Не дърпай дявола за опашката

Глава 16 Съмнения

На следващата сутрин Гърни се събуди неспокоен и изтощен. Дясната му ръка сякаш гореше от лакътя до китката, а цялото му тяло беше болезнено сковано. Прозорецът на спалнята беше отворен и във въздуха витаеше студена влага.

Както обикновено Мадлин вече беше станала. Тя обичаше да се събужда с птиците. Сякаш в първия светлик на зората имаше някаква тайна съставка, която я зарежда с енергия.

Краката му бяха студени и потни. Светът зад стъклото на прозореца беше сив. Отдавна не се бе събуждал с махмурлук, но сега се чувстваше точно така. Беше имал ужасно тежка нощ. Спомените за събитията в мазето на Ким, разкритията, които бе направил след падането, и хипотезите, към които тези разкрития навеждаха, препускаха в главата му без всякаква последователност и без да водят никъде, а многобройните му болки още повече ги объркваха и преплитаха. В крайна сметка беше заспал малко преди зазоряване. Сега, два часа по-късно, отново беше буден. И беше наясно, че в това състояние няма никакъв шанс да успее да заспи.

Най-неотложно бе да подреди събитията и да разбере какво се беше случило. Отново си припомни всичко, разрови се в паметта си за възможно най-много подробности.

Спомни си как внимателно слиза по стъпалата. Използва фенера, за да осветява не само стълбището, но и част от мазето отдясно и отляво. Не долавя никакъв звук, никакво движение. Малко преди да стигне долу, осветява последователно стените, за да открие електрическото табло. Забелязва го в близост до злокобния сандък, до който го бяха отвели петната кръв при първото идване тук – сива метална кутия, монтирана на една от стените. Потъмнелите петна все още ясно личат по дървените стълби и по бетонния под.

Виждаше ясно в главата си как стъпва на следващото стъпало и после чува пукота, когато то поддава под крака му.

Светлината от фенера описва широка дъга, когато ръцете му инстинктивно се стрелват да предпазят лицето. Знае, че пада, знае, че не може да го предотврати, и знае, че ще се удари лошо. Половин секунда по-късно ръцете, дясното рамо, гърдите и главата му се сблъскват с пода на мазето.

От горния край на стълбището чува вик. Първоначално само вик, след това два изпищени въпроса:

– Добре ли си? Какво стана?

За един миг остава зашеметен, без да може да отговори. След това някъде – не е сигурен за посоката – се разнасят звуци. Някой тича, после може би се блъска в стена, или се спъва, след това се затичва отново.

Опитва се да се раздвижи. Но шепотът, толкова близо до него, го спира.

Трескав звук, по-скоро животински, отколкото от устни на човек; думите са изсъскани с напрежение, като пара, бликнала през стиснатите зъби.

Протяга ръка към кобура на глезена си, вади беретата и остава да лежи в безмълвната тъмнина, като се ослушва.

Положението е толкова изнервящо, че няма спомен за времето, което изминава – тридесет секунди, минута, две минути или повече, преди Ким да се завърне със своето фенерче „Мини Маглайт“. Светлината сега е много по-силна от предния път, когато го бяха използвали, за да изследват сандъка в края на кървавата диря.

Тя тръгва надолу по стълбите, докато той се изправя несигурно. Пареща болка се стрелка от китката към лакътя му, краката му треперят. Казва ѝ да не се приближава, просто да осветява стълбите. След това се изкачва при нея възможно най-бързо. На два пъти за малко да изгуби равновесие, усеща замайване. Взима от нея фенерчето, обръща се и го насочва към пода на мазето. Оглежда го, доколкото може, от мястото, където е застанал.

После слиза още две стъпала надолу, като в едната си ръка държи пистолета, а в другата фенерчето и повтаря претърсването с тесния лъч светлина. Още две стъпала... и вече може да обходи с лъча цялото помещение – подове, стени, стоманени подпорни колони, тавански греди. Никаква следа от шепнещия. Нищо не е преобърнато или разместено, няма движение, с изключение на зловещите сенки от подпорните колони, които се движат по иззиданите от циментови блокове сиви стени, докато той насочва фенерчето към тях.

Стъпва на пода, като продължава щателно да оглежда наоколо. Вече е убеден, че не съществуват кътчета, скривалища и тъмни ъгли, където човек би могъл да се скрие от светлината. И това го кара да изпитва едновременно объркване и облекчение.

С евентуалното изключение на сандъка, подземието не предлага никакви видими укрития.

Тогава пита Ким, която стои в горния край на стълбището в нервно мълчание, дали е чула нещо след падането му.

– Какво?

– Глас... шепот... нещо такова?

– Не. Не, какво имаш предвид? – пита тя с нарастваща тревога.

– Нищо, аз просто... – той клати глава. – Вероятно съм чул собственото си дишане.

След това я пита дали тичащите стъпки са били нейните.

Тя отговаря – да, сигурно да, сигурно е тичала, поне така мисли, може би се е препъвала, ходела е бързо, не може да си спомни, тъй като била в паника, опитвала се да стигне в тъмното до спалнята, където държи фенерчето на нощното си шкафче.

– Защо питаш?

– Просто проверявам впечатленията си – отвръща неопределено той.

Не иска да разсъждава на глас върху другата възможност – натрапникът да е изхвърчал по стълбището от мазето, докато Ким е била на път към спалнята; да се е възползвал от тъмнината, за да се скрие; да е бил на сантиметри разстояние от нея и когато се е върнала, да се е промъкнал и да е излязъл от къщата.

Но където и да е отишъл, както и да се е измъкнал – ако допусне, че наистина се е измъкнал, а не се спотайва свит в сандъка, какво означава това? Първо, защо изобщо е бил в подземието? Възможно ли е да е Роби Мийс? Логически погледнато, да, възможно е. Но с каква цел?

Всичко това препуска из съзнанието му, докато стои в основата на стълбището с насочено към сандъка фенерче и се опитва да реши какво да прави от тук нататък.

Предпочита да не се разправя с когото или каквото е в сандъка единствено на светлината от малкото фенерче „Маглайт“. Затова подвиква на Ким да включи осветлението от ключа в горната част на стълбището – макар да знае, че няма да има непосредствено значение. Придвижва се до електрическото табло, като осветява със слабия лъч на фенерчето ту него, ту сандъка. После пъхва фенерчето под мишница, отваря металната вратичка и установява, че главният прекъсвач най-отгоре е изключен.

Щраква твърдия пластмасов ключ в обратното положение. Голата крушка на тавана на мазето светва веднага. Нещо, което звучи като мотор на хладилник, забръмчава на горния етаж. Чува Ким да казва:

– Слава богу!

Хвърля бърз поглед из подземието и се уверява, че наистина няма друго място, където да се скрие човек, освен в сандъка.

Отива до него. Страхът и настръхналата кожата бързо се заменят от гняв и желание за конфронтация. В този миг се обажда предпазливостта му и му подсказа да не повдига капака, а да преобърне сандъка. Той прибира фенерчето в джоба на якето си, хваща здраво ъгъла на сандъка и с дърпане го обръща настрани, откривайки по лекотата, че е празен – факт, който се потвърждава, след като отваря капака с ритник.

Междувременно Ким е слязла до средата на стълбището и сега оглежда мазето като уплашена котка. Погледът ѝ спира на счупеното стъпало.

– Можеше да загинеш! – казва с разширени очи, сякаш изводите от инцидента чак сега са я осенили. – Счупи се просто така, когато стъпи на него ли?

– Просто така – потвърждава той.

Докато тя ужасено разглежда мястото, където е паднал, той е трогнат от нещо дълбоко наивно в изражението ѝ. Тази млада жена, която създава амбициозен документален филм за потресаващото въздействие на убийството, изглежда потресена от идеята, че животът може да е опасен.

Гърни проследява погледа ѝ, взира се надолу, в дупката в дървото – и бързо забеляза онова, което тя или не е видяла, или не е успяла да осъзнае.

Стъпалото наистина се е строшило... но първо някой почти изцяло го е срязал с трион и в двата му края.

Изтъква ѝ този факт, а тя се мръщи, очевидно объркана.

– Какво искаш да кажеш? Как е възможно?

Всичко, което той отвръща, е:

– Още една загадка, която се прибавя към останалите.

Сега, докато лежеше в леглото си, загледан в тавана, масажираше без особен ефект ръката си и пресъздаваше веригата събития от изминалата нощ, Гърни обмисли в по-големи подробности този си отговор. Вероятно саботажът беше дело на шепнещия натрапник, вероятно набелязаната жертва е била Ким, и може би той, Гърни, просто се е изпречил на пътя му.

Да направиш такъв капан на стълбище – като срежеш частично някое от стъпалата – беше клише от криминалните филми. При това клише, което трудно би могло да се пропусне. Следите от трион бяха лесно забележими и не оставяха съмнение, че стъпалото не се е счупило случайно. Следователно целта почти със сигурност e била да бъдат открити. В този смисъл следите от трион бяха неразделна част от някакво предупреждение.

Вероятно изборът на долно стъпало също бе част от предупреждението – целта е била лошо падане, но не толкова лошо, колкото би било от по-високо стъпало, да кажем. Не и фатално падане. Не още. Може би посланието е съвсем ясно: „Ако пренебрегнеш предупрежденията ми, те ще стават все по-жестоки. По-болезнени. По-смъртоносни.“

Но до какво точно я предупреждаваха да не се приближава? Очевидният отговор беше нейният документален сериал, понеже това бе най-значимото нещо, което се случваше в живота ѝ. Може би посланието беше: „Отдръпни се, Ким, престани да ровиш в миналото, или последствията ще бъдат ужасни. В случая с Добрия пастир е погребан дявол, когото ще е по-добре да не закачаш.“

Дали това означаваше, че натрапникът е свързан с прословутия случай? Човек със сериозен интерес нещата да останат такива, каквито са? Или пък наистина ставаше дума просто за малкия негодник Роби Мийс, както настояваше Ким?

Правдоподобно ли беше всички скорошни намеси в живота ѝ, атаките над душевния ѝ покой, да са организирани от един жалък бивш приятел? Нима той е така болезнено ожесточен към Ким само защото е сложила край на връзката им? Възможно ли е всичко – отвитите крушки, липсващите ножове, петната от кръв, срязаните с трион стъпала, дори демоничният шепот – да е мотивиран от чиста ревност, чиста отмъстителност за това, че е бил отхвърлен?

От друга страна, може би извършителят наистина е Мийс, но го водят други мотиви, по-тъмни и по-нездрави от озлоблението. Може би предупреждава Ким, че ако не го приеме обратно, негодуванието му ще прерасне в нещо действително ужасно. Че ако не го приеме обратно, ще се превърне в чудовище, в дявол.

Може би вътрешният живот на Мийс бе по-патологичен, отколкото Ким си представяше.

Безумието на онзи шепот изглеждаше патологично без никакво съмнение. Но то оставяше място и за още една възможност. И именно тази възможност плашеше Гърни най-много. Беше възможност, за която той не смееше дори да помисли.

Възможността да не е имало шепот.

Ами ако онова, което беше „чул“, е резултатът от падането, един вид минихалюцинация? Ако „звукът“ е просто вторичен продукт от удара по собствената му, едва излекувана глава? В края на краищата, тихото свирещо бучене в ушите му не беше истинско свирене. Както д-р Хъфбаргър беше обяснил, беше когнитивно невярно тълкуване на погрешно локализирана нервна възбуда. Ако прошепнатата заплаха – с цялата ѝ кипяща ярост – нямаше никакво реално съдържание? Идеята, че образите и звуците могат да са просто последица от наранени тъкани и разкъсани синапси, изпрати студени тръпки по гърба му.

Вероятно някаква подсъзнателна несигурност относно шепота го бе накарала да се въздържи да го спомене пред патрулния полицай, пристигнал в резултат на обаждането на 911, което Гърни беше направил, след като откри срязаното с трион стъпало. Вероятно заради същата тази несигурност не спомена за шепота и на Шиф, който пристигна половин час по-късно.

В онзи момент беше трудно да дешифрира изражението на Шиф. Едно беше ясно: в него нямаше радост. Взираше се в Гърни, сякаш усещаше, че някаква част от случилото се липсва. След това скептичният детектив беше насочил вниманието си към Ким, като ѝ зададе серия въпроси, целящи да определят времевия отрязък, през който е могъл да бъде извършен вандализмът.

– Така ли го наричате? – подметна Гърни втория път, когато Шиф употреби термина. – Вандализъм?

– Засега, да – изрече Шиф хладнокръвно. – Проблем ли имате с това?

– Доста болезнена форма на вандалзъм – отбеляза Гърни, като бавно потъркваше ръката си.

– Искате ли линейка?

Преди Гърни да има възможност да отговори, Ким се намеси:

– Аз ще го закарам до спешното.

– Така ли? – попита Шиф и погледна към Гърни.

– Звучи ми добре.

За миг Шиф втренчи поглед в него, след което каза на патрулния, който стоеше отзад:

– Отбележете, че господин Гърни отказва транспорт с линейка.

Гърни се усмихна:

– И така, как върви работата с онези камери?

Шиф сякаш изобщо не чу въпроса.

Гърни сви рамене:

– Вчера би бил добър ден да ги монтирате.

В очите на Шиф проблесна гняв. Той още веднъж огледа мазето, промърмори нещо за сваляне на отпечатъци от електротаблото на следващия ден, попита за преобърнатия на една страна сандък, надникна в него. Накрая вдигна от пода отрязаното стъпало и го взе със себе си на горния етаж, след което в продължение на десет минути внимателно проучваше прозорците и вратите на апартамента. Попита Ким дали е получавала необичайни съобщения през последните няколко дни и дали е общувала с Мийс под каквато и да е форма. Накрая се поинтересува как би могъл да получи достъп до апартамента на следващия ден, ако се наложи. После си тръгна, следван по петите от патрулния полицай.

Глава 17 Лична инициатива

Таванът на спалнята сега изглеждаше по-светъл, а чаршафът, в който Гърни беше завит – по-топъл. Чувстваше се удовлетворен, че е успял да възпроизведе събитията от предишната вечер достатъчно пълно и систематично. Значението и важността им, причините и мотивите тепърва ще бъдат определяни. Но поне беше започнал да следва някакъв път.

Затвори очи.

Минути по-късно го събуди звънът на телефон, последван от стъпки. Телефонът беше вдигнат на четвъртото позвъняване. Той чу гласа на Мадлин смътно, като че ли идваше от всекидневната. Няколко изречения, тишина, след това отново стъпки. Помисли си, че може би му носи телефона. Може би някой го търси. Хъфбаргър, неврологът? Припомни си раздразнителния разговор с рецепционистката от кабинета на доктора. Господи, кога беше това? Преди два или три дни? Изглеждаше като цяла вечност.

Стъпките подминаха вратата на спалнята и влязоха в кухнята. Женски гласове. Мадлин и Ким.

Ким го бе докарала до Уолнът Кросинг, след като го заведе в спешния медицински център в Сиракуза. Когато се бе опитал да хване скоростния лост на субарото, изпита усещането, че в лакътя му се забиват нажежени до червено ножове, което му подсказва, че ръката му може да е счупена и че вероятно не е особено разумно да сменя скоростите с нея. А и Ким изглеждаше повече от щастлива да прекара нощта някъде другаде вместо в собствения си апартамент. Спомни си как тя наблегна на това, че не би било безопасно да шофира, дори след като рентгенът показа, че няма фрактура.

Имаше нещо в поведението на Ким, в начина, по който се държеше пред околните, което го караше да се усмихва. Тя с радост би оставила апартамента си, за да тръгне на милосърдна мисия, но никога, защото е била прогонена от страх.

Той се насили да стане от леглото и откри нови болки в мускулите си. Взе четири ибупрофена и застана под горещия душ. Водата и хапчетата до известна степен осъществиха възстановителната си магия. Когато се изсуши, облече и си наля първата жизненонеобходима чаша кафе от кафе-машината в кухнята, вече се чувстваше малко по-добре.

Сгъна пръстите на дясната ръка и си каза, че болката е поносима. Стисна чашата с кафето. Въпреки потрепването, което това движение предизвика, стигна до извода, че може да се справи, ако се наложи да шофира. Нямаше да е комфортно, но поне не беше безпомощен.

В къщата нямаше следа нито от Мадлин, нито от Ким. През един от отворените прозорци откъм алеята, той чу тихия шепот на гласове. Пренесе чашата си на масата за закуска до френските прозорци. Тогава ги видя – от другата страна на покритата с каменни плочи площадка, зад ябълково дърво, на малката окосена част сред полето, която той и Мадлин наричаха „моравата“.

Седяха в два еднакви дървени стола. Мадлин беше облечена в едно от ярките си разноцветни якета. Ким също носеше подобно, несъмнено дадено ѝ от Мадлин. Всяка от тях беше обгърнала с две ръце голяма чаша кафе, сякаш грееха пръсти около приятен пламък.

Лавандуловите, тъмнолилави, портокалови и свежозелени цветове по якетата им хвърляха сияйни отблясъци на бледата утринна светлина, която започваше да се процежда през надвисналите облаци.

Израженията им подсказваха, че разговорът, както и облеклото, са далеч по-оживени от настроението на Гърни.

Той се изкушаваше да отвори прозореца, за да провери дали слънцето е смекчило мразовития въздух. Но знаеше, че щом го види, Мадлин ще му каже, че трябва да излезе навън, ще му каже, че се очертава прекрасна утрин и че всичко наоколо ухае толкова сладостно. И колкото повече тя превъзнася удоволствието да бъдеш на открито, толкова повече той ще настоява да остане вътре. Водеха тази битка толкова често, че се бе превърнала в ритуал. Двамата сякаш четяха репликите си от сценарий. Накрая, след като подробно е разяснил, че е твърде зает, за да излезе навън, той неминуемо щеше да размисли и щом излезе, щеше да е очарован от красотата на деня и засрамен от детинското си упорство.

В момента обаче нямаше желание да дава начало на този ритуал и избра да не отваря прозореца. Вместо това реши да си сипе още една чаша кафе, да разпечата профила на Добрия пастир и да се опита да подходи към него непредубедено и с отворено съзнание – отворено за евентуалното присъствие на истина, а не бдително търсещо безсмислици.

Отиде в кабинета и отвори имейлите на Хардуик на настолния си компютър, много по-добър вариант от миниатюрния екран на мобилния телефон. Докато профилът се разпечатваше, избра един от документите – докладите за инцидентите, които беше прегледал набързо предния следобед.

Не беше сигурен какво търси. Все още беше на етап, в който най-важното бе да огледа всеки детайл, да попие възможно най-много данни. Решенията за това кое е от значение, търсенето на модели – до тях щеше да стигне по-късно.

Осъзна, че първия път е бързал прекалено много. Трябваше да забави ход. С годините беше открил, че една от най-пагубните грешки, които един детектив може да допусне, е да скочи в някоя теория с твърде малко данни. Защото веднъж помислиш ли, че виждаш модел, който отговаря на твоята теория, съществува нагласа да отхвърляш фактите, които не се вписват в него. Естественият афинитет на мозъка към създаване на модели омаловажава точките, които не допринасят за оформяне на картината. А когато към това се добави професионалната нужда на детектива бързо да съставя схеми за дадена ситуация, резултатът е склонност да се скача към необмислени изводи.

Периодът, през който просто гледаш, слушаш и попиваш, е от огромно значение. Да се отдаде заслуженото на този период винаги е най-добрият начин да се започне разследване.

Да се започне разследване ли?

Разследване на какво? По чия поръчка? С какви пълномощия? В евентуално стълкновение с Шиф и с още кого?

Реши да опрости нещата – или поне да прочисти терминологията, като приеме всичко като лична инициатива за събиране на факти, скромно усилие с цел намиране на отговор на няколко въпроса. Въпроси като:

Кой се крие зад оригиналните „шеги“, които бяха разтревожили Ким?

Кое е по-близо до истината – характеристиката на Ким за Мийс или неговата характеристика за нея?

Кой беше заложил проклетия капан, който го хвърли на пода в мазето? Той ли бе планираната жертва, или Ким?

Ако шепотът е бил реален, кой шепнеше? С каква цел се спотайваше в мазето? По какъв начин и по кое време беше проникнал в къщата и как се бе измъкнал навън?

Какво означаваше предупреждението „Не дърпай дявола за опашката“?

И какво беше общото, ако изобщо имаше общо, между събитията от настоящето и серията пътни убийства отпреди десет години?

В представите на Гърни собствената му инициатива по събиране на фактите започваше с преглед на всичко в докладите за инцидентите, приложенията към тези доклади, докладите от ППАТП, профила от ФБР, обобщенията от папката на Ким и бележките, които сам си беше водил, докато слушаше язвителните резюмета, направени от Хардуик относно личностните профили на жертвите.

С всичко това можеше да се заеме сам. Но усещаше и растящ подтик да седне с Ребека Холдънфийлд и да се задълбочи по-детайлно в профила на Добрия пастир и хипотезата по този случай: как са били събирани, анализирани и приоритизирани първичните данни; как са тествани алтернативните теории; как се е стигнало до консенсус и дали някои схващания, които беше имала във връзка с този случай, са претърпели промяна с годините. Беше любопитен да узнае и дали тя някога е говорила с Макс Клинтър.

Гърни все още пазеше в телефона си номера на Холдънфийлд. (След като си бяха сътрудничили за кратко по случаите с Марк Мелъри и Джилиан Пери, беше предположил, че е възможно пътищата им отново да се пресекат.) Извика номера на екрана и го набра. Свърза се с гласовата ѝ поща. Изслуша едно многословно уводно съобщение за работното време и адреса ѝ, интернет страницата и електронната поща, където биха могли да бъдат изпращани запитвания. Гласът извика у него образа на самата жена. Безкомпромисна, съобразителна, атлетична и амбициозна. Чертите на лицето ѝ бяха съвършени, без това да я прави красива. Очите ѝ бяха поразителни и пронизващи, но им липсваше топлина, която би ги разхубавила. Тя беше завършен професионалист, чиято терапевтична практика запълваше времето, останало ѝ след упражняване на основната ѝ кариера в съдебната психология.

Гърни остави немногословно съобщение, с което се надяваше да я заинтригува. „Здравей, Ребека. Дейв Гърни на телефона. Надявам се всичко да е наред. Замесен съм в една необичайна ситуация, която бих искал да обсъдя с теб, да получа твоето мнение и съвет. Свързана е със случая с Добрия пастир. Знам колко невероятно много си заета. Свържи се с мен, когато имаш възможност.“ Накрая остави номера на мобилния си телефон.

За всеки друг, с когото не бе разговарял от шест месеца, това съобщение би било твърде сухо и безлично, но той знаеше, че за Холдънфийлд не съществуват такива неща като твърде сухо или твърде безлично. Което не означаваше, че не я харесва. Всъщност си спомняше моменти от миналото, в които бе смятал чепатата ѝ особа за обезпокояващо привлекателна.

Обаждането му донесе удовлетворяващото усещане, че е задвижил нещо. Върна се на отворения доклад и започна да работи по него. Час по-късно, когато бе преполовил петия доклад, телефонът звънна. Погледна кой е: Олбъни – Съдебни консултанти.

– Ребека?

– Здравей, Дейвид. Тъкмо спрях да заредя. С какво мога да съм ти полезна?

Гласът ѝ подчертаваше особената комбинация от безцеремонност и достъпност в нея.

– Разбрах, че си един вид експерт по случая Добрия пастир.

– Един вид.

– Дали има възможност да се видим набързо да поговорим?

– Защо?

– Случват се странни неща, които може и да имат връзка със случая, и ми се ще да чуя мнението на някого, който знае за какво говори.

– В интернет има тонове информация.

– Имам нужда от гледна точка, на която да мога да се доверя.

– И кога трябва да стане това?

– Колкото по-скоро, толкова по-добре.

– Пътувам към „Отесага“.

– Моля?

– Хотел „Отесага“ в Купърстаун. Ако можеш да дойдеш там, бих могла да ти отделя четиридесет и пет минути между един и петнайсет и два.

– Идеално. Къде трябва...

– Ела в зала „Фенимор“. Ще изнасям доклад в дванайсет и трийсет, след което ще има кратък модул за въпроси, а след това бъбрене край шведската маса. Мога да пропусна бъбренето. Ще успееш ли да дойдеш в един и петнайсет?

Той разтвори и сви дясната си ръка, убеждавайки се още веднъж, че ще се справи със скоростния лост.

– Да.

– Тогава доскоро – тя прекъсна връзката.

Гърни се усмихна. Имаше афинитет към всеки, който бе готов да пропусне бърборенето. Може би това харесваше най-много у Холдънфийлд – сведената ѝ до минимум общителност. За миг се зачуди под каква форма се проявява тази нейна черта в сексуалния ѝ живот. Разтърси глава, прогонвайки мисълта.

Съсредоточи се и се върна към средата на петия доклад – разделът се състоеше от снимки от местопрестъплението и превозните средства. Мерцедесът на доктор Джеймс Брустър бе показан от многобройни ъгли, смачкан до половината от дължината си след удар в ствола на крайпътно дърво. Както повечето от превозните средства на жертвите, струващата сто хиляди долара капсула престиж на доктора беше смляна до нещо неузнаваемо, безименно и безполезно.

Гърни се чудеше дали това не е част от целта на Пастира, част от тръпката – не само да убива предполагаеми богати хора, но и да превръща символите на богатството им в купчина непотребен боклук. Финално унижение за богатите и могъщите. Прах при праха.

– Прекъсваме ли нещо? – беше гласът на Мадлин.

Гърни трепна и вдигна поглед. Тя стоеше на вратата на кабинета, а Ким беше зад нея, не беше чул кога са влезли в къщата. Все още бяха облечени в безумно цветните якета.

– Да прекъсвате?

– Изглеждаше много задълбочен.

– Просто се опитвам да поема информацията. Какво сте намислили?

– Слънцето се показа. Денят ще е прекрасен. Ще водя Ким на разходка до хребета.

– Няма ли да е кално? – той усети раздразнението в собствения си глас.

– Мога да ѝ дам назаем чифт от моите ботуши.

– Сега ли тръгвате?

– Проблем ли е?

– Не, разбира се, че не. Всъщност и аз ще трябва да изляза за час-два.

Тя го погледна разтревожено:

– С колата? С тази ръка?

– Ибупрофенът е велико нещо.

– Ибупрофен? Преди дванайсет часа падна по стълбището, озова се в спешното и трябваше да те докарат вкъщи. А сега след няколко хапчета си като нов?

– Не като нов. Но не съм и такъв инвалид, че да не мога да се движа.

Очите ѝ се разшириха от раздразнение:

– Къде трябва да отидеш, че е толкова важно?

– Помниш ли доктор Холдънфийлд?

– Спомням си името. Ребека ли беше?

– Точно така, Ребека. Съдебен психолог.

– Къде е тя?

– Офисът ѝ е в Олбъни.

Мадлин повдигна вежда.

– Олбъни? Там ли ще ходиш?

– Не. Тя ще е в Купъртаун днес на някакъв професионален симпозиум.

– В „Отесага“?

– Как разбра?

– Къде другаде в Купъртаун би могъл да се провежда симпозиум? – тя го изгледа с любопитство. – Нещо спешно ли излезе?

– Не, нищо не е излязло. Но имам няколко въпроса по случая Добрия пастир. В изготвения от ФБР профил видях бележка под линия за една нейна книга на тема серийни убийства. И смятам, че по-късно може да е писала статии по случая.

– Не можеш ли да зададеш въпросите си по телефона?

– Прекалено много са. И прекалено сложни.

– Кога ще се прибереш?

– Даде ми четиридесет и пет минути, които изтичат в два часа, така че до три най-късно би трябвало да съм си у дома.

– Най-късно в три. Не забравяй.

– Защо?

Очите ѝ се притвориха:

– Питаш защо да не го забравяш, така ли?

– Имах предвид дали точно в три ще има нещо, за което не знам?

– Когато ми кажеш, че ще направиш нещо, мисля, че би било хубаво наистина да го направиш. Ако ми кажеш, че ще си бъдеш вкъщи в три часа, бих искала да мога да разчитам на факта, че ще си бъдеш вкъщи в три часа. Това е всичко. Става ли?

– Определено.

Ако Ким не беше там, вероятно нямаше да се съгласи толкова лесно и щеше да е доста по-упорит да разбере защо това е толкова важно точно в този конкретен ден. Но беше израснал в дом, в който дори и най-малкото разногласие никога не бе изваждано на показ в присъствието на външен човек. Непоколебимата ирландско-английска сдържаност все още беше в мозъка на костите му.

Ким изглеждаше разтревожена.

– Да дойда ли с теб?

– Едва ли ще има смисъл аз самият да ходя. Определено няма нужда да сме двама.

– Хайде – рече Мадлин, обръщайки се към Ким, – ще ти намеря някакви ботуши. Да тръгваме, докато още има слънце.

Две минути след това Гърни, който все още беше в кабинета, чу страничната врата да се отваря и после да се затваря. В къщата се възцари невероятна тишина.

Той се обърна към екрана на компютъра, затвори документа със снимките на потрошения мерцедес на д-р Брустър и пусна търсене в Google за „Холдънфийлд“ и „Пастир“.

Първият резултат, отнасящ се до работата на Ребека по случая, беше статия в списание, която имаше заплашително академичното заглавие. „Резонанс на модела. Заключения за формирането на личността на неизвестен убиец (Добрия пастир), чрез употребата на бивалентни индуктивно-дедуктивни протоколи на моделиране. Р. Холдънфийлд и колектив.“

Плъзгайки мишката надолу, Гърни прегледа резултатите от търсенето, като прескачаше онези, които свързваха зададените термини с всевъзможни други неща – от вестникарска статия за мъж в Холдънфийлд, щата Небраска, нахапан от пастирско куче, до некролог на Холдънфийлд, цветнокож тромбонист. В крайна сметка преброи малко повече от десет линка, които свързваха Ребека със случая на убийствата, като всеки от тях водеше до професионални статии по въпроса.

Прегледа ги, но откри, че в повечето случаи достъпът минава през задължителен абонамент за списанията, в които бяха публикувани. Абонаментните такси бяха по-големи от любопитството му, а и ако съдеше по езика, описващ статията ѝ за резонанса, преборването с цялостните текстове би му предизвикало мигрена.

Глава 18 Резонанс на моделите

Купърстаун бе разположен край южния край на дълго тясно езеро в хълмистата провинциална част на окръг Оцего. Това е град, раздвоен между дискретните богаташи и бейзболния туризъм; между главна улица, наводнена с магазини за спортни сувенири, и тихи, спокойни странични улички, където къщи в стил гръцки Ренесанс¹ се гушеха под сянката на вековни дъбове. Средна Америка² в центъра на града и „Брукс Брадърс“³ под високите дървета.

Пътят от Уолнът Кросинг до „Отесага“ му отне над час – повече, отколкото беше предполагал. Това обаче нямаше значение, защото бе тръгнал достатъчно рано, за да стигне до хотела доста преди уговорената среща. Имаше някакво усещане, че би му харесало да чуе речта на Холдънфийлд, или поне част от нея.

Късният март не бе особено популярно време за ваканции в курортите от северната част на щата, особено в тези край езера. Едва една трета от паркинга беше заета, а обширните поляни наоколо, макар и в идеално състояние, бяха напълно безлюдни.

Гърни смяташе, че може да прецени колко скъп е даден хотел според това колко бързо и с колко широка усмивка отварят входната врата пред гостите. Ако съдеше по тези критерии, стаята в „Отесага“ определено беше далеч над финансовите му възможности. Елегантното лоби затвърди впечатлението.

Канеше се да попита къде се намира зала „Фенимор“, когато стигна до дървен статив, на който имаше табела със стрелка, даваща отговор на въпроса му. Стрелката бе насочена към широк коридор с класическа ламперия с фризове по стените. Според написаното на табелката в този ден залата беше резервирана за среща на Американската асоциация за философска психология.

В края на коридора имаше втора табела, точно копие на първата. Беше поставена до отворена врата. Когато Гърни се приближи до нея, чу взрив от аплодисменти. Стигна прага и установи, че водещият тъкмо е представил Ребека Холдънфийлд, която заемаше мястото си зад катедрата на подиума, издигнат в далечния край на залата. Помещението беше просторно, с високи тавани и изглеждаше подходящо дори за съвещание на римски сенатори.

Не е зле, помисли си Гърни.

После преброи столовете на око и прецени, че са около двеста. Повечето бяха заети. Почти всички присъстващи бяха мъже, като по-голямата част надхвърляха средната възраст. Той влезе в залата и зае един от столовете на последния ред. Обикновено постъпваше така на сватби и други събития, където не се чувстваше на мястото си.

Холдънфийлд срещна погледа му, но не показа, че го е разпознала. Вместо това изглади листата на катедрата пред себе си и се усмихна на публиката. Изражението ѝ разкриваше по-скоро увереност и сила, отколкото топлота.

Нищо ново, каза си Гърни.

– Благодаря ви, господин председател. – Усмивката вече я нямаше, гласът беше ясен, а тонът – властен и авторитетен. – Днес съм тук, за да ви предложа една проста идея. Не ви карам да се съгласявате с нея или да я отхвърляте. Искам да я обмислите. Ще ви предоставя един нов поглед върху ролята на подражанието в живота ни – как се отразява на всичко, което мислим, чувстваме и правим. Предлагам ви тезата, че подражанието е един от инстинктите за оцеляване на хората като вид – точно толкова необходим и задължителен, колкото секса. Тази простичка идея е революционна. Подражанието никога досега не е било класифицирано като инстинкт – склонност към действие, подклаждана от натрупването и освобождаването на напрежение. Но нима то не е именно това?

Замълча за миг. Аудиторията беше притихнала, напълно неподвижна.

– Може би най-показателният и пренебрегван факт за подражанието е това, че... носи приятно усещане. Процесът на имитация осигурява на човешкия организъм един вид удоволствие – освобождаване на напрежението. Във всичко, което правим, съществува предпочитание към повторението, защото е хубаво.

Очите на Холдънфийлд блестяха, а публиката я слушаше в захлас.

– Харесва ни да виждаме онова, което сме виждали и преди, и да правим неща, които сме правили преди. Мозъкът търси резониращи модели, защото съответствието предизвиква удоволствие.

След тези думи тя пристъпи иззад катедрата, сякаш искаше да влезе в по-пряко взаимодействие със слушателите си:

– Оцеляването на който и да било вид зависи от способността на всяко следващо поколение да възпроизведе поведението на предходното. Това възпроизвеждане може да произтича от генетично програмиране или от придобити познания. Мравките разчитат основно на генетичното програмиране за определяне на поведението си. Ние пък използваме онова, което сме научили. Още при появата си на бял свят, насекомите са снабдени буквално с цялата нужна им информация, а при раждането си хората не знаят буквално нищо, което ще им е необходимо. Законът за оцеляване на насекомите им налага да действат. Законът за оцеляване на хората им налага да се учат. Инстинктите на насекомото го превеждат през конкретните действия от жизнения му цикъл, докато нашият инстинкт на подражание ни налага да се научим как да действаме.

Доколкото Гърни можеше да прецени от мястото си в дъното на залата, присъстващите попиваха всяка нейна дума. В тази стая тя беше истинска звезда.

– Именно в този инстинкт се крият корените на изкуството, навиците, радостта от творчеството, болката от безсилието. Голяма част от човешкото страдание произтича от прякото противопоставяне на инстинкта за подражание и различни външни награди и наказания. Нека разгледаме случая, при който родителят удря детето си, за да го накаже, че е ударило друго дете. Преподадени са два урока: че боят е погрешен начин да се справяме с поведение, което не ни е приятно (тъй като именно той е причината за наказанието), и същевременно – че боят е правилен начин да се справяме с поведение, което не ни е приятно (тъй като според модела той се използва за прилагане на наказанието). Родителят, който удря детето си, за да го научи да не удря, в действителност го учи да удря. Потенциалните възможности за психически травми са огромни, когато поведението, преподавано като модел, съвпада с поведението, което се наказва.

На Гърни му се стори, че през следващия половин час Холдънфийлд просто повтаря с различни изрази онова, което вече беше казала. Вместо да отегчи публиката си обаче, тя сякаш още по-силно я завладяваше. Крачеше напред-назад и жестикулираше драматично във великолепната конферентна зала – една жена, която сякаш бе попаднала в своя бленуван рай.

Накрая се върна на мястото си зад катедрата с изражение, което изглеждаше на Гърни като неподправен триумф.

– Затова искам да обмислите следното: Възможно ли е подтикът да задоволим инстинкта за подражание да е най-важният липсващ компонент от нашето разбиране на самата човешка природа. Благодаря ви за вниманието.

В помещението избухнаха гръмки аплодисменти. Един червендалест и белокос мъж от първата редица се изправи на крака и се обърна към колегите си от публиката с успокояващия тон на старовремски радиоговорител:

– От името на цялата група бих искал да благодаря на доктор Холдънфийлд за това забележително изложение. Тя спомена, че иска да ни представи идея, която да обмислим, и без съмнение стори именно това. Изключително интригуваща концепция. След около петнайсет минути ще отворим бара и чудесния си бюфет. Междувременно имате възможност да зададете въпросите си и да коментирате. Устройва ли те това, Ребека?

– Разбира се.

Последвалите „въпроси“ се състояха най-вече от хвалебствия по повод оригиналното ѝ мислене и благодарности за присъствието ѝ на събитието. След двайсетина минути белокосият отново се изправи, благодари почтително на Ребека (пак от името на групата) и обяви, че барът вече е отворен.

– Интересно – отбеляза Гърни с крива усмивка.

Холдънфийлд го изгледа отчасти преценяващо, отчасти войнствено. Двамата бяха седнали на малка маса на верандата, гледаща към ниско окосена и идеално поддържана ливада, осеяна с храстчета чемшир. Слънцето печеше, а езерото оттатък поляната бе небесносиньо. Ребека Холдънфийлд беше облечена в бежов копринен костюм и бяла копринена блуза. Не носеше нито грим, нито бижута, освен един скъп на вид златен часовник. Кестенявата ѝ коса бе със средна дължина, пусната свободно. Тъмнокафявите ѝ очи в момента го изучаваха.

– Доста рано се появи – подхвърли му.

– Реших, че няма да е зле да понауча нещичко.

– За философската психология ли?

– За теб и начина, по който разсъждаваш.

– Начина, по който разсъждавам?

– Интересно ми е как стигаш до изводите си.

– По принцип ли? Или имаш предвид конкретен въпрос, който не си ми задал?

Той се разсмя:

– Как я караш?

– Какво?

– Изглеждаш чудесно. Как я караш, как си?

– Ами... добре. Заета съм. Всъщност съм много заета.

– Явно има полза от това.

– Какво искаш да кажеш?

– Слава. Уважение. Аплодисменти. Книги. Статии. Речи.

Тя кимна, после наклони глава настрани. Наблюдаваше го и чакаше:

– Е?

Гърни хвърли поглед към поляната и проблясващото езеро:

– Просто отбелязах каква забележителна кариера си направила. Първо беше голяма фигура в съдебната психология, сега си известна във философската психология. Марката „Холдънфийлд“ се разраства и блести все по-силно. Впечатлен съм.

– Не, не си. Не е така лесно да те впечатли човек. Какво искаш?

Той сви рамене:

– Трябва ми малко помощ, за да разбера по-добре случая с Добрия пастир.

– И защо?

– Дълга история.

– Дай ми кратката версия.

– Дъщерята на стара моя позната прави документален телевизионен сериал за семействата на жертвите на Добрия пастир. Поиска да я наглеждам, да ѝ предоставя полицейската гледна точка и така нататък.

Дори и в момента, докато говореше, това не съвсем уточнено „и така нататък“ сериозно го притесняваше.

– Какво искаш да знаеш?

– Много неща. Трудно ми е да реша откъде да започна.

Ъгълчето на устата ѝ потрепна неспокойно:

– Откъдето и да е е по-добре от никъде.

– Резонанс на модела.

Тя примигна:

– Моля?

– Използва този термин в днешната си реч. Освен това си нарекла така една своя статия, публикувана в списание преди девет години. Какво означава?

– Чел си онази статия?

– Стреснах се от дългото заглавие и реших, че останалата част ще ми е напълно неразбираема.

– Божичко, толкова те бива да пробутваш простотии! – от нейната уста това прозвуча като комплимент.

– И така, разкажи ми за този моделов резонанс.

Тя хвърли поглед към часовника си:

– Не съм сигурна, че имаме достатъчно време.

– Опитай.

– Става дума за прехвърлянето на енергия между мисловни конструкти.

– А на езика на един скромен пенсиониран детектив, роден в Бронкс, това какво би трябвало да значи?

Очите ѝ проблеснаха развеселено:

– Преосмисляне и преразглеждане на концепцията на Фройд за сублимацията – насилственото отклоняване на опасна агресивна или сексуална енергия в по-безопасни алтернативни канали.

– Ребека, скромните пенсионирани детективи говорят на прост английски език.

– За Бога, Гърни, ти и твоите простотии! Но добре, ще го направим по твоя начин. Забрави за Фройд. Има едно много известно стихотворение за девойка на име Маргарет, която тъгува заради падащите есенни листа. Ето какво гласят последните два стиха: „Че човешката съдба осеяна е със слани/ за Маргарет са твоите сълзи“⁴. Това е резонанс на модела. Силната емоция, която изпитва, докато наблюдава смъртта на листата, всъщност е предизвикана от едно друго, по-дълбоко знание – знанието за собствената ѝ неизбежна съдба.

– Имаш предвид, че емоционалната енергия от едно преживяване може да бъде прехвърлена върху друго, без...

– Без ние да осъзнаваме, че чувството, което изпитваме в момента, може би не се дължи на случващото се в момента. Да, именно това е смисълът! – В гласа ѝ се долавяше собственическа гордост.

– И как се връзва това с Добрия пастир?

– Как ли? Ами по всички възможни начини! Действията му, мисленето му, езикът, мотивацията – всички те съвършено се вписват в концепцията. Случаят с Добрия пастир е едно от най-ясните потвърждения на идеята. При този тип убийства с мисия причините никога не са тези, които изглеждат на повърхността. Под съзнателния мотив на убиеца винаги се крие друг източник на енергия, някакво травматично преживяване или преживявания, настъпили много по-рано в живота му. В него са натрупани потиснати страх и гняв, породени от това преживяване. Посредством асоцииране свързва миналите си преживявания със събития от настоящето и някогашните емоции започват да вдъхновяват сегашните му мисли. Програмирани сме да вярваме, че онова, което чувстваме в момента, е резултат на онова, което преживяваме в момента. Ако изпитвам щастие или тъга, приемам, че това е така, защото в настоящето нещо върви добре или зле – а не защото някаква частица емоционална енергия е била прехвърлена от потиснат спомен върху сегашния момент. В повечето случи грешката е безобидна. Не така безобидна се оказва обаче, когато прехвърлената емоция е патологична ярост. А именно това става при определен тип убийци. Добрия пастир е идеалният пример.

– А да имаш идея какво преживяване в детството е осигурило цялата тази прехвърлена енергия, стояща зад убийствата?

– Моето предположение е – травматичен ужас от склонен към насилие материалистичен баща.

– Но тогава защо според теб е спрял след шестото убийство?

– Да ти е хрумвало, че може да е мъртъв?

Холдънфийлд погледна часовника си и се намръщи разтревожено:

– Извинявай, Дейвид, но наистина не разполагам с повече време.

– Благодарен съм ти, че ме вмести в натоварената си програма. Между другото, случайно да си разговаряла с Макс Клинтър, докато изучаваше случая?

– Ха! Клинтър. Да, разбира се. Какво за него?

– Точно това се канех да попитам.

Тя въздъхна нетърпеливо, след което започна да говори много бързо:

– Макс Клинтър страда от бесен нарцисизъм и вярва, че случаят с Добрия пастир е свързан изцяло и единствено с него самия. Непрекъснато бълва теории на конспирацията, в които няма никаква логика. Освен това е самовлюбено пиянде, прецакало собствения си живот и този на семейството си в рамките на една-единствена пагубна вечер, и оттогава се опитва да „свърже точките“ по всякакви абсурдни начини, само и само да обвини някой друг, вместо себе си.

– Защо смяташ, че е мъртъв?

– Какво?

– Спомена, че Добрия пастир може да е мъртъв.

– Точно така. Може да е.

– Добре, поради каква друга причина би спрял?

Тя пак въздъхна нетърпеливо, този път по-театрално от предния:

– Възможно е някой от изстреляните от Клинтър куршуми да е минал твърде наблизо и да го е стреснал, дори да го е улучил. Може да е получил нервен срив, психотична декомпенсация. Възможно е да е в психиатрична клиника или дори в затвора, заради събития, които не са свързани с онези убийства. Може да има куп най-различни причини да е изчезнал от полезрението. Няма смисъл да се разсъждава, без да има допълнителна информация.

Холдънфийлд се отдалечи от масата:

– Съжалявам. Трябва да вървя – кимна му леко за довиждане и се насочи към вратата, която отделяше верандата от лобито на хотела.

Гърни подметна към гърба ѝ:

– Има ли причина някой да иска да попречи на едно ново проучване на случая?

Тя се обърна и го погледна:

– За какво говориш?

– Младата жена, която прави документалния сериал, споменах ти за нея. Случват ѝ се разни странни неща. Неща, които биха могли да се приемат като заплахи. Или най-малкото като враждебно предупреждение да се оттегли от проекта.

Холдънфийлд изглеждаше объркана:

– Какви неща?

– Проникване без разрешение в апартамента ѝ, разместване на лични вещи, кухненски ножове, които изчезват и след това се появяват на несвойствени места, капки кръв, изключени електрически прекъсвачи и съответно неработещо осветление, стъпало от водещото към мазето стълбище, срязано с трион така, че да пропадне... – канеше се да спомене и прошепнатото предупреждение, но несигурността му го спря. – Има вариант да я тормозят по някаква друга причина и заплахите да не са свързани пряко със случая, само че аз смятам, че са. Нека те попитам нещо: ако приемем, че Добрия пастир е все още някъде там, навън, смяташ ли, че би желал случаят да не се обсъжда по телевизията?

Тя категорично поклати глава:

– Точно обратното. Страшно ще му хареса. Говориш за човека, който написа манифест от двайсет страници и след това го изпрати до всички по-големи медии в страната. Психопатите, които имат зъб на обществото, искат публика. Копнеят за нея. Държат да получат признание за важността на мисията си. От всички.

– Можеш ли да се сетиш за някой друг, който би искал да попречи?

– Не, не се сещам.

– Значи си имам странна малка загадка. Предполагам, че няма шанс специален агент Траут да пожелае да разговаря с мен.

– Мат Траут? Сигурно се шегуваш.

– Дааа, такъв съм си аз. Старият шегобиец Дейв. Благодаря за отделеното време, Ребека.

Холдънфийлд се обърна и влезе във фоайето с все така озадачено изражение на лицето.

¹ Стил в архитектурата, наричан още гръцки неокласицизъм, популярен в края на ХVIII и началото на XIX в., най-вече в Северна Европа и САЩ – б. пр.

² Middle America – „провинцията“: амер. израз, с който се описва манталитет или конкретен геогр. район от САЩ, като противоположност на „градските“ райони и Източния и Западния бряг. – б. пр.

³ Brooks Brothers е най-старата американска верига за луксозни мъжки облекла. – б. р.

⁴ От поемата Spring and Fall („Пролет и есен“) на Джерад Менли Хопкинс. – б. пр.

Глава 19 Срещу течението

Трима младежи, облечени в червени тениски и шорти, подритваха футболна топка по съвършената ливада край брега на езерото. Изглежда, не ги интересуваше, че слънцето се е скрило зад настъпващите гъсти облаци и ранната пролет сякаш отново е изместена от късна зима.

Гърни стана от масата и потърка ръцете си, за да прогони студа. Почти всяка част от тялото го болеше от падането предната вечер. Бученето в ушите, което бе усещал само от време на време, като че бе станало по-натрапчиво. Докато се придвижваше с известна нестабилност към вратата, през която се влизаше във фоайето, млад мъж в консервативна униформа я отвори пред него. На лицето му беше изписана безлична усмивка, a неясната му дикция разми думите.

– Извинете? – каза Гърни.

Младият мъж заговори високо като болногледач от частна клиника.

– Просто питах дали всичко е наред, господине?

– Да, чудесно, благодаря.

Гърни тръгна обратно към паркинга. Четворка играчи на голф в традиционни карирани панталони и пуловери с шпиц-деколтета тъкмо слизаха от огромен бял джип, който му заприлича на някакъв скъпарски кухненски уред. При нормални обстоятелства мисълта, че някой е платил седемдесет и пет хиляди долара, за да се вози в гигантски тостер, би го накарала да се усмихне. Сега обаче това му се стори поредният симптом на един деградиращ свят – свят, в който алчни малоумници крояха безкрайни заговорнически планове с цел натрупване на възможно най-големи купища боклук.

Може би Добрия пастир имаше известно право.

Гърни се качи в колата, облегна се на седалката и затвори очи.

Усети, че е жаден. Погледна към задната седалка, където трябваше да има две-три бутилки вода, но не ги видя. Това означаваше, че са се изтърколили някъде долу под предната седалка. Той слезе, отвори задната врата и измъкна една от бутилките. Изпи около половината и отново влезе в колата. Още веднъж затвори очи. Хрумна му, че би могъл да избистри ума си с петминутна дрямка. Но нещо, което Холдънфийлд беше казала, прогонваше желанието за почивка.

Сигурно се шегуваш.

Каза си, че е просто безцеремонен коментар, че Холдънфийлд е имала предвид самодоволните претенции на Траут за недостъпност, а не незначителността на самия Гърни в света на активното правоохраняване; или че репликата е просто по-груб начин да отклони онова, което беше възприела като молба да ги запознае. Какъвто и да беше случаят, да продължава да го мисли си бе детинско губене на време.

Всичко това бяха доводи на разума, а в гнева, който изпитваше, липсваше и капчица разум. Гняв към надутия маниак на тема контрол, който по подразбиране щеше да откаже среща с него; към Холдънфийлд, задето беше прекалено погълната от своите собствени приоритети, за да му ходатайства; към цялата арогантна култура на ФБР.

В ума му се въртяха различни образи и моменти: откъси от лекцията на Холдънфийлд, резонансовата ѝ концепция за серийните убийства, профила на Добрия пастир, отрязаното с трион стъпало, настойчивите твърдения на Роби Мийс, че Ким Корасон има опасно душевно разстройство, ексцентричният Макс Клинтър, отблъскващият Руди Гец, дяволската стрела с червено перо в градината. Но насред целия този безпорядък, мислите му отново и отново се връщаха към жегналото го язвително подмятане: Сигурно се шегуваш.

Какъв отговор би предпочел? Разбира се, че ще се срещне с теб. С твоята зашеметяваща репутация на полицейски детектив от Ню Йорк, как би могъл агент Траут да не желае да се запознаете?

Боже! Нима беше толкова патетично зависим от репутацията си? От това положението му на детектив звезда в света на правоохраняването да бъде потвърдено? Някога публичното признание го караше да се чувства неловко, но сегашното пренебрежение бе още по-лошо. Което водеше до още един тревожен въпрос:

Кой е той без това положение, без тази репутация?

Един от многото, чиято кариера е приключила? Един от многото, които не са наясно кои, по дяволите, са, защото силовата структура, която им е дала самоличност, разполага и с властта да ги отхвърли? Просто един от многото тъжни бивши ченгета, които наблюдават пасивно отстрани, мечтаят за дните, когато животът им е имал смисъл, и се надяват да ги повикат обратно в играта?

За бога, що за самосъжалителни глупости!

Я, стига!

Аз съм детектив. Може би винаги съм бил такъв и по един или друг начин винаги ще бъда. Това е факт от живота ми, който не зависи от подробности като получаване на фиш със заплата и служебна йерархия. Притежавам комбинация от умения, която ме превръща в онова, което съм. Единствено това как използвам тези умения има значение – не мнението на Ребека Холдънфийлд, на агент Траут или на когото и да било друг. Моето себеуважение – властта над живота ми – зависи от собственото ми поведение, а не от реакциите на дрънкаща измишльотини психоложка профайлър и федерален бюрократ, когото не съм срещал никога.

Вкопчи се в това твърдение и го използва, за да се успокои, макар да усещаше, че тонът му е твърде краен. Същевременно беше сигурен, че някаква увереност е по-добре от никаква увереност. А и си даваше сметка, че ако иска да запази равновесието си – също като велосипедист – се нуждае от движещ импулс. Трябваше да направи нещо.

Извади мобилния телефон, влезе в електронната си поща и още веднъж отвори докладите от инцидентите, които му изпрати Хардуик.

Докато ги прехвърляше, си спомни, че агентката по недвижимите имоти, онази с име на филмова звезда, се е намирала само на няколко километра от дома си в Баркъм Дел, когато Добрия пастир я превърнал в четвъртата си жертва.

Баркъм Дел не беше далеч от Купърстаун. В доклада Гърни откри точното местонахождение на Лонг Суомп Роуд, както и снимки на мястото, където куршумът бе отнесъл половината лице на Шарън Стоун, а колата ѝ бе изскочила от платното и се бе озовала в тресавището отстрани.

Въведе координатите в джипиеса и изкара колата от паркинга на хотел „Отесага“. Онова, което изпитваше, не беше грандиозно очакване да открие нещо, а скромното усещане, че се връща в началото. Че най-после отново е стъпил на земята.

Първото посещение на някое местопрестъпление (дори и десет години по-късно) оказваше особено влияние върху Гърни. Трудно му бе да го класифицира. Би било извратено да го нарече „възбуждащо“, но определено стимулираше сетивата му. Превръщаше се в катализатор на определени химически реакции в мозъка му, което правеше всичко видяно там далеч по-значимо и запомнящо се от гледките и събитията в обичайния му живот.

Не за пръв път посещаваше сцена на убийство, извършено много отдавна. Веднъж разпитваше сериен убиец, който си призна, че е убил тийнейджърка в гористата местност до Орчард Бийч в Бронкс – престъпление, извършено дванайсет години преди признанието.

Сега, докато караше бавно по лекия ляв завой, с който Лонг Суомп Роуд се отделяше от магистралата по посока на Дед Дог Лейк, Гърни премина през същия процес, който бе приложил при Орчард Бийч – отнемаше наум години, „подмладяваше“ дърветата, изтриваше от картината младите фиданки и по-дребните храсти. Снимките от полицейския доклад му позволяваха лесно да си представи промените.

Нямаше добавени или изчезнали обекти, дело на човешка ръка. Липсваха постройки, билбордове, телефонни стълбове. През 2000 година на пътя е нямало предпазна мантинела, нямаше и сега. Трите високи вековни дървета изглеждаха напълно непроменени. Годишният сезон, ранна пролет, беше същият като преди десет години – така старите фотографии изглеждаха съвсем актуални.

Разположението на дърветата заедно с означенията по снимките, указващи ъгъла и разстоянието, позволиха на Гърни да изчисли приблизителната позиция на колата на Шарън Стоун в момента, в който я е улучил куршумът.

Гърни подкара обратно по шосето до мястото, където го пресичаше друг път, отиващ към магистралата. След това измина разстоянието от тази точка до точката на стрелбата, оттам – още три километра през тресавища и заблатени райони, покрай езерото Дед Дог и през селцето Баркъм Дел, което сякаш бе излязло от литография на „Къриър и Айвс“¹, а след това още километър и половина до мястото, където Лонг Суомп Роуд се свързваше с натоварената окръжна магистрала.

После се върна до началната точка и повтори всичко, но този път го направи така, както си представяше, че го е сторил Добрия пастир.

Първо намери небиещо на очи място за паркиране край шосето, недалеч от връзката с междущатската магистрала – логично място, където човек да изчака в засада преминаването на някой мерцедес, популярно превозно средство сред хората, които идваха в Баркъм Дел за уикенда.

След това тръгна след въображаем черен мерцедес, следва го до началото на дългия плавен завой, навлезе в него и ускори, връхлетя в лявото платно, свали прозореца откъм пътническата седалка и приблизително в точката, където според възстановката бе станал инцидентът, протегна дясната си ръка и я насочи към въображаемия шофьор.

„БАМ!“, изкрещя възможно най-силно. Знаеше, че гласът му не може да се мери дори с 10 процента от силата на 50-калибровото чудовище, използвано при истинското убийство. След симулацията на стрелбата, рязко натисна спирачките и си представи как колата на жертвата изхвърча от завоя на шосето и връхлита в мочурището на около стотина метра нататък. Престори се, че оставя пистолета на седалката до себе си, за да извади малко животинче играчка от джоба на ризата и да го метне на банкета край пътя, близо до мястото, където си представяше, че мерцедесът е затънал в калта, заобиколен от кафявите остатъци на миналогодишната блатна трева.

След като приключи с измисленото нападение, подкара колата към Баркъм Дел. По пътя оглеждаше и преценяваше всички налични възможности човек да се отърве от пистолет „Пустинен орел“. Размина се с три коли, които се движеха в обратна посока. Едната беше черен мерцедес и при вида ѝ го побиха тръпки.

На светофара в селото направи обратен завой. Канеше се да повтори цялата процедура. Но докато наближаваше Дед Дог Лейк и обмисляше плюсовете и минусите му като евентуално място за изхвърляне на пистолета, мобилният телефон иззвъня. На екрана се изписа номерът на домашната му стационарна линия.

– Мадлин?

– Къде си?

– На един път близо до Баркъм Дел. Защо?

– Защо ли?

Той се подвоуми:

– Някакъв проблем ли има?

– Колко е часът? – попита го тя с обезпокоително спокоен глас.

– Колко е часът? Не знам... О, Исусе! Да, разбирам. Забравих.

Часовникът на таблото показваше 3 и 15 следобед. Обещал бе да се върне до три. До три часа най-късно.

– Забрави?

– Съжалявам.

– И това е всичко? Забрави? – в сдържания ѝ тон се усещаше истински гняв.

– Съжалявам. Нямам кой знае какъв контрол върху забравянето. Не е като да решавам нарочно да забравя някои неща.

– Точно това правиш.

– Че как бих могъл? Забравянето си е забравяне. Не става нарочно.

– Помниш онова, за което те е грижа. Забравяш нещата, за които не ти пука.

– Не е...

– Напротив, така е! И винаги се оправдаваш с паметта си. А това няма нищо общо с паметта. Никога не си забравял, когато е трябвало да се явиш на съдебно заседание, нали? Нито пък си забравял за среща с окръжния прокурор. Нямаш проблем с паметта, Дейвид, имаш проблем с това да ти пука.

– Виж, съжалявам.

– Ясно. Кога ще се прибереш?

– В момента пътувам. Трийсет и пет, четиридесет минути?

– Значи ще се прибереш до четири?

– Със сигурност ще се върна до четири. Може би и по-рано.

– Хубаво. Четири часа. Само с час закъснение. Ще се видим тогава.

Връзката прекъсна.

В 3,52 Гърни стигна спокойния път, който се виеше нагоре през все по-стръмните хълмове покрай потока и стигаше до къщата им.

След като бе изминал километър и половина по него, отби на поляната пред едно рядко използвано ваканционно бунгало.

Беше прекарал първите десет минути от пътуването от Баркъм Дел в размисъл защо Мадлин звучеше толкова раздразнена – обикновено не беше чак толкова ядосана от разсеяността му, от небрежността и неспособността да си записва нещата, които може да забрави. Остатъка от пътуването посвети на размисли за убийствата на Добрия пастир.

Чудеше се дали, след като е бил поет от офиса на ФБР в Олбъни, по случая е имало напредък – развитие, което да не е отбелязано в документите на щатската полиция, до които имаше достъп Хардуик. Питаше се също така дали има някакъв начин да получи отговор на този въпрос, без да минава през агент Траут. Не успя да се сети за такъв.

От друга страна... ако Траут наистина беше толкова безкомпромисен и твърд, както явно смятаха всички, значи бе и много уязвим. Гърни неведнъж се беше убеждавал, че хората са склонни да използват най-силната си защита, за да предпазят най-слабото си място.

Следователно манията за контрол често разкриваше страх от хаоса.

А това, от своя страна, предлагаше възможен път за влизане в крепостта.

Извади телефона и набра номера на Холдънфийлд. Обаждането му беше прехвърлено на гласова поща.

– Здравей, Ребека. Извинявай, че те безпокоя отново в толкова натоварен ден. В случая с Добрия пастир обаче има някои неща, които просто не се връзват. Всъщност е възможно във версията на ФБР да има сериозен недостатък. Обади ми се, когато ти остане свободно време.

После върна телефона в джоба си и включи на скорост, за да измине останалата част от пътя нагоре по хълма.

¹ Американска печатарска фирма, съществувала от 1835 до 1907 г. и известна с евтините и масово произвеждани литографии с актуални ежедневни сцени. – б. пр.

Глава 20 Изненада

Когато мина между езерото и плевнята и къщата изникна в горния край на пасбището, той забеляза до колата на Мадлин горната част на резервоар и мотоциклетно кормило, едва различими над превитите и изпочупени върхове на кафявата трева. Гледката събуди в него смесица от подозрение и любопитство.

Когато спря колата до мотора, любопитството му нарасна. Беше съвсем нов на вид „Би Си Ей циклон“, изключително рядка машина, произвеждана за последно през шейсетте години на двайсети век.

Напомняше му за един мотор, който той самият беше притежавал навремето. През 1979 година, като първокурсник във „Фордъм“, живееше в апартамента на родителите си в Бронкс и всеки ден изминаваше разстоянието до университета с един двайсетгодишен „Триумф Бонвил“. Когато му го откраднаха през лятото между първи и втори курс, вече бе преживял толкова силни бури и брулещи дъждове, бе се разминал с толкова много катастрофи по пътя към Бронкс, че спокойно прие да замени мотора със скуката на градския транспорт.

Гърни влезе в къщата през страничната врата, която водеше към кухнята през малък коридор. Очакваше да чуе гласове, може би гласа на госта моторист, но единственият звук, който долавяше, беше някакво цвърчене на печката. Когато влезе, в помещението се разнасяше ароматът на лук, който Мадлин запържваше в дълбок тиган. Тя не вдигна очи.

– Чий е този мотор? – попита той.

– Пречеше ли ти?

– Не съм казал, че ми пречи – той изчака, вторачил очи в нея. – Е?

– Е?

– Е, чий е?

– Не бива да казвам.

– Какво?

Тя въздъхна:

– Не бива да ти казвам.

– И защо, по дяволите?

– Защото... някой иска посещението му да е изненада.

– Кой? Къде е?

– Това е изненадата – тя изглеждаше нещастна от положението, в което са я поставили.

– Да не би някой да ми е дошъл на гости?

– Точно така – Мадлин изключи котлона, вдигна тигана и изсипа лука върху ориза в тавата, поставена до печката.

– Къде е Ким?

– Излязоха с твоя гост да се поразходят.

Тя отиде до хладилника и извади купа със сурови белени скариди, друга купа с нарязани чушки и целина и буркан чеснова паста.

– Нали знаеш – отбеляза Гърни, – че не обичам особено изненадите.

– Нито пък аз – тя запали газта под тигана, изсипа в него зеленчуците и започна енергично да ги разбърква с шпатула.

В продължение на цяла минута двамата не казаха нито дума. За Гърни мълчанието беше неловко.

– Предполагам, че е някой, когото познавам? – на момента съжали за безсмисления въпрос.

Мадлин го погледна право в очите – за пръв път, откакто беше влязъл:

– Надявам се.

Той си пое дълбок дъх:

– Това е невероятно глупаво. Кажи ми кой е дошъл с този мотор и защо е тук.

Мадлин сви рамене:

– Кайл. Да те види.

– Какво?

– Чу ме. Бученето в ушите ти не е чак толкова зле.

– Синът ми Кайл? Дошъл е от града с мотор? За да ме види?

– Да те изненада. Първоначално планираше да дойде в три. Защото ти каза, че ще се върнеш тогава. Най-късно в три. После реши да пристигне в два, за да прекара повече време с теб, в случай че се прибереш по-рано.

– Ти ли го нагласи? – думите му прозвучаха като нещо средно между въпрос и обвинение.

– Не, не съм го нагласила аз. Идеята да дойде и да те види беше на Кайл. Не те е виждал, откакто беше в болницата. Аз само му казах кога ще си тук – кога каза, че ще си тук. Защо ме гледаш така?

– Странно съвпадение ми изглежда вчера да намекваш, че Кайл и Ким биха били интересна двойка, а днес вече двамата да са заедно на разходка.

– Съвпадения наистина се случват, Дейвид. Затова съществува тази дума. – Тя отново насочи вниманието си към тигана.

Гърни беше по-разтревожен, отколкото му се искаше да признае. Реши, че това се дължи на дълбоката му неприязън към промените в собствените му планове, предизвикателство пред илюзията, че всичко е в неговите ръце.

Това и фактът, че отношенията му с Кайл, двайсет и шест годишния син от първия му брак, от много време насам бяха изпълнени с противоречиви емоции и размисли. Освен това ефектът на ибупрофените, които беше взел за прищипания нерв на ръката, вече отминаваше и болката от падането в мазето се влошаваше. И, и, и...

Той се опита да сдържи враждебността и самосъжалението в гласа си:

– Имаш ли представа къде са отишли на разходка?

Мадлин свали тигана от котлона и добави съдържанието му към ориза и лука в тавата. Изгреба всичко от тигана, сложи го отново на печката, доля олио и едва тогава отговори:

– Предложих им да тръгнат по заобиколната пътека по хребета и после да слязат надолу към езерото.

– Кога тръгнаха?

– Когато разбраха, че закъсняваш с един час.

– Щеше да е добре, ако ми беше казала.

– Би ли променило нещо?

– Разбира се, че би променило.

– Това е интересно.

Олиото в тигана започваше да дими. Мадлин отиде до шкафа с подправки и се върна със стрит джинджифил, кардамон, кориандър и едно пакетче кашу. Увеличи абсорбатора, сложи в тигана шепа от ядките, по една чаена лъжичка от всяка подправка и започна да разбърква. Кимна към прозореца до печката.

– Изкачват хълма.

Той приближи и погледна навън. Ким, в твърде ярко на цвят ветроустойчиво яке на Мадлин, и Кайл, в избелели дънки и черно кожено яке, вървяха полека нагоре по пътеката, обраслата с трева. Като че ли се смееха.

Докато Гърни ги гледаше, Мадлин наблюдаваше него.

– Преди да са стигнали до вратата – отбеляза тя, – може би ще решиш да си придадеш по-гостоприемно изражение.

– Просто мислех за мотора.

Тя изсипа ядките и подправките от тигана върху останалата смес в тавата.

– Какво за него?

– Петдесетгодишна класика като тази, възстановена и излъскана до блясък, не е евтина.

– Ха! – Тя сложи тигана в мивката и пусна водата. – Кога изобщо Кайл е притежавал нещо евтино?

Той кимна неопределено:

– Единствения друг път, когато е стъпвал в тази къща, беше преди две години, за да се изфука с онова ужасно жълто порше, купено с премията му от Уолстрийт. Сега скъп „Би Си Ей“. Господи!

– Ти си му баща.

– Това пък какво трябва да значи?

Мадлин въздъхна и го погледна със странна комбинация от раздразнение и съчувствие:

– Не е ли очевидно? Иска да се гордееш с него. Вярно, подхожда по начин, който определено не дава резултат. Вие двамата не се познавате особено добре, нали?

– Предполагам, че не. – Наблюдаваше я как пъха тавата във фурната. – Тези лъскави, луксозни вещи... всичките глупости с марковите неща... просто твърде силно ми напомнят за материалистичния ген, който наследи от майка си, брокерката на недвижими имоти. Много я бива да изкарва пари, а още повече – да ги харчи. Все ми повтаряше, че си губя времето в полицията, че трябва да следвам право, защото да защитаваш престъпниците носи много повече пари, отколкото да ги ловиш. Така че сега Кайл учи право. Сигурно е щастлива.

– Ядосан си, защото смяташ, че той иска да защитава престъпници?

– Не съм ядосан.

Мадлин го стрелна с недоверчив поглед.

– Може и да съм ядосан. Нямам представа. Напоследък сякаш всичко ми лази по нервите.

Тя сви рамене:

– Само се постарай да не забравяш, че днес е дошъл да те види синът ти, не бившата ти съпруга.

– Добре. Само ми се иска да...

Прекъсна го звукът от отварянето на страничната врата. Миг по-късно в коридора се разнесе развълнуваният глас на Ким:

– Няма начин, това е прекалено откачено! Ама наистина, това е най-противното нещо, което съм чувала през живота си!

Кайл влезе първи в кухнята, широко усмихнат:

– Здрасти, татко! Радвам се да те видя.

Прегърнаха се неловко за поздрав.

– И аз се радвам да те видя, сине. Било си е дълго пътуване с този мотор, а?

– Всъщност пътуването беше идеално. По магистрала 17 нямаше кой знае какво движение, а от там нататък пътищата са идеални за мотор. Харесва ли ти?

– Май никога не съм виждал толкова добре поддържан.

– Нито пък аз. Направо съм влюбен в него. И ти си имал такъв, нали?

– Не толкова готин.

– Надявам се, че ще го запазя такъв. Взех го само преди две седмици, на мотошоуто за класически мотоциклети в Атлантик Сити. Не смятах да купувам каквото и да било, но не можах да му устоя. Никога не съм виждал толкова як мотор – по-хубав е и от този на шефа ми.

– Шефа ти ли?

– Да, в известен смисъл отново съм на Уолстрийт, но почасово, работя за едни момчета от старата фирма, която фалира.

– Но още си в Колумбийския университет, нали?

– О, да! Много ясно. Първа година, пълен гърч. Тонове за четене. Идеята е да отпаднат онези, които не са достатъчно мотивирани. Толкова съм зает, че откачам – но какво от това, по дяволите!

Ким влезе в кухнята и жизнерадостно се усмивка на Мадлин:

– Още веднъж ти благодаря за якето. Закачих го в килера отпред. Добре ли е така?

– Чудесно. Аз обаче умирам от любопитство.

– За кое?

– Опитвам се да си представя кое е „най-противното нещо“, което си чувала през живота си!

– Какво? О! Чула си ме, така ли? Кайл ми разправяше нещо. Бляк! – Погледна към него. – Ти ѝ кажи. Аз дори не искам да го произнасям.

– Ами... ъъъ... става дума за едно особено заболяване, което имат някои хора. Може би сега не е най-подходящото време да навлизаме в подробности. Ще ми отнеме известно време да обясня. Може би ще е по-добре да го оставим за по-късно?

– Добре, после пак ще попитам. Сега вече наистина ми стана интересно. А междувременно, ще искате ли нещо за хапване или пийване? Сирене, соленки, маслини, плодове – каквото и да е?

Кайл и Ким се спогледаха и поклатиха глави:

– За мен няма нужда – заяви Кайл.

– Не, благодаря – включи се и Ким.

– В такъв случай просто се настанете удобно – Мадлин посочи с ръка фотьойлите около каменната камина в другия край на стаята. – Трябва да довърша няколко неща. Ще вечеряме около шест.

Ким попита дали може да помогне с нещо и след като Мадлин отговори с „не“, се извини и се насочи към банята. Гърни и Кайл се разположиха в креслата от двете страни на ниската масичка от черешово дърво пред камината.

– И така... – започнаха двамата едновременно, а след това едновременно избухнаха в смях.

На Гърни му хрумна странна мисъл. Като се изключи фактът, че устните и катраненочерната коса на Кайл бяха същите като на майка му, когато го гледаше, имаше чувството, че вижда собствения си образ, отразен в някакво магическо огледало – отражение, от което бяха смъкнати две десетилетия износване и състаряване.

– Ти първо – предложи той.

Кайл се усмихна широко. Устните наистина бяха като на майка му, но зъбите бяха на баща му.

– Ким ми разправяше за тази телевизионна история, в която участваш.

– Нямам пряко участие в телевизионната част. Всъщност предпочитам да остана възможно най-далече от нея.

– Че каква друга част има?

Такъв простичък въпрос, помисли си Гърни, докато се опитваше да измисли простичък отговор.

– Самият случай, предполагам.

– Убийствата на Пастира?

– Убийствата, жертвите, доказателствата, модус операнди¹, причините, изтъкнати в меморандума, теориите, по които се е движело разследването.

Кайл се изненада:

– Съмняваш ли се в някои от тях?

– Да се съмнявам? Не знам. Може би съм просто любопитен.

– Мислех, че всичко, свързано с Добрия пастир, е било разнищено до дъно преди десет години.

– Може би просто това, че никой друг не изпитва съмнения, ми изглежда доста съмнително. Освен това се случват разни странни дреболии.

– Като това, че лудият ѝ бивш приятел прерязва стълбите към мазето?

– Тя така ли го описа?

Кайл се намръщи:

– Има ли друг начин?

– Кой знае? Както споменах, просто изпитвам известно любопитство. – Замълча за миг. – От друга страна, това мое така наречено любопитство може да е просто плод на собствения ми ум. Ще видим. Има един агент от ФБР, с когото бих искал да разговарям.

– За какво?

– Напълно съм сигурен, че знам колкото и хората от щатската полиция, но приятелчетата ни на федерално ниво имат навика да запазват за себе си по някоя и друга подробност – особено въпросната персона, водила разследването.

– И смяташ, че ще успееш да ги измъкнеш от него?

– Може и да не стане, но бих искал да опитам.

Изведнъж се разнесе трясък от счупено стъкло.

– По дяволите! – извика Мадлин от другия край на стаята, вдигна ръката си над мивката и се вгледа в нея.

– Добре ли си? – попита Гърни.

Тя откъсна парче от кухненската хартия, която стоеше на плота до мивката. Рулото се претърколи и падна на пода. Мадлин не му обърна внимание. Пренебрегна и зададения ѝ въпрос и вместо това започна да разтрива възглавничката на лявата си ръка.

– Имаш ли нужда от помощ? – Той стана и отиде да види ръката ѝ. Вдигна рулото и го постави обратно на плота.

– Дай да видя.

Кайл го последва.

– Господа, защо не се върнете по местата си? – намръщи се Мадлин, притеснена от цялото това внимание. – Мисля, че мога да се справя сама. Просто малко кръв, нищо сериозно. Трябват ми само кислородна вода и лейкопласт.

Тя се усмихна хладно и излезе от стаята. Двамата мъже се спогледаха и леко свиха рамене – по един и същи начин.

– Искаш ли кафе? – попита Гърни.

Кайл поклати глава:

– Опитвах се да си припомня... ФБР пое случая заради онзи човек от Масачузетс, нали? Кардиохирургът?

Гърни премига:

– Как, по дяволите, си спомняш това?

– Случаят придоби невероятни размери.

Нещо в изражението на Кайл внезапно подсети Гърни – разбира се, че Кайл би обърнал внимание на нещо такова, нали това беше светът, в който баща му е експерт.

– Да – каза той и усети как леко го пронизва непознато досега вълнение. – Сигурен ли си, че не искаш кафе?

– Може би ще пия едно, ако и ти пиеш.

Докато кафето се приготвяше, стояха и гледаха през френските прозорци. Жълтото следобедно слънце хвърляше коси лъчи над покритата със стърнища ливада.

След дълго мълчание Кайл каза:

– И така, какво мислиш за това, с което се е захванала тя?

– Ким ли?

– Да.

– Сложен въпрос. Предполагам, че всичко зависи от крайния резултат.

– От нейните обяснения ми се стори, че наистина иска да обрисува реален портрет на хората, замесени в случая.

– Това какво иска тя и как ще го представят онези от РАМ може да се окажат различни неща.

Кайл примига, изглеждаше разтревожен:

– Несъмнено си дадоха зор по времето на самите убийства. Бълваха помия по двадесет и четири часа в денонощието седмици наред.

– Помниш ли го?

– Само това гледах. Убийствата станаха, веднага след като се изнесох от къщата на мама и отидох да живея у Стейси Маркс.

– Когато беше на... петнайсет?

– Шестнайсет. Когато мама започна да излиза с Том Джерард, великия брокер на недвижими имоти – в очите му проблесна язвителна и взривоопасна възбуда, когато добави с гротесково натъртване: – Мама и Том.

– Значи – попита бързо Гърни – си спомняш телевизионното отразяване?

– Родителите на Стейси постоянно държаха телевизора включен. РАМ Нюз, непрекъснато. Господи, още виждам ясно възстановките.

– На убийствата?

– Точно така. Имаха един говорител зад кадър, който с драматичен глас описваше случващото се, основано твърде условно на фактите, докато показваха някакъв актьор зад волана на лъскава черна кола, движеща се по самотен път. По този начин представяха цялата случка – чак до изстрелите и изхвърчането на колата от пътя, а само за частици от секундата на екрана се появяваше миниатюрен надпис „възстановка“. Беше като риалити програма, но без риалити елемента. Ден след ден. Изкараха толкова пари от тази простотия, че би трябвало да плащат на Пастира.

– Сега се сетих. Всичко беше част от карнавала на РАМ.

– Като спомена карнавал, гледал ли си „Ченгета“? Доста нашумя по телевизията горе-долу по същото време.

– Гледах малко от един епизод.

– Не мисля, че съм ти разказвал за това, но когато бях в началния курс на гимназията, имаше един нещастник, който знаеше, че си детектив от нюйоркската полиция, и винаги ме питаше: „Твоето татенце с това ли си изкарва хляба – разбива вратите на разни каравани?“. Пълен задник. Аз обикновено му казвах: „Не, задник, не прави това. И между другото, задник, баща ми не е просто ченге, а детектив, разследващ убийства.“ Детектив първи клас, нали така, татко?

– Да.

В момента Кайл му изглеждаше толкова млад, такова дете, че усети стягане в гърдите. Погледна настрани, надолу по хълма към плевнята.

– Иска ми се статията за теб в списание „Ню Йорк“ да беше излязла по онова време. Бързо щеше да му затвори устичката. Беше фантастична статия!

– Предполагам, Ким ти е казала, че я писала майка ѝ?

– Да, каза ми. Когато попитах откъде те познава. Тя наистина те харесва.

– Кой?

– Ким. Поне тя, а може би и майка ѝ – Кайл се усмихна и заприлича отново на шестнайсетгодишен. – Златната детективска значка ги заслепява, нали?

Гърни съумя да се засмее.

Един облак бавно премина пред слънцето и пасището избеля от златно до сивкавобежово. В продължение на цяла мъчителна секунда нещо в него напомняше на Гърни за кожата на труп. На точно определен труп. Доминикански наемен убиец, чийто тъмен тен сякаш се бе изцедил на тротоара в Харлем заедно с кръвта му. Гърни прочисти гърло, за да прогони образа.

Тогава чу леко бръмчене във въздуха. С приближаването му разпозна звука на хеликоптер. Половин минута по-късно хеликоптерът отмина, мярна се само отчасти и за кратко зад върховете на дърветата край хребета. Отчетливото, тежко бумтене на ротора заглъхна и всичко отново потъна в тишина.

– Да не би да имате военна база тук горе – попита Кайл.

– Не, просто водохранилища за града.

– Водохранилища? – той сякаш обмисляше това. – Значи, мислиш, че хеликоптерът е към Министерството на вътрешната сигурност²?

– Най-вероятно.

¹ Начин на действие, на извършване – б. пр.

² След терористичните атаки от 11 септември 2001 година се създава „Служба за национална сигурност на САЩ“, обединяваща различни правоохранителни органи. През 2002 година е преобразувана в Министерство на вътрешната сигурност. – б. пр.

Глава 21 Още изненади

Седяха край масичката от черешово дърво в стил „Шейкър“¹, която разделяше кухненската част на дългата стая от кътчето за сядане край камината. Бяха започнали да се хранят и Ким и Кайл ентусиазирано поздравиха Мадлин за ястието от скариди и ориз с подправки. Гърни пригласяше като ехо на коментарите им, след което всички започнаха да вечерят, без да говорят.

Кайл наруши мълчанието:

– Хората, които си интервюирала, имат ли много общо помежду си?

Ким дъвчеше замислено, преглътна и чак тогава отговори:

– Гняв.

– Всички? След толкова много години?

– При някои е очевиден, защото го изразяват по-пряко. Но според мен гневът присъства у всеки от тях в една или друга форма. Нормално е, нали?

Кайл се намръщи:

– Мислех, че гневът е етап от мъката, който отминава с времето.

– Но не и ако не намери емоционален завършек.

– Защото Добрия пастир така и не беше заловен?

– Не беше заловен, не беше идентифициран. След гонката с лудия Макс Клинтър просто се изпарил като дим. Тази история си няма завършек.

Гърни направи физиономия:

– Струва ми се, че на историята ѝ липсва и още нещо, не е само завършекът.

За кратко на масата се възцари тишина. Всички се взираха в него с очакване.

Най-сетне Кайл го подкани:

– Смяташ, че от ФБР са объркали нещо?

– Именно това искам да разбера.

– Да са объркали нещо ли? – озадачи се Ким. – Какво?

– Не твърдя със сигурност, че са сбъркали каквото и да било. Казвам просто, че има такава възможност.

Изражението на Кайл показваше вълнение:

– И какво точно може да са сбъркали?

– От малкото, което знам до този момент, има възможност да са объркали всичко – погледна към Мадлин. По лицето ѝ пробягаха противоречиви емоции, но бяха твърде фини, за да ги разчете.

Ким, изглежда, се разтревожи:

– Не разбирам. Какво имаш предвид?

– Мразя да използвам подобни думи, но цялата история изглежда някак... нестабилна. Като прекалено голяма сграда, построена върху твърде малка основа.

Ким започна бързо да клати глава в нещо като рефлексивно несъгласие:

– Но като казваш, че са объркали всичко, какво по...?

Гласът ѝ заглъхна, когато телефонът в джоба на Гърни започна да звъни. Той го извади, хвърли поглед на екрана и се усмихна, когато видя кой го търси:

– Имам чувството, че ще ми зададат абсолютно същия въпрос след по-малко от пет секунди. – Стана от масата и притисна апарата до ухото си. – Здравей, Ребека. Благодаря, че ми връщаш обаждането.

– „Сериозен недостатък във версията на ФБР“? – гневът ясно се долавяше от тона ѝ. – Какво трябва да означава това съобщение?

Гърни се отдръпна от масата и отиде към френските прозорци.

– Нищо окончателно. Просто имам въпроси. Възможно е да има проблем, а може и да няма никакъв – зависи какви са отговорите.

Застана с гръб към останалите и се загледа в хълмовете на запад и последните пурпурни отблясъци на залеза, без в действителност да обръща внимание на красотата на гледката. Беше се съсредоточил върху една-единствена цел: да го поканят на среща с агент Траут.

– Въпроси ли? Какви въпроси?

– Всъщност имам доста. Разполагаш ли с време да ги чуеш?

– Не съвсем. Но пък съм любопитна. Давай.

– Първият е най-важен. Някога изпитвала ли си съмнения по отношение на случая?

– Съмнения ли? Какви?

– Например за какво в действителност става дума.

– Не виждам логиката. Говори по-конкретно.

– Ти, ФБР, общността на съдебните психиатри, криминолозите, социолозите – общо взето всички освен Макс Клинтър – като че сте постигнали пълно съгласие по отношение на абсолютно всичко. Никога не съм виждал такова удобно единодушие по повод поредица от неразрешени престъпления.

– Удобно?! – тонът ѝ беше отровен.

– Не намеквам за нищо нечестно. Но явно всички – с очебийното изключение на Клинтър, – са напълно доволни от съществуващата версия. Питам само дали това съгласие е толкова единодушно, колкото изглежда, и до каква степен ти самата си сигурна в него.

– Виж, Дейвид, не разполагам с цялата вечер за този разговор. Би ли минал направо на проблема? Кажи ми какво те притеснява.

Гърни си пое дълбоко въздух, като се опитваше да уталожи раздразнението, предизвикано от нейното:

– Притеснява ме фактът, че в този случай има много елементи и те до един трябва да бъдат разтълкувани по определен начин, за да подкрепят общата теория. И оставам с впечатлението, че в случая теорията диктува тълкуването на отделните елементи, вместо да е обратното.

Изкушаваше се да добави: Вместо да е по начина, по който се извършва един адекватен, обективен, надежден анализ. Но не го направи.

Холдънфийлд се поколеба:

– Давай с повече конкретика.

– Всяко късче информация, всяка улика, всеки факт повдигат въпроси. И отговорите на всички тях, изглежда, идват от концептуалната теория на разследването, вместо да е обратното – теорията да е построена върху отговорите на тези въпроси.

– На това ли му викаш „по-конкретно“?

– Добре. Въпросите. Защо само мерцедеси? Защо е спрял след шестия? Защо „Пустинен орел“? Защо повече от един „Пустинен орел“? Защо са малките пластмасови животни? Каква е целта на манифеста? Защо хладнокръвните логични доводи са съчетани с пламенна религиозна реч? Защо така неотклонно се повтаря...

Холдънфийлд го прекъсна рязко, очевидно сериозно раздразнена:

– Дейвид, всеки един от тези въпроси е бил проучен и обсъден в най-големи подробности – абсолютно всеки, до последния. Отговорите са ясни, напълно логични и оформят смислена, последователна картина. Наистина не ти разбирам мисълта!

– Тоест, казваш, че никога не е имало втора, конкурентна на тази версия в разследването?

– Не са възниквали предпоставки да се създава такава. Какъв, по дяволите, ти е проблемът?

– Можеш ли да си го представиш?

– Да си представя кого?

– Добрия пастир.

– Дали мога да си го представя? Нямам идея. Има ли смисъл този въпрос?

– Така смятам. Какъв е отговорът ти?

– Отговорът ми е, че не съм съгласна, че има смисъл.

– А на мен ми се струва, че не можеш да си го представиш. И аз не мога. Което ме кара да смятам, че в профила може би има твърде много противоречия, които пречат на инстинктивния процес, с помощта на който си представяш дадено лице. Естествено, „той“ би могъл да е жена. Жена, достатъчно силна да се справи с един „Пустинен орел“. Или пък „той“ би могъл да е повече от един човек. Засега обаче ще оставим това настрани.

– Жена ли?! Това е нелепо!

– В момента няма време за спорове на тази тема. Имам един последен въпрос към теб. На фона на цялото това единодушие между професионалистите дали ти, някой от колегите ти съдебни психолози или от агентите в отдела за поведенчески анализ някога сте имали разногласия по повод каквото и да било в хипотезата по този случай?

– Естествено, че имахме. Винаги съществуват различни мнения, различни акценти, върху които пада ударението.

– Например?

– Например идеята за резонанса подчертава пренасянето на енергия от първоначалната травма върху настояща ситуация – което превръща сегашното проявление в лишен от съдържание носител, който черпи жизнените си сили от миналото. Ако пък се приложи парадигмата за инстинкта на подражание, ситуацията придобива по-голяма собствена стойност. Пак е повторение на някогашен модел, но същевременно има свой собствен живот и енергия. Може да се приложи още една концепция, тази за предаване на агресивното поведение от поколение на поколение. Това е традиционната теория за заученото поведение. Всички тези идеи бяха подробно разгледани и обсъдени.

Гърни се разсмя.

– Къде е смешката?

– Направо ви виждам как се взирате в палмата на хоризонта и разисквате колко кокосови ореха има на нея.

– Какво искаш да кажеш?

– А ако самото палмово дърво е мираж? Групова самозаблуда?

– Дейвид, ако някой от участниците в този разговор страда от самозаблуди, това не съм аз. Приключи ли с въпросите?

– Кой има полза от съществуващата хипотеза?

– Моля?

– Кой има полза от...

– Чух те. Какво, по дяволите, имаш предвид?

– Имам едно такова усещане за деликатна синергия, която свързва фактите от случая със слабите места в методологията на ФБР и кариерното движение сред съдебните психолози.

– Не мога да повярвам, че го каза! Наистина не мога. Виж, каня се да ти затворя. Ще ти дам една възможност да обясниш какво имаш предвид, преди да го направя. Говори. Бързо.

– Ребека, всички мамим себе си от време на време. Господ ми е свидетел, че и аз го правя. Нямам за цел да те обидя с наблюденията си. Когато разглеждаш случая „Добрия пастир“, ти виждаш простата история на брилянтен психопат, чиято потисната ярост намира трагичен израз в нападения срещу символите на богатството и властта. Когато аз разглеждам същия случай, не съм сигурен какво виждам – може би случай, за който хората не би трябвало да бъдат толкова сигурни. Това е всичко. Просто смятам, че твърде много заключения са направени – и приети – твърде бързо.

– И накъде те води това?

– Не знам накъде ме води. Но наистина събужда любопитството ми.

– Любопитство като на Макс Клинтър?

– Сериозно ли ме питаш?

– О, съвсем сериозно!

– Макс поне разбира, че случаят не е вързан в кърпа, както смятате ти и приятелчетата ти от ФБР. Поне си дава сметка, че е възможно да има друга връзка между жертвите освен факта, че притежават мерцедеси.

– Дейвид, какво имаш против ФБР?

– Понякога се увличат да правят нещата и да вземат решенията по своя си начин, обзети от своите мании за контрол, от своя собствен процес.

– Простата истина е, че са брилянтни в онова, което вършат. Умни, обективни, дисциплинирани, възприемчиви към добрите идеи.

– Което означава, че ти плащат навреме консултантския хонорар, без да се оплакват?

– Това вероятно е поредното наблюдение, което не цели да ме обиди, така ли?

– Това е наблюдение за нашата склонност да виждаме доброто в онези, които виждат доброто в нас.

– Знаеш ли, Дейвид, така ти вървят празните приказки, че е трябвало да станеш адвокат.

Гърни се засмя:

– Това беше забавно. Хареса ми. Но ще ти кажа нещо. Ако бях адвокат, бих искал Добрия пастир да ми е клиент. Защото имам чувството, че версията на ФБР по случая е толкова състоятелна, колкото дим на вятъра. Всъщност направо започват да ме сърбят ръцете да го докажа.

– Разбирам. Пожелавам ти късмет.

Връзката прекъсна.

Гърни пъхна телефона обратно в джоба си, а в главата му отекваше собственият му необичайно агресивен тон. Бавно премести поглед към пейзажа в далечината. От залеза бе останало всичко на всичко едно пурпурно петно насред сивото небе, като потъмняваща рана над силуета на хълмовете.

– Кой беше? – чу гласа на Ким.

Обърна се. Ким, Мадлин и Кайл все още седяха на масата, вперили очи в него. И тримата изглеждаха угрижени, Ким повече от останалите.

– Една съдебна психоложка, автор на много материали по случая с Добрия пастир и консултант на ФБР по въпроси, свързани със серийни убийци.

– Какво... какво правиш? – в снижения ѝ глас се усещаше напрежение, сякаш беше разгневена и се опитваше да го прикрие.

– Искам да знам всичко, което може да се разбере за случая.

– Какво имаше предвид, като каза, че всички имат погрешно разбиране?

– Не непременно погрешно, просто неподкрепено с факти.

– Не знам за какво говориш. Вече ти казах, че Руди Гец дава ход на документалния ми проект със серията предварителни интервюта, които направих. Руди иска да използва суровия материал, който заснех със собствената си камера. Казва, че откроявал риалити елемента. Вече ти казах всичко това... той пуска програмата... в национален ефир по РАМ Нюз нетуърк. А сега ти ми обясняваш, че всичко е грешно или че би могло да бъде грешно. Не разбирам накъде биеш. Не съм те молила за това. Обръщаш всичко с главата надолу. Защо го правиш?

– Нищо не обръщам с главата надолу. Просто се опитвам да проумея ставащото. И на теб, и на мен ни се случиха някои обезпокоителни неща и не искам...

– Това не е основание да се хвърляш с рогата напред и да нападаш проекта, да го разбиваш на пух и прах, да се опитваш да докажеш, че поначало всичко е грешно!

– Единственото място, където се хвърлих с главата надолу беше стълбището в мазето ти. Не бих искал който и да е от нас да се окаже още веднъж в такова безпомощно положение.

– В такъв случай просто дръж под око идиотското ми гадже – тя се поправи: – идиотското ми бивше гадже.

– Да предположим, че не е той. Да предположим...

– Не бъди глупав! Кой друг може да е?

– Някой, който е в течение на проекта и не желае да го завършваш.

– Кой? Защо?

– Два прекрасни въпроса. Да започнем с първия. Колко души знаят върху какво работиш?

– За филма? Сигурно един милион.

– Какво?

– Един милион, най-малко. Може би много повече. Сайтът на РАМ, официалните новинарски съобщения в интернет, купища съобщения по електронна поща, разпращани до всички местни станции и вестници, страниците на РАМ и моята собствена страница във Facebook, страницата на Кони, акаунтът ми в Twitter, боже, толкова са много – всички потенциални участници, всичките им контакти...

– Значи, буквално всеки може да има достъп до информацията.

– Разбира се. Максимална гласност. Това е целта.

– Добре. Това означава, че трябва да подходим от различен ъгъл.

Ким го зяпна с болезнено изражение:

– Изобщо не трябва да „подхождаме“, не и по начина, по който говориш ти. Господи, Дейв... – по бузите ѝ се стичаха сълзи. – Моментът е критичен. Не виждаш ли? Не мога да повярвам. Първият ми епизод тръгва в ефир след два-три дни, а ти обясняваш на хората по телефона, че целият случай с Добрия пастир е... е... какво? Дори не мога да схвана какво им обясняваш – тя поклати глава, изтривайки с пръсти сълзите от очите си. – Съжалявам. Не мога... не мога... По дяволите! Извинете ме.

Излезе бързо от стаята и след няколко секунди Гърни чу вратата на банята да се затваря с трясък.

Погледна Кайл, който беше избутал стола си на около трийсет сантиметра от масата и изглеждаше вглъбен в изучаването на някаква точка на пода. После хвърли поглед към Мадлин – тя се взираше в него със загриженост, която му се строи обезпокоителна.

Обърна дланите си и ги повдигна въпросително:

– Какво направих?

– Помисли си – отвърна тя – и ще се сетиш.

– Кайл?

Младият мъж вдигна поглед и леко сви рамене:

– Мисля, че ѝ изкара ангелите от страх.

Гърни се намръщи:

– С това, че в един телефонен разговор изказах мнение, че във версията на ФБР може да има недостатъци?

Когато Кайл отговори, Мадлин меко каза:

– Не беше само това.

– Какво друго?

Тя обаче не му отговори, а започна да пренася съдовете от масата на мивката.

Гърни продължи да настоява, като насочи въпроса си някъде в пространството между Мадлин и Кайл:

– Какво толкова ужасно направих?

Този път му отговори Кайл:

– Не си направил нищо ужасно, не и нарочно, но... Струва ми се, че Ким остана с впечатлението, че казаното от теб ще предизвика внезапно спиране на проекта ѝ.

– Ти не просто заяви, че е възможно някъде да има дребен недостатък – прибави и Мадлин. – Намекна, че всичко е съвсем погрешно; и не само това, ами и ще го докажеш. С други думи, звучеше така, сякаш се каниш да разбиеш на пух и прах целия случай.

Гърни си пое дълбоко въздух:

– За това си има причина.

– Причина? – Мадлин сякаш се забавляваше. – Разбира се. Ти винаги имаш причина.

Той затвори очи за миг, сякаш мракът би му помогнал да се сдобие с търпение.

– Исках да разстроя достатъчно Холдънфийлд, за да се свърже с водилия разследването ФБР агент, един студен като риба тип на име Траут², и да го обезпокои достатъчно, че той да поиска да се свърже с мен.

– Че защо му е да го прави?

– За да разбере дали наистина знам за този случай нещо, което би могло да го постави в неудобно положение. А това пък би ми дало възможността да науча дали той знае за случая нещо, което не е било съобщено на широката общественост.

– Е, ако стратегията ти е била да разстройваш и безпокоиш хората, можеш да считаш, че си успял – Мадлин посочи чинията му, в която купчината скариди и ориз си стоеше непокътната. – Ще го ядеш ли?

– Не – усети колко рязко и отбранително прозвуча отговорът му и добави: – Не сега. Мисля да изляза за малко навън, да глътна въздух и да си прочистя главата.

Стана от масата, отиде в килера отпред и облече леко яке. Когато излизаше през страничната врата в сгъстяващия се сумрак навън, чу Кайл да казва нещо на Мадлин. Снижил бе глас и говореше неуверено, повечето му думи не се долавяха ясно. Гърни успя да чуе само две: „татко“ и „ядосан“.

Докато седеше на пейката край езерото, здрачът бързо преминаваше в мрак. Крехкият лунен сърп, който едва се подаваше иззад тежките облаци, хвърляше съвсем слаба светлина и придаваше нереални очертания на света наоколо.

Болката в ръката му се беше върнала. Беше все така непостоянна и очевидно нямаше връзка с положението на ръката, с ъгъла, под който я държеше и напрежението на мускулите.

Усещането засилваше раздразнението, което изпитваше от отношението на Холдънфийлд по телефона, от собствената си войнственост и крайната реакция на Ким.

Наясно беше с две неща – два факта, които си противоречаха. Първо, хладната и изчерпателна обективност винаги е била в основата на успеха му като детектив. Второ, в момента обективността му беше под въпрос. Подозираше, че бавните темпове на възстановяването му, усещането за уязвимост, впечатлението, че го изтласкват отвъд страничните линии – страхът, че вече не е на мястото си – го бяха изпълнили с тревога и гняв, които лесно биха могли да замъглят преценката му.

Разтри ръката си от лакътя до китката, но това не облекчи болката. Сякаш източникът ѝ се намираше другаде, може би в някой прищипан нерв на гръбначния стълб, а мозъкът му погрешно локализираше възпалението. Напомняше на ситуацията с шума в ушите, при която мозъкът погрешно възприема някакво неврално смущение като отекващ тенекиен звук.

И въпреки всичко, независимо от съмненията, тези термити на несигурността, ако трябваше да заложи всичко на една карта, би се обзаложил, че в случая с Добрия пастир има нещо съмнително, нещо, което не се връзва. Финият му усет за несъответствията никога не го бе подвеждал и не смяташе, че...

Мисълта му бе прекъсната от звука на стъпки, който идваше някъде откъм плевнята. Погледна в тази посока и забеляза малка светла точка, която се движеше из пасбището между плевнята и къщата. След малко осъзна, че вижда светлинката на фенерче, носено от човек, който върви по пътеката през ливадата.

– Татко? – гласът беше на Кайл.

– Тук съм – подвикна в отговор Гърни. – При езерото.

Лъчът на фенерчето се приближи и го освети.

– Има ли животни тук нощем?

Гърни се усмихна:

– Не и такива, за които би представлявало интерес да те срещнат.

Миг по-късно Кайл стигна до пейката.

– Имаш ли нещо против да поседна?

– Естествено, че нямам – Гърни се премести, за да му направи място.

– Човече, ама тук наистина е тъмно като в рог! – От другата страна на езерото се разнесе някакъв шум, нещо беше паднало сред дърветата отвъд. – Ох, мамка му! Какво беше това, по дяволите?

– Нямам представа.

– Сигурен ли си, че в гората няма животни?

– В гората е пълно с животни. Сърни, мечки, лисици, койоти, рисове.

– Мечки?!

– Черни мечки. По принцип са напълно безопасни. Освен ако нямат малки.

– И наистина имате рисове?

– Един-два, да. Случвало се е да видя един на светлината на фаровете, докато карам нагоре по хълма.

– Леле! Това си е доста диво. Никога не съм виждал рис, не и истински.

След тези думи замълча за минута. Гърни тъкмо се канеше да го попита за какво размишлява, когато той продължи:

– Наистина ли смяташ, че в случая с Пастира има нещо повече, отколкото подозират хората?

– Възможно е.

– По телефона звучеше много уверен. Струва ми се, че затова Ким се разтревожи толкова.

– Ами...

– Добре, какво според теб пропускат всички?

– Колко знаеш за този случай?

– Както ти казах преди вечерята – всичко. Или поне всичко, което показваха по телевизията.

Гърни поклати глава в тъмното:

– Странно... Не помня да си се интересувал толкова по онова време.

– Е, интересувах се. Но е логично да не си спомняш. Имам предвид, че всъщност никога не беше с мен.

– Бях, когато идваше през почивните дни. Или поне в неделите.

– Физически присъстваше, но сякаш... Не знам, сякаш умът ти винаги беше зает с нещо много важно.

След известно мълчание Гърни му отговори със запъване:

– А и... предполагам... че след като се хвана със Стейси Маркс... не си идвал толкова редовно през уикендите.

– Не, предполагам, че не.

– Поддържаш ли връзка с нея, откакто скъсахте?

– Не съм ли ти разказвал?

– Мисля, че не.

– Стейси напълно се съсипа. Непрекъснато е в разни клиники за лечение. Друса се. Видях я на сватбата на Еди Бърк. Нали помниш Еди Бърк?

– Май да. Едно рижаво момче?

– Не, това е брат му Джими. Както и да е, няма значение. С две думи, Стейси е много зле.

Възцари се продължително мълчание. Мислите на Гърни се рееха – празни, неспокойни.

– Тук е хладно – каза Кайл. – Искаш ли да се върнем горе в къщата?

– Да. Сега идвам.

Никой от двамата не помръдна.

– Ти... не довърши кое е това, което толкова те е завладяло в случая с Добрия пастир. Явно си единственият, който има проблем с него.

– Може би точно това е проблемът.

– Звучи ми прекалено дзен.

Гърни се засмя – остър, едносричен смях.

– Проблемът е в огромната липса на критично мислене. Цялата проклета история е обвита в твърде симпатична опаковка, прекалено опростена и прекалено удобна за твърде много хора. Никога не е била поставяна под съмнение, не е била оспорвана, проверявана, обръщана с хастара навън и подлагана на удари, тъй като твърде много експерти на твърде много властови позиции и с твърде много влияние я харесват такава, каквато е – престъпление като по учебник, извършено от психар като по учебник.

Кайл помълча и каза:

– Звучиш ядосано.

– Виждал ли си някога как изглежда човек, прострелян в слепоочието с куховърхи патрони от петдесеткалибров пистолет?

– Доста зле, предполагам.

– Най-нечовешката гледка, която можеш да си представиш. Така нареченият Добър пастир е сторил това на шест човека. Не просто ги е убил. Той ги е обезобразил, превърнал ги е в нещо жалко и ужасяващо.

Гърни дълго се взира в тъмнината наоколо, преди да продължи:

– Тези хора заслужават повече, отколкото са получили. Заслужават по-сериозен дебат. Заслужават въпроси.

– И какъв е планът ти? Да откриеш неяснотите и да ги разнищиш?

– Ако мога.

– Е, нали в това си добър!

– Бях добър. Ще видим.

– Ще успееш. Никога в нищо не си се провалял.

– Естествено, че съм се провалял.

Отново кратко мълчание, нарушено от Кайл:

– Какви въпроси?

– Хм? – мислите на Гърни бяха потънали в дълбините на собствените му недостатъци.

– Просто се чудех какъв вид въпроси имаш наум?

– О, не знам. Някои големи аморфни въпроси относно личността, скрита зад езика на манифеста, логистиката на нападенията, избора на оръжие. Както и серия по-дребни, като например защо всички коли са били от една и съща марка...

– Или защо всички идват от Зинделфинген?

– Защо всички... какво?

– Всичките шест автомобила са произведени в завода на „Мерцедес“ в Зинделфинген, в самите предградия на Щутгарт. Вероятно не означава нищо. Просто дребно съвпадение.

– Как изобщо си се добрал до подобна информация?

– Казах ти, че обърнах голямо внимание на случая.

– По новините ли съобщиха за Зинделфинген?

– Не. Съобщиха годините на производство и моделите на автомобилите. Аз... нали разбираш... опитвах се да си съставя картина на нещата. Чудех се какво е общото между колите освен очевидното. „Мерцедес“ има много заводи за сглобяване на автомобили в много страни по света. Обаче всичките шест коли са дошли от Зинделфинген. Просто съвпадение, нали?

Макар да беше тъмно, за да различи лицето на Кайл, Гърни се обърна към него на пейката.

– Все още не разбирам защо...

– Защо съм си направил труда да навлизам в случая? Не знам. Предполагам, че... искам да кажа, занимавали са ме много подобни неща... престъпления... убийства... разни такива.

Гърни не успя да отвори уста от удивление. Преди десет години синът му си е играел на детектив. И колко време преди това? Или след това? И защо, по дяволите, той самият не е знаел нищо? Как се бе изплъзнало от вниманието му? Мамка му, толкова ли съм бил недостъпен? Толкова изгубен в кариерата, мислите, личните си приоритети?

Усети в очите си сълзи, не знаеше какво да направи. Изкашля се, прочисти гърло:

– Какво произвеждат в Зинделфинген?

– Най-лъскавите модели. Което, предполагам, обяснява общия признак. Искам да кажа, ако целта на Пастира са били само най-скъпите модели на мерцедес, това ще е заводът, където всички те биха били произведени.

– Все пак интересна гледна точка. А ти си отделил време, за да я откриеш.

– Е, искаш ли да се прибираме в къщата – рече Кайл след кратка пауза. – Изглежда, ще вали.

– След минутка. Ти върви.

– Да ти оставя ли фенерчето? – Кайл го включи, насочи светлината му нагоре по склона към лехата с аспержи.

– Няма нужда. Доста добре познавам препятствията от тук догоре.

– Добре – Кайл се изправи бавно, проверявайки колко равна е земната повърхност пред пейката. Чу се леко цопване откъм брега на езерото.

– Какво беше това, по дяволите?

– Жаба.

– Сигурен ли си? Има ли змии?

– Почти не. Всички са дребни, безобидни.

Известно време Кайл сякаш обмисляше този факт:

– Добре – каза после – Ще се видим в къщата.

Гърни гледаше как той, или по-скоро лъча от фенерчето му, се движи постепенно нагоре по пътеката през ливадата. После се облегна на пейката, затвори очи и вдиша влажния въздух. Чувстваше се емоционално изцеден.

Очите му внезапно се отвориха при пукота на счупено клонче някъде в гората зад плевнята. Може би десет секунди по-късно отново чу шума. Стана от пейката и се ослуша, като напрягаше очи да различи нещо сред бездънните черни петна и безформени пространства, които го обграждаха.

В следващите минута-две не чу нищо повече. Като пристъпваше внимателно, измина разстоянието от около стотина метра от пейката до плевнята. Щом стигна близкия ъгъл на внушителната дървена постройка, бавно я заобиколи – стъпваше по затревената ивица, която я опасваше и често спираше да се ослуша. При всяко спиране се чудеше дали да извади беретата от кобура, но всеки път решаваше, че е прекалено.

Нищо не нарушаваше нощната тишина. Росата от тревата започна да се процежда през обувките му и да попива в чорапите. Зачуди се какво ли всъщност бе очаквал да открие, защо изобщо си бе направил труда да обикаля плевнята. Вдигна поглед към къщата. Кехлибарената светлина в прозорците сякаш го подканяше.

Пое напряко през полето, но се спъна в дупка на мармот и падна, което върна пронизващата болка между лакътя и китката му през следващите няколко секунди. Когато влезе в къщата, изражението на Мадлин му подсказа, че падането си личи.

– Препънах се – обясни и пооправи ризата си. – Къде са всички?

Тя се изненада:

– Не видя ли Ким отвън?

– Отвън ли? Къде?

– Излезе преди няколко минути. Реших, че може би иска да поговори с теб на четири очи.

– И сега е сама навън, в тъмното?

– Ами не е тук.

– А Кайл къде е?

– Качи се на втория етаж да вземе нещо.

Тонът ѝ му се стори странен:

– На втория етаж?

– Да.

– Ще остане да спи тук?

– Очевидно. Предложих му да използва жълтата спалня.

– А Ким ще вземе другата?

Въпросът беше глупав. Естествено, че ще вземе другата. Преди обаче Мадлин да успее да отговори, той чу отварянето и затварянето на страничната врата, последвано от меко шумолене – някой закачваше яке на закачалката. Миг по-късно в кухнята влезе Ким.

– Да не се изгуби навън? – попита я Гърни.

– Не. Просто разглеждах наоколо.

– В тъмното?

– Исках да проверя дали се виждат звездите. Дишах чист извънградски въздух.

Звучеше смутена.

– Тази нощ не е особено подходяща да се наслаждаваш на звездите.

– Не, наистина не е. Всъщност там, навън, си беше направо зловещо – подвоуми се за миг. – Виж... искам да се извиня за начина, по който ти се троснах одеве.

– Няма нужда. Всъщност аз исках да се извиня, че те разстроих. Разбирам колко важен е този проект за теб.

– Въпреки това не биваше да казвам нещата, които казах, и то по този начин – тя тръсна леко и засрамено главата си. – Наистина ужасно неподходящи моменти улучвам.

Той не разбра какво има предвид с последното, но и не попита. Не искаше да удължава размяната на извинения, от която се чувстваше неловко.

– Ще отида да си налея кафе. Ти искаш ли?

– О, да – тя сякаш изпита облекчение. – Добра идея.

– Защо не седнете и двамата на масата – подкани ги твърдо Мадлин. – Аз ще сложа достатъчно за всички ни.

Те заеха местата си. Мадлин включи кафе-машината. След две секунди лампите в кухнята угаснаха.

– Какво, по дяволите, стана? – попита Гърни.

Нито Мадлин, нито Ким му отговориха.

– Може би това нещо е задействало някой прекъсвач? – предположи той.

Започна да се надига, но Мадлин го спря:

– Прекъсвачите са си наред.

– Какво тогава би могло... – видя бледа, потрепваща светлинка в коридора, който водеше към стълбището.

Потрепващата светлинка стана по-силна. След това чу Кайл, който пееше и миг по-късно младият мъж влезе през вратата, понесъл отрупана със свещи торта. Гласът му ставаше все по-силен с всяка дума:

Честит рожден ден на теб, честит рожден ден на теб, честит рожден ден, скъпи тааатко, честит рожден ден на теб!

– Мили Боже! – измърмори Гърни и примигна. – Днес... наистина ли е...

– Честит рожден ден – меко каза Мадлин.

– Честит рожден ден! – извика Ким с нервен ентусиазъм и добави: – Сега вече знаеш защо се чувствах като пълен идиот от поведението си, и то точно тази вечер.

– Божичко! – поклати глава Гърни. – Малко съм изненадан.

С широка усмивка Кайл внимателно постави тортата с горящите свещи в средата на масата. – Някога много се ядосвах, когато забравяше рождения ми ден. После обаче осъзнах, че той не помни дори своя собствен, така че не беше толкова зле.

Ким се разсмя.

– Пожелай си нещо и ги духни – предложи Кайл.

– Добре – съгласи се Гърни.

След това отправи желанието си наум: „Боже, помогни ми да кажа правилното нещо“. Спря за миг, пое си дъх възможно най-дълбоко и духна около две трети от свещите. Пак пое дъх и угаси и останалите.

– Успя! – възкликна Кайл.

После отиде в коридора, където беше главният шалтер за кухненските лампи и отново го включи.

– Мислех, че трябва да ги духна всичките наведнъж – каза Гърни.

– Не и когато са толкова много. Никой не може да угаси четиридесет и девет свещи наведнъж. Според правилото имаш право на втори опит за всяка бройка над двайсет и пет.

Гърни погледна смутено към Кайл и пушещите свещички и отново усети, че има опасност да се разплаче.

– Благодаря ви.

Кафе-машината започна да църцори и Мадлин отиде да се погрижи за кафето.

– Знаеш ли – подхвърли Ким, – изобщо не изглеждаш на четиридесет и девет. Ако трябваше да предполагам, бих казала трийсет и девет.

– В такъв случай щях да съм станал баща на тринайсет години – отбеляза Гърни. – И да съм се оженил за майката на Кайл на единайсет.

– Ей, за малко да забравя! – сепна се Кайл и посегна да вземе нещо изпод стола си. Когато се изправи, държеше кутия за подарък, подходяща за риза или може би шал. Беше опакована с лъскава синя хартия и беше завързана с бяла панделка. Под бялата лента бе мушнат плик с големината на поздравителна картичка. Кайл подаде на баща си кутията през масата.

– Божичко – каза Гърни и неловко я прие. С Кайл не си бяха разменяли подаръци за рождените дни от... колко години станаха?

Кайл се вълнуваше, обхванат от нетърпение:

– Просто нещо, на което попаднах и реших да ти го взема.

Гърни развърза панделката.

– Виж първо картичката – насочи го Кайл.

Гърни отвори хартиения плик и измъкна картичката донякъде. Отпред с весел наклонен шрифт беше написано: За рождения ти ден – мелодия лично за теб!

В средата напипа твърда издутина – без съмнение беше едно от онези скрибуцащи, уж пеещи нещица. Реши, че като отвори картичката, ще бъде подложен на още едно изпълнение на „Честит рожден ден“.

Но така и не успя да провери.

Ким, чието внимание очевидно бе привлечено от нещо извън къщата, се изправи толкова рязко, че столът ѝ се прекатури. Без да обръща внимание на трясъка, тя хукна към френските прозорци.

– Какво е това? – извика с нарастваща паника, вперила разширени очи в тревистия склон. Ръцете ѝ се стрелнаха към лицето.

– Боже, о, боже! Какво е това?!

¹ Известен стил семпли и красиви антични мебели, произвеждани от религиозна секта, известна като The Shakers и създадена през XVIII век – б. р.

² Игра на думи – на английски името на агента (Тrout) означава „пъстърва“. – б. р.

Глава 22 На другата сутрин

Беше валяло с прекъсвания от полунощ до разсъмване. Сега, когато сутринта беше напреднала, във въздуха се стелеше фина мъгла.

– Смяташ ли да ходиш нататък? – попита Мадлин и стрелна Гърни с остър поглед.

Седеше на масата за закуска, обвила с длани чашата с кафе, и сякаш зъзнеше в тънкия пуловер над нощницата си.

– Не. Просто гледам.

– Всеки път, като застанеш там, вътре влиза миризмата на пушек.

Гърни затвори френските прозорци, които бе отворил преди минута (за десети път тази сутрин), за да види по-ясно плевнята, или по-точно онова, което бе останало от нея.

Почти цялата дървена облицовка на стените и всички дървени части на покрива бяха изгорели в снощния буен пожар. Останала беше оголената като скелет конструкция от подпори и греди, но и тя беше прекалено нестабилна, за да се използва занапред. Всичко, което все още не се беше срутило, трябваше да се бутне.

Ситната мъгла се носеше бавно и придаваше на картината объркваща неестественост. Или може би, помисли си Гърни, объркването беше в него самия – нормално последствие от безсънието. Не помагаше и незаинтересованото отношение на специалиста по палежи от Бюрото за криминални разследвания (БКР). Беше дошъл в осем сутринта, за да поеме нещата в свои ръце след пожарната и местните униформени. Вече от два часа ровеше в пепелта и отломките.

– Онзи човек още ли е там долу? – попита Кайл, който седеше в отдалечения край на стаята, в едно от креслата до камината.

Ким беше седнала в другото.

– Не бърза особено – отговори Гърни.

– Смяташ ли, че ще открие нещо полезно?

– Зависи от това колко е добър и колко непредпазлив е бил подпалвачът.

В сивата мараня детективът от БКР отново преброждаше с болезнена мудност периметъра на разрушената постройка. Придружаваше го едро куче на дълъг повод. Приличаше на черен или кафяв лабрадор – без съмнение толкова добре обучен в откриването на следи от запалими вещества, колкото и господарят му в събирането на улики.

– Още ми мирише на дим – каза Мадлин. – Вероятно се е просмукал в дрехите ти. Може би трябва да си вземеш душ.

– След малко – отвърна Гърни. – В момента имам твърде много за обмисляне.

– Можеш поне да си смениш ризата.

– Ще я сменя. Само че не точно на секундата, става ли?

– Е – започна Кайл след неловкото мълчание, – имаш ли някакви подозрения кой би могъл да го направи?

– Подозрения имам. Имам подозрения и за всякакви други неща, но това е много различно от повдигането на обвинение срещу някого.

Кайл се премести напред, към ръба на креслото.

– Почти цяла нощ съм мислил. Не успях да заспя дори след като си тръгнаха пожарните коли.

– Не мисля, че някой от нас е спал. Поне аз не съм.

– Той сигурно ще се предаде.

Гърни погледна към Кайл от мястото, където бе застанал:

– Подпалвачът? Защо смяташ така?

– Тези малоумници накрая не пропускат да се похвалят пред някого в някой бар, нали така?

– Понякога.

– Не мислиш ли, че този ще стори същото?

– Първо, зависи защо е предизвикал пожара.

Видът на Кайл подсказваше, че е изненадан от отговора на баща си.

– Може би защото е алкохолизиран луд ловец, раздразнен от табелите „Ловът забранен“, които си наслагал по пътя?

– Предполагам, че това е една от възможностите.

Мадлин се смръщи над чашата с кафе.

– Като вземем предвид факта, че е свалил половин дузина от табелите и ги е подпалил пред вратата на плевнята, дали не е нещо повече от възможност?

Гърни отново хвърли поглед надолу по хълма.

– Да изчакаме да видим какво ще каже човекът с кучето.

Кайл изглеждаше заинтригуван:

– Докато е свалял знаците, за да ги изгори, сигурно е оставил следи от обувки в калта, може би дори отпечатъци от пръсти по стълбовете на оградата. Може да е изпуснал нещо. Да го споменем ли на онзи?

Гърни се усмихна:

– Ако си разбира от работата, няма нужда ние да му казваме. А ако не си разбира, и да му кажем, няма да помогне.

Ким издаде тих странен звук сякаш трепереше – и потъна още по-дълбоко в креслото си:

– Тръпки ме побиват... само като си помисля, че е бил някъде там по същото време, по което и аз съм била навън... че се е промъквал наоколо в тъмното!

– По същото време, по което всички бяхте навън – отбеляза Мадлин.

– Така е – съгласи се Кайл. – Долу на пейката. Божичко! Може да е бил само на няколко метра от нас. По дяволите!

Или на метър-два, помисли си Гърни. Или дори на сантиметри. Припомни си с внезапно угризение на съвестта как сляпо бе поел край плевнята.

– Току-що ми хрумна нещо – каза Кайл. – За тези две години, откакто сте тук, някой да се е обръщал към вас с молба да ловува в имота ви?

– Доста хора го направиха в началото, когато се преместихме – отговори Мадлин. – Винаги отказвахме.

– Може този тип да е от онези, на които сте отказали. Сред тях имаше ли някой особено ядосан? Или някой, който да твърди, че има право да ловува тук?

– Едни се държаха по-приятелски от други. Не помня някой да е настоявал, че притежава специални права.

– А някакви заплахи? – поинтересува се Кайл.

– Не.

– Или вандализъм?

– Не – тя проследи погледа на Гърни, който се спря върху стрелата с червените пера на плота. – Струва ми се, че баща ти се опитва да реши дали това се брои за вандализъм.

– Кое дали се брои? – попита Кайл, а очите му се разшириха.

Мадлин продължи да наблюдава Гърни.

– Стрела с остър като бръснач връх – отвърна Гърни и я посочи. – Намерих я да стърчи, забодена в една от цветните лехи онзи ден.

Кайл отиде до плота, взе стрелата и се намръщи:

– Това е странно. Нещо друго странно случвало ли се е?

Гърни сви рамене:

– Не и ако не броиш повредените спирачки на трактора, които си бяха наред последния път, когато го използвах, или бодливото прасе в гаража...

– Или мъртвата миеща мечка в комина, или змията в пощенската кутия – прибави Мадлин.

– Змия? В пощенската ви кутия?! – ужаси се Ким.

– Беше съвсем малка, стана преди около година – обясни Гърни.

– Уплаши ме до смърт – каза Мадлин.

Кайл погледна първо единия, после и другия:

– Ако всичко това се е случило, след като сте поставили табелите „Ловът забранен“, не ви ли подсказва нещо този факт?

– Сигурен съм, че на лекциите по право са ви го споменавали – отбеляза Гърни по-строго, отколкото бе възнамерявал, – това, че едно нещо е направено преди друго, не доказва, че е причина за второто.

– Но ако е съборил знаците ти „Ловът забранен“... имам предвид, че... Ако подпалвачът не е бил някакъв клинично луд ловец, убеден, че отнемаш даденото му от Бога право да дупчи с олово сърните... кой тогава е бил? Кой би сторил подобно нещо?

Докато разговаряха, застанали пред френските прозорци, Ким тихо се изправи от мястото си край камината и се присъедини към тях. След малко попита с нисък неуверен глас:

– Мислиш ли, че е възможно да е същият човек, който разряза стъпалото в мазето ми?

И Гърни, и синът му едновременно понечиха да ѝ отговорят, но в този миг някъде отвън се разнесе металическо кънтене, което привлече вниманието на всички.

Гърни надникна през прозореца надолу, към останките от плевнята. Кънтенето се чу отново. Успя да различи само фигурата на коленичилия следовател, който замахваше с нещо като малък чук към бетонния под.

Кайл пристъпи до баща си:

– Какво прави, по дяволите?

– Вероятно разширява някоя пукнатина в пода с чук и длето, за да вземе проба от почвата отдолу.

– За какво му е?

– Когато запалима течност попадне на пода, често прониква във всяка възможна цепнатина и оттам попива в земята. Ако успееш да вземеш проба от неизгоряла пръст, точната идентификация е по-лесна.

При споменаването на този нов аспект на престъплението в очите на Мадлин припламна гняв:

– Значи някой е залял плевнята ни с бензин, преди да я подпали?

– Бензин или нещо подобно.

– Откъде знаеш? – запита Ким.

Гърни не отговори веднага, затова Кайл обясни:

– Заради скоростта, с която се разгоря пожарът. Обикновен огън не би могъл да обхване цялата сграда толкова бързо. – После погледна към баща си: – Нали?

– Така е – измърмори Гърни неопределено.

Той отново бе прехвърлил вниманието си към предположението на Ким, че саботьорът на стълбището и подпалвачът на плевнята може да са един и същи човек. Обърна се към нея:

– Защо го каза?

– Кое?

– Че може да става дума за същия извършител – тук и в мазето ти.

– Просто ми хрумна.

Гърни го обмисли. Предположението повдигаше въпрос, който предната вечер не му се искаше да ѝ задава:

– Кажи ми – започна той меко, – говори ли ти нещо изразът „Не дърпай дявола за опашката“?

Отговорът ѝ дойде незабавно и беше направо стряскащ. Очите ѝ се разшириха от страх и тя отстъпи крачка назад:

– О, боже! Откъде си разбрал за това?!

Глава 23 Подозрение

Изненадан от реакцията ѝ, Гърни се подвоуми.

– Роби! – изпищя тя. – По дяволите, Роби ти е казал, нали? Но ако ти е казал, защо ме питаш дали ми говори нещо?!

– Бих искал да го чуя от теб.

– В това няма никаква логика!

– Чух нещо онази вечер преди два дни, в мазето ти.

Чертите ѝ се вкамениха:

– Какво?

– Глас. По-точно шепот.

Кръвта сякаш се оттече от лицето ѝ:

– Какъв шепот?

– Не особено приятен.

– О, божичко! – Тя преглътна. – В мазето е имало някой? О, Боже! Мъж или жена?

– Трудно беше да се разбере. Но мисля, че беше мъж. Беше тъмно. Не успях да видя.

– О, боже! И какво каза?

– „Не дърпай дявола за опашката“.

– О, боже! – уплашеният ѝ поглед сякаш обхождаше опасна местност.

– Какво означават тези думи за теб?

– Това е... краят на една история, която баща ми ми разказваше, когато бях дете. Най-страшната история, която съм чувала през живота си.

Гърни забеляза, че тя забива нокътя на средния си пръст под нокътя на палеца си, нервно опитвайки се да избута кожичките навътре, докато говори.

– Седни – каза ѝ. – Успокой се. Всичко ще бъде наред.

– Да се успокоя ли?!

Той се усмихна и внимателно попита:

– Би ли ни разказала тази история?

Ким се подпря на облегалката на най-близкия стол. После затвори очи и няколко пъти пое дълбоко въздух. След около минута отново ги отвори и подхвана с треперещ глас:

– Историята... всъщност беше съвсем кратка и елементарна, но когато бях малка, ми изглеждаше толкова... всепоглъщаща. Толкова страшна. Цял свят, в който бях въвлечена. Като кошмар. Баща ми я наричаше приказка. Само че я разказваше така, сякаш е истина – Ким преглътна. – Имало един крал, който написал такъв закон – веднъж годишно всички лоши деца от кралството да бъдат водени в неговия замък. Всички деца, които се забърквали в неприятности, лъгали или били непослушни. Деца, които били толкова лоши, че родителите им вече не ги искали. Кралят ги държал в замъка в продължение на цяла година. Получавали добра храна и дрехи и удобни легла и им било позволено да правят каквото си поискат. С едно изключение. В най-дълбоката и мрачна част на подземието на замъка имало една стая, до която били предупредени да не доближават. Тази стая била малка и студена и в нея имало само едно нещо – дълъг, плесенясал дървен сандък. Сандъкът всъщност бил стар и прогнил ковчег. Кралят казал на децата, че вътре в него спи дявол – най-злият дявол в целия свят. Всяка нощ, след като децата си лягали, кралят обикалял от легло на легло и прошепвал в ухото на всяко дете: „Никога не слизай долу, в най-тъмната стая. Не приближавай стария гниещ ковчег. Ако искаш да преживееш нощта, не дърпай дявола за опашката.“ Не всички деца обаче били достатъчно умни, та да се подчинят на краля. Някои от тях подозирали, че си е измислил историята за дявола в сандъка, защото всъщност крие в него скъпоценностите си. И от време на време някое дете ставало през нощта, промъквало се долу в тъмната стая и отваряло гниещия сандък, който приличал на ковчег. А след това из целия замък се разнасял пронизителен писък – сякаш от животно, попаднало в челюстите на вълк. И повече никой никога не виждал детето.

На масата настъпи шокирано мълчание. Пръв го наруши Кайл:

– Мътните да го вземат! И това е приказката, с която баща ти те е приспивал като дете?

– Не я разказваше толкова често, но всеки път, когато я чуех, се плашех до смърт – погледна към Гърни. – Сега, като каза „Не дърпай дявола за опашката“, отново си припомних това вледеняващо усещане. Но... не разбирам как може някой да те е причаквал в мазето. Или защо би ти прошепнал тези думи. Къде е логиката?

Очевидно някакъв въпрос притесняваше и Мадлин, но преди да успее да го зададе, на външната врата силно се почука.

Гърни стана да отвори. На прага бе застанал следователят. Беше по-възрастен, по-едър, сивокос и по-малко атлетичен от повечето детективи в БКР. Ъгълчетата на лишените му от съчувствие очи бяха увиснали, сякаш дърпани надолу от трупано цял живот разочарование от човешките същества.

– Приключих с първоначалния оглед на местопрестъплението – отегченият тон допълваше изражението му. – Сега имам нужда от малко информация от ваша страна.

– Влезте – рече Гърни.

Мъжът щателно, почти вманиачено избърса обувките си в изтривалката пред вратата, след което последва Гърни покрай малкия килер по коридора към кухнята. Оглеждаше обстановката с безразличие, зад което – Гърни беше сигурен в това – се крие навик за подозрителна инспекция. Детективите по палежите, които познаваше в града, до един бяха много проницателни.

– Както току-що уведомих г-н Гърни, ще имам нужда от малко информация от всеки от вас.

– Как ви беше името? – попита Кайл. – Пропуснах го, когато пристигнахте тази сутрин.

Мъжът го изгледа безизразно – без съмнение, помисли си Гърни, преценява агресивната нотка в тона на младежа. След миг каза:

– Детектив Крамдън.

– Наистина ли? Като Ралф?

Още един безизразен поглед.

– Ралф¹? От „Младоженците“?

Мъжът поклати глава – повече като отхвърляне на въпроса, отколкото като отговор. Обърна се към Гърни:

– Мога да проведа разговорите в микробуса си или тук в къщата, ако има подходящо място за целта.

– Ето тук на масата е добре.

– Следва да ги проведа индивидуално, без останалите да присъстват, за да се избегне чуждо влияние върху спомените на свидетелите.

– Добре, нямам нищо против. Дали съпругата, синът ми и госпожица Корасон ще се съгласят, зависи от самите тях.

– И аз не възразявам – каза Мадлин, въпреки че тонът ѝ не беше съвсем благосклонен.

– Нямам... нямам нищо против – обади се Ким несигурно.

– Очевидно детектив Крамдън мисли, че можем да се окажем заподозрени – отбеляза Кайл сякаш изгаряше от желание да предизвика спречкване.

Мъжът извади от джоба си малко записващо устройство, подобно на айпод, и го заразглежда, като че ли бе далеч по-интересно от коментара на Кайл.

Гърни се усмихна:

– Не бих му се разсърдил. В случаите на пожар собствениците наистина са обичайните заподозрени.

– Невинаги – меко каза Крамдън.

– Успяхте ли да вземете добри проби от почвата? – попита Гърни.

– Защо питате?

– Защо питам? Защото някой подпали плевнята ми миналата нощ и бих искал да знам дали двата часа, които прекарахте там долу, са били продуктивни.

– Бих казал, да – той замълча. – Но това, което трябва да направим сега, е да проведем разговорите.

– В каква последователност?

Крамдън пак премигна.

– Вие пръв.

– Предполагам, че останалите трябва да отидем в кабинета – вметна Мадлин хладно – и да си чакаме реда?

– Ако не възразявате.

Докато напускаше стаята заедно с Кайл и Ким, тя се обърна на вратата:

– Предполагам, детектив Крамдън, че на даден етап все пак ще споделите с нас какво сте открили за нашата плевня?

– Каквото можем, ще споделим.

Беше отговор, толкова изпразнен от съдържание, че Гърни едва се сдържа да не се изсмее с глас. Отговор, който самият той бе давал безброй пъти през годините.

– Очарована съм да го чуя – отвърна Мадлин с явна липса на подобна емоция. После последва Ким и Кайл по коридора към кабинета.

Гърни пристъпи към масата за закуска, седна на един стол и даде знак на Крамдън да се настани на другия срещу него.

Мъжът постави диктофона на масата, натисна копчето за запис, седна и заговори с вял, бюрократичен тон:

– Детектив Евърет Крамдън, районно управление Олбъни, БКР... Записаният разговор е с начало десет часа и седемнайсет минути сутринта на двайсет и четвърти март 2010 година... Разпитван – Дейвид Гърни... Място на разпита – къщата на разпитвания, находяща се в Уолнът Кросинг. Целта на разпита е да се събере информация относно подозрителен пожар, възникнал в помощна сграда в имота на Гърни, определена като плевня, приблизително на сто и осемдесет метра югоизточно от главната къща. Записът ще бъде свален на хартия и показанията ще се подпишат под клетва.

Вторачи се в Гърни с поглед, толкова безцветен, колкото беше и тонът му:

– В колко часа за пръв път осъзнахте, че има пожар?

– Не съм поглеждал часовника. Предполагам, че е било между осем и двайсет и осем и четиридесет.

– Кой го забеляза пръв?

– Госпожица Корасон.

– Какво привлече вниманието ѝ към него?

– Не знам. Погледна по някакъв повод навън през стъклените врати и видя пламъците.

– Като за начало, знаете ли защо е погледнала навън?

– Не.

– Какво направи, след като видя пламъците?

– Извика нещо.

– Какво извика?

– Мисля, че беше „Боже господи, какво е това?“, или нещо подобно.

– Вие какво направихте?

– Приближих се от масата за хранене, където седях, видях пожара, втурнах се към телефона и се обадих на номер 911.

– Проведохте ли някакви други разговори по телефона?

– Не.

– Някой друг от хората в къщата обаждал ли се е някъде?

– Не съм забелязал такова нещо.

– Какво направихте след това?

– Обух си обувките и хукнах надолу към плевнята.

– В тъмното?

– Да.

– Сам?

– Със сина си. Следваше ме по петите.

– Този на име Кайл, който сега е тук?

– Да, моят... единствен син.

– Какъв цвят беше огънят?

– Преобладаващо оранжев. Гореше бързо, с много висока температура и вдигаше силен шум.

– Гореше основно на едно място или на повече от едно?

– Гореше почти навсякъде.

– Забелязахте ли дали прозорците на плевнята са отворени или затворени?

– Бяха отворени.

– Всички?

– Така мисля.

– Така ли ги бяхте оставили?

– Не.

– Сигурен ли сте?

– Да.

– Някакви необичайни миризми?

– Нефтен дестилат. Почти със сигурност бензин.

– Да не би да имате личен опит с горивни ускорители?

– Преди да постъпя на работа в отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция, за кратко участвах в съвместно обучение с екип от отдела по разследване на палежи.

Иначе безизразното лице на Крамдън трепна няколко пъти съвсем леко, сякаш в резултат от бързо пробягали през ума му неизказани мисли.

– Предполагам – продължи Гърни, – че с кучето сте открили улики за наличието на реактив в основите на вътрешните стени, както и в почвената проба, която взехте.

– Проучихме много щателно цялото място.

Гърни се усмихна на този нищо незначещ отговор.

– И в момента проверявате почвените проби с мобилния хроматограф в микробуса ви. Прав ли съм?

Единствената реакция на Крамдън при това предположение бе мимолетното изпъкване на едно мускулче на челюстта му. Последва кратка пауза, после поредният въпрос:

– Направихте ли опит да угасите огъня, или да влезете в сградата, преди да пристигнат първите отзовали се полицейски екипи?

– Не.

– И не сте правили опити да изнасяте ценните вещи от сградата?

– Не. Огънят беше прекалено силен.

– Какво бихте изнесли, ако имахте такава възможност?

– Инструменти... един електрически сплитер за трупи²... каяците ни... велосипеда на съпругата ми... малко мебели, които съхранявахме там.

– Изнасяно ли е нещо ценно от сградата през месеца, предшестващ пожара?

– Не.

– Постройката и предметите в нея застраховани ли бяха?

– Да.

– С каква полица?

– За домашно имущество.

– Ще ми е необходим опис на имуществото в сградата, както и номера на застрахователната ви полица, името на брокера³ ви, както и това на застрахователната ви компания. Застрахователната премия да се е увеличавала наскоро?

– Не. Или поне аз не знам, освен ако не е имало някакво автоматично увеличение, свързано с инфлацията.

– Не би ли трябвало да ви уведомят, ако има такава промяна?

– Нямам представа.

– Имате ли и друга полица, покриваща щетите при пожар?

– Не.

– Друг път изплащали ли са ви щети при настъпило застрахователно събитие, независимо какво?

Гърни се замисли за миг:

– Да, застраховка против кражба. Преди около трийсет години, когато живеех в града, ми откраднаха мотоциклета.

– Това ли е?

– Това е.

– Замесени ли сте в някакви конфликти със съседи, роднини, бизнес партньори или други лица?

– Възможно е да имаме проблем, за който не сме били наясно – с подпалвача, който е смъкнал знаците ни „Ловът забранен“.

– Кога сте ги поставили?

– Съпругата ми ги сложи преди две години, малко след като се преместихме тук.

– Някакви други конфликти?

На Гърни му хрумна, че да срежат стъпалото на стълбището под краката ти и да ти прошепнат странно предупреждение в ухото може да се счита за признак за конфликт. От друга страна, липсваха доказателства, че саботажът и предупреждението са насочени лично към него. Прочисти гърлото си:

– Не, не ми е известно да има друг.

– Напускали ли сте къщата през двата часа преди откриване на пожара?

– Да. Слязох и седнах на пейката край езерото след вечеря.

– По кое време се случи това?

– Стигнах там малко след като се стъмни, така че... вероятно около осем часа.

– Защо отидохте там?

– Да поседя на пейката, както споменах. Да се отпусна. Да се поуспокоя.

– В тъмното?

– Да.

– Разстроен ли бяхте?

– Уморен, нетърпелив.

– Във връзка с какво?

– Личен въпрос от делови характер.

– Свързан с пари?

– Не точно.

Крамдън се облегна назад на стола с очи, приковани в едно петънце на масата. Протегна пръст и го докосна любопитно:

– И докато седяхте там в тъмното и си почивахте, чухте ли и забелязахте ли нещо?

– На два пъти чух някакви звуци в гората зад плевнята.

– Какви звуци?

– Може би чупене на клонки? Не можах да разбера със сигурност.

– Някой друг напускал ли е къщата през двата часа преди пожара?

– Синът ми слезе долу до пейката и остана известно време. Госпожица Корасон също е излизала за малко, но нямам представа точно колко.

– Къде е ходила?

– Не знам.

Детективът повдигна едната си вежда:

– Не попитахте ли?

– Не.

– Ами синът ви? Знаете ли дали е ходил на друго място, освен от къщата до пейката и обратно?

– Само до пейката и после обратно до къщата.

– Откъде сте толкова сигурен?

– Носеше в ръка запалено фенерче.

– Ами съпругата ви?

– Какво за нея?

– Тя излизала ли е от къщата?

– Доколкото знам, не.

– Но не сте сигурен?

– Не съм напълно сигурен.

Крамдън кимна бавно, сякаш тези факти се свързваха в ясен, разбираем модел. После прокара нокът по малкия черен дефект на плота на масата.

– Вие ли подпалихте пожара? – попита той, все още загледан в петното.

Гърни знаеше, че това е един от стандартните въпроси, които винаги се задаваха при разследване на палеж.

– Не.

– Вие ли накарахте друго лице да го подпали?

– Не.

– Знаете ли кой го е извършил?

– Не.

– Познавате ли някого, който би могъл да има причина да го извърши?

– Не.

– Имате ли някаква друга информация, която би могла да е от полза за разследването?

– В момента не.

Крамдън го изгледа:

– Какво означава това?

– Означава, че в момента не разполагам с друга информация, която би могла да е от полза за разследването.

В подозрителния поглед на мъжа проблесна едва доловим гняв:

– Тоест възнамерявате в бъдеще да разполагате с информация, свързана със случая?

– О, да, Евърет, определено в бъдеще ще разполагам с такава информация. Можеш да си сигурен в това.

¹ Ралф Крамдън е лесноизбухлив, но добросърдечен герой от популярния американски сериал The Honeymooners, който по-късно вдъхновява образа на Фред Флинтстоун. – б. р.

² Машина, с която се режат дърва за огрев – б. пр.

³ Посредниците в застрахователната дейност са застрахователни брокери и застрахователни агенти. Разликата между брокер и агент е, че агентът е представител на една-единствена застрахователна компания, а застрахователният брокер може да работи с всички застрахователи. – б. пр.

Глава 24 Вдигане на залозите

Крамдън посвети само около двайсетина минути на всеки от разпитите на Мадлин и Кайл, но прекара повече от час с Ким.

Беше станало почти дванайсет. Мадлин му предложи обяд, но той отказа, а изражението му беше по-скоро кисело, отколкото любезно. Без да даде обяснение, излезе от къщата, слезе по полегатото пасище и се качи в микробуса, който беше паркиран между езерото и останките от плевнята.

Утринната мъгла се беше разсеяла и денят леко се бе прояснил под високата облачност. Гърни и Ким седяха на масата, докато Мадлин миеше гъби за омлет. Кайл се бе загледал навън през кухненския прозорец:

– С какво, по дяволите, се е захванал пък сега?

– Вероятно проверява докъде е стигнала газово-течната хроматография – каза Гърни.

– Или тайничко си яде сандвича – обади се Мадлин с нотка на неприязън.

– Анализът обикновено е готов около час след пускането на хроматографа.

– Какво ще му покаже този анализ?

– Много. Хроматографът е в състояние да разложи всеки катализатор на компонентите му – точното количество от всяка съставка, което на практика е като пръстов отпечатък на съответния химикал по вид, понякога даже по марка, ако формулата е по-специфична. Може да е доста конкретен.

– Колко жалко, че не може да е толкова конкретен и за кучия син, който подпали пожара – заяви Мадлин, докато режеше една голяма гъба с очевиден замах. Ударите на ножа кънтяха по дъската.

– Е – отбеляза Кайл, – детектив Крамдън може и да има умна машина, но си е задник. Не спря да ме пита за фенерчето, за това точно по коя пътека съм поел на излизане и на връщане към къщата, колко време съм прекарал с татко долу край езерото. Май намекваше, че може и да съм излъгал, като казах, че не знам кой е запалил пожара. Глупак!

Той погледна към Ким:

– Теб най-дълго те задържа. За какво беше цялата работа?

– Изглежда, искаше да узнае и най-незначителната подробност за „Сираци на убийствата“.

– За телевизионния ти филм? За какъв дявол му е притрябвало да знае за него?

Тя сви рамене:

– Може би смята, че двете неща са свързани?

– Знаеше ли за Сираците? – попита Гърни. – Или ти му каза?

– Аз му казах, когато попита каква е връзката ми с теб, как се е случило така, че съм тук.

– Какво му разказа за моята роля в проекта?

– Че действаш като технически съветник по въпросите, свързани със случая с Добрия пастир.

– И това е всичко?

– Почти.

– Каза ли му за Роби Мийс?

– Да, той попита за това.

– За кое?

– Дали имам конфликти с някого.

– А ти му разказа за... странните неща, които се случват?

– Беше много настоятелен.

– И за стълбите? За шепота?

– За стълбите, да. За шепота, не. Лично аз не съм го чула, така че сметнах, че ти ще решиш.

– Какво още?

– Това е всичко. О, искаше също да знае къде точно съм ходила, когато излязох за малко от къщата снощи. Дали съм чула нещо, дали съм те видяла, дали съм видяла Кайл или някой друг, такива неща.

В гърдите на Гърни бавно се надигна вълна от безпокойство. Във всеки следствен разговор или разпит по престъпление съществува широк спектър от факти, които могат да бъдат, но могат и да не бъдат споделяни. В единия край на този спектър са неуместните лични подробности, които никой разумен полицай не би очаквал който и да било да сподели по собствено желание. В другия край са основни факти – ключови за разбиране на престъплението; факти, чието скриване би представлявало възпрепятстване на правосъдието. По средата е сива зона, подлежаща на разискване и осмисляне. Въпросът тук беше дали въз основа на случката в мазето личният конфликт в живота на Ким би могъл да бъде разглеждан и като конфликт в живота на Гърни. Ако тя бе свидетелствала за възможна връзка между своята прерязана стълба и неговата изгоряла плевня, дали и той не би трябвало да направи същото?

И по-същественият въпрос – защо не го беше направил? Дали заради дълбоко насадената му полицейска склонност да контролира ситуациите чрез контрол над информацията? Или беше заради онова, което отказваше да погледне в очите – твърде бавното възстановяване от прострелването. Страхът, че способностите му са отслабнали – че не е толкова силен, толкова проницателен, толкова бърз, колкото навремето, че някога не би допуснал да падне по лице и не би позволил на шепнещия да избяга.

– Ще разрешиш проблема – каза Мадлин и плъзна съдържанието на отрупаната с нарязани гъби и лук дъска в голям дълбок тиган на печката.

Той осъзна, че го е наблюдавала и за пореден път демонстрира изкусното си умение да чете онова, което става вътре в него – да вижда мислите и чувствата в очите му толкова ясно, все едно ги е изказал с думи. В началото на брака им тази ѝ способност му се виждаше почти плашеща. Сега вече я приемаше като една от най-милите и ценни реалности в съвместния им живот.

Тиганът започна да цвърчи, из стаята се разнесе приятен аромат.

– Ей, това ми напомня нещо – възкликна Кайл и се огледа. – Подаръкът на татко за рождения ден! Той така и не довърши отварянето му на вечерята снощи.

Мадлин посочи към бюфета. Кутията, все още в опаковката от светлосиня хартия, лежеше до стрелата. С широка усмивка Кайл я взе и я постави на масата пред баща си.

– Ами... – рече Гърни с известно смущение.

Започна да развива хартията.

– Дейвид, за бога – възкликна Мадлин, – изглеждаш така, сякаш обезвреждаш бомба.

Той се засмя нервно, дръпна остатъка от опаковката и отвори кутията, която също беше в синьо. След като разви няколко пласта тънка бяла копринена хартия, откри красива рамка от чисто сребро, двайсет на двайсет и пет сантиметра. В рамката беше поставена изрезка от вестник, пожълтяла с течение на годините. Той се вторачи в нея, премигвайки.

– Прочети я на глас – каза Кайл.

– Аз... ъъъ... очилата ми за четене не са тук.

Мадлин го изгледа със смесица от любопитство и загриженост. После намали пламъка на газта под тигана, мина през стаята и взе рамката от ръцете на Гърни. Бързо я обходи с поглед.

– Това е статия от Ню Йорк дейли нюз. Заглавието гласи: „Чудовищен сериен убиец заловен от детектив новобранец“. Статията продължава: „Снощи Дейвид Гърни, един от най-младите детективи от отдел „Убийства“ в града, постави край на ужасяващата кариера на серийния убиец Чарлз Лърмър, известен с прозвището Секача. Шефовете на Гърни му приписват лъвския пай от заслугите за умно проведеното преследване, идентифицирането и окончателното задържане на чудовището, за което се твърди, че е отговорно за най-малко седемнадесет убийства, свързани с канибализъм и разчленяване, през последните дванадесет години. „Той използва радикално нов подход към случая, което доведе до пробива“, обясни лейтенант Скот Бари, говорител на нюйоркската полиция. „Довечера всички ще можем да спим по-спокойно“, заяви още Бари. Той отказа да коментира повече, като намекна, че заради предстоящия съдебен процес в момента е невъзможно да сподели всички подробности. Не успяхме да открием самия Гърни за коментар. Според негов колега от отдела детективът герой е алергичен към публичността.“ Датата е първи юни 1987 година.

Мадлин върна поставената в рамка статия на Гърни. Той я пое внимателно, като показа – или поне така се надяваше – подходящата доза признателност. Проблемът бе, че не обичаше да получава подаръци, особено скъпи. Освен това не му харесваше да се превръща в център на внимание, посрещаше с противоречиви чувства хвалбите и не страдаше от носталгия.

– Благодаря – каза. – Много оригинален подарък. – След това се намръщи, загледан в синята кутия: – Рамката от там ли е, откъдето си мисля?

Кайл се усмихна гордо:

– В „Тифани“ има страхотни неща.

– Божичко! Не знам какво да кажа. Благодаря. Как изобщо се сдоби с тази древна статия?

– Пазя я горе-долу цял живот. Учудвам се, че не се е разпаднала преди години. Някога я показвах на всичките си приятели.

Вълна от емоции заля Гърни. Той шумно прочисти гърлото си.

– Чакай, дай на мен – предложи Мадлин и я взе от ръцете му. – Трябва да я сложим на хубаво и видно място.

Ким наблюдаваше сцената с неприкрит интерес:

– Не ти харесва да си герой, нали?

Чувствата на Гърни се изляха навън под формата на дрезгав смях:

– Аз не съм герой.

– Много хора те смятат за такъв.

Той поклати глава:

– Героите не са реални. Те са фикция, измислена за целите на някаква история. Разказвачите от медиите създават героите. А след като ги създадат, ги унищожават.

След тази му забележка настъпи неловко мълчание.

– Понякога героите са истински – отбеляза Кайл.

Мадлин беше отнесла рамката в другия край на стаята и я наместваше на полицата над камината.

– Между другото – подхвърли тя, – на паспартуто има ръкописен надпис, който не прочетох на глас: „Честит рожден ден на най-великия детектив на света!“.

В този миг някой рязко почука на външната врата и Гърни веднага скочи на крака.

– Аз ще отворя – заяви той с надежда, че облекчението му не е проличало твърде явно.

Размяната на сантименталности не беше сред силните му страни, но същевременно не искаше да изглежда така, сякаш бяга от щедро споделените емоции на другите.

Безучастният песимизъм в изражението на Крамдън го разстройваше много по-малко от синовния ентусиазъм на Кайл. Когато Гърни отвори вратата, мъжът бе застанал на около метър от нея, сякаш oтблъснат от някакво магнитно поле, действащо в обратна посока.

– Сър, може ли да ви помоля да излезете навън за минута? – не прозвуча като въпрос.

Гърни се подчини, изненадан от тона му, но без да го показва външно.

– Сър, притежавате ли двайсетлитрова пластмасова туба за бензин?

– Да. Всъщност имам две.

– Разбирам. Къде ги държите?

– Едната е ей-там, зад трактора – Гърни посочи към обрулената от времето барака в другия край на градината с аспержи. – А другата е под навеса зад... – Млъкна за миг. – Тоест, там, където беше навесът зад плевнята.

– Разбирам. А сега бихте ли дошли с мен до микробуса да ми кажете дали тубата в него е една от вашите?

Крамдън беше паркирал служебния микробус на екипа зад колата на Гърни. Сега отвори страничната врата на автомобила и Гърни моментално разпозна тубата.

– Сигурен ли сте?

– Напълно. На дръжката има ясна вдлъбнатина. Няма съмнение.

Крамдън кимна:

– Кога я използвахте за последен път?

– Не ми трябва много често, основно за ръчната косачка, която държа там. Така че... не съм я използвал от миналата есен.

– Колко бензин имаше в нея?

– Нямам никаква представа.

– Къде я видяхте за последен път?

– Вероятно зад плевнята.

– Кога за последен път сте я докосвали?

– Още веднъж – нямам представа. Вероятно не съм я пипал от миналата есен, но може и да съм, ако се е налагало да я местя другаде. Не си спомням точно.

– Двутактово масло ли използвате като добавка към бензина?

– Да.

– Коя марка?

– Марка ли? „Хоумлайт“, струва ми се.

– Имате ли идея защо тубата е била скрита в дренажната тръба?

– Скрита ли? И каква дренажна тръба?

– Нека задам въпроса по друг начин: Да се сещате защо тази туба за бензин би могла да се намира на място, различно от онова, на което казахте, че сте я оставили?

– Не, не се сещам. Къде точно я открихте? И за каква дренажна тръба говорите?

– За нещастие, не мога да споделя повече подробности. Има ли нещо, което не сте ми казали, свързано с пожара или с това разследване, и за което бихте искали да ми разкажете на този етап?

– Не, няма.

– В такъв случай за момента приключихме. Други въпроси имате ли, сър?

– Не и такива, на които бихте желали да отговорите.

Две минути по-късно микробусът на инспектор Евърет Крамдън вече се носеше надолу по шосето към града и скоро се изгуби от поглед.

Въздухът беше напълно неподвижен. Високата кафява трева не трепваше и дори най-малките клончета по върховете на дърветата не помръдваха. Единственият звук бе онова слабо, постоянно звънтене в ушите на Гърни – същото, за което неврологът му бе обяснил, че изобщо не е звук.

Обърна се, за да влезе пак в къщата. В този миг страничната врата се отвори и на прага се появиха Кайл и Ким.

– Оня задник тръгна ли си? – поинтересува се Кайл.

– Така мисля.

– Докато Мадлин приготвя омлетите на фурна, смятам да повозя Ким за две минути на мотора.

Звучеше въодушевен, а тя изглеждаше поласкана.

Когато Гърни стигна кухнята, чу мощното, едва заглушено ръмжене на двукарбураторния мотор. Мадлин нагласяше таймера на фурната. При влизането му, тя вдигна поглед към него:

– Гледал ли си френския филм „Мъжът с черния чадър“?

– Не мисля.

– В него има една много добре измислена сцена. Мъж, облечен в черен дъждобран и със сгънат черен чадър в ръка, е преследван от двойка убийци със снайпери. Гонят го по петите по криволичещите калдъръмени улички на старинен град. Мъглива неделна сутрин е и в далечината се чува звън на църковни камбани. Всеки път, когато двамата убийци се опитват да вземат на прицел човека с чадъра, той изчезва зад поредния ъгъл. После излизат на открит площад с голяма каменна църква. Точно когато убийците насочват пушките, мъжът изтичва нагоре по стълбите и се шмугва в църквата. Тогава убийците решават да заемат позиция в двата края на площада, откъдето имат поглед към вратата на църквата, и да го чакат да излезе. Минава известно време, започва да вали дъжд, вратите на църквата се отварят. Убийците се приготвят за стрелба. Но вместо мъжа, който е влязъл, излизат двама мъже и двамата са облечени в черни дъждобрани, и двамата разтварят черни чадъри, които скриват лицата им. След няколко мига на объркване, убийците решават да стрелят и по двамата. Обаче тогава излиза още един мъж в черен дъждобран и с черен чадър, след него още един, още десет, двайсет, докато целият площад се напълва с мъже, скрити под черни чадъри. Става направо сюрреалистично – все по-плътна маса от черни чадъри, изпълващи площада. А убийците стоят под дъжда, мокри до кости, без да имат представа какво да предприемат.

– Как свършва?

– Не си спомням, толкова отдавна съм го гледала. Помня ясно само чадърите – тя забърса плота с гъба, занесе я до мивката и я изплакна. – Какво искаше той?

На Гърни му отне секунда, за да проумее въпроса ѝ.

– Открил е тубата за бензин, която обикновено държа в плевнята. Странното е, че я е намерил скрита някъде край пътя.

– Скрита?

– Така твърди. Искаше да я разпозная. Звучи доста нелогично.

– Защо да е била скрита? Да не би някой да я е използвал, за да запали пожара?

– Може би. Наистина не знам. Детектив Крамдън не е много общителен.

Тя наклони глава, обзета от любопитство:

– Пожарът очевидно е подпален нарочно. Това не беше тайна, като се вземат предвид купчината табели „Ловът забранен“ пред вратата, така че каква полза да криеш тубата...

– Нямам представа. Освен, разбира се, ако подпалвачът не е бил толкова пиян, че скриването на тубата да му се е сторило логично.

– Действително ли смяташ, че това е обяснението?

– Вероятно, не – въздъхна той.

Мадлин му хвърли един от онези изучаващи погледи, които го караха да се чувства прозрачен.

– И така – подхвърли тя небрежно, – каква е следващата стъпка?

– Не мога да говоря от името на Крамдън. Лично аз ще трябва да се вгледам в наличните факти за известно време и да преценя кое с кое е свързано. Съществуват някои основни въпроси, с които трябва да се справя.

– Например да решиш дали си имаш работа с един или с двама противници?

– Именно. В някои отношения бих предпочел да са двама.

– Защо?

– Защото, ако човекът зад взлома в дома на Ким и нападението у нас е един и същ, сме изправени пред нещо – и някого – много по-сериозно от някакъв си разгневен ловец.

Таймерът на фурната иззвъня силно три пъти. Мадлин не обърна внимание на призива.

– Някой, свързан със случая „Добрия пастир“?

– Или пък с Роби Мийс, когото може да съм подценил.

Таймерът дрънна отново.

Мадлин наклони глава към прозореца.

– Чувам ги, идват по пътя.

– Какво?

Думата беше не толкова въпрос, колкото израз на раздразнението му от рязката смяна на темата. Мадлин не си направи труда да му отговори. Гърни изчака и след няколко секунди и той самият успя да долови ръмженето на класическия „Би Ес Ей“.

Четиридесет и пет минути по-късно, след като омлетите бяха изядени и масата разчистена, Гърни вече бе в кабинета си и отново преглеждаше документите, които беше получил от Хардуик по електронната поща. Надяваше се да намери нещо важно, което е пропуснал първия път. Отложи връщането към снимките от аутопсията, докато не прехвърли всичко останало. Почти успя да се убеди да избегне това преживяване с аргумента, че ще е безполезно и неприятно, особено предвид факта, че страховитите изображения все още бяха съвсем ясни в съзнанието му от предния път, когато ги беше разглеждал. В крайна сметка обаче се захвана с тях, подтикван от същия онзи маниакално-натрапчив ген, който беше огромен плюс за кариерата му и огромна катастрофа за личния му живот.

Може би се дължеше на това, че прегледа снимките в различна последователност, или пък съзнанието му в този момент беше по-възприемчиво... независимо от причината сега забеляза нещо, което първия път беше пропуснал. Раните от куршумите в две от главите сякаш бяха точно на едно и също място. Затършува из чекмеджето на бюрото си за изтриващ се маркер, не успя да намери, излезе и отиде в кухнята. Най-после откри един в чекмеджето на бюфета.

– Изглеждаш така, сякаш си надушил прясна следа – отбеляза Кайл. Двамата с Ким седяха край камината, а креслата им, както забеляза Гърни, бяха леко приближени едно до друго.

Кимна, без да отговори.

След като се върна в кабинета, с помощта на кредитна карта вместо линийка нарисува правоъгълник около една от главите със съвпадащи рани – директно върху компютърния екран. След това свърза с диагонални линии два по два срещуположните ъгли на правоъгълника, за да определи пресечната им точка и да потвърди онова, което подозираше: диагоналите се пресичаха точно в центъра на раната. Забързано избърса екрана с ръкава на ризата си и повтори упражнението върху другата снимка – резултатът беше същият. Обади се на Хардуик и остави съобщение: „Гърни е. Трябва да ти задам един бърз въпрос за снимките от аутопсията. Благодаря.“

После внимателно проучи останалите четири снимки, една по една. Когато беше на четвъртата, звънна Хардуик.

– Хей, Шерлок, какво става?

– Просто се чудя за нещо. Поне в два от случаите мога да докажа, че входната рана е в абсолютния център на профила. Не бих могъл да говоря за останалите четири, тъй като те сякаш са обръщали главите си към страничния прозорец в момента, когато ги е улучвал куршумът. Възможно е и при тях входните рани да са в абсолютния център спрямо посоката на изстрела, но не мога да съм сигурен, понеже за снимката при аутопсията телата не са поставени под същия ъгъл спрямо фотоапарата, под какъвто са били спрямо дулото на пистолета.

– Не съм сигурен, че разбирам за какво говориш.

– Питам се дали при различните медицински експертизи са направени повече измервания на положението на раните и ъглите, отколкото са описани в докладите, които ми изпрати. Защото, ако...

Хардуик го прекъсна:

– Задръж! Задръж малко! Момчето ми, моля те, не забравяй, че цялата информация, която притежаваш, е дошла при теб по някакъв друг начин. За мен би било наказуемо престъпление да ти пращам какъвто и да било официален материал от досието на Добрия пастир. Това ти е ясно, нали така?

– Абсолютно. Но нека довърша. Трябват ми цифри – стойности, по които да определя разположението на входната рана на всяко лице спрямо положението на лицето към страничния прозорец в момента на проникване на куршума.

– Защо?

– Защото на две от снимките се вижда, че е улучен центърът на профила, както го е виждал стрелецът. Ако главата на жертвата беше хартиена мишена, изстрелът в тези два случая би попаднал точно в средата ѝ. И имам предвид наистина право в десетката. При това в отвратителни условия, от движещо се превозно средство и с буквално нулева видимост.

– И какво означава това според теб?

– По-добре да изчакам, докато разбера за останалите четири. Надявам се да имаш достъп до пълните оригинални бележки от аутопсиите или пък до човек, който има достъп, а може и да познаваш някого от съдебните лекари достатъчно добре, че да повдигнеш въпроса направо.

– Значи предпочиташ да изчакаш, докато се промъквам наоколо и събирам информация за останалите четири, преди да ми кажеш какъв е смисълът? Предлагам веднага да минеш на него, защото отговорът, който сериозно обмислям в момента, е „Майната ти“!

Гърни беше свикнал с този маниер на Хардуик и никога не позволяваше стилът му на изказване да попречи на нещо наистина важно.

– Смисълът – отговори той спокойно – е, че подобна точност, да стреляш през прозореца на движещ се автомобил, когато жертвата е съвсем слабо осветена от лампичките на таблото – особено ако стрелецът я е постигнал във всичките шест случая, означава, че е имал доста добра екипировка за нощно виждане, много стабилна ръка и ледена вода вместо кръв във вените.

– И какво от това? Екипировката за нощно виждане е достъпна за всеки, който поиска. В интернет има стотици сайтове.

– Не говоря за това. Проблемът ми е, че с колкото повече парченца от мозайката по случая на Добрия пастир се сдобивам, толкова по-неясна ми става картината. Кой, по дяволите, е този тип? Невероятен стрелец е, но използва гигантски пистолет, сякаш излязъл от комикс. Манифестът му е пълен с пламенни изблици на праведен библейски гняв, но планира действията си възможно най-хладнокръвно, последователно и логично. Посвещава се на всепоглъщащата мисия да изтреби всеки алчен човек на света, но спира след шестия. Заявената му цел е напълно откачена, но той самият създава впечатление за човек с висока интелигентност, който е много логичен и не е склонен да поема рискове.

– Не е склонен да поема рискове ли?! – в дрезгавия глас на Хардуик се долавяше дори повече скептицизъм от обичайното. – Кара бясно нощем по неосветени пътища и стреля по хора – не ми звучи точно като човек, който не е склонен да поема рискове.

– А какво ще кажеш за факта, че е отправил всеки изстрел на завой, при който има минимален шанс за сблъсък? Че е пресрещнал всяка кола приблизително на средата на всеки от завоите? Че очевидно е захвърлял всеки пистолет, след като го е използвал? Че е успял да остане незабелязан – никога не е записван на наблюдателна камера, нито пък го е засичал свидетел? Подобен начин на действие изисква обмисляне, време и средства. Божичко, Джак, да изхвърлиш толкова скъп пистолет като „Пустинен орел“, след като си го използвал само веднъж?! Само това да беше, пак ми изглежда като много сериозна инвестиция в контрола на риска.

Хардуик изсумтя:

– Значи, от една страна, имаме размахващ Библията лунатик, който стреля по жертвите си в движение и в когото клокочи ненавист към богатите копелета, прецакващи света...

– А от друга – завърши мисълта му Гърни, – виждаме напълно хладнокръвен убиец, който очевидно е достатъчно богат, за да изхвърля пистолети за хиляда и петстотин долара през прозореца.

Тишината се проточи, което предполагаше, че Хардуик обмисля казаното:

– А данните от аутопсиите ти трябват, за да... докажеш какво?

– Не да доказвам. Просто ще ми дадат известна идея дали съм на прав път с усещането си за противоречия в този случай.

– И това е всичко? Цялата причина? Знаеш ли, майсторе, струва ми се, че има и нещо друго.

Без да иска, Гърни се усмихна на проницателността на Хардуик. Беше в състояние – и често го правеше – да се държи като самодоволен, дразнещ и саркастичен задник, но далеч не беше глупав.

– Мда, може да има и друго. От известно време чопля общоприетата теория за убийствата на Добрия пастир. Не възнамерявам да спирам. И искам да разполагам с възможно най-много информация, в случай че ме подгонят разни феберейски стършели.

Интересът на Хардуик видимо се увеличи. Беше алергичен към властите, бюрокрацията, процедурата, към мъжете с костюми и вратовръзки – с други думи, към организации от типа на ФБР. Да чоплиш в тази посока, беше дейност, която би одобрил съвсем естествено.

– Заформил си малък сблъсък с братята от ФБР, така ли? – попита той, почти обнадежден.

– Все още не – отвърна Гърни. – Но може и така да се окаже.

– Ще видя какво мога да направя – Хардуик прекъсна връзката, без да каже „Дочуване“, което не бе необичайно за него.

Глава 25 Любов и омраза

Гърни тъкмо прибираше телефона в джоба си, когато на отворената врата на кабинета леко се почука. Обърна се и видя застаналата там Ким.

– Може ли да те прекъсна за минутка?

– Влизай. Не прекъсваш нищо.

– Исках да се извиня.

– За какво?

– Че отидох да се повозя на мотора на Кайл.

– Да се извиниш ли?

– Не беше правилно. Тоест изобщо не съобразих, че времето не е подходящо за някаква си глупава разходка с мотор, когато стават такива сериозни неща. Сигурно ме смяташ за празноглава егоистка.

– Да си починеш малко насред някоя голяма каша ми звучи като доста смислено действие.

Ким поклати глава:

– Смятам, че не беше подходящо да излизам и да се държа така, сякаш нищо не е станало, особено ако има вероятност плевнята ти да е била опожарена заради мен.

– Мислиш ли, че Роби Мийс е способен на това?

– Преди време бих казала: „Не, просто няма начин!“. Сега не съм толкова сигурна – изглеждаше объркана и безпомощна. – Как смяташ, дали е бил той?

В този миг Кайл застана на вратата зад нея. Слушаше, но не казваше нищо.

– Да и не – отвърна Гърни.

Тя кимна, сякаш отговорът му криеше повече смисъл, отколкото беше в действителност:

– Има още едно нещо, което бих искала да ти кажа. Надявам се осъзнаваш, че преди седмица нямах никаква представа в какво те въвличам. В момента напълно бих те разбрала и бих приела, ако решиш да се оттеглиш.

– Заради пожара ли?

– Заради пожара и заради капана на стълбището в мазето ми.

Гърни се усмихна.

– Кое е толкова смешно?

– Тъкмо поради тези причини не искам да се оттеглям.

– Не разбирам.

Кайл се намеси:

– Колкото по-трудно става, толкова повече се засилва неговата решителност.

Тя се обърна към него стреснато:

– За баща ми трудностите са като магнит. Невъзможните неща пък са неустоими – продължи той.

Ким премести поглед от Кайл към Гърни:

– Това означава ли, че искаш да продължиш да участваш в проекта ми?

– Поне докато подредим нещата. Какво следва по график?

– Още срещи. Със сина на Шарън Стоун, Ерик. И със сина на Бруно Мелани, Пол.

– За кога са планирани?

– За събота.

– Утре?

– Не, съб... О, боже, събота е утре. Пропуснах един ден. Смяташ ли, че ще бъдеш свободен?

– Стига да няма нови изненади.

– Окей. Супер. По-добре да тръгвам. Времето лети. Веднага щом стигна вкъщи, ще потвърдя срещите и ще ти звънна да ти дам адресите. Утре ще се срещнем на мястото на първото интервю. Устройва ли те?

– В апартамента в Сиракуза ли се връщаш?

– Трябват ми дрехи, други неща – явно се чувстваше неловко. – Сигурно няма да остана да нощувам там.

– Как ще стигнеш до там?

Тя погледна към Кайл:

– Не си ли му казал?

– Май забравих – той се ухили и поруменя. – Ще закарам Ким до тях.

– С мотора?

– Слънцето се показва. Ще бъде чудесно.

Гърни погледна през прозореца. Наредените по ръба на полето дървета хвърляха слаби сенки върху безжизнената трева.

Кайл допълни:

– Мадлин ще ѝ даде яке и ръкавици.

– А каска?

– Каска можем да ѝ вземем долу в селото от дилъра на „Харли“. Може би голям черен шлем в стил Дарт Вейдър с череп и кръстосани кости.

– О, благодаря – заяви Ким с очарователна имитация на сарказъм и сръчка ръката му с пръст.

Гърни искаше да каже много неща. Като премисли обаче, най-благоразумно му се видя да запази мълчание.

– Хайде – подкани Кайл.

Ким се усмихна нервно на Гърни.

– Ще се обадя да ти кажа графика на интервютата.

Те тръгнаха, а Гърни се облегна назад на стола и се загледа навън към хребета, неподвижен и ням като фотография в сепия. Стационарният телефон в другия край на бюрото му звънна, но той не помръдна, за да го вдигне. Повторно иззвъняване. После и трето. Четвъртото беше прекъснато по средата, очевидно Мадлин бе вдигнала телефона в кухнята. Чуваше гласа ѝ, но не успяваше да различи ясно думите.

След малко тя влезе в кабинета.

– Някакъв мъж на име Траут – прошепна и подаде слушалката на Гърни. – Като рибата.

Донякъде беше очаквал обаждането, но беше учуден колко бързо дойде.

– Гърни на телефона – по този начин отговаряше, когато беше на служба. Вече пенсиониран, му беше трудно да промени навика.

– Добър ден, господин Гърни. Аз съм Матю Траут, старши специален агент, Федерално бюро за разследване – Мъжът изстрелваше думите като артилерийски снаряди.

– Да?

– Аз съм агентът, който ръководи разследването по серийните убийства „Добрия пастир“. Предполагам, вече сте наясно с това? – не получи отговор от Гърни и продължи. – Доктор Холдънфийлд ме уведоми, че се намесвате в разследването заедно с ваш клиент.

Гърни не каза нищо.

– Бихте ли се съгласили, че това твърдение отговаря на истината?

– Не.

– Моля?

– Попитахте дали твърдението отговаря на истината. Аз ви казах, че не отговаря.

– В какъв смисъл?

– Намекнахте, че журналистката, която съветвам по въпроси, свързани с полицейските процедури, се опитва да навлезе в територията на вашето разследване и че аз самият правя същото. И двете твърдения са неверни.

– Вероятно са ме информирали погрешно. Казаха ми, че проявявате голям интерес към случая.

– Така е. Случаят ме очарова. Бих желал да го разбера по-добре. Също така искам да разбера защо ме търсите.

Последва пауза, мъжът сякаш бе шокиран от безцеремонния тон на Гърни.

– Доктор Холдънфийлд ми предаде, че желаете да се срещнете с мен.

– Това също е вярно. Можете ли да посочите удобно за вас време?

– Всъщност не. Но удобството в случая е без значение. В момента съм в работна ваканция на семейната хижа в Адирондак. Знаете ли къде се намира езерото Сороу?

– Да.

– Това ме учудва – в тона му имаше нещо снобско и невярващо. – Много малко хора изобщо са чували за него.

– Главата ми е пълна с безполезни факти.

Траут не реагира на не съвсем прикритата обида:

– Можете ли да бъдете тук в девет часа утре сутринта?

– Не. Какво ще кажете за неделя?

Последва още една пауза. Когато накрая Траут заговори, тонът му бе едва овладян, все едно насилваше устните си да се разтегнат в усмивка, която да потуши гнева в гласа му.

– По кое време можете да пристигнете в неделя?

– Когато желаете. Колкото по-рано, толкова по-добре.

– Прекрасно. Елате в девет.

– Къде да дойда в девет?

– Няма официален адрес. Изчакайте да говорите с асистента ми, той ще ви даде указания как да стигнете. Съветвам ви да си ги запишете внимателно, дума по дума. Тук горе пътищата са лоши, а езерата – дълбоки. И много студени. Сигурно не горите от желание да се загубите.

Предупреждението беше почти комично.

Почти.

Докато запише указанията как да стигне до езерото Сороу и се върне в кухнята, Ким и Кайл вече се носеха с мотоциклета надолу през ниското пасище. Слаби слънчеви лъчи си пробиваха път през оредяващите облаци и хромираните джанти проблясваха. Умът на Гърни се стрелна в разклоняваща се мрежа от тревожни „Ами ако?“, но звукът на паднала на земята закачалка в килера го прекъсна.

– Мади?

– Да? – Миг по-късно тя се появи на вратата на малкото преддверие, облечена по-консервативно от обичайното – тоест, в по-малко цветове от тези на дъгата.

– Накъде си тръгнала?

– Ти как мислиш?

– Ако знаех, нямаше да питам.

– Какъв ден е днес?

– Петък.

– И?

– И? Ооо! Вярно. Някоя от онези групи в клиниката.

Мадлин стоеше и го гледаше. На лицето ѝ беше изписано едно от онези нейни сложни изражения, в които се смесваха едновременно забавление, раздразнение, любов, загриженост.

– Искаш ли да направя нещо за застраховката? – попита. – Или смяташ сам да се погрижиш? Предполагам, че трябва да се обадим на някого.

– Вярно. Вероятно на брокера ни в града. Ще проверя. – Беше дребна задачка, за която се беше сещал на няколко пъти от предната вечер. – Всъщност ще го направя сега, преди да съм забравил.

Тя се усмихна:

– Каквото и да се случва, ще го преодолеем. Знаеш го, нали?

Той остави на масата указанията за езерото Сороу, отиде при нея и я прегърна. Целуна я по бузата и врата, после я придърпа плътно към себе си. Мадлин отвърна на прегръдката и притисна тялото си към неговото така, че му се прииска да не ѝ се налага да тръгва за работа.

Тя отстъпи назад и го погледна в очите, след което се разсмя – съвсем тихичък и нежен, изразяващ привързаност смях. После се обърна, мина през късия коридор и страничната врата и отиде при колата си.

Той я наблюдаваше през прозореца, докато колата се изгуби от поглед. След това погледът му се спря на лист от бележник, прикрепен с тиксо за стената над кухненския шкаф. На него с молив бе написано едно кратко изречение. Наведе се напред и различи почерка на Кайл. На бележката пишеше: „Не забравяй картичката за рождения си ден“. Под надписа имаше малка стрелка, която сочеше надолу. На шкафа точно под нея лежеше синият плик, който предната вечер беше прикрепен към подаръка на Гърни. Отличителното синьо на „Тифани“ отново го накара да се почувства неловко от необходимостта, която Кайл изпитваше да харчи толкова пари.

Извади картичката от плика и отново прочете думите отпред: За рождения ти ден – мелодия лично за теб!.

Отвори картичката, като отново очакваше вграденото устройство да възпроизведе някаква дразнеща версия на „Честит рожден ден“. В продължение на три-четири секунди обаче не се чу нищо. Може би целта бе да му даде достатъчно време, за да прочете и второто пожелание от вътрешната страна: „Мир и радост в празничния ти ден“.

А след това започна музиката – почти цяла минута забележително мелодичен откъс от „Пролет“, първия концерт от „Четирите годишни времена“ на Вивалди.

Предвид факта, че устройството бе по-малко от чип за покер, чистотата на звука беше много добра. Но не това впечатли Гърни, а яркостта на спомените, извикани от изпълнението.

По онова време Кайл беше на единайсет или дванайсет години и все още идваше всяка събота и неделя от къщата на майка си на Лонг Айлънд в апартамента на Дейв и Мадлин в града. Тогава тъкмо беше започнал да проявява интерес към онзи тип музика, която за родителското ухо звучи като нещо престъпно, грубо и откровено глупаво.

Така че Гърни въведе следното правило: Кайл можеше да слуша, каквото сам избере, стига да отделя също толкова време и за някой класически композитор. Правилото имаше двоен ефект: от една страна, ограничи излагането на Кайл на отвратителната музика, към която бяха пристрастени тийнейджърските му уши, а от друга, му разкри шедьоври, до които иначе никога не би се докоснал.

Установяването на този ред не мина без напрежение и спорове. Споразумението им обаче имаше и неочаквано щастливо последствие. Кайл откри, че харесва един от класиците, чиито творби Гърни му беше представил. Харесваше Вивалди. Особено харесваше „Четирите годишни времена“. А от четирите най-много обичаше „Пролет“. Слушането на този концерт се превърна в охотно заплащана цена срещу правото да пуска ужасната какофония, която твърдеше, че предпочита.

А после стана нещо друго – толкова постепенно, че Гърни почти не забеляза. Кайл започна да слуша, макар и с прекъсвания, не само Вивалди, но и Хайдн, Хендел, Моцарт, Бах – но не като цена, която трябва да плати, за да слуша боклуците си, а защото искаше.

Години по-късно небрежно бе споменал (не на Гърни, а на Мадлин), че концертът „Пролет“ е отворил пред него магическа врата и че едно от най-добрите неща, които баща му е направил за него, е да го запознае с тази творба.

Гърни си спомни, че Мадлин му бе предала коментара на Кайл. Помнеше и колко странно се беше почувствал. Доволен бе, разбира се, че е сторил нещо с такъв положителен отзвук. Същевременно се бе натъжил, че става дума за нещо толкова дребно – действие, което изискваше толкова малко от него самия. Чудеше се дали причината синът му да му придава такова голямо значение е фактът, че има твърде малко примери за родителски жестове, с които да го сравнява.

Сега, докато държеше отворената картичка, а прекрасната барокова мелодия отшумяваше, го изпълниха същите противоречиви емоции. Очите му се замъглиха и с известна тревога той осъзна, че сълзите му отново се канят да бликнат.

Какво, по дяволите, ми става?! Божичко, Гърни, вземи се в ръце!

Отиде до кухненската мивка и грубо изтри очите си с хартиена салфетка. Замисли се, че през последните два месеца е бил на косъм да се разплаче повече пъти, отколкото се бе случвало през целия му живот като възрастен.

Трябва да правя нещо – каквото и да било. Да се задействам. Да предизвикам резултати.

Първото действие, което му хрумна, бе да състави списък на основните предмети, унищожени от пожара. Застрахователната компания със сигурност щеше да го поиска.

Не му се искаше да го прави, но се принуди. Взе един бележник с жълти страници и химикалка от бюрото в кабинета, качи се в колата и слезе долу при овъглените останки от плевнята.

Излезе от автомобила и се намръщи от парливата миризма на влажно пепелище. Някъде далеч надолу по пътя се разнесе пресекливият вой на моторен трион.

Гърни пристъпи неохотно към купчините обгорели дъски, лежащи под изкорубения скелет на плевнята, който още се държеше. На мястото, където върху две магарета за рязане на дърва преди бяха подпрени яркожълтите им каяци, сега се виждаше неузнаваема маса, кафеникава на цвят и покрита със застинали мехурчета. Гърни никога не бе харесвал особено каяците, но знаеше, че Мадлин ги обича и че гребането по реката под синьото лятно небе ѝ носи особена наслада. Затова сега, като гледаше унищожените лодки – превърнати в подобна на втвърден туткал неизползваема гадост, се натъжи и ядоса. При вида на велосипеда ѝ се почувства още по-зле. Гумите, седалката и жиците за сирачките се бяха разтопили. Спиците на колелата бяха изкривени.

Той се насили да тръгне бавно през грозната сцена с бележника и химикалката в ръка и да отбележи по-големите загуби на инструменти и екипировка.

Когато приключи, се обърна с отвращение и отново се качи в колата си.

Умът му гъмжеше от въпроси. Повечето от тях можеха да се сведат до една дума: Защо?.

Нито една от очевидните хипотези не беше убедителна.

Особено пък теорията за някакъв ядосан ловец. Цялата околност беше осеяна със знаци „Ловът забранен“, но други подпалени плевни нямаше.

Каква друга можеше да е причината?

Грешка на подпалвача, сбъркал адреса на мишената си? Пироман, тръпнещ да превърне нещо голямо в пламъци? Разхайтени тийнейджъри вандали? Враг от миналото, когато Гърни работеше в правоохранителната система, разиграл на живо фантазиите си за отмъщение?

Или пък имаше нещо общо с Ким, Роби Мийс и „Сираци на убийствата“? Беше ли подпалвачът онзи, който шепнеше в мазето? Не дърпай дявола за опашката. Ако този цитат е бил взет от историята, която бащата на Ким ѝ е разказвал в детството, както твърдеше тя, предупреждението трябва да е било предназначено за нея. Би имало специално значение само за нея. Защо беше прошепнато на Гърни? Възможно ли е натрапникът да е вярвал, че Ким е паднала по стълбите? Такава грешка изглеждаше почти невъзможна. Когато Дейв падна, първото нещо, което чу, бе гласът на Ким откъм коридорчето в горната част на стълбището – крещеше, призоваваше го трескаво, а после се разнесе звукът от стъпките ѝ, когато тя се затича за фенерчето. Чак след това, когато Гърни лежеше на пода на мазето, чу, доста близо до себе си, зловещо приглушения глас – гласът на някого, който в онзи момент трябва да е знаел, че не говори на Ким. Но щом е знаел, че лежащият на пода не е Ким, тогава защо...?

Отговорът го порази като гръм от ясно небе. По-точно казано, осени го като кристалночиста мелодия от цигулков концерт на Вивалди.

Измина пътя обратно до дома, като караше толкова бързо, че на два пъти заби бронята на колата в дупки от мармоти. Отиде направо до музикалната картичка за рождения си ден, погледна гърба и видя онова, което се надяваше да види – името на фирма и интернет адрес: KustomKardz.com.

След малко вече разглеждаше сайта на лаптопа си. „Кастъм Кардс“¹ се занимаваше точно с този бизнес – предлагаше индивидуализирани поздравителни картички с вградено електронно устройство на батерия, възпроизвеждащо „избрана от вас мелодия от над сто от най-обичаните класически музикални композиции и традиционни фолклорни произведения в света“. Освен линка към електронна поща, който беше качен в сайта, в раздела „Контакти“ беше посочен и безплатен телефонен номер и Гърни се обади.

Като начало имаше един основен въпрос към служителката от отдел „Обслужване на клиенти“: Дали е възможно вместо музика във възпроизвеждащия чип на картичките да се вгради реч? Отговорът беше: Да, разбира се. Всичко опирало просто до записване на съобщението – може да бъде направено дори по телефона – трансформирането му в подходящ аудиоформат и зареждането му в устройството.

Каза ѝ, че има още два въпроса, ако тя не възразява. Какви са опциите за пускане на записа, ако подобно устройство се използва не в поздравителна картичка, а в нещо друго? И какво забавяне между пускането и възпроизвеждането на записа е възможно да бъде заложено в устройството? Момичето обясни, че пускането може да се осъществи по различни начини – чрез натискане, чрез освобождаване на натиска, дори чрез звук, както при онези ключове за осветлението, които реагират на пляскане с ръце. Господин Емтар Гумадин, техният технически гуру, бил в състояние да предложи и други възможности освен изброените.

Един последен въпрос. Негов познат бил получил интересна говореща картичка, която казвала: „Не дърпай дявола за опашката“. Дали случайно „Кастъм Кардс“ не са обработили и прехвърлили това конкретно послание в свой звуков чип? Тя му отговори, че според нея не са, но ако Гърни остане на линия, би могла да попита Емтар.

След една-две минути го уведоми, че никой не си спомня нищо такова, освен, разбира се, ако Гърни няма предвид мелодията на детската песничка за немирните дяволчета...

А дали фирмата им има голяма конкуренция? За съжаление, да. Стойността на техниката падала, а употребата ѝ изживявала истински бум.

Веднага щом приключи разговора с „Кастъм Кардс“, Гърни се обади на Кайл. Не вярваше да се свърже с нещо друго освен с гласовата му поща, тъй като предполагаше, че моторът вече пърпори по магистрала 88 и дори нетърпелив младеж на двайсет и шест едва ли би извадил телефона си на мотоциклет, движещ се с висока скорост. Но сякаш за да опровергае очакванията му, Кайл вдигна веднага:

– Здрасти, татко, какво става?

– Къде сте?

– На една бензиностанция край междущатската магистрала. Мисля, че градът се казва Афтън.

– Радвам се, че успя да вдигнеш. Искам да свършиш нещо, като стигнете у Ким в Сиракуза. Гласът, който чух в мазето, мисля, че е запис, вероятно на миниатюрно възпроизвеждащо устройство като това, вградено в картичката, която ми подари.

– Господи! Как се сети за подобно нещо?

– Картичката ми подсказа идеята. Ето какво искам да направиш. Когато стигнете в апартамента, слез в мазето – при положение, че осветлението работи и няма нови признаци на взлом. Огледай около стълбището за възможни места, където би могло да се скрие нещо с размери на монета от петдесет цента. Някъде в края на стълбите. Гласът, който чух, определено идваше от разстояние няколко стъпки от мястото, където паднах.

– Колко скрито би могло да бъде? Искам да кажа, за да се чува ясно звукът...

– Прав си, не може да е изцяло зазидано в стената, но би могло да е сложено в цепнатина, може би покрито с хартия или цветен плат, за да се слива със стената, нещо такова.

– Обаче не и в пода, така ли?

– Не, гласът идваше отнякъде над мен, все едно, че някой се беше навел над мен.

– Възможно ли е да е било на самите стълби?

– Възможно е, да.

– Добре. Еха! Вече трябва да тръгваме. Ще ти звънна веднага щом пристигнем.

– Не карай бързо. Половин час така или иначе няма да промени нещата.

– Окей – последва пауза. – А... хареса ли ти картичката?

– Какво? О, да. Да, много. Благодаря ти.

– Позна ли мелодията от „Пролет“?

– Разбира се, че я познах.

– Супер. Ще ти се обадя по-късно.

За да предотврати пропадане в емоционално блато вследствие ефекта на „Пролетта“ и свързаните с нея спомени, Гърни потърси нещо, с което да се занимава, докато чака обаждането на Кайл. Отиде до шкафа с папките в кабинета, намери номера на местния им застрахователен брокер и се обади. След няколкото фиксирани опции, автоматизираната система му предостави друг номер, на който да позвъни, „за да съобщите за злополука, пожар или друго застрахователно събитие, чиито щети са включени в покритието на вашата полица на собственик на жилището“.

Тъкмо когато се канеше да набере новия номер, телефонът в ръката му иззвъня. Погледна екрана и видя, че е Хардуик. Поколеба се около три секунди и реши, че обаждането до застрахователите може да почака.

В момента, в който натисна бутона за разговор, Хардуик заговори:

– Мамка му, Гърни, всичко, което поискаш, е трън в задника, осъзнаваш ли това?

– Допускам, че мързеливият ти задник има нужда от малко упражнения.

– Трябват ми толкова, колкото и вегетарианска диета!

– Та, какво имаш за мен освен простотиите?

Хардуик прочисти гърло с обичайното си усърдие и обстойност.

– Повечето от първоначалните бележки по аутопсиите са заровени по-дълбоко, отколкото мога да стигна днес. Както казах, това е грамаден...

– Зная какво каза, Джак. Въпросът е какво имаш?

– Спомняш ли си Уоли Трeшър?

– Съдебният лекар по случая Мелъри?

– Същият. Арогантен задник, който се прави на много умен.

– Също като някого, когото познавам.

– Майната ти. Наред с останалите си прекрасни качества, Уоли страда от обсесивно-компулсивна мания за подреденост. А по една случайност именно той е правил аутопсията на онази нафукана мадама, дето се занимавала с недвижими имоти.

– Шарън Стоун?

– Същата.

– И?

– Право в десетката.

– Имаш предвид, че...

– Входната рана е точно в центъра на главата ѝ отстрани. Наистина в средата, мамка му! Разбира се, изходната рана е съвсем различна история. Трудно е да откриеш центъра на каквото и да било, когато от нещото не е останало нищо.

– Само входната рана има значение.

– Вярно е. И така, сега имаш две попадения в десетката, за които вече знаеше, плюс това третото. Смяташ ли, че е достатъчно, за да докажеш каквато там гениална идея искаш да докажеш?

– Може и да стигне. Благодаря ти за приноса.

– Съществувам само за да служа.

Връзката прекъсна.

¹ От Custom cards (англ.) – картички по поръчка – б. пр.

Глава 26 Взрив от заплахи

Данните за входната рана предизвикаха у Гърни пристъп на енергия, макар все още да не беше сигурен до какви изводи биха могли да доведат, нито пък как биха могли да му помогнат при срещата с Траут в неделя. Сега обаче мислите му сякаш се движеха по-бързо (все едно беше изпил двойно кафе), така че веднага се зае с нов въпрос.

Звънна на Кайл, но този път попадна на гласова поща.

Очевидно моторът отново бе на път.

„Веднага щом получиш това съобщение, искам да разбереш от Ким колко души са запознати с онази „приказка за лека нощ“. И не просто хора, които знаят за нея в най-общи линии, ами такива, които са наясно с подробностите и особено с израза „Не дърпай дявола за опашката“. Ако са повече от двама-трима, нека направи списък с имената и адресите, ако ги знае, и да обясни каква е връзката ѝ с тях. Благодаря. Бъди внимателен. Скоро ще се чуем.“

Още щом затвори, се сети за нещо съвсем ново.

Набра отново номера и остави второ съобщение:

„Извинявай за множеството молби, но току-що ми хрумна нещо друго. След като провериш за онова миниатюрно звуковъзпроизвеждащо устройство в мазето, огледай се и за подслушвателна техника, за електронни бръмбари. Провери най-вероятните места – детекторите за дим, превключвателите, нощните лампи. Търси каквото и да било във вътрешността им, което изглежда не на мястото си там. Ако откриеш нещо, не го махай. Остави го, където си е. Това е засега. Обади ми се веднага, щом имаш възможност.“

Идеята, че апартаментът на Ким може да се подслушва – че може да е пълен с „бръмбари“, и то кой знае откога – предизвикваше цяла верига от объркващи въпроси с потенциално обезпокоителни отговори. Гърни извади от чекмеджето на бюрото папката с проекта на Ким и седна на дивана в кабинета, за да го прегледа още веднъж.

Когато беше приблизително на средата, енергията му започна да спада точно толкова бързо, колкото се бе повишила. Каза си, че ще затвори очи само за пет минути. Най-много десет. Облегна се назад на меките възглавници на дивана. Последните два дни бяха изключително стресиращи и изтощаващи, а и почти не бе спал.

Една кратка дрямка...

Събуди се рязко. Нещо звънеше и за миг не успя да се ориентира какво точно. Когато понечи да се изправи, остра болка прониза врата му, беше се схванал от спането на една страна. Дрънченето спря, след което Гърни чу гласа на Мадлин:

– Той спи – и после: – Когато се върнах вкъщи преди половин час, беше потънал в дълбок сън – след миг пак: – Ще отида да проверя.

Тя влезе в кабинета. Гърни вече беше седнал и бе спуснал краката си на пода. Триеше очите си, защото погледът му още бе замъглен.

– Буден ли си?

– Донякъде.

– Можеш ли да говориш с Кайл?

– Къде е той?

– В апартамента на Ким. Казва, че се е опитал да се свърже с теб на мобилния ти телефон.

– Колко е часът?

– Почти седем.

– Седем?! Мили боже!

– Струва ми се, че гори от нетърпение да ти каже нещо.

Гърни отвори по-широко очи и стана от дивана. Съпругата му посочи към стационарния апарат на бюрото:

– Можеш да се обадиш от там. Аз ще затворя другия в кухнята.

Гърни вдигна слушалката:

– Слушам те.

– Здрасти, тате! Опитвам се да те намеря от два часа. Добре ли си?

– Да, просто бях изтощен.

– О, да, забравих, сигурно са минали дни, откакто не си спал.

– Откри ли нещо интересно?

– По-скоро странно. Откъде искаш да започна?

– От мазето.

– Добре. Мазето. Нали се сещаш за онези дълги греди от двете страни на стълбището, в които са монтирани самите стъпала? Е, открих тесен прорез в долната част на едната от тях, приблизително шейсет сантиметра над стъпалото, което липсва. А там, в процепа, имаше устройство, голямо е горе-долу наполовината на USB стикчетата за компютър.

– Извади ли го?

– Ти каза да го оставя там. Само леко го изчовърках с върха на един нож, за да проверя колко е голямо. Стигам обаче до странната част. Когато го бутнах обратно в пролуката, сигурно съм натиснал някакъв механизъм, защото след около десет секунди от него се чу един такъв наистина призрачен шепот. Сякаш някакъв откачен злодей от филм на ужасите изсъска думите през зъби: „Не дърпай дявола за опашката“. Кълна се, че за малко да се изпусна в гащите. Всъщност май наистина го направих.

– Доколко забележима беше цепнатината в дъската?

– Изобщо не се забелязваше. Сякаш онзи е взел дърводелско ренде и е направил ситен талаш, за да прикрие дупката.

– Тогава ти как...

– Ти каза, че трябва да е на разстояние няколко стъпки от мястото, където си паднал. Не е голямо пространство. Просто търсих, докато го намеря.

– Попита ли Ким кой още знае за приказката за лека нощ?

– Твърди, че единственият, на когото тя самата някога е разказвала, е онова куку, бившият ѝ приятел. Разбира се, кукуто може да е разказал на други.

Последва мълчание, по време на което Гърни за пореден път се опита да сглоби в едно цяло отделните парчета от случая, но те отново и отново се разхвърчаваха в различни посоки и си оставаха само парчета. А и така или иначе, за какъв случай говореше той? Забравения, неразрешен случай на шестте убийства край пътя, със свързващо звено манифеста на Добрия пастир? Случая с предполагаемия тормоз над Ким Корасон от страна на Роби Мийс, който ескалира във вандализъм и безразсъдно излагане на опасност? Случая с пожара? Или някакъв хипотетичен случай майка, в който всички тези събития са преплетени, може би дори свързани със забитата в градината стрела?

– Татко, там ли си още?

– Естествено.

– Това не е всичко. Не съм ти съобщил най-гадната новина – каза Кайл.

– Господи. Каква е?

– Всяка една от стаите в апартамента на Ким се подслушва, дори банята.

Гърни почувства как в тила му се надига лека тръпка.

– Какво откри?

– В съобщението по телефона нали спомена явните места, където трябва да се гледа? Първото, което проверих, беше алармата на противопожарната система в хола, защото знам как би трябвало да изглежда отвътре. Намерих нещо, което очевидно не беше на мястото си. Не по-голямо от кибритена кутийка, с тънка жичка, излизаща от края му. Реших, че е някакъв вид предавател.

– Имаше ли нещо, което да прилича на обектив?

– Не.

– Може да е малък колкото половин зрънце...

– Не, повярвай ми, нямаше обектив. Сетих се и проверих.

– Добре – отбеляза Гърни, като попиваше важността на този факт. Отсъствието на видеосъвместимост означаваше, че устройството не е част от обещаното от полицията оборудване за наблюдение. За идентифицирането на нарушител се монтира камера, не аудиоподслушвател. – След това си проверил и останалите детектори за дим, така ли?

– Във всяка стая има по един и във всеки от тях е монтирано същото нещо.

– Откъде се обаждаш?

– Отвън. На тротоара съм.

– Предвидливо. Оставам с впечатлението, че имаш да ми казваш още?

– Знаеш ли, че има един панел, през който се стига до апартамента на горния етаж?

– Не. Но не съм изненадан. Къде се намира?

– В пералното помещение до кухнята.

Гърни си припомни, че и в кухнята, и в пералното помещение таваните се състояха от големи квадрати, пресечени от ивици релефни декоративни фигури – идеално място за скриване на подвижен панел.

– Как, по дяволите, се сети...

– Да проверя таваните? Ким ми сподели, че понякога чува шумове посред нощ, скърцане, други звуци, от които те побиват тръпки. Каза ми също така и за всички останали странни неща – преместването на предметите, нещо липсва, а после се появява изневиделица, петната от кръв, дори след като е сменила бравите. Освен това се предполага, че апартаментът отгоре е свободен. Всички тези факти, взети заедно...

– Много добре – Гърни беше впечатлен. – Стигнал си до извода, че най-вероятният начин за достъп до апартамента ѝ е през тавана?

– И най-вероятният таван е този с орнаментовите панели.

– И после?

– После донесох от мазето стълба и започнах да натискам всеки квадрат, докато не стигнах до един, при който усещането беше малко по-различно, поддаде по друг начин. Взех нож и разхлабих декоративните лайсни около него толкова, колкото да видя, че под тях има изрязани линии. Не продължих повече. След като каза да не местя бръмбарите, сметнах, че няма да искаш да местя и панела. Освен това беше здраво закрепен от другата страна и трябваше да го разбия, за да мина през него, а не исках да го правя, понеже не знаех какво има там горе.

Гърни усети в гласа на сина си страстта на преследването, омекотена от съвсем малко предпазливост.

– Доста зает следобед си имал.

– Трябва да пипнем лошите. Каква е следващата стъпка?

– Вашата следваща стъпка трябва да е по възможно най-бързия начин да се махнете от там и да се върнете тук и двамата. Моята следваща стъпка е известно време да оставя съзнанието си да обработва новите факти. Понякога си лягам с въпроси и се събуждам с отговорите.

– Сериозно ли се получава така?

– Не, но звучи добре.

Кайл се засмя:

– С какви въпроси ще си легнеш тази вечер?

– Нека те попитам нещо. В крайна сметка ти си този, който направи откритията. Когато си на мястото, имаш по-добър поглед върху нещата. Според теб кои са големите въпроси?

Дори в колебанието на Кайл Гърни усети осезаемо вълнение:

– Доколкото виждам, има един наистина голям.

– А именно?

– Дали си имаме работа с маниакален преследвач, или с нещо далеч по-опасно? – той замълча. – Ти как мислиш?

– Мисля, че може да си имаме работа и с двете.

Глава 27 Противоречиви реакции

Тази вечер Гърни не си легна, докато Ким и Кайл не пристигнаха от Сиракуза – Кайл с мотора, а Ким със своята мазда. След като отново обсъдиха онова, за което вече бяха говорили по телефона, Гърни имаше два въпроса. Първият беше към Кайл, но едва успя да го изкаже наполовина и отговорът дойде.

– Когато свали капачетата на детекторите...

– Свалих ги много безшумно и много бавно. През цялото време с Ким говорехме за нещо съвсем различно – за един от предметите ѝ в училище, така че който и да ни е слушал, не би могъл да разбере какво правя.

– Впечатлен съм.

– Недей. Видях го в един шпионски филм.

Вторият въпрос на Гърни беше към Ким:

– Забеляза ли в апартамента си нещо, което да не ти е познато – някакъв малък уред, радиочасовник, айпод, плюшена играчка, какъвто и да е предмет, който преди това не си виждала?

– Не, защо?

– Просто се чудя дали Шиф не се е отбивал, за да донесе обещаното оборудване за видеонаблюдение. В случаите, когато наемателят на апартамента е в течение на плана, е по-лесно видеопредавателят да се внесе, предварително инсталиран в предмета прикритие, вместо да се монтира на място в приспособление на тавана или някъде другаде.

– Нямаше нищо такова.

На масата за закуска на следващата сутрин Гърни забеляза, че Мадлин е пропуснала обичайната си купа с овесена каша и едва е докоснала кафето си. Гледаше през френските прозорци, но погледът ѝ сякаш бе съсредоточен по-скоро върху мрачни мисли, отколкото върху слънчевия пейзаж отвън.

– За пожара ли мислиш?

Толкова дълго време ѝ отне да отговори, че той започна да се чуди дали го е чула.

– Да, предполагам, че може и така да се каже. Знаеш ли какво ми хрумна тази сутрин, след като се събудих? За около три секунди се наслаждавах на мисълта да се порадвам на прекрасната утрин, като покарам колелото си по пътя край реката. После обаче осъзнах, че вече нямам колело. Онова овъглено, изкривено нещо на пода на плевнята вече не е истинско колело, нали?

Гърни не знаеше какво да ѝ каже. Известно време тя поседя мълчаливо с присвити от гняв очи. После подхвърли, по-скоро на чашата си с кафе, отколкото на него:

– Онзи, който е подслушвал апартамента на Ким, как мислиш, колко е научил за нас?

– За нас ли?

– Добре, за теб. Колко смяташ, че е разбрал за теб?

Гърни си пое дълбоко въздух:

– Добър въпрос.

В действителност тази мисъл го тормозеше още от предната вечер, когато бе говорил с Кайл по телефона.

– Вероятно бръмбарите предават към гласовоактивиращо се записващо устройство – по този начин е получил достъп до разговорите, които водих с Ким при посещенията си там, както и до нейната част от всички телефонни разговори.

– Разговори с теб, с майка ѝ, с Руди Гец...

– Да.

Мадлин присви очи:

– Значи знае много.

– Да, знае много.

– Трябва ли да се страхуваме?

– Трябва да сме бдителни. А аз трябва да разбера какво, по дяволите, става.

– Аха, схващам. Аз си отварям очите на четири за някой потенциален психопат, докато ти си играеш да редиш парченцата от пъзела, това ли е планът?

– Прекъсвам ли нещо?

На прага на кухнята беше застанала Ким. Мадлин сякаш се канеше да ѝ отвърне „Да, определено прекъсваш нещо“. Вместо това обаче Гърни попита:

– Искаш ли кафе?

– Не, благодаря. Аз... аз само исках да ти напомня, че... след около час трябва да тръгваме за първата си уговорка. Имаме среща с Ерик Стоун в Баркъм Дел. Той все още живее в къщата на майка си. Запознанството с него ще ти хареса. Ерик е... единствен по рода си.

Преди да потеглят, Гърни се обади, както планираше, на детектив Джеймс Шиф от полицейското управление в Сиракуза, за да го разпита за инсталирането на апаратура за наблюдение в апартамента на Ким. Шиф беше излязъл на повикване, така че разговорът бе прехвърлен към партньора му Елууд Гейтс, който очевидно бе запознат със ситуацията, но нито се интересуваше особено от проблема, нито пък се извини за забавянето с обещаните камери.

– Щом Шиф е казал, че ще стигнем до това, значи ще го направим.

– А някаква представа кога ще стане?

– Може би след като приключим с нещата, които са по-важни, а?

– По-важни от опасен маниак, който многократно влиза в дома на млада жена с намерение да ѝ причини сериозни телесни повреди?

– За счупеното стъпало ли говорите?

– Говоря за специално пригоден капан в стълбище над бетонен под, с цел предизвикване на потенциално фатални наранявания.

– Е, господин Гърни, нека ви обясня нещо. Точно в момента се занимаваме с фатални наранявания, които изобщо не са в графата „потенциални“. Предполагам, не сте чули за малката нарковойна за територия, която избухна вчера между дилърите на крек? Не сте, така си и мислех. Но огромният ви проблем с нарушителя е най-отгоре в списъка ни, веднага след като опандизим петнайсетина боклуци с автомати „Калашников“. Така става ли? Ще се погрижа да бъдете информиран своевременно. Приятен ден.

Ким наблюдаваше изражението на Гърни, докато той прибираше телефона в джоба си.

– Какво каза?

– Каза, че ще се погрижат може би вдругиден.

По настояване на Гърни до Баркъм Дел пътуваха в отделни коли. Той искаше да разполага със свободата да се отдели от Ким и интервютата ѝ, ако се случи нещо неочаквано. Тя шофираше по-бързо от него, така че двамата се изгубиха от поглед, преди да стигнат междущатската магистрала. Денят беше прекрасен, единственият досега, който въплъщаваше представата за истинска пролет. Небето бе наситеносиньо. Разхвърляните малки облачета – пухкави сияния. В притулените и сенчести места покрай шосето на туфички разцъфваха кокичета. Когато разбра от джипиеса си, че е на половината от пътя, Гърни спря, за да зареди с бензин. Напълни резервоара и влезе в магазина на бензиностанцията, за да си купи чаша кафе. След няколко минути, докато седеше на отворени прозорци в колата и отпиваше от кафето, реши да се обади на Джак Хардуик и да го помоли за още две услуги. Притесняваше се, че когато настъпи моментът да му връща жеста, Хардуик ще поиска нещо наистина съществено и голямо. Сега обаче му беше необходима информация, а това бе най-добрият начин да я получи. Звънна, като донякъде се надяваше да попадне на гласова поща. Вместо това чу стържещия като шкурка глас на детектива, който саркастично подхвърли:

– Дейви, момчето ми! Хрътко, поела по следите на голямото зло! Какво искаш от мен сега, по дяволите?

– Всъщност нещо доста сериозно.

– Стига бе, не думай! Каква изненада!

– Ще ти бъда много задължен.

– Че ти вече си, майсторе!

– Вярно е.

– Да си знаеш само. Казвай.

– Първо, бих искал да науча всичко възможно за студент от университета в Сиракуза на име Робърт Мийс, познат още като Робърт Монтагю. Второ, искам същото за Емилио Корасон, баща на Ким Корасон и бивш съпруг на нюйоркската журналистка Кони Кларк. Тази седмица ще станат точно десет години, откакто Емилио изчезнал от хоризонта и с него няма никаква връзка. Усилията на семейството да бъде открит се провалили.

– А като казваш „всичко възможно“, какво точно имаш...

– Имам предвид всичко, което може да бъде изровено като информация в рамките на два-три дни.

– Това ли е?

– Ще го направиш ли?

– Само не забравяй колко си ми задължен.

– Няма, Джак. Наистина съм ти признателен... – започна Гърни, но установи, че връзката вече е прекъсната.

След това потегли отново на път, като следваше инструкциите на джипиеса. Слезе от магистралата и продължи по поредица все по-разнебитени обиколни пътища, докато накрая стигна до отбивката за Фокследж Лейн. Там видя червената мазда, паркирана в отбивката. Ким махна, изкара колата на пътното платно пред неговата и бавно подкара по улицата. Не беше далеч. Първата алея за коли, оградена с внушителни каменни стени, градени без хоросан, принадлежеше на нещо, наречено „Ловен клуб Уитингам“. Втората, на двеста-триста метра по-нататък, видимо не беше обозначена с име или адрес, но Ким свърна по нея и Гърни я последва.

Домът на Ерик Стоун беше в края на половинкилометровата алея. Беше огромна къща в новоанглийски колониален стил. Боята по цялата ѝ фасада беше започнала да се лющи. Улуците се нуждаеха от стягане и изправяне. По алеята зееха пукнатини от топенето на леда, а по моравата и цветните лехи се белееха остатъци от наскоро отишлата си зима.

Неравна тухлена пътека свързваше алеята за коли с трите стъпала на стълбището, което водеше до входната врата на къщата. Пътеката и стълбите бяха покрити с гниещи листа и клонки. Когато Гърни и Ким стигнаха до средата на пътеката, вратата се отвори и един мъж се появи на широкото горно стъпало. На Гърни му хрумна, че има форма на яйце. Фигурата му, тясна в раменете и с голямо шкембе, беше увита от врата до коленете в безупречнобяла престилка.

– Бъдете внимателни. Моля ви. Там е същинска джунгла.

Театралната му дикция бе съпроводена от зъбата усмивка и напрегнат поглед, прикован в Гърни. Преждевременно посивялата къса коса беше спретнато разделена на път, а дребното му розово лице – прясно обръснато.

– Хрупкави бисквити с джинджифил! – съобщи той жизнерадостно, като се отдръпна встрани, за да ги пусне да влязат в голямата къща.

Щом Гърни мина покрай него, ароматът на талк отстъпи място на отчетливата сладникаво-пикантна миризма на единствения вид сладки, който той ненавиждаше до дъното на душата си.

– Вървете само направо по коридора чак до дъното. Кухнята е най-уютното местенце в къщата.

Освен стълбището към втория етаж в традиционния, широк централен коридор имаше и няколко врати, но патината от прах по бравите им загатваше, че рядко се отварят.

Кухнята в задната част на къщата беше уютна само в смисъл, че бе топла и изпълнена с ухание на печива. Беше грамадна, с високи тавани и побираше всички професионални уреди от рекламите, които преди едно-две десетилетия бяха станали задължителна украса в домовете на богатите. Гледката на триметровата тръба на абсорбатора напомни на Гърни за жертвен олтар от филм за Индиана Джоунс.

– Майка ми беше фанатичка на тема качество – каза яйцевидният мъж.

След което добави като стряскащо ехо на мислите в главата на Гърни:

– Беше поклонничка на олтара на съвършенството.

– От колко време живееш тук?

Вместо да ѝ отговори, той се обърна към Гърни:

– Със сигурност знам кой сте и предполагам, и вие сте наясно кой съм аз, но все пак смятам, че ще е уместно да се запознаем.

– О, каква глупачка съм – намеси се Ким. – Много съжалявам. Дейвид Гърни, Ерик Стоун.

– За мен е удоволствие – възкликна Стоун и протегна ръка, като се усмихна свръхлюбезно. Големите му равни зъби бяха бели почти като престилката. – Изключително внушителната ви репутация върви пред вас.

– Приятно ми е да се запознаем – каза Гърни. Ръката на Стоун беше топла, мека и неприятно влажна.

– Разказах на Ерик за статията, която майка ми написа за теб – обясни Ким.

След неловко мълчание Стоун посочи към най-отдалечения от голямата печка край на кухнята, където стоеше чамова маса от модерно състарена дървесина.

– Да седнем.

Когато Гърни и Ким се настаниха, Стоун попита дали някой желае нещо за пиене.

– Имам най-различни видове кафе с различна сила, както и безброй билкови чайове. Също и някаква странна газирана напитка с нар. Желаещи?

И двамата отказаха и Стоун зае третия стол до масата с подчертан израз на разочарование. Ким извади от чантата на рамото си три малки камери и два миниатюрни триножника. Постави две от камерите на стативите, едната обърната към Стоун, другата към себе си. След това обясни в детайли философията на продукцията – как стремежът на „хората от РАМ“ е да осигурят възможно най-семпла и непринудена картина и настроение на интервюто, да запазят същата визуална и аудиоструктура, позната на зрителите, свикнали да записват семейни моменти на айфоните си. Целта е да се запази истинността. Да се запази простотата. Непредсказуем разговор, не пиеса по сценарий. С осветление за стая, не за сцена. Непрофесионално. Човешки същества, които се държат като човеци... И така нататък.

Не стана ясно дали Стоун реагира по някакъв начин на тази декларация за автентичност. Умът му, изглежда, витаеше някъде другаде и се съсредоточи отново чак когато Ким завърши коментара си със:

– Имаш ли някакви въпроси?

– Само един – отвърна той и се обърна към Гърни. – Смятате ли, че някога ще го хванат?

– Добрия пастир ли? Бих искал да вярвам в това.

Стоун завъртя очи:

– Обзалагам се, че във вашата професия давате много такива отговори – отговори, които не казват нищо.

Тонът му беше по-скоро отчаян, отколкото предизвикателен.

Гърни сви рамене:

– Все още не знам достатъчно, за да ви кажа нещо повече.

Ким нагласи за последен път кадъра на камерите върху стативите и пусна и двете в режим HD филм. После прокара пръсти през косата си, седна по-изправено на стола, изглади няколко гънки на сакото си, усмихна се и заговори:

– Ерик, бих искала отново да ти благодаря за желанието да участваш в „Сираци на убийствата“. Целта ни е да представим откровено и непосредствено твоите мисли и чувства. Без ограничения и без задръжки. Намираме се в дома ти, не в студио. Това е твоята история, твоите емоции. Започни, откъдето пожелаеш.

Той си пое дъх. Дълбоко, накъсано.

– Ще започна с отговор на въпроса, който ми зададе, когато влезе в кухнята преди минути. Попита откога живея в тази къща. Отговорът е: от двайсет години. Половината от тях прекарах в рая, а другата половина в ада – той замълча. – Първите десет години живеех в свят, изпълнен със слънчевата светлина на една забележителна жена, а последните десет – в страната на сенките.

Ким дълго запази мълчание, а след това откликна с мек, тъжен глас:

– Понякога по дълбочината на болката разбираме колко сме изгубили.

Стоун кимна:

– Майка ми беше скала. Ракета. Вулкан. Беше природна стихия. Нека повторя – природна стихия. Клише е, но е точно. Загубата ѝ беше като да отречеш закона за гравитацията. Законът за гравитацията – отхвърлен! Представете си го само. Свят без гравитация. Свят, който няма за какво да се държи, за да не се разпадне.

Очите на мъжа проблеснаха и започнаха да се наливат със сълзи. Следващите думи на Ким бяха изненадващи – попита Стоун дали може да си вземе бисквитка. Той избухна в смях – лудешки, истеричен изблик, от който сълзите бликнаха и започнаха да се стичат по бузите му.

– Да, да, разбира се, че може! Тъкмо извадих от фурната бисквитите с джинджифил, но има и ореховки с шоколадови стърготини, масленки с много-много масло и сладки с овесени ядки и стафиди. Всичките са току-що опечени.

– Мисля да хапна една с овесени ядки и стафиди.

– Великолепен избор, мадам! – той сякаш се опитваше да имитира през сълзи угодничещ сомелиер.

Отиде до другия край на кухнята и взе поставената върху печката чиния, на която имаше купчина големи кафяви бисквити. Ким вдигна по-високо третата си камера, за да не го изпусне от кадър. Той тъкмо се канеше да остави чинията на масата, но като че ли се сети за нещо и спря. После се обърна към Гърни:

– Десет години – заяви, сякаш току-що му беше хрумнало някакво ново значение на цифрата и се бе изненадал. – Точно десет години. Пълна декада – гласът му се извиси драматично. – Десет години, а аз още съм такава развалина. Какво мислите за това, детективе? Жалкото ми състояние мотивира ли ви да откриете, арестувате и екзекутирате онзи нечестив копелдак, който уби най-невероятната жена на света? Или ви изглеждам толкова абсурдно, че просто ви напушва смях?

Когато ставаше свидетел на емоционални изблици, Гърни обикновено се превръщаше в лед. И сега не беше изключение. Отговорът му беше сух и учтив:

– Ще направя всичко възможно.

Стоун го стрелна със скептичен поглед изпод вдигнати вежди, но не продължи с темата. Вместо това пак им предложи кафе. И двамата отново отказаха. После Ким прекара известно време в измъкване на подробности от живота му преди и след убийството на майка му. Според пространния разказ на Стоун, животът му „преди“ бил по-добър във всяко едно отношение. Шарън Стоун ставала все по-успешен играч в търговията с тузарски ваканционни имоти. Личният ѝ живот също бил охолен и тя щедро споделяла лукса със сина си. Малко преди бруталната намеса на Добрия пастир се била съгласила да стане поръчител на Ерик за три милиона долара, с които той да си купи хотел и ресторант във винарския регион Фингър Лейкс. Без нейния подпис обаче сделката пропаднала. Вместо да се наслаждава на живота на елитен ресторантьор и хотелиер, на трийсет и девет години той живееше в имот, който не бе в състояние да поддържа, и се опитваше да си изкарва прехраната, като пече бисквити за местните гурме магазини и малки хотелчета в кухнята мечта на покойната си майка.

След около час Ким най-после затвори малкия бележник, с който се консултираше, и изненада Гърни, като го попита дали той има въпроси.

– Може би няколко, ако господин Стоун няма нищо против.

– Господин Стоун ли? Наричай ме Ерик, моля те.

– Добре, Ерик. Знаеш ли дали майка ти е имала предишни контакти – по работа или лични – с някоя от другите жертви?

Мъжът трепна.

– Аз поне не знам за такива.

– А известно ли ти е да е имала врагове?

– Майка ми не търпеше особено глупаците.

– Тоест?

– Тоест, дразнеше някои хора, настъпваше ги по мазолите. В сферата на недвижимите имоти, особено на нивото, на което действаше майка ми, конкуренцията е много голяма, а пък тя не обичаше идиоти да ѝ губят времето.

– Помниш ли защо си е купила мерцедес?

– Разбира се – Стоун се усмихна широко. – Класа. Стил. Мощност. Бързина. Много над останалите. Точно като майка ми.

– През изминалите десет години контактувал ли си с някого, свързан с другите жертви?

Мъжът отново потръпна:

– Тази дума... Не я харесвам.

– Коя дума?

– „Жертва“. Не мисля за нея по този начин. Звучи толкова ужасяващо пасивно, безпомощно – все неща, които майка ми не беше.

– Ще задам въпроса по друг начин. Относно контактите с останалите семейства...

Стоун го прекъсна:

– Отговорът е „да“, в началото имаше контакти – нещо като група за взаимопомощ, която се сформира след убийствата.

– Всички ли семейства участваха?

– Не, всъщност не. Хирургът от Уилямстаун имаше син, който се присъедини един-два пъти към нас, след което заяви, че не проявява интерес към обединена от скръбта група хора, тъй като той самият не скърби. Каза, че е доволен от смъртта на баща си. Беше просто ужасен. Държеше се много враждебно. Обиждаше.

Гърни хвърли поглед към Ким.

– Джими Брустър – обясни тя.

– Това ли е всичко? – попита Стоун.

– Само още два, съвсем бързи въпроса. Майка ти някога споменавала ли е, че се бои от някого?

– Не, никога. Тя бе най-безстрашното човешко същество, което някога се е раждало.

– „Шарън Стоун“ истинското ѝ име ли беше?

– Да и не. Официално се казваше Мери Шарън Стоун. След големия успех на „Първичен инстинкт“ обаче направи пълна промяна – боядиса се и от брюнетка стана блондинка, заряза това „Мери“ и представи на света една забележителна нова личност. Майка беше истински гений по отношение на рекламата. Хрумна ѝ да качи свои снимки на билбордове – седнала с кръстосани крака, обута в много къса пола – като в онази известна сцена от филма.

Гърни направи знак на Ким, че няма повече въпроси. Стоун добави с усмивка, която будеше обезпокоително усещане:

– Майка имаше убийствени крака.

Час по-късно Гърни отби и спря до маздата на Ким пред безличния офис на счетоводната фирма „Бикърс, Мелани и Флем^1“, разположен на територията на открит търговски център в покрайнините на Мидълтаун, между някакво студио за йога и туристическа агенция. Ким говореше по мобилния си телефон. Гърни се облегна назад и се замисли какво ли би сторил, ако се казваше „Флем“. Дали щеше да го промени, или да си го носи като някакъв символ за бунт? Дали отказът да промениш името си (когато това име е така фрапиращо абсурдно като татуировка на магаре на челото) е заслужаваща похвала искреност, или просто глупав инат? В какъв момент гордостта се превръщаше в пречка за нормалното функциониране на човека?

Божичко, защо си занимавам мозъка с подобни глупости?

Кратко силно почукване и целеустременото лице на Ким се появи на прозореца. Гърни се върна в реалността. Излезе от колата и последва младата жена в офиса.

От входната врата се влизаше в безлична чакалня с няколко разнородни стола, поставени до една от стените. Захабени копия на сп. „Смарт Мъни“² бяха разстлани на ниска масичка за кафе в датски стил³. Преграда до кръста разделяше тази част от друга, по-малка, с две голи бюра пред стената и една-единствена затворена врата. На преградата беше поставен старовремски звънец – малък сребърен овал с вдигнато нагоре чукче.

Ким силно натисна бутона и от него се разнесе учудващо силен звън. Повтори половин минута по-късно, но не получи отговор. Вече посягаше към телефона си, когато вратата на задната стена се отвори. Показалият се мъж беше слаб, блед и изглеждаше уморен. Втренчи се в тях без любопитство.

– Господин Мелани? – попита Ким.

– Да – гласът му бе сух и безцветен.

– Аз съм Ким Корасон.

– Да.

– Говорихме по телефона. Разбрахме се да дойда, за да подготвим интервюто.

– Да, спомням си.

– Е... – тя се огледа, леко объркана. – Къде бихте желали да...?

– О, да. Можете да дойдете в кабинета ми – каза той и отново хлътна вътре.

Гърни отвори летящите вратички на ниската преграда и ги задържа, за да мине Ким. Бяха прашни, както и двете бюра зад тях. Последва я в задния офис – стая без прозорци с голяма маса от махагон, четири стола с прави облегалки и рафтове за книги по три от стените. Лавиците бяха отрупани с дебели томове със счетоводни закони и данъчно право. Всепроникващият прах се бе настанил и върху книгите. Въздухът миришеше на застояло. Една настолна лампа в далечния край на масата осигуряваше единствената светлина в стаята. На тавана имаше флуоресцентна лампа, но не беше включена. Докато Ким изследваше помещението, за да намери места, където да разположи камерите, помоли да запалят и нея. Мелани сви рамене и щракна ключа. След поредица колебливи премигвания, светлината най-после се стабилизира, издавайки тихо бръмчене. Флуоресцентният блясък подчертаваше бледостта на кожата и сенките под очите му. В него определено имаше нещо мъртвешко.

Както беше направила в кухнята на Стоун, Ким се зае с разполагането на камерите. Когато приключи, двамата с Гърни седнаха от едната страна на махагоновата маса, а Мелани – от другата. След това, почти дума по дума, тя произнесе същата реч, каквато и пред Стоун – че целта на продукцията е непринуденост, простота и естественост, че интервюто трябвало да прилича възможно най-много на разговор между двама приятели в домашна обстановка, да върви свободно, небрежно и искрено.

Мелани не отвърна нищо. Тя му каза, че може спокойно да сподели каквото желае. Той пак не отговори, само седеше и се взираше в нея. Ким огледа клаустрофобично тясното пространство, което сякаш бе станало още по-сиво и мрачно след включването на лампата на тавана.

– И така – започна тя неловко, очевидно осъзнала, че се налага да играе водещата роля в предстоящия разговор, – това ли е главният ви офис?

Мелани сякаш обмисли въпроса, после каза:

– Единственият ми офис.

– А партньорите ви? Те... те тук ли са?

– Не. Нямам партньори.

– Помислих, че... Имената... Бикърс и...

– Фирмата се казваше така преди. Създадохме я в съдружие. Аз бях главният партньор. След това се... разделихме. Името на компанията беше правен казус... законово не зависеше от служителите, които работят в нея. Така и не събрах енергия да го променя – говореше бавно, сякаш се бореше със собствения си тромав изказ. – Както някои разведени жени запазват фамилията на мъжа си след брака. Не знам защо не го сменям. Би трябвало да го направя, нали?

Не остави впечатление, че иска отговор. Ким продължаваше да се усмихва, но някак по-принудено. Размърда се на мястото си:

– Един бърз въпрос, преди да продължим нататък. Пол ли предпочитате, или да използвам „господин Мелани“?

След няколко секунди мъртвешка тишина, той отвърна едва чуто:

– Пол става.

– Добре, Пол, да започваме. Както коментирахме по телефона, просто ще си поговорим за твоя живот след смъртта на баща ти. Съгласен ли си?

Още една пауза, после той каза:

– Става.

– Чудесно. И така, от колко време си счетоводител?

– Цял живот.

– Имах предвид по-конкретно, колко години?

– Години ли? От колежа. Сега съм на... четиридесет и пет. Бях на двайсет и две, когато завърших. Значи, четиридесет и пет без двайсет и две – от двайсет и три години съм счетоводител. – Той затвори очи.

– Пол?

– Да?

– Добре ли си?

Мъжът отвори едното си око, после и другото:

– Съгласих се да го направя, така че ще го направя, но ми се ще да приключваме по-бързо. Минавал съм през всичко това, докато ходех на терапия. Мога да ти дам отговорите. Просто не... не обичам да чувам въпросите – въздъхна. – Прочетох писмото ти... Говорихме по телефона... Знам какво искаш. Искаш „преди“ и „след“, нали? Добре. Ще ти го дам. Ще ти дам същината на тогава и сега.

Той отново въздъхна леко. За момент Гърни изпита усещането, че са хванати в капан като миньори в подземна пещера и кислородът им свършва – някакъв спомен от филм, който беше гледал като дете.

Ким се намръщи:

– Не съм сигурна, че разбирам.

Мелани повтори, като този път натърти повече на думите:

– Минавал съм през всичко това по време на терапията си.

– Добре... в такъв случай... ти...

– Затова мога направо да ти дам отговорите, без да е необходимо да задаваш въпроси. Така е най-добре за всички. Нали?

– Звучи чудесно, Пол. Продължавай, моля те.

Той посочи една от камерите:

– Работи ли?

– Да.

Мелани отново затвори очи. Когато започна да разказва, чувствата на Ким (каквито и да бяха те) вече бяха предизвикали тикове в ъгълчето на устата ѝ.

– Още преди... събитието... не бях особено щастлив човек. Никога не съм бил такъв. Но имаше време, когато изпитвах надежда. Така мисля, че имах надежда. Или нещо подобно. Усещане, че бъдещето може да е по-добро. Но след... събитието... това чувство се изгуби напълно. Завинаги. Цветът изчезна от картината, всичко стана сиво. Разбираш ли? Без цветове. Някога имах енергията да градя професионална практика, да развивам нещо – произнесе думата „развивам“ сякаш тя въплъщава най-странната идея на света. – Клиенти... партньори... дела. Повече, по-добре, по-успешно. Докато не се случи онова.

След тези думи замлъкна.

– „Онова“? – подкани го Ким.

– Събитието – той отвори очи. – Все едно ме бутнаха от ръба на нещо. Не на скала, просто...

Мелани вдигна едната си ръка и изимитира движението на кола, която се изкачва нагоре по хълм и горе, на билото, бавно се накланя надолу.

– Нещата започнаха да отиват по дяволите. Да се разпадат. Едно по едно. Двигателят вече не работеше.

– Какво беше семейното ти положение? – попита Ким.

– Положение? Като изключим факта, че баща ми беше мъртъв, а майка ми – в необратима кома?

– Съжалявам, не се изразих правилно. Имах предвид дали си бил женен, имал ли си друго семейство?

– Имах съпруга. После тя се умори от това, че всичко се срива.

– А деца?

– Не. Това беше добре. А може и да не беше. Всичките пари на баща ми отидоха при внуците му, децата на сестра ми – Мелани се усмихна, но в усмивката му имаше горчивина. – Знаеш ли защо? Това е смешно. Сестра ми беше много откачена, много тревожна. И двете ѝ деца са с биполярно разстройство, имат ХРНВ⁴, ОКР⁵, каквото се сетиш. Така че баща ми реши... реши, че аз съм добре, че аз съм здравият в семейството, а те се нуждаят от цялата помощ, която могат да получат.

– Поддържаш ли контакт със сестра си?

– Сестра ми почина.

– Съжалявам, Пол.

– Преди години. Пет? Шест? Рак. Може би да си мъртъв не е толкова зле.

– Какво те кара да го кажеш?

Той отново пусна кривата си усмивка, после се натъжи:

– Виждаш ли? Въпроси. Въпроси.

Мелани се вгледа в повърхността на масата, сякаш се опитваше да различи очертанията на нещо, плуващо в мътна вода:

– Въпросът е, че парите значеха много за баща ми. Те бяха най-важното за него. Разбираш ли?

Тъгата му се отрази в очите на Ким:

– Да.

– Терапевтът ми каза, че причината да стана счетоводител е била обсебеността на баща ми от парите. В крайна сметка, какво броят счетоводителите? Броят пари.

– И когато остави всичко на семейството на сестра ти...?

Мелани отново вдигна ръка. Този път имитираше бавното потъване на кола в дълбока пропаст.

– Терапията ти дава всички обяснения, пълна яснота... но това невинаги е добре, нали.

Не беше въпрос.

Когато половин час по-късно излязоха от мрачния офис на Пол Мелани навън, на слънчевия паркинг, Гърни се почувства дезориентиран, както когато се измъкваш от затъмнен киносалон на дневна светлина – рязка смяна на един свят с друг. Ким си пое дълбоко въздух:

– Леле! Това беше...

– Безжизнено? Безнадеждно? Мрачно?

– Просто тъжно. – Изглеждаше потресена. – Забеляза ли датите на списанията в чакалнята?

– Не, защо?

– Всичките бяха отпреди години, нямаше нито едно скорошно. И като заговорихме за дати, осъзнаваш ли кое време от годината е?

– Какво имаш предвид?

– Сега е последната седмица от март. Остават по-малко от три седмици до петнайсети април⁶. През тези седмици всеки счетоводител би трябвало да е ужасно зает.

– О, боже, права си. Следователно той няма клиенти. Или не са кой знае колко. Какво тогава прави там?

– Добър въпрос.

Обратният път до Уолнът Кросинг – всеки шофираше собствената си кола, отне почти два часа. Към края на пътуването слънцето бе слязло ниско и блестеше в мръсното предно стъкло на Гърни. Напомни му (за трети или четвърти път тази седмица), че му е свършила течността за чистачките. Дразнеше го обаче не толкова липсата на течност, колкото фактът, че все повече зависи от бележките си. Ако не запишеше нещо...

Телефонът му звънна и прекъсна мрачните размисли за състоянието на собствения му ум. Изненада се, като видя името на Хардуик на екрана.

– Да, Джак.

– Първата част беше лесна. Не смятам обаче, че това намалява дълга ти.

Гърни си припомни молбата, която бе отправил тази сутрин.

– Под първата имаш предвид историята на господин Мийс-Монтагю?

– Всъщност е господин Монтагю-Мийс, но за това – анон.

– „Анон“ ли?

– Да, анон. Означава „скоро“. Една от любимите думи на Уилям Шекспир. Винаги, когато имал предвид „скоро“, използвал „анон“⁷. Разширявам си речника, за да мога да говоря по-уверено с интелектуални задници като теб.

– Това е добре, Джак. Гордея се с теб.

– Та значи, това е първата доза. Може би по-нататък ще получим още. Лицето, за което говорим, е родено на двайсет и осми март 1989 г. в болницата „Св. Лука“, Ню Йорк.

– Ха!

– Това „ха“ за какво беше?

– Роден е през 1989 г., следователно скоро ще стане на двайсет и една години⁸.

– И какво от това, по дяволите?

– Просто интересен факт. Продължавай.

– На свидетелството му за раждане не е записано името на бащата. Малкият Робърт бил оставен за осиновяване от майка си, чието име, по една случайност, било Мари Монтагю.

– Значи малкият Робърт първо е бил Монтагю, а после е станал Мийс. Много интересно.

– Става още по-интересно. Почти веднага бил осиновен от изтъкната питсбъргска двойка, Гордън и Силия Мийс. Гордън, както се оказва, бил червив с пари. Наследник на богатство, натрупано от мина за въглища в Апалачите. Познай какво следва.

– Въодушевлението в гласа ти ми подсказва, че е нещо ужасно.

– Службата за закрила на детето взела Робърт от дома на семейство Мийс, когато бил на дванайсет,

– Успя ли да разбереш защо?

– Не. Повярвай ми, този случай е наистина дълбоко засекретен.

– Защо ли не се изненадвам? И какво е станало с Робърт след това?

– Грозна история. Приемен дом след приемен дом. В никой не искали да го задържат повече от шест месеца. Труден младеж. Предписвали му различни лекарства за генерализирано тревожно разстройство, гранично личностно разстройство, пулсиращо експлозивно разстройство – направо да се влюбиш в това последното.

– Предполагам, че не бива да те питам как си получил достъп до...

– Така е. Затова недей. В крайна сметка всичко се свежда до това, че говорим за едно много несигурно хлапе с доста хлабава връзка с реалността и сериозен проблем с гнева.

– Как в такъв случай този образец на стабилността...

– Е влязъл в университета ли? Просто е. В центъра на този яко повреден ум се спотайва интелигентност с космически коефициент. А подобен коефициент на интелигентност, съчетан с проблемно минало и никакви пари, се оказва магическата формула за получаване на пълна стипендия за колежа. Откакто е влязъл в него, Робърт показва изключителни резултати в актьорското майсторство и се представя от прилично до много зле по всичко останало. Твърди се, че е роден актьор. Красив е като филмова звезда, на сцената изглежда фантастично, умее да пуска чара си в действие, но като цяло е доста потаен. Наскоро отново е променил името си от Мийс на Монтагю. В продължение на няколко месеца е съжителствал, както може би знаеш, с малката Кими. Това очевидно е приключило зле. В момента живее сам в тристаен апартамент под наем в разделена на отделни квартири викторианска къща, на приятна улица в Сиракуза. Източниците на средствата за наема, колата и другите му разходи, които университетът не поема, не са известни.

– Работи ли някъде?

– Не и официално. Засега това е всичко. Ако излезе още някоя простотия, ще ти я метна.

– Задължен съм ти.

– О, да, определено.

Умът на Гърни беше изпълнен с толкова много свободно носещи се факти, че когато вечерта, докато пиеха кафе и Мадлин спомена за великолепния залез час по-рано, той изобщо не си спомни да го е наблюдавал. На мястото на тази картина в главата му имаше купчина обезпокоителни образи, личности и подробности. Приличащият на Хъмпти-Дъмпти пекар, който отказваше да мисли за майка си като за „жертва“. Майката, която „дразнеше някои хора, настъпваше ги по мазолите“. Гърни се питаше дали мъжът изобщо знае за ухото с диамантената обица, закачено на храста смрадлика. Пол Мелани, чийто богат баща завещал всичките си пари, тоест цялата си любов, на друг. Човек, чиято кариера беше изгубила смисъла си, чийто живот бе напълно сив, чиито мисли бяха мрачни и горчиви и чийто език, поведение и безжизнен офис бяха равносилни на бележка на самоубиец. Божичко... ако...

Мадлин го наблюдаваше от другата страна на масата:

– Какъв е проблемът?

– Просто си мислех за един от хората, които посетихме днес с Ким.

– Продължавай.

– Опитвам се да си припомня думите му. Звучеше... много потиснато.

Погледът на Мадлин се напрегна:

– Какво каза?

– Точно това се опитвам да се сетя. Имаше един коментар... Точно ни беше съобщил, че сестра му е починала. После подхвърли: „Да си мъртъв не е толкова зле“. Или нещо подобно.

– Нищо конкретно и директно? Не е изразявал намерение да направи нещо?

– Не. Просто... една тежест и... липса на... Не знам.

Мадлин гледаше измъчено.

– Онзи мъж от клиниката ти, пациентът, който се самоуби... Той казвал ли е нещо конкретно?

– Не, разбира се, че не. Иначе щяха да го откарат в психиатрично заведение. Но определено излъчваше такова усещане за... тежест. Мрак, безнадеждност.

Гърни въздъхна.

– За нещастие, няма значение какво смятаме, че би могъл да стори някой. Има значение единствено онова, което хората казват, че ще направят.

Той се намръщи:

– Все пак има нещо, което искам да разбера. Ей така, за лично успокоение.

Взе мобилния си телефон от бюфета и набра номера на Хардуик. Обаждането беше прехвърлено на гласова поща. „Джак, искам да увелича огромния си дълг към теб, като те помоля за още една мъничка услуга. В Ориндж Каунти има един счетоводител, казва се Пол Мелани. Това е синът на Бруно Мелани, първата жертва на Добрия пастир. Бих искал да разбера дали на негово име има регистрирани някакви оръжия. Тревожа се за него и ще е добре да знам колко сериозен повод за безпокойство имам. Благодаря ти.“

Върна се обратно на масата, седна и разсеяно сипа трета лъжица захар в кафето си.

– Колкото по-сладко, толкова по-добре, а? – попита Мадлин с лека усмивка.

Гърни сви рамене и бавно разбърка кафето. Тя наклони глава настрани и започна да го изучава по начин, който някога го притесняваше, но през последните години го радваше – не защото разбираше какво си мисли жена му или пък схващаше заключенията от „изследването“ ѝ, а защото го възприемаше като израз на привързаността ѝ. Да я попита за какво си мисли би било равносилно на искане да даде определение за връзката им. Само че онова, което правеше ценна дадена връзка, не се поддава на определения, направени по нечие искане. Мадлин поднесе чашата към устните си с две ръце, отпи от нея и я остави внимателно.

– Е... искаш ли да ми разкажеш малко повече за ставащото?

Поради някаква причина въпросът го изненада.

– Наистина ли искаш да знаеш?

– Разбира се.

– Има много неща.

– Слушам те.

– Добре. Не забравяй, че сама ме помоли.

След което се облегна назад на стола и говори, почти без да спира, в продължение на двайсет и пет минути. Разказа ѝ всичко, за което се сети – от стрелбището на Робърта Рьоткер до скелета пред портата на Макс Клинтър – без да прави усилия да организира, приоритизира или редактира информацията. Докато изреждаше, сам бе поразен от броя на склонните към крайности хора, странни допирателни и зловещи усложнения в цялата тази история.

– А накрая – заключи – и това с плевнята.

– Да, плевнята – каза Мадлин и в изражението ѝ се появи твърдост. – Смяташ ли, че пожарът е свързан с всичко останало?

– Така мисля.

– Добре, какъв е планът?

Въпросът не му се понрави, защото го принуждаваше да признае, че намеренията му не включват нищо, дори бегло напомнящо план.

– Да сръчкам по-сериозно сенките наоколо и да видя дали някой ще се обади, като усети остена – каза. – Може и да пална огън под свещената крава.

– Как ще звучи това, ако го кажеш на човешки език?

– Да проверя дали някой от служителите на правоохранителните органи разполага с категорични факти, или официалната теория за случая с Добрия пастир е толкова уязвима, колкото си мисля.

– Това ли ще правиш утре с онзи човек, рибата?

– Да. Агент Траут. Във вилата му в Адирондак. На езерото Сороу.

Тъкмо в този миг Кайл и Ким влязоха през страничната врата, а с тях нахлу и леден въздух.

¹ Flemm на английски е омофон (произнася се по същия начин) на думата phlegm, която означава „храчка“. – б. р.

² Smart Money – буквално „умни пари“ (англ.) – б. пр.

³ „Дениш модерн“ – известен стил минималистични дървени мебели – б. р.

⁴ Хиперкинетично разстройство с нарушение на вниманието – б. пр.

⁵ Обсесивно-компулсивно разстройство – б. пр.

⁶ 15 април е крайният срок за подаване на данъчни декларации в САЩ. – б. р.

⁷ Аnon (англ.) – скоро, веднага, ей-сега; освен това е съкращение за anonymous – анонимен – б. пр.

⁸ Възрастта, на която в САЩ се достига пълнолетие. – б. р.

Глава 28 По-мрачно, по-студено, по-дълбоко

На следващата сутрин на разсъмване Гърни вече бе на масата с първото си кафе за деня. Седнал пред френските прозорци, наблюдаваше как една дългоножка¹ влачи заловена щипалка по ръба на покритото с каменни плочи патио. Щипалката все още се бореше. За миг той се изкуши да се намеси. После осъзна, че подтикът му не е резултат нито от милосърдие, нито от съчувствие. Не беше нищо повече от желание да махне сцената от полезрението си.

– Какво има? – чу гласа на Мадлин.

Вдигна поглед – тя беше застанала до него, облечена с розова тениска и зелени памучни панталонки. Току-що си беше взела душ.

– Просто наблюдавах ужасите на природа – отвърна.

Тя хвърли поглед през стъклото нагоре, към източния хоризонт.

– Днес ще бъде хубав ден.

Той кимна, без наистина да я е чул. Вниманието му бе погълнато от нова мисъл:

– Снощи, преди да си легна, Кайл спомена нещо за връщане в Манхатън днес сутринта. Помниш ли да е казвал кога смята да потегли?

– Тръгнаха преди час.

– Какво?

– Ти спеше дълбоко. Не искаха да те будят.

– „Те“ ли?

Мадлин го изгледа, сякаш изненадана от неговата изненада:

– Днес следобед Ким трябва да е в града, за да записва нещо за „Сираци на убийствата“. Кайл я убеди да тръгне по-рано с него, така че да прекарат деня заедно. На нея не ѝ трябваше дълго убеждаване. Всъщност ми се струва, че планът е тя да остане в неговия апартамент довечера. Не мога да повярвам, че не си усетил какво става.

– Може и да съм, но не мислех, че ще е толкова скоро.

Тя отиде до кафе-машината на кухненския остров и си наля чаша кафе.

– Това притеснява ли те?

– Безпокои ме неизвестността. Както и изненадите.

Мадлин отпи от кафето и се върна край масата.

– За нещастие, животът е пълен с тях.

– Да, разбрах го.

Стоеше права и се взираше през отсрещния прозорец в разширяващата се ивица светлина над хребета.

– Ким притеснява ли те?

– До известна степен. Чудя се за онова с Роби Мийс. Имам предвид, че онзи тип е доста откачен, а тя му е позволила да се пренесе при нея. Има нещо нередно в тази история.

– Съгласна съм, но вероятно не поради същите причини. Много хора, особено жени, са привлечени от проблемни и увредени личности. Колкото повече са щетите, толкова по-добре. Забъркват се с престъпници, с наркомани. Искат да оправят някого. Това е ужасна основа за градене на връзка, но не е необичайна. Наблюдавам я в клиниката всеки ден. Може би нещо подобно е имало между Ким и Роби Мийс, докато не е събрала достатъчно сила и здрав разум да го разкара от живота си.

Гърни тръгна за езерото Сороу малко след изгрев-слънце, стиснал в ръка подробното описание на пътя дотам. Пътуването през възвишенията Кетскил и хълмистите земеделски земи на Скохери нагоре към Адирондак беше пътешествие и из някои смущаващи спомени. Спомени за ваканциите на езерото Брант, преди да влезе в пубертета, когато майка му бе най-силно отчуждена от баща му. Отчуждение, което я бе превърнало в кълбо от напрежение, което имаше непрекъсната нужда от внимание и постоянно търсеше физически контакт. Дори сега, четиридесет години по-късно, тези спомени хвърляха мрачни сенки.

Докато навлизаше по-дълбоко на север, планинските склонове ставаха все по-стръмни, долините се стесняваха, а сенките се сгъстяваха. Според инструкциите, които бе получил от асистента на Траут, последното шосе с указателна табела се казваше Шатър Спър. От там нататък щеше да се наложи да разчита на точните показания на километража, за да завива в правилните отбивки из лабиринта от стари горски пътища за превоз на дървени трупи. Гората бе част от обширен частен имот, в който имаше само няколко сезонни хижи. Липсваха магазини, бензиностанции и хора, а на много места мобилните телефони нямаха покритие.

Въпреки системата за задвижване 4х4, субаруто на Гърни едва се справяше с терена. След петия завой, който според дадените му инструкции би трябвало да го изведе директно до хижата на Траут, той се озова на една полянка насред дърветата. Слезе от колата и обиколи наоколо. Четири недобре утъпкани пътеки водеха от полянката към гората в различни посоки, но нямаше никакъв знак по коя от тях трябва да поеме. Беше 8,58 сутринта – само две минути преди часа, в който трябваше да пристигне по план. Беше убеден, че е следвал точно всички инструкции, и почти сигурен, че мъжът с педантичния глас, с когото разговаря по телефона, няма как да е направил грешка. В такъв случай оставаха ограничен брой възможни обяснения, само едно от които му се струваше правдоподобно.

Върна се до колата, качи се, отвори страничната врата, за да влезе малко свеж въздух, свали седалката докрай, излегна се и затвори очи. От време на време проверяваше колко е часът. В девет и петнайсет до него достигна боботенето от двигател на приближаващ се автомобил, който спря наблизо.

Когато чу очакваното почукване, отвори очи, прозя се, изправи седалката и отвори прозореца. Мъжът отвън беше слаб и корав на вид, с проницателни кафяви очи и късо подстригана черна коса.

– Вие ли сте Дейвид Гърни?

– Още някого ли очаквате?

– Налага се да оставите колата си тук и да се изкачим с атевето². Мъжът посочи към едно кавазаки „Мюл“, боядисано в камуфлажен цвят.

– Не споменахте за това по телефона.

Клепачите на мъжа потрепнаха. Може би не беше очаквал гласът му да бъде така лесно разпознат.

– Прекият път е недостъпен по това време.

Гърни се усмихна. Последва мъжа до атевето и се качи на мястото за пътници.

– Знаете ли какво бих се изкушавал да правя, ако си имах местенце тук горе? От време на време щеше да ми се приисква да си поиграя с някого от гостите си. Да го накарам да помисли, че се е изгубил, че може би е пропуснал завой, да видя дали ще се паникьоса – сещате ли се, някъде по средата на нищото, без обхват на телефона. Защото ако се изгуби по пътя на идване, няма да успее да намери и пътя за излизане, нали? Винаги е забавно да видиш кой изпада в паника в подобна ситуация и кой не. Знаете какво имам предвид, нали?

Челюстите на мъжа се стегнаха:

– Не бих казал.

– Разбира се, че не. Как бихте могли? Само някой, който е истински маниак на тема контрол, би оценил казаното.

Три минути по-късно – след осемстотин метра друсане по каменистата пътека, по време на което ядосаният втренчен поглед на мъжа не се откъсна от коварния терен, стигнаха до метална ограда с плъзгаща се порта, която се отвори, щом наближиха.

Зад оградата пътеката чезнеше в широка постеля от борови иглички. После, доста внезапно, насред дърветата пред тях изникна „хижата“. Представляваше двуетажна постройка в леко модифицирания стил швейцарско шале^3., който често се използваше в традиционни къмпинги из Адирондак – конструкция от груби трупи с покрити веранди, зелени врати и первази и зелен дървен покрив. Фасадата беше толкова тъмна, а верандата – така потънала в сянка, че чак когато атевето спря до входното стълбище, Гърни забеляза агент Траут (или най-малкото човек, за когото предположи, че е агент Траут). Мъжът стоеше с широко разкрачени крака и собственическа поза по средата на мрачната веранда. Държеше голям доберман на къса черна каишка. Случайно или не, арогантната стойка и внушителното куче пазач навяха на Гърни мисълта за комендант на затворнически лагер.

– Добре дошли на езерото Сороу – гласът беше лишен от емоция, бюрократичен, не съдържаше какъвто и да било намек за гостоприемство. – Аз съм Матю Траут.

Малкото слънчеви лъчи, които успяваха да се промъкнат през клоните на огромните борове, бяха на голямо разстояние един от друг и тънки като ледени висулки. Във въздуха се носеше силен аромат на вечнозелена растителност. Откъм една постройка в двора, вдясно на основната къща, се разнасяше тихото настойчиво бръмчене на двигател с вътрешно горене, най-вероятно генератор.

– Хубаво местенце.

– Да. Моля, влезте.

Траут изстреля кратка команда, доберманът се завъртя кръгом и двамата влязоха в къщата преди Гърни. Входната врата водеше направо в просторна дневна с каменна камина, която приковаваше вниманието. По средата на грубо издяланата ѝ полица се мъдреше препарирана граблива птица с яростни жълти очи, протегнати остри нокти и две еднакви диви котки от двете ѝ страни, застинали във въздуха като за скок.

– Завръщат се – вметна Траут важно. – Могат да бъдат забелязани тук в планините всяка седмица.

Гърни проследи погледа му:

– Дивите котки?

– Забележителни животни. Четиридесет килограма мускули. Нокти, здрави като стомана и остри като бръснач.

Докато гледаше нагоре към препарираните чудовища на полицата на камината, в очите му определено проблесна възбуда. Беше нисичък на ръст, отбеляза Гърни, може би най-много метър шейсет и пет, но с добре развитите рамене на културист. Траут се наведе и откопча каишката на добермана. Една гърлена команда и кучето бързо и безмълвно се отдалечи и се скри от поглед зад кожения диван, на който Гърни беше поканен да седне.

Гърни зае мястото без колебание. Прозрачните опити на Траут да го сплаши му се струваха глупави, но и го караха да се чуди какво ще последва.

– Надявам се, разбирате, че всичко това е съвсем неформално – произнесе Траут, все още прав.

– Неморално...? – отвърна Гърни, като се преструваше, че не е разбрал.

– Не. Неформално.

– Извинете. Лек пристъп на шум в ушите. Спрях с главата си един куршум.

– Чух – той направи пауза, като разглеждаше главата на Гърни със загрижеността, която човек проявява при избора на съмнителна диня. – Как върви възстановяването?

– Кой ви каза?

– Какво да ми е казал?

– За раната в главата ми. Казахте, че сте чули за нея.

От джоба на ризата на Траут се чу тихото звънене на мобилен телефон. Той го извади и погледна екрана. Намръщи се, очевидно на онзи, който се обаждаше. За миг сякаш се поколеба, после натисна бутона за разговор.

– Траут. Къде сте? – в рамките на минута, докато държеше телефона до ухото си, челюстите му на няколко пъти се стегнаха. – Тогава ще ви видим много скоро.

Натисна друго копче и пусна телефона обратно в джоба си.

– Това е отговорът на въпроса ви.

– Онзи, който ви е казал, че съм бил прострелян, ще дойде тук сега?

– Именно.

Гърни се усмихна:

– Впечатлен съм. Не знаех, че тя работи и в неделя.

Коментарът предизвика изненадано премигване и пауза. Траут прочисти гърло:

– Както казах преди малко, нашето малко събиране е напълно неформално. Реших да се видя с вас поради три причини. Първо, защото сте питали доктор Холдънфийлд дали е възможно да се уреди среща. Второ, тъй като сметнах, че е уместно да проявя вежливост към човек, който е работил в системата. Трето, защото се надявам неформалният ни разговор да предотврати всяко възможно объркване по въпроса кой представлява властта и кой носи отговорност за разследването на случая „Добрия пастир“. Добрите намерения понякога пречат на официалния процес. Ще се удивите какви неща юристите от правосъдното министерство биха изтълкували като възпрепятстване на съдебната система.

Траут поклати глава, сякаш отчаян от въпросните твърде педантични държавни служители, които биха подгонили Гърни като рояк разгневени оси.

Гърни му се усмихна широко и искрено:

– Вярвай ми, Мат, подкрепям те напълно по този въпрос. Неяснотите носят само проблеми. Аз съм почитател на пълното разкриване. Картите на масата. Нищо скрито-покрито. Без тайни, без лъжи, без глупости.

– Добре – леденият тон отхвърляше всяка нотка на съгласие с казаното. – А сега, ако ме извините, трябва да свърша нещо. Няма да се бавя.

Излезе от стаята през една врата вляво от камината. Доберманът изръмжа ниско и гърлено. Гърни се облегна назад на кушетката, затвори очи и започна да обмисля стратегията на играта си. Траут се върна след петнайсет минути заедно с Ребека Холдънфийлд. Вместо да се ядосва или възмущава, че са нарушили плановете ѝ за почивните дни, тя изглеждаше заредена с енергия, съсредоточена и готова за действие. Траут се усмихна с най-близкото подобие на сърдечност, което бе показвал до този момент:

– Помолих доктор Холдънфийлд да се присъедини към нас днес. Вярвам, че заедно можем да поговорим за странните притеснения, които очевидно имате, и да ги тушираме. Искам да разберете, господин Гърни, че това е много необичайна уговорка. Помолих и Дейкър да дойде при нас. Още един чифт уши и още една гледна точка.

Сякаш по даден сигнал на вратата се появи помощникът на Траут. Той остана на прага, докато Траут и Холдънфийлд се разполагаха в кожените кресла срещу Гърни.

– Добре – каза Траут, – хайде да се захващаме направо с тези странни проблеми, които имате със случая „Добрия пастир“. Колкото по-скоро ги отхвърлим, толкова по-бързо ще се приберем у дома. – И с жест подкани Гърни да започва.

– Първо ми се ще да задам един въпрос. По време на разследването си сблъскахте ли се с някакви факти, които не съответстваха на основната ви хипотеза? Дребни въпроси, на които не бяхте в състояние да отговорите?

– Можете ли малко по-конкретно?

– Подлагали ли сте на разискване необходимостта от снайперистки очила?

Траут се намръщи:

– За какво говорите?

– Или пък абсурдния избор на оръжие? Или колко са били оръжията в действителност? Или къде ги е изхвърлял?

Независимо от очевидното му старание да остане безучастен, в погледа на Траут пролича притеснение и усилено обмисляне. Гърни продължи:

– А после идва онова очарователно противоречие между доказаното нежелание на стрелеца да поема риск и заявения в манифеста му фанатизъм. Както и несъответствието между подчиненото на логиката планиране и лишените от всякаква логика цели.

– И при самоубийствените атентати има множество подобни противоречия – заяви Траут и махна презрително с ръка.

– Това може да важи за атентатите, но не и за лицата, замесени в тях. Онзи на върха, който има политическа цел; стратегът, който избира мишената и прави плана; онзи, който набира хората; човекът, който ги обучава; отговорникът, който ги надзирава, докато изпълняват задачата; мъченикът, който доброволно кандидатства да се превърне в жива бомба – всички те действат като екип, но всеки един си остава онзи, който е. Крайният резултат може да е пълно безумие и да има обратния ефект, но всеки отделен компонент сам по себе си е напълно разбираем, логичен и съвместим с останалите.

Траут поклати глава:

– Не виждам връзката.

Застаналият на прага Дейкър се прозя.

– Връзката е очевидна – заяви Гърни, – бинладеновците не стават пилоти и не забиват самолети в небостъргачи. Психологическите елементи, които създават едните, не създават другите. Или зад названието „Добър пастир“ се крие повече от един човек, или изводите, които сте направили за мотивите и личностната му структура, са неверни.

Траут въздъхна дълбоко:

– Много интересно. Но знаете ли кое намирам за най-интересно? Коментара ви за оръжието или оръжията. Той разкрива, че имате достъп до класифицирана информация – облегна се назад на стола и замислено събра пръсти под брадичката си. – А това вече е проблем. Проблем за вас, че притежавате подобна информация, и проблем – може би от застрашително значение за кариерата му – за човека, който ви е снабдил с нея. Ще ви задам един съвсем директен въпрос: разполагате ли с други данни за този или друг случай, достъпът до които е ограничен по изискванията на федералния закон за класифицираната информация?

– Мили боже, Траут, не ставайте смешен!

Сухожилията по врата на другия мъж се опънаха, но той не каза нищо. Гърни продължи:

– Дойдох да разговаряме за възможността да е допуснато сериозно недоразумение във важен случай със серийни убийства. Наистина ли искате да го сведете до някакъв абсурден спор за хипотетично нарушение на бюрократичните разпоредби?

Холдънфийлд вдигна дясната си ръка в традиционния жест, с който пътните полицаи нареждат „Спри“:

– Може ли да направя едно предложение? Какво ще кажете да посмекчим тона? Събрали сме се да обсъждаме факти, доказателства и логични интерпретации. В случая емоциите пречат. Може би просто...

– Напълно си права – усмихна се Траут със стиснати устни. – Смятам, че трябва да оставим господин Гърни – Дейв, да каже, каквото има да казва, да свали картите на масата. Ако има някакъв проблем с нашето тълкуване на уликите, нека го разнищим. Дейв? Сигурен съм, че имаш още какво да споделиш с нас. Продължавай, моля те.

Желанието на Траут Гърни сам да се инкриминира за извършване на подлежащо на съдебно преследване престъпление, каквото е получаването на откраднати секретни документи, беше толкова очевидно, че Гърни за малко да му се изсмее в лицето. Траут добави:

– Moже би през последните десет години бях твърде близо до цялата тази история. За теб е нова, виждаш я с необременен поглед. Кажи ми, какво пропускам?

– Какво ще кажеш за факта, че си изградил много сериозна хипотеза на базата на много малко данни?

– Именно в това се състои създаването на хипотези при предварителното разследване.

– Същото може да се каже и за шизофреничните самозаблуди.

– Дейв... – Холдънфийлд вдигна предупредително ръката, която бе отпуснала в скута си.

– Съжалявам. Ето какво ме притеснява: че казусът, който е станал нарицателен в аналите на съвременната психология, е просто един безумен хоровод. Манифестът, детайлите около убийствата, профилът на нападателя, създадените от медиите митове, хорското въображение и академичните теории – всички те са допринесли за историята. Оформили са я, шлифовали са я, превърнали са я в неопровержима истина. Проблемът е, че тази неопровержима истина не се подкрепя от никакви солидни доказателства.

– Освен, разбира се – намеси се остро Холдънфийлд, – първите две, които спомена и които определено са достатъчно солидни – манифестът и детайлите на убийствата.

– Да предположим обаче, че тези детайли и манифестът са били измислени нарочно, така че да се отразяват и подсилват едни други. Да предположим, че убиецът е двойно по-умен, отколкото си мислят всички. Да допуснем, че през последните десет години се е надсмивал над агент Траут и екипа му.

Погледът на Траут застина:

– Споменахте, че сте чели профила.

Гърни се ухили:

– Което ти звучи като още едно доказателство за противозаконен достъп до скъпоценните досиета? Всъщност не казах това. Позовах се на профила, но не съм твърдял, че съм го чел. Позволете само да поразмишлявам за момент. Обзалагам се, че профилът се опитва да обясни как убиецът е едновременно способен и некадърен, уравновесен и луд, атеист и отдаден на библията. Как се справям?

Траут въздъхна нетърпеливо:

– Без коментар.

– Проблемът е, че сте приели манифеста на убиеца за легитимен израз на мисленето му, понеже той потвърждава вашето собствено мислене. Превръща се в доказателство за представите, които вече сте си съставили за случая. Никога не ви е хрумвало, че манифестът е шарада, с която ви правят на глупаци. Добрия пастир ви казва, че изводите ви са правилни. Затова, разбира се, сте му повярвали.

Траут поклати глава в лоша имитация на тъжно примирение:

– Опасявам се, че в това отношение сме на различни планети. Миналото ти ме бе накарало да мисля, че сме от една и съща страна на барикадата.

– Добра мисъл. Но няма нищо общо с действителността.

Клатенето на глава продължи:

– Целта на ФБР при случая „Добрия пастир“ – както и при всеки друг случай и както би трябвало да бъде за всеки почтен служител на органите на реда по принцип – е да разкрие истината. Ако споделяхме ценностите на нашата професия, щяхме да сме на една и съща страна.

– Вярваш ли в това?

– То е основата на всичко, което правим.

– Виж, Траут, в занаята съм от толкова време, отколкото и ти, а може би и по-дълго. Говориш на ченге, не на проклетия ротариански клуб. Разбира се, целта е да се разкрие истината, освен когато друга цел се изпречва на пътя. В повечето случаи не стигаме до истината. Онова, до което стигаме, ако имаме късмет, е задоволително заключение. Стигаме до правдоподобен начин за охарактеризиране на нещо. Стигаме до способ да убедим някого. Адски добре знаеш, че реалната структура на полицейските служби в действителност не поощрява търсенето на истината и справедливостта. Тя поощрява задоволителните заключения. Целта в душата на отделния полицай може и да е да извлече истината. Но целта, за която го възнаграждават, е да разчисти случая. Да предаде на окръжната прокуратура извършител, срещу когото да заведат дело, за предпочитане с логически последователна връзка между фактите и мотивите, а най-добре с подписани самопризнания – това е истинската игра.

Траут направи отегчена физиономия и си погледна часовника.

– Работата е там – рече Гърни и се наведе напред, – че вие сте имали логически последователна връзка. В известен смисъл сте имали и подписани самопризнания – манифеста. Естествено, недостатъкът е била неуловимостта на извършителя. Но какво от това, по дяволите? Предложили сте вашия профил на убиеца. Разполагали сте с подробното му заявление за намерения. Имали сте шест убийства, съответстващи на онова, което вие и вашето звено за анализ на поведението сте знаели за Добрия пастир. Солидна работа, логични изводи. Свързани, професионални, защитими.

– Какъв по-точно е проблемът ти с това?

– Освен ако нямате доказателства, които не сте представили, всичко, което смятате, че знаете, е основано върху една измислица. Между другото, много се надявам да не съм прав. Кажи ми, че в досиетата си имате нещо, за което никой не знае.

– Думите ти са безсмислени, Гърни. А аз нямам време. Така че, ако не възразяваш...

– Задай си два въпроса, Траут. Първо, каква друга теория за случая бихте могли да развиете, ако изобщо не бяхте получили манифеста? Второ, какво се случва, ако всяка дума в този скъпоценен документ е пълна глупост?

– Интересни въпроси, сигурен съм. Нека и аз ти задам един, преди да си тръгнеш – той отново постави събраните си длани пред брадичката. Поза на професор. – Като вземем предвид факта, че нямаш никакво официално положение или каквото и да било основание да участваш по някакъв начин... къде те отвежда това враждебно теоретизиране, освен в света на неприятностите?

Може би се дължеше на заплахата във вторачения поглед на Траут. Или в самодоволната усмивка на устните на Дейкър, който се беше облегнал на касата на вратата. Или пък на жегналото го напомняне, че той самият няма значка. Независимо от причината, импулсът подтикна Гърни да изрече нещо, което не беше планирал да казва:

– Възможно е да ме принуди да приема едно предложение, което досега не бях обмислял сериозно. Благоприятна възможност в РАМ Нюз. Искат да направят предаване, в чийто център да съм аз.

– Ти?

– Да. Или имиджа ми. Като използват статистиката на моите арести.

Траут хвърли любопитен поглед към Дейкър, който сви рамене, но остана безмълвен.

– Изглежда, са извънредно впечатлени от факта, че имам най-големия процент разкриваемост на убийства в историята на отдела.

Устата на Траут се отвори, но той отново я затвори, без да каже нищо.

– Искат да направя преглед на известни неразкрити случаи и да споделя мнението си къде според мен разследванията са тръгнали накриво. Ще започнат със случая „Добрия пастир“. Планират да озаглавят поредицата „Когато няма справедливост“. Добро заглавие, а?

В продължение на цяла минута Траут разглеждаше събраните върхове на пръстите си, накрая още веднъж опечалено поклати глава.

– Всичко това отново ме връща към проблема с изнесените документи, неоторизиран достъп, предаване на секретна информация, нарушаване на правилата, нарушаване на федералните и щатските закони. Безброй неприятни усложнения.

– Нищожна за плащане цена. Все пак, както каза преди, основното нещо е справедливостта. Или беше истината? Нещо такова, нали така?

Траут го изгледа студено и повтори бавно, с натъртване:

– Безброй... неприятни... усложнения – погледът му премина през окачените на полицата на камината диви котки. – Не дотам ниска цена. Не бих искал да съм на ваше място в такава ситуация. Не и точно сега. Не и при условие, че трябва да се занимавам с онзи палеж.

– Моля?

– Чух за плевнята ви.

– Каква връзка има тя с онова, за което говорим?

– Още едно затруднение в живота ти, това е всичко.

Той отново демонстративно погледна часовника си:

– Времето ни определено приключи – отсече и стана.

Стана и Гърни. Стана и Холдънфийлд.

Траут разтегли устни в нищо неизразяваща усмивка.

– Благодаря, че сподели тревогите си с нас, господин Гърни. Дейкър ще те закара обратно до колата. – Той се обърна към Холдънфийлд. – Би ли останала няколко минути? Трябва да обсъдя с теб някои неща.

– Разбира се. – Тя пристъпи между Траут и Гърни и протегна ръка. – Беше ми приятно да се видим отново. Някой ден ще трябва да ми разкажеш повече за проблема си с плевнята. За пръв път чувам за него.

Когато пое ръката ѝ, той усети към дланта му да се притиска сгънато парченце хартия. Прие го, като внимаваше никой да не види. Дейкър го наблюдаваше, но с нищо не показа, че е забелязал предаването на бележката. Той посочи към входната врата:

– Време е да тръгваме.

Гърни извади хартийката чак когато беше в колата си, двигателят работеше, а Дейкър беше изчезнал с кавазакито обратно нагоре по пътеката. Разгъната, бележката беше не по-широка от пет сантиметра. На нея имаше написано едно изречение: Чакай ме в „Орловото гнездо“ в Бранвил.

Никога не беше ходил в „Орловото гнездо“. Беше чувал, че е нов ресторант, част от амбициозните планове, целящи да превърнат Брамвил от порутена провинциална махала в селце със старомоден чар. Ресторантът беше достатъчно удобен, защото се намираше по маршрут, по който той така или иначе щеше да мине.

Главната улица на Бранвил се точеше по дъното на една долина край живописен поток – източник на единственото очарование в това място, както и на периодични разрушителни наводнения. Пътят, който свързваше Бранвил с междущатската магистрала, се спускаше от поредицата хълмове и дълго криволичеше надолу, преди да се слее директно с градската улица, само на една пресечка от „Орловото гнездо“. Когато Гърни влезе в ресторанта, вече бе почти обяд, но само една от дванайсетте маси беше заета. Той седна на маса за двама пред еркерния прозорец, от който се разкриваше гледка към улицата. После си поръча блъди мери, което беше рядкост за него. Все още се чудеше на избора си, когато сервитьорът му донесе питието, приготвено добре и налято във висока чаша. Вкусът беше точно такъв, какъвто очакваше, и предизвика доволна усмивка на устните му – още нещо, което рядко му се случваше през последните месеци. Поглъщаше го бавно и с наслада. Довърши го в 12,15 часа, а в 12,16 пристигна Ребека. Настани се веднага с думите:

– Надявам се, че не ме чакаш отдавна.

Начинът, по който се усмихваше, подчертаваше строгите, изопнати очертания на устата ѝ. Всичко у нея беше овладяно и нащрек.

– Аз самият дойдох преди няколко минути.

Тя огледа помещението с онзи хладен, преценяващ поглед, с който винаги „приветстваше“ заобикалящата я обстановка.

– Какво пиеш?

– Блъди мери.

– Идеално.

Ребека се обърна и махна на младата сервитьорка. Когато момичето се появи с две менюта, тя го изгледа скептично:

– Навършила ли си необходимата възраст, за да сервираш алкохолни напитки?

– На двайсет и три съм – заяви то, едновременно слисано от въпроса и потиснато от цифрата.

– Толкова много? – подхвърли Холдънфийлд, но иронията ѝ не бе оценена по достойнство. – Ще пия блъди мери.

Посочи чашата на Гърни. Изражението ѝ беше въпросително.

– Аз не искам второ.

Сервитьорката се оттегли. Холдънфийлд, както обикновено, не губеше време и мина направо на проблема:

– Защо се държа толкова агресивно с приятелите ни от ФБР? И какви бяха тия приказки за снайперистки очила, изхвърляне на пистолети, проблеми с изготвения профил?

– Просто се опитвах да го побутна, за да загуби равновесие.

– Да го побутнеш? По-скоро да го разтресеш с всичка сила.

– Малко съм изнервен.

– И на какво се дължи това, как мислиш?

– Взе да ми писва да обяснявам едно и също.

– Моля те, осветли и мен.

– Всички вие четете манифеста, все едно е Светото писание. Само че той не е. Той е поза. Действията казват повече от думите. Действията на този убиец са изключително логични и без никакви колебания. Планирани са старателно и прагматично. Манифестът е съвсем друга история. Той е художествена измислица, опит да се създаде персонаж и набор от мотиви, които ти и приятелчетата ти от отдела за поведенчески анализ успешно да разнищите, да изследвате и да сведете до този незрял и некадърно измислен профил.

– Виж какво, Дейвид...

– Само една секунда, не съм приключил с „осветляването“. Та, тази измислица заживяла собствен живот. В нея имало по нещо за всички. Безброй статии в „Американско списание за теоретични простотии“. И сега никой не иска да отстъпи. Отчаяно се мъчите да укрепите къщичката си от карти. Ако тя се срути, ще се сринат и доста кариери.

– Приключи ли?

– Поиска да обясня защо съм изнервен.

Тя се приведе напред и произнесе меко и внимателно:

– Дейвид, не смятам, че аз съм „отчаяната“ тук.

Замълча за миг и се облегна с изправен гръб назад, защото се появи сервитьорката с поръчаното блъди мери. Когато младата жена ги остави и се върна в задната част на помещението, Холдънфийлд продължи:

– И преди съм работила с теб. Ти винаги беше най-спокойният, най-разумният човек в стаята. Онзи Дейв Гърни, когото си познавам, никога не би заплашил старши агент от ФБР, както ти направи тази сутрин. Не би твърдял, че професионалното ми мнение е „простотия“. Нито би ме обвинил в мошеничество и глупост. Караш ме да се питам какво става в главата ти. Ако трябва да съм напълно честна с теб, този нов Дейв Гърни ме притеснява.

– Наистина ли? Смяташ, че куршумът, който бръсна мозъка ми, е извадил от строя някоя и друга логическа верига?

– Казвам само, че в момента мисловният ти процес се подклажда от емоции в по-голяма степен от преди. Не си ли съгласен?

– Не съм съгласен със стремежа ти да покажеш, че проблемът е в моя мисловен процес – след като истинският проблем е, че ти и колегите ти сте свързали имената и репутациите си с купчина лайна, благодарение на която един сериен убиец се е измъкнал безнаказано.

– Много цветисто, Дейвид. Знаеш ли кой друг говори за случая по такъв колоритен начин? Макс Клинтър.

– Това за унищожителна критика ли трябва да минава?

Тя отпи от чашата си:

– Просто ми хрумна. Свободни асоциации. Толкова много прилики. И двамата сте получавали сериозни наранявания, и двамата сте били недееспособни в продължение на поне един месец, и двамата изпитвате силно недоверие към другите, и двамата официално вече не служите в полицията, и двамата сте обсебени от идеята да докажете, че общоприетата версия за случая на Добрия пастир е грешна, и двамата сте родени преследвачи, които мразят да ги изтласкват встрани. – Тя отпи още една глътка. – Някога изследвали ли са те за ПТСР?

Той се вторачи в нея. Въпросът ѝ го изненада, макар че не би трябвало – не и след като го бе сравнила с Клинтър.

– Това ли правиш в момента? Диагностицираш ме? Двамата с Траут обсъдихте ли емоционалната ми стабилност?

Тя отвърна на втренчения му поглед:

– Никога не съм усещала подобна враждебност от твоя страна.

– Нека те попитам нещо. Защо поиска да се срещнем тук?

Тя примигна, сведе поглед към масата, пое си дълбоко въздух, после бавно го изпусна:

– Телефонният ни разговор онзи ден? Беше много обезпокоителен. Честно казано, тревожа се за теб.

Вдигна чашата с коктейла си и отпи повече от половината наведнъж. Когато погледите им се срещнаха отново, каза, вече по-меко:

– Когато те прострелят, изпадаш в шок. Умът ти продължава да преживява отново и отново този момент, заплахата, сблъсъка. Естествените човешки реакции са страх и гняв. Повечето мъже биха предпочели да са ядосани, отколкото да се страхуват. По-лесно им е да изразяват гнева. Смятам, че когато си открил собствената си уязвимост и факта, че не си съвършен, не си Супермен... това страшно те е вбесило. А бавното темпо, с което се възстановяваш, само подклажда яростта ти.

Дали психоложката наистина беше така искрена и неподправено естествена, както звучеше в момента? Дали му предлагаше честното си и загрижено мнение? Дали действително ѝ пукаше? Или пък това бе поредната стъпка от един ставащ все по-неприятен опит да го накара да се усъмни в себе си, вместо да се съмнява в хипотезата за случая? Вгледа се в очите ѝ в търсене на отговор. Погледът ѝ беше интелигентен и не трепваше. Гърни започна да усеща как в него се надига гнева, за който беше споменала. Време бе да се разкара от тук, преди да е казал нещо, за което щеше да съжалява.

¹ Насекомо от разред двукрили – б. пр.

² ATV – Аll-terrain vehicle (англ.) – високопроходимо превозно средство – б. пр.

³ Chalet – дървена вила, шале (обикновено в швейцарски стил) – б. пр.