Не питай!

9

Вятърът шумолеше в листата на палмите. Морето блестеше от слънчевите лъчи. Плажът беше като някакъв златен килим.

И кой, по дяволите, се интересуваше от всичко това?

Обзе ме объркване, гняв, самота. Желаех Соня! Имах нужда от нея!

Седях на верандата и гледах пустия плаж. Една чайка излетя от огнения кръг на слънцето, спусна се над водата и изчезна с жален писък.

Все още чувах гласа на Джак Маклин: „Мис Соня Малкълм ще трябва да ми се подчини.“

Опитах се да се успокоя. Този нещастник си въобразяваше, че може да ми нарежда какво да правя, само че го очакваше истинска изненада! Нямаше да позволя да се бърка в личните ми отношения със Соня Малкълм! Да върви по дяволите!

Взех решението си и отидох до мерцедеса, който бях паркирал под сянката на едни палми. Пазачът — поредният нисък набит и зловещо изглеждащ главорез, ми кимна свъсено и вдигна бариерата.

Подкарах към града. Беше 17,05. Нямах представа до колко часа е работното време във „Фергюсън Електроник & Ойл Корпорейшън“. Предположих, че служителите напускат сградата през задния вход. Трябваше да рискувам и да застана там.

Завих по страничната уличка, по която се стигаше до изхода на подземния гараж, намерих свободно място край тротоара, за да паркирам, и се приготвих да чакам. Мястото беше удобно. Виждах изхода на гаража и човека, дежурещ край бариерата.

Минутите се занизаха. Не преставах да гледам часовника си. Служителите започнаха да излизат малко след шест. Най-напред тръгнаха колите. Внимателно гледах хората в тях — всички бяха добре облечени, типични висши чиновници. След около двадесет минути заизлизаха секретарките, обикновените служители, низшия персонал. Те бяха без коли.

Запалих двигателя и се наведох напред с разтуптяно сърце. Потокът от мъже и жени сякаш нямаше край. Някои от тях разговаряха, други спираха, за да разменят последни думи, преди да се сбогуват.

Най-накрая я видях. Изкачи се по наклонената рампа. Вървеше забързано и беше сама.

Никой не разговаряше с нея. Никой не й махна с ръка. Беше нова служителка.

Тръгна надолу по улицата към булеварда. Оставих я да се отдалечи достатъчно и подкарах бавно след нея.

На булеварда възникна проблем. Наложи се да се включа във вечерното движение и се оказах заобиколен отвсякъде с движещи се коли. Виждах я как крачи по тротоара. Опитах се да намаля скоростта, но нетърпеливите клаксони зад мен веднага ме накараха да се откажа. Изпреварих я ядосан. Пред мен не се виждаше свободно място, за да мога да спра край бордюра. Докато я наблюдавах в страничното огледало, едва не се блъснах в колата пред мен. Соня продължаваше да върви по булеварда, но вече я бях изпреварил значително.

По тротоара също имаше много хора и можех да я изгубя от поглед. Не знаех къде живее! Тогава, малко пред мен, една кола се отдели бавно от бордюра и потегли. Аз веднага спрях на освободилото се място и без да заключвам колата, хукнах назад по тротоара, пробивайки си път между хората. Вглеждах се в тълпата като обезумял.

Зърнах я, когато завиваше в една от преките. Хукнах с всички сили, блъсках се в минувачите и се провирах между тях, докато не стигнах до ъгъла.

Видях я да се отдалечава бързо от тълпата на булеварда. Ускорих крачка и я настигнах.

— Соня!

Наоколо имаше само няколко души, които не ни обърнаха никакво внимание. Тя се втренчи в мен.

— Какво искаш?

Не за тази Соня бях мечтал. Погледът й беше враждебен, в очите й имаше страх.

— Соня! — повторих аз и спрях край нея. — Аз… Не успях да продължа.

— Остави ме на мира! — каза тя с твърда решителност. — Не искам да имам нищо общо с теб! Остави ме намира!

— Слушай, не се тревожи заради онзи глупак, Маклин. Аз съм личен секретар на Джон Фергюсън. Няма нужда да се съобразявам с някакви глупави правила. Ако те поканя на вечеря, няма никакъв проблем да…

— За теб може и да няма проблем, Джери — каза тя троснато. — А сега ти ме изслушай! Получих тази работа с цената на невероятни усилия! Аз също съм секретарка на мистър Фергюсън, но мистър Маклин ми каза, че ако се сближа с теб или с друг служител на корпорацията, ще бъда уволнена. А сега си върви. Не смятам да изгубя работата си заради който и да било мъж! Ако не ме оставиш на мира, ще се оплача на мистър Маклин.

Тя се обърна и си тръгна, а аз останах загледан в гърба й.

— Серт, а? — чух зад себе си добре познат глас. Обърнах се и видях Мацо, който ме гледаше с маймунската си усмивка.

— Жените са истински ад — продължи той, — но тази говори разумно. Тя има хубава работа, Джери. Помисли за нея, не за себе си.

Изгледах го зяпнал от учудване. Не очаквах да чуя от него подобно нещо.

— Хайде да отидем да пийнем нещо — предложи той.

Тогава си спомних, че пред мен стои убиецът на Лорета.

— Върви на майната си! Ти и пиенето ти! — казах аз, блъснах го настрани и тръгнах към колата.

Седнах зад кормилото и се помъчих да овладея яда и разочарованието си. Най-накрая успях. За Соня повече и дума не можеше да става. Предполагах, че се чувства не по-малко самотна от мен и че прие поканата ми с удоволствие, само че Маклин й беше показал червен светофар. Горчивата истина беше, че едва ли за нея представлявах нещо повече от обикновена възможност да прекара приятна вечер в града.

Така че, сега трябваше да реша какво ще правя тази вечер. В този ужасен град не познавах никого. Помислих си за самотната къща край морето. Струваше ми се немислимо да се върна там. Също така немислимо беше да отида в някой ресторант и да вечерям сам. Спомних си за хората, на които бих могъл да се обадя, ако бях в Холивуд — напоследък ги бях зарязал, а също и те мен, защото нямах никакви пари, но веднага щяха да дотичат, ако разберяха, че печеля по сто хиляди на година.

Скоро забравих тази мисъл. Тези така наречени приятели не струваха пукната пара.

Останах на мястото си съвсем оклюмал, когато изведнъж ми хрумна една идея. Трябваше да си намеря някакво занимание, за да не се побъркам от самотата. Защо да не опиша подробно всичко, което се беше случило, след като ми се обади Лиз Мартин, секретарката на Лу Пренц, за да ми каже, че за мен има работа?

Това щеше да ми помогне да забравя самотата в къщата край морето. Щях да опиша страховитата история за това, как станах двойник на Джон Мерил Фергюсън, за смъртта на Лари Едуардс, Чарлс Дювайн и Лорета, за мисис Хариет и нейния пудел, за Мацо и Дюран. Щях да напиша всичко това като роман с променени имена на хора и места. Единственият, който щях да нарека с истинското му име, щеше да бъде Лу Пренц. Знаех, че за него ще бъде истинско удоволствие да се види като герой от книга.

Струваше ми се, че тази история е уникална. Би могла да се превърне в бестселър! Можех дори да продам правата за филмирането й и да играя главната роля!

Корпорацията на Фергюсън не би могла да възрази, ако опиша всичко това с променени имена. Никой не би повярвал, че нещо подобно може да се случи, но все пак щях да изчакам да изтече седемгодишния договор. Нямах намерение да се откажа от стоте хиляди годишно. Тази книга щеше да бъде нещо като застраховка за старините ми.

Но трябваше да започна да пиша сега, докато все още помня и най-малките подробности.

Къщата край морето би била идеалното място за работа. Там никой нямаше да ме безпокои. Щях да пиша сутрин, следобед да плувам и да обмислям сюжета, а вечер отново да пиша.

Подкарах по булеварда и спрях пред един магазин за преоценени стоки. Продавачът ме убеди да купя на старо една електрическа пишеща машина марка Ай Би Ем. Взех също листа за писане и резервни мастилени ленти.

Сложих всичко това в колата и подкарах към къщи. По пътя престанах да се чувствам самотен. Ръцете просто ме сърбяха да започна.

Влязох в къщата и вътре заварих една едра усмихната негърка, която чистеше всекидневната. Каза ми, че името й е мисис Суонсън. Спомних си, че Соня ми бе споменала за нея.

— Ако искате нещо специално за вечеря — добави мисис Суонсън, — просто ми кажете.

— Благодаря. Би било чудесно — отговорих аз, защото не ми се излизаше отново. — Но не искам нищо специално. Донесете ми каквото и да е.

— Имам чудесни пържоли.

— Прекрасно.

— Добре, мистър Стивънс. Ще ви донеса вечерята към осем часа.

Веднага щом тя си отиде, аз извадих пишещата машина от колата, включих я и започнах да се упражнявам. Сред многото други неща, които бях вършил, докато чаках да получа работа в киното, беше и писането на писма с различни предложения до този и онзи. След час възвърнах старата си скорост.

Напълних една чаша с уиски и излязох на верандата, за да обмисля бъдещата си книга. Записах имената върху един бележник и срещу всяко от тях нахвърлих описание, което изобщо не отговаряше на хората, за които смятах да пиша.

Когато свърших тази работа, мисис Суонсън ми донесе чудесна пържола с гарнитура. Каза ми, че следващата вечер ще ми приготви един от специалитетите си — пиле с къри. Дадох й пет долара. Широката й белозъба усмивка показа изненадата и удоволствието й.

Тя си отиде, а аз се нахраних, занесох приборите в кухнята, седнах на масата и започнах да пиша. Писах без почивка до два и половина, след което прибрах листата, заключих ги и отидох да си легна.

Преди да засия се замислих за Соня. Бях доста изненадан, че някак си тя вече беше изместена в периферията на съзнанието ми, като старите филми, в които бях участвал — помнех ги, но ми се струваха нереални. Струваше ми се, че повече нямам нужда от нея. Тя имаше своята кариера и за нея аз не означавах нищо. Сега и тя не означаваше нищо за мен — реших, че е била само моментно увлечение.

Писах историята около Фергюсън в продължение на шест дни и по-голямата част от нощите. Мисис Суонсън идваше да чисти два пъти седмично и всяка вечер ми готвеше чудесна вечеря. Следобедите плувах. Никой не ме беше търсил от „Фергюсън Електроник & Ойл Корпорейшън“ и чувството ми за самота беше изчезнало. Вече имах какво да правя — нещо, което поглъщаше цялото ми внимание, а когато човек е зает по този начин, самотата, дори жените, за него не съществуват.

Тогава, на шестата вечер, когато пишех на машината пред широко отворения френски прозорец и луната осветяваше морето пред мен, чух ръмжене на приближаваща се кола.

Помислих си, че Дюран идва да провери какво правя. Ако влезеше и видеше пишещата машина и всичките изписани страници, без съмнение щеше да се поинтересува какво има на тях. Не можех да позволя такова нещо.

Светкавично прибрах листата в едно чекмедже, взех машината и я мушнах под леглото в спалнята. След това се върнах в другата стая.

Чух стъпките по верандата, събрах кураж и пристъпих напред.

На прага стоеше самият Джон Мерил Фергюсън. Това беше последният човек, когото очаквах да видя.

— Здравей, Джери — поздрави той и влезе в стаята.

— Надявам се, че не те безпокоя.

Той пое въздух бавно и дълбоко.

— Ни най-малко, сър. Не правех нищо определено. Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

— Не, благодаря. — Фергюсън се приближи до масата, издърпа стол и седна. — Исках да поговорим.

Озадачен и смутен, аз седнах срещу него.

На масата имаше нощна лампа, която използвах, когато пишех. Той протегна ръка и я угаси. Останаха да светят само двете лампи на стената и стаята потъна в полумрак.

— Е, Джери — каза той. — Как ти се струва живота тук?

Какво, по дяволите, беше това? Замислих се. Пред мен стоеше един от най-богатите и влиятелни хора на света… Какво правеше той при мен? Да пита един безработен второстепенен актьор как намира живота си… Още повече се обърках.

— Чувствам се много добре, сър — отговорих аз.

— Благодарение на вас. Безкрайно съм ви задължен за това, което направихте за мен.

Той кимна и раздвижи неспокойно ръцете си.

— Как прекарваш времето си?

— О, правя най-различни неща. Плувам. Тук е чудесно. Прекрасен град.

Той се вгледа в мен. В очите му имаше напрежение.

— Искам да направиш нещо за мен, Джери. Това не ме изненада. Не би дошъл тук, ако нямаше причина.

— Разбира се, сър.

— Маската ти тук ли е?

— Разбира се сър.

— Тази вечер искам да заемеш мястото ми в резиденцията.

Стреснах се.

— Разбира се, сър. Както кажете.

— Няма да има проблеми. Колата ми е навън. Сложи си маската и иди в резиденцията. Охраната ще те пусне. Ще отидеш в апартамента ми и ще останеш там, докато не ти се обадя. Сега никой не знае, че ще заемеш мястото ми. Всички ще мислят, че там съм аз самият. Вече съм предупредил Джонас да сервира в апартамента и да не позволява на никой да ме безпокои. Разбираш ли?

— Да, сър.

— Добре. Много съм доволен от теб, Джери. А сега иди и си сложи маската.

Тогава се случи нещо ужасно и невероятно.

Дясната вежда на Джон Мерил Фергюсън се отлепи и падна. Падна като отвратителна гъсеница на масата между нас.

Последва дълга, напрегната пауза. Полуосветената стая сякаш беше заредена с напрежение, което сякаш всеки момент щеше да се взриви.

Човекът, когото смятах за Джон Мерил Фергюсън, изведнъж изпусна тих стон, блъсна стола си назад и скочи на крака. Огледа се наоколо като подплашено животно, което не знае в коя посока да побегне, след това се втурна като обезумял към отворения френски прозорец.

Реакцията ми последва почти автоматично. Протегнах крак напред, успях да достигна глезена му и го изпратих на пода. Падането му разтърси постройката. Веднага се хвърлих върху него, притиснах с колене размаханите му ръце и го задържах без да може да ми направи нищо.

Вгледах се в лицето му, след това отлепих другата вежда и мустаците.

— Кой си ти, по дяволите? — попитах аз, останал без дъх.

Опита се да ме отхвърли, но го държах здраво.

— Пусни ме — изпъшка той.

Без да изпускам ръцете му изпод коленете си, аз посегнах под брадичката, напипах края на гумената маска и я свалих от лицето му.

Вгледах се в него. Той също ме гледаше, с някакво отчаяние.

След това по тялото ми премина вълна на ужас, който ме парализира, по гръбнака ми полазиха студени вълни.

Сякаш чух подигравателния глас на Мацо: „На леваци като него често се случват злополуки.“

Под себе си бях затиснал Лари Едуардс!

Изправих се на крака с мъка и направих крачка назад, втренчен в него.

— Боже мой! Лари! Казаха ми, че си умрял! — възкликнах най-накрая.

Той също се изправи бавно. Изглеждаше уплашен и изтощен.

— Трябва да се махна оттук! — изпищя той с истеричен глас.

— Няма да отидеш никъде, докато не ми кажеш какво се е случило! — срязах го аз. — Седни. Ще ти донеса нещо за пиене.

Той погледна към отворения френски прозорец и след това към мен.

— Не се опитвай, Лари! — казах аз. — Ако не седнеш и не ми кажеш какво става, ще счупя проклетия ти врат!

Той се поколеба, след това сви безпомощно рамене и се отпусна в близкото кресло. Без да свалям поглед от него, аз отидох до барчето, напълних една чаша с уиски и му я подадох. Той отпи жадно.

— Защо си тук? От къде на къде ти хрумна да ме изпращаш в резиденцията? — попитах аз, надвесен над него.

— Исках да спечеля време — измърмори той. — Съжалявам, Джери, но мислех само за себе си.

Заобиколих го и седнах срещу него.

— Какво искаш да кажеш? Слушай, Дари, хайде да започнем от самото начало. Най-напред, защо си маскиран като Фергюсън?

И той се разприказва.

Случило му се същото, което и на мен. Лу Пренц му казал да отиде в хотел „Плаза“. Там се срещнал с мисис Хариет. Упоила го и се събудил у дома й. Предложили му по хиляда долара на ден. Той приел, а Чарлс Дювайн му изработил маска. Научил се да се подписва като Джон Мерил Фергюсън и да имитира гласа му. Накрая го завели в резиденцията на Фергюсън точно както и мен.

— Видя ли Лорета? — попитах аз.

Той избърса потта от лицето си.

— Не успях да задържа тази бясна кучка настрана от леглото си. Заедно с всичките й приказки, че не била женена за Фергюсън и че трябвало да дойде някакъв си свещеник. Предполагам, че и при теб е било същото.

— Тя е мъртва — казах аз в отговор. — Убиха я. Лари Едуардс се сепна.

— Казаха ми, че била сомнамбул и паднала по стълбите.

— Бях там, когато се случи това. Чух писъка й. Когато човек ходи на сън, не му идва на ум да пищи. Сигурно Мацо й е строшил врата.

— Не, Мацо не е такъв човек. Ако някой е строшил врата й, това е само Педро. Той е палачът на Дюран. Когато разбере, че не съм там, ще тръгне след мен. Трябва веднага да се разкарам от този проклет град.

— Не разбирам. Защо са им били двама двойници? Какво правеше ти през това време?

— Бях в Пекин. Фергюсън наистина е болен. Трябвало е да разполагат и с теб, и с мен. Ти си заблуждавал журналистите тук, аз заблуждавах хората от Пекин. Заминах с цял екип. Просто подписвах разни документи, а преговорите водеха други. През цялото това време Фергюсън е стоял заключен в резиденцията.

Спомних си стъпките, които чух зад вратата в лявото крило на къщата.

— А ти защо дойде тук? Лари вдигна празната си чаша.

— Налей ми още малко.

Този път напълних една чаша и за себе си. Отпихме и Лари каза:

— Джон Мерил Фергюсън умря в шест часа тази вечер.

Едва не разлях питието си.

— Умря?

— Да. Масиран инфаркт.

— Как разбра?

— Не питай! Извадих късмет… Чист, невероятен късмет. Бях в апартамента на Фергюсън и не правех нищо. Изведнъж се чуха гласове, стъпки… Настана суматоха. Заключиха ме. Чух как изщраква ключа. Продължих да се ослушвам. Гласовете не преставаха. След това пробвах телефоните и се оказа, че единият работи. Късмет, казвам ти. Бяха забравили да изключат деривата в стаята ми. Вдигнах го и чух Мацо да говори с мисис Хариет. Каза й, че Фергюсън е умрял. Каква жена! Прие новината сякаш беше прогнозата за времето. Нареди на Мацо да не предприема нищо, докато не дойде тя. Дюран е във Вашингтон. Мисис Хариет щяла да се свърже с него. След това… никога няма да забравя гласа й! Каза му: „Съобщи на Педро, че Едуардс и Стивънс вече са излишни“. Разбираш ли? Педро знаел какво да нрави.

Аз изстинах и потреперих.

— Това ли каза тя?

— Точно това. После Мацо й обясни, че Педро е в Маями и ще се върне утре и тогава ще изпълни инструкциите й. Тя го попита дали знам, че синът й е мъртъв. Мацо отговори, че не знам и че съм заключен в стаята си. Мисис Хариет го успокои, че ще пристигне утре и затвори.

— Искаш да кажеш, че тя е наредила да ни убият? — Просто не можех да повярвам на думите му.

— Още колко пъти трябва да ти то повторя? — изкрещя Лари. — Изчаках докато Мацо си легне, избутах ключа от ключалката върху лист хартия и го изтеглих при мен. Отключих и излязох. Горилите знаеха, че ти си двойник на Фергюсън, но не знаеха за мен. Мислеха, че аз съм истинският. Нямах никакви проблеми, когато взех ягуара и дойдох тук. Пуснаха ме, защото смятаха, че съм Фергюсън.

— А защо тя иска да ни убие? — Все още не можех да повярвам.

Лари направи нетърпелив жест.

— Използвай главата си малко повече. Сделката в Пекин вече е вързана в кърпа. Фергюсън е мъртъв. Аз и ти бихме могли да докажем, че сме подписвали документи от негово име, и тогава всичко ще отиде по дяволите. Просто трябва да ни накарат да мълчим. Това е.

Втренчих се в него.

— И ти искаше да ме накараш да се върна в резиденцията!

Лари отмести поглед.

— Да. Съжалявам. Бях уплашен до смърт. Ако ти беше там, нямаше да си помислят, че съм избягал. Опитвах се да печеля време.

Погледнах го с истинско отвращение.

— Гаден калтак! Искаше да ме изпратиш на сигурна смърт, за да отървеш собствената си кожа!

— Добре, добре! Бях загубил ума и дума, казвам ти! Сега трябва да се разкараме оттук, колкото се може по-бързо! Губим си времето. Когато Мацо дойде със закуската утре сутринта и види, че ме няма, веднага ще тръгнат по петите ни. Слушай, Джери! Видях как действат тези хора. Имат пипала навсякъде. Смятам да изчезна от хоризонта, докато се убедят, че нямам намерение да говоря. Ако искаш да останеш жив, трябва да направиш същото. Където и да отидеш, не казвай какво си видял тук. Аз и ти бихме могли да съборим империята им, но не съм толкова побъркан, че да го направя. Имам доста пари! Ще изчезна от хоризонта и това е. Имаме само осем часа преднина.

Той скочи на крака и се върна навън в нощта.

Не направих опит да го спра. Ако тази вежда не се беше отлепила, щях да отида в резиденцията и утре щях да съм труп.

Но това, което Лари каза накрая, не беше неразумно. Трябваше да се махна оттук веднага. Замислих се за момент. Аз също имах пари. След като се махнех от града, можех да се обадя в банката и да помоля да ги прехвърлят другаде.

Къде да отида?

Трябваше да овладея страха си. Отидох в спалнята и проверих какво е останало в портфейла ми. Имаше малко по-малко от хиляда долара.

Реших да отида до Маями, да оставя колата на летището и да взема самолет за Ню Йорк. В Ню Йорк бих могъл да изчезна сравнително лесно.

Опаковах дрехите си в два куфара и си спомних за ръкописа. Нямах намерение да го оставя тук. Без бавене, взех изписаните страници и ги мушнах в единия от куфарите.

Пишещата машина върху бюрото също би могла да предизвика подозрения. Ако я намереха, можеха да си помислят, че съм писал показания. Занесох машината в колата, оставих я на задната седалка, върнах се за куфарите и бях готов да тръгвам.

Върнах се още веднъж в къщата, за да се уверя, че не съм забравил нищо, угасих лампите и се качих на колата.

Тръгнах към бариерата и се зачудих дали няма да имам проблеми, но пазачът само кимна навъсено и ме пусна да мина.

Помъчих се да се успокоя. Тръгнах по крайбрежната магистрала към града. По това време нямаше голямо движение, но внимавах да не надвишавам позволената скорост, макар и да ми се щеше да подкарам тази мощна кола, колкото се може по-бързо.

Безпокоеше ме пишещата машина. Трябваше да я изхвърля някъде. Знаех, че рано или късно мерцедесът щеше да бъде открит, а не биваше да я намерят в него. Веднага биха удвоили усилията си да ме хванат.

След няколко мили стигнах до някакъв рибарски залив и спрях. Изчаках, докато минат няколко коли, измъкнах машината и я хвърлих в морето.

След като реших този проблем, аз отново се качих в колата и продължих към Маями. Докато карах, си спомних думите на Лорета: „Тя е безмилостна, опасна жена. Мисли единствено за парите на сина си. Когато той умре, тя ще наследи всичко.“

Джон Мерил Фергюсън беше мъртъв. Сега мисис Хариет щеше да наследи всичко. Тя беше щракнала безмилостно с пръсти и Чарлс Дювайн, без когото щеше да е невъзможно аз и Лари да станем двойници на сина й, беше престанал да съществува. Беше щракнала безмилостно с пръсти и Лорета, която можеше да наследи цялото това богатство, също беше престанала да съществува. Сега тази безмилостна, опасна жена беше щракнала с пръсти към мен. От тази мисъл ме обля студена пот.

След това се замислих за колата, която карах. Ако я намерят на летището, ще решат, че съм заминал някъде със самолет. С парите и организацията си, биха ме открили дори в Ню Йорк. Изведнъж осъзнах, че ако искам да остана жив, трябва наистина да използвам мозъка си повече. Бях захвърлил пишещата машина. Сега трябваше да се отърва от колата.

Погледнах часовника на арматурното табло. Беше 1,05. Времето, което имах на разположение, течеше. След още седем часа Мацо щеше да разбере, че Лари е избягал. Щяха да проверят в къщата на брега и щяха да разберат, че и мен ме няма. И преследването щеше да започне.

Приближавах Парадайз сити. Ами ако някой от горилите на Фергюсън ме види случайно? Тръгнах по крайбрежния булевард. Пулсът ми се учести. Може би бях постъпил глупаво, че тръгнах насам. Можех да тръгна към Западното крайбрежие. Вече беше твърде късно.

Не преставах да гледам назад в огледалото. Боях се да не ме следят. Зад мен се появяваха коли, но рано или късно завиваха в страничните улички — хората се прибираха у дома. Като излязох от града отново се успокоих.

След това ми хрумна нещо. Насочи ги по погрешна следа. Остави колата на летището, за да си мислят, че си заминал със самолет, но остани някъде наоколо, докато положението се успокои.

По магистралата имаше десетки мотели. Реших да оставя колата на летището, да взема такси и да се настаня в някой от тях.

Бях сигурен, че последното място, където ще им хрумне да ме търсят, бяха мотелите край Парадайз сити.

Така и направих. Паркирах мерцедеса на летището и взех такси, но не от пиацата. Намерих едно, което току-що беше докарало пътник от Палм Бийч, и щеше да се връща. Зарадва се, че намира клиент за част от обратния път. Казах му, че искам да намеря добър хотел, за да прекарам нощта. Закара ме в мотел „Уелкъм“.

Сънливото момиче на рецепцията дори не ме удостои с поглед, когато се записах в регистъра. Използвах името Уорън Хигинс. Даде ми ключа, каза ми как да стигна до бунгалото и продължи да дреме.

Влязох в бунгалото, заключих се отвътре и запалих лампата. Беше уютно. Оставих куфарите и въздъхнах с облекчение.

Чувствах се в безопасност.

А колко бях уморен! Единствената ми мисъл беше да заспя.

Съблякох се и без да вземам душ се строполих върху леглото. Заспах.

Събуди ме ръмженето на лека кола. В малката спалня през прозореца нахлуваше слънчева светлина. Чух гласове. За миг ме обзе страх. Нима вече ме бяха открили?

Отметнах завивката и изпълзях от леглото.

Отидох в другата стая и погледнах иззад пердето.

Това, което видях ме успокои — някакви хора слагаха багажа си в колата, смееха се, говореха. Хора, тръгнали на почивка.

Погледнах часовника си. Беше 9,15. Взех душ, облякох се и излязох навън. Повечето гости на мотела вече си бяха тръгнали. Бяха останали само три коли.

Намерих ресторанта. Келнерката ми се усмихна дръзко:

— Мистър Мързеливко, а? Какво да бъде? Поръчах си яйца с шунка и палачинки, и поисках вестник. Донесе ми „Парадайз Хералд“. Прегледах го, но никъде не се споменаваше за смъртта на Джон Мерил Фергюсън. Беше твърде рано, а аз имах нужда от новини.

След като закусих, отидох на рецепцията. Слабият мургав човек, който се оказа управителят, ми се усмихна широко.

— Аз съм Фред Бейн — каза той и стисна ръката ми. Добре ли спахте, мистър Хигинс? Доволен ли сте?

— Всичко е наред — отговорих аз. — Искам да остана известно време. Пиша книга и ми трябва спокойствие.

Погледнах го срамежливо.

— Книга? — изглеждаше впечатлен. — Няма никакъв проблем, мистър Хигинс. Можете да останете, колкото искате и никой няма да ви безпокои.

— Можете ли да ми дадете под наем пишеща машина?

— Разбира се. Но не под наем. Имам една, която и без това не използвам. Ще ви я дам с удоволствие.

— Много мило от ваша страна. Благодаря ви.

— Мистър Хигинс, ако не желаете да ви безпокоят, мога да наредя да носят храната ви в бунгалото. Няма проблем. Само момичето ще идва да оправя леглото ви и да чисти. Не повече от петнадесет минути на ден. През останалото време никой няма да ви безпокои.

— Да, точно от това имам нужда. Благодаря.

— Няма проблеми, мистър Хигинс. Как бих искал аз да можех да напиша книга! — въздъхна той. — С тези романчета трябва да се печели доста добре.

— Да — отговорих аз и се върнах в бунгалото. Бях решен на всяка цена да завърша историята на Фергюсън. Вероятно през следващите три седмици нямаше да има какво друго да правя. Дотогава се надявах положението да се успокои. След това щях да обмисля следващия си ход.

Малко по-късно дойде млада негърка и ми донесе пишещата машина. Тя ми показа два реда ослепително бели зъби:

— И брат ми иска да напише книга, мистър Хигинс. Само че не знае как да започне.

Тя се зае да чисти с прахосмукачката и добави:

— Измислил е хубав сюжет. Всъщност, не знае и как да завърши.

— Кажи му да започне от средата — посъветвах я аз. — Все ще излезе нещо.

Затворих се в банята.

След като камериерката си отиде, взех ръкописа и започнах да го чета. В бунгалото имаше климатична инсталация, но ми се щеше да изляза навън, на слънце. Устоях на изкушението. Трябваше да се крия.

Стори ми се, че ръкописът е добър.

На обяд хапнах хамбургери с малко кафе и седнах зад пишещата машина. Писах до 18,00 часа и станах, за да си направя мартини. Хладилникът беше зареден много добре.

Бях стигнал момента, когато Лари Едуардс идва при мен, маскиран като Джон Мерил Фергюсън. Бях доволен от работата си. Ръкописът ми се струваше гладък и можех да продължа, но ми се прииска да почина малко преди да опиша момента, в които разбрах, че Фергюсън всъщност е Лари Едуардс.

Погледнах с копнеж плувния басейн навън. Имаше няколко мъже, жени и деца, които се забавляваха, но реших да не се показвам.

Около 19,30 часа чернокожата камериерка ми донесе пържола за вечеря. Дадох й два долара и тя погледна със страхопочитание разпръснатите по масата машинописни страници.

След като се нахраних, дръпнах пердетата и продължих да пиша. Най-накрая, към 11,30 часа, успях да завърша. В края на разказа, както и в действителност, седях в един мотел и се чудех какво да правя по-нататък. Трябваше да чакам, за да видя какво ще се случи. Събрах изписаните страници, сложих ги при останалите, взех душ и си легнах.

Не спах много добре. Мислех за бъдещето си. Не беше ли по-добре да се върна в Лос Анджелис? Там щяха да ме потърсят най-напред… Ако, разбира се, възнамеряваха да ме търсят.

В банката имах около осем хиляди долара. Може би щеше да е по-добре да купя кола и да отида в Мексико. Можех да се скрия там, докато преценя, че е безопасно да се върна. Какво щях да правя след това? Осемте хиляди долара за това време щяха да се стопят.

Спомних си ужасния си предишен живот — висенето край телефона и безкрайното очакване.

Може би книгата щеше да предизвика интерес. С тази успокояваща мисъл най-накрая заспах.

На следващата сутрин чернокожата камериерка ми донесе закуската и новия брой на „Парадайз Хералд“. Цялата първа страница беше посветена на смъртта на Джон Мерил Фергюсън.

Доктор Вайсман беше обяснил на журналистите, че Фергюсън е страдал от преумора. Сключил невероятна сделка с китайците. Бил потресен от смъртта на жена си. Всичко това допринесло за инфаркта му. Имаше снимка на доктор Вайсман, с тъжно изражение на лицето. Имаше снимка на Джоузеф Дюран, също с тъжно изражение на лицето. Пишеше, че сега огромната „Фергюсън Електроник & Ойл Корпорейшън“ ще се ръководи от Дюран. Имаше снимка и на мисис Хариет с пудела й. Тя също имаше натъжен вид, както и пуделът. Пишеше, че сега тя е най-големият акционер в корпорацията и с всеобщо съгласие е избрана за неин президент.

Фергюсън бил сключил с китайското правителство секретна сделка. Корпорацията трябвало да достави компютърни системи и сателити за разузнаването, които да премахнат преднината на руснаците в тази област. Сделката била на стойност два милиарда долара.

Четях докато се хранех.

Два милиарда долара! Аз и Лари можехме да изпратим тази сделка по дяволите! Мисълта ме накара да изгубя апетит. Бутнах чинията напред, станах и се преместих на един шезлонг.

Ако аз или Лари разкриехме истината за подписите под тази сделка, резултатът щеше да наподобява атомен взрив. Спомних си последните думи на Лари, преди да си тръгне: „Където и да отидеш, не казвай какво си видял тук. Аз и ти бихме могли да съборим империята им, но не съм толкова побъркан, че да го направя.“

„Нямаше нужда да ми го казваш, Лари — помислих си аз. — Последното нещо, което бих направил, е да се разприказвам.“ След това си спомних за ръкописа. Може би някой схватлив журналист би се досетил за какво всъщност става дума, след като го прочете. И какво от това? Не би могъл да докаже нищо. Този ръкопис щеше да е нещо като застраховка за старините ми. Щеше да почака, докато се слегне утайката, но нямах никакво намерение да го захвърля.

След това отново погледнах вестника и видях малко съобщение в долния край на страницата.

Вестникът се изплъзна от пръстите ми. Започнах да треперя… Лари!

Изправих се с мъка и отидох до барчето. Налях си скоч. Чашата задрънча в зъбите ми. Запалих цигара и започнах да се разхождам из стаята с разтуптяно сърце.

Лари… мъртъв!

Заставих се да взема вестника и да прочета оскъдните подробности. Според вестника Лари Едуардс карал взет под наем Форд и бил ударен от тежък камион, който след произшествието избягал. Фордът излетял от пътя и бил смлян на пихтия. Полицията издирвала камион с повредена предница. Лари Едуардс бил на почивка във Флорида.

Значи го бяха открили! По челото ми изби пот.

След като си тръгна, Лари беше проявил достатъчно разум, за да зареже ягуара, както аз бях зарязал мерцедеса. Беше наел кола и беше тръгнал към Източното крайбрежие — но това не беше нито умно, нито достатъчно бързо действие.

А дали аз бях в безопасност тук?

Спомних си какво каза Лари: „Слушай, Джери, видях как действат тези хора. Имат пипала навсякъде.“

Наистина се уплаших!

Седнах и се опитах да се успокоя. Как можеха да ме открият в този далечен мотел? А как бяха открили Лари? Вече трябва да са намерили мерцедеса. Щяха ли наистина да помислят, че съм заминал някъде със самолет? А нямаше ли да проверят и да разберат, че човек с моята външност не се е мяркал на летището? Нямаше ли да стигнат до заключението, че се крия някъде наблизо?

Сега разбирах какво чувства лисицата, когато чуе лая на хрътките.

Около Маями трябва да има повече от триста мотела и не знам колко хотела. Щяха ли да проверят във всеки един от тях?

Започнах да се успокоявам. Нямаше да изляза от скривалището си. Щях да съм нащрек.

Замислих се за ръкописа. Той би могъл да спаси живота ми. Щях да пиша на мисис Хариет и да й кажа, че съм описал всичко, от момента, когато се срещнахме във фоайето на хотел „Плаза“. Щях да я предупредя, че ако с мен се случи каквото и да било, ръкописът ще отиде в полицията. Щях да й обещая, че ако ме оставят на мира, няма да говоря нищо.

Това ми се стори добра идея. Седнах зад пишещата машина и написах писмото.

Как да й го предам? Не можех да го пусна по пощата оттук. Клеймото от Маями щеше да им подскаже, че съм някъде наоколо.

Трябваше да намеря някой, който да го изпрати от друго място. Адресирах плика: Мисис Хариет, Резиденция Ларго, Парадайз сити. Този, който щеше да го пусне в пощата не трябваше да разбере, че получател е човек от семейството на Фергюсън. Мушнах писмото в плика и го запечатах.

А какво да правя с ръкописа? Реших да го изпратя на Лу Пренц и да го помоля да го пази.

Излязох от бунгалото и отидох на рецепцията. Фред Бейн ми се усмихна.

— Здравейте, мистър Хигинс. Как върви?

— Добре. Можете ли да ми дадете малко амбалажна хартия и канап? Искам да изпратя колет.

— Веднага.

Той влезе в стаичката отзад и се върна с голям лист кафява хартия и канап.

— Ще свърши ли работа?

— Да. Благодаря. И още нещо, мистър Бейн. Имам едно писмо, което искам да изпратя по пощата, но не от този район. Не искам никой да знае къде се намирам. — Извадих писмото. — Мисис Хариет е тъща ми. Ако научи, че съм в Маями…

Намигнах му многозначително. Той ме изгледа леко озадачен, после кимна.

— Разбира се, мистър Хигинс. Предполагам, че писателите от време на време трябва да се крият, за да могат да работят. Едно семейство тази сутрин заминава за Ню Йорк. Ще ги помоля да го пуснат оттам. Приятни хора са. Става ли?

— Много добре. — Подадох му десетдоларова банкнота. — Ще им предадете ли това?

— Разбира се. Ще приемат с удоволствие, мистър Хигинс. Ще се погрижа за всичко. Не се безпокойте.

Чернокожата камериерка беше оправила леглото ми и изчистила.

Сега се чувствах доста по-спокоен.

Седнах зад пишещата машина и в продължение на три часа описах и последните събития.

„Сега се чувствам сигурен — написах аз, — че ще остана жив.“ Смятам да изпратя този ръкопис на Лу Пренц, за да го пази при себе си. Сега вече няма какво да правя, освен да стоя в това бунгало, докато се убедя, че мисис Хариет е получила писмото ми. Тя е хитра. Обещах й да не казвам нищо. Предупредих я, че ако нещо се случи с мен, полицията ще получи ръкописа ми. Защо ще й е да ме убива?

След седмица-две ще наема кола и ще замина за Мексико. След още няколко месеца ще се върна в Холивуд и отново ще увисна в очакване край телефона в някоя мизерна стаичка.

Това е лошо, но е по-добре, отколкото да умра.