Не дърпай дявола за опашката

Пролог

Правилният подбор на думите отне време – повече време, отколкото беше очаквал. Толкова неща ставаха, с толкова много неща трябваше да се справи.

Най-после обаче беше доволен. Най-сетне съобщението предаваше всичко, което трябваше да се каже:

Алчността се разпространява в семействата като септична кръв във вана с вода. Тя инфектира всеки, до когото се докосне. Затова съпругите и децата, които представяте като обекти на скръб и съжаление, също ще бъдат посечени. Децата на алчността са зло, зло са и онези, които са с тях. Затова те също ще бъдат посечени. Онез, които въздигате, така че глупците по света да ги утешават, до един ще бъдат съсечени, независимо дали са свързани чрез кръв или чрез брак с децата на алчността.

Който поглъща плода на алчността, приема и петното му позорно. Плодът оставя своята дамга. Онези, що се облагодетелстват от алчността, носят греха на алчността и трябва да понесат и наказанието за него. Те ще умрат, облени от светлините на вашата възхвала. И вашата възхвала ще е гибелта им. Състраданието ви е отрова. Съчувствието ви ги осъжда на смърт. Нима не виждате истината? Да не сте ослепели? Светът е полудял. Алчността се крие зад маската на похвална амбиция. Богатството претендира, че е доказателство за талант и истинска стойност. Комуникационните канали са попаднали в ръцете на чудовища. Най-лошите от най-лошите биват възвеличавани.

Когато дяволите са качени на амвони, а ангелите всеки поругава, на честния се пада да накаже онуй, що свят безумен награждава.

Това са истинните и последни думи на Добрия пастир.

Принтира две копия, които щеше да изпрати с нощната поща. Едното бе за Корасон, второто – за Гърни. После отнесе принтера зад къщата и го разби с тухла. Събра всички парчета, дори по-дребните от нокът, и ги пъхна в чувал за боклук заедно с остатъка от принтерната хартия. Щеше да ги изгори в гората. Инвестициите в предпазните мерки винаги бяха мъдро решение.

Глава 29 Дяволски много парченца

Докато Гърни пътуваше от Бранвил през хълмистата североизточна част на окръг Делауеър, осеяна с недобре поддържани стопанства, в ума му цареше хаос. Вродената му способност да организира данните в логични модели беше парирана от обема информация. Все едно да се опитваш да осмислиш и да подредиш купчина дребни елементи от пъзел, без да знаеш дали всяка част е налице... без да знаеш дори от колко пъзела са частите. В един момент беше сигурен, че всички парчетии са резултат от една централна буря; в следващия момент не беше сигурен в нищо. Може би прекалено много бързаше да измисли едно-единствено обяснение, едно-единствно елегантно уравнение.

Пътна табела, която го приветстваше с „Добре дошли в Дилуид“, му подсказа скромната следваща стъпка. Отби и се обади на единствения жител на Дилуид, когото познаваше лично. Една неразредена доза Джак Хардуик лице в лице би била добра противоотрова срещу нереалистичното мислене.

Десет минути по-късно, след като в продължение на шест километра и половина се изкачва по няколко последователни черни пътища, пристигна пред непретенциозната провинциална къща, която спешно се нуждаеше от пребоядисване и в която под наем живееше Хардуик. Домакинът му отвори, облечен както обикновено с тениска и анцуг с крачоли, отрязани до коленете.

– Искаш ли една? – попита той и повдигна празната бутилка „Гролш“, която държеше.

Първоначално Гърни отказа, после обаче прие. Знаеше, че когато се прибере вкъщи, дъхът му ще мирише на алкохол. Щеше да му е по-лесно да го отдадеше на бирата, изпита с Джак, вместо на блъди мерито с Ребека. След като подаде една бутилка на Гърни и взе друга за себе си, Хардуик се отпусна в едно от двете кожени кресла и посочи на Гърни второто.

– Е, синко – прошепна той дрезгаво (имитираше алкохолно опиянение, но острият поглед го опровергаваше), – кога последно си се изповядвал?

– Трийсет и пет години, плюс-минус – включи се Гърни в тона на човека, от когото смяташе да иска съвет.

Опита бирата. Не беше лоша. Огледа малката всекидневна. Също като облеклото на Джак, болезнено оголялото пространство не се бе променило от последното му идване. Дори прахът си беше същият. Хардуик се почеса по носа:

– Сигурно страшно си загазил, за да търсиш утешение в църквата след толкова време. Говори спокойно, сине мой, за всичките си богохулства, лъжи, кражби и прелюбодеяния. Най-много ме интересуват подробностите по последните.

Намигна му нелепо похотливо.

Гърни се облегна назад в широкото меко кресло и отново отпи от бирата:

– Случаят „Добрия пастир“ се усложнява.

– Винаги е бил сложен.

– Проблемът е, че не съм сигурен с колко точно случая си имам работа.

– Твърде много лайна за едно цукало?

– Както вече казах, не съм сигурен – започна Гърни, след което изложи възможно най-подробно дългата поредица от факти, събития, странности, подозрения и въпроси, които занимаваха ума му. Хардуик извади една измачкана хартиена кърпичка от джоба на анцуга си и издуха носа си с нея:

– Добре, какво точно ме питаш?

– Искам само да проверя какво ти подсказва инстинктът – колко от тези неща се вписват в голямата картина и колко от тях може да са нещо напълно различно.

Хардуик цъкна с език:

– Не знам за стрелата. Може някой да се е целил в задника ти, но... да е улучил лехата с лалетата, знам ли? Не ѝ отдавам особено значение.

– А останалото?

– Останалите неща биха привлекли вниманието ми. Апартамент, който се подслушва; опожарена плевня; стълбище, превърнато в капан; таен вход през тавана на младата дама – за такива работи е нужно да отделиш време и енергия, както и да рискуваш да попаднеш под ударите на закона. Тоест е сериозно. Означава, че е заложено нещо важно. Но с това не ти казвам нищо ново, нали?

– Не съвсем.

– Ти всъщност ме питаш дали смятам, че всичко е свързано в някаква грандиозна конспирация? – при тези думи разкриви лице в преувеличена имитация на нерешителност. – Най-добрият отговор е нещо, което ти самият ми каза преди много време, докато работехме заедно по случая „Мелъри“: „По-добре да приемеш, че има връзка и да се окаже, че грешиш, отколкото да пренебрегнеш някоя, пък тя да се окаже реална“ – спря за малко, за да се оригне. – Само че има един по-важен въпрос. Ако в случая „Добрия пастир“ не става дума за справедливо изтребване на злите богаташи, за какво, по дяволите, става дума? Отговорете на него, господин Холмс, и ще имате отговорите и на всичките си други въпроси. Искаш ли още един „Гролш“?

Гърни поклати глава.

– Между другото, ако наистина се опиташ да унищожиш официалната версия по случая, ще се окажеш в окото на най-лайняния ураган, който можеш да си представиш. Галилео във Ватикана. Ясно ти е, нали?

– Днес започна да ми се изяснява.

Гърни си представи агент Траут, седнал на унилата си веранда насред планината, с опасния доберман до краката му. „Усложненията“, които беше споменал. Онова, което бе подметнал за пожара. Както и Дейкър, който приличаше на наемен убиец с дълга кариера.

– Добре, момчето ми, само да си знаеш. Защото... – В този миг мобилният му телефон звънна и го прекъсна.

Той го извади от джоба си и каза:

– Хардуик.

После известно време мълча, а изражението му ставаше все по-заинтригувано и объркано едновременно.

– Така... Така... К`во?! Мамка му!... Даа... И това беше единствената?... Разполагаш ли с оригиналната дата на заявлението?... Добре... Ясно... Благодаря... Да... Чао.

След края на разговора Хардуик продължи да се взира в телефона, сякаш от него щеше да изскочи нещо, което допълнително да изясни нещата.

– Какво беше това, по дяволите? – попита Гърни.

– Отговор на въпроса ти.

– Кой по-точно?

– Нали ме накара да разбера дали Пол Мелани има регистрирани оръжия на свое име?

– И?

– Има един пистолет. „Пустинен орел“.

През по-голямата част от половинчасовото пътуване от Дилуид до дома си в Уолнът Кросинг Гърни не бе в състояние да мисли за нищо друго. Колкото и стряскащо да бе откритието, то по-скоро предизвикваше тревога, без да води до някакви действия. Това бе все едно да разбереш, че убиец и умъртвената му с брадва жертва, за които преди се е смятало, че не са се познавали, всъщност са седели на един чин в детската градина. Информацията наистина привличаше вниманието, но какво означаваше, по дяволите?

Важно бе да се разбере от колко време Мелани е собственик на пистолета. Само че от регистъра, който бе проверил колегата на Хардуик, ставаше ясно единствено, че Мелани има разрешително да носи оръжие, но не и кога е подал първото заявление. Обажданията до офиса на Мелани и мобилния му телефон не дадоха резултат. И в двата случая отговаряше гласова поща. Но дори той да реши да звънне в отговор, не беше задължен да обяснява необичайния си избор на пистолет.

Очевидно тази любопитна нова подробност само усилваше първоначалното безпокойство на Гърни: депресията и лесният достъп до огнестрелно оръжие са високорискова комбинация. Но беше само това – „безпокойство“. Нямаше категорични доказателства, че Пол Мелани представлява реална заплаха за себе си или за някой друг. Той не беше казал нищо – не бе произнесъл нито една от ключовите фрази, нито една от онези думи, които задействаха алармите на психиатрите – нищо, което да оправдае уведомяването на полицията в Мидълтън или каквито и да било други действия освен вече направените лични обаждания.

Гърни обаче продължаваше да мисли за това. Представяше си за какво евентуално беше ставало дума при контактите на Ким с Мелани преди общата им среща в събота – писмото ѝ и телефонния разговор, с които му бе обяснила проекта си. Тези напомняния за смъртта на баща му и за очевидната липса на интерес от страна на баща му към него самия може да са го насочили към празнотата в живота, към потъващия кораб на неуспешната му кариера.

Дали – обгърнат от отровните изпарения на депресията – не планираше да приключи всичко? Или, да не дава Господ, вече го беше направил? Може би затова обажданията се препращаха към гласовата поща?

Ами ако Гърни бе разбрал всичко наопаки? Ами ако идеята не бе „Пустинният орел“ да се използва за самоубийство, а за убийство?

Ами ако е била такава от самото начало? Ами ако...

Мили боже! Ами ако, ами ако. Достатъчно! Човекът имаше официално разрешение за притежанието на законен пистолет. По света имаше милиони депресирани хора, които никога дори не помисляха да наранят себе си или друг човек. Да, марката на пистолета повдигаше определени и доста очебийни въпроси, но тези въпроси щяха да бъдат зададени и да получат отговор, когато Мелани се обади. А той щеше да го направи. Странните съвпадения обикновено имаха съвсем прозаични обяснения.

Глава 30 Време за шоу

Когато Гърни се прибра в 2 часа и 2 минути следобед, Мадлин беше излязла. Колата ѝ бе паркирана пред външната врата, което означаваше, че вероятно се катери по някоя от горските пътеки, започващи от горното пасбище.

По време на последните няколко километра от пътуването, вече не бе така обсебен от мисълта за пистолета на Мелани... но пък тя бе заменена от Големия Въпрос на Хардуик: Ако убийствата, извършени от Добрия пастир, не бяха изблик на психопат, преследващ своята мисия (както пишеше в манифеста), какво бяха тогава?! Гърни взе бележник и химикалка и седна на масата за закуска. Най-добрият начин да разтовариш ума си, който му беше известен, бе да запишеш нещата на хартия. След около час вече разполагаше с началото на следователска версия по случая, както и с кратък списък с „предварителни“ въпроси, които може би щяха да открият нови пътища, чието изследване да си струва.

ВЕРСИЯ

Съществуват непреодолими различия в мисловния процес и стила – между ефективните, сякаш извършени от машина планирания и изпълнения на убийствата, от една страна, и нравоучителните псевдобиблейски мнения и присъди в манифеста, от друга. Истинският характер се разкрива от поведението. Високата интелигентност и ефективността не могат да бъдат подправени. Несъответствието между действията на убиеца и емоционалното му, позоваващо се на мисия обяснение на въпросните действия предполага, че обяснението може да е фалшиво, да е измислено с цел отклоняване на вниманието от по-прагматичен мотив.

ВЪПРОСИ

Ако не са били избрани заради своята „алчност“, защо всъщност са били избрани жертвите?

Какво е значението на еднотипните превозни средства?

Защо убийствата са били извършени тъкмо тогава, през пролетта на 2000 година?

От значение ли е последователността, в която са извършени?

Всичките ли са с еднаква важност?

Дали някое от шестте убийства е било предизвикано от някое от другите пет?

Защо е избрано такова драматично, приковаващо вниманието оръжие?

Каква е целта на малките пластмасови животинки, подхвърлени на местопрестъпленията?

Какви пътища на разследването са били пресечени от появата на манифеста?

Гърни прегледа написаното. Знаеше, че това е едва началото и не очакваше моментален пробив и прозрения. Наясно бе, че онези моменти, в които възкликваш „Аха!“, никога не идват по поръчка. Реши да покаже списъка на Хардуик и да провери каква реакция ще предизвика. Както и на Холдънфийлд – със същия мотив. Подвоуми се дали да даде копие и на Ким и реши да не го прави. Нейните цели бяха различни от неговите и въпросите му само щяха пак да я разстроят. Отиде до компютъра в кабинета, написа две отделни встъпителни писма до Хардуик и Холдънфийлд и им ги изпрати. После разпечата копие, което да покаже на Мадлин, изтегна се на дивана в кабинета и заспа.

– Вечеря.

– Ммм?

– Време е за вечеря.

Гласът на Мадлин. Отнякъде. Той примига и насочи замъглен поглед към тавана. Стори му се, че вижда два паяка, които се плъзгат по бялата повърхност. Примигна отново, разтри очите си и паяците изчезнаха. Вратът го болеше.

– Колко е часът?

– Почти шест.

Тя стоеше на вратата на кабинета.

– Божичко! – Той седна на кушетката, като разтриваше врата си. – Отнесох се.

– Да, определено. Както и да е, вечерята е готова – след тези думи тя се върна в кухнята.

Той се протегна, отиде в банята и наплиска лицето си със студена вода. Когато се присъедини към съпругата си, тя вече бе сложила на масата две купи с изпускаща пара рибена яхния, две зелени салати и чиния с чеснов хляб с масло.

– Ухае добре – отбеляза Гърни.

– Съобщи ли на полицията за бръмбарите?

– Какво?

– Подслушвателните устройства, отварящия се панел в тавана – някой уведоми ли полицията?

– Защо питаш?

– Просто се чудех. Подобни неща са противозаконни, нали? Да подслушваш нечий апартамент. Това е престъпление, не трябва ли да се съобщи за него в полицията?

– Да, и не. Може би трябва. Но в повечето случаи няма законово изискване, което да налага съобщаването на криминално деяние, освен ако задържането на тази информация би попречило на текущо разследване.

Тя го гледаше и чакаше.

– В подобна ситуация, ако аз бях разследващият полицай, бих искал всичко да остане, както си е.

– Защо?

– Би могло да ми даде предимство. Когато подслушвателното устройство работи, а онзи, който го е поставил, не знае, че е разкрит, на по-късен етап то може да ти даде възможност да заловиш престъпника.

– Как?

– Като му заложиш капан с инсцениран разговор, който да го предизвика да направи нещо, с което да се разкрие или инкриминира. Така че работещият бръмбар може да е полезен. Само че Шиф и останалите детективи от управлението в Сиракуза може да не виждат нещата така. Може да нахлуят в апартамента и да провалят всичко. Кажа ли на Шиф, нещата излизат извън контрола ми, а точно в момента бих искал да запазя дори най-дребното предимство, което мога да запазя.

Тя кимна и опита яхнията си:

– Хубава е. Пробвай я, преди да е изстинала.

Гърни взе лъжицата и вкуси, след което се съгласи, че наистина е много хубава. Мадлин си отчупи парче от хляба:

– Докато ти спеше, прочетох онова, което беше оставил на масичката за кафе до кушетката. Въпросите ти по случая.

– Да, исках да го направиш.

– Сигурен ли си, че причините за убийствата не са онези, които всички смятат за истински?

– Напълно.

– Подхождаш към случая, все едно е съвсем нов?

– Съвсем нов случай, който по стечение на обстоятелствата е отпреди десет години.

Тя се загледа в лъжицата си:

– Ако започваш от самото начало, предполагам, че основният въпрос е: защо хората убиват други хора?

– Като изключим налудничавите самозаблуди, че изпълняват свещена мисия, основните мотиви са секс, пари, власт и отмъщение.

– Как мислиш, за кой от тях става дума?

– Като се вземе предвид какви са жертвите, причината едва ли е сексът.

– Обзалагам се, че е заради пари – каза Мадлин. – Много пари.

– Защо?

Тя повдигна леко рамене:

– Луксозни коли, скъпи пистолети, богати жертви – просто така ми изглежда.

– Но не от омраза към парите? Омраза към властта, която дават? И не за да се унищожи алчността?

– О, боже, не! Тъкмо обратното.

Гърни се усмихна. Имаше чувството, че Мадлин може да е напипала нещо.

– Довърши си яхнията – подкани го тя. – Нали не искаш да пропуснеш първия епизод на „Сираци на убийствата“.

Не разполагаха с телевизор, но имаха компютър. А в рекламата си РАМ Нюз бяха посочили, че програмата ще върви не само по кабелните им канали, но и паралелно в интернет. Седнаха пред аймака в кабинета и Гърни отвори уебсайта на РАМ. Ужасяваше се всеки път, когато получеше нови доказателства за това колко долнопробен е станал медийният свят. При това положението се влошаваше. Идиотското търсене на сензации беше като тресчотка, която се върти само в една посока. А отвратителната програмна схема на РАМ бе начело на това затъване в ямата. Началната страница беше почти изцяло заета от огромно лого в червено, бяло и синьо – РАМ НЮЗ НЕТУЪРК: СВЕТЪТ БЕЗ ОГРАНИЧЕНИЯТА НА ХОРИЗОНТА. Следваше страница, на която се изброяваха най-популярните им предложения. Прегледа набързо списъка, докато търсеше „Сираците“.

ТАЙНИ И ЛЪЖИ: Нещата, които другите медии няма да ви кажат

ВТОРО МНЕНИЕ: Да поставим под въпрос общоприетото

АПОКАЛИПСИС СЕГА: Битката за душата на Америка

Гърни мрачно отвори следващата страница на уебсайта, където (най-отгоре в списъка с извънредни предавания) откри „Сираци на убийствата“. Под заглавието имаше кратко рекламно съобщение за привличане на вниманието: „Какво се случва с оцелелите, когато убиец изтръгне сърцето на едно семейство? Шокиращи истински истории, белязани от скръб и гняв. Премиерен епизод: днес в 7 часа вечерта източно стандартно време.“

След десет минути, точно в 7 вечерта, започна първият епизод.

Екранът бе почти изцяло черен. Разнеслият се зловещ крясък на бухал предполагаше, че зрителят наблюдава провинциален път през нощта. Един мъж излезе от мрака и застана на малкото пространство, което бе осветено от фаровете на кола, паркирана на обраслия с трева банкет. На косата светлина на фаровете част от чертите на лицето му изпъкваха, а други потъваха в сянка, сякаш бе герой в трилър филм. Мъжът започна да говори бавно със злокобен тон:

– Преди точно десет години, през пролетта на 2000 година, в хълмистата извънградска част на Северен Ню Йорк, на едно пусто шосе като това, в безлунна нощ, все още смразявана от зимата във въздуха, започва ужасът. Бруно и Кармела Мелани се връщат към дома си в провинцията, след като са били в града на празненство по случай кръщене. Може би точно обсъждат щастливите събития от изминалия ден, скъпите приятели и роднини, които не са виждали от толкова време, когато зад тях изскача друга кола и започва да ги изпреварва на дълъг, тъмен завой. Но когато тази странна кола ускорява и се изравнява с Бруно и Кармела Мелани...

Сцената на екрана се промени и сега на него се виждаше слабо осветената вътрешност на движещо се превозно средство. На предните седалки седяха шофьор и пътник, но в нощната тъмнина лицата им не можеха да се разпознаят. Двамата си говореха нещо, смееха се тихичко. Няколко секунди по-късно зад тях се появиха светлини от фаровете на друга кола. Ставаха все по-ярки и големи и се изместиха вляво от първия автомобил, сякаш шофьорът се канеше да го задмине. След това изведнъж проблесна силна бяла светлина, а едновременно с това се разнесе подобен на експлозия гърмеж от изстрел, последва пищенето на гуми на неуправляемо превозно средство, продължителни звуци от трошене, стъкло, което се разбива на парчета.

Дикторът се върна на екрана. Приведе се и взе някаква разкривена отломка от земята. Размаха я във въздуха, сякаш това беше важна улика от местопрестъплението на случая, който описваше.

– Колата на Мелани излита от пътя. Толкова е смачкана, че първите полицаи, които пристигат, не успяват веднага да установят марката и модела. Една трета от главата на Бруно Мелани е отнесена с куршум от огромен пистолет. Нараняванията на Кармела Мелани я изпращат в кома, от която не е излязла и до днес.

Загледана в компютърния екран, Мадлин направи отвратена физиономия. Изглежда, смяташе подхода на РАМ за по-противен и по-обезпокоителен от събитието, за което ставаше дума. Дикторът продължи с изключително драматични описания на другите пет убийства, извършени от Добрия пастир, и завърши с дълъг преразказ на фиаското на Харолд Блум, довело до пълния крах в кариерата и живота на Макс Клинтър.

– Боже! – възкликна Мадлин, – това минава всякакви граници.

Гърни кимна.

Сега камерата показваше диктора в по-едър план – той вече беше в ролята на водещ и седеше в студио заедно с още двама мъже.

– Десет години – отбеляза той. – Десет години, но за някои от нас е толкова скоро. Може би се питате защо се връщаме към онзи ужас? Отговорът е прост: защото на десетгодишнината от дадено събитие е нормално да спреш. Десетгодишнината е момент, в който често правим пауза и се вглеждаме назад, независимо дали става дума за триумф, или за трагедия.

След това се обърна към мургав мъж, седнал на един от столовете срещу него:

– Доктор Мъркилий, вашата специалност е съдебната психолингвистика. Бихте ли обяснили този термин на публиката ни?

– Разбира се. Това означава да откриеш мисленето зад думите.

Говореше тихо, бързо, много точно и много типично за индиец. В долната част на екрана се появи надпис: Самаркан Мъркилий, доктор на науките.

– Мисленето ли?

– Личността, емоцията, биографията. Начинът, по който работи умът.

– Следователно сте експерт в областта на това как съчетаването на думите, граматиката и стила разкриват истинското лице на един човек?

– Точно така, да.

– Добре, доктор Мъркилий, ще ви прочета няколко откъса от документ, изпратен от Добрия пастир до медиите преди десет години, след което ще ви попитам за мнението ви за това какво се крие в неговия ум. Готов ли сте?

– Разбира се.

Водещият започна да чете дълъг пасаж за това как да се „изкорени алчността“ и да се „унищожат приносителите ѝ“, като по този начин се освободи земята от „тази унищожителна зараза“. Гърни разпозна думите от встъплението на „Меморандума за намерение“ на Добрия пастир, познат като „манифеста“.

Водещият остави листа на масата:

– Добре, доктор Мъркилий, с какъв човек си имаме работа тук?

– С прости думи ли? Много логичен, същевременно силно емоционален.

– Бихте ли разяснили по-подробно, моля?

– Много напрежение в писането, много стилове, много различни типове отношение.

– Казвате, че има множество самоличности?

– Не, това е глупаво, множественото разстройство на личността не съществува. То е за книгите и за филмите.

– О! Но нали казахте, че...

– Има много тонове. Първо един, след това друг, и пак различен. Много неуравновесен човек.

– Да приемам ли, че бихте охарактеризирали такъв човек като опасен?

– Да, разбира се. Убил е шестима души, нали?

– Добра логика. Един последен въпрос. Смятате ли, че все още е някъде там, навън, и се спотайва в сенките?

Д-р Мъркилий се подвоуми:

– Ами, ще го кажа така: ако наистина е там, навън, бих се обзаложил, че в момента гледа предаването. Гледа и обмисля.

– Обмисля? – водещият замълча за миг, сякаш се опитваше да прецени значението на това твърдение. – Това е наистина смразяваща мисъл. Убиец, който се разхожда по улиците. Убиец, който точно в този момент може би обмисля какво да предприеме от тук нататък.

Пое си дълбоко въздух, като че ли искаше да успокои нервите си, преди да продължи. Камерата приближи и се фокусира върху него.

– А сега е време за някои важни съобщения...

Гърни грабна мишката на компютъра и намали звука докрай – механичната му реакция към рекламите. Мадлин го стрелна с кос поглед:

– Все още дори не сме видели Ким, а аз вече губя търпение с това.

– И аз – отвърна Гърни, – но трябва да гледам поне интервюто на Ким с Рут Блум.

– Знам – каза Мадлин и се усмихна леко.

– Какво има?

– В цялата ситуация има някаква глупава ирония. След като беше ранен, а последствията от раните не изчезнаха толкова бързо, колкото вероятно ти се е искало, ти потъна в дупка. Колкото по-дълбоко потъваше, толкова по-малко вършеше. Колкото по-малко вършеше, толкова по-дълбоко потъваше. Беше болезнено да те гледам. Бездействието направо те съсипваше. Сега цялата тази лудост, цялата опасност... те връща към живота. Преди седеше на масата за закуска в някоя великолепна утрин и само прокарваше пръст нагоре-надолу по ръката си. Проверяваше онова безчувствено място – дали се е променило, дали не е по-зле. Знаеш ли какво? Не си го правил цяла седмица.

Той нямаше представа какво да отвърне, затова не каза нищо. На екрана пред тях рекламите свършиха и картината се върна в студиото. Гърни плъзна с курсора иконката за звука точно навреме, за да чуе как водещият задава въпрос на другия гост на масата:

– Доктор Монти Кокрел, радвам се, че и вие сте с нас днес. Америка ви познава като експерт по яростта. Кажете ни, докторе, какво в действителност представляват убийствата, извършени от Добрия пастир?

Кокрел направи драматична пауза, преди да отговори:

– Съвсем просто е – война. Убийствата и манифестът, който ги обяснява, са опит да се разпали класова борба. Налудничав опит да се накажат онези, които са постигнали успех, за провалите на онези, които не са.

След тези думи водещият и двамата му гости безгрижно се впуснаха в безцелен разговор, който продължи цели пет минути – истинска вечност в телевизията, и в крайна сметка и тримата се съгласиха, че правото да притежаваш собствено оръжие понякога е единствената защита срещу подобно зловредно мислене. Гърни отново намали и се обърна към Мадлин.

– Какво? – попита го тя. – Виждам, че мислиш за нещо.

– Мислех си за онова, което каза дребничкият индиец.

– Че убиецът ще гледа това идиотско предаване?

– Да.

– Че защо му е да го прави?

Въпросът ѝ бе реторичен и Гърни не отговори. Изминаха още няколко болезнени минути от програмата, преди да дойде ред на интервюто на Ким с Рут Блум. Двете жени седяха една срещу друга на маса на открита задна веранда на къща. Денят беше слънчев. И двете носеха леки якета със закопчани догоре ципове. Рут Блум беше закръглена жена на средна възраст, със стаена на лицето тъга. На Гърни прическата ѝ му се стори трогателно-глупава – малка купчинка златистокафяви къдрици, прилична на йоркширски териер, кацнал на върха на главата ѝ.

– Той беше най-добрият човек в целия свят. – Рут Блум замълча, сякаш за да даде на Ким време да оцени тази велика истина, преди да продължи. – Отзивчив, мил и... винаги се опитваше да се справи по-добре, винаги се опитваше да се усъвършенства. Забелязвали ли сте, че най-добрите хора на света винаги се опитват да се представят още по-добре? Такъв беше Харолд.

Гласът на Ким пресекваше:

– Загубата му трябва да е била най-лошото нещо, което някога ви се е случвало.

– Лекарят ми каза, че трябва да пия някакъв антидепресант. Антидепресант – повтори, като че ли това бе най-необмисленият съвет, който е получавала през живота си.

– Променило ли се е нещо с течение на времето?

– Да, и не. Все още плача.

– Но продължавате да живеете.

– Да.

– Знаете ли нещо за живота сега, което не знаехте, преди съпругът ви да бъде убит?

– Знам колко временно е всичко. Някога смятах, че винаги ще имам онова, което имам; че винаги ще имам Харолд, че никога няма да загубя нищо, което има значение. Глупаво е, но така мислех. Истината е, че ако живеем достатъчно дълго, губим всичко и всички.

Ким извади кърпичка от джоба на якето си и избърса очите си.

– Как се запознахте?

– Срещнахме се на едно училищно празненство с танци.

През следващите няколко минути Рут Блум си припомняше най-съществените емоционални моменти от връзката си с Харолд, като накрая пак се върна към първоначалната идея за подаръка, който е даден, а после отнет:

– Смятахме, че ще продължи вечно. Само че нищо не трае вечно, нали?

– Как успяхте да го преодолеете?

– Главното бяха другите.

– Другите ли?

– Подкрепата, която си давахме един на друг. Всеки от нас беше загубил любим човек по същия начин. Това беше общо за всички ни.

– Направили сте си група за взаимопомощ?

– Известно време бяхме като семейство. По-близки, отколкото някои семейства. Всеки от нас беше различен, но имахме това, което ни свързваше много силно. Спомням си Пол, счетоводителя; той беше много тих, почти никога не казваше и дума. Робърта, силната – по-силна от който и да било мъж. Доктор Стърн, който бе гласът на разума, умееше да успокоява хората. И онзи млад мъж, който искаше да отвори луксозен ресторант. Кой друг? О, господи, Джими. Как бих могла да забравя Джими? Джими Брустър мразеше всичко и всички. Често се чудя какво е станало с него.

– Намерих го – отвърна Ким – и той се съгласи да говори с мен. Ще бъде част от проекта.

– Това е добре за него. Горкичкият Джими. Толкова много гняв. Знаеш ли какво казват за хората, които са толкова гневни?

– Какво?

– Че са ядосани на себе си.

Ким изчака доста време в мълчание, преди да попита:

– Ами ти, Рут? Не таиш ли гняв към случилото се?

– Понякога. Най-често обаче съм тъжна. Най-често... – По бузите ѝ започнаха да се стичат сълзи.

Частта с видеоинтервюто приключи и бе заменена от черен екран, след което отново се появи студиото. Сега водещият седеше на масата заедно с Ким. Гърни предположи, че именно този разговор са записвали миналия ден, когато тя отиде до града.

– Не знам какво да кажа – отбеляза водещият. – Останах без думи, Ким. Толкова беше силно.

Тя се усмихна смутено и сведе поглед надолу към масата.

– Толкова силно! – повтори той. – След минутка бих искал да поговорим малко повече за това, Ким, но първо ми се ще да те попитам нещо.

Приведе се към нея и снижи гласа си, имитирайки поверителност:

– Вярно ли е, че си навила един много награждаван детектив от отдел „Убийства“ да участва в проекта ти? Дейв Гърни. Човекът, когото списание „Ню Йорк“ нарече „Суперченгето“?

Дори пистолетен изстрел не би привлякъл толкова сигурно вниманието на Гърни. Той се вгледа в лицето на Ким на екрана – изглеждаше стресната.

– В известен смисъл – отвърна младата жена след малко. – Имам предвид, че ме съветва по някои проблеми, свързани със случая.

– Проблеми ли? Би ли споделила повече подробности?

Колебанието на Ким убеди Гърни, че наистина са я хванали неподготвена.

– Случват се разни странни неща, неща, които още не бих желала да разкривам. Очевидно обаче някой се опитва да попречи на излъчването на „Сираци на убийствата“.

Водещият демонстрира силна загриженост:

– Продължавай...

– Ами... с нас се случиха разни неща, които биха могли да се тълкуват като предупреждение да се отдръпнем, да не се занимаваме със случая „Добрия пастир“.

– Твоят съветник, детективът, сигурно има някакви теории?

– Явно неговото мнение за случая се различава от това на всички останали.

Водещият целият се превърна в слух:

– Да не би да твърдиш, че твоят експерт смята, че от ФБР са били на грешен път през всичките тези години?

– Ще трябва да попиташ него самия. Вече казах твърде много.

Много си права, по дяволите!, помисли си Гърни.

– Когато става дума за истината, Ким, никога не е твърде много! Може би ще продължа със самия детектив Гърни – във втория епизод на „Сираци на убийствата“ следващата седмица. Междувременно приканвам нашите зрители да вземат думата. Реагирайте! Споделете с нас какво мислите. Влезте на нашия сайт и ни кажете.

Уебадресът ram4news.com се появи в долната част на екрана. Буквите примигваха в червено и синьо. Водещият се наведе към Ким:

– Остава ни една минута до края. Може ли да обобщиш същността на случая „Добрия пастир“ с няколко думи?

– С няколко думи?

– Точно така. Същността му.

Тя затвори очи:

– Любов. Загуба. Болка.

Камерата показа близък план на водещия:

– Добре, приятели. Това беше всичко. Любов, загуба и ужасна болка. Следващата седмица ще разгледаме отблизо разбитото семейство на друга жертва на Добрия пастир. И не забравяйте, че, доколкото знаем, Добрия пастир все още е някъде там, все още броди сред нас. Един човек... за когото... човешкият живот... не означава нищо. Останете на честотата на РАМ Нюз, за да научите всичко, което ви е необходимо! Бъдете нащрек, приятели мои. Светът е опасно място.

Екранът потъмня. Гърни затвори търсачката, изключи компютъра и се облегна назад на стола си.

Мадлин му хвърли мек, преценяващ поглед:

– Какво те тревожи?

– Точно в този момент ли? Не зная. – размърда се на стола, затвори очи и зачака да изплува първото нещо, което предизвикваше у него тревога. Изненадващо не беше предаването, което току-що бяха гледали, колкото и да бе обезпокоително.

– Какво мислиш за онази история с Ким и Кайл? – попита.

– Ами, изглежда, че са привлечени един от друг. Какво има за мислене?

Той поклати глава:

– Не знам.

– Онова, което каза Ким за теб в края на шоуто по РАМ... за съмненията ти относно подхода на ФБР... ще ти създаде ли проблеми?

– Възможно е да увеличи неприятностите ми с агент Траут. Вероятно ще опъне вманиачените му на тема контрол нерви до там, че да поиска да ми създаде правни неудобства.

– Можеш ли да направиш нещо по въпроса? Някакъв начин да го предотвратиш?

– Разбира се. Трябва само да докажа, че неговата версия за случая е пълна глупост. Тогава той ще си има далеч по-сериозни проблеми от това да се занимава с мен.

Глава 31 Завръщането на Пастира

Когато Гърни се събуди в седем и трийсет на следващата сутрин, навън валеше. Беше един от онези леки, но равномерни дъждове, които могат да продължат с часове.

Както обикновено, и двата прозореца бяха открехнати с няколко сантиметра в горната част. Въздухът в спалнята беше мразовит и влажен. Макар на практика да бе изминал почти час след изгрева, разкривеният правоъгълник небе, който се виждаше от мястото, където бе поставил глава на възглавницата, беше безнадеждно сив като мокра тротоарна плоча.

Мадлин бе станала преди него. Той се протегна и разтърка очи. Нямаше желание да заспива отново. В последния му неспокоен сън фигурираше черен чадър. Докато чадърът се разтваряше сякаш по собствено желание, разгръщащият се плат се превърна в крила на огромен прилеп. Прилепообразната форма се трансформира в черен лешояд, а извитата дръжка на чадъра стана изкривена човка. После, по екзотичната сетивна логика на сънищата, хищната птица се преобразува в студеното течение през отворения прозорец – именно неговото неприятно докосване бе причината да се събуди.

Насили СЕ да стане от леглото и да постави физическо разстояние между себе си и съня. След това взе горещ душ, разчитайки на неговата сила да прояснява съзнанието и да опростява реалността, избръсна се, изми си зъбите, облече се и се запъти към кухнята за кафе.

– Обади се на Джак Хардуик – каза Мадлин откъм печката, без да вдига поглед от нея, докато добавяше шепа стафиди към нещо, което къкреше в малка тенджера.

– Защо?

– Защото се обади преди петнайсетина минути и искаше да говори с теб.

– Каза ли за какво?

– Каза, че има въпрос по повод имейла, който си му изпратил.

– Хммм – той отиде до машината и си наля кафе. – Сънувах някакъв черен чадър.

– Май беше доста нетърпелив да говори с теб.

– Ще му звънна. Но... кажи ми, как свърши онзи филм?

Мадлин изсипа тенджерката в купата си и я донесе на масата за закуска.

– Не си спомням.

– Описа сцената в големи подробности – мъжа, когото снайперистите преследват, как той влиза в църквата и как по-късно, когато излиза, не могат да разпознаят кой е, понеже всички останали, които излизат заедно с него от църквата, са облечени в черно и носят черни чадъри. Какво се случва след това?

– Предполагам, че се е измъкнал. Защото снайперистите не могат да застрелят всички.

– Хммм...

– Какво има?

– Да предположим, че наистина са застреляли всички.

– Не са.

– Но да предположим, че са го направили. Да предположим, че са застреляли всички, защото това е единственият начин да се уверят, че са уцелили онзи, когото преследват. И да предположим, че после е дошла полицията и е намерила всички тези хора, разстреляни на улицата. Какво биха помислили?

– Какво биха помислили полицаите ли? Нямам никаква представа. Може би, че някакъв маниак е искал да избие богомолците?

Гърни кимна:

– Точно така, особено ако същия ден са получили писмо от някого, който твърди, че религиозните хора са изметта на обществото и смята да ги изтреби всичките.

– Но... чакай малко – Мадлин сякаш не можеше да повярва. – Да не би да намекваш, че Добрия пастир е избил всички онези хора, тъй като не е могъл да определи коя е истинската му цел? И че просто е продължавал да разстрелва хората в определена марка кола, докато не се е уверил, че е улучил преследваната жертва?

– Не знам. Но имам намерение да разбера.

Мадлин поклати глава:

– Просто не виждам как... – думите ѝ бяха прекъснати от иззвъняването на домашния телефон на плота до хладилника. – По-добре ти го вдигни. Вероятно е ти-знаеш-кой.

Знаеше. И наистина бе той.

– Приключи ли вече с шибания си душ?

– Добро утро, Джак.

– Получих мейла ти – следователската ти хипотеза и списъка с въпроси.

– И?

– Твърдиш, че между думите в манифеста и действията на убиеца има стилистично несъответствие?

– Може и така да се каже.

– Твърдиш, че модус операнди на убиеца доказва, че той е прекалено практичен, хладнокръвен, спокоен и съсредоточен, за да мисли по начина, представен в манифеста. Добре ли е схванал нещастният ми мозък?

– Онова, което твърдя, е, че съществува разногласие.

– Окей. Това е интересно. Но създава още по-голям проблем, отколкото този, който решава.

– Как?

– Казваш, че мотивът на убийствата е различен от изразеното в манифеста?

– Точно така.

– Следователно жертвите са избирани по друг признак, а не понеже са били видни потребители на луксозни стоки, алчни копелета, които заслужават да умрат?

– Точно така.

– Значи, този свръхпрактичен, свръххладнокръвен гений е имал тайна и съвсем прагматична причина да убие онези хора?

– Точно така.

– Схващаш ли проблема?

– Кажи.

– Ако действителният мотив на убиеца да избере всяка една от жертвите е бил различен от факта, че той или тя кара мерцедес за сто хиляди долара, тогава трябва да приемем, че мерцедесът за сто хилядарки няма връзка със случая. Дяволско съвпадение. Някога сблъсквал ли си се с такова нещо, Дейви, момчето ми? Би било все едно да откриеш, че всяка една от жертвите на Бърни Мадоф¹ случайно е имала татуиран елф на задника си. Разбираш ли за какво иде реч?

– Разбирам, Джак. Нещо друго безпокои ли те в писмото ми?

– Всъщност да, още един от твоите въпроси. На практика три въпроса, които общо взето се въртят около едно и също нещо: Дали всички убийства са еднакво важни? Важна ли е последователността им? Някои от тях били ли са наложени от други? Искаш ли да ми кажеш кое във въпросния случай поставя този въпрос?

– Понякога именно липсващото привлича вниманието ми. А поради характера на господстващата хипотеза в този конкретен случай, доста неща липсват – неизследвани възможности, незададени въпроси. Основното положение от самото начало е било, че тези убийства са идентични съставни части на едно философско твърдение, което убиецът прави. В момента, в който всички са го приели, никой вече не е разглеждал убийствата като отделни събития, които биха могли да имат различни цели. Обаче е възможно те да не са еднакво важни или дори да не са извършени по една и съща причина. Следиш ли мисълта ми, Джак?

– Трудно е да се каже. В състояние ли си да конкретизираш?

– Гледал ли си един филм, който се казва „Мъжът с черния чадър“?

Никога не го беше гледал, даже не беше чувал за него. Така че Гърни му разказа сюжета, като завърши с хипотезата, която бе изложил пред Мадлин – „ами ако снайперистите бяха застреляли всички“?

След дълго мълчание Хардуик зададе вариант на един от въпросите на Мадлин:

– Твърдиш, че първите пет нападения са били грешки? И убиецът най-накрая е извадил късмет при шестото? Помогни ми да разбера. Искам да кажа, ако е бил професионалист като стрелците в твоя филм, коя точно цел му е била зададена? Знаел е само, че жертвата кара мерцедес от най-луксозните? И така, той излиза на пътя нощем, стреля по прозорците на няколко мерцедеса с най-мощния пистолет на света и после гледа кого е уцелил? Нещо не ми се връзва.

– И на мен. Но знаеш ли какво? Започвам да усещам, че съм на точното игрище, макар да не съм сигурен каква точно игра се играе.

– Не си сигурен? Да го наречем така – нямаш дори бегла представа каква е?

– Мисли по-позитивно.

– Имаш ли още мъдрости за ръсене, Шерлок, преди да съм се издрайфал?

– Още само едно нещо. Специален агент Траут е обсебен от идеята, че вероятно имам достъп до поверителна информация, без да имам законови правомощия. Пази си гърба, Джак.

– Майната му на Траут. Искаш ли да ти изровя още някой секретен боклук?

– След като вече питаш, има ли някакъв напредък в издирването на Емилио Корасон?

– Все още не. Съумял е да стане изненадващо невидим.

В девет без петнайсет Мадлин тръгна за работата си в клиниката. Все още валеше.

Гърни отиде до компютъра, отвори копието на имейла си до Хардуик, прегледа списъка с въпроси, който беше приложил, и се спря на един от тях, който гласеше: „Защо убийствата са били извършени тъкмо тогава, през пролетта на 2000 година?“. Колкото повече се убеждаваше, че убийствата са прагматични по същността си, толкова по-голямо значение придобиваше елементът време.

Психопатите с мисия обичайно следват два модела в убийствата. Единият подход е „Големият взрив“, при който стрелецът влиза сред множество от цели в пощата или в джамията и започва да стреля, без да има план за бягство. В деветдесет и девет от сто случая тези мъже (а те винаги са мъже) се самоубиват, когато вече няма кого другиго да застрелят. При втория модел убийците изливат жлъчта си в продължение на десет или двайсет години. Те обичат да отнасят нечия глава или ръка с писмо бомба веднъж на една-две години, но не горят от желание да се гръмнат сами.

Убийствата на Добрия пастир сякаш не можеха да бъдат причислени към нито една от двете категории. В ясното им стегнато планиране и изпълнение се забелязваше осезаема хладнокръвност и липса на емоция. За това си мислеше Гърни, когато телефонът звънна в девет и петнайсет. Обаждаше се отново Хардуик, но този път тонът му бе по-мрачен.

– Не знам каква игра се играе и на какво игрище, но току-що загрубя. Рути Блум е била открита мъртва.

Първата мисъл на Гърни, от която моментално му прилоша, бе, че е била простреляна в главата, така както и съпругът ѝ преди десет години. В съзнанието му изникна отвратителна картина – закачливата ѝ прическа ала йоркширски териер разпиляна в каша от кръв и мозък.

– О, господи, не! Къде? Как?

– В дома ѝ. Шиш за лед в сърцето.

– Какво?

– Това учудване ли трябва да е или лош слух?

– Шиш за лед?

– Един удар, насочен нагоре, под гръдната кост.

– Боже господи! Кога?

– Малко след единадесет снощи.

– Откъде знаят това?

– В десет и петдесет и осем е публикувала съобщение във Facebook. Тялото е намерено в три и четиридесет тази сутрин.

– Това същата къща ли е, в която е живяла преди десет години, когато...

– Точно така. Същата къща. И същата, в която малката Кими я е интервюирала за онова предаване по РАМ Ти Ви.

Мислите на Гърни препускаха.

– Кой я е намерил?

– Патрулни полицаи от управлението в Обърн в Зона Е. Дълга история. Приятелка на Рут от Итака, която била будна до късно, прочела съобщението ѝ във Facebook. Прозвучало ѝ обезпокоително. Отговорила във Facebook, като попитала Рути дали е добре. Не получила отговор. Писала ѝ на електронната поща, отново без резултат. Започнала да звъни по телефона – никой не отговарял освен гласовата поща. И ето че приятелката се паникьосала, обадила се на местните ченгета, откъдето я прехвърлили на шерифа, а накрая била пренасочена към Обърн. От Обърн се свързват с полицейска кола, патрулираща в района. Патрулният полицай пристига до къщата, всичко изглежда спокойно, няма проблеми, няма признаци на нищо нередно, няма...

– Един момент. Имаш ли представа какво е гласяло първоначалното съобщение на Рут Блум, откъде е започнало всичко?

– Току-що ти го изпратих на пощата.

– Как успя?

– Анди Клег.

– Кой, за бога, е Анди Клег?

– Младо момче от Зона Е. Не го ли помниш?

– А трябва ли?

– Случаят Пигърт.

– Окей. Сега вече името ми говори нещо. Но не мога да го свържа с физиономия.

– Първата му задача след академията, на практика първата работа, с която се захвана през първия си ден на служба, беше да отговори на моето обаждане за подкрепления, когато открих моята половина от тялото на госпожа Пигърт. Това се оказа и първата официална възможност на Анди да повърне. И той добре се възползва от нея изцяло.

Прословутият случай с Питър Пигърт, убиеца кръвосмесител, бе сложил началото на резките, но продуктивни взаимоотношения между Хардуик и Гърни. По онова време Гърни работеше в градската полиция, а Хардуик – в щатската полиция на Ню Йорк. И двамата разследваха аспекти на случая „Пигърт“, попадащи в сферите на отделните им юрисдикции, когато едно гротесково проявление на случайността ги събра и сближи. На разстояние повече от сто и шейсет километра един от друг, двамата поотделно откриха двете половини на едно и също тяло.

– Младият Анди Клег се запозна и с двама ни на общото събиране, след като ти закопча хлъзгавия господин Пигърт, изрода майкоубиец. Анди беше дълбоко впечатлен от уменията ти и в по-малка степен – от моите. Оттогава поддържаме връзка.

– Какво общо има всичко това?

– Когато основните факти за убийството на Блум с шиш за лед станаха известни тази сутрин чрез Системата за информационно обслужване на наказателното правосъдие², проведох един приятелски разговор по телефона с детектив Клег и той ми разказа цялата история. Прецених, че ще е или сега, или никога. Веднага щом Траут се докопа до това и разбере какво загатва то, ще се намеси. Ще заяви, че убийството е част от текущото му разследване по случая „Добрия пастир“ и ще затръшне вратата.

– Което ни връща обратно към моя въпрос. Какво е казала Рут...

– Провери си пощата.

– Добре.

Гърни остави телефонната слушалка и отвори електронната си поща. Ето го.

„Публикувано от Рут Дж. Блум:

Какъв ден! Прекарах толкова много време в чудене какъв би бил първият епизод на „Сираци на убийствата“. Опитвах се да си спомня въпросите, които ми зададе Ким, когато дойде тук. Както и своите отговори. Не успях да си ги спомня всичките. Надявах се, че съм смогнала да изразя онова, което наистина чувствах. Предполагам, както казва и Ким, че понякога телевизията пропуска най-важното. Обръща прекалено голямо внимание на сензациите, а не на истинските неща, които имат значение. Надявах се със „Сираци на убийствата“ да е различно, понеже Ким изглеждаше различна. Но сега вече не знам. Бях леко разочарована. Явно са изрязали голяма част от интервюто ни, за да направят място за „експертите“, рекламите и всичко останало. Сутринта ще се обадя на Ким и ще я питам. Съжалявам. Сега трябва да приключвам. Някой току-що спря колата си на алеята пред къщата. Можете ли да си представите, почти единайсет часа е. Кой може да е? Колата е от онези големите, прилича на военен камион. По-късно ще продължа.“

Гърни го прочете още веднъж, преди да вдигне телефона.

– Още ли си на линия, Джак?

– Да. И така, приятелката ѝ от Итака си преглежда фейсбука около полунощ и попада на съобщението, публикувано от Рут в десет и петдесет и пет – очевидно преди да слезе долу и да провери кой идва да я види с онова голямо нещо с военен вид. Може би е хамър³, какво ще кажеш?

– Може – Гърни си представи готовия за бой, боядисан в камуфлажни цветове джип „Хъмви“ на Макс Клинтър.

– Е, ако не е било хамър, какво друго би могло да е, по дяволите? Както и да е, приятелката полага всички усилия да се свърже с Рут и както споменах, накрая идва един патрулен полицай, проверява наоколо, решава, че всичко е идеално и тъкмо се кани да потегли, когато разтревожената приятелка се появява с колата си, изминала четирийсетте километра път от Итака и настоява да разбият вратата и да влязат в къщата, понеже се опасява, че се е случило нещо лошо. Заявява, че ако той не предприеме нещо, ще проникне вътре сама. Влизат в ожесточен спор, младият патрулен почти я арестува, после идва още един патрулен – по-възрастен и по-мъдър от първия, и успокоява и двамата. Започват да оглеждат къщата отвън. Най-сетне намират отворен прозорец, още разговори, още спорове и прочие, и прочие. С две думи, накрая полицаите влизат и намират тялото на Рут Блум.

– Къде?

– В антрето, точно пред входната врата. Сякаш е отворила вратата и – фрас!

– Съдебният лекар сигурен ли е, че оръжието е шиш за лед?

– Няма кой знае какво място за съмнение. Според Клег проклетото нещо все още било забито в тялото ѝ.

– Сигурно няма начин да ме вкараш в къщата, нали?

– Никакъв начин. Сигурно вече е запечатана с километър и половина жълта лента от хора, за които ти би бил само проблем. Точно в този момент единствената им работа е да опазят местопрестъплението чисто, докато си тръгне екипът за обработка на веществените доказателства и БКР предаде цялата история на ФБР. Няма да си рискуват задниците само за да може някакъв си пенсиониран отворко от големия град да се разтъпче наоколо.

Гърни гореше от желание да види сцената с очите си. Да ти опишат дадено местопрестъпление се равняваше на не повече от десет процента от това да го видиш със собствените си очи. Но той подозираше, че Хардуик има право. Не можеше да се сети за нищо, с което би могъл да убеди някого от БКР, а още по-малко от ФБР, да го пусне на мястото. Което пък го накара да се зачуди какво получава от това Хардуик. Всеки път, когато даваше на Гърни информация от поверителна папка или вътрешен източник, той излагаше себе си на риск. А го правеше често. Дали беше такъв отдаден търсач на истината, че за него преследването ѝ бе по-значимо от зачитането на правилата и собствената му кариера? Дали беше движен от маниакалното желание да затруднява онези, които имаха повече власт? Или пък самият риск, зашеметяващото усещане да е на ръба на скалата, го привличаше със същата сила, с която отблъскваше нормалните хора? Гърни и преди си беше задавал тези въпроси за Хардуик. И сега за пореден път стигна до заключението, че вероятно отговорът на всички тях бе „да“.

– И така, Дейви, момчето ми... – Гласът го тласна обратно към същината на въпроса. – Интригата се заплита. Или може би това прави нещата по-ясни за теб. Кое от двете?

– Не знам, Джак. По малко от двете. Зависи от бъдещите събития. Впрочем, това ли е всичко, което ти каза Клег?

– Почти всичко – Хардуик се поколеба. Склонността му да използва драматични паузи силно дразнеше Гърни, но в повечето случаи цената беше поносима за онова, което следваше. – Спомняш ли си пластмасовите фигурки на животни, които Добрия пастир подхърляше край пътя на местата на убийствата?

– Да – всъщност точно за тях си беше спомнил тази сутрин и се чудеше каква е целта им.

– Е, на местопрестъплението е намерено малко пластмасово животно, деликатно закрепено на устните ѝ.

– На устните?

– На устните.

– Какво животно?

– Клег смята, че е лъв.

– Лъвът не беше ли първото в началната поредица от шест животни?

– Добра памет, майсторе. И така, каква е вероятността да очакваме още пет?

Гърни нямаше отговор на този въпрос.

Веднага щом приключи телефонния разговор с Хардуик, той се обади на Ким. Чудеше се дали тя все още е в апартамента на Кайл, дали са заедно в леглото, какви са плановете им за деня, дали знаят...

Отговори гласовата ѝ поща. Съобщението, което остави, бе директно: „Привет. Не знам дали вече са съобщили по новините, но Рут Блум е мъртва. Убита е в дома си в Аврора късно миналата нощ. Възможно е Добрия пастир да се е завърнал или пък някой да иска да мислим, че е така. Обади ми се веднага, щом можеш.“

Опита да се свърже с Кайл, но и на неговия номер отговори гласова поща. Остави същото съобщение.

Стоеше пред северния прозорец на кабинета и се взираше в мокрия сив хълм. Дъждът беше спрял, но от стрехите продължаваше да капе вода. Новата информация от Хардуик по-скоро разпиляваше, отколкото да организира мислите му. Толкова много парченца. Невъзможно бе да види пътеката в лабиринта. За да направиш стъпка напред, трябва да знаеш накъде точно е това напред. Завладя го противното усещане, че времето изтича, че краят на играта наближава с бясна скорост, а дори не беше наясно какво означава това.

Трябваше да предприеме нещо.

Поради липса на по-добра идея се озова в колата си и потегли към Аврора.

След два часа завиваше по междущатската магистрала, която минаваше покрай езерото Каюга, а джипиесът показваше, че е на по-малко от пет километра от адреса на Рут Блум. Езерото и къщите по брега му се виждаха през линията голи дървета отляво. Отдясно, отделена от пътя с дълбока, обрасла с трева отводнителна канавка, пасторалната смесица от ливади и шубраци бавно пълзеше нагоре към високия хоризонт от ниви с наболи стърнища. В горната част на пътя насред разпръснатите наоколо добре поддържани стари къщи се мъдреха три обществени обекта. Имаше бензиностанция, ветеринарна клиника и автосервиз, на чийто паркинг се намираха шест коли в различен стадий на ремонт.

Недалеч от сервиза Гърни направи дълъг завой и видя пред себе си в далечината от лявата страна на пътя първите признаци, че е извършено тежко престъпление: цял куп местни, окръжни и щатски полицейски автомобили. Имаше и четири микробуса – два от тях със сателитни чинии на покривите, вероятно принадлежаха на регионални медии; един с емблемата на нюйоркската щатска полиция, в който Гърни прие, че е разположената лабораторната апаратура за обработка на веществени доказателства; и четвърти – без обозначения, сигурно на съдебните фотографи. Нямаше и следа от автомобил на моргата, което означаваше, че някой от службата по съдебна медицина вече е бил тук и си е тръгнал, а тялото е извозено от местопрестъплението.

Когато приближи, Гърни преброи: шест униформени полицаи със значки от различни служби; една жена и един мъж в консервативното делово облекло, предпочитано от детективите; специалист по веществените доказателства, облечен в бял гащеризон и с гумени ръкавици, както налагаше професията му; и модерно облечена телевизионна репортерка, придружена от двама техници с дълги коси на опашка.

Насред пътя стоеше униформен патрулен полицай и агресивно подканваше с махане на ръката всеки автомобил, който преминаваше прекалено бавно. Когато Гърни се изравни с патрулния и къщата на Блум зад него, видя полицейските ограждения – лентата с надписи „Не преминавай“ опасваше целия имот по границите му, от езерото до пътя горе. Посегна към жабката и извади тънък кожен портфейл, отвори го бързо и показа златната детективска емблема на градската полиция на Ню Йорк. Най-отдолу с малки букви беше изписано „Пенсиониран“. Преди намръщеният патрул да успее да го разгледа подробно, Гърни го хвърли обратно в жабката и попита дали старши следовател Джак Хардуик е на местопрестъплението. Шапката на полицая беше килната напред и козирката закриваше очите му.

– Хардуик, БКР?

– Точно така.

– Има ли някаква причина, поради която да е тук?

Гърни въздъхна уморено:

– Работя по едно разследване, в което може да е замесена и Рут Блум. Хардуик е в течение.

Патрулът изглеждаше така, сякаш му беше трудно да дешифрира този отговор.

– Как се казвате?

– Дейв Гърни.

Мъжът го изгледа със смесицата от привидна учтивост и инстинктивно недоверие, с каквато повечето ченгета се отнасят към непознати.

– Спрете там – той посочи едно свободно място на банкета между микробуса на екипа за обработка на веществени доказателства и единия от телевизионните микробуси. – Не слизайте от колата.

Обърна се стегнато и се приближи към три фигури близо до алеята, заети оживено да обсъждат нещо. Заговори на една жена с едро телосложение и къса кестенява коса. Сакото ѝ беше морскосиньо и хармонично съчетано по цвят с панталоните. Посивелият мъж от дясната ѝ страна носеше бял гащеризон. По-младият мъж отляво беше облечен в тъмен костюм, бяла риза, тъмна вратовръзка – стандартно облекло на детективи, погребални уредници и мормони. Силните му мускулести рамене, широкият врат и късата подстрижка ясно показваха към коя от тези групи принадлежи. Докато патрулният полицай им говореше, тримата едновременно погледнаха към Гърни. Младият мъж се ухили и заговори бързо на жената, като жестикулираше по посока на Гърни. В усмивката му имаше нещо познато.

– Детектив! – извика жената и вдигна ръка да привлече вниманието му. – Детектив Гърни.

Той слезе от колата. В същия момент беше приветстван от силното, пулсиращо бумтене на хеликоптер над главата си. Погледна нагоре – през върховете на дърветата зърна машината, която бавно кръжеше във въздуха. Гигантските бели букви РАМ, изписани от долната страна на кабината, привлякоха вниманието му и предизвикаха неволна гримаса.

– Лейтенант Булърд желае да говори с вас – патрулният се бе върнал при Гърни и повдигаше полицейската лента, за да му позволи да влезе в оградената зона. Тонът на полицая правеше жеста с лентата по-скоро собственически, отколкото учтив.

Гърни се наведе напред, за да мине под лентата. Докато го правеше, нямаше как да не забележи наноса от крайпътна пръст, която се бе наслоила в една дълга пукнатина, разделяща шосето от композитната настилка на банкета. Той спря за момент, за да разгледа по-внимателно, а в това време патрулният остави лентата да падне върху гърба му и се върна към задълженията си по регулиране на движението.

Когато Гърни се изправи, бегло познатият му млад мъж в тъмен костюм вървеше към него.

– Сигурно не ме помните. Аз съм Андрю Клег. Запознахме се по време на вашето разследване на...

Гърни топло му се усмихна:

– Помня те, Анди. Изглежда, са те повишили.

Отново онази широка усмивка. Превръщаше го в истински хлапак.

– Миналия месец. Най-после успях да вляза в БКР. Вие сте един от източниците ми на вдъхновение.

Докато говореше, водеше Гърни към набитата жена, а през това време тя обясняваше нещо на отдалечаващия се техник по веществените доказателства, облечен в бяло.

– Ако искаш да прибереш и килима и да го вземеш в лабораторията, няма проблем. Ти решаваш.

Тя се обърна към Гърни. Изражението ѝ беше бдително и приятно делово:

– Анди ми спомена, че вие и Джак Хардуик сте работили по случая „Пигърт“. Вярно ли е?

– Вярно.

– Поздравления. Огромна победа за добрите.

– Благодаря.

– Случаят му със Сатанинския Дядо Коледа беше още по-голяма победа – вметна Клег.

– Сатанинския...? – сега пък нейното изражение подсказа, че в паметта ѝ се е мярнал далечен спомен. – Не беше ли това онзи психопат, който нарязваше хората и изпращаше парчетата по пощата на местните ченгета?

– В празнична опаковка! Като коледни подаръци! – извика Клег, определено по-скоро запленен, отколкото ужасен.

Тя се взря с удивление в Гърни.

– И вие...?

– Просто бях на точното място в точното време.

– Това е забележително – подаде ръка. – Аз съм лейтенант Булърд. А вие очевидно сте човек, който няма нужда от допълнително представяне. На какво дължим удоволствието?

– Тази ситуация с Рут Блум.

– Как така?

– Видяхте ли филма с нейно участие снощи по РАМ?

– Знам за него. Защо питате?

– Може би ще съм в състояние да ви помогна да разберете какво се е случило тук.

– Как?

– Филмът е първи епизод от една поредица, занимаваща се с последствията от шестте убийства, извършени от Добрия пастир през 2000 година. Това, което се е случило тук, почти със сигурност е седмото убийство на Пастира. И вероятно ще има и други.

Сърдечността ѝ сега отстъпи място на хладна преценка:

– Какво точно правите тук?

Той започна да обмисля думите си внимателно, но после си помисли: „Майната му!“.

– Дойдох, тъй като смятам, че ФБР е подхванало погрешно случая от самото начало и случилото се тук може да го докаже.

Изражението ѝ беше трудно за разчитане:

– Казвали ли сте им какво мислите?

Той се усмихна бързо:

– Не го приеха особено добре.

Тя поклати глава:

– Не разбирам какво искате да ми кажете. Не знам от чие име или с чии пълномощия сте дошли – тя хвърли поглед към Клег, който неловко пристъпваше от крак на крак. – Анди ми обясни, че сте в пенсия. Намираме се в първите решаващи часове от разследването на убийство. Ще трябва да напуснете, освен ако не сте в състояние да ми представите точно и изчерпателно целта на идването си. Надявам се да съм ясна, без да съм груба.

– Разбирам – той вдиша дълбоко. – Нает съм за консултант от жената, която интервюира Рут Блум, а също така разглеждам в детайли делото на Добрия пастир. Стигнах до заключението, че е налице съществен недостатък в общоприетата теория. Надявам се разследването на настоящия случай да не бъде провалено както при първите шест. Но за съжаление, вече, изглежда, има проблем.

– Моля?

– Той не е паркирал на алеята.

– За какво говорите?

– Човекът, убил Рут Блум, не е паркирал на тази алея за коли. Ако повярвате, че е паркирал тук, никога няма да разберете какво се е случило.

Тя хвърли поглед по посока на Клег, може би да провери дали той знае повече от нея за това неочаквано предизвикателство, но в очите му се четяха единствено изненада и объркване. Тя погледна обратно към Гърни, после към часовника си:

– Да влезем вътре. Ще ви дам точно пет минути да придадете смисъл на думите си. Впрочем, Анди, ти остани тук и дръж под око лешоядите от телевизиите. Да не припарват от нашата страна на лентата.

– Слушам, госпожо.

Тя поведе Гърни надолу по стръмната морава към страничната част на къщата и нагоре по стълбите на задната веранда с дървен под, която Гърни позна от интервюто на Ким с Рут Блум. Последва я през една задна врата, която свързваше верандата с голяма кухня с трапезария. Някакъв фотограф седеше на маса в частта за хранене и сваляше на лаптоп снимки от дигитален огледално-рефлексен фотоапарат. Тя се огледа наоколо в кухнята, но очевидно нямаше много възможности за уединение.

– Чък, извинявай, ще ни дадеш ли няколко минутки тук?

– Няма проблем, лейтенант. Мога да довърша това в микробуса – той събра апаратурата си и в следващия миг вече беше изчезнал.

Лейтенант Булърд седна на един от столовете край току-що освободената маса и подкани с жест Гърни да заеме този срещу нея.

– Добре – започна тя с равен глас. – Дотук имах дълъг ден и както изглежда, няма да приключи скоро. Нямам време за губене. Ще съм ви благодарна, ако бъдете кратък и ясен. Слушам ви.

– Кое ви кара да смятате, че е паркирал на алеята за коли?

Тя присви очи:

– А кое ви кара да мислите, че смятам така?

– Начинът, по който стояхте внимателно до алеята, когато пристигнах. Начинът, по който всички избягваха да ходят по нея, макар че сигурно техническият ви екип вече я е обследвал. Затова считам, че я пазите за по-задълбочен микроскопски анализ. Как така сте убедени, че е паркирал там?

Тя го изучаваше известно време, след което на устните ѝ се появи лека цинична усмивка:

– Вече знаете нещо, нали така? Откъде изтича информация?

– Няма смисъл да поемате по този път. Това е пътят на ФБР. Губене на време в конфронтация.

Тя продължи да го изучава, този път не толкова дълго, а после като че ли взе решение:

– Снощи жертвата е публикувала съобщение на страницата си във Facebook. След някои коментари относно поредицата на РАМ, тя е описала автомобил, който спира на алеята за коли, докато тя седи пред компютъра. Защо имам усещането, че вече знаете всичко това?

Гърни подмина въпроса ѝ:

– Какъв автомобил?

– Голям. С вид на военен. Не е спомената марка или модел.

– Джип? Ландроувър? Хамър? Нещо от сорта?

Тя кимна.

– И така, теорията е, че той паркира отвън на алеята, качва се до входната врата, почуква... и после? Убива я пред вратата? Тя го пуска да влезе? Познава ли го? Не го ли познава?

– Намалете темпото. Зададохте ми въпроса защо смятаме, че убиецът – или някой, който случайно я е посетил около времето, когато е била убита – е паркирал на алеята. И аз ви отговорих. Смятаме така, защото самата жертва ни казва, че така се е случило. Такива са свидетелските показания на жертвата, публикувани на страницата ѝ във Facebook, преди да бъде убита – победоносното изражение на лейтенант Булърд беше примесено с частица безпокойство. – А сега ми дължите кратко и ясно обяснение защо мислите, че Рут Блум би казала тези неща, ако те не са истина.

– Не ги е казала.

– Моля?

– Нищо не се е случило по този начин. Сценарият, който представяте, е лишен от смисъл. Най-напред, преди да стигнем до проблема с логиката, имате един проблем с материално веществено доказателство в края на алеята.

– Какъв проблем?

– Пръстта е доста суха. Откога не е валяло?

Той знаеше кога е валяло в Уолнът Кросинг, но времето в района на езерата Фингър често беше твърде различно.

За миг тя се замисли.

– Валя вчера сутринта. Към обяд вече беше спряло. Защо?

– Има една ивица пръст в цепнатина в края на пътя, може би два-три сантиметра широка. Всеки, който навлиза в алеята, би трябвало да я пресече, освен ако не кара през гората и моравата. Но тази малка ивица пръст явно не е засягана, поне не и след последния дъжд.

– Два-три сантиметра не са достатъчни, за да свидетелстват...

– Може би не са, но все пак са показателни. Плюс това съществува и психологическият фактор. Ако Добрия пастир се е завърнал, ако това е седмата жертва, информацията, която вече знаем за него, трябва да бъде включена.

– Например?

– Едно от нещата, които знаем, е, че той е изключително предпазлив, изключително внимателен към риска. А тази къса алея има прекалена видимост. Което и да е превозно средство, паркирано там, особено пък с размера на хамър, ще остане със задна броня практически на пътя. Доста видимо, доста лесно подлежащо на идентифициране. Някое местно ченге, което патрулира наоколо, би могло да съсредоточи вниманието си върху странна кола като тази, би спряло за проверка, би записало регистрационния номер.

Булърд се намръщи:

– Но фактите са, че Рут Блум е убита, и ако убиецът е дошъл с автомобил, е трябвало да го паркира някъде. Така че какво казвате? Къде го е паркирал? На банкета, край пътя? Там би се виждал още повече.

– Моето предположение би било в сервиза.

– В кое?

– На осемстотин метра по-надолу по щатския път, по посока Итака, има сервиз за автомобили. До него на запуснат малък паркинг стоят няколко коли и камиони, чакащи или да бъдат ремонтирани, или да бъдат прибрани. Това е единственото място в района, където един странен автомобил не би събудил въпроси, дори не би бил забелязан. Ако се канех да убия някого в тази къща посред нощ, бих паркирал там и бих изминал пеша останалото разстояние дотук по онази дълбока канавка отстрани на пътя, за да избегна вероятността да бъда видян от преминаващи шофьори.

Тя се втренчи надолу към плота на масата, сякаш се опитваше да види възможните сценарии във въображаем комплект букви за скрабъл. Направи гримаса.

– На теория това може и да има смисъл. Проблемът е, че публикацията ѝ във Facebook се отнася конкретно до едно превозно средство, което спира...

– Имате предвид публикацията във Facebook.

– Не разбирам какво...

– Приемате, че публикацията е нейна.

– Това е нейният акаунт, нейната страница, нейният компютър, нейната парола.

– А дали не е възможно убиецът да е изтръгнал от нея паролата, преди да я убие, да е отворил страницата и да е съчинил сам съобщението?

Булърд повтори щателното си обследване на масата. Поклати глава несигурно:

– Възможно е. Но както и вашият сервиз, няма доказателства, които да го подкрепят.

Гърни се усмихна на благоприятната възможност:

– След като вашите момчета в бели костюми потвърдят, че по пръстта в пукнатината в края на алеята не е минавало нищо, накарайте ги да посетят сервиза. Ще бъде интересно да видим дали няма да намерят комплект сравнително пресни следи от гуми, които не съвпадат с никое от превозните средства там.

– Но... защо му е трябвало на убиеца да хаби време и усилия, за да оставя подобно съобщение във Facebook?

– За да ни хвърли прах в очите. Неочакван завой в лабиринта. Много е добър в това.

Нещо в изражението ѝ му подсказа, че е отворена за всяко зрънце информация, до което може да се добере.

– Колко знаете за оригиналния случай?

– Не толкова, колкото ми е необходимо – призна тя. – Представител на регионалното управление на ФБР пътува насам, за да ми даде инструктаж. И след като вече споменахме за това, ще ми трябва вашият адрес, електронна поща, телефонните номера, на които можем да се свързваме с вас двайсет и четири часа в денонощието. Имате ли нещо против?

– Не, разбира се.

– Ще ви дам моята поща и мобилен телефон. Надявам се да ме държите в течение за всякакви факти по случая, на които се натъкнете.

– Ще се радвам.

– Добре. Вече съвсем нямам време. Ще се чуем.

Когато Гърни напусна къщата, хеликоптерът на РАМ все още кръжеше шумно над нея, а струята въздух от бумтящото витло разклащаше малобройните мъртви листа по най-горните клони на дърветата и ги изпращаше в спираловиден полет надолу.

Преди да стигне до колата си, на пътя му застана пухкаво-фризираната, яркогримирана репортерка с микрофон в ръка и оператор с камера зад нея.

– Аз съм Джил Маккой, от „В окото на новините“ Сиракуза! – извика тя, а на лицето ѝ се мъдреше израз на напрегнато любопитство, характерна черта за нейната порода. – Казаха ми, че вие сте детектив Дейв Гърни, човекът, когото списание „Ню Йорк“ нарече Суперченгето. Дейв, вярно ли е, че Добрия пастир, скандалният сериен убиец, е нанесъл нов удар?

– Извинете ме – отвърна Гърни и насила си проби път покрай нея.

Тя протегна микрофона към него, изстреля канонада от въпроси в гърба му, а той отвори вратата на колата си, качи се, затвори я и включи стартера.

– Дали е била убита заради появата си по телевизията? Нещо, което е казала? Този ужасяващ случай не е ли твърде голям за нашата местна полиция? Затова ли са ви повикали? Каква е връзката ви със случая? Вярно ли е, че имате проблем с ФБР? В какво се изразява проблемът, детектив Гърни?

Докато се измъкваше от мястото, където беше паркирал, камерата беше само на няколко сантиметра от страничното му стъкло. Патрулният полицай не предприемаше нищо, за да облекчи проблема. Всъщност беше изцяло погълнат от разговора си с още един новодошъл на местопрестъплението. Когато излизаше на щатската магистрала, Гърни мерна мъжа – добре сложен, тъмнокос, сериозен. Това му стигаше, за да го познае. Беше Дейкър.

¹ Bernie Madoff – известен финансист, ексцентричен милиардер, реализирал най-крупната частна финансова пирамидална схема и осъден на 150 г. затвор за измама с ценни книжа и пране на пари. – б. пр.

² CJIS – Criminal Justice Information System или Criminal Justice Information Services Division – най-големият отдел във ФБР, обединяващ няколко бази данни във всеобхватна информационна система за нуждите на правоохранителните органи. В текста тук се използва българското съкращение СИОНП – б. пр.

³ Hummer – марка луксозен джип, тип военен – б. пр.

Глава 32 Мултипликаторът

Гърни пое по първия завой на пътя и пред погледа му изникна сервизът. Когато минаваше покрай него, намали, забелязал табелата на тухлената постройка: „Лейксайд кълижън“¹. Все още беше убеден, че това е идеалното място за незабележимо паркиране на автомобил.

На половината път за Уолнът Кросинг рекламен билборд на мобилния оператор „Верайзън“ му напомни, че беше изключил телефона си, когато седна в кухнята с Булърд. Включи го и провери за съобщения. На екрана се изписаха седем получени. Преди да успее да прослуша някое от тях, се чу сигнал за ново обаждане. Гърни натисна бутона за разговор.

Беше Кайл, а в гласа му звучеше тревога:

– От повече от час се опитваме да те открием.

– Какво има?

– Ким направо е откачила. Опитва се да се свърже с теб. Вече ти е оставила три съобщения.

– За Рут Блум ли става въпрос?

– Главно за нея. Но също и за „Сираци на убийствата“ снощи по телевизията. Отвратена е как е монтиран, какво са изрязали и какво са добавили, особено онези двамата смотаняци. Ужасно е разстроена.

– Къде е?

– Плаче в банята. За пореден път. Не, чакай. Чух вратата да се отваря. Не затваряй.

Гърни чу как Ким попита Кайл с кого разговаря, а после гласът на Кайл: „С татко“.

В далечината Ким подсмръкна, после си издуха носа. Звук от подаването на телефона от единия на другия. Приглушени гласове. Още едно издухване на носа, прочистване на гърлото. Най-после тя заговори:

– Дейв?

– Тук съм.

– Това е някакъв кошмар. Не мога да повярвам, че се случва. Искам да заспя и като се събудя, да открия, че нищо не е било истина.

– Надявам се, че не обвиняваш себе си за това, което се случи на Рут.

– Разбира се, че се обвинявам!

– Ти не си отговорна за...

Ким го прекъсна, повиши тон:

– Тя нямаше да е мъртва, ако не бях я придумала да участва в тъпото предаване!

– Ти не си виновна за смъртта ѝ, не си виновна и за това, което РАМ Нюз са направили от интервюто ти, какво са вмъкнали и как са...

– Изрязали са интервюто наполовина и са го натъпкали с цял куп бомбастични нелепости на така наречените им експерти – думата прозвуча сякаш е изплюта. – О, боже, искам просто да изчезна. Искам да изтрия всичко. Да изтрия всичко, което уби Рути.

– Рут е убита от убиец.

– Но нямаше да се случи, ако...

– Чуй ме, Ким. Рут Блум е убита от убиец. Убиец, преследващ свой собствен план. Вероятно същият, който е убил съпруга ѝ преди десет години.

Тя не каза нищо. Гърни чуваше дишането ѝ. Бавни, треперливи вдишвания. Когато най-после заговори, почти истеричното ѝ състояние беше спаднало до обикновено нещастие.

– Всичко онова, което Лари Стърн постоянно ми повтаряше, излезе вярно. Той казваше, че РАМ ще изопачат нещата, ще ги направят евтини, грозни и отвратителни. Казваше, че ще съумеят да ме използват по-добре, отколкото аз бих могла да използвам тях, че им пука единствено за това как да спечелят възможно най-голяма аудитория, че цената на проекта ми ще надхвърли полученото в замяна. И беше прав. Абсолютно прав.

– Какво искаш да направиш?

– Да направя? Искам да избягам колкото е възможно по-далеч от РАМ. Искам да се махна.

– Каза ли на Руди Гец?

– Да – в гласа ѝ долови известна неувереност.

– Да... но?

– Обадих му се тази сутрин, преди да получа съобщението ти за Рут. Казах му колко съм разочарована, че предаването няма нищо общо с онова, за което говорихме.

– И?

– Казах му, че ако нещата продължават така, не искам да го правя.

– И?

– Отговори, че трябва да се видим, че това не може да се реши по телефона, трябвало да говорим очи в очи.

– И ти се съгласи да се срещнете?

– Да.

– Чу ли се отново с него, след като разбра за убийството на Рут?

– Да. Каза, че това прави срещата ни още по-неотложна. Заяви, че убийството е мултипликатор.

– Какво?

– Мултипликатор. Каза, че то вдига залозите, че трябва да говорим за него.

– Вдига залозите?

– Това бяха думите му.

– Кога е срещата?

– В сряда на обяд. В дома му в Ашокън Хайтс.

Гърни остана с впечатлението, че тя премълчава нещо.

– И?

Последва пауза.

– О, господи... Крайно ми е неприятно да те моля за това. Чувствам се като наивна безпомощна малка глупачка.

Гърни чакаше, сигурен, че знае какво ще последва.

– Представите ми за това как трябва да изглеждат нещата... предположенията ми... начинът ми на мислене... Онова, което се опитвам да кажа, е, че... очевидно нямам много трезва преценка за всичко това. Имам нужда... Имам нужда от подкрепата, от приноса на по-бистър ум. Нямам право да те моля за такова нещо, но... моля те...

– Искаш да присъствам на срещата ти с Гец в сряда ли?

– Точно така. Би ли дошъл? Можеш ли?

¹ Lakeside Collision (анг.) – буквално „Сблъсък край езерото“, име на автосервизи в САЩ. – б. р,

Глава 33 Съобщението

Гърни стигна знака на планината Франклин, който го приветстваше отново в окръг Делауеър. Следобедното слънце остана зад него и той се спусна в закритата от облаци долина. Времето в планините сякаш се променяше на всеки час.

През останалата част от пътуването към дома му се налагаше ту да пуска чистачките, ту да ги спира. Мразеше да шофира в дъждовно време – силен дъжд, слаб дъжд, ръмеж, мразеше всичко сиво и влажно. Сивотата и влагата имаха свойството да подклаждат безпокойството му.

Осъзна, че мускулите на челюстта му са болезнено стегнати. Без да усети, беше стискал зъби – страничен ефект от напрежението и гнева, задвижващи мислите му. ПТСР. Посттравматично стресово разстройство. Три изнервящи думи. Ако Холдънфийлд бе права, ако мисленето му бе увредено...

От какво бе казала, че има нужда Ким? От приноса на ум, по-ясен от нейния? Гърни се изсмя кратко и остро. В момента яснотата не бе най-силната му страна.

Мисълта за телефонния им разговор му напомни за седемте съобщения в гласовата поща, които не бе прослушал. Тъкмо завиваше по тесния път нагоре към къщата и си каза, че ще го направи, веднага щом се прибере. Страхът, че отново може да забрави, го накара да отбие и да ги чуе.

Първите три бяха от Ким – все по-настоятелни молби да се свърже с нея.

Четвъртото бе от майката на Ким, Кони Кларк:

„Дейвид! Какво, по дяволите, става? Всички тези безумия по новините днес? За Рут не-знам-коя-си, която била убита след интервюто на Ким? И всички дърдорковци по телевизията в един глас са писнали, че Добрия пастир се е завърнал. Боже! Обади ми се и ми кажи какво става. Току-що получих едно истерично съобщение от Ким, че иска да се откаже, да зареже шоуто, да захвърли всичко. Напълно е загубила контрол. Нищо не разбирам. Обадих ѝ се, не успях да се свържа с нея, оставих ѝ съобщение, но тя не ми звънна. Предполагам, че поддържате връзка. И че знаеш какво, по дяволите, се случва? Тоест... това беше идеята, нали? За Бога, обади ми се!“

Може би щеше да ѝ звънне, а може би нямаше. Определено не изпитваше желание да прекара половин час на телефона с нея, за да ѝ обяснява целия хаос и да отговаря на въпросите ѝ, само защото дъщеря ѝ не си вдига телефона.

Петото съобщение беше от неидентифициран номер. Но маниакалният напрегнат тон на Макс Клинтър не можеше да се сбърка. „Господин Гърни, толкова съжалявам, че не успяхте да вдигнете. Надявах се да обменим малко мисли и идеи. Толкова неща се случиха от последния ни разговор. Пастира ще се появи отново и ще тръгне след нас. Малката Корасон го събуди за живот. Чух да споменават името ви по време на оная отврат „Сираците“ по РАМ Гнус. От казаното ми се стори, че имате някои идеи. Ваши лични идеи. Може би не се различават особено от моите. Какво ще кажете да ги споделим един с друг? Аз на вас, вие на мен? Победа или загуба, време е за избор. Краят не е толкова далеч. Този път ще бъда готов. Последен въпрос: Приятел или враг е Дейвид Гърни?“

Дейв изслуша последното три пъти. Все още не беше сигурен дали Клинтър наистина е луд, или просто ролята му е удобна. Холдънфийлд настояваше, че той е досадна напаст с психични отклонения. Гърни обаче не бе съвсем склонен просто така да отхвърли човека, който бе успял да се добере до онази стаичка в Бъфало и бе оставил в нея труповете на петима въоръжени мафиоти.

Погледна часовника на таблото. Часът беше четири и една минута. Мъглата се беше разнесла, поне за известно време. Излезе отново на черния, покрит с чакъл път и пое нагоре по планинския склон. Когато стигна до малкия паркинг отстрани на къщата, забеляза, че в стаята на горния етаж, където Мадлин понякога плетеше, свети. Съпругата му бе започнала да я използва отново само преди месец-два. Миналия септември в същото това помещение бе проникнал престъпник с цел да ги сплаши. Случи се по време на разследването на случая „Пери“, в края на което Гърни бе прострелян.

При тази мисъл той механично вдигна длан към вцепененото място на ръката си, за да провери дали има промяна в чувствителността – навик, който заради заетостта му през изминалата седмица се бе изгубил някъде. Би било хубаво, ако си остане така. Излезе от колата и влезе в къщата. Оказа се, че в крайна сметка Мадлин не плете. Чу я да свири на китара.

– Прибрах се! – извика.

– Ще сляза долу след малко – разнесе се гласът ѝ от втория етаж.

Гърни се заслуша, докато тя изсвири още няколко такта от приятната мелодия и завърши със силен заключителен акорд. След няколко секунди тишина Мадлин извика:

– Прослушай номер три на секретаря.

Божичко! Не и поредното тревожно съобщение. За днес си бе взел дозата, че и отгоре. Надяваше се, че това е безобидно. Отиде в кабинета, където беше старият стационарен телефон, натисна копчето, за да чуе номер три, и се заслуша:

„Надявам се да съм се свързал с правилния детектив Гърни. Искрено се извинявам, ако не е така. Оня детектив Гърни, когото търся, се чука с една курва на име Ким Корасон. Той е жалък, противен дърт глупак, най-малкото два пъти по-възрастен от курвата. Ако сте грешният детектив Гърни, може би бихте могли да предадете един въпрос на правилния. Попитайте го дали знае, че синът му чука същата курва. Какъвто бащата, такъв и синът. Може пък Руди Гец да го превърне в риалити шоу по РАМ – „Голямото чукане на семейство Гърни“. Приятен ден, детективе.“

Гласът беше на Роби Мийс, но в него не бе останало нищо от престорената нежност, беше гласовият еквивалент на нож с назъбено острие. Докато слушаше съобщението за втори път, Мадлин се появи на вратата на кабинета. Изражението ѝ бе неразгадаемо.

– Знаеш ли кой е този? – попита.

– Бившият на Ким.

Тя кимна мрачно, като че идеята вече ѝ е хрумнала:

– Той, изглежда, знае, че между Ким и Кайл има някаква връзка. Как би могло да му е известно?

– Може да ги е видял заедно.

– Къде?

– Може би в Сиракуза?

– Откъде би могъл да разбере, че Кайл ти е син?

– Ако той е поставил бръмбарите в апартамента на Ким, сигурно знае много.

Тя скръсти здраво ръце.

– Мислиш ли, че е възможно да ги е проследил до тук?

– Има такава вероятност.

– Следователно, може да ги е последвал и вчера до апартамента на Кайл?

– Да проследиш някого из трафика в града не е толкова просто, колкото звучи, особено за човек, който не е свикнал да шофира в Манхатън. Лесно е да изпуснеш преследваната цел, особено с всичките тези светофари.

– Сигурно е много мотивиран.

– Какво искаш да кажеш?

– Искам да кажа, че звучи така, сякаш наистина те мрази.

Глава 34 Съюзници и врагове

Приключваха ранната си вечеря от сьомга, грах и ориз със сос от сладки чушки. Обсъждаха срещата в клиниката, на която Мадлин щеше да присъства същата вечер, събиране за допълнително разглеждане на неотдавнашното самоубийство и процедурите за откриване на ранни сигнали за опасност у пациентите. Тя беше видимо нервна и разсеяна.

– С това ужасно съобщение на телефонния секретар и всичко останало днес, забравих да ти кажа, че мина застрахователният агент.

– Да огледа плевнята ли?

– И да задава въпроси.

– Като Крамдън?

– Покри същите теми. Списък на предметите, кой какво и кога е направил, подробности за другите ни застрахователни полици и така нататък.

– Предполагам, че си му дала копия на същите документи, които дадохме и на Крамдън?

– На нея.

– Моля?

– Беше жена. Искаше фактури и касови бележки за велосипеда и каяците – в гласа ѝ се долавяха тъга и гняв. – Имаш ли представа къде са?

Той поклати глава. Мадлин замълча за малко, после каза:

– Попитах я колко скоро може да я разрушим.

– Онази част от плевнята, която все още се държи ли?

– Отговори ми, че компанията ще ни уведоми.

– И изобщо не намекна кога?

– Не. Нуждаели се от писмено разрешение от отдела за разследване на палежи, преди да одобрят каквото и да било. – Беше стиснала юмруци. – Не мога да понасям гледката.

Гърни продължително се вгледа в нея:

– Ядосана ли си ми?

– Ядосана съм на гадното копеле, което унищожи плевнята ни. Ядосана съм и на онзи мръсник, който пусна отвратителното съобщение на секретаря ни.

Гневът ѝ предизвика помежду им мълчание, което продължи до тръгването ѝ за клиниката. През този промеждутък той мислеше за нещата, които би могъл да каже, и за причините да не го направи.

След като проследи с поглед как колата ѝ се спуска надолу по пасбището, Гърни отнесе мръсните чинии в мивката, изстиска малко препарат за миене върху тях и пусна топлата вода.

В този миг звънна мобилният телефон в джоба му. На екрана бе изписано „г. б. булърд“.

– Господин Гърни?

– На телефона.

– Исках да ви информирам за нещо, тъй като се отнася до тема, която повдигнахте по-рано днес.

– Да?

– Въпросът за следите от гуми... Исках да ви съобщя, че наистина намерихме отпечатъци там, където предположихте – в автомобилния сервиз.

– И те показват, че някаква кола е била спряла на място, което според собственика на сервиза би трябвало да е празно?

– Да, макар че човекът не е напълно сигурен.

– А ивицата пръст в края на алеята на Рут Блум?

– Неопределени резултати.

– Тоест, няма достатъчно открита почвена повърхност, за да се определи категорично, но липсва и потвърждение, че някакво превозно средство е минало оттам на влизане или излизане?

– Правилно.

Стана му любопитно каква е целта на обаждането ѝ. За разследващите служители не беше обичайна практика да докладват за напредъка си на друг, освен на непосредствения си началник, а още по-малко на някой извън отдела.

– Има обаче нещо особено – продължи тя – и бих искала да ми кажете мнението си. Разпитвахме съседите и открихме двама души, които вчера късно следобед са забелязали джип „Хъмви“ наоколо. Единият свидетел настоя, че става дума за оригиналния военен модел, не за по-новата „Джи Ем“ версия. И двамата се го видели да минава два или три пъти напред-назад в онзи участък от пътя, в който се намира къщата на Блум.

– Смятате, че някой е разучавал района?

– Възможно е, но както казах, има нещо особено. Според следите от гуми автомобилът, който снощи е бил паркиран в сервиза, не е „Хъмви“ – тя замълча. – Някакви идеи по този въпрос?

– Хрумват ми два сценария. Може убиецът да си има помощник. Или пък... – Гърни се поколеба, докато обмисляше втората възможност и доколко е правдоподобна.

– Или какво? – подкани го Булърд.

– Нека приемем, че съм прав за съобщението във Facebook – че е публикувано от убиеца, а не от жертвата. В него се споменава за някакъв военен автомобил. Така че може би целта на съобщението е била да се насади идеята за джипа. И може би целта на преминаването му надолу-нагоре по пътя е била да привлече внимание, да съобщят за него, да се потвърди, че това е било превозното средство на убиеца.

– И защо да си прави целия този труд, ако ще паркира различна кола на място, където тя така и така няма да бъде забелязана?

– Може би идеята за джипа трябва да ни отведе някъде.

Може би целта е да ни отведе до Макс Клинтър? Но защо?

Булърд мълча толкова дълго, че Гърни беше на път да я попита дали още е на телефона.

– Проявявате сериозен интерес към това, нали? – попита тя накрая.

– Опитах се да го покажа достатъчно ясно по-рано днес.

– Добре. Ще говоря направо. Утре сутрин имам среща с Мат Траут, за да обсъдим случая и въпросите относно юрисдикцията. Какво бихте казали да дойдете и вие?

За миг Гърни остана безмълвен. В тази покана нямаше никакъв смисъл. Или може би имаше?

– Колко добре познавате агент Дейкър? – поинтересува се той.

– Днес го срещнах за първи път – в гласа ѝ се долавяше хлад. – Защо питате?

Реакцията ѝ го насърчи да рискува:

– Защото смятам него и шефа му за арогантни копеленца с мания за контрол.

– Останах с впечатлението, че и те имат също толкова високо мнение за вас.

– Не бих и приел друго отношение. Дейкър запозна ли ви с подробностите по първоначалния случай?

– Това бе целта, с която каза, че идва. В действителност ме заля с куп хаотични данни.

– Вероятно искат да ви удавят в информация, да ви накарат да виждате случая като невъзможна за преодоляване плетеница, така че да изчезнете кротко и да им отстъпите юрисдикцията без спорове.

– Работата е там – отбеляза Булърд, – че имам една такава опака жилка в себе си... Трудно ми е да избягвам потенциалните битки. И най-вече не харесвам да ме подценяват разни... как ги нарекохте? „Арогантни копеленца с мания за контрол“? Нямам представа защо ви казвам тези неща. На практика не ви познавам и нямам представа към кого клонят пристрастията ви. Сигурно съм изперкала леко, за да говоря така.

Гърни реши, че тя много добре знае какво прави.

– Известно ви е, че Траут и Дейкър не могат да ме понасят – заяви той. – Това не е ли достатъчно уверение?

– Предполагам, че ще свърши работа. Знаете ли къде се намира главното ни управление в Саспарила?

– Знам, да.

– Можете ли да дойдете в девет и четиридесет и пет утре сутринта?

– Мога.

– Хубаво. Ще се срещнем на паркинга. И нещо последно: техниците от лабораторията ни огледаха щателно клавиатурата на компютъра на жертвата. И откриха нещо. Отпечатъците от пръстите ѝ...

Гърни я прекъсна:

– Нека позная. Пръстовите ѝ отпечатъци на клавишите, необходими за съставяне на съобщението от Facebook, са леко размазани, за разлика от тези по останалите клавиши. Според лабораторните ви техници това зацапване означава, че ги е натискал човек с гумени ръкавици.

Отново настъпи кратко мълчание:

– Не е задължително да са били от латекс, но как...

– Това е най-вероятният сценарий. Единственият друг възможен подход на убиеца би бил да накара самата Рут да напише съобщението под неговата диктовка. Тя обаче би била толкова ужасена, че е щяла да му създаде затруднения. Убиецът би се чувствал достатъчно уязвим, дори и само докато изтръгва паролата от нея. Колкото по-дълго е била жива, толкова по-голям е бил рискът за него. Съществувал е риск тя да се паникьоса и да започне да крещи. Подобна възможност надали би му допаднала. Този тип е искал тя да умре възможно най-скоро. Така би имало по-малка вероятност от последствия, които не може да контролира.

– Не се стеснявате да споделяте мнението си, а, господин Гърни? Нещо друго, което бихте желали да кажете?

Той си помисли за резюмето си с коментари и въпроси – онова, което бе изпратил на Хардуик и Холдънфийлд.

– Имам някои неособено популярни идеи по повод първоначалния случай, които може да ви бъдат полезни.

– Оставам с впечатлението, че считате непопулярността за добродетел.

– Не е добродетел. Просто е без значение.

– Наистина ли? Мислех, че имате желание да спорите. Наспете се добре. Утре сутрин ще бъде интересно.

Той обаче почти не спа. Опитът му да си легне рано бе осуетен от връщането на Мадлин след срещата ѝ в клиниката и нетърпението ѝ да изрази вечното оплакване на всеки социален работник: „Ако енергията, която се посвещава на покриване на нечии задници и на всякакви бюрократични глупости, се вложи, за да се помогне на хората, би могла да промени света за една седмица!“

След три чаши билков чай двамата най-после се отправиха към спалнята. Мадлин се настани от своята страна на леглото и взе „Война и мир“ – сънотворен шедьовър, който тя, изглежда, бе решила да пребори чрез систематично отхапване на малки парченца.

След като нави алармата си, Гърни лежеше и размишляваше за мотивите на Булърд и каква роля биха могли да изиграят те на срещата в Саспарила. Тя явно го смяташе за съюзник, или поне за полезен инструмент в очаквания конфликт с Траут и компания. Нямаше нищо против да бъде използван, стига това да не пречи на собствените му цели. Знаеше, че съюзът им е само за конкретния случай, че няма корени, така че щеше да се наложи по време на срещата да внимава за всяка смяна на посоката на вятъра. Не беше новост за него. В нюйоркската полиция ветровете непрекъснато се меняха.

Час по-късно, когато съзнанието му потъваше в приятно вцепенение, Мадлин остави книгата настрана и попита:

– Успя ли да се свържеш с депресирания счетоводител, за когото се притесняваше – онзи с големия пистолет?

– Все още не.

Въпросът отново изпълни ума му с плетеница от въпроси и тревоги и всяка надежда за спокойна нощ изчезна. Спеше на пресекулки, а в мислите и сънищата му нахлуваха едни и същи повтарящи се образи – пистолети, шишове за лед, горящи сгради, черни чадъри, разбити глави. По изгрев-слънце потъна в дълбок сън, от който час по-късно рязко го изтръгна алармата.

Докато се изкъпе, облече и вземе чашата разсънващо кафе в ръка, Мадлин вече беше излязла навън и копаеше една от лехите в градината. Той си спомни, че наскоро бе споменала нещо за засаждане на грах.

Колко спокойна бе утринта! Спокойна и приветлива, каквито често са утрините, без заплахи и без усложнения. Всяка сутрин, стига да е била отделена от предния ден с поне минимално количество сън, създаваше илюзията за ново начало, за един вид освобождаване от миналото. Хората, изглежда, наистина бяха дневни същества, и то не просто в смисъл на „не-нощни“, те бяха създадени да живеят ден за ден... всеки ден за себе си. Ако човек е в будно състояние непрекъснато, ще се разкъса на парченца. Нищо чудно, че ЦРУ използва лишаването от сън като изтезание. Само седемдесет и два часа непрекъснато живеене – гледане, чуване, чувстване, мислене – могат да накарат всеки да поиска да умре.

Слънцето залязва и спим. Слънцето изгрява и се будим. Ставаме и макар за кратко, макар и сляпо, се радваме на фантазията, че започваме на чисто. След това, без изключение, реалността категорично напомня за себе си.

Онази сутрин, докато Гърни стоеше пред кухненския прозорец с кафето си, загледан замислено надолу към пасището, реалността напомни за себе си под формата на тъмна фигура, яхнала тъмен мотоциклет и застинала неподвижно между езерото и обгорените греди на плевнята.

Остави кафето, облече якето си и обу чифт ниски обувки, след което излезе навън. Тъмният силует не помръдваше. Въздухът ухаеше по-скоро на зима, отколкото на пролет. Четири дни след пожара миризмата на дим все още се долавяше. Гърни тръгна бавно по пътеката през стърнището. Мотоциклетистът подкара машината си – голям, кален мотор за мотокрос – и започна да пъпли нестабилно нагоре по пътеката. Движеше се приблизително със скоростта, с която вървеше Гърни, и двамата се срещнаха на средата. Едва когато мъжът вдигна визьора на каската си, Гърни позна пронизителния, напрегнат поглед на Макс Клинтър.

– Трябваше да ми кажеш, че ще идваш – подхвърли Гърни с типичния си невъзмутим маниер. – Тази сутрин имам среща. Можеше да ме изпуснеш.

– Преди да дойда не знаех, че ще идвам – отвърна Клинтър толкова троснато, колкото спокоен бе Гърни. – В списъка си имам ужасно много точки и ми е трудно да реша как да ги подредя. А правилната подредба е ключът. Наясно ли си, че нещата стигнаха критична точка?

Двигателят все още работеше.

– Наясно съм, че Добрия пастир се е върнал, или най-малкото някой иска да мислим така.

– О, върнал се е. Усещам го с костите си – с потрошените си преди десет години кости. Злото копеле определено се върна.

– Какво мога да направя за теб, Макс?

– Дойдох да ти задам един въпрос.

Очите му искряха.

– Ако ми беше оставил номера си, когато ми звънна предния път, щях да те потърся.

– Когато не вдигна телефона, го приех за знак.

– Знак за какво?

– Че винаги е по-добре да зададеш въпроса си лице в лице. Най-добре е да виждаш очите на човека, а не само да чуваш гласа му. Така че, ето го въпросът ми: къде е твоето място в тая работа със скапаните РАМ?

– Я повтори?

– Светът е пълен със зло, господин Гърни. Злото и огледалния му образ. Убийството и медиите. Трябва да знам къде е твоето място.

– Питаш ме как се отнасям към новините, отразяващи насилие? А ти как се отнасяш към него?

Клинтър избухна в гърлен смях:

– Драма за идиоти! Режисирана от червеи! Преувеличения, боклук и лъжи! Това са „новините“, господин Гърни. Прослава на невежеството! Фабрикуване на конфликти за печалба! Продажбата на гнева и негодуванието като забавление! А РАМ Нюз са най-подлите от всички. Плюят жлъч и гнусотии, за да печелят от това свинете!

В ъгълчетата на устата му се бе събрала бяла пяна.

– Ти самият изглеждаш пълен с доста гняв – отбеляза кротко Гърни.

– Пълнен с гняв? О, да! Изпълнен, може да се каже и погълнат от него, задвижван от него. Но аз не го продавам. Не съм плямпало, което продава гняв по РАМ Нюз. Гневът ми не е за продан.

Двигателят на мотора все още работеше на празни обороти, звукът бе станал по-дрезгав. Клинтър натисна педала на газта и форсира машината, която силно изръмжа.

– Значи, не си търговец – подхвърли Гърни, когато ревът утихна. – Но какво си, Макс? Не мога да те разбера съвсем.

– Аз съм онова, в което ме превърна злото копеле. Аз съм Божият гняв.

– Къде е джипът ти?

– Забавно е, че питаш.

– Някакъв шанс да си бил в околностите на езерото Каюга онзи ден?

Клинтър се вгледа в него дълго и упорито:

– Има такъв шанс, да.

– А нещо против да попитам защо?

Още един преценяващ поглед:

– Бях там със специална покана.

– Моля?

– Първият му ход.

– Не схващам какво имаш предвид.

– Получих текстово съобщение от Пастира – покана да се срещна с него на пътя, за да довършим онова, което не завършихме. От моя страна беше глупаво да приемам думите му за чиста монета. Чудех се защо не се появи, не можех да разбера. После обаче чух сутрешните новини. Убийството на Блум. Той ме натопи, не схващаш ли? Накара ме да минавам покрай къщата ѝ, напред-назад, изпълнен с омраза и глад. Глад да си разчистим сметките. Знаеше, че ще се появя. Добре тогава. Една точка за него. Следващата е за мен.

– Предполагам, няма как да се проследи откъде идва съобщението?

– За да се стигне до анонимен мобилен телефон с предплатена карта? Не си струва усилията. Но я ми кажи, откъде знаеш, че съм бил край езерото?

– Полицаите са обходили съседите и са ги разпитали в деня след убийството. Очевидно двама души си спомнят автомобила ти. Те съобщили на ченгетата, а едно ченге каза на мен.

Очите на Клинтър проблеснаха оправдателно:

– Виждаш ли?! Шибана постановка! Измислена така, че да предизвика резултата, който предизвика.

– Така че реши да се махнеш от къщата си и да скриеш джипа?

– Докато ми потрябва. – Той замълча, облиза устните си и избърса уста с опакото на ръката си, пъхната в черна ръкавица. – Проблемът с него е, че не знам какъв е обхватът на постановката, и ако ме привикат за разпит или ме затворят по подозрение, няма да съм в състояние да се справя с врага. Разбираш ли затруднението ми?

– Така мисля.

– Би ли внесъл по-голяма яснота по въпроса на чия страна стоиш?

– Стоя там, където съм, Макс. Не съм на ничия страна, освен на своята собствена.

– Ясно.

Клинтър отново форсира до дупка двигателя и държа така в продължение на пет оглушителни секунди, преди да отпусне газта. После бръкна във вътрешния джоб на коженото си яке и извади нещо, което приличаше на визитна картичка. На нея обаче нямаше нито име, нито адрес, само телефонен номер. Подаде я на Гърни:

– Мобилният ми. Винаги го нося. Уведомявай ме за всичко, което сметнеш, че трябва да знам. Тайните създават сблъсъци. Това е надеждата ми, че няма да се сблъскаме.

Гърни пъхна картичката в джоба си:

– Един въпрос, преди да тръгнеш, Макс. Останах с впечатлението, че си се вглеждал по-продължително от всеки друг в личния живот на жертвите. Питам се, какво се е загнездило в ума ти?

– Да се загнезди ли? Какво например?

– Когато си помислиш за жертвите или семействата им, дали на повърхността не изплува някоя странна дребна подробност, нещо, което би могло да свърже всичките?

Клинтър сякаш се замисли, след което изрецитира имената в нещо като бърза ритмична молитва:

– Мелани, Рьоткер, Стърн, Стоун, Брустър, Блум – замисленият му поглед се задълбочи и той се намръщи. – Куп странни подробности. Връзките са по-неуловими. Прекарах седмици, години в интернет. Проследих имена до новинарски съобщения, новините до нови имена, организации, фирми, напред-назад, едно нещо, което води до десет други. Бруно Мелани и Харолд Блум са учили в една и съща гимназия в Бруклин, през различни години. Синът на Иън Стърн ходил с една от жертвите на Удушвача от Белите планини¹. Тя била студентка последен курс в Дартмут по времето, когато Джими Брустър бил първокурсник в същия колеж. Шарън Стоун може веднъж да е показвала къща на Робърта Рьоткер, чиито ротвайлери идват от развъдник в Уилямстаун, три километра нататък по пътя от имота на доктор Брустър. Бих могъл да продължа. Но схващаш идеята, нали? Всякакви връзки, чието значение тепърва предстои да бъде определено.

Студен порив на вятъра премина през пасището и огъна острите сухи бурени. Гърни пъхна ръце в джобовете на якето си.

– Но никога не си намерил нишка, която да свързва всичките?

– Нищо освен шибаните коли. Естествено, аз бях единственият, който търсеше. Знам какво си мислеха моите колеги: „Колите са очевидната връзка, така че защо да се издирва друга?“.

– Ти обаче смяташ, че такава има, нали?

– Не смятам, че има. Сигурен съм. По-голяма схема, която никой не е проумял. Но този момент вече го минахме.

– Минали сме го?

– Пастира започна да действа. Да ме топи, за да ме довърши. Нещата стигнаха до повратната точка. Край с мисленето, претеглянето и опитите да проумеем. Времето за мислене е зад гърба ни. Сега е време за битка. Трябва да вървя. Времето изтича.

– Един последен въпрос, Макс. Говори ли ти нещо изразът „Не дърпай дявола за опашката“?

– Абсолютно нищо – очите му се разшириха. – Обаче е зловеща фраза, нали? Настройва ума в странна посока. Къде го чу?

– В едно тъмно мазе.

Клинтър се втренчи в Гърни и дълго го гледа.

– Звучи като подходящо място.

Нагласи черната си каска, форсира двигателя, отдаде чест по военен маниер, завъртя рязко мотора на 180 градуса и пое надолу по хълма.

Когато моторът и мъжът върху него се скриха от погледа му, Гърни бавно се запъти обратно към къщата, като обмисляше странните връзки между семействата, които Клинтър беше открил. Това му напомни за идеята за шестте степени на разделение и свързаната с нея вероятност всяко детайлно проучване на живота на хората да покаже изненадващо голям брой места, където пътищата им са се пресичали.

Неудобната истина обаче продължаваше да бъде, както Клинтър се бе изразил, въпросът за „шибаните коли“.

След като се върна в кухнята, Гърни изпи още една чаша кафе. Мадлин влезе в къщата през антрето и меко попита:

– Някой твой приятел?

– Макс Клинтър.

Започна да разказва какво му е споделил Клинтър, но след това забеляза колко е часът.

– Съжалявам, станало е по-късно, отколкото си мислех. Трябва да съм в Саспарила в девет и четирисет и пет.

– А пък аз отивам към банята.

След няколко минути той ѝ подвикна, че тръгва. Тя му отвърна да бъде внимателен.

– Обичам те – каза той.

– Обичам те – каза тя.

Пет минути по-късно, когато беше на приблизително километър и половина надолу по планинския път, видя един пощенски камион да идва насреща му.

В тази отсечка имаше само още две къщи, чиито собственици ги ползваха основно през почивните дни. Това означаваше, че по всяка вероятност доставката е или за него самия, или за Мадлин. Той отби и махна с ръка, докато слизаше от колата.

Шофьорът спря камиона, позна го, извади един плик с клеймо за препоръчана поща от багажното отделение и му го подаде. Поговориха малко за прекалено студеното за пролетта време, след което мъжът си тръгна. Пликът беше адресиран до Гърни и той го отвори.

Във външния плик имаше втори, най-обикновен, от кафява опаковъчна хартия. Отвори и него и извади отвътре един-единствен лист. А после прочете:

Алчността се разпространява в семействата като септична кръв във вана с вода. Тя инфектира всеки, до когото се докосне. Затова съпругите и децата, които представяте като обекти на скръб и съжаление, също ще бъдат посечени. Децата на алчността са зло, зло са и онези, които са с тях. Затова те също ще бъдат посечени. Онез, които въздигате, така че глупците по света да ги утешават, до един ще бъдат съсечени, независимо дали са свързани чрез кръв или чрез брак с децата на алчността.

Който поглъща плода на алчността, приема и петното му позорно. Плодът оставя своята дамга. Онези, що се облагодетелстват от алчността, носят греха на алчността и трябва да понесат и наказанието за него. Те ще умрат, облени от светлините на вашата възхвала. И вашата възхвала ще е гибелта им. Състраданието ви е отрова. Съчувствието ви ги осъжда на смърт. Нима не виждате истината? Да не сте ослепели? Светът е полудял. Алчността се крие зад маската на похвална амбиция. Богатството претендира, че е доказателство за талант и истинска стойност. Комуникационните канали са попаднали в ръцете на чудовища. Най-лошите от най-лошите биват възвеличавани.

Когато дяволите са качени на амвони, а ангелите всеки поругава, на честния се пада да накаже онуй, що свят безумен награждава.

Това са истинните и последни думи на Добрия пастир.

¹ The White Mountains – планинска верига, разположена в САЩ и заемаща една четвърт от щата Ню Хемпшир, както и малка площ в западната част на щата Мейн. – б. пр.

Глава 35 Покана за купона

Гърни тъкмо завиваше по шосе № 7, главния път за Саспарила, когато телефонът му звънна. Обаждането бе от телефона на Кайл, но гласът беше на Ким. Чувството за вина и гняв от предишния ден бе отстъпило място на шок и страх.

– Преди малко пристигна нещо с експресна поща... от него... от Добрия пастир... Говори се за още покосени хора... за хора, които ще умрат.

Гърни я помоли да му го прочете. Искаше да е сигурен, че съобщението е като това, което той самият беше получил.

Същото беше.

– Какво да правим? – попита тя. – Трябва ли да се обадим в полицията?

Гърни ѝ каза, че и той е получил същото съобщение и че само след няколко минути отива на една среща, на която ще го предаде на щатската полиция и на ФБР. Но имаше въпрос към нея:

– Как беше адресиран пликът?

– Това е най-страховитата част – гласът ѝ трепереше. – Външният плик беше адресиран до Кайл тук в апартамента му, но вътре имаше втори плик и на него беше изписано моето име, което означава, че Добрия пастир очевидно знае, че съм тук, че сме тук двамата. Откъде би могъл да знае?

Когато предната вечер гадното съобщение на Мийс бе подсказало на Мадлин същия въпрос, Гърни беше пренебрегнал възможността някой да ги преследва физически. Сега не беше толкова сигурен.

– Откъде би могъл да знае? – повтори Ким, повишавайки тон.

– В действителност може и да не знае, че сте там двамата. Може просто да смята, че Кайл има начин да се свърже с теб и да ти предаде посланието – още докато произнасяше думите, осъзна, че не звучат много смислено, просто се опитваше да я успокои.

Само че не успя.

– Нощната поща означава, че е искал да го получа тази сутрин. А е използвал имената и на двама ни. Така че трябва да знае, че сме заедно тук!

Логиката съвсем не беше съвършена, но Гърни нямаше намерение да спори. За миг се зачуди дали да не ангажира в историята градската полиция на Ню Йорк, ако не за друго, поне за да ги посетят униформени и да им създадат илюзията за защита. Но неяснотите, безпорядъка и необходимостта от обяснения, които щяха да произтекат от това, биха надминали практическите ползи. Формалният извод беше, че няма конкретни доказателства за грозяща ги опасност, а включването на полицията най-вероятно щеше да започне със спор и да завърши с една голяма бъркотия.

– Ето какво искам да направите. Останете в апартамента и двамата. Уверете се, че вратата е заключена. Не отваряйте на никого. Ще ви се обадя, щом приключа срещата. Междувременно, ако се появи някаква осезаема заплаха или каквото и да било съобщение освен това, което вече сте получили, обадете ми се незабавно. Разбрано?

– Разбрано.

– А сега, да те попитам още нещо: имаш ли достъп до видеозаписа на интервюто ти с Джими Брустър?

– Да, естествено. Имам копие тук на айпода си.

– У теб?

– Да.

– Във формат, който можеш да ми изпратиш по електронната поща?

– Зависи от размера, който имейл сървърът ти позволява. Ще намаля разделителната способност, за да направя файла възможно най-малък. Така не би трябвало да има проблем.

– Чудесно, достатъчно е да знам какво виждам.

– Веднага ли искаш да ти го изпратя?

– Да, ако обичаш.

– А мога ли да попитам защо?

– Името на Джими Брустър изникна в друг контекст. В един разговор, който проведох с Макс Клинтър. Бих искал да придобия по-добра представа кой е той всъщност.

Когато приключи разговора по телефона, Гърни тъкмо завиваше към паркинга на местната дирекция на Нюйоркската щатска полиция. Подмина един ред патрулни автомобили и спря до лъскаво сиво „BMW640i“. Подобно бляскаво возило за осемдесет и пет хиляди долара би било съмнителен избор за някой цивилен служител, но пък беше напълно разбираемо за амбициозна консултантка, която се изкачва все по-нагоре по кариерната стълбица. Не му беше хрумвало досега, че Ребека Холдънфийлд може да присъства на срещата, но вече бе готов да се обзаложи. Това беше нейният тип кола.

Погледна часовника си. Подранил бе с пет минути. Можеше да използва времето, за да върне обаждането на Кони Кларк, като при това щеше да има искрено оправдание да не проточва разговора, в случай че тя наистина вдигне телефона. Докато търсеше номера ѝ, до него спря черен форд „Краун Виктория“ на нюйоркската полиция. На мястото за пътници седеше Булърд, а Анди Клег шофираше. Булърд направи знак на Гърни да се присъедини към тях, като посочи голямата задна седалка на седана. Той направи както му бе казано и взе със себе си и плика с писмото.

Булърд поде като човек, който внимателно е обмислил какво иска да каже:

– Добро утро, Дейв. Благодаря, че дойде с толкова кратко предизвестие. Преди да влезем, бих желала да те запозная със своята позиция. Както знаеш, подразделението на БКР в Обърн разследва убийството на Рут Блум. Убийството може или да е свързано, или да няма нищо общо със случая „Добрия пастир“ преди десет години. Възможно е да си имаме работа или със същия извършител, или с негов подражател, или да имаме някакъв трети, още неопределен вариант.

За Гърни не съществуваше вероятност от трети вариант, но той разбираше, че Булърд иска да формулира възможно най-широката обосновка, за да запази контрол над разследването.

Тя продължи:

– Разбрах, че съществува установена официална теория относно първоначалния случай, разбрах също и това, че ти настойчиво я оспорваш. Искам да знаеш, че сядам на масата с открито съзнание. Нямам предпочитания към никоя конкретна версия на истината. Освен това не проявявам интерес към размяна на нападки с цел мерене на егото. Моят интерес е към фактите. Храня изключителна привързаност към тях. Помолих те да се присъединиш към нас тази сутрин, тъй като усещам, че може би и ти споделяш тази привързаност. Някакви въпроси?

Всичко това звучеше толкова недвусмислено, колкото и ясният, убедителен тон на Булърд. Но Гърни съзнаваше, че ситуацията съдържа и друг пласт. Той беше сигурен, че е поканен, защото Булърд е открила (вероятно чрез Дейкър), че е влязъл под кожата на Траут, което означаваше, че неизказаната му роля бе да усложнява атмосферата на срещата и да държи Траут извън равновесие. С две думи, щеше да присъства като скрития коз в ръката на Булърд.

– Някакви въпроси? – повтори тя.

– Един-единствен. Предполагам, че Дейкър ви е показал ФБР профила на Добрия пастир?

– Да.

– Какво мислите за него?

– Не съм сигурна.

– Добре.

– Моля?

– Признак на открито съзнание. А сега, преди да влезем, имам за вас една малка бомба – той отвори пощенския плик, който досега държеше в скута си, после отвори и онзи вътре и измъкна съобщението. – Това ми беше доставено тази сутрин. Вече съм го пипал, но ще е по-добре никой друг да не го докосва.

Булърд и Клег се извърнаха леко на седалките си, за да седят с лице към него. Той бавно прочете на глас посланието. Отново го порази елегантността му, особено в заключението: Когато дяволите са качени на амвони, а ангелите всеки поругава, на честния се пада да накаже онуй, що свят безумен награждава. Проблемът бе, че в този елегантен израз на емоция всъщност не се усещаше никаква емоция.

Когато свърши, вдигна писмото нагоре, за да могат Булърд и Клег да прочетат сами написаното. Изражението на Булърд беше напрегнато.

– Това оригиналът ли е? – попита тя.

– Единият от двата оригинала, за които знам. Другият е бил получен от Ким Корасон.

Тя премигна няколко пъти – бързо, сякаш беше страничен ефект от бързото мислене.

– Като влезем вътре, ще направим половин дузина копия, после ще поставим етикет на оригинала и ще го сложим в плик за веществени доказателства за криминалистите в Олбъни.

След това вдигна поглед към Гърни:

– Защо на вас?

– Защото помагам на Ким Корасон или защото иска да спре и двама ни.

Отново примигване. Тя погледна към Клег:

– Хората, за които се намеква в това послание, следва да бъдат предупредени. Всички, които идентифицираме като отговарящи на определението му за врага. – Погледна обратно към Гърни. – Вдигнете го отново, за да мога да го прочета. – Прегледа набързо текста. – Звучи така, сякаш заплашва всеки член на семействата на първите жертви, децата им и семействата на децата им. Трябват ни имена, адреси, телефонни номера – бързо. Кой би могъл да има всичко това? – Тя хвърли поглед към Клег.

– В папките, които Дейкър ни показа, имаше местоположение и информация за контакт, но въпросът е доколко тези данни са актуални.

– Може би най-актуалният ви източник би била Ким Корасон – вметна Гърни. – Тя поддържа контакт с много от тези хора.

– Така. Добре. Да влезем вътре и да потърсим малко помощ по този въпрос. Главната ни грижа в момента е да предупредим по подходящ начин всеки, който би могъл да се озове в опасност, без да създаваме паника.

Булърд слезе от колата първа и ги поведе навътре в сградата на управлението. Гърни разпозна агресивната широка крачка на човек, когото кризисните ситуации зареждат с максимално количество енергия. Точно се канеше да я последва през тежките стъклени врати към рецепцията, когато зърна един тъмен джип да паркира отвън. Слабата, безизразна физиономия зад волана принадлежеше на агент Дейкър.

Отраженията по стъклото скриваха лицето на пътника, когото той возеше, затова Гърни не бе сигурен дали Траут го е видял и ако го е забелязал, колко нещастен се е почувствал.

Глава 36 Шишове за лед и животни

Поради суматохата, предизвикана от посланието на Добрия пастир, и времето, което се изискваше за предприемане на необходимите действия, планираната им среща започна с четиридесет и пет минути закъснение с преподреден дневен ред и кафе с мирис на изгоряло.

Бяха се събрали в типична заседателна зала без прозорци. На едната стена беше закачено корково табло със забодени кабърчета, а на отсрещната – лъскава бяла дъска за писане. Флуоресцентното осветление беше едновременно ярко и безрадостно, с което напомняше за клаустрофобичния кабинет на Пол Мелани. Една обикновена правоъгълна заседателна маса заемаше по-голямата част от помещението. В ъгъла беше поставена масичка с алуминиева кафеварка, чашки от стиропор, пластмасови лъжички, сметана на прах и почти празна кутия с пакетчета захар. Беше стая, подобна на онези, в които Гърни бе прекарал безброй часове и които неизменно предизвикваха една и съща реакция. Всеки път, когато влезеше в такава зала, у него незабавно се появяваше желанието да я напусне.

От едната страна на масата седнаха Дейкър, Траут и Холдънфийлд. Срещу тях се настаниха Клег, Булърд и Гърни. Подредба, подходяща за конфронтация. На масата пред всеки от тях Булърд беше оставила по едно фотокопие от новото послание на Добрия пастир, което всички бяха прочели по няколко пъти досега. Пред самата Булърд имаше и една дебела папка, а за изненада на Гърни, най-отгоре върху нея лежеше краткото изложение с мнението му относно оригиналния случай, което той ѝ бе изпратил по електронната поща. Булърд заемаше стола точно срещу Траут, който бе скръстил ръце пред себе си.

– Благодарна съм ви, че дойдохте тук – започна тя. – Като изключим новото и очевидно важно съобщение с предполагаем автор Добрия пастир, има ли нещо значимо, което бихте желали да споделите в началото?

Траут се усмихна любезно и обърна длани нагоре в знак на уважение:

– Това е ваша територия, лейтенант. Аз съм тук, за да слушам – после стрелна с не дотам топъл поглед Гърни. – Моето единствено притеснение би било включването на непроверени лица във вътрешно обсъждане на текущо разследване.

Булърд объркано смръщи лице:

– Непроверени?

Любезната усмивка отново се върна:

– Нека бъда по-конкретен. Нямам предвид широко рекламираната бивша кариера на господин Гърни в системата, а незнайното естество на настоящото му замесване с индивиди, които биха могли да бъдат обекти на това разследване.

– Ким Корасон ли визирате?

– И бившия ѝ приятел, за да спомена само двама, за които ми е известно.

Интересно, че знае за Мийс, помисли си Гърни. Съществуваха два възможни източника: Шиф в Сиракуза и Крамдън, специалистът по пожарите, който бе задал на Ким въпрос за съществуващи заплахи и врагове. Или пък Траут беше започнал да си вре носа в живота на Ким по други пътища? Но защо? Още един признак на манията му за контрол? На настървеното му желание да не допуска чужди хора и идеи в тесния си кръг?

Булърд кимаше замислено, а погледът ѝ спря на празната бяла дъска.

– Това е основателно безпокойство. Собствената ми позиция вероятно не е така разумна. По-емоционална е. Моето усещане е, че извършителят се опитва да разкара Дейв Гърни от случая, заради което аз пък искам да го придърпам в него. – Изведнъж в тона ѝ се прокрадна стоманена нотка, а чертите на лицето ѝ упорито застинаха. – Нали разбирате, ако извършителят е против нещо, аз съм за това нещо. Освен това съм готова да направя някои предположения по повод индивидуалната почтеност – почтеността на всеки в тази зала.

Траут се отдръпна от масата:

– Не ме разбирайте погрешно. Не поставям под въпрос ничия почтеност.

– Съжалявам, ако не съм схванала идеята ви. Преди малко използвахте думата „замесване“. В моето съзнание тя има определени негативни конотации. Но нека не затъваме, преди да сме започнали. Аз бих препоръчала следното: да разгледаме какво ни е известно за убийството на Блум, след това да обсъдим съобщението, получено тази сутрин, както и каква е връзката между това убийство и убийствата, които са извършени през пролетта на 2000 година.

– И, разбира се, въпросът за юрисдикцията – добави Траут.

– Разбира се. Но можем да го направим единствено, ако сме наясно с фактите от реалната ситуация. Така че – фактите на първо място.

По устните на Гърни плъзна лека усмивка. Прецени, че лейтенант Булърд е силна, умна, недвусмислена и практична в точните пропорции.

Тя продължи:

– Някой от вас може вече да е виждал подробния доклад № 3, който качихме снощи в системата за информационно обслужване. В случай че не сте, ще ви раздам копия.

След тези думи извади няколко разпечатки от папката си и ги раздаде на седящите на масата. Гърни прегледа набързо своето копие. То представляваше кратко резюме на уликите от местопрестъплението по случая „Блум“ и предварителните съдебномедицински заключения.

Гърни беще доволен, че направените от него предположенията, са се оказали верни. Беше доволен и от намръщените физиономии, които направиха Траут и хората край него.

След като им предостави достатъчно време да възприемат информацията и изводите, които произтичат от нея, Булърд подчерта няколко ключови момента и попита дали има въпроси. Траут повдигна доклада и попита:

– Какво значение придавате на объркването относно мястото, където убиецът е паркирал колата си?

– Мисля, че „опит за заблуждение“ е по-точен термин от „объркване“.

– Както ви харесва, така го наричайте. Моят въпрос е: какво значение има?

– Само по себе си – не кой знае какво, освен че разкрива известна предпазливост. Но в съчетание с посланието във Facebook, бих казала, че показва опит да се създаде фалшиво повествование. Към същото сочи и фактът, че тялото е било преместено от стаята на горния етаж, където е извършено нападението, долу в антрето, където беше намерено.

Траут повдигна вежда.

– Микроскопични следи от токовете на обувките ѝ по пътеките, които покриват стълбището. Драскотините предполагат влачене – обясни Булърд. – Следователно сме били насочвани да приемем версия на престъплението, много по-различна от онова, което всъщност е станало.

В този момент Холдънфийлд се обади за първи път:

– Защо?

Булърд се усмихна като учител на ученик, най-сетне задал правилния въпрос.

– Ако бяхме налапали измамата – сценария, в който убиецът отбива в алеята, чука на вратата, пронизва жертвата, след като тя му отваря, и накрая поема с колата си в нощта, – щяхме в крайна сметка да повярваме, че съобщението във Facebook наистина е от жертвата и че всичко в него е вярно, включително описанието на превозното средство на убиеца. Както и това, че убиецът вероятно е някой, когото не е познавала.

Холдънфийлд изглеждаше обхваната от искрено любопитство:

– А защо да е непознат?

– Поради две причини. Първо, съобщението във Facebook показва, че не е разпознала превозното средство. Второ, подвеждащото местоположение на тялото придава лъжливото съобщение, че тя не го е пуснала в къщата, макар в действителност да знаем, че го е направила.

– Доказателствата за всичко това са твърде оскъдни – заяви Траут.

– Имаме доказателства, че той е бил в къщата и че е положил усилия да ни заблуди по този въпрос. Има няколко причини, поради които може да го е направил. Една от най-сериозните е може би да се прикрие фактът, че жертвата го е познавала и го е поканила да влезе.

Това предположение свари Траут неподготвен:

– Твърдите, че Рут Блум е познавала Добрия пастир лично?

– Твърдя, че някои елементи от местопрестъплението изискват да погледнем сериозно на такава възможност.

Траут хвърли поглед към Дейкър, който сви рамене, сякаш смяташе, че няма значение кое от двете е. После погледна към Холдънфийлд, която пък явно мислеше, че има голямо значение. Булърд се облегна назад на стола и изчака мълчанието да се проточи, след което добави:

– Фалшивото повествование на Добрия пастир за убийството на Рут Блум ме накара да се зачудя и за първоначалните му убийства.

– Да се зачудите ли? – развълнува се Траут. – Какво се чудите?

– Питам се дали и тогава е имал същата склонност към измами. Какво мислите, агент Траут?

Булърд, по своя си начин, бешe пуснала малка бомба. Тази бомба не беше нова, разбира се. Гърни тръбеше същото от една седмица, а Клинтър – през последните десет години. Но сега за първи път въпросът беше хвърлен на масата не от външен човек, а от старши следовател с официално право да разследва случая до приключването му. Тя сякаш подканяше Траут да смекчи настояването си, че същността на случая е обобщена чрез манифеста и профила на извършителя.

Реакцията му не беше изненадваща. Той се опита да спечели време, като нападна:

– По-рано говорихте за значението на фактите. Бих искал да чуя много повече фактически данни, преди да предложа някакво становище. Не бързам с преосмислянето на най-анализирания случай в съвременната криминология само защото някой се опитва да ни заблуди за това къде е паркирал колата си.

Сарказмът се оказа грешка. Гърни го разбра, когато Булърд стисна зъби и гледа втренчено агента още две допълнителни секунди, преди да продължи с разпечатаното копие на въпросите, които Гърни ѝ беше изпратил по електронната поща.

– Тъй като вие от ФБР сте били в центъра на цялото това анализиране, надявам се да успеете да ми изясните някои неща. Тази работа с животинките? Сигурна съм, че сте видели в доклада ни в системата, че на устата на жертвата е бил поставен петсантиметров пластмасов лъв. Какво мислите по този въпрос?

Траут се обърна към Холдънфийлд:

– Бека?

Холдънфийлд се усмихна неопределено:

– Това е неясна територия. Източникът на първоначалните животни – комплектът за игра „Ноев ковчег“ – предполага религиозно значение. Библията описва потопа като Божия присъда над един зъл свят, точно както действията на Добрия пастир представляват неговата собствена преценка за този свят. Освен това Добрия пастир използва само едното от двойките животни на мястото на всяка атака. Разделянето на двойките може да има неосъзнато значение за него. Неговият начин за „прочистване на стадото“. От фройдистка гледна точка може би отразява детското му желание да разбие брака на родителите си, вероятно чрез убийството на един от тях. Отново бих искала да подчертая, че това е спекулативно.

Булърд кимна бавно, сякаш попиваше някакво дълбоко прозрение:

– А огромният пистолет? От фройдистка гледна точка това сигурно е много голям пенис?

В изражението на Холдънфийлд се промъкна предпазливост:

– Не е толкова просто.

– Ах – каза Булърд, – от това се страхувах. Точно когато си мисля, че вече съм разбрала...

След тези думи се обърна към Гърни:

– Как би изтълкувал големия пистолет и малките животни?

– Вярвам, че целта им е била да предизвика този разговор.

– Би ли повторил?

– Смятам, че пистолетът и животните са целенасочено отвличане на вниманието.

– Отвличане на вниманието от какво?

– От факта, че всичко извършено има съвсем прагматична цел. Тяхната цел е да внушат, че под повърхността съществува слой от невротична мотивация или дори умопомрачение.

– Добрия пастир иска да повярваме, че е побъркан?

– Под повърхностната обосновка на типичния убиец с мисия винаги съществува пласт невротична или психична мотивация. Тя е несъзнателният източник на енергия за убийствата, който задвижва съзнателната „мисия“. Прав ли съм, Ребека?

Тя не обърна внимание на въпроса. Гърни продължи:

– Вярвам, че убиецът е напълно наясно с всичко това. Вярвам, че пистолетът и животните са били финалните щрихи на майстор манипулатор. Профайлърите са очаквали да открият подобни неща, така че той им ги е предоставил. Благодарение на тях концепцията за „мисия“ е изглеждала правдоподобна. Единствената хипотеза, която убиецът не е искал никой да предложи или да преследва, е била идеята, че той е напълно нормален и че неговите престъпления може да имат чисто практически мотив. Традиционният мотив за убийство. Защото това би отвело разследването в съвсем различна посока и вероятно би разкрило доста бързо извършителя.

Траут въздъхна нетърпеливо и се обърна към Булърд:

– Всичко това сме го коментирали с господин Гърни и преди. И неговите твърдения все така си остават просто твърдения. Нямат доказателствена основа. Честно казано, повторението е изморително. Приетата хипотеза представлява напълно съгласувана и разбираема гледна точка по случая – единствената рационална и последователна гледна точка, представяна някога. – Той вдигна своето копие от новото съобщение на Добрия пастир и направи жест с него. – Също така това ново съобщение е в пълно съответствие с оригиналния манифест и предлага съвсем правдоподобно обяснение за нападението над вдовицата на Харолд Блум.

– Какво мислиш за това, Ребека? – попита Гърни и посочи листа в ръката на Траут.

– Бих искала малко повече време, за да го проуча. За момента обаче бих казала, позовавайки се на професионалния си опит, че е съставено от същия човек, написал и оригиналния документ.

– Какво друго?

Тя стисна устни, сякаш преценяваше различните възможни отговори:

– Той изразява същата маниакална неприязън, която сега е влошена от излъчването на „Сираци на убийствата“ по телевизията. Новото му оплакване, мотивиращият фактор, който е предизвикал атаката срещу Рут Блум, е, че „Сираците“ е нетърпима възхвала на презрени хора.

– Тези неща имат смисъл – намеси се Траут. – Те подсилват онова, което твърдим за случая от самото му начало.

Гърни не обърна внимание на прекъсването, а остана концентриран върху Холдънфийлд:

– Как мислиш, колко ядосан е бил?

– Какво?

– Колко ядосан е бил човекът, който го е написал?

Въпросът сякаш я изненада. Тя вдигна листа и го прочете отново.

– Ами... използва често емоционален език и образи – кръв... зло... петно... вина... наказание... смърт... отрова... чудовища... Те изразяват библейски гняв.

– Наистина ли онова, което виждаме в този документ, е гняв? Или е описание на гняв?

Ъгълчето на устата ѝ леко потрепна:

– А разликата между тях е...?

– Чудя се дали тук вбесен човек изразява своята ярост, или спокоен човек пише онова, което си въобразява, че вбесеният би могъл да напише при тези обстоятелства.

Траут отново се намеси:

– Какъв е смисълът?

– Въпросът е много важен – заяви Гърни. – Чудя се какво мисли доктор Холдънфийлд, която е много проницателен психотерапевт. Дали смята, че авторът на това съобщение изразява собствените си автентични емоции, или вместо това слага думи в устата на измисления от самия него персонаж, така наречения Добър пастир?

Траут погледна Булърд:

– Лейтенант, не можем да прекараме цял ден в подобно ексцентрично теоретизиране. Това е вашата среща. Призовавам ви да упражните някакъв контрол над дневния ред.

Гърни продължи да гледа втренчено психолога:

– Прост въпрос, Ребека. Какво мислиш?

Отне ѝ доста време, за да отговори:

– Не съм сигурна.

Най-после Гърни долови известна честност в погледа на Холдънфийлд, както и в отговора ѝ.

Булърд изглеждаше притеснена:

– Дейвид, преди няколко минути използва израза „чисто практически мотив“ във връзка с Добрия пастир. Какъв чисто практически мотив може да подтикне един убиец да избере шест жертви, чиято основна връзка един с друг е, че са карали екстравагантни автомобили?

– Екстравагантни черни мерцедеси – поправи я Гърни, макар че по-скоро говореше на себе си, отколкото на нея.

Отново се беше сетил за „Мъжът с черния чадър“. Да се позоваваш на сюжета на филм, докато се обсъжда истинско престъпление, беше рисковано, особено в неблагосклонна компания, но Гърни реши да рискува. Той разказа как снайперистите са били възпрепятствани да преследват човека с чадъра, когато той потънал в тълпа от хора с подобни чадъри.

– Каква, по дяволите, е връзката между тази история и онова, което сме се събрали да обсъждаме? – обади се Дейкър за първи път.

Гърни се усмихна:

– Не знам. Просто имам чувството, че такава съществува. Надявах се, че някой от тук присъстващите ще се окаже достатъчно проницателен, за да я види.

Траут направи многозначителна физиономия.

Булърд взе разпечатката на имейла, в който Гърни бе изброил въпросите си по повод убийствата. Погледът ѝ спря по средата на страницата и тя прочете на глас:

– Всичките ли са с еднаква важност? – тя огледа събраните около масата хора. – Това ми се струва интересен въпрос в контекста на историята с чадъра.

– Не виждам връзката – подхвърли Дейкър.

Булърд отново примигна няколко пъти, сякаш така отхвърляше възможности.

– Да предположим, че не всички жертви са били основните цели.

– А онези, които не са били – какви са били? Грешки? – на Траут очевидно не му се вярваше.

Гърни вече бе проучил тази пътека заедно с Хардуик, а тя водеше до сценарий, твърде малко вероятен, за да се приеме сериозно.

– Не грешки – отвърна Гърни. – Но в известен смисъл са косвени.

– Косвени ли? – повтори Дейкър. – Какво, по дяволите, означава това?

– Все още не знам. Засега това е само въпрос.

Траут шумно отпусна ръцете си на масата.

– Ще го кажа само веднъж. Във всяко разследване идва момент, когато трябва да спрем да поставяме под съмнение основните неща и да се концентрираме върху преследването на извършителя.

– Проблемът тук е – отговори Гърни, – че сериозното поставяне под въпрос така и не е започвало.

– Добре, добре – каза Булърд и вдигна и двете си длани в знак да спрат. – Искам да поговорим за стъпките, които можем да предприемем.

След това се обърна към Клег, който седеше от лявата ѝ страна:

– Анди, запознай ни набързо с онова, което се случва.

– Да, госпожо. – Той извади тънко цифрово устройство от джоба си, натисна няколко клавиша и се вгледа в екрана. – Техническият екип отвори местопрестъплението за общ достъп. Веществените доказателства са прибрани, етикирани и вписани в системата. Компютърът е транспортиран до компютърния отдел. Латентните отпечатъци се обработват чрез ИАСРПО¹.Предварителен доклад на съдебния патолог – налице. Доклад от аутопсията и пълни химико-токсикологични изследвания – след седемдесет и два часа. Снимки на местопрестъплението и жертвата – вкарани в системата, както и доклад за инцидента. СИОНП доклад, трета обновена версия, вкаран в системата. Статус на разпитите „от врата на врата“ – четиридесет и осем завършени, очаквани общо шейсет и шест до края на деня. Оригиналните записи са налице, предстои да се направят резюмета. Въз основа на наблюденията на двама очевидци, забелязали превозно средство в стил „Хъмви“ или „Хамър“ в околността, от СМПС² съставят списъци на собствениците на всички подобни превозни средства, които са регистрирани в централната част на щата Ню Йорк.

– За какво се планира да се използват тези списъци? – попита Траут.

– База данни, в която ще можем да проверим имената по документи за самоличност на всички заподозрени, когато станат достъпни – обясни Клег.

Траут го изгледа скептично, но не каза нищо повече. Гърни се чувстваше неудобно от факта, че вече има отговора, който Клег търси. Обикновено предпочиташе максималната откритост. Но в този случай се страхуваше, че ако го оповести, само ще предизвика отвличане на вниманието и губене на ценно време, като насочи следите към Клинтър.

Клинтър, в края на краищата, не можеше да е Добрия пастир. Той беше странен. Може би луд. Но зъл? Не, почти със сигурност не беше зъл.

Имаше обаче и друга причина да запази мълчание, която бе по-малко обективна. Не искаше да изглежда като човек, който познава Клинтър твърде добре или пък му е твърде близък и са на една „дължина на вълната“. Не желаеше подобна асоциация да хвърли сянка върху него самия. По време на обяда в Бранвил Холдънфийлд вече беше подхвърлила предположението за посттравматично стресово разстройство. В миналото Макс Клинтър също бе получил такава диагноза. На Гърни не му допадаше идеята да му лепват подобни етикети.

Клег беше към края на доклада си:

– Изследват се отпечатъците от гуми на паркинга на „Лейксайд кълижън“, на експертите по превозните средства са изпратени снимки за определяне на съвпадения по оригинално оборудване и резервни части. Разполагаме с добри успоредни отпечатъци. Стискаме палци дължината на полуоските да е уникална – той вдигна поглед от екрана на устройството, от което четеше. – С тази информация разполагам към момента, лейтенант.

– Имаме ли час, в който са обещали да ни се обадят с резултатите от физическия анализ на съобщението на Пастира – мастило, хартия, принтер, латентни отпечатъци по адресния формуляр, вътрешния плик и така нататък?

– Казаха, че ще имат по-голяма яснота в рамките на следващия час.

Булърд кимна:

– А изходящото известяване?

– Едва в началото сме. Имаме предварителен списък с членовете на семействата в биографичните материали, предоставени от агент Дейкър. Доколкото знам, в момента по предложение на господин Гърни се опитваме да се свържем с госпожица Корасон във връзка с нейния списък с актуални телефонни номера. Карли Мадън от сектор „Обществена информация“ помага да се формулира подходящо съобщение.

– Тя наясно ли е с целта на съобщението – да се предаде сериозно предупреждение, но без да предизвика паника, както и колко е важно то да е точно?

– Да, изяснено ѝ е.

– Добре. Бих искал да видя черновата, преди да започнат обажданията. Нека задвижим нещата на този фронт възможно най-скоро.

Усещането на Гърни за тази жена се потвърждаваше. Тя поглъщаше стреса като витамини. Работата вероятно беше единственият ѝ наркотик. „Възможно най-скоро“ сигурно беше начинът, по който искаше да става всичко. И противниците ѝ трябваше да се пазят. Булърд огледа присъстващите:

– Въпроси?

– Задействали сте твърде много неща едновременно – отбеляза Траут.

– Нищо ново.

– Искам да кажа, че от един момент нататък всички ние се нуждаем от помощ.

– Несъмнено. Спокойно можете да ми се обадите, ако някога се озовете в такава ситуация.

Траут се разсмя – толкова топло и музикално, колкото звучи стартерът на кола с изтощен акумулатор.

– Просто исках да ви напомня, че на федерално ниво разполагаме с някои ресурси, каквито може би нямате в Обърн или Саспарила. А колкото повече се изяснява връзката между това ново убийство и стария случай, толкова по-силен ще става институционалният натиск и върху двама ни да се използват федералните ресурси.

– Това може и да стане утре. Но днес си е днес. Нека караме ден за ден, както се казва.

Траут се усмихна – механично изражение, което подхождаше на смеха му:

– Аз не съм философ, лейтенанте. Просто съм реалист и казвам как стоят нещата и как точно ще стане в този случай. Предполагам, че може и да го пренебрегвате, докато се случи. Но трябва да се набележат някои основни правила и начини за комуникация, като се започне сега.

Булърд погледна часовника си:

– Всъщност това, което започва сега, е кратка обедна почивка. Точно дванайсет на обяд е. Предлагам да се съберем отново в 12,45 часа, за да обсъдим въпросните правила и начини. А след това да свършим някаква действителна работа, стига основните правила да го позволяват – сарказмът ѝ бе смекчен от усмивка. – Машините за кафе и закуски в тази сграда са ужасни. Хората от Олбъни искат ли да им препоръчаме някое добро място за обяд?

– Няма нужда. И сами ще се справим – отговори Траут.

Холдънфийлд беше замислена и неспокойна, не приличаше на човек, който се справя. Дейкър пък сякаш не изпитваше абсолютно нищо, освен принципното желание да ликвидира всички нехранимайковци в света – болезнено и един по един.

Булърд и Гърни седяха в подковообразно сепаре в малък италиански ресторант с голям бар и неизбежните три телевизора. Бяха поръчали по една малка чиния с антипасто за всеки и обща пица. Клег беше останал в управлението, за да координира хода на множеството задействани инициативи. Откакто бяха пристигнали, Булърд мълчеше. В момента отделяше лютите чушки на ръба на чинията си. След като откри и премести и последната от тях, вдигна поглед към Гърни:

– И така, Дейв, кажи ми, какво, по дяволите, си намислил?

– Конкретизирай малко повече въпроса и ще се радвам да ти отговоря.

Тя сведе очи към салатата си, набоде една от лютите чушки с вилицата и я пъхна в устата си, после я сдъвка и погълна без никакъв признак на дискомфорт.

– Усещам, че влагаш много енергия в това. Много. Не е просто услуга за някакво си хлапе с интересна идея. Нещо повече е. Какво е? Трябва да знам.

Той се усмихна:

– Дали случайно Дейкър не ти е споменал, че от РАМ искат да участвам в телевизионна програма – критични коментари за провалени полицейски разследвания?

– Нещо такова.

– Е, нямам намерение да го правя.

Тя го изгледа продължително и оценяващо.

– Добре. Имаш ли някакви други финансови или професионални интереси в настоящата ситуация, за които не си ми казал?

– Не, нямам.

– Добре. Какво е тогава? Какво те привлича?

– В този случай има пробойна, достатъчно голяма, че през нея да мине цял камион. И достатъчно сериозна, че да ме държи буден нощем. А и се случват странни неща, чиято цел според мен е да откажат Ким да осъществи проекта си, както и мен – да участвам. Аз обаче имам особена реакция към подобни усилия. Ако някой ме бута към вратата, изпитвам желание да остана в стаята.

– Нещо подобно ти споменах и аз за себе си – подхвърли тя толкова спокойно, че беше трудно да се разбере дали е знак на приятелство, или е предупреждение да не се опитва да я манипулира.

Преди Гърни да успее да реши кое от двете, тя продължи:

– Аз обаче имам чувството, че има още нещо. Права ли съм?

Той се замисли доколко открито да ѝ отговори.

– Има още нещо. Не ми се иска да ти казвам какво е, защото ме кара да изглеждам глупав, дребнав и обидчив.

Булърд сви рамене:

– Един от основните житейски избори, нали? Можем да изглеждаме готини, отворени и яки, или можем да кажем истината.

– Когато в началото започнах да разглеждам случая „Добрия пастир“, за да помогна на Ким Корасон, попитах Холдънфийлд дали смята, че агент Траут ще е склонен да изслуша моите виждания по въпроса.

– И тя ти е казала, че Траут не би го направил, защото ти вече не си в системата?

– По-зле. „Сигурно се шегуваш“ – това каза. Една незначителна реплика. Една дразнеща незначителна реплика. Вероятно мислиш, че е безумна причина да се вкопча в това нещо и да отказвам да го пусна.

– Естествено, че е безумна. Но сега поне знам какво се крие зад цялото ти упорство – Булърд изяде втора люта чушка. – Да се върнем към тази пробойна в случая, която те държи буден нощем. С какви точно въпроси се бориш в два часа през нощта?

Не се налагаше да обмисля дълго отговора:

– Големите са три. Първо, факторът време. Защо убийствата започват именно тогава, през пролетта на 2000 година? Второ, какви линии на разследването са били прекъснати или изобщо не са подети заради появата на манифеста? Трето, защо „избиването на алчните богаташи“ се е оказало подходяща история за прикриване на онова, което действително се е случило?

Булърд вдигна предизвикателно вежда:

– Ако приемем, че действително се е случило нещо, различно от „избиването на алчните богаташи“ – предположение, на което ти си доста по-голям привърженик, отколкото съм аз.

– Ще ти допада все повече с течение на времето. В интерес на истината...

„Добрия пастир се завърна!“

Изнервящото съвпадение на изявлението, което се разнесе от телевизора над бара, спря Гърни по средата на изречението. Един от мелодраматичните водещи на новините по РАМ си делеше екрана с добре познат сивокос евангелист с прическа в стил Помпадур, преподобния Емет Прънк.

„Според достоверни източници страховитият сериен убиец от северната част на щата Ню Йорк се е завърнал. Чудовището отново броди из провинцията. Преди десет години Добрия пастир сложи край на живота на Харолд Блум с куршум в главата. Преди две нощи убиецът се появи отново. Появи се в дома на вдовицата на Харолд, Рут. Влезе в жилището ѝ посред нощ и забучи в сърцето ѝ шиш за лед.“

Преиграването на мъжа беше колкото привличащо вниманието, толкова и отблъскващо.

„Това е толкова... толкова нечовешко... толкова... излиза извън всякакви граници... Съжалявам, хора, има неща на този свят, които просто ме оставят без думи.“

Той поклати мрачно глава и се обърна към другата половина на разделения екран, сякаш телевизионният евангелист действително седи до него в студиото. „Преподобни Прънк, вие сякаш винаги знаете точните думи, имате точното прозрение. Помогнете ни. Каква е вашата гледна точка за това ужасяващо развитие?“ „Ами, Дан, като при всяко нормално човешко същество, и моите чувства варират по цялата скала от ужас до възмущение. Но аз вярвам, че в Божията икономика всяко събитие има своята цел, колкото и страшно да е това събитие през нашия прост човешки поглед. Някой може би ще ме попита: „Но, преподобни Прънк, каква би могла да е целта на този кошмар?“. А аз ще му отговоря, че от една такава демонстрация на зло може да се научи много за природата на злото в днешния ни свят. Това чудовище няма никакво уважение към жертвите си. Те са плявата, която бива отнесена от повея на неговото своеволие. Те са нищо. Струйка дим. Буца кал. Това е урокът, който Господ разкрива пред очите ни. Той ни показва истинската същност на злото. Да унищожава живота, да го издухва като струйка дим, да го стъпква като буца кал – това е същността на злото! Това е урокът в делата на дявола, който Господ въздига, за да го видят праведните.“

„Благодаря ви, сър – водещият отново се обърна към камерата. – Както винаги мъдри думи от преподобния Емет Прънк. А сега малко важна информация от добрите хора, благодарение на които е възможно излъчването на РАМ Нюз.“

Поредица от шумни хиперактивни реклами зае мястото на „говорещите глави“.

– Исусе! – промърмори Гърни и погледна към Булърд над масата.

Тя срещна погледа му:

– Кажи ми пак, че не работиш с тези хора.

– Не работя с тези хора.

Тя задържа погледа му още малко, а след това направи физиономия, сякаш някоя от чушките я караше да се оригва.

– Нека се върнем към онази твоя теза за линиите в разследването, прекъснати от пристигането на манифеста. Обмислял ли си какви биха могли да бъдат?

– Очевидните неща. Като начало – кой печели от това? Съвсем прост въпрос: кой може да се е възползвал по практичен начин от всичките шест убийства? Той би трябвало да бъде най-отгоре в списъка с нишки, които така и не са били разследвани, след като се е получил манифестът и всички се насочили към идеята за убиец маниак.

– Добре, чух те. Какво друго?

– Връзка. Някаква връзка между жертвите на база средата или миналото им.

– Освен тази за мерцедесите ли?

– Точно така.

Тя изглеждаше скептично настроена:

– Проблемът е, че в такъв случай колите ще останат на втори план. Ако те не са били основният критерий за атаките, би трябвало да става дума за случайност. Малко прекалено за съвпадение, не мислиш ли?

Думите ѝ сякаш дословно повтаряха възражението на Джак Хардуик. Тогава Гърни нямаше отговор, нямаше и сега.

– Какво друго? – попита тя.

– Задълбочени разследвания на всеки отделен случай.

– Какво искаш да кажеш?

– Веднага щом е бил забелязан серийният модел, той е започвал да диктува естеството на разследването.

– Естествено. По какъв друг начин...

– Аз само изброявам непроучените пътеки. Не казвам, че е трябвало да се изследват, а само, че не са.

– Дай ми пример.

– Ако убийствата бяха разглеждани като отделни престъпления, процесът щеше да е съвсем различен. И ти като мен много добре знаеш какво става при всеки случай на предумишлено убийство, в който липсва очевиден мотив или заподозрян. Проучването започва с живота на жертвата и отношенията ѝ с приятели, любовници, врагове, криминални връзки, криминални прояви, лоши навици, лоши бракове, грозни разводи, бизнес конфликти, клаузи по завещанието и разпределяне на имуществото, дългове, финансови проблеми и възможности. С други думи, ровене в живота на жертвата, за да се открият лица и събития, представляващи следствен интерес. Но в този случай...

– Да, да, разбира се, в този случай не е станало нищо подобно. Ако някой обикаля наоколо и стреля по прозорците на случайни мерцедеси посред нощ, няма смисъл да разхищаваш време и пари, за да проверяваш личните проблеми на всяка жертва.

– Очевидно. При наличен психопатологичен модел, особено задействан от нещо толкова просто като лъскава черна кола, търсенето на извършителя психопат се превръща в единствен акцент. Жертвите са само общи компоненти на модела.

Тя го изгледа неотстъпчиво:

– Кажи ми, че не намекваш, че убийствата на Добрия пастир са имали шест различни мотива вследствие на личния живот на всяка от шестте жертви поотделно.

– Това би било абсурдно, нали?

– Да. Точно толкова абсурдно, колкото и идеята, че шестте еднотипни автомобила са подбрани случайно.

– Не мога да споря с теб по този въпрос.

– Добре, тогава. Толкова за непоетите пътища. Преди малко спомена фактора време като един от въпросите, които се въртят в неспокойния ти ум. Имаш ли конкретни идеи по този повод?

– Нищо конкретно в момента. Понякога внимателното вглеждане в това кога се е случило нещо, може да се окаже таен вход към разбирането защо се е случило. Между другото, забележката за неспокойните ми нощи ми напомни нещо, което исках да ти кажа. Оказа се, че Пол Мелани, синът на Бруно Мелани и участник в проекта на Ким, има разрешително за „Пустинен орел“.

– Кога го е получил?

– Нямам достъп до тази информация.

– Наистина ли? – тя замълча. – Като заговорихме за достъпа до информация, мисля, че агент Траут проявява интерес към този въпрос.

– Знам. Губи си времето. Но ти благодаря, че го спомена.

– Той проявява интерес и към плевнята ти.

– Откъде знаеш?

– Дейкър ми каза, че плевнята ти е изгоряла при подозрителни обстоятелства, че следователят по палежите намерил тубата ти за бензин скрита някъде и че трябва да проявя повишено внимание, когато си имам работа с теб.

– И какво ти говори това?

– Че не те харесват особено.

– Какво откритие!

– Матю Траут може да е неприятен враг.

– В живота на всеки понякога вали.³

Булърд кимна, почти се усмихна. След това взе телефона си:

– Анди? Трябва да издириш информация за разрешително за пистолет... Пол Мелани... Да, същият... За „Пустинен орел“... Казаха ми, че има такъв, но големият въпрос е кога го е взел... Датата на първоначалното разрешително... Точно така... Благодаря.

Храниха се в мълчание още известно време, довършиха ордьоврите и голяма част от пицата, а в същото време от трите телевизионни екрана гърмяха кратки представяния на различни риалити програми на РАМ.

Имаше шоу, наречено „Влакче на ужасите“, което явно представляваше състезание между четирима мъже и четири жени. Участниците трябваше да качат и после да свалят, или да свалят и после да качат възможно най-много килограми в рамките на двайсет и шест седмици, като през този период са принудени да са непрекъснато заедно. Предишната победителка беше стигнала от 59 до 118 кг, а след това бе свалила до 58,5 кг, като по този начин бе спечелила и двете бонус награди – „Двойно нагоре“ и „Наполовина надолу“.

Докато Гърни се чудеше дали Америка има специален патент върху медийната лудост, или целият свят колективно си е изгубил ума, телефонът му изпиука. Беше получил текстово съобщение от Ким, в което се казваше да провери електронната си поща за файла с видеозаписа на разговора с Джими Брустър. Като видя името ѝ на екрана, се сети за друга логистична подробност. Обърна се към Булърд, която правеше знак на сервитьора да донесе сметката.

– Предполагам, че ще искаш да провериш в лабораторията в Олбъни и копието на Ким Корасон от новото съобщение на Пастира. Какво искаш да направи с него?

– Къде е тя сега?

– В апартамента на сина ми в Манхатън.

Булърд се поколеба за секунда или две, сякаш складираше този факт в ума си, за да го обмисли по-късно.

– Нека го занесе в централата на нюйоркската полиция, в отдела за връзка с щатската. Като се върнем в управлението, ще ти дам инструкциите, които ще трябва да го придружават.

Гърни се канеше да пъхне телефона обратно в джоба си, когато му хрумна, че Булърд може да се интересува от видеото с Брустър.

– Между другото, лейтенант, преди известно време Ким интервюира Джими Брустър, един от така наречените сираци. Той е този, който...

Тя кимна:

– Който мразел баща си, хирурга. Четох за него в купчината документи, които ми стовари Дейкър.

– Правилно. Е, Ким току-що ми изпрати копие на видеото от интервюто си с него. Искаш ли го?

– Разбира се, че го искам. Можеш ли да ми го изпратиш веднага?

Когато се върнаха в заседателната зала, Траут, Дейкър и Холдънфийлд вече седяха на масата. Въпреки че Гърни и Булърд закъсняха само с няколко минути, Траут хвърли кисел поглед към часовника си.

– Трябва да ходите някъде другаде ли? – попита Гърни с небрежен тон и учтива усмивка, които едва прикриваха опасно високото ниво на враждебност.

Траут предпочете да не отговаря. Дори не вдигна поглед, вместо това започна да побутва с нокът нещо, заклещено между предните му зъби. Веднага след като Булърд и Гърни заеха местата си, Клег влезе в стаята и постави пред лейтенанта лист хартия, който тя огледа с любопитство:

– Означава ли това, че сте започнали да звъните и да предупреждавате хората?

– Правим първоначални обаждания за установяване на контакт – отвърна Клег, – за да разберем кой е наличен и кой не е. Обясняваме на онези, с които успяваме да се свържем директно, че в рамките на един час ще ги потърсим отново с информация, свързана със случая. В случаите, когато попадаме на гласова поща, ги молим да ни се обадят в отговор.

Булърд кимна и отново прегледа написаното:

– Разбирам, че сте говорили директно със сестрата на Рут Блум, докато е пътувала от Орегон до Аврора, с Лари Стърн в Стоун Ридж и с Джими Брустър в Търнуел. А останалите хора от списъка?

– Молби да се обадят са оставени на гласовите пощи на Ерик Стоун, Робърта Рьоткер и Пол Мелани.

– Имаме ли електронните им адреси?

– Мисля, че Ким Корасон ни е предоставила имейлите на всички от списъка ѝ с контакти.

– В такъв случай веднага след съобщенията на гласовите пощи им изпратете имейли. Който не се обади до половин час, да бъде издирен отново. Кажи на Карли, че има петнайсет минути да ми даде черновата. Ако не получите отговор и на второто съобщение, ще трябва да изпратим патрулни коли до всеки физически адрес.

След като Клег забързано излезе от стаята, Булърд си пое дълбоко въздух, облегна се назад на стола и се загледа замислено в Траут:

– Да се върнем към по-трудните въпроси. Да имате някакви идеи по отношение на мотива зад убийството на Рут Блум?

– Същите, които вече казах. Просто погледнете съобщението на Пастира.

– Запаметила съм го наизуст.

– Тогава знаете какъв е мотивът не по-зле от мен. Дебютът на „Сираци на убийствата“ по РАМ онази вечер го е улучил по най-чувствителното място и е възкресил цялата мисия „Убий богатите“.

– Доктор Холдънфийлд? Вие съгласна ли сте?

Ребека кимна сковано:

– В общи линии, да. По-конкретно бих казала, че предаването е възкресило негодуванието му. Строшило е язовирната стена, която е задържала емоциите му под контрол през последните десет години. А после яростта му е започнала отново да се влива в манията му за социална несправедливост и резултатът е убийството.

– Интересна гледна точка – отбеляза Булърд. – Дейв? Ти как го виждаш?

– Хладнокръвно, пресметнато, с избягване на риска – обратното на описаното от Ребека. Никаква ярост. Само рационалност.

– А изцяло рационалният мотив за убийството на Рут Блум е...?

– Да спре работата по „Сираците“, тъй като тя представлява заплаха за него.

– И каква е тази заплаха?

– Или нещо, което Ким може да открие, докато продължава да интервюира хората, или нещо, което някой зрител би могъл да осъзнае, докато гледа сериала по телевизията.

Скептицизмът на Булърд се върна:

– Имаш предвид някаква връзка между жертвите ли? Нещо друго освен колите им? Току-що обсъдихме проблема с...

– Може да не е връзката като такава. Заявената цел на Ким – при това широко рекламирана – бе да се разкрият последиците от убийството в живота на живите. Може би в настоящия живот на тези семейства има нещо, което убиецът не иска да се разкрива – нещо, което би могло да насочи към самоличността му.

Траут се прозя.

Може би, ако не го беше направил, Гърни нямаше да се изкуши да добави последната възможност:

– А може би убийството в комбинация с обяснителното съобщение е направено с цел всички да продължат да мислят за нападенията на Добрия пастир по стария, общоприет начин. Може би е усилие да се блокира възможността някой най-после да започне разследването, което е трябвало да бъде проведено тогава.

В очите на Траут проблесна гняв:

– Ти откъде, по дяволите, знаеш какво е трябвало да бъде направено тогава?

– Със сигурност ми е ясно, че сте разглеждали случая точно така, както е искал Добрия пастир, и сте действали по съответния начин.

Траут рязко се изправи:

– Лейтенант Булърд, от този момент нататък случаят минава под федерален контрол. Хаосът и налудничавите теории, които насърчавате тук, не ми оставят никакъв избор. – Той посочи Гърни. – Този човек е тук по ваша покана. Той няма официален статут. Неведнъж е изразявал шокиращо неуважение към Бюрото. Има голяма вероятност да се превърне в централното действащо лице по обвинение в престъпление – палеж. Освен това може да се окаже, че е получил незаконно изтекли от ФБР и БКР материали. Претърпял е мозъчна травма и може да има физически и психически увреждания на възприятията и преценката си. Отказвам да губим повече време за обсъждане на каквото и да било с него или в негово присъствие. Ще говоря с началника ви майор Форбс за преразпределяне на отговорността в разследването.

Дейкър се изправи до Траут. Изглеждаше доволен.

– Съжалявам, че се чувствате по този начин – спокойно каза Булърд. – С това изказване на противоположни гледни точки целях да ги сравня и да проверя силните им страни. Как мислите, постигнах ли целта си?

– Беше загуба на време.

– Траут ще стане известен – заяви Гърни с ледена усмивка.

Всички го погледнаха.

– Ще влезе в историята на ФБР като единственият старши агент, поемал два пъти разследването на един и същи случай – и успял да го провали и двата пъти.

Нямаше сбогувания, нито ръкостискания.

Трийсет секунди по-късно Гърни и Булърд останаха насаме в стаята.

– Колко си сигурен? – попита го тя. – Колко си сигурен, че ти си прав, а всички останали грешат?

– Около деветдесет и пет процента.

Веднага щом чу собствените си думи, го обхвана дълбоко съмнение. Изведнъж му се стори, че фактът, че е толкова сигурен при тези неясни обстоятелства, е признак на маниакална свръхувереност.

Канеше се да я попита кога очаква регионалният клон на ФБР да поеме действителния контрол, когато Клег се появи на вратата. Очите му бяха разширени и в тях се четеше онази смесица от тревожност и неотложна спешност, която може да се види само на лицата на младите ченгета.

Булърд погледна нагоре:

– Да, Анди?

– Още едно убийство. Ерик Стоун. Вътре в къщата му, точно пред входната врата. Шиш за лед в сърцето. Малка пластмасова зебра на устните му.

¹ Интегрирана автоматизирана система за разпознаване на пръстови отпечатъци, на анг. Integrated Automated Fingerprint Identification System (IAFIS) – б. пр.

² Сектор „Моторни превозни средства“, на англ. Department of Motor Vehicles (DMV) – б.пр.

³ Into Each Life Some Rain Must Fall – песен на The Ink Spots и Ела Фицджералд от 1944 г., чието заглавие е заимствано от стих в поемата „Дъждовен ден“ на Хенри Лонгфелоу (1807 – 1882). – б. р.

Глава 37 Готов да убива

– О, боже! – възкликна Мадлин и се намръщи. – И кой го е намерил там?

Беше застанала край мивката и държеше в ръце гевгир с полуизцедени спагети. Гърни седеше на висок стол срещу нея. Разказваше ѝ най-лошите моменти, трудностите и сблъсъците, които му се бяха случили – нещо, което не беше обичайно за него. И никога не бе било. Обвиняваше за това гените си. Баща му никога не признаваше, че нещо го безпокои, никога не признаваше, че изпитва страх, гняв или объркване. „Думите са сребро, но мълчанието е злато“, беше любимият му афоризъм. Всъщност Гърни смяташе, че именно това е прословутото златно правило¹, чак докато влезе в гимназията и научи кое е истинското. Първата му инстинктивна реакция беше да не казва нищо за онова, което чувства. Напоследък обаче се опитваше с – мънички крачки – да превъзмогне този навик. Нараняванията му от есента на предната година бяха намалили поносимостта към стреса и беше открил, че споделянето на някои мисли и чувства с Мадлин сякаш му помага и облекчава напрежението. Така че сега седеше на един стол до мивката и макар да се чувстваше неудобно, разказваше безпокойствата от деня и отговаряше на въпросите, доколкото можеше:

– Намерил го един от клиентите му. Стоун се издържаше като майстор пекар, правеше сладки за някои местни хотелчета. Една собственичка на хотел дошла да вземе поръчката си, бисквити с джинджифил. Забелязала, че входната врата не е напълно затворена. Когато Стоун не отговорил на почукването, тя отворила вратата. И той бил там. Точно като Рут Блум. По гръб в антрето. И точно под гръдната му кост стърчала дръжката на шиш за лед.

– Боже, какъв ужас! Тя какво направила?

– Очевидно се е обадила в полицията.

Мадлин поклати бавно глава, а след това примигна, сякаш изненадана, че още държи гевгира. Изпразни димящите спагети в плато за сервиране.

– И така ли приключи денят ти в Саспарила?

– Общо взето.

Съпругата му отиде до печката и взе тигана, в който сотираше аспержи и гъби. Изсипа сместа върху спагетите и остави празния тиган в мивката.

– Онзи Траут, с когото каза, че имате пререкания – колко точно си разтревожен?

– Не съм сигурен.

– Звучи като досаден задник.

– О, в това няма никакво съмнение.

– Но се притесняваш, че може да бъде опасен задник?

– Може и така да се каже.

Тя донесе платото с юфка, аспержи и гъби на масата, после взе чинии и сребърни прибори.

– Това е всичко, което сготвих тази вечер. Ако искаш да добавиш месо, в хладилника има кюфтета.

– Така е добре.

– Защото останаха много кюфтета и...

– Наистина, добре е така. Идеално е. Между другото, забравих да спомена – предложих на Кайл да се върнат тук с Ким за няколко дни.

– Кога?

– Сега. От тази вечер.

– Имах предвид кога им го предложи?

– Обадих се на път за вкъщи от Саспарила. Фактът, че са получили онова съобщение по пощата, означава, че подателят знае къде живее Кайл. Затова си помислих, че може би ще е по-безопасно...

Мадлин се намръщи:

– „Подателят“ знае къде живеем и ние.

– Ами просто... ще се чувствам по-добре, ако са тук. Може би заради предимството да сме повече хора заедно.

Храниха се мълчаливо в продължение на няколко минути. После Мадлин остави вилицата и макар чинията ѝ да бе наполовина пълна, я побутна към центъра на масата. Гърни я погледна:

– Има ли нещо?

– Дали има нещо?! – тя го изгледа невярващо. – Ти наистина ли ми зададе този въпрос?

– Не, исках да кажа, че... Божичко, не знам какво искам да кажа.

– Изглежда, че целият ад се е продънил – отбеляза тя. – Съвсем буквално.

– Не мога да не се съглася.

– Е, какъв е планът ти?

Беше му задала същия въпрос след опожаряването на плевнята. Сега беше още по-обезпокоително, защото ситуацията се бе влошила с ужасяваща бързина. Хора умираха със забити в сърцата шишове за лед. Екипът от ФБР беше настроен по-скоро да клевети Гърни и да се защитава, отколкото да разкрива истината. Холдънфийлд му бе нанесла коварен удар с онова за „мозъчната травма“ и „психическото увреждане“ – боеприпаси, които беше предоставила на Траут. В момента Булърд му бе поне наполовина съюзник, но Гърни знаеше колко бързо може да се изпари този съюз, ако тя реши, че е в неин интерес да сключи примирие с Траут.

Това обаче не беше всичко. Под и отвъд плетеницата от грозни подробности и конкретни заплахи той имаше чувство за ускоряване на злото, усещането за някаква безлична гибел, която се спуска към него, Ким, Кайл и Мадлин. Какъвто и да беше онзи дявол, за който аудиозаписът в мазето предупреждаваше да не се дърпа за опашката, сега той беше буден и бродеше наоколо. А единственият план, с който Гърни разполагаше, беше решимостта да продължи да изучава парчетата на пъзела, да продължи да търси скритата картина, да продължи да подбутва официалната къщичка от карти, докато се срине или докато защитниците ѝ успеят да го отблъснат.

– Нямам план – отвърна той. – Но ако имаш време, бих искал да изгледаш нещо заедно с мен.

Тя погледна към големия стенен часовник:

– Разполагам с около час, може би малко по-малко. Имаме още една среща в клиниката. Какво искаш да видя?

Той я поведе към кабинета и докато сваляше на компютъра видеофайла с Джими Брустър, който му беше изпратила Ким, ѝ обясни малкото, което знаеше за него. Двамата се настаниха на столовете пред монитора. Видеото започваше със сцена, която явно бе заснета от пътническата седалка на колата на Ким. Автомобилът се приближи до една табела, стърчаща от преспа сняг край пътя. На нея пишеше, че навлизат в Търнуел – почти несъществуващото село в северната част на Кетскил, където Джими Брустър си прибираше пощата. В действителност се оказа, че домът му се намира доста по-нагоре сред хълмовете, далеч от мрачните скупчени една до друга порутени къщи и изоставени магазини в самото село. Единствените работещи заведения и обществени сгради бяха бар с мръсен преден прозорец, бензиностанция с една колонка и тухлена пощенска станция, голяма приблизително колкото гараж. Колата на Ким – и видеото – продължиха по тесния път, ограден от двете страни с преспи, зад които се виждаха още порутени сгради. Дърветата наоколо изглеждаха така, сякаш бяха отдавна загинали, а не просто временно оголели.

Докато възприемаше тези впечатления, Гърни изведнъж осъзна колко се отличават Търнуел и Уилямстаун, където бе живял бащата на Джими. Макар и двете да бяха в провинцията, разликата бе от земята до небето. Той се зачуди дали културният и естетическият контраст са умишлени. Въпросът все още го занимаваше, когато видеото продължи. Другият въпрос беше кой държи камерата. Би трябвало да е Роби Мийс, следователно това посещение беше направено преди раздялата.

Колата забави ход, когато наближи малка къща вдясно. Къщата и неприветливият имот около нея показваха агресивно незачитане на външния облик. Нямаше нещо – от стълбовете, които поддържаха провисналия над килнатата верандата покрив, до вратата на прилежащата пристройка, – което да е разположено под прав ъгъл с нещо друго. Според опита на Гърни крещящото незачитане на концепцията за деветдесет градуса обикновено беше признак за бедност, физическа неспособност, депресия или когнитивни разстройства.

Мъжът, който излезе през разкривената входна врата на верандата, беше слаб и нервен, а очите му се стрелкаха насам-натам. Носеше черни дънки и тениска със същия оранжев цвят като късата му коса и брадичка.

След като е бил в първи курс на колежа преди двайсет години, би трябвало да е поне на трийсет и седем, но изглеждаше с десет години по-млад. Афоризмът „Поставяй всичко под въпрос!“, отпечатан с удебелен шрифт върху предната част на тениската му, допълнително усилваше впечатлението за тийнейджър.

– Влезте – каза той, като подкани гостите си с нетърпелив жест към вратата. – Навън е кучи студ, мамка му!

Камерата го последва вътре. На гърба на тениската му пишеше „Властта е гадост“. Отвътре къщата бе точно толкова неприветлива, колкото и отвън. Мебелите в малката стая отпред бяха сведени до минимум и изглеждаха износени. До едната стена бе опрян безцветен диван, а до отсрещната бе поставена правоъгълна масичка с три сгъваеми стола край нея. От двете страни на дивана имаше по една затворена врата. Третата, в дъното на стаята, беше открехната и през нея се виждаше тясна кухня. Светлината идваше основно от широк прозорец над масата.

Камерата обхвана цялото тясно пространство, след което се чу гласът на Ким:

– Роби, изключи това нещо, докато се настаним.

Камерата продължи да работи. Фокусира се бавно върху крехкия червенокос мъж, който прехвърляше тежестта си от крак на крак с някаква трескава енергия. Трудно беше да се каже дали се усмихва, или гримасничи.

– Роби. Камерата. Изключи я. Моля те!

Независимо от властния тон на Ким, записът продължи още десетина секунди, преди екранът да потъмнее.

Когато картината и звукът се възстановиха, Ким и Джими Брустър вече седяха един срещу друг на масата. Ъгълът и рамкирането на кадъра предполагаха, че Мийс вероятно е седнал с камерата някъде на дивана.

– Добре – започна Ким с онзи ентусиазъм, който Гърни помнеше от деня, в който я срещна. – Нека направо да започваме. Искам още веднъж да кажа, Джими, колко ценя желанието ти да участваш в този документален проект. Впрочем, как предпочиташ да те наричам – Джими или господин Брустър?

Той поклати глава – кратко, рязко движение:

– Няма значение. Все едно.

После започна леко, но отсечено да барабани с нокти по плота на масата.

– Добре. След като ти е все едно, ще те наричам Джими. Както обясних, докато камерата беше изключена, разговорът ни в момента е предварителен преглед на някои въпроси, които ще ти задам впоследствие при по-официални...

Той рязко спря да барабани и я прекъсна:

– Смяташ ли, че аз съм го убил?

– Моля?

– Всички тайничко се чудят на това.

– Съжалявам, Джими, но не разбирам...

Той я прекъсна отново:

– Само че, ако го бях убил аз, би трябвало да съм ги изтрепал всичките. Точно затова не могат да ме арестуват, защото имам алиби за първите четирима.

– Напълно се обърках, Джими. Никога не съм си и помисляла, че си убил...

– Иска ми се да бях.

Ким замълча, смаяна.

– Иска ти се... да беше убил баща си?

– Както и всички останали. Да ти приличам на Добрия пастир?

– Какво?

– Имам предвид дали изглеждам така, както си представяш, че изглежда Добрия пастир?

– Никога... в действителност никога не съм си го представяла.

Брустър отново започна да барабани с нокти:

– Защото е извършил всичко по тъмно ли?

– По тъмно? Не, просто... просто никога не съм си го представяла, нямам идея защо.

– Мислиш ли, че е чудовище?

– Физически... дали е чудовище?

– Физически, психически, духовно – няма значение как, всякак. Смяташ ли го за чудовище?

– Убил е шест души.

– Шест чудовища. Което го прави герой, нали?

– Защо мислиш, че всичките му жертви са били чудовища?

Докато водеха този разговор, камерата постепенно се приближаваше – като неканен гост, който пристъпва на пръсти – сякаш искаше да изследва и най-дребното движение или бръчица на лицата им.

Клепачите на Джими Брустър потрепваха, но без да мигат напълно:

– Просто е. Потрошаваш сто хиляди за някаква си кола – за шибана кола! – значи на практика си зловредно дяволско лайно.

Гласът му беше напрегнат и обвинителен. И той, както и всичко останало у Джими, беше значително по-незрял от реалните му години. Изглеждаше и говореше по-скоро като разтревожен член от гимназиален клуб по шах, отколкото като мъж в края на трийсетте.

– Дяволско лайно? Това ли мислеше за баща си?

– За великия хирург? За тая шибана твар, скапания хирург, дето само гребеше пари?

– Баща ти. Още ли го мразиш толкова, колкото тогава?

– Майка ми все още ли е толкова мъртва, колкото тогава?

– Моля?

– Майка ми се самоуби със сънотворни, които той ѝ предписа. Великият, гениален хирург, на когото му отнесоха гениалната тиква. Искаш ли да ти кажа една тайна? Когато ме повикаха, за да ми кажат, ги накарах да ми го повторят три пъти. Те решиха, че съм изпаднал в шок. Не бях. Бях в чиста проба еуфория и исках да се уверя, че не сънувам. Исках да чувам новината отново и отново. Това беше най-щастливият ден в живота ми!

Брустър млъкна и прикова очи в лицето на Ким. Целият излъчваше вълнение.

– Аха! – извика. – Ето го! Виждам го в очите ти!

– Какво виждаш?

– Големия въпрос.

– Какъв голям въпрос?

– Големия въпрос на всички: възможно ли е Джими Брустър да е Добрия пастир?

– Както вече казах, тази идея никога не ми е хрумвала.

– Да, но сега ти хрумна. Недей да лъжеш! Мислиш си: „Цялата тази омраза. Дали е стигала, за да убие ония шест лайна?“.

– Каза, че имаш алиби. Ако имаш алиби...

Той я прекъсна:

– Вярваш ли, че някои хора могат да бъдат физически на едно място, а духовно – на друго?

– Аз... не съм сигурна какво означава това.

– Има индийски йоги, които са били забелязвани на две различни места едновременно. Времето и пространството може би не са онова, което си мислим, че са. Изглежда, сякаш съм тук, но всъщност може да съм и другаде.

– Съжалявам, Джими, наистина не...

– Всяка нощ в мислите си обикалям с колата по тъмните пътища и търся гениални лекари – дилъри на хапчета, роботизирани лайна, и като видя някой такъв в лъскавата му лайняна кола, насочвам пистолета си към него, изравнявам мерника с точката по средата между слепоочието и ухото му. Натискам спусъка. Следва експлозия от райска светлина – бялата светлина на истината и смъртта – и половината от шибаната му глава я няма!

Скоростта и силата на барабаненето се увеличиха. Камерата приближи лицето му в едър план. Брустър се взираше с безумен поглед в Ким, сякаш чакаше реакцията ѝ, докато ожесточено дъвчеше долната си устна. Камерата отново се отдалечи и сега и двамата влязоха в кадър.

Вместо да реагира направо на думите му, Ким си пое дълбоко въздух и промени темата:

– Ходил ли си в колеж?

Той се сепна. Изглеждаше разочарован:

– Да.

– Къде?

– В Дартмут.

– Каква специалност?

Устата му леко потрепна – може би спазъм, а може би моментна секунда усмивка:

– Медицина².

– Изненадана съм.

– Защо?

– От онова, което каза за своите чувства към баща си, не бих помислила, че ще искаш да следваш стъпките му.

– Не съм – този път спазъмът значително повече приличаше на усмивка, макар съвсем не сърдечна. – Напуснах месец, преди да се дипломирам.

Ким се намръщи:

– Само за да го разочароваш?

– Само за да проверя дали е наясно със съществуването ми.

– И? Наясно ли беше?

– Не съвсем. Каза само, че е било глупаво да напусна. Както би казал, че е глупаво да си оставям прозореца на колата отворен, докато вали. Дори не беше ядосан. Не му пукаше достатъчно, за да се ядоса. Толкова беше спокоен за всичко, по дяволите! Да знаете само колко спокоен беше на погребението на майка ми.

– Хвърлил си доста от парите му на вятъра, като не си завършил. За това пукаше ли му?

– Той прекарваше по осем часа на ден в операционната зала, по пет дни седмично. Кучият син правеше за две седмици достатъчно пари, за да плати за четирите ми години в Дартмут. Наемът на стаята ми, издръжката и таксата за обучение не бяха нищо за него. Това важеше и за майка ми. И за мен. Караше коли, които имаха по-голямо значение за него от нас.

Ким не каза нищо. Вдигна преплетените си пръсти и ги притисна към устните си. Затвори очи, сякаш се опитваше да потуши някаква непокорна емоция. Мълчанието продължи дълго. Тя прочисти гърлото си, преди да заговори отново:

– Как живееш?

Той избухна в груб смях:

– Как живеят всички?

– Искам да кажа, как изкарваш прехраната си?

– Някакъв ироничен аргумент ли се опитваш да изтъкнеш?

– Не разбирам.

– Мислиш си, че живея от парите, които той ми е оставил. Смяташ, че парите му, които се преструвам, че мразя, всъщност ме хранят. Мислиш си „Какъв противен лицемер!“. Мислиш, че съм точно като него, че всичко, което някога съм искал, са шибаните пари!

– Нищо такова не мислех. Беше просто невинен въпрос.

Той отново остро се изсмя:

– Телевизионен репортер с невинен въпрос? Това е като шибан дявол със златно сърце. Или хирург с душа. Да, бе! Невинен въпрос!

– Можеш да вярваш каквото искаш за въпроса ми, Джими. Има ли той отговор?

– Ааа! Сега разбирам за какво става дума. Искаш да знаеш как се справяме всички ние. За наследствата ни. Колко имаме. Е, това ли искаш да знаеш?

– Искам да знам онова, което ти решиш да ми кажеш.

– Имаш предвид, което реша да ти кажа за парите. Защото това иска да разбере шибаната ти телевизионна аудитория. Финансова порнография. Добре. Става. Проклетите пари. Най-прецакан е жалкият счетоводител, чиято сестра взе всичко заради скапаните ѝ деца. После идва пламенният пекар, който наследи основно дългове от голямото си русо мамче. Сладката женичка на адвоката е добре, оказа се с два-три милиона по сметка, най-вече защото срочната застраховка живот на съпруга ѝ била много голяма. Ето тоя тип глупости споделяха в скапаната си група за взаимопомощ. Тия ли простотии искаш да знаеш?

– Каквото ти желаеш да ми кажеш.

– Правилно. Така. Добре. Лари Стърн получи медико-денталната фабрика за красота на баща си, която, сигурен съм, носи милиони. Робърта, страшната дама със страшните кучета, получи струващия милиони долари бизнес с тоалетни на оня курвар, баща си. И разбира се, аз. Алчният ми баща имаше брокерска сметка във „Фиделити“³ на стойност малко повече от дванайсет милиона долара, когато кльопна куршума. И в случай че вашата жадна за истина публика иска да знае последните данни, въпросната брокерска сметка, вече на мое име, струва приблизително седемнайсет милиона. Което очевидно повдига следния въпрос у вас: „Ако малкият Джими Брустър има такава шибана купчина пари, защо живее в тая скапана дупка, по дяволите?!“. Отговорът е прост. Можеш ли да се сетиш какъв е?

– Не, Джими, не мога.

– О, мисля, че би могла, ако опиташ – но аз ще ти кажа. Пазя всеки цент, за да го дам на Добрия пастир, ако някога изобщо го заловят.

– Искаш да дадеш парите на баща си на онзи, който го е убил?

– До последния кървав цент. От това би излязъл един хубав фонд за правна защита, не мислиш ли?

¹ Има се предвид т.нар. златно правило на нравствеността, което гласи: „Не прави на другите онова, което не искаш да правят на теб“ (негат. форма) и „Постъпвай с другите така, както искаш да постъпват с теб“ (позит. форма). – б. пр.

² Обучението по медицински специалности в САЩ започва със задължителна 4-годишна подготвителна програма, наречена pre-medical – б. пр.

³ Американска онлайн брокерска къща – б. пр.

Глава 38 Удушвача от Белите планини

Видеото продължаваше още десет или петнайсет минути, но нищо от останалата част на разговора не се доближаваше като въздействие до оповестения план за наследството на д-р Джеймс Брустър. След кратко обсъждане на настоящия източник на доходи, с които Джими плащаше сметките си – малка фирма за уебдизайн и консултантски услуги в областта на електрониката – интервюто постепенно се изчерпа. Записът завършваше с Ким, която със сериозно изражение на лицето пожела на Джими довиждане и обеща скоро да го потърси отново.

– Божичко! – каза Гърни, изключи компютъра и се облегна на стола.

Мадлин въздъхна:

– Толкова изпълнен с вина.

Той я изгледа с любопитство:

– Вина ли?

– Мразел е баща си, вероятно е искал да умре. Може би дори е искал някой да го убие. А после баща му наистина е бил убит. Трудно е да избягаш от подобно нещо.

– Дори и да не е имал нищо общо с това... – Гърни размишляваше на глас.

– Само че в известен смисъл е имал. Когато мечтата му се е сбъднала, не е имало как да избяга от факта, че това е била неговата мечта. Получил е онова, на което се е надявал.

– В онова видео забелязах много повече гняв, отколкото вина.

– От гнева не боли толкова, колкото от вината.

– Нима е избор?

Тя го изгледа продължително, преди да отговори:

– Ако можеш да останеш завинаги фокусиран върху факта, че баща ти е извършил такива ужасни неща, че е заслужавал да умре, можеш да му се ядосваш вечно, вместо вечно да се чувстваш виновен, че си поискал да умре.

Гърни имаше неприятното усещане, че съпругата му казва нещо, което важи не само за Джими Брустър, но и за собствените му ледени отношения с покойния му баща – човек, който го игнорираше като дете, и когото той на свой ред игнорира в по-късен етап от живота си. Това обаче беше мрачна територия, в която нямаше желание да навлиза точно сега. Обширната територия на проблемите между баща и син беше блато, в което лесно би могъл да затъне.

Фокусът наистина беше всичко. Следователно – повече въпроси, повече действие.

Излезе от кабинета и се насочи към кухнята, за да вземе мобилния си телефон. Лейтенант Булърд разполагаше с интервюто на Брустър от обяд. Със сигурност беше проявила достатъчно любопитство и го бе изгледала досега. Странно беше, че още не се е обадила, за да го обсъдят. А може и да не е толкова странно, като се има предвид променящият се натиск в ситуацията. Както и нестабилната политика. Може би беше добра идея да ѝ звънне, колкото да провери политическия пулс. Или пък щеше да изпрати по-добро послание, ако изчака тя да се обади?

От избор между двата варианта го спаси онова, което видя през прозореца на кухнята – Ким се изкачваше с червената мазда по хълма покрай останките от плевнята, а зад нея идваше Кайл на своя мотор.

Когато приближиха разчистеното пространство край къщата, маздата се раздруса със силен трясък, докато преодоляваше сринала се навътре дупка на мармот по грубия път през пасището. Когато излезе от колата, след като я бе паркирала до субарото на Гърни, Ким не показваше признаци да е усетила друсването. Тя тръгна към вратата, където бе застанал домакинът. От тревожните бръчки покрай устата и очите ѝ ставаше ясно, че я безпокоят много по-сериозни неща от евентуална повреда в задния мост. Гърни долови подобна тревога и в мрачното, прекомерно внимание, което Кайл вложи при застопоряването на мотоциклета върху стойката. Ким застана лице в лице с Гърни и прехапа устни сякаш за да не заплаче:

– Съжалявам за цялата тази откачена емоция.

– Всичко е наред.

– Не разбирам какво става.

Имаше вид на уплашено дете, което търси опрощение за престъпления, твърде сложни, за да може да ги разбере. Кайл стоеше зад нея и сега собственото му притеснение беше очевидно от начина, по който стискаше зъби. Гърни се усмихна толкова топло, колкото можеше:

– Влезте в къщата.

Влязоха в кухнята през коридора до килерчето, а Мадлин дойде от срещуположния. Беше облечена с дрехите, които Гърни наричаше „клиничния костюм“ – тъмнокафяви, шити по поръчка панталони, и бежово яке, облекло, значително по-дискретно и по-професионално от предпочитаната ѝ какофония тропически цветове.

Тя се усмихна леко на Ким и Кайл:

– Ако сте гладни, в хладилника има разни неща.

После отиде до бюфета и взе голямата платнена чанта за пазар, която по принцип ползваше, за да носи всичките си вещи. На торбата имаше лого – симпатична на вид коза, около която бяха изписани думите „Подкрепа за местното земеделие“.

– Трябва да се върна до два часа – подхвърли на излизане.

– Бъди внимателна! – извика Гърни подире ѝ.

После погледна към Ким и Кайл. Очевидно бяха уморени, напрегнати и уплашени.

– Откъде е разбрал? – попита Ким.

Явно въпросът толкова много я занимаваше, че тя приемаше, че значението му е ясно за всички.

– Искаш да кажеш как Пастира е разбрал, че може да ви изпрати нещо на адреса на Кайл?

Тя кимна бързо:

– Не мога да понасям идеята, че ни е следвал, че ни е наблюдавал. Прекалено е зловещо.

Младата жена започна да трие ръцете си, като че ли се опитваше да се стопли.

– Не е по-зловещо от онова записче на стълбището, или от капките кръв в кухнята, или от ножа в мазето ти.

– Но всички онези неща бяха дело на Роби. Задникът Роби. Това... Това е убиецът... Който е убил Рути... И Ерик... С шишове за лед! О, боже мой... Дали ще убие всички, с които говорих?

– Надявам се, че не. Сега обаче може би ще е добра идея да запалим камината. Тук става доста хладно, когато слънцето залезе.

– Аз ще се погрижа – заяви Кайл, като че обзет от отчаяно желание да свърши нещо полезно.

– Благодаря. Ким, защо не се опиташ да си починеш на онова кресло, което е най-близо до камината. На него има вълнено одеяло. Ще сложа кафе.

Десет минути по-късно Гърни седеше с Ким и Кайл в креслата, разположени в полукръг около камината. Успокояващата миризма на черешово дърво, жълточервеникавите пламъци в търбуха на желязната камина, както и димящите чаши с кафе в ръцете им внасяха известна доза успокоение, намек, че хаосът може би наистина си има граници.

– Напълно съм сигурен, че никой не ни е преследвал, когато тръгнахме от тук надолу към града – каза Кайл. – И съм уверен, че и днес никой не ни проследи от града до тук.

– Как можеш да си сигурен? – въпросът на Ким бе по-скоро молба за успокоение, отколкото предизвикателство.

– Защото бях зад теб през целия път, като от време на време бях съвсем близо, а понякога изоставах значително. И непрекъснато проверявах. Ако някой ни следваше, щях да го видя. А когато слязохме от шосе 17 при Роско, изобщо не се забелязваше движение.

Обяснението на Кайл сякаш леко намали тревогата на Ким. То обаче повдигна други възможности в ума на Гърни, но той реши да ги запази за себе си, поне за момента, тъй като не биха подобрили емоционалното състояние на Ким.

– Преди няколко минути спомена за Роби Мийс – каза той. – Чудех се... Колко е общувал с Джими Брустър?

– Не особено.

– Не е ли заснел той видеото, което ми изпрати?

– Да, така е, само че помежду им не се получи никак добре. Несигурността на Роби тъкмо беше започнала да надига грозната си глава.

– Как?

– Колкото повече контактуваше Роби с хората, участващи в проекта ми, толкова повече жадуваше за одобрението им. Именно тогава започнах да забелязвам едно негово лице, което не бях виждала преди – истински подмазвач, поклонник на парите. Мисля, че и Джими го разбра. А пък Джими беше така войнствено настроен срещу всичко това.

– На кого се подмазваше?

– Общо взето, на всички. На Ерик Стоун, докато не разбра, че цялото му имущество е ипотекирано за сума, по-голяма от стойността му. После на Рути, която беше уязвима и имаше достатъчно пари, за да го заинтересува – тя поклати глава. – Такова гнусно копеленце се оказа и го криеше толкова добре през първите няколко месеца от познанството ни.

Гърни мълчаливо я чакаше да продължи, което тя направи, след като пое дълбоко въздух:

– Разбира се, там беше и Робърта, която разполагаше с купища пари от бизнеса на баща си с ВиК материали. Тя е по-скоро плашеща, отколкото уязвима, но той не спря да ѝ се обажда. Също и на Лари, и той има завидни авоари от печелившата си практика по козметична стоматология. Струва ми се обаче, че Лари прозря какъв е Роби, видя колко отчаяно копнее за внимание, може би дори му дожаля за него. Но защо говорим за това? Роби не е убил Рути или Ерик. Не е способен на това. Той е подлец, но не такъв подлец. Така че какво значение имат тези неща?

Гърни нямаше отговор, но и не му се наложи да дава такъв, защото телефонът му звънна и го спаси. Надяваше се да е лейтенант Булърд с коментар по повод видеото с Брустър.

Взе телефона от бюфета и хвърли поглед към екрана.

Обаждаше се Хардуик:

– Дейви, момчето ми, не знам дали си наясно с това, но си успял да се превърнеш в грандиозна пръдня в асансьора.

– Някой оплаква ли се?

– Дали се оплаква? Ами ако смяташ за „оплакване“ това да ти увесят на врата обвинение в престъпление и да те метнат в наказателно-правосъдната месомелачка – да, в такъв случай бих казал, че някой се оплаква.

– Траут наистина е решил да рови в историята с плевнята, така ли?

– Отделът по палежите на БКР формално държи разследването под контрол, но от ФБР проявяват сериозен интерес. Предлагат каквато помощ е необходима, за да се разгледа финансовото ти положение, да се провери дали не си в затруднена ситуация, която би направила парите от застраховката привлекателни – проблеми с хазарт, с ипотеката, здравословни проблеми или пък такива с някое гадже.

– Мътните да го вземат! – измърмори Гърни и започна да крачи около масата за вечеря.

– Ти к`во очакваше, мамка му? Заплашваш да свалиш публично гащите на човека, много ясно, че ще получиш ответна реакция.

– Не съм изненадан от реакцията, а само от това колко бързо ми изтича времето.

– И като заговорихме за това, случайно да имаш някакъв напредък по великото разкриване на скритата истина – освен че си вбесил всичко живо по света?

– Казваш го така, сякаш търся нещо, което го няма.

– Не твърдя подобно нещо. Просто се чудех дали си се приближил към шибаното нещо, което го има.

– Няма да разбера, преди да стигна до него. Впрочем какво знаеш за Удушвача от Белите планини?

Последва кратко мълчание:

– Древна история, нали? Отпреди петнайсет години? Ню Хемпшир?

– По-скоро двайсет години. Във и около Хановер.

– Вярно. Май започвам да се сещам. Пет или шест жени, удушени с копринени шалове, относително кратък период от време. Защо?

– Една от жертвите на Удушвача е била приятелка на сина на една от жертвите на Добрия пастир. Била е студентка в горен курс в Дартмут. И просто по една случайност синът на друга жертва на Добрия пастир е бил първокурсник в Дартмут по същото време.

– Приятелка... Син... Жертва... Горен курс... Първи курс...? За кого, по дяволите, говорим?

– Едно момиче от последния курс, гадже на Лари Стърн, било убито от Удушвача, докато Джими Брустър бил в първи курс в Дартмут.

Отново мълчание. Гърни почти можеше да види как проблясват лампичките в ума на Хардуик, докато той мисли. Най-сетне другият мъж прочисти гърлото си:

– Трябва ли да намирам някакъв смисъл? Какво от това, по дяволите? Имаме две семейства от североизтока, които губят свой член, застрелян от сериен убиец през 2000 г. И по една случайност десет години по-рано, през 1990, синът на една от тези последващи жертви посещава голям университет от Бръшляновата лига, когато приятелката на сина на друга последваща жертва е била убита от сериен удушвач. Признавам, че звучи странно, но си мисля, че доста от обичайните съвпадения могат се представят така, че да звучат странно. Просто не виждам какво би могло да означава. Да не би да предполагаш, че Джими Брустър е Удушвача от Белите планини?

– Нямам основание. Но – само за да разкарам въпроса от съзнанието си – би ли разровил из вашите бази, може би и из старите доклади от система на ФБР, ако все още са достъпни, и да се сдобиеш с основните факти?

– Кои например?

– Като начало повече подробности за модус операнди, профила на жертвите, отворени пътеки за разследване – нещо, което би могло да подсказва връзка с Брустър.

– „Като начало“?

– Ами... накрая може да решим да издирим онзи, който е водил разследването и да задълбаем малко повече, да разберем дали името на Брустър някога е изниквало в хода на работата му.

Последва най-дългото мълчание досега.

– Там ли си, Джак?

– Тук съм. Размишлявам над това в какъв невероятен, шибан трън в задника започват да се превръщат тези твои молбички.

– Знам.

– Вижда ли им се краят в обозримото бъдеще?

– Както казах и преди, очевидно е, че времето ми изтича. Така че, да, краят се вижда. По един или друг начин. Имам може би още един ден.

– За какво?

– За да разбера всичко. Или да бъда погребан под него завинаги.

Нова пауза, този път не така дълга.

Хардуик кихна, после си издуха носа:

– Случаят „Добрия пастир“ е отпреди точно десет години. И ти планираш да го разрешиш в следващите двайсет и четири часа?

– Не мисля, че са ми останали други възможности. Между другото, Джими Брустър каза на Ким, че е имал алиби за убийствата на Добрия пастир. Случайно да знаеш какво е?

– Трудно се забравя такова нещо. Убийството на Брустър беше последното в този случай, при което БКР уведоми близките роднини. Докторът беше застрелян в Масачузетс, но синът живееше тук, така че ние трябваше да му съобщим. След това ФБР пое контрола на разследването, което тогава стана междущатско.

– И кое беше толкова незабравимо?

– Фактът, че алибито на Джими звучеше по-скоро като мотив, поне що се отнася до баща му. Джими бил в окръжния арест, когато станали първите четири нападения. Не успял да събере парите за гаранцията си по дело за притежаване на ЛСД, а пък баща му отказал да помогне, оставил го да седи зад решетките няколко седмици. Най-после Джими накарал своя бивша приятелка да намери пари за гаранцията и бил освободен – кипящ от гняв – приблизително три часа, преди баща му да бъде убит.

– Бил ли е някога заподозрян?

– Не съвсем. Убийството на д-р Брустър напълно съответстваше по начин на извършване с останалите. А нямаше как Джими да ги е изкопирал, защото в онзи момент не бяха разгласени никакви подробности.

– Следователно можем да забравим за Джими.

– Така изглежда. Жалко, в определен смисъл. Иначе можеше чудесно да се впише в една от онези възможности от твоя списък.

– Какво искаш да кажеш?

– Въпроса ти дали всички жертви на Добрия пастир са еднакво важни. Е, ако имаше начин Джими да е убил всичките, баща му би бил най-важният, а пък останалите – един вид емоционално разпростиране – хора, шофиращи същия тип кола като баща му, и съответно също толкова презрени, еднакво подходящи за убиване в изкривеното му съзнание. Мишени копия. Виновни по асоциация. – Той замълча. – О, майната му! Какви ги дрънкам? Това са само някакви психарски глупости.

Глава 39 Кръв и сенки

Когато се прибра след срещата в клиниката, изтощена и възмутена, Мадлин сякаш беше на някаква собствена дължина на вълната. След няколко коментара за нещастията, които са неотменна част от бюрокрацията, тя се насочи към леглото с „Война и мир“ под мишница.

Малко след това Ким спомена, че иска да е свежа и отпочинала за срещата си с Руди Гец на следващия ден, пожела лека нощ и се качи горе.

Кайл я последва.

След като чу Мадлин да щраква ключето на нощната си лампа, Гърни затвори камината, провери дали вратите и прозорците са заключени, изми няколко чаши, които бяха оставени в мивката, прозя се и реши, че е време и той да си ляга.

Колкото уморен и претоварен да се чувстваше, лягането беше едно, заспиването – съвсем различно нещо. Главното въздействие на това да лежи на тъмно бе създаването на безгранично пространство, из което елементите на случая „Добрия пастир“ можеха да се вихрят на воля, без никаква връзка с реалния свят. Краката му бяха едновременно потни и студени. Искаше му се да си обуе топли чорапи, но не можеше да се мотивира достатъчно, че да се измъкне от леглото. Докато гледаше мрачно през големия прозорец без пердета, който бе най-близо до него, му се стори, че сребърната лунна светлина покрива горното пасище като фосфоресценцията на мъртва риба.

Накрая безпокойството го принуди да стане и да се облече. Отиде и седна в едно от креслата близо до камината. Тя поне беше приятно топла. Няколко червени въгленчета блестяха, разпилени върху решетката. Сега, когато седеше, мислите му като че ли се стабилизираха. Сякаш позата предлагаше по-стабилна основа, от която да подходи към случая.

Какво знаеше със сигурност?

Знаеше, че Добрия пастир е интелигентен, не губи самообладание, когато се намира под напрежение, както и че се стреми към избягване на риска. Планираше изчерпателно и беше педантичен в изпълнението. Изпитваше пълно безразличие към човешкия живот. Беше твърдо решен да попречи „Сираци на убийствата“ да бъде излъчено. Еднакво умело боравеше с огромен като топ пистолет и с далеч „по-интимно оръжие“ като шиша за лед. Избягването на риска беше характеристиката, към която Гърни се връщаше отново и отново. Дали това беше ключът? То сякаш бе в основата на толкова много от аспектите в случая. Търпеливото издирване на съвършените места за нападенията например; изборът само на леви завои, за да се избегне шансът от сблъсък след изстрела; скъпоструващото решение да се отърве от всяко оръжие след еднократна употреба; фактът, че при убийството на Блум бе предпочел непривличащо вниманието място за паркиране вместо по-удобно; както и това, че всеки път влага време и сериозно обмисляне в създаването на сложни димни завеси – като се започне от самия манифест и се стигне до подправения статус на страницата на Рут във Facebook.

Това беше човек, решен да се защити на всяка цена. На всяка цена като време, пари и други човешки животи. Това повдигаше един интересен въпрос. Какви други тактики за гарантиране на безопасността и минимизиране на риска бе възможно да е използвал освен тези, които вече бяха излезли на бял свят? Или, казано по друг начин, с какви други рискове е възможно да се е сблъсквал в стремежа си да убива и как евентуално е решил да се справи с тях? Гърни трябваше да се постави на мястото на Добрия пастир.

Запита се от кои възможности би се притеснявал най-много, ако планираше да застреля някого в колата му през нощта на пуст път. Едно от притесненията му хрумна веднага: Ами ако пропусне? И ако набелязаната жертва зърне регистрационния му номер? Подобно нещо вероятно не би се случило, но е достатъчно реалистично, за да разтревожи човек, който силно държи да избягва рисковете.

Професионалните престъпници често използват крадени коли за ударите си, но опасността да запазиш и да шофираш открадната кола в продължение на три седмици, дълго след като за кражбата е било съобщено, а автомобилът е бил вписан в базата данни на полицията, изглежда малко вероятна стратегия за минимизиране на риска. Другият вариант – да се краде нова кола за всяко нападение, би създал друг вид риск. Отново не беше сценарий, който би допаднал на Добрия пастир.

И така, какво би направил?

Може би щеше частично да закрие регистрационния номер с малко кал? Вярно, това беше нарушение и подлежеше на глоба, но какво от това? Този риск бе маловажен в сравнение с опасността, която би избегнал. От какво друго би могъл да се притеснява Добрия пастир? Гърни установи, че се взира в жаравата върху решетката на камината, а умът му отказва да се съсредоточи. Той стана от стола, включи лампиона и се приближи до кухненския остров, за да си направи чаша кафе. Отдавна беше открил, че един от начините да стигнеш до решение, е да се оттеглиш от проблема и да се насочиш към нещо друго. Мозъкът, освободен от натиска да се движи в определен коловоз, често сам намира път. Както един от съседите му кореняци от Делауеър беше казал веднъж: „Кучето не може да хване заека, докато не го пуснеш от каишката“.

Така че трябваше да премине към нещо друго. Или да се върне на нещо друго. Да се върне към безпокойството, което беше изпитал, докато Кайл настояваше, че никой не е следвал него и Ким до града или обратно до Уолнът Кросинг. В онзи момент Гърни не видя никакъв смисъл да споделя своите притеснения, но сега трябваше да разреши въпроса, който го безпокоеше.

Извади трите фенерчета от чекмеджето на бюфета, опита всяко от тях и избра онова с най-малко изтощени батерии. После отиде до килера, облече изцапаното с боя работно яке, светна лампата до страничната врата и излезе навън.

Сега вече беше не просто хладно, беше студено. Той легна на замръзналата трева пред колата на Ким, за да провери колко е пространството между шасито и земята. Не беше достатъчно за онова, което имаше предвид, така че се върна в къщата за ключовете ѝ.

Намерил ги в чантата ѝ на масичката за кафе до камината. Излезе пак навън, отиде до навеса за трактора и взе двете метални рампи, които обикновено използваше, за да повдигне косачката, когато трябваше да се сменят ножовете ѝ. Постави рампите пред маздата, след което внимателно я подкара напред и нагоре по тях, докато предницата се издигна на още двайсет сантиметра над земята. После задейства спирачката и се върна в позата си на тревата. Легнал по гръб, се намести под вдигнатия автомобил с фенерчето.

Не му отне дълго време да открие онова, което подозираше и се страхуваше, че ще намери. Черна метална кутия, малко по-голяма от пакет цигари, прикрепена с магнит към един от предните компоненти на шасито. Един проводник излизаше от кутията и се виеше нагоре по посока на акумулатора.

Гърни изпълзя изпод колата, свали я от рампите, влезе в къщата и върна ключовете на Ким в чантата ѝ.

Трябваше да помисли малко. Откритието, че на маздата е сложен предавател, не променяше коренно играта, но със сигурност добавяше ново тревожно измерение. И изискваше да вземе решение дали да го остави там.

Докато се опитваше да навърже възможните последствия от всеки вариант, на заден фон в ума му се тълпяха купища други проблеми. Реши първо да се отърве от тях, поне временно, с едно телефонно обаждане.

Часът беше 11,30 вечерта, а шансовете Хардуик да вдигне – много малки, но оставянето на съобщение щеше да подейства добре на Гърни, да му помогне да си прочисти съзнанието.

Както и очакваше, обаждането му беше прехвърлено на гласова поща.

„Здрасти, Джак, имам към теб още въпроси от типа „трън в задника“. Съществува ли леснодостъпна база данни с пътните нарушения и актовете преди десет години? По-конкретно – интересуват ме глоби за прикрити номера, издадени в окръзите в северната част на щата през периода на убийствата на Добрия пастир. Освен това има ли някакъв напредък с подробностите за Удушвача от Белите планини?“

След като остави съобщението, отново започна да обмисля ситуацията с джипиес локатора. Фактът, че е свързан с електрическата система на автомобила (а не е на батерия с ограничен живот), означаваше, че може да е бил монтиран доста отдавна и все още да работи. Въпросите по повод самото инсталиране бяха: Кога? Защо? и От кого?. Без съмнение ставаше дума за същия човек, който следеше бръмбарите в апартамента на Ким. Възможно беше да е бившето гадже, маниакалният преследвач, но Гърни имаше усещането, че ситуацията вероятно е по-сложна от това. Всъщност напълно възможно беше да...

Отиде до килера, облече работното яке и отново излезе навън, на паркинга.

Премести рампите от мястото им пред маздата, пред своето субару. Беше забравил ключовете и фенерчето, така че се върна в къщата и ги взе. След това запали колата си и отново повтори процеса с проверката.

Донякъде очакваше да намери подобно проследяващо устройство. Претърси внимателно цялата предна част на шасито, но не откри нищо. Отвори капака и провери и при двигателя. Пак нищо. Огледа всички кабели, които тръгваха от акумулатора, но не видя нито един, който да не си е на мястото. Като последно уверение реши да премести рампите отзад и да качи и задницата на колата на тях. После се плъзна отдолу с фенерчето.

И тя беше там. Втора черна кутия, малко по-голяма от първата, за да вмести и батерия, закрепена с магнит на задната броня. Марката и общите спецификации, отпечатани отстрани, показваха, че устройството е от същия производител и е функционално еквивалентно на онова в колата на Ким с изключение на източника на захранване. Причината за тази разлика можеше да има редица обяснения, но очевидното беше различното време за монтиране – поне половин час за варианта с кабела и буквално секунди за този с батерията.

При еднакви други показатели предавателят с жици беше по-добрият вариант. Следователно човекът, който ги е инсталирал, може би е имал по-голям достъп до колата на Ким, отколкото до субарото. Което, разбира се, извикваше мисълта за Мийс.

Вече беше минало полунощ, но за сън и дума не можеше да става. Гърни взе един бележник и химикалка от бюрото в кабинета си и прекара известно време, заврян под всяка от двете коли. Преписваше данните за проследяващите устройства, така че да провери параметрите им на работа от интернет страницата на производителя.

Джипиес тракерите работеха, общо взето, по един и същи начин – предаваха координатите на местоположението, които се показваха като иконка на картата и можеха да се видят чрез подходящ софтуер на почти всеки компютър с интернет връзка. Разликата в цените между моделите, налични на пазара, беше свързана с обхвата, прецизността при определяне на местоположението, сложността на използвания софтуер и точността в реално време. Дори при много добри параметри и ефективност технологията беше станала сравнително евтина и следователно достъпна за почти всеки, който я иска.

Докато се измъкваше изпод маздата за втори път тази нощ, Гърни усети на дясното си бедро вибрация, която го стресна. Инстинктивно я свърза с онова, което правеше, и си помисли, че по някакъв начин е била предизвикана от проследяващото устройство. Миг по-късно осъзна, че звъни телефонът му. Беше го сложил на вибрация, за да не събуди всички в къщата, когато Хардуик му се обади.

Стана със залитане на крака, извади телефона от джоба си и видя името на Хардуик на екрана.

– Бързо стана – каза Гърни.

– Бързо ли? За какво говориш, по дяволите?

– Бързи отговори на въпросите ми.

– Какви въпроси?

– Онези, които оставих на гласовата ти поща.

– Не си проверявам пощата посред нощ. Не ти се обаждам за това.

Гърни беше обзет от отвратително предчувствие. Или пък познаваше промените в тона на Хардуик достатъчно добре, че да разпознае звука на смъртта. Изчака да чуе официалното съобщение.

– Лайла Стърн. Съпругата на зъболекаря. На пода, вътре в къщата, веднага след входната врата. Шиш за лед в сърцето. Дотук стават три в настоящето, плюс шестте стари. Общо девет. Краят му не се вижда. Реших, че ще искаш да знаеш. Не мисля, че в този момент някой друг би си направил труда да ти каже.

– Мили боже! Неделя, понеделник, вторник. По един всяка вечер.

– И така, кой е следващият? Някакви залози за кого ще има шиш за лед в сряда?

Тонът на Хардуик отново се бе променил – сега носеше онези цинични нотки, които действаха на Гърни като нокти, прокарани по черна дъска.

Той разбираше тази основна нужда на полицаите да се изолират и да проявяват черен хумор, но Хардуик сякаш винаги прекаляваше. Това беше повърхностната причина за реакцията на Гърни, но той знаеше, че има нещо по-дълбоко, нещо, което му напомня за баща му.

– Благодаря за информацията, Джак.

– Хей, за какво са приятелите, нали така?

Гърни влезе в къщата и застана в средата на кухнята, опитвайки се да поеме всички данни, на които бе попаднал през изминалия час. Застана до бюфета. Докато лампите в кухнята бяха включени, не беше в състояние да вижда през прозореца. Затова ги изключи. Луната бе почти пълна, приличаше на топка, леко сплескана от едната страна. Лунната светлина беше достатъчно ярка, за да придаде на тревата сивкав отблясък, а черните сенки на дърветата по края на пасището ясно изпъкваха. Гърни присви очи и си помисли, че различава увисналите клони на канадските ели. После му се стори, че нещо се движи. Той затаи дъх и се приведе по-близо до прозореца. А след това се облегна на бюфета и почти веднага извика от пронизващата болка, която се стрелна нагоре през дясната му китка. Още преди да е видял щетите осъзна, че небрежно е притиснал ръка към острия като бръснач връх на стрелата, която бе лежала на плота цяла седмица, и той е проникнал дълбоко в плътта. Когато успя отново да запали лампите, кръвта се събираше в обърнатата длан и капеше между пръстите му на пода.

Глава 40 Лице в лице с фактите

Тъй като не беше в състояние да заспи, независимо от пълното си изтощение, Гърни седеше в полумрака на масата за закуска и се взираше в източната част на билото. Утрото пълзеше по небето болнаво и бледо – точно отражение на умственото му състояние. По-рано Мадлин, която се бе събудила от болезнения му вик, го беше откарала до спешното отделение на малката болница в Уолнът Кросинг. Остана с него през всичките четири часа, докато той чакаше да се погрижат за него – процес, който би могъл да отнеме по-малко от час, ако междувременно не бяха пристигнали три линейки със силно пострадалите оцелели от доста необичаен инцидент. Пиян шофьор повалил билборд, който послужил като рампа, по която профучал с превишена скорост някакъв мотор и се стоварил на капака на кола, идваща от противоположната посока.

Или поне това си разказваха и преразказваха помежду си лекарите и останалия персонал от спешното, които стояха пред кабинката на Гърни, докато той чакаше да бъде зашит и превързан.

Това беше второто му посещение в болница за по-малко от седмица, което само по себе си бе притеснително. Наясно беше с разтревожените погледи, които Мадлин му хвърля по пътя насам, после в чакалнята и по пътя към дома, но не си казаха почти нищо. Когато все пак разменяха по някоя дума, беше само за това как е ръката му и че трябва или да се отърват от проклетата стрела, или поне да я държат на някое по-безопасно място.

Имаше и други неща, за които би могъл да говори с нея, и може би трябваше да го направи. Предавателят в колата на Ким, който бе открил. Вторият в собствената му кола. Третото убийство с шиш за лед. Само че не каза и дума за някое от тези неща.

Причината за мълчанието, помисли си той, е, че ако ѝ спомена за това, само ще я разстроя. Едно малко гласче в главата му обаче настояваше точно обратното – че истинската причина е да избегне спора, да запази възможностите си. Каза си, че това укриване е временно, следователно не става дума за истината, а само за времето на нейното споделяне.

Когато се прибраха у дома, половин час преди зазоряване, тя отиде да си легне със същото загрижено изражение, което бе пробягвало през лицето ѝ толкова много пъти през изминалата нощ. Твърде развълнуван, за да заспи, Гърни седна на масата и започна да се бори с изводите и внушенията от нещата, за които не искаше да говори, особено за увеличаващите се убийства.

От всички начини, по които обикновено се разкриваше едно убийство, малък брой се отнасяха за извършителите, които бяха едновременно интелигентни и дисциплинирани. А Добрия пастир беше може би най-умният и най-дисциплинираният сред тях. Единствената логична възможност да бъде идентифициран би била чрез масивни координирани усилия между службите. Това би изисквало преоценка на всяка частица доказателства от първоначалния случай. Огромен брой човекочасове. Официална заповед за започване на чисто. Но в сегашната обстановка нямаше начин това да се сбъдне. Нито ФБР, нито БКР щяха да са в състояние да излязат извън рамките си. Те собственоръчно бяха построили тези рамки и ги бяха укрепвали в продължение на десет години.

Какво трябваше да направи той?

Отлъчен и демонизиран, с надвиснало над главата му евентуално обвинение в престъпление и етикет „посттравматично стресово разстройство“, плеснат на челото му, какво, по дяволите, можеше да направи?

Нищо не му хрумваше.

Нищо, освен един дразнещо опростен афоризъм.

Да изиграе ръката, която му се е паднала.

И какво, по дяволите, имаше в крайна сметка в тази ръка?

Стигна до извода, че повечето карти са боклуци. Или неизползваеми заради почти нулевите ресурси на негово разположение.

Трябваше да признае обаче, че има на разположение един коз.

Възможно бе да има някаква стойност, а можеше и да не струва нищо.

Слънцето изгря през сутрешната мъгла. Все още беше ниско на хоризонта, когато домашният телефон иззвъня. Гърни стана от масата и отиде в кабинета, за да вдигне. Обаждаше се някакъв човек от клиниката, който попита за Мадлин.

Точно се канеше да ѝ отнесе слушалката в спалнята, когато тя се появи на прага на кабинета в пижамата си и протегна ръка, сякаш беше очаквала обаждането. Хвърли поглед към екранчето с номера на човека отсреща, преди да започне да говори – приятно професионалният тон контрастираше със сънливото ѝ изражение.

– Добро утро, Мадлин на телефона.

След това търпеливо изслуша дългото обяснение на човека от другата страна на линията. В това време Гърни се върна в кухнята и сложи ново кафе.

Чу отново гласа ѝ за кратко към края на разговора, като само някои от думите се различаваха ясно. Стори му се, че се съгласява да направи нещо. Няколко минути по-късно тя се появи на вратата на кухнята. В очите ѝ отново се бе появило притеснението, с което го гледаше предната вечер:

– Как е ръката ти?

Действието на лидокаина, който му бяха дали за блокиране на болката – преди да му направят девет шева, – вече преминаваше и долната част на дланта му пулсираше.

– Не е много зле – отвърна той. – Какво те карат да направиш сега?

Тя не обърна внимание на въпроса:

– Трябва да я държиш вдигната. Както каза докторът.

– Вярно.

Вдигна ръката си на няколко сантиметра над плота на кухненския остров, където чакаше кафето да се свари.

– Да не би да има ново самоубийство? – попита прекалено шеговито.

– Каръл Куилти е напуснала снощи. Трябва им човек да я замести днес.

– По кое време?

– Възможно най-бързо. Ще си взема душ, ще хапна една препечена филийка и отивам. Ще се оправиш ли сам?

– Разбира се.

Тя се намръщи и посочи ръката му:

– По-високо.

Той я вдигна на нивото на очите си. Мадлин въздъхна, намигна му леко, сякаш казваше „Браво!“ и се отправи да си вземе душ. Гърни за хиляден път се удиви на вродената ѝ бодрост, на целогодишната ѝ способност да приема реалността на онова, което е поставено пред нея, и да се справя с нещата с много по-позитивна нагласа от неговата собствена.

Тя се изправяше срещу живота такъв, какъвто е, и правеше най-доброто, на което е способна.

Изиграваше онази ръка, която ѝ беше раздадена.

Което го накара отново да се замисли за своя коз.

Каквато и да беше стойността му, трябваше скоро да направи нещо с него. Трябваше да го изиграе, преди играта да е приключила.

Имаше неприятното усещане, че може да не струва и пукната пара.

Но начинът да разбере беше само един.

Въпросният „коз“ беше достъпът му до подслушвателното оборудване, инсталирано в апартамента на Ким. Може би беше поставено именно от Добрия пастир и може би той все още следеше какво предава то. Ако и двете предположения се окажеха основателни – а и двете всъщност бяха големи въпросителни, – това оборудване можеше да се превърне в канал за комуникация. Начин да разговаря с убиеца. Възможност да му изпрати съобщение.

Но какво трябваше да е съобщението?

Въпросът беше съвсем простичък, но с неограничен брой отговори.

Трябваше само да открие правилния.

Скоро след като Мадлин пое към клиниката, телефонът в кабинета отново иззвъня. Обаждаше се Хардуик, който каза с дрезгавия си глас:

– Провери онлайн архивите на „Манчестър юниън лийдър“. През 1991-ва там публикуваха поредица статии за случая с Удушвача от Белите планини. Бас ловя, че ще намериш купчини от ония лайна, дето искаш. Отивам да пикая. Със здраве.

Да, този човек определено имаше специфичен начин да приключва разговорите.

Гърни отиде до компютъра и прекара един час в ровене из архивите не само на „Манчестър юниън лийдър“, но и на още няколко вестника от Ню Инглънд, които подробно бяха отразили престъпленията на Удушвача.

Нападенията бяха пет за два месеца и всички завършваха с летален изход. Всички жертви бяха жени и всичките бяха удушени с бели копринени шалове, завързани на възел и оставени на вратовете им. Общите факти между жертвите бяха по-скоро косвени и свързани с обстоятелствата, отколкото лични. Три от жените бяха живели сами и бяха убити в домовете си. Другите две бяха работили до късно и на уединени места. Едната беше убита на неосветен паркинг зад магазинчето за занаятчийски пособия, на което била управител; другата – в подобна местност зад собствения ѝ цветарски магазин. И петте нападения бяха станали в радиус шестнайсет километра от Хановер, където се намира колежът Дартмут.

Макар че при серийните удушавания на жени сексуалният елемент често присъства, в тези случаи нямаше следи от изнасилване или друго насилие. На Гърни му направи впечатление и странният „профил на жертвата“. По-точно това, че такъв липсваше.

Единственият общ факт във физиката на жените беше дребният им ръст. Те обаче изобщо не си приличаха. Прическите и стилът им на обличане бяха много разнообразни. Представляваха интересна социоикономическа смесица: студентка в Дартмут, приятелката на Лари Стърн по онова време; двете, които се занимаваха с търговия; помощничка в кафенето на местна гимназия и една психиатърка. На възраст бяха от 21 до 71 години. Студентката беше руса англосаксонка и протестантка. Пенсионираната психиатърка – побеляла афроамериканка. Гърни рядко бе наблюдавал подобно многообразие сред жертвите на сериен убиец. Беше трудно да разпознаеш в тези жени фикс идеята на убиеца – манията, която го е мотивирала.

Докато обмисляше особеностите на случая, чу душа на втория етаж. Малко по-късно Ким се появи на прага на кабинета с ужасно разтревожено изражение.

– Добро утро – поздрави Гърни и затвори търсачката.

– Толкова съжалявам, че те въвлякох в това! – каза тя почти през сълзи.

– С това си изкарвах прехраната.

– Никой не ти е палил плевнята, докато си работил в полицията.

– Все още не знаем със сигурност дали плевнята има нещо общо със случая. Може да е било...

– О, боже! – прекъсна го тя. – Какво е станало с ръката ти?

– Стрелата, която оставих на шкафа – опрях си ръката върху нея снощи в тъмното.

– О, боже! – повтори тя и се намръщи.

Кайл се появи в коридора зад нея:

– Добро утро, тате, как си... – видя превръзката и млъкна. – Какво стана?

– Нищо особено. Изглежда по-сериозно, отколкото е в действителност. Искате ли закуска?

– Срязал се е на онази отвратителна стрела – обясни Ким.

– Боже, онова нещо е като бръснач – каза Кайл.

Гърни стана от бюрото си.

– Хайде – подкани ги, – ще хапнем яйца и препечени филийки и ще пием кафе.

Опитваше се да звучи нормално. Но докато се усмихваше небрежно и вървеше пред тях към кухненската маса, в ума му се въртеше въпросът какво да им каже за последното убийство или за джипиес локаторите?

Имаше ли право да запази всичко това за себе си? И защо го правеше?

Съмненията относно собствените му мотиви винаги бяха основните термити, подкопаващи и малкото спокойствие на ума, което временно успяваше да постигне. Опита се насила да върне вниманието си към рутинните подробности на закуската:

– Какво ще кажете да започнем с малко портокалов сок?

С изключение на някои отделни реплики, закуската премина в мълчание. Беше почти неловка ситуация. Веднага след като приключиха, Ким – с очевидно нетърпение да се захване с нещо, настоя да разчисти масата и да измие съдовете. Кайл потъна в проверяване на текстовите си съобщения, като очевидно изчиташе всяко поне по два пъти.

В настъпилата тишина умът на Гърни се върна към решаващия въпрос – как да изиграе коза си. Имаше само една възможност да го стори както трябва. Почти физически усещаше как времето му изтича. Представи си края на играта, в който най-сетне се изправя срещу Добрия пастир. Край, при който частите на пъзела се наместват и пасват. Край, който ще докаже, че неговият контравъзглед за случая всъщност е резултат на здрав разум, а не измислица на осакатен полицай, чиито най-добри дни са зад гърба му.

Нямаше време да се усъмни в рационалността на тази цел или във вероятността на успеха си. Единственото, което можеше да направи сега, бе да се съсредоточи върху това как да предизвика сблъсъка. И къде.

Всъщност решението къде щеше да е лесно.

Предизвикателството беше как.

Телефонът звънна и го върна към реалността. Седеше на масата, която сега бе обляна от светлината на утринното слънце. С изненада забеляза, че докато е бил погълнат от мислите си, Ким и Кайл са се оттеглили на креслата в другия край на помещението, а Кайл е запалил неголям огън в камината.

Гърни отиде в кабинета, за да вдигне от там.

– Добро утро, Кони.

– Дейвид? – тя сякаш се изненада, че го е открила.

– Тук съм.

– В окото на бурята?

– Да, такова е усещането.

– Обзалагам се, че е така – тонът ѝ беше нервен и енергичен. Кони винаги звучеше, сякаш е на стимуланти. – И откъде духа вятърът в момента?

– Не те разбрах.

– Дъщеря ми остава ли, или е тръгнала към изхода?

– Каза ми, че е решила да изостави проекта.

– Заради напрежението?

– Напрежението?

– Убийствата с шишове за лед, възраждането на Пастира, паниката по улиците. Това е, което я плаши, така ли?

– Убитите са хора, за които я е грижа.

– Журналистиката не е за хора със слаби сърца. Никога не е била и никога няма да бъде.

– Освен това има чувството, че идеята ѝ за сериозен, емоционален документален филм се превръща в мръсна сапунена РАМ опера.

– О, мамка му, Дейвид, живеем в капиталистическо общество!

– В смисъл?

– В смисъл, че медийният бизнес е – каква изненада само! – бизнес. Нюансите са хубаво нещо, но драмата продава.

– Може би трябва да проведеш този разговор с нея, а не с мен.

– Да, бе, как ли пък не! С нея никога няма да се разберем на тази тема. Обаче, както ти казах, на теб ти се възхищава. Ще те послуша.

– Какво искаш да ѝ кажа? Че РАМ е изключително благородна компания, а Руди Гец е принц?

– От онова, което чувам, Руди е лайно. Обаче е умно лайно. Светът е такъв, какъвто е. Някои от нас се изправят срещу тази реалност, някои – не. Надявам се да си помисли хубавичко, преди да реши да зареже всичко.

– Решението да зареже всичко в този случай може да се окаже добра идея.

Последва мълчание, нещо необичайно при разговор с Кони Кларк. Когато проговори отново, беше снижила гласа си:

– Нямаш представа до какво би могло да доведе това. Решението ѝ да отиде в университета и да следва журналистика, да получи диплома, да преследва тази своя идея, да изгради медийна кариера – тези неща се оказаха такова спасение, истинска помощ да се измъкне от мястото, където бе преди.

– И къде е било това?

Отново тишина.

– Амбициозната млада жена, която виждаш в момента, е нещо като чудо. Онази Ким отпреди няколко години ме плашеше, плашеше ме начинът, по който бягаше от нормалния живот, след като баща ѝ изчезна. Като тийнейджърка тя просто се носеше по течението. Не искаше да прави нищо, не се интересуваше от нищо. Понякога беше добре, а после пак потъваше в някаква черна дупка. Тази история с журналистиката – и най-вече проектът „Сираците“ – ѝ даде някаква посока. Дари я с живот. По-добре да не се замислям къде може да я отведе измъкването.

– Искаш ли да говориш с нея?

– Тя е там?! В къщата ти?

– Да. Дълга история.

– Там, в момента, в същата стая като теб?

– В друга стая, заедно със сина ми.

– Синът ти ли?

– Още една дълга история.

– Разбирам. Ами... С удоволствие ще чуя тази история, когато ти остане време да ми я разкажеш.

– Ще се радвам да го сторя. Може би след един-два дни. Нещата в момента са малко объркани.

– Ясно. Но, моля те, помни какво казах.

– Сега е най-добре да затварям.

– Добре, но... Направи, каквото можеш, Дейвид. Моля те. Не ѝ позволявай да се саморазруши.

Когато разговорът приключи, той застана пред прозореца на кабинета и се загледа към билото, без да го вижда. Как, по дяволите, някой би могъл да предпази друг човек от саморазрушаване? Долната част на дланта му отново започна да боли и това прекъсна мисълта му. Той вдигна ръка, опря я на рамката на прозореца и болката изчезна. Погледна към часовника на бюрото. След по-малко от час двамата с Ким трябваше да тръгнат за срещата с Руди Гец.

Точно сега обаче той имаше по-неотложни въпроси за решаване.

Козът. Възможността да изпрати съобщение на убиеца.

Какво трябваше да представлява съобщението?

Покана?

Да дойде къде? За да направи какво? По каква причина?

Какво би могъл да иска Пастира?

Единственото нещо, което Пастира сякаш винаги искаше, беше сигурност.

Може би Гърни беше в състояние да му предложи възможност да отстрани един от елементите на риск в живота си.

Може би възможност да отстрани противника.

Да. Това щеше да свърши работа.

Възможност да убие някого, който му създава неприятности.

И Гърни знаеше подходящото място. Идеалното място за убийство.

Той отвори чекмеджето на бюрото и взе от там визитна картичка, на която нямаше име, само номер на мобилен телефон. Извади телефона си и се обади. Попадна на гласова поща. Нямаше поздрав, никакво представяне, само безцеремонна заповед: „Заявете целта на обаждането“.

„Обажда се Дейв Гърни. Спешен въпрос. Обади ми се.“

Отговорът дойде след по-малко от минута.

– Тук е Максимилиан Клинтър. Какво става, момче? – акцентът ясно се долавяше.

– Имам една молба. Трябва да направя нещо и имам нужда от специално място, за да го направя.

– Брей, брей, брей. Нещо голямо?

– Да.

– Колко голямо точно?

– Колкото изобщо е възможно.

– Колкото изобщо е възможно. Брей, брей. Това може да означава само едно нещо. Прав ли съм?

– Не мога да чета мисли, Макс.

– Аз пък мога.

– В такъв случай няма нужда да ми задаваш въпроси.

– Това не беше въпрос, просто искане за потвърждение.

– Потвърждавам, че е нещо голямо, и те моля да използвам къщата ти за една нощ.

– Нещо против да предоставиш малко подробности?

– Още не съм ги измислил.

– Основната идея тогава.

– По-добре да не го правя.

– Имам право да знам.

– Ще поканя някого да дойде при мен там.

– Самия него?

Гърни не отговори.

– По дяволите! Това истина ли е? Намери ли го?

– Всъщност искам той да ме намери.

– В моята къща?

– Да.

– Защо ще иска да дойде там?

– Вероятно за да ме убие, стига да му дам достатъчно добра причина.

– Схващам. Планираш да прекараш нощта в хижата ми по средата на блатото Хогмероу с надеждата посред нощ да бъдеш посетен от човек, който има много добра причина да те убие. Правилно ли съм разбрал?

– Малко или много.

– И какъв е щастливият край? Секунда преди да ти отнесе главата, аз скачам от небето да те спася като някакъв шибан Батман ли?

– Не.

– Не?

– Спасявам се сам. Или пък не.

– За какво се мислиш, за армия от един?

– Прекалено несигурно е, за да включвам и други хора.

– Аз трябва да участвам.

Гърни се загледа невиждащо през прозореца. Замисли се за нестабилната купчина допускания, на която се основаваше така нареченият план. Да го направи сам, щеше да е адски рисковано. Но пък да си доведе подкрепления, особено някой като Клинтър, би било още по-рисковано.

– Съжалявам. По моя начин или никак.

Клинтър избухна:

– Говориш за шибаняка, който прецака живота ми! Шибаняка, заради чието убийство живея! Копелето, с което искам да нахраня кучетата! И ми казваш, че трябва да стане по твоя начин. По твоя шибан начин?! Мамка му! Да не си откачил?!

– Наистина не знам, Макс. Но виждам микроскопична пролука с възможност да спра Добрия пастир. Може би възможност да му попреча да убие Ким Корасон. Или сина ми. Или съпругата ми. Сега е моментът, Макс. Единственият ми шанс. Вече има прекалено много променливи, твърде много „ами ако“. Още един човек в кюпа ще означава още една променлива. Съжалявам, Макс. Не мога да го приема. Или моя начин, или никак.

Последва дълго мълчание.

– Добре – тонът на Клинтър беше равен. Нямаше акцент. Нямаше чувство.

– Какво добре?

– Добре, можеш да използваш къщата ми. Кога ще ти трябва?

– Възможно най-скоро. Да кажем, утре вечер. От здрач до зори.

– Добре.

– Но е абсолютно необходимо да стоиш настрана.

– Какво ще стане, ако в крайна сметка се нуждаеш от помощ?

– Кой ти помогна в онази стаичка в Бъфало?

– В Бъфало беше различно.

– Може би не толкова. Къщата има ли ключове?

– Не. Моите змийчета са единствените ключалки, от които някога съм имал нужда.

– Слухът за гърмящите ти змии?

Гърни си припомни тази странна малка особеност от посещението си в дома на Клинтър предходната седмица. Имаше чувството, че е било преди месец.

– Слуховете могат да са по-силни от фактите, момко. Никога не подценявай силата на човешкия ум. Една змия в мислите е по-добре от две в храстите – акцентът му се прокрадваше отново.

Глава 41 Съучастникът на дявола

Малко преди единайсет същата сутрин Кайл седна пред компютъра на Гърни, извади USB кабел и започна да прехвърля PDF файлове от своя „Блекбъри“. Един негов състудент му изпращаше резюмета на лекциите и предстоящите задачи и така намаляваше необходимостта му да се връща в града. Кайл беше обяснил, че и работата му може да се върши по електронната поща, поне временно.

Точно в единайсет часа Гърни и Ким тръгнаха за срещата с Гец, която бе уговорена за дванайсет и трийсет. Взеха маздата, караше Ким. Гърни се надяваше, че ако се вози като пътник, ще може да отдели време за сериозно обмисляне на идеята да примами Пастира в къщата на Макс Клинтър. С малко късмет може би щеше да успее и да дремне.

При някои престъпления, ако проумееш мотива, може да стигнеш до извършителя. При други пък, ако идентифицираш извършителя, може да откриеш мотива. В настоящата ситуация нямаше достатъчно време за нито един от двата подхода. Единствената надежда бе да накара извършителя да се разкрие сам. Което звучеше като невъзможно предизвикателство. Как се впримчва човек, който има ястребово око за капаните?

Когато бяха на половината път до Ашокан Хайтс по шосе 28, Гърни най-после потъна в дрямката, от която така отчаяно се нуждаеше. Тя приключи двайсет и пет минути по-късно, когато Ким го събуди. Бяха на Фолкън Нест Лейн, на километър и половина от дома на Гец.

– Дейв?

– Да?

– Какво мислиш, че трябва да направя? – гледаше право напред, докато говореше.

– Това е сериозен въпрос – неопределено отвърна той. – Ако решиш да се отдръпнеш от РАМ, имаш ли резервен план?

– А защо ми е резервен план?

Преди да успее да отговори, стигнаха внушителния вход на алеята към дома на Гец. Ким подкара колата между каменните колони и през тунела от надвиснали рододендрони, който водеше към къщата.

При слизането от колата бяха посрещнати от мощния вибриращ звук на въртяща се хеликоптерна перка. Докато двамата се взираха нагоре през заобикалящите ги дървета и търсеха източника, бумтенето се усили. Скоро съвсем приближи и Гърни сякаш го усещаше толкова, колкото го и чуваше. Не виждаше самата машина, чието приближаване бе скрито от полезрението му от фасадата на къщата. Забеляза я едва когато вече кацаше на покрива. Въздушната вълна, идваща от перките, подхвана косата на Ким и за кратко я развя около лицето ѝ. Когато въздухът отново се успокои, младата жена бръкна в чантата си и извади малка четка. Приглади косата си, оправи сакото си и леко се усмихна на Гърни. Двамата се изкачиха по стълбите до портала и Гърни почука. Реакция нямаше. Той опита отново. След като бяха изчакали още приблизително половин минута и той се канеше да почука за трети път, една от вратите се отвори. Руди Гец беше разтеглил устни в подобие на усмивка. Хлътналите му очи блестяха, сякаш е надрусан. Беше облечен с черни дънки и черна тениска, както и при предишното им посещение, но бялото ленено спортно сако бе заменено с бледолилаво.

– Ей, радвам се да ви видя! Точно навреме! Това ми харесва. Влезте, влезте.

Модернистичният интериор със студените мебели от метал и стъкло си беше същият, както си го спомняше Гърни. Гец щракаше с пръсти, сякаш нивото му на нервна енергия го изискваше. Посочи същата овална масичка за кафе и разположени около нея столове, където бяха седели и при първата им среща.

– Изберете си място. Време е за питие. Обичам хеликоптерите, обичам ги до смърт. РАМ има цяла флотилия. Известни сме с това. Рамкоптери. При всяко голямо новинарско събитие рамкоптерът винаги е първи. Ако е наистина голямо събитие, изпращаме два. Никой друг не разполага с ресурси да изпрати два. Въпрос на гордост. Но всеки път, когато летя, се приземявам жаден. Присъединете се към мен за едно питие.

Преди Гърни или Ким да успеят да отговорят, Гец пъхна два пръста в устата си и изсвири – силен, остър звук, който на открито щеше да се чува на половин километър. Момичето с ролерите се появи почти веднага от вратата в далечния край на стаята. Гърни позна кънките, черното трико, опънато по привлекателното тяло, тъмносинята коса, оформена с гел на бодлички, и шокиращосините като косата очи.

– Пили ли сте някога водка „Столичная елит“? – попита Гец.

– За мен само чаша вода, ако не е проблем – отвърна Ким.

– А вие, детектив Гърни?

– Вода.

– Твърде лошо. „Столи елит“ е наистина специална. Струва цяло състояние. – Погледна към момичето с ролерите. – Клаудия, скъпа, донеси ми три пръста, чисти. – После вдигна три пръста хоризонтално, за да покаже колко водка иска.

Тя се завъртя на ролерите, плъзна се и изчезна през далечната врата.

– И така, всички сме тук. Нека да седнем и да поговорим – Гец махна отново към столовете.

Ким и Гърни се настаниха от едната страна на масата, а Гец от другата. Клаудия се върна и постави една чаша пред Гец. Той я взе, отпи от прозрачната течност в нея и се усмихна:

– Идеално.

Момичето изгледа Гърни оценяващо и отново изчезна през същата врата.

– Добре – каза Гец, – на работа.

После спря блестящия си поглед върху Ким:

– Скъпа, знам, че има неща, които искаш да кажеш. Нека първо приключим с тях. Говори с мен.

Ким сякаш се обърка за миг, след което проговори:

– Не знам какво да кажа – като изключим това, че съм ужасена. Ужасена съм от случилото се. Чувствам се отговорна. Тези хора, които са били убити, са убити заради мен. Заради „Сираци на убийствата“. Трябва да бъде спряно. Да му се сложи край.

Гец се втренчи в нея:

– Това ли е всичко? – изглеждаше изненадан, сякаш прослушваше актриса, която е спряла да говори след първата си реплика.

– Това и целият тон на предаването. Не беше това, което очаквах. Начинът, по който е било редактирано, онази евтина и плоска първа сцена на тъмния път, така наречените експерти, които бяха помолени за мнение – ако трябва да съм честна, мисля, че е долнопробно.

– Долнопробно?

– В крайна сметка искам да спрете поредицата.

– В крайна сметка искаш да спрем поредицата? Това е смешно.

– Смешно ли?

– Да. Смешно. Сигурни ли сте, че не искате нещо за пиене?

– Помолих за вода.

– Помоли, да. Това е истината – Гец насочи показалец към нея, сякаш беше дулото на пистолет, и се усмихна. После вдигна водката и я изпи на две дълги глътки. – Добре, нека изясним някои факти. Една малка подробност от кухнята, на първо време. Наистина трябва да си провериш договора, миличка, така че да си изясниш по-добре основните неща – например кой какво притежава, кой какви решения взема, кой има право да спира разни неща. И така нататък. Но сега не е време да затъваме в правни подробности. Имаме по-сериозни проблеми, които да обсъждаме. Нека ви обясня няколко неща за РАМ...

– Да не би да ми казваш, че няма да го спрете?

– Моля те. Нека ти дам малко контекст. Без контекст не можем да вземаме добри решения. Моля те. Позволи ми да довърша. Бях започнал да обяснявам, че има няколко неща за РАМ, които може би не знаеш. Например ние имаме повече текущи шоупрограми на първо място по рейтинг, отколкото всяка друга кабелна телевизия или телевизионна мрежа. Имаме най-високите...

– Не ми пука.

– Моля те. Позволи ми да говоря. Това са факти, с които може би не си наясно. Ние имаме най-голямата публика като абсолютни цифри в този бизнес. Всяка година тези резултати се подобряват. Нашата компания майка е най-голямата медийна компания в света, а ние сме най-печелившето им подразделение. Следващата година ще бъдем още по-печеливши.

– Не виждам какво значение има това.

– Моля те. Слушай. Ние разбираме принципа, по който се правят програмните схеми. Разбираме публиката. Искаш да си говорим за крайната сметка? В крайна сметка, ние знаем какво правим и го правим по-добре от всеки друг. Ти имаше програмна идея. Ние превръщаме тази идея в злато. Медийна алхимия. Това е, което правим. Превръщаме идеите в злато. Разбираш ли?

Ким се наведе напред и повиши тон:

– Разбирам, че заради тази програма са били убити хора.

– Колко?

– Какво?

– Знаеш ли колко души умират на тази планета всеки ден? Колко милиони?

Ким се взря в него, останала за миг без думи. Гърни се възползва от възможността небрежно да подхвърли:

– Новите убийства ще повишат ли рейтинга ви?

Гец се усмихна отново:

– Искате истината? Рейтингът ще стигне до небето. Ще пускаме извънредни новини, ще организираме дебати по повод Втората поправка в Конституцията, може би дори и спиноф¹ поредица. Спомняте ли си проекта, който ви предложих? „Когато няма справедливост“ – критичен преглед на неразкрити случаи? Може да стане страхотно. Тази тема все още е съвсем актуална, детективе. „Сираци на убийствата“ може наистина да проходи. Франчайз. Медийна алхимия.

Ръцете на Ким бяха свити в юмруци:

– Това е толкова... Толкова грозно.

– Знаеш ли какво е, скъпа? Това е човешката природа.

Очите ѝ пламнаха:

– На мен ми звучи като грозота и алчност.

– Точно така. Както казах – човешката природа.

– Това не е човешката природа! Това е боклук!

– Нека ти кажа нещо. Човешкото животно е просто още един примат. Може би дори най-грозният и най-тъпият. Това е реалната истина. А аз съм реалист. Не аз съм създал шибаната зоологическа градина. Аз просто си изкарвам прехраната в нея. Знаеш ли какво правя? Храня животните.

Ким се надигна от стола си:

– Приключих тук. Тръгвам си.

– Ще пропуснеш прекрасно суши за обяд.

– Не съм гладна. Искам да се махна оттук. Веднага.

Тя се отправи към изхода. Гърни стана и я последва без коментар. Гец остана на мястото си и когато вече бяха почти на вратата, подвикна след тях:

– Преди да си тръгнете, бих искал да тествам нещо чрез вас. Опитваме се да изберем нов слоган. Свели сме вариантите до два. Първият е „РАМ Нюз – умът и сърцето на свободата“. Вторият е „РАМ Нюз – нищо друго освен истината“. Кой от двата ви звучи по-добре?

Ким поклати глава, отвори входната врата и излезе по възможно най-бързия начин.

Гърни погледна назад към мъжа, който все още седеше на масичката.

Гец махаше невидими мъхчета от бледолилавото си сако.

¹ Нова творба, отклонение от основната сюжетна линия в оригиналната творба (с използване на второстепенни герои като главни или хронологично отместване във времето) – б. пр.

Глава 42 Изстрел в тъмното

На слизане по зигзаговидния стръмен път през боровата гора, която отделяше имението на Гец на върха на хълма от главния път, Ким шофираше достатъчно бясно, за да отвлече вниманието на Гърни от мислите за изпълнителния директор на РАМ и неговата гнусна медийна империя.

Втория път, когато колата се плъзна странично и се качи на тесния банкет, той предложи да поеме волана. Ким отказа, но все пак намали скоростта.

– Не мога да повярвам – каза тя, като клатеше глава. – Опитвах се да създам нещо хубаво. Нещо истинско. А погледни в какво се превърна. Една ужасна каша. Господи, колко съм глупава! Колко глупашки наивна!

Гърни я огледа. Консервативният ѝ син блейзер, обикновената бяла блуза, прическата – семпла до суровост, изведнъж му заприличаха на костюм на възрастен, облечен от дете.

– Какво ще правя? – зададе въпроса толкова тихо, че Гърни едва я чу. – Да предположим, че Пастира продължи да убива хора. Онова предупреждение – „Не дърпай дявола за опашката“, беше отправено към мен. Но аз го пренебрегнах. Затова всяко ново убийство е по моя вина. Как можем да спрем Гец да не продължи с това ужасно нещо?

– Не смятам, че сме в състояние да спрем Гец.

– О, боже...

– Но може би има начин да спрем Пастира.

– Как?

– Това си е изстрел в тъмното.

– Всяко нещо е по-добро от нищото.

– Може би ще се нуждая от помощта ти.

Тя се обърна към него:

– Бих направила всичко. Кажи. Каквото и да е, ще...

Колата се носеше бързо към мантинелата.

– Господи! – изкрещя Гърни. – Гледай пътя!

– Извинявай! Извинявай! Но, моля те, каквото и да искаш да направя, само ми кажи.

Той се зачуди дали е разумно да разговарят, докато тя шофира. Но не можеше да си позволи лукса да чака. Времето беше ресурсът, който се изчерпваше най-бързо. Надяваше се съмненията и страховете му да не проличават дотолкова, че идеята му да ѝ прозвучи толкова нестабилна, колкото се беше сторила на Клинтър.

– Всичко се основава на две неща за Добрия пастир, в които вярвам. Първо, той с радост ще убие всеки, който представлява заплаха за него, стига да счита, че може да го направи безопасно. Второ, има основателни причини да смята интереса ми към случая за заплаха.

– Тогава какво правим?

– Възползваме се от бръмбарите в апартамента ти, за да му позволим да подслуша някои неща – неща, които ще го мотивират да действа така, че да се разкрие.

– Мислиш, че именно Добрия пастир ме подслушва? Не Роби, така ли?

– Може да е Роби. Но аз бих заложил на Пастира.

Тя изглеждаше разтревожена, но после дръзко кимна:

– Добре. Какво трябва да кажем, че той да го чуе?

– Искам да научи, че ще бъда на съвсем изолирано място, в много уязвимо положение. Искам да повярва, че ситуацията му предлага уникалния шанс да се отърве от мен и Макс Клинтър – че има нужда да се отърве от нас и никога няма да му се предостави по-добър момент за целта.

– И докато седим у нас в апартамента, ти ще ми кажеш някои неща с надеждата, че той ни слуша?

– Или че ще ни слуша по-късно. Предполагам, че записва предаваното от бръмбарите на устройство, което се активира от глас, и вероятно го прослушва два-три пъти на ден. Колкото до „казването на някои неща“ – ще трябва да разкрием информацията по по-фин начин, не просто да ти я кажа. Нуждаем се от сюжет за прикритие, емоционална динамика, причина, поради която сме в апартамента ти, някакво напрежение. Обичаен, небрежен реализъм. Трябва да го накараме да усети, че чува неща, които се предполага, че не би трябвало да чуе.

Когато пристигнаха в къщата на Гърни малко след три часа, Кайл седеше пред компютъра в кабинета, а около него бяха разхвърляни разпечатки на документи, блекбъри, айфон и айпад. Той ги поздрави, без да откъсва поглед от екрана, на който бяха отворени някакви таблици:

– Привет, хора! Ей сега идвам. Затварям всичко.

Нямаше и следа от Мадлин, предполагаше се, че все още е в клиниката. Докато Ким беше горе, за да свали деловите си дрехи, Гърни провери секретаря на домашния си телефон. Нямаше записани съобщения. Ползва банята, после отиде в кухнята. Спомни си, че не е обядвал, и отвори хладилника. Минута-две след като Ким слезе долу, той все още гледаше с празен поглед рафтовете, без да вижда каквото и да било в действителност. Умът му беше някъде другаде – опитваше се да осмисли елементите на пиесата, която двамата щяха да разиграят тази вечер; пиесата, от която зависеше толкова много.

Влизането на Ким в кухнята в джинси и широк суитшърт го върна обратно в реалността:

– Искаш ли нещо за ядене?

– Не, благодаря.

Кайл влезе след нея:

– Хора, предполагам, че сте чули новината.

Изражението на Ким замръзна.

– Каква новина?

– Още едно убийство – съпругата на един от онези, с които си говорила. Лайла Стърн.

– О, господи, не! – Ким сграбчи плота на мивката.

– По радиото ли съобщиха? – попита Гърни.

– В интерент. Новините в Google.

– Какво казаха? Някакви подробности?

– Само че е умъртвена чрез пронизване с шиш за лед по някое време снощи. „Полицията е на местопрестъплението, разследването – в ход. Чудовището все още е на свобода.“ Много драма, малко факти.

– По дяволите – промърмори Гърни. Чуването на новината за втори път сякаш влошаваше нещата, задълбочаваше усещането му, че ситуацията стремглаво излиза извън контрол.

Ким изглеждаше потресена. Гърни се приближи до нея, обгърна я с ръце. Тя го прегърна с ожесточение, което го стъписа. Когато го пусна, пое дълбоко дъх и отстъпи назад.

– Добре съм – каза тя, отговаряйки на незададения му въпрос.

– Идеално. Защото малко по-късно и двамата ще трябва да бъдем във форма.

– Знам.

Кайл се намръщи:

– Във форма? За какво?

Гърни обясни възможно най-спокойно и логично крайната си цел и зависимостта ѝ от подслушвателната апаратура в апартамента на Ким. Осъзна, че се опитва да представи всичко като далеч по-последователна стратегия, отколкото беше всъщност. Чудеше се кого се мъчи да убеди – Кайл или самия себе си.

– Тази вечер? – попита Кайл невярващо. – Смятате да осъществите плана тази вечер?

– На практика – отвърна Гърни и за сетен път усети недостига на време, който го притискаше, – би трябвало да потеглим за Сиракуза веднага, щом можем.

Кайл изглеждаше много разтревожен.

– Хора, вие... Подготвени ли сте? Искам да кажа, че това звучи като голяма работа. Имате ли представа какво всъщност ще кажете, какво точно искаш да чуе Пастира?

Гърни се опита отново да говори с успокоителен тон:

– Така, както го виждам – и признавам, че ще трябва много да се импровизира на място, – влизаме в апартамента на Ким, обсъждайки днешната среща с Руди Гец. Ким ми казва, че иска да сложи край на поредицата „Сираците“ по РАМ. Аз се опитвам да я убедя, че може би не бива толкова прибързано да им обръща гръб.

– Чакай малко – каза Кайл. – Защо ще казваш подобно нещо?

– Искам Пастира да приеме, че аз съм основната заплаха за него, не Ким. Искам да повярва, че тя настоява поредицата да бъде спряна, а аз мога да попреча на това ѝ решение.

– Това ли е? Това ли е планът?

– Не, има още. Обмислям следното: в средата на тази дискусия за „Сираци на убийствата“ телефонът ми звъни. Обаждане от Макс Клинтър, както се разбира. И онзи, който слуша моята част от разговора – единствената, която уловят бръмбарите, ще остане с впечатлението, че Макс е открил информация, указваща самоличността на Добрия пастир. Може би информация, която съвпада с неща, които аз съм открил. В крайна сметка излиза, че двамата сме почти сигурни кой е Пастира и утре вечер ще се видим в къщата на Макс, за да сравним идеите си и да разработим следващите си стъпки.

Кайл мълча в продължение на цяла минута.

– И така... Идеята е, че той ще... Какво? Ще дойде в къщата на Клинтър, за да... Да се опита да те убие?

– Ако се справя както трябва, той ще го сметне за възможност да премахне сериозна заплаха при съвсем незначителен риск.

– А вие ще... – Кайл местеше поглед между Гърни и Ким. – Вие ще... Просто ще измисляте всичко в ход?

– На този етап това е единственият начин. – Гърни погледна към часовника на стената. – Трябва да тръгваме.

Ким изглеждаше ужасена:

– Ще ми трябва чантата.

След като чу, че тя се изкачва по стълбището, Гърни се обърна към Кайл:

– Искам да ти покажа нещо.

После го отведе в спалнята и изтегли най-долното чекмедже на бюрото си.

– Не знам по кое време ще се прибера довечера. В случай че стане нещо непредвидено или пристигнат някакви нежелани посетители, искам да знаеш, че това е тук.

Кайл сведе поглед към отвореното чекмедже. В него имаше късоцевна 12-калиброва ловджийска пушка и кутия патрони.

Глава 43 Разговор с Пастира

Гърни и Ким шофираха в отделни коли. При толкова много неясноти, изглеждаше благоразумно да са максимално гъвкави. Пред запуснатата малка къща, в която се намираше апартаментът ѝ, Гърни отново преговори плана. Докато го излагаше, необосноваността му ставаше все по-очевидна. Всъщност трудно можеше да се нарече „план“, беше по-скоро зле скроена театрална импровизация. Но той не можеше да позволи на растящите му съмнения да проличат, не можеше да им позволи да разколебаят Ким. Всяко допълнително притеснение щеше да я парализира. А за добро или зло, тази негова малка и прозрачна схема беше единственото, с което разполагаха.

С възможно най-убедителната усмивка, която успя да насили, накрая той завърши с думите:

– Каквото и да ти кажа горе в апартамента, просто реагирай така, все едно наистина ми вярваш. Придържай се възможно най-близо до истинските си чувства. Просто се отпусни и реагирай. Става ли?

– Предполагам.

– И още нещо. Дръж мобилния си телефон под ръка и готов за използване. В даден момент ще ти дам знак да ми се обадиш, за да звънне моят телефон и после ще проведа фалшивия разговор с Клинтър. Каквито и факти да трябва да се съчинят, ще ги измисля аз. След това просто бъди себе си. Действай така, както би го направила в нормална ситуация. Това е всичко.

Той ѝ намигна и вдигна палец. След това си пожела да не го беше правил. Почувства се неловко от собствения си фалшив театър.

Тя преглътна тежко, отвори вратата към малкото преддверие, след което отключи вратата на апартамента и го преведе през тясното антре към трапезарията. Гърни се загледа в кушетката, евтината масичка за кафе, двойката износени столове с подлакътници, до всеки от които бе поставен малък лампион. Всичко беше точно така, както си го спомняше, дори изтърканият килим, постлан в средата на стаята.

– Ти седни, Дейв, ще се забавя само минутка – каза Ким и в гласа ѝ се прокрадваше съвсем леко напрежение, сякаш просто беше имала тежък ден. Тя продължи по коридора и изчезна в банята, затваряйки шумно вратата.

Той се повъртя из стаята, прочисти си гърлото няколко пъти, седна шумно на креслото. Тя се върна след няколко минути.

Заедно оставиха телефоните си на масата.

– И така... Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

– Наистина съм жаден. Какво предлагаш?

– Каквото пожелаеш.

– Може би малко сок или нещо такова. Ако ти се намира.

– Мисля, че ще се намери, дай ми минутка.

Тя се върна обратно по коридора към кухнята. Той чу потракването на чаши една в друга, пускането и спирането на чешмата. Ким се върна с две празни чаши за вода. Подаде му едната, чукна я със своята и каза:

– Наздраве.

После седна на канапето и се извърна с лице към Гърни.

– Наздраве и на теб. Виждам, че пиеш вино. Предполагам, че ти се е искало нещо, което да те накара да се почувстваш по-добре по отношение на сделката с РАМ.

Тя въздъхна шумно:

– Цялата тази ситуация е истински кошмар.

Гърни прочисти гърлото си:

– Телевизията си е телевизия, предполагам.

– Смяташ, че трябва да съм щастлива, че ще работя с тая гад Руди?

– Не непременно „щастлива“ – отвърна Гърни, – но все пак трябва да мислиш за бъдещето си.

– Не съм сигурна, че искам такова бъдеще. Защо? – попита с леко изострен тон. – Да не би идеята на Гец за твое собствено шоу да започва да ти харесва?

– Не и в този живот или поне не по начина, по който той го предложи – отговори Дейв.

След това се окашля, за да прочисти гърлото си:

– Някакъв шанс да ми налееш още? – докато говореше, посочи телефона ѝ.

Тя кимна и го взе:

– Наистина си жаден.

Изправи се шумно, замахна рязко с ръка и събори чашата си.

– По дяволите! Каква бъркотия!

И изхвърча от стаята. Чашата беше празна и нищо не се беше разляло, но всеки, който подслушваше, би си представил един от онези неловки моменти от реалния неподправен живот. Гърни се усмихна. Младата дама имаше истински талант. След мъничко телефонът му звънна. Той го вдигна и започна въображаемия разговор:

– Макс? Да, казвай... Какво имаш предвид?... Защо питаш?... Моля?... Наистина ли?... Да, да, разбира се... Така... Не, съобщението във Facebook беше фалшиво... Добър въпрос... Колко си сигурен?... Виж, думите ти звучат напълно логично, но тази самоличност трябва да бъде потвърдена – имам предвид потвърдена със сто процента сигурност, без каквито и да било въпросителни... Това е невероятно, но... божичко, мисля, че си прав... Разбира се... Кога?... Да, ще донеса всичко... Добре... Да... Бъди много внимателен... Утре в полунощ... Обезателно!

Гърни натисна бутона за край на разговора, след което остави телефона на масата. Ким се върна в стаята:

– Ето ти още сок – каза, все едно му подаваше чашата. – Кой се обади? Изглеждаш доста развълнуван.

– Говорих с Макс Клинтър. Мисля, че Добрия пастир най-после е направил грешка в допълнение към тези при Рут Блум и в сервиза край пътя. За тези вече знаех, но Макс е открил още нещо и... Сега вече знаем кой е той.

– О, боже! Разкрил си кой е Добрия пастир?

– Да. Или съм поне деветдесет процента сигурен. Но искам да се убедя сто процента. Въпросът е твърде сериозен, за да се оставят каквито и да било неясноти около него.

– Кой е? Кажи ми!

– Още не.

– Какво имаш предвид под „Още не“?

– Не мога да поема риска да сгреша по този въпрос, залогът е твърде голям. Утре вечер ще се срещна с Клинтър у тях. Той има информация, която трябва да погледна. Ако съответства на моята информация, ще затегна примката и Пастира става история.

– Защо трябва да чакаш до утре? Защо не веднага?

– Клинтър е извън града, изплаши се, откакто получи онзи есемес от Пастира, който го подлъга да циркулира из квартала на Рут в Аврора. Не иска да се мотае из Каюга дори и през деня и ще може да пристигне в хижата си най-рано утре в полунощ.

– Господи, не мога да повярвам, че знаеш кой е Пастира, а не искаш да ми кажеш!

Звучеше уплашено, почти трогателно.

– Така е по-сигурно. – Той изчака няколко мига, сякаш обмисляше нещо. – Мисля, че засега трябва да останеш в някой хотел. Не привличай внимание. Събери си някакви вещи и да изчезваме.

Глава 44 Оценка

Не продумаха повече, докато не паркираха колите си пред един от големите хотели по магистрала 88. Беше почти седем и трийсет и мартенският сумрак беше преминал в нощ. Осветлението на хотелския паркинг се беше включило, създавайки сюрреалистична атмосфера на границата между светлината и мрака – може би такава щеше да е светлината на планета, чието слънце е студено синьо и всички цветове са ледени и избледнели.

Ким се беше присъединила към Гърни на предната седалка на субарото, за да обсъдят своето „представление“ и потенциалното му влияние върху предполагаемата публика. Ким първа повдигна практичния въпрос:

– Смяташ ли, че Пастира ще захапе въдицата?

– В крайна сметка – да. Може би ще е подозрителен. Най-вероятно е от типа хора, които са подозрителни към всичко. Но ще трябва да предприеме някакви действия, а за да направи това, ще се наложи да се появи. В нашата малка шарада бяхме напълно ясни, че рискът при бездействие ще е по-голям, отколкото ако предприеме нещо. Той ще го разбере. Мисли много логично.

– Значи смяташ, че сме се справили добре?

– Ти се справи повече от добре. Държеше се много непринудено. А сега ме слушай. Прекарай нощта в този хотел и не отваряй вратата на никого и при никакви обстоятелства. Веднага се обади на охраната, ако някой се опита да те убеди да отвориш вратата. Става ли? Обади ми се на сутринта.

– Някога изобщо ще бъдем ли в безопасност?

Гърни се усмихна:

– Така мисля. Надявам се след утре вечер да сме в безопасност.

Ким хапеше долната си устна:

– Ти какво ще правиш?

Гърни се облегна назад, загледан в жълтеникава светлина на паркинга. – Планът ми е да принудя Добрия пастир да се покаже и да го оставя сам да се обеси. Но това е за утре вечер. Тази нощ планът е да се прибера у дома, да си легна и да наваксам съня за последните два дни.

Тя кимна:

– Добре. По-добре да отида и да си наема стая. – Взе раницата си, излезе от колата и влезе в хотела.

След като проследи как Ким изчезва във фоайето на хотела, Гърни излезе от колата си, заобиколи я отзад, легна по гръб и започна да ровичка отдолу. Без особени усилия успя да премахне проследяващото джипиес устройство от бронята. Седна обратно на седалката, отвори устройството с малка отвертка и прекъсна батерията. От сега нататък, докато дойдеше време за последния сблъсък, искаше да запази местонахождението си само за себе си.

Глава 45 Ученикът на дявола

Господ дава. Господ взема.

През тази нощ Гърни получи седем непрекъснати часа от така нужния му сън. На следващата сутрин обаче, се събуди с чувство на ужасен страх – безименен страх, който успя съвсем леко да успокои с душ, обличане и закопчаване на кобура с беретата.

В 8,00 часа беше зареял поглед през кухненския прозорец навън, където слънцето приличаше на студен бял диск зад мъглата. Беше преполовил първата си чаша кафе и чакаше ободрителното му въздействие. Мадлин стоеше на масата с овесената си каша, препечена филийка и „Война и мир“.

– Цяла нощ ли чете? – попита той.

Тя примигна при прекъсването, видимо объркана и раздразнена:

– Моля?

Той поклати глава:

– Няма значение. Извинявай.

Запитването беше зле преценен опит за шегичка, дори не беше истинска шегичка, основан на спомена му от предишната вечер, когато тя седеше на същата маса със същата книга. Беше се прибрал от Сиракуза и почти веднага беше легнал да спи, като само бегло ѝ разказа за представлението, което бяха изиграли с Ким. Доизпи кафето си и отиде за втора чаша. Докато си наливаше, Мадлин затвори книгата и я плъзна с няколко сантиметра към центъра на масата.

– Може би не трябва да пиеш толкова кафе – отбеляза тя.

– Сигурно си права.

Въпреки това напълни чашата, но отговаряйки по странен начин на нейната загриженост, добави само едно пакетче подсладител за разлика от обичайните две.

Тя продължи да го гледа. Той остана с впечатлението, че тревогата по лицето ѝ не е само заради прекомерната му консумация на кофеин.

След като изключи кафе-машината и се върна до прозореца, тя го попита тихо:

– Мога ли да ти помогна с нещо?

Въпросът имаше странен ефект върху него. Изглеждаше толкова всеобхватен. И толкова простичък в същото време.

– Не мисля – дори за собствените му уши отговорът прозвуча банално и неадекватно.

– Е – промълви тя, – кажи ми, ако се сетиш за нещо.

Нежният ѝ тон го накара да се почувства още по-неадекватен. Опита да повдигне настроението, като промени темата:

– Каква е програмата ти за днес?

– Клиниката, естествено. И може би няма да се прибера за вечеря. Може би ще отскоча до Бети след работа – тя направи пауза. – Няма проблем, нали?

Беше въпрос, който задаваше често и за много неща. Можеше да се отнася за излизане някъде, за засаждането на някое растение в градината или за някоя рецепта. Винаги му се струваше необяснимо дразнещо и неизменно отговаряше по един и същи начин – „Разбира се, че няма проблем“.

Размяната на реплики беше винаги една и съща, последвана от тишина. Мадлин се протегна към „Война и мир“ и отново я отвори. Гърни отнесе кафето до мястото си, седна на бюрото и започна да размишлява върху несигурността на ситуацията, в която щеше да попадне тази нощ в хижата на Макс Клинтър – сам и до голяма степен неподготвен.

В този момент от нищото се появи нова мисъл – и ново притеснение. Той остави кафето в кабинета и отиде до колата на Мадлин. Двайсет минути по-късно се върна, удовлетворен, че внезапният му страх беше безпочвен и че по нейната кола няма нежелани електронни устройства.

– За какво беше тази малка разходка? – попита тя, гледайки го над книгата, докато той минаваше през кухнята на път към кабинета.

Прецени, че трябва да каже истината, и обясни какво беше търсил и защо, описвайки откритията, които бе направил върху собствената си кола и тази на Ким.

– Кой мислиш, че е извършителят? – гласът ѝ беше равен, но очите леко се присвиха.

– Не съм сигурен – технически отговорът му беше верен, макар и уклончив.

– Онзи Мийс? – предположи тя, почти с надежда.

– Възможно е.

– Или човекът, който запали плевнята ни? И който заложи капан на стълбището на Ким?

– Възможно е.

– А може би самият Добър пастир.

– Възможно е.

Тя си пое бавно и дълбоко въздух:

– Това означава ли, че той те е следил?

– Не непременно. Със сигурност не и отблизо, щях да усетя. Може би просто иска да знае къде се намирам.

– Защо ще иска да го знае?

– Управление на риска. Чувство за контрол. Естественото желание да знаеш по всяко време къде се намира врагът ти.

Тя го изгледа със стиснати в тънка линия устни. Беше очевидно, че вижда и друг, по-агресивен начин да се използва тази информация. Гърни се канеше да отклони част от страха ѝ, като ѝ каже, че вече е прекъснал проследяващото устройство на субарото, но осъзна, че това ще доведе до неприятния въпрос защо не е прекъснал и устройството върху маздата.

Отговорът всъщност беше лесен. Пастира можеше и да повярва, че батерията се е изтощила, но би било доста подозрително и другото устройство, което се захранваше директно от двигателя, да се повреди по същото време. Гърни обаче предпочиташе да не споделя това с Мадлин, защото знаеше колко би се разстроила, ако разбере за възможността Пастира да следи Ким дори само още един ден.

Имаше си предел на това с колко конфликта можеше да се справя едновременно и беше необходимо малко сортиране.

– Е, татко, ще ни кажеш ли как мина?

При звука от гласа на Кайл Гърни се обърна и видя сина си да влиза в кухнята, облечен в дънки и тениска, бос и с мокра от банята коса.

– Горе-долу така, както ви разказах снощи.

– Снощи не каза кой знае колко.

– Май просто исках да си легна, бях много изтощен. Но мина достатъчно гладко, без засечки. Мисля, че историята, която представихме, звучи убедително.

– И сега какво?

Имаше си и граници на това, което бе готов да разкрие пред Мадлин. Цялото начинание можеше лесно да зазвучи прекалено рисковано. Отговори възможно най-безпристрастно:

– Като цяло аз заемам позиция и чакам той да влезе в капана.

– Просто така? – Кайл изглеждаше скептично настроен.

Гърни повдигна рамене. Мадлин беше спряла да чете и го гледаше.

– Какви бяха вълшебните думички? – настоя Кайл.

– Моля?

– Какво точно си казахте във вашата импровизирана сценка... Какво е нещото, което ще накара този човек да се появи?

– Създадохме впечатление, че може да му се отвори възможност да се отърве от мен. Не мога да си спомня точно... – телефонът на Гърни иззвъня. Той погледна екрана и разпозна номера на Ким. Беше благодарен за прекъсването, но благодарността се задържа около три секунди. Тя звучеше така, сякаш се задушава.

– Ким, какво става?

– Господи... Господи...

– Ким?

– Да.

– Какво има, какво се е случило?

– Роби. Мъртъв е.

– Моля?

– Мъртъв е.

– Роби Мийс е мъртъв?

– Да.

– Къде?

– Моля?

– Можеш ли да ми кажеш къде се намира?

– В леглото ми.

– Какво се случи?

– Не знам.

– Как се оказа в леглото ти?

– Не знам! Просто е там! Какво да направя?

– В апартамента ли си?

– Да. Можеш ли да дойдеш?

– Разкажи ми какво се случи.

– Не знам какво се случи. Сутринта се прибрах от хотела, за да си взема още някои неща. Влязох в спалнята и...

– Ким?

– Да?

– Влезе в спалнята...

– В момента той е там. На леглото ми.

– Откъде знаеш, че е мъртъв?

– Лежеше по лице. Опитах се да го преобърна и да го събудя. И видях дръжка.. На нещо... Стърчаща от гърдите му.

Умът на Гърни препускаше, късчетата на пъзела сякаш бяха понесени от вихрушка.

– Дейв?

– Да, Ким?

– Можеш ли да дойдеш, моля те?

– Чуй ме внимателно, Ким. Това, което трябва да направиш сега, е веднага да се обадиш на 911. Трябва да го направиш веднага, това е най-важното нещо. Разбираш ли ме?

– Да, разбирам те. Но ми се иска да дойдеш. Моля те.

– Знам. Но сега ще затворя, за да се обадиш на 911. Обади ми се, след като опишеш ситуацията на диспечера. Разбра ли?

– Да.

Когато Гърни прекъсна връзката, Кайл и Мадлин го гледаха. Пет минути по-късно, докато той все още им преразказваше разговора възможно най-детайлно, се обади Ким.

– Диспечерът каза, че полицията е на път – гласът ѝ звучеше овладян.

– Добре ли си?

– Предполагам. Не знам. Има предсмъртно писмо.

– Я повтори!

– Предсмъртно писмо. От Роби. На компютъра ми.

– Проверила си компютъра си?

– Видях го току-що. На екрана е пред мен. Беше включен.

– И си сигурна, че е предсмъртно писмо?

– Разбира се, че съм сигурна. Какво друго може да е?

– Какво пише в него?

– Ужасно е.

– Какво пише?

– Не искам да го чета на глас. Не мога – звучеше така, сякаш си поема дълбоки глътки въздух.

– Моля те, Ким, опитай се да ми го прочетеш. Важно е.

– Наистина ли трябва? Ужасно е.

– Опитай се. Моля те.

– Добре. Ще се опитам. Добре.

Тя зачете с треперещ глас:

– „Човешката раса ме отвращава. Ти ме отвращаваш. Ти и Гърни ме отвращавате. Самият живот е отвратителен. Надявам се някой ден да видиш истината и тя да те убие. Това е последната воля на Робърт Монтагю.“ Това е. Това е всичко, което е написано. Когато дойде полицията, какво да им кажа?

– Просто отговори на въпросите им.

– Да им кажа ли за снощи?

– Отговаряй на въпросите им кратко и истинно – той направи пауза, търсейки правилните думи. – Аз не бих добавял много неща, които биха размътили картинката.

– Няма проблем да кажа, че си бил тук?

– Да. Те ще искат да знаят дали си била в апартамента, кога си дошла, кога си си тръгнала и дали е имало някой с теб. Можеш да им кажеш, че сме били там и че сме разисквали твоя РАМ проект. Не мисля, че ще е полезно да им отвличаме вниманието с детайли относно Макс Клинтър или къщата му. Това, което трябва да направиш, е да кажеш истината, не бива да лъжеш, но не е необходимо да споменаваш непоискани детайли. Разбираш ли какво ти казвам?

– Мисля, че да. Да им кажа ли, че съм прекарала миналата нощ в хотел?

– Със сигурност. Ще искат да знаят къде си била и ти трябва да им кажеш истината. Ако бях на твое място и в апартамента ми беше нахълтвано на няколко пъти, а местната полиция не беше реагирала адекватно, и аз не бих искал да спя там. Бих се чувствал в по-голяма безопасност на хотел или в Уолнът Кросинг, или в апартамента на някой приятел в Манхатън. Между другото ти напуска ли хотела през нощта?

– Не, разбира се, че не. Но да предположим... – На заден фон се разнесе силно тропане. – Полицията пристигна, по-добре да вървя. Ще ти се обадя после.

След края на разговора Гърни се изправи в средата на стаята, опитвайки се да подреди фактите, последствията и нещата, които трябваше да свърши веднага. Почувства се като човек, на когото току-що бяха подхвърлили диня, докато се опитва да жонглира с половин дузина портокали.

И динята беше напълнена с нитроглицерин.

Глава 46 Няма друг начин

– Самоубийство ли е? – попита Кайл.

– Съмнявам се – отвърна Гърни. – Той не беше такъв тип. А дори и да беше, пак би било по-логично да е убийство.

– Мислиш ли, че ченгетата в Сиракуза са достатъчно добри, за да разберат какво се е случило?

– Може би с малко помощ.

Той прекара няколко секунди в претегляне на възможностите, след това извади телефона си и набра номера на Хардуик. Вдигнаха му още на първото позвъняване.

– Шибано съвпадение! – произнесе дрезгавият глас.

– Моля?

– Тъкмо се канех да посегна към телефона, за да ти се обадя, и ето те и теб. Само не ми казвай, че не е шибано съвпадение.

– Както кажеш, Джак. Причината, поради която се обаждам, е, че знам нещо, което може да е от полза за БКР, а ти вероятно си единственият от Бюрото, който има желание да говори с мен.

– Да, добре, след като ти съобщя една новина, може би хич няма да ти пука за...

– Слушай ме. Роби Мийс е мъртъв.

– Мъртъв? Мъртъв, в смисъл на претрепан ли?

– Бих казал, че да, въпреки че е било нагласено като самоубийство.

– И в БКР все още не знаят за този труп?

– В градската полиция на Сиракуза са наясно. Така че скоро и вие ще разберете. Само че това не е проблемът. Искам хората, които извършват обработката на местопрестъплението и анализа на събраните улики, да огледат внимателно клавиатурата на компютъра, използван за написване на предполагаемото предсмъртно писмо. Има голяма вероятност петната върху клавишите да са много подобни на онези, открити по компютъра на Рут Блум.

Хардуик замълча, сякаш се опитваше да осмисли казаното:

– Къде е този труп?

– В апартамента на Ким Корасон.

Втора, по-дълга пауза:

– Замацаните петна от гумени ръкавици по клавиатурата на Рут Блум се дължат на нечий опит да напише съобщение така, че да запази отпечатъците ѝ върху клавишите, да изглежда, сякаш тя лично го е писала. Нали?

– Правилно.

– Как се вписва това тук? Запазените отпечатъци по клавиатурата на Корасон биха били нейни, не на Мийс... Как би могло да изглежда, че той е написал бележката?

– Може убиецът да е накарал Мийс да набере нещо друго – имейл или кой знае какво – преди да го е убил. А после, когато отпечатъците на Мийс вече са били върху клавишите, убиецът да си е сложил ръкавици и да е написал предсмъртното писмо.

– Е, какво искаш да направя с това голямо прозрение?

– Когато видиш в системата доклада за убийството на Мийс, в който с малко повече късмет ще се споменава за бележката, може неочаквано да ти хрумне – заради връзката на Ким Корасон с Рут Блум, – че отпечатъците по клавиатурите на двата компютъра трябва да бъдат сравнени. Може би ще поискаш да го споменеш на Булърд в Обърн. Както и на детектив Джеймс Шиф в Сиракуза.

– Не искаш ли да го направиш лично?

– Името ми е доста недолюбвано в момента. Всяко предложение от моя страна автоматично ще свърши на дъното на купчината, ако изобщо стигне до нея.

Хардуик избухна в суха кашлица. А може и да беше смях:

– Човече, нямаш представа колко си прав. Всъщност точно затова се канех да ти се обадя. От отдела по разследване на палежите са решили да те привикат за разпит. Като заподозрян.

– Кога?

– Най-вероятно утре сутринта. Евентуално още този следобед. Реших да ти го спомена, в случай че предпочиташ да не си си у дома.

– Добре, Джак. Благодаря. Сега ще изчезвам. Трябва да свърша няколко неща.

– Пази си задника, кимоусаби¹. Хайката става все по-грозна.

Когато Гърни затвори телефона, стоеше в средата на дългата стая, а Мадлин и Кайл седяха на масата. Кайл гледаше с откровено удивление:

– Това е невероятно – тази история с ръкавиците и клавиатурата. Как го разбра?

– Само предполагам. Може и нищо да не съм разбрал. Само че назрява и друг проблем. Идиотите от ФБР притискат идиотите от отдела по палежи да ме разпитват за плевнята.

Кайл се ядоса:

– Нали онзи тъпанар Крамдън вече го направи, когато идва тук?

– Крамдън само взе показанията ми като свидетел. Сега искат да ме разпитват като заподозрян.

Мадлин гледаше объркано.

– Заподозрян ли? – извика Кайл. – Тези да не би да са изперкали напълно?!

– Това не е всичко – продължи Гърни. – Една-две правоприлагащи служби вероятно ще искат да ме разпитат и за смъртта на Роби Мийс, тъй като снощи бях в апартамента на Ким. Затова мисля, че ще е най-добре да не съм тук. Разпитите, когато става дума за убийство, могат да продължат страшно дълго, а довечера имам уговорка, която не искам да пропускам.

Кайл изглеждаше ядосан, стреснат, безпомощен. Той отиде до другия край на стаята и се втренчи в студената камина, като клатеше глава. Мадлин беше приковала поглед върху Гърни:

– Къде ще ходиш?

– В хижата на Клинтър.

– И довечера ще...?

– Ще чакам, ще наблюдавам, ще слушам. Ще видя кой ще се появи. Ще действам според ситуацията.

– Спокойният начин, по който говориш за това, е наистина плашещ.

– Защо?

– Начинът, по който омаловажаваш всичко, когато всичко е заложено на карта.

– Не обичам драмите.

Помежду им се настани мълчание, прекъснато от внезапно грачене в далечината. Три врани се издигнаха от долното пасище с пляскане на криле и в широка дъга се понесоха над стърнището към върховете на канадските ели от другата страна на езерото.

Мадлин си поемаше въздух с дълги, бавни вдишвания:

– А какво ще стане, ако Добрия пастир влезе с пистолет и те застреля?

– Не се тревожи. Това няма да се случи.

– Да не се тревожа ли? Да не се тревожа? Наистина ли го каза?

– Имах предвид, че може би няма толкова сериозен повод за тревога, колкото вероятно си мислиш.

– Откъде знаеш?

– Ако наистина проверява онези бръмбари, значи ме е чул да казвам, че с Макс ще се срещнем у тях довечера в полунощ. Най-разумното нещо за него би било да се появи два-три часа преди нас, да избере най-благоприятното място, да скрие себе си и превозното си средство и да чака. Мисля, че тази перспектива ще му се стори привлекателна. Той има много опит в стрелбата по хора в уединени провинциални райони през нощта. Много е добър в това. Ще го възприеме като възможност с малък риск и голямо възнаграждение. И ще сметне познатите елементи – тъмнината и изолираното местоположение – за насърчителни, почти като зона на комфорт.

– Само ако умът му работи по начина, по който ти мислиш.

– Той е изключително рационален човек.

– Рационален?

– Невероятно рационален до степен да изключва изцяло състраданието и човечността. Именно това го превръща в чудовище, пълен социопат. То обаче го прави и лесен за разбиране. Умът му е чиста проба калкулатор на съотношението риск – награда. А калкулаторите са предвидими.

Мадлин се втренчи в него така, сякаш ѝ говори не просто на чужд език, а на език от друга планета.

От другия край на стаята се разнесе несигурният глас на Кайл, който все още стоеше до камината:

– Тоест, идеята ти в общи линии е ти да се появиш първи? Така че ти да си там и да го чакаш, вместо той да е там и да чака теб?

– Нещо такова. Наистина е съвсем просто.

– Колко сигурен си за... за всичко това?

– Достатъчно, за да продължа.

В известен смисъл беше вярно. Един по-честен отговор обаче би включвал факта, че всичко е относително – примката се бе затегнала около врата му, повече нямаше как да стои безучастно, а не можеше да се сети за друг път напред.

Мадлин стана от масата и отнесе изстиналата си овесена каша и недовършената препечена филийка до мивката. Дълго време гледа кранчето, без да го докосва. В очите ѝ имаше ужас. После вдигна поглед с насилена, лека усмивка и каза:

– Времето навън изглежда прекрасно. Отивам на разходка.

– Днес нямаш ли работа в клиниката? – попита Гърни.

– Ще отида чак към десет и половина. Има много време. Утринта е прекалено хубава, за да оставам в къщата.

Отиде до спалнята и след две минути се появи, окъпана в цвят: бледолилави вълнени панталони, розово шушляково яке и червена барета.

– Ще бъда долу, край езерото – каза. – Ще се видим, преди да тръгнеш.

¹ Добило широка популярност обръщение, често използвано от Тонто в американския тв сериал „Самотният рейнджър“ по адрес на главния герой. Смята се, че думата е с индиански произход и има различни значения в различните диалекти, но днес се използва като „верен приятел“. – б. пр.

Глава 47 Aнгел

Кайл дойде и седна на масата при Гърни:

– Смяташ ли, че тя е добре?

– Естествено. Тоест... Тя очевидно е... Сигурен съм, че е добре. Излизането навън сякаш винаги ѝ помага. Разходките имат някакво особено влияние върху нея. Действат ѝ добре.

Кайл кимна:

– Аз какво да правя?

Звучеше като възможно най-сериозния въпрос, който един млад мъж може да зададе на баща си. Тази мисъл накара Гърни да се усмихне:

– Наглеждай нещата – замълча за миг. – Как върви работата? А университета?

– Електронната поща е истинска магия.

– Хубаво. Чувствам се зле от това. Въвлякох те в нещо... Създадох проблем в живота ти заради нещо, което изобщо не би трябвало да те засяга... Създадох заплаха. Това не е нещо, което... един родител...

Гласът му заглъхна. Той се загледа през френските прозорци, проверяваше дали враните все още са на елите.

– Не си създал заплаха, татко. Ти си онзи, който я отстранява.

– Добре... По-добре да се приготвям. Не искам да ме закопчаят заради тази глупост с палежа, когато трябва да съм на друго място.

– Искаш ли да направя нещо?

– Както казах, просто следи нещата. И нали... Знаеш къде е... – Гърни посочи към спалнята. – Къде е пушката.

– Да. Няма проблем.

– До утре сутрин! С малко късмет всичко трябва да бъде наред.

След тези думи, които прозвучаха по-кухо, отколкото му се искаше, Гърни излезе от стаята.

Наистина нямаше кой знае какво за вършене, преди да потегли. Погледна дали телефонът му е добре зареден. Провери как работи беретата и дали кобурът на глезена му е в добро състояние. После отиде до бюрото и извади папката с информация, която Ким му беше дала по време на първата им среща. Добави вътре разпечатаните копия на докладите, които Хардуик му бе изпратил по електронната поща. Оставаха му доста часове, преди да се стигне до какъвто и да било сблъсък. Имаше намерение отново да прегледа всички факти, с които разполагаше. Когато се върна в кухнята, Кайл стоеше до масата, очевидно твърде нетърпелив, за да седи.

– Хубаво, сине, по-добре да тръгвам.

– Добре, тогава. Ще се видим по-късно.

Кайл вдигна ръка в решително небрежен жест – нещо средно между махване и отдаване на чест.

– Точно така. Ще се видим по-късно.

Гърни отиде бързо до колата, като пътем грабна сакото си от килерчето. Почти не забелязваше, че шофира надолу по пътя през пасището, преди да стигне до мястото край езерото, където обраслият с трева коловоз се вливаше в чакълестия път за града. В този миг видя Мадлин.

Беше застанала до една висока бреза на стръмния бряг на езерото със затворени очи и с лице, вдигнато към слънцето. Гърни спря колата, излезе и отиде при нея. Искаше да си вземе довиждане, да ѝ каже, че ще се прибере преди сутринта. Тя отвори бавно очи и му се усмихна.

– Не е ли удивителен?

– Кое?

– Въздухът.

– О, да. Много е приятен. Тъкмо потеглях и реших, че...

Усмивката ѝ го свари неподготвен. Беше толкова... толкова изпълнена със... С какво? Не беше точно тъга. Нещо друго. Каквото и да беше, се долавяше и в гласа ѝ.

– Просто спри за мъничко – каза му тя – и усети въздуха на лицето си.

За миг – няколко секунди, може би минута, не беше съвсем сигурен колко, той остана като вцепенен.

– Не е ли удивителен? – повтори тя толкова тихо, че думите сякаш се сливаха с въздуха, който описваше.

– Трябва да вървя – заяви той. – Трябва да тръгвам, преди...

Тя го спря:

– Знам. Знам, че трябва. Бъди внимателен – после сложи длан на бузата му: – Обичам те.

– О, боже! – той се взря в нея. – Страхувам се, Мади. Винаги съм бил в състояние да разбирам нещата. Надявам се на Бога, че знам какво правя. Това е всичко, което мога да сторя.

Тя нежно постави пръсти на устните му.

– Ще бъдеш брилянтен.

Не си спомняше как е стигнал до колата, нито как се е качил в нея. Помнеше обаче как погледна назад и я видя, застанала на височината до брезата, сияеща на слънчевата светлина с цветните си дрехи. Махаше му и се усмихваше с мъчителна трогателност, която бе отвъд способността му да я разбере.

Глава 48 Единственият със значение

Местността между Уолнът Кросинг и Каюга Каунти предлагаше панорама от класически пасторални гледки – малки ферми, лозя и ниви, тук-там пресичани от малки широколистни горички. Гърни не им обърна никакво внимание. Съзнанието му беше съсредоточено в крайната цел – запустялата малка хижа сред мочурище мътна вода, и онова, което би могло да се случи там тази нощ.

Още не беше станало обед, когато пристигна. Реши да не влиза веднага в имота. Вместо това бавно мина с колата покрай черния път, който водеше навътре и чиято провиснала алуминиева порта се пазеше от скелета страж. Портата беше отворена, но дори така изглеждаше по-скоро заканително, отколкото гостоприемно. Измина около километър и половина и направи обратен завой. По средата на пътя обратно към внушаващата страх входна алея на Клинтър забеляза голяма разнебитена плевня насред поле, задушено от бурени. Покривът клюмаше драматично. От стените липсваха доста дъски, както и двойната врата. Докъдето поглед стигаше, не се виждаше фермерска къща освен някакви порутени основи, които някога може и да са крепели ферми.

Гърни беше обзет от любопитство. Щом стигна до онова, което подозираше, че някога е било вход, той бавно подкара колата през полето и измина целия път до предната част на плевнята. Вътре беше тъмно, затова му се наложи да запали фаровете на автомобила, за да добие представа за интериора. Подът беше от бетон, а от предния отвор към изпълнената със сенки задна част на сградата водеше дълъг открит коридор. Навсякъде беше покрито с мръсотия и разлагащо се сено, но иначе беше празно. Той взе решение. Бавно влезе с колата в плевнята – докъдето можеше да стигне в тъмната ѝ вътрешност. След това взе папката с данни за „Сираците“ и полицейските доклади, излезе от колата и заключи вратите ѝ. Беше точно 12 на обяд. Щеше да му се наложи да чака дълго, но беше подготвен да използва времето добре. Продължи пеша надолу през непроходимото поле и по пътя към алеята на Клинтър. На влизане по тесния насип, отделящ бобровото езеро от съседното блато, Гърни отново беше поразен от затънтеното уединение на мястото.

Както беше обещано, входната врата на хижата беше отключена. Вътрешността, която очевидно се състоеше само от една голяма стая, издаваше мирис на плесен, характерен за място, чиито прозорци рядко се отварят. Стените от неодялани дървени стволове придаваха допълнителен нюанс на миризмата – на дърво и киселина. Мебелировката изглеждаше така, сякаш беше взета от магазин, специализиран в стил рустик¹. Интериор за мъж. За ловец. Печка, мивка и хладилник, наредени до една от стените; дълга маса с три стола до съседната стена; ниско единично легло – до трета. Подът беше от чамови дъски, боядисани в тъмен цвят. Погледът на Гърни бе привлечен от нещо, което приличаше на капак за отвор в пода. Близо до ръба на капака имаше пробита дупка за пръст като предполагаем метод за повдигане и отваряне. От любопитство я изпробва, но капакът не помръдна. Сигурно някога в миналото е бил запечатан, за да не се отваря. Или, познавайки Клинтър, може би някъде имаше скрита ключалка. Вероятно това беше мястото, където складираше „колекцията“ си от пистолети, които продаваше на други „колекционери“, без да има нужда от федерално разрешително за търговия с огнестрелно оръжие.

Над дългата маса имаше прозорец, който осигуряваше малко светлина и изглед към пътеката отвън. Гърни се настани на един от трите стола и се опита да подреди дебелото тесте документи за работа през следващите часове. След като оформи няколко купчини, като местеше документите от купчина в купчина и разместваше купчините по различна важност, заряза опитите да въведе някаква организация и реши да започне оттам, откъдето му дойде отвътре.

Подготви се психически, взе тестето с десетгодишни снимки от аутопсии и избра онези, които документираха раните в главите на жертвите. За пореден път му се сториха ужасни – начина, по който масивните рани разкривяваха чертите на лицата на жертвите и ги превръщаха в гротескни копия на емоциите преди смъртта. За пореден път грубото погазване на личното достойнство го изкара от равновесие и яростта възобнови решимостта му да отдаде на тези хора почитта, която заслужаваха – чрез изправянето на убиеца пред правосъдието да възстанови достойнството, което той им бе отнел.

Тази решимост бе приятно чувство. Създаваше усещане за целеустременост, логичност, енергия. Но хубавото чувство скоро избледня. Гърни огледа стаята – тази студена, неприветлива, безлична стая, която служеше за дом на един мъж – и бе поразен от това колко малък е светът на Макс Клинтър. Не можеше да е сигурен какъв е бил животът на Клинтър преди срещата му с Добрия пастир, но със сигурност беше изсъхнал и се беше свил през годините оттогава. Тази хижа, тази малка кутийка, кацнала върху купчина пръст в средата на блато насред нищото, беше обиталище на отшелник. Клинтър бе дълбоко изолирано човешко същество, движено от своите демони, от своите фантазии, от глада си за отмъщение. Клинтър беше Ахав. Един наранен, обсебен Ахав. Вместо да кръстосва моретата, той бе Ахав, който се спотайва в пустошта. Ахав с пистолети вместо харпуни. Заключен в собствената си цел, невиждащ нищо освен кулминацията на своята собствена яростна мисия, нечуващ нищо освен гласовете в собствения си ум.

Този човек беше напълно сам.

Истинността и силата на този факт докараха Гърни на ръба на сълзите.

После той разбра, че сълзите не са за Макс.

Бяха за него самия.

И точно тогава в съзнанието му изникна образът на Мадлин. Споменът за Мадлин, изправена на малкото възвишение до брезата. На малкото възвишение между езерото и гората. Стои там и маха към него за сбогом. Стои сред тази дива експлозия от цвят и светлина, маха и се усмихва. Усмихва се с емоция, която е далеч отвъд него. Емоция отвъд всякакви думи.

Беше като края на филм. Филм за мъж, който е бил дарен с огромен дар – един ангел, който с любов да озарява пътя му; ангел, който би могъл да му покаже всичко, да го заведе навсякъде, стига само той да има желание да гледа, да слуша, да следва. Но мъжът бил твърде зает, твърде погълнат от твърде много неща, твърде погълнат от мрака, който го предизвиквал и очаровал, твърде погълнат от самия себе си. И накрая ангелът бил призован надалеч, защото вече бил сторил всичко възможно за него; всичко, което той бил готов да му позволи да направи. Тя – ангелът, го обичала; знаела всичко, което трябвало да се знае за него; обичала го и го приемала точно такъв, какъвто бил; желаела му цялата любов, светлина и щастие, които бил способен да приеме; желаела му най-доброто от всичко, завинаги. Но сега било време да тръгва. И филмът завършваше с ангела, който се усмихва, усмихва се с цялата любов на света, докато изчезва в светлината на слънцето.

Гърни наведе глава, хапейки устна. По бузите му потекоха сълзи. И той започна да ридае. За въображаемия филм. За истината в собствения си живот.

Това е нелепо, помисли си той час по-късно. Абсурдно е. Самосъжалителна, повърхностна, свръхемоционална глупост. Когато има време, ще трябва да я обмисли по-внимателно, да разбере какво всъщност предизвика този малък детински срив. Очевидно се чувстваше уязвим. Политическата динамика на случая го беше изолирала, непълното възстановяване от огнестрелните рани го потискаше и го правеше твърде чувствителен. Без съмнение имаше и по-дълбоки проблеми, ехо от несигурност в детството, страхове и други подобни. Определено трябваше да погледне всичко това по-отблизо. Но точно сега...

Точно сега трябваше да се възползва по най-добър начин от времето, с което разполага. Трябваше да се подготви за всяка възможна конфронтация, която би се появила вследствие на процеса, задвижен от него и Ким. Започна да рови из документите на масата, като четеше всичко – от резюметата на оригиналните доклади за инцидентите до бележките на Ким за първоначалните ѝ контакти със семействата, от профила на извършителя, съставен от ФБР, до пълния текст на меморандума за намерения на Добрия пастир.

Изчете всичко. Внимателно, сякаш го четеше за първи път. С честите поглеждания през прозореца към бента и разходките от време на време из стаята, за да провери останалите прозорци, задачата му отне повече от два часа. След това прегледа всичко отначало.

Докато завърши втория прочит, слънцето беше залязло. Беше уморен от четене и схванат от седене. Стана от масата, протегна се, извади беретата от кобура на глезена си и излезе през предната врата. Безоблачното небе беше в онзи етап на залеза, когато синьото избледнява до сиво. Някъде в бобровото езеро се чу силен плясък. И после още един. И още един. И после пълна тишина.

Тишината донесе със себе си усещане за напрежение. Гърни бавно обиколи хижата. Всичко изглеждаше така, както си го спомняше от предишното посещение – освен че джипът, който преди беше паркиран зад масата за пикник, сега беше изчезнал. Когато стигна до предната част на хижата, влезе отново вътре и затвори вратата зад себе си, но я остави отключена.

Само за тези три-четири минути, докато беше навън, светлината бе намаляла значително. Той се върна на масата, постави беретата в удобна близост и избра от купищата документи собствения си списък с въпроси по случая. Онзи, който привлече вниманието му, беше същият, за който Булърд беше загатнала в Саспарила, а Хардуик бе споменал по телефона във връзка с една хипотетична двойка мотиви, които Джими Брустър може да е имал, за да убие не само баща си, но и останалите пет жертви.

Теорията на Хардуик гласеше, че Джими може да е убил баща си от чиста омраза към него и материалистичните ценности, въплътени в неговия избор на кола, и да е убил другите петима, защото те, с подобните си коли, са били точно като баща му. По този начин щеше да има една първична и пет вторични жертви.

И все пак, въпреки че имаше нещо примамливо в тази теория, тя в действителност не съвпадаше с познанията на Гърни за патологичните убийци. Те са склонни да убиват или основния обект на своята омраза, или серия от заместители, не и двете. Така че структурата „първична – вторична мотивация“ не беше съвсем...

Или беше?

Да предположим...

Да предположим, че убиецът е имал една основна цел. Един човек, когото е искал да убие. И да предположим, че е убил останалите пет не защото са му напомняли за първия, а защото биха напомнили за първия на полицията.

Да предположим, че той е убил тези други пет души, просто за да създаде впечатление за различен вид престъпление. Най-малкото тези допълнителни жертви ще пренаселят картината дотолкова, че ще направят за полицията или за когото и да било друг невъзможно да види ясно коя от шестте жертви в действителност е първичната. И разбира се, при начина, по който бе изградена схемата за убийствата на Добрия пастир, полицията никога не би стигнала дори до задаването на подобен въпрос.

Защо би им хрумнало, че шест всъщност е сума от едно плюс пет? Защо изобщо биха имали причина да тръгват по подобен път? Особено ако още от самото начало са имали солидна теория за случая, според която всички шест цели са еднакво важни. Особено ако са получили манифест от вманиачен убиец, който придава на всички убийства еднакво значение. Манифест, който дава обяснение на всичко. Манифест, така умело конструиран и така отразяващ всеки детайл от престъпленията, че и най-добрите и най-умните лесно биха му повярвали.

Гърни имаше чувството, че най-после вижда ясно нещата; чувството, че мъглата е започнала да се вдига. Това беше първата му теория за случая, която изглеждаше последователна и разбираема, поне на пръв поглед.

Както при по-голямата част от моментите на прозрение в кариерата му, първата му мисъл бе, че е трябвало да му хрумне по-рано. В края на краищата този начин на възприемане на убийствата беше съвсем леко отклонение от описанието на Мадлин за онази централна сцена от Мъжът с черния чадър. Но понякога един милиметър е от най-голямо значение.

От друга страна, не всяка идея, която се усеща като правилна, е правилна. Гърни от опит знаеше колко опасно лесно е да се пренебрегнат логическите дупки в мисленето. Когато обектът е продукт на собствения ни ум, обективността е илюзия. Всички ние вярваме, че имаме отворен ум, но никой не притежава такъв в действителност. Процесът „адвокат на дявола“ е от съществено значение. Неговият първи избор за човек, който да поеме ролята, бе Хардуик. Той извади телефона си и и се обади. Когато се включи гласовата поща, остави кратко съобщение: „Здрасти, Джак. Имам гледна точка по случая, за която бих искал да чуя твоето мнение. Обади ми се.“

Провери, за да се увери, че телефонът му все още е настроен на вибрация. Не беше сигурен какво му готви нощта, но в сценариите, които си представяше, един звънящ телефон би бил проблем.

Следващият му избор за адвокат на дявола беше лейтенант Булърд. Не знаеше на чия страна е тя на този етап, но нуждата за обратна връзка надделя над загрижеността му за политиката. Освен това, ако прозрението му за случая бе вярно, би могло да наклони политиката обратно в негова полза. Това обаждане също се натъкна на гласова поща и той остави на Булърд същото съобщение, което бе оставил и на Хардуик.

Не знаеше кога Хардуик или Булърд ще му отговорят, а искаше да изложи своята нова перспектива на живо пред слушател, така че със смесени чувства реши да се обади на Клинтър. След третото позвъняване, отговори самият той.

– Хей, момче, проблеми в голямата нощ? За помощ ли се обаждаш?

– Няма проблеми. Просто една идея, която бих искал да ти подхвърля. Може би в нея има пробойни, но може ѝ да е важна.

– Целият съм в слух.

Изведнъж на Гърни му хрумна, че съществува значително психическо припокриване между Клинтър и Хардуик. Клинтър беше Хардуик, прекрачил границата. Странно, тази мисъл едновременно го успокои и притесни.

Гърни обясни идеята си. Два пъти. Нямаше отговор. Докато чакаше, той се загледа през прозореца към широкото блатисто езеро. Пълната луна се бе изкачила в небето и вдъхваше зловещо присъствие на мъртвите дървета, издигащи се над блатната трева.

– Там ли си, Макс?

– Попивам, момчето ми, попивам. Не намирам фатални грешки в това, което казваш. Естествено, то повдига някои въпроси.

– Естествено.

– За да съм сигурен, че разбирам, казваш, че само едно от убийствата има значение?

– Точно така.

– А останалите пет са защитно прикритие?

– Точно така.

– И че нито едно от убийствата няма абсолютно нищо общо с недъзите на обществото?

– Точно така.

– И че лъскавите коли са избирани... защо?

– Може би защото онази единствена жертва, която има значение, е карала такава. Голям черен и скъп мерцедес. Вероятно оттам е дошла цялата концепция.

– И останалите пет души по същество са застреляни напосоки? Застреляни, защото са притежавали същата марка кола? За да изглежда, че съществува модел.

– Точно така. Не смятам, че убиецът е познавал или са го интересували останалите жертви.

– Което ще значи, че е доста хладнокръвно копеле, нали?

– Точно така.

– А сега големият въпрос: Коя от жертвите е била от значение?

– Когато се видя с Добрия пастир, ще го попитам.

– И мислиш, че това ще стане тази нощ? – гласът на Клинтър пулсираше от възбуда.

– Макс, ти трябва да стоиш настрана. Опитвам се да сглобя нещо наистина крехко.

– Разбрано, момчето ми. И все пак, още един въпрос: Как теорията ти за старите убийства обяснява настоящите?

– Просто е. Добрия пастир се опитва да ни отклони от осъзнаването на факта, че първоначалните шест жертви са сумата от една плюс пет. По някакъв начин „Сираци на убийствата“ притежава потенциала да разбули тази тайна – вероятно като по някакъв начин посочи жертвата, която е имала значение. Той убива хора, за да предотврати това.

– Много отчаян човек.

– По-скоро практичен, отколкото отчаян.

– Господи, Гърни, та според новините той е убил трима души за последните три дни.

– Да. Просто не смятам, че отчаянието има нещо общо с това. Не вярвам Пастира да приема убийството като нещо кой знае какво. То е просто действие, което предприема, когато му изглежда изгодно – всеки път, когато сметне, че убийството на някого би премахнало повече риск от живота му, отколкото би създало. Не мисля, че отчаянието влиза във...

Сигнал за изчакващо обаждане прекъсна Гърни по средата на изречението. Той погледна номера, който беше изписан.

– Макс, трябва да приключваме. Лейтенант Булърд от БКР се опитва да се свърже с мен. И, Макс? Стой далеч оттук тази вечер. Моля те.

Гърни погледна през прозореца. Необикновеният черно-сребърен пейзаж накара кожата по ръцете му да настръхне. Той стоеше насред сноп лунна светлина, който пресичаше центъра на стаята и отразяваше прозореца заедно със собствената сянка на Гърни на отсрещната стена над леглото.

Той натисна бутона за разговор, за да поеме чакащото повикване.

– Благодаря ви, че ми връщате обаждането, лейтенант. Оценявам това. Мисля, че може да имам някои...

Не успя да довърши изречението.

Последва зашеметяваща експлозия. Бяла светкавица, придружена от оглушителен взрив. И страховит удар в ръката на Гърни. Той залитна назад към масата, в продължение на няколко секунди несигурен какво се е случило. Дясната му ръка беше безчувствена. Усещаше пронизваща болка в китката.

Страхувайки се от това, което можеше да види, той протегна ръка на лунната светлина и бавно я завъртя. Всички пръсти си бяха там, но държаха само една малка част от телефона. Огледа стаята, търсейки напразно в мрака и други засегнати от взрива места.

Първото обяснение, което му хрумна, беше, че телефонът му е избухнал. Умът му се втурна по ръбовете на тази невероятност, опитвайки се да си представи начина, по който би могла да е осъществена, да се сети за време, когато телефонът е бил достъпен за някого, способен на този вид саботаж, да измисли как миниатюрното взривно устройство може да е било поставено и след това задействано.

Но това беше не просто малко вероятно, беше невъзможно. Разтърсващият удар, чистата ударна вълна на експлозията поставяха нейния източник далеч отвъд всичко, което можеше да се монтира в телефон. В бутафорен телефон може би, в имитация, конструирана за целта, но не и в телефона, по който току-що беше говорил.

Тогава долови мирис на обикновен барут за патрони. Значи не беше сложна минибомба. Беше изстрел от дуло на оръжие. Но изстрел, твърде силен за всеки нормален пистолет – затова Гърни не бе успял да стигне до правилното заключение веднага.

От друга страна, се сещаше поне за един пистолет, който би могъл да възпроизведе детонация с подобен магнитуд.

И поне за един човек с точността и стабилната ръка, необходими да се прониже мобилен телефон с един куршум на лунна светлина.

Следващата мисъл на Гърни бе, че стрелецът трябва да е стрелял в помещението през някой от прозорците и той инстинктивно се наведе, взирайки се в прозореца над масата. Прозорецът обаче беше все така затворен и стъклата, осветени от луната, бяха цели.

Което означаваше, че изстрелът трябва да е дошъл през един от задните прозорци. Но като се има предвид положението на тялото му в момента на изстрела, беше трудно да си представи как куршумът е стигнал до телефона в ръката му, без да премине през рамото.

Но как...?

Отговорът дойде с потреперване.

Изстрелът не е дошъл отвън.

Някой беше там, в стаята, с него.

Осъзна го по-скоро със слуха си, отколкото с очите.

Чу дишането.

Само на няколко крачки.

Бавно, спокойно дишане.

¹ Rustic – англ. „селски“, стил в декоративното изкуство и интериора с преобладаващи природни и пасторални мотиви, наричан често пъти в САЩ „стил Адирондак“, „мебели Адирондак“. – б. пр.

Глава 49 Изключително рационален човек

Гърни погледна в посоката, от която идваше звукът. Сред ивицата сребриста светлина на пода той забеляза тъмен правоъгълник – там, където бе отворен капакът към скривалището отдолу. От другата страна на отвора на едва-едва проникващата лунна светлина се различаваха очертанията на изправена фигура. Груб шепот потвърди присъствието:

– Седнете на масата, детективе. Сложете ръцете си на тила.

Гърни мълчаливо изпълни нарежданията.

– Имам някои въпроси. Трябва да им отговаряте бързо. Разбирате ли?

– Разбирам.

– Ако отговорът не е достатъчно бърз, ще приема, че е лъжа. Разбирате ли?

– Да.

– Добре. Първи въпрос: Клинтър ще дойде ли тук?

– Не знам.

– Току-що по телефона му казахте да не идва.

– Така е.

– Но въпреки това очаквате да дойде?

– Възможно е. Не знам. Той е непредсказуем.

– Това е вярно. Продължавайте да ми казвате истината. Истината ще ви поддържа жив. Разбирате ли?

– Да.

Гърни звучеше абсолютно спокойно както често му се случваше в екстремни ситуации. Вътрешно обаче в този миг беше изпълнен със страх и гняв. Страх от положението, в което се беше озовал, и гняв заради арогантната грешка, която го бе поставила в него. Беше приел, че Добрия пастир ще се съобрази с времето, което той самият бе назовал в сценката, разиграна с Ким, и ще се появи в хижата два-три часа преди предполагаемата среща на Гърни и Клинтър в полунощ. В хаоса от факти, обрати и въпроси „Ами ако?“, който изпълваше ума му, беше пропуснал да обмисли очевидната възможност Пастира да дойде много по-рано, може би дори дванайсет часа по-рано.

Какво, по дяволите, беше мислил?! Че Пастира е човек на логиката и логичното време да пристигне е два-три часа преди полунощ. Че ще стане именно така и край, въпросът е решен, на ред е следващият? Божичко, каква невероятна глупост! Каза си, че все пак е само човек, а хората допускат грешки. Това не правеше горчивия хап по-сладък, нито грешката – по-малко смъртоносна.

Гърленият, едва доловим шепот се усили:

– Надявали сте се да ме подмамите да дойда тук? Да ме изненадате?

Точността на въпроса беше изнервяща.

– Да.

– Истината. Добре. Тя ви държи жив. И така, сега – обаждането до Клинтър. Вярвате ли в онова, което му казахте?

– За убийствата ли?

– Естествено, че за убийствата.

– Да, вярвам.

В продължение на няколко секунди Гърни чуваше звука от дишането на мъжа, който задаваше въпросите. Последва нов въпрос, произнесен толкова тихо, че едва се отличаваше от самото му дишане:

– Какви други мисли имате?

– Единствената ми мисъл в момента е дали ще ме застреляш.

– Разбира се. Но колкото повече истини ми кажете, толкова по-дълго ще живеете. Просто е. Разбирате ли?

– Да.

– Добре. Сега ми кажете всичките си мисли за убийствата. Истинските ви мисли.

– Мислите ми са най-вече въпроси.

– Какви въпроси?

Гърни се зачуди дали дрезгавият шепот беше резултат от увреждане на гласните струни, или начин за прикриване на истинския глас на Добрия пастир. Подозираше, че е второто. Изводите от това предположение бяха интересни, но сега трябваше да се съсредоточи върху непосредствената нужда да остане жив.

– Чудя се колко ли други хора си убил освен тези, за които знаем. Вероятно доста. Прав ли съм?

– Разбира се.

Гърни се сепна от откровеността на отговора и за миг почувства надежда, че ще успее да въвлече мъжа в някакъв диалог – че гордостта му ще го подтикне да се похвали с нещата, които бе извършил. В края на краищата, социопатите имаха его и обичаха да чуват ехото на собствените си разкази за власт и безпощадност. Може би ще успее да го накара да говори за себе си и по този начин ще разшири времевия отрязък, през който да се появи възможност за външна намеса.

След това обаче монетата се завъртя на обратната си страна и Гърни ясно видя какво се крие зад склонността на убиеца да говори: това не носеше никакъв риск за него, защото Гърни скоро щеше да е мъртъв.

Шепотът се превърна в пародия на нежност:

– За какво друго се чудите?

– Чудя се за Роби Мийс и взаимоотношенията ти с него. Чудя се колко от нещата е извършил сам и колко си го подтикнал да извърши. Чудя се защо си го убил именно сега. Чудя се дали си смятал, че ще повярват в т. нар. му самоубийство.

– И какво друго?

– Чудя се дали наистина си се опитвал да натопиш Макс Клинтър за убийството на Рут Блум, или просто си играл някаква глупава игричка.

– Какво друго?

– Чудя се дали си смятал, че ще повярват на съобщението от Facebook страницата на Рут Блум.

– Какво друго?

– Чудя се за плевнята си.

Гърни се опитваше да разтегли размяната на реплики възможно най-дълго и да прави колкото може повече паузи. Колкото по-дълго продължеше, толкова по-добре във всяко едно отношение.

– Продължавайте да говорите, детективе.

– Чудя се за джипиес локаторите на колите. Чудя се дали онзи в колата на Ким е бил твоя идея, или на Роби. Роби маниака.

– Какво друго?

– Някои от нещата, които си извършил, са много умни, а други – много глупави. Чудя се дали знаеш кое какво е.

– Провокациите са безсмислени, детективе. Приключихте ли с размислите си?

– Чудя се за Удушвача от Белите планини. Толкова странен случай. Запознат ли си с него? Има някои много интересни особености.

Последва дълго мълчание. Времето беше равносилно на надежда. Времето даваше на Гърни възможност да мисли, може би дори шанс да се добере до пистолета си, който беше на масата зад него. Когато Пастира заговори отново, гласът му бе сладко като мед мъркане:

– Някакви последни мисли?

– Само още една. Как може някой толкова умен да допусне такава грандиозна грешка при „Лейксайд кълижън“.

Отново настъпи дълга пауза. Тревожна тишина, която можеше да означава всичко. Може би Добрия пастир най-после бе изгубил равновесие. Или пък вече дърпаше спусъка. Стомахът на Гърни бурно потръпна.

– За какво говориш?

– Много скоро ще разбереш.

– Искам да знам сега.

В шепота се промъкна ново напрежение; едновременно с това нещо се раздвижи и проблесна на снопа лунна светлина. Гърни за първи път зърна дулото на грамадния посребрен пистолет, който се намираше на не по-малко от два метра от него.

– Сега – повтори мъжът. – Кажи ми за „Лейксайд кълижън“.

– Оставил си там нещо, което указва самоличността ти.

– Не нося подобни неща.

– Е, онази нощ си носил.

– Кажи ми точно какво е било. Кажи ми веднага.

Така, както Гърни виждаше ситуацията, тук нямаше правилен отговор. Нямаше отговор, който да го спаси. Дори да обясни за откритите следи от гуми, това със сигурност нямаше да му донесе помилване. Да моли за живота си би било безполезно – дори още по-зле. Имаше само един вариант, който му предоставяше макар и бегла надежда да остане жив поне още минута: да протака, да откаже да разкрива каквото и да било. Когато заговори, се опита да запази гласа си спокоен:

– Оставил си ключ към цялата загадка на паркинга на „Лейксайд кълижън“.

– Не обичам гатанките. Имаш три секунди да отговориш на въпроса ми. Едно.

Бавно вдигна пистолета към лицето на Гърни.

– Две.

Дулото проблесна на лунната светлина.

– Три. – Той натисна спусъка.

Глава 50 Апокалипсис

Инстинктивното отдръпване на Гърни от проблясъка и оглушителния изстрел сигурно би го запратило на земята заедно със стола, ако не беше ръбът на масата. За миг той не беше в състояние да вижда нищо и чуваше единствено пронизително звънтящото ехо на изстрела. Усети нещо мокро от лявата страна на врата си, тъничка струйка. Вдигна ръка отстрани на лицето си и усети още влага по долната част на ухото. Плъзна пръстите си по-нагоре и откри изгарящо болезнено място на върха на ухото си – кръвта идваше оттам.

– Вдигни ръцете си отново на тила.

Шепнещият глас сякаш идваше от много далеч, изгубен из звънтенето в ушите на Гърни. Въпреки това се постара да се подчини.

– Чуваш ме, нали? – запита далечният приглушен глас.

– Да – отвърна Гърни.

– Хубаво. Слушай внимателно. Ще ти задам въпроса отново. Трябва да му отговориш. Аз преценявам много добре кое е истина и кое не е. Ако чуя истина, продължаваме, без да пострадаш. Просто един приятен разговор, нали се сещаш? Чуя ли лъжа, отново ще дръпна спусъка. Ясно ли е?

– Да.

– Всеки път, когато чуя лъжа, ще губиш по нещо. Следващия път няма да е само малко парченце от ухото ти. Ще загубиш по-важни неща. Разбираш ли?

– Разбирам.

Зрението на Гърни беше започнало да се възстановява след светкавицата на дулото. Сега отново виждаше замъглената ивица лунна светлина, която разполовяваше помещението.

– Добре. Искам да знам всичко за тази така наречена грешка в „Лейксайд кълижън“. Без гатанки. Само истината.

Обляното в лунна светлина дуло на посребрения пистолет постепенно се снижи и се изравни с десния глезен на Гърни. Той стисна зъби при мисълта за онова, което куршум от „Пустинен орел“ би причинил на ставата. Непосредствената загуба на крака му щеше да е достатъчно лоша. Но истинският проблем би бил артериалното кървене. А отговарянето – с истината или не – на този и всеки следващ въпрос не беше лостът, който ще обърне резултата. Единственият лост, който можеше да повлияе, беше усещането на Добрия пастир за личната му безопасност.

А този лост в момента можеше да се придвижи в една-единствена посока. Защото не съществуваше сценарий, при който живият Гърни би представлявал по-малък риск за Добрия пастир от мъртвия Гърни.

Единствената променлива величина, която предстоеше да се изясни, бе колко точно части на тялото си ще изгуби, преди да умре от загуба на кръв. Преди да умре от загуба на кръв, сам, на пода в къщата на Макс Клинтър, на средата на блатото, по средата на нищото.

Затвори очи и видя Мадлин, застанала на хълма. Мадлин в червено, лилаво, розово, синьо, оранжево, алено... искряща на слънчевата светлина.

Тръгна към нея през тревата, която зеленееше в най-живото зелено и ухаеше на сладост, каквато сигурно се носи в рая. Мадлин леко докосна устните му с пръсти и се усмихна:

– Ще бъдеш брилянтен – промълви. – Абсолютно брилянтен.

И миг по-късно беше мъртъв.

Или поне така си мислеше. Неочаквано усети върху затворените си клепачи силна светлина. Тя беше придружена от звука на далечна музика, която проникваше през звънтенето в ушите му, пробиваше и се издигаше над всичко. Думкане на голям барабан. А после чу гласа. Глас, който го върна обратно в хижата насред блатото, по средата на нищото. Глас, усилен многократно от използвания мегафон:

ПОЛИЦИЯ... ПОЛИЦИЯ НА ЩАТА НЮ ЙОРК... ОСТАВЕТЕ ОРЪЖИЯТА... ОСТАВЕТЕ ОРЪЖИЯТА И ОТВОРЕТЕ ВРАТАТА... НАПРАВЕТЕ ГО НЕЗАБАВНО... ОСТАВЕТЕ ОРЪЖИЯТА И ОТВОРЕТЕ ВРАТАТА... ТУК Е ЩАТСКАТА ПОЛИЦИЯ НА НЮ ЙОРК... ОСТАВЕТЕ ОРЪЖИЯТА СИ И ОТВОРЕТЕ ВРАТАТА.

Гърни отвори очи. Вместо лунна светлина, през прозореца навлизаше лъч от прожектор. Хвърли поглед към насрещния край на стаята, където неговият ужасяващ невидим похитител стоеше като нинджа в мрака. Вместо него видя мъж със среден ръст, кафяви панталони и бежова жилетка, вдигнал една ръка пред очите си, за да ги предпази от силната светлина. На Гърни му бе трудно да свърже тази скромна фигура с чудовищния убиец, нарисуван в собственото му въображение. В другата ръка на мъжа обаче се виждаше безспорната връзка с чудовището – проблясващ петдесеткалибров пистолет „Пустинен орел“. Пистолетът, причинил раната, от която по врата на Гърни все още се стичаше кръв, предизвикал парливата миризма на барут във въздуха и звънтенето в ушите му. Оръжието, което за малко не бе сложило край на живота му. Мъжът се извърна леко от лъча на прожектора и спокойно свали ръката, с която предпазваше очите си. Лицето, което се показа, беше невъзмутимо и гладко. Лице без отличителни белези, без силни емоции, без изпъкващи черти. Пропорционално, обикновено лице. Лице, което в общи линии, лесно се забравя.

Но Гърни знаеше, че го е виждал и преди.

Когато най-после се сети, когато най-после успя да го свърже с име, първата му реакция беше, че греши. Примига няколко пъти, опитвайки се да проумее истината за самоличността на мъжа срещу себе си. Трудно му бе да обедини тази безобидна, кротка самоличност с думите и действията на Добрия пастир.

Особено с едно конкретно действие.

Когато увереността му нарасна и вече беше сигурен, че не греши, буквално усети как парченцата от пъзела се разбъркват и сменят местата си, сформират още по-интересни връзки и уверено пасват в картинката.

Лари Стърн отвърна на погледа му по-скоро замислено, отколкото уплашено. Лари Стърн, който му бе напомнил за господин Роджърс. Лари Стърн, любезният зъболекар. Лари Стърн, кроткият медико-стоматологичен предприемач. Лари Стърн, синът на Иън Стърн, който бе изградил империя за разкрасяване за милиони. Лари Стърн, синът на Иън Стърн, който бе поканил една красива млада руска пианистка да сподели дома му в Уудсток. Както и – почти със сигурност – леглото му. А може би дори наследството му някой ден.

Мили боже, за това ли беше всичко? Нима Лари Стърн просто бе подсигурявал своето наследство? Защитил бе финансовото си бъдеще от непредвидимите чувства на баща си?

Наследството, разбира се, беше значително. Наследство, за което си струва да се притесняваш. Машина за пари. Нещо, което човек не би искал да изгуби.

Дали спокойният и нежен Лари беше избегнал риска тази машина за пари да попадне в ръцете на красивата млада рускиня по един съвсем простичък начин – чрез убийството на баща си? Дали наистина след това, разпилявайки из околностите още пет тела, просто бе избегнал риска полицаите да зададат първия въпрос, който биха задали, ако Иън Стърн бе единствената жертва – изобличаващия въпрос, който щеше да ги отведе право при Лари:

Куи боно?

Кой има полза от това?

На странната комбинация от лунната светлина и движещите се лъчи на прожекторите, нахлуващи през прозореца, Гърни забеляза, че Стърн все още здраво стиска пистолета си. По погледа му обаче личеше, че е съсредоточен изцяло върху факта, че опциите му се изчерпват. Трудно беше да се разпознае емоцията в тези очи. Дали беше ужас? Или бяс? Яростната решителност на приклещен в ъгъла плъх? Или пък просто леденият калкулатор в ума му работеше на бързи обороти и изразът на мъжа бе просто отражение на бясно препускащите му мисли?

Гърни стигна до извода, че е свидетел на един по същество безчувствен механичен процес. Същият безчувствен механичен процес, който бе довел до... колко смъртни случая точно?

Колко убийства? Този въпрос изведнъж фокусира вниманието му върху случая с Удушвача от Белите планини. Той също се вписваше в модела – модела, при който само едно убийство имаше значение и то бе скрито сред други убийства, които не значеха нищо, а всичките бяха добре опаковани с идеята за убиец психопат, привързана с бял копринен шал отгоре. Гърни се запита какво ли бе направила приятелката на Лари, за да превърне живота си в неудобство за него? Може би бе забременяла? А може би дори не беше нещо толкова сериозно? За човек като Лари – Удушвача от Белите планини, Добрия пастир – убийството не се нуждаеше от сериозна причина. Достатъчно беше просто да носи по-голяма печалба от цената, която изисква.

Гърни се сети за думите на онзи евангелист от РАМ и потрепери: „Да унищожава живота, да го издухва като струйка дим, да го стъпква като буца кал – това е същността на злото!“.

Навън, някъде оттатък езерото с бобрите, се включи сирена – виеше в продължение на пет секунди, после изключи. След това отново се разнесе съобщението по мегафона.

Гърни се завъртя на стола и надникна през предния прозорец. Мощни прожектори осветяваха имота от другата страна на пътя. Осъзна, че преди малко вероятно е чул воя на сирената. В състоянието, в което бе изпаднал, онова силно емоционално объркване, докато ушите му все още бучаха от експлозията на изстрела, беше помислил звука за музика. След това чу и друг шум – онова, което беше взел за думкане на барабан. Сега си даде сметка, че е въртящата се перка на кръжащ в небето хеликоптер. От хеликоптера идваше лъч на прожектор, който се стрелкаше напред-назад над хижата, през оплетената блатна трева, над вкочанените пънове на изгнили дървета, които стърчаха от черната вода. Гърни се обърна към Стърн. Два въпроса се бореха за първо място в списъка му от общо четиридесет или петдесет. Първият беше най-спешен:

– Какво ще правиш сега, Лари?

– Ще продължа, възможно най-разумно.

Този отговор, с цялото си рационално спокойствие, не би могъл да звучи по-откачено.

– И какво точно означава това?

– Ще се предам. Ще играя играта. Ще надделея.

Гърни се страхуваше, че в момента наблюдава затишие пред буря – че благата светлина на разума и заявеното желание да се предаде ще избухнат в безумна кървава баня.

– Да надделееш?

– Винаги съм го правил. И винаги ще успявам.

– Но... възнамеряваш да се предадеш?

– Разбира се – Стърн се усмихна, сякаш се опитваше да успокои дете, което се страхува да се качи на автобуса за детската градина. – Ти какво си мислеше? Че ще те взема за заложник и ще те използвам като човешки щит, за да избягам?

– Правили са го преди.

– Но не и аз, не и с теб – той сякаш искрено се забавляваше. – Бъди реалист, детективе. Че какъв щит би излязъл от теб? Доколкото разбрах, колегите ти професионалисти биха се радвали на възможността да те застрелят. Ще имам повече шансове за успех, ако се прикрия зад чувал с картофи.

Гърни остана без думи от хладнокръвието на мъжа. Дали беше напълно полудял?

– Много си весел за човек, чийто случай може да сложи край на щатския мораториум върху екзекуциите. Чувал съм, че смъртоносните инжекции не са много приятни.

Още докато произнасяше думите, разочарован и изнервен от отношението на Стърн, осъзна колко опасен и неподходящ е коментарът.

Очевидно обаче нямаше нужда да се безпокои. Стърн само поклати глава:

– Не ставай глупак, детективе. Разни слабоумници с третокласни адвокати успяват да отлагат екзекуциите си в продължение на двайсет години, дори повече. Аз мога да се справя по-добре. Много по-добре. Имам пари. Много пари. Имам и връзки – както явни, така и невидими. Но най-важното е, че знам как работи съдебната система. Как работи наистина. И разполагам с нещо много ценно, което мога да предложа на тази система. Стока за продан, така да се каже.

От него се излъчваше спокойствие, което бе на границата между йогийския покой и чистото безумие.

– С какво разполагаш?

– Знание.

– Знание за?

– За някои нерешени случаи.

Навън сирената отново се обади, ви в продължение на пет секунди, след което полицията пак отправи по мегафона предупреждението, което този път звучеше още по-припряно:

ГОВОРИ ЩАТСКАТА ПОЛИЦИЯ... НЕЗАБАВНО ОСТАВЕТЕ ОРЪЖИЯТА... ОТВОРЕТЕ ВРАТАТА НЕЗАБАВНО... НАПРАВЕТЕ ГО ВЕДНАГА... ОСТАВЕТЕ ОРЪЖИЯТА СИ НЕЗАБАВНО И ОТВОРЕТЕ ВРАТАТА... ОТВОРЕТЕ ВРАТАТА НЕЗАБАВНО.

– Неразрешени случаи ли... какви например?

– Преди малко се чудеше колко души съм убил – колко освен онези, които вече си преброил.

Глухият звук от ритмично въртящата се перка на хеликоптера над хижата се усили, светлината на прожектора стана по-ярка. Стърн сякаш не ги забелязваше. Той бе съсредоточил вниманието си изцяло върху Гърни, който на свой ред се опитваше да анализира и да реагира на поредния обрат в онова, което се превръщаше в един от най-обезпокоителните случаи в кариерата му.

– Не схващам логиката, Лари. Ако успеят да свържат убийствата на Добрия пастир с теб...

– Едно голямо „ако“, между другото.

– Добре, голямо „ако“. Успеят ли обаче, просто не виждам как ще постигнеш нещо, като си признаеш за още убийства.

Стърн се усмихна със загадъчната си усмивка:

– Разбирам какво правиш. Присмиваш се на залога ми, за да ме накараш да разкрия картите си. Глупава тактика. Но всичко е наред. Сред приятелите тайни няма. Нека ти задам един хипотетичен въпрос: Колко важно би било за щатската полиция да разреши – отново, чисто хипотетично – двайсет или дори трийсет нерешени случая?

Гърни се обезсърчи. Лари Стърн или напълно беше откачил, или беше патологичен импулсивен лъжец, страдащ от онзи тип мегаломания, която го кара да вярва, че може да измисли абсолютно всичко и да накара хората да му повярват.

Стърн сякаш усети скептицизма на Гърни. Реакцията му бе да удвои мизата:

– Струва ми се, че би било доста въздействащо, ако дам възможност в папката за разкрити престъпления да се сложат още трийсет нови. Възможност статистическите показатели на отделите рязко да се подобрят. А семействата на жертвите да получат желаната справедливост. Ако трийсет не е достатъчно голяма цифра, бихме могли да предложим дори четиридесет. Каквото е необходимо, за да сключа сделката, която съм намислил.

– И що за сделка е това, Лари?

– Нищо неразумно. Аз съм вероятно най-рационалният човек, когото си срещал в живота си. Няма нужда в момента да навлизам в подробности. Говоря за затвор, но с някои основни удобства. Приятна единична килия. Най-елементарните условия. Отмяна само на най-ненужните правила. Не бих пожелал нищо, за което да не може лесно да се преговаря.

– А в замяна си склонен да признаеш за двайсет, трийсет или четиридесет неразкрити убийства? С пълни подробности, които доказват мотивите и методите ти?

– Хипотетично.

Мегафонът се обади отново:

ТОВА Е ПОСЛЕДНИЯТ ВИ ШАНС ДА ОСТАВИТЕ ОРЪЖИЯТА СИ И ДА ОТВОРИТЕ ВРАТАТА. ТРЯБВА ДА ГО НАПРАВИТЕ НЕЗАБАВНО!

Гърни реши да опита удар от различна посока:

– Включително случая с Удушвача от Белите планини?

– Хипотетично.

– И броят на жертвите е толкова голям, защото основният метод винаги е бил един и същ – да се убиват пет-шест човека, които да прикрият мотива за онзи, който е имал значение?

– Хипотетично.

– Разбирам. Има обаче един въпрос, който бих искал да изясня – само за да съм сигурен, че разбирам преценката на риска, обуславяща начина ти на действие. Не е ли разумно да се предположи, че едно добре планирано убийство би създало по-малка вероятност от разкриване, отколкото пет или шест?

– Отговорът на този въпрос е „не“. Колкото и добре да е планирано убийството, то винаги фокусира вниманието върху тази единствена жертва и последствията от тази единствена смърт. Няма спасение от тази единичност на събитието. Допълнителните убийства премахват буквално всякакъв риск, че централното убийство ще получи съсредоточеното внимание, което изисква – като същевременно не носят никакъв допълнителен риск. Убийците биват залавяни основно заради връзките си с жертвите. Ако такива връзки липсват... Е, сигурен съм, че разбираш идеята.

– А цената – отнетият живот – никога ли не те е притеснявала?

Стърн не отвърна. Невъзмутимата му усмивка казваше всичко. Гърни се запита колко ли време ще е нужно на грубия щатски затвор, за да я изтрие от лицето му. Усмивката се разшири, сякаш Стърн отново бе усетил накъде се насочват мислите на Гърни:

– Всъщност с нетърпение очаквам взаимодействието си с наказателната система и нейните обитатели. Аз мисля позитивно, детективе. Приемам реалността, която ми се предоставя. Затворът е един нов свят, който да покоря. Притежавам способността да привличам хора, които могат да ми бъдат от полза. Изглежда, си забелязал успеха ми с Роби Мийс. Помисли на тази тема. Наказателните институции са пълни с много като Роби Мийс – податливи млади мъже, които си търсят бащинска фигура; човек, който ги разбира; някой, който е на тяхна страна, който може да насочи енергията им, страховете им, тяхното негодувание. Помисли за това, детективе. С подходящо ръководство такива млади мъже могат да се превърнат в нещо като дворцови пазачи. Това е една вълнуваща перспектива, за която съм имал повод да мисля много пъти през годините. С една дума, аз вярвам, че ще се справя доста добре с живота в затвора. Може дори да се превърна в нещо като знаменитост. Имам чувството, че разполагам с всички шансове още веднъж да се превърна в любимец на психологическата общност, тъй като представителите ѝ ще се опитат да се реабилитират с дълбоки нови прозрения за истинската история на Добрия пастир. Не забравяй и книгите. Оторизирани и неоторизирани биографии. Извънредни новини по РАМ. И знаеш ли какво? Може да се окаже, че съм много по-добре от теб в дългосрочен план. Ти си спечели повече врагове отвън, отколкото аз ще имам вътре. Не е кой знае каква победа за теб, като се замислиш. Мога да плащам да ми пазят гърба. На хора, които са много добри в тези неща. А ти какво ще правиш с твоя гръб? Ако бях на твое място, щях да се притеснявам.

ОСТАВЕТЕ ОРЪЖИЯТА СИ И ОТВОРЕТЕ ВРАТАТА ВЕДНАГА!

Гърни погледна през стаята към обикновения дребен мъж с бежовата жилетка:

– Кажи ми нещо, Лари. Съжаляваш ли изобщо за нещо?

Той се изненада:

– Естествено, че не. Всичко, което направих, е напълно логично.

– Включително Лайла?

– Моля?

– Включително убийството на съпругата ти Лайла?

– Какво за него?

– И то ли беше напълно логично?

– Разбира се. Иначе нямаше да го направя, ако говорим хипотетично, естествено. Всъщност ние имахме по-скоро бизнес договорка, отколкото брак в традиционния смисъл. Лайла беше сексуален атлет от най-висока класа. Това обаче е друга история – той се усмихна леко, умозрително. – Може да излезе много вълнуващ филм.

Мина покрай Гърни, отиде до входната врата, отвори я и хвърли големия пистолет на тревата.

РАЗТВОРЕТЕ РЪЦЕ... ВДИГНЕТЕ ГИ НАД ГЛАВАТА СИ... ТРЪГНЕТЕ БАВНО НАПРЕД.

Стърн вдигна ръце и излезе от къщата. Докато вървеше към пътя, прожекторът на хеликоптера се прикова върху му. Някакво превозно средство, застинало в другия край на пътя – с включени предни фарове, стопове и фарове за мъгла – започна да се движи напред. Това беше странно. При подобни условия искаш да запазиш позицията си и оставяш извършителя да дойде при теб. Да стигне до предварително избраното място, където ти и подкрепленията ти можете възможно най-безопасно да контролирате ситуацията. Всъщност къде, по дяволите, беше подкреплението? В чопъра, надвиснал над хижата? Никой шеф на екип, който е с всичкия си, не би постъпил по този начин.

На мястото бяха включени няколко прожектора, но липсваха други фарове. Не се виждаха патрулни коли. Боже, щом има една, би трябвало да има поне десетина.

Гърни вдигна беретата от масата и се загледа през прозореца. Трудно беше да види добре автомобила, който пълзеше по пътя с насочени право напред фарове. Едно нещо обаче беше ясно: светлините му бяха твърде раздалечени, така че не бе възможно да е патрулка. Щатската полиция разполагаше с много и разнообразни спортни джипове, но онова нещо на бента беше прекалено голямо, за да е един от тях.

Затова пък беше точната големина, за да е хъмвито на Клинтър. Което означаваше, че хеликоптерът над главите им също не е на щатската полиция.

Какво, по дяволите?

Стърн вече бе стъпил на пътя с все още вдигнати ръце. Намираше се на около шест метра от приближаващия се автомобил.

Гърни излезе от хижата, стиснал беретата в джоба на якето си и погледна нагоре. Въпреки силния блясък на прожектора, веднага разпозна логото на РАМ върху хеликоптера. Лъчът светлина се плъзна по бента и освети първо Стърн, а после и превозното средство пред него, което наистина се оказа джипът на Клинтър. На капака му беше монтирано нещо. Може би някакво оръжие? Прожекторът освети водата, мина над къщата, после отново се върна на пътя. Какво, по дяволите, ставаше там? Какво беше наумил Клинтър?!

Отговорът дойде като отвратителен шок. От съоръжението на предния капак напред се стрелна огнена струя, която обгърна Стърн от главата до петите в талази от оранжев пламък. Мъжът започна да се тресе и да пищи. Хеликоптерът рязко се завъртя, за да слезе по-близо, но перката му раздуха и засили вилнеещите пламъци; машината обърна и се издигна. Гърни хукна от къщата навън към пътя. Когато стигна до Стърн, мъжът вече се беше свлякъл на земята, изпаднал в благословено безсъзнание. Обгърнат от огън, бушуващ със заслепяващата ярост на домашно приготвен напалм.

Гърни вдигна поглед от сгърченото тяло и видя Макс Клинтър, който бе застанал до отворената врата на джипа си. Беше облечен в камуфлажната си униформа и ботушите от змийска кожа. Устните му бяха разтеглени назад и оголваха зъбите. Той държеше картечница, каквато Гърни бе виждал само в старите военни филми, и то поставена върху специална установка. Изглеждаше прекалено голяма, прекалено тежка, за да бъде носена от човек, но Клинтър сякаш не забелязваше теглото ѝ. Той се отдалечи от джипа с няколко широки крачки и вдигна дулото на грамадното оръжие към небето.

Ъгълът, под който държеше картечницата, и бясната свирепост в погледа на Клинтър създаваха моментното впечатление, че се кани да нападне самата луна. Дулото обаче неотклонно се отместваше към хеликоптера на РАМ, чиято въздушна струя къдреше вълнички по иначе спокойната повърхност на езерото.

Веднага щом Гърни осъзна какво се кани да направи Клинтър, изкрещя:

– Макс! Не!

Но Клинтър вече бе преминал границата. Не можеше да бъде достигнат, не можеше да чуе, не можеше да бъде спрян. Той застана широко разкрачен и изкрещявайки нещо, което Гърни не успя да разбере сред шума, започна да стреля.

Първоначално потокът от куршуми сякаш не даде резултат. После обаче хеликоптерът се наклони настрани и започна да се спуска в стесняващи се кръгове. Макс продължи да стреля. Гърни се опита да се добере до него, но пламъците, които се разпростираха от тялото Стърн, блокираха пътя му. Горещината и вонята на горяща плът бяха ужасяващи.

После с рязко потрепване хеликоптерът се преобърна на деветдесет градуса, избухна в пламъци, и се стовари върху пътя зад джипа. Последва втора експлозия, а после и трета, когато пламъците обхванаха и хъмвито на Клинтър.

Клинтър сякаш не забелязваше, че го е обляла струя горящо гориво.

Гърни скочи в езерото, за да избегне тялото на Стърн. Газеше през дълбоката до кръста вода, а тинята по дъното всмукваше краката му. Когато успя да се покачи отново на пътя, и наполовина с пълзене, наполовина с препъване се насочи към Клинтър, дрехите и косата на мъжа вече бяха обхванати от пламъци. Без да изпуска картечницата, Клинтър хукна бясно към хижата си; вятърът, който създаваше с бързото си движение, само подхранваше огъня, поглъщащ тялото му. Гърни се метна напред, опитвайки се да го изкара от пътя и да го насочи към езерото, но двамата паднаха заедно на няколко сантиметра от брега, а огромното оръжие, озовало се между тях, продължаваше да сее куршуми в нощта.

Глава 51 Благодат

Късно на другата сутрин Гърни все още беше в леглото в спешното отделение на общинската болница в Итака. Макар лекарите да бяха почти сигурни, че състоянието му не е сериозно – най-вече изгаряния от първа степен и няколко от втора – при пристигането си Мадлин настоя да извикат дежурния дерматолог.

Сега, след като дерматологът, който приличаше на дете, играещо ролята на лекар в училищна пиеса, потвърди диагнозата и си отиде, двамата чакаха да бъдат оправени някакви проблеми със застраховката и да попълнят документите си. Нечия компютърна система се беше развалила – не бе съвсем ясно точно чия – и жизнерадостно ги бяха уведомили, че може да отнеме известно време.

Кайл, който беше придружил Мадлин до болницата, сновеше между стаята на Гърни и чакалнята, магазина за подаръци и кафенето, стаята на медицинските сестри и паркинга. Беше ясно, че иска да е там, но също толкова ясно беше, че се ядосва, задето не може да е от полза. От сутринта бе влизал и излизал от стаичката на Гърни безброй пъти. След няколко неловки опита да обясни, най-сетне успя да отправи молбата, която го занимавала, откакто Мадлин му споменала, че пазят старата каска на Гърни на тавана.

– Знаеш ли, татко, главите ни са с почти еднакви размери... Чудя се... дали би могло... Ако нямаш нищо против... Искам да кажа... Чудех се дали може да взема каската ти за мотоциклет?

– Да, разбира се. Ще ти я дам, като се приберем.

Гърни се усмихна при мисълта, че Кайл очевидно е наследил от баща си заобиколния начин за изразяване на обич.

– Благодаря ти, татко! Страхотно. Леле! Благодаря.

Ким беше звъняла два пъти да провери как е Гърни, да се извини, че не е в състояние да дойде в болницата, да му благодари обстойно, задето е рискувал живота си, като се е изправил срещу Пастира, както и да му съобщи, че предния ден детектив Шиф подробно я е разпитал във връзка с убийството на Роби Мийс. По собствените ѝ думи беше сътрудничила в подходяща степен.

Въпреки това, когато тази сутрин към Шиф се присъединил и агент Траут от ФБР, за да я разпита наново в светлината на огнената драма при хижата на Макс Клинтър, Ким преценила, че ще е разумно да присъства и адвокат. Във връзка с това вторият разпит временно бил отложен.

Хардуик нахлу с широки крачки в стаята на Гърни няколко минути преди обед. След като се усмихна на Мадлин и ѝ намигна насърчително, той се намръщи критично на Гърни. После избухна в смях, който напомняше повече на ритмично ръмжене, отколкото на израз на веселие.

– Божичко, човече, какво си направил с веждите си, по дяволите?

– Реших да ги изгоря и да си ги пускам наново.

– Да не би да си решил и да превърнеш лицето си в шибан нар?

– Много мило от твоя страна, че се отби, Джак. Имам нужда от такова окуражаване.

– Боже, по телевизията изглеждаш като Джеймс Бонд. Тук обаче приличаш на...

– Какво искаш да кажеш с това „по телевизията“?

– Не ми казвай, че не си го гледал!

– Да съм гледал какво?

– Боже мили, Исусе Христе! Човекът предизвиква Трета световна война и после се прави, че няма представа! От сутринта РАМ не са спрели да въртят цялото проклето нещо от снощи. Стърн излиза от къщата. Онази проклета огнехвъргачка, която Макси беше монтирал на капака на джипа. Стърн е подложен на зрелищна кремация. Макси стреля с картечницата по рамкоптера и го сваля от небето. И твоя милост, героят, който се хвърля в нощта, за да рискува живота си. Разбиването на рамкоптера, последвано от онова, което плямпалата по РАМ наричат „ужасно трагичното огнено кълбо“. Незабравимо шоу, Дейви, момчето ми.

– Я задръж за секунда, Джак. Хеликоптерът беше свален. Откъде тогава са тези кадри с разбиването?

– Скапаняците имали два хеликоптера там. След като единият се разбил, другият веднага заел мястото му и продължил да снима. Трагичните огнени топки са добри за рейтингите. Особено когато двама души умират от огъня.

Гърни се намръщи, защото огнената смърт на Макс Клинтър все още бе болезнено ярка в паметта му:

– И това се върти по телевизията?

– Проклетото нещо продължава цяла сутрин. Шоубизнес, приятелю мой, шибан шоубизнес!

– А хеликоптерите – как изобщо са се озовали там?

– Приятелчето ти Клинтър дал аванс на РАМ Нюз. Обадил им се предварително и им казал, че нещо наистина голямо ще стане същата нощ с Добрия пастир, и че трябва да се разположат в района и да са готови да се появят. Обадил им се отново, точно преди да направи своя ход. Макс винаги беше ненавиждал РАМ заради гадния начин, по който отразиха първия му провал с Пастира. Изглежда, че свалянето на хеликоптера е било част от плана.

Докато Гърни възприемаше тези новини, Хардуик излезе от стаята и прекоси просторната открита площ, за да отиде при сестрите. Там прекъсна една млада жена, която работеше на компютър. След малко се върна с триумфален блясък в очите:

– Имат няколко телевизора на стойки с колелца. Малката прасковка с големите цици ще ни набави един. Трябва да видиш тези глупости сам.

Мадлин въздъхна и затвори очи.

– Междувременно, Шерлок, два въпроса: Как, по дяволите, Лари Зъболекаря е станал толкова добър с пистолета?

– Моето впечатление е, че е имал изключителна страст към прецизността. Подобни хора сякаш лесно стават добри в нещо.

– Много жалко, че не можем да го бутилираме и да го продаваме на нормалните. Втори въпрос, малко по-личен: Имаше ли някаква представа в какво се забъркваш, когато отиде в хижата на Клинтър?

Гърни хвърли поглед към Мадлин. Тя го гледаше и очакваше отговора му:

– Очаквах да се срещна с Пастира. Бедствието не бе предвидено.

– Сигурен ли си?

– Какво трябва да значи това, по дяволите?

– Наистина ли вярваше, че Клинтър ще се държи настрани, както си му казал?

Гърни замълча за миг, после попита:

– Ти откъде знаеш, че съм му казал да не идва?

Хардуик парира въпроса със свой:

– Как мислиш, защо се появи точно в онзи миг, в който се появи?

Тази дребна загадка занимаваше и ума на Гърни. Клинтър беше улучил времето прекалено точно, в пълно съответствие с ужасния обрат вътре в хижата. Сега обяснението беше очевидно:

– Сложил е бръмбари в собствената си къща?

– Естествено.

– А приемателят е бил в джипа?

– Да.

– И следователно е подслушвал разговора ми с Лари Стърн?

– Много ясно.

– А приемникът е записал всичко, казано в хижата, включително обаждането ми до самия Клинтър. И някъде в хода на действието, вие, приятелчета, сте получили записа – затова знаеш, че му казах да стои настрани. Обаче джипът изгоря, така че как сте...

– Получихме го лично от него. Изпрати аудиофайла по електронна поща до БКР точно преди да задейства онази негова огнехвъргачка. Изглежда е знаел как може да завърши този танц. Освен това явно е искал да разполагаме с нещо конкретно, което потвърждава твоята гледна точка за случая.

Гърни изпита силна благодарност към Клинтър. Коментарите и признанията на Лари Стърн щяха да погребат измислицата с „манифеста“ веднъж завинаги.

– Това ще направи много хора ужасно нещастни.

Хардуик се ухили:

– Майната им.

Последва дълго мълчание, по време на което Гърни осъзна, че участието му в случая „Добрия пастир“ в общи линии беше приключило. Престъплението беше разкрито. Опасността бе отстранена. Много хора в правоприлагащите органи и в сферата на съдебната психология скоро щяха да се окажат въвлечени в истинска оргия от безумно сочене с пръст и настояване, че ГДХ – грешките на други хора – са ги подвели. На някакъв етап, след като се уталожи пушилката, самият Гърни може би щеше да получи някакво дребно признание за своя принос. Признанието обаче бе нож с две остриета. Цената му често беше прекалено висока.

– Между другото – подхвърли Хардуик, – Пол Мелани се е застрелял.

Гърни примигна:

– Какво?

– Застрелял се е с пистолета си „Пустинен орел“. Явно е станало преди няколко дни. Вчера следобед една жена, работеща в съседна фирма, съобщила, че долавя лоша миризма от вентилационната система.

– И няма съмнение, че е било самоубийство?

– Никакво.

– Божичко!

Мадлин беше поразена:

– Това да не е онзи беден човек, за когото ми разказа миналата седмица?

– Да. – Гърни се обърна към Хардуик: – Успяхте ли да разберете от колко време е имал пистолета?

– По-малко от година.

– Божичко! – повтори Гърни, като говореше по-скоро на себе си, отколкото на Хардуик. – От всички оръжия, които е можел да използва, защо е избрал „Пустинен орел“?

Хардуик сви рамене:

– С „Пустинен орел“ е застрелян баща му. Може и той да е искал да си отиде по същия начин.

– Той мразеше баща си.

– Може би е трябвало да изкупи този грях.

Гърни се вторачи в Хардуик. Понякога този човек казваше най-шантавите неща.

– И като заговорихме за бащи – сети се Гърни, – има ли някаква следа от Емилио Корасон?

– Не е само следа.

– А?

– Когато ти остане време, може би ще обмислиш как да се справиш с това.

– Да се справя с кое?

– Емилио Корасон е алкохолик в напреднала фаза и хероинозависим. Живее в приют на Армията на спасението във Вентура, Калифорния. Проси по улиците, за да изкарва пари за алкохол и хероин. Променял е името си пет-шест пъти. Не иска да бъде намерен. Нуждае се от трансплантация на черен дроб, за да остане жив, но не може да се задържи трезвен достатъчно дълго, за да се запише в списъка. Получава пристъпи на деменция заради нивата на амоняк в кръвта си. Хората в приюта смятат, че ще умре в рамките на три месеца. Може би по-рано.

Гърни имаше чувството, че трябва да каже нещо.

Само че в ума му цареше пустота.

Чувстваше се празен.

Болка, тъга и пустота.

– Господин Гърни?

Вдигна поглед. На прага бе застанала лейтенант Булърд.

– Извинете, ако прекъсвам нещо. Исках само... Просто исках да ви благодаря... и да се уверя, че сте добре.

– Влезте.

– Не, не. Аз само... – тя хвърли поглед към Мадлин. – Вие ли сте госпожа Гърни?

– Да. А вие?

– Джорджия Булърд. Съпругът ви е забележителен мъж. Но вие, естествено, сте наясно с това. – Погледна към Гърни. – Може би, след като нещата се понаместят, ами... Чудех се, може би ще се съгласите да заведа вас и съпругата ви на обяд? Знам един малък италиански ресторант в Саспарила.

Гърни се разсмя:

– Ще чакам с нетърпение.

Тя се отдръпна с усмивка, махна им и изчезна също толкова внезапно, колкото се бе появила.

Мислите на Гърни се върнаха към съдбата на Емилио Корасон и ефекта, който новината вероятно щеше да окаже върху дъщеря му. Затвори очи и отпусна глава на възглавницата.

Когато ги отвори отново, не беше сигурен колко време е минало.

Хардуик си бе отишъл. Мадлин беше преместила стола от ъгъла на стаята, отстрани на леглото му и сега го наблюдаваше. Сцената му напомни за друга, почти същата, в края на случая „Пери“, когато за малко не го убиха и беше претърпял физическите травми, които в известен смисъл все още го тормозеха. Когато излезе от комата в края на онова преживяване, Мадлин пак бе край леглото му – чакаше, наблюдаваше.

За миг, когато срещна погледа ѝ, се изкуши да повтори онова шеговито клише – „Трябва да престанем да се срещаме по този начин“. Поради някаква причина обаче му се струваше нередно, не беше забавно, не беше шега, която имаше правото да каже.

По лицето на Мадлин плъзна палава усмивка:

– Канеше се да кажеш нещо, нали?

Той поклати глава. Всъщност само леко я помръдна наляво-надясно върху възглавницата.

– Напротив, канеше се – заяви тя. – Нещо глупаво. Прочетох го в очите ти.

Той се разсмя, след което се намръщи от болката, когато кожата около устата му се опъна. Мадлин сложи ръка върху неговата:

– Разстрои се заради Пол Мелани?

– Да.

– Защото смяташ, че е трябвало да направиш нещо?

– Може би – той кимна, като внимателно разтриваше опакото на дланите си. – Твърде неприятно е, че издирването на бащата на Ким не свършва по-щастливо.

– Да.

Тя посочи другата му ръка, превързаната:

– Как е раната от стрелата?

Той вдигна ръката си от леглото и се вгледа в нея:

– Бях забравил за това.

– Добре.

– Добре ли?

– Нямам предвид раната ти. Имах предвид стрелата. Великата загадка със стрелата.

– Не я ли смяташ за загадка? – попита я.

– Не и такава, която може да се разкрие.

– Тоест, да спрем да ѝ обръщаме внимание?

– Да.

Той обаче не изглеждаше убеден, затова Мадлин продължи:

– Не е ли именно това животът?

– Изпълнен с необясними, падащи от небето стрели?

– Искам да кажа, че винаги ще има неща, за чието пълно разбиране няма да ни стигне време.

Подобни изказвания притесняваха Гърни. Не че не бяха верни. Разбира се, че бяха. Той обаче имаше чувството, че основният им смисъл е атаката срещу рационалния процес. Атаката срещу начина, по който функционира собственото му съзнание. Същевременно нямаше никакъв смисъл да спори с Мадлин по този повод.

Една млада сестра влезе в стаята, като буташе пред себе си телевизор, поставен върху стойка с колелца. Гърни обаче само поклати глава и ѝ направи знак, че не го иска. „Ужасно трагичното огнено кълбо“ на РАМ можеше да почака.

– Успя ли да разбереш Лари Стърн? – попита Мадлин.

– Може би една част от него. Не целия. Стърн беше... необикновено създание.

– Хубаво е да знае човек, че наоколо няма много като него.

– Той се мислеше за напълно рационален човек. Изцяло практичен. Образец на разума.

– Как мислиш, дали някога го е било грижа за другиго?

– Не. Никак.

– Дали е вярвал на някого?

Гърни поклати глава:

– „Доверието“ е представа, която не би означавала нищо за него. Не и в нормалния смисъл на думата. Той би сметнал желанието да се довериш за слабост, за нелогичен недостатък у другите, недостатък, който би могъл да използва. Връзките му сигурно са се основавали на използване и манипулация. И е разглеждал другите като инструменти.

– В такъв случай е бил съвсем сам.

– Да. Напълно сам.

– Колко ужасно!

Гърни за малко да каже, че само по някаква всевишна благодат не е на неговото място. Знаеше колко често се усамотява и дори не забелязва, че го прави. Как връзките му се изплъзват и се разнасят като дим, подет от вятъра. Колко лесно потъва в себе си. Колко естествени и безвредни изглеждат маниите му за оттегляне и изолация. Искаше му се да ѝ обясни, да ѝ опише тази особеност на съществото си. После обаче почувства нещо, което понякога усещаше, когато е близо до нея – чувството, че тя вече знае какво мисли, без да се налага той да произнася думите. Тя го погледна в очите, стисна ръката му и я задържа. И тогава, за първи път през живота си, той изпита същото особено усещане, но сега беше в обратна посока. Усещаше, че той знае за какво си мисли тя, без да ѝ се налага да го произнася. Усещаше думите в дланта ѝ, виждаше ги в очите ѝ. Тя му казваше да не се страхува. Казваше му да ѝ вярва, да вярва в любовта ѝ към него. Казваше му, че онази благодат, от която зависи, винаги ще бъде с него.

След безмълвните ѝ думи го обзе пълен покой. Усети, че се отърсва от всички грижи на света. Всичко беше наред. Всичко беше спокойно. А след това някъде в далечината се разнесе звук. Беше толкова слаб, така фин, че Гърни не бе съвсем сигурен дали го чува, дали го усеща, или си въобразява. Но знаеше с абсолютна сигурност какво е.

Характерният жив ритъм на „Пролет“ от Вивалди.

Благодарности

Последователността е важно нещо в професионалните и бизнес отношения. А когато тази последователност е свързана с истински талантливи и отдадени хора, тя се превръща в удоволствие.

От издаването на първия ми роман – „Намисли си число“, през втория – „Затвори очи“, до третия – „Не дърпай дявола за опашката“, имах привилегията да работя с необикновени личности – превъзходния агент Моли Фридрих, нейната прекрасна сътрудничка Лейси Карсън и безотказно прозорливия редактор Рик Хоргън.

Благодаря ти, Рик! Благодаря ти, Моли! Благодаря ти, Луси!