Не питай!

Епилог

Лу Пренц беше в лошо настроение. В приемната при секретарката чакаха четирима непрокопсаници, които отдавна бяха преминали времето, когато някоя филмова компания би проявила интерес към тях и би могла да ги използва за каквото и да било. Мислеше за списъка си от близо четиристотин подобни отрепки и се чувстваше обезкуражен. Може би беше дошло времето да се оттегли? От двадесет и пет години беше в този бизнес. Беше заделил достатъчно настрана, за да може да си го позволи. Защо да продължава да седи в този мръсен офис и ден след ден да отпраща нещастници, които се мислят за много ценна стока, а всъщност не струват и колкото обещание на проститутка?

Той погледна през мръсното стъкло към смога, надвиснал над Холивуд и изпъшка тихо. Да, трябваше да се оттегли. Щеше да продаде всичко, да замине с жена си за някой остров и да прекара остатъка от живота си там. По дяволите тези несретници, които го чакат отвън!

Вратата на кабинета му се отвори и влезе Сол Хакенщайн.

Сол беше помощник-режисьор в една малка, но богата телевизионна компания, която напоследък, повече от късмет, отколкото заради ум, беше улучила десетката. Едър, дебел, със светлосин, добре скроен костюм, Сол Хакенщайн имаше внушителен вид.

— Здрасти Лу — извика той. Сол се смяташе за обаятелна личност и затова винаги крещеше. — Кога, дявол да го вземе, смяташ да си купиш нов костюм?

Предвкусвайки възможния бизнес, Лу Пренц скочи на крака и му протегна ръка.

— Сол! Къде се губиш? Имаш вид на милионер! Как я караш?

— Добре, добре. Вземи пура.

Сол извади две пури, пъхна едната в ръката на Лу, отхапа края на другата и я мушна в устата си. Седна на стола за посетители.

— Дявол да го вземе! Не можеш ли да намериш нещо по-удобно за задника от това?

— Така се отървавам от досадниците по-бързо, Сол. Какво мога да направя за теб?

— Кои са онези отрепки навън?

— Четирима от най-добрите епизодични актьори в занаята — отговори Лу верен на бизнеса си.

— Така ли? Приличат ми на мухлясали трупове — отговори Лу. — Както и да е. Те са си твоя грижа. Имам работа за един от твоите лентяи. Искам да не ми вземе много пари. Слушай, сключих договор с „Интернешънъл“. Ще правим двадесет половинчасови серии. Страхотен сценарий. Дивия Запад. Не ми достигат хора, които знаят как се стреля с пистолет. Искам да взема Джери Стивънс, но пак ти казвам, искам да не ми струва много.

Лу направи физиономия, сякаш изведнъж го заболя зъб.

— Не можеш да го вземеш, Сол. Слушай, имам един нехранимайко, десет пъти по-добър от Стивънс. Ще ти вземе акъла! Голям, с космати гърди, язди кон като циркаджия, стреля без грешка… Няма да сбъркаш. — Лу се усмихна. — Шейл Макгивърн. Има страхотно бъдеще.

Сол въздъхна.

— Искам да взема Джери Стивънс, Лу. Момчетата са съгласни, че той е точно това, което ни трябва.

— Съжалявам, Сол. Не знаеш ли? Сол се вгледа в него.

— Какво да знам, по дяволите?

— Той умря.

— Умря? Как така! Какво се е случило?

— Знам само това, което пишеше във вестника. Това копеле преди време ми дължеше петстотин двадесет и три долара.

— Ти си щастлив, щом можеш да четеш вестници. Какво се е случило?

— Този глупак отишъл да плува посред нощ в някакъв скапан мотел в Маями. Пишеше, че като скачал, ударил глупавата си глава в дъното на басейна. Намерили го удавен.

— Боже! — Сол направи гримаса. — Значи не мога да го ползвам?

— Няма защо да питаш. Той е мъртъв. И още едно нещо ме побърква в цялата история — каза Лу. — Написал е някаква проклета книга. Преди да умре, ми я изпрати. Този нехранимайко! Да напише книга!

Очите на Сол се присвиха.

— Е, безработните актьори понякога пишат книги. За какво се разказва в нея?

— Откъде, по дяволите, да знам? Аз не чета книги. И без това имам достатъчно работа с тези лентяи. Дадох я на Лиз. Тя обича да чете. Хареса й, но пък на нея всичко й харесва. Това момиче няма никакъв търговски усет. Слушай, Сол, какво ще кажеш за Шейл Макгивърн? Защо не го изпробваш, а?

Сол стана.

— Ще поговоря с момчетата. Искахме да вземем Джери Стивънс.

— Разбрах това. Но той е мъртъв.

— Да. — Сол сви рамене и пепелта от пурата му падна върху протрития килим на Лу Пренц. — Е, така е. Едни идват, други си отиват. Един ден и ние ще си отидем, Лу.

Сол се замисли, после отново сви рамене.

— Ще ти се обадя, Лу. И непременно си купи нов костюм. Ще поговоря с момчетата.

Лу го проследи с поглед докато излезе и въздъхна. Той протегна ръка и натисна звънеца. Лиз можеше да пусне в кабинета му първата отрепка.