Не дърпай дявола за опашката

Пролог

Трябваше да я спре.

Намеците не бяха свършили работа. Фините знаци бяха игнорирани. Трябваше да се предприемат по-решителни действия. Нещо показно и недвусмислено, придружено от ясно обяснение.

Яснотата бе от ключово значение. Не биваше да остава място за съмнения, нито за въпроси. Полицията, медиите и тя – тази малка наивна досадница, трябваше да схванат посланието му и да са наясно със значимостта му.

Вгледа се замислено в жълтия бележник пред себе си и започна да пише:

Незабавно трябва да прекратиш болестотворния си проект. Онова, което планираш, не може да бъде толерирано. То величае най-разрушителните хора на света. То е подигравка с моя стремеж за справедливост, защото възхвалява престъпниците, които съм екзекутирал. То предизвиква незаслужено съчувствие към най-долните и презрените. Това не може да се случи. Аз няма да го позволя. В продължение на десет години спях спокойно, защото бях постигнал целта си, спях в мир, защото бях предал посланието си на света, бях наложил своето правосъдие. Принудиш ли ме отново да грабна оръжието, цената ще бъде ужасяваща.

Прочете написаното и бавно поклати глава. Не беше доволен от тона. Откъсна страницата от бележника и я пъхна в машината за рязане на хартия до стола си. После започна да пише на нова страница:

Спри с онова, което правиш. Спри веднага и се оттегли. Иначе отново ще се лее кръв. И още кръв след нея. Считай се за предупредена! Не нарушавай моя мир!

Така беше по-добре. Но все още имаше какво да се желае.

Трябваше да поработи върху него. Да подсили внушението. Да не оставя място за съмнения. Да го изпипа до съвършенство.

А имаше толкова малко време.

Глава 1 Пролет

Френските прозорци бяха отворени. От мястото си до малката маса за закуска Дейв Гърни виждаше последните остатъци от зимния сняг. Вече бяха отстъпили – неохотно и бавно като глетчери – от откритата част на ливадата и сега се гушеха единствено в далечните ѝ краища, под сенките на близката гора.

В голямата кухня на къщата нахлу богатият аромат на току-що оголената земя и неприбраното сено от предното лято. Някога тези миризми притежаваха силата да го омайват. Днес едва успяваха да го докоснат.

– Трябва да излезеш навън – предложи Мадлин, докато миеше купата от зърнената си закуска. – Излез малко на слънце. Наистина е прекрасно.

– Да, виждам – отвърна той, без да помръдва.

– Седни на някой от дървените столове навън и си изпий кафето там – продължи тя, докато наместваше купата върху сушилника на плота. – Малко слънце ще ти дойде добре.

– Хммм – кимна разсеяно той и отново отпи от чашата, която държеше. – Това същото кафе ли е, което пием обикновено?

– Какво му има?

– Не съм казал, че му има нещо.

– Да, същото е.

Той въздъхна:

– Струва ми се, че съм пипнал някаква настинка. През последните два дни не усещам никакъв вкус.

Тя подпря длани отстрани на мивката и впери поглед в него:

– Трябва да излизаш повече. Да правиш нещо.

– Аха.

– Говоря сериозно. Не можеш по цял ден да стоиш в къщата и да зяпаш стената. Това ще те разболее. Вече те разболява. Обади ли се на Кони Кларк?

– Ще го направя.

– Кога?

– Когато ми се прииска.

Не смяташе, че има шанс подобно нещо да му се прииска в обозримо бъдеще. Просто през последните дни се чувстваше така – всъщност през последните шест месеца. Сякаш след раната, която бе получил в края на странния случай с убийството на Джилиан Пери, се беше отдръпнал от всичко, свързано с обикновения живот: ежедневните задачи, плановете, хората, телефонните обаждания, всички ангажименти и задължения. Стигнал бе дотам да мечтае страниците в месечния му бележник да са абсолютно празни – без никакви уговорки и никакви обещания. Беше започнал да поставя знак на равенство между оттеглянето от света и свободата.

Същевременно беше достатъчно обективен, за да е наясно, че случващото се не е добро, че в свободата му липсва спокойствие. Беше враждебен, не умиротворен.

До известна степен разбираше странната ентропия, която разплиташе нишките, изтъкали живота му, и го изолираше от всички и всичко. Или най-малкото можеше да изброи причините за нея. Най-отгоре в списъка би поставил пищенето в ушите, което го измъчваше, откакто излезе от комата. Всъщност, ако трябваше да е напълно обективен, вероятно бе започнало две седмици по-рано, когато в една малка стаичка срещу него бяха изстреляни три куршума, при това почти от упор.

Упоритият шум в ушите (който, както му беше обяснил един специалист уши-нос-гърло, не беше истински звук, а неврална аномалия, която мозъкът погрешно възприема като звук) беше доста труден за описване. Беше във високия регистър, но звучеше приглушено; а цялостният тембър приличаше на музикална нота, просъскана тихо. Феноменът, който често се срещаше сред рок музикантите и военните ветерани, беше абсолютна мистерия от анатомична гледна точка и – с изключение на някои редки случаи на спонтанна ремисия – бе нелечим.

„Честно казано, детектив Гърни – беше заключил лекарят накрая, – като се има предвид какво сте преживели, като се имат предвид травмите и изпадането ви в кома, да се отървете само с леко звънтене в ушите си е истински късмет!“

Беше заключение, което Дейв нямаше как да оспори. Но това не означаваше, че му е по-лесно да свикне със слабия вой, който го обгръщаше, когато всичко останало тъне в тишина. Особено трудно му бе през нощта. Това, което на дневна светлина звучеше като безобидното свистене на чайник в някоя отдалечена стая, нощем се превръщаше в зловещо присъствие, в някаква студена, метална атмосфера, която го притискаше от всички страни.

После идваха сънищата – клаустрофобични кошмари, които го връщаха към дните в болницата, към спомените за гипса, обездвижващ ръката му, за това колко трудно му беше да диша... – сънища, които го държаха в паника дълго след като се е събудил.

Все още имаше едно безчувствено място в дясната ръка – там, където първият куршум на нападателя бе разтрошил костта на китка. Често проверяваше мястото (понякога на всеки час) с надежда, че чувствителността му се е върнала – или пък, в по-мрачните си дни, със страх, че площта е започнала да се увеличава. Усещаше и онази спорадична, непредвидима и пронизваща болка отстрани – там, където през тялото му бе преминал вторият куршум. А в средата на главата, по линията, разделяща на път косата му, където третият куршум бе пукнал черепа, се появяваше периодично дразнене – като сърбеж, който не минава, колкото и да го чешеш.

Може би най-тежкото последствие от раняването бе внезапно появилата се необходимост да е постоянно въоръжен. Като полицай носеше пистолет, защото правилникът го изискваше. За разлика от повечето ченгета обаче не харесваше огнестрелните оръжия. Затова, когато напусна отдела след двайсет и пет години служба, заедно със златната детективска значка остави зад гърба си и нуждата да носи пистолет.

Докато не го простреляха.

Сега всяка сутрин, след като се облечеше, задължително слагаше на глезена си малък кобур с 32-калиброва „Берета“. Мразеше емоционалната си нужда да го носи. Ненавиждаше промяната в себе си, която му налагаше проклетото оръжие. Надяваше се тази потребност постепенно да отшуми, но засега не се бе случило.

На всичкото отгоре му се струваше, че през последните седмици Мадлин го наблюдава с нова тревога в очите – не беше онази смесица от болка и паника, която беше забелязал в болницата; нито надеждата и безпокойството, които се сменяха на лицето ѝ в началото на възстановяването му; беше нещо по-кротко и по-дълбоко – полуприкрит хроничен страх, сякаш е безмълвен свидетел на ужасяващо събитие.

Без да помръдва от мястото си на масата за закуска, той изпи остатъка от кафето на две големи глътки. После отнесе чашата до мивката и я изплакна с гореща вода. Чуваше Мадлин, която чистеше тоалетната на котката в малкото килерче до входната врата. Въпросната котка бе причислена към домакинството наскоро по инициатива на Мадлин. Гърни се чудеше каква е причината. Дали котката трябваше да го ободри? Да го накара да се ангажира с живота на някое друго същество? Ако наистина това беше целта, не се получаваше. Котката изобщо не го интересуваше, както впрочем и всичко останало.

– Отивам да си взема душ – съобщи той.

Мадлин му отговори нещо от килерчето, може би „Добре“. Не беше сигурен, че именно това е казала, но не виждаше и смисъл да я пита. Влезе в банята и пусна топлата вода.

Продължителният горещ душ – енергичните струи обливаха гърба му отново и отново, от тила надолу по гръбнака, отпускаха мускулите, помагаха на капилярите да се отворят, прочистваха ума и синусите му – извика у него усещане за блаженство, едновременно прекрасно и краткотрайно.

Когато се облече и се върна до френските прозорци, неприятното чувство на дразнеща тревожност вече бе започнало да се завръща. Мадлин беше излязла навън, на покрития с плочи от пясъчник вътрешен двор. Оттатък него се простираше неголям участък от някогашното пасище, който, след две години редовно косене, бе започнал да прилича на истинска тревна поляна край къща. Облечена в грубо работно яке, оранжев анцуг и зелени гумени ботуши, Мадлин се местеше по плочите и ентусиазирано забиваше лопатата на всеки петнайсетина сантиметра, оформяйки ясна линия от отскубнатите коренчета на пълзящите към плочките треви. Погледна към него – в очите ѝ първоначално сякаш имаше покана да се присъедини към начинанието, а после – разочарование от явното му нежелание да го направи.

Подразнен, той нарочно се обърна настрани. Погледът му се зарея надолу по склона на хълма и спря върху зеления трактор, паркиран край плевнята.

Мадлин го проследи и попита:

– Чудех се дали не можеш да използваш трактора, за да изравниш браздите?

– Браздите ли?

– Коловозите, които станаха от гумите там, където паркираме колите.

– Става – отвърна той колебливо. – Предполагам.

– Не е нужно да го правиш още на минутата.

– Хммм.

Сега вече спокойствието, което го бе обзело под душа, напълно изчезна. Умът му се насочи към онзи странен проблем с трактора, който бе открил преди около месец и който като цяло бе изхвърлил от съзнанието си – с изключение на параноичните мигове, когато направо го побъркваше.

Мадлин го изучаваше съсредоточено. После се усмихна, остави лопатата и тръгна към страничната врата. Вероятно смяташе да свали ботушите си в килерчето до входа, преди да влезе в кухнята.

Той си пое дълбоко въздух и се втренчи в трактора. За двайсети път се зачуди на какво се дължи мистериозната повреда в спирачките. В този миг, сякаш подчинявайки се на законите на някаква зловредна хармония, един тъмен облак закри слънцето. Пролетта, изглежда, бе дошла и си беше отишла.

Глава 2 Голяма услуга за Кони Кларк

Имотът на Гърни се намираше в края на селски път, на една седловина сред планините Кeтскил, близо до село Уолнът Кросинг. Старата фермерска къща беше разположена на по-полегатия южен склон на седловината. Обрасло с бурени пасбище я отделяше от голямата червена плевня и дълбокото езеро, оградено с папур и върби. Зад тях растяха букови, кленови и черешови дървета. На север пък, по протежение на хребета, се простираше второ пасбище. То стигаше до борова гора и върволица от изоставени каменни кариери, които гледаха към долината от другата страна на рида.

Времето беше претърпяло една от онези резки промени, които бяха много по-характерни за планините Кeтскил, отколкото за Ню Йорк, откъдето идваха Дейв и Мадлин. Небето приличаше на тъмносиво одеяло, проснато върху хълмовете. Температурата сякаш беше паднала с поне два-три градуса за последните десет минути.

Започваше да вали много ситна суграшица. Гърни затвори прозорците. Когато ги придърпа плътно, за да спусне райберите, усети пронизваща болка в дясната част на стомаха. Миг по-късно го преряза втора. Вече бе свикнал с това – три ибупрофена и се оправяше. Насочи се към аптечката в банята, замислен, че най-лошото в тази ситуация не е физическият дискомфорт. Най-лошо беше чувството за уязвимост и разбирането, че единствената причина да е жив е късметът му.

Самата идея за късмет не му допадаше. Струваше му се, че с него глупците просто оправдават липсата на реални способности. Спасил се бе в резултат на случайност, а случайността не беше съюзник, на когото можеш да разчиташ. Гърни познаваше по-млади мъже, които вярваха в добрия късмет, осланяха се на добрия късмет и си мислеха, че е нещо, което притежават. На четиридесет и осем години обаче Гърни беше наясно, че късметът си е просто късмет, а невидимата ръка, която подхвърля монетата, е студена като труп.

Болката, която бе изпитал преди малко, му напомни още нещо: че възнамерява да отмени предстоящия си час при невролога в Бингамтън. За последните четири месеца беше ходил при този лекар четири пъти, но посещенията му изглеждаха все по-безсмислени... освен ако смисълът им не бе в това да изпращат сметки на застрахователната компания на Гърни.

Държеше телефонния му номер заедно с тези на останалите лекари на бюрото си. Вместо да отиде в банята за ибупрофена, влезе в кабинета, за да се обади. Докато набираше номера, си представи доктора – разсеян мъж на трийсет и осем–трийсет и девет години, с тъмна, вече оредяваща, чуплива коса, малки очи, момичешка уста, слабохарактерна брадичка, гладки и меки като коприна ръце, маникюр, скъпи мокасини, надменно поведение и никакъв видим интерес към нещата, които Гърни мисли или изпитва. Трите жени, които обитаваха лъскавата му, модерно обзаведена приемна, изглеждаха непрекъснато объркани и изнервени от доктора, от пациентите му и от информацията на екраните.

Рецепционистката вдигна на четвъртото позвъняване. Гласът ѝ беше пълнен с раздразнение, граничещо с презрение:

– Кабинетът на доктор Хъфбаргър.

– Обажда се Дейвид Гърни. Имам записан час, който бих искал да...

Жената рязко го прекъсна:

– Изчакайте, моля.

На заден план се разнесе висок мъжки глас. За миг Гърни си помисли, че някой ядосан пациент продължително и настойчиво се оплаква от нещо. После обаче втори човек зададе въпрос, а след миг се включи трети със същата кавгаджийска интонация и бърза възмутена реч и Гърни осъзна, че слуша новинарския канал, заради който чакането в приемната на Хъфбаргър винаги му се струваше непоносимо.

– Ало? – обади се той с подчертано раздразнение. – Има ли някой? Ало?!

– Само минута, моля.

Продължаваше да чува като фон дразнещо празноглавите гласове от телевизора. Тъкмо се канеше да затвори, когато отново се включи рецепционистката.

– Кабинетът на доктор Хъфбаргър. С какво мога да ви помогна?

– Обажда се Дейвид Гърни. Имам час, който бих искал да отменя.

– Датата?

– Точно след седмица, в 11,40 сутринта.

– Кажете си името буква по буква, ако обичате.

Прииска му се да я попита точно колко души имат уговорка за въпросния ден и час, но вместо това си продиктува името.

– И за кога искате да преместите часа?

– Не искам. Просто го отменям.

– Трябва да определите нов час за посещение.

– Какво?

– Мога единствено да пренасроча часовете на доктор Хъфбаргър, но не и да ги отменя.

– Да, но всъщност...

Тя го прекъсна, вече сериозно ядосана:

– Вече насрочен преглед не може да бъде премахнат от системата, без да се пренасрочи за друг час. Такава е политиката на доктора.

Гърни усети, че устните му се изпъват от гняв, прекалено много гняв.

– Честно казано, изобщо не ме интересуват нито системата, нито политиката му – произнесе той бавно и сковано. – Считайте, че съм отменил часа си.

– Ще има такса за изпусната уговорка.

– Не, няма да има. И ако Хъфбаргър го сметне за проблем, му кажете да ми се обади!

С тези думи затвори, леко подразнен от детинския начин, по който се бе поддал на раздразнението.

Загледа се през прозореца на всекидневната към горната ливада, без да я вижда в действителност.

Какъв, по дяволите, ми е проблемът?

Болката, която го прониза отстрани, донякъде отговори на въпроса му. Освен това му припомни, че беше тръгнал към аптечката в банята, когато спря, за да отмени часа си.

Върна се и влезе в банята. Не му хареса как изглежда мъжът, който го гледаше от огледалната вратичка на шкафчето. Челото му бе набраздено от тревожни бръчки, кожата му беше бледа и обезцветена, очите – мътни и уморени.

Мили боже!

Знаеше, че трябва да се върне към ежедневния си режим от упражнения – комплекса от лицеви опори, набирания и коремни преси, който някога го поддържаше в по-добра форма от повечето мъже на половина от годините му. Сега обаче всичките му четиридесет и осем години ясно си личаха, а това не го правеше особено щастлив. Не беше щастлив от ежедневните знаци, с които собственото му тяло му напомняше, че е смъртен. Не беше щастлив от това, че типичната му интровертност се бе превърнала в пълна изолация. Не беше щастлив от... нищо.

Взе флакона с ибупрофен от лавицата, изтръска три малки кафяви хапченца на дланта си, намръщи им се и ги метна в устата си. Докато източваше водата, изчаквайки да се охлади, чу звъненето на телефона във всекидневната. Хъфбаргър, помисли си. Или рецепционистката от кабинета му. Не направи опит да вдигне. Да вървят по дяволите!

После чу стъпките на Мадлин, която слизаше от горния етаж. След няколко секунди тя вдигна телефона, точно когато обаждането се пренасочваше към древния им телефонен секретар. Гърни долавяше гласа ѝ, но не различаваше думите. Наля до половината една малка пластмасова чашка с вода и преглътна трите хапчета, които вече бяха започнали да се разтварят на езика му.

Предположи, че Мадлин ще се погрижи за проблема с Хъфбаргър. Нямаше нищо против. След малко обаче чу стъпките ѝ отново – прекоси коридора и влезе в спалнята. Прекрачи прага на отворената баня и му подаде телефонната слушалка.

– За теб е – заяви тя, връчи му телефона и излезе.

Очаквайки неприятен сблъсък с Хъфбаргър или с някоя от вечно недоволните му служителки, Гърни вдигна слушалката с отбранителен и остър тон:

– Да?

За кратко от другата страна на линията цареше мълчание.

– Дейвид? – Звънкият женски глас със сигурност му бе познат, но не успяваше да изрови от паметта си името и лицето, свързани с него.

– Да – каза отново, вече по-любезно. – Съжалявам, но не мога да се сетя...

– О, как можа да забравиш? О, наистина ме засегнахте, детектив Гърни! – възкликна жената с шеговито преувеличена обида и изведнъж звънливият, изпълнен със смях тембър и интонацията извикаха в ума му образа: стегната, умна, кипяща от енергия блондинка с акцент от Куинс и скули на фотомодел.

– Кони. Божичко! Кони Кларк. Отдавна не сме се чували.

– Шест години, ако трябва да сме точни.

– Шест години. Боже!

Цифрата не му говореше кой знае какво, нито пък го изненада, но не знаеше какво друго да каже.

Припомни си със смесени чувства онова, което ги свързваше. Кони Кларк беше журналистка на свободна практика, която написа хвалебствена статия в списание „Ню Йорк“, след като той разреши случая с прословутия сериен убиец Джейсън Стрънк, и то само три години, след като го бяха повишили в детектив първи клас за разрешаването на друг случай със сериен убиец, Джордж Кунзман. Всъщност въпросната статия беше твърде възторжена и се спираше твърде обстойно на рекордния му брой арести на убийци. Караше го да се чувства неловко. На всичкото отгоре в нея авторката го наричаше „Суперченгето“ – прозвище, на което по-остроумните му колеги измисляха най-разнообразни вариации.

– Е, как са нещата в Спокойните пенсионерски полета?

Усети усмивката в тона ѝ и предположи, че знае за неофициалното му участие в случаите „Мелъри“ и „Пери“.

– Понякога спокойни, друг път – не толкова.

– Дааа! Сигурно може и така да се каже. След двайсет и пет годишна служба се оттегляш от нюйоркската полиция, покриваш се в заспалите планини Кетскил и десет минути по-късно над главата ти започват да се ръсят случаи със серийни убийци. Все едно си магнит за тежки престъпления. Леле! Какво мисли Мадлин по въпроса?

– Току-що говори с нея. Трябваше да я питаш.

Кони се разсмя сякаш беше казал нещо особено духовито.

– А как прекарваш дните между два случая?

– Няма кой знае какво за разказване. Не правя нищо особено. Мадлин е по-заета от мен.

– Доста ми е трудно да си те представя като част от някаква излязла изпод четката на Норман Рокуел¹ Америка. Дейв прави кленов сироп! Дейв вари сайдер. Дейв събира яйцата от полога.

– Страхувам се, че не правя нищо подобно. Няма сироп, нито сайдер, нито яйца.

Всъщност той би описал събитията от последните шест месеца по съвсем друг начин: Дейв се прави на герой. Дейв получава куршум. Дейв се възстановява адски бавно. Дейв седи и се вслушва в звънтенето в ушите си. Дейв се депресира, озлобява, отчуждава. Дейв смята всяко предложено му занимание за грубо погазване на правото му да остане вцепенен от страх. Дейв не иска да има нищо общо с каквото и да било.

– Добре, а какво все пак ще правиш днес?

– Ако трябва да съм напълно честен, Кони, почти нищо. Най-много да обиколя ливадите, да събера клонките, които вятърът е навял през зимата... Да наторя малко лехите в градината. Такива неща.

– Не ми звучи никак зле. Познавам хора, които биха дали мило и драго да са на твое място.

Той не отговори и остави мълчанието да се проточи, надявайки се по този начин да я накара най-сетне да стигне до същинската цел на обаждането си. Трябваше да има някаква цел. Спомняше си Кони като сърдечна и разговорлива жена, която обаче винаги имаше нещо наум. Под развяваната от вятъра руса грива мозъкът ѝ винаги работеше.

– Чудиш се защо ти се обаждам – каза тя в същия миг. – Нали?

– Да, запитах се нещо такова.

– Звъня ти, защото искам да те помоля за услуга. Голяма услуга.

Гърни се замисли за миг, след което се разсмя.

– Нещо смешно ли казах? – попита тя, за миг изгубила нишката.

– Веднъж ми обясни, че е по-добре да искаш направо голяма услуга, защото на малките по-лесно се отказва.

– Не! Не мога да повярвам, че съм казала подобно нещо. Такова манипулиране! Направо ужасно! Измисляш си го, нали?

Думите ѝ бяха изпълнени с весело възмущение. Кони никога не се оставяше да я извадят от равновесие за дълго.

– Какво мога да направя за теб?

– Измислил си го! Знаех си!

– Както вече попитах, какво мога да направя за теб?

– Ами... Сега чак ми стана неудобно, но наистина става дума за голяма, направо огромна услуга. – Тя млъкна за миг. – Помниш ли Ким?

– Дъщеря ти ли?

– Дъщеря ми, която те обожава.

– Моля?

– Само не казвай, че нямаш представа!

– За какво говориш?

– О, Дейвид, Дейвид, Дейвид! Всички жени те обичат, а ти дори не забелязваш.

– Струва ми се, че съм виждал дъщеря ти един-единствен път. Тогава тя беше на... колко, може би на петнайсет?

В главата му се въртеше смътен спомен за красиво, но прекалено сериозно момиче, което бе присъствало на един обяд в дома на Кони. Докато той обядваше с майка ѝ, девойката бе следила разговора, почти без да взема участие.

– Всъщност беше на седемнайсет. И, добре, може би „обожава“ е прекалено силна дума, но тя смята, че си много, много умен, а според Ким това има огромно значение. Сега е на двайсет и три и все още има много високо мнение за Дейв Гърни, суперченгето.

– Това е много мило, но... нещо не откривам връзката.

– Естествено, че не я откриваш, защото те моля за тази огромна услуга по възможно най-объркания начин. Може би трябва да поседнеш, ще ми отнеме няколко минути да ти обясня.

Гърни все още стоеше до мивката в банята. Сега излезе, мина през спалнята и отиде във всекидневната. Нямаше особено желание да сяда. Вместо това застана до прозореца отзад.

– Добре, Кони, седнал съм – каза. – Какво става?

– Нищо лошо. Всъщност е дори много хубаво. На Ким ѝ се отвори невероятна възможност. Споменавала ли съм ти, че се интересува от журналистика?

– Следва стъпките на майка си?

– Божичко, никога не го казвай пред нея, веднага ще си смени професията! Струва ми се, че най-голямата ѝ цел е да е напълно независима от мен! А и тук въобще не говорим за стъпки. По-скоро се кани да направи грамаден скок. И така, минавам на въпроса, преди напълно да си изгубил интерес. В момента тя завършва магистратура по журналистика в университета в Сиракуза. Не е далече от вас, нали?

– Е, не е като да е в квартала. Приблизително час и четиридесет и пет минути път.

– Добре, не е много далече. Аз пътувам почти толкова до града всеки ден. Както и да е. За дипломната си работа избра да направи минисериал за жертвите на убийства – всъщност не точно за самите жертви, а за семействата и децата им. Иска да разгледа дългосрочните последствия за онези, чиито родители са били убити, а не е имало разрешение.

– Не е имало...

– Точно така, поредицата ще бъде за неразрешени случаи, при които убийците не са заловени. Така раните никога не зарастват. Независимо колко време е минало, това си остава най-разтърсващата емоция в живота на тези хора... могъща сила, която променя всичко завинаги. Ким е нарекла поредицата „Сираци на убийствата“. Не е ли страхотно?

– Идеята звучи интересно.

– Много интересно! Но още не съм стигнала до наистина сензационната част. Не става дума просто за идея, а за нещо, което действително ще се осъществи! Започна като университетска работа, но научният ѝ ръководител толкова се впечатли, че ѝ помогна да го развие в истински проект. Дори ѝ помогна да уговори някои от участниците да подпишат договори за ексклузивни права, така че интересите ѝ да са защитени. После изпратил предложението на един от продуцентите в РАМ ТВ. И знаеш ли какво? Онзи от РАМ го иска! За секунди от някаква си дипломна работа проектът ѝ се превърна в шанс, за който професионалисти с двайсетгодишен опит биха убили човек. РАМ в момента е най-популярната телевизия.

Според Гърни РАМ беше основният виновник за това традиционните новини да се превърнат в шумен, безвкусен, плиткоумен карнавал, пълен с жлъчни, едностранчиви мнения, създаващи излишна паника. Той обаче потисна желанието да изкаже мнението си по въпроса.

– Сега със сигурност се чудиш – продължи Кони въодушевено – какво общо има това с любимия ми детектив, нали?

– Чакам.

– Две неща. Първо, бих искала да я наглеждаш.

– В смисъл?

– Просто се срещни с нея! Запознай се отблизо с това, което прави! Прецени дали е близо до твоята гледна точка за жертвите на убийства. Сега е големият ѝ шанс. Ако не направи много грешки... възможностите пред нея са безкрайни.

– Хм!

– Това малко изръмжаване значи ли, че ще го направиш? Моля те, Дейвид!

– Кони, аз не знам нищо за журналистиката!

Онова, което знаеше, в по-голямата си час го отвращаваше, но отново предпочете да го премълчи.

– Тя си е изпипала журналистическата работа. Освен това е много умна. Но е просто дете.

– И с какво допринасям аз в такъв случай? С възраст?

– С връзка с реалността. Познания. Опит. Гледна точка. С невероятната мъдрост, придобита след... колко случая на разкрити убийства?

Въпросът прозвуча риторично, затова той не се и опита да отговори.

Кони продължи още по-настойчиво:

– Ким е изключително способна, но уменията не са равносилни на житейски опит. В момента тя интервюира хора, които са загубили свой родител или друг любим човек при убийство. За целта ѝ е необходима реалистична нагласа. Трябва ѝ някой с по-широк поглед върху нещата, разбираш ли ме? Май искам да кажа, че когато толкова много е заложено на карта, ѝ е нужно да знае възможно най-много.

Гърни въздъхна:

– Бог е свидетел, безброй неща са изписани за тъгата, смъртта, загубата на любим...

Тя рязко го прекъсна:

– Да, да, наясно съм, известните в популярната психология пет етапа на скръбта, дрън-дрън. Не от това има нужда тя. На Ким ѝ е необходимо да разговаря с някого, който знае какво представляват убийствата, който е виждал жертвите, разговарял е със семействата, вглеждал се е в очите им, познава ужаса... Човек, който знае, а не просто е написал някаква си тъпа книга! – Настъпи продължително мълчание. – Е, ще го направиш ли? Просто се виж с нея веднъж, хвърли един поглед на материалите и чуй какво иска да постигне. Прецени дали според теб има смисъл.

Гърни се загледа през прозореца към задната ливада. Идеята да се срещне с дъщерята на Кони и да прегледа входния ѝ билет за света на боклучавата жълта телевизия, му изглеждаше като най-неприятната перспектива на земята.

– Спомена, че има две неща, Кони. Какво е второто?

– Ами... – гласът ѝ заглъхна. – Възможно е да има проблем с бившия ѝ приятел.

– Какъв проблем?

– Именно това е въпросът. Ким обича да се прави на неуязвима, разбираш ли? Сякаш не се страхува от нищо и от никого.

– Но...?

– Но онзи задник ѝ върти гадни номерца... най-малкото.

– Като например?

– Като например да влезе в апартамента ѝ и да размества разни неща. Веднъж започна да ми обяснява как някакъв нож изчезнал и после се появил отново. Когато обаче се опитах да я разпитам за подробности, не пожела да каже нищо повече.

– В такъв случай защо изобщо е повдигнала въпроса?

– Може би иска помощ и едновременно с това не иска. И не успява да реши какво да прави.

– Въпросният задник има ли си име?

– Робърт Мийс е истинското. Той обаче се представя като Робърт Монтагю.

– Свързано ли е по някакъв начин с проекта ѝ за телевизията?

– Нямам представа. Просто имам такова усещане, че ситуацията е по-лоша, отколкото тя е склонна да признае. Или поне да признае пред мен. Затова... Дейвид, моля те! Моля те! Не знам към кого другиго да се обърна.

Когато той не реагира, Кони продължи:

– Може би преувеличавам нещата. Може би си въобразявам. Възможно е да няма никакъв проблем. Дори и да няма проблем, пак би било хубаво, ако я изслушаш. Нека ти разкаже за проекта си, за онези жертви на убийства и за семействата им. Наистина означава много за нея. Това е шансът в живота ѝ. Толкова е решителна, така уверена.

– Ти самата обаче звучиш леко разстроена.

– Не знам. Просто... просто съм загрижена.

– Заради проекта или заради бившия ѝ приятел?

– Може би и двете. От една страна, наистина е фантастично, нали? Същевременно сърцето ми се свива от това, че е толкова уверена и решителна, толкова независима, че може да се препъне и да загуби контрол над ситуацията, без да ми каже, и аз няма да успея да ѝ помогна. Божичко, Дейвид, нали имаш син? Знаеш как се чувствам?

Десет минути след края на разговора, Гърни все още стоеше пред големия прозорец с изглед на север във всекидневната. Опитваше се да проумее какво бе предизвикало нехарактерната разпиляност в изказа на Кони, чудеше се защо в крайна сметка се бе съгласил да поговори с Ким и защо цялата ситуация го кара да се чувства толкова неудобно.

Подозираше, че има някаква връзка с последната ѝ забележка, тази за сина му. Темата винаги е била деликатна, но точно сега не му се искаше да изследва причините.

Телефонът звънна. Гърни се изненада, че е забравил да остави слушалката – в разсеяността си продължаваше да я държи. Този път наистина ще е Хъфбаргър, помисли си, обажда се да защитава идиотската си политика за отмяна на часове. Изкуши се да остави Хъфбаргър да си звъни, да бъде прехвърлен на телефонния секретар, да чака. Същевременно обаче му се искаше да приключи с цялата тази работа, вместо да мисли само за нея. Натисна копчето:

– Дейв Гърни.

Гласът на жената от другата страна на линията беше младежки, ясен и чист:

– Дейв, толкова съм ти благодарна! Кони току-що ми се обади и спомена, че нямаш нищо против да разговаряш с мен.

За секунда той изпита объркване. Винаги му се струваше странно, когато някое дете нарича родителя си с малко име.

– Ким?

– Разбира се! Кой си мислеше, че е?

Тъй като той не отговори, тя забързано продължи:

– Слушай да ти кажа защо всичко се подрежда така добре. В момента пътувам към Сиракуза от града и съм на мястото, където шосе 17 пресича междущатската магистрала 81. Което значи, че мога да се прехвърля на 88 и да стигна до Уолнът Кросинг за трийсет и пет минути. Удобно ли ти е? Знам, че предизвестието е твърде кратко, но това е такова щастливо съвпадение! А и наистина изгарям от желание да те видя отново!

¹ Норман Рокуел (1894 – 1978) – американски художник и илюстратор, известен най-вече с работата си за сп. „Сатърдей ивнинг поуст“, чиито корици илюстрира в продължение на четири десетилетия. – б. пр.

Глава 3 Ехото на едно убийство

Магистралите 17, 81 и 88 се пресичат в района на Бингамтън, на поне час път до Уолнът Кросинг. Гърни се зачуди дали оптимистичната преценка на Ким се дължи на недостатъчна информация или на прекаления ѝ ентусиазъм. Това обаче бе най-маловажният сред въпросите, които занимаваха ума му, докато наблюдаваше малката червена мазда „Миата“ жизнерадостно да пърпори по изровения коловоз през ливадата към къщата.

Той отвори страничната врата и излезе на покритото с утъпкана трева и чакъл място, където бе паркирано неговото субару „Аутбек“. Маздата спря до колата му и от нея слезе млада жена, която държеше малко куфарче за документи. Беше облечена с дънки, тениска и стилно спортно сако с навити нагоре ръкави.

– Щеше ли да ме познаеш – запита го с широка усмивка, – ако не бях предупредила, че идвам?

– Може би щях, ако разполагах с достатъчно време да разгледам чертите ти – отвърна Гърни, който правеше именно това: изучаваше лицето ѝ, оградено от мека, лъскава кестенява коса, разделена небрежно на път през средата. – Лицето е същото, но изглежда далеч по-свежо и по-щастливо, отколкото в деня, когато обядвах с теб и майка ти.

Тя се намръщи замислено за миг, после се разсмя:

– Не беше само в онзи ден, години наред беше така. Тогава наистина не бях щастлива. Отне ми дълго време да открия какво искам да правя с живота си.

– Изглежда, си го разбрала по-рано от повечето хора.

Ким сви рамене и огледа поляните и гората наоколо:

– Красиво е! Сигурно много ти харесва тук. Въздухът е толкова прохладен и чист.

– Може би твърде хладен за първата седмица на пролетта.

– Мили боже, прав си! Толкова много неща се случват, че започвам да забравям. Наистина, вече е пролет. Как не се сетих!

– Лесно се забравя – отвърна Гърни. – Хайде, да влезем вътре. В къщата е по-топло.

Половин час по-късно Ким и Дейв седяха един срещу друг на малката маса от борова дървесина в обособеното за закуска кътче край френските прозорци. Тъкмо довършваха омлетите, препечените филийки и кафето, които Мадлин бе настояла да приготви, след като разбра, че Ким е карала в продължение на три часа, без да хапне нищо. Мадлин беше приключила първа и сега разчистваше печката. Ким беше започнала да разказва своята история – историята, повод за посещението ѝ.

– Идеята ми се върти в главата от години – да изследвам ужаса от убийствата, като проуча въздействията им върху семейството на жертвата. Просто не знаех какво да правя с нея. Понякога я забравях за известно време, но тя винаги се връщаше, още по-упорита отпреди. Бях като обсебена и просто трябваше да направя нещо. Първоначално смятах, че ще се получи нещо научно, може би монография по социология или психология. Затова изпратих запитвания до много университетски издателства, но още не бях получила дори бакалавърска степен, така че не проявиха интерес към мен. Помислих си, че мога да я превърна в обикновена документална книга. За да издадеш такава обаче, ти трябва агент; последваха още писма със запитвания. И познай! Никакъв интерес. Все едно ми казваха, че след като съм на двайсет и една-две години, съм никоя. Какво друго съм написала досега? Къде са ми препоръките? С две думи, хлапе някакво. Всичко, което имам, е една идея. И в един момент ме озари. Бам! Това не е книга, това е телевизионно предаване! От този миг нататък нещата започнаха да се подреждат. Представях си го като поредица от задълбочени лични интервюта – риалити програма в най-добрия смисъл на думата, макар да осъзнавам, че напоследък терминът се възприема като нещо доста мръсно. Не е нужно да е така, не и ако се направи емоционално истинно!

Ким млъкна сякаш изведнъж бе усетила въздействието на собствените си думи. По лицето ѝ пробяга срамежлива усмивка, тя прочисти гърло и продължи:

– И така, събрах всичко на едно място, подготвих материалите под формата на подробен план за магистърската си теза и го предадох на доктор Уилсън, ръководителя ми. Той ми каза, че идеята е страхотна, че има истински потенциал. Помогна ми да я оформя по подходящ за телевизията начин, погрижи се поне в общи линии да съм защитена от правна гледна точка. А после направи нещо, което каза, че по принцип никога не прави – даде работата ми на един свой личен познат, изпълнителен продуцент в РАМ ТВ на име Руди Гец. А пък Гец се свърза с нас след седмица и каза „Добре, хайде да го направим“.

– Просто така? – зачуди се Гърни.

– И аз се изненадах. Гец обаче каза, че РАМ действат така. Няма да поставям методите им под въпрос. Самият факт, че мога да превърна тази идея в реалност, да изследвам темата... – Ким поклати глава, като че се опитваше да отхвърли някаква измамно непостоянна емоция.

Мадлин се върна при тях, седна на масата и зададе въпроса, който занимаваше и Гърни:

– Това е важно за теб, нали? Имам предвид наистина важно, не просто възможност за скок в кариерата.

– О, боже, да!

Мадлин меко се усмихна:

– А сърцевината на идеята... онази част, която е от такова значение за теб, е...

– Семействата, децата...

Ким отново замълча за секунда-две, сякаш разтърсена от образа, който собствената ѝ реч беше извикала в ума ѝ. След това плъзна стола назад, стана от масата и я заобиколи. Застана до френските прозорци, през които се виждаха вътрешният двор, ливадата и гората зад нея.

– Малко е глупаво, не мога да го обясня – произнесе тя с гръб към тях, – но ми е по-лесно да говоря за това права.

След това се прокашля два пъти и едва тогава продължи. Гласът ѝ едва се чуваше:

– Вярвам, че убийството променя всичко, завинаги. Ограбва нещо, което никога не може да бъде заместено. Последствията далеч надхвърлят случилото се с жертвата. Жертвата губи живота си и това е нещо ужасно, нечестно, но за този човек е край, финална точка. Отнето му е всичко, което би могло да му се случи, но той не го знае. Не изпитва чувство на загуба, нито си представя какво би могло да бъде.

Тя повдигна ръце и постави длани върху стъклото пред себе си – жест, който издаваше едновременно разтърсваща емоция и огромен опит за самоконтрол.

После продължи, вече малко по-високо:

– Жертвата не се буди в легло с една празна половина или пък в опустяла къща. Убитият не сънува, че е още жив; не той се буди с болка, осъзнал, че не е вярно. Той не изпитва гняв, от който да му прилошава, не усеща болезнената скръб от смъртта. Не гледа непрекъснато към празния стол на масата, не чува звуци, които да му напомнят за гласа му. Не гледа към гардероба, пълен с някогашните му дрехи... – Гласът ѝ ставаше все по-дрезгав и тя отново прочисти гърлото си. – Не преживява агонията... агонията да изтръгнат сърцевината на живота ти.

Подпря се на стъклото за няколко секунди, след което бавно се отблъсна от него. Обърна се към масата. По лицето ѝ се стичаха сълзи.

– Знаете ли какво представлява болката фантом? Феноменът, който се получава след ампутация? Да чувстваш болка на мястото, където преди са били ръката или кракът ти. Ето това е убийството за семейството на жертвата. Все едно ги боли несъществуващ крайник – непоносима болка на място, където няма нищо.

Известно време тя стоя напълно неподвижна, загледана в някакъв свой вътрешен пейзаж. После грубо изтри с длани лицето си. Когато ги свали, в очите и гласа ѝ личеше спокойна решителност.

– За да разбереш какво в действителност представлява убийството, трябва да разговаряш със семействата. Това е моята теория, това е проектът ми, моят план. Именно той развълнува толкова силно Руди Гец – Ким си пое дълбоко въздух и бавно го издиша. – Ако не е проблем, може ли да получа още една чаша кафе?

– Мисля, че можем да го уредим – Мадлин се усмихна любезно, отиде до плота с мивката и наля вода в кафе-машината.

Гърни се беше облегнал на стола със замислено събрани длани под брадичката. В продължение на минута-две никой не каза нищо. От машината се разнесе съскане.

Ким огледа голямата кухня.

– Много е хубаво тук – отбеляза. – Много уютно и приятно. Наистина е съвършено. Олицетворение на мечтата за провинциален дом.

След като Мадлин донесе кафето на Ким, Гърни се обади първи:

– Ясно е, че влагаш много страст в това, че означава страшно много за теб. Иска ми се да ми беше толкова ясно и как мога да ти помогна.

– Кони какво те помоли да направиш?

– Да те „наглеждам“, мисля, че това беше един от изразите, които използва.

– Не е споменавала за... за други проблеми?

На Гърни му се стори, че тя се опитва да накара въпроса да прозвучи небрежно по най-детския и прозрачен начин.

– Бившият ти приятел отговаря ли на определението „проблем“?

– Казала ти е за Роби?

– Спомена името Робърт Мийс... или Монтагю?

– Мийс. Онова за „Монтагю“ е... – гласът ѝ заглъхна и тя поклати глава. – Кони смята, че ми е нужна защита. Не е вярно. Роби е жалък и ужасно дразнещ, но мога да се справя с него.

– Свързан ли е по някакъв начин с проекта ти за телевизията?

– Вече не. Защо питаш?

– Просто любопитство.

Само че какво точно му е любопитното? В какво, по дяволите, се замесвам? Защо си правя труда да слушам някаква си превъзбудена, току-що завършила студентка, която има проблеми с откаченото си бивше гадже и е седнала да ми обяснява сантименталните си представи за убийството и какъв страхотен шанс за слава ѝ се предоставя в най-долнопробната телевизия в Америка? Време е да се отдръпна от плаващите пясъци.

Ким го гледаше така, сякаш притежава дарбата на Мадлин да чете мислите му:

– Не е чак толкова сложно. И след като така щедро си предложил да ми помогнеш, би трябвало да съм по-открита.

– Вече няколко пъти се споменава моята помощ, но не виждам как...

Мадлин, която изстискваше гъбата над мивката, след като беше измила чиниите от омлетите, меко се намеси:

– Защо просто не изслушаме онова, което Ким иска да каже?

Гърни кимна:

– Добра идея.

– За първи път срещнах Роби в театралния кръжок, преди малко по-малко от година. Спокойно може да се каже, че беше най-хубавият студент в университета. Копие на младия Джони Деп. Преди около шест месеца заживяхме заедно. За известно време се чувствах като най-щастливия човек на земята. Когато потънах в проекта си за убийствата, той ми оказа подкрепа. Всъщност, когато избирах семействата, които исках да интервюирам, той идваше с мен, участваше в разговорите и въобще във всичко. И тогава... точно тогава... се появи чудовището.

Тя замълча за миг и отпи от кафето.

– Когато Роби навлезе по-навътре в нещата, започна да поема контрола. Вече не ми помагаше за моя проект, стана нашият проект и после започна да се държи така, все едно е неговият проект. След среща с някое от семействата им подаваше своята визитна картичка и казваше, че могат да го открият на личния му телефон по всяко време. Всъщност точно така започна онази идиотска история с името Монтагю, когато си напечата картичките: „Робърт Монтагю. Документални продукции и творчески консултации“.

Гърни я изгледа скептично:

– Опитвал се е да те измести и да ти открадне проекта, така ли?

– По-зле. Роби Мийс изглежда като бог, но идва от ужасно семейство, в което са ставали отвратителни неща. Прекарал е по-голямата част от детството си в още по-ужасни приемни домове. Дълбоко в себе си е най-жалкият и несигурен човек, когото можеш да срещнеш. Някои от семействата, с които разговаряхме и се опитвахме да убедим за официални интервюта... Роби просто отчаяно искаше да ги впечатли. Струва ми се, че би направил всичко за одобрението им, за да го приемат. Да го харесат. Беше някак... отвратително.

– Ти какво направи?

– Първоначално нямах представа какво да сторя. После ножът опря до кокала, защото разбрах, че Роби неведнъж е разговарял – сам – с един от ключовите хора, мъж, когото наистина исках да убедя да участва. Когато поставих въпроса директно пред Роби, цялата история се раздуха и прерасна в скандал с крясъци. Именно тогава го изхвърлих от апартамента... от моя апартамент. И накарах адвоката на Кони да напише едно хубаво заплашително писмо, за да не припарва повече до проекта – моя проект.

– Той как го прие?

– Първоначално се държа много мило, чак мазно. Казах му да върви по дяволите. После започна да ми разправя, че ровенето в стари случаи на убийства може да се окаже рисковано, че трябва да внимавам... че може би не съм наясно с какво се захващам. Обаждаше се късно през нощта, оставяше съобщения на гласовата ми поща. Твърдеше, че може да ме защити и че много от хората, с които си имам работа, включително дипломният ми ръководител, не са такива, каквито изглеждат.

Гърни се поизправи на стола:

– После какво стана?

– После ли? Казах му, че ако не ме остави на мира, ще си извадя ограничителна заповед и ще накарам да го арестуват, защото ме преследва.

– И имаше ли ефект?

– Зависи какво разбираш под „ефект“. Обажданията спряха. После започнаха да стават странни неща.

Мадлин преустанови заниманието си край мивката и дойде до масата:

– Това започва да звучи сериозно. Нещо против да се присъединя към вас?

– Никакъв проблем – отвърна Ким.

Мадлин седна, а Ким продължи:

– Започнаха да изчезват кухненски ножове. Един ден се върнах от лекции и открих, че котката ми я няма. След известно време чух едно съвсем тихо „мяу“. Намерих животинката в един от шкафовете, вратата му беше затворена, а и беше шкаф, който никога не използвам. Имаше и един случай, в който се успах, защото будилникът беше нагласен да звъни в различен час.

– Дразнещо, но сравнително безобидно – отбеляза Гърни.

Изражението на Мадлин му подсказа, че тя категорично не е на същото мнение, затова побърза да добави:

– Не искам да омаловажавам въздействието, което могат да имат гадните шеги. Просто се замислих за степента на тормоз, която би наложила да се вземат мерки от гледна точка на закона.

Младата жена кимна:

– Ясно. Е, „шегите“ станаха по-гадни. Една вечер се прибрах вкъщи късно и видях на пода в банята капка кръв... с големината на монета от десет цента. А един от липсващите ми кухненски ножове лежеше до нея.

– Божичко! – възкликна Мадлин.

– След няколко дни започнах да чувам зловещи звуци нощем. Будех се от нещо, без да мога да определя точно от какво. После чувах скърцането на дъска, след това настъпваше тишина, после долавях нещо като дишане – и пак тишина.

На лицето на Мадлин се изписа ужас.

– За апартамент ли става дума? – попита Гърни.

– Малка къща, разделена на два апартамента – на първия и втория етаж. Има и мазе. В близост до университета има много подобни долнопробни и евтини квартири в малки сгради, които се дават под наем на студентите. В момента съм единственият наемател в моята.

– Живееш там сама? – Мадлин широко разтвори очи. – Значи си много по-смела от мен. Бих се изнесла толкова бързо, че...

В погледа на Ким проблесна гняв:

– Няма да бягам от този дребен нещастник!

– Нали си съобщила за тези случки на полицията?

Последва кратък горчив смях:

– Естествено. Кръвта, ножа, шумовете през нощта. Ченгетата идваха в къщата, оглеждаха, проверяваха прозорците. Личеше им, че са отегчени до смърт. Всеки път, когато им се обадя и им кажа името и адреса си, буквално виждам каква физиономия правят. Пределно ясно е, че ме смятат за параноична досадница. Маниачка, търсеща внимание. Онази откачена пикла, дето само преувеличава проблемите с приятеля си.

– Предполагам, че си сменила ключалките? – меко попита Гърни.

– Два пъти. Нищо не се промени.

– И смяташ, че Роби Мийс е виновен за цялото това... сплашване?

– Не смятам. Сигурна съм.

– И откъде си толкова сигурна?

– Само да го бяхте чули... Тонът му, обажданията, след като го изхвърлих... И как ме гледаше, когато се разминавахме в университета... Щяхте да ме разберете. Същото странно усещане. Не знам как да го обясня, но онези случки... И те бяха така зловещи и противни като самия Роби.

В настъпилата тишина Ким обви длани около чашата с кафе. На Гърни му се стори, че позата ѝ много напомня онази преди малко, когато бе застанала пред френските прозорци и бе опряла ръце на стъклото. Емоция и контрол.

Помисли си за темата на предаването ѝ, за акцента върху болката, която убийството предизвиква. В казаното от нея имаше истина. В някои случаи раната, нанесена от убиеца, беше като дупка, зейнала в семейството. Оставяше съпруга или съпругата, децата и родителите самотни и неутешими, изпълваше живота им с тъга и гняв.

В други случаи имаше твърде малко тъга или каквато и да било емоция. Гърни беше виждал много подобни случаи. Мъже, които живееха грозно и умираха грозно. Дилъри на наркотици, сводници, закоравели рецидивисти, подрастващи гангстери от улични банди, които си играеха на видеоигри с истински пистолети. Човешкото падение беше поразително. Понякога сънуваше сън, винаги един и същ, със сцена от концентрационните лагери. Булдозер, който избутва в широк изкоп приличащи на скелети тела. Изрива ги, все едно са пластмасови манекени. Все едно са чакъл.

Седеше, загледан в напрегнатата тъмноока млада жена, която се бе наклонила напред и все още стискаше изстиналата чаша, а лъскавата коса, закриваше голяма част от лицето ѝ.

После се извърна към Мадлин с въпросителен поглед.

Тя леко сви рамене, устните ѝ трепнаха в едва забележима усмивка. Сякаш го подканяше да действа.

Погледна отново към Ким:

– Добре. Хайде да се върнем към основния въпрос. С какво мога да ти помогна?

Глава 4 Като ковчег

Оказа се, че това, което иска Ким, е Гърни да я последва до апартамента ѝ в Сиракуза, където са всички материали, свързани с проекта. Идеята бе той да ги види лично: кореспонденцията с потенциалните кандидати, двете предварителни интервюта, които беше провела и предала като част от предложението си, плановете за предстоящите интервюта, договора с Руди Гец от РАМ ТВ, концепцията за общото позициониране и промоционалното копие на поредицата, които беше подготвила. Така той щеше да има възможност да разгледа всичко, да добие представа за проекта, да ѝ каже кое според него звучи истинно и кое – не.

Гърни не изпитваше почти никакво желание да шофира до Сиракуза, което впрочем важеше за повечето от нещата, които вършеше през последните месеци, не че вършеше много. Но си даде сметка, че това е най-бързият начин да се отърве от задължението си към Кони Кларк. Щеше да отиде, да хвърли едно око, да си каже мнението. Така дългът ще е изпълнен. „Голямата услуга“ към Кони ще е факт. А той ще може да пропълзи обратно в бърлогата си.

Гърни беше разпечатал от Google указания как да стигне до къщата на Ким, в случай че изгуби от поглед колата ѝ. Според тях разстоянието може да се вземе за час и четиридесет и девет минути, но по двете магистрали почти нямаше движение, а малката мазда пред него рядко намаляваше до допустимото ограничение.

Ако беше в по-добро настроение, Гърни сигурно щеше да се наслади на пътуването. Минаваха през хълмиста местност с множество ливади и горички, буйни потоци, наскоро разорани за пролетната сеитба полета, традиционни силози и боядисани в червено плевни. При състоянието му в момента тези пасторални гледки се сливаха във влажен и кален пейзаж – запустяла земеделска земя на фона на противното време. Първите впечатления от околностите на Сиракуза само подсилиха мрачните му мисли. Припомни си информация, която бе чел някъде – че градът е разположен в близост до езерото Онондага, известно като едно от най-замърсените в Америка. В ума му изскочи спомен от детството в Бронкс – спомен за Ийстчестър Бей, по чийто мрачен плавателен канал непрекъснато кръстосваха шлепове и влекачи. Заливът беше замърсено с мазут и нефтени петна продължение на Лонг Айлънд Саунд, където сякаш не можеше да вирее нищо освен гнусни водорасли и отвратителни кафяви раци – праисторически, черупчести, неядливи и щъкащи навсякъде същества, само при мисълта за които косъмчетата по ръцете му и до днес настръхваха.

Ким слезе от магистралата и Гърни я последва. Навлязоха в квартал със стари занемарени постройки, в който не се виждаха ясни маркировки за отделните зони и ограничения. Минаха покрай разнородна смесица от малки еднофамилни къщи; по-стари и просторни сгради, сега разделени на множество апартаменти; мрачни магазинчета и пустеещи открити пространства, оградени с мрежи.

На един ъгъл, където продаваха пица за вкъщи, маздата свърна в малка странична уличка и спря пред къща в стил „Арчи Бънкър“¹, отделена от съседните две къщи от същия тип с неголеми алеи. Късчето земя пред нея, голямо колкото двоен гробищен парцел, спешно се нуждаеше от засаждане на цветя или трева. Гърни паркира зад Ким и проследи с поглед как тя излиза от малката си кола, заключва и проверява по два пъти и двете врати, преди да огледа къщата и алеята – предпазливо, както му се стори. Когато отиде при нея, му се усмихна нервно.

– Нещо не е наред ли? – попита я.

– Не, всичко... изглежда както трябва.

После изкачи трите стъпала до предната врата, която не беше заключена. От нея се влизаше само в малко предверие с други две врати. На тази вдясно се виждаха две здрави ключалки, които Ким отключи с отделни ключове. Преди да завърти дръжката на бравата, тя я дръпна здраво няколко пъти.

Отвори я и го преведе по коридора до първата стая вдясно – малка всекидневна, обзаведена само с най-необходимите мебели от ИКЕА: диван, масичка за кафе, две ниски дървени кресла с възглавници върху тях, два минималистични лампиона на стойки, поставени на пода, библиотека, метален шкаф с две чекмеджета, една по-голяма маса, която служеше за бюро, и обикновен стол с права облегалка. Подът беше покрит с поизбелял килим в земни тонове.

Гърни се усмихна любопитно:

– Какво беше това с дръжката на вратата?

– Ами... на няколко пъти ми остава в ръката, като дръпна.

– Имаш предвид, че нарочно е била отвита?

– О, да, определено! Два пъти. Първия път полицаите само хвърлиха по един поглед и решиха, че някой ми е изиграл шегичка, която не заслужава внимание. Втория път дори не си направиха труда да дойдат. На ченгето, което вдигна телефона, май му беше смешно.

– На мен не ми звучи никак смешно.

– Благодаря.

– Знам, че вече те питах, но...

– Отговорът е: „Да, сигурна съм, че е Роби“. И не, нямам доказателства. Но кой друг би могъл да бъде?

В този миг се разнесе сложна музикална мелодия – входният звънец.

– О, боже! Идеята е на майка ми. Даде ми го, когато се преместих тук. Преди имаше обикновен звънец, но тя го ненавиждаше. Само секунда.

И младата жена излезе от стаята, за да отвори вратата.

Минута по-късно се върна с голяма кутия пица и две диетични коли.

– Много са точни. Направих поръчката по мобилния телефон, докато пътувахме насам. Реших, че ще ни трябва нещо за хапване. Какво ще кажеш за пица?

– Звучи добре.

Тя постави кутията на масичката за кафе, отвори я и придърпа едно от леките кресла към масата. Гърни седна на дивана.

След като и двамата изядоха по едно парче пица и го прокараха с газираните напитки, Ким каза:

– Добре. Откъде искаш да започнем?

– Хрумнала ти е идеята да разговаряш със семействата на жертви на убийства. Така че, предполагам, първо е трябвало да прецениш кои убийства да избереш.

– Точно така – тя го наблюдаваше съсредоточено.

– Подобни случаи не липсват. Дори да си се ограничила само до щата Ню Йорк, дори да си се спряла само на една година, пак е имало стотици.

– Така е.

Той се наклони напред:

– Добре, как ги подбра? По какви критерии?

– Критериите се променяха в хода на работата. Първо исках да включа всякакви жертви, всякакви убийства, разнообразни семейства от различни раси и етнически произход, с различен период от извършване на престъплението до настоящето. Да е възможно най-многообразно. Доктор Уилсън все ми повтаряше: „Опростявай, опростявай“. Посъветва ме да не наблягам толкова на разнообразието, а да потърся „кукичка“ – нещо, което да помогне на зрителите по-лесно да разберат. „Колкото по-стеснен е фокусът, толкова по-ясно е внушението“ – каза ми го сигурно десет пъти, но накрая го разбрах. И всичко започна да се подрежда и да се навързва, докато накрая си казах: „Да! Това е! Знам точно какво ще направя!“.

Докато я слушаше, Гърни осъзна, че е странно трогнат от ентусиазма ѝ.

– И какъв се оказа крайният критерий?

– Общо взето всичко, което доктор Уилсън предложи. Изключи многообразието. Стесни фокуса. Открий „кукичка“. Веднага щом започнах да мисля по този начин, отговорът се появи от само себе си. Сетих се, че мога да съсредоточа целия проект върху жертвите на Добрия пастир.

– Онзи, който застреля няколко шофьора на мерцедеси преди осем-девет години?

– Десет. Точно преди десет години. Извърши всички нападения през пролетта на 2000 година.

Гърни се облегна назад на стола и започна да кима замислено, докато си припомняше шестте случая, заради които половината Североизток се страхуваше да излиза с кола през нощта.

– Интересно. Значи става дума за еднотипни престъпления, изминало е едно и също време от тях до настоящия момент, убиецът е един, с един и същ мотив и едно и също внимание към разследването от страна на полицията.

– Точно така! И един и същ провал в задачата да изправят убиеца пред правосъдието – една и съща липса на „разрешение“, една и съща отворена рана. Именно затова случаят с Добрия пастир е идеалният начин да се изследва как различните семейства реагират на една и съща катастрофа с течение на времето, как преживяват загубата, как се справят с несправедливостта, какво им причинява... най-вече какво причинява на децата. Една трагедия, различни последствия.

Младата жена се изправи и отиде до металния шкаф за документи, който се намираше до служещата ѝ за бюро маса. Извади от него лъскава синя папка и я подаде на Гърни. Отпред на корицата имаше етикет, на който с удебелени букви пишеше: Сираци на убийствата: Предложение за документална поредица от Ким Корасон.

Вероятно бе забелязала, че погледът му се е приковал в това „Корасон“, защото попита:

– Явно си мислел, че фамилията ми е Кларк.

Той си припомни времето, когато Кони го бе интервюирала за статията в списание „Ню Йорк“.

– Мисля, че единствената фамилия, която сте споменавали пред мен, е Кларк.

– Кларк е моминското име на Кони. Върна си го, след като се разведе с баща ми, още когато бях дете. Неговата фамилия беше... е... Корасон. Както и моята.

Под тънкото було на фактите в думите ѝ ясно се долавяше възмущение. Той се зачуди дали точно това възмущение не е причината за отказа ѝ да нарича Кони „мама“ или дори „майка“.

Гърни не изпитваше желание да изследва тази територия. Отвори папката и видя, че в нея има доста голям документ, над петдесет страници. На най-горната се повтаряше надписът от корицата. На втората беше написано съдържанието: Основна идея; Документални източници; Стил и методология; Критерии за подбор на случаите; Жертвите на Добрия пастир и обстоятелствата при извършване на убийствата; Интервюирани; Контакти и статус; Транскрипции на пилотните интервюта; ДПМН (Приложение).

Той прегледа още веднъж съдържанието, този път по-бавно.

– Ти ли го написа? Ти ли подреди точките?

– Да. Някакъв проблем ли има?

– Не, съвсем не.

– Какво тогава?

– Когато говореше за проекта, прояви силна страст. Подредбата на съдържанието показва много логика. – Всъщност си мислеше, че със страстта си Ким му напомня на Мадлин, а с логиката си – на него самия. – Това звучи като нещо, което бих написал аз.

Тя го погледна дяволито:

– Предполагам, че това е комплимент или?

Гърни се разсмя на глас за първи път през този ден, може би за първи път през последния месец. След кратко мълчание отново погледна към последната точка от съдържанието:

– Предполагам, че това „ДП“ означава „Добрия пастир“. А „МН“?

– А, това всъщност е истинското заглавие на обяснението от двайсет страници, което беше изпратил до медиите и полицията: „Меморандум за намерение“.

Гърни кимна:

– Сега си спомням. Медиите започнаха да го наричат „манифеста“ – същия етикет, който лепнаха на документа на Юнабомбъра² преди шест години.

Сега бе ред на Ким да кимне:

– Което всъщност ни води до един от въпросите, които исках да ти задам... става дума за цялата тази история със серийните убийци. Някак объркващо е... Юнабомбъра и Добрия пастир като че нямат кой знае колко общо с Джефри Дамър и Тед Бънди... нито с онези чудовища, които ти самият си арестувал като Питър Пигърт или оня – Сатанинския Дядо Коледа, дето изпращаше по пощата парчета от жертвите си на местните ченгета. Боже! Подобно поведение дори не е човешко! – По тялото ѝ премина ясно забележима тръпка. Тя разтри ръцете си, сякаш се опитваше да се стопли.

Някъде навън, в сивото небе над Сиракуза, Гърни чу звука от перките на хеликоптер, който първо се усили, след това отслабна и накрая напълно заглъхна.

– Някои учени вероятно много биха се подразнили от това мое твърдение – заяви той, – но цялата идея за серийния убиец, както впрочем и повечето понятия в тази сфера, е размита и неясна. Понякога си мисля, че тези „учени“ са просто сбирщина вторачени в себе си любители на етикетите, които са успели да си спретнат частен клуб за правене на пари. Провеждат твърде съмнителни проучвания, събират подобни характеристики или модели на поведение и ги наричат „синдром“, измислят някакво име с научно звучене, после организират курсове и раздават дипломи на тъпаци с подобно мислене, които наизустяват въпросните етикети, минават някакъв тест и стават членове на клуба.

Забеляза, че Ким го гледа с известна изненада.

Осъзна, че звучи сприхаво и че тази му сприхавост вероятно се дължи колкото на актуалното състояние на криминологията, толкова и на собственото му настроение в момента, и промени посоката:

– Краткият отговор на въпроса ти е следният: от гледна точка на очевидния мотив няма кой знае колко общо между канибал, който се възбужда от усещането за сила и контрол, и мъж, който твърди, че премахва социалните злини. В действителност може да се окаже, че са по-близки, отколкото смяташ.

Ким разтвори широко очи:

– Имаш предвид, че и двамата убиват хора? Смяташ, че това е единственото значимо, независимо как изглежда мотивът им на повърхността?

Гърни се слиса от енергията и силата, които бликаха от нея. Усмихна се:

– Юнабомбърът казваше, че се опитва да отстрани разрушителните последствия от технологиите върху света. Добрия пастир, ако си спомням правилно, твърдеше, че се опитва да премахне разрушителните последствия от алчността. Същевременно, независимо от демонстрираната в писмените им изявления интелигентност, и двамата избират абсолютно непродуктивни пътища към обявените цели. С убийства никога не биха могли да постигнат онова, което твърдят, че искат. Има само един вариант, при който тези пътища изглеждат смислени.

Почти можеше да види как препускат мислите ѝ:

– Имаш предвид, че пътят всъщност е бил целта.

– Точно така. Често разменяме местата им – на средствата и на крайния резултат. Действията на Юнабомбъра и на Добрия пастир са напълно логични, ако приемеш, че истинската цел са били самите убийства – емоционалната отплата, а така наречените манифести са оправдания, които им дават възможност да ги извършат.

Тя примигна. Сякаш проверяваше как точно се вписват тези заключения в проекта ѝ.

– Но какво значение има това... от гледна точка на жертвата?

– От гледна точка на жертвата – никакво. За жертвата мотивът не е важен. Особено когато липсва предишна лична връзка между убит и убиец. Куршум в главата, изстрелян от преминаваща по неосветеното шосе анонимна кола, си остава куршум в главата независимо от мотива.

– Ами семействата?

– А, семействата. Ами...

Гърни затвори очи и бавно започна да прехвърля в ума си онези тъжни разговори, един по един. Бяха толкова много през годините. В продължение на десетилетия. Родители. Съпруги. Любовници. Деца. Слисани, зашеметени изражения. Отказ да повярват на ужасната новина. Отчаяни въпроси. Писъци. Стенания. Плач. Гняв. Обвинения. Необуздани заплахи. Блъскане с юмруци по стени. Вторачени пиянски погледи. Безизразни погледи. Възрастни хора, които хлипат като деца. Мъж, който се препъва и залита назад, сякаш са го ударили. И най-лошите от всички – онези, които не показваха никаква реакция. Застинали лица, мъртви очи. Неразбиращи, безмълвни, безчувствени. Обръщат се настрани и палят цигара.

– Ами... – продължи той след малко, – винаги съм смятал, че е най-добре да се знае истината. Предполагам, че на оцелелите членове на семейството би им станало малко по-леко, ако имат ясна представа защо любимият им човек е бил убит. Искам обаче да запомниш това: аз не твърдя, че съм наясно защо Юнабомбъра и Добрия пастир са извършили убийствата. Вероятно и те самите не знаят. Сигурен съм само в едно: причината не е онази, която твърдят, че е...

Тя се вгледа в него над масичката за кафе и като че искаше да го попита още нещо, дори отвори уста, за да зададе въпроса, но в този миг някъде в горната част на къщата нещо изтропа приглушено. Тя млъкна и се заслуша, изпънала сковано гръб.

– Какво според теб беше това? – попита след няколко секунди и посочи към мястото, откъдето се бе разнесъл звукът.

– Нямам представа. Изпукала е някоя тръба за топлата вода?

– Така ли звучи?

Гърни сви рамене:

– Според теб какво е?

Ким не отговори, така че той запита:

– Кой живее отгоре?

– Никой. Или поне се предполага, че не живее никой. Изгониха последните наематели, после те се върнаха, ченгетата нахлуха в апартамента, ония се оказаха гадни наркопласьори и ги арестуваха до един, но сигурно вече са ги пуснали – така че кой знае?! Този град е пълен ужас.

– Значи горе не живее никой?

– Да. Поне би трябвало. – Тя се загледа в масичката и спря поглед върху отворената кутия с пицата. – Боже! Това изглежда отвратително. Да я претопля ли?

– За мен няма нужда.

Канеше се да добави, че трябва да тръгва, но осъзна, че изобщо не е стоял дълго. Притежаваше тази склонност и преди – желанието да прекарва възможно най-малко време с други хора, – но през последните шест месеца и тя, подобно на други негови склонности, се беше влошила.

Взе лъскавата синя папка и отбеляза:

– Не съм сигурен дали ще успея да прегледам всичко още сега. Струва ми се, че е доста подробно.

По лицето ѝ, подобно на облак в ясен ден, се мярна разочаровано изражение, което веднага изчезна.

– Може би довечера? Имам предвид, че можеш да я вземеш и да я погледнеш, когато ти остане време.

Реакцията ѝ му въздейства странно – единствената подходяща дума за състоянието му беше „трогнат“. По същия начин се бе почувствал и докато тя му разказваше как е стеснила фокуса и се е спряла на убийствата, извършени от Добрия пастир. Сега разбра на какво се дължи това усещане.

Беше предизвикано от факта, че е посветила на този проект цялото си сърце, от енергията, от вярата, от ярката ѝ, изпълнена с решителност младост. Както и от факта, че го прави сама. Сама в тази опасна къща, в отдалечен квартал, преследвана от някакъв подлец. Гърни предполагаше, че комбинацията от решителност и уязвимост в Ким разбужда закърнелите му бащински инстинкти.

– Ще го прегледам довечера – каза.

– Благодаря.

В далечината отново се разнесе глухо пърпорене от перките на хеликоптер, усили се, мина покрай тях, после пак затихна. Ким прочисти нервно гърлото си, стисна ръце в скута си и произнесе с очевидно затруднение:

– Исках да те попитам нещо. Нямам представа защо ми е толкова трудно.

После рязко тръсна глава, сякаш показваше неодобрение към собственото си объркване.

– Какво има?

Ким преглътна:

– Може ли да те наема? Пък било и само за ден?

– Да ме наемеш ли? За какво?

– Зная, че не звучи смислено. Ох, неудобно ми е – знам, че не би трябвало така да те притискам, но това е важно за мен.

– Какво искаш да направя?

– Утре... дали не би могъл случайно да дойдеш с мен? Не е нужно да правиш каквото и да било. Работата е там, че утре имам две срещи. Едната е с човек, когото бих искала да интервюирам, а другата – с Руди Гец. От теб искам единствено да бъдеш там – да ме чуеш, да чуеш и тях – а след това да ми кажеш какво ти подсказва инстинктът, да ме посъветваш... Не знам, просто... Не говоря много свързано, нали?

– Къде ще се състоят тези срещи? – попита я той.

– Ще го направиш ли? Ще дойдеш ли с мен? О, боже, благодаря ти, благодаря! Всъщност не са много далеч от дома ти – тоест, не са и особено близо, но не и твърде далеч. Първата е в Търнуел с Джими Брустър, който е син на една от жертвите. А пък Руди Гец живее на около петнайсет километра оттам, на планински връх, който гледа към язовира „Ашокан“. Първо ще се видим с Брустър в десет сутринта, което значи, че трябва да те взема около осем и трийсет. Става ли така?

Първата му автоматична реакция беше да откаже превоза и да вземе собствената си кола. Само че беше по-логично да се възползва от пътуването, за да ѝ зададе въпросите, които със сигурност щяха да му хрумнат междувременно. Да придобие по-добра представа за онова, в което се забърква.

– Добре – отвърна. – Няма проблем.

Вече съжаляваше за решението да се замеси, дори и само за ден, но не беше в състояние да откаже.

– В предварителния бюджет, който договорих с РАМ, има перо за консултантски разходи, така че мога да ти платя 750 долара за този един ден. Надявам се, това да е достатъчно.

Канеше се да ѝ каже, че не е необходимо да му плаща, че не го прави заради парите. Тонът ѝ обаче беше делови и сериозен и Гърни прецени, че тя явно иска нещата да станат по този начин.

– Добре – съгласи се отново. – Няма проблем.

Малко по-късно, след неособено свързан разговор за живота ѝ в университета и прословутия проблем с наркотиците в Сиракуза, Гърни се надигна от стола и повтори обещанието си да се видят на следващата сутрин.

Тя го изпрати до вратата, стисна здраво ръката му и отново му благодари.

Докато слизаше по стъпалата към напукания тротоар, зад гърба му се разнесе щракването на двете тежки ключалки. Огледа в двете посоки мрачната улица, която беше мръсна и покрита с нещо, прилично на сол. Предположи, че са засъхналите остатъци от онова, с което я бяха посипали, за да се стопи снегът от предната вечер. Във въздуха се усещаше парлива миризма.

Качи се в колата, завъртя ключа и включи джипиеса за упътване към дома. Измина приблизително една минута, докато устройството се свърже със сателита и започне да получава сигналите. Гърни тъкмо слушаше първите инструкции, когато чу трясък от отварянето на врата. Вдигна поглед и видя Ким, която се втурна през прага. На последното стъпало пред къщата младата жена политна и се просна на тротоара. Когато Гърни се добра до нея, тя вече се изправяше, използвайки близката кофа за боклук за опора.

– Добре ли си?

– Нямам представа... глезенът ми... – Ким дишаше тежко и явно бе уплашена.

Той я подхвана за раменете и се опита да ѝ помогне:

– Какво стана?

– Кръв... в кухнята.

– Какво?

– Кръв. На пода на кухнята.

– Има ли някой вътре?

– Не. Не знам. Не видях никого.

– Колко кръв?

– Нямам представа. Капки по пода. Като следа. Води до антрето отзад. Не съм сигурна.

– И не видя никого, не чу нищо, така ли?

– Не, мисля, че не.

– Добре. Сега си добре. В безопасност си.

Тя започна да примигва. В очите ѝ се виждаха сълзи.

– Всичко е наред – меко повтори той. – Добре си. В безопасност си.

Тя изтри сълзите си и се опита да се успокои.

– Добре. Сега съм добре.

Когато дишането ѝ започна да се нормализира, Гърни каза:

– Искам да седнеш в колата ми, можеш да заключиш вратата. Аз ще огледам апартамента.

– Идвам с теб.

– По-добре ще е да останеш в колата.

– Не! – Тя го погледна умолително. – Това е моят апартамент. Той няма да ме изгони от собствения ми апартамент!

Според нормалната полицейска практика при такива обстоятелства не беше прието цивилните да се връщат в помещенията, преди да са претърсени. Само че Гърни вече не беше полицай и правилникът и обичайната практика вече не бяха водещи в решенията му. Той прецени, че предвид състоянието ѝ, в момента ще е по-добре Ким да дойде с него, отколкото да остане в колата му – независимо дали автомобилът е заключен, или не.

– Добре – съгласи се той, след което извади беретата от кобура на глезена си и я пусна в джоба на якето. – Хайде да проверим.

Влезе първи в къщата, като остави и двете врати отворени зад гърба си. Спря пред всекидневната. Коридорът продължаваше право напред – беше приблизително шест метра дълъг и свършваше с арка, през която се влизаше в кухнята. От дясната му страна, между всекидневната и кухнята, имаше две отворени врати.

– Накъде водят тези?

– Първата е към спалнята ми. Втората – към банята.

– Ще огледам и двете. Ако чуеш нещо, което те притеснява, каквото и да било, или пък ако ме повикаш и не ти отговоря на мига, излез през входната врата по възможно най-бързия начин, заключи се в колата и се обади на 911. Разбираш ли?

– Да.

Той тръгна по коридора, надникна в първата стая, после влезе в нея и светна лампата. Вътре нямаше кой знае какво: едно легло, малка маса, огледало в цял ръст, два сгъваеми стола и разнебитен гардероб. Гърни погледна в гардероба и провери под леглото. После се върна в коридора и вдигна палец към Ким в знак, че всичко е наред. След това повтори процеса с банята.

Накрая дойде ред и на кухнята.

– Къде забеляза капките кръв? – попита.

– Започват пред хладилника и водят отзад в коридора.

Той влезе предпазливо в кухнята. За първи път от шест месеца насам се радваше, че е въоръжен. Помещението беше просторно, но оскъдно осветено. В срещуположния му край, пред прозореца, който гледаше към алеята за коли и съседната къща, имаше маса за хранене и два стола.

Пред Гърни беше разположен плот с шкафчета под него, мивка и хладилник. По средата имаше малък кухненски остров. А върху него – касапски сатър. Когато заобиколи масата, Гърни забеляза кръвта – диря от тъмни капки по покрития с износен линолеум под. Петната бяха с големината на монети от десет цента, разпръснати на всеки две-три крачки – започваха на пода пред хладилника, стигаха до задната врата на кухнята и се губеха в сенчестото пространство отвъд прага.

Изведнъж, без никакво предупреждение, зад гърба му се разнесе нечие дишане. Той се извъртя, като същевременно се приведе и измъкна беретата от джоба си. Беше Ким, застанала само на няколко крачки от него. Очите ѝ – точно според популярното клише – бяха разширени като на уплашена кошута и вторачени право в малкия 32-калибров пистолет в ръката му, устата ѝ беше отворена.

– Боже! – пророни той, пое си дъх и свали оръжието.

– Съжалявам. Опитвах се да пазя тишина. Искаш ли да светна лампата?

Той кимна. Ключът се намираше на стената над мивката. С него се пускаха две дълги флуоресцентни лампи, монтирани на тавана. На ярката светлина капките кръв по пода изглеждаха по-червени.

– Има ли ключ и за осветлението на задното антре?

– На стената вдясно от хладилника.

Той го откри, щракна го и мракът от другата страна на прага бе заменен от светлината на съскаща и примигваща флуоресцентна лампа, която сякаш всеки миг щеше да угасне окончателно. Гърни тръгна бавно към задната врата. Дулото на пистолета в ръката му беше насочено надолу.

В късия коридор нямаше почти нищо, само една голяма, зелена пластмасова кофа за боклук. Коридорът завършваше с масивна на вид външна врата с две стабилни ключалки. В тясното пространство бе сбутана още една врата, вдясно. Именно до нея водеха капките кръв.

Гърни стрелна Ким с поглед:

– Какво има зад тази врата?

– Стълби. Стълбището... към мазето. – В гласа ѝ отново се прокрадваше страх.

– Кога за последно си слизала в него?

– Долу ли... О, боже, не знам. Може би... може би преди година? Един електрически прекъсвач се беше изключил и хазяинът повика електротехник, който ми показа как да го пусна отново. – Тя тръсна глава, сякаш самата идея я разстройваше.

– Има ли друг начин да се влезе долу?

– Не.

– А прозорци?

– Малки са, на равнището на земята, но имат решетки.

– Къде е ключът за осветлението?

– Мисля, че е вътре, веднага след вратата.

Пред вратата имаше капка кръв. Гърни я прекрачи и, притиснат плътно до стената, завъртя кръглата дръжка и бързо я дръпна. Вратата се отвори и малкото антре се изпълни със застоял, миришещ на плесен въздух. Гърни изчака малко, ослушваше се. После хвърли поглед към стълбището. То беше слабо осветено от примигващата лампа в коридора зад него. На стената до себе си забеляза ключ. Щракна го и някъде в мазето светна крушка с бледа, жълтеникава светлина.

Каза на Ким да изключи флуоресцентната лампа в коридора, за да спре жуженето. След като тя изпълни искането му, Гърни отново внимателно се вслуша в продължение на минута. Тишина. Погледна надолу към стълбището. На всяко второ или трето стъпало се забелязваше тъмно петно.

– Какво има? Какво виждаш? – гласът на Ким сякаш всеки миг щеше да се скърши, толкова крехко звучеше.

– Още няколко капки – отвърна равно той. – Ще огледам по-отблизо. Остани, където си. Ако чуеш нещо, каквото и да било, хуквай с всички сили към външната врата, влез в колата ми...

Тя го прекъсна рязко:

– Няма начин! Оставам с теб!

Гърни притежаваше дарбата да излъчва спокойствие, което се увеличаваше правопропорционално на тревогата на околните.

– Добре. Но ще трябва да се уговорим нещо – да стоиш на два метра зад мен – той стисна по-здраво беретата. – Ако ми се наложи да се придвижа бързо, ще ми е необходимо пространство. Така става ли?

Ким кимна.

Той започна бавно да слиза по стълбитещето – скърцаща стара конструкция без перила. Когато стигна долу установи, че следата от тъмни петна продължава по прашния под на мазето към нещо като дълъг и нисък сандък в насрещния ъгъл. До едната стена беше поставен отоплителен котел и два резервоара за гориво. На съседната стена имаше електрическо табло, а в редица над него бяха разположени малки хоризонтални прозорци, които почти допираха издадените напречни греди на тавана. През мръсните им стъкла смътно се различаваха поставените отвън решетки. Слабата светлина идваше от една-единствена гола крушка, мърлява колкото прозорците.

Гърни отново насочи вниманието си към сандъка.

– Имам фенерче – разнесе се гласът на Ким от стълбището. – Искаш ли го?

Вдигна поглед към нея. Тя включи фенерчето и му го подаде. Беше малко фенерче „Мини Маглайт“. Батериите му очевидно бяха за смяна, но все пак беше по-добре от нищо.

– Какво виждаш? – попита Ким.

– Не съм съвсем сигурен. Когато слиза тук предния път, помниш ли до стената да е имало кашон или сандък?

– О, господи, нямам представа. Онзи майстор ми показваше нещата по таблото, превключвателите и още не знам какво. Какво виждаш?

– Ще ти кажа след минутка.

Тръгна, изпълнен с безпокойство, напред по кървавата диря към дългия нисък сандък.

От една страна, приличаше на много стара ракла за одеяла. От друга обаче, Гърни не можеше да се отърве от мелодраматичното усещане, че е точно с големината на ковчег.

– О, боже! Какво е това? – Ким го бе последвала и сега стоеше само на няколко крачки зад него. Говореше със снижен до шепот глас.

Гърни стисна със зъби фенерчето и го насочи надолу, към сандъка. Беретата беше в дясната му ръка, а с лявата предпазливо повдигна капака.

За секунда му се стори, че вътре няма нищо.

Едва след малко забеляза ножа, проблясващ меко на светлината на фенерчето.

Малък кухненски нож за белене. Дори на слабата светлина ясно се забелязваше, че острието е силно наточено и е необичайно тънко и остро. На върха му имаше малка капка кръв.

¹ Препратка към двуетажната къща на герой от популярен американски сериал, известен с тесногръдието и не особено високия си интелект. – б. р.

² Теодор Джон Качински, познат и като Юнабомбъра, е американски математик, анархист и социален критик, който извършва поредица от атентати с писма бомби в продължение на 20 години, при които убива трима и ранява 23 души – б. пр.

Глава 5 В трънено кълбо ¹

Независимо от опитите на Гърни да я убеди, Ким отказа да повика полицията.

– Казах ти, че им звънях преди. Няма пак да го правя. Нищо не се случва. Не, по-зле е от нищо. Идват в апартамента, хвърлят по едно око на вратите и прозорците и ми казват, че няма следи от влизане с взлом. После ме питат дали някой е пострадал, дали има нещо откраднато или счупено. Все едно, ако проблемът не се вмества в някоя от тези категории, не е проблем. Миналия път, като им се обадих да съобщя за ножа в банята, загубиха интерес, след като разбраха, че е мой – въпреки че на няколко пъти им казах, че го е нямало в продължение на две седмици. Изстъргаха малката капка кръв, която беше на пода до него, взеха я, но не казаха дори дума за нея. Ако пак ще идват тук и ще ме гледат все едно съм някаква истеричка, дето просто им губи времето, най-добре да вървят по дяволите! Знаеш ли какво направи миналия път един полицай? Прозина се. Наистина, колкото и да не е за вярване, се прозина направо в лицето ми!

Гърни се замисли за това, за инстинктивния начин, по който всяко натоварено градско ченге сортира новите случаи, които кацнат на бюрото му. Сравняваше ги – с останалите случаи, които му бяха поверени, със спешните задачи за месеца, за седмицата, за конкретния ден. Припомни си един от партньорите в отдел „Убийства“ в нюйоркската полиция – мъж, който живееше в сънлив градец в западната част на Ню Джърси – място, до което почти не достигаха новини. Един ден въпросният колега донесе местния вестник. Голямата новина от първа страница беше за изчезнало от нечий заден двор басейнче за птици. По същото време в Ню Йорк се извършваха средно по двайсет убийства на седмица и повечето от тях получаваха само по един ред в градските вестници. Всичко зависеше от контекста. И макар да не го каза, Гърни чудесно разбираше как фактът, че е открила собствения си нож на пода в собствената си баня, не звучи като края на света за някой полицай, заринат със случаи на изнасилвания и убийства.

Също така разбираше колко е обезпокоена Ким. Освен това в действията на натрапника се забелязваше нещо злокобно, което притесняваше и него самия. Каза ѝ, че може би ще е добра идея за известно време да се махне от Сиракуза и да отиде в дома на майка си.

Предложението превърна страха ѝ в гняв.

– Това проклето копеле! – изсъска тя. – Ако смята, че ще спечели битката, значи не ме познава изобщо!

Гърни я изчака да се успокои, после я попита дали помни имената на детективите, които са отговорили на обажданията ѝ.

– Казах ти, повече няма да им звъня!

– Разбрах те. Но аз бих искал да поговоря с тях. Да проверя дали знаят нещо, което не ти казват.

– За какво?

– Може би за Роби Мийс. Кой знае? Няма как да знам, преди да поговоря с тях.

Ким внимателно се взря в него с тъмните си очи, после сви устни:

– Елууд Гейтс и Джеймс Шиф. Гейтс е ниският, а Шиф – високият. Едни и същи тъпанари, само телата са различни.

Детектив Джеймс Шиф въведе Гърни в една свободна стая за разпити, отдалечена с два коридора от приемната. Остави вратата отворена, не си взе стол и не предложи и на Гърни да седне. Покри лицето си с длани, опитвайки се да потисне прозявката, но изгуби битката.

– Дълъг ден?

– И така може да се каже. На работа съм от осемнайсет часа, остават ми още шест.

– Документация ли?

– И още как! Разбираш ли, приятелю, това управление е с грешни размери. Достатъчно голямо е, за да ни заринат с всички бюрократични глупости на големия град, а същевременно е твърде малко и няма къде да се скриеш. Снощи нахлухме в една изоставена къща, свърталище на наркомани, която се оказа неочаквано пренаселена. В резултат имам да напиша куп доклади за бездомниците и проститутките, а освен това трябва да заведа и веществените доказателства. Така че дай да минем на въпроса. Защо нюйоркският отдел „Убийства“ се интересува от Ким Корасон?

– Извинявай... вероятно не съм обяснил ясно положението си по телефона. Наистина бях в отдел „Убийства“, но се пенсионирах преди две години и половина.

– Пенсионер ли? Явно съм пропуснал тази информация. И какъв си сега? Частен детектив?

– По-скоро приятел на семейството. Майката на Ким е журналистка, доста статии е писала за ченгета. Пътищата ни се пресякоха, докато все още работех в полицията.

– Колко добре познаваш Ким?

– Не особено. Просто се опитвам да ѝ помогна с един журналистически проект, става дума за неразкрити убийства, но днес се сблъскахме с малко усложнение.

– Виж какво, нямам много време. Можеш ли да говориш по-конкретно?

– Някакъв тип преследва младата дама, при това не е никак приятен.

– Така ли?

– Не знаехте ли?

Погледът на Шиф стана мрачен:

– Нещо загубих логиката. Защо водим този разговор?

– Добър въпрос. Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че в момента в апартамента на Ким Корасон има скорошно доказателство за влизането на неупълномощено лице, както и доста неприятен вандализъм, извършен с явното намерение да я сплаши?

– Да се изненадам? Трудно ще стане. Вече няколко пъти минахме през това с госпожица Корасон.

– И?

– Има твърде много дупки.

– Не съм сигурен, че разбирам.

Шиф извади малко ушна кал от ухото си и я тръсна на пода.

– Каза ли ти кой според нея е отговорен?

– Бившият ѝ приятел, Роби Мийс.

– Говори ли с Мийс?

– Не. А ти?

– Да, разговарях с него – полицаят си погледна телефона. – Слушай, мога да ти отделя точно три минути. Услуга като за бивш колега. Впрочем, имаш ли някакъв документ за самоличност в себе си?

Гърни му показа картата си от полицейския синдикат и шофьорската си книжка.

– Добре, господин Нюйоркска полиция, кратко резюме, съвсем неофициално. В общи линии разказът на Мийс звучи толкова достоверно, колкото и този на момичето. И двамата твърдят, че другият е ядосан, неуравновесен и реагира зле на раздялата им. Тя настоява, че той е влизал в апартамента ѝ три или четири пъти. Някакви глупости – развинтени дръжки на вратите, преместени предмети, скрити вещи, взел ножовете, върнал ножовете...

Гърни го прекъсна:

– Имаш предвид, оставил нож на пода на банята ѝ, както и капка кръв. Не бих нарекъл това „върнал ножовете“. Не разбирам как може да пренебрегнеш...

– Ей! Никой нищо не е пренебрегвал. Първите неща – ония брави и другите подобни глупости – бяха поети от патрула. Дали сме отърчали да проверяваме бравите за отпечатъци? Би трябвало да сме луди, за да направим подобно нещо. Живеем в истински град, с истински проблеми. Но спазихме процедурите. В ей тая папка са докладите от инцидентите. За оплакването по повод капката кръв ни съобщиха пак патрулните. Заедно с партньора ми огледахма, взехме проби за лабораторията, отнесохме ножа за отпечатъци и така нататък. Оказа се, че единствените отпечатъци по ножа са от госпожица Корасон. Малката капка кръв на пода беше животинска, говежда. Нали се сещаш? Като от пържола.

– Разпитахте ли Мийс?

– Естествено, че го разпитахме.

– И?

– Не признава нищо, освен това няма никакви доказателства, че е замесен. Придържа се към историята си, че Корасон е отмъстителна кучка, която се опитва да му докара неприятности.

– В такъв случай каква ви е теорията? – попита недоверчиво Гърни. – Че Ким е достатъчно луда, за да върши тия неща сама? Така че да може да обвини бившия си приятел?

В погледа на Шиф се долавяше желание да повярва именно в това. После полицаят сви рамене:

– Или пък го прави някакво трето лице по все още неизвестни причини. – Отново погледна телефона си. – Трябва да тръгвам. Времето направо лети, когато се забавляваш.

И с тези думи се отправи към отворената врата на стаята.

– Защо няма камери? – попита Гърни.

– Я повтори?

– Логично би било в отговор на неколкократни оплаквания за нахлуване в чужда собственост и вандализъм в помещенията да се инсталират охранителни камери.

– Препоръчах подобна мярка на госпожица Корасон. Тя отказа. Окачестви идеята като недопустимо нарушение на личното ѝ пространство.

– Изненадан съм, че е реагирала така.

– Освен ако оплакванията ѝ не са били пълна глупост и камерата би го доказала.

Двамата мълчаливо се върнаха в чакалнята, минаха покрай дежурния сержант и отидоха до изхода. Гърни тъкмо се канеше да излезе, но Шиф го спря:

– Не спомена ли преди малко, че си открил ново доказателство в апартамента ѝ, за което трябва да знам?

– Да, така казах.

– Е? Какво беше?

– Сигурен ли си, че искаш да знаеш?

В очите на Шиф проблесна гняв:

– Да, бих искал да знам.

– Видях капки кръв, които водеха от кухнята до един сандък в мазето. В сандъка имаше малък остър нож. Но може би и това не е голяма работа, а? Може би Ким е изстискала кръвта от някоя пържола и е накапала по пода? Може би просто става все по-луда и отмъстителна с всяка изминала минута.

Пътуването на Гърни към дома не бе от най-приятните. Непрестанно чуваше ехото от саркастичните думи, които беше изстрелял към Шиф на раздяла. Колкото повече ги прехвърляше в ума си, толкова повече му се струваше, че се вписват в модела – модела на дребнаво заяждане, който владееше мислите и поведението му, откакто го бяха простреляли.

Винаги бе притежавал навика да оспорва очевидното във всяка ситуация, както и таланта да открива несъответствия. Сега обаче бавно осъзнаваше, че в него се случва и нещо друго, нещо по-малко обективно. Интелектуалната му склонност да подлага на съмнение логиката на всяко мнение, на всяко заключение, сега беше пропита от неприязън – неприязън, която варираше от раздразнително оспорване до нещо, граничещо с гняв.

Ставаше все по-изолиран, заемаше все по-отбранителна позиция и се противопоставяше все по-силно на всяка идея, която не е негова собствена. И беше убеден, че всичко това е започнало преди шест месеца с онези три куршума, които за малко да сложат край на живота му. Обективността, която някога приемаше за даденост, сега бе убягващо му качество, към което трябваше да се стреми. Знаеше обаче, че стремежът си струва усилията. Без обективност не притежаваше нищо.

Преди много време един терапевт му беше казал: „Когато изпитваш безпокойство, се опитай да откриеш страха под безпокойството. В основата винаги е страхът и ако не се изправим срещу него, обикновено постъпваме зле.“ Сега, като направи хладнокръвен опит да погледне обективно, Гърни се запита от какво го е страх. Този въпрос владееше съзнанието му през по-голямата част от пътуването. Най-точният отговор, до който успя да достигне, бе онзи, от който най-много се срамуваше.

Страхуваше се, че може да сбърка.

Паркира колата си до тази на Мадлин пред страничната врата на къщата. Планинският въздух беше леден. Гърни влезе вътре, закачи палтото си в килерчето, продължи към кухнята и подвикна:

– Прибрах се!

Не получи отговор. В къщата цареше неописуемо мъртвило – една особена пустота, която настъпваше само в отсъствието на Мадлин.

Трябваше да отиде до тоалетната и тръгна натам, после си спомни, че е забравил да вземе синята папка на Ким от колата. Върна се за нея, но преди да стигне до колата, нещо яркочервено привлече погледа му вдясно от мястото за паркиране. Бе по средата на лехата, в която Мадлин бе посадила цветя миналата година. Именно заради този факт първоначално Гърни реши, че нещото е разцъфнал цвят на върха на право стъбло. Секунда по-късно му хрумна, че по това време на годината не би могло да има цъфнали цветя. Въпреки това, когато се приближи към лехата и осъзна какво всъщност вижда пред себе си, истината не му изглеждаше по-логична от разцъфнала роза.

Правото „стебло“ се оказа тяло на стрела. Върхът ѝ беше забит във влажната почва, а „цветът“ бяха три алени пера, закачени в горния ѝ край, които блестяха ярко под косите лъчи на слънцето.

Гърни се вгледа замислено в стрелата. Дали Мадлин я бе поставила там? Само че откъде би могла да я вземе? Дали я използваше за някакъв маркер? Изглеждаше нова и лъскава, времето не ѝ бе повлияло, следователно не е възможно да е била под снега цялата зима. Но ако Мадлин не я бе забучила в лехата, кой би го сторил? Възможно ли беше изобщо да не е „поставена“, а някой да я е изстрелял с лък? Но за да се забие по този начин, би трябвало да е изстреляна почти вертикално във въздуха. Кога? Защо? От кого? Къде е стоял стрелецът?

Стъпи в лехата, хвана стрелата ниско долу и бавно я измъкна. Завършваше с ловен връх с четири остриета – стрела, с която някой по-умел ловец със сериозен лък би могъл да прониже сърна. Докато изучаваше смъртоносния предмет, не можеше да не мисли за невероятното съвпадение да попадне на две остри хладни оръжия, повдигащи притеснителни въпроси, в един и същи ден.

Естествено, възможно беше Мадлин да има някакво съвсем просто обяснение за стрелата. Взе я и я отнесе в кухнята, където грижливо я изми на мивката. Острието, изглежда, бе от въглеродна стомана, толкова наточено, че човек би могъл да се обръсне с него. Което отново му припомни ножа в мазето на Ким, което пък го подсети, че папката ѝ все още е в колата. Внимателно остави стрелата на плота от борово дърво и тръгна през малкото коридорче край килера.

Отвори страничната врата и се озова лице в лице с Мадлин, облечена в една от обичайните си поразителни цветови комбинации – панталони в бледорозово, светлолилаво спортно горнище и оранжева бейзболна шапка. Изглеждаше приятно раздвижена и леко задъхана както обикновено след разходка по хълмовете. Гърни отстъпи, за да ѝ направи място.

Тя се усмихна:

– Тоооолкова е красиво! Видя ли тази фантастична светлина над склона? И леката руменина на пъпките – забеляза ли я?

– Какви пъпки?

– Значи не си я видял? О, ела тук, ела! – хвана го за ръката и го изведе навън, а после щастливо посочи към дърветата след края на горната ливада. – Можеш да го видиш само в началото на пролетта, това едва доловимо розово в листата на кленовете.

Гърни видя за какво му говори, но не можеше да сподели радостната ѝ реакция. Вместо това бледият намек за цвят, промъкващ се в сивокафявия пейзаж събуди в него стар спомен – спомен, от който му призляваше: сивокафява вода в една канавка до изоставено шосе зад летище „Ла Гуардия“, мътен червеникав оттенък във вода. Червеното се процеждаше от простреляно тяло, проснато точно под повърхността.

Тя го погледна загрижено:

– Добре ли си?

– Уморен съм, това е.

– Искаш ли кафе?

– Не – отвърна той рязко, без да знае защо.

– Ела вътре – продължи тя, след което свали връхната си дреха и шапката и ги закачи в килерчето.

Гърни я последва в кухнята. Мадлин отиде до мивката и завъртя кранчето:

– Как мина пътуването до Сиракуза?

Той се сети, че проклетата синя папка пак е останала в колата.

– Не те чувам, докато водата тече – отвърна ѝ.

Бяха станали... колко? Три пъти ли бе забравил да я внесе? Три пъти за последните десет минути? Божичко!

Жена му напълни една чаша с вода и спря чешмата.

– Попитах за пътуването до Сиракуза.

Гърни въздъхна:

– Странно беше. Сиракуза е отвратителна дупка. Изчакай за миг. След малко ще ти разкажа.

Излезе, отиде до колата и този път се върна с папката в ръка.

Мадлин беше озадачена:

– Чувала съм, че там има много приятни стари квартали. Може би си ходил в друга част на града?

– Да, и не. Приятните стари квартали съжителстват с квартали от някакъв гангстерски ад.

Тя хвърли поглед към папката в ръката му:

– Това проектът на Ким ли е?

– Какво? А, да – огледа се за място, където да остави папката и забеляза стрелата на плота. Посочи я: – Какво знаеш за това?

– За това ли? – Мадлин пристъпи напред и се вгледа в стрелата, без да я докосва. – Това същото нещо ли е, което видях отвън?

– Кога си я видяла?

– Не помня. Когато излязох. Може би преди час.

– И не знаеш нищо за нея?

– Само това, че беше забучена в лехата. Реших, че ти си я сложил там.

Последва дълго мълчание. Гърни се взираше в стрелата, а Мадлин – в него.

– Смяташ, че някой ловува там горе ли? – попита тя накрая и присви очи.

– Сега не е ловен сезон.

– Може би някой пияница е решил, че е.

– Приятна мисъл.

Мадлин се втренчи в стрелата, после сви рамене:

– Изглеждаш изтощен. Ела, седни. – Махна с ръка към масичката до прозорците. – Разкажи ми как мина денят ти.

След като ѝ разказа всичко, което можеше да си спомни, включително молбата на Ким да му плати, за да я придружи на двете срещи на следващия ден, Гърни се взря в лицето на Мадлин, търсейки някаква реакция. Вместо да коментира разказа му обаче, тя смени темата.

– И моят ден беше тежък в известен смисъл.

Приведе се, докато говореше, и опря лакти на масата. Събра длани пред лицето си и подпря брадичка на палците. После затвори очи и дълго време не каза нищо.

След това отново отвори очи, отпусна ръце в скута си и изпъна гръб:

– Спомняш ли си, че ти бях споменала за онзи математик?

– Смътно.

– Професорът по математика, който беше клиент на клиниката.

– О, да. Вярно.

– Първоначално го бяха насочили към нас заради шофиране в нетрезво състояние. Имаше проблеми с работата си, а накрая я загуби. Последва ужасен развод, отчуждение от децата му, дрязги със съседите. Мрачни перспективи, проблеми със съня, вманиачаване в негативната страна на всяка ситуация. Невероятен ум, но окован в спираловидното нанадолнище на депресията. Три пъти седмично идваше на групова терапия, плюс един индивидуален час. Обикновено имаше желание да говори. Или по-скоро имаше желание да се оплаква, да обвинява всички за всичко. Никога обаче не пожела да направи каквото и да било. Не искаше дори да излиза от къщата си, освен ако не бе наложено от съда. Отказваше да приема антидепресанти, защото това би означавало да приеме факта, че химията на мозъка му може би е част от всичките му други проблеми. Почти е смешно. Беше решен да направи всичко по своя си начин, а неговият начин беше да не върши нищо.

Тя се усмихна безрадостно и се загледа навън през прозореца.

– Какво стана?

– Снощи се е застрелял.

Двамата отново запазиха мълчание за дълго, вперили в хълмовете погледи, които се кръстосваха заради поставените им един срещу друг столове. Гърни изпита странно усещане – сякаш не е свързан нито с мястото, нито с времето.

– И така – каза Мадлин и се обърна с лице към него, – младата дама иска да те наеме. А всичко, което трябва да направиш, е да я следваш насам-натам и да ѝ казваш как се справя според теб.

– Да, така каза.

– Чудиш се дали няма нещо повече?

– Ако може да се съди по днешния ден, възможно е да има някои скрити обрати.

Тя го изгледа с онзи свой характерен замислен поглед, който сякаш проникваше до дълбините на душата му. После с очевидно усилие извика на лицето си ярка усмивка:

– След като ти се захванеш с работата, се съмнявам, че дълго ще останат скрити.

¹ По „Лолита“ на В. Набоков, чиято първа глава завършва с думите: „Дами и господа съдебни заседатели, експонат номер едно е това, на което са завиждали серафимите, злеосведомените благороднокрили серафими... Вижте това трънено кълбо.“ – б. р.

Глава 6 Обрати и завои

След като слънцето залезе, двамата вечеряха скромно със супа от сладки картофи и спаначена салата. После Мадлин запали огън в старата камина, която се намираше в другия край на стаята, седна в любимото си кресло и взе „Война и мир“ – книга, която четеше с прекъсвания вече почти година.

Гърни забеляза, че не си е направила труда да си сложи очилата за четене, а книгата лежеше неотворена в скута ѝ. Изпита необходимост да ѝ каже нещо:

– Кога разбра за...

– За самоубийството ли? Късно тази сутрин.

– Някой ти се обади ли?

– Директорката. Искаше всички, които са контактували с него, да дойдат за среща. Уж за да обменим информация, заедно да се справим с шока. Което, естествено, беше пълна глупост. Цялата идея бе да покрият случая, да ограничат щетите, или както там решиш да го наречеш.

– Колко време продължи срещата?

– Нямам представа. А и какво значение има?

Той не отговори. В действителност нямаше какво да каже, не знаеше дори защо е задал въпроса. Мадлин отвори книгата сякаш напосоки и се загледа надолу към страницата.

След една-две минути Гърни взе от плота папката с проекта на Ким и я отнесе обратно на масата. Прескочи частите, озаглавени „Основна идея“ и „Документални източници“ и мина набързо през следващата, „Стил и методология“, като обърна малко повече внимание само на едно изречение, което Ким бе подчертала със специален шрифт: „В интервютата ще се разгледат трайните последствия от убийствата и ще се изследват в дълбочина начините, по които е засегнат животът на семействата“.

Прегледа още няколко раздела, като се забави малко повече на онзи, озаглавен „Контакти и статус“. Той беше организиран последователно по реда на шестте убийства, извършени от Добрия пастир. Информацията беше разположена в таблица с три колонки: „Жертви на стрелбата“, „Налични членове на семейството“, „Актуална позиция по въпроса за участието“.

Изчете списъка с жертвите: Бруно и Кармела Мелани, Карл Рьоткер, Иън Стърн, Шарън Стоун, доктор Джеймс Брустър, Харолд Блум. След името на Кармела Мелани имаше звездичка, а под линия – съответна бележка: „Оцеляла след тежка черепно-мозъчна травма, остава в перманентно вегетативно състояние (будна кома)“.

Прескочи втората колона, в която имаше подробен списък с членовете на семейството (местожителство, семейно положение, възраст и физическо описание) и погледна направо третата, където имаше коментари за настоящето им отношение към проекта.

За вдовицата на Харолд Блум беше написано, че е „напълно склонна да участва, благодарна за проявения интерес, много емоционална, все още плаче, когато се обсъжда темата“.

За сина на доктор Брустър се казваше, че „хули паметта на баща си, откровено споделя философията на ДП, обсебен е от злините на материализма“.

Синът на Иън Стърн, дентален лекар и предприемач, беше описан като „сдържан, отказва да участва, загрижен е за разрушителното емоционално въздействие на проекта, скептичен е относно намеренията на РАМ Ти Ви, отнася се критично към безмилостно-сензационния им подход при първоначалното отразяване на убийствата“.

Синът на брокерката на недвижими имоти Шарън Стоун: „изразява голям ентусиазъм по отношение на проекта, разпалено говори за силните страни на майка си, ужаса от смъртта ѝ, опустошителния ефект върху собствения му живот, непоносимата несправедливост убиецът да е все още на свобода“.

Имаше и други членове на семействата както и още описания на положението им, след което идваха преписите от две интервюта – с Джими Брустър и Рут Блум, както и копие от „Меморандума за намерение“ на Добрия пастир, което беше двайсет и една страници. Гърни се канеше да остави папката, когато забеляза още един лист накрая – лист, който не беше отбелязан в съдържанието и който бе озаглавен „Контакти за допълнителна информация“.

На листа имаше три имена заедно с имейл адреси и телефонни номера: специален агент от ФБР Матю Траут, (бивш) главен следовател от полицията на щата Ню Йорк Макс Клинтър и главен следовател от полицията на щата Ню Йорк Джак Хардуик.

Вгледа се изненадано в третото име. Джак Хардуик бе изключително умен и изключително дразнещ детектив, с когото Дейв имаше сложни взаимоотношения – пътищата им се бяха пресичали при много странни и спорни обстоятелства.

Гърни тръгна към телефона, за да се обади на Ким. Възнамеряваше да поговори с Хардуик, но първо искаше да разбере защо младата жена го е включила като източник на информация.

Ким вдигна веднага:

– Дейв?

– Да.

– Тъкмо се канех да ти се обадя – в гласа ѝ се долавяше повече напрежение, отколкото задоволство. – Разговорът ти с Шиф сериозно е разбунил духовете.

– Как така?

– Ами той дойде тук, в апартамента ми – предполагам, веднага след като си говорил с него. Искаше да види всичко, за което си му разказал. Много се ядоса, че съм изчистила пода на кухнята, ама... какво да се прави? Откъде можех да знам, че ще дойде? Каза, че довечера ще мине човек от лабораторията, да огледа мазето и да събере улики. В такъв случай е добре, че не събрах сили да сляза там и да почистя стълбището. Божичко, тръпки ме побиват, само като си помисля за това! На всичкото отгоре настоява да наслага тия ужасни шпионски камери из целия апартамент.

– Вярно ли е, че преди това си отказала?

– Споменал го е, така ли?

– Освен това спомена, че са провели лабораторни тестове с петното, намерено в банята ти.

– И?

– От думите ти останах с впечатлението, че общо взето не са свършили нищо.

Ким замълча за миг, преди да отговори:

– Въпросът не беше толкова дали са свършили нещо, или не. Проблемът беше в отношението му. Наистина беше отвратително. Изобщо не му пукаше.

Макар това обяснение да не бе съвсем достатъчно за Гърни, той реши да остави нещата така, поне засега.

– Ким, в момента гледам списъка с източниците на информация, които си посочила на последната страница от документите си, и по-точно един детектив на име Хардуик. Какво е неговото участие тук?

– Познаваш ли го? – в тона ѝ прозвуча предпазливост.

– Да, познавам го.

– Ами... когато преди няколко месеца започнах да проучвам случая на Добрия пастир, събрах имената на няколко служители на реда, които се споменаваха в новинарските репортажи от онова време. Едно от по-ранните убийства е станало в района на Хардуик, така че той участвал временно като част от следователския екип към щатската полиция.

– Временно ли?

– Всичко се променило след, мисля, третата седмица, когато стрелбата е извършена от другата страна на междущатската граница, в Масачузетс. От този момент нататък разследването било поето от ФБР.

– Специален агент Матю Траут?

– Да, Траут. Истински задник с мания за контрол.

– Разговаряла си с него?

– Каза ми да се върна и да изчета съобщенията, подадени от пресцентъра на ФБР по онова време. После ми нареди да им изпратя въпросите си в писмен вид. После обаче отказа да им отговори. Ако според теб това може да се нарече „разговор“, в такъв случай – да, говорих с него. Надут дръвник!

Гърни се усмихна на себе си. Добре дошла във ФБР.

– Хардуик обаче се е съгласил?

– Първоначално нямаше особено желание – преди да разбере, че Траут се опитва да контролира потока на информацията. След това с удоволствие правеше всичко, което би ядосало Траут.

– Да, такъв си е Джак. Някога твърдеше, че съкращението ФБР означава „Фанатизирани бръщолевещи ръбове“.

– Все още го използва.

– Добре, защо тогава Траут е в списъка ти с източници, щом отказва да предоставя информация?

– Това е по-скоро за онези от РАМ. Траут може и да не иска да говори с мен, но Руди Гец е нещо съвсем друго. Ще се удивиш, ако разбереш какви хора му връщат обажданията. И колко бързо.

– Интересно. Ами третото име – този Макс Клинтър?

– Макс Клинтър. Ами... Откъде да започна? Знаеш ли изобщо нещо за него?

– Ами, името ми е смътно познато. Това е всичко.

– Клинтър е детективът, който се замесил в последното нападение на Добрия пастир.

Гърни си припомни публикациите в пресата.

– Да не би това да е онзи, който шофирал след работно време, пиян до козирката... в колата му имало студентка от Художествената академия... стрелял със служебното си оръжие през стъклото... ударил някакъв мотоциклетист... обвиняват го, че заради него Добрия пастир се е измъкнал?

– Да.

– И той е един от източниците ти?

Ким веднага зае отбранителна позиция:

– Говоря с всеки, с когото мога. Проблемът е, че всички, които имат някакво отношение към случая, казват да се обърна с въпросите си към Траут, а това е все едно да ги хвърля директно в някоя черна дупка.

– И какво успя да разбереш от Клинтър?

– Отговорът на този въпрос не е никак лесен. Доста странен човек. В главата му се въртят всякакви неща, а аз не мисля, че ги разбирам всичките. Може ли да го обсъдим утре, в колата? Не бях осъзнала колко късно е станало, а трябва да си взема душ.

Макар че Гърни не ѝ повярва, не възрази. Искаше възможно най-бързо да се свърже с Джак Хардуик.

Обаждането му бе прехвърлено на гласова поща. Той остави съобщение.

Здрачът бързо преминаваше в нощ. Вместо да светне лампата във всекидневната, отнесе папката с проекта на Ким на кухненската маса.

Мадлин все още седеше в креслото си до пропукващата камина в другия край на стаята. Преместила бе „Война и мир“ от скута си върху масичката за кафе до себе си и в момента плетеше.

– Е, разбра ли откъде се е взела онази стрела? – попита тя, без да вдига очи.

Той хвърли поглед към плота, към графитеночерната основа и червените пера в горния край на стрелата. Нещо в нея предизвикваше гадене. После – сякаш това усещане се бе оказало предвестник на надигащ се в паметта му спомен – се сети за едно произшествие в блока в Бронкс, където живееше като дете. Тогава бе на тринайсет години. Навън беше тъмно. Баща му или бе останал до късно на работа, или пиеше някъде. Майка му беше на урок по бални танци в една зала в Манхатън, погълната от поредната мания, която бе заменила предишната (да рисува с пръсти). Баба му беше в спалнята си и мърмореше нещо, докато прехвърляше зърната на броеницата. Той самият се намираше в спалнята на майка си – беше само нейна, откакто баща му бе започнал да спи на дивана в хола и да държи дрехите си във вградения гардероб в антрето.

Дейв беше отворил един от двата прозореца. Въздухът бе студен и миришеше на сняг. Тогава имаше дървен лък, съвсем истински, не играчка. Купил си го беше с парите, спестявани от джобните в продължение на две години. Мечтаеше някой ден да ловува с него в гората, далеч от Бронкс. Стоеше пред широко отвореното крило на прозореца, а леденият въздух идваше право в него.

Постави в тетивата на лъка една стрела с алени пера на края и подтикван от някакво особено въодушевление, вдигна лъка, подаде го през прозореца на спалнята на шестия етаж, насочи го към черното небе, опъна тетивата и пусна стрелата навън в нощта. Изведнъж страх скова сърцето му и той се заслуша за звука от сблъсъка – дали ще се удари в покрива на някоя от по-ниските сгради в квартала, или ще изтрака металически по някоя кола отдолу, или пък ще дрънне в тротоара... само че не чу нищо. Абсолютно нищо.

Неочакваната тишина започна да го ужасява. Представи си колко безшумен би бил сблъсъкът на острата стрела и някое човешко тяло.

Прекара остатъка от нощта, преценявайки възможните последствия.

Възможните последствия го плашеха до смърт. Но причината за онова продължително безпокойство, онази част от случката, която още не можеше да преглътне и която все още го тормозеше – дори сега, след трийсет и пет години – беше въпросът, на който така и не бе успял да си отговори: Защо?

Защо го бе направил? Какво го бе обзело и го бе накарало да стори нещо толкова очевидно безразсъдно, нещо, от което нямаше никаква рационална полза и което беше изпълнено с безсмислена опасност?

Гърни погледна отново към плота и се сепна от странната симетрия между двете загадки: стрелата, която бе изстрелял от прозореца на майчината си спалня, с неясен мотив и неизвестна точка на приземяване, и стрелата, която се бе забила в градината на съпругата му, с неясен мотив и неизвестна точка на изстрелване. Поклати глава, сякаш искаше да я прочисти от някаква невидима мъгла.

Време беше да смени темата.

Сякаш по поръчка в този миг звънна мобилният му телефон. Обаждаше се Кони Кларк.

– Исках да добавя нещо – нещо, което не споменах тази сутрин.

– О?

– Не съм го пропуснала нарочно. Става дума за едно от ония неясни неща, които понякога изглеждат свързани със ситуацията, а понякога сякаш нямат нищо общо.

– Да?

– Предполагам, че по-скоро е съвпадение. Добрия пастир е извършил убийствата си точно преди десет години, нали така? Ами точно по това време бащата на Ким изчезна от полезрението ни. Тогава вече бяхме разведени от две години, а той все разправяше, че иска да пътува по света. Никога не съм смятала, че наистина ще го направи, макар понякога да беше удивително импулсивен и безотговорен, до голяма степен именно заради това се разведох с него, а после един ден просто остави съобщение на телефонния ни секретар, казваше, че моментът е настъпил, сега или никога, и че заминава. Пълен абсурд! Но това беше всичко. Случи се през първата седмица на пролетта, точно преди десет години. Никога повече не чух и дума от него. Можеш ли да повярваш? Това егоистично, скапано копеле! Ким беше направо съсипана. Дори повече, отколкото при развода две години по-рано. Напълно съсипана.

– И смяташ, че съвпадението във времето има някакво специално значение?

– Не, не, не твърдя, че има някаква връзка между Добрия пастир и изчезването на Емилио. Че как би могло да има? Просто и двете се случиха в един и същ месец, през март 2000 година. Може би това обяснява донякъде защо Ким толкова силно съпреживява болката на онези семейства, които са загубили някого – защото и тя загуби баща си по същото време.

Сега вече Гърни разбра:

– И също липсва причина...

– Да. Убийствата на Добрия пастир така и никога не бяха разрешени, защото убиецът не беше заловен. А Ким не успя да загърби изчезването на баща си, защото така и не разбра какво в действителност му се е случило. Мисля, че когато говори за семействата на жертвите на убийствата и несекващото им страдание, всъщност говори за себе си.

След като приключи разговора с Кони, Гърни дълго седя до масата, като се опитваше да осмисли последствията от излизането на Емилио Корасон от живота на Ким.

Постепенно започна да възприема равномерния тих звук от иглите за плетене на Мадлин. Тя седеше, огряна от жълтата светлина на лампата, поставила кълбо прежда с цвят на градински чай отстрани на креслото си, а в скута ѝ се оформяше зеленикав пуловер.

Гърни отвори синята папка на раздела, посветен на „Меморандума за намерение“ на Добрия пастир. На страницата за обща информация в началото на раздела някой (вероятно самата Ким) беше посочил, че оригиналният документ е бил доставен чрез експресна поща, в кафяв хартиен плик с размери 23 на 30 сантиметра, адресиран до „Директора на Щатската полиция на Ню Йорк, Бюро за криминални разследвания“. Датата на доставката беше 22 март 2000 г. – срядата след уикенда, в който бяха извършени първите две убийства.

Гърни отгърна страницата и започна да чете текста на самия меморандум. Той започваше направо, с обобщено изявление, изложено под формата на номерирани изречения:

1. Ако любовта към парите, каквато по същността си е алчността, е коренът на всяко зло, най-великото добро ще бъде постигнато чрез унищожаването ѝ. 2. Тъй като алчността не съществува във вакуум, а в своите човешки носители, следва, че за да се изкорени алчността, трябва да се унищожат приносителите ѝ. 3. Добрия пастир прочиства стадото, като отделя заразените овце от здравите, защото е добро да се спре разпространението на заразата. Добро е да защитиш добрите животни от лошите. 4. Макар търпението да е добродетел, не е грях да изгубиш търпение пред алчността. Не е грях да вдигнеш оръжие срещу вълците, които поглъщат деца. 5. Това е нашата декларация: обявяваме война на приносителите на алчността, на джебчиите, които наричат себе си „банкери“, на въшките с лимузини, на червеите с мерцедеси. 6. Ние ще освободим земята от тази унищожителна зараза, носител по носител, като заменим тишината на безучастността със звука на разбитите черепи, докато прочистим цялата земя; ще разбиваме черепи, докато премахнем от стадото всички лоши овце; ще разбиваме черепи, докато коренът на всяко зло бъде напълно умъртвен и изчезне от земята.

В следващите деветнайсет страници това изявление бе разгърнато пространно, манифестът преминаваше от пророчески към академичен тон и обратно. Логическите доводи бяха подкрепени от множество данни за разпределението на богатството, които трябваше да демонстрират несправедливостта в икономическата структура на Америка, и завършваха със статистика на тенденциите, показваща как нацията се насочва към икономика от типа на тези в третия свят – икономика на крайностите с огромно богатство, съсредоточено на върха, все повече ширеща се бедност и намаляваща средна класа.

Основният текст на документа завършваше със заключението:

Тази отвратителна и разрастваща се несправедливост се задвижва от алчността на силните и силата на алчните. Нещо повече – контролът, упражняван от тази гнусна и всепоглъщаща класа над медиите – основният механизъм за влияние над обществото – е на практика абсолютен. Информационните канали (които, ако разполагаха със свобода, биха могли да бъдат двигател на промяната) са притежавани, ръководени и заразени от големите корпорации и от отделни милиардери, чиито интереси са мотивирани от това зловредно качество – алчността.

Именно това безнадеждно положение ни принуждава да стигнем до неизбежното си заключение, до ясната си решимост и до предприетите от нас действия.

Документът беше подписан с „Добрия пастир“.

В отделна бележка, прикрепена към последната страница, авторът беше добавил информация за точното време и място на две нападения, предшестващи „меморандума“.

Тъй като в онзи момент въпросните факти все още не били достъпни за обществеността, те подкрепили твърдението на подателя, че той е убиецът. В послепис към бележката се посочвало, че копия на целия документ са били изпратени едновременно на дълъг списък от национални и местни новинарски организации.

Гърни отново прегледа всичко. Когато половин час по-късно остави папката, вече бе наясно защо случаят се смята за емблематичен в криминологията и защо е изместил по-ранния, този на Юнабомбъра, като академичен архетип за убийства, мотивирани от обществена мисия.

Документът беше по-ясен и с далеч по-малко отклонения от темата от манифеста на Юнабомбъра. Логическата връзка между оповестения проблем и разрешението му под формата на убийства беше по-пряка, отколкото при хаотичните писма бомби на Тед Качински, изпращани до жертви, чиято връзка с проблема бе, най-меко казано, спорна.

Добрия пастир спретнато бе обобщил подхода си в първите две точки от меморандума: „1. Ако любовта към парите, каквато по същността си е алчността, е коренът на всяко зло, най-великото добро ще бъде постигнато чрез унищожаването ѝ. 2. Тъй като алчността не съществува във вакуум, а в своите човешки носители, следва, че за да се изкорени алчността, трябва да се унищожат приносителите ѝ.“

Нима може да бъде казано по-директно от това?

По своята същност поредицата убийства, извършени от него, също бе впечатляваща. Съдържаше всички елементи на приковаваща вниманието театрална постановка: бързо въведение, сгъстена времева рамка, високо напрежение, осезаема заплаха, драматична атака срещу богатството и привилегиите, лесно разпознаваем тип на жертвите, ужасяващ момент на сблъсъка.

Това бяха съставките на легендите и те заемаха естествено място в съзнанието на хората. Всъщност заемаха поне две места: за онези, които се чувстваха застрашени от атака срещу богатите, Добрия пастир беше въплъщение на хвърлящ бомби революционер, решен да взриви структурата на най-великото общество в историята. За другите, които смятаха богаташите за свине, Добрия пастир беше идеалист – Робин Худ, който поправя най-лошата несправедливост в един несправедлив свят.

Логично бе с течение на годините случаят да придобие такава популярност в часовете по психология и криминология. Преподавателите обичаха да го представят, защото подкрепяше изводите им по отношение на определен тип убиец и – нещо, което много рядко се среща при социалните науки – не оставяше никакво място за съмнения. На студентите им харесваше да слушат за него, защото (както и много други откровено ужасни неща) той беше гротескно забавен.

Дори фактът, че убиецът успява да избяга в нощта, се превръщаше в предимство – по този начин историята оставаше с отворен край в настоящето и беше още по-привлекателна.

Гърни затвори папката, замислен за дълбоката интуитивна сила на текста. Изпитваше смесени чувства.

– Проблем ли има?

Вдигна поглед и забеляза, че Мадлин го гледа от другия край на помещението. Куките за плетене лежаха в скута ѝ.

Той поклати глава:

– Вероятно просто обичайната ми раздразнителност.

Тя все още го наблюдаваше. Гърни знаеше, че очаква по-добър отговор.

– Документалната поредица на Ким е за случая „Добрия пастир“.

Мадлин се намръщи:

– Не го ли предъвкваха достатъчно? Когато се случи, по телевизията предаваха само това.

– Тя има собствена гледна точка. Преди години ставаше дума само за манифеста и гонитбата на убиеца и теориите за хипотетичната му биография, хипотетичното му образование, къде би могъл да се крие, насилието в Америка, твърде либералните закони за оръжията, дрън-дрън. Ким обаче пренебрегва всичко това и се съсредоточава върху непоправимите щети, нанесени на семействата на жертвите – как се е променил животът им след това.

Мадлин изглеждаше заинтригувана, после пак се намръщи:

– Добре, къде е проблемът тогава?

– Някъде, където не мога да го напипам. Може би причината е у мен. Както казах, не съм в особено добро настроение.

Глава 7 Ахав, ловецът на китове

На следващата сутрин времето бе типичното за Кетскилс през пролетта – студено и облачно. Отделни снежинки прехвърчаха косо покрай френските прозорци на семейство Гърни.

В 8,00 часа сутринта Ким Корасон се обади да каже, че има промяна в плана. Сутрешната среща с Джими Брустър в Търнуел отпада, вместо това следобед ще посетят Лари Стърн в дома му в Стоун Ридж, на около двайсет минути южно от язовир „Ашокан“. Срещата на обед с Руди Гец остава.

– Има ли някаква специална причина за промяната? – попита Гърни.

– Нещо такова, да. Това беше първоначалната програма, направих я, преди да разбера, че ще мога да разчитам на теб. Само че Лари е по-надут и по-дръпнат от Джими, затова предпочитам да си с мен, когато отида при него. Джими е убеден левичар, така че със сигурност ще участва – нали ще получи трибуна, от която да напада материализма. С Лари няма да е толкова лесно. Той изглежда разочарован от медиите като цяло заради сензациите покрай смъртта на негов приятел преди години.

– Наясно си, че няма да помагам да убеждаваш хората да се включат в проекта, нали?

– Разбира се, че няма! Искам само да слушаш, да усетиш нещата, да ми кажеш какво мислиш. Така че, ще те взема в единайсет и половина сутринта, вместо в осем и трийсет. Става ли?

– Добре – съгласи се той, но без ентусиазъм. Не че имаше конкретни възражения срещу промяната в програмата, просто мимолетното усещане, че нещо не е както трябва.

Канеше се да прибере телефона в джоба си, когато се сети, че Джак Хардуик все още не е отговорил на обаждането му. Набра номера.

Само след едно позвъняване чу дрезгав глас:

– Търпение, Гърни, търпение. Тъкмо смятах да ти звънна.

– Здравей, Джак!

– Ръката ми вече почти заздравя, майсторе. Успя ли да подготвиш нова възможност да ме застрелят?

Забележката беше ясно припомняне за събитията преди шест месеца, кулминационната точка на случая Пери, когато един от трите куршума, пронизали Гърни, беше излязъл от другата страна и се беше забил в ръката на Хардуик.

– Здрасти, Джак!

– Здрасти и на теб, мамка му!

Това бе обичайният начин, по който започваше всеки разговор с главен следовател Хардуик от щатската полиция на Ню Йорк. Този заядлив мъж с бледосини като на хъски очи, остър като бръснач ум и специфичен кисел хумор явно бе твърдо решен да превръща в изпитание всеки опит за общуване с него.

– Обаждам се във връзка с Ким Корасон.

– Малката Кими? Хлапето с училищния проект?

– Предполагам, че може и така да се каже. Името ти е в списъка ѝ с източници за случая с Добрия пастир.

– Без майтап! А ти по каква линия попадна на нея?

– Дълга история. Реших, че може да ми дадеш малко информация.

– Каква по-точно?

– Каквато и да е, стига да е различна от написаното в интернет.

– Разни пикантерийки около случая?

– Ако смяташ, че са важни.

По линията се разнесе хриптене.

– Още не съм пил кафе.

Гърни не каза нищо, защото знаеше какво следва.

– Добре, ето каква е сделката – изръмжа Хардуик. – Ти ми носиш едно хубаво голямо суматра¹ от „Абелардс“, а в замяна аз може и да ти снеса някои пикантни подробности.

– Има ли такива?

– Кой знае? Ако не си спомня нищо, ще си ги измисля. Разбира се, онова, което е важно за един, за друг е пълна глупост. Пия кафето си черно, с три захарчета.

След четиридесет минути Гърни вече бе взел две големи кафета и пътуваше по криволичещия черен път от смесения магазин в Дилуид към един още по-криволичещ черен път – дори не можеше да се нарече път, приличаше повече на изоставена пътека за добитък, – в края на който в малка къща под наем живееше Хардуик. Гърни паркира до колата на Хардуик, частично реставриран червен понтиак Джи Ти О от 1970 г.

На мястото на прелитащите от време на време снежинки беше излязла фина мъгла. Гърни пристъпи по проскърцващата веранда, стиснал по една чаша с кафе във всяка ръка. Вратата рязко се отвори и на прага застана Хардуик, облечен в тениска и анцуг с крачоли, отрязани до коленете, и с несресана сива коса.

Бяха се виждали лице в лице само веднъж, откакто преди шест месеца Гърни бе приет в болница – по време на официалното полицейско разследване, но това не попречи на Хардуик да започне по типичния си начин:

– И така, откъде познаваш малката Кими, мамка му?

Гърни му подаде едно от кафетата:

– Чрез майка ѝ. Искаш ли го?

Хардуик пое чашата, отвори капачето и опита кафето:

– И майката ли е толкова секси като щерка си?

– За бога, Джак...

– Това да ли е, или не? – Хардуик се отмести, за да пусне Гърни.

През входната врата се влизаше направо в просторна стая, която би трябвало да служи като всекидневна, но вътре нямаше почти никакво обзавеждане. Двете кресла с кожена тапицерия и разположената помежду им, направо на голия дървен под, купчина книги приличаха по-скоро на подготвени за пренасяне вещи, отколкото на обособено кътче за сядане.

Хардуик го наблюдаваше.

– С Марси се разделихме – каза, сякаш така обясняваше липсата на мебели.

– Съжалявам. Коя е Марси?

– Добър въпрос. Мислех, че знам отговора. Очевидно не е било така – той отпи голяма глътка от кафето си. – Явно съм като кон с капаци, когато опре до очевидно откачени жени с хубави цици. – Последва трета глътка, още по-стабилна. – Но пък какво от това? Всички си имаме слаби места, нали, Дейви?

Гърни отдавна бе разбрал какво у Хардуик му въздейства като пробождане с игла. В него имаше нещо, което му напомняше за баща му, макар самият Гърни да бе на четиридесет и осем години, а Хардуик (независимо от сивата коса и състареното лице) да нямаше още четиридесет. От време на време Хардуик улучваше точната цинична нотка, съвършеното ехо, което пренасяше Гърни обратно в апартамента, от чиито високи прозорци бе изстрелял онази стрела, без да знае защо; в апартамента, от който бе успял да избяга благодарение на първия си брак.

Сега си представи сцената съвсем ясно: стоеше в тесния хол, докато баща му раздаваше пиянски мъдрости, казваше, че майка му е луда, че всички жени са откачени и не може да им се вярва. Най-добре е изобщо да не им казваш нищо. „Аз и ти сме мъже, Дейви, разбираме се един друг. Майка ти е малко... малко не е в час, нали схващаш за какво говоря? Няма нужда да разбира, че съм пил днес, нали така? Само неприятности ще ни докара. Ние сме мъже. Можем да си говорим.“ Гърни беше на осем години.

Четиридесет и осемгодишният Гърни направи усилие да се върне в хола на Хардуик в настоящия момент.

– Отнесе половината неща от къщата – заяви Хардуик.

После пийна отново от кафето, седна на едното кресло и подкани с жест Гърни да заеме другото:

– Какво мога да направя за теб?

Гърни се отпусна на предложения фотьойл:

– Майката на Ким е журналистка, с която се запознах преди години, още докато служех в полицията. Тя ме помоли за услуга – „Наглеждай Ким“, така я формулира. Сега се опитвам да разбера в какво точно съм се замесил и реших, че може би ти ще успееш да ми помогнеш. Както казах по телефона, Ким те е посочила като източник на информация.

Хардуик се вгледа в чашата за кафе сякаш представляваше някакъв много озадачаващ предмет:

– Кой друг е включен в списъка?

– Някой си Траут, от ФБР. Както и Макс Клинтър, ченгето, което прецака преследването на стрелеца.

Хардуик нададе силен рев, който премина в пристъп на кашлица.

– Леле! Най-противният сухар на века и изтрещял пияница. В каква страхотна компания се намирам!

Гърни отпи от кафето:

– Е, кога ще стигнем до пикантериите?

Хардуик протегна мускулестите си, покрити с белези крака и се облегна назад в креслото:

– Нещата, до които пресата не е успяла да се добере?

– Точно така.

– Предполагам, че една такава подробност са животинките. Не знаеш за тях, нали?

– Животинките ли?

– Малки пластмасови животни играчки. Части от комплект. Слон. Лъв. Жираф. Зебра. Маймуна. Шестото не си го спомням.

– Но как се...

– На всяко от местопрестъпленията откриваха по едно.

– Къде?

– В близост до колата на жертвата.

– В близост?

– Ами да, все едно убиецът ги е метнал в тази посока от собствената си кола.

– Лабораторните тестове дадоха ли някакви резултати?

– Няма отпечатъци, нищо такова.

– Но...?

– Но се оказа, че животните са част от детски комплект за игра. Нарича се „Светът на Ной“. Нещо като диорама². Хлапето прави макет на Ноевия ковчег, после поставя вътре и животните.

– Нещо особено в разпространението, магазините, отлики във фабричното производство – някакъв начин да се проследи този конкретен комплект?

– Задънена улица. Много популярна играчка. Хит в „Уолмарт“. Продали са около седемдесет и осем хиляди комплекта. Всичките са еднакви, изработени в една и съща фабрика в Цуни Хуй.

– Къде?

– В Китай. Откъде да знам, по дяволите? Няма никакво значение. Абсолютно еднакви са.

– Някакви теории за значението на отделните животни?

– Купища. Всичките са пълни простотии.

Гърни си отбеляза наум да се върне към този въпрос по-късно.

Кога по-късно? Какво, по дяволите, си мислеше? Планът беше да наглежда Ким. Не да се цани доброволно за работа, която никой не го e молил да върши.

– Интересно – отбеляза Гърни. – Някакви други дребни странности, останали непознати за широката общественост?

– Предполагам, пистолетът може да се причисли към „странностите“.

– Доколкото си спомням, в новинарските репортажи се споменаваше просто „пистолет с голям калибър“.

– Всъщност беше „Пустинен орел“.

– Онова чудовище, 50-и калибър?

– Същият.

– Профайлърите със сигурност са се вторачили в това.

– Ооо, да, определено! Обаче има и друга особеност, не е само големината на оръжието. След шестте стрелби успяхме да открием два куршума в достатъчно добро състояние за надежден балистичен анализ, плюс още един, който не бихме могли да използваме като доказателство в съда, но определено подсказваше някои неща.

– Какви?

– Трите куршума са изстреляни от три различни пистолета „Пустинен орел“.

– Моля?

– Да, всички така реагираха.

– Това доведе ли до хипотеза за повече от един стрелец?

– Да, издържа десетина минути. Арло Блат изтърси една от мегатъпите си идеи: че убийствата са някакъв ритуал за приемане в улична банда и всеки член от бандата разполага със собствен „Пустинен орел“. Разбира се, това не разрешаваше малкия проблем с манифеста, който сякаш бе написан от университетски професор, а повечето членове на банди не могат да напишат без грешка дори думата „банда“. Чуха се и някои други, не толкова малоумни предположения, но накрая се наложи идеята, че стрелецът е бил един. Още повече че гениите от поведенческия отдел на ФБР приеха възторжено именно нея. Местата на нападенията като цяло бяха идентични. Подходът, стрелбата и начинът за бягство от местопрестъпленията бяха еднакви. И след като известно време предъвкваха теорията и психологическата съвместимост на модела, профайлърите решиха, че възможността този тип да е използвал шест пистолета е точно толкова логична, колкото и да е имал само един.

В отговор Гърни само направи измъчена физиономия. През годините беше имал най-разнообразни преживявания с профайлъри и беше склонен да смята постиженията им за резултат от най-обикновен здрав разум, а провалите им – за доказателство колко безсмислена е професията им. Проблемът с повечето криминални психолози, особено онези с нотка феберейска надменност в ДНК, бе убеждението им, че наистина знаят нещо и че предположенията им са научно обосновани.

– С други думи – каза Гърни, – дали ще използваш шест безумни оръжия или само едно безумно оръжие, е без значение, защото пълното безумие си е пълно безумие.

Хардуик се ухили:

– Има още една последна странност. Колите на всички жертви са черни.

– Това е доста разпространен цвят за мерцедес, нали?

– Чистото черно е основен фабричен цвят за около трийсет процента от моделите, които имат значение за случая. Има още около три процента, които са в металическо черно. Тоест около една трета – трийсет и три процента. Следователно би могло да се очаква две от шестте нападнати коли да са черни – освен ако черният цвят на колите не е бил един от критериите за избор на жертвите.

– А защо цветът да е фактор?

Хардуик сви рамене, повдигна чашата и изля в устата си останалото кафе:

– Още един добър въпрос.

В продължение на минута седяха, потънали в мълчание. Гърни се опитваше да свърже „странностите“ по такъв начин, че да открие обяснение за всичките. После се отказа, тъй като осъзна, че би трябвало да знае доста повече, преди да подреди тези случайни детайли в определен модел.

– Кажи ми какво знаеш за Макс Клинтър.

– Макси е много специален тип. Нож с две остриета.

– В какъв смисъл?

– Има особена история. – Хардуик се замисли, после се разсмя дрезгаво. – Много бих искал да ви видя двамцата заедно. Шерлок, геният на логиката, среща Ахав, ловеца на китове.

– А въпросният кит се явява...?

– Китът е Добрия пастир. Макси винаги се е отличавал със склонността да впие зъби в нещо и да не пуска, но след малката злополука, която сложи край на кариерата му, се превърна в ходещо олицетворение на откачена решителност. Залавянето на Добрия пастир стана не просто главната цел на съществуването му, а единствената такава. Накара доста хора да се отдръпнат – Хардуик стрелна Гърни с кос поглед, придружен от нов пристъп на ръмжащ смях. – Наистина би било забавно да видя как ще се разберете двамата с Ахав.

– Джак, случайно да са ти казвали, че смехът ти звучи все едно някой пуска водата в тоалетната?

– Не и човек, който ме моли за услуга.

Хардуик се надигна от креслото и размаха празната чаша:

– Истинско чудо е колко бързо човешкото тяло превръща кафето в пикня.

После излезе от стаята.

След няколко минути се върна, седна на облегалката на фотьойла и продължи сякаш не е имало прекъсване:

– Ако искаш да ти разкажа за Макси, може би ще е най-добре да започна с прословутия инцидент с мафиота от Бъфало.

– Прословут?

– Е, прословут в нашия малък свят, в северната част на щата. Важни клечки от Голямата ябълка като тебе надали изобщо са чували за него.

– Какво се е случило?

– В Бъфало имаше един мафиот на име Франки Бено, който възроди бизнеса с хероин в Западен Ню Йорк. Всички бяха наясно, но Франки беше умен и предпазлив, а освен това го пазеха неколцина скапани продажни политици. Това положение започна да се превръща във фиксидея за Макси. Беше решен да задържи и да разпита Франки, макар да не можеше да намери нищо конкретно, в което да го обвини. Накрая намислил да приключи нещата, като „тормози копелето, докато го принуди да направи грешка“ – това били последните думи на Макси към жена му, преди да отиде в ресторанта, където най-често се събирали хората на Франки в една от сградите, които притежавал.

Първата мисъл на Гърни беше, че да „тормозиш копелето, докато го принудиш да направи грешка“, си беше доста рискован метод. После си помисли, че той самият често го е правил, само дето го наричаше „да подложиш заподозрения на натиск, за да наблюдаваш реакциите му“.

Хардуик продължи:

– И така, Макси влязъл в ресторанта облечен като мръсен главорез и се държал като такъв. Отишъл направо в задната стаичка, където висели бандитите на Франки, когато не били твърде заети да трошат глави. В стаята имало двама мафиоти, които хапвали лингуини³ с миден сос. Макси отишъл при тях и извадил пистолет и малък фотоапарат за еднократна употреба. После им казал, че имат избор: Може да ги снима, след като им пръсне мозъците, или пък да ги снима, докато си правят свирки един на друг. Те си решават. Изборът си е техен. Имат десет секунди, за да го направят. Или да се хващат за патките, или ще им размаже мозъците по стената. Десет... девет... осем... седем... шест...

Хардуик се приведе към Гърни с блеснали очи, очевидно завладян от събитията, за които разказваше:

– Да, обаче Макси бил застанал доста близичко до тях – прекалено близо – и един от бандюгите се протегнал и му измъкнал пистолета. Макси се дръпнал рязко и тупнал по задник. Двамата мафиоти тъкмо се канели да го счупят от бой, но Макси изведнъж зарязал ролята на свиреп главорез и започнал да крещи, че всъщност само се преструва, че в действителност е само актьор. Че са го наели да го направи и че никой нямало да пострада, защото пистолетът дори не е истински, ами е театрален реквизит. Направо се разревал, докато обяснявал. Двамата бандити проверили пистолета. И наистина, не бил истински. И така, поискали да разберат какво, по дяволите, става, кой го е подучил и така нататък. Макси твърдял, че няма представа, но уж на следващия ден трябвало да се срещне с въпросния човек, да му върне фотоапарата с направените снимки и да вземе пет бона за работата си. Един от двамата мафиоти излязъл навън и отишъл до най-близката телефонна будка – това се случва по времето, когато не всеки имаше мобилен телефон. Като се върнал, казал на Макси, че ще го отведат на горния етаж, защото господин Бено се е разстроил. Макси изглеждал така, сякаш всеки миг ще напълни гащите. Започнал да ги моли да го пуснат. Те обаче го отвели на горния етаж.

Горе имало офис, защитен като крепост. Стоманени врати, ключалки, камери. Най-високо ниво на сигурност. Вътре бил Франки Бено с още двама от хората си. Когато въвели Макси във вътрешния кабинет, Франки го изгледал мрачно и продължително. После се ухилил противно, сякаш току-що му била хрумнала страхотна идея. „Свали си дрехите“, наредил. Макси започнал да циври като бебе. Франки повторил: „Свали си дрехите и ми дай шибания фотоапарат!“. Макси му връчил фотоапарата, после се дръпнал назад до стената, сякаш се опитвал да се отдалечи възможно най-много от тия типове. Свалил си якето и ризата, после си смъкнал и панталоните. Обувките били още на краката му. Така че той седнал на земята и започнал да си дърпа панталоните, но те се набрали около глезените му. Франки му казал да побърза. Четиримата бандити на Франки се хилели. Изведнъж Макси отдръпнал ръце от глезените си – и във всяка от тях стискал по един малък симпатичен „Зиг Зауер“, 38-и калибър – Хардуик направи драматична пауза. – Е, какво мислиш за това?

Гърни се сети първо за собствената си скрита „Берета“. После си помисли за Клинтър. Макар очевидно да си падаше по рисковете (а нищо чудно да бе и леко чалнат), със сигурност знаеше как да напластява една история и как да запазва контрола под напрежение. Наясно бе и как да манипулират покварени, зли и импулсивни хора, как да ги накара да стигнат до изводите, до които той иска да стигнат. За ченге, работещо под прикритие, или за фокусник, това беше най-ценната комбинация от умения. Гърни обаче усещаше и нещо друго, спотайващо се под повърхността – нещо, което предвещаваше лош край.

Хардуик отново подхвана разказа си:

– Случилото се след това беше предмет на задълбочено разследване от страна на Бюрото. След като прегледаха и анализираха всички факти, в крайна сметка се оказа, че имат само думата на Макс. А пък той заявил следното: вярвал, че животът му се намира в непосредствена опасност и действал в съответствие с това. Приложил толкова сила, колкото смятал за подходящо при тези условия. В крайна сметка след себе си в онази стая оставил петима мъртви мафиоти и се измъкнал без нито една драскотина. От онзи миг нататък до нощта, когато прецака всичко, Макс Клинтър живееше с чувство за непобедимост.

– Знаеш ли с какво се занимава сега, как си изкарва парите?

Хардуик се усмихна:

– Аха, продава оръжия. Много необикновени оръжия. Неща за колекционери и разни опасни военни пушкала. Може би дори „Пустинни орли“.

¹ Сорт кафе, отглеждан на остров Суматра, Индонезия – б. р.

² Диорама – умален макет на (реално съществуваща) местност, исторически момент или сцена. – б. пр.

³ Вид плоски спагети – б. пр.

Глава 8 Сложният проект на Ким Корасон

Когато в 11,15 часа Гърни стигна до дома си след посещението при Хардуик в Дилуид, завари червената мазда на Ким, паркирана отстрани на къщата. Щом спря до нея, Ким остави телефона си и свали прозореца:

– Тъкмо се канех да ти звънна. Почуках на вратата, но никой не ми отвори.

– Подранила си.

– Винаги идвам по-рано. Много мразя да закъснявам. Като фобия ми е. Можем да тръгнем към дома на Руди Гец веднага, освен ако нямаш нещо друго за вършене преди това.

– Само минутка – и влезе в къщата, за да отиде до тоалетната.

Провери дали има съобщения на телефонния секретар. Нямаше. После погледна лаптопа и електронната поща. Всички писма бяха за Мадлин.

Когато излезе отново навън, го обгърна аромат на влажна почва. Тази миризма на свой ред извика спомена за стрелата в цветната леха – червените пера по края, черната пръчка, забодена в тъмнокафявата земя. Плъзна поглед в тази посока, като почти очакваше...

Но там нямаше нищо.

Естествено, че няма да има. Откъде-накъде ще има? Какъв, по дяволите, ми е проблемът?!

Отиде до маздата и се качи на седалката до шофьорската, която беше дръпната силно назад. Колата заподскача през ливадата, покрай плевнята и езерото, до черния чакълест път, който следваше потока, надолу по планината. Когато поеха по окръжната магистрала, Гърни попита:

– Имаше ли някакви други проблеми вчера?

Тя направи физиономия:

– Мисля, че сама се навивам. Започвам да развивам онова, което психиатрите наричат „твърде изострена бдителност“.

– Имаш предвид, че непрекъснато проверяваш дали не те заплашва опасност?

– Да, непрекъснато, при това толкова вманиачено, че всичко ми изглежда като заплаха. Все едно да имаш вградена противопожарна аларма, която е толкова чувствителна, че се включва всеки път, когато използваш тостера. Въртят ми се разни мисли в главата: „Наистина ли оставих химикалката на тази маса? Измих ли вече онази вилица? Това растение не беше ли с пет сантиметра вляво?“. Такива неща. И снощи беше така. Излязох за около час, а когато се прибрах, в банята светеше.

– Сигурна ли си, че си изгасила лампата, преди да излезеш?

– Винаги я гася. Това обаче не е всичко. Стори ми се, че подушвам ужасния одеколон на Роби. Съвсееем лека следа от него. Така че хукнах из апартамента и душех навсякъде и за секунда ми се стори, че пак го долавям. – Ким въздъхна раздразнено. – Разбираш ли какво имам предвид? Започвам да губя контрол. На някои хора започват да им се привиждат разни работи. А аз ги подушвам.

В продължение на няколко километра Ким шофираше мълчаливо. Отново се беше спусна мъгла, така че включи чистачките. При всяко движение те силно проскърцваха, но тя, изглежда, не обръщаше внимание.

Гърни започна да я изучава. Дрехите ѝ бяха скромни и добре подбрани. Имаше правилни черти, тъмни очи и прекрасни устни. Косата ѝ беше кафява и бляскава, а чистата ѝ кожа имаше лек мургав оттенък, напомнящ за Средиземноморието. Беше красива млада жена, изпълнена с идеи, много амбициозна, но без да се самозабравя. Освен това беше умна. Именно това най-много допадаше на Гърни. Същевременно се питаше как една толкова умна жена се е забъркала с човек с проблеми като Роби.

– Разкажи ми малко повече за този тип, Мийс.

Измина толкова време, преди да му отговори, че Гърни си помисли, че не го е чула:

– Казах ти, че социалните са го взели от семейството му, което било доста сбъркано, и започнали да го прехвърлят из разни приемни домове. Възможно е някои хора да се справят добре с подобно нещо, но повечето не успяват. Така и не научих подробностите. Знаех само, че е различен. Задълбочен. Може би дори малко опасен – поколеба се за миг. – И може би другото, което ме привлече, беше, че Кони не можеше да го понася.

– И заради това си го харесвала?

– Мисля, че тя го мразеше, а аз го харесвах, защото и на двете ни напомняше за баща ми. Баща ми също беше нестабилен и идваше от кофти семейство.

Баща ми. Понякога тези думи предизвикаха тъга у Гърни. Чувствата към баща му бяха противоречиви и в голяма степен потиснати Подобни чувства изпитваше и към самия себе си като баща – баща на двама синове, единият жив, а другият – мъртъв. Емоцията се уталожваше, но той се опита да ускори оттеглянето ѝ, като насочи вниманието си към друг аспект от проекта на Ким, някаква друга тема.

– По телефона започна да ми разказваш за Макс Клинтър, каза, че го смяташ за странен. Струва ми се, че точно тази дума използва.

– Много напрегнат. Всъщност много повече от напрегнат.

– Колко повече?

– Много. Според мен страда от параноя.

– Какво те кара да мислиш така?

– Погледът му. Сякаш казваше „Аз знам ужасяващи тайни“. Непрекъснато повтаряше, че нямам представа в какво се замесвам, че рискувам живота си, че Добрия пастир е въплъщение на злото.

– Като че ли е успял да ти влезе под кожата.

– Така е. Въплъщение на злото си е изтъркано клише. Само че в неговата уста звучи като истина.

След още няколко километра джипиесът в колата на Ким ги упъти да слязат от шосе 28 при Бойсвил. Пътуваха покрай пенлив бял поток с множество каскади, придошъл след топенето на снеговете. После стигнаха до Маунтинсайд Драйв, стръмен път с множество завои, който се спускаше през вечнозелена гора и ги отведе до Фолкънс Нест Лейн. Табелките с номерата на тази улица бяха разположени до отделни частни алеи, които водеха към къщи, скрити от погледа с гъсти живи плетове или високи каменни стени. Гърни прецени, че алеите са разположени на поне четиристотин метра една от друга. Последният адрес беше с номер дванайсет, гравиран с курсив върху месинговата табелка на една от двете каменни колони, ограждащи началото на алеята. Върху колоните бяха поставени кръгли камъни с големина на баскетболни топки, а на тях пък бяха кацнали два каменни орела с разперени криле и изпънати като за нападение нокти.

Ким свърна по елегантната павирана алея и бавно подкара през истински тунел от грамадни рододендрони. Накрая се озоваха на открито пред дома на Руди Гец – ъгловата постройка от стъкло и бетон, в която нищо не напомняше за домашен уют.

– Това е – промълви Ким едновременно нервно и въодушевено.

Спря колата пред бетонно стълбище, водещо към метална входна врата. Двамата излязоха от автомобила, изкачиха стълбите и се канеха да почукат, но в този миг вратата се отвори. Мъжът, който ги посрещна, беше нисък и набит, с бледа кожа, оредяваща посивяла коса и присвити очи. Носеше черни дънки, черна тениска и спортно сако от мръснобял лен. Държеше ниска чаша от плътно стъкло, в която имаше някаква прозрачна напитка. На Гърни му заприлича на продуцент на порнофилми.

– Ей, приятно ми е да те видя – подхвърли мъжът на Ким с топлотата на сънлив отровен гущер. После се вгледа в Гърни и разтегли устни в безизразна усмивка. – Вие трябва да сте прословутият ѝ съветник, детективът. За мен е удоволствие. Заповядайте.

Направи крачка назад и махна с чаша към вътрешността на къщата. След това присви очи срещу сивото небе:

– Противно време, а?

Отвътре домът му беше издържан в същия агресивен, модерен и ъгловат стил, както и отвън. Основните материали бяха кожа, метал и стъкло; цветовете бяха студени; подът – от бял дъб.

– Какво ще пиете, детективе?

– Нищо.

– Нищо. Добре. А за вас, госпожице Корасон? – Преувеличеното му испанско произношение и усмивката му превръщаха името ѝ в похотлива милувка.

– Може би малко вода?

– Вода – кимна той, повтаряйки думата, сякаш Ким беше направила особено интересна забележка. – И така, влезте, седнете. – Нов жест с чашата, този път към обособеното кътче за сядане пред един огромен като на катедрала прозорец.

Докато говореше, една млада жена в плътно прилепнало черно трико и с призрачно безшумни ролери на краката прекоси обширното помещение и изчезна през врата в другия му край.

Гец ги отведе до прозрачна овална масичка за кафе от акрил, край която бяха разположени шест алуминиеви стола. Разтвори устни в гримаса, която трябваше да минава за усмивка, но беше шокиращо лишена от сърдечност.

След като се настаниха около масата, момичето с ролерите профуча отново през стаята и изчезна през друга врата.

– Клаудия – обяви Гец и намигна, сякаш им споделяше някаква тайна. – Сладка е, а?

– Коя е тя? – попита Ким, която се бе сепнала от демонстрацията.

– Племенницата ми. На гости ми е за известно време. Обича да се пързаля – замълча за миг. – Само че ние сме се събрали да вършим работа, нали?

Усмивката му изчезна, сякаш да покаже, че времето за учтиви приказки е приключило:

– И така, имам страхотни новини за теб. „Сираци на убийствата“ получи най-високия резултат в зрителското проучване.

Ким изглеждаше по-скоро объркана, отколкото доволна:

– Проучване ли? Но как...

Гец я прекъсна:

– Разполагаме със собствена система за оценяване на програмните концепции. Правим представителен клип с част от материала, пускаме го чрез подкаст¹ на статистически представителна извадка от публиката и получаваме реакциите на хората в реално време. Обикновено е доста показателна.

– Но какво използвахте? Интервютата ми с Рут и Джими ли?

– Откъси. Репрезентативни откъси. Както и малко информация за фон, за да опишем ситуацията.

– Но тези интервюта бяха заснети с аматьорската ми камера. Не бяха предназначени за...

Гец се приведе напред над масата:

– Всъщност се оказа, че непрофесионалният вид на клиповете е идеален в случая. Понякога най-добрият вариант е клип, който сякаш е заснет без никакви разходи. Такъв подход показва честност. Също като теб самата. Искрена. Открита. Млада. Невинна. Разбираш ли, това е още нещо, което разбрахме от тестовата публика. Не би трябвало да ти го казвам, но ще го направя, защото искам да ми вярваш. Те страшно те харесаха. Направо те обожават! Затова мисля, че имаме бъдеще. Какво смяташ ти?

Ким го гледаше с широко отворени очи и зинала уста:

– Нямам представа. Тоест... Ама те наистина ли са видели само малка част от интервюто?

– Да, подправено с малко обяснения, разширяване на перспективата – точно както бихме направили в истинското предаване. Тестовият подкаст е оформен като едночасова програма, в която са представени четири различни идейни концепции, всяка по тринайсет минути. В този бяха включени твоята идея и още три, които обмисляме. Наричаме тестовата система „Излъчи или хвърли“. Някои хора смятат, че името звучи твърде грубо, но има причина да е такова. Интуитивно е – Гец произнесе последните думи с особен поверителен тон, с едно почти благоговейно напрежение. – Искаш ли да научиш истинската тайна за успеха на РАМ Нюз? Това е. Програмата е интуитивна. Едно време хората в телевизиите смятали, че новините са си новини, а забавлението – забавление. Затова и новинарските им емисии били на загуба. Седели върху златна мина, но нямали представа за това. Вярвали, че новините трябва да включват само факти, поднесени възможно най-скучно.

Той снизходително поклати глава на способността на човечеството да се самозаблуждава.

Гърни се усмихна:

– Очевидно сериозно са се объркали.

Гец насочи пръста си към него, все едно учител насочва вниманието към свой блестящ ученик:

– Очевидно наистина! Новините са живот, животът е емоция, а емоцията е интуитивна. Драма, кръв, победи, сълзи. Не някакъв смотан сухар да рецитира голи факти и цифри. Трябва да има сблъсък. Да се чува: „Майната ти!...“, „Не, майната ти на теб! На кого казваш „майната ти“, бе?!... Бум! Бум! Бум!“. Простете изразите, които използвам, но разбирате какво имам предвид, нали?

– Напълно – меко отвърна Гърни.

– Та затова наричаме програмата, с която проверяваме идеите си. „Излъчи или хвърли“. Защото това харесват хората. Простите избори. Властта. Също като императора, който гледа надолу към гладиатора. Палец нагоре – гладиаторът живее. Палец надолу – умира. Хората обичат черно-бялото. От сивото получават главоболие. От нюансите им прилошава.

Ким примигна и преглътна.

– И... „Сираци на убийствата“... получава палец нагоре?

– Ооо, да, голям палец, много нагоре!

Ким се опита да зададе още някакъв въпрос, но Гец я прекъсна и продължи собствената си мисъл:

– Много нагоре! Което за мен лично е голямо удовлетворение. Това е карма, пълен кръг! Защото някога именно отразяването на убийствата на Добрия пастир изстреля РАМ Нюз на върха – там, където ни е мястото. Идеята да се върнем отново към този случай, точно десет години по-късно – тя носи съвършените вибрации. Усещам го с костите си! Сега какво ще кажете за един фантастичен обяд?

Сякаш по сигнал отново се появи Клаудия, която крепеше в ръцете си голям поднос. Остави го на масата. Оформената ѝ на бодлички коса, която Гърни в началото бе взел за черна, всъщност беше тъмносиня, забеляза той сега. Една идея по-тъмна от очите ѝ, които за миг срещнаха неговите с обезпокоителна прямота. Съмняваше се, че има и осемнайсет. Момичето направи пирует с ролерите, после плавно прекоси стаята и след като им хвърли поглед през рамо, изчезна за пореден път.

На подноса имаше три чинии. Във всяка от тях грижливо и изтънчено бяха подредени парчета суши с прекрасни цветове и сложни, объркващи форми. Гърни не разпознаваше никой от използваните продукти. Същото очевидно важеше и за Ким, която разглеждаше с тревога изложените пред тях произведения на изкуството.

– Още един шедьовър на Тоширо – заяви Гец.

– Кой е Тоширо? – запита Ким.

Очите на Гец проблеснаха:

– Наградата, която отмъкнах от един популярен ресторант за суши в града.

След тези думи той взе от най-близката чиния едно от ярките малки парчета и го пъхна в устата си.

Гърни последва примера му. Вкусът беше непознат, но неочаквано добър.

Ким, която сякаш събираше смелост, също опита от сушито и видимо се отпусна, след като го сдъвка.

– Прекрасно – каза тя. – Значи сега той е личният ви готвач?

– Да, една от наградите.

– Сигурно сте много добър в онова, което правите – отбеляза Гърни.

– Много ме бива да разпознавам на какво ще откликнат хората. – После замълча за миг и добави, като че тази идея току-що му беше хрумнала: – Моят талант е способността да разпознавам таланта.

Гърни кимна учтиво, заинтригуван от безсрамното себелюбие на този човек.

Ким пък гореше от нетърпение да върне разговора отново към „Сираците“:

– Чудех се... дали от това ваше проучване с „Излъчи или хвърли“ сте научили нещо, което трябва да взема под внимание при останалите интервюта.

Той я изгледа проницателно:

– Просто продължавай да ги правиш по този начин. Ти притежаваш естествена невинност, която работи в твоя полза. Недей да го мислиш твърде много. Това е засега. В дългосрочен план подушвам възможност за продължение, както и за друг проект, свързан с този. Концепцията на „Сираците“ има голяма притегателна сила от емоционална гледна точка. Разполага с потенциала да стигне много по-далеч от семействата на шестте жертви на Добрия пастир. Лесно може да се прехвърли към семействата на други жертви на убийство. Това е естествен франчайз, може би ще успеем да го разработим. Но тук има и още една идея – идеята за неразрешения случай. В момента имаме и двете неща, в пакет. Уловила си болката на семействата, нали? Освен това имаш и избягал убиец, липса на окончателно разрешение. Затова си мисля, че когато „Сираците“ се изчерпи, можем да сменим фокуса. Представям си продължението – „Когато няма справедливост“ – ново шоу, в което тежестта пада върху несправедливостта в неприключените случаи. Несправедливостта, която остава.

Гец се облегна назад и се загледа в Ким, която възприемаше идеята. Не изглеждаше особено уверена.

– Би могло да... да се получи... предполагам.

Гец се приведе към нея:

– Слушай, знам върху какво си се съсредоточила ти – емоционалната страна, болката, страданието, загубата. Но тук става дума единствено за намиране на баланса. В първия сезон акцентът ще е върху болката и загубата. Във втория ще наблегнем на неразкритите престъпления. А току-що ми хрумна нещо съвсем ново. Ей-така ми дойде, от въздуха, докато гледах него. – При тези думи кимна към Гърни, а в очите му проблесна откривателско пламъче.

– Чуй това! Всъщност в момента само си мисля на глас, но... Какво ще кажете вие двамата да се превърнете в най-популярния екип риалити водещи в цяла Америка?

Ким примига, едновременно въодушевена и озадачена.

Гец продължи да развива идеята си:

– Виждам естествена драматична химия тук. Сочен междуличностен конфликт. Емоционалното момиче, което се интересува само от жертвите и мъката им и което не може да се измъкне от изтъканото от любов и омраза партньорство с ченгето със стоманен поглед, чиято едничка цел е да арестува убиеца и да приключи случая. В това има живот! Наистина е интуитивно!

¹ Асинхронно радиопредаване на аудио- или видеофайлове, излъчвано по интернет. – б. пр.

Глава 9 Един сдържан сирак

– За какво мислиш? – попита Ким и нервно погледна към Гърни, докато регулираше отново скоростта на чистачките.

Тъкмо бяха прекосили пешеходната пътека, водеща към язовира „Ашокан“, и се насочваха на юг към Стоун Ридж. Беше малко след два часа. И следобед времето се бе задържало мрачно и периодично падаше мъгла.

Тъй като той не отговори, Ким добави:

– Много си навъсен.

– Докато слушах деловия ти партньор, си припомних как навремето РАМ представи случая на Добрия пастир. Сигурен съм, че нямаш представа за това. Едва ли си гледала много телевизионни новини, когато си била на тринайсет.

Тя примига и се вторачи в мокрия път:

– И как са го представили?

– Суперемоционални репортажи, внушаващи страх, двайсет и четири часа в денонощието, седем дни седмично. Непрекъснато измисляха различни имена на стрелеца – „Лудия нападател на мерцедеси“, „Полунощния луд“, „Убиеца в полунощ“. После той изпрати до медиите манифеста си, подписан с „Добрия пастир“, и те започнаха да го наричат по този начин.

РАМ съсредоточиха цялото си внимание върху посланието против алчността в манифеста и започнаха да тръбят, че нападенията са началото на някаква революция – социалистическа партизанска кампания против Америка, против капитализма. Беше наистина откачено. По двайсет и четири часа на ден така наречените им експерти, онези „говорещи глави“, дрънкаха неуморно за ужасяващите възможни сценарии, за нещата, които биха могли да се случат, за конспирациите, които може би са причина за ставащото. Канеха „консултанти по сигурността“, които тръбяха, че е дошло време всеки американец да се въоръжи – оръжие в къщата, в колата, в джоба ти. Че е дошло времето да спрем да глезим антиамериканските престъпници, че е крайно време да се отнемат „правата на престъпниците“. Дори след като убийствата престанаха, от РАМ не спряха. Продължиха да говорят за класовата борба, която просто била минала в нелегалност, но със сигурност щяла да избухне отново, по още по-ужасен начин. Продължиха да бият барабана в този дух още година и половина. Крайната им цел беше ясна: да предизвикат възможно най-много гняв и паника в името на по-високия рейтинг и приходите от реклама. Тъжното е, че сработи. Начинът, по който от РАМ отразиха случая с Добрия пастир, създаде ужасния модел, по който се правят кабелните новини днес: безсмислени спорове, раздухване на конфликта, противни конспиративни теории, възхвала на насилието и гневни обяснения за всичко. А Руди Гец като че ли с удоволствие си приписва заслуга.

Ким здраво стискаше волана:

– Следователно казваш, че не би трябвало да се занимавам с човек като него, така ли?

– Не твърдя за Гец нищо, което да не е станало очевидно по време на срещата ни с него.

– Ако беше на мое място, как би постъпил?

– Достатъчно си умна, за да си наясно, че този въпрос е безсмислен.

– Не, не е. Просто си представи, че се намираш в моята ситуация.

– Питаш ме какво решение бих взел, ако не бях аз – с моя произход и опит, моите чувства, мисли, семейството ми, приоритетите ми, живота ми. Не разбираш ли? Няма начин да попадна в твоята позиция с моя живот. В това няма никакъв смисъл.

Тя примигна отново, очевидно объркана:

– На какво толкова се ядосваш?

Този въпрос го изненада. Права беше. Той наистина беше ядосан.

Би било лесно да отговори, че аморални влечуги като Гец го изпълват с гняв, че преобразяването на новинарските емисии от сравнително безвредни средства за информация в цинични подстрекатели на поляризацията го ядосва, че превръщането на убийството в „риалити забавление“ го вбесява. Гърни обаче познаваше себе си достатъчно добре и беше наясно, че външните причини за гнева му често се явяват оправдания за онези вътре в него.

Някога един мъдър човек му беше казал: „Гневът е като шамандура на повърхността на вода. Онова, което смяташ, че те е ядосало, е само върхът. Трябва да проследиш веригата чак до долу, за да видиш към какво е прикрепена, какво я задържа там, където е.“

Реши да проследи веригата и се обърна към Ким:

– Защо ме взе със себе си на тази среща?

– Вече ти обясних.

– Имаш предвид, че съм бил там, за да те наглеждам? Да наблюдавам?

– И да споделиш мнението си за видяното и за това как съм се справила.

– Не мога да преценя това, без да знам каква е била целта ти.

– Нямах определена цел.

– Наистина ли?

Тя се извърна към него:

– Лъжкиня ли ме наричаш?

– Внимавай в пътя! – тонът му беше строг, бащински.

След като Ким отново насочи поглед към шосето, той продължи:

– Как така Руди Гец не знае, че си ме наела само за един ден? Защо смята, че имам по-голямо участие в този проект, отколкото имам в действителност?

– Нямам представа. Не съм казвала нищо подобно! – после стисна устни.

На Гърни му се стори, че с усилие се сдържа да не заплаче.

– Искам да знам цялата история. Искам да разбера защо съм тук – заяви той тихо и спокойно.

Тя кимна едва забележимо, но изтече поне още минута, преди да отговори:

– След като дипломният ми ръководител даде предложението ми и пилотните интервюта на Гец, нещата започнаха да се случват страшно бързо. Никога не съм си и представяла, че наистина ще купи проекта ми. И когато го направи, аз изпаднах в паника. Предлагаше ми се такава невероятна възможност и аз не исках да ми я отнемат. Помислих си – да предположим, че хората от РАМ изведнъж се пробудят и си кажат: „Това е просто една двайсет и три годишна хлапачка. Какво знае тя за убийствата? Какво разбира изобщо?“. С Кони бяхме на мнение, че ако участва и човек с истински опит, експерт в реалния живот, това ще придаде солидност и сериозност на проекта. И двете се сетихме за теб. Кони заяви, че никой не знае за убийствата повече от теб, а пък статията, която ти е посветила, те е направила известен. Следователно би бил идеален.

– Показа ли статията на Гец?

– Вчера се обадих да му съобщя, че си се съгласил да ми помогнеш. Мисля, че споменах и за нея.

– А Роби Мийс?

– Какво за него?

– Надяваше ли се да ти помогна да се справиш и с него?

– Може би. Може би съм по-уплашена от него, отколкото признавам.

Дългогодишният опит на Гърни в полицията го беше научил, че измамата може да бъде поднесена в най-различни опаковки – някои изкусни и красиви, други направени набързо и немарливо; истината обаче беше свързана с откритост и пестеливост. Независимо колко сложни са обстоятелствата в живота, истината обикновено е съвсем проста. Сега той долови тази простота в тона на Ким и това го накара да се усмихне.

– И така, значи аз се явявам твой консултант – експерт по убийствата; прословут детектив; човек, който придава тежест на проекта; ко-водещ на риалити предаване и личен телохранител срещу преследвача ти. Нещо друго?

Тя се поколеба:

– Така или иначе, вече се разкри каква манипулативна идиотка съм, затова ще призная и една друга надежда. Мислех си, че присъствието ти на следващата среща – тази с Лари Стърн, към когото пътуваме, – все пак ще го убеди да участва.

– И защо?

– Това ще прозвучи наистина пресметливо и непочтено от моя страна. Реших, че тъй като си известен детектив от отдел „Убийства“, той може да помисли, че преследването на убиеца е било подновено. А ако събудя надеждата му за залавянето на извършителя, може и да се съгласи да се включи.

– Значи, освен всичко останало, трябва да играя ролята на специалист по студени досиета, който е по петите на Добрия пастир?

Тя въздъхна:

– Глупаво е, нали?

Гърни не бързаше да отговори, а тя не настоя.

В плътните облаци някъде над главите им прозвуча ритмичният шум от перките на хеликоптер. Усили се, после отслабна и накрая напълно изчезна.

За разлика от помпозните орли на входа на Руди Гец, алеята към дома на Лари Стърн бе обозначена с обикновена пощенска кутия. Влизаше се през портал в ниската каменна ограда. Самата къща, типична за областта каменна постройка от осемнайсети век, бе разположена на около шейсет метра навътре в имота, в края на обикновена провинциална поляна. Ким паркира маздата си пред отделената постройка на гаража.

Когато стигнаха къщата, входната врата вече беше отворена. Застаналият на прага мъж беше със средна височина и нормално телосложение, вероятно на около 38-42 години. Носеше риза с къси ръкави, измачкана жилетка, свободни панталони и скъпи на вид мокасини – всичките в различни оттенъци на жълтокафявото. Косата му също бе светлокестенява.

Гърни си припомни прочетеното в синята папка на Ким. Според информацията там Лари Стърн, също като баща си (който бе станал жертва на убийство и чиято практика бе поел синът) беше известен и уважаван зъболекар.

– Ким – произнесе Стърн с усмивка, – приятно ми е да те видя отново. А това трябва да е детектив Гърни?

– Пенсионер съм – натърти Гърни.

Стърн кимна любезно, сякаш доволен от направеното уточнение.

– Влезте, ще използваме тази стая тук – докато говореше, той ги отведе в светла всекидневна с естествен паркет и изискана старинна мебелировка.

– Не бих желал да прозвучи грубо, Ким, но днес не разполагам с много време, така че се надявам веднага да минем на въпроса.

Настаниха се в три големи фотьойла, разположени около кръгъл килим пред облицована с камъни камина. Неугасналата още жарава приятно затопляше помещението.

– Знам какво е мнението ви за РАМ Нюз – произнесе Ким много сериозно и искрено, – но ми се стори, че е важно още веднъж да обсъдим възраженията ви.

Стърн се усмихна търпеливо и каза, сякаш се обръщаше към дете:

– Винаги съм готов да те изслушам. Надявам се, че и ти имаш желание да се вслушаш в думите ми.

Мекият му тон напомни на Гърни за някого, но той не можа да се сети за кого точно.

– Разбира се – отвърна Ким, но не звучеше убедително.

Стърн се приведе леко напред. Целият излъчваше учтиво внимание:

– Започни първа.

– Добре. Първо, аз лично ще отговарям за оформянето на проекта и стила на предаването. Следователно няма да си имате работа с някаква безлична медийна корпорация. Аз ще провеждам интервютата и ще задавам въпросите. Второ, децата на жертвите – все хора като вас – ще предоставят деветдесет и пет процента от съдържанието. Вашите отговори на въпросите ми са най-важното. Основната част на предаванията ще бъде изградена от вашите собствени думи. Трето, аз самата не се интересувам лично от нищо друго освен от истината, от действителните последици на едно убийство за семейството на жертвата. Четвърто, от РАМ Нюз може и да си имат някаква тяхна, корпоративна програма и цел, но в случая те са само средството, информационният канал. Те са посредник. Вие сте самото съобщение.

Стърн се усмихна, все така търпеливо:

– Много си красноречива, Ким. Въпреки това не успя да разсееш притесненията ми. Ще използвам твоя подход с номерирането, за да изложа собствената си гледна точка. Първо, РАМ не е добра организация. Тя е истинско олицетворение на всичко сбъркано в днешните медии. Превърнала се е в мегафон, в изразител на най-грозните и разколнически настроения в обществото. Величае агресията и превръща невежеството в добродетел. Ти може и да държиш да представиш истината, но за тях това не е приоритет. Второ, техният опит в манипулирането на хора като теб е далеч по-голям от твоя в справянето с хора като тях. Не разполагаш с реален шанс да запазиш контрол върху предаването си. Знам, че молиш участниците да подпишат договори за пълни права лично с теб, но не се чуди, ако от РАМ успеят да ги заобиколят. Трето, дори телевизията да няма някаква отвратителна цел, пак бих те посъветвал да преустановиш проекта си. Разполагаш с интересни идеи и предпоставки, но също така и с потенциалната възможност да причиниш огромна болка. Цената на проекта ти надминава печалбата. Намеренията ти са добри, но добрите намерения могат да предизвикат страдание, особено когато изнасяш публично нечии лични чувства. Четвърто, след всичките тези години личният ми опит си остава ярко доказателство за всичко, което казвам в момента. Споменах за това и преди, Ким, но може би трябва да говоря по-конкретно. Преди деветнайсет години, когато учех за зъболекар, мой близък приятел от друг университет беше убит. Помня начина, по който медиите отразиха убийството му – всичко беше истерично, плитко, евтино и безкрайно противно. Както и съвсем типично. Тъжният факт е, че медийният бизнес е воден от скрити мотиви и в резултат се произвеждат истински боклуци. Пазарът за тези боклуци е много по-голям от пазара за смислени, интелигентни коментари. Просто такава е природата на бизнеса, както и на публиката. „Основи на медийната икономика“.

Той и Ким още няколко пъти вземаха думата, като всеки повтаряше вече изразеното си мнение. Макар да не стигаха до съгласие, нямаше остро противопоставяне, защото и двамата се държаха сърдечно и любезно. Разговорът приключи, когато Стърн си погледна часовника и се извини, че не разполага с повече време.

– Всеки ден ли пътувате от тук до практиката си в града? – попита го Гърни.

– Само един-два пъти седмично. Вече почти не работя лично с пациенти. Всъщност практиката представлява доста голямо дружество за дентална медицина, а аз самият играя по-скоро ролята на председател на борда, отколкото на практикуващ зъболекар. Имам чудесни партньори и много добри администратори. Затова през повечето време се занимавам с външни медицински и зъболекарски организации – благотворителност и подобни. В това отношение съм изключително голям късметлия.

– Лари, скъпи...

На прага на всекидневната бе застанала висока пищна жена с бадемовидни очи, която сочеше към нежния златен часовник на китката си.

– Да, Лайла, знам. Гостите ми тъкмо си тръгваха.

Тя се усмихна и се оттегли.

Докато съпровождаше Ким и Гърни до входната врата, Стърн подкани младата жена да изчака още малко, преди да вземе окончателно решение, а също и да поддържа връзка с него.

Когато стисна ръката на Гърни, мъжът се усмихна учтиво и каза:

– Надявам се някой ден да имаме възможността да поговорим за кариерата ви в полицията. Според статията от майката на Ким е била наистина интересна.

Точно в този миг Гърни осъзна на кого му напомня Стърн.

На господин Роджърс¹.

Господин Роджърс със съпруга, сякаш излязла от харема на някой султан.

¹ Фред Роджърс (1928–2003) е американски педагог, свещеник, автор и водещ на известно детско тв предаване, известен с благата си реч и характер и прямите послания. – б. пр.

Глава 10 Коренно различна гледна точка

В края на алеята Ким спря за миг, преди да излезе на шосето, макар че по него нямаше движение.

– И преди да си попитал – обяви тя с доверителен тон, – отговорът е „да“. Когато се уговарях с него и му споменах, че ще идваш с мен, му дадох и адреса на страницата, където е публикувана статията на Кони.

Гърни не каза нищо.

– Ядосан ли си ми?

– Имам чувството, че се намирам по средата на археологически разкопки.

– Какво имаш предвид?

– Непрекъснато се появяват отделни парченца от историята. Чудя се какво следва.

– Нищо не „следва“. Поне аз не мога да се сетя за нищо. Такава ли беше работата ти?

– Каква?

– Като археологически разкопки.

– Да, в известно отношение.

Всъщност доста често си беше представял именно това: как изравя отделните части от пъзела, подрежда ги, изучава формата и структурата им, напасва ги внимателно, вглежда се и търси моделите на свързване. От време на време можеше да си позволи да действа бавно. В повечето случаи обаче се налагаше да бърза, когато ставаше въпрос за разследване на текущи серийни убийства например. При тези случаи отлагането на откриването, разбирането и тълкуването на късчетата би могло да значи още убийства, още ужас.

Ким извади мобилния си телефон, погледна го, после вдигна очи към Гърни:

– Знаеш ли какво си мисля... Още няма три часа. Дали случайно си в настроение за още една среща, преди да те откарам до вас?

Не успя да ѝ отговори, защото тя побърза да добави:

– На път ни е, така че няма да те забави кой знае колко.

– Трябва да съм се прибрал до шест часа.

Това не бе съвсем вярно, но Гърни искаше да постави времева рамка.

– Не мисля, че ще е проблем. – Ким набра някакъв номер, после вдигна телефона до ухото си и изчака малко. – Робърта? Обажда се Ким Корасон.

Минута по-късно, след съвсем кратък разговор, Ким благодари на жената и отново потеглиха.

– Това стана лесно – отбеляза Гърни.

– Робърта се запали по идеята за документален сериал още когато за първи път се свързах с нея. Не се притеснява да изразява чувствата си... както и мнението си, впрочем. Тя е най-настойчивият ми участник, може би само Джими Брустър е по-агресивен от нея.

Робърта Рьоткер живееше в приличаща на крепост тухлена къща малко преди село Пийкок. Постройката беше разположена точно в средата на грубо окосена обработваема площ, която играеше ролята на поляна. Липсваха дървета, храсти и каквото и да било друго озеленяване. Имотът беше опасан с висока метър и осемдесет телена ограда, към която на равни разстояния бяха прикрепени наблюдателни камери, а тежката порта беше монтирана върху система от плъзгачи, задвижвани дистанционно от къщата. Отвори се веднага щом спряха пред нея. Правата, покрита с чакъл алея се разширяваше в паркинг пред тухлен гараж за три коли. Мястото сякаш бе стопанисвано от някоя официална институция, приличаше на специална тайна квартира на държавна издръжка. Гърни преброи четири допълнителни камери: две на предните ъгли на гаража и още две под стрехите на къщата.

Жената, която им отвори, излъчваше същата деловитост като сградата. Носеше широка карирана риза и тъмен панталон. Пясъчнорусата ѝ коса беше подстригана късо и небрежно – ясно бе, че не се интересува особено от външния си вид. Тя впери в Гърни неприветлив и нетрепващ поглед. Приличаше му на ченге, а впечатлението се подсилваше от деветмилиметровия пистолет „Зиг Зауер“ в кобура, прикрепен на колана ѝ.

Здрависа се с Ким с онзи решителен и твърд маниер, характерен за много жени, практикуващи традиционно мъжки професии. Ким представи Гърни и обясни, че той е тук в качеството си на „съветник“ по проекта. Робърта му кимна отсечено за поздрав, отстъпи назад и с жест ги подкани да влязат в къщата.

Постройката беше в типичен колониален стил с вестибюл по средата, който в случая бе съвсем празен – гол коридор, свързващ предния и задния вход на къщата. Вляво имаше две врати и стълбище, а вдясно – три врати, и трите затворени. Тази къща очевидно не разкриваше тайните си на всекиго.

Докато влизаха през първата врата вдясно в минималистично обзаведената всекидневна, Гърни попита:

– Към службите за охрана на реда ли сте?

Робърта Рьоткер първо затвори плътно вратата зад тях и едва тогава му отвърна:

– Категорично ги подкрепям.

Доста необичаен отговор.

– Имах предвид дали работите в някоя правоохранителна организация.

– Какво ви засяга къде работя?

Той се усмихна любезно:

– Просто се чудех дали пистолетът е част от служебните задължения, или лично предпочитание.

– В случая подобно разделение не е определящо. Отговорът е – и двете са верни. Заповядайте! – жената посочи един диван с твърда тапицерия, който му заприлича на онази в приемната на клиниката, в която Мадлин работеше три дни седмично. След като двамата седнаха, Рьоткер продължи: – Лично предпочитание е, защото така се чувствам по-добре. Същевременно е и изискване – налага го ситуацията в света, в който живеем. Вярвам, че е работа на всеки отговорен гражданин да откликва на реалността. Задоволих ли любопитството ви?

– Донякъде.

Тя се взря в него:

– Ние сме във война, детективе! Война със същества, които не притежават нашето разбиране за правилно и грешно. Ако не ги ударим първи, те ще ударят нас. Това е реалността.

За може би стотен път през живота си Гърни се замисли как емоцията създава своя собствена логика, как гневът неизменно ражда увереност. Това със сигурност беше една от най-големите иронии на човешката природа – когато сме най-объркани от своите страсти, сме най-убедени, че виждаме ясно.

– Били сте полицай – продължи Рьоткер. – Значи знаете за какво говоря. Живеем в свят, в който външният блясък е скъп, а животът е евтин.

След това мрачно обобщение настъпи мълчание, което Ким наруши с жизнерадостен опит да отклони вниманието им:

– Ооо, между другото, смятах да разкажа на Дейв за личното ти стрелбище. Би ли му го показала? Сигурна съм, че много ще му допадне.

– Защо не? – отвърна Рьоткер без колебание, но и без ентусиазъм. – Елате.

Изведе ги навън през коридора и задната врата, до която имаше ограден с мрежа кучкарник, заемащ половината стена. От него със силен лай изскочиха четири мускулести ротвайлера, които млъкнаха веднага след произнесената от господарката им заповед на немски.

На поляната зад къщата, малко след кучкарника, беше разположена тясна сграда без прозорци, която се простираше до външната ограда. Рьоткер отключи металната ѝ врата и светна лампите. Вътре имаше обикновен коридор за стрелба с единична установка и подвижна мишена. Рьоткер отиде до масичката в началото на коридора и натисна ключа на стената до нея. Механизмът задвижи предварително подготвената хартиена мишена – стилизирано човешко изображение, която спря на знака за седем метра и половина.

– Проявявате ли интерес, детективе?

– Предпочитам да ви наблюдавам – отвърна той с усмивка. – Имам усещането, че ви бива.

Тя му се усмихна студено в отговор:

– Достатъчно съм добра за повечето ситуации.

После натисна отново ключа на стената и мишената започна да се отдалечава, докато стигна края на коридора, на петнайсет метра разстояние. Рьоткер взе антифоните¹ и предпазните си очила от една кука до ключа и си ги сложи, след което хвърли поглед през рамо към Гърни и Ким:

– Съжалявам, но нямам допълнителни. Обикновено не присъства публика.

Тя извади пистолета си от кобура, провери барабана, вдигна предпазителя и застина за миг. Стоеше напълно неподвижна, със сведена глава, сякаш е плувец, който се готви за решителен скок във водата по време на Олимпийските игри. А след това направи нещо, което Гърни със сигурност щеше да помни до края на дните си.

Изкрещя – яростен, животински звук, който превърна съставляващата го дума в мълния, огласила цялото помещение. Нямаше нищо общо с човешка реч. Това, което извика, бе УМРИ. Едновременно с това рязко вдигна оръжието и сякаш без изобщо да се прицелва, изстреля всичките петнайсет куршума за по-малко от четири секунди, както прецени Гърни.

След това бавно свали пистолета и го остави на масата, свали очилата и антифоните и прилежно ги окачи на стената. Пресегна се към ключа и мишената започна да се плъзга от другия край на коридора към масичката. Рьоткер внимателно я откачи и се обърна. Видът ѝ внушаваше, че напълно се владее. Вдигна мишената, така че Гърни да я огледа. Областта, където обикновено се целеха стрелците – центъра на тялото, беше непокътната. Всъщност по цялото „тяло“ нямаше нито една дупка от куршум, с изключение на средата на челото. Тя буквално липсваше.

¹ Предпазители за уши. – б. пр.

Глава 11 Странните последствия

Ким и Гърни пътуваха с маздата през малкото, почти несъществуващо селце Пийкок към окръжната магистрала, която – след серия редуващи се хълмове и долчинки – в крайна сметка щеше да ги отведе до Уолнът Кросинг. Беше малко след пет часа, облаците все повече оредяваха, а мъглата най-сетне се беше разнесла.

– Аз се стреснах доста повече от теб от тази случка – отбеляза Гърни.

Ким го стрелна преценяващо с поглед:

– И заключи, че съм била свидетел на това и преди? Прав си.

– Затова ли ѝ предложи да ми покаже стрелбището си? За да видя лично малкото ѝ представление?

– Да.

– Е, наистина ми направи впечатление.

– Искам да видиш всичко. Или поне толкова, за колкото ти стигне времето.

Смълчаха се. На Гърни му се струваше, че вече е видял много. Беше му трудно да повярва, че Кони Кларк е звъннала едва предната сутрин. Затвори очи и се опита да внесе ред в потока от наблюдения и разговори. Зави му се свят. Проектът беше странен. Собственото му участие в него беше странно.

Когато се събуди, колата тъкмо завиваше по тесния път, водещ към дома му.

– Божичко! Нямах намерение да спя.

– Сънят е хубаво нещо – отвърна Ким уморено и сериозно.

В този миг на един насип пред тях изскочиха три сърни.

– Някога блъскал ли си сърна? – попита тя.

– Да.

Нещо в тона му я накара да го изгледа любопитно. Беше се случило преди шест месеца. Една кошута излезе от гората вляво от шосе 10, прекоси пътя точно пред колата му и навлезе в полето от другата страна. И точно когато Гърни минаваше, сърнето ѝ се втурна през шосето след майка си.

Гърни потръпна при яркия спомен за удара. Отбивка. Спиране. Слизане от колата. Връщане назад. Малкото разкривено тяло. Широко отворените безжизнени очи. Сърната, застанала в полето и загледана назад. Чакаща. И сега усещаше тъгата и ужаса, които го изпълниха тогава.

Минаха покрай възвишение, на което се виждаше западнала ферма с десетина мършави крави и няколко ръждясали коли.

– Разбираш ли се със съседите си? – попита Ким.

Гърни издаде особен звук, нещо средно между сумтене и смях:

– С някои – да, с други – не.

След около осемстотин метра вече виждаха края на пътя и червената плевня на Гърни близо до езерото.

– Спри, за да сляза – каза той. – Искам да повървя пеша. Това ще ме разсъни и ще ми помогне да подредя мислите си.

Ким се намръщи:

– Тревата е мокра.

– Няма значение. Вкъщи ще си събуя обувките.

Тя спря пред вратата на плевнята и изключи двигателя, но без да отмества ръка от контактния ключ. Гърни не слезе веднага от колата, а изчака на мястото. Усетил бе, че иска да му каже нещо.

– И така... – започна Ким, след което млъкна и опита още веднъж. – И така, какво ще правим от тук нататък?

Той сви рамене:

– Нае ме за един ден. Този ден свърши.

– Има ли шанс да получа още един?

– С каква цел?

– Да поговориш с Макс Клинтър?

– Защо?

– Защото не мога да го разбера. Имам чувството, че знае нещо за случая на Добрия пастир. Нещо ужасно. Само че не мога да определя дали става дума за реални факти, или това е някаква негова откачена измислица, някаква самозаблуда. Помислих си, че след като и двамата сте бивши полицаи, може би ще разговаря по-открито с теб... особено ако мен ме няма, ако сте само двамата и си говорите като ченге с ченге.

– Къде живее?

– Ще го направиш ли? Ще се срещнеш ли с него?

– Не съм казал подобно нещо. Попитах къде живее.

– Недалеч от езерото Каюга. Съвсем близо до мястото, където спретнал онова убийствено преследване. Заради това донякъде се притеснявам, че не е съвсем добре с главата.

– Защото живее там?

– Заради причината да живее там. Твърди, че именно там са се пресекли пътищата им с Добрия пастир и пак там ще ги събере кармата.

– И ти искаш да разговарям с този човек?

– Откачено, нали?

Каза ѝ, че ще си помисли.

– Обещавам, че ще ти се стори... интересен.

– Ще видим. Ще ти кажа после – излезе от малката кола и проследи с поглед как прави обратен завой и поема обратно надолу по тесния път.

Кратката му разходка нагоре през пасбището му помогна добре да си почине от този ден. Съзнанието му се потопи в ароматите на разбудената от ранната пролет природа: богатата сладост на влажна почва, въздухът, който бе толкова свеж, че сякаш пречистваше душата и... отнасяше всички препятствия, които пречеха на ума да съзре всемирната истина.

Или поне така му се струваше, докато Мадлин не го попита как е минал денят му, пет минути след като беше влязъл в къщата и бе отишъл в банята, за да измие лицето си.

Разказа ѝ възможно най-изчерпателно за трите странни срещи с хората, с които работеше Ким – Руди Гец и неговото момиче на ролери, Лари Стърн с неговата жилетка тип „господин Роджърс“, Робърта Рьоткер и смахнатата ѝ демонстрация на точна стрелба. Освен това ѝ разправи всичко, което му беше известно за Макс Клинтър – чудатия трагичен тип, чийто живот се бе променил завинаги заради Добрия пастир.

Седеше на масичката до френските прозорци, а Мадлин беше застанала край мивката и режеше зеленчуци върху дървена дъска.

– Ким иска да се занимавам с това още един ден. Мътните да ме вземат, ако знам какво да правя.

Мадлин отряза долната част на голяма глава червен лук.

– Как е ръката ти?

– Какво?

– Ръката. Мястото, което не усещаш. Как е?

– Нямам представа. Тоест... не съм... – не довърши, а започна да разтрива китката си и мястото над нея. – Добре е... без промяна, като че ли. Защо питаш?

Тя завъртя лука в ръката си и обели двете твърди външни люспи.

– А болката отстрани?

– В момента не ме боли. Тя не е постоянна. Ту се появява, ту изчезва.

– Май спомена, че е през десетина минути?

– Приблизително.

– Днес колко пъти те заболя?

– Не съм сигурен.

– Не си сигурен дали изобщо си усещал болка?

– Не мога да преценя.

Мадлин кимна, разряза една зелена тиквичка през средата, намести половинките на дъската и започна да ги реже на полумесеци.

Той примига, вгледа се в нея, после прочисти гърло.

– Значи смяташ, че трябва да се съглася Ким да ме наеме за още един ден?

– Да съм казвала нещо подобно?

– Така ми се струва.

Последва дълго мълчание. Мадлин наряза един патладжан, една жълта тиквичка и една сладка червена чушка, после събра всичко в голяма купа, отнесе я до печката и започна да изсипва съдържанието ѝ в дълбокия тиган със загрята мазнина.

– Тя е интересна млада жена.

– В какъв смисъл?

– Умна, привлекателна, амбициозна, фина, енергична – не си ли съгласен?

– Хмм! Да, определено не е повърхностна.

– Може би трябва да я запознаеш с Кайл.

– Със сина ми?

– Не познавам друг Кайл.

– И какво те кара да смяташ, че те двамата...

– Просто мога да си ги представя заедно, това е всичко. Различни характери са, но са на една и съща вълна.

Той се опита да види тази хипотетична химия в евентуалната им връзка. Отказа се след по-малко от минута. Твърде много възможности, твърде малко данни. Завиждаше на способността на Мадлин да използва интуицията си. С нейна помощ тя преминаваше през неизвестните, които за него бяха непреодолимо препятствие.

Глава 12 Лудостта на Макс Клинтър

„Стигнахте желаната дестинация.“

Джипиесът на Гърни току-що го бе довел до необозначено кръстовище, където тесен черен път пресичаше асфалтираното шосе – същото шосе, по което беше карал в продължение на повече от три километра, без да види нито една къща, която да не е пред срутване. От едната страна на черния път имаше отворена метална порта, а от другата се извисяваше безжизнен дъб, очевидно ударен от светкавица. Към белязания му ствол с гвоздеи беше прикован човешки скелет (или, както допусна Гърни, много убедителна имитация). На врата му беше окачена табела с ръкописен надпис: Последният нарушител. След онова, което бе научил за Макс Клинтър досега (включително впечатлението, получено от сутрешния разговор с него), табелата и надписът не представляваха голяма изненада.

Гърни сви по изровения черен път и малко по-късно прекоси голямо езеро по нещо като примитивен бент. Продължи през гъсталак от кленови дръвчета и накрая спря пред дървена хижа, построена върху малко по-издигнато и сухо място, заобиколено отвсякъде от вода и блатна трева. Самата постройка беше оградена със странна ивица оплетени тревни откоси, опасани с телена мрежа. Пътеката до вратата на колибата минаваше директно през треволяка, отделена от него само с дълга ограда от двете страни. Гърни оглеждаше всичко това и се чудеше каква точно е целта му. В този миг вратата се отвори и на малкото каменно стъпало пред нея излезе мъж, облечен в камуфлажни панталони и риза в шокираш контраст с ботушите от змийска кожа на краката му. Погледът му беше твърд.

– Змии – дрезгаво произнесе той.

– Моля?

– В треволяците. На това се чудехте, нали?

Говореше със странен акцент, а напрегнатите му очи бяха приковани в тези на Гърни:

– Малки отровни змии. Дребните са най-опасни. Слуховете за тях се разнасят... Действат като защита.

– Не бих се сетил, че може да има някаква полза от тях, особено докато спят зимен сън в това студено време – любезно отбеляза Гърни. – Предполагам, че вие сте господин Клинтър?

– Максимилиан Клинтър. Времето е проблем единствено за реалните змии. А от нежелани посетители ме пази идеята за змиите. Студът не оказва влияние на представата в главите им. Нали разбирате мисълта ми, господин Гърни? Бих ви поканил да влезете, но нe каня никого. Не мога да понеса мисълта за това. ПТСР¹. Ако вие влезете, аз ще трябва да стоя навън. Двама души са тълпа. Не мога да дишам, мамка му!

Ухили се малко налудничаво. Гърни осъзна, че акцентът му е отзвук от някакъв странен диалект, който ту се появява, ту изчезва. Напомняше на говора на Марлон Брандо в „По Мисури“.

– Приемам на открито всичките си гости. Надявам се, че нямате нищо против. Последвайте ме.

Преведе Гърни покрай оградените откоси до обрулена от времето маса за пикник зад къщата. Оттатък масата, току до тресавището, беше паркиран истински военен джип „Хъмви“², боядисан в пясъчножълто.

– Карате ли това нещо? – попита Гърни.

– При специални случаи. – Клинтър му намигна заговорнически и се настани на масата. После взе от пейката два уреда с пружини за трениране на ръцете и започна да ги стиска. – Настанете се удобно, господин Гърни, и ми разкажете защо се интересувате от случая на Добрия пастир.

– Вече ви казах по телефона. Помолиха ме да...

– Да наглеждате прекрасната изоставена от любимия си госпожица Сърце?

– Госпожица Сърце ли?

– Corazón означава „сърце“. Елементарен испански. Сигурен съм обаче, че това ви е известно. Името е идеално за нея, не сте ли съгласен? Сърдечни трепети. Объркани страсти. Кървящо за жертвите на престъпленията сърце. Но какво общо има това с Максимилиан Клинтър? – докато произнасяше въпроса, от особения акцент не остана и следа. Погледът му се съсредоточи, стабилен и остър.

Гърни трябваше бързо да реши как да постъпи. Спря се на безпардонна откровеност:

– Ким смята, че знаеш нещо по случая – нещо, което не ѝ казваш. Не може да те разбере. Мисля, че си ѝ изкарал ангелите от страх – Гърни би се заклел, че на Клинтър това му допада, но не иска да го показва. Очевидно свалянето на картите бе правилният подход. – Между другото, впечатлен съм от историята за изпълнението ти в Бъфало. Ако дори половината от онова, което чух, е истина, имаш истински талант.

Клинтър се усмихна:

– Медения.

– Я пак?

– Това беше прякорът на Франки Бено в мафията.

– Понеже е бил много сладък тип?

Очите на мъжа проблеснаха:

– Заради хобито му. Беше пчелар.

Гърни си го представи и се засмя.

– Ами ти, Макс? Ти що за човек си? Чух, че се занимаваш с продажба на специализирани оръжия.

Клинтър го изгледа проницателно. Ръцете му продължаваха да стискат тренажорите – бързо, почти без усилия.

– Извадени от експлоатация колекционерски оръжия.

– Имаш предвид оръжия, които не стрелят?

– Почти всичките ми тежки военни пушкала са негодни за употреба. Имам обаче и някои много интересни по-малки оръжия, с които може да се стреля. Само че не съм търговец. За търговците са необходими специални разрешителни от държавата. Така че не съм търговец. Според закона съм „човек с хоби“. И понякога продавам по нещо от личната си колекция на друг човек със същото хоби. Схващаш ли?

– Така мисля. И какви оръжия продаваш?

– Необикновени. И трябва винаги да съм сигурен, че съм подбрал най-подходящото за съответния човек. Държа това да е пределно ясно. Ако искаш шибан „Глок“, върви в шибания „Уолмарт“! Това е философията ми за огнестрелните оръжия и изобщо не се срамувам от нея – акцентът отново се прокрадваше в гласа му. – От друга страна, ако искаш картечница „Викерс“ от Втората световна война, неработеща, но снабдена с противовъздушна стойка, може и да се разберем, стига и ти да си човек с хоби като мен.

Гърни се завъртя лениво на пейката, така че да гледа към кафеникавата вода в блатото. Прозина се и се протегна, след което се усмихна на Клинтър:

– Е, кажи ми, знаеш ли изобщо нещо за Добрия пастир, както смята Ким? Или това са само глупости и измишльотини?

Мъжът дълго го гледа, преди да отговори:

– Измишльотина ли е, че всички коли бяха черни? Или това, че две от жертвите са посещавали една и съща гимназия в Бруклин? Измишльотина ли е, че репортажите за убийствата на Добрия пастир утроиха рейтинга и печалбите на РАМ Нюз? Или пък, че от ФБР издигнаха истинска стена на мълчание около случая?

Гърни вдигна ръце, за да покаже объркването си:

– И до какво води всичко това?

– Зло, господин Гърни. На дъното на този случай лежи невероятно зло.

Ръцете му стискаха и отпускаха тренажорите, стискаха и отпускаха толкова бързо, че движенията изглеждаха почти конвулсивни.

– Между другото, знаете ли, че на света има откаченяци, които получават оргазъм, докато гледат филми с автомобилни катастрофи? Знаехте ли го?

– Мисля, че през деветдесетте години някой направи филм за това... Но не смяташ, че това има нещо общо с Добрия пастир... нали?

– Не смятам нищо. Просто имам въпроси. Много въпроси. Дали манифестът не е бил само опаковка на някаква друга бомба – подарък за Коледа, поставен във великденска кутия? Дали нашият Клайд си е имал и Бони в колата? Възможно ли е ключът за всичко да се крие в шестте пластмасови животинки от Ноевия ковчег? Има ли някакви тайни връзки между жертвите, на които още никой не е обърнал внимание? Дали богатството ги е превърнало в мишени, или пък начинът, по който са забогатели? Ето това определено е интересен въпрос, не сте ли съгласен?

Той намигна на Гърни. Пределно ясно бе, че не очаква отговор. Беше влязъл в някаква своя си риторична въртележка:

– Толкова много въпроси. Ами ако „пастирът“ е всъщност „пастирка“, съвсем истинска Бони... луда кучка, набрала на богатите?

Замълча. Единственият звук в настъпилата зловеща тишина беше регулярното скърцане на пружините в уредите, които стискаше.

– Ръцете ти сигурно са много силни – отбеляза Гърни.

Клинтър се ухили свирепо:

– Миналия път, когато срещнах Добрия пастир, бях ужасно, срамно, трагично неподготвен. Следващия път няма да е така!

За миг Гърни си припомни кулминационната сцена от „Моби Дик“. Ахав, който стиска харпуна с две ръце и го забива в гърба на кита. А после Ахав и китът, вплетени един в друг, изчезват завинаги в океанските дълбини.

¹ ПТСР – Посттравматично стресово разстройство – б. пр.

² Humvee – на англ.: High Mobility Multipurpose Wheeled Vehicle – Високопроходима многоцелева колесна машина. Американски високопроходим военен джип. – б. пр.

Глава 13 Серийно клане

След като се отдалечи на няколко километра от странния двор на Клинтър – от реалните или измислени пепелянки, от заблатения ров, от скелета пазач – Гърни спря на една отбивка край пътя. Намираше се близо до върха на неголямо възвишение, откъдето се откриваше гледка към северния край на езерото Каюга, яркосиньо като небето отгоре.

Извади телефона, набра номера на Джак Хардуик и се свърза с гласовата му поща.

– Хей, Джак, имам въпроси. Току-що разговарях с господин Клинтър. Необходима ми е гледната ти точка за едно-две неща. Обади ми се. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Благодаря.

После звънна на Ким.

– Дейв?

– Здрасти. Намирам се в твоя район, проверявам някои неща. Реших, че е логично да си поприказвам с Роби Мийс. Имаш ли адреса и телефонния му номер?

– Какво... Защо искаш да говориш с него?

– Има ли причина да не искаш да го правя?

– Не. Просто... не знам... Добре, няма проблем, само секунда.

След по-малко от минута, тя отново вдигна слушалката.

– Има апартамент в Типерари Хил, Саут Лоуел № 3003 – после му продиктува номера на мобилен телефон, който Дейв си записа. – И запомни, че използва името Монтагю, не Мийс. Но... какво смяташ да правиш?

– Просто ще му задам няколко въпроса, ще проверя дали мога да науча нещо смислено.

– Смислено ли?

– Колкото повече научавам за проекта ти или за случая в основата му, толкова по-мъгляво става всичко. Искам да получа известна яснота.

– Яснота? И смяташ, че ще я получиш от него?!

– Може би не направо, но той очевидно е участник в малката ни драма, а аз дори не знам кой е, по дяволите! Това ме притеснява.

– Разказах ти всичко за него! – тонът ѝ бе едновременно обиден и отбранителен.

– Сигурен съм в това.

– Защо тогава...

– Ако искаш помощта ми, Ким, ще трябва да ми предоставиш малко свобода на действие.

Тя се поколеба:

– Добре... предполагам. Бъди внимателен. Той е... странен.

– Мъжете с повече от едно фамилно име обикновено са странни.

Приключи обаждането, но докато прибираше телефона в джоба си, той звънна отново и на екрана се изписа „Дж. Хардуик“.

– Здрасти, Джак, благодаря, че се обаждаш.

– Аз съм само един скромен държавен служител, Шерлок. Какво мога да направя днес за прословутия детектив?

– Не съм съвсем сигурен. До какви материали за Добрия пастир можеш да се добереш?

– О, разбирам – изви той глас по начин, който Гърни мразеше.

– Какво разбираш?

– Усещам, че част от пенсионираните мозъчни клетки на Шерлок са напът да възкръснат.

Гърни не му обърна внимание:

– Е, до какво имаш достъп?

Хардуик прочисти гърлото си с такова усърдие, че на човек можеше да му се обърне стомахът, докато го слуша.

– Оригиналните доклади за инцидентите, документи за самоличност и биографични данни за жертвите, снимки на черепи и лица, помлени от едрокалибрени куршуми – а като заговорихме за това, сетих се за една колоритна случка. Една от жертвите – привлекателна дама, която се занимавала с недвижими имоти, беше изгубила голяма част от челюстта и главата си след канонадата от онзи „Пустинен орел“. Един младок от екипа за събиране на веществени доказателства направи откритие, което никога няма да забрави. Парче от ухото на дамата с големина на монета се било закачило в храст смрадлика край шосето и от него все още висяла обицата ѝ с голям диамант. Представяш ли си картината, майсторе? Подобни неща някак се запечатват в паметта – замълча за миг, сякаш му даваше време да се наслади на извикания образ. – Както и да е. Имаме доста такива детайли, както и веществени доказателства от местопрестъпленията, заринати сме до ушите с доклади от екипите по криминалистика, с лабораторни изследвания, следствени доклади, подробен профил на стрелеца от отдела за поведенчески анализ на ФБР, бла-бла-бла. Тонове простотии, до някои имам достъп, до други – не. Ти какво търсиш?

– Какво ще кажеш да ми изпратиш всичко, до което можеш да се добереш без проблеми?

В отговор Хардуик дрезгаво се разсмя:

– Всичко, в което има пръст ФБР, е потенциален проблем. Глутница надути, политизирани задници с мания за контрол – замълча за миг. – Ще видя какво мога да направя. Ще ти пратя няколко неща още сега, а по-късно и още. Проверявай си пощата.

Хардуик винаги беше най-услужлив, когато имаше вероятност да се нарушат правилата и да се настъпят нечии мазоли.

– Между другото – подхвърли Гърни, – точно се връщам от среща с господин Клинтър.

Хардуик отново избухна в смях, този път още по-дрезгав и силен:

– Макси явно те е впечатлил, а?

– Някога виждал ли си дома му?

– Кокаляци, змии, джипове, а той бълва конски фъшкии – за това ли говориш?

– Май не отдаваш голямо значение на дрънканиците на господин Клинтър?

– Ами ти?

– Още не съм решил какво да мисля. Има някакъв елемент на лудост, но има и друго – представление на актьор, който се преструва на откачен. Трудно е да разбереш къде е границата между двете. Спомена нещо за посттравматичен стрес. Случайно да знаеш дали е резултат от пиянската катастрофа, заради която са го уволнили?

– Не. Войната в Залива. Приятелски огън от хеликоптер вдигнал във въздуха човека до него. Тогава Макси го преодолял, превъзмогнал го, нещо такова. Но вероятно е подготвило почвата за големия му срив след кашата с Добрия пастир. Кой знае? Може в онази нощ да е решил, че стреля по някой шибан хеликоптер.

– Някой обърнал ли е внимание на теориите му по случая?

– Той нямаше теории. Имаше някакви идиотски идеи, основани на каквато простотия изскочеше в главата му. Случайно да си слушал някой откачалник да обяснява как броят на краката на стол, умножен по мистичното число седем, ти дава броя на дните в един лунарен месец? Макси беше тъпкан до козирката с подобни простотии.

– Значи не смяташ, че може да донесе реална полза?

Хардуик изсумтя замислено:

– Единствените реални неща, които Макси внася, са омраза, фиксидеи и откаченяшки мъдрости.

Гърни беше попадал на подобна комбинация и преди. Същинско бедствие.

Петнайсет минути по-късно, малко преди да стигне Обърн, след като беше прекосил живописните хълмове, отделящи езерото Каюга от езерото Оуаско, Гърни отби пред бензиностанция с минимаркет, за да напълни резервоара на колата си с бензин и да зареди мозъка си с едно голямо кафе. Според часовника на таблото часът бе един следобед.

Взе касовата бележка и премести колата от колонката. Спря в края на паркинга, за да изпие кафето и да направи план за разговора с Мийс-Монтагю.

В този миг се чу сигналът на телефона му. Беше получил есемес: Провери си пощата.

Направи го и видя, че има писмо от Хардуик. В него пишеше: „Виж приложените документи: доклади за инцидентите (6 броя); описание на движението на жертвите преди убийството; доклади от ППАТП; списък на общите елементи; снимки на жертвите преди аутопсиите.“

Докладите за инцидентите бяха обозначени с цифри от едно до шест, очевидно според реда им, плюс фамилиите на жертвите. Гърни отвори първия, озаглавен „1. МЕЛАНИ“, и започна да преглежда петдесет и двете страници. В тях бяха включени наблюденията на първия отзовал се полицай; диаграми и снимки от местопрестъплението; възстановка на стрелбата въз основа на откритите улики, съпроводена от хипотетично описание на събитията; доклад за щетите по автомобила; доклад за събраните доказателства; списък на полицейските екипи и отделните полицаи, отзовали се на повикването; предварителен доклад от съдебния лекар и списък с проведените лабораторни тестове.

Ако по този доклад можеше да се съди за дължината и подробностите в останалите пет, на Гърни щеше да му се наложи да изчете повече от триста страници. Не възнамеряваше да го направи на шест и половина сантиметровия екран на телефона си.

Върна се към списъка с прикачени файлове в писмото и отвори документа с общите елементи – факторите, свързващи шестте убийства. Установи със задоволство, че става дума само за една страница с тринайсет кратки точки:

1. Нападенията са извършени последователно през уикендите от 18 март до 1 април 2000 г.

2. Нападенията са извършени в рамките на двучасов промеждутък: от 21,11 до 23,10 часа.

3. Нападенията са извършени в район, който оформя правоъгълник със страни 320 км на 80 км и се простира от Ню Йорк до Масачузетс.

4. Нападенията са извършени на участъци с леви завои и добра видимост напред.

5. По време на стрелбата автомобилите са се движили с умерена скорост (75 – 95 км/ч).

6. Никакво или почти никакво движение, няма открити свидетели, липсват данни от наблюдателни камери, в близост няма жилищни или търговски сгради.

7. Нападенията са извършени на второстепенни провинциални пътища, свързващи главните магистрали с богати жилищни райони.

8. Автомобили на жертвите: черни мерцедеси, нови модели, суперлуксозни (цената варира от 82 400 до 162 760 долара).

9. Единствен изстрел в главата на шофьора, тежка черепно-мозъчна травма, почти мигновена смърт.

10. Приблизително разстояние между стрелеца и жертвата във всеки от случаите: от 1,80 до 3,60 м

11. Всички намерени патрони са „Екшън Експрес“, 50-и калибър, използват се само с пистолет „Пустинен орел“.

12. Пластмасови животни от популярен детски комплект за игра, оставени на местопрестъпленията. По реда на случаите: лъв, жираф, леопард, зебра, маймуна, слон.

13. В пет от шестте случая убитият е мъж.

Почти всяка от точките в списъка извикваше в ума на Гърни един-два въпроса. Той затвори общите елементи и се насочи към снимките на жертвите преди аутопсията. Намръщи се при мисълта какво му предстои. Имаше дванайсет фотографии, по две за всяка от жертвите: една в автомобила на местопрестъплението и втора – в анфас, на масата за аутопсии.

Гърни стисна зъби и продължи през ужасяващата изложба. Отново си припомни, че полицаите и персоналът в спешните отделения имат една и съща съмнителна привилегия – знаят нещо, което 99 процента от обикновените хора никога няма да научат – какво може да причини голям куршум с кух връх на човешката глава. Може да я смачка до нещо отвратително, до причиняващ гадене абсурд. Може да превърне черепа в строшена каска, а скалпа – в нелепа шапчица, килната отпред над челото. Може да пренареди чертите на лицето в карикатурна гримаса на веселие или пък изненада. Да го префасонира в комиксова имитация, разкривена от малоумие или бяс. А може и напълно да отнесе главата... да остави само пихтиеста смесица от разкашкан мозък, дупки и зъби.

Гърни затвори папката със снимките, излезе от имейл програмата и взе кафето. Беше изстинало. Въпреки това отпи няколко глътки, после го остави и се обади на Хардуик.

– К`во ново, Шерлок?

– Благодаря за данните. Бързо стана.

– Добре. А сега какво ще искаш?

– Обаждам се да благодаря.

– Глупости! Какво искаш?

– Онова, което не е написано.

– Ти май си мислиш, че знам повече, отколкото знам.

– Никога не съм срещал човек с по-добра памет от теб. В главата ти залепват всякакви простотии, Джак. Вероятно това е най-големият ти талант.

– Да ти го начукам!

– Моля, заповядай. А сега, би ли ми нахвърлял някои подробности за жертвите. Например откъде са идвали, когато са били застреляни?

– Първото нападение, Бруно Мелани. Бруно и съпругата му Кармела се връщали от Лонг Айлънд, където били на кръщене, в провинциалната си вила в Чатъм, Ню Йорк. Всъщност отишли на кръщенето само за да покажат уважение към свои бизнес партньори. Бруно се интересувал единствено от пари и от работа. Носеха се слухове, че е свързан с мафията, но едва ли е било в по-голяма степен, отколкото останалите от строителната индустрия в щата, така че вероятно слуховете са му били от полза. Куршумът е влетял през страничния прозорец на мерцедеса му, отнесъл приблизително една трета от главата му, забил се в Кармела и я пратил в кома. Синът Пол и дъщерята Паула, които по онова време били 25-30-годишни, очевидно много страдали. Това предполага, че татко им е имал и някои хубави качества. Такива ли простотии те интересуват?

– Каквото ти хрумне.

– Добре. Второто нападение. Карл Рьоткер се прибирал към дома си в луксозен охраняем комплекс в близост до Болтън Лендинг, на западния бряг на езерото Джордж. Връщал се от огромния си магазин за водопроводни тръби и части на едро и дребно в Скънектъди. Както често се случвало, по пътя се отклонил, за да посети апартамента на една бразилка, наполовина на неговата възраст. Музикалната уредба в мерцедеса му била усилена докрай, слушал диск на Синатра. Наясно сме с този факт, защото скапаният плейър все още дънел I Did It My Way¹, когато патрулният полицай открил колата. Била се преобърнала край шосето, а кръвта на Карл се стичала и образувала локва на превърналия се в под таван. Още искаш ли?

– Колкото можеш да ми кажеш.

– Третият. Иън Стърн бил много преуспял зъболекар – собственик, ръководител и основател на печеливша практика с повече от дузина професионалисти в Горен Ийст Сайд – ортодонти, зъботехници, специалисти по козметична стоматология и лицево-челюстна и пластична хирургия – накратко казано, истинска фабрика за идеални усмивки и скули, сбъдваща мечтите на онези, готови да разменят парите, които имат, за красота, каквато нямат. Самият доктор, едно съсухрено дребно създание, приличал на умен гущер. Имал приятна артистична връзка с млада руска пианистка, която скоро щяла да се дипломира от „Джулиард“². Слухове за брак. Забавен финал – след като грамадният куршум раздробил мозъчната кора на Иън, големият черен мерцедес S-класа хлътнал до джантите в близкия поток. И първото нещо, което забелязал дошлият на място полицай, било следното: точно над водата се подавал регистрационният номер на Иън. Аварийните светлини на колата се били включили от удара и осветявали надписа на табелата: А smile 4u³. Сега вече стига ли ти?

– Нищо подобно, Джак. Ти си роден разказвач.

– Номер четири. Шарън Стоун, нашумяла брокерка на недвижими имоти с егати името, пътувала към дома си в модното селце Баркъм Дел, след голямо парти с приятели, разни важни клечки от местната власт. Живеела във великолепна старинна къща в колониален стил заедно с двайсет и седем годишния си син гей и един мускулест градинар, за когото открито се говорело, че спи и с майката, и със сина. Госпожа Стоун е собственичката на откъснатото ухо, за което вече ти разказах – след тези думи Хардуик замълча, сякаш очакваше реакция.

– Нататък – каза му Гърни.

– Пет – Джеймс Брустър, известен сърдечен хирург. Уменията, страхотната репутация и запълнената до дупка работна програма му осигурили огромно богатство, довели до край на първите два брака и превърнали сина в огорчен отшелник, който не бил разговарял с баща си от години и сякаш се радвал на смъртта му.

През онази последна нощ Брустър пътувал от медицинския център в Олбъни към дома си сред уютните богаташки хълмове точно преди Уилямстаун, Масачузетс. Круиз-контролът на мерцедеса му „Ей Ем Джи“ купе бил нагласен точно на максимално допустимата скорост, а докторът диктувал отговора на покана да изнесе реч на среща на кардиохирурзите в Аспен. Парченцата от записващото устройство, което използвал, и от мозъка му били пръснати по цялата седалка до шофьора. Фактът, че убийството стана на няколко километра след границата с щата Масачузетс, най-после докара циркаджиите от ФБР.

– Явно не сте го сметнали за голям плюс?

Този път смехът на Хардуик сякаш идваше от болен от туберкулоза:

– Което ни води към големия финал. Номер шест. Харолд Блум, адвокат, далеч не бил сред най-известните имена в съсловието. Освен това бил на петдесет и пет години и надали щял да се издига повече. Харолд бил от онзи тип хора, които се стремят да покажат, че усилията им дават резултат. Според съпругата му, Рути – която впрочем имаше доста да каже по въпроса, – Харолд бил идеалният консуматор. Винаги правел покупки, които не можел да си позволи, сякаш по този начин щял да подобри нещата – или поне да привлече клиенти от по-висока класа. Жена му изглеждаше доста привързана към него. През онази нощ той се прибирал от кантората си в Хорсхедс към дома си край езерото Каюга. Карал бляскавия си нов мерцедес седан, чийто лизинг, както спомена съпругата му, вече го стискал за гърлото. Според възстановката на катастрофата Добрия пастир се появил от лявата страна, както във всички останали случаи, и изстрелял един куршум. Визуалният кортекс⁴ на Харолд вероятно е станал на парченца, преди да успее да регистрира проблясъка от дулото.

– И тогава Макс Клинтър се появява на сцената?

– Влетява със свирещи гуми. Макси чува ясно и отчетливо изстрела, убил Блум. Поглежда през прозореца на паркираната си кола тъкмо навреме, за да види как мерцедесът на Блум занася към банкета, а стоповете на втората кола се отдалечават с все по-голяма скорост. Рязко подкарва своя шевролет „Камаро“, измъква се иззад рододендроните и се впуска в бясно преследване на стоповете по щатската магистрала.

Проблемът е, че Макс не е сам, нито пък трезвен. Макар по онова време да е женен и да има три деца, на седалката до него седи двайсет и една годишна мацка, която срещнал само преди час в някой от студентските барове в Итака и с която правел пиянски секс в колата си зад храстите.

Та значи, натиска той педала за газта до дупка, камарото хвърчи с близо 180 км/ч, но Макс няма нито план, нито мобилен телефон, нито някаква представа какво ще излезе от цялата работа. Говорим за чисто, първобитно, животинско преследване. Младата жена започва да плаче. Той ѝ нарежда да млъкне. Оня тип пред него вече се измъква. Макси направо си губи ума от алкохола, егото и адреналина. Бърка в якето си, вади 40-калибровия си „Глок“, смъква прозореца и започва да стреля по предната кола. Ненормална постъпка. Ненормално рискована, ненормално противозаконна. Момичето започва да пищи, Макси откача окончателно, камарото започва да занася.

– Звучиш така, сякаш си бил на задната седалка.

– Той разправяше историята наляво и надясно. Разпространи се. Страхотна история наистина!

– Страхотен начин да си приключиш кариерата, имаш предвид.

– Така се получи накрая. Само че ако Макс беше имал късмет и с някой от онези изстрели беше улучил Добрия пастир, ако нямаше засегнати невинни, или пък ако нараняванията им бяха по-леки, ако нивото на алкохол в кръвта му не беше три пъти по-високо от допустимото... може би тогава лудостта да изстреляш петнайсет куршума за осем секунди от движещо се превозно средство – по едва различима цел, хвърчаща по неосветено шосе, без да е ясно кой или колко са хората вътре, докато самият ти се носиш с безумна, застрашаваща живота скорост... може би всичко това можеше да бъде смекчено и оформено така, че да не прецака Макси напълно. Само че не станало така. Вместо това всичко отишло по дяволите – накуп.

Докато камарото се носело в насрещното платно, срещу него от нанагорнището без видимост се задал моторист, който нямало къде да се отдръпне. Мотоциклетът бил ударен. Мотористът изхвърчал от седалката. Колата на Макс се завъртяла на 180 градуса при скорост 145 км/ч, занесла по асфалта, минала на заден по банкета и се треснала в една издадена скала. При удара гръбнакът на Макс се прекършил на две места, вратът на младата жена и двете ѝ ръце се строшили, а предното стъкло се разлетяло на парченца право в лицата им. Добрия пастир се измъкнал. Макси не успял. Онази нощ му струва кариерата, брака, дома, връзката с децата, репутацията и – според някои хора – психичното и емоционалното му равновесие. Това обаче е съвсем друга история.

– Това се казва дяволска памет, Джак. Трябва да дариш мозъка си на науката.

– Въпросът е какво ще правиш ти с тази информация?

– Нямам представа.

– Значи се обади, за да ми губиш времето?

– Не точно. Просто имам едно такова особено усещане.

– За кое?

– Цялата тази работа с Добрия пастир. Имам чувството, че пропускам нещо. От една страна, всичко е съвсем просто. Застреляй богатите, направи света по-добро място за живеене. Класически случай на луд с мисия. От друга страна...

– От друга страна – какво?

– Не знам. Нещо не е наред. Не мога да разбера какво точно.

– Дейви, момчето ми, направо ме изумяваш, немея от възхищение пред теб! – Хардуик отново задейства подигравателния тон.

– И защо така, Джак?

– Наясно си, предполагам, че онова, което нарече „цялата тази работа с Добрия пастир“ е било обмисляно и премисляно, разчепкано и анализирано от най-добрите и най-умните. По дяволите, дори оная секси мадама, твоята приятелка психоложката, се изказа по темата!

– Моля?

– Не знаеше ли?

– За кого говориш?

– Мамка му, сега наистина изпаднах в благоговение. С колко точно секси мацки доктори по психология си се заиграл?

– Джак, нямам никаква идея какви ги дрънкаш.

– Струва ми се, че доктор Холдънфийлд ще е много засегната от отношението ти.

– Ребека Холдънфийлд ли? Ти да не си откачил?!

Гърни знаеше, че реагира твърде остро – не защото наистина беше извършил нещо нередно, но може би защото действително бе обърнал малко повече от необходимото внимание на безспорно привлекателната съдебна психоложка, с която бяха участвали в разследването на два скорошни случая.

Осъзнаваше и друго, че именно това е целял Хардуик – да провокира подобна реакция. Този човек имаше невероятно фин усет за нещата, които караха другите да изпитват неудобство. Както и неутолим апетит да го подклажда.

– Работата ѝ се споменава в бележките под линия от профила на Добрия пастир, изготвен от ФБР – уточни Хардуик.

– Имаш ли копие?

– Да и не.

– Тоест?

– Не, защото това е официален документ на ФБР, отбелязан с гриф за секретност и предоставян за контролирано ползване при наличие на необходимост. В момента аз нямам необходимост от подобна информация и съответно нямам достъп до профила по официален ред.

– Не го ли публикуваха във всички големи вестници веднага след шестте убийства?

– На медиите беше предоставено резюме, не самият профил. Нашите големи братя от ФБР са много докачливи на тема кой се докосва до нередактираните плодове на необичайната им мъдрост. Определено гледат на себе си като на Онези, Които Решават – с главни букви.

– Но дали ще е възможно по някакъв начин...

– Всичко е възможно по някакъв начин. Стига да разполагаш с достатъчно време. И съответната мотивация. Това не е ли безспорен закон на логиката?

Гърни познаваше достатъчно добре Хардуик и беше наясно как се играе тази игра:

– Не бих желал да ти докарам неприятности с Фанатизираните Бръщолевещи Ръбове.

И двамата се замислиха и смълчаха. В мълчанието се криеха толкова много възможности. В крайна сметка пръв се обади Хардуик:

– И така, Дейви, момчето ми... днес мога ли да сторя нещо друго за теб?

– Разбира се, Джак. Можеш да си завреш това „Дейви, момчето ми“ в задника!

Хардуик се смя – силно и продължително. Звучеше като тигър с бронхит.

Това бе едно от качествата, които компенсираха недостатъците му – обичаше да го обиждат точно толкова, колкото и сам да сипе обиди.

Май това бе неговата представа за здравословна връзка.

¹ „Направих го по моя начин“ – песен на Франк Синатра по текст на Пол Анка, чиято музика се базира на френско парче със заглавие Comme d’habitude. В английския вариант се разказва за мъж, който прави щастлива равносметка на живота си преди смъртта. – б. р.

² Висше училище в Ню Йорк, САЩ, където се обучават студенти по драма, танц и музика. – б. пр.

³ „Усмивка за теб“ (англ.) – б. пр.

⁴ Онази част от мозъчната кора, която отговаря за обработката на получената визуално информация – б. пр.

Глава 14 Странно посещение при един превъзбуден мъж

След като приключи разговора с Хардуик, Гърни довърши онова, което беше останало от изстиналото кафе, вкара в джипиеса получения от Ким адрес на Роби Мийс, излезе на окръжната магистрала и се отправи към Сиракуза. Докато шофираше, обмисляше как да подходи към младия мъж – разнообразните роли, в които би могъл да влезе. Накрая се спря на отчасти базиран на фактите начин да представи себе си и целта на своето посещение. Веднъж щом разговорът потръгне, ще се ориентира и ще действа както му се наложи.

Откъм западния си край – ако се съди по онова, което се виждаше от колата – градът беше мрачен. Районът бе загрозен от закрити, замиращи и като цяло противни търговски и промишлени предприятия. Зониране почти нямаше, само на отделни места се забелязваха нещо като означения. Звукът от джипиеса го отклони от главния път през квартал с малки, зле поддържани къщи, които отдавна бяха загубили всякакъв цвят, живот и индивидуалност. Напомни на Гърни за квартала, в който самият той беше израснал – място на ограничени постижения, невежество, расизъм и тесногръда гордост. Колко дребен беше старият му квартал наистина, дребен в толкова много отношения, тъжен в толкова много отношения.

Поредното указание на джипиеса върна Гърни обратно към настоящата задача. Той зави наляво, измина две пресечки, прекоси една оживена главна улица, после още една пресечка и се озова в по-различен на вид квартал – с повече дървета, по-големи къщи, по-поддържани морави и по-чисти тротоари. Някои от къщите бяха разделени на апартаменти, но дори те бяха добре поддържани.

Когато мина покрай голяма и разноцветна викторианска къща, джипиесът извести, че е „стигнал желаната дестинация“. Продължи още около стотина метра до следващата пресечка, обърна и паркира от отсрещната страна на улицата, на място, откъдето виждаше верандата и входната врата.

Понечи да излезе от колата, но от телефона се разнесе сигнал за текстово съобщение. Той спря и го провери, видя, че е от Ким: „Проектът е в ход!!! Трябва да говорим възможно най-скоро!! Моля!!“

Според Гърни „възможно най-скоро“ беше гъвкаво понятие, разтегливо поне до някое време след срещата с Мийс. Той излезе от колата и се отправи пеша през квартала към голямата къща във викториански стил.

Зад входната врата, до която се стигаше през широка веранда, имаше облицовано с плочи фоайе с още две врати. На стената между тях бяха монтирани две пощенски кутии. Кутията отдясно беше с табелка Р. Монтагю. Гърни почука на вратата, почака, след това почука по-силно. Не последва отговор. Той извади телефона си, намери номера на Мийс и се обади, като долепи ухо на вратата, за да провери дали ще чуе звънене. Не долови звук. Когато след няколко позвънявания се включи гласова поща, прекъсна връзката и се върна в колата.

Наклони седалката леко назад и се отпусна. Прекара следващия час в прехвърляне на дългите доклади за инцидентите и допълнителните им приложения, описващи движението на жертвите в часовете преди стрелбата. Потапяше се в подробностите, като инстинктивно търсеше нещо необичайно, нещо, което би могло да се пропусне в тоновете информация при първоначалното разследване. Нищо не изскочи. Между жертвите нямаше никакви очебийни връзки, нито пък съществуваха открояващи се прилики освен определено ниво на финансови възможности, общо предпочитание към мерцедес и постоянно или временно местожителство в рамките на правоъгълник от осемдесет на триста и двайсет километра. С изключение на фактите, свързани с професията им, най-близки родственици, както и движението им в нощта на убийствата, не беше събрана кой знае каква биографична информация за самите убити, нещо съвсем разбираемо за случай, в който очевидният критерий за избор на жертвите е превозното средство. Ако мишената на убиеца е емблемата на мерцедес, не е от съществено значение кой я носи и коя гимназия е посещавал.

Но какво очаквах да намеря? И какво в убийствата на Добрия пастир ме занимава толкова силно?

Беше не само заинтригуван, но и жаден. Спомни си, че е забелязал някакъв магазин една-две пресечки по-назад на главния път. Заключи колата и се отправи натам пеша. Оказа се занемарена бакалия с високи цени, прашни рафтове, неприятна миризма и нито един клиент. Хладилната витрина за напитки вонеше на вкиснато мляко, въпреки че в нея мляко нямаше. Гърни купи една бутилка вода, плати на скучаещото момиче зад щанда и се измъкна възможно най-бързо.

След като се върна в колата, докато отваряше водата, телефонът изпиука. Отново съобщение от Хардуик: „Провери си пощата. Приложен е профилът. Забележи препратката към красивата Бека.“

Той зареди пощата, отвори прикачения файл и бавно зачете.

Федерално бюро за разследване

Група за оперативно реагиране на извънредни ситуации

Национален център за анализ на тежки престъпления

Звено за поведенчески анализ 2

ДОСТЪП: ОГРАНИЧЕН, НЦАТП, КОД B-7

Вид криминално-разследващ анализ: Профил на нападателя

Дата: 25 април 2000 г.

Извършител: Неизвестен

Псевдоним: Добрия пастир

Изводите са основани на методологиите на индуктивно и дедуктивно профилиране, включително фактологичен, физически, исторически, лингвистичен и психологически анализ на „Меморандума за намерения” на неизвестния извършител; съдебномедицинска експертиза на уликите от местопрестъплението, снимков материал, времеви обхват и организация на престъплението; критерии за избор на жертвите.

РЕЗЮМЕ НА МНЕНИЕТО ЗА

НЕИЗВЕСТНИЯ

ИЗВЪРШИТЕЛ (НИ)

Неизвестният извършител е бял мъж, между двайсет и пет и четиридесетгодишен, завършил колеж, вероятно с университетско образование, притежава изключителна интелигентност. Отлично функциониращи когнитивни функции.

НИ е любезен, затворен, държи се официално при социално общуване.

Във връзките си е властен, с нисък капацитет за интимност. Той е перфекционист до маниакалност, без близки приятели.

Притежава добра координация и добри рефлекси. Възможно е да прави физически упражнения редовно в частна обстановка. Вероятно е въздържан и методичен. Притежава добри умения за работа с пистолет, може би е колекционер или практикува стрелба по мишени.

Речникът му е изтънчен и прецизен. Синтаксисът и пунктуацията са безупречни, без белези на етническа или регионална принадлежност. Това би могло да е резултат от космополитно образование или взаимодействие с различни култури, както и резултат от целенасочени усилия да изтрие уликите и спомените от средата, в която е израснал.

Внимание заслужават употребата на библейски тон и символиката при заклеймяването на алчността, избора на „Добрия пастир” като форма на самоопределяне и оставянето на животни от Ноевия ковчег до местата на нападение.

Религиозният контекст, в който бялото (светлината) представлява доброто, а черното (тъмнината) представлява злото, би могъл да бъде обяснение за избора на черни превозни средства за мишени, като по този начин се подчертава отъждествяването на богатството със злото.

Подготовката и изпълнението са много добре организирани. Местата на нападение показват внимателно проучване – всички са на пътища, използвани главно като свързващи артерии между основни магистрали и престижни жилищни райони (т. е. места, предполагащи лесно откриване на жертви). Пътищата са неосветени, по тях няма голямо движение, нито пунктове за събиране на пътни такси или камери за наблюдение на трафика.

Всички нападения са извършени на завои наляво. Всички превозни средства на жертвите след разстрела излизат от пътното платно по посока вдясно.

Очевидната причина е липсата на контрол от страна на водача и следователно отпускане на целенасочения натиск на волана наляво, при което тенденцията е автомобилът да преустанови завоя и да започне да се движи по права линия. Друго последствие за изваденото от строя (неуправлявано) превозно средство би било да се отдалечи от превозното средство на стрелеца (което в момента на стрелбата се намира в лентата вляво от целта), като по този начин сведе до минимум вероятността за сблъсък. Нивото на предварителен анализ и избиране на момента поставят НИ в редиците на най-организираните убийци.

НИВО НА МОТИВАЦИЯ – 1. Заявената от НИ основна причина за нападенията е несправедливостта, присъща на неравенството при разпределението на богатството. Твърди, че причината за това неравенство е порокът алчност и че алчността може да бъде унищожена единствено чрез унищожаване на алчните. Отъждествява алчността с притежаването на суперлуксозен автомобил и е избрал мерцедеса като архетип на този тип автомобил, превърнал го е в идентифицираща характеристика на своите жертви.

НИВО НА МОТИВАЦИЯ – 2. В случая с Добрия пастир може да се приложи една от класическите формулировки на психоанализата: подсъзнателна едипова ярост, насочена срещу властен и склонен към насилие баща. Чрез своя „Меморандум за намерение” НИ нееднократно обединява в едно алчността, богатството и властта. Изборът на оръжие на НИ също поддържа горната психоаналитична интерпретация, тъй като въпросният пистолет, един от най-големите в света, неминуемо носи внушението за фалически елемент и е очевиден белег на този вид патология.

ЗАБЕЛЕЖКА: На тезата за омразата към бащата като мотив може да се отправи възражението, че между жертвите фигурира и жена. Шарън Стоун обаче е била изключително висока на ръст за жена, косата е била подстригана късо в унисекс прическа и е носела черно кожено яке. Погледната през нощта от страничния прозорец на автомобил, с лице, едва очертано от слабата светлина на контролното табло, е възможно на пръв поглед да е приличала по-скоро на мъж, отколкото на жена. Също така има вероятност единственият критерий на НИ да е бил самият луксозен автомобил, което прави пола на водача без значение.

Документът завършваше със списък от статии в области като съдебна лингвистика, психометрия и психопатология. Следваше списък на специализирани книги от академични автори: „Сублимацията на яростта“, „Сексуално потискане и насилие“, „Структура на семейството и обществени нагласи“, „Патологии, подхранвани от тормоза“, „Опълчването срещу обществото като израз на травми от ранното детство“, и последна в списъка – „Серийни убийства с мисия“ от д-р Ребека Холдънфийлд.

След като дълго се взира в това последно познато име, Гърни се върна в началото на документа и още веднъж изчете всичко, като се опитваше да бъде безпристрастен. Беше трудно. Далеч ненаучните изводи, облечени в научен език, и цялостното академично самодоволство на написаното събуждаха у него същите полемични чувства като онези, които изпитваше при прочитането на всеки такъв профил.

През своя почти четвъртвековен опит в убийствата беше открил, че понякога профилите са безпогрешно точни, понякога – абсолютно погрешни, но най-често са пълна мешавица. Докато играта не свърши, никога не знаеш дали си попаднал на добър профил, и ако играта не свърши, разбира се, така и не разбираш.

Но онова, което го притесняваше, не беше само възможността за грешка при профилите. Беше неспособността на много от техните създатели и потребители да проумеят тази възможност.

Чудеше се защо бе толкова нетърпелив да прочете този профил, защо не го остави да почака до по-късно предвид факта, че има толкова малко доверие в този вид изкуство. Дали се дължеше само на войнственото настроение, в което бе изпаднал? На желанието да намира пропуски в нещо, да спори за нещо?

Поклати глава, отвратен от себе си. За колко безсмислени въпроса можеше да се сети? Колко ангела могат да танцуват на върха на една игла?¹

Облегна се назад и затвори очи.

Отвори ги рязко.

Часовникът на таблото показваше 5,55. Погледна надолу по улицата към дома на Мийс. Слънцето беше слязло ниско и сега къщата бе в сянката на гигантския клен пред нея.

Слезе от колата и измина пеша стотината метра до сградата. Приближи се до вратата на Мийс и се ослуша. Чуваше се някаква техномузика. Почука. Не получи отговор. Почука отново, отново без отговор. Извади телефона, скри номера и набра Мийс. За негова изненада му вдигна на второто позвъняване.

– Робърт на телефона.

Гласът беше мек, обработен.

– Здравей, Робърт. Обажда се Дейв.

– Дейв?

– Трябва да поговорим.

– Извинете? Познаваме ли се? – тонът стана малко по-напрегнат.

– Трудно е да се каже, Робърт. Може би ме познаваш, може би не. Защо не отвориш вратата и не ме погледнеш?

– Моля?

– Вратата, Робърт. Аз съм пред вратата ти. И чакам.

– Не разбирам. Кой сте вие? Откъде ви познавам?

– Имаме общи приятели. Но не мислиш ли, че е някак глупаво да разговаряме по телефона, след като ти си точно там, а аз – точно тук?

– Един момент.

Мъжът беше объркан, нервен. Връзката прекъсна. После спря и музиката. Минута по-късно вратата се отвори колебливо, наполовина.

– Какво искате?

Задалият въпроса млад мъж стоеше леко зад вратата, използвайки я като щит, или пък, както си помисли Гърни, за прикритие на онова, което държи в лявата си ръка. На височина беше приблизително колкото Гърни, около един и осемдесет. Слаб, с изваяни черти, разчорлена тъмна коса и шокиращосини очи като на филмова звезда. Едно-единствено нещо разваляше образа на съвършенството: киселите гънки около устата, намек за нещо гадно, нещо злобно.

– Здравейте, господин Монтагю. Казвам се Дейв Гърни.

Клепачите на младия мъж едва доловимо трепнаха.

– Познато ли ви е това име? – попита Гърни.

– А трябва ли?

– Стори ми се, че ме разпознахте.

Ново трепване.

– Какво искате?

Гърни реши да следва стратегията с ниска степен на риск, стратегия, която намираше за особено полезна, когато не беше съвсем сигурен колко информация притежава обектът за него самия. Стратегията се изразяваше в това да се придържа към фактите, но да играе с тона. Да манипулира подводните течения.

– Какво искам? Добър въпрос, Робърт – той се усмихна безсмислено. Говореше с уморения тон на наемен убиец, чийто артрит отново се обажда. – Зависи каква е ситуацията. На първо време се нуждая от съвет. Разбираш ли, опитвам се да реша дали да приема една работа, която ми предложиха, и ако приема, при какви условия. Познаваш ли жена на име Кони Кларк?

– Не съм сигурен. Защо?

– Не си сигурен? Мислиш, че може би я познаваш, но не си сигурен. Не разбирам.

– Името ми е познато, но толкова.

– Аха, разбирам. Нещо идва ли ти наум, ако ти спомена, че дъщеря ѝ се казва Ким Корасон?

Младият мъж започна бързо да примигва.

– Кой, по дяволите, сте вие? За какво става дума?

– Мога ли да вляза, господин Монтагю? Темата е твърде лична, за да я разискваме на прага.

– Не, не можете – той леко премести тежестта си, а ръката му все още оставаше извън полезрението. – Моля, говорете по същество.

Гърни въздъхна, разсеяно почеса рамо и втренчи убийствен поглед в Роби Мийс.

– Работата е там, че ме помолиха да се грижа за личната безопасност на госпожица Корасон и сега се опитвам да реша какво възнаграждение да искам.

– Възнаграждение? Аз не... Искам да кажа... Не виждам... Какво?

– Всъщност искам да постъпя честно. Ако на практика не се налага да правя нищо – ако просто се мотая наоколо, отварям си очите на четири и съм в готовност да се справя с каквото изскочи – ще сметна хонорара си по една тарифа. Но в случай, че ситуацията изисква, да кажем, нападателни действия, тарифата ще е съвсем различна. Разбра ли сега въпроса ми, Боби?

Треперенето на клепачите сякаш се усилваше.

– Заплашвате ли ме?

– Да те заплашвам? Че защо бих направил подобно нещо? Това е противозаконно. Като пенсиониран полицай питая огромно уважение към закона. Някои от най-добрите ми приятели са полицаи. Някои са точно тук в Сиракуза, като например Джими Шиф. Може да го познаваш. Както и да е, въпросът е, че аз обичам да правя хонорарен анализ, преди да се ангажирам с дадена работа. Разбираш, нали? И така, отново да ти задам въпроса: Известна ли ти е някаква причина, поради която работата ми по осигуряване личната безопасност на госпожица Корасон би изисквала да начисля нещо повече от обичайната си такса?

В погледа на Мийс се промъкна несигурност:

– Какво, по дяволите, мога да знам аз за нейните проблеми със сигурността? Какво общо има това с мен?

– Тук си прав, Боби. Имаш вид на приятен млад мъж, на много красив млад мъж, който не би искал да причини никакви проблеми никому. Прав ли съм?

– Не съм аз този, който причинява проблеми.

Гърни бавно кимна и зачака, усещаше промяна в подводното течение.

Мийс прехапа долната си устна:

– Двамата имахме прекрасна връзка. Не исках да приключва по този начин. Тези глупави упреци. Фалшиви обвинения. Лъжи. Клевети. Тъпи оплаквания в полицията. Сега вие. Дори не разбирам за какво сте тук.

– Казах ти защо съм тук.

– Но в това няма никакъв смисъл. Не трябва да тормозите мен. Би трябвало да потърсите отрепките, които тя въвлече в живота си. Ако има проблеми със сигурността, са заради тях.

– И кои са тези отрепки?

Мийс се разсмя. В смеха му имаше нещо диво, накъсано. Като театрален звуков ефект.

– Знаете ли, че тя чукаше професора си, така наречения ѝ научен ръководител? Знаете ли, че чука всеки, който може да подпомогне скапаната ѝ кариера? Знаете ли, че чука Руди Гец, най-голямата отрепка в целия шибан свят? Знаете ли, че е напълно луда, по дяволите? Знаете ли това?

Мийс сякаш напълно се бе поддал на емоциите си и те го отнасяха някъде много далеч. Гърни искаше да удължи момента, да види докъде ще доведе.

– Не, не знаех всичко това. Но съм ти благодарен за информацията, Робърт. Нямах представа, че е луда. А това е нещо, което определено би се отразило на хонорара ми. Да осигуряваш безопасността на луда жена може да е доста шибана задачка. Според теб до каква степен стига лудостта ѝ?

Мийс поклати глава.

– Сам ще разберете. Повече и дума няма да кажа. Сам ще разберете. Знаете ли къде бях днес следобед? В кантората на моя адвокат. Ще предприемем законови действия срещу тази кучка. Съветът ми към вас е да стоите далеч от нея. Много далеч.

Той затръшна вратата. Трясъкът бе последван от изщракването на две ключалки. Всичко това може и да беше само театрално представление, помисли си Гърни, но със сигурност беше интересно.

¹ Въпросът е често свързан с ангелологията през Средновековието. Днес се възприема като метафора за време, пропиляно в спорове без никакво практическо значение – б. р.

Глава 15 Ескалация

Докато Гърни следваше указанията на джипиеса обратно към междущатската магистрала, над езерото Онондага плъзна мрачен карминеночервен залез. Отразен във всеки друг воден басейн в северната част на щата, залезът би бил прекрасен. Това, което се прокрадва в затаените кътчета на подсъзнанието обаче, оказва огромно въздействие върху начина, по който обработваме информацията, предавана от зрителните ни нерви. Ето защо онова, което Гърни виждаше, не беше отражение на залеза, а въображаем ад от химически пламък, горящ в токсичното езеро на петнайсет метра под повърхността. Наясно беше, че се правят опити за прочистване на езерото¹. Но тези стъпки в правилна посока не се отразяваха кой знае колко на начина, по който възприемаше мястото. Колкото и да беше странно, това даже влошаваше нещата. Точно както, ако видиш човек, излизащ от среща на „Анонимните алкохолици“, проблемът му изглежда по-сериозен, отколкото, ако го забележиш да излиза от нощен бар.

Няколко минути след като Гърни бе поел по магистрала 81, мобилният иззвъня. Обаждането беше от домашния му телефон. Хвърли един поглед да види колко е часът. Беше 6,58 вечерта. Мадлин трябваше да се е върнала от клиниката, където работеше почасово, преди 45 минути. Бодна го вина.

– Здрасти, извинявай, трябваше да ти се обадя – каза той бързо.

– Къде си? – В гласа ѝ се долавяше по-скоро притеснение, отколкото раздразнение.

– Между Сиракуза и Бингамтън. Предполагам, че ще се прибера малко след осем.

– С онзи Клинтър ли беше през цялото това време?

– С него, с Джак Хардуик по телефона, в колата с документите по случая, които ми изпрати Хардуик на мейла, с бившия приятел на Ким Корасон и така нататък, и така нататък.

– Онзи, който я тормози?

– Не съм сигурен, че той я тормози. Всъщност не съм сигурен и за Клинтър.

– Според онова, което ми разказа снощи, явно е опасно неуравновесен.

– Да, може и така да е. Но от друга страна...

– По-добре да обърнеш внимание на...

Гърни беше стигнал до участък без клетъчно покритие. Връзката прекъсна. Той реши да изчака жена му да се обади отново. Остави телефона изправен в една от поставките за чаши на таблото. След по-малко от минута той звънна.

– Последното, което чух да казваш – започна той, – беше, че е по-добре да обърна внимание на нещо.

– Ало?

– Тук съм. Бях на място извън обхват.

– Извинявай, какво каза? – беше женски глас, но не този на Мадлин.

– О, съжалявам! Помислих те за друг.

– Дейв? Ким е на телефона. Да не те прекъсвам?

– Няма проблем. Между другото, съжалявам, че не ти се обадих. Какво става?

– Получи ли съобщението ми? Че от РАМ пускат първия епизод.

– Нещо такова. „Проектът е в ход“, мисля, че това беше написала.

– Пилотният епизод ще се излъчи тази неделя. Нямах представа, че ще стане толкова бързо. Ще използват необработеното демо, което заснех с Рут Блум, точно както каза Руди Гец. И искат да продължа с колкото е възможно повече интервюта с останалите семейства. Ще дават по един епизод всяка неделя.

– Което означава, че нещата напредват, както ти се надяваше.

– Определено.

– Но?

– О, нямам никакви резерви относно това. Прекрасно е!

– Но?

– Но... Имам един... един глупав малък проблем тук.

– Да?

– Осветлението. Отново угасна.

– Осветлението в апартамента ти?

– Да. Казах ли ти как преди време всички крушки бяха леко развинтени?

– Пак ли е същото?

– Не. Проверих лампата в дневната, крушката си е завита. Затова предполагам, че е от прекъсвача. Но в никакъв случай няма да сляза в мазето да проверявам.

– Обади ли се на някого?

– Не смятат това за спешен случай.

– Кой?

– От полицията. Може би ще изпратят някого да намине по-късно. Но да не разчитам много на това. Прекъсвачите не са работа на полицията, така ми казаха. Трябвало да се обадя на хазяина или на някой майстор, или на електротехник, или на приятелски настроен съсед, или очевидно на когото и да било друг, но не и на тях.

– Ти обади ли се?

– На хазяина? Естествено. Отговори гласовата поща. Един Господ знае дали и кога я проверява. На майстора? Естествено. Но той е долу в Кортланд, работи в друга сграда, собственост на същия човек. Казва, че би било нелепо да измине целия път с кола до Сиракуза, за да включи някакъв си прекъсвач. Нямало да го направи. Техникът, на когото позвъних, иска минимум сто и петдесет долара, за да дойде. И нямам приятелски настроени съседи. – Тя направи пауза. – Така че това е... моят глупав малък проблем. Някакъв съвет?

– В момента в апартамента ли си?

– Не. Излязох навън. В колата съм. Вече се мръква, а не бих искала да съм вътре без никакво осветление. Не спирам да мисля за мазето и за това какво се крие там долу.

– Някакъв шанс да се върнеш обратно вкъщи, да останеш при майка си, докато се наредят нещата?

– Не! – отговорът ѝ беше точно толкова гневен, колкото и предния път, когато беше повдигнал въпроса. – Там вече не ми е дом – това е моят дом. Нямам намерение да бягам при майка си като подплашено малко момиче само защото някакъв задник си играе игрички с мен.

Само че на Гърни му звучеше точно като уплашено момиченце. Момиченце, което се опитва да се държи така, както мисли, че би се държал един възрастен на негово място. Образът го изпълни с почти болезнена загриженост и отговорност.

– Добре – отсече той и в последната секунда импулсивно се престрои в дясното платно и мина през изхода от магистралата. – Стой където си. Мога да дойда до двайсет минути.

След като шофира със сто и двайсет километра в час през по-голямата част от пътя, деветнайсет минути по-късно той беше обратно в Сиракуза, в западналия квартал на Ким Корасон. Паркира колата срещу апартамента ѝ, от другата страна на улицата. Здрачът беше отстъпил място на нощта и Гърни едва разпозна мястото, което бе видял на дневна светлина преди два дни. Пресегна се към жабката и извади оттам тежък черен метален фенер.

Докато пресичаше улицата, Ким излезе от колата си. Изглеждаше разтреперана и нервна:

– Чувствам се толкова глупаво – кръстоса плътно ръцете си, сякаш се опитваше да не трепери.

– Защо?

– Защото изглежда така, сякаш се страхувам от тъмното. Че ме е страх от собствения ми апартамент. Чувствам се ужасно, че те накарах да се върнеш.

– Да обърна беше моя идея. Искаш ли да изчакаш тук навън, докато хвърля един поглед?

– Не! Не съм чак такова дете. Идвам с теб.

Гърни си спомни, че са водили този разговор и преди и реши да не спори.

Входната врата на къщата и вратата на апартамента на Ким бяха отключени. Влязоха вътре, Гърни се придвижваше пръв и осветяваше пътя с фенера. Когато стигна до ключовете за лампите на стената в антрето, той ги пробва – без никакъв ефект. Застана на прага на дневната и огледа помещението на светлината от фенерчето. Направи същото с банята и спалнята, преди да тръгне към последната стая в коридора – кухнята.

Докато бавно обхождаше пространството със снопа лъчи, попита:

– Провери ли изобщо мястото, преди да се върнеш в колата?

– Съвсем набързо. Почти не погледнах в кухнята. И определено не съм се доближавала до вратата на мазето. Знам, че ключът за лампата на тавана не работеше. Единственото друго нещо, което забелязах, беше, че таймерът на микровълновата печка също не работи. Което означава, че проблемът е в прекъсвача, нали така?

– Предполагам.

Той влезе в кухнята, а Ким пристъпваше много плътно след него в полумрака, притиснала длан към гърба му. Единствената светлина идваше от лъчите на фенера, танцуващи върху стените и уредите.

В този миг Гърни чу нещо като леко почукване. Спря и се ослуша. След няколко секунди звукът се разнесе отново и той разбра, че е просто вода, капеща в металната мивка.

Тръгна тихо напред към коридора в дъното, който водеше от кухнята към стълбището на мазето и задната врата на къщата. Ким премести длан от гърба към ръката му и здраво я сграбчи.

Стигна до коридора и видя, че вратата към мазето е затворена. Ако можеше да се съди по положението на секретната брава, външната врата беше заключена. Затвореното пространство сякаш улавяше и усилваше звука от капеща вода откъм кухнята зад него.

Когато посегна да отвори вратата на мазето, Ким впи пръсти в ръката над лакътя му.

– Успокой се! – каза ѝ меко.

– Извинявай! – тя отпусна хватката, но не много.

Гърни отвори вратата и насочи светлината надолу по стълбите, като се ослушваше.

Кап... кап...

Нищо друго.

Обърна се назад към Ким:

– Остани тук, на вратата.

Тя изглеждаше ужасена.

Зачуди се какво да ѝ каже – нещо прозаично, може би отвличащ вниманието въпрос, така че да я успокои.

– Електрическото табло... има ли главен прекъсвач освен прекъсвачите за всяка отделна верига?

– Какво?

– Просто се чудя с какъв вид табло ще си имам работа.

– Какъв вид? Нямам представа. Това проблем ли е?

– Не, никак даже. Ако ми потрябва отвертка, ще те викна, става ли?

Знаеше, че всичко това няма никакво значение и без съмнение я беше объркал, но за момента объркването беше за предпочитане пред пристъпа на паника.

Внимателно тръгна надолу по стълбите, като обхождаше със снопа лъчи напред-назад.

Всичко изглеждаше съвършено спокойно.

И тогава, точно когато си помисли, че един парапет би бил мъдро допълнение към неустойчивата конструкция на стълбището, точно когато прехвърляше тежестта си върху третото стъпало от долу нагоре, се чу остър пукот, стъпалото се срина и Гърни полетя напред. Всичко се случи в рамките на по-малко от секунда. Десният му крак хлътна в дупката заедно със счупената стълба, докато тялото му се завъртя напред и надолу, а ръцете му инстинктивно се повдигнаха, за да предпазят лицето и главата му. Стовари се на бетонния под на стълбището. Стъклото на фенера се разби и светлината угасна. Остра болка се стрелна като електрошок през дясната ръка над лакътя.

Ким пищеше. Истерично. Питаше дали е добре. Шум от отдалечаващи се стъпки, тичащи, препъващи се.

Гърни беше зашеметен, но в съзнание. Канеше се да се раздвижи внимателно, да прецени дали и доколко се е наранил. Но преди още мускулите му да реагират, той чу звук, от който космите на тила му настръхнаха. Беше шепот, съвсем близо до ухото му. Яростен и свистящ. Шепот, който звучеше като съскане на побесняла котка:

Не дърпай дявола за опашката!

¹ Езерото Онондага е едно от най-замърсените с промишлени отрови езера в САЩ – б. р.