Не я дразни

Пета глава

Настанил се удобно във фоайето на хотел „Швайцерхоф“, Арчър направи кратък преглед на отминалия ден. Беше свършил доста работа и изпитваше задоволство от това. Нае един мерцедес от фирмата „Авис“, после обиколи агенциите за отдаване на имоти под наем. Откри това, което му трябва, в Парадизо — едно от селцата, които почти се бяха слели с Лугано. Малка и скромна на вид дървена вила, която го изнудиха да наеме за цял месец. Но в замяна на това притежаваща всички удобства за укриването на Гренвил.

Утре в 14.00 тук щяха да пристигнат Сегети и Белмонт. Първо ще ги закара да се запознаят с вилата на Хелга, а след това ще им покаже и дървената къщичка в Парадизо. През нощта ще се проведе и самата операция.

Арчър доволно кимна с глава. Не виждаше какво ще му попречи да стане собственик на един милион долара, особено ако Гренвил си свърши работата както трябва. Планът е безупречен, сега всичко е в ръцете на англичанина.

Хвърли поглед към остъклената врата и улови плавното спиране на черно-сив ролс-ройс пред хотела. Миг по-късно зърна и лицето на Гренвил, който се канеше да слезе.

Скочи на крака, блъсна вратата и забърза към луксозната кола. Гренвил го видя и му отвори задната врата. Изчака го да влезе и бързо потегли.

— Господи, каква кола! — възкликна Арчър, пронизан от остро чувство на завист. Ако не беше онази мръсница Хелга, той сигурно би имал същата!

— Трябва да поговорим! — остро рече Гренвил и Арчър внимателно го погледна.

— Какво има?

— Тази жена ще ме подлуди! — извика англичанинът и насочи голямата кола към крайбрежния булевард. Започна да търси място за паркиране, но в Лугано такива места просто не бяха предвидени. Промърмори нещо под носа си и продължи да кара напред. Видя свободно пространство, обозначено със знак, забраняващ паркирането. Свърна в него, изключи мотора и се облегна назад. — Сега пък е решила да ме прави чиновник във фирмата си! Представяш ли си? Твърдо е решила да се омъжи за мен! Готова е да ми даде заем от пет милиона долара, за да не живея на нейна издръжка! Кой нормален човек би приел да работи за такова женище?! Та тя нито за миг няма да ме остави на мира! Времето, през което няма как да я шибам, ще трябва да прекарвам на някакво скапано бюро!

Арчър изпусна една дълбока въздишка. Ех, ако някой можеше да му направи подобно предложение! Ще скочи и ще го прегърне, без дори да се замисля! Заем от пет милиона долара плюс възможността да работиш в „Ролф Електроникс“! Изгледа Гренвил и изведнъж почувства, че се задавя от гняв. Мръсен жиголо, който се страхува от работа и отговорност!

— Разбирам какво те вълнува, Крис — спокойно рече той. — Но не виждам необходимостта да се стига до всичко това. Как отби атаките й?

— Казах й, че искам да си помисля — мрачно отвърна онзи. — Казах й, че най-добре мисля, когато играя голф. Не можах да измисля нищо друго, за да се откача! Добре че я хванаха на телефона за покупката на някакъв шибан терен във Версай, та успях да се измъкна… — тресна с юмрук кожения волан и извика: — Приема ли да работя в шибаната й корпорация, още утре е готова да се омъжи за мен!

— Нали това беше целта ни, Крис? — търпеливо рече Арчър. — Ти приемаш нещата прекалено навътре. Бъди спокоен, няма никаква опасност от женитба. Справил си се отлично и продължавай в същия дух. Като се прибереш горе, ще й кажеш, че си готов да постъпиш във фирмата и с нетърпение чакаш да се ожениш за нея.

Гренвил извади табакерата си и запали цигара.

— Кръвта ми изстива, като си представя, че мога да се оженя за нея! — оплака се той. — Сигурен ли си, че това е правилният ход? Кога ще ме измъкнеш от лапите й?

Арчър презрително го изгледа. Господи, какво ли не би дал да си размени мястото с този красив, но напълно безполезен глупак!

— Утре вечер ще бъдеш отвлечен и край на мъките ти! — отсече той. — Нещата се развиват в наша полза.

— Дано да е така! Представа нямаш колко господарски се държи тази жена! Никога досега не бях срещал такава!

— Опитай се да се успокоиш — кротко промълви Арчър. — Всичко се развива по план. Утре вечер около десет във вилата ще се появят двама маскирани бандити, въоръжени с пистолети. Ще заплашат не само теб, но и нея. Ти можеш да разиграеш някаква пиеса, но не прекалявай, защото и двамата са аматьори. Ще тръгнеш с тях, а за Хелга съм приготвил специално писмо… Аз ще им обясня какви трябва да бъдат точните им реплики. Можеш да бъдеш сигурен, че тя ще се уплаши достатъчно, за да не извика полиция. Ще бъдеш закаран в една вила, която съм наел специално за целта. Там ще им платя и ще поема нещата в свои ръце. Мога още отсега да ти обещая, че след по-малко от седмица ще имаш в ръцете си един милион долара суха пара! Това е положението — просто и ясно!

Гренвил натисна цигарата си в пепелника и попита:

— Ами Хинкъл?

— Да, Хинкъл наистина усложнява нещата — навъси се Арчър. — По кое време си ляга?

— Един Господ знае. Снощи Хелга го прати да почива веднага след вечеря…

— Ще проведем операцията в единадесет, просто за да сме сигурни. Направи така, че Хинкъл да ви остави сами…

— Но той може и да не си легне, нали?

— В такъв случай единият от двамата похитители ще трябва да се погрижи за него. И още нещо, Крис — ще трябва да отключиш входната врата. Познавам отлично разположението на вилата — в нея може да се проникне единствено оттам. До входното антре има тоалетна. Когато бъдеш сигурен, че Хинкъл е отстранен, ще се извиниш за малко и ще излезеш да отключиш вратата… Разбрано?

Гренвил мълчаливо кимна.

Някой почука на стъклото и двамата стреснато вдигнаха глави. До колата се беше изправил полицай с бял шлем, кафява униформа и лъснати до блясък ботуши.

Гренвил нервно натисна копчето за сваляне на стъклото.

— Какво има? — излая на италиански той.

— Намирате се в забранена за паркиране зона, господине — каза полицаят. — Налага се да ви глобя.

— Я вървете по дяволите! — избухна Гренвил. — В глупавия ви град изобщо няма паркинги! Би трябвало да се замислите по този въпрос!

Арчър изтръпна от ужас. Беше живял в Швейцария достатъчно дълго и знаеше колко обидчиви са местните полицаи.

Очите на полицая станаха хладни.

— Документите ви, господине!

— О, за Бога! — простена Гренвил, отвори жабката и му подаде документите на колата.

Полицаят внимателно ги прегледа, после отново вдигна очи към Гренвил.

— Колата не е ваша, така ли?

— Неграмотен ли сте? — избухна Гренвил. — Колата е на госпожа Хърман Ролф, вероятно сте чували името й. А аз я взех на заем от нея!

Лицето на полицая окаменя.

— Паспорта, ако обичате.

Свикнал да пътува почти без прекъсване, Гренвил никога не се разделяше с паспорта си. Бръкна в джоба си и го подаде на униформения.

После Арчър направи глупавата грешка да се намеси. Извади от портфейла си стара визитна картичка, върху която стояха адресът и телефонът на закритата адвокатска кантора в Лозана, подаде я на полицая и примирително каза:

— Господин офицер, сам виждате, че господин Гренвил е англичанин и не е свикнал с правилника за движение на континента. Мога да ви уверя, че госпожа Ролф действително му е дала колата си… Той е тук като неин личен гост.

Полицаят хвърли един поглед на картичката и я върна обратно. Същото стори с паспорта на Гренвил и документите на колата.

— Моля ви никога вече да не паркирате на забранено място, господине — рече той, отдаде чест и даде знак на Гренвил да потегля.

Ролсът се отдалечи, а полицаят измъкна тефтерчето си. Притежаваше отлична памет и без проблеми прехвърли на листа данните, които беше зърнал върху визитната картичка. Просто за всеки случай, тъй като му се стори доста странно, че човек с толкова износени дрехи може да се представя за адвокат в известна международна фирма.

— Мръсно копеле! — изфуча Гренвил и бавно започна да си проправя път сред претъпкания от коли крайбрежен булевард.

— За Бога, Крис! — тросна му се Арчър. — Не можеш да държиш такъв тон на един швейцарски полицай! Постъпи изключително неразумно!

— Да върви по дяволите! — извика Гренвил, вкара колата в паркинга пред хотел „Еден“ и добави: — Ела да пийнем по едно…

Насочиха се към терасата и намериха една закътана масичка. Гренвил поръча мартини с джин и за двамата.

— Сега ми разкажи за типовете, които ще ме отвлекат, Джак — рече той. — Можем ли да разчитаме на тях?

Арчър изчака да донесат питиетата и започна да говори.

Гренвил се върна във вилата малко след 15.00, ободрен и доста по-спокоен. Арчър беше успял да го убеди, че след няколко дни ще получи един милион долара без никакви допълнителни условия. Изигра една партия голф със съдържателя на терена и с лекота го победи. Онзи честно призна, че за пръв път вижда толкова добър играч в Лугано.

Вкара ролса в гаража и влезе във вилата. Още от антрето чу гласа на Хелга, която продължаваше със своите телефонни разговори. Влезе в стаята си, взе един душ, после се преоблече и тръгна към хола.

Лицето на Хелга изгуби сериозното си изражение.

— Господи, какъв ден! — въздъхна тя и бутна настрана купищата документи, разпръснати върху бюрото. — Тези глупаци ще ме накарат да полудея! — скочи и изтича да го целуне: — Миличък Крис! Кажи ми какъв е твоят отговор! „Да“, нали?

— Отговорът ми действително е „да“ — усмихна се Гренвил, грабна я на ръце и я отнесе в спалнята. — А сега ще направим една генерална репетиция! — вдигна крак и затръшна вратата зад гърба си.

— Ще накараш Хинкъл да се чуди къде сме — засмя се Хелга и започна да съблича костюмчето си.

— Хинкъл да върви по дяволите! — рече Гренвил. — Аз имам малко работа с жена си!

Десет минути по-късно двамата се отпуснаха един до друг на широкото легло. Задъхана и щастлива, Хелга започна да го запознава с плановете си за сватбата.

— Ще заминем за Парадайс сити, там имам чудесно имение върху малко островче. Докато направим официалното съобщение, ти ще живееш в малка, но изключително луксозна хижичка. Това трябва да бъде една изключителна церемония, Крис! Трябва да поканим много хора — все богати и известни бизнесмени. А също и моите висши чиновници и част от старите ни клиенти.

Душата на Гренвил се сви при представата за тази шумотевица, но ръката му нежно погали нейната.

— Аз съм най-щастливият мъж на света — усмихна се той представяйки си, че утре вечер ще се отърве от нея и ще стане притежател на цял милион долари.

На вратата тихо се почука и Хинкъл обяви:

— На телефона е господин Уинбърн, госпожо — гласът му беше язвителен и натежал от неодобрение.

— Ох, нямам мира от този досадник! — изпъшка Хелга, но се пресегна към слушалката. — Какво има, Стенли? — послуша малко, после тръсна глава: — Не! Нито долар повече! За Бога, Стенли, нима не виждаш, че пробват как чуваме? Оправяй се сам, аз все още се опитвам да почивам!

Гренвил стана от леглото и влезе в банята. Господи, какво ли е да бъдеш женен за тази търговска машина! Облече се и излезе на терасата, тя продължаваше да говори.

— Искате ли чай, сър? — появи се отнякъде Хинкъл.

— Едно двойно уиски със сода — рече Гренвил и се отпусна на плетения стол.

Хелга не се появи още тридесетина минути.

— Искам да ти разкажа малко подробности за тази сделка, Крис — рече тя, когато най-сетне приключи с разговорите. — Възнамерявам да я поверя на теб, тъй като ще бъде изключително голяма. И именно затова френското правителство проявява алчност… Но нека започна отначало…

През следващия час и половина Гренвил почти полудя от досада. Хелга сипеше цифри, разходи, заеми, лихвени проценти и още какво ли не. Той някак съумяваше да задържа внимателно изражение на лицето си, от време на време мъдро кимаше с глава. Но решителният миг настъпи, когато Хелга приключи с обясненията си и каза:

— Сега имаш представа за положението, Крис. Кажи ми какво ти е мнението.

Мнение, естествено, той нямаше. Първо, защото пропускаше покрай ушите си почти всичко, което му разказваше тя, и второ, дори и да не беше го пропускал, пак нищо нямаше да разбере.

— Преди да изкажа мнението си, бих искал да хвърля едно око на документите и чертежите — внимателно отвърна той. — Ще бъде ли възможно това? Вече знаеш, че съм зелен във финансовата област, но съм убеден, че ще измисля нещо, ако имам възможност да проуча документацията…

Хелга остана разочарована, но кимна с глава.

— Добре, Крис — кимна тя. — Разбирам те. Ще накарам Уинбърн да изпрати копие от документацията.

Пресегна се към телефона, а в същото време се появи Хинкъл с два коктейла в ръце.

Спечелих малко време, въздъхна със скрито облекчение Гренвил.

Хинкъл остави питиетата на масичката, а Хелга се свърза със секретарката си и й нареди веднага да изпрати един комплект от проекто-договора за фабриката във Версай.

— Утре да е тук! — заповяда тя и тръшна слушалката.

— Ще вечеряте ли, госпожо? — попита Хинкъл.

— Защо не излезем някъде, скъпа? — побърза да се намеси Гренвил, почувствал, че ще се пръсне, ако продължават да говорят за сделки и финансиране. — Няма ли наоколо някое приятно ресторантче?

— Разбира се, че има — усмихна се Хелга. — Ще идем в „Хугуенин“ — проста кръчмичка, но с отлична кухня. Хинкъл, няма да се наложи да приготвяте вечеря…

Хинкъл се оттегли, а Гренвил започна да я разпитва за къщата в Парадайс сити, готов да говори за всичко друго, но не и за бизнес. Хелга с удоволствие започна да му я описва и времето отлетя неусетно. Малко след осем вечерта тя отиде в спалнята да се преоблече, а Гренвил остана да я чака на терасата. Още двадесет и седем часа, нетърпеливо изчисли той.

След добрата и богата вечеря с италианска храна двамата се хванаха за ръце и тръгнаха да се поразходят край езерото. Хелга беше спокойна и отпусната. Този мъж скоро ще бъде неин съпруг! Скришом наблюдаваше стройната му фигура, широките рамене и красивото мъжествено лице, тръпнеше от вълнение при мисълта за сватбените приготовления. Как ли ще се изненадат Ломън и Уинбърн! Кога ли да им съобщи новината? Реши да изчака и да стори това едва след като им представи Гренвил като нов съдружник на фирмата. Те едва ли ще бъдат много доволни, но нямат избор и ще трябва да го преглътнат. Тя упражняваше пълен контрол над електронната корпорация, нейна собственост бяха седемдесет и пет процента от акциите. Другите директори също ще вдигнат вежди, но и те могат да вървят по дяволите! Изпитваше леко разочарование от факта, че този висок красавец не проявява особен интерес към делата на компанията, но едновременно с това си даваше сметка, че не бива да го притиска. Ще работят заедно и тя ще го накара да вникне в работата, беше сигурна в това…

Осъзна, че не е обърнала достатъчно внимание на личните му занимания, и го попита как е минал голфът.

Гренвил също се беше замислил, но за съвсем други неща. Представяше си предстоящото отвличане, чувстваше се леко притеснен и уплашен. Започна да й разказва за играта си със собственика на игрището и като повечето запалени играчи се зае да я описва удар по удар. Хелга бързо се отегчи до смърт, просто защото поначало не приемаше тази игра и я считаше за загуба на време. Но съумя да изслуша всичко докрай и изпусна едно „браво“, когато Гренвил самодоволно й съобщи, че е победил.

Върнаха се във вилата и откриха, че Хинкъл ги чака.

— Вижте какво, Хинкъл — твърдо го погледна Хелга. — От утре нататък искам да се прибирате в стаята си веднага след вечеря. Зная, че обичате да гледате телевизия. Ако поискам нещо, ще ви позвъня. Но забранявам да ни чакате да си легнем. Ясно ли е?

— Много добре, госпожо — склони глава Хинкъл. — След като така желаете…

— Господин Гренвил ще поеме заключването преди лягане — добави Хелга. — Затова след вечеря можете да се считате свободен.

От гърдите на Гренвил се откъсна неволна въздишка на облекчение. Може би Арчър ще се окаже прав, като твърди, че нещата се развиват благоприятно за тях.

Събуди се малко преди седем сутринта, Хелга кротко спеше до него.

Днес е решителният ден, рече си Гренвил. След двадесет и два часа ще бъда свободен! Беше сигурен, че след няколко часа ще пристигнат онези противни документи и Хелга ще очаква да ги проучи и да си даде становището по тях. Това не биваше да става. Само по едни начин можеше да се отърве — като се направи на болен. Нищо ново. Често симулираше мигрена, особено когато не можеше да понася повече своите сбръчкани приятелки. И винаги беше успявал.

Остана неподвижен в леглото, докато Хелга въздъхна и се събуди. Тогава изпусна едно тихо стенание.

— Какво ти е, Крис? — разтревожено се надигна Хелга.

— Нищо — промърмори той и сложи длан върху очите си. — Извинявай, ако съм те събудил. Но проклетото нещо отново е тук…

— Какво те боли? — наведе се над него тя.

— Ох, пак ме хвана гадната мигрена — изпъшка той. — Периодично ми се стоварва на главата… — потисна поредното си стенание и отвори очи: — Виж какво, скъпа, просто ме остави да полежа. Когато не мърдам, може да се понася…

— Горкичкият! — възкликна Хелга и стана от леглото. — Ще ида да ти намеря някакво хапче.

— Недей, моля те! — направи страдалческа гримаса той. — Съжалявам, но единственият начин да победя проклетата болка е да остана на спокойствие. Дори разговорът кара главата ми да тръпне!…

— Разбира се, Крис. Искаш ли малко чай? Какво друго да направя за теб?

— Нищо — изпъшка той. — Надявам се след час-два да ми мине.

— Съжалявам — промълви колебливо Хелга. Погледа малко неподвижната му фигура, после влезе в банята за кратък душ, върна се в стаята и бързо се облече.

Гренвил я наблюдаваше през пръсти и от време на време изпускаше по едно тихо стенание.

— Крис, мили… Ще извикам лекар.

— Няма лекар, който да е излекувал някого от мигрена — отвърна Гренвил и свали ръце от очите си с видимо усилие. — Ще се оправя. Моля те да не вдигаш шум, мила… — очите му се затвориха.

Хелга излезе на терасата, челото й беше сбърчено от тревога. Хинкъл поливаше цветята, но веднага спря маркуча и се приближи.

— Днес сте ранобудна, госпожо. Да не се е случило нещо?

— Господин Гренвил има пристъп на мигрена — отвърна Хелга. — Трябва да му осигурим спокойствие.

— Да, мадам — кимна с безизразно лице Хинкъл. — Много неприятно заболяване. Тук ли да ви сервирам кафето?

— Да, моля.

Тя изпи кафето, а Хинкъл се появи да отнесе подноса.

— Можете ли да си представите, че мъж като господин Гренвил страда от мигрена? — попита Хелга.

— Трудно, госпожо — вдигна вежди Хинкъл. — Мисля, че това по-скоро е невротичен пристъп…

Хелга изпита внезапна нужда да си поговори с верния прислужник.

— Не бързайте да се оттегляте, Хинкъл — рече. — Седнете за малко, искам да си поговорим.

— Предпочитам да остана прав, госпожо — леко се поклони икономът.

— Господи, винаги коректен! — усмихна се Хелга. — Но аз ви считам за свой приятел, Хинкъл… Затова седнете.

— Благодаря, госпожо — отвърна онзи и седна на ръба на един от плетените столове.

— Искам да ви кажа, че ние с господин Гренвил мислим да се оженим — каза Хелга. — Той се съгласи да ми стане съдружник в компанията, а другия месец ще организираме сватбената церемония — от устата й се изтръгна щастлива въздишка.

Хинкъл направи кисела физиономия, която само след секунда бе заменена от обичайното безизразно изражение.

— В такъв случай ми позволете да ви поднеса най-искрените си поздравления, госпожо — сухо рече той. — Също и на господин Гренвил…

— Благодаря, скъпи Хинкъл… Крис ще ме направи истински щастлива! Не мога повече да живея сама. Вие поне знаете колко самотна се чувствам понякога… Трябва да ме разберете, Хинкъл! Искам да живея пълноценно след всичките ужасни години, прекарани с Хърман!

— Разбира се, госпожо — промърмори неодобрително онзи и понечи да се изправи.

— О, постойте малко, за Бога! — раздразнено подвикна Хелга. — В края на седмицата ще заминем за Парадайс сити, вие ще се заемете с подробностите. Искам сватбата да бъде блестяща!

— Можете да разчитате на мен — рече с нещастен вид Хинкъл и остана прав.

Хелга го познаваше добре. Развали ли се настроението му, никой не може да го оправи. Трябваше му време.

— Както винаги, Хинкъл — погледна го топло тя.

— Да, госпожо, както винаги. А сега ще ме извините, но имам доста работа…

Хелга го гледаше как прекосява терасата с вдървен гръб. Ох, ако можеше да приеме новината както трябва, въздъхна тя. Ще му трябва известно време за това… А тя ще поговори с Крис и ще му обясни колко много държи на Хинкъл. Крис наистина трябва да направи усилие да спечели благоразположението му. Някога, когато тя самата се беше омъжила за Ролф, икономът не я приемаше. Но тя прояви такт и търпение, постепенно го спечели на своя страна… И той й се отплати с лоялност в един от най-опасните мигове от живота й…

Стъпвайки безшумно, Хелга отвори вратата на спалнята и надникна вътре. Гренвил, който умираше за кафе с цигара, бързо сложи ръка над очите си.

Хелга загрижено го погледна, после тихо затвори вратата.

Господи, какъв адски ден ме очаква, въздъхна Гренвил. Но твърдо реши да продължава преструвката до последния момент. А после хората на Арчър ще нахлуят във вилата и ще го отмъкнат… За пръв път се замисли сериозно върху плана на своя по-възрастен и очевидно по-опитен съучастник. Мисълта, че скоро ще стане притежател на един милион долара, несъмнено го стопляше, но в същото време изпитваше сериозно безпокойство. Хелга не беше жена за подценяване, стоманената й воля го тревожеше и едновременно с това го караше да се прекланя пред нея. Въпреки добре аргументираните мотиви на Арчър, той имаше чувството, че тази жена може да стане безкрайно опасна, когато разбере, че е била измамена. Реши да напусне Европа в момента, в който прибере своя дял от парите. Помисли малко и стигна до заключението, че трябва да отлети за някой карибски остров в момента, в който получи парите от Арчър. Там ще купи яхта, ще си вземе някоя кукличка за компания и ще потъне в неизвестност. Ще се върне в Европа — неговото предпочитано ловно поле, едва след като нещата се уталожат и забравят…

После в главата му се появи една мисъл, от която крайниците му бързо се вдървиха.

А мога ли да имам доверие на Арчър, запита се той. Какво всъщност знам за него? Бяха се запознали случайно в един потискащо мизерен парижки хотел. Дали наистина е специалист по международно право? Дали не е един от опитните мошеници, които се навъртат около хората с богатство и влияние? Гренвил неспокойно се размърда в леглото. Не може да му се отрече, че действително познава Хелга. Всичките му действия доказваха това. Но спомняйки си за протърканите му дрехи и простия факт, че парите от откупа трябва да бъдат преведени в шифрованата му лична сметка, англичанинът отново бе обзет от безпокойство. Какво би могъл да стори, ако Арчър просто получи сумата и изчезне? Нищо, абсолютно нищо!

Започна да се поти. Макар да беше безделник и жиголо, Кристофър Гренвил притежаваше изключително силно чувство за самосъхранение. Как би могъл да се предпази от евентуалната двойна измама, която би могъл да му погоди Арчър?

Отпуснат в полумрака на тихата стая, Гренвил се зае да обмисля този въпрос.

Точно в 14.00 Макс Сегети и Жак Белмонт паркираха очукания си фолксваген пред хотел „Швайцерхоф“. Зад волана беше Белмонт. Арчър, който междувременно беше оправил сметката си тук, спокойно ги очакваше във взетия под наем мерцедес. Махна им с ръка да го последват и подкара колата към задръстения от автомобили крайбрежен булевард. След няколко минути влудяващо пълзене двете коли напуснаха задръстването и поеха покрай езерото, в посока на Парадизо.

Пътуването им отне точно десет минути. Паркира пред дървената виличка, фолксвагенът спря зад него. Сегети и Белмонт слязоха с малки куфарчета в ръце. Бяха облечени в тъмни костюми и изглеждаха доста по-представителни от времето на първата им среща в Женева.

— Някакви проблеми? — попита ги на италиански Арчър.

— Не, синьор — усмихна се Сегети.

— Носите ли качулки и пистолети?

— Да, синьор. Минахме през Цюрих, за да избегнем италианската митница. Проблеми нямаше.

— Добре, последвайте ме — кимна Арчър, прекоси занемарената градина и отвори входната врата. — Настанявайте се.

Бяха се озовали в малък хол, претъпкан със стари мебели. Сегети и Белмонт се отпуснаха в скърцащите кресла, а Арчър започна да крачи напред-назад.

— Операцията ще се проведе довечера в единадесет часа — започна инструктажа той. — Входната врата на вилата ще бъде отключена. Нахлувате вътре, размахвате пистолетите пред мъжа и жената, после отмъквате мъжа. В момента, в който го докарате тук, задачата ви ще бъде изпълнена. Ще си получите парите и веднага ще тръгнете за Женева. Като, естествено, забравите какво сте правили…

Сегети кимна с глава, а Белмонт равнодушно гледаше отъркания килим в краката си.

— А къде се намира тази вила, синьор? — попита Сегети.

— След малко ще ви откарам дотам. Възможно е да възникне малък проблем, тъй като във вилата има и един иконом. Трябва да се справите с него, в случай че се намеси — Арчър направи малка пауза, после тихо добави: — И никакво насилие!

За пръв път от началото на разговора се обади Белмонт.

— Аз ще се оправя с него — промърмори той с мрачна усмивка на уста.

Арчър внимателно го изгледа, стреснат от злобата в гласа му.

— Повтарям, че не искам насилие — рече той и премести поглед върху Сегети: — Това ясно ли е? Предпочитам отвличането да се провали, но не искам насилие!

— Няма да е необходимо, синьор — кимна Сегети.

— Човекът, когото трябва да отвлечете, ще демонстрира фалшива съпротива, но нищо повече — продължи Арчър. — Той просто ще иска да убеди жената, че наистина го отвличат. Разбирате ли?

— Да, синьор — кимна Сегети.

— Добре — въздъхна Арчър. — Да повторим още веднъж: точно в единадесет вие ще пристигнете във вилата. С моята кола, която ще паркирате на алеята отпред. Входната врата ще бъде отключена. Нахлувате вътре и търсите хората си. Мъжът и жената ще бъдат в дневната или на терасата. Когато влезете в антрето, право пред вас ще се пада вратата за хола — Арчър извади листче хартия от портфейла си. — Това е план на вилата, разгледайте го внимателно.

Сегети придърпа листчето, втренчи поглед в него, след малко кимна с глава.

— Всичко е ясно, синьор.

Арчър извади още едно листче.

— Тук съм написал точно какво трябва да кажете на жената — поясни той. — Ще го запомните наизуст — плъзна листчето към Сегети, който прочете текста и леко се усмихна:

— Това ще бъде работа на Жак — рече дебелият и подаде листчето на приятеля си. После вдигна глава към Арчър и добави: — Жак много го бива за такива работи.

— За мен няма значение кой ще ги каже, искам само да бъдат казани убедително — сви рамене Арчър. — После вземате мъжа и го докарвате тук. Толкоз. Плащам ви и веднага потегляте за Женева.

— Няма проблеми, синьор.

— Добре. А сега ще ви заведа да видите вилата.

С чувство на нарастваща сигурност в успешния завършек на операцията, Арчър подкара мерцедеса към Кастаньола. Караше бавно и настояваше двамата пътници внимателно да запаметяват особеностите по пътя.

— Няма проблеми, синьор — продължаваше да повтаря Сегети.

Колата пое по стръмния път, който минаваше покрай вратата на Хелга, намали ход, но не спря.

— Ето я — кимна с глава Арчър. — Вила „Хелиос“. След малко ще се върна по същия път и отново ще я видите.

Сегети и Белмонт извиха вратове към портата от ковано желязо. Стигнал до края на пътя на триста-четиристотин метра от вилата, Арчър направи маневра и подкара обратно.

— Видяхте ли я добре? — попита той.

— Да, синьор. Няма проблеми.

— Добре. Разполагате с около осем часа до началото на операцията. В къщичката ли ще останете, или предпочитате нещо друго?

— Бихме искали да поразгледаме Лугано, синьор — рече Сегети. — За пръв път идваме тук. Ще ви помоля да ни върнете обратно, за да използваме нашата кола.

Арчър облекчено кимна с глава. Никак не му се искаше да прекара осем часа в компанията на тези двамата.

— Добре.

Сегети слезе от мерцедеса в момента, в който Арчър паркира пред дървената къщичка.

— Ще бъдем тук довечера в десет и четвърт, синьор — обяви той, после двамата с Белмонт скочиха в очукания фолксваген и потеглиха.

Арчър влезе в къщичката и се просна на едно от леглата в малката спалня. Предстоеше му дълго очакване, но операцията беше задействана.

Един милион долара, въздъхна блажено той. С тези пари в джоба спокойно може да се прибере в Ню Йорк и да открие собствена кантора за данъчни консултации. Пипне ли паричките, оная кучка нищо не може да му направи! Беше убеден, че няма да се разписка. Ще постъпи точно така, както беше постъпил навремето Хърман Ролф с него. Ще си затрае, иначе целият свят ще научи как е била измамена от един красив жиголо… Не, за нея може да бъде напълно спокоен. Тревожеше се от тези двамата. В тях имаше нещо неясно, особено у по-младия. Тревогата му несъмнено би се увеличила стократно, ако можеше да ги види какво правят, след като паркираха пред централната поща на Лугано.

Белмонт остана в колата, а Сегети забърза нагоре по стълбите. Откри една свободна кабинка, затвори вратата и набра номера на Бърни в Женева. Разговорът беше кратък, говореше единствено Сегети.

— Обади ми се след два часа, Макс — нареди Бърни и затвори.

Бърни имаше много връзки в Швейцария, но най-добрата от тях беше именно в Лугано и се наричаше Лъки Белини. Наричаха го „Лъки“1, защото преди години една от ревнивите му приятелки беше забила ножа си в дебелия му гръб чак до дръжката, но той се отърва без почти никакви усложнения.

— Лъки? — попита в слушалката Бърни. — Искам от теб малко информация. Кой живее във вила „Хелиос“, която се намира в покрайнините на Кастаньола?

— „Хелиос“ ли? — учуди се Лъки Белини. — Това е вилата на Хърман Ролф. Той е покойник, но жена му я използва от време на време. В момента пак е там…

— Добре, Лъки — ухили се доволно Бърни. — Стой си у дома, довечера по някое време ще ти дойда на гости.

После се обади на летището и си поръча авиотакси, което щеше да го откара до Аньо — най-близкото до Лугано летище, точно в 18.00.

Когато Сегети се обади за втори път, Бърни му съобщи, че се присъединява към групата.

— Ще правиш точно това, което иска от теб онзи глупак Арчър — нареди Бърни. — Приберете въпросния тип, после аз поемам нещата в свои ръце.

— Ясно, Бърни — отвърна Сегети. — Къде ще се срещнем?

— Елате да ме вземете от летището в Аньо, точно в шест.

— Добре, Бърни.

Брадатият затвори телефона, усмивката му се разшири още повече.

Някъде около пладне Гренвил се появи на терасата. Към скуката се беше прибавил и гладът.

Хелга седеше край една от широките маси и проучваше папка с документи. Вдигна глава и на лицето й се появи радостна усмивка.

— Крис, миличък! По-добре ли се чувстваш?

Гренвил надяна страдалческата физиономия на лицето си и се наведе да я целуне по бузата.

— Ще оцелея — леко изпъшка той и се тръшна на съседния стол. — Дали Хинкъл ще ми направи едно кафе?

— Разбира се, скъпи — отвърна Хелга и натисна звънеца на масата. — Не ти ли олекна мъничко?

— Доста ме поразтърси — въздъхна той и я дари с усмивката си на смелчак. — Странно, защото от месеци не бях имал никакви пристъпи…

На вратата се изправи Хинкъл.

— Кафе, ако обичате — нареди му Хелга. — Господин Гренвил вече се чувства по-добре… — хвърли един поглед към Крис и попита: — Не искаш ли да хапнеш един омлет?

Гренвил би предпочел една хубава пържола, но кимна с глава и каза, че ще опита да се справи с омлета.

Хинкъл кимна и се отдалечи.

— Продължавай да работиш, Хелга — рече англичанинът, затвори очи и се облегна назад. — Аз ще си почивам край теб.

Хелга се поколеба, после отново разтвори папката. Затвори я, когато Хинкъл се появи с поднос, върху който имаше каничка кафе и апетитно димяща чиния с омлет.

— Благодаря — отвори очи Гренвил. — Това тук изглежда великолепно.

Хинкъл наклони глава и се оттегли.

— За бизнес можем да поговорим и утре — каза Хелга. — Сутринта проведох един дълъг разговор с Уинбърн. Най-сетне му е дошъл умът в главата и теренът ще бъде купен по цената, която предложихме ние…

— Много добре — рече Гренвил и лицето му се сбърчи в страдалческа гримаса. — В момента не съм в състояние да мисля, нека оставим нещата за утре… — наведе се напред и си напълни чашата с кафе. Утре ще бъда далеч, доволно си помисли той.

— Няма проблеми — отвърна Хелга и внимателно го изгледа: — Знаеш ли, бях убедена, че ти си последният човек на света, който би могъл да страда от мигрена…

— Получих я като наследство от баща си — излъга Гренвил. — Той беше истински страдалец — изпи кафето на две глътки и отново напълни чашата си. После се зае с омлета, който наистина се оказа превъзходен. — Хинкъл знае как се бърка омлет — призна на глас той.

— Само не казвай това пред него — предупреди го Хелга. — Той не бърка омлет, той ТВОРИ! Много те моля, Крис, дръж се добре с него! Трябва да ти призная, че никак не беше очарован, когато му съобщих за предстоящия ни брак!

— Не беше очарован ли? — вдигна вежди Гренвил. — Той е твой прислужник, ако правилно съм разбрал… На кого му пука дали е очарован, или не? Прислужници колкото щеш!

Хелга замръзна на мястото си, в очите й проблесна познатата метална нишка.

— Моля те, Крис! За Хинкъл трябва да се разберем веднъж завинаги! Той означава много за мен, единствено теб обичам повече от него!… Винаги ми е помагал в трудни минути, винаги е проявявал разбиране… — тя се овладя, на устните й се появи усмивка: — Не искам да ти прозвучи мелодраматично, но Хинкъл е част от живота ми и аз не бих го загубила срещу всичките съкровища на света!

Гренвил си даде сметка, че разговорът им взема опасна посока. Не че имаше някакво значение, но нямаше смисъл да я настройва срещу себе си.

— Извинявай — усмихна се той. — Наистина не си давах сметка колко много си привързана към него. Ще направя всичко възможно да ме приеме. Това ти го обещавам!

— Наистина съм привързана към него — сериозно отвърна Хелга. — Той е любезен, лоялен и абсолютно верен човек!

— Обещавам — повтори Гренвил и нежно докосна ръката й.

— Благодаря ти, Крис. Сигурна съм, че когато те опознае като мен, Хинкъл ще те дари със същите безупречни услуги, с които дарява и мен!

Господи, въздъхна вътрешно Гренвил. Толкова приказки за някакъв дебел и самодоволен иконом!

— Дано! — усмихна се очарователно той.

Малко след един по обед Хинкъл се появи на терасата със сребърен поднос, върху който имаше шейкър и две високи чаши. Гренвил с неудоволствие си спомни, че трябва да играе ролята на поразен от пристъп на мигрена човек и отказа мартинито с водка. После се извърна към иконома и възкликна:

— Никога през живота си не съм ял по-хубав омлет! Просто не мога да си представя как съумявате да го направите толкова лек и едновременно с това толкова вкусен!

— Радвам се, че сте доволен, сър — сковано отвърна Хинкъл и се обърна към господарката си: — За обед предлагам филе миньон със сос от гъби, госпожо. След което малко сирене „Бри“ от наистина великолепно качество…

— Чудесно — кимна Хелга и хвърли един въпросителен поглед към Гренвил: — Какво ще кажеш?

Гренвил се поколеба. Омлетът само беше раздразнил апетита му.

— Добре, ще се опитам да хапна малко — въздъхна той, ясно усетил неодобрителния поглед на иконома върху себе си. Изчака го да се отдалечи и подхвърли: — Не може да се каже, че е влюбен в мен, нали?

— Трябва да му дадеш малко време, скъпи — отвърна Хелга и събра пръснатите по масата документи. — Ще ида да поплувам, а ти си почивай.

Гренвил копнееше за топлата вода на басейна, но знаеше, че не бива да проявява лекомислие. Зае се да брои часовете. Още само десет! Несъмнено ще бъдат ужасни, но след това ще бъде свободен, завинаги свободен! Запали цигара, отпусна се назад и затвори очи.

Обядваха под сянката на голям чадър, после Хелга настоя да го прати обратно в леглото. Той не се възпротиви и тръгна към спалнята, а Хелга разтвори папката си и придърпа телефона.

В четири и половина следобед Гренвил отново излезе на терасата. Хелга продължаваше да проучва документите пред себе си с молив в ръка.

— Ти май никога не почиваш! — рече той, искрено смаян от невероятната й работоспособност.

— Аз ръководя империя, която струва над един милиард долара, Крис — усмихна му се тя. — А ти ще станеш моята дясна ръка. Когато човек е на подобно място, той е обречен на работа… Можеш да позвъниш за чай, аз вече свърших…

Господи, ако се оженя за такова чудо, несъмнено ще се превърна в копче на калкулатор, мислено се ужаси Гренвил.

Вечерта премина в разговори. Хелга кроеше амбициозни планове за предстоящия меден месец. Дали ще му бъде приятно да предприемат пътешествие по крайбрежието на Флорида на борда на собствената й яхта? Гренвил приемаше всичко и доволно кимаше с глава. От свободата и богатството го деляха само няколко часа, нищо друго нямаше значение.

Хвърли един кратък поглед към обляната й от лунните лъчи стегната фигура и изведнъж почувства как сърцето му се свива. Хелга е наистина великолепна жена, призна пред себе си той. Ех, ако не беше толкова дяволски ефикасна, самоуверена и твърда като гранит! В момента, в който нещата излизаха от контрол, на лицето на тази жена се запечатваше такова решително изражение, че той цял потръпваше от уплаха! Не, въздъхна в себе си той. Никога не бих могъл да я подчиня на волята си. Винаги ще има инициативата… Въпреки това му стана тъжно. Хелга беше великолепна в леглото, притежаваше безупречна външност и струваше много милиони. Но беше прекалено силна за него и би го подчинила на волята си изцяло, особено след брака… А той искаше да бъде свободен, да разполага с достатъчно пари, за да сменя жените в леглото си, когато поиска. Това беше жизненото му кредо — стига усложнения, стига богати и сбръчкани бабички! Отново въздъхна и хвърли един нетърпелив поглед към часовника си.

На терасата се появи Хинкъл, в ръцете му имаше шейкър и две чаши. Този път Гренвил не успя да откаже, просто цялата му душа плачеше за едно добро питие.

— Вече се чувствам по-добре, Хинкъл! — съобщи с победоносна усмивка той. — Толкова добре, че като нищо бих хапнал един стек!

Доволна от хода на събитията, Хелга вдигна глава към лицето на стария иконом. И с учудване установи, че неодобрителното му изражение беше изчезнало.

— Разбира се, сър — отвърна Хинкъл. — Мога да ви предложа „Турнедо Росини“ и стек на капак…

Проклето враждебно копеле, не забеляза промяната Гренвил. Какво ми пука, по дяволите! Утре вече ще съм те забравил!

— Стек на капак ми звучи добре.

— За мен също, Хинкъл — вметна Хелга. — Без предястия. Дали би направил и два от твоите фантастични коктейла с шампанско?

— Разбира се, госпожо — отвърна Хинкъл и на лицето му се появи доволна усмивка.

— Не го впечатлявам кой знае колко, нали? — въздъхна Гренвил, след като икономът се оттегли.

— Имай търпение — успокои го Хелга. — Ще му трябва известно време…

— Разбира се — кимна той и стана на крака. — Ще ида да се преоблека.

Вечеряха, Хинкъл се оттегли в кухнята да приготви кафе.

Гренвил реши, че сега е моментът да се направи на загрижен.

— Защо не го пратим да си почива, Хелга? — попита той. — Цял ден е бил на крака, а вече не е толкова млад…

Хинкъл поднесе кафето и Хелга вдигна глава:

— За днес приключихме, Хинкъл — усмихна му се тя. — Както винаги, всичко беше великолепно. Можеш да идеш да почиваш, ще се оправим и сами…

— Разбира се, госпожо — отвърна икономът. — Господин Гренвил трябва да затвори френските прозорци и да спусне жалузите. Всичко останало е проверено — поклони се леко и, игнорирайки напълно Гренвил, добави: — Желая ви приятни сънища.

Най-накрая се отървах от тоя досадник, въздъхна вътрешно Гренвил.

— По телевизията има хубав филм — каза на глас той. — Искаш ли да го гледаме?

— Да, но нека останем още мъничко на въздух — кимна Хелга. — В колко часа започва?

— В десет без четвърт.

— Значи имаме време — усмихна се тя и сложи ръка върху неговата. — Вече си добре, нали, скъпи?

— Добре съм — отвърна той. — И след филма имам намерение да ти го докажа!

— Толкова съм щастлива с теб, скъпи! — промълви тя и очите й блеснаха. — Нямаш представа какво означаваш за мен!

Още час и четиридесет и пет минути, напомни си Гренвил с някакво неясно чувство за вина. Хинкъл привършваше разчистването на кухнята, до ушите им долиташе тихото потракване на посудата. Луната се отразяваше в спокойните води на езерото, острите планински върхове релефно се очертаваха на фона на обсипаното с ярки звезди небе, въздухът беше наситен с аромата на цветя. Вечерта беше наистина романтична.

Гренвил продължаваше да се ослушва. Ясно долови как Хинкъл затваря вратата на кухнята и стъпките му се отдалечават по посока на сервизните помещения.

— Хайде да гледаме филма — въздъхна Хелга и двамата се насочиха към дневната.

Гренвил включи телевизора и тръгна към тоалетната в антрето.

— Ей сега ще се върна.

За броени секунди издърпа резето на входната врата, превъртя бравата и откачи предпазната верига. После влезе в тоалетната и натисна сифона. Погледна часовника си. Още един час!

Върна се при Хелга, отпусна се на дивана и впери невиждащ поглед в екрана. Не можеше да мисли за нищо. Знаеше само, че след по-малко от час в живота му ще настъпи коренна промяна!

За щастие филмът се оказа интересен и Хелга не отделяше очи от екрана на телевизора. Беше съвършено отпусната, ръката й си играеше с пръстите на Гренвил, просторното помещение тънеше в полумрак, осветено от меката светлина на малък лампион.

Над камината имаше часовник с осветени цифри и Гренвил не можеше да откъсне поглед от него.

Точно в 23.00 вратата отхвръкна назад и в дневната се втурнаха двама маскирани мъже с пистолети в ръце.