Не питай!

8

Докато седях на балкона и мислех за седемгодишния си договор, се удивлявах на това, колко внезапно може да се промени животът на човек, и се чувствах напълно спокоен. Всичко ми се беше струвало прекрасно, но в момента в който видях Лорета, спокойствието и радостта ми се изпариха.

— Здравей, Джери — каза тя и ми се усмихна. — Наблюдавах те. Изглеждаш щастлив.

Устата ми беше така изсъхнала, че не можах да кажа и дума. Гледах я като заек, нападнат от пор.

На слабата светлина, хвърляна от лампата, тя изглеждаше красива. Беше със светлосин копринен пеньоар, а дългите й крака отдолу бяха голи.

Дали беше дошла, за да сподели леглото ми? Само мисълта, че мога да се докосна до тази проклета жена, ме ужаси.

— Да не би нещо да не в ред, Джери? — попита тя, леко наклонила глава на една страна с очакващ поглед.

— Изненадан съм — успях да промърморя аз, отидох до един стол и седнах. — Не очаквах да те видя.

— Трябва да поговоря с теб. Дюран се върна.

— Знам.

— Ходил си в корпорацията?

— Да.

— Какво искаше от теб?

— Да подпиша някои документи.

— Каза ли ти нещо за мен?

— Не.

— Завещанието не пристигна днес. Сигурно ще пристигне утре.

Аз не казах нищо.

— Вече не ми позволяват да виждам Джон. Тази сутрин отидох до апартамента му, но пред вратата имаше пазач. Каза ми, че Джон е много зле и никой не може да, влиза при него.

Спомних си думите на мисис Хариет: „Не обръщай никакво внимание на приказките на горката Ета. Бъди мил с нея. Обещай й да направиш каквото иска от теб. През следващите няколко дни фантазията й ще става все по-богата и по-богата.“

— Съжалявам — отговорих аз.

— Стаята му е над моята. През цялото време го чувам как се разхожда напред-назад. Като животно в клетка е. Напред-назад, напред-назад. — Тя ме погледна, а в големите й теменужени очи се четеше страх. — Последния път, когато го видях, завесите бяха спуснати. Седеше в полумрак. Заприлича ми на статуя. Когато му заговорих, не каза нищо. Болногледачът му дори не ми позволи да се приближа до него. А сега вече не ме пускат и в стаята. Чудя се дали няма да умре. — Тя изведнъж удари дланта си с юмрук. — Какво ще стане с мен, ако умре? Старата кучка, ще пипне всичките му пари!

Слушах я и усещах ужаса в думите й.

— Снощи опитах да отворя вратата й. Сега старата кучка се заключва отвътре. Говорих и с Мацо. — Лорета вдигна отчаяно ръце. — Той се страхува от нея.

Зачудих се дали наистина е говорила с Мацо или това е поредната й измислица. Главната ми грижа беше как да я накарам да ме остави на мира.

Последва дълга пауза, през която тя не отдели поглед от мен.

— Не казваш нищо, Джери. А аз разчитам на теб. Имам нужда от помощта ти. Ще платя за помощта ти. Помисли! Два милиона долара!

Мисис Хариет беше казала: „След няколко дни ще има пълнолуние и ще я затворим отново. Обещай й да направиш каквото поиска от теб.“

— Не съм забравил — казах аз. — Трябва да помисля още малко. Сигурен съм, че ще намеря решение.

— На всяка цена! — Гласът и стана твърд. — Мисли!

Лорета се изправи и добави:

— Наблюдават ме непрекъснато! Смятах, че мога да разчитам на Мацо, но… — Тя дойде до мен и прокара пръсти през косата ми. Докосването й ме накара да потреперя. — Мили Джери! Мисли! Помогни ми!

Аз се изправих бързо.

— Не трябва да знаят, че идваш при мен. По-добре си върви.

Тя сложи ръка на рамото ми.

— За Бога, Джери! Не вярвай каквото ти говори старата кучка! Не вярвай каквото ти говори Дюран! Вярвай на мен!

Видях отчаянието и ужаса в очите й. Спомних си Лари Едуардс и Чарлс Дювайн.

— Чуй ме, Джери! — продължи тя. — Не вярвай на никого! Вярвай само на мен!

Изтласках я до вратата.

— Да, успокой се. Вярвам ти.

— Заради теб самия, Джери! Бъди на моя страна. Не се оставяй да те убедят в измишльотините си! Предупреждавам те — тази стара кучка и Дюран Са зли и алчни дяволи! Могат да ме убият, Джери! Могат да убият и теб!

Отчаянието и безумието в гласа й върнаха всичките ми стари страхове.

— Ще намеря решение — казах аз и отворих вратата. Тя се огледа боязливо в тъмния коридор и прошепна:

— Имаме толкова малко време, Джери. Ще дойда утре вечер. Намери решение — и си отиде бързо и безшумно.

Аз затворих вратата и излязох на балкона. Загледах се в осветената от луната ливада. Мисис Хариет беше казала, че Лорета е луда. Не можеше да е иначе! И все пак това предупреждение… „Могат да ме убият! Могат да убият и теб!“

Заставих се да погледна жестоките факти такива, каквито са. Бях сигурен, че са убили Лари Едуардс и Чарлс Дювайн. Обзе ме страх.

Седнах и се опитах да се успокоя. Замислих се за Джон Мерил Фергюсън с широката му, приветлива усмивка. „Ти си твърде ценен, за да мога да те изгубя.“ Замислих се за мисис Хариет. „Тя забременя, но не можа да го износи… Беше момченце… От този момент сякаш рухна. Започна да си въобразява разни неща.“

Според мисис. Хариет, зад прозорците с железните решетки заключваха Лорета, когато получи поредния пристъп, но според самата Лорета, там държаха болния Джон Мерил Фергюсън…

„Стаята му е над моята. През цялото време го чувам как се разхожда напред-назад. Като животно в клетка е. Напред-назад, напред-назад.“

Измислици?

Изтрих запотеното си лице с опакото на ръката си. Тази сутрин бях срещнал Джон Мерил Фергюсън в кабинета му. Бях разговарял с него. Стъпките, за които говореше Лорета, изглежда бяха чиста фантасмагория. Фергюсън със сигурност не беше заключен в лявото крило на къщата. След това си спомних отчаяния, уплашен поглед на Лорета, когато ми говореше всичко това. Нима наистина горе има някой?

Трябваше да разбера на всяка цена.

Станах, отидох във всекидневната и опитах вратата към коридора. Все още беше отключена. Съвсем тихо излязох навън и се приближих до горния край на стълбата. Вестибюлът беше осветен, но нямаше охрана. Мацо каза, че сега съм един от техните хора. Изглежда пазачите бяха махнати, защото повече нямаше нужда от тях. Останах там доста време, докато реша как да стигна до лявото крило. После се върнах до началото на главния коридор и оттам тръгнах по левия, който беше съвсем слабо осветен. Щеше ми се да познавам вътрешното разположение на тази огромна къща. Отвън трите прозореца с решетките бяха в далечния край на фасадата, така че продължих предпазливо нататък.

Пред мен коридорът завиваше. Спрях и надникнах зад ъгъла. Нямаше охрана. Нямаше никой. Тръгнах отново. Имаше четири врати, които би трябвало да водят към онези стаи.

Прозорците с решетки бяха три. Подминах първата врата и спрях пред втората — това би трябвало да е първата стая с решетка на прозореца. Натиснах внимателно дръжката, но беше заключено. Опрях ухо до дървената повърхност и се вслушах. Не чух нищо. Отидох до третата врата. Отново опитах дръжката. И тук беше заключено. Отново се ослушах.

Това, което чух, накара космите на тила ми да настръхнат — равномерни стъпки на човешки крака.

След малко чух кашляне, после стъпките продължиха.

Отдалечих се от вратата.

Значи Лорета не си беше измислила тези стъпки! Те бяха съвсем истински! Вътре имаше човек, който крачи, както каза тя, подобно на животно в клетка.

Но това не можеше да е Джон Мерил Фергюсън. Бях се срещнал с него само преди няколко часа — усмихнат приветливо, той ми беше казал колко ценен съм и че не иска да ме загуби. Тогава кой беше вътре?

Прилепих още веднъж ухо до вратата и почувствах, че нещо меко докосва крака ми.

Това докосване едва не ме накара да излетя през покрива. Отскочих настрани и погледнах надолу.

Пуделът на мисис Хариет седеше на задните си лапи и ми махаше с предните.

Лежах на леглото в осветената от луната стая и умът ми работеше трескаво. Не можех да спя.

Кой беше затворникът зад решетките в лявото крило? В едно бях сигурен — това не беше Джон Мерил Фергюсън, както твърдеше Лорета. Нали го бях срещнал през деня? Нали бях подписал договор за седем години?

Кой би могъл да е затворникът?

Когато тръгнах към стаята си, пуделът ме последва. Затворих вратата под носа му. Уплаших се да не започне да лае, но не го направи.

Сега лежах на леглото и мислех за затворения горе човек и за Лорета, която каза, че ще дойде пак.

Нервите ми бяха опънати до скъсване. Опитах се да се успокоя с мисълта, че Лорета е луда. Сутринта щях да кажа на мисис Хариет, че продължава да ме тормози. Може би беше време да я затворят? През отворения прозорец се виждаше луната — почти пълна.

Да я затворят?

Мисис Хариет беше казала, че стаите с решетки са за Лорета, когато получи пристъп и не може да се владее.

Но там вече беше затворен някой!

Станах от леглото, защото знаех, че няма да мога да заспя, отидох във всекидневната и запалих лампата върху бюрото.

Тази къща ме потискаше. Копнеех да се измъкна от нея. Тук ставаше нещо зловещо, нещо твърде объркано, за да мога да го спра.

Седнах зад бюрото.

Навсякъде цареше тежка, потискаща тишина. Единственият звук, който чувах, беше равномерното тупкане на сърцето ми. Луната хвърляше причудливи сенки върху килима.

Часовникът на бюрото показваше 1,50.

Опитах се да разсъждавам. Всичко това не би трябвало да ме занимава. Сега бях част от екипа на Фергюсън. Бях подписал договор, съгласно който в продължение на следващите седем години трябваше да бъда негов двойник, когато замине, срещу невероятната заплата от сто хиляди долара годишно.

„Считай се за щастливец — мъчех се да се успокоя аз. — И в най-смелите си мечти не си си представял, че ще получиш такава работа. Как ли ще зяпне Лу Пренц от изумление, когато научи! Лягай си! Върви да спиш! Това, което става тук, няма нищо общо с теб. След няколко дни Джон Мерил Фергюсън ще се върне и ти ще живееш в луксозната къща край морето. Само след няколко дни ще можеш да поканиш Соня на вечеря.“

Само че сенките на Лари Едуардс и Чарлс Дювайн изглеждаха твърде близо до мен. Отчаяният поглед на Лорета не ми даваше мира. Имах чувството, че мисис Хариет и пуделът й са в стаята при мен.

Стоях напълно неподвижен, изпълнен със страх, и тишината ме измъчваше. Изведнъж чух тих звук — щракване на метал. В тишината ми се стори, че чувам експлозия.

Реагирах. Станах и застанах неподвижно, ослушах се. След това разбрах какъв беше този звук. Отидох бързо до вратата и натиснах дръжката.

Вратата беше заключена.

Някой беше превъртял ключа!

Втренчих се в бравата с разтуптяно сърце и ме обзе панически страх. Какво стана! Защо ме заключиха?

След това женски писък раздра тишината. От него кръвта буквално замръзна във вените ми. Ужасът в този писък ме накара да отстъпя потресен няколко крачки назад. Сърцето ми заби като бясно.

Последва миг тишина, после някакво шумолене и тъп удар, който ми се стори, че разтърсва цялата къща — такъв зловещ звук издава човешкото тяло, когато падне от високо и се удари в твърда повърхност.

Чаках и слушах с изтръпнали ръце и крака. След това чух гласове, мъжки гласове. Приближих се до вратата и опрях ухо в повърхността й.

Различих гласа на Мацо.

— Стой настрана, не я докосвай.

Друг мъжки глас отговори, но не успях да чуя какво.

— Извикай доктор Вайсман — пролая Мацо. Разбрах, че жената е умряла.

Мисис Хариет? Лорета?

Чух пуделът на мисис Хариет да джафка.

Този изпълнен с ужас писък, после звукът от падането! Това беше убийство!

След това изведнъж се чуха много гласове и сред тях ясно различих спокойния тембър на мисис Хариет, но тя говореше твърде тихо, за да разбера какво казва. Лорета!

„Могат да ме убият, Джери! Могат да убият и теб!“

Беше ми казала това преди по-малко от два маса… Те го бяха направили!

С олюляване стигнах до стола и седнах. Чувах гласове някъде отдолу — съвсем слаби. Пуделът беше престанал да лае. След няколко минути ключалката изщрака отново и вратата на стаята ми се отвори.

На прага застана мисис Хариет. Гледаше ме. Върху бялата си нощница беше облякла черен копринен пеньоар. Държеше пудела в ръце.

— Джери, скъпи — каза тя. — Толкова се радвам, че не си си легнал още. Случи се нещо ужасно. — Лицето й беше напълно безизразно, но малките й тъмносини очички блестяха. — Чу ли? Горката Ета! Падна от стълбите. Ходеше насън.

Мисис Хариет се приближи и седна до мен.

— Когато получи пристъп, винаги ходеше насън. Вгледах се в тази зловеща стара жена. Не казах нищо.

— Мисля, че е счупила гръбначния си стълб — продължи мисис Хариет, като си играеше с ухото на пудела. — Синът ми ще се разстрои толкова много! Толкова я обичаше!

Устата ми се изпълни със стомашни сокове. Изтичах до банята и повърнах. Трябваха ми няколко минути, за да се съвзема.

„Могат да убият и теб!“

Върнах се бавно във всекидневната.

— Горкият Джери! — каза мисис Хариет тихо. — Вие, хората на изкуството, сте толкова чувствителни! Ето, изпий това.

Тя ми подаде чаша, наполовина пълна със скоч. Отпих.

— Така е по-добре. — Потупа ме успокоително по ръката. — Джери, ще трябва да ни помогнеш. Ще дойде доктор Вайсман. Той ще трябва да повика полицията.

Отидох до стола и седнах.

— Джери! — Тонът й ме накара да замръзна. — Ти си тук, за да помагаш! Престани да се държиш като дете! Чуваш ли какво ти казвам!

„Могат да убият и теб!“

Изпих уискито и се помъчих да се овладея.

— Какво трябва да направя? — попитах, без да я гледам.

— Всички знаят, че Джон е тук. Той ще се върне най-рано след седмица. Не искам да му казвам какво се е случило преди да си дойде. Иначе ще се върне веднага. Това, което прави в момента, е от жизнена важност. Трябва да заемеш мястото му. Чуваш ли ме?

— Да.

— Сложи си маската. Ще кажа на доктор Вайсман, че си приел случилото се много тежко, но полицаите може би ще искат да поговорят с теб. Ще се погрижа да не те безпокоят прекалено много. Искам да разбереш следното. Ще кажеш, че Ета много рядко е ставала насън. Ако те питат, трябва да им кажеш само това, макар и да не смятам, че ще се наложи. Джон винаги се е грижил за полицията. Разбира се, ще има разследване, но няма да те викат. Джон винаги се е грижил и за съдебния лекар. Ще трябва да присъстваш на погребението. Ще бъдем само ние. А сега върви и си сложи маската.

Нямах избор. Тази стара жена ме плашеше до смърт. Бях сигурен, че именно тя е наредила да убият Лорета, така, както беше наредила да убият Лари Едуардс и Чарлс Дювайн.

Влязох в банята и с разтреперани ръце сложих маската си.

Дали пък сега, когато дойде полицията, не беше моят шанс да се измъкна от този кошмар? Дали да не разкъсам тази маска пред тях и да им кажа истината?

Спомних си приветливата усмивка на Джон Мерил Фергюсън.

„Ти си твърде ценен, за да мога да те загубя.“

Спомних си и договора за седем години. Замислих се за онези ужасни дни, когато седях край телефона и чаках, буквално умрял от глад.

След погребението тази ужасна старица щеше да се прибере в Сан Франциско и щях да се отърва от нея.

Замислих се за луксозната къща, в която щях да живея. Замислих се за Соня Малкълм.

„Това не е твоя работа“ — казах си. Моята работа беше да спечеля парите, които беше готов да ми плаща Джон Мерил Фергюсън.

Може би уискито ми вдъхна кураж. Докато намествах маската, реших, че въпреки всичко ще остана на работа при Фергюсън.

Изразът „Парите са власт“ е общоприето клише. В света на киното го бях чувал достатъчно често, но тъй като сам никога не бях разполагал с много пари, въобще нямах ясна представа какво точно означава то.

Тази нощ разбрах значението на този израз в цялата му зловеща сила.

С маската и един от черните костюми на Фергюсън аз застанах на балкона, намиращ се над главния вход на къщата.

Цялата градина беше осветена — английската ливада и желязната порта на входа на имението.

Десетина мъже седяха в полукръг пред вратата долу — главорезите от охраната. Докато гледах, един лъскав кадилак спря пред портата, отвориха му и след това се плъзна по алеята към входа на къщата.

Предположих, че пристига доктор Вайсман. Излязох бързо от всекидневната и застанах в горния край на стълбището.

Вестибюлът беше ярко осветен. Долу, край стъпалата лежеше тялото на Лорета Мерил Фергюсън, все още със светлосиния пеньоар. Краката й бяха голи. Отстрани стоеше Мацо с безизразно лице. Погледнах бръснатата му глава. Саблен удар?

Вероятно го беше видяла да се приближава и беше надала онзи писък… След това я е ударил по врата и е хвърлил тялото й надолу по стълбището.

Един висок, дебел мъж с властен вид и гъста бяла коса разговаряше с мисис Хариет. Не можех да чуя какво й казва.

Разгледах го добре. Имаше едро лице, челюстите му издаваха добро хранене, беше облечен с черен безупречен костюм. Излъчваше надменност и арогантна самоувереност. Очевидно това беше доктор Вайсман.

Той коленичи край Лорета, докосна я леко, обърна главата й, вдигна клепача й и се изправи.

— Нищо не може да се направи мисис Фергюсън. Тя е мъртва — каза той със звучен баритон. — Оставете всичко на мен. Не трябва да я местим. Ще се обадя на шефа на полицията Таръл.

— Скъпи докторе, мисля, че първо трябва да поговорим — долових гласа на мисис Хариет. — Няма да ни отнеме много време.

Тя сложи ръка на лакътя му, дръпна го във всекидневната и затвори вратата.

Опрях ръце на парапета и зачаках. Мацо започна да се разхожда из вестибюла. На лицето му беше изписано безпокойство.

Минаха десет минути, след това вратата на всекидневната се отвори и отново се появиха доктор Вайсман и мисис Хариет.

— Синът ми е съкрушен, докторе. Не искам да го безпокоят.

— Разбира се, че няма. Да го прегледам ли? Може да му дам успокоително.

— Желае да бъде сам.

— Разбирам. А сега, мисис Фергюсън, идете в стаята си и си легнете. Оставете всичко на мен. Ако се наложи, ще ви повикам.

— Разчитам на вас, докторе — каза мисис Хариет и го потупа по ръката. Тази ужасна старица изглежда си падаше по този жест. — Ако се наложи, ще бъда на ваше разположение.

Тя тръгна нагоре по стълбите, а аз бързо се прибрах в апартамента си и затворих вратата. Излязох на балкона.

Полицаите пристигнаха след десет минути с две коли. Дойде и линейка.

Доктор Вайсман беше задвижил нещата.

Видях двама цивилни агенти и един униформен сержант да се качват по стълбите. Върнах се във всекидневната и открехнах вратата към коридора. Мисис Хариет стоеше там, където бях стоял аз, беше опряла ръце на парапета и гледаше втренчено надолу. Чух гласове. Най-силен беше сочният глас на доктор Вайсман, но не можех да доловя какво казва.

Целият театър свърши за по-малко от двадесет минути. Докато гледах в тъмнината, се чудех колко ли се кани мисис Хариет да плати на доктор Вайсман. Непосредственото ми впечатление беше, че този човек може да бъде купен, стига сумата да е достатъчно голяма.

Видях мисис Хариет да се отделя от парапета и да тръгва бавно надолу по стълбите. Аз излязох и заех мястото й. Долу бяха двамата агенти. Сержантът стоеше край вратата. Доктор Вайсман владееше положението изцяло.

Мисис Хариет слезе при тях.

— Съжалявам, мадам — каза единият от агентите, — но се налага да ви зададем няколко въпроса. Разбирам, че моментът е неподходящ, но…

— Разбра се, разбира се — отговори мисис Хариет и попи очите си с кърпа. — Трябва да знаете, че синът ми изобщо не знае как е станало това. Той е шокиран, както ще потвърди доктор Вайсман, и не бива да бъде безпокоен.

— Разбирам, мадам — отговори агентът и тръгна към всекидневната. Мисис Хариет и доктор Вайсман го последваха.

Влязоха двама санитари с носилка, качиха тялото на Лорета върху нея, покриха го с чаршаф и го изнесоха навън. Другият агент се приближи до Мацо и му заговори, а той започна да свива с безразличие маймунските си рамене.

Върнах се във всекидневната и седнах. Толкова ми се гадеше, че дори не можех да мисля.

Затварянето на автомобилни врати и ревът на двигателите ме накараха да стана отново. Излязох на балкона и видях полицейските коли и линейката да си тръгват.

Толкова! Ето това е силата на парите!

Върнах се в стаята и влезе мисис Хариет. Тя затвори вратата и ме погледна изпитателно.

— Скъпи Джери, всичко е уредено. Няма да има нужда от теб. — Старческите й устни се разтеглиха в тържествуваща усмивка. — Лягай си. Вземи приспивателно, ако искаш. Не забравяй, че за горката Ета това все пак е спасение.

Мисис Хариет тръгна да си върви, спря до вратата, обърна се и добави:

— Джери, няма да се наложи да те викат на предварителното следствие. Доктор Вайсман ще се погрижи за всичко. Толкова мил и услужлив човек! Разбира се, ще трябва да дойдеш на кремацията, но никой няма да те безпокои. Лека нощ.

Тя ми махна с ръка и си тръгна. Следващите шест дни ми се сториха като шест години.

Мацо ми носеше храна. Не ми говореше, а и аз нямах какво да му кажа. По цели часове стоях на балкона и четях романчета. Вечер гледах телевизия. Мъчех се да се успокоя с мисълта, че съм на работа при Джон Мерил Фергюсън и че заплатата ми е сто хиляди долара годишно.

Само че твърде често си спомнях онзи писък и зловещото тупване, мислех за отчаянието в очите на Лорета и си спомнях думите й: „За Бога, Джери! Не вярвай каквото ти казва тази стара кучка! Не вярвай каквото ти казва Дюран! Вярвай на мен!“

Мислех и за човека, който крачеше напред-назад в стаята с решетки на прозореца.

На сутринта на шестия ден дойде Мацо със закуската и каза:

— Всичко е уредено. Предварителното следствие мина като по вода. Слагай си маската. Ще горят Лорета тази сутрин в единадесет.

Искаше ми се да стоваря юмрука си върху маймунското му лице, искаше ми се да изкрещя, че е убиец. Станах и отидох в банята.

— Нещо притеснява ли те? — попита той и влезе след мен.

— Не е твоя работа. Разкарай се!

— Казвам ти, нямаше никакви проблеми — ухили се той доволно. — Слагай маската и облечи черен костюм.

Единствените опечалени бяхме аз, мисис Хариет и пуделът. Отидохме до крематориума с ролс-ройса. Пред него имаше една кола, а отзад още две.

Новината беше плъзнала и журналистите вече бяха пред входа — хиените репортери, фотографите, телевизионните екипи, осветителите и тълпата зяпачи. От трите коли се изсипаха горилите, пропуснаха да мине ролс-ройса и спряха напиращата тълпа.

Вътре ни чакаше застаряващ свещеник, на чието лице беше изписана професионална тъга. Изглеждаше изпълнен със страхопочитание към мисис Хариет и мърмореше съчувствени слова. Проведе опелото бавно, сякаш се стремеше да оправдае заплатата си, колкото се може по-добре.

Когато ковчегът започна да се плъзга към пещта, аз паднах на колене. От дете не бях се молил, но сега се помолих за Лорета.

Пуделът започна да джафка. Докато се мъчех да намеря подходящи думи за мъртвата, чух мисис Хариет да го укорява:

— Тихо, миличко! Дръж се почтително!

Бавно и мъчително минаха още два дни.

Хранех се, седях на балкона, четях и чаках.

На третата сутрин, когато седях след закуска на балкона, видях ролс-ройсът да излиза от гаража. Появи се Джонас с някакви куфари, които сложи в багажника, а след това излезе мисис Хариет с пудела. Каза му нещо, той й се поклони почтително, след което тя се качи на задната седалка и колата потегли.

Колко благодарен бях, че виждам гърба й!

Мацо влезе безшумно в стаята.

— Тази сутрин ще ходиш в корпорацията — каза той. — Сложи маската.

С ягуара ме закара до предния вход и горилите ме преведоха през тълпата чакащи журналисти. Отново чух обичайните умолителни викове и видях блясъка на фотосветкавиците.

Качихме се с асансьора и влязохме в кабинета на Джон Мерил Фергюсън. Зад голямото бюро седеше Джоузеф Дюран.

— Ела, Стивънс — посрещна ме той и се усмихна пестеливо. Посочи ми стол.

Седнах.

— Трябва да ти благодаря за великолепното изпълнение по време на кремацията. Давам си сметка, какво изпитание е било за теб.

Едва ли можех да кажа нещо в отговор, така че замълчах.

— Мистър Фергюсън се върна — продължи Дюран. — Сега ще си свободен да правиш каквото поискаш поне две седмици. Ти доказа на практика, че си незаменим наш служител и сме повече от доволни от теб.

— Благодаря, сър — отговорих аз.

Дюран се наведе напред и отвори куфарчето си. Отвътре извади чекова книжка.

— Това е първата ти месечна заплата, Стивънс. Плюс малка премия.

Станах и взех чека. Беше за десет хиляди долара.

— Благодаря, сър — казах аз и го прибрах в портфейла си.

— Сега можеш да вървиш. Свободен си. Махни маската. Дрехите ти са в другата баня, втората врата нататък по коридора. Прибери се в бунгалото си. — Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре. — Разбрахме се, че няма да напускаш града, няма да разговаряш с журналисти и няма да споменаваш на никого за работата си.

— Да, сър.

— Добре, Стивънс. Върви и се забавлявай.

Аз тръгнах към вратата, спрях и се обърнах назад.

— Ще предадете ли на мистър Фергюсън искрените ми съболезнования за смъртта на жена му?

Усмивчицата му изчезна.

— Разбира се, Стивънс. Върви.

През следващите три часа ходих по магазините, за да си купя дрехи. Намерих един специализиран мъжки магазин и си устроих истински празник. Най-накрая, когато се сдобих с всичко необходимо, занесох покупките в мерцедеса и тръгнах към къщата на брега.

Пазачът на входа ме погледна, кимна и вдигна бариерата.

Докато карах по алеята, ми хрумна, че заменям един затвор с друг. И тук щяха да ме наблюдават, но ми беше все едно. Имах пари! Бях се махнал от онази зловеща къща и смятах наистина да се позабавлявам.

Беше едва обедно време. Веднага щом разопаковах покупките си и ги подредих в гардероба, се обадих във „Фергюсън Електроник & Ойл Корпорейшън“ и поисках да ме свържат с мис Соня Малкълм.

— Обажда се Джери Стивънс — казах аз, когато чух гласа й. — Съжалявам за онзи път. Какво ще кажеш да излезем довечера?

— С удоволствие — отговори тя и ми се стори, че го казва искрено.

— Соня — продължих аз, — не познавам този град. Къде бихме могли да отидем? Ще ми се да е някое приятно място, за предпочитане край морето. Току-що получих заплатата си. Парите не са проблем.

Тя се засмя.

— Е… — замисли се и накрая каза: — Има един ресторант на брега… „Албатрос“. Чувала съм, че е много хубав, но и скъп.

— Звучи добре. Ще дойда да те взема. Къде живееш?

— Не, няма нужда. Ще те чакам там. Имам кола. Трудно ще откриеш адреса ми.

— Никой адрес не е труден за намиране, щом там чака красиво момиче — казах аз. — Къде е?

— Към осем и половина, става ли? Ще бъда там. И затвори.

Аз бавно поставих слушалката на мястото й. Добре, значи не желаеше да знам къде живее. Може би имаше съквартирантка. Може би се притесняваше от квартала, в който живее, може би… свих рамене.

Важното беше, че щях да отида на вечеря със Соня Малкълм. Но бях любопитен. Опитах се да я открия в телефонния указател, обаче без успех. След това си спомних, че отскоро е секретарка и може би още не е вписана.

Обядвах и излязох на пустия плаж. Поплувах, полежах на слънце, после пак поплувах.

Излегнах се на сянка под една палма и се замислих за Лорета. Не исках да мисля за нея, но не можех да прогоня от главата си ужасния писък и зловещото строполяване на тялото й. Спомних си крематориума, свещеника, пудела.

Изведнъж се почувствах самотен. Дали в тази къща на морския бряг щях да се чувствам така добре, както си мислех отначало? Погледнах пустия плаж. Бях свикнал да се движа сред хора, да разговарям. Внезапно обзелата ме самота и мрачните болезнени мисли ме потискаха ужасно.

Върнах се бавно в къщата. Пустотата й също ме потискаше. Опитах се да мисля, че трябва да съм благодарен, задето разполагам с такова хубаво място, но знаех, че се самозалъгвам.

Колко много биха се променили нещата, ако Соня беше тук при мен, за да споделим целия този разкош! Разбрах, че съм се влюбил в нея още от първия момент, в който я видях. Бях сигурен, че ако е при мен, наистина ще бъдем щастливи.

Замислих се за предстоящата вечер. Не бях сигурен за Соня. Изглеждаше добре разположена към мен. Дали би могла да изпита нещо повече от това? Вече не бях безработен второстепенен актьор. Сега бях Джери Стивънс — личният секретар на един от най-богатите и влиятелни хора на света. Имах заплата от сто хиляди долара!

„А защо си мислиш, че не те е харесала? — попитах се аз. — Боже! Дано да е!“

Изведнъж ми се прииска да се махна от тишината в тихата, самотна къща. Влязох в банята, взех душ, избръснах се внимателно и си сложих сивия, току-що купен костюм, подходяща риза, виненочервена вратовръзка и новите обувки. Погледнах се в огледалото и ми се стори, че изглеждам доста по-добре от преди.

Реших да сляза с колата по крайбрежния булевард, да намеря „Албатрос“ и да запазя някоя тиха маса, на която да можем да разговаряме. След това смятах да отида да разгледам града.

Тъкмо тръгвах, когато иззвъня телефонът. Звукът ме стресна, защото не го очаквах. Поколебах се и вдигнах слушалката.

— Да?

— Мистър Стивънс? — чух мъжки глас.

— Да. Кой се обажда?

— Мистър Стивънс, аз съм Джак Маклин и отговарям за персонала в нашата корпорация.

Гласът беше мек, но уверен. Този човек беше свикнал да заповядва.

— Така ли?

За мен длъжността, с която се представи, не означаваше нищо.

— Мистър Стивънс. Като новопостъпил в корпорацията, предполагам, че още не сте имали възможност да се запознаете с общите задължения на служителите.

— Дори не знаех, че има общи задължения — отговорих аз отегчено.

— Точно така, мистър Стивънс. Изпратих ви по пощата един екземпляр. Трябва да го получите утре. Налага се да го проучите внимателно.

— Добре — отговорих аз. — Благодаря, че се обадихте.

— Мистър Стивънс. За да предотвратя разочарованието ви по-късно, трябва да ви кажа, че съгласно един от основните ни принципи, нашите служители не могат да поддържат лични, извънслужебни връзки помежду си.

Изведнъж в главата ми нахлу кръв.

— Не ви разбирам — възкликнах аз.

— Доколкото ми е известно, поканили сте мис Соня Малкълм на вечеря.

— Това изобщо не ви засяга! — извиках аз.

— Мис Малкълм също е отскоро при нас. Тя не знаеше за съществуването на това наше правило — продължи той, сякаш не беше чул какво му казах. — Сега вече то е доведено до знанието й, аз уведомявам вас.

Побеснях така, че не можах да кажа дума. Докато се мъчех да се овладея, спокойният глас продължи:

— Също така, мистър Стивънс, длъжен съм да ви уведомя, че в имотите на мистър Фергюсън имат право да влизат само упълномощени за това лица. Вие имате разрешение да живеете в една от къщите, но не можете да имате посетители.

— Слушайте — почти изкрещях. — Аз съм личният секретар на мистър Фергюсън! Тъпите ви правила не се отнасят за мен! Ще правя това, което ми харесва!

— Разбирам ви, мистър Стивънс. Естествено, вие ще поискате разрешение от мистър Дюран относно приемането на посетители, но мис Соня Малкълм ще трябва да ми се подчини.

И той затвори.

Побеснял от гняв, набрах номера на корпорацията.

— Фергюсън Електроник & Ойл Корпорейшън. Мога ли да ви бъда полезна? — каза приятен женски глас.

— Свържете ме с мис Соня Малкълм — изръмжах в отговор.

— Извинете, сър, това личен разговор ли е?

— Какво ви интересува? Свържете ме.

— Един момент, сър.

Зачаках, а кръвта запулсира в слепоочията ми. След доста време отново чух същия глас:

— Мис Малкълм е възпрепятствана и не може да ви се обади, сър. Да ви свържа ли с мистър Маклин?

Треснах слушалката.

Боже! Бях побеснял, като луд за връзване!