Небе и земя

Девета глава

Джонатан К. Хардинг умееше да предразполага хората да говорят. Достатъчно бе човек да знае, че зад маската на достойнство и сдържаност дълбоко в себе си те имат желание да говорят. Колкото по-лоша и странна бе темата, толкова по-словоохотливи ставаха. Беше въпрос на настойчивост, търпение и само понякога — подаване на сгъната двадесетачка под масата.

Съзнанието му бе изцяло завладяно от историята, която се бе заел да разнищи.

Започна от скалата на магистралата, където една отчаяна жена бе инсценирала собствената си смърт. Мястото бе живописно — море, небе и скали. Съвсем ясно си представи драматичния разказ, отпечатан и придружен с въздействащи черно-бели снимки.

Вече не мислеше само за статия в някое списание, а за голям бестселър, който би му донесъл значителни доходи. Искрата на тази амбиция бе запалена още при първото му посещение при Ремингтън. Струваше му се странно, че не му бе хрумнало по-рано. Че не бе осъзнал колко силен глад изпитва за слава и богатство.

Друг на негово място би превърнал изследванията си или своето хоби в книга с лъскави корици и бързи продажби. Защо да не го направи и той? Защо да губи ценно време и забележителните умения, които притежава, за някаква си статия? Вместо той да преследва Лари Кинг, този път самият Лари щеше да се обърне към него с молба да го интервюира.

Някакъв глас вътре в него, за чието съществуване не бе и подозирал, се бе събудил и непрекъснато му нашепваше: „Превърни тази история в пари.“ Именно това имаше намерение да направи.

Докато събираше пикантна информация, правеше догадки и се опитваше да извлече най-любопитното от полицейските доклади, бе попаднал на следите на Хелън Ремингтън, понастоящем Нел Тод.

Беше провел интересен разговор с човек, който твърдеше, че й е продал на старо велосипеда, който отначало бе използвала като превозно средство. После бе разпитал и на автогарата в Кармел, с което бе потвърдено описанието на въпросния велосипед. Хелън Ремингтън бе започнала дългото си пътуване на син велосипед с шест скорости.

Представяше си как се изкачва и спуска по хълмовете. Знаеше, че е била с перука, която според едни свидетели беше червена, според други — кафява. Хардинг бе склонен да повярва на второто твърдение, защото тя едва ли би искала да се набива в очи.

Прекара повече от две седмици в лутане по фалшиви следи, докато накрая улучи джакпота в Далас, където Нел Чанинг бе наела евтина стая с бокс в някакъв мотел и бе започнала работа като готвачка в заведение за бързо хранене.

Жената, с която се опита да разговаря, се наричаше Лидамей. Поне това име бе изписано на значката, която носеше, забодена на бонбоненорозовия корсаж на униформата си. Работеше като сервитьорка от тридесет години и според думите й, бе наляла толкова чаши кафе, че би било достатъчно да се напълни целият Мексикански залив. Омъжвала се два пъти и била шута и на двамата негодници. Имаше котка на име Сноубол, десетокласно образование и натрапчив тексаски акцент.

Нямаше нищо против да прекъсне работата си за няколко минути, за да разговаря с репортера, и не се поколеба, преди да вземе двадесетачка за изгубеното време и неприятностите. Лидамей сложи банкнотата точно там, където би предположил човек — в огромната чашка на сутиена си.

Впечатляващата й външност — изрусени коси, спускащи се на буйни талази, пищни форми на тялото й и ярки сини сенки на клепачите, нанесени почти до веждите — накара Хардинг да се запита на кого да повери нейната роля във филма по книгата, която се канеше да напише.

— Казах на Тайдас, главния готвач тук, че у това момиче има нещо странно. Нещо тайнствено.

— Какво имате предвид под тайнствено?

— Нещо в погледа й. Някаква уплаха. Сякаш се страхуваше от собствената си сянка. Все гледаше към вратата. Естествено веднага се досетих, че бяга от някого. — Лидамей уверено кимна и извади кутия „Кемъл“ от джоба на престилката си. — Ние, жените, долавяме тези неща една у друга. Вторият ми съпруг се опита да се гаври с мен няколко пъти. — Дълбоко всмука цигарен дим. — Ха! Вместо това, аз насиних задника му. Всеки мъж, който дръзне да вдигне ръка срещу мен, трябва да има солидна здравна застраховка.

— Попита ли я някога за това?

— Беше прекалено плаха. — Лидамей изпусна струя дим през носа си — като дракон. — Таеше всичко в себе си. Стараеше се в работата и винаги се държеше любезно. Истинска дама. Казах на Тайдас, че Нел със сигурност е изтънчена жена. Беше слаба като вейка, с одърпани кафяви коси — очевидно боядисани, но все пак си личеше, че са от класа. — Всмука още веднъж, после размаха цигарата. — Никак не бях изненадана, когато видях репортажа във вестника. Веднага я познах, въпреки че на снимката беше издокарана и с руси коси. Казах на Сюзън, с която работехме обедна смяна: „Сюзън, виж онази там по телевизията, в ъгъла. Това е малката Нел, която беше готвачка тук няколко седмици миналата година.“ Сюзън опули очи като цапната с мокър парцал, но аз не бях изненадана.

— Колко време работи тук?

— Около три седмици. Един ден просто не застъпи смяната си и повече не се появи. Тайдас беше бесен, защото това момиче наистина умееше да готви.

— Да е идвал някой да я търси? Да е проявявал по-особен интерес?

— Не. Рядко излизаше от кухнята.

— Мислите ли, че Тайдас би ми позволил да погледна трудовия й договор?

Лидамей дръпна за последен път от цигарата си, погледна Хардинг през завесата от дим:

— От питане глава не боли.

Хардинг трябваше да плати още една двадесетачка, за да надзърне в документацията, но успя да открие точната дата на заминаването й.

Когато се сдоби с тази информация и ориентировъчна преценка за финансовото й състояние, поразпита и на автогарата. Следите й го отведоха до Ел Пасо, където едва не ги загуби, но успя да открие мъжа, от когото бе купила кола. Проследи пътя й ден по ден, препрочете по няколко пъти всяка вестникарска статия, интервю и коментар, които се бяха появили след арестуването на Ремингтън.

Беше работила в крайпътни ресторанти, хотели и магазини за кафе. През първите шест месеца рядко се бе задържала повече от три седмици на едно място. В маршрута й нямаше почти никаква логика.

„Именно в това е смисълът“, помисли си Хардинг. Беше се отправяла на юг, а после на изток, бе заличавала следите си и отново бе поемала на север. И все пак накрая упорито се бе насочила на изток.

Въпреки че нямаше голямо доверие в мнението на Лидамей за интуицията й, бе открил известна последователност в интервютата си с работодателите и колегите й.

Нел Чанинг бе дама.

Доколко беше такава — щеше да прецени сам. Нямаше търпение да се изправи лице в лице с нея. Но преди това искаше нещо повече. Беше му нужна версията на Евън Ремингтън.

Не подозирайки, че изучават живота й под микроскоп, Нел използва пълноценно почивния си ден и подобрението на времето. Февруарското затопляне леко напомни за пролетта и човек можеше да излезе само по яке.

Изведе Люси на разходка по плажната ивица и реши да отскочи до селото, за да си купи нещо, макар и някоя ненужна дреболия. Това хрумване бе едно от малките чудеса, които й се случваха всеки ден.

За момента й бе достатъчно да се радва на плажа, морето и голямото черно куче. Докато Люси се забавляваше да гони чайките, Нел седна на пясъка и се загледа във вълните.

— Имаш късмет, че съм в добро настроение, иначе трябваше да те глобя, че си пуснала това куче без каишка.

Нел хвърли бегъл поглед към Рипли, която седна до нея.

— Би трябвало да глобиш и себе си, защото не видях каишка, когато двете тичахте тази сутрин.

— Сутринта използвах невидима каишка. — Рипли обхвана коленете си с ръце. — Господи, какъв ден! Да имаше поне няколкостотин такива.

— Наистина. Не ми се стоеше вкъщи. Списъкът с нещата, които трябва да свърша, е безкраен, но просто избягах.

— Могат да почакат.

— Ще се наложи.

Тъй като Нел продължаваше да се взира в нея, Рипли побутна надолу слънчевите си очила и погледна над тях.

— Какво има?

— Нищо. Изглеждаш ми… доволна от себе си — отбеляза Нел. — Не сме се виждали много често през изминалите две седмици, но при всяка от малкото ни срещи ми се струваш все по-щастлива.

— Така ли? Е, животът е хубав.

— Аха. Прекарваш доста време с Макалистър Бук.

Рипли очерта няколко малки завъртулки в пясъка.

— Това ли е деликатният начин да ме попиташ дали го правим?

— Не. — Нел изчака известно време и попита: — Е, правите ли го?

— Не, все още не. — Рипли със задоволство се облегна назад и зарови лакти в пясъка. — Тази прелюдия към секса ми харесва повече, отколкото предполагах. Винаги съм смятала, че ако ти се танцува, просто ставаш и танцуваш. Но…

— Романтичната връзка също е вид танц.

Рипли я стрелна с поглед:

— Не съм казала, че между нас има романтична връзка. Не разменяме сърчица, цветя и влюбени погледи. Той е интересен мъж, с когото ми е приятно да се забавлявам… стига да не е тръгнал на лов за духове. Ходил е къде ли не, дори на места, за чието съществуване не предполагах. — „Знае и коя е столицата на Лихтенщайн“, спомни си тя. — Завършил е колеж на шестнадесет години — продължи разпалено. — Забележителен ум, не мислиш ли? И все пак се интересува и от нормални неща, например филми и бейзбол. Искам да кажа: не е надменен по отношение на… как се наричаше, масовата култура.

— Не е интелектуален сноб — отбеляза Нел, която преливаше от задоволство.

— Точно така. Пада си по Роки и Булуинкъл и слуша популярна музика. Като че ли мозъкът му има огромен капацитет и може да побере едновременно неща от рода на „E=mc²“, и „Голите госпожици“. Освен това е истински атлет, плува страхотно, но понякога е толкова разсеян, че сам се настъпва. Комбинацията ми се струва много сладка.

Нел отново понечи да подхвърли някаква реплика, но Рипли побърза да продължи:

— Наистина е и технически гений, което ми харесва. Поправи слушалките ми, когато се канех да ги хвърля. А онзи ден… — Намръщи се, когато видя широката усмивка на Нел. — Какво толкова смешно има?

— Здравата си хлътнала.

— О, моля те, що за дума е това? — Рипли нервно подсмръкна и кръстоса крака. — Хлътнала! Боже мой!

— Това чувство ми е познато и мисля, че е чудесно.

— Ти си непоправима романтичка, Нел. Просто излизаме заедно. Отношенията ни ще вървят, докато не започне да ме притиска с въпроси за магиите. После ще се върне в Ню Йорк да пише книга, статии или каквото и да е. Не сме вързани един за друг.

— Щом казваш. Но през всичките месеци, откакто съм на острова, не съм те виждала да прекарваш толкова време с никого и да си толкова щастлива.

— Е, той много ми харесва! — Рипли отново се изправи и сви рамене. — И силно ме привлича.

— Влюбена си — промърмори Нел под носа си.

— Я млъквай!

— Защо не го доведеш на вечеря?

— А?

— Покани го тази вечер у дома на вечеря.

— Защо?

— Защото ще приготвя любимото ястие на Зак и ще има предостатъчно.

— Значи ще ядем печено по американски? — Устата на Рипли се напълни със слюнка.

— Сигурна съм, че Мак ще се радва да хапне домашно приготвена храна, вместо да си купи готова, да се нахрани в ресторант или да притопли някой от полуфабрикатите, които доставям по домовете. — Нел се изправи и изтупа пясъка от панталона си.

— Разбира се, че обича да си похапва. Нел, нали не възнамеряваш да се пробваш в сватосване?

Нел я погледна с невинните си сини очи:

— Изобщо нямам такова намерение. Покани го в шест и половина и ми кажи, ако този час не е подходящ. — Плесна с ръце, повика Люси и се отправи към къщата. Имаше да върши толкова много неща, а времето й бе ограничено.

— Няма да правя магия.

Миа наведе глава встрани и се усмихна приветливо, докато Нел намръщено гледаше към картофа, който белеше в момента.

— Тогава защо ме помоли да дойда и да обсъдим плановете ти за днешната вечеря?

— Защото се възхищавам на вкуса ти.

— Опитай пак.

— Ти познаваш Рипли по-добре от мен.

— Продължавай.

— О, добре. — С гримаса на досада Нел посегна към друг картоф. — Това не е магия. Не бива, нали? — добави и погледна Миа отстрани.

— Наистина не бива. Освен това нямаш съгласието на нито едната от двете страни, а да влияеш върху чужд живот означава да прекрачиш границата.

— Знам това. — За миг Нел отпусна рамене. — Дори и да имаш най-добри намерения? — Твърдението й прозвуча като въпрос, въпреки че знаеше отговора. — Рипли изглежда толкова щастлива! Сама ще се убедиш в това. Би трябвало да я чуеш как говори за него. Направо го превъзнася.

— Заместник-шериф Тод да превъзнася някого? — засмя се Миа с ирония. — Заслужава си да се види.

— Превъзнася го и това ми допада. Искам само мъничко да й помогна. Не с магия — бързо добави Нел, преди Миа да успее да каже нещо. — Само една приятна семейна вечеря. Като добавя малко от това, малко от онова — просто за кураж… нещо, което да свали бариерите поне донякъде…

— А ако видят това, което е необходимо, и почувстват това, което трябва, можеш ли да бъдеш сигурна, че… помощта ти няма да бъде в погрешна посока?

— Толкова ме обезкуражаваш с практичните си забележки! Особено когато си права. Не е лесно да се въздържиш да приложиш дарбата си.

— Силата, която имаш, е и отговорност. Ако не беше така, тя не би означавала нищо. Самата ти си влюбена — напомни й Миа. — Все още си в плен на тези блянове и ти се иска да видиш всички щастливо задомени.

— Да беше я чула как разпалено говори за него, без да се усети. — Нел поклати глава и почисти обелените зеленчуци. — Почти е влюбена, а не го осъзнава.

Миа за миг изпита задоволство и завист при мисълта, че приятелката й от детинство си пада по някого.

— Но ако го осъзнае, ако й помогнеш да разбере какво става вътре в нея, може би ще го потисне, преди да е хлътнала. Би било типично в нейния стил.

— Отново си права. Жалко! Кажи ми какво мислиш за Мак. Разговаряла си с него повече от мен.

— Мисля, че е много умен, много проницателен и сериозен. Не иска да притеснява Рипли с проучването си, защото знае, че така ще я отблъсне. Затова търси обиколни пътища към нея. — Миа се приближи до буркана със сладки и бръкна вътре. — Шоколадови бисквити? Не мога да им устоя.

— Това е пресметливост. — Нел машинално се отправи към печката, за да направи чай. — Ако я използва…

— Почакай. — Миа вдигна пръст и преглътна. — Разбира се, че я използва. Това невинаги е нередно. Рипли отказва да му съдейства пряко и той е принуден да търси заобиколен начин да се добере до нея. Нима е длъжен да забрави за способностите й, защото тя ги отрича, Нел?

— Не е редно да прекарва времето си с нея, да си играе с чувствата й.

— Не съм казала нищо подобно и не мисля, че е така. Твърде добре възпитан е. И мисля, че освен умен, е и много добър човек.

Нел въздъхна:

— Да, и аз съм на същото мнение.

— Мисля, че тя доста го привлича, въпреки че се държи предизвикателно, оскърбително и се преструва на коравосърдечна.

Нел кимна:

— Разбирам. И ти държиш на нея, въпреки тези факти.

— Някога държах на нея — равнодушно отбеляза Миа. — Чайникът ти кипна.

— Тя също държи на теб. И двете държите една на друга, независимо какво става помежду ви.

Нел се обърна, за да се заеме с чая, и пропусна да види сантименталния израз по лицето на Миа.

— Отново ще си има работа с мен и аз — с нея. Докато не приеме факта каква е, коя е и какво е предопределението й. Ти имаш страхове, тя — също. Всички ги имаме.

— Ти от какво се страхуваш? — Веднага щом зададе въпроса си, Нел се обърна. — Извинявай, но винаги когато те погледна, виждам у теб само изключителна самоувереност.

— Страхувам се от ново любовно разочарование, не съм сигурна дали бих могла да го преживея. Предпочитам да бъда сама, отколкото отново да изпитам болка.

Това откровение накара Нел дълбоко в сърцето си също да почувства болка.

— Толкова много ли го обичаше?

— Да. — Само споменаването за това бе мъчително за Миа. — Бях готова на всичко за него. Затова е опасно да помагаш на Рипли. Макалистър е част от съдбата й.

— Видяла си, че е така?

— Да. Позволено е да надникнеш, без да оказваш влияние. Свързани са един с друг. Но какво ще правят си е лично техен избор.

С логиката на Миа не можеше да се спори. Но… нямаше причина Нел да не избере розови свещи за масата, без да изписва върху тях магически символи. Цветът, който се използваше за любовните магии, щеше да бъде чисто съвпадение.

Вече бе посадила розмарин в сандъче на перваза на прозореца, разбира се, за да го използва за подправка при готвене и да абсорбира отрицателната енергия. Истина бе, че тази специална билка се използваше при любовните магии, но това не бе от особено значение, както и розовият кварц, поставен в купа, и аметистите, които стимулираха интуицията. Не беше като да направи магически амулет.

Беше решила да сервира в порцелановия сервиз на бабата на Зак и Рипли и да използва за аранжировка сребърните свещници, които бе изровила преди няколко седмици и бе излъскала до блясък, стара дантелена покривка, вероятно сватбен подарък, и ваза с цветя, които се надяваше да прогонят зимната меланхолия.

Чашите за вино също бяха сватбен подарък и гранатовите им столчета си подхождаха с бледорозовите свещи и с шарките на розови пъпки върху порцелановия сервиз.

Нел бе толкова увлечена в работата си, че подскочи, когато Зак се появи ненадейно зад нея и обви ръце около кръста й.

— Много е красиво. — Потърка устни в косите й. — Масата не е изглеждала така… като си помисля, никога не съм я виждал да изглежда така.

— Искам всичко да бъде идеално.

— Не виждам как би могла да изглежда по-добре или да ухае по-хубаво. Почти бях готов да падна на колене и да сипя възхвали, когато минавах покрай кухнята. Защо Рип не ти помага, нали всичко това е за нейната среща?

— Изгоних я преди около половин час. Само ми се пречкаше. Ти — също. — Нел се обърна и бързо го целуна.

— Помислих си, че имаш нужда от дегустатор за онези вкуснотии в кухнята.

— Не.

— Твърде късно е. — Зак й се усмихна. — Чудесни са!

— Зак, по дяволите, бях ги подредила!

— Погрижих се да няма празни места — каза той, докато я следваше към кухнята.

— Долу ръцете от храната, иначе няма да направя говеждо задушено от остатъците!

— Нел, скъпа, това е твърде жестоко.

— Недей да се сърдиш. А сега дай да те погледна. — Отдръпна се назад и го огледа от главата до петите. — Боже мой, истински красавец си, шериф Тод!

Зак пъхна пръста си в колана на панталона й.

— Ела насам и го повтори.

Нел се приближи и тъкмо повдигаше устни към неговите, когато на външната врата се почука.

— Той е. — Освободи се от прегръдките на Зак и свали престилката.

— Хей, върни се! Рипли може да отвори.

— Не, не може. Тя трябва да влезе с достойнство. О, просто… — Нел махна с ръка и се запъти към вратата. — Иди да пуснеш някаква музика.

Мак носеше вино и цветя и заслужи одобрението на Нел. Три пъти докосна ръката на Рипли, докато с наслада хапнаха от ордьоврите във всекидневната. Явно на всички им бе приятно, както й се искаше, и разговаряха непринудено, както се бе надявала. Докато ги наблюдаваше заедно един до друг, Нел изпита приятна топлина. Когато се настаниха в трапезарията, вече се чувстваше предоволна от себе си.

— От всички места, които си посетил, кое е любимото ти?

— Там, където съм в момента, е любимото ми място. Трий Систърс е съвършено кътче.

— А жителите му са доста дружелюбни — добави Зак.

— Наистина. — Мак се усмихна на Рипли. — По-голямата част от тях.

— Наскоро забранихме изяждането на изследователи и журналисти. — Рипли набоде картоф. — По-голямата част от нас спазват това.

— Имах късмет да направя няколко интересни интервюта. С Лулу и семейство Мейси.

— Говорил си с Лулу? — прекъсна го Рипли.

— Мм. Тя беше една от първите в списъка ми. Живее на острова от дълго време, но не е родена тук, а и е в близки отношения с Миа. Стори ми се интересно, че приема метафизичното съвсем спокойно. Като че ли за нея дарбата на Миа винаги е била нещо естествено, каквото е например цветът на косата на едно дете за неговите родители. При теб е различно — обърна се той към Нел. — Разбрала си, че притежаваш дарба едва когато си пораснала.

— Предполагам, че е така. — Нел нямаше нищо против този разговор. Дори би й било приятно да поговори с някого на тази тема на интелектуално, научно ниво. Но забеляза предупреждението на Рипли и любезно попита: — Искаш ли още малко от печеното?

— Благодаря, превъзходно е. Зак, можеш ли да ми отделиш малко от времето си? Искам да узная как виждаш нещата като човек, който е прекарал тук целия си живот и се е оженил за жена, притежаваща особена дарба.

— Разбира се. Имам плаващо работно време. — Забеляза реакцията на сестра си, но проблемът си бе неин. — Ще откриеш, че малцина сред нас мислят за историята на острова в ежедневния си живот. Запазваме я за туристите. Повечето от хората просто живеят тук.

— Това е една от гледните ми точки. Вие живеете тук, работите, създавате и поддържате нормален живот.

— Нормални сме — тихо каза Рипли.

— Точно така. — Мак вдигна чашата с вино и я изгледа хладно. — Дарбата не променя и не би трябвало да променя елементарните човешки потребности — дом, семейство, любов, финансова стабилност. Близките взаимоотношения между Лулу и Миа не се основават на това каква е Миа, а коя е. — Погледна към Зак. — И ти не си се оженил за Нел, защото е магьосница или въпреки това, а просто защото е Нел.

— Така е. И заради нейното задушено.

— Което не може да бъде омаловажено. Силните емоции подхранват дарбата. Изпитвам особени чувства към Нел, откакто изядох първата купичка от супата, която приготвя.

Зак се подсмихна, докато доливаше чашите с вино на всички.

— Добре че я открих пръв.

— Ключът е в улучването на подходящия момент. Ако Лулу не се бе заселила точно тогава, може би нямаше да изиграе главната роля в отглеждането на Миа. Доколкото разбирам, ако ти, Нел, не бе влязла в кафе книжарницата в точния момент, когато бившата готвачка на Миа е решила да напусне, може би нямаше да осъществиш връзката, която те е отвела до Зак и Рипли, а по косвен път и до мен, или поне — не точно по този начин.

— Аз нямам нищо общо с това — напомни Рипли с тих глас, но всички доловиха хаплива нотка.

— Твой избор — спокойно отбеляза Мак. — Изборът е другият ключ. Във всеки случай, тъй като не желаеш да ми покажеш острова, ще използвам случая да поразпитам за една къща в южната част. Красива стара къща с широка, пищно украсена покрита веранда. Около нея няма много други къщи. Намира се точно над заливчето с тинест бряг. Там има страхотна малка пещера.

— Къщата на семейство Лоугън — кратко отвърна Рипли. — Собствениците на хотела.

— Стори ми се празна.

— Вече не живеят там. От време на време я дават под наем през летния сезон. Защо се интересуваш?

— На първо място, защото е стара и много интересна. Освен това регистрирах особено силни показания в този район. — Забеляза, че погледът на Рипли леко се задържа върху лицето на брат й. — Не съм чувал много за семейство Лоугън. Фигурират в моите изследвания, разбира се, но хората в селото не могат да кажат много за тях. От колко време никой от семейството не живее в къщата?

— Повече от десет години — отвърна Зак, тъй като Рипли запази мълчание. — Мистър Лоугън или някой друг от семейството идват от време на време да я наглеждат, но живеят в хотела.

— Жалко е такава красива къща да стои празна. Обитавана ли е от духове?

Устните на Зак се изкривиха, когато дочу сърдитото мърморене на сестра си.

— Не, доколкото знам.

— Жалко. — Явно бе разочарован. — А пещерата? Там уредите ми отчетоха най-високи стойности.

— Пещера като пещера — бързо отвърна Рипли. Сърцето й леко се сви и това я подразни.

— Като деца си играехме в нея на пирати и търсехме съкровища. Освен това винаги е била любовно гнездо за тийнейджърите. — Изведнъж замълча, когато осъзна каква е причината за недоволството на Рипли. Сам Лоугън и Миа. Някога бяха тийнейджъри и със сигурност се бяха срещали в пещерата. Бегъл поглед към лицето на сестра му бе достатъчен да разбере, че тя го знае. Явно се опитваше да им попречи да се ровят в интимния живот на приятелката й от детинство. — Нищо чудно уредите да са отчели всички тези хормони — весело отбеляза Зак. — Какво има за десерт, скъпа?

Схванала намека, Нел се изправи.

— Ще го донеса. Рипли, имаш ли нещо против да ми помогнеш?

— Не, разбира се.

Рипли стана и с гневна походка тръгна към кухнята.

— Какво ти става? — попита я Нел. — Защо не искаш да говориш за къщата на Лоугън?

— Това е просто една стара къща.

— Рипли, не мога да ти помогна, ако не съм наясно.

Тя влезе в кухнята с ръце в джобовете:

— Сам и Миа. Бяха една от най-обсъжданите двойки.

— Знам. Напуснал е острова и повече не се е върнал. Миа все още страда.

— Да, отдавна трябваше да е превъзмогнала това. — Рипли въздъхна и се наведе да погали котарака Диего. — Бяха влюбени. С нея все още бяхме… приятелки. Знаехме всичко една за друга. За първи път са били заедно в пещерата. Там си уреждаха срещите.

— Разбирам.

— Това е незараснала рана за нея и няма нужда някакъв глупак да задава въпроси и да измерва енергията.

— Рипли, не мислиш ли, че ако Мак знаеше, едва ли би разчовъркал тази рана?

— Не знам какво да мисля за него. — Рипли гневно се изправи. — В един момент е чудесен човек, а в следващия се опитва да изкопчи информация от всички и всичко, дори от твоето печено. Непочтено е да идва тук като гост, а да оказва влияние върху теб и Зак.

— Не чувствам, че ми оказва влияние. — Нел извади бостънския пай със сметана от хладилника. — Съжалявам, ако това те разстройва, Рипли, но вече взех решение да разговарям с Мак. Интересувам се от работата му и ще ми бъде интересно да му съдействам.

— Искаш да бъдеш едно от опитните му зайчета?

— Не се чувствам по този начин. Не се срамувам от това, което съм, и не ме е страх от дарбата, която притежавам. Вече не.

— Мислиш, че аз се страхувам? — избухна Рипли. — Това са пълни глупости, както и целият му проект. Не искам да имам нищо общо с тези неща. Трябва да изляза.

Завъртя се на пета и се отправи към задната врата.

Рипли не мислеше, а знаеше, че трябва да се освободи от гнева, преди да е казала или направила нещо, за което да съжалява. „Нел може да постъпва както желае, това си е нейна работа — опита се да си внуши тя, докато тичаше надолу по стълбите към плажа под синкавата лунна светлина. — Ако Нел иска да бъде обект на любопитство, клюки и бог знае още какво, има право сама да направи избора си“.

— Разбира се — извика силно, подритвайки пясъка, докато вървеше към плажа.

Всичко, което кажеше или направеше Нел, неизбежно щеше да бъде свързано с нея. Нямаше начин да го избегне. Не само защото Нел бе омъжена за брат й, но и поради връзката между двете. Онзи негодник Макалистър Бук знаеше това.

Беше я използвал, за да се добере до Нел — и обратното. Беше постъпила глупаво, като през последните няколко седмици бе престанала да бъде предпазлива. А най-много от всичко мразеше да осъзнава, че е постъпила глупаво.

Чу лай зад гърба си и в мига, когато се обърна, Люси игриво се втурна към нея и я събори на земята.

— По дяволите, Люси!

— Удари ли се? Добре ли си? — Мак се спусна след кучето и понечи да помогне на Рипли да се изправи.

— Махай се!

— Ще замръзнеш. Какво ти стана, та се втурна навън без палто? Ето.

Рипли посегна да отблъсне ръцете му, но той успя да я загърне с якето, което му бе дала Нел.

— Чудесно. Свърши доброто си дело, а сега се разкарай!

— Брат ти и Нел сигурно са свикнали със спонтанните ти прояви на грубост. — Мак долови, че гласът му звучи доста строго, но наглият израз върху лицето на Рипли му подсказа, че тя го заслужава. — И все пак имам право на обяснение.

— Грубост ли? — Рипли го блъсна две крачки назад.

— Имаш очи да ме наричаш груба след разпита, който проведе по време на вечеря?

— Не бих нарекъл разговора разпит. Почакай. — Хвана я за ръцете, а Люси, явно настроена за игра, се промъкна помежду им. — Не искаш да разговаряш с мен и работата ми и аз не те принуждавам. Но нямаш право да ми забраняваш да разговарям с други хора.

— Ти привлече Нел и много добре знаеш, че и аз ще бъда замесена. Разговарял си с Лулу и със сигурност си й задавал въпроси, свързани с мен.

— Рипли! — „Търпение!“, напомни си той. Не бе само ядосана, а и уплашена. — Никога не съм казвал, че няма да задавам въпроси. Просто не ги задавам на теб. Ако искаш да контролираш това, което те засяга, то тогава кажи ми. Иначе ще използвам всеки възможен начин да се добера до информация от втора ръка.

— Целта ти е да ме притиснеш до стената.

По природа Мак бе търпелив човек, но търпението му си имаше граници.

— Знаеш не по-зле от мен, че това, което казваш, е оскърбително и за двама ни. Просто престани!

— Просто…

— Аз имам чувства към теб, което усложнява нещата, но се справям. Като оставим това настрана, ти не си изправена до стената, Рипли. Не си център на изследването, а само част от него. Дали ще ми пречиш или съдействаш — изборът е твой.

— Не искам да ме използват.

— А аз не искам да бъда мишена на емоционалните ти изблици.

Наистина бе прав и Рипли се поколеба:

— Няма да допусна да гледат на мен като на откачалка.

— Рипли. — Този път гласът му прозвуча нежно. — Не си откачалка, а феномен.

— Не искам да бъда и феномен. Не можеш ли да го разбереш?

— Да, мога. Знам точно какво е да гледат на теб като на откачалник или феномен — или и двете. Какво бих могъл да ти кажа? Да бъдеш просто такава, каквато си.

Раздразнението й изчезна. Не остана и следа от него. Думите му бяха постигнали въздействие не защото искаше нещо от нея, а защото наистина я разбираше.

— Не очаквах да ме разбереш. Предполагам, че да бъдеш гений е нещо като да бъдеш магьосник и невинаги отношението на околните е приятно. Как го понасяш? — попита Рипли. — Как успяваш да запазиш вътрешното си равновесие?

— Не съм… Махай се оттук, Люси!

Все още хванал Рипли за ръце, той се премести, тъй като кучето лаеше и се въртеше между тях. После забеляза какво бе привлякло вниманието на Люси.

Тя стоеше на плажа, както преди, и ги наблюдаваше. На лунната светлина лицето й изглеждаше бледо, косата — тъмна, развявана от вятъра. Очите й сякаш блестяха в нощта — тъмнозелени и тъжни. Вълните се разбиваха с пяна, заливаха краката й до глезените, но тя не показваше, че усеща студ. Просто стоеше, гледаше ги и ридаеше.

— Виждаш ли я? — прошепна Мак.

— Винаги съм я виждала, през целия си живот. — Рипли се отдръпна, едва потиснала желанието си да пристъпи към него. — Ще ти кажа за решението си, когато съм готова. Искам да се извиня, че бях груба и провалих вечерта. Но точно сега… искам да остана сама.

— Ще те придружа обратно.

— Не, благодаря. Хайде, Люси!

Мак остана на мястото си — между двете жени. Всяка от тях го теглеше към себе си.