Не я дразни

Четвърта глава

Преди около две години, още когато беше старши партньор в уважаваната юридическа фирма в Лозана, Джак Арчър проведе един доста необичаен телефонен разговор.

Груб и безцеремонен американски глас рече:

— Говори Моузис Сигал. Чувал ли си за мен?

Редовен читател на „Хералд Трибюн“, Арчър знаеше, че Моузис Сигал е името на известен главатар на мафията, търсен от ФБР за данъчни нарушения.

— Да, господин Сигал — отвърна предпазливо той. — Чел съм за вас във вестниците.

— Добре — изръмжа онзи. — Слушай сега за какво те търся. Имам нужда от съвет и ще си платя за него. Човек, който може да дава юридически съвети на стар разбойник като Хърман Ролф, може да ги дава и на мен, нали? Утре вечер, точно в осем, ще бъда в ресторант „Бърни“ в Женева. Ела там и ще лапнеш малко мангизи.

В слушалката прозвуча сигналът за свободно, Арчър се замисли. Знаеше, че Сигал се крие от властите, същевременно обаче си даваше сметка, че може да плати скъпо, ако откаже услуга на мафията. Не каза нищо на съдружниците си, които положително биха изпаднали в ужас. Реши да се срещне с този човек и ако спечели нещо от него, да го запази за себе си.

Ресторант „Бърни“ се намираше на тясна уличка близо до Ке Гюстав. Изглеждаше огромен, занемарен и някак заплашителен.

На входа го посрещна нисък и широкоплещест мъжага с късо подстригана брадичка. Кимна с глава и кратко съобщи, че господин Сигал го очаква. Представи се като Бърни и без повече приказки го поведе към дъното на просторния салон, изненадващо пълен за заведение от този сорт. В малка и добре изолирана стаичка се беше настанил дебел италианец с рунтави вежди, на масата пред него имаше чаша кампари.

— Добре, Бърни — изръмжа италианецът. — Иди да донесеш нещо за ядене, че бързам…

Махна на Арчър към свободния стол, изчака го да се настани и премина на същината на въпроса.

— Нямам много време за губене — рече. — Разполагам с доста „горещи“ мангизи, трябва да ги покрия някъде. Какво можеш да ми предложиш?

Бърни се появи с две чинии димящи спагети, обилно посипани с доматен сос. Тръшна ги на масата и побърза да се отдалечи.

— В брой или в ценни книжа? — малко объркано попита Арчър.

— В брой — отвърна Сигал и се нахвърли на спагетите.

— Бих могъл да ви уредя шифрована сметка в една изключително дискретна частна банка — каза Арчър.

— Очаквах нещо от тоя сорт — кимна дебелият. — Добре, действай. Мангизите са тук — главата му се наклони към очукан куфар, опрян встрани от масата. — Два и половина милиона долара.

— Няма проблеми, господин Сигал — отвърна Арчър, вътрешно доста разтърсен.

— Ще лапнеш петдесет хиляди швейцарски франка — добави мафиотът. — Стигат ли?

Тези пари щяха да влязат право в джоба на Арчър, партньорите му нямаше да научат нищо.

— Напълно, господин Сигал.

— Значи въпросът е уреден — промърмори Сигал, без да престава да се тъпче. От устата му падаха мазни спагети и цапаха покривката. Мутрата му беше наистина отвратителна. — Прибери тези мангизи… — оригна се звучно и отново се нахвърли на чинията. — Проучил съм те добре, Арчър. Свястно момче си и сигурно ще свършиш работа. Само дано не ти хрумне да се чупиш с куфара… Хич и не го помисляй, защото моите момчета те държат под око…

— И дума да не става — сковано поклати глава Арчър. — Оставете парите и не се безпокойте за нищо. Само ще ми дадете адрес, на който да съобщя номера на сметката…

— Ще ти дам адреса на жена ми — кимна Сигал, извади от портфейла си дебела пачка франкове и една визитна картичка. — Това е адресът, това ти е хонорарът… — спагетите в чинията му бяха на свършване, тези в чинията на Арчър изстиваха недокоснати. Хвърли поглед на часовника си и промърмори: — Трябва да тръгвам.

На прага се появи Бърни.

— Искаш ли още, Моузис?

— Нямам време — поклати глава дебелият. — Проклетият самолет няма да ме чака… Хей, Бърни, огледай хубавичко тоя човек… Казва се Джак Арчър и ще се погрижи за мангизите ми. Върши ми услуга, затова го запомни. Ако някога има нужда от нещо и ти ще му свършиш услуга, нали? — извърна се към Арчър и поясни: — Бърни е момчето, което може да ти уреди каквото поискаш в този град. Само го потърси и считай въпроса си за уреден! Нали така, Бърни?

— Щом казваш, Моузис — кимна брадатият.

А Арчър запомни думите му.

Взе такси на летището в Женева и даде адреса на ресторанта на Бърни. Докато пътуваха към града, той си спомни как беше внесъл в банката онези два и половина милиона долара. Познаваше се с директора, проблеми нямаше. А после изпрати номера на сметката на жената на Сигал. Два месеца по-късно „Хералд Трибюн“ публикува кратка информация за ликвидирането на Моузис Сигал от силите на реда.

Освободи таксито и влезе в ресторанта. Бърни си беше там, зад бара. Леко остарял и леко напълнял. Моментално го позна и тръгна да го посрещне с протегната ръка.

— Господин Арчър!

— Здравей, Бърни.

— Ела да те нагостя със спагети — поведе го към вътрешната стаичка собственикът. — И с една бутилка отлична „валполичела“…

Изчезна във вътрешността на заведението и след минута на масата димеше чиния със спагети, до нея кацна тумбеста бутилка вино.

— Седни, Бърни — покани го Арчър и се зае със спагетите, почувствал внезапен глад. — Искам да поговорим.

— Че за какво друго ще идваш тук? — засмя се брадатият. — Чу ли за Моузис? Беше обречен, бедният. И си го получи… Но измъкване нямаше… Или враговете му, или ченгетата…

— Четох във вестника.

Бърни затвори вратата и се настани насреща му.

— Добри ли са?

— Отлични — кимна Арчър и разбърка соса. — Имам един малък проблем, Бърни… И разчитам на помощта ти.

— Стига да мога — кимна брадатият.

— Трябват ми двама души, надеждни момчета — започна Арчър. — Под надеждни имам предвид хора, които ще свършат дадена работа, ще си получат хонорара и ще я забравят.

— Няма проблеми — кимна Бърни. — За каква работа става въпрос?

— Искам да организирам едно фалшиво отвличане. Повтарям — фалшиво! Човекът, който трябва да бъде отвлечен, сам ме помоли за това. Между нас казано, той иска да сплаши малко мадамата, с която живее. Двамата юнаци трябва да се появят в дома им и колкото по-опасни изглеждат — толкова по-добре. Отмъкнат човека и изчезват. Това е цялата работа. Никаква полиция, никакви шумотевици. Мадамата трябва да се стресне и нищо повече…

Бърни се пресегна към кутийката с клечки и започна да изследва дупките на оределите си зъби.

— А после? — пожела да узнае той.

— Няма после — поклати глава Арчър. — Мадамата трябва да повярва, че нейният човек наистина е отвлечен, и толкоз. Ден-два по-късно той ще се прибере обратно при нея… — сви рамене и добави: — Въобразява си, че по този начин ще я направи по-кротка…

Бърни се задоволи да кимне с глава.

— А как стои въпросът със заплащането, Арчър?

— За твоята услуга ще платя петстотин франка — отвърна Арчър. — А когато ми намериш двама наистина надеждни мъже, с тях ще си поговорим отделно…

Бърни продължи да човърка зъбите си.

— Няма да стане, приятел — въздъхна накрая той. — Ще ти струва малко повече. За хиляда франка ще ти осигуря точно това, което ти трябва.

Арчър не беше в настроение да се пазари.

— Добре, Бърни — кимна той. — Нека бъдат хиляда.

— Хапни си спокойно, приятел — усмихна се Бърни и стана на крака. — Отивам да ти уредя въпроса.

Върна се малко след като Арчър беше приключил със спагетите и наливаше остатъка от бутилката вино в чашата си.

— Всичко е наред, Арчър — съобщи брадатият и тръшна набитото си тяло в стола. — Двамата са на твое разположение. Всяка вечер се навъртат наоколо, можеш да им имаш пълно доверие. Специалисти са по корабчетата с туристи, но напоследък работата им запада и чувстват остра липса на пари… И двамата говорят английски. По-младият се казва Жак Белмонт, а другият е Макс Сегети… — на устата на Бърни се появи усмивка: — И двамата са педерасти, ходят си съвсем сериозно… Но можеш да разчиташ на тях, особено ако им обещаеш някоя по-закръглена сумичка!

— Искам да ги видя — рече Арчър.

— Нямаш проблеми, веднага ще ти ги пратя. Ако не ги харесаш, ще ти потърся други…

— Те тук ли са?

— Къде другаде? — отвърна Бърни. — Вечер винаги са тук, кръчмата ми е втори дом за тях… — направи изразителна пауза и Арчър побърза да извади банкнота от хиляда франка. — Всеки приятел на Моузис е и мой приятел — заключи брадатият и прибра банкнотата в джоба си.

После пристъпи към вратата и направи рязко движение с палеца си.

Двамата се появиха на прага. Единият беше висок и слаб, с дълга до раменете, сплъстена коса, тясно лице и близко разположени очи. Приятелят му беше дебелак на средна възраст, поне с десет години по-стар от кльощавия. Изрусената му коса приличаше на съборено птиче гнездо, тлъстото му лице беше безизразно, но малките му очички гледаха подозрително.

И двамата бяха облечени в протъркани джинси и омазнени фланелки. Пристъпиха до масата и впиха очи в лицето на Арчър. Той никак не ги хареса, но Моузис Сигал беше казал, че на Бърни може да има доверие. Човек трябва да се оправя с подръчни инструменти, въздъхна вътрешно той.

— Сядайте — рече.

Те се подчиниха.

— Аз съм Сегети — представи се дебелият. — А той е Белмонт.

— Бърни каза, че мога да ви имам доверие — нарочно грубо започна Арчър. — И аз се надявам наистина да е така. Един мой приятел иска да бъде отвлечен. На шега, само колкото да подплаши гаджето си. Без полиция, без никакви усложнения. Но всичко трябва да стане достатъчно убедително. От вас искам да проникнете във вилата и да го отмъкнете. Той няма да окаже съпротива. После ще го откарате до друга вила и ще го оставите там. С това работата ви приключва. Забравяте какво сте вършили и се прибирате в Женева. Вилата се намира в околностите на Лугано.

— Бърни каза, че работата е лесна — кимна дебелият. — Нямаш проблеми — после се приведе напред и очите му алчно проблеснаха: — Колко?

— По две хиляди франка на човек — предложи Арчър.

— Не става, мистър — тъжно поклати глава Сегети. — Напуснем ли Женева, ние ще си изтървем клиентите… После кой ще ни върне териториите? По пет бона на калпак!

— По четири и нито цент повече! — отсече Арчър.

— Хубаво — кимна дебелият. — Ама и разноските…

— Добре.

— Половината в аванс?

— Не — поклати глава Арчър. — Сега по една хилядарка, останалото — като свършите работата — извади две банкноти по хиляда франка и ги остави на масата. Сегети побърза да ги прибере.

— Искам да носите качулки и да изглеждате страшни — добави Арчър. — Пистолети също, разбира се… Това ще ви бъде ли проблем?

— Пистолетите и качулките не са проблем — усмихна се мазно Сегети. — Разбирам отлично какво ви трябва.

— Акцията ще се проведе след три дни, през нощта на 18-и. Точно в два часа следобед на същата дата ви искам пред хотел „Швайцерхоф“ в Лугано. Аз ще съм отседнал там и ще обсъдим всички детайли. Да не забравите пистолетите и качулките. Ясно ли е?

Сегети кимна с глава.

— Имате ли кола?

Сегети отново кимна.

Арчър извади банкнота от петстотин франка.

— За разноските — рече. — Значи се разбрахме — среща в 14.00 на осемнадесети пред хотел „Швайцерхоф“ в Лугано.

— Разбрахме се — отвърна Сегети и прибра банкнотата.

Арчър изпита леко неудобство и бързо откри на какво се дължи то. Приятелчето на Сегети през цялото време мълчеше и гледаше в краката си.

— На теб ясно ли ти е, Белмонт? — обърна се към него той, в гласа му прозвуча лека заплаха.

— Жак винаги приема това, което съм приел аз — побърза да отвърне Сегети. После двамата се изправиха и тръгнаха към вратата. — Пак ще се видим, господин Арчър — помаха с ръка Сегети.

На прага се появи Бърни.

— Стават ли, приятел?

— Мисля, че стават — кимна Арчър. — Виж какво, Бърни… Аз свърших добра услуга на Сигал и той ме увери, че мога да разчитам на теб… Абсолютно сигурен ли си, че мога да имам доверие на тези двамата?

— Готов съм да си заложа главата за тях! — твърдо отвърна брадатият. — Няма от какво да се безпокоиш, особено ако им платиш добре.

Все още притеснен, Арчър бавно се изправи.

— Давам им осем хиляди франка за един час работа — промърмори той. — На това ли му викаш добре?

— Това са много пари за тях — кимна Бърни. — Няма да имаш никакви проблеми, Арчър.

Стиснаха ръцете си и Арчър попита:

— Можеш ли да ми повикаш такси?

— Отвън чака едно свободно — отвърна брадатият. — Надявам се пак да се видим.

Арчър се качи в колата и потегли, а от тоалетната се появиха Сегети и Белмонт. Там се бяха скрили до отпътуването на новия си клиент.

— Каква е тая работа? — попита Сегети и се настани на бара срещу Бърни.

— От нея може да изскочи голям заек — отвърна брадатият. — Тоя дебелак Арчър някога работеше за милионера Хърман Ролф. Ще ме държиш в течение, Макс. Искам да разбера кой е човекът, който иска да бъде отвлечен, а също и коя е приятелката му. Разбереш ли точно къде трябва да стане отвличането, веднага ще ми позвъниш. Ясно ли е?

Сегети кимна с глава и подхвърли:

— Ще ни трябват качулки и патлаци…

— Няма проблеми — усмихна се Бърни. — Аз ще ви ги осигуря. Но искам пълна информация!

Хелга премина през митницата на женевското летище и се насочи към Хинкъл, който чакаше до бариерата. Гренвил я последва.

Хинкъл беше на петдесет и две години, но изглеждаше значително по-възрастен. Нисък, закръглен и плешив, с няколко напълно бели косъма на тила, той цели петнадесет години се беше грижил за Хърман Ролф, жертва на детски паралич от самото си рождение. След смъртта на Ролф беше насочил грижите си към Хелга, която искрено обожаваше.

Доста се разтревожи от новината, че Хелга е влюбена. Познаваше добре слабостта й по отношение на мъжете и сега, наблюдавайки разцъфналата й физиономия, приближаваща се към него, той искрено й пожела късмет. Но пожеланието му моментално отстъпи място на съмнението, тъй като зърна зад нея фигурата на Гренвил. Този мъж беше прекалено красив и прекалено обаятелен. В главата на Хинкъл светна предупредителна лампичка.

— Миличък Хинкъл! — сграбчи ръката му Хелга. — Страшно много ми липсвахте! — обърна се към Гренвил и усмихнато добави: — Крис, това е Хинкъл, за когото толкова много съм ти говорила!

Гренвил не беше в настроение да любезничи с прислужници. Кимна хладно с глава и подхвърли:

— Багажът ни, Хелга… Може би той ще поеме грижата за него — после тикна в ръцете на иконома картончетата за многобройните им куфари.

— Разбира се, сър — хладно се поклони Хинкъл. От този момент нататък двамата бяха врагове.

— Новият ролс чака отвън, госпожо — обърна се Хинкъл към господарката си. — Ще се забавя само няколко минути — после щракна с пръсти на един от носачите и с достойнство се отдалечи.

— Крис, мили, много те моля… Хинкъл ми е особено скъп, бъди добър с него!

— Извинявай — промърмори Гренвил, бързо осъзнал грешката си. — Ще бъда, обещавам ти.

Прекосиха просторната зала за пристигащи пътници и излязоха при разкошния камарг, който ги очакваше.

— Каква кола! — не можа да сдържи възхищението си Гренвил.

Хелга обиколи ролса като малко момиченце и щастливо плесна с ръце.

После се настани на задната седалка, изчака Крис да седне до нея и въздъхна:

— Ето защо уважавам силата на парите, Крис! И се радвам, че имам късмет да ги притежавам… Още повече сега, когато съм с теб… Вилата също ще ти хареса, сигурна съм в това!

След няколко минути се появи Хинкъл, настани куфарите в багажника и се плъзна зад волана.

— Всичко ли е наред в Парадайс сити? — попита го Хелга.

— Да, госпожо. Градината изглежда превъзходно.

— Обадих се на Транзел да приготви вилата.

— Разбрах, госпожо. Обадих му се по телефона, докато чаках кацането на вашия самолет. Той ме увери, че всичко е наред.

— Виждаш ли как Хинкъл се грижи за мен? — усмихна се Хелга и потупа ръката на Гренвил.

— Позволих си да запазя стаи в хотел „Три корони“ във Веве, госпожо — продължи Хинкъл. — Прецених, че днес ще е късно да пътуваме до Кастаньола.

— Благодаря — кимна Хелга и се извърна към Гренвил. — От Веве до Кастаньола имаме пет часа път с кола. Утре ще бъдем там, някъде около обяд… А въпросът с храната, Хинкъл?

— Дадох инструкции на Транзел, госпожо. Той ще зареди фризера.

Хелга въздъхна и отпусна глава върху рамото на Гренвил. Ролсът плавно потегли по пътя за Веве.

В хотел „Три корони“ тя каза лека нощ на Гренвил, очите й бяха пълни с неизказано обещание. После се остави да бъде отведена в апартамента си. Гренвил се качи в своята стая и веднага поръча разговор с Арчър, който положително вече се беше настанил в луганския „Швайцерхоф“.

— Всичко е уредено — съобщи му Арчър. — Няма за какво да се тревожиш, операцията ще бъде проведена точно след три дни.

— Не съм толкова сигурен, че няма за какво да се тревожа — възрази загрижено Гренвил. — Тоя Хинкъл ми се струва доста неприятен тип…

— Ама и той ли е с вас? — остро попита Арчър.

— Не само е с нас, ами и вече се разпорежда както намери за добре. Намрази ме още от първия си поглед. Сигурен съм в това, както съм сигурен, че тези стари семейни прислужници са истинска напаст!

— Така е — съгласи се Арчър, истински обезпокоен. — Хинкъл също не е за подценяване!

— Е, това беше твоето погребение — въздъхна Гренвил. — Нали всичко беше обмислил?

— И наистина е така — троснато отвърна Арчър. — Планът ни ще проработи въпреки новите обстоятелства. А твоята работа е да я любиш, Крис. Успееш ли да я убедиш, че искаш да се ожениш за нея, тя ще се справи с още дузина като Хинкъл!

— Кой знае — изрази съмнение Гренвил, изпаднал в дълбоко униние.

— Внимавай как се отнасяш със стария — продължи с наставленията си Арчър. — Можеш да му правиш по някой комплимент, без да прекаляваш, разбира се…

На другата сутрин Гренвил излезе пред хотела, където Хинкъл се беше заел да бърше прахта от ролса.

— Добро утро, Хинкъл — поздрави го топло той. — Тази кола наистина е фантастична, разкажете ми нещо за нея…

— Бих казал, че това е най-добрата кола в света, сър — хладно го осведоми Хинкъл.

— Изцяло ново купе, няма нищо общо с модела „Силвър Шедоу“ — демонстрира познанията си Гренвил. — Лично аз винаги съм предпочитал моделите с две врати…

— Дизайнът е на Пининфарина, един от най-големите стилисти в света — поясни икономът. — В този модел за пръв път е монтирана най-новата система за електронно запалване на фирмата „Лукас“… Наречена е „Опус“…

Гренвил не разбра нищо от тези обяснения и бавно заобиколи лимузината.

— Предполагам, че харчи доста гориво…

— Когато човек има късмета да притежава подобна кола, той едва ли ще мисли за разхода на гориво, сър — отвърна все така хладно Хинкъл.

— Така е — съгласи се Гренвил и надяна приятелската си усмивка. — Госпожа Ролф е изключително доволна от вашето внимание, Хинкъл. Аз също имам амбицията да задоволявам всяка от нейните прищевки…

— Да, господин Гренвил — отвърна с безизразно лице икономът.

— Искам да я направя толкова щастлива, колкото е била с вас — направи още един опит Гренвил.

Усилията му останаха незабелязани. Хинкъл отвори багажника и хвърли вътре четката от меки пера. „Тоя ще ми създава сериозни проблеми, въздъхна вътрешно англичанинът. Държанието му е определено враждебно!“

— Тръгваме ли? — изчурулика Хелга, изскочила от парадния вход на хотела. Пристъпи напред и целуна Гренвил по бузата, после се отдръпна от него и подвикна: — Какво става, Хинкъл?

— Багажът е натоварен, госпожо — надникна от прозорчето икономът. — Можем да тръгнем, когато пожелаете.

— Тогава да тръгваме — тръсна глава тя. — Крис, изгарям от нетърпение да ти покажа швейцарския си дом!

Преди десетина години Хърман Ролф беше купил тази вила от нашумял американски продуцент. Тя се намираше съвсем близо до Кастаньола, надвиснала високо над езерото Лугано.

Вътре имаше всичко, за което може да се сети един холивудски магнат на върха на славата си: закрит отопляем плувен басейн, открит басейн за през лятото, огромна тераса с великолепен изглед към езерото. Спалните бяха четири, всяка от тях със своя луксозна баня, отделно имаше сауна и помещения за прислугата. Малък вътрешен асансьор пренасяше цепениците от мазето направо до огромната холна камина, частен лифт с две седалки се спускаше до панорамния път, който обикаляше езерото. Просто за в случай, че човек не желае да използва сто и петдесетте стъпала дотам, минаващи през прекрасно поддържаната градина, оборудвана със специално нощно осветление. Кухнята беше истинско чудо на домакинската техника, всичко се задействаше от командно табло с електронно управление. Беше достатъчно голяма, за да храни двадесет души едновременно. Всички стаи бяха свързани със стереосистема, която можеше да се управлява както дистанционно, така и от централен пулт, до нея имаше цветни телевизори с огромни екрани. Фризерът беше с размерите на холна библиотека и имаше свой собствен агрегат, който го правеше независим от прекъсването на електричеството. Всички телефонни апарати във вилата бяха оборудвани със специални високочувствителни тонколони и това позволяваше провеждането на разговор с всяка точка на света, без човек дори да става от мястото си. Говорителите на тези колони бяха толкова чувствителни, че улавяха дори дъха на човек, който говори от другия край на планетата, да речем от Токио… Имаше и специална кино-зала, оборудвана с двадесет удобни плюшени кресла и огромен видеоекран.

Гренвил беше искрено смаян от това великолепие.

По пътя бяха спрели да хапнат, сега Хинкъл се оттегли в кухнята, а всички стаи бяха готови за своите обитатели.

Хелга му показа спалнята си. Беше великолепно, тапицирано с кремава кожа помещение, кристални огледала, дебел бял килим и дограма от опушен бук. Над всички мебели доминираше широкото кралско легло.

— Ще спим тук, скъпи — прошепна Хелга. — Хинкъл е човек, който може да ни влезе в положението…

Макар да беше свикнал с луксозна обстановка, Гренвил имаше чувството, че ще се пръсне от това, което вижда тук.

— Много ми се иска да поплувам в този чудесен басейн — промълви той. — Нали може?

— Господи, можеш да правиш всичко, което ти хрумне! — отвърна Хелга. — Този дом е и твой!

Остави го и с тананикане се насочи към кухнята. Облечен в бяла престилка, Хинкъл се беше заел да приготвя вечерята.

— Страшно съм щастлива, Хинкъл! — възкликна тя. — Нали той е чудесен?

— Поне външно изглежда така, госпожо — кисело отвърна Хинкъл.

— О, стига вече! — засмя се Хелга. — Искам да се омъжа за него. Но ти винаги ще бъдеш при нас!

— Надявам се, госпожо.

Тя продължи да се смее, после изведнъж скочи към иконома и го поведе с бавни валсови стъпки по пода. Без да я докосва с ръце, Хинкъл ловко следваше движенията й. Накрая тя се спря, целуна го по бузата и изтича навън. Дебелото лице на иконома си остана мрачно. Той поклати глава и се залови да обезкостява пилето пред себе си.

Хелга се върна в спалнята, смъкна дрехите си, уви широка кърпа около голото си тяло и изтича към басейна с миниатюрна плувна шапчица в ръка.

Гренвил се беше отпуснал по гръб върху приятно затоплената вода, очите му бяха затворени.

Хелга тихо се спусна в басейна, гмурна се под водата и рязко го дръпна за краката. Стреснат, Гренвил изплува на повърхността, разтърси глава и видя голото тяло на Хелга, което се плъзгаше по водата с лекотата на делфин. Веднага разбра, че е няколко класи под нейния стил, и мълчаливо отстъпи до стената на басейна.

Какъв великолепен плувец е тази жена, със завист си помисли той, докато Хелга покри четири дължини със скорост, от която направо му се зави свят. После тя доплува до него и уви ръце и крака около тялото му. Ръцете му се плъзнаха към ханша й и здраво го притиснаха.

После седнаха на терасата да се насладят на залеза. Когато хоризонтът пламна в ален пожар, тя хвана ръката му и леко я стисна.

— Винаги съм мечтала да срещна някой като теб, Крис — прошепна.

— От това няма да излезе нищо добро, скъпа — тъжно отвърна Гренвил, влизайки в ролята си с обичайната лекота. — Сега се чувстваме прекрасно, но колко дълго ще трае това?

— Какво искаш да кажеш? — погледна го с недоумение тя.

— Нашата връзка е абсурдна, скъпа — отвърна Гренвил и неволно се запита за кой ли път произнася тази фраза. — Този прекрасен момент ще отмине и всичко ще свърши… Ех, ако не беше толкова богата!

Тя издърпа ръката си от неговата и втренчено го погледна. Ясните й сини очи го накараха да потръпне от неудобство.

— Можеш да говориш по-ясно, Крис! — металната нотка в гласа й му напомни, че насреща си има умна и динамична жена, а не някоя стара глупачка.

— Нима не ти е ясно, Хелга? — отвърна той. — Ако не беше толкова богата, положително щях да те помоля да се омъжиш за мен. Това би ме направило най-щастливият човек на света, но ние, англичаните, просто не сме свикнали да бъдем издържани от съпругите си!

— Отдавна не бях чувала по-голяма безсмислица! — троснато отвърна Хелга. — Кой казва, че ще те издържам аз? Ти притежаваш разностранни таланти, двамата заедно ще бъдем страхотна комбинация!

— Вярно е, че имам известни дарби — притеснено се размърда Гренвил. — Но за съжаление между тях не фигурира умението да правя пари… Затова няма смисъл да опитваме каквото и да било. Просто ще се насладим на тези прекрасни мигове, а после аз ще си тръгна. Честно казано, аз…

— Я се вземи в ръце, Крис! — прекъсна го Хелга, ядосана не на шега. — И престани да ми се правиш на драматичен актьор! Монологът ти е пълна глупост! Сега говорим за обич, а не за пари. Аз те обичам, остава да ми отговориш дали и ти ме обичаш?

„Господи, тази жена е опасна, помисли си Гренвил. Всички стари глупачки започват да ронят сълзи на тези прочувствени думи, а тя ги нарече глупости!“

— Дали те обичам! — богатото му въображение започна да очертава поредната вълнуваща сцена. — Как може да питаш? Ти си толкова прекрасна, толкова…

— Остави това! — рязко го прекъсна Хелга. — Попитах те дали ме обичаш, да или не?

От гърдите на Гренвил се откъсна дълбока въздишка. Беше попаднал в капан, измъкване нямаше.

— Хелга, скъпа! Обичам те!

Хелга напрегнато изучаваше лицето му, той с потръпване се опита да нахлузи на него най-искрената си физиономия. Най-накрая тя се отпусна назад, на лицето й се появи усмивка.

— Тогава нямаме проблеми, време е да изпием по чаша — ръката й се протегна към звънеца на масичката и го натисна.

На терасата се появи Хинкъл, в ръцете си държеше сребърен поднос с шейкър и две високи чаши.

— Това е мартини с водка, госпожо — обяви той. — Може би господин Гренвил ще пожелае нещо друго…

— Не, мартини ми звучи прекрасно — поклати глава Гренвил и изведнъж усети, че умира за една глътка.

Хинкъл напълни чашите и добави:

— Вечерята ще бъде сервирана след половин час, госпожо.

— Какво сте приготвил? — вдигна глава Хелга и пое чашата си.

— Не разполагах с достатъчно време, госпожо. Ще ви предложа гъши пастет и пиле по версайски.

Хелга погледна към Гренвил:

— Ако искаш нещо друго, например пържола…

— О, не. Менюто на Хинкъл ми звучи много добре.

Хинкъл наклони глава.

— Тогава ще сервирам след половин час, госпожо. Вечерта е хубава, вие положително ще пожелаете да сервирам на терасата.

— Чудесно!

Изчакаха в мълчание подреждането на масата. Гледаха как слънцето бавно потъва зад планинските върхове и отпиваха от високите чаши.

Хелга изчака Хинкъл да изчезне по посока на кухнята и каза:

— След вечеря ще си поговорим сериозно, Крис — после се зае да обсъжда програмата за следващия ден. — Ще вземем колата и ще се качим нагоре, в сърцето на планината. Зная едно малко бистро, в което можем да похапнем… Ще оставим Хинкъл да си почине, а за вечеря той положително ще ни възнагради с един от фантастичните си омлети.

— Ще бъде чудесно — съгласи се Гренвил, но вътрешно потръпна. Даваше си ясна сметка, че тази жена едва ли ще изпусне инициативата. Добре поне, че успях да й намекна за женитба, рече си той. Нали точно това искаше Арчър?

Вечерята беше отлична, Хинкъл стоеше на крачка от масата, готов да изпълни всяко тяхно желание. Приключиха и се преместиха на удобните лежащи столове. Далеч долу блестеше езерото, превърнато в огледало от първите лунни лъчи.

Хинкъл поднесе кафе с коняк и разчисти масата.

— Можете да си легнете, Хинкъл — вдигна глава Хелга. — Имаме всичко, от което се нуждаем. Господин Гренвил ще заключи, вие идете да почивате.

— Благодаря, госпожо. Ако наистина не се нуждаете от нищо, аз съм готов да се оттегля.

— Благодаря за великолепната вечеря. Приятна почивка.

— На вас също, госпожо — поклони се Хинкъл и отнесе подноса си към кухнята.

— Наистина не зная какво бих правила без него — въздъхна Хелга. — Той е част от живота ми!

— Сигурно — сви рамене Гренвил и запали цигара.

Настъпи кратко мълчание, после Хелга тръсна глава и каза:

— Нека си поговорим за бъдещето, Крис. Нека бъдем абсолютно откровени един с друг. Първа ще започна аз. Омъжих се за Хърман с единствената цел да наследя богатството му. Той беше инвалид, беше импотентен, не притежаваше дори капчица нежност. Трябваше му една умна и добре изглеждаща домакиня, която да управлява различните му имоти. Аз отговорих на неговите изисквания и това беше достатъчно. Според споразумението ни, не биваше да го мамя с други мъже, но аз не го спазвах. Просто не можех иначе. Обречена съм на вечното проклятие да изпитвам непреодолимо влечение към мъжете — усмихна се и потупа ръката му: — Това не трябва да те притеснява. Вече ми се повдига от случайни връзки, искам да имам нещо стабилно до себе си. Никога не съм била влюбена, но сега съм… В теб!

Стреснат от откровеността й, Гренвил смутено промълви:

— Аз също те обичам, Хелга. Но просто не мога да приема факта, че ще ме издържа жена. А ти си прекалено, бих казал, неприлично богата!

— Добре, това вече го разбрах — тръсна глава Хелга. — Кажи ми друго — ще се ожениш ли за мен, ако се откажа от своето богатство?

Гренвил смаяно я погледна.

— Ти не би могла да сториш подобно нещо!

— Моя работа е какво мога да сторя и какво не! — леко повиши тон тя. — Питам те дали ще се ожениш за мен, ако разполагам с точно толкова, с колкото разполагаш и ти!

Отново попаднал в капан, Гренвил нежно докосна ръката й.

— Разбира се.

Тя се усмихна.

— Не се тревожи. Нямам намерение да се откажа от магическия ключ, който съм наследила от съпруга си. Този ключ отваря прекалено много врати… Намеренията ми са други — след като аз не мога да сляза на твоето ниво, ще трябва ти да се издигнеш до моето! Ще се ожениш ли за мен, ако станеш притежател на пет милиона долара? Пари, които ще си изкарал със собствен труд?

Гренвил несъзнателно зарови пръсти в косата си.

— Хелга, престани! Никога не бих могъл да изкарам пет милиона долара!

— Аз ще те науча.

— Как? — погледна я с недоумение Гренвил.

— Ще използваш дарбите си. Ще те направя съдружник в моята корпорация. Сега ще строим завод въз Франция, скоро ще сторим същото и в Германия. Ти притежаваш усет, добър външен вид, говориш езици… Лесно ще поемеш тези сделки в свои ръце. Ще разполагаш с финансови експерти и опитни съветници, но контролът върху сделките ще бъде изцяло твой. Ще станеш притежател на акции и ще печелиш от дивидентите. Обещавам ти, че нищо от това няма да получиш даром. Ще работиш за всеки долар. И след три-четири години ще разполагаш с личен капитал от поне пет милиона. На първо време ще ти отпусна тази сума назаем, при шест процента годишна лихва — на лицето й се появи топла усмивка: — А утре ще се оженим!

Гренвил неволно потръпна, като си представи, че ще трябва да работи в една сграда с Хелга, ще търпи напътствията й, ще контактува с разни счетоводители и финансови експерти.

— Всичко това звучи чудесно, но честно ще ти призная, че не бих се справил — промълви той. — Офертата ти е изключително щедра, но…

— Ще се справиш, и още как! — прекъсна го Хелга и в гласа й отново се появи металната нотка. — Зад теб ще стои цялата мощ на корпорацията. Ще бъде интересно, сигурна съм в това!

Гренвил си спомни съвета на Арчър: „ТРЯБВА ДА Я ЛЮБИШ!“

— Всичко това звучи вълнуващо, Хелга — изправи се на крака той. — Ще ми дадеш ли малко време за размисъл? Нека преспим, нали утрото е по-мъдро от вечерта? Почти съм убеден, че ще се справя, с твоята помощ, разбира се… Но сега те гледам, обляна от лунните лъчи, и просто искам да те любя! Нищо повече!

— О, Крис! — стисна ръката му Хелга. — Да вървим!

Той уви ръка около кръста й и я поведе към спалнята.

— Би ли спуснал капаците, мили? — попита тя. — Побързай, моля те!

Гренвил се зае с капаците, а Хелга се насочи към леглото с щастлива усмивка на уста.

Точно в осем и половина на следващата сутрин Хинкъл почука на вратата на Хелга и вкара количката със закуската вътре. Дръпна завесите и Хелга се събуди. Веднага видя, че Гренвил не е до нея.

— Къде е господин Гренвил? — остро попита тя.

— Плува в басейна, госпожо.

— О — въздъхна с облекчение Хелга, седна в леглото и приглади косата си. — Кафе! Винаги идвате навреме, Хинкъл!

— Да, госпожо. Утрото е прекрасно, надявам се, че сте спала добре.

— Дори много добре — засмя се Хелга.

Хинкъл побутна количката към леглото.

— Ще бъдете ли тук за обяд, госпожо?

— Не. Отиваме в планината, ще се върнем най-рано в пет следобед. Дали ще получим по един омлет за вечеря?

— Разбира се, госпожо.

Икономът се оттегли, Хелга взе чашата и отпи глътка кафе. Гренвил не излизаше от мислите й. Отново я беше любил по превъзходен начин. А тя изпитваше все по-нарастваща увереност, че ще успее да го убеди да поеме важен пост в корпорацията. Не искаше да подписват в Лугано, предпочиташе сватбената церемония да бъде организирана в Парадайс сити. Появата на Гренвил там положително ще раздвижи духовете, помисли си развълнувано тя. Господи, колко е възбуждащо!

В края на седмицата ще отлетят за Парадайс сити, веднага след това ще направят официалното съобщение. Ще има много работа. Как ли ще реагират Ломън и Уинбърн? Изведнъж се намръщи. Беше заминала с Крис, без изобщо да се обади на своите помощници! А и голяма част от дрехите й останаха в хотел „Плаца Атене“…

Уинбърн като нищо ще си помисли, че е отвлечена! Тя скочи от леглото, взе един бърз душ и облече спортен костюм с панталон.

Излезе от спалнята и видя Гренвил, който се изкачваше по стълбите с хавлия около кръста.

— Добро утро, скъпи — извика Хелга и изтича да го целуне. — Добре ли поплува?

— Отлично.

— Спомних си, че не съм съобщила на моите хора къде се намирам — каза тя. — Отивам да им се обадя. Ти поискай кафе от Хинкъл и ме чакай на терасата. Няма да се бавя.

След тези думи влезе в хола и се насочи към телефона.

Гренвил влезе в спалнята си, облече къси гащета и памучно поло с висока яка, после се върна на терасата.

— Чай или кафе, сър? — попита го изскочилият отнякъде Хинкъл.

— Кафе, ако обичате.

Седна на плетения стол и се замисли. От хола долиташе приглушеният глас на Хелга. Трябва да се измъкна по някакъв начин, каза си Гренвил. Трябва да се видя с Арчър. Но как?

По време на плуването беше обмислил от всички страни предложението на Хелга. И стигна до заключението, че и след четири, и след десет години, пак не би могъл да спечели пет милиона долара. По-добре ще е да опита да спечели милиона, който му обещаваше Арчър. Ако не се получи, отново ще си помисли… Но първо трябва да се види с Арчър. Хинкъл се появи с кафето.

— Има ли наблизо игрище за голф? — попита го Гренвил.

— Да, сър — отвърна икономът. — При това доста добро, както се говори. Намира се в Понте Треса, мога да ви донеса картата, за да се ориентирате…

— Благодаря, това би било чудесно…

Хелга се появи на терасата доста време след като Гренвил беше изпил кафето и проучил картата на местността. Изглеждаше доста раздразнена.

— Ще ми се наложи да поработя — съобщи му тя. — Моите глупаци окончателно са се оплели с покупката на онзи терен във Версай — ръката й се плъзна в неговата: — Ето защо искам да работим в екип с теб! Двамата едва ли ще допуснем подобно объркване. Мислех да излезем в планината, но сега се налага да стоя тук и да чакам телефонни разговори…

Ето го шансът, помисли си Гренвил.

— Разбирам, скъпа — усмихна и се топло той. — Непрекъснато си мисля за това, което ми каза снощи… Ще имаш ли нещо против, ако отида да поиграя голф? Тази игра ми позволява да мисля… Уверен съм, че ще се върна с ясно и категорично решение… — усмивката му се разшири: — И по всяка вероятност то ще е положително!

Заета с мисли за парижката сделка, Хелга разсеяно кимна с глава.

— Разбира се, скъпи. Вземи ролса. Кога ще се върнеш?

— Някъде около три. Така добре ли е?

— Разбира се. Но ти нямаш стикове… Как ще играеш без стикове?

— Ще взема под наем — усмихна се Гренвил, стана на крака и се наведе да я целуне. — Тръгвам.

Тя изгледа в гръб стройната му фигура и изпита дълбоко разочарование. Предпочиташе да го има край себе си, да се възползва от съветите му, да провери начина му на мислене в сложна ситуация. Нищо, успокои се тя, имаме достатъчно време пред себе си.

Остана на терасата, докато Гренвил изкара ролса от гаража и се отдалечи надолу по тесния път. После влезе в спалнята си и видя, че Хинкъл току-що е привършил с оправянето на леглото.

— Ще ви затрудня ли, ако поискам нещо леко за обяд? — попита го тя. — Трябва да остана тук и да чакам телефонни обаждания, а господин Гренвил отиде да играе голф и няма да се върне за обяд.

— Разбира се, госпожо. Бих ви предложил едно хубаво филе на скара.

— Добре — кимна тя и продължи да се помайва из спалнята. — Хинкъл… Аз го обичам! Опитвам се да му предложа работа във фирмата, но той е прекалено етичен… Ако успея да го убедя, вероятно ще се оженим…

— След като това ще ви направи щастлива, госпожо… — проточи Хинкъл с неодобрителен тон, после напусна спалнята.

Телефонът иззвъня. През следващите три часа Хелга се потопи изцяло в деловите проблеми на корпорацията „Хърман Ролф Електроникс“.