт Бей беше сигурно убежище от престъпността, заразила съвременния свят. До края на седмицата нашият живописен град можеше да оглави класацията в страната по убийства, осакатявания и побои над свещеници на глава от населението, но вероятно не беше необходимо да се тревожим за драстично нарастване на кражбите на велосипеди.

Трапът беше стръмен и коварно хлъзгав от кондензираните изпарения. Орсън слизаше предпазливо като мен.

Бяхме изминали две трети от пътя, когато тих глас, сякаш по магия се материализира от мъглата над главата ми и попита:

— Кой е там?

Стреснах се и едва не паднах, но се хванах за парапета на мокрия трап и запазих равновесие.

„Блу уотър 563“ е лъскава, бяла, ниска яхта с две палуби и щурвал горе, ограден с платнище. Единствената светлина на борда идваше от прозорците със спуснати пердета на задната каюта и на главната каюта в средата на яхтата на долната палуба. Откритата горна палуба и кабинката на щурвала бяха тъмни и забулени в мъгла и не виждах кой говори.

— Кой е там? — отново прошепна човекът все така тихо, но с по-нервен тон.

По гласа познах, че е Рузвелт Фрост.

Поех подадената реплика и също прошепнах:

— Аз съм, Крис Сноу.

— Закрий очите си, синко.

Сложих ръка на челото и присвих очи, когато блесна лъч на фенерче, който ме прикова на място. Угасна почти веднага и Рузвелт все така тихо каза:

— Онова с теб кучето ти ли е?

— Да.

— И нищо друго?

— Моля?

— Няма никой друг, така ли?

— Не.

— Качи се на борда тогава.

Сега го видях, защото се бе приближил до перилата на откритата горна палуба. Но не можех да го разпозная, макар и от това относително малко разстояние, защото се сливаше с нощта и гъстата жълтеникава мъгла.

Подканих Орсън да мине пред мен и се качих на яхтата през отвора в перилата. Двамата бързо изкачихме стъпалата към горната палуба.

Когато стигнахме там, видях, че Рузвелт Фрост държи ловджийска пушка. Мисля, че много скоро Националната стрелкова асоциация ще премести щаба си в Мунлайт Бей. Не беше насочил оръжието към мен, но бях сигурен, че ме е държал на прицел, докато ме позна на лъча на фенерчето.

Дори без пушка, той беше едър човек. Метър и деветдесет. С врат като пристанищен пилон. Рамене, широки като греди. Хлътнал гръден кош. Разпереше ли двете си ръце, ставаше колкото диаметъра на среден по големина щурвал. Това беше човекът, когото капитан Ахав трябваше да повика, за да се справи с Моби Дик. През шейсетте и началото на седемдесетте години Рузвелт беше футболна звезда и спортните репортери го наричаха Чука. Макар че сега беше шейсет и три годишен преуспяващ бизнесмен, собственик на магазин за мъжки дрехи, малък търговски център и половината акции от крайградския клуб и странноприемницата, той изглеждаше в състояние да смаже всеки генетичен мутант и наблъскана със стероиди грамада, играеща силова роля в съвременен отбор.

— Здравей, куче — измърмори Рузвелт.

Орсън изпръхтя.

— Дръж това, синко — добави Фрост и ми подаде пушката.

На врата му висеше чудноват свръхмодерен бинокъл. Той го вдигна към очите си и огледа кея, по който бях дошъл.

— Виждаш ли нещо? — учудих се аз.

— Това е бинокъл за нощно виждане. Увеличава осемнайсет пъти наличната светлина.

— Но мъглата…

Фрост натисна някакво копче на бинокъла и докато механизмът вътре тихо бръмчеше, каза:

— Има инфрачервено устройство, което показва само източници на топлина.

— Сигурно около яхтклуба има множество източници на топлина.

— Не и когато двигателите не работят. Освен това ме интересуват само движещи се източници на топлина.

— Хора?

— Може би.

— Кои?

— Онзи, който вероятно те следи. А сега тихо, синко.

Млъкнах. Докато Рузвелт търпеливо оглеждаше кея, прекарах следващата минута, задавайки си въпроси за тази бивша футболна звезда и настоящ местен бизнесмен, който, в края на краищата, не беше такъв, какъвто изглеждаше.

Не бях изненадан. След залез слънце хората, които бях срещнал, бяха разкрили неподозирани дотогава измерения в живота си. Дори Боби пазеше тайни: пушката-помпа в килера с метлите и стадото маймуни. След като размислих върху убедеността на Пиа Клик, че е превъплъщение на Каха Хуна — нещо, за което Боби не бе споменавал, — аз разбрах по-добре горчивата му, оспорваща реакция към всеки възглед, който смяташе за холистично мислене, включително случайните ми невинни забележки за моето куче. Поне Орсън бе останал същият в тази нощ, макар че както вървяха нещата, нямаше да се учудя, ако неочаквано покажеше способност да стои на задни лапи и с хипнотизиращо умение да танцува степ.

— Никой не те следи — каза Рузвелт, свали бинокъла и взе пушката си. — Оттук, синко.

Прекосихме горната палуба и се приближихме до отворения люк на щирборда.

Фрост спря, обърна се и погледна към перилата на пристана, където Орсън още се бавеше.

— Ела, куче.

Орсън остана там, но не защото усещаше, че нещо се спотайва на палубата. Както обикновено, изпитваше любопитство и необичайно се стесняваше от Рузвелт.

Любимото занимание на нашия домакин беше „общуване с животни“ — типично холистично схващане, хранителен фураж за повечето дневни телевизионни беседи, макар че Фрост проявяваше дискретност за таланта си и го демонстрираше само по молба на съседи и приятели. При самото споменаване за общуване с животни на Боби му излизаше пяна на устата, макар и дълго преди Пиа Клик да реши, че е богинята на сърфа, търсеща своя Кахуна. Рузвелт твърдеше, че разбира тревогите и желанията на обезпокоените домашни любимци, които му водеха. Не взимаше пари за тази услуга, но тази негова липса на интерес към забогатяването не убеждаваше Боби. „По дяволите, Сноу, не казвам, че той е шарлатанин, който се опитва да печели пари. Прави го с добри намерения. Но твърде често са го удряли по главата.“

Според Фрост единственото куче, с което не е могъл да осъществи контакт, е моето. Смята Орсън за предизвикателство и никога не пропуска възможност да се опита да побъбри с него.

— Ела, кученце.

С очевидно нежелание Орсън най-сетне прие поканата. Ноктите му изтракаха по палубата.

Носейки пушката, Рузвелт мина през отворения люк и слезе по стъпалата от фибростъкло, осветени само от слаба отразена светлина отдолу. Наведе глава и прибра ръце до тялото си, за да се свие, но въпреки това, изглежда, имаше риск да се заклещи в тясното стълбище.

Орсън се колебаеше. Беше подвил опашка. Накрая слезе след Фрост. Аз бях последен. Стъпалата водеха към сводеста задна палуба, над която се намираше горната.

Орсън нямаше желание да пристъпи в луксозната каюта, която изглеждаше уютна и приветлива на слабата светлина на нощната лампа. Но след като Рузвелт и аз влязохме, кучето енергично изтръска козина от капчиците мъгла и ни последва. Мисля, че се забави, за да не ни изпръска.

Фрост заключи вратата. Провери я, за да е сигурен. После пак.

В главната каюта имаше камбуз с шкафове и под от светло махагоново дърво, трапезария и просторен салон. От уважение към мен помещението бе осветено само от една обърната надолу лампа в пълната с футболни трофеи витрина и от две дебели зелени свещи, поставени в чинийки на масата.

Въздухът ухаеше на прясно сварено кафе и когато Рузвелт ми предложи чаша, аз приех.

— Съжалявам за баща ти — каза той.

— Е, поне всичко свърши.

— Наистина ли?

— Имам предвид за него.

— Но не и за теб. Не и след онова, което си видял.

Намръщих се.

— Какво съм видял?

— Мълвата се разнесе — загадъчно каза Фрост.

— Какво…

Той вдигна ръка с размер на главина на колело.

— След минута ще говорим по този въпрос. Затова те помолих да дойдеш тук. Но още се опитвам да отсея онова, което трябва да ти кажа. Искам да ти го обясня по свой начин, синко.

Едрият мъж поднесе кафето, съблече непромокаемата си мушама, окачи я на облегалката на стола и седна. Направи ми знак да се настаня диагонално от него и с крак придърпа друг стол.

— Заповядай, куче — каза той, предлагайки третия стол на Орсън.

Макар това да беше обичайна процедура, когато посещавахме Рузвелт, Орсън се престори, че не разбра и седна на пода пред хладилника.

— Това е неприемливо — тихо го информира Фрост.

Кучето се прозя.

Рузвелт леко потропа с крак по стола, който бе преместил за Орсън.

— Бъди добро кученце.

Кучето се прозя по-широко този път. Преиграваше незаинтересоваността си.

— Ако трябва, ще стана, ще те взема и ще те сложа на този стол — настоя Фрост. — Но господарят ти ще изпадне в неловко положение, защото иска да бъдеш възпитан гост.

Той се усмихна добродушно и нито следа от заплаха не помрачи тона му. Едрото му лице приличаше на това на чернокож Буда, а очите бяха пълни с доброта и почуда.

— Бъди добро кученце — повтори Рузвелт.

Орсън помете пода с опашката си, усети се и спря да я размахва. Срамежливо отмести очи от Фрост, погледна ме и наклони глава на една страна.

Свих рамене.

Рузвелт пак потропа с крак по предложения стол. Макар че стана от пода, Орсън не се приближи веднага до масата.

От джоба на непромокаемата си мушама Фрост извади кучешка бисквита с формата на кокал. Вдигна я към светлината на свещите, за да може Орсън да я види по-ясно. Между огромния му палец и показалец бисквитата изглеждаше малка като украшение на амулет, но всъщност беше голяма почерпка. Рузвелт тържествено я сложи на масата пред стола, запазен за кучето.

Орсън проследи движението на ръката му с изпълнени с желание очи. Тръгна към масата, но спря. Държеше се по-неприветливо от обикновено.

Фрост извади втора бисквита. Задържа я близо да пламъка на свещите, преобръщайки я, сякаш беше изящен скъпоценен камък, после я остави на масата до първата.

Макар че тръпнеше от желание, Орсън не се приближи до стола. Срамежливо наведе глава и погледна изпод вежди нашия домакин. Това беше единственият човек, в чиито очи понякога Орсън не искаше да погледне.

Рузвелт измъкна трета бисквита от джоба на мушамата си. Поднесе я към широкия си, често чупен нос и дълбоко вдъхна аромата й.

Орсън вдигна глава и също подуши.

Фрост се усмихна мило, намигна на кучето и пъхна бисквитата в устата си. Схруска я с огромна наслада, прокара я с глътка кафе и въздъхна доволно.

Бях смаян. Не го бях виждал да прави такива неща.

— Какъв беше вкусът?

— Не беше лош. Малко като на счукано жито. Искаш ли да опиташ?

— Не, благодаря.

Орсън наостри уши и сега Рузвелт привлече цялото му внимание. Щом този висок, огромен чернокож човек искрено се наслаждаваше на бисквитите, може би имаше няколко и за всяко куче, което се стараеше усилено да ги получи.

Фрост извади още една бисквита. Поднесе я към носа си и вдъхна толкова силно, че се уплаших да не ме лиши от кислород. Примигна от наслада. Потръпна от престорено удоволствие, едва не падна в несвяст и сякаш обезумя по бисквитите.

Безпокойствието на кучето беше осезаемо. Скочи от пода, хвърли се на стола срещу мен, там, където го искаше Рузвелт, седна и протегна врат, докато муцуната му се приближи само на пет сантиметра от носа на Фрост. Двамата подушиха застрашената от изяждане бисквита.

Вместо да я пъхне в устата си, Рузвелт внимателно я сложи на масата между себе си и Орсън.

— Добро кученце.

Не бях убеден в предполагаемата способност на Фрост да общува с животните, но според мен той несъмнено беше първокласен кучешки психолог.

Орсън подуши бисквитите на масата.

— Ах, ах, ах — предупреди го Рузвелт.

Кучето погледна домакина си.

— Не трябва да ги ядеш, докато не ти кажа — рече Фрост.

Кучето облиза муцуна.

— Ако ги изядеш без мое разрешение, никога повече няма да има бисквита за теб.

Орсън нададе лек, умолителен вой.

— Говоря сериозно, куче — тихо, но твърдо каза Рузвелт. — Не мога да те накарам да говориш с мен, ако не искаш. Но ще настоявам да се държиш прилично на борда на яхтата ми. Не можеш да нахълташ тук и да изгълташ почерпката, сякаш си див звяр.

Орсън се вторачи в очите му, все едно се опитваше да прецени доколко е съгласен с това правило.

Фрост не мигна.

Явно убедено, че заплахата не е празна, кучето съсредоточи вниманието си върху трите бисквити. Гледаше ги с такъв отчаян копнеж, че се запитах дали, в края на краищата, да не ги опитам.

— Добро кученце — рече Рузвелт.

Взе дистанционно управление от масата и натисна едно от копчетата, макар че върхът на пръста му изглеждаше достатъчно голям, за да натисне три наведнъж. Автоматичните врати зад Орсън се вдигнаха и се скриха в горната половина на голям сандък, откривайки две купчини с електронни уреди с блещукащи светлинни диоди.

Орсън прояви достатъчен интерес, за да обърне глава за миг, сетне продължи да боготвори забранените бисквити.

В сандъка блесна голям видеомонитор. Разделеният на четири екран показа неясни картини от забуления в мъгла яхтклуб и от залива от четирите страни на „Ностромо“.

— Какво е това? — полюбопитствах аз.

— Мерки за сигурност. — Фрост остави дистанционното управление. — Детекторите за движение и инфрачервените сензори засичат всеки, който се приближи до яхтата и веднага ни предупреждават. После телескопичният обектив автоматично се спира на натрапника и се фокусира върху него, преди да е влязъл тук, затова знаем с кого си имаме работа.

— И с кого си имаме работа?

Човекът планина бавно и изискано изпи две глътки кафе, после отговори:

— Може би вече знаеш.

— Какво искаш да кажеш? Кой си ти?

— Аз съм си аз. Старият Рузвелт Фрост. Ако мислиш, че съм един от хората, които стоят в дъното на тази история, грешиш.

— Какви хора? Каква история?

Гледайки към четирите изображения на монитора, той каза:

— Ако имам късмет, те вероятно не подозират, че знам за тях.

— Кои са те? Хората от Уайвърн?

Чернокожият отново се обърна към мен.

— Вече не са само в Уайвърн. Сега в тази работа са замесени и жители от града. Не знам колко. Може би двеста или петстотин, но вероятно не повече. Поне още не. Несъмнено това се разпространява към други… и вече излиза извън Мунлайт Бей.

— Загадъчен ли се опитваш да бъдеш? — отчаяно попитах аз.

— Да, доколкото е възможно.

Той стана, взе кафеника и без да добави нищо повече, отново напълни чашите. Очевидно възнамеряваше да ме кара да чакам за залъци информация, така както горкият Орсън търпеливо чакаше закуската си.

Кучето близна ръба на масата до трите бисквити, но езикът му не докосна вкусотиите.

Рузвелт седна и аз попитах:

— Щом не си замесен с онези хора, откъде знаеш за тях?

— Не знам толкова много.

— Но явно повече от мен.

— Знам само онова, което ми казват животните.

— Какви животни?

— Е, не твоето куче.

Орсън вдигна глава.

— Той е истински сфинкс — добави Фрост.

Имах чувството, че след залез слънце бях минал през вълшебно огледало.

Реших да играя по безумните правила на това непознато царство и попитах:

— И така… като оставим настрана моето флегматично куче, какво ти казват другите животни?

— Не трябва да знаеш всичко. Само толкова, колкото да осъзнаеш, че е най-добре да забравиш онова, което си видял в гаража на болницата и в погребалния дом.

Изправих се рязко на стола.

— Ти си един от тях.

— Не съм. Успокой се, синко. С мен си в безопасност. Откога сме приятели? Минаха повече от две години, откакто за пръв път дойде тук с кучето си. Знаеш, че можеш да ми вярваш.

Всъщност съвсем не бях убеден, че все още мога да вярвам на Рузвелт Фрост, макар вече да не бях сигурен в преценките си за характера на хората.

— Но ако не забравиш какво си видял — продължи той, — и се опиташ да се свържеш с властите извън града, ще изложиш на риск живота на някои.

Сърцето ми се сви.

— Току-що ми каза, че мога да ти вярвам, а сега ме заплашваш.

Фрост доби обидено изражение.

— Аз съм твой приятел, синко. Не бих те заплашвал. Само ти казвам…

— Да. Какво говорят животните?

— Не аз, а хората от Уайвърн искат да запазят това в тайна. Но лично ти не си в опасност, дори ако се опиташ да отидеш при властите извън града. Поне в началото. Те няма да те докоснат. Не и теб. Ти си на почит.

Това беше едно от най-озадачаващите неща, които бе казал дотогава, и аз объркано започнах да мигам.

— На почит?

— Да. Те изпитват страхопочитание към теб.

Осъзнах, че Орсън съсредоточено ме гледа, временно забравил за обещаните три бисквити.

Твърдението на Рузвелт беше не само озадачаващо, а направо налудничаво.

— Защо някой ще изпитва страхопочитание към мен?

— Заради онова, което си.

Мислите ми се стрелкаха насам-натам, въртяха се и се мятаха като лудуваща морска чайка.

— Какъв съм?

Фрост се намръщи и преди да отговори, замислено потърка лице.

— Да бъда проклет, ако знам. Само повтарям онова, което животните ми казаха.

Онова, което са ти казали животните. Чернокожият доктор Дулитъл.

Част от презрението на Боби се прокрадна и в мен.

— Важното е, че хората от Уайвърн няма да те убият, освен ако не ги принудиш и това не е единственият начин да ти затворят устата.

— Казал си на Саша, че това е въпрос на живот и смърт.

Рузвелт кимна сериозно.

— Така е. За нея и за другите. Онези негодници ще се опитат да те контролират, убивайки хората, които обичаш, докато склониш да спреш, да забравиш какво си видял и да продължиш да си гледаш живота.

— Хората, които обичам?

— Саша. Боби. Дори Орсън.

— Ще убият моите приятели, за да ми затворят устата?

— Ще ги убиват един по един, докато млъкнеш, за да спасиш останалите.

Бях готов да рискувам собствения си живот, за да разбера какво се бе случило с баща ми и майка ми и защо, но не можех да застраша живота на приятелите си.

— Това е чудовищно. Да убиват невинни…

— Ето с кого си имаш работа.

Имах чувството, че черепът ми ще се пръсне, за да освободи напрежението от безсилието.

— С кого имам работа? Нужно ми е нещо по-конкретно от хората в Уайвърн.

Фрост отпи от кафето си и не отговори.

Може би беше мой приятел и предупреждението, което ми бе отправил, щеше да спаси живота на Саша или на Боби, но изпитах желание да го ударя. Вероятно щях да го сторя — да го поваля с безмилостна серия от удари, ако съществуваше вероятност да не си строша пръстите.

Орсън бе сложил лапа на масата, но не с намерението да блъсне бисквитите на пода и да ги излапа, а за да се подпре, докато се навеждаше настрани, гледайки някъде покрай мен. Нещо в каютата зад камбуза и трапезарията бе привлякло вниманието му.

Обърнах се да проследя погледа му и видях котка. Седеше на облегалката за ръце на канапето, осветена в гръб от лампата във витрината с футболните трофеи. Изглеждаше светлосива. В сенките, закриващи муцуната, очите й блестяха в зелено и бяха изпъстрени със златисти точици.

Може би беше същата котка, която бях срещнал по хълмовете зад погребалния дом на Кърк.

23.

Котката седеше неподвижна като египетска скулптура в гробница на фараон и изглеждаше готова да прекара цяла вечност на страничната облегалка на канапето.

Макар да беше само котка, не се чувствах удобно с гръб към нея. Преместих се на стола срещу Рузвелт Фрост, откъдето виждах цялото помещение и канапето в далечния ъгъл.

— Откога имаш котка? — попитах аз.

— Не е моя. Само идва на гости.

— Мисля, че я видях по-рано тази нощ.

— Да, така е.

— Тя ли ти каза?

В гласа ми имаше нещо от пренебрежителното отношение на Боби.

— Да, с Мънгоджери разговаряхме — потвърди сериозно Рузвелт.

— Кой е този Мънгоджери?

Той посочи котката.

Името беше странно и въпреки това познато. Тъй като бях син на баща си повече по кръв, отколкото по име, ми трябваше само миг, за да се сетя за източника.

— Това е една от котките в „Книгата на стария опосум за практични котки“ от Т. С. Елиът.

— Повечето от тези котки харесват имената от книгата на Елиът.

— Тези котки?

— Новите, като Мънгоджери.

— Нови котки? — учудих се аз, опитвайки се да следя мисълта му.

Без да дава разяснения, Фрост продължи:

— Те предпочитат тези имена. Не мога да ти кажа защо, нито как са попаднали на тях. Познавам една на име Ръм Тъм Тъгър. Друга е Ръмпълтийзър. Има Корикопат и Граултайгър.

— Предпочитат? Говориш така, сякаш котките сами избират имената си.

— Ами горе-долу е така.

Поклатих глава.

— Това е изключително странно.

— След всички тези години на общуване с животните понякога и аз го намирам за странно.

— Боби Халоуей е на мнение, че твърде често са те удряли по главата.

Рузвелт се ухили.

— Той не е единственият, който мисли така. Нали знаеш, че на младини бях футболист, а не боксьор. А ти как смяташ, Крис? Размътил ми се е мозъкът?

— Не — признах аз. — Не си по-малко интелигентен от другите ми познати.

— От друга страна, интелигентността и ексцентричността не се изключват взаимно, нали?

— Познавам твърде много от колегите на баща ми, за да оспорвам това.

Мънгоджери продължаваше да ни наблюдава, а Орсън го гледаше не с типичната кучешка нетърпимост към котките, а с интерес.

— Разказвал ли съм ти как започнах да общувам с животните? — попита Фрост.

— Не. Не съм те питал.

Да проявя интерес към такава ексцентричност, ми се струваше толкова неучтиво, колкото да спомена за физически недъг, затова винаги се бях преструвал, че приемам тази чудноватост на Рузвелт, сякаш изобщо не е забележителна.

— Ами, преди около девет години имах страхотно куче на име Слупи, на черни и жълто-кафяви петна, наполовина на твоя Орсън. Беше само пале, но много особено.

Орсън насочи вниманието си към Фрост.

— Слупи беше игрив и добър и за него нямаше лош ден. После се промени. Вече беше десетгодишен, затова го заведох на ветеринар. Страхувах се, че ще чуя най-лошата диагноза. Но лекарят каза, че му няма нищо. Имал лек артрит, но не толкова остър, че да му пречи да се движи, и това беше единственото. Но седмица след седмица кучето линееше.

Мънгоджери се размърда. Скочи от облегалката и крадешком се запромъква към нас.

— Един ден — продължи Рузвелт, — прочетох статия за някаква жена от Лос Анджелис, която общувала с животни. Глория Чан. Често я показваха по телевизията. Даваше консултации на хората за домашните им любимци. Написа и книга. Един от репортерите се правеше на много отворен и й задаваше въпроси като на типична холивудска звезда. Направи я на нищо. Нали си спомняш, че след кариерата си във футбола участвах в няколко филма. Запознах се с много знаменитости, актьори, рок звезди и комедианти. Продуценти и режисьори. Някои бяха приятни, други — дори умни, но откровено казано, мнозина от тях и хората, които се въртяха около тях, бяха толкова смахнати, че не е здравословно да се навърташ наоколо, ако не си въоръжен.

Котката стигна до края на канапето и скочи на по-ниската облегалка. Сви се, изопна мускули, протегна шия и прилепи уши до черепа си, сякаш се готвеше да скочи върху нас.

Орсън беше нащрек. Отново се съсредоточи върху Мънгоджери и забрави за Рузвелт и за бисквитите.

— Имах работа в Лос Анджелис — продължи Фрост. — Взех и Слупи. Отидохме с яхта. Тогава още не бях купил „Ностромо“. Карах много хубава „Крис Крафт Роумър“, дълга двайсет метра. Пуснах котва в Марина Дел Рей, взех под наем кола и си свърших работата за два дни. Приятели от филмовия бизнес ми казаха телефонния номер на Глория и тя се съгласи да се срещнем. Живееше в хотел „Палисейд“ и късно една сутрин отидохме там със Слупи.

Котката се готвеше за скок. Мускулите й бяха още по-напрегнати от преди. Малка сива пантера.

Орсън стоеше сковано и неподвижно като Мънгоджери. Нададе пронизителен и тревожен звук, после отново се умълча.

— Глория беше четиринайсето поколение американка от китайски произход. Дребна. Приличаше на кукла. Много красива. Изящни черти, огромни очи. Като скулптура от лъскав нефрит. Гласът й не беше момичешки, както би могло да се очаква от такава изискана жена, а плътен и дрезгав. Слупи моментално я хареса. Веднага се намести на коленете й. Глория му говореше, галеше го и ми обясни защо е потиснат.

Мънгоджери скочи от облегалката на канапето и сетне на стола, от който бях станал, за да се преместя и да я наблюдавам.

В същия миг и Орсън, и аз застанахме нащрек.

Котката седна на стола, сложи предните си лапи на масата и се вторачи в кучето ми.

Орсън отново издаде онзи пронизителен, кратък и тревожен звук, без да откъсва очи от нея.

Рузвелт не й обърна внимание и продължи:

— Глория ми обясни, че Слупи е потиснат, защото вече не отделям време за него. „Постоянно си с Хелън — каза тя. — А Слупи знае, че Хелън не го обича. Мисли, че ще трябва да избираш между него и Хелън и знае, че ще избереш нея.“ Стъписах се, като чух всичко това, защото в Мунлайт Бей наистина се срещах с жена на име Хелън, но нямаше начин Глория Чан да знае за нея. Бях обсебен от Хелън. Прекарвах повечето си свободно време с нея. Тя наистина не обичаше кучета, което означаваше, че винаги оставях Слупи сам, когато излизах с нея. Предполагах, че все някога ще хареса Слупи, защото беше много мило пале. Но после се оказа, че Хелън вече бе решила да ми бие дузпата, макар още да не го знаех.

Без да сваля поглед от Орсън, Мънгоджери оголи зъби.

Кучето се дръпна назад, сякаш се уплаши, че котката ще се хвърли върху него.

— Сетне Глория ми каза някои други неща, които измъчвали Слупи. Едното беше пикапът „Форд“, който си бях купил. Артритът му беше лек, но горкото куче не можело да се качва и да слиза от пикапа толкова лесно, колкото от кола, и се страхувало да не си счупи някоя лапа.

Все още оголила зъби, котката изсъска.

Орсън трепна и от гърлото му се изтръгна кратък, пронизителен тревожен звук.

Без да обръща внимание на тази кучешко-котешка драма, Рузвелт разказваше:

— Глория и аз обядвахме и прекарахме заедно целия следобед. Говорихме за работата й да общува с животните. Нямала специална дарба и това не били паранормални глупости, а само чувствителност към другите видове, която всички притежаваме, но сме потиснали. Всеки можел да го прави. Аз също. Стига да съм научел похватите и да съм се занимавал достатъчно с тази дейност. Стори ми се абсурдно.

Мънгоджери отново изсъска, този път по-ожесточено, и Орсън пак трепна, а после мога да се закълна, че котката се усмихна.

Нещо още по-странно — Орсън сякаш се ухили широко — нещо, което не изисква буйно въображение, за да си го представиш, защото всички кучета се хилят. Орсън дишаше щастливо и се хилеше на усмихнатата котка, сякаш срещата им беше забавна шега.

— Питам те, синко, кой би искал да се научи на такова нещо?

— Да, наистина, кой? — сковано рекох аз.

— И така, Глория ме научи и това продължи отчайващо дълго време. Месеци. Но накрая станах добър като нея. Първото и най-важно нещо е да повярваш, че можеш да го правиш. Да отхвърлиш съмненията, цинизма и всичките си предварителни представи за това кое е възможно и кое не. Най-трудното е да престанеш да се притесняваш, че изглеждаш глуповато, защото страхът да бъдеш унижен наистина те ограничава. Мнозина не могат да преодолеят това и аз съм малко изненадан, че успях да го сторя.

Орсън се наведе над масата и оголи зъби.

Очите на котката се разшириха от страх.

Мълчаливо, но заплашително, кучето изскърца със зъби.

Тъга изпълни плътния глас на Рузвелт.

— Слупи умря три години по-късно. Господи, колко скърбях за него. Но онези три години бяха изключително интересни и чудесни, защото двамата живяхме в пълна хармония.

Все още с оголени зъби, Орсън тихо изръмжа, а Мънгоджери изскимтя. Кучето пак изръмжа, а котката жално измяука с неподправен страх, после и двамата се ухилиха.

— Какво, по дяволите, става тук? — зачудих се аз.

Орсън и Мънгоджери останаха озадачени от нервността в гласа ми.

— Забавляват се — отговори Рузвелт.

Примигнах.

На светлината на свещите лицето му блестеше като лакирано в черно тиково дърво.

— Забавляват се, като се подиграват със стереотипа си — обясни той.

Имах чувството, че не съм чул правилно. Сигурно погрешно тълкувах думите му и явно трябваше да си промия ушите.

— Подиграват се със стереотипа си?

— Да. — Фрост кимна в потвърждение. — Разбира се, те не биха се изразили по този начин, но точно това правят. Предполага се, че кучетата и котките се мразят безумно. Тези двамата се шегуват с това схващане.

Рузвелт се ухили глуповато като Орсън и Мънгоджери. Устните му бяха толкова тъмночервени, че изглеждаха черни, а зъбите — големи и бели като бучки захар.

— Взимам си думите назад — рекох аз. — След внимателен размисъл реших, че си абсолютно откачен, луд за връзване.

Той отново кимна и продължи да се хили. Изведнъж, подобно на тъмни лъчи на черна луна, на лицето му се изписа озлобление.

— Ако бях бял, щеше веднага да ми повярваш, нали? — изръмжа Фрост и удари с огромния си юмрук по масата. Чашите за кафе издрънчаха в чинийките и едва не се катурнаха.

Обвинението му ме порази. Никога не бях чувал родителите ми да употребяват етническа обида или да правят расистко изявление. Бях отгледан без предразсъдъци. Всъщност, ако на този свят съществуваше абсолютно непредубеден човек, това бях аз. „Нощното влечуго“, както някои хулигани ме наричаха, когато бях дете, преди да срещна Боби и да имам някой, който да застане на моята страна. Въпреки че не съм албинос и кожата ми има пигмент, аз бях странен в очите на много хора. За някои бях просто нечистоплътен и отблъскващ, сякаш генетичната ми уязвимост към ултравиолетовите лъчи можеше да се предаде на останалите чрез кихане, но други се страхуваха от мен и ме презираха повече, отколкото ако бях уродлива жаба с три очи, дори само защото им бях съсед.

Рузвелт Фрост се надигна от стола, наведе се над масата, размаха юмрук като пъпеш и заговори с омраза, която ме стъписа и възмути.

— Расист! Болно расистко копеле!

Едва събрах сили да попитам:

— К-какво значение би могла да има расата за мен?

Рузвелт имаше такъв вид, сякаш всеки момент щеше да се пресегне през масата, да ме издърпа от стола и да ме души, докато изплезя език. Оголи зъби и изръмжа като куче:

— Какво, по дяволите, става тук? — отново попитах, но този път осъзнах, че се обръщам към кучето и котката.

Фрост отново изръмжа и когато се вторачих глуповато в него, каза:

— Хайде, синко, ако не можеш да ме обидиш, поне изръмжи. Давай, синко, ти можеш да го направиш.

Орсън и Мънгоджери ме гледаха в очакване.

Рузвелт пак изръмжа — този път с въпросителна интонация — и накрая аз също заръмжах. Той изръмжа по-силно. Аз направих същото.

Накрая Фрост се усмихна широко и рече:

— Омраза. Куче и котка. Чернокож и бял. Само се забавляваме, подигравайки се със стереотипа си.

Чернокожият седна на стола, а моето недоумение отстъпи пред вълнуващото усещане, че става някакво чудо. Предстоеше откровение, което щеше да промени живота ми завинаги и да разкрие измерения на света, които в момента не можех да си представя. Но макар че се опитвах да го сграбча, това прозрение остана неуловимо и мъчително отвъд границите на разума ми.

Погледнах Орсън. Онези мастиленочерни, влажни очи.

Погледнах Мънгоджери.

Котката оголи зъби.

Орсън направи същото.

Полазиха ме леки ледени тръпки, не защото се уплаших, че кучето и котката могат да ме ухапят, а заради онова, което започнах да проумявам. Изпитах приятна тръпка на почуда и замайващо вълнение.

Усъмних се дали Рузвелт Фрост не ми е сложил нещо в кафето. Нямах предвид бренди, а халюциногени. Бях дезориентиран и същевременно с по-ясна мисъл от всякога, сякаш бях в състояние на повишена възбудимост.

Котката изсъска към мен и аз сторих същото.

Орсън изръмжа и аз му отвърнах по същия начин.

В този най-изумителен миг от живота ми ние, хора и животни, седяхме около масата и се хилехме един на друг. Това ми напомни онези приятни, старомодни картини, които бяха популярни преди години. Кучета играят покер. Разбира се, само един от нас беше куче и никой не държеше карти, затова картината не съответстваше точно на ситуацията. Но колкото повече мислех, толкова повече се приближавах до разкритие, до прозрение, до разбиране на всички последици от онова, което се бе случило на тази маса през последните няколко минути…

… И в същия миг потокът на мисълта ми бе прекъснат от пиукане, идващо от електронната алармена система в сандъка до масата.

Рузвелт и аз се обърнахме към видеомонитора. Четирите изображения на екрана се сляха в едно. Автоматичната система се съсредоточи върху натрапника и го показа в тайнствената, усилена светлина на обектива за нощно виждане.

Посетителят се криеше в стелещата се на талази мъгла в задния край на кея, където бе хвърлила котва „Ностромо“. Изглеждаше така, сякаш бе дошъл от юрския период. Беше висок около метър и двайсет, приличаше на птеродактил и имаше дълъг и злобен клюн.

Главата ми беше пълна с трескави разсъждения, свързани с котката и кучето, и бях толкова объркан от другите събития през нощта, че бях готов да видя неестествено в естественото там, където всъщност не съществуваше. Сърцето ми ускори ритъма си. Устата ми пресъхна. Ако не бях смазан от шока, сигурно щях да скоча от стола. Сигурно щях да стана за смях, но Рузвелт ме спаси от неудобното положение. Той беше по природа по-хладнокръвен от мен, а и бе живял толкова дълго в компанията на неестественото, че бързо различаваше истински демоничното от фалшивото.

— Това е синя чапла — каза той. — Излязла е на нощен лов.

Много пъти бях виждал голямата синя чапла, обитаваща околностите на Мунлайт Бей, и сега, когато Фрост спомена за нея, я познах.

В своя защита ще отбележа, че въпреки елегантното си телосложение и неоспорима грациозност онази чапла имаше излъчване на хищник и студените очи на влечуго, отъждествяващи я с оцеляло същество от ерата на динозаврите.

Птицата стоеше досами ръба на кея и съсредоточено надничаше във водата. Изведнъж се наведе, стрелна глава надолу, заби човка във водата, грабна рибка и отмятайки глава назад, глътна улова. Някои умират, за да живеят други.

Имайки предвид колко прибързано бях приписал праисторически качества на тази обикновена чапла, започнах да се питам дали не придавам твърде голямо значение на неотдавнашния епизод с котката и кучето. Убедеността ми отстъпи пред недоверието. Прииждащата огромна вълна на прозрението изведнъж намаля, без да се разбие, и отново ме заля приливът на съмнението.

Гласът на Рузвелт ме върна към реалността.

— През годините, откакто Глория Чан ме научи да общувам с различните видове животни, което, общо взето, означава да бъдеш изключително добър слушател, животът ми се обогати неизмеримо.

— Изключително добър слушател — повторих аз, като се зачудих как Боби би реагирал на смахнат израз като този.

Може би преживяванията с маймуните завинаги го бяха лишили от сарказма и скептицизма. Надявах се, че не е така. Макар че промяната вероятно е основен принцип във вселената, някои неща са непреходни, включително упорството на Боби да води живот, в който има само пясък, сърф и слънце.

— Много се радвах на всички животни, които дойдоха при мен — сухо отбеляза Рузвелт, сякаш беше само ветеринар, който си спомня за кариера в животинската медицина. Протегна ръка и погали по главата Мънгоджери, сетне я почеса зад ушите. Котката се облегна на голямата му длан и започна да мърка. — Но тези нови котки, които срещам през последните две години… откриват много по-вълнуващи измерения в общуването.

Фрост се обърна към Орсън и добави:

— Убеден съм, че и ти не си по-малко интересен от котките.

Дишайки тежко и с изплезен език, Орсън придоби изражение на съвършена кучешка безучастност.

— Виж какво, куче, никога не си ме заблуждавал — увери го Рузвелт. — И след игричката ти с котката преди малко можеш да се откажеш от преструвките.

Пренебрегвайки Мънгоджери, Орсън погледна трите бисквити на масата.

— Можеш да се преструваш, че си много гладен и за теб няма нищо по-важно от тези вкусотии, но не мисля така.

Без да откъсва поглед от бисквитите, Орсън изскимтя с копнеж.

— Ти доведе тук Крис, кученце, затова защо дойде, щом не искаш да говориш?

Преди повече от две години, на Бъдни вечер, месец преди майка ми да умре, двамата с Орсън бродехме в нощта, както обикновено. Тогава кучето беше само на една година. Като малък Орсън беше жизнен и игрив, но не и свръхвъзбуден като повечето палета. Въпреки това невинаги можеше да контролира любопитството си и да се държи прилично. Стояхме на баскетболното игрище зад гимназията и аз хвърлях топката в коша. Говорех на Орсън, че Майкъл Джордан трябва да е адски доволен, задето съм роден с пигментна ксеродермия и не мога да играя на дневна светлина, когато кучето изведнъж хукна нанякъде. Повиках го няколко пъти, но той само спря и ме погледна, сетне отново побягна. Разбрах, че няма да се върне, метнах се на велосипеда и поех след него. Орсън ме въвлече в безумна гонитба — улици, алеи, през Куестър Парк, надолу към яхтклуба и накрая по доковете, към „Ностромо“. Лаеше като обезумял. Скочи право на сводестата задна палуба на яхтата и когато спрях, плъзгайки се по влажните дъски, Рузвелт вече беше излязъл и го милваше, за да го успокои.

— Ти искаш да говориш — каза Фрост. — Първия път дойде тук, за да говориш, но аз подозирам, че не ми вярваш.

Орсън седеше с наведена глава, приковал очи в бисквитите.

— Дори след две години още се страхуваш, че съм свързан с хората от Уайвърн и няма да направиш нищо, докато не си сигурен в мен.

Кучето подуши бисквитите и пак близна масата около тях, сякаш не съзнаваше, че говорят на него.

Рузвелт насочи вниманието си към мен.

— Тези нови котки идват от Уайвърн. Някои са първо поколение, първоначалните бегълци, а други са второ поколение, родени на свобода.

— Лабораторни животни ли са? — попитах аз.

— Само първото поколение. Те и потомците им са различни от другите котки. В много отношения.

— По-умни са — рекох аз, спомняйки си поведението на маймуните.

— Знаеш повече, отколкото мислех.

— Нощта беше дълга, случиха се доста неща. Колко са умни?

— Не знам как да преценя — отвърна той уклончиво. — Но са по-умни и различни и в други отношения.

— Защо? Какво са им направили там?

— Не знам.

— Как са избягали?

— И аз бих искал да узная.

— Защо не са ги изловили?

— Нямам представа.

— Не се обиждай, но не умееш да лъжеш.

— Така е — усмихна се Фрост. — Виж какво, синко, не знам нищо, освен онова, което животните ми казват. Но за теб не е здравословно да знаеш дори това. Колкото повече знаеш, толкова повече искаш да научиш, а би трябвало да се притесняваш за кучето и за приятелите си.

— Звучи като заплаха — миролюбиво отбелязах аз.

Мъжът сви огромните си рамене.

— Ако мислиш, че сътруднича с онези в Уайвърн, тогава е заплаха. Но ако вярваш, че съм ти приятел, тогава е съвет.

Исках да му вярвам, но споделях съмненията на Орсън. Трудно ми беше да допусна, че този човек е способен на коварство. Но тук, от другата страна на вълшебното огледало, трябваше да предполагам, че всяко лице е измамно.

Изнервен от кофеина, но жадуващ за още, занесох чашата си до кафеварката и пак я напълних.

— Мога да ти кажа — рече Рузвелт, — че във форт Уайвърн освен котки има и кучета.

— Орсън не е дошъл от Уайвърн.

— А откъде?

Стоях с гръб към хладилника и сърбах горещото кафе.

— Един от колегите на мама ни го даде. Тяхната кучка родила много палета и искаха да им намерят дом.

— Колега на майка ти от университета ли?

— Да. Професор от „Ашдън“.

Фрост ме зяпна, без да каже нищо, и облак на състрадание премина по лицето и помрачи очите му. Имах чувството, че чува грохота на апокалиптична буря и всички мълнии ще се изсипят върху главата ми.

— Какво има? — попитах аз обезпокоен.

Рузвелт отвори уста да отговори, после размисли и запази мълчание. Изведнъж ми се стори, че отбягва погледа ми. И двамата с Орсън се вторачиха в проклетите кучешки бисквити.

Котката обаче наблюдаваше мен.

Дори ако котка, изработена от чисто злато, с очи от скъпоценни камъни, мълчалив пазач на пирамида, намираща се дълбоко под море от пясък, изведнъж оживееше пред очите ми, нямаше да бъде по-загадъчна от тази.

— Да не мислиш, че Орсън е дошъл от Уайвърн? — обърнах се към Фрост. — Защо колегата на майка ми ще я лъже?

Той поклати глава, сякаш нямаше представа, но всъщност много добре знаеше.

Бях отчаян от начина, по който Рузвелт маневрираше между откровенията и тайните си. Не разбирах играта му и не можех да проумея защо ту споделяше нещо, ту млъкваше.

Котката продължаваше да ме гледа със загадъчните си очи. Пламъкът на свещите потрепваше. Влажният въздух се насити с тайнственост, осезаема като тамян.

— Липсва ти само кристална топка, сребърни халки на ушите и кърпа на главата, за да заприличаш на циганка гадателка — отбелязах аз.

Фрост не ме удостои с поглед.

Върнах се на стола си до масата и се опитах да използвам малкото, което знаех, за да го предизвикам да повярва, че знам повече. Може би щеше да се поотпусне и да разкрие тайните си, ако успеех да го убедя, че разполагам с повече информация.

— В лабораториите на Уайвърн не е имало само котки и кучета, а и маймуни — подхвърлих аз.

Рузвелт не каза нищо. Продължаваше да отбягва погледа ми.

— Знаеш ли за маймуните? — не мирясвах аз.

— Не — отговори той, но отмести очи от бисквитите и погледна монитора на камерата за наблюдение.

— Предполагам, че заради маймуните от три месеца закотвяш яхтата си извън яхтклуба.

Осъзнавайки, че се издал, като е погледнал към монитора, когато споменах за маймуните, той отново насочи вниманието си върху кучешките бисквити.

В залива отвъд яхтклуба имаше само сто места за закотвяне, които бяха много скъпи. Беше ненужно и неудобно да пътуваш всяка вечер дотам. Рузвелт бе взел под наем мястото от Дитер Гесел, рибар, чийто траулер бе закотвен по-нататък по северния ръкав на залива, при останалите рибарски лодки. Дитер бе запазил мястото си за деня, в който ще се пенсионира и ще си купи яхта за разходки. Според слуховете Фрост плащаше пет пъти повече, отколкото даваше Дитер.

До този момент не го бях питал за това, защото не беше моя работа.

— Всяка вечер местиш „Ностромо“ и спиш там — продължих аз. — С изключение на тази вечер, докато чакаше мен. Хората мислеха, че ще си купиш втора яхта, нещо по-малко, само за развлечения. Когато не го стори, те си казаха: „Ами старият Рузвелт е малко ексцентричен. Нали разговаря с животните.“

Той мълчеше.

Двамата с Орсън изглеждаха толкова силно заинтригувани от трите кучешки бисквити, че всеки момент очаквах някой от тях да наруши дисциплината и да ги излапа.

— След случилото се тази вечер мисля, че знам защо ходиш да спиш там — продължих аз. — Смяташ, че е по-безопасно. Защото маймуните може би не плуват добре или това не им харесва.

— Добре, куче, макар че не искаш да ми говориш, можеш да излапаш бисквитите — каза Рузвелт, сякаш не ме беше чул.

Орсън впери поглед в инквизитора си, търсейки потвърждение.

— Хайде, яж — подкани го Фрост.

Кучето ме погледна недоверчиво, все едно ме питаше дали разрешението на Рузвелт е номер.

— Той е домакинът — рекох аз.

Орсън лапна първата бисквита и доволно я схруска.

Най-после насочвайки вниманието си към мен, с очи, все още изпълнени с онова озадачаващо състрадание, Фрост каза:

— Хората, участващи в проекта в Уайвърн… може да са имали добри намерения. Поне някои от тях. И мисля, че от работата им можеше да излезе нещо добро. — Той отново протегна ръка и погали котката, която се отпусна при допира му, макар че не отмести пронизващите си очи от мен. — Но тази история има и тъмна страна. Много тъмна. От онова, което ми казаха, маймуните са само едно от нейните изражения.

— Нима има и нещо друго?

Рузвелт дълго ме гледа мълчаливо. Орсън изяде втората бисквита. Когато най-после Фрост заговори, гласът му беше по-тих от всякога.

— В онези лаборатории е имало не само котки, кучета и маймуни.

Не знаех какво има предвид, но рекох:

— Подозирам, че не говориш за морски свинчета или бели мишки.

Той отмести очи от мен и се вторачи в нещо далеч отвъд каютата на яхтата си.

— Ще настъпят много промени.

— Казват, че промяната е хубаво нещо.

— Понякога да, понякога не.

Орсън изяде и третата бисквита. Рузвелт стана, взе котката, притисна я до гърдите си и я погали. Изглежда се опитваше да реши дали да разказва още.

— Уморен съм, синко. — Тонът му вече не беше откровен, а загадъчен. — Отдавна трябваше да съм в леглото. — Помолиха ме да те предупредя, че приятелите ти ще бъдат в опасност, ако не се откажеш от тази история и продължиш да разпитваш.

— Котката ли те помоли да ме предупредиш?

— Точно така.

Станах и усетих, че яхтата се люлее. За миг ми се зави свят и се хванах за облегалката на стола, за да запазя равновесие.

Този физически симптом беше съпътстван и от душевен смут и контролът ми върху реалността ставаше все по-слаб. Имах чувството, че се въртя на повърхността на водовъртеж, който бързо ще ме засмуче надолу, докато стигна до дъното на фунията и се озова не в приказната страна на магьосника от Оз, а на Уаймеа Бей, Хавай, обсъждайки с Пиа Клик превъплъщението.

— А котката, Мънгоджери… тя не е съюзник на хората в Уайвърн, така ли? — попитах.

— Избягала е от тях.

Орсън облиза муцуна, за да се увери, че не са останали скъпоценни трохи от бисквитите, скочи от стола и застана до мен.

— По-рано тази вечер чух да описват проекта в Уайвърн като апокалипсис… края на света.

— Светът, който познаваме.

— Наистина ли вярваш в това?

— Може да стане и така. Но вероятно, когато всичко се успокои, ще има повече добри промени отколкото лоши. Краят на света, който познаваме, не означава задължително краят на света изобщо.

— Кажи го на динозаврите след сблъсъка на земята с кометата.

— И аз се страхувам понякога — призна той.

— Щом се страхуваш толкова много, че всяка нощ отиваш да спиш в пристанището на рибарите и ако наистина мислиш, че онова, което правят в Уайвърн, е опасно, защо не напуснеш Мунлайт Бей?

— Мислил съм по този въпрос. Но бизнесът ми е тук. Животът ми е тук. Пък и как бих могъл да избягам? Само ще спечеля малко време. Накрая никъде няма да бъде безопасно.

— Мрачна прогноза.

— Да.

— И все пак, не изглеждаш потиснат.

Носейки котката на ръце, Рузвелт ни поведе навън.

— Винаги съм бил в състояние да се справя с онова, което ми подхвърли животът, синко. И с хубавото, и с лошото, стига да е било поне интересно. Господ ме благослови с пълноценен и разнообразен живот. Единственото, от което наистина се страхувам, е скуката. — Излязохме от каютата и се озовахме в лепкавата прегръдка на мъглата. — Тук, в бижуто на Централното крайбрежие, нещата ще станат страшни, но каквото и да се случи, със сигурност няма да е скучно.

Фрост приличаше на Боби Халоуей повече, отколкото предполагах.

— Ами… благодаря за съвета.

Седнах на защитната преграда на палубата, провесих крака и скочих на кея. Орсън ме последва.

Голямата синя чапла бе изчезнала. Мъглата се стелеше на талази около мен, черните води се плискаха под яхтата и всичко останало беше неподвижно като мъртвешки сън.

Направих няколко крачки към подвижния мост, когато Рузвелт ме повика:

— Ей, момче!

Спрях и се обърнах.

— Безопасността на приятелите ти е изложена на риск. Както и твоето щастие. Повярвай, не ти трябва да знаеш повече за тази история. Имаш си достатъчно проблеми… с начина, по който си принуден да живееш.

— Нямам никакви проблеми — уверих го аз. — Само някои предимства и неудобства в сравнение с повечето хора.

Кожата му беше толкова черна, че можеше да бъде мираж в мъглата, игра на сенки. Котката, която държеше, не се виждаше. Блестяха само очите й като безплътни, загадъчни ярки зелени орбити, носещи се във въздуха.

— Само някои предимства… Наистина ли вярваш в това? — попита Рузвелт.

— Да — отговорих аз, макар че не бях сигурен дали го вярвам, защото е истина, или защото цял живот си бях внушавал, че е така. През повечето време реалността е такава, каквато сам си я правиш.

— Ще ти кажа още нещо — добави той. — Защото може да те убеди да се откажеш от всичко това и да си гледаш живота.

Зачаках.

Най-после, малко тъжно, Фрост каза:

— Причината, поради която повечето от тях не искат да ти сторят зло и предпочитат да се опитат да те контролират, убивайки приятелите ти, и изпитват страхопочитание от теб, е защото знаят коя беше майка ти.

По гърба ми запълзя смъртоносен и леден страх и за миг дробовете ми се сковаха така, че не можех да поемам въздух — макар да не знаех защо, загадъчното твърдение на Рузвелт Фрост ми въздейства толкова бързо и дълбоко. Може би разбирах повече, отколкото осъзнавах. И истината вече чакаше да бъде открита в дебрите на подсъзнанието или в бездната на сърцето ми.

Успях да поема дъх и попитах:

— Какво искаш да кажеш?

— Ако се замислиш, ще осъзнаеш, че няма да спечелиш нищо, ако продължиш да се занимаваш с тази история. А ще загубиш много. Познанието рядко ни носи покой, синко. Преди сто години не знаехме за строежа на атома, нито за ДНК или за черните дупки в космоса. Но по-щастливи и по-доволни ли сме от хората тогава?

Докато Рузвелт произнасяше последната дума, мъглата изпълни пространството на задната палуба, където бе застанал. Някъде тихо се затвори врата на каюта и силно изщрака резе.

24.

Мъглата около скърцащата „Ностромо“ се стелеше бавно. От талазите сякаш се материализираха кошмарни същества, извисяваха се застрашително и после се разсейваха.

Бях вдъхновен от последното откровение на Рузвелт Фрост и в съзнанието ми се оформиха по-страшни видения от чудовищата в мъглата. Но нямах желание да се съсредоточавам върху тях и да им придавам плътност. Вероятно той имаше право. Ако успеех да се добера до истината, може би щях да съжалявам, че не съм останал в неведение.

Боби твърди, че истината е съблазнителна, но опасна. Хората нямало да могат да живеят, ако знаели всичко за себе си.

В такъв случай той никога не би се самоубил.

Докато Орсън припкаше пред мен по подвижния мост, се опитвах да реша къде да отида и какво да направя. Виеше сирена и само аз чувах опасната й песен. Макар че се страхувах да не се разбия в скалите на истината, не можех да устоя на хипнотичната й мелодия.

Стигнахме до края на подвижния мост и аз казах на кучето:

— И така… когато решиш да ми обясниш всичко, готов съм да те изслушам.

Дори да можеше да ми отговори, Орсън, изглежда, не беше в настроение да общува.

Велосипедът още беше подпрян на перилата на кея. Обвитите с гума дръжки на кормилото бяха студени, хлъзгави и влажни от концентрираната пара.

Двигателите на „Ностромо“ забръмчаха. Обърнах се и видях сигналните светлини на яхтата — неясни и оградени с ореоли в мъглата.

Не виждах кабината с щурвала, но знаех, че Рузвелт е там. Макар че до зазоряване оставаха само няколко часа, Фрост придвижваше яхтата си към риболовното пристанище дори при лошата видимост.

Тръгнах покрай леко поклащащите се лодки и се обърнах няколко пъти, за да проверя дали ще съзра Мънгоджери в неясните светлини. Ако ни преследваше, Рузвелт го правеше дискретно. Подозирах, че котката още е на борда на „Ностромо“.

„Причината, поради която повечето от тях изпитват страхопочитание от теб, е защото знаят коя беше майка ти.“

Завихме надясно по главния кей и се отправихме към входа на яхтклуба. От водата се разнесе противна воня. Явно приливът бе довлякъл до пилоните мъртва сепия, птица фрегата или риба. Гниещият труп сигурно се бе закачил за някой от назъбените масиви от морски жълъди, полепнали по бетонните понтони. Вонята стана толкова силна, че влажният въздух сякаш бе напоен с нея. Затаих дъх и стиснах устни.

Бръмченето на двигателите на „Ностромо“ отслабна. Яхтата се насочваше към пристанището. Приглушеното ритмично бучене, носещо се по водата, съвсем не звучеше като мотор, а като злокобни удари на сърцето на огромно чудовище, което се кани да потопи всички плавателни съдове, да разбие на трески пристанището и да погребе всичко в морските дълбини.

Стигнахме до средата на главния кей. Пак се обърнах. Не видях нито котката, нито преследвачи.

Въпреки това казах на Орсън:

— По дяволите, наистина имам чувството, че настъпва краят на света.

Кучето изпръхтя в знак, че е съгласно с мен. Оставихме зад гърба си вонята на смъртта и тръгнахме към светлината на старомодните корабни фенери, монтирани на огромните пиластри от тиково дърво до входа на главния кей.

Изскачайки от гъстия мрак до административната сграда на яхтклуба, Луис Стивънсън, шефът на полицията, в униформата, в която го бях видял по-рано тази вечер, излезе на светлината и каза:

— В настроение съм.

В него имаше нещо толкова странно, че ледена тръпка ме прониза в гърдите. Но онова, което бях видял — или помислих, че съм видял — мигновено отлетя. Разтреперих се. Бях силно обезпокоен и обзет от необикновено усещане, че съм в присъствието на нещо неземно и враждебно, без да мога да определя точната причина за това чувство.

В дясната си ръка Стивънсън стискаше огромен пистолет. Макар че не бе заел позиция за стрелба, той не държеше оръжието небрежно. Дулото беше насочено към Орсън, който бе на две крачки пред мен и стоеше във външния кръг светлина, докато аз останах в сенките.

— Искаш ли да отгатнеш в какво настроение съм? — попита Стивънсън и спря на не повече от десет крачки от мен.

— Лошо — осмелих се да кажа аз.

— Не съм в настроение да се будалкат с мен.

Сякаш не беше той. Гласът му беше познат и тембърът и акцентът — непроменени, но сега звучеше твърдо. Обикновено речта му се лееше като поток — спокоен, топъл и уверен — и човек сякаш се носеше по него, но сега потокът беше бърз, буен и леден.

— Не се чувствам добре — добави той. — Изобщо не се чувствам добре. Всъщност съм адски скапан, повече от това няма накъде. Разбираш ли?

Макар че не го разбирах напълно, кимнах.

— Да, разбирам.

Орсън беше неподвижен като бронзова скулптура и не откъсваше очи от пистолета.

Болезнено съзнавах, че в този час яхтклубът е безлюден. Служителите в административната сграда идваха едва в шест часа. Само петима собственици на яхти, с изключение на Рузвелт Фрост, живееха на плавателните си съдове и несъмнено спяха. Пристанището беше пусто като гранитните редици от паметни плочи в гробището на „Свети Бернадет“.

Мъглата заглушаваше гласовете ни. Едва ли някой можеше да чуе разговора ни и да се притече на помощ.

Без да изпуска Орсън от погледа си, Стивънсън се обърна към мен:

— Не мога да получа онова, което ми е необходимо, защото дори не знам какво е то. Не е ли отвратително?

Усетих, че този човек всеки миг можеше да рухне психически и едва се държи. Беше изгубил благородния си вид. Дори хубостта му беше помрачена, чертите на лицето му бяха сгърчени и променени до неузнаваемост от някакво силно безпокойство.

— Чувствал ли си някога празнота, Сноу? Толкова всеобхватна, че или трябва да я запълниш, или ще умреш. Но не знаеш къде е, нито с какво, за Бога, да я запълниш.

Сега вече не разбирах нищо, но останах сериозен и състрадателно кимнах.

— Да. Това чувство ми е познато.

Челото и страните му бяха влажни, но не от въздуха, а от лепкава, мазна пот. Лицето му беше толкова неестествено бяло, че мъглата сякаш струеше от него.

— Обзема те нощем — каза той.

— Да.

— Обзема те по всяко време, но най-лошо е нощем. — Лицето му се изкриви от отвращение. — Но какво е това проклето куче?

Ръката, в която държеше пистолета, застина и ми се стори, че пръстът му се сви около спусъка.

Орсън оголи зъби, но нито помръдна, нито издаде звук.

— Кръстоска между лабрадор и още някаква порода — побързах да кажа аз. — Добро куче е. Не би сторило зло никому.

Гневът на Стивънсън се засили без видима причина.

— Само лабрадор и още някаква порода, а? И още как. Нищо не е само онова, което изглежда. Не и тук. Не и сега. Вече не.

Хрумна ми да бръкна в джоба на якето си и да извадя пистолета. Държах велосипеда с лявата ръка. Дясната беше свободна и оръжието беше в десния ми джоб.

Но макар че не бе на себе си, Стивънсън все пак беше ченге и сигурно щеше да реагира светкавично на всяко заплашително движение. Не вярвах много на странното твърдение на Рузвелт Фрост, че някой изпитва страхопочитание към мен. Дори да оставех велосипеда да падне, за да отвлека вниманието му, Стивънсън щеше да ме застреля, преди да успея да измъкна пистолета.

Пък и не бих извадил оръжие срещу шефа на полицията, освен ако нямах друг избор. И ако го застрелях, това щеше да бъде краят и за мен.

Стивънсън рязко обърна глава, отмествайки поглед от Орсън. Пое дълбоко въздух, после започна да диша припряно като хрътка, следваща миризмата на плячката си.

— Какво е това?

Луис Стивънсън явно имаше по-остро обоняние от мен, защото едва сега усетих, че почти неосезаемият бриз е донесъл лек полъх от вонята на разлагащото се под главния кей морско същество.

Стивънсън се държеше доста странно и без това, но сега като че ли съвсем се побърка. Напрегна тяло, прегърби рамене, протегна врат и вдигна лице към мъглата, сякаш вкусваше мириса й на гнило. Очите горяха трескаво на бледото му лице. Заговори не с професионалния интерес на ченге, а с нетърпеливо, нервно любопитство, в което имаше нещо перверзно.

— Какво е това? Усещаш ли онази миризма? На труп е, нали?

— Има нещо под пристана — потвърдих аз. — Предполагам, че е риба.

— Нещо мъртво и разлагащо се. Има нещо възбуждащо в този мирис, нали? — Той сякаш се накани да оближе устни. — Да. Да. Наистина има интересен привкус.

Стивънсън може би долови зловещата дрезгавина в гласа си или усети безпокойството ми от странното му поведение, защото ме погледна разтревожено и положи усилия да се успокои. Личеше, че в душата му се води истинска борба.

Накрая възвърна нормалния си глас.

— Трябва да говоря с теб. Да постигнем споразумение. Веднага. Тази вечер. Защо не дойдеш с мен, Сноу?

— Къде?

— Патрулната ми кола е отпред.

— Имам и велосипед…

— Не те арестувам. Само малко ще си поговорим. И се надявам, че накрая ще се разберем.

Последното, което исках, беше да вляза в патрулната кола със Стивънсън. Ако обаче откажех, той можеше да ме арестува и пак щеше да постигне своето.

Дори ако окажа съпротива при ареста, ако се кача на велосипеда и завъртя с всички сили педалите — къде щях да отида? До зазоряване оставаха само няколко часа и нямаше да имам време да стигна до съседния град по тази усамотена крайбрежна ивица. Дори да разполагах с достатъчно време, пигментната ксеродермия ограничаваше моя свят до очертанията на Мунлайт Бей, където можех да се прибера вкъщи на разсъмване или да намеря отзивчив приятел, който да ме подслони и да ми осигури жизненоважния мрак.

— В настроение съм — повтори Луис Стивънсън през стиснати зъби, а твърдостта се върна в гласа му. — Наистина съм в настроение. Идваш ли с мен?

— Да. Добре.

Той замахна с пистолета, за да ни направи знак с Орсън да го последваме.

Започнах да бутам велосипеда към края на кея. Никак не ми се искаше шефът на полицията да върви зад гърба ми. Не беше необходимо да умея да общувам с животни, за да разбера, че и Орсън е нервен.

Дъските на кея свършваха до бетонен тротоар, ограден от двете страни с цветни лехи, засадени с мимози, чиито цветове се разтваряха широко на слънчевата светлина и се затваряха нощем. По алеята пълзяха охлюви. Рогцата им блестяха. Оставяха сребристи следи от слуз. С усилие си проправяха път между лехите, сякаш тези скромни мекотели споделяха човешките безпокойства и недоволства от условията на съществуване.

Въртях насам-натам кормилото на велосипеда, за да ги избегна, и макар че ги подуши, докато минаваше, и Орсън ги прескочи.

Зад нас се разнесе хрущене от счупени черупки и от смазване на пихтиести тела, стъпкани от човешки крак. Стивънсън безогледно газеше всичко по пътя си.

Не се обърнах да погледна.

Спомням си жестоката радост, изписана на лицата на малките хулигани, които ме тормозеха в детството, преди да поумнея и да порасна достатъчно, за да отвръщам на ударите. Въпреки че това изражение беше обезпокоително, когато го видиш на дете, същият израз — малки, кръгли, светещи очи, досущ на влечуго, макар и без елипсовидни зеници, зачервени от омраза страни, обезкръвени устни, оголени в подигравателна усмивка, блеснали от слюнка зъби — беше още по-опасно върху лицето на възрастен, особено такъв с пистолет и полицейска значка.

Патрулната кола на Стивънсън беше паркирана до червения бордюр на трийсетина крачки вляво от входа на яхтклуба, извън обсега на уличните лампи, в плътните сенки под широките клони на огромно лаврово дърво.

Подпрях велосипеда на ствола на дървото, по което мъглата висеше като увивно тропическо растение. Най-после се обърнах предпазливо към Стивънсън, който отваряше задната врата на автомобила.

Дори в мрака разпознах изражението на лицето му, което се страхувах, че ще видя — омразата, безумния, неукротим гняв, превръщащ някои човешки същества в по-смъртоносно опасни от всеки друг звяр на планетата.

Стивънсън никога не бе показвал тази своя злобна страна. Изглеждаше неспособен на нелюбезност, да не говорим за ненавист. В този момент бях готов да повярвам, че пред мен стои не истинският Луис Стивънсън, а някакъв извънземен тип, който прилича на него.

Размахвайки пистолета, той нареди на кучето:

— Качвай се в колата.

— Няма да му стане нищо, ако остане тук — обадих се аз.

— Качвай се — настоя той.

Кучето надникна подозрително през отворената врата и изскимтя недоверчиво.

— Ще чака тук — не отстъпих аз. — Няма да избяга.

— Искам го в колата — ледено заяви Стивънсън. — В този град има закон, че кучетата трябва да се водят на каишка, Сноу. Не сме го прилагали към теб. Винаги сме си затваряли очите. Преструвахме се, че не виждаме заради… защото кучето е освободено от това задължение, ако принадлежи на инвалид.

Не му се противопоставих, отхвърляйки етикета „инвалид“. Много повече ме интересуваха думите, които той едва не произнесе, преди да се усети: … заради майка ти.

— Но този път — продължи Стивънсън, — няма да седя в колата, докато това проклето куче е на свобода. Ще изцапа тротоара, докато се перчи, че е без каишка.

Забелязах противоречието — кучето на инвалида има правото да се разхожда без каишка и същевременно не може да се гордее с това, но не казах нищо. Не можех да спечеля никакъв спор със Стивънсън, докато беше враждебно настроен.

— Ако не се качи в колата, когато аз му казвам — рече той, — ти ще го накараш да го направи.

Поколебах се, търсейки приемлива алтернатива. Положението ни ставаше по-опасно с всяка изминала секунда. Чувствах се в по-голяма безопасност, когато бяхме в заслепяващата мъгла на полуострова и стадото ни дебнеше.

— Веднага качи проклетото куче в шибаната кола! — злобно изкомандва Стивънсън.

Бях в неизгодно положение, защото той размахваше пистолет, но малко се успокоих, тъй като Стивънсън не знаеше, че и аз съм въоръжен. Засега нямах друг избор, освен да се подчиня.

— Качи се в колата, приятел — казах аз на Орсън, опитвайки се да не издавам страха си.

Кучето с нежелание изпълни молбата ми.

Полицаят тръшна задната врата и отвори предната.

— А сега, ти, Сноу.

Седнах на предната седалка, а Стивънсън заобиколи патрулната кола и се намести зад волана. Затвори вратата си и ми каза да направя същото — нещо, което се бях надявал да избегна.

Обикновено не страдам от клаустрофобия в затворени пространства, но едва ли имаше по-тесен ковчег от тази патрулна кола, а и мъглата потискаше психиката.

В колата беше по-хладно и влажно, отколкото в нощта навън. Стивънсън запали двигателя, за да включи парното.

Полицейското радио изпращя и в изпълнения с атмосферни смущения ефир гласът на диспечера изграчи. Стивънсън го изключи.

Орсън стоеше на пода пред задната седалка. Беше сложил лапи на стоманената мрежа, която ни разделяше, и тревожно надничаше през тази бариера. Шефът на полицията натисна едно копче с дулото на пистолета си и автоматичните ключалки на задните врати изщракаха като окончателния трясък на гилотина.

Надявах се, че когато се качим в колата, Стивънсън ще прибере пистолета, но той продължи да го държи. Дулото сочеше към таблото. На оскъдната зелена светлина от уредите ми се стори, че показалецът му беше върху предпазителя, а не върху самия спусък, но това никак не ме успокояваше.

За миг той наведе глава и затвори очи, сякаш се молеше или подреждаше мислите си.

Мъглата по лавровото дърво се кондензира и от връхчетата на листата започнаха да се процеждат водни капки, потропвайки неритмично по покрива и капака на колата.

Небрежно и безшумно, пъхнах ръце в джобовете на якето си и с дясната стиснах пистолета.

Може би поради твърде буйното ми въображение преувеличавах заплахата. Да, Стивънсън беше в лошо настроение и от онова, което бях видял зад полицейския участък, знаех, че той не олицетворява справедливата ръка на закона, както дълго време се преструваше. Но това не означаваше, че има намерение да упражни насилие. Може би наистина искаше само да разговаряме и после щеше да ни пусне.

Когато най-сетне вдигна глава, очите му имаха цвета на горчив чай в чаши от костен порцелан. Когато ме погледна, отново се смразих от нечовешката злоба, която за пръв път забелязах изписана на лицето на Стивънсън в мрака до административната сграда на яхтклуба, но този път разбрах защо опънатите ми като струни на арфа нерви реагират така бурно. За миг в постоянно блуждаещите му очи пробягна жълта светлина, подобна на блясъка в очите на животните нощем. Студена и загадъчна вътрешна светлина, каквато не бях съзирал в човешки очи.

25.

Животинската светлина в очите на Стивънсън изчезна толкова бързо, че допреди ужасните събития тази нощ бих окачествил явлението само като странно отражение от светлините на таблото. Но след залез слънце се бях сблъскал с необикновени маймуни, с котка, която беше нещо повече от животно, бях нагазил дълбоко в една загадъчна история и се бях научил да търся и откривам смисъл и в привидно незначителното.

Очите му отново загубиха животинския си блясък и станаха мастиленочерни. Гневът в гласа му сега приличаше на подводно течение, а на повърхността плаваха мрачно отчаяние и тъга.

— Вече всичко се промени и няма връщане назад.

— Какво се е променило? — попитах аз.

— Не съм какъвто бях. Почти не си спомням какъв съм бил преди. Всичко е загубено.

Имах чувството, че говори не толкова на мен, колкото на себе си и тъгува на глас за загубената си предишна личност.

— Нямам какво да губя. Аз съм ходещ мъртвец, Сноу. Това е. Имаш ли представа какво изпитвам?

— Не.

— Защото дори ти, с шибания си начин на живот да се криеш от деня и да излизаш само нощем като плужек, изпълзяващ от камък, дори ти имаш причина да живееш.

Макар че в нашия град длъжността шеф на полицията беше изборна, Луис Стивънсън явно не се интересуваше дали на следващите избори ще гласувам за него.

Искаше ми се да го пратя по дяволите. Но между това да не показваш страх и да си просиш куршум в главата има разлика.

Той извърна лице от мен и се вторачи в бялата киша от мъгла, стелеща се по предното стъкло, и онзи студен огън отново блесна и запулсира в очите му. Беше по-мимолетен и слаб отпреди, но в същото време по-обезпокоителен, защото вече не можех да го отхвърля като въображаем.

Понижавайки глас, сякаш се боеше да не го чуе някой, Стивънсън каза:

— Сънувам ужасни кошмари. Пълни със секс и кръв.

Не знаех какво точно да очаквам от този разговор, но откровенията за лични терзания не бяха между любимите ми теми за разговор в момента.

— Започнаха преди повече от година — продължи той. — Отначало се явяваха само веднъж седмично, но после зачестиха. И в началото, поне за известно време, жените в кошмарите бяха непознати, само плод на фантазията. Приличаха на онези сънища, които те спохождат в пубертета. Страхотни мадами, тръпнещи от желание и нетърпеливи да ти се отдадат… Но насън аз правех не само секс с тях…

Мислите му, изглежда, се понесоха заедно с талазите мъгла към някакви кошмарни дълбини.

Жестокост се излъчваше от слабо осветения му и блестящ от лепкава пот профил. Горещо се надявах, че няма да ме удостои с наградата да го видя и анфас.

— В онези сънища — още по-тихо каза той, — аз ги биех. Удрях ги по лицата, докато ги размажех. Душах ги, докато езиците им се изплезеха от устата…

Когато започна да описва кошмарите си, в гласа му се долови страх. Но наред с това у Стивънсън забелязвах перверзна възбуда, осезаема не само в дрезгавия глас, но и в напрежението, което завладя тялото му.

— Те крещяха от болка и аз харесвах писъците, агонията, изписана на лицата, и цвета на кръвта им. Беше толкова приятно. Възбуждащо. Събуждах се треперещ от удоволствие и надървен от желание. И понякога… макар да съм на петдесет и две, за Бога, изпитвах страхотен оргазъм в съня си.

Орсън се пусна от мрежата и се настани на задната седалка.

И аз исках да се отдалеча от Стивънсън. Тясната патрулна кола сякаш ни притисна. Имах чувството, че ни смачква хидравлична преса в паркинг за бракувани коли.

— После Луиза, съпругата ми, започна да се явява в сънищата ми… и двете ми… дъщери. Джанин и Кира. Страхуваха се от мен в онези кошмари и имаха основателни причини, защото техният ужас ме възбуждаше. Бях отвратен… но и тръпнех от удоволствие от онова, което правех с тях…

В гласа му още звучеше гняв, отчаяние и перверзна възбуда. Дишаше дълбоко и тежко и раменете му бяха прегърбени. Лицето му бе ужасно преобразено. Но сред онези мощни противоречиви желания, които се бореха за контрол върху съзнанието му, имаше и отчаяна надежда, че може да не падне в бездната на умопомрачението и жестокостта, на чийто ръб се крепеше толкова застрашително. И тази надежда стана доловима в гласа и в поведението му също като гнева, отчаянието и перверзната потребност.

— Кошмарите станаха толкова ужасни и нещата, които правех, толкова извратени, мръсни и отвратителни, че се страхувах да заспя. Стоях буден до пълно изтощение. Когато най-после заспивах, сънищата бяха по-емоционални от всякога, сякаш умората ме влачеше към по-дълбок сън, в по-дълбок мрак, там, където живеят най-злите чудовища. Сексуална извратеност и убийства, непрестанни и образни. Това бяха първите ми цветни сънища. Багрите бяха изключително наситени. Имаше и звуци — умоляващите им гласове и безмилостните ми отговори, писъците и плачът им, конвулсиите и предсмъртното пращене и пукане, когато разкъсвах гърлата им със зъби, докато ги обладавах.

Стивънсън, изглежда, си представяше онези ужасни образи там, където аз виждах само лениво стелещите се талази мъгла, сякаш предното стъкло пред него беше екран, на който прожектираха безумните му фантазии.

— След известно време… спрях да се боря със съня. Опитах да се примиря с кошмарите. После — не си спомням точно кога — сънищата престанаха да ме ужасяват и станаха само приятни, докато по-рано предизвикваха повече вина, отколкото удоволствие. Макар че отначало не исках да го призная пред себе си, започнах да очаквам с нетърпение времето за лягане. Много обичах съпругата и дъщерите си, когато бях буден, но щом заспях… тогава изпитвах радостна тръпка от възможността да ги опозорявам, унижавам и измъчвам по невероятни начини. Вече не се събуждах уплашен от тези кошмари… а в странно блаженство. Лежах в мрака и се питах колко ли по-добре ще се почувствам, ако действително извърша тези зверства, отколкото само да ги сънувам. При самата мисъл да ги осъществя усещах, че в мен се влива страховита сила и се чувствах свободен както никога дотогава. Имах чувството, че съм живял в огромни железни окови с тежки каменни блокове. Струваше ми се, че отдавайки се на тези желания, няма да извърша престъпление и те нямат морални измерения. Нито щях да сгреша, нито щях да бъда прав. Нито добър, нито лош. Само абсолютно свободен.

Или въздухът в патрулната кола ставаше все по-задушен, или ми се догади от мисълта, че дишам един и същи въздух със Стивънсън. Устата ми се изпълни с вкус на метал, сякаш смучех монети. Стомахът ми се сви и сякаш ледена ръка сграбчи сърцето ми.

Не разбирах защо ченгето разголва изтерзаната си душа пред мен, но имах предчувствието, че тази изповед е само прелюдия към ужасно откровение, което ще пожелая никога да не бях чувал. Исках да му затворя устата, преди да е споделил последната си тайна, но разбирах, че той е принуден насила да ми разкаже тези отблъскващи фантазии — вероятно защото бях първият, пред когото се бе осмелил да се разкрие. Нямаше друг начин да го накарам да млъкне, освен да го убия.

— После — продължи той с изпълнен с копнеж шепот, който щеше да ме преследва насън до края на живота ми, — сънищата се съсредоточиха върху внучката ми, Ребека. Тя е на десет години. Хубаво момиченце. Слабичко и много хубаво. Какви неща само й правя насън! Бедна ти е фантазията. Такава безмилостна бруталност! Такава изтънчена зла изобретателност. И когато се събудя, аз съм в състояние на нещо повече от възторг. Екстаз. Опиянение. Лежа в леглото до съпругата си, която спи, без да подозира какви ужасни мисли ме обсебват, и кипя от енергия и от убеждението, че онази абсолютна свобода е постижима за мен винаги, когато пожелая да се възползвам от нея. По всяко време. Следващата седмица. Утре. Веднага.

Мълчаливото лаврово дърво над главите ни заговори и сякаш десетки заострени зелени езичета затрептяха от голямата тежест на кондензираната мъгла. Сепнах се от внезапното барабанене на едрите капки, които се посипаха върху колата, и изпитах облекчение, че струйките по предното стъкло са само вода, а не кръв.

Стиснах пистолета в джоба на якето. След онова, което Стивънсън ми бе разказал, не можех да си представя, че ще ме пусне да изляза жив от колата. Размърдах се леко на седалката. Първото от няколкото незабележими движения, които не биваше да предизвикват подозрителността му, но щяха да ми позволят да го застрелям през джоба на якето, без да изваждам пистолета.

— Миналата седмица — прошепна шефът на полицията, — Кира и Ребека дойдоха на вечеря у нас и аз не можах да откъсна очи от момиченцето. Погледнех ли я, представях си я гола, както в сънищата ми. Толкова слаба. Крехка. Уязвима. Възбудих се от уязвимостта, от нежността, от слабостта й и се наложи да прикривам състоянието си от Кира и Ребека. От Луиза. Исках… Изпитвах потребност…

Внезапното му ридание ме стресна. Отново го завладяха вълни на тъга и отчаяние. Неестествените му потребности и извратени желания бяха удавени от този прилив на мъка и самоненавист.

— От една страна, искам да се самоубия, но това желание е незначително и слабо, частица от човека, който бях преди. Хищникът, в който се превърнах, никога няма да се самоубие. Твърде е жизнен.

Той сви лявата си ръка в юмрук и я захапа ожесточено, до кръв. Хапеше и сподавяше най-изтерзаните ридания, които бях чувал.

У този нов човек, в който се бе превърнал Луис Стивънсън, нямаше и следа от предишното спокойно и уравновесено поведение, което винаги го бе правило внушаваща доверие фигура, символ на власт и справедливост. Не и тази нощ, в това потиснато настроение, което го измъчваше. Той непрестанно трепереше под напора на силните чувства, които го смазваха.

Страхът ми от Стивънсън намаля и отстъпи място на съжаление. Едва не протегнах ръка да го потупам успокоително по рамото, но се въздържах, защото усетих, че чудовището, което слушах до преди миг, не беше нито победено, нито дори оковано във вериги.

Той престана да хапе юмрука си и се обърна към мен. Лицето му беше изкривено от такава неизмерима душевна мъка, че извърнах очи.

Стивънсън също отмести поглед и отново се вторачи в предното стъкло. От лавровото дърво се процеждаха ситни капчици мъгла. Риданията на Стивънсън утихнаха и той отново беше в състояние да говори.

— От миналата седмица търся извинения да не посещавам Кира и да не бъда около Ребека. И понякога, късно нощем, когато изпадна в това проклето настроение и почувствам студенина и празнота отвътре, че ми идва да крещя, без да спирам, мисля, че начинът да я запълня и да спра ужасното глождене в стомаха ми… е да извърша онова, което ми доставя удоволствие в сънищата. И наистина ще го направя. Рано или късно. — Сега вълната от емоции на вина и угризения се превърна в тиха, но демонична радост. — Ще го правя отново и отново. Търся момиченца на възрастта на Ребека. Девет-десетгодишни, слаби и хубави като нея. Ще бъде по-безопасно да започна с някоя, която няма връзка с мен. По-безопасно, но не по-малко задоволяващо. Ще се почувствам добре. Силата и унищожението ще скъсат всички окови, които ме ограничават. Ще разрушат стените и най-сетне ще бъда абсолютно свободен. Ще хапя момиченцата до забрава. В сънищата си ближа кожата им. Има солен вкус. После ги хапя и усещам как писъците им вибрират в гърлата им.

Макар че светлината беше слаба, виждах ясно маниакалния пулс, който туптеше в слепоочията му. Мускулите на челюстта изпъкнаха и ъгълчетата на устата му потрепваха от вълнение. Приличаше по-скоро на животно, отколкото на човек — или на нещо по-низше и от двете.

Стиснах пистолета толкова силно, че ме прониза болка, която стигна чак до рамото. Веднага осъзнах, че пръстът ми е обвил спусъка и има опасност, без да искам, да стрелям, макар още да не бях в положение да се прицеля в Стивънсън. С големи усилия успях да отместя пръст от спусъка.

— Какво те направи такъв? — попитах аз.

Той обърна глава към мен и мимолетната животинска светлина отново проблесна в очите му. Погледът му беше мрачен и убийствен.

— Малък куриер — загадъчно каза Стивънсън. — Момче, което не искаше да умира.

— Защо ми разказваш сънищата си?

— Защото, тъпо копеле такова, трябва да ти дам ултиматум. И искам да разбереш колко сериозно е положението ти и колко опасен съм аз. Няма какво да губя и ще ми достави огромно удоволствие да те изкормя, ако се стигне дотам. Има други, които не биха те докоснали…

— Заради онова, което беше майка ми?

— Вече знаеш и това?

— Но не и какво означава. Каква роля е играла майка ми във всичко това?

— Има други, които не биха те докоснали. Искат да спрат и мен. Но аз трябва да го сторя. Продължаваш ли да си пъхаш носа в тази работа, ще ти разбия черепа, ще извадя мозъка и ще го хвърля в залива за храна на рибите. Мислиш, че няма да го направя ли?

— Вярвам, че ще го направиш — искрено отговорих аз.

— Ти написа книга, която стана известна, и може да накараш хората от пресата да те изслушат. Ако се обадиш тук-там и се опиташ да мътиш водата, първо ще спипам онази кучка, дисководещата. Ще сторя невъобразими неща с нея.

Намекът му за Саша ме вбеси, но страхът ме накара да запазя мълчание.

Стана ми ясно, че предупреждението на Рузвелт Фрост наистина е било само съвет. Думите на Стивънсън бяха истинската заплаха, която Рузвелт, твърдейки, че е разговарял с котката, ме бе предупредил да очаквам.

Лицето на ченгето вече не беше бледо, а зачервено, сякаш в мига, в който бе решил да се отдаде на психопатските си желания, студените и празни пространства в него се бяха изпълнили с огън.

Той протегна ръка към таблото и изключи отоплението.

Нямаше съмнение, че до следващия залез Стивънсън щеше да похити някое момиченце.

Вече бях успял да насоча оръжието си през джоба към него и можех по-спокойно да настоявам за отговори.

— Къде е тялото на баща ми?

— Във Форт Уайвърн. Ще му правят аутопсия.

— Защо?

— Не е необходимо да знаеш. Но за да сложа край на този твой кръстоносен поход, поне ще ти кажа, че ракът го уби. Вид рак. Няма на кого да отмъщаваш, както говореше на Анджела Фериман.

— Защо да ти вярвам?

— Защото мога да те убия толкова лесно, колкото и да ти отговарям. Тогава защо да лъжа?

— Какво става в Мунлайт Бей?

Шефът на полицията се ухили като луд за връзване и сякаш перспективата за бедствие го зарадва. Изправи рамене, изпъчи се и рече:

— Целият град се носи като с влакче на ужасите право към ада и пътуването ще бъде невероятно.

— Това не е отговор.

— Няма да ти кажа нищо повече.

— Кой уби майка ми?

— Беше злополука.

— До тази нощ и аз мислех така.

Злобната му усмивка, тънка като острие на бръснач, се разшири.

— Добре. Ще научиш още нещо, щом настояваш. Майка ти беше убита, точно както подозираш.

Сякаш воденичен камък затисна сърцето ми.

— Кой я уби?

— Самоуби се. Карала е колата със сто и петдесет километра в час и се е блъснала в моста. Нямаше механична повреда. Педалът за газта не беше блокирал. Това беше история за прикритие, която съчинихме.

— Лъжеш, негоднико.

Стивънсън бавно облиза устни.

— Не те лъжа, Сноу. И знаеш ли какво? Ако преди две години знаех какво ще се случи с мен и колко много ще се промени всичко, с радост щях да убия майка ти. Заради ролята, която играеше в тази история. Щях да я заведа някъде, да изтръгна сърцето й, да напълня дупката в гръдния кош със сол и да я изгоря на клада — всичко, което правиш, за да се увериш, че една вещица е мъртва. Защото има ли разлика между стореното от нея и проклятието на вещица? Наука или магия? Какво значение има, щом резултатът е един и същ? Но тогава не знаех какво предстои, а тя знаеше, затова ми спести неприятностите и се блъсна с висока скорост в бетонна стена, дебела петдесет сантиметра.

Изпитах пристъп на гадене, защото чувах в гласа му истината толкова ясно, сякаш я произнасяше. Разбирах само отчасти думите му, но и това беше твърде много.

— Няма за какво да отмъщаваш, урод такъв. Никой не е убил родителите ти. Всъщност, ако погледнеш от една страна, майка ти е виновна и за своята, и за смъртта на баща ти.

Затворих очи. Не можех да го гледам не само защото изпитваше удоволствие от факта, че майка ми е умряла, но и защото явно намираше смъртта й за справедлива.

— А сега искам да допълзиш обратно под камъка си и да стоиш там. Изживей остатъка от живота си. Няма да ти позволим да разгласиш случая. Ако светът разбере какво става тук и новината излезе извън Уайвърн, властите извън града ще поставят под карантина цялата околност. Ще ни изолират, ще убият всички, ще изгорят сградите, ще отровят птиците, койотите и домашните котки и после вероятно няколко пъти ще бомбардират мястото за всеки случай. Но всичко това ще бъде безполезно, защото бедствието вече се е разпространило извън очертанията на този район и е стигнало до другия край на континента, дори по-нататък. Ние сме първоначалният източник и тук последиците са по-забележими и се развиват по-бързо, но сетне ще продължат да се разнасят без нас.

Отворих очи и видях, че Стивънсън е вдигнал пистолета и ме държи на прицел. Дулото беше на по-малко от пет сантиметра от лицето ми. Единственото ми предимство беше, че той не знае за оръжието в джоба ми, но щях да имам полза от това само ако съумеех пръв да натисна спусъка.

Опитах се да споря с него, макар да съзнавах, че е безсмислено — вероятно защото спорът беше единственото, с което можех да отвлека мислите си от онова, което Стивънсън бе разкрил за майка ми.

— Но само преди няколко минути ти каза, че няма за какво да живееш. Каквото и да става тук, може би, ако получим помощ…

— Бях в настроение — грубо ме прекъсна той. — Не чу ли какво ти казах, урод такъв? Казах ти, че съм в отвратително настроение. Но сега съм в друго настроение. По-добро. Готов съм да приема онова, в което се превръщам, вместо да се опитвам да се съпротивлявам. Промяна, приятелче. За това става дума. Страхотна промяна. Всичко се променя. Завинаги и необратимо. Идва нов свят — зашеметяващ.

— Но ние не можем…

— Ако наистина разкриеш загадката и кажеш на света, само ще подпишеш смъртната си присъда. Ще убиеш оная сексапилна кучка, дисководещата, и всичките си приятели. А сега слез от колата, качи се на велосипеда си и замъкни мършавия си задник вкъщи. Погреби пепелта, която Санди Кърк ще ти даде. После, ако не можеш да се примириш, че не знаеш повече и ако проявяваш любопитство, отиди на плажа за няколко дни и поработи върху тена си.

Не можех да повярвам, че ме пуска да си отида.

— Кучето ще остане с мен — добави той.

— Не.

Стивънсън замахна с пистолета.

— Изчезвай.

— Кучето е мое.

— Не е на никого. Точка по въпроса.

— Какво ще правиш с него?

— Ще ти дам един урок. Ще го закарам в общинския гараж. Там има машина за стърготини. За смилане на клони.

— Няма да стане.

— Ще го прострелям в главата…

— Не.

— Ще го хвърля в машината…

— Веднага го пусни.

— Ще изсипя в чувал пихтията, която ще излезе от другия край, и ще я хвърля пред къщата ти като напомняне, че трябва да си траеш.

Вторачвайки се в него, разбрах, че Стивънсън не само се е променил, а изобщо не е същият. Беше съвсем различен. Някой, роден от предишния Луис Стивънсън като пеперуда от какавида, само че този път процесът беше обратен: пеперудата бе влязла в какавидата, а червеят се беше показал навън. Тази кошмарна метаморфоза се бе извършвала известно време, но бе стигнала крайната си фаза пред очите ми. Шефът на полицията, когото познавах преди, беше изчезнал завинаги. Съществото, което сега предизвиквах очи в очи, беше управлявано само от потребност и желание, неподвластно на съвестта, вече неспособно да ридае, както бе направило само преди няколко минути, и смъртоносно като най-свирепото чудовище.

Ако беше заразено със създадена в лаборатория инфекция, която можеше да предизвика такава промяна, щеше ли да ми я предаде сега?

Сърцето ми биеше все по-силно.

Никога не ми бе минавало през ума, че мога да убия друго човешко същество. Но сега мислех, че съм в състояние да премахна Стивънсън, защото щях да спася не само кучето, но и момичетата и жените, с които той възнамеряваше да осъществи кошмарите си.

С по-спокоен глас, отколкото очаквах, казах:

— Веднага пусни кучето от колата.

Недоверчивото му лице разцъфна в онази позната змийска усмивка.

— Забравяш ли кой е ченгето? Кой държи пистолета?

Макар че бяхме близо един до друг, можеше да не го убия мигновено, ако стрелях. Дори ако първият куршум спреше сърцето му, Стивънсън можеше инстинктивно да натисне спусъка и да ме улучи.

— Добре, искаш ли да гледаш, докато го правя?

Неочаквано той се обърна, пъхна дулото на пистолета в една от двусантиметровите дупки в стоманената мрежа и стреля по кучето.

Изстрелът разтресе колата и Орсън изквича.

— Не! — извиках аз.

И докато Стивънсън изваждаше пистолета си от мрежата, аз го застрелях. Куршумът проби дупка в джоба на коженото ми яке и разкъса гръдния му кош. Той стреля напосоки в тавана. Стрелях отново — този път в гърлото — и куршумът премина през плътта и строши стъклото зад него.

26.

Седях стъписан, сякаш бях омагьосан. Не бях в състояние да помръдна, дори да мигна. Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Не усещах нищо, дори оръжието в ръката си. Не виждах нищо, дори мъртвия човек, който знаех, че седи на седалката до мен. За миг бях заслепен от шока, объркан и потънал в мрак, временно оглушал и от изстрелите, и от отчаяното желание да не чувам вътрешния глас на съвестта ми, който нашепваше за последиците.

Единственото ми останало възприятие беше обонянието. Задушливата воня на барут, металическият мирис на кръв, киселите изпарения на урина, защото Стивънсън се бе изпуснал в предсмъртната си агония, и уханието на шампоана с дъх на рози на майка ми изведнъж се завъртяха над мен, буря от приятни и неприятни миризми. Всички бяха реални освен ароматът на рози, който бе отдавна забравен, но сега повикан от паметта с всичките му фини нюанси. „Силният ужас ни връща към жестовете на детството“ — бе казал някой. В ужаса ми уханието на онзи шампоан беше начинът да протегна ръка към покойната ми майка с надеждата, че тя окуражително ще я стисне.

Изведнъж зрението, слухът и всичките ми останали възприятия се върнаха и бурно ме разтърсиха.

Треперейки неконтролируемо, натиснах копчето, което по-рано той бе докоснал. Електронните ключалки на задните врати изщракаха и се освободиха.

Отворих вратата от моята страна, измъкнах се от патрулната кола и дръпнах задната. Виках като обезумял името на Орсън и се питах как ще го занеса до кабинета на ветеринарния лекар навреме, за да го спася, ако е ранен и как ще понеса загубата му, ако е мъртъв. Не можеше да е умрял. Орсън не беше обикновено куче, а моето, особено и специално, мой другар и приятел. Беше с мен само от три години, но бе станал съществена част от тъмния ми свят.

И Орсън наистина беше жив. Изскочи от колата с такова облекчение, че едва не ме събори на земята. Пронизителното му квичене по време на изстрела явно е било израз на ужас, а не на болка.

Паднах на колене на тротоара, пуснах пистолета и притеглих кучето в обятията си. Притиснах го до себе си, погалих го по главата, пригладих черната му козина и се радвах като дете на дишането, на бързото биене на сърцето, на размахването на опашката, дори на вонята на влага и на миризмата на кучешки бисквити.

Гласът ми изневери. Сякаш беше камък, зазидан с хоросан в гърлото ми. Ако успеех да го пусна на воля, можеше да се срути цял бент. От мен щеше да се излее поток от мъка, копнеж и всичките непроляни сълзи за татко и за Анджела Фериман.

Не си позволявам да плача. Предпочитам да съм камък, разтрошен на сухи отломки от скръбта, отколкото гъба, непрестанно мачкана в нейните ръце.

Пък и дори и да можех да говоря, думите бяха излишни. Макар да беше необикновено куче, Орсън не можеше да разговаря с мен — освен ако не пренебрегнех предразсъдъците си и не помолех Рузвелт Фрост да ме научи да общувам с животните. Най-сетне пуснах Орсън, взех пистолета и се изправих, за да огледам паркинга на яхтклуба. Мъглата скриваше колите и яхтите, чиито собственици ги обитаваха постоянно. Не се виждаше никой и в нощта се чуваше само бръмченето на двигателя на патрулната кола.

Явно звукът от изстрелите бе заглушен от мъглата. Най-близките къщи се намираха извън района на търговското пристанище, две преки по-нататък. Дори някой от живеещите на яхтите да беше буден и да бе чул нещо, щеше да предположи, че гърмежите са били от повреден двигател.

Нямаше непосредствена опасност да ме арестуват, но трябваше да го очаквам рано или късно. Бях убил шефа на полицията и макар че той вече не беше човекът, когото в Мунлайт Бей отдавна познаваха и комуто се възхищаваха, и бе претърпял метаморфоза от съвестен слуга на народа в безчовечен тип, аз не можех да докажа, че този герой се бе превърнал в престъпник.

Съдебномедицинската експертиза щеше да ме осъди. Поради важността на жертвата в анализите щяха да вземат участие първокласни оперативни работници от областни и държавни институции и когато вземеха отпечатъци и снемеха всички следи от патрулната кола, едва ли щяха да пропуснат нещо.

Нямаше да понеса затворничеството в някоя осветявана от свещи килия. Макар че животът ми е ограничен в тъмната част на деня, не съществуват стени, които да ме затворят между залеза и изгрева. Никой не е в състояние да го стори. Мракът в затворени пространства е коренно различен от мрака на нощта. Нощта няма граници и предлага безкрайни загадки, открития, чудеса и радостни изживявания. Нощта е знамето на свободата, под което живея и или ще живея свободен, или ще умра.

Гадеше ми се от перспективата да се върна в патрулната кола при мъртвеца и да избърша всички повърхности, по които вероятно бях оставил отпечатъци. От друга страна, това щеше да бъде безполезно усилие, защото сигурно щях да допусна някой фатален пропуск.

Пък и отпечатъците едва ли щяха да бъдат единственото доказателство, което бях оставил. Косми. Конец от джинсите. Няколко мънички влакънца от шапката ми с надпис „ЗАГАДЪЧНИЯТ ВЛАК“. Космите на Орсън на задната седалка, следите от ноктите му по тапицерията. И несъмнено други неща, по-малко или повече уличаващи.

Извадих страхотен късмет — никой не чу изстрелите. Но бях така изнервен, че ми се струваше, че чувам часовника си, макар да имаше микрочип вместо пружина.

И Орсън беше нервен. Енергично душеше въздуха, търсейки следи от маймуни или друга заплаха.

Забързах към патрулната кола и натиснах копчето, за да отворя багажника. Беше заключен, както се бях опасявал.

Тик-так, тик-так.

Събрах сили и се приближих до отворената предна врата. Поех дълбоко въздух, затаих дъх и се наведох.

Тялото на Стивънсън седеше сгърчено на седалката. Главата му беше отметната назад, на вратата. Устата му бе застинала в безмълвен писък, а зъбите бяха окървавени, сякаш бе реализирал сънищата си и бе хапал момиченца.

Привлечен от по-слабото течение, нахлувайки през строшеното стъкло, към мен се понесе облак мъгла като изпарения, издигащи се от още топлата кръв по униформата на мъртвеца.

Трябваше да се наведа доста ниско, за да изключа двигателя.

Черните като маслини очи на Стивънсън бяха отворени. Те бяха лишени от живот и вътрешен блясък, но ми се струваше, че всеки миг ще се вторачат в мен.

Преди лепкавата му посиняла ръка да се е протегнала да ме сграбчи, извадих ключовете от волана, измъкнах се от колата и най-после поех въздух.

В багажника намерих аптечка. Извадих само бинт и ножица.

Докато Орсън обикаляше около патрулната кола, усърдно душейки въздуха, размотах бинта, навих го на две и го нарязах на няколко ивици. Усуках ги и завързах възли в двата края и в средата. Получи се фитил, дълъг около три метра.

Тик-так. Тик-так.

Навих фитила на тротоара, отворих резервоара на колата и махнах капачката. Отвътре се разнесе мирис на бензин.

Затворих аптечката и я прибрах в багажника.

Паркингът тънеше в безмълвие. Единствените звуци бяха капките кондензирана мъгла, които се стичаха от лавровото дърво върху патрулната кола, и тихото, непрестанно тупане на лапите на разтревоженото ми куче.

Върнах ключовете на волана, макар че пак трябваше да се доближа до мъртвеца. Гледал съм няколко от най-популярните криминални сериали по телевизията и знам колко лесно дори вманиачени, умни престъпници могат да бъдат заловени от изобретателен детектив. Или от жена, писател на приключенски романи, за която разследването на истински убийства е хоби. Или от някоя пенсионирана учителка, стара мома. Имах намерение да затрудня доста работата както на професионалистите, така и на любопитните аматьори.

Дълбоко в хранопровода на мъртвеца се спука мехурче газ и от гърлото му се разнесе гъргорене.

Не забелязах трите гилзи на предната седалка. По тях опитните детективи можеха да разпознаят оръжието на престъплението, но нямах нерви да претърся пода, особено под краката на Стивънсън.

А и да бях намерил гилзите, в гърдите му пак оставаше един куршум. Ако не беше ужасно деформирано, по това парче олово щеше да има белези, които можеше да бъдат сравнени с особеностите на цевта на моя пистолет, но дори перспективата да попадна в затвора не беше в състояние да ме накара да извадя джобното си ножче и да измъкна уличаващият куршум.

Но дори и да имах достатъчно здрав стомах за такава импровизирана аутопсия, пак нямаше да рискувам. При положение, че коренната промяна в личността на Стивънсън — новооткритата му жажда за насилие — беше симптом на странната болест, която носеше, и ако това заболяване се разпространяваше чрез контакт със заразени тъкани и телесни течности, тази отвратителна „мокра“ работа беше немислима. Затова внимавах да не се докосвам до мъртвеца.

Когато шефът на полицията ми разказваше за сънищата си с изнасилвания и осакатявания, ми се беше догадило от мисълта, че дишам един и същи въздух с него. Съмнявах се обаче, че микробът, който той носеше, се пренася по въздуха. Ако болестта беше чак толкова заразна, Мунлайт Бей нямаше да е на влакчето на ужасите на път за ада, както Стивънсън твърдеше, а отдавна щеше да е пристигнало там.

Според измервателния уред на таблото резервоарът беше почти пълен. Добре. Идеално. По-рано тази нощ в къщата на Анджела стадото ме бе научило как се унищожават веществени доказателства и как се прикриват следи на убийство.

Пожарът трябваше да бъде толкова силен, че да стопи трите месингови гилзи, металната каросерия на колата и дори части от по-тежкото шаси. От покойния Луис Стивънсън щяха да останат само овъглени кости и мекият оловна куршум щеше да изчезне. Естествено нямаше да оцелеят и моите отпечатъци, косми или влакна от дрехите.

През врата на Стивънсън бе минал още един куршум, който после строши стъклото от страната на шофьора. Сега се намираше някъде из паркинга и ако имах късмет, почиваше спокойно дълбоко в обраслия с бръшлян склон, издигащ се в далечния край на паркинга, където беше невъзможно да го намерят.

— Ще дам възможност на учителките стари моми да проявят детективските си способности — измърморих аз и затворих вратите на колата.

Краткотрайният смях, който се изтръгна от мен, беше безрадостен и мрачен и ме уплаши толкова, колкото и вероятността да отида в затвора.

Извадих от пълнителя на моя пистолет един патрон и оставих шест.

Орсън изскимтя нетърпеливо и захапа единия край на бинта.

— Да, да, да — рекох аз и му отделих закъснялото внимание, което заслужаваше.

Кучето може би захапа бинта само защото изпитваше любопитство. Всички кучета са любопитни.

Странна бяла нишка. Като змия… но не е змия. Интересно. Долавям миризмата на господаря Сноу по нея. Вероятно става за ядене. Почти всичко става за ядене.

Само защото Орсън захапа фитила и изскимтя нетърпеливо не означаваше задължително, че разбирах целта му или същността на целия план, който бях измислил. Интересът на кучето — и странно подбраният подходящ момент — може би бяха случайно съвпадение.

Да. Сигурно. Като чисто случайната експлозия от фойерверки в Деня на независимостта.

С разтуптяно сърце, очаквайки да бъда разкрит всеки момент, взех бинта от Орсън и внимателно завързах патрона в единия край.

Кучето ме наблюдаваше съсредоточено.

— Одобряваш ли възела? — попитах аз. — Или искаш ти да го завържеш?

Спуснах патрона в резервоара. Тежестта му потопи фитила до дъното. Бинтът бързо щеше да се напои с бензин.

Орсън нервно обикаляше в кръг. Бързай, бързай, господарю Сноу.

Оставих около два метра и половина бинт извън резервоара. Фитилът увисна отстрани на патрулната кола и се провлачи по тротоара.

Докарах велосипеда, наведох се и запалих края на бинта с газовата си запалка. Макар че не беше напоена с бензин, ивицата отвън гореше по-бързо, отколкото очаквах. Твърде бързо.

Метнах се на велосипеда и завъртях педалите така, сякаш всички адски демони от този и онзи свят ме гонеха по петите — което може би беше истина. Орсън тичаше до мен. Профучах по паркинга, поех по една пуста улица и сетне — на юг, покрай ресторантите със спуснати капаци на прозорците и магазините по крайбрежието.

Експлозията се чу твърде скоро. Гърмежът беше по-слаб, отколкото очаквах. Около мен блесна оранжева светлина. Мъглата отрази първоначалния пламък на значително разстояние.

Безразсъдно стиснах ръчната спирачка, спрях, помагайки си с крак, и се обърнах.

Виждаше се съвсем малко — ядро от силна жълто-бяла светлина окръжаваше по-светлооранжевите пламъци, а всичко друго беше омекотено от гъстата, стелеща се на талази мъгла.

Най-лошото, което видях, не беше в мрака, а в съзнанието ми: лицето на Стивънсън се сгърчва, дими и по него се стича гореща бистра мас като бекон в тиган.

— Мили Боже — възкликнах аз с глас, който беше толкова дрезгав и треперещ, че не го познах.

Ала не можех да направя нищо друго, освен да запаля фитила. Ченгетата щяха да разберат, че Стивънсън е бил убит, но доказателствата, как е било извършено това и от кого, щяха да бъдат унищожени.

Натиснах здраво педалите на велосипеда и веригата запя. Поведох съучастника си, моето куче, далеч от пристанището, през спираловидния лабиринт от улици и алеи, все по-навътре в мрачното морско сърце на Мунлайт Бей. Макар че пистолетът тежеше в джоба ми и разкопчаното ми яке се развяваше като наметало, аз бягах в нощта невидим, криейки се от светлината вече поради друга причина. Бях сянка, лееща се като течност в мрака, сякаш бях легендарният фантом, избягал от лабиринтите на операта, който, яхнал велосипед, бе поел към ада.

Учудих се, че мога да мисля за себе си в романтична светлина толкова скоро, след като бях извършил убийство. В своя защита мога само да кажа, че гледайки на тези събития като голямо приключение с мен в главната роля, отчаяно се опитвах да потисна страха си и още по-отчаяно се борех да забравя спомена за изстрелите. Трябваше да отблъсна и ужасните видения на горящото тяло, които възбуденото ми въображение раждаше като безкрайни редици от призраци, изскачащи от черните стени на лунапарк.

Както и да е, това разтърсващо усилие да придам романтичен ореол на случилото се продължи само докато стигнах уличката зад театъра, на половин пресечка южно от Оушън Авеню, където на оскъдната светлина на фара ми мъглата изглеждаше кафява и мръсна. Скочих от велосипеда, пуснах го да издрънчи на тротоара, наведох се над една кофа за боклук и повърнах малкото, което не бях смлял от среднощната вечеря с Боби Халоуей.

Бях убил човек.

Несъмнено жертвата заслужаваше да умре. Рано или късно, разчитайки на едно или друго оправдание, Стивънсън щеше да ме убие въпреки склонността на партньорите си заговорници да се погрижат по специален начин за мен. Можеше да се допусне, че съм действал при самоотбрана. И за да спася живота на Орсън.

Независимо от всичко бях убил човешко същество. Дори смекчаващите вината обстоятелства не променяха моралното естество на деянието. Безизразните му очи, потъмнели от смъртта, ме преследваха. Устата му, отворена в безмълвен писък, окървавените зъби. Образите лесно изникват от паметта. Спомените за звуците, вкуса и допира не се явяват толкова лесно и е невъзможно да усетиш миризма само ако поискаш да си я спомниш. И все пак аз си бях спомнил уханието на шампоана на майка ми, а сега металическият мирис на прясната кръв на Стивънсън ме завладя толкова осезателно, че ме задържа над кофата за боклук, сякаш се бях вкопчил в перилата на люшкащ се кораб.

Всъщност бях потресен не само от факта, че го бях убил, но и защото бях унищожил трупа и всички доказателства хладнокръвно и делово. Явно притежавах талант за престъпен живот. Имах чувството, че част от мрака, в който бях живял в продължение на двайсет и осем години, се е просмукал в мен.

Пречистен, но без да се чувствам по-добре, отново се качих на велосипеда и поведох Орсън през страничните улички към бензиностанцията на „Шел“ на ъгъла на Сан Рафаел Авеню и Палм Стрийт. Тя беше затворена. Единствената светлина вътре идваше от неоновосин стенен часовник, а единствената отвън — от автомата за безалкохолни напитки.

Взех си една пепси-кола, за да прогоня тръпчивия вкус.

Отворих я, започнах да изливам тънка струя в устата на кучето и го зачаках да изпие дажбата си.

— Какъв щастливец си ти, че аз съм ти господар — казах аз. — Винаги се грижа за теб, когато си жаден и гладен. Къпя те. Винаги съм готов да убия всеки, който вдигне ръка срещу теб.

Мракът не можеше да скрие безпокойството в погледа на Орсън. Кучето близна ръката ми.

— Приемам благодарността ти.

Той отново пийна от струйката пепси-кола и отърси муцуната си от капките.

— Откъде те взе майка ми? — попитах аз.

Орсън пак ме погледна в очите.

— Каква беше нейната тайна?

Издържа на погледа ми. Орсън знаеше отговорите на въпросите. Само че не можеше да говори.

27.

Предполагам, че Господ наистина може би обикаля около църквата „Свети Бернадет“, свирейки на китара в акомпанимент на оркестър от ангели или играе наум шах. Вероятно е там, в някое невидимо за нас измерение, и чертае подробни планове на нови вселени, където такива проблеми, като омраза, невежество, рак и гъбички по краката ще бъдат ликвидирани още в зародиш. Може би се рее високо над лакираните дъбови пейки, като в плувен басейн, пълен не с вода, а с облаци ароматичен тамян и смирени молитви, и безшумно се блъска в колоните и ъглите на църквата, докато замечтано размишлява и чака нуждаещите се енориаши да отидат при Него със своите проблеми.

Бях сигурен, че този път Господ се държи на разстояние от жилището на пастора, което се намираше до църквата, и това ме уплаши. Архитектурата на двуетажната каменна къща — както и на самата църква — беше видоизменен нормандски стил, с доста френски нюанси, пригоден към по-мекия климат на Калифорния. Мокрите от мъглата застъпващи се черни плочи на стръмния покрив бяха дебели като динозавърска броня и зад безизразните тъмни стъкла на прозорците властваше бездушие. Жилището на пастора никога не ми беше вдъхвало страх, но сега го гледах неспокойно заради ужасната сцена между Джес Пин и отец Том, на която бях станал свидетел.

Минах покрай къщата и църквата, навлязох в гробището и тръгнах между гробовете. Ной Джоузеф Джеймс, който бе разполагал с деветдесет и шест години от раждането до смъртта си, не каза нищо, както друг път, когато го поздравявах и оставях велосипеда си до надгробната му плоча.

Откачих клетъчния телефон от колана си и набрах номера на невписаната в указателя линия, свързана пряко със студиото на Кей Би Ей Уай. Чух четири иззвънявания, преди Саша да отговори.

Орсън пак започна да души по следите на катериците. Мъглата образуваше странни силуети сред надгробните плочи — досущ изгубени души.

— Имам само пет минути между парчетата, миличък — каза Саша.

— Как позна, че съм аз?

— Само неколцина имат този номер и повечето от тях спят по това време. Пък и що се отнася до теб, имам страхотна интуиция. Щом видях лампичката на телефона да примигва, и краката ми се разтрепериха от желание.

— Какво желание?

— За секс с теб, глупчо. Изгарям от нетърпение да те видя.

— Аз също. Слушай, кой друг е на работа тази нощ?

— Дуги Сасман.

Той беше инженерът на продукция и отговаряше за звука.

— Само двамата ли сте? — притесних се аз.

— Ревнуваш ли? Колко мило. Не се безпокой. Не отговарям на изискванията на Дуги.

Когато не седеше на командния пулт пред аудиоконтролния плот, Дуги прекарваше повечето си време, увил дългите си крака около своя „Харли Дейвидсън“. Беше висок метър и осемдесет и тежеше сто и петдесет килограма. Буйните му разрошени руси коси и естествено къдрава брада изглеждаха меки като коприна и човек едва устояваше на изкушението да ги погали, а разноцветните татуировки, покриващи буквално всеки сантиметър от ръцете и тялото му, бяха изплатили колежанското образование на детето на някой специалист по татуажа. Въпреки това Саша не излъга, като каза, че не отговаря на изискванията му. С противоположния пол той се държеше непохватно като мечок. Откакто преди шест години се запознах с него, всяка от четирите жени, с които Дуги беше имал връзка, бе толкова поразителна, че можеше да присъства по джинси и фланелка и без грим на раздаването на „Оскарите“ и пак да засенчи всички присъстващи кинозвезди.

Боби казва за Дуги Сасман, че е продал душата си на дявола и е тайният господар на вселената. Имал най-изумително пропорционалните гениталии в историята на планетата и произвеждал полови хормони, които били по-силни от земното притегляне.

Зарадвах се, че Дуги е там, защото беше много по-як и силен от другите инженери в Кей Би Ей Уай.

— Мислех, че има и други освен вас — казах аз.

Саша знаеше, че не ревнувам от Дуги и долови загрижеността в гласа ми.

— Нали знаеш, че нещата тук се затегнаха, откакто Форт Уайвърн затвори и изгубихме военните като нощни слушатели. Едва изкарваме пари от тази смяна, макар и със съвсем ограничен персонал. Какво се е случило, Крис?

— Вратите на радиото са заключени, нали?

— Да.

— Макар че когато излезеш, ще се е съмнало, обещай ми, че ще накараш Дуги или някой от сутрешната смяна да те изпрати до колата.

— Кой е на свобода? Дракула?

— Обещай.

— Крис, какво, по дяволите…

— После ще ти разкажа. Само ми обещай — настоях аз.

Тя въздъхна.

— Добре. Неприятности ли имаш? Как си?

— Добре съм, Саша. Наистина. Не се притеснявай. Само ми обещай, по дяволите.

— Господи! Добре, обещавам. Честна дума. Да пукна, ако те излъжа. Но по-късно очаквам да чуя страхотната ти история и да бъде ужасяваща като онези, които слушах навремето около огъня в скаутските лагери. Ще ме чакаш ли вкъщи?

— Ще си облечеш ли скаутската униформа?

— Нищо, освен три-четвъртите чорапи не ми става.

— Това е достатъчно.

— Възбуди се, а?

— Целият тръпна от желание.

— Ти си ужасен тип, Кристофър Сноу.

— Да, и на всичко отгоре съм и убиец.

— Ще се видим по-късно, убиецо.

Затворих и закачих клетъчния телефон на колана си.

Заслушах се за миг в гробищната тишина. Не пееше нито един славей и дори лястовиците спяха. Червеите несъмнено бяха будни и се трудеха, но те винаги вършат сериозната си работа в изпълнено с уважение мълчание.

— Изпитвам потребност от духовни напътствия — казах на Орсън. — Да отидем при отец Том.

Докато вървях през гробището на път към задната част на църквата, извадих пистолета от джоба на якето си. В град, в който шефът на полицията насън бие и изтезава момиченца и погребалните агенти носят оръжие, не можех да очаквам свещеникът да бъде въоръжен само с Божието слово.

От улицата жилището на пастора изглеждаше тъмно, но от двора видях два светещи прозореца в задната стая на втория етаж.

След сцената в мазето на църквата, на която бях неволен свидетел, не се изненадах, че пасторът на „Свети Бернадет“ не може да заспи. Макар че беше три сутринта и бяха минали четири часа след посещението на Джес Пин, отец Том още нямаше желание да угаси лампите.

— Движи се като котка — прошепнах аз на Орсън.

Изкачихме безшумно каменните стъпала и се озовахме на верандата.

Опитах се да отворя, но вратата беше заключена. Надявах се, че Божият човек ще се довери по-скоро на Създателя, отколкото на ключалката.

Не възнамерявах нито да потропам, нито да позвъня на предната врата. На съвестта ми вече тежеше убийство и ми се струваше глупаво да изпитвам угризения, че съм влязъл незаконно в чужда собственост. Но се надявах, че няма да се стигне до влизане с взлом, защото звукът от разбито стъкло би привлякъл вниманието на свещеника.

Към верандата гледаха четири двойни прозореца. Проверих ги един по един и третият поддаде. Отново трябваше да пъхна пистолета в джоба на якето, защото дървената рамка се беше издула от влагата и заяждаше. Нуждаех се от двете си ръце, за да вдигна рамката, да провра пръсти отдолу и да я вдигна нагоре. Рамката се плъзна с безобразно стържене.

Орсън изпръхтя, сякаш изрази презрение към уменията ми на апаш. Никой не е авторитет в очите на собственото си куче.

Изчаках, за да се уверя, че никой горе не е чул шума и се вмъкнах през отворения прозорец. Вътре беше тъмно като в рог.

— Хайде, приятел — прошепнах аз, защото нямах намерение да оставям Орсън навън.

Кучето скочи вътре и аз безшумно затворих прозореца. Макар да не вярвах, че в момента ни наблюдават членове на стадото или някой друг, исках да възпрепятствам, доколкото мога, всеки, който би пожелал да влезе по нашия път в жилището на пастора.

Бързо огледах трапезарията на лъча на фенерчето с формата на писалка. Имаше две врати — една вдясно и друга — на стената срещу прозорците.

Угасих фенерчето, пак извадих оръжието и опитах по-близката врата. Зад нея беше кухнята. Светлите цифри на дигиталните часовници на двете печки и на микровълновата фурна хвърляха достатъчно светлина, за да мога да се приближа до вратата, без да се блъсна в хладилника или в плота.

Коридорът водеше към преддверие, осветено от една-единствена свещ. На трикрака масичка с формата на полумесец стоеше икона на Светата майка. Обредната свещ в рубиненочервена чашка догаряше колебливо.

На тази оскъдна трепкаща светлина лицето на порцелановата фигура на Дева Мария изразяваше не блажена благосклонност, а скръб. Тя вероятно знаеше, че напоследък обитателят на дома беше по-скоро пленник на страха, отколкото предводител на вярата.

Орсън вървеше до мен. Качих се на втория етаж.

Коридорът там имаше формата на буквата „Г“ със стълбище в ъгъла. Пространството вляво беше тъмно. В дъното на коридора пред мен имаше стълба, спускаща се от капака на тавана. В далечния край на таванското помещение беше запалена лампа, но до стълбата достигаше само призрачно сияние.

През отворената врата отдясно проникваше по-силна светлина. Промъкнах се до прага, предпазливо надникнах вътре и видях оскъдно обзаведената спалня на отец Том. Над обикновеното легло от тъмен дъб беше окачено разпятие. Свещеникът го нямаше. Явно бе отишъл на тавана. Завивката беше отметната и прилежно сгъната, но чаршафите не бяха намачкани.

И двете нощни лампи бяха запалени, което правеше помещението твърде ярко осветено за мен, но аз проявих по-голям интерес към другия ъгъл на стаята, където беше бюрото. Под бронзовата лампа със зелен абажур имаше тетрадка и писалка. Тетрадката приличаше на дневник.

Орсън тихо изръмжа.

Обърнах се и видях, че кучето стои до стълбата и подозрително гледа оскъдно осветеното таванско помещение. Погледна ме и аз вдигнах пръст към устните си, за да му направя знак да не вдига шум и да дойде при мен.

Орсън изпълни молбата ми. Поне засега новоустановената практика на подчинение, изглежда, му доставяше удоволствие.

Бях сигурен, че ще чуя отец Том, ако започнеше да слиза от тавана. Въпреки това оставих Орсън да пази пред вратата на спалнята, откъдето се виждаше стълбата.

Извърнах лице от светлината около леглото, приближих се до бюрото и погледнах през отворената врата на банята. Нямаше никого.

На бюрото стоеше и гарафа със златиста течност, която приличаше на уиски, и чаша, пълна до половината. Свещеникът го пиеше чисто, без лед.

Взех дневника. Почеркът на отец Том беше старателен и педантичен, сякаш беше печатан на машина текст. Отстъпих в най-тъмния ъгъл на стаята, защото привикналите ми с мрака очи се нуждаеха от малко светлина, за да четат, и прегледах последния абзац на страницата, който се отнасяше до сестра му и беше прекъснат по средата на изречението.

Орсън стоеше нащрек на прага и наблюдаваше коридора.

Прелистих на първата страница на дневника и видях, че датата е първи януари, тази година.

За да разбера какво точно е положението и състоянието на Лора, трябваше да намеря предишния том или томове на дневника, но нямах време да ги търся.

Нещо тупна горе. Застинах на място и се вторачих в тавана. Орсън наостри уши.

Когато мина половин минута, без да чуя звук, отново насочих вниманието си към дневника. Съзнавах, че времето лети бързо, затова прелиствах тетрадката и четях оттук-оттам.

По-голямата част от написаното се отнасяше до теологичните съмнения и терзания на свещеника. Всеки ден се беше борил да си напомня, да се убеждава, да се моли на себе си да не забравя, че вярата го крепи отдавна и би бил напълно объркан, ако не може да се уповава на вярата си по време на тази криза. Пасажите бяха мрачни и сигурно интересни, защото описваха измъчена психика, но не разкриваха нищо за фактите, свързани с конспирацията в Уайвърн, която бе заразила Мунлайт Бей.

Намерих една страница и после още няколко, където прилежният почерк на отец Том се израждаше в разпокъсани драсканици. Откъсите бяха несвързани, безсмислени и параноични и аз предположих, че са писани след доста уискита.

По-обезпокоителен беше пасажът с дата пети февруари — три страници, на които елегантният почерк беше изключително прецизен.

Тези пет думи се повтаряха ред подир ред, почти двеста пъти. Нито една от тях не изглеждаше набързо надраскана. Всяко изречение беше написано толкова педантично, че гумена щампа и попивателна не биха оставили по-еднакви отпечатъци. Преглеждайки откъса, почувствах отчаянието и ужаса, които свещеникът бе изпитал, докато го е писал, сякаш бурните му емоции бяха напоили хартията, за да се излъчват сега с още по-голяма сила.

Зачудих се каква ли случка от пети февруари бе довела отец Том до ръба на тази емоционална и психическа бездна. Какво беше видял? Дали бе написал това прочувствено и отчаяно заклинание след кошмар, подобен на сънищата за изнасилвания и осакатявания, които бяха измъчвали — и накрая доставяли удоволствие — на Луис Стивънсън?

Прелистих страниците и попаднах на интересно наблюдение с дата единайсети февруари. Беше заровено в дълъг и мъчителен абзац, в който свещеникът спореше със себе си за съществуването и естеството на Бог, приемайки ролята ту на скептик, ту на вярващ, и щях да го подмина, ако погледът ми не беше привлечен от думата „стадо“.

Отчаян вопъл от таванското помещение ме накара да откъсна вниманието си от дневника. Викът беше без думи, неестествен и пълен със страх и болка. Гласът беше като на изгубено три-четиригодишно дете, уплашено и изпаднало в голяма беда.

Викът упражни силно въздействие върху Орсън, който бързо изприпка от спалнята и отиде в коридора.

Дневникът на свещеника беше твърде голям, за да се побере в джобовете на якето ми. Пъхнах го отзад, на гърба, в колана на джинсите.

Излязох в коридора и видях, че Орсън пак стои до стълбата и се е вторачил в диплещите се сенки и мека светлина, проникващи от таванското помещение. Кучето обърна изразителните си очи към мен и аз разбрах, че ако можеше да говори, щеше да каже: „Трябва да направим нещо.“

Това особено същество е не само непресъхващ извор от загадки и не само показва по-голяма интелигентност, отколкото би трябвало да притежава едно куче, но често проявява и чувство за морална отговорност. Преди да се случат събитията, за които пиша, понякога полу на шега се бях питал дали превъплъщението е нещо повече от суеверие, защото си представях Орсън като всеотдаен учител или съвестен полицай, или дори като стара мъдра монахиня в някой предишен живот, сега прероден в малко космато тяло с опашка.

Разбира се, такива разсъждения отдавна биха ме номинирали за наградата на Пиа Клик за изключителни постижения в областта на вятърничавото мислене. По ирония на съдбата, истинският произход на Орсън, както скоро щях да разбера, макар и не свръхестествен, щеше да се окаже по-изумителен от всеки сценарий, който аз и Пиа Клик в трескаво сътрудничество бихме си представили.

Викът се чу за втори път и Орсън толкова се разтревожи, че нададе пронизителен вой на безпокойство. И този път вопълът приличаше на детски глас.

После се разнесе друг глас, твърде тих, за да се доловят думите. Макар да бях сигурен, че принадлежи на отец Том, не можах да чуя тона достатъчно добре, за да определя дали звучи утешително или заплашително.

28.

Ако се бях доверил на инстинкта си, веднага щях да избягам от жилището на пастора, да се прибера вкъщи, да си направя чай, да си намажа кифличка с лимонов мармалад, да си потърся филм с Джаки Чан на някой от телевизионните канали и да прекарам следващите два часа на дивана, увит във вълнено одеяло и потиснал любопитството си.

Но тъй като гордостта не ми позволи да призная, че чувството ми за морална отговорност е по-слабо развито от това на кучето ми, направих знак на Орсън да стои и да чака. Сетне, като държах в дясната си ръка деветмилиметровия „Глок“, пъхнах в колана дневника на отец Том и започнах да се качвам по стълбата.

Подобно на гарван, обезумяло блъскащ с криле в клетка, в съзнанието ми преминаха мрачни образи от извратените сънища на Луис Стивънсън. Шефът на полицията бе фантазирал за момиченца на възрастта на внучката му, но викът, който току-що бях чул, звучеше като на много по-малко дете. Но ако пасторът на „Свети Бернадет“ страдаше от същото умопомрачение, което бе поразило Стивънсън, сигурно нямаше да подбира жертвите си.

Стигнах догоре и с ръка на перилата се обърнах и видях, че Орсън ме гледа от коридора. Бях му дал указания и кучето не се опита да се покатери след мен.

Вече почти час Орсън беше послушен и изпълняваше заповедите ми без саркастично пръхтене или въртене на очите. Тази сдържаност беше личният му рекорд за добро поведение.

Стъпих на най-горното стъпало и всеки миг очаквах божият служител да ме изрита надолу. Явно се промъквах достатъчно безшумно, за да не привлека вниманието на отец Том.

Капакът се намираше в средата на тясно разчистено пространство, заобиколено, доколкото виждах, от картонени кашони с различни размери, стари мебели и други предмети, които не можех да разпозная — всички, натрупани на около два метра височина. Голата крушка над капака не беше запалена и единствената светлина идваше отляво, от предната част на къщата.

Проврях се приведен през отвора, макар че имаше място и можех да се изправя, и се озовах на тавана. Стръмният заострен покрив осигуряваше достатъчно пространство между главата ми и гредите. Нямаше опасност да се блъсна в нещо, а и божият служител още не беше усетил присъствието ми и засега не ме беше нападнал.

Миришеше на влага, прах, спарен стар картон, на дърво от грубо издяланите греди, плесен и разлагаща се мърша.

Вляво от капака имаше два входа към лабиринта — единият широк около метър и половина и друг, не по-голям от метър. Предположих, че по-просторният коридор предоставя по-пряк път през отрупания с вещи таван и следователно е по-често използван от свещеника, за да посещава пленника си — ако наистина имаше такъв, — и предпочитах да изненадам отец Том, отколкото случайно да се натъкна на него.

От двете ми страни имаше кашони, някои завързани с връв, други с гирлянди от лющещи се ивици пластир, които докосваха лицето ми като пипалца на насекоми. Движех се бавно, приведен, проправяйки си път пипнешком, защото сенките бяха подвеждащи и не исках да се блъсна в нещо и да вдигна шум.

Стигнах до разклонение с формата на буквата „Т“, но не тръгнах веднага по него. Спрях в единия ъгъл, ослушах се за миг и затаих дъх, но не чух нищо.

Предпазливо надникнах в първия коридор и се огледах. Пространството беше широко само метър. Светлината отляво беше малко по-ярка отпреди. Вдясно цареше непрогледен мрак, който не издаваше тайните си дори на привикналите ми с нощта очи и имах усещането, че в тази тъма ме наблюдава и дебне, готов за скок, неизвестен нападател.

След като се убедих, че не ме причакват нито зли джуджета, троли или таласъми, чието място не беше в пасторския дом, поех по първия коридор и завих наляво, обръщайки гръб на непроницаемия мрак.

Изведнъж се чу писък — толкова смразяващ кръвта, че се обърнах и насочих пистолета към тъмата, убеден, че върху мен ще връхлетят всички зли призраци и демони от филмите на ужасите. За щастие не натиснах спусъка, защото това мимолетно безумие премина и осъзнах, че викът се разнесе от същата посока като преди — от осветеното пространство в югоизточния ъгъл.

Третият вопъл, заглушил шума, който вдигнах, обръщайки се, за да се изправя срещу въображаемите демони, дойде от същото място, както първите два, но тук, на тавана, прозвуча различно. Вече не приличаше на гласа на страдащо дете. Беше по-ужасен, почти свръхестествен, излязъл сякаш от гърлото на самия пъкъл.

Мина ми през ум да се върна, но вече бях стигнал твърде далеч. Освен това, ако отстъпех, кучето ми щеше да разбере, че съм се уплашил. Орсън беше един от тримата ми най-близки приятели в свят, където приятелите и семейството имат първостепенно значение. И тъй като вече нямах семейство, аз много ценях високото му мнение за мен.

След кашоните вляво имаше струпани плетени градински столове, нахвърляни безразборно сламени и лакирани кошове, очукана тоалетка с мръсно овално огледало и вещи с неизвестно предназначение, скрити под вехти покривала.

Завих зад ъгъла и чух гласа на отец Том — нежен и утешителен, но не можах да разбера нито дума.

Минах през мрежа от паяжини и изтръпнах, когато полепнаха по лицето ми и ме докоснаха като призрачни устни. С лявата си ръка избърсах дрипавите нишки. Паяжината имаше вкус на горчива гъба. Намръщих се и се опитах да я изплюя безшумно.

Тъй като се надявах да чуя още откровения, изпитвах непреодолимо влечение да вървя по посока на гласа. През цялото време се мъчех да не кихна от прахоляците, с които се бях надишал.

След още един завой се озовах в последната къса част на коридора. На около два метра се намираше стръмната вътрешна страна на покрива в източния ъгъл на сградата. Гредите, подпорите и облицовката се виждаха на неясната жълта светлина, идваща от невидимия източник вдясно.

Промъквайки се към края на коридора, болезнено съзнавах, че дъските под краката ми скърцат и това можеше да ме издаде.

Гласът на отец Том стана по-ясен, макар че разбирах само една дума от пет-шест.

Чу се друг глас — по-пронизителен и треперещ. Приличаше на гласа на съвсем малко дете. Не беше музикален като речта на дете. Нито толкова невинен. Не можех да разбера какво казва. Колкото по-дълго слушах, толкова по-тайнствен ставаше гласът.

Проходът свършваше до страничния коридор, минаващ по източната страна на таванското помещение. Рискувах и надникнах в този дълъг и прав тунел.

Вляво цареше мрак, но вдясно бяха източникът на светлината и свещеникът с неговия стенещ пленник. Все пак до лампата оставаше още един завой.

Тръгнах по широкия два метра страничен коридор, защото стената вляво всъщност беше стръмно спускащата се вътрешна страна на покрива. Минах покрай тъмния отвор на още един коридор между купчините кашони и стари мебели, после спрях на две крачки от ъгъла. Между мен и лампата оставаше само последната преграда от складирани вещи.

Внезапно по гредите и облицовката на покрива пред мен изскочи гърчеща се сянка — жестоки, островърхи, размахващи се назъбени крайници с топчеста подутина в средата, толкова неестествена, че едва не извиках от ужас. Установих, че стискам пистолета с две ръце.

После осъзнах, че привидението е кривата сянка на паяк, увиснал на една-единствена нишка. Полюшваше се толкова близо до източника на светлина, че хвърляше многократно уголемена сянка.

За безмилостен убиец бях твърде нервен. Може би това се дължеше на наситената с кофеин пепси-кола, която бях изпил, за да подсладя тръпчивия от повръщането дъх. Следващия път, когато убиех някого и повърнех, трябваше да използвам безалкохолна напитка без кофеин и да я подсиля с валиум, за да не опетня репутацията си на безчувствена, ефикасна машина за убиване на хора.

Успокоих се и установих, че най-сетне чувам гласа на свещеника достатъчно ясно, за да разбирам всяка негова дума.

— Боли, да, разбира се, много боли. Но сега изрязах предавателя от теб и го строших и те вече не могат да те следят.

Спомних си как Джес Пин крачеше из гробището, държеше някакъв особен уред, слушаше тихите електронни звуци и разчиташе информацията на малък, светъл зелен екран. Явно проследяваше сигнала от хирургично присадения предавател в онова същество. Маймуна ли беше? И беше, и не беше маймуна.

— Разрезът не беше дълбок — продължи свещеникът. — Предавателят беше под подкожните тлъстини. Почистих раната и я заших. Бих искал да знам доколко ме разбираш, ако изобщо ме разбираш.

Отец Том въздъхна.

В дневника си той споменаваше за членове на ново стадо, които не са толкова враждебно настроени и склонни към насилие като първите и бе написал, че се е посветил на тяхната свобода. Защо трябваше да има ново стадо, защо бяха пуснати на свобода с предаватели под кожата и как по-умните маймуни от двете стада се бяха появили на белия свят, оставаше загадка за мен. Но беше ясно, че свещеникът се изживява като съвременен аболиционист, борещ се за правата на онеправданите, и домът му е важна спирка по нелегалния път към свободата.

По време на кавгата в мазето на църквата Джес Пин сигурно смяташе, че този беглец вече е опериран и преместен и ръчният му приемник улавя сигнал от предавател, който вече не е имплантиран в съществото. Но беглецът възстановяваше сили тук, на тавана.

Загадъчният посетител тихо изстена от болка и отец Том отговори с поток от състрадателни думи.

Събрах смелост от спомена колко смирено бе реагирал свещеникът на заплахите на погребалния агент и извървях останалите няколко крачки до последната стена от кашони. Застанах с гръб към края на редицата. За да видя оттам свещеника и беглеца, трябваше само да обърна глава надясно и да погледна в страничния коридор, откъдето идваха светлината и гласовете.

Колебаех се да разкрия присъствието си, защото си спомних някои от по-странните откъси в дневника на отец Том. Налудничавите и параноичните, които граничеха с нечленоразделност, повтореното двеста пъти „Вярвам в милостта на Христос.“ Вероятно не винаги беше хрисим, както по време на караницата с Джес Пин.

Сред миризмата на плесен, прах и стар картон долових мирис на медицински спирт за разтриване, йод и на парлив антисептичен разтвор.

Някъде по-нататък тлъстият паяк се изкатери нагоре по нишката си, отдалечи се от светлината и уголемената му сянка бързо се смали по скосения покрив, свивайки се до черна точка, и накрая изчезна.

— Имам антибиотик на прах — насърчително говореше отец Том на пациента, — капсули с различни пеницилинови производни, но нямам ефикасни болкоуспокояващи. Съжалявам. Но този свят е създаден за страдание, нали? Ще се оправиш. Всичко ще бъде наред. Обещавам. Господ ще се грижи за теб чрез мен.

Не можех да преценя дали пасторът на „Свети Бернадет“ е светец или престъпник, един от малцината разумни хора, останали в Мунлайт Бей, или луд за връзване. Не разполагах с достатъчно факти и не разбирах смисъла на действията му. Дори отец Том да беше с ума си и да постъпваше правилно, все пак не бях готов да повярвам в добрите му намерения. Не още.

— Имам опит в медицинската практика — каза той на пациента си, — защото три години, след като завърших семинарията, бях на мисия в Уганда.

Стори ми се, че чух пациента: мърморене, което ми напомни — но не съвсем — на тихото гукане на гълъби, примесено с по-гърленото мъркане на котка.

— Сигурен съм, че ще се оправиш — добави отец Том, — но трябва да останеш тук няколко дни, за да ти давам антибиотици и да следя как зараства раната. Разбираш ли? Разбираш ли ме изобщо?

Във въпроса прозвуча известна безпомощност и отчаяние.

Наканих се да надникна надясно зад стената от кашони, когато пациентът отговори на свещеника. От близко разстояние гласът не беше нито като на дете, нито като на маймуна или на някое друго земно същество.

Замръзнах на мястото си. Пръстът ми обви спусъка.

Гласът наистина звучеше и като на момиченце, и като на маймуна. Всъщност наподобяваше много неща, сякаш изключително изобретателен холивудски звукотехник си бе играл с човешки и животински гласове, смесвайки ги в аудиоапаратура, докато създаде гласа на това същество.

Най-поразителното в говора му беше не обхватът на тоналността или особеностите на интонацията, нито дори сериозността и чувствата, които му придаваха форма. Най-много ме потресе усещането, че има смисъл. Не слушах само бръщолевене от животински звуци. Не беше английски, разбира се, и макар да не съм полиглот, бях сигурен, че не и някой чужд език, защото не беше достатъчно сложен. Въпреки това представляваше плавна поредица от странни звуци, грубо оформени като думи, мощен, но примитивен опит да бъде език, с беден речник от многосрични думи, отличаващ се с настойчив ритъм.

Съществото, изглежда, изпитваше отчаяна потребност да общува. Слушах и с изненада установих, че изпитвам емоционално въздействие от копнежа, самотата и мъката в гласа. Това не бяха свойства, които си въобразявах, а реални неща като дъските под краката ми, натрупаните кашони зад гърба ми и силните удари на сърцето ми.

То и свещеникът се умълчаха, но аз не бях в състояние да погледна зад ъгъла. Подозирах, че посетителят на отец Том не е маймуна като членовете на стадото, което тормозеше Боби и каквито бях срещнал на южния нос на залива. Ако изобщо приличаше на резус, разликите щяха да бъдат по-съществени и по-многобройни, отколкото само тъмножълтият цвят на злите очи.

Боях се от онова, което можеше да видя, но страхът ми нямаше нищо общо с вероятната уродливост на това родено в лаборатория същество. Гърдите ми бяха толкова смазани от напора на чувствата, че не можех да дишам, а гърлото — толкова пресъхнало, че преглъщах с усилие. Най-много се страхувах от погледа на онова създание и да видя собствената си самота в очите му и копнежа ми да бъда нормален, които бях потискал в продължение на двайсет и осем години толкова успешно, за да бъда доволен от съдбата си. Но както на всички останали, и моето щастие е крехко. Бях чул ужасната мъка в гласа на онова същество и почувствах, че то познава мъчителния копнеж, около който години наред аз градях перла от безразличие и мълчаливо примирение. Боях се, че ако срещна очите на съществото, резонансът между нас ще строши перлата и отново ще ме остави уязвим.

Треперех.

Това е причината да не се осмелявам да показвам болката или скръбта си, когато животът ме нарани или ми отнеме човек, когото обичам. Скръбта твърде лесно води до отчаяние. А в плодородната почва на отчаянието избуява самосъжалението. Не мога да се предам на самосъжалението, защото, изброявайки и разсъждавайки върху ограниченията си, ще изкопая дълбока яма, от която никога няма да мога да изпълзя. Трябва да бъда хладнокръвен негодник, за да оцелея или поне да живея с непроницаема черупка около сърцето, поне когато се стигне до тъгуване по мъртвите. Способен съм да изразявам любовта си към живите, да прегръщам невъздържано приятелите си и да давам сърцето си, без да ме е грижа как ще злоупотребят с него. Но в деня, в който татко почина, аз трябва да се шегувам със смъртта, с крематориумите, с живота, с всяко проклето нещо, защото не мога да рискувам да изпадна от скръб в отчаяние, после в самосъжаление и накрая в ямата на неизбежната ярост, самота и самоненавист, която се нарича безумие. Не мога да си позволя да обичам мъртвите твърде много. Колкото и отчаяно да се опитвам да ги помня и да запазя свидния спомен за тях, трябва да ги забравя, при това бързо. Налага се да бъда хладнокръвен негодник и да ги изтласкам от сърцето си. По същия начин трябва да се шегувам с факта, че съм убиец, защото ако се замисля твърде дълго и усилено какво всъщност означава да убиеш човек, макар и чудовище като Луис Стивънсън, ще започна да се питам дали наистина не съм урод, както ми викаха децата, когато бях малък. Нощното влечуго, Вампира, Крис Кретена. Не бива да ме е грижа толкова много за мъртвите — нито за онези, които обичах, нито за онези, които мразех. Не бива да ми пука твърде много, че съм самотен. Нито за онова, което не мога да променя. Като всички нас в тази буря между раждането и смъртта, не мога да предизвиквам големи промени в света, а само малки, към по-добро — поне така се надявам — в живота на хората, които обичам. А това означава, че за да живея, не трябва да ми пука какъв съм, а какъв може да стана, не за миналото, а за бъдещето, нито дори за самия мен, а за слънчевия кръг от приятели, осигуряващи ми единствената светлина, в която мога да съществувам.

Треперех, докато мислех как ще погледна зад ъгъла и ще видя създанието, в чиито очи ще съзра себе си. Стисках пистолета, сякаш не беше оръжие, а талисман или разпятие, с което мога да прогоня всичко, заплашващо да ме унищожи, но положих усилия да пристъпя към действие. Наведох се надясно, обърнах глава — и не видях нищо.

Страничният коридор покрай южната страна на тавана беше по-широк от източния, около два метра и половина, и върху пода от шперплат имаше малък дюшек с разхвърляни одеяла. Светлината идваше от конусовидна месингова лампа, включена в контакт, инсталиран на подпората на стряхата. До дюшека имаше термос, чиния с нарязани плодове, хляб с масло, кофа вода, шишенца с лекарства, спирт за разтриване, бинтове, сгъната хавлия и мокра изпрана кърпа с петна от кръв.

Свещеникът и гостът му бяха изчезнали.

Макар и парализиран от емоционалното въздействие на копнежа в гласа на съществото, не бях стоял зад ъгъла повече от минута, след като то се бе умълчало. Въпреки това в коридора пред мен не видях нито отец Том, нито посетителя му.

Цареше тишина. Не се чуваха стъпки. Нито скърцане, пукане или потракване на дъски.

Погледнах към гредите в средата на пространството, завладян от странното убеждение, че изчезналата двойка бе научила някой номер от хитрия паяк и се бе изтеглила нагоре по нишка от паяжина, смалявайки се в стегната черна топка в сенките над главата ми.

До стената кашони вдясно имаше достатъчно място, за да стоя изправен. Разстоянието между скосените греди и главата ми беше петнайсет-двайсет сантиметра. Въпреки това се движех приведен, за да мога да се отбранявам.

Светлината на лампата не беше опасно ярка и месинговият конус я насочваше встрани от мен, затова се приближих до дюшека, за да разгледам вещите, наредени до него. Разбутах с крак усуканите одеяла, макар че не бях сигурен какво очаквам да намеря там. Нямаше нищо.

Не се притеснявах дали отец Том ще слезе долу и ще види Орсън. Мисля, че преди всичко свещеникът не бе довършил работата си на тавана. Пък и моето куче имаше вече опит и щеше да се скрие и да стои там, докато бягството стане по-осъществимо.

Изведнъж осъзнах, че ако е долу, свещеникът вероятно е сгънал стълбата и е затворил капака. Можех да го разбия и да спусна стълбата отгоре, но шумът щеше да бъде толкова силен, какъвто сигурно са вдигнали Сатаната и съзаклятниците му, когато са ги изхвърлили от рая.

Не исках да рискувам да срещна отец Том и съществото, затова тръгнах обратно по пътя, по който бях дошъл, като си напомних да стъпвам леко. Висококачественият шперплат имаше малко процепи и беше добре закован за дъските на пода, затова се движех безшумно и бързо.

Завих в края на редицата с кашони и дебелият отец Том изскочи от сенките, където бях стоял и подслушвал преди една-две минути. Не беше облечен нито за лягане, нито за литургия, а в сив анцуг и блестеше от пот, сякаш бе правил усилено гимнастика за отслабване.

— Ти! — огорчено каза той, когато ме позна, сякаш не бях Кристофър Сноу, а дяволът, излязъл от магическа пентаграма, нарисувана с тебешир, без да имам разрешение или пропуск.

Добродушният, весел и любезен падре, когото познавах, сякаш беше изчезнал и на негово място бе дошъл някакъв зъл дух. Удари ме в гърдите с върха на бейзболна бухалка толкова силно, че ме заболя.

Тъй като дори болният от пигментна ксеродермия се подчинява на законите на физиката, залитнах назад, блъснах се в стрехите и ударих главата си в една греда. Гъстата ми коса ме спаси да не изгубя съзнание.

Отец Том отново ме ръгна с бейзболната бухалка и повтори:

— Ти! Ти!

Наистина бях аз и не се опитвах да твърдя друго, така че не разбирах защо беше толкова вбесен.

— Ти! — изрече той с нов прилив на гняв.

Този път свещеникът ме удари в стомаха, което ме накара да се задъхам, но тъй като забелязах навреме приближаващата бейзболна бухалка, затаих дъх и стегнах мускулите на стомаха си. Вече бях повърнал остатъка от питките на Боби, тъй че единствената последица беше гореща вълна от болка от слабините до гърдите.

Насочих пистолета към него и изхриптях заплашително, но той или не се боеше от смъртта, или беше луд. Стисна бухалката с две ръце и отново замахна към стомаха ми, но аз се обърнах и избегнах удара.

Притесняваше ме това, че се бия със свещеник. Сблъсъкът беше по-скоро абсурден, отколкото страшен. Въпреки това сърцето ми биеше като обезумяло.

— Ти! Ти! — каза той още по-гневно и с нарастваща изненада, сякаш появата ми на този прашен таван беше нещо възмутително и невероятно.

Отец Том отново замахна. Нямаше да улучи дори ако не се бях дръпнал назад. В края на краищата той беше свещеник, а не убиец нинджа. Освен това беше възрастен и дебел.

Бейзболната бухалка се стовари върху един от картонените кашони, проби дупка в него и го събори от купчината. Пълничкият отец за съжаление не познаваше основните принципи на бойните изкуства и не беше надарен с яко телосложението, но все пак не можеше да бъде обвинен в липса на ентусиазъм.

Не можех да си представя, че ще го застрелям, но не възнамерявах да го оставя да ме пребие до смърт. Отстъпих назад, към лампата и дюшека, в по-широкия коридор, с надеждата, че свещеникът ще се вразуми.

Но отец Том тръгна към мен, като размахваше бухалката отляво надясно и разсичаше въздуха със свистене, докато монотонно повтаряше: „Ти! Ти!“

Косата му беше разрошена и падаше над челото, а лицето му бе изкривено от ужас и ярост. Ноздрите му се разширяваха и потрепваха при всяко шумно поемане на въздух и от устата му хвърчаха слюнки, докато произнасяше местоимението, от което, изглежда, се състоеше целият му речник.

Щях да бъда мъртъв, ако го изчаках да се съвземе. Дори да му бе останал разум, свещеникът явно не го беше взел със себе си. Беше го оставил някъде, вероятно в църквата, заключен при костите на някой светец в мощехранителницата на олтара.

Когато той за пореден път замахна към мен, потърсих онази животинска светлина, която бях видял в очите на Луис Стивънсън, защото този неестествен блясък би оправдал насилието. Това щеше да означава, че се бия не със свещеник или с обикновен човек, а с нещо, стъпило с единия крак в Зоната на здрача. Но не съзрях онова сияние. Вероятно отец Том бе заразен със същата болест, погубила ума на Стивънсън, но още не беше стигнал толкова далеч, колкото ченгето.

Отстъпих назад и приковал очи в бейзболната бухалка, се спънах в кабела на лампата. Сгромолясах се по гръб и си ударих главата.

Лампата падна. За щастие нито угасна, нито насочи светлината си към чувствителните ми очи.

Ритнах кабела и се дръпнах назад, а отец Том уцели пода с бухалката.

Размина се на сантиметри от краката ми и придружи удара с онова вече познато обвинение във второ лице единствено число.

— Ти!

Изкрещя го истерично, а аз продължих да се отмествам от пътя му.

Запитах се къде са всички онези хора, които изпитваха страхопочитание към мен. Имах нужда от тях, но Луис Стивънсън и отец Елиът явно не бяха членове на клуба на почитателите на Кристофър Сноу.

Макар да дишаше тежко и да се обливаше в пот, свещеникът бе решил да докаже, че е издръжлив. Напираше към мен приведен, с прегърбени рамене и с поклащащата се походка на трол. Тази поза му позволяваше да вдига бухалката високо над главата си, без да я удря в гредата горе. Явно намерението му беше да ми разбие черепа.

Въпреки че не видях онзи странен блясък в очите му, трябваше незабавно да застрелям този пълен дребен човек. Не можех да отстъпвам по задник назад толкова бързо, колкото той се приближаваше, и макар да бях изпаднал в истерия, знаех какви са шансовете ми — и най-алчният букмейкър в Лас Вегас не би заложил за мене. В паниката си, завладян от ужас и от опасно зашеметяващо чувство за абсурд, реших, че най-хуманният начин на действие ще бъде да го прострелям в топките, защото и без това бе дал обет за безбрачие и нямаше да му трябват.

Прицелих се в слабините му и пръстът ми обви спусъка. Нямах време да използвам лазерния мерник. Преди да натисна спусъка, нещо чудовищно изръмжа в коридора зад свещеника и огромен, черен, ръмжащ хищник скочи на гърба му. Отец Том изпищя, изпусна бухалката и се свлече на пода.

За миг останах втрещен, че съществото съвсем не прилича на резус и нападна свещеника, своя болногледач и покровител, вместо да разкъса моето гърло. Но, както се разбра, огромният черен ръмжащ хищник не беше онова същество, а Орсън.

Кучето се опря в гърба му и захапа яката на анцуга. Ръмжеше толкова злобно, че се уплаших да не осакати отеца.

Повиках го, докато се изправях. Орсън веднага се подчини, без да наранява свещеника.

Отец Том не положи усилия да стане. Лежеше на пода. Главата му беше обърната на една страна, а лицето бе закрито от сплетените, мокри от потта коси. Дишаше тежко, ридаеше и от време на време повтаряше:

— Ти…

Очевидно знаеше какво става във Форт Уайвърн и в Мунлайт Бей и можеше да отговори на повечето ми нетърпящи отлагане въпроси. Въпреки това не исках да разговарям с него. Не можех да го направя.

Онова същество вероятно още беше в дома на пастора и се спотайваше в сенчестите сводове на тавана. Макар да не вярвах, че представлява сериозна заплаха за мен и за Орсън, особено както бях въоръжен, не го бях видял и следователно не можех да го отхвърля като евентуална опасност. Не желаех да се натъкна на него в това клаустрофобично място.

Разбира се, съществото беше само оправдание да избягам.

Нещата, от които наистина се страхувах, бяха отговорите на отец Том. Изгарях от нетърпение да ги чуя, но явно още не бях подготвен за някои истини.

Ти.

Беше произнасял през цялото време тази единствена дума с кипяща омраза, с непривична злоба за Божи служител, както и за човек, който обикновено беше мил и добър. Бе превърнал това местоимение в анатема и проклятие.

Ти.

Не бях направил нищо, за да си навлека омразата му. Не бях дарил живот на окаяните същества, които той освобождаваше. Не бях част от програмата в Уайвърн, заразила сестра му и вероятно него. Това означаваше, че ненавижда не мен, а онова, което съм.

Но кой бях аз?

Кой, ако не син на майка си?

Според Рузвелт Фрост и дори Луис Стивънсън, имаше хора, които ме почитаха, защото бях син на майка си, макар че още не знаех кои са те. И ме мразеха поради същата причина.

Кристофър Николас Сноу, единственото дете на Глициния Джейн (Милбъри) Сноу, чиято майка й бе дала името на цвете. Кристофър бе дошъл на този твърде ярко осветен свят малко преди началото на дискодесетилетието. Роден във време на модни тенденции, показващи лош вкус, и на лекомислени занимания, когато страната водеше студена война и най-големият страх беше ядрен холокост.

Какво бе извършила умната ми и любяща майка, че да ме направи достоен за уважение и същевременно ненавиждан?

Проснат на пода на таванското помещение и съкрушен от емоции, отец Том знаеше отговора на тази загадка и сигурно щеше да я разкрие, когато се успокоеше.

Вместо да му задам въпроса, който лежеше в основата на всичко, случило се тази нощ, треперейки, аз му се извиних.

— Съжалявам. Не… трябваше да идвам тук. Господи. Слушай. Съжалявам. Моля те, прости ми. Моля те.

Какво бе направила майка ми?

Не питай.

Не питай.

Ако отец Том бе започнал да отговаря на неизречения ми въпрос, щях да си запуша ушите.

Повиках Орсън да дойде при мен. Минахме покрай свещеника и тръгнахме из лабиринта. Тесният коридор криволичеше и се разклоняваше, докато ми се стори, че вече не бяхме на таван, а в плетеница от катакомби. На места мракът беше почти пълен, но аз съм дете на тъмата и тя не ми пречи. Бързо се добрахме до капака.

Макар че вече бях минал по стълбата, Орсън смутен надникна надолу и се поколеба да тръгне. Дори за четириног акробат слизането по стръмна стълба беше несравнимо по-трудно, отколкото качването.

Тъй като много от кашоните бяха грамадни, а складираните мебели — обемисти, трябваше да има втори капак, при това по-голям от първия, с приспособление за вдигане и смъкване на тежки предмети. Не исках да го търся, но не бях сигурен как ще сляза по стръмните стъпала, носейки четирийсет и пет килограмово куче.

От най-далечния край на огромното помещение се чу гласът на свещеника, изпълнен с угризения.

— Кристофър, аз съм объркан. Прости ми. Объркан съм.

От друго място в мрака прозвуча гласът на съществото — опитваше се да говори на някакъв език, отчаяно настояващ да бъде разбран, зареден с копнеж и самота и мрачен като арктично ледено поле, и нещо по-лошо — изпълнен с безразсъдна надежда, която никога нямаше да бъде осъществена.

Този умолителен вопъл беше толкова непоносим, че накара Орсън да слезе бързо-бързо по стълбата. Стигна до средата и скочи на пода.

Докато слизах, дневникът на свещеника болезнено се търкаше в гърба ми и когато стъпих на втория етаж, го извадих и го хванах в лявата си ръка. Дясната още стискаше пистолета.

Орсън и аз хукнахме из дома на пастора и минахме покрай иконата на Благословената Дева. Мъждукащата свещ угасна от полъха на движението ни. Изтичахме по коридора, през кухнята с трите зелени дигитални часовника и излязохме през задната врата, сякаш бягахме от самия дявол.

Минахме покрай задната страна на църквата. Огромната грамада представляваше цунами от камък и докато бяхме в сянката й, ми се стори, че ще рухне, ще се сгромоляса и ще ни смаже.

Два пъти се обърнах да погледна назад. Свещеникът не ни преследваше. Нито нещо друго.

Очаквах, че велосипедът ми ще бъде изчезнал или повреден, но той си стоеше подпрян на надгробната плоча, където го бях оставил.

Не спрях да кажа някоя дума на Ной Джоузеф Джеймс. В свят, объркан като нашия, деветдесет и шест години живот не изглеждаше толкова привлекателна перспектива, както ми се струваше до днес.

Пъхнах пистолета и дневника в ризата си и започнах да бутам велосипеда по пътеката между гробовете. Стигнах до улицата, завъртях яростно педалите и се стрелнах в мъглата.

Орсън не прояви интерес към дирите на катериците. И той изгаряше от нетърпение да увеличи разстоянието между нас и „Свети Бернадет“.

Изминахме няколко пресечки, когато започнах да осъзнавам, че бягството е невъзможно. Неизбежната зора ме ограничаваше в района на Мунлайт Бей, а безумието от пасторския дом дебнеше на всеки ъгъл в града.

Опитвах се да избягам от заплаха, от която нямаше избавление дори ако се доберях до най-далечния остров или планински връх на света. Където и да отидех, щях да нося със себе си онова, от което се страхувах — потребността да знам. Не се боях само от отговорите, които можеше да получа на въпросите за майка ми. Най-много се страхувах от самите въпроси, защото естеството им щеше да промени живота ми завинаги.

29.

Седнали на пейка в парка на ъгъла на Палм Стрийт и Грейс Драйв, двамата с Орсън изучавахме странна скулптура, състояща се от ятаган, закрепен на две търкалящи се зарчета, изсечени от бял мрамор, които на свой ред стояха върху лъскаво изображение на Земята, изваяно от син мрамор, кацнало на голяма могила от бронз, напомняща купчина кучешки изпражнения.

Това произведение на изкуството от три години се извисяваше в средата на парка, заобиколено от тихо бълбукащ фонтан. Много нощи сме седели тук, разсъждавайки върху значението на това творение, но не съвсем наясно със смисъла му.

Отначало смятахме, че значението е ясно. Ятаганът представлява война или смърт. Търкалящите се зарчета символизират съдбата. Синята мраморна сфера е символът на нашия живот. Всичко заедно говори за положението на човека — ние живеем и умираме по прищевките на съдбата и нашият живот на този свят се управлява от безпристрастен шанс. Бронзовата купчина в основата е сбито повторение на същата тема — животът е лайно.

Последваха множество анализи. Например, че ятаганът е полумесец. Зарчетата — кубчета захар. Синята сфера — топка за боулинг. Онова, което символизират различните форми, може да се тълкува по безброй начини, макар че е невъзможно да възприемеш бронзовата отливка като нещо друго освен кучешки изпражнения.

Гледан на лунна светлина, този шедьовър може да е предупреждение, че нашите най-високи стремежи (да стигнем до луната) не могат да бъдат осъществени, ако наказваме телата си и изтощаваме умовете си, като ядем твърде много сладки неща или ако се схващаме при силно хвърляне на топките за боулинг, опитвайки се да съборим всички кегли. Бронзовите изпражнения следователно ни разкриват крайния резултат от неправилното хранене, съчетано с фанатизма по боулинга: животът е лайно.

На широката алея, заобикаляща фонтана със скулптурата, има четири пейки. Бяхме наблюдавали творението от всевъзможни ъгли.

Лампите са свързани с таймер и в полунощ ги гасят, за да пестят парите на управата. Фонтанът също спира да бълбука. Тихо плискащата се вода поражда размисъл и ни се иска да блика цяла нощ. И дори да не бях болен от пигментна ксеродермия, пак щяхме да предпочитаме мрака. Светлината наоколо е не само достатъчна, но и идеална за изучаване на скулптурата и хубавата гъста мъгла може да добави неизмеримо много към тълкуването на замисъла на ваятеля. Преди да издигнат този паметник, в средата на фонтана от сто години стоеше обикновена бронзова статуя на Джуниперо Сера, испански мисионер, посещавал индианците от Калифорния преди два века и половина. Човекът, създал мрежа от мисии, които сега са забележителности и привличат туристите, любители на историята.

Родителите на Боби и група граждани, разсъждаващи като тях, бяха сформирали комитет, за да настояват за свалянето на статуята на Джуниперо Сера с мотива, че един паметник на религиозна фигура няма място в парк, създаден и поддържан с публични средства. Отделяне на църквата от държавата. Казаха, че американската конституция е ясна по този въпрос.

Глициния Джейн (Милбъри) Сноу — Глици за приятелите и мама за мен, — въпреки че беше учен и рационалист, оглави противниковия комитет, който искаше запазването на статуята на Сера.

— Заличи ли миналото си, едно общество не може да има бъдеще — казваше тя.

Мама изгуби спора. Родителите на Боби спечелиха.

В нощта, когато оповестиха решението, Боби и аз се срещнахме при най-тържествените и сериозни обстоятелства на дългогодишното ни приятелство, за да преценим дали семейната чест и свещеният дълг на кръвта изискват от нас да поведем ожесточена и безмилостна война, докато и най-далечните братовчеди бъдат изпратени да спят при червеите и докато единият или и двамата умрем. След като изпихме достатъчно бира, за да проясним съзнанието си, решихме, че е невъзможно да водим истинска война и да намираме време да се плъзгаме по блестящите като стъкло, прииждащи на талази вълни, които добрият океан ни изпраща на брега. Да не говорим за всичкото време, прекарано в убийства и хулиганство, през което можехме да зяпаме момичета с впити в дупетата бикини.

Извадих клетъчния телефон и набрах номера на Боби.

Увеличих малко звука, за да може Орсън да чува целия разговор. Когато осъзнах какво правя, разбрах, че несъзнателно приемам най-фантастичната вероятност на проекта в Уайвърн като доказан факт, макар още да се преструвам, че изпитвам съмнения.

Боби отговори на второто иззвъняване.

— Изчезвай.

— Спиш ли?

— Да.

— Седя в парка „Животът е лайно“.

— Какво ме интересува?

— Откакто бяхме заедно, се случиха адски неприятни неща.

— Това е от салцата в питките.

— Не мога да говоря по телефона.

— Чудесно.

— Тревожа се за теб.

— Много мило.

— Наистина си в опасност, Боби.

— Кълна се, че си измих зъбите преди лягане, мамче.

Орсън изпръхтя весело, сякаш се изсмя. И още как.

— Разсъни ли се вече? — попитах аз Боби.

— Не.

— Преди всичко мисля, че не спиш.

Той замълча, после каза:

— Е, цяла нощ върви един страшен филм, след като си тръгна.

— „Планетата на маймуните“ ли? — предположих аз.

— Изпълват целия екран.

— Какво правят?

— Ами, нали знаеш, обичайните маймунджулуци.

— Нищо по-заплашително?

— Мислят се за много готини. В момента една от тях виси на прозореца и ме закача.

— Ти ли започна?

— Имам чувството, че се опитват да ме ядосат, за да изляза отново навън.

Разтревожен, аз продължих:

— Моля те, не излизай навън.

— Не съм малоумен — кисело рече Боби.

— Извинявай.

— Аз съм задник.

— Точно така.

— Има съществена разлика между слабоумен и задник.

— Наясно съм по въпроса.

— Мислиш ли?

— Пушката до теб ли е?

— Господи, Сноу, нали току-що ти казах, че не съм слабоумен.

— Ако изкараме до зазоряване, мисля, че ще бъдем в безопасност до утре по залез слънце.

— Сега са на покрива.

— Какво правят?

— Не знам. — Той млъкна и се заслуша. — Най-малко са две. Тичат напред-назад. Може би търсят откъде да влязат.

Орсън скочи от пейката и напрегна тяло. Едното му ухо беше наострено към телефона. Изглеждаше разтревожен.

— Има ли начин да влязат през покрива? — попитах аз.

— Вентилационните шахти на банята и кухнята не са достатъчно големи за онези копелета.

Като се имат предвид всичките й удобства, учудващо е, че вилата няма камина. Корки Колинс вероятно бе решил да не прави камина, защото за разлика от топлата вода на ваната, каменното огнище и твърдите тухли не предоставяха идеално място за игри с голи момичета от плажа. Благодарение на похотливостта му сега нямаше удобен комин, през който да се вмъкнат маймуните.

— Трябва да се вживея в ролята на Нанси Дру и да узная още неща, преди да се зазори — казах аз.

— Как върви разследването?

— Много ме бива. Настъпи ли утрото, ще прекарам деня у Саша и двамата ще дойдем при теб вечерта.

— Искаш да кажеш, че пак трябва да приготвям вечеря?

— Ще донесем пици. Виж какво, мисля, че ще ни убият. Поне един от нас. И единственият начин да го предотвратим, е да бъдем заедно. По-добре поспи през деня. Утре през нощта може да е много страшно там, на носа.

— Тогава си намерил начин да се справиш.

— Няма справяне с това.

— Не звучиш бодро като Нанси Дру.

Нямах намерение да го лъжа. Нито Орсън. Или Саша.

— Няма решение. Не мога да ги спра. Каквото и да става тук, трябва да живеем с него до края на живота си. Но може да намерим начин да възседнем тази вълна, макар да е огромен, страшен монолит.

След минута мълчание Боби попита:

— Какво се е случило, братко?

— Нали ти казах.

— Не ми разказа всичко.

— Някои неща не са за телефона.

— Не говоря за подробностите, а за теб.

Орсън сложи муцуна на коленете ми, сякаш мислеше, че ще намеря известна утеха, ако го погаля и почеша зад ушите. Направих го. Винаги въздейства. Доброто куче е лек против меланхолията и по-ефикасно успокоително от валиума.

— Справяш се страхотно — рече Боби, — но самият ти не си добре.

— Боби Фройд, незаконен внук на Зигмунд.

— Заповядай в кабинета ми.

Пригладих козината на Орсън в опит да успокоя нервите си, въздъхнах и продължих:

— Ами, доколкото разбирам, може би майка ми е унищожила света.

— С онази нейна наука?

— Генетика.

— Предупредих те да не оставяш следа на света.

— Мисля, че е нещо по-лошо. В началото може би се е опитвала да намери начин да ми помогне.

— И ще настъпи краят на света, а?

— Краят на света, който познаваме — повторих аз думите на Рузвелт Фрост.

— Виж какво. Не вземай нещата толкова навътре. Прави любов със Саша. Наспи се добре. Утре вечерта ще бъде страхотно. Ще ритаме маймунски задници. След седмица майка ти отново ще бъде онова, което винаги е била за теб — твоя майка, — ако искаш да бъде така.

— Може би — неуверено казах аз.

— Начинът на мислене, братко, това е всичко.

— Ще работя по въпроса.

— Изненадва ме само едно.

— Какво?

— Майка ти сигурно истински се е вбесила заради онази история с паметника в парка.

Боби затвори. И аз изключих телефона.

Наистина ли това е мъдра стратегия за живот? Да настояваш, че в по-голямата си част животът не трябва да бъде вземан насериозно. Непрекъснато да гледаш на него като на космическа шега. Да имаш само четири водещи принципа: първо, причинявай колкото е възможно по-малко зло на другите, второ, винаги бъди на разположение на приятелите си, трето, отговаряй за себе си и не искай нищо от другите и четвърто, забавлявай се колкото можеш повече. Не придавай значение на мнението на други, освен на най-близките си. Не оставяй следа на света. Не обръщай внимание на големите въпроси на твоето съвремие и по този начин подобри храносмилането си. Не живей с миналото. Не се тревожи за бъдещето. Живей за мига. Вярвай в целта на съществуването си и смисълът сам ще те осени, вместо да се напъваш да го откриеш. Когато животът ти нанесе удар, претърколи се — но се търкаляй от смях. Хвани вълната, особняко.

Така живее Боби, който е най-щастливият и уравновесен човек, когото познавам.

Опитвам се да живея като него, но не успявам. Понякога се мятам насам-натам, когато трябва да плавам на повърхността. Прекарвам твърде много време в очакване и твърде малко, оставяйки животът да ме изненада. Може би не се старая достатъчно да живея като Боби. Или се опитвам твърде усърдно.

Орсън се приближи до фонтана около скулптурата и шумно започна да лочи бистрата вода, очевидно наслаждавайки се на вкуса и студенината й.

Спомних си онази юлска нощ в нашия заден двор, когато кучето се бе вторачило в звездите и бе изпаднало в най-мрачното си отчаяние. Не можех да преценя колко по-умен е Орсън от обикновено куче. Тъй като интелигентността му по някакъв начин е била повишена от проекта в Уайвърн, той разбираше много повече от останалите си събратя. В онази юлска нощ, осъзнавайки революционния му потенциал и в същото време — вероятно за пръв път — разбирайки ужасните ограничения, наложени му от природата, Орсън бе затънал в блатото на песимизма, което непрекъснато го зовеше. Да бъдеш интелигентен, но да не притежаваш сложния ларинкс и другите физически дадености, за да говориш, ръце, за да пишеш и да твориш и да бъдеш затворен във физическа обвивка, която никога няма да ти позволи да изразиш напълно интелигентността си, за човека това е все едно да е роден глух, ням и без крайници.

Наблюдавах Орсън с изумление, с ново разбиране за смелостта му и с нежност, която никога не бях изпитвал към друго същество на този свят.

Той обърна глава, ближейки водата, капеща от муцуната му, и се ухили доволно. Видя, че го гледам и размаха опашка, щастлив или задето е привлякъл вниманието ми, или защото беше с мен в тази странна нощ.

Въпреки ограниченията си и основателните причини да бъде постоянно тъжно, моето куче много по-добре успяваше да живее като Боби Халоуей, отколкото аз.

Имаше ли Боби мъдра стратегия за живот? А Орсън? Надявам се един ден да стана достатъчно зрял, за да живея според тяхната философия.

Станах от пейката и посочих скулптурата.

— Онова не е ятаган. Не е и полумесец, а усмивката на невидимата котка от „Алиса в Страната на чудесата“.

Орсън се обърна да огледа шедьовъра.

— Онези неща не са зарчета, нито кубчета захар — продължих аз, — а двете хапчета за смаляване и уголемяване, които Алиса е взела от магазина.

Орсън обмисли това с интерес. Беше гледал на видео анимационната версия на Дисни по класическата приказка.

— А онова не е символ на земята, нито синя топка за боулинг, а голямо синьо око. И какво означава всичко заедно?

Орсън ме гледаше и чакаше да му обясня.

— Широката замръзнала усмивка е смехът на скулптора над лековерните хора, които са му платили толкова щедро. Двете хапчета са наркотиците, с които е бил дрогиран, когато е създавал този боклук. Синьото око е неговото око, а другото не го виждаш, защото намига. Купчината бронз в основата, разбира се, е кучешко изпражнение. Предназначено е да бъде язвителен коментар за произведението, защото, както всеки знае, кучетата са най-проницателните критици.

Ако силата, с която размахваше опашка, беше надежден показател, Орсън изпитваше огромно удоволствие от това тълкуване.

Кучето обиколи фонтана, оглеждайки скулптурата от всички страни.

Вероятно целта на появата ми на този свят не е да пиша за живота си, търсейки универсално значение, което може да помогне на другите по-добре да разберат техния живот. В по-егоманиакалните си мигове си въобразявам, че мисията ми е тази. Вместо да се стремя да оставя макар и малка следа на света, вероятно трябва да мисля, че единствената цел, с която съм роден, е да забавлявам Орсън, да бъда не негов господар, а любящ брат и да направя лесен странния му и труден живот. Това би било мисия, по-важна и по-благородна от много други.

Орсън размахваше опашка и изглеждаше доволен от най-новото ми тълкуване на скулптурата. Погледнах часовника си. До зазоряване оставаха по-малко от два часа.

Трябваше да посетя две места, преди слънцето да ме принуди да се скрия. Първото беше Форт Уайвърн.

От парка на Палм Стрийт и Грейс Драйв до Форт Уайвърн е по-малко от десет минути с велосипед дори със скорост, с която Орсън да не се умори. Знам пряк път през подземния канал, минаващ под магистрала № 1. Отвъд него има открит бетонен канал, широк три метра, който продължава навътре в територията на военната база, след като е преграден с решетка, завършваща с бодлива тел отгоре, определяща периметъра на съоръжението.

Навсякъде по оградата, както и във владенията на Форт Уайвърн, големи табели в червено и черно предупреждават, че нарушителите, които влизат без разрешение, ще бъдат съдени според федералните закони и минималната глоба е не по-малко от десет хиляди долара и затвор до една година. Никога не съм обръщал внимание на тези заплахи, защото знам, че поради състоянието ми никой съдия няма да ме хвърли в затвора за такова дребно нарушение. Пък и мога да си позволя да платя десетте хиляди долара, ако се стигне дотам.

Една нощ преди осемнайсет месеца, наскоро след като Уайвърн беше затворен, използвах ножовка за метал, за да срежа решетката там, където се спускаше в отводния канал. Възможността да изследвам това огромно ново пространство беше твърде примамлива, за да не я използвам.

Ако вълнението ми ви се струва странно — като се има предвид, че не бях хлапе, изпълнено с жажда за приключения, а двайсет и шест годишен мъж, — тогава вероятно сте човек, който може да хване самолета за Лондон, ако иска, да отплава за Порто Валярта, щом му хрумне, или да се качи на „Ориент Експрес“ от Париж до Истанбул. Вероятно имате шофьорска книжка и кола. Сигурно не сте прекарали целия си живот в град с население дванайсет хиляди души, непрестанно обикаляйки нощем, докато опознаете всяка тиха, уединена уличка толкова подробно като спалнята си, и следователно сте луд по непознатите места и преживявания. Ето защо, спестете ми пренебрежението си.

Фортът, кръстен на генерал Харисън Блеър Уайвърн, герой, награден с множество медали през Първата световна война, е бил създаден през 1939 година като база за подготовка и поддръжка. Разположен е на територия от петстотин декара, но това не го прави нито най-голямата, нито най-малката военна база в щат Калифорния.

По време на Втората световна война във Форт Уайвърн била създадена танкова школа, предлагаща подготовка за боравене и поддръжка на всяко превозно средство, движещо се с верига, използвано по бойните полета на Европа и Азия. Други школи под чадъра на Уайвърн предоставили първокласно обучение в унищожение и хвърляне на бомби, саботаж, полева артилерия, полева медицинска помощ, военна стратегия и криптография, както и основна подготовка на десетки хиляди пехотинци. На територията на базата има артилерийско стрелбище, огромна мрежа от бункери, служещи за складове с амуниции, летище и повече сгради, отколкото в Мунлайт Бей.

В разгара на студената война действащият персонал официално наброяваше 36 400 души. Имаше и 12 904 членове на семействата на служителите и над четири хиляди цивилни служители. Военният бюджет беше много над седемстотин милиона долара годишно, а разходите за договори превишаваха сто и петдесет милиона за същия период.

Когато Уайвърн беше затворен по препоръка на Комисията по закриване и преустройство на отбранителните бази, звукът на парите, изсмуквани от икономиката на страната, беше толкова силен, че местните търговци не можеха да спят, а бебетата им плачеха нощем от страх, че няма да получат колежанско образование когато пораснат. Радио Кей Би Ей Уай, което загуби една трета от потенциалните си слушатели в околността и половината от нощната си аудитория, беше принудено да съкрати персонала. Затова Саша започна да изпълнява ролята на дисководещ и на директор, а Дуги Сасман работеше осем часа извънредно на седмица, за да изкарва редовната си надница и никога не помръдна татуираните си бицепси в знак на протест.

Строителните проекти на свръхсекретните обекти на територията на Форт Уайвърн бяха поверени на военни наемници. Несъмнено работниците е трябвало да положат клетва да пазят тайната и до края на живота си оставаха изложени на риска да бъдат обвинени в предателство заради неволна грешка на езика. Според слуховете, заради авторитета си на център за военна подготовка и обучение, Уайвърн бе избран за база на голям химично-биологичен военен научноизследователски институт, построен в огромен, изолиран, обезопасен подземен комплекс.

Имайки предвид събитията от изминалите дванайсет часа, бях убеден, че тези слухове са верни, макар да не бях виждал никакво доказателство за съществуването на такава крепост.

Изоставената база предлага гледки, които могат да те изумят, да те уплашат и да те накарат да се замислиш върху размерите на човешката глупост. Представям си Форт Уайвърн в сегашното му състояние като зловещ парк, разделен на множество сектори като Дисниленд, с тази разлика, че базата е достъпна само за един клиент и вярното му куче.

Мъртвия град е един от любимите ми.

Аз съм го кръстил така. Не са го наричали с това име, когато Форт Уайвърн е преуспявал. Състои се от над три хиляди семейни къщи и двойни бунгала, в които са живели женените служители. В архитектурно отношение тези скромни постройки са непривлекателни и еднакви. Осигурявали са минимални удобства предимно на младите семейства, които са ги обитавали. Но макар да са еднообразни, къщите са приятни и когато се разхождаш из празните им стаи, усещаш, че там се е водил хубав живот и е имало любов, смях и събирания с приятели.

Напоследък улиците на Мъртвия град са затрупани с купчини прах и сухи треви, очакващи да бъдат пометени от вятъра. След дъждовния сезон тревата бързо става кафява и запазва този цвят през по-голямата част от годината. Храстите са повехнали, а много от дърветата — изсъхнали. Безжизнените им клони са черни. Мишките са превзели жилищата, а птиците свиват гнезда в трегерите на външните врати и цапат верандите с изпражненията си.

Човек би предположил, че постройките ще бъдат или поддържани поради някаква реална вероятност за бъдеща употреба, или сринати със земята, но явно няма средства за нито едно от тези две решения. Засега сградите са оставени да се рушат така, както са били изоставяни градовете от епохата на златотърсачите.

Разхождайки се из Мъртвия град, имаш чувството, че всички на този свят са изчезнали или умрели от чума и си сам на земята. Или че си полудял и живееш в мрачна, крайно субективна фантазия, обграден от хора, които очакваш да видиш. Или че си умрял и си отишъл в ада, където наказанието ти се състои от вечна самота. Съзреш ли мършав койот с дълги зъби и пламтящи очи, тези животни ти приличат на демони и фантазията, че си в пъкъла е най-лесната за вярване. Но ако баща ти е бил професор по литература и си благословен или прокълнат със съзнание като цирк с триста арени, можеш да си представиш безброй сценарии, за да си обясниш къде се намираш.

В тази мартенска нощ въртях педалите по улиците на Мъртвия град, но не спрях да посетя никой от домовете. Мъглата още не беше стигнала дотук и сухият въздух бе по-топъл от влажния мрак по крайбрежието. Луната бе залязла, но звездите бяха ярки и нощта беше идеална за разглеждане на забележителности. Но за да изследваш задълбочено дори един сектор от парка, какъвто представлява Форт Уайвърн, трябва да посветиш цяла седмица на тази задача.

Нямах чувството, че ме следят. След онова, което бях научил през последните няколко часа, знаех, че трябва да са ме следили от време на време при предишните ми посещения.

Отвъд границите на Мъртвия град има безброй бараки и други сгради. Някога хубав супермаркет, бръснарница, химическо чистене, цветарски магазин, хлебарница, банка. Табелите им са олющени и покрити с прах. Целодневни детски ясли. По-големите синове и дъщери на военните ходеха на училище в Мунлайт Бей, но в базата има забавачница и основно училище. Покритите с паяжини лавици в библиотеката са празни, с изключение на един подминат екземпляр на „Спасителят в ръжта“. Стоматологична и медицинска клиника. Кинотеатър, върху чийто плосък купол няма нищо освен единствената загадъчна дума: „КОЙ“. Игрище за боулинг. Басейн с олимпийски размери, сега пресъхнал, напукан и пълен с отломки. Спортен център. В редиците от конюшни, където вече няма коне, вратите се люлееха със зловещо стържене и скърцане всеки път, когато вятърът се усилеше. Игрището за софтбол се задушава от плевели и от разлагащия се труп на планински лъв, който лежа повече от година в разбита клетка, най-после е останал само скелетът.

Но всички тези места не ме интересуваха. Минах покрай тях и се отправих към хангара, който се извисява над лабиринта от подземни помещения, където намерих шапката с надпис „ЗАГАДЪЧНИЯТ ВЛАК“ по време на едно от посещенията си миналата година.

На багажника на велосипеда ми е закачен полицейски прожектор с копче, което позволява да се регулира яркостта. Спрях до хангара и взех прожектора.

Орсън намира Форт Уайвърн за също така страшен и интригуващ, но въпреки реакцията му нощем, стои до мен, без да се оплаква. Този път видимо изпитваше опасения, но не се колебаеше, нито скимтеше.

По-малката врата на хангара беше отключена. Запалих прожектора и влязох. Орсън ме следваше по петите.

Хангарът не е до летището и тук едва ли са съхранявали или ремонтирали самолети. На тавана има релси, по които някога се е движел кран от единия до другия край на помещението. Съдейки по масата и сложността на стоманените подпори на тези релси, кранът е вдигал много тежки предмети. На стоманените плочи, още завинтени в бетона, явно са били монтирани огромни машини. На други места, в любопитно оформени кладенци в пода, сега празни, изглежда, са се помещавали хидравлични механизми с неизвестно предназначение.

На светлината на стрелкащия се насам-натам лъч на прожектора от релсите на крана изскочиха сенки с геометрични очертания. Подобно на идеограми на непознат език, те украсиха с шарки стените и извивката на сводестия таван, разкривайки, че половината стъкла на високите прозорци са счупени.

Гледката беше озадачаваща. Струваше ми се, че това не е било машинен цех или ремонтна работилница, а запустяла църква. Мазните петна от химични препарати на пода излъчваха мирис, подобен на тамян. Проникващият студ не беше само физическо усещане, а въздействаше и на душата, сякаш мястото не беше освещавано.

Във вестибюла в единия ъгъл на хангара имаше стълбище и голяма асансьорна шахта, от която подемният механизъм и кабината бяха извадени. Не можех да бъда сигурен, но съдейки по резултатите, оставени от онези, които бяха изтърбушили сградата, до вестибюла се е стигало от друго помещение. Подозирах, че съществуването на стълбището и асансьора е било пазено в тайна от повечето служители, които са работили в хангара или са минавали през него.

На площадката на стълбището бяха останали огромната стоманена рамка и прагът, но вратата я нямаше. Лъчът на прожектора прогони паяците и бръмбарите от стъпалата. Поведох Орсън надолу по слоя прах, където нямаше други отпечатъци, освен онези, които бяхме оставили по време на предишните си посещения.

Стълбището обслужва три подземни етажа, всеки с площ, значително по-голяма от хангара горе. Този лабиринт от коридори и стаи без прозорци е старателно разчистен от всяка вещ, която би издала по някакъв начин естеството на работата, извършвана тук. Останал е само бетонът. Изтръгнати са дори най-дребните елементи на системите за пречистване на въздуха и водоснабдяването.

Имам чувството, че това педантично разчистване отчасти може да бъде обяснено от желанието им да попречат на някой да определи предназначението на това място. Макар да действам само по интуиция, мисля, че са заличили всяка следа от извършваната тук работа, мотивирани донякъде от чувство за вина.

Не мисля обаче, че това е химично-биологичната военна лаборатория, за която споменах. Имайки предвид високата степен на биологична защита, която се изисква, този подземен комплекс сигурно се намира в някой по-отдалечен ъгъл на Форт Уайвърн и е много по-голям, по-изкусно скрит и заровен много по-надълбоко в земята.

Пък и лабораторията явно още работеше.

Въпреки всичко съм убеден, че под този хангар се е извършвала опасна и изключително странна дейност. Много от стаите, от които е останал само бетонът, имат някои особености, които силно ме безпокоят.

Едно от тези помещения се намира на най-долното ниво, където още няма прах, в средата на етажа, обкръжено от коридори и по-малки стаи. Представлява огромна елипса, дълга четирийсет и с диаметър двайсет метра в най-широката си част и заострена в краищата. Стените, таванът и подът са овални и когато стоиш там, имаш чувството, че се намираш в празната черупка на яйце.

Влиза се през малко помещение, което може би е било преддверие на противогазово убежище. Вместо врата вероятно е имало люк. Единственият отвор в стените на това яйцевидно помещение е кръг с диаметър метър и петдесет.

Прекрачих издигнатия извит праг и минах през отвора. Осветих с прожектора цялата ширина на ограждащата стена и недоумението ми нарасна. Железобетон с дебелина метър и петдесет.

Непрекъснатата гладка извивка, образуваща стените, пода и тавана във вътрешността на гигантското яйце, е покрита с нещо като млечнобяло, смътно златисто, прозрачно стъкло, дебело най-малко пет-шест сантиметра. Но материалът не е стъкло, защото е нечуплив и когато потропаш силно, кънти като камбана. Нещо повече, никъде не се виждат вдлъбнатини.

Странният материал е изключително добре полиран и изглежда гладък като порцелан. Лъчът на прожектора прониква през това покритие, потрепва и проблясва през него, после се отразява от златистите извивки вътре и искри по повърхността. Въпреки това не е хлъзгав и двамата с Орсън безпрепятствено стигнахме до средата на помещението.

В нощта на смъртта на баща ми, в тази нощ на нощите, аз исках пак да отида на онова място, където през есента намерих шапката с надпис „ЗАГАДЪЧНИЯТ ВЛАК“. Тя се намираше в средата на стаята с формата на яйце и беше единственият предмет, оставен на трите етажа под хангара.

Мислех, че шапката е забравена от някой работник. Но сега подозирах, че в някоя октомврийска нощ неизвестни личности бяха разбрали за изследователската ми дейност и ме бяха следили, без да знам, и дори се бяха промъкнали преди мен, за да оставят шапката там, където със сигурност щях да я намеря.

В такъв случай жестът им не беше подигравателен, а по-скоро нещо като поздрав или дори любезност. Интуицията ми подсказваше, че думите „загадъчният влак“ имат нещо общо с дейността на майка ми. Двайсет и един месеца след смъртта й някой ми бе дал шапката, тъй като тази вещ беше връзка с нея, и онзи, който ми я бе подарил, се беше възхищавал от майка ми и уважаваше мен, макар и само защото бях неин син.

Ето, така ми се искаше да мисля: имаше хора, които ме бяха въвлекли в тази привидно недостъпна конспирация и не гледаха на майка ми като на злосторник. Бяха настроени приятелски към мен, макар и да не изпитваха страхопочитание, както твърдеше Рузвелт Фрост. Исках да вярвам, че в тази история са замесени не само лоши, но и свестни хора, защото когато научех какво е направила майка ми, за да унищожи света, аз предпочитах да получа тази информация от хора, които бяха убедени, че поне намеренията й са били добри.

Не желаех да науча истината от хора, които ме гледат и виждат в мен майка ми, и обвинително ме заплюват с онова обидно: „Ти!“

— Има ли някой тук? — извиках.

Въпросът ми се разнесе спираловидно в двете посоки по стените на стаята с формата на яйце и се върна при мен като ехо.

Орсън изскимтя въпросително. Тихият звук се задържа по извитите повърхности на помещението като ветрец, шепнещ по вода.

Не получихме отговор.

— Не търся отмъщение — продължих аз. — Отказал съм се от това.

Нищо.

— Вече не възнамерявам да отида при властите извън града. Твърде късно е да поправя стореното.

Ехото от гласа ми постепенно заглъхна. Както става понякога, овалната стая се изпълни с тайнствена тишина, плътна като вода. Изчаках минута, сетне отново наруших мълчанието.

— Не искам Мунлайт Бей да бъде заличен от картата — както и аз, и приятелите ми — без основателна причина. Само искам да знам защо.

Никой не си направи труда да ми обясни.

Е, и без това идването ми тук беше безполезно.

Не бях разочарован. Рядко си позволявах да изпитвам разочарование от нещо. Урокът на живота ми е търпение.

Над създадените от човешка ръка подземия скоро щеше да се зазори и аз не можех да отделя повече време на Форт Уайвърн. Трябваше да посетя още едно важно място, преди да се оттегля в къщата на Саша, за да изчакам господството на убийственото слънце да свърши.

Аз и Орсън прекосихме полирания под, по който лъчът на прожектора се отразяваше в блещукащите златисти извивки като галактики от звезди.

До люка на входа, върху сивия бетонен свод, който вероятно е бил преддверие на противогазово убежище, намерихме куфара на баща ми. Онзи, който бях оставил в гаража на болницата, преди да се скрия под катафалката.

Разбира се, когато преди пет минути минахме оттам, куфарът го нямаше.

Осветих пространството наоколо, но нямаше никого.

Орсън послушно чакаше до куфара и аз се приближих до него.

Взех куфара. Беше толкова лек, че сигурно беше празен. После чух как нещо вътре тихо се преобърна.

Докато отварях ключалките, сърцето ми се сви при мисълта, че може да намеря още едни извадени очи. За да отблъсна това ужасно видение, си представих красивото лице на Саша и сърцето ми отново започна бие.

Вдигнах капака и видях, че куфарът е празен. Дрехите, тоалетните принадлежности, книгите и другите вещи на татко бяха изчезнали.

После видях снимката в ъгъла. Фотографията на майка ми, която бях обещал, че ще бъде изгорена заедно с тялото на баща ми.

Поднесох я към светлината на прожектора. Мама беше красива. И от очите й бликаше интелигентност.

В лицето й видях черти от собствения си лик и това ме накара да разбера защо Саша ме харесва. На снимката майка ми се усмихваше и усмивката й много приличаше на моята.

Орсън, изглежда, също искаше да види фотографията и аз я обърнах към него. Погледът му обходи изображението. Отмести очи и тихото му скимтене беше изпълнено с тъга.

Аз и Орсън наистина сме братя. Аз съм плод на сърцето и утробата на Глициния, а Орсън — на ума й. Във вените ни не тече една и съща кръв, но притежаваме общи неща, много по-важни от кръвта.

Орсън отново изскимтя и аз произнесох: „Мъртва е“. В гласа ми прозвуча мъдро смирение пред невъзвратимостта на миналото и вяра в бъдещето, която ми помага да живея.

Погледнах още веднъж снимката и я пуснах в джоба на ризата си.

Не изпитвах тъга. Нито отчаяние или самосъжаление.

Пък и без това майка ми не е съвсем мъртва. Тя живее в мен, в Орсън и вероятно в други същества като него.

Въпреки престъпленията срещу човечеството, в които някои я обвиняват, майка ми е жива в нас. И с цялото си дължимо смирение, мисля, че светът е по-добър, защото аз и Орсън живеем в него. Ние не сме лоши момчета.

Докато излизахме от сводестото помещение, аз казах: „Благодаря“ на онези, които ми бяха оставили снимката, макар да не знаех дали ме чуват и само предполагах, че намеренията им са добри.

Велосипедът ми беше там, където го бях оставил. И звездите бяха на местата си.

Завъртях педалите по периферията на Мъртвия град и отново се насочих към Мунлайт Бей, където ме чакаше мъглата — и още нещо.