Небе и земя

Първа глава

Остров Трий Систърс

Януари 2002

Заскреженият пясък хрущеше под краката й, докато тя тичаше по криволичещия бряг. Бурните морски вълни оставяха след себе си пяна и мехурчета, наподобяващи разкъсани дантели върху тънкия лед на повърхността. Над главата й прелитаха чайки и се чуваха пронизителните им крясъци.

След като бе изминала почти три километра сутрешното си бягане, крайниците й се бяха загрели и се движеха плавно, като добре смазан механизъм. Тичаше бавно, равномерно, а от устата й излизаше бяла струйка пара. Чувстваше се чудесно.

По мразовития плаж не се виждаха ничии стъпки, освен нейните, чиито отпечатъци се застъпваха, защото тичаше напред и после обратно по замръзналата плажна ивица. Ако бе решила да пробяга петте километра само в една посока, би трябвало да прекоси остров Трий Систърс от край до край в най-широката му част. Мисълта за това винаги й бе приятна.

Малкото парче земя недалеч от брега на Масачузетс бе нейно. Всеки хълм, всяка улица, скала и малко заливче. Заместник-шериф Рипли Тод изпитваше нещо повече от привързаност към Трий Систърс, към селцето и жителите му, за чието благополучие се чувстваше отговорна.

Виждаше как изгряващото слънце хвърля отблясъци в прозорците на предните фасади на магазините по главната улица. След няколко часа те щяха да отворят и островът щеше да се оживи от хора, бързащи да се заемат с ежедневните си занимания.

През януари тук нямаше много туристи, но понякога с ферибота пристигаха хора от континента, решили да поскитат по магазините, да се изкачат с колите си до скалите или да купят прясна риба направо от пристанището. Все пак през зимата островът принадлежеше главно на жителите си.

Рипли обичаше най-много зимата.

На края на плажа, където ръбът на дигата изведнъж свършваше, точно под селото, тя се обърна и отново се отправи към пясъчната ивица. Няколко рибарски лодки се плъзгаха по водната повърхност с цвят на бледосин лед, който щеше да се промени, щом светлината станеше по-силна. Винаги се бе удивлявала на множеството различни отенъци, които можеше да добива водата.

Забеляза лодката на Карл Мейси и дребната му като играчка фигура на кърмата, с вдигната за поздрав ръка. Отвърна на поздрава и продължи да тича. Тъй като жителите на острова бяха по-малко от три хиляди, почти всички се познаваха.

Рипли леко намали темпото — не само за да се поохлади, но и за да продължи още малко усамотението си. Често при сутрешния си крос вземаше и кучето на брат си — Люси, но тази сутрин се бе измъкнала сама. Да бъде сама бе още едно от нещата, които обичаше най-много.

Искаше й се да проясни съзнанието си. Имаше доста неща, за които трябваше да помисли. За някои от тях би предпочела да не се замисля сега, защото бяха свързани с проблеми и грижи. Това, с което трябваше да се справи, всъщност не бе точно проблем. Човек не би могъл да нарече проблем нещо, което го прави щастлив.

Брат й току-що се бе върнал от медения си месец и нищо не би й донесло повече радост от това да види колко щастливи са той и Нел заедно. След всичко преживяно и трагедията, която бяха избегнали на косъм, бе истински доволна да ги вижда заедно в къщата, където тя и Зак бяха израснали.

През изминалите месеци от лятото насам, през които Нел бе успяла да избяга от страховете си, двете бяха станали истински приятелки. Рипли с радост забелязваше, че Нел се бе разхубавила и бе станала по-силна.

Като се оставеха настрана тези сантименталности, имаше една малка пречка за пълното им щастие и това бе тя — Рипли Карън Тод. В любовното гнездо на младата брачна двойка нямаше място за сестрата на младоженеца.

Не бе помислила за това преди сватбата и дори след нея, когато ги бе изпратила за седмица на Бермудските острови. Но щом се върнаха, прегърнати и сияещи, все още зашеметени от щастливо прекараните дни, този проблем я връхлетя с цялата си сериозност.

Младоженците имаха нужда от уединение. Би могла да ги завари да правят страстен секс на пода на всекидневната, подтикнати от спонтанно желание, когато ненадейно се прибереше вкъщи — било то през деня или през нощта.

Никой от двамата не бе казал и дума по този повод. Не биха го направили — и двамата заслужено можеха да закачат на гърдите си значки с надпис: „Ние сме прекрасни хора.“ Но що се отнасяше до нея, тя не бе достойна за тази чест.

Рипли спря в най-отдалечения край на плажа и се облегна на издадените скали, за да ги използва за опора, докато прави упражнения за мускулите.

Тялото й бе стройно и стегнато като на млада тигрица. Гордееше се с това, че може да упражнява контрол над него. Когато се наведе напред, плетената шапка, която бе сложила, падна на пясъка и косите й с цвят на полиран дъб се разпиляха. Носеше ги дълги, защото не се нуждаеха от оформяне в специална прическа и от особени грижи. Имаше проницателни зелени очи и когато бе в настроение, съвсем леко ги очертаваше с очна линия и слагаше спирала на миглите си. Беше стигнала до заключението, че очите й са най-хубавата част от лицето й, което бе с остри черти и изглеждаше някак ъгловато. Горните й зъби бяха леко издадени напред, защото бе отказала да носи скоби. Имаше голямо чело и почти хоризонтално разположени вежди, което бе наследствена черта.

Не би могло да се каже, че е хубава. Ако някой го направеше, по-скоро би го приела като оскърбление. Предпочиташе да се възприема като силна и чувствена. Тип, който би привлякъл мъжете, когато тя имаше настроение за това.

Но от месеци не й се бе случвало — отчасти заради приготовленията за сватбата, плановете за почивката и времето, което бе отделяла да помага на Зак и Нел да преодолеят пречките, за да могат да сключат законен брак. От друга страна, бе принудена да признае, че причината е във вътрешното й безпокойство, стаено от Хелоуин, когато бе отключила неща, които съзнателно бе потискала години наред.

„Беше неизбежно“, помисли си сега. Беше сторила необходимото. И нямаше никакво намерение да го повтори, въпреки дръзките, самодоволни погледи, които й хвърляше Миа.

При мисълта за Миа изведнъж й хрумна нещо. Миа имаше празна къща. Нел я бе наела, а после, когато се бе омъжила за Зак, се бе преместила. Колкото и неприятна да й бе идеята да има вземане-даване с Миа, жълтата къщичка бе отлично разрешение на проблема. Беше малка, уединена, семпла. Рипли реши, че си заслужава да помисли върху това и започна да се изкачва по изтърканите дървени стълби към дома си. Макар и да не бе приятно, решението й се струваше практично. Може би нямаше да бъде излишно през следващите няколко дни да спомене, че търси квартира. Случайно можеше да изникне нещо, което не принадлежи на Миа.

Ободрена от тази възможност, Рипли с подскоци се доизкачи по стълбите и се спря на задната веранда.

Навярно Нел се бе заела вече с печенето на сладкишите и кухнята ухаеше божествено. Беше доволна, че не й се налага да се грижи за закуската си — всяка сутрин тя я чакаше готова — вкусна, превъзходна и безплатна.

Посегна да хване дръжката на вратата и видя Зак и Нел — прилепнали плътно един към друг. „Като бръшлян около дърво“, помисли си Рипли. Не просто стояха прегърнати, а…

— О, боже!

Въздъхна дълбоко, отстъпи назад и подсвирквайки, се върна на верандата, като се стараеше да вдига колкото може повече шум. Така щеше да им даде време да се отдръпнат един от друг или поне се надяваше.

Но това не решаваше другия и проблем. Явно бе неизбежно да си има работа с Миа.

Щеше да се държи непринудено. Ако Миа разбереше колко много иска жълтата къщичка, би могла да откаже да й я даде под наем. Тази жена бе толкова опърничава!

Разбира се, най-лесният начин да уреди сделката бе да помоли Нел за съдействие. Миа имаше слабост към нея. Но да използва нечие посредничество бе под достойнството й. Щеше просто случайно да се отбие в книжарницата, както правеше почти всеки ден, откакто Нел се бе заела да готви и пече сладкиши за кафенето. Така можеше да получи обяд и квартира с един удар.

Премина бързо по главната улица — най-вече защото искаше да уреди въпроса колкото е възможна по-скоро, а и духаше силен вятър, който игриво развяваше дългите й коси, вързани на опашка — обикновено извадена отзад през отвора на шапката й.

Когато стигна до кафе — книжарницата, Рипли се спря и присви устни. Миа бе сменила аранжировката на витрината. Беше сложила малка поставка с покривало, украсено с пискюли, тъмночервено на цвят, а сред привидно безразборно разхвърляните купчини книги се издигаха масивни свещници с дебели свещи. Понеже знаеше, че Миа никога не прави нищо случайно, Рипли трябваше да признае, че цялата атмосфера излъчва домашен уют и едва доловима еротика.

„Навън е студено — сякаш казваше витрината. — Влез и си купи няколко книги, отнеси ги у дома и се усамоти с тях в някое уютно кътче.“

Каквото и да казваше Рипли за Миа — а тя би могла да каже много неща, — тази жена разбираше от работата си.

Влезе вътре и машинално свали шала си. Книгите върху тъмносините полици бяха идеално подредени. Стъклените витрини бяха отрупани с интересни фигурки и антики. В камината се издигаха високи златисти пламъци, а върху едно от дълбоките, заоблени кресла бе преметнат тъмносин плащ.

„Да — помисли си Рипли. — Миа наистина знае какво да прави.“

И това не бе всичко. По другите полици бяха подредени свещи с различна форма и големина. Имаше дълбоки купи, пълни с камъчета и кристали, пъстроцветни кутии с карти „Таро“ и руни.

„Не може да се отрече, че всичко е направено с финес“, помисли си Рипли и се намръщи. Миа не афишираше, че заведението е собственост на магьосница, но все пак не го и криеше. Рипли предполагаше, че този факт привлича интереса и на местните жители, и на туристите и значително допринася за годишните приходи на книжарницата. Но това не бе нейна работа.

Зад големия резбован плот чиновничката на Миа — Лулу, маркира покупките на един клиент, а после побутна надолу очилата си със сребърни рамки и погледна над тях Рипли.

— Търсиш нещо за ума и за стомаха си?

— Не, умът ми е зает с доста неща.

— Ако четеш повече, ще знаеш повече.

Рипли се засмя:

— Вече знам всичко.

— Така си и помислих. Имаме нова книга в тазседмичната пратка, точно по твоята част. „101 случайни запознанства“ — за читатели от двата пола.

— Лу — Рипли й хвърли предизвикателна усмивка, докато се отправяше към стълбите, които водеха към втория етаж. — Аз съм написала тази книга.

Лулу се засмя.

— Не съм те виждала в компания напоследък — провикна се тя.

— Не ми е до компания точно сега.

На втория етаж имаше още книги и още клиенти, който се ровеха в тях. Но тук кафенето бе по-голямата примамка. Рипли вече долавяше пикантния аромат на днешната супа.

Сутрешната тълпа, която буквално бе помела кифличките и тригуните на Нел и другите вкуснотии, измислени от нея, бе сменена от обедна навалица. В ден като този Рипли предположи, че хората биха потърсили нещо горещо и по-засищащо, преди да се почерпят с някой от „греховните“ десерти на Нел.

Огледа витрината и въздъхна. Еклери със сметана — никой със здрав разум не би ги отминал, въпреки че другите неща бяха не по-малко съблазнителни.

Майсторката на тези изкушения маркира една поръчка. Очите й бяха топли и яркосини, косите й образуваха златист ореол около лицето, което излъчваше здраве и щастие. На бузите й се появиха трапчинки, когато се усмихна и махна с ръка на един от клиентите, седнал на масичката до прозореца.

„Бракът — помисли си Рипли — се отразява добре на някои хора.“ Нел Чанинг Тод бе сред тях.

— Днес си много одухотворена — отбеляза Рипли.

— Чувствам се чудесно. Времето направо лети. Супата ни е гъста, с фиде, а сандвичите са…

— Ще поръчам само супа — прекъсна я Рипли. — Защото имам нужда от един еклер със сметана, който ще подобри настроението ми. Искам и кафе.

— Ей сега. Довечера ще пека шунка — добави тя. — Така че недей да се тъпчеш с пица, преди да се прибереш.

— Да, добре, разбира се. — Това напомни на Рипли за втората причина за посещението й. Пристъпи от крак на крак, огледа още веднъж помещението. — Не виждам Миа.

— Работи в офиса си. — Нел сипа супата и добави малко кръгло хлебче, току-що изпечено. — Очаквам скоро да се появи. Тази сутрин ти влезе и излезе много бързо от къщи и не успяхме да поговорим. Случило ли се е нещо?

— Не, нищо.

Може би не бе редно да започне да урежда преместването си на друго място, без да спомене нищо. Рипли се запита дали това е из областта на уменията за общуване, с която бе скарана.

— Ще ти преча ли, ако хапна в кухнята? — попита тя Нел. — Така ще можем да си поговорим, докато работиш.

— Разбира се. Ела отзад. — Нел отнесе храната обратно върху кухненската маса. — Да не би да се е случило нещо?

— Не, нищо — увери я Рипли. — Навън е кучешки студ. Обзалагам се, че със Зак съжалявате, че не останахте на юг до пролетта.

— Седмицата там беше чудесна. — Мисълта за това я накара да засияе. — Но човек се чувства най-добре у дама. — Нел отвори хладилника, за да извади кутия със салата. — Всичко, което желая, е тук: Зак, семейството, приятелите, моят собствен дом. Преди година дори не бих си помислила, че някога ще стоя тук и след час-два ще се прибера у дома.

— Заслужаваш го.

— Да, така е. — Очите на Нел станаха по-тъмни и Рипли забеляза в тях увереност, която всички, включително и самата Нел, недооценяваха. — Но не го постигнах сама. — Чу се позвъняване на камбанката, което я предупреди, че отвън на барплота я очаква клиент. — Не оставяй супата си да изстине. — Излезе от кухнята и извика за поздрав.

Рипли загреба от супата и въздъхна със задоволство още щом я опита. Реши да се съсредоточи върху обяда, а после да помисли за останалото.

Но едва бе започнала, когато чу Нел да изрича името на Миа.

— Рипли е в кухнята. Струва ми се, че те чака.

— По дяволите! — Рипли намръщено погледна към супата и бързо напълни устата си.

— Е, чувствай се като у дома си.

Миа Девлин бе разпуснала буйните си като грива червени коси и бе облякла дълга тъмнозелена рокля. Грациозно се облегна на касата на вратата. Лицето й бе като изваяно — с високи скули, чувствени устни — червени като цвета на косата й, гладка кожа и загадъчни сиви очи. Тези очи под леко повдигнатите вежди с насмешка се вгледаха в Рипли.

— Точно това и правя. — Рипли продължи да се храни. — Мисля, че в тези часове на деня тук е кухнята на Нел. Ако не бе така, щях да търся в супата си ципи от прилепи и драконови зъби.

— Много е трудно да се набавят драконови зъби по това време на годината. Какво мога да направя за вас, заместник-шериф Тод?

— Нищо особено, но ми мина през ум, че аз бих могла да направя нещо за теб.

— Цялата съм в слух. — Висока и стройна, Миа се приближи към масата и седна.

Рипли забеляза, че е с онези обувки с тънки като игла високи токчета, които много обичаше. Никога нямаше да проумее защо някои хора подлагат невинните си крака на такова мъчение, без някой да е опрял пистолет в главата им. Отчупи още едно парче от хлебчето и го сдъвка.

— Ти загуби наемателката си, когато Нел се омъжи за Зак. Казах си, че не е нужно да мислиш на кого да дадеш под наем жълтата къща, защото смятам да си потърся самостоятелно жилище и бих могла да ти помогна.

— Наистина звучи интересно. — Заинтригувана, Миа си отчупи парченце от хлебчето на Рипли.

— Ще си плащам, разбира се.

Миа не й обърна внимание, а спокойно сдъвка залъка.

— У вас май е малко пренаселено, а?

— Къщата е голяма. — Рипли сви рамене с престорено нехайство, а после премести хлебчето, за да не може Миа да го достигне. — Но ти имаш чудесна къщичка, която случайно е свободна. Мъничка е, но аз не се нуждае от по-голяма. Бих се съгласила да я взема и на изплащане.

— Какво ще вземаш на изплащане? — Нел се върна и се запъти към хладилника, за да извади продукти за сандвича, който й бяха поръчали.

— За жълтата къщичка — отвърна и Миа. — Рипли си търси самостоятелно жилище.

— О, но… — Нел се обърна. — Ти имаш собствен дом. Заедно с нас.

— Нека да не правим от това проблем. — Беше твърде късно да съжалява, че не бе поискала да разговаря с Миа насаме. — Просто си мислех, че би било хубаво да имам свое жилище, и тъй като Миа има едно, което отчаяно се нуждае от стопанин…

— Напротив! — спокойно отвърна Миа. — Нямам нужда от наемател, нито пък собствеността ми — от стопанин.

— Отказваш да ти направя услуга? — Рипли повдигна рамене. — Твоя си работа.

— Много мило от твоя страна, че си се загрижила за мен — каза Миа със сладък глас. — Това винаги е лош знак. Но преди десет минути сключих договор с наемател за къщата.

— По дяволите! Ти беше в офиса си, но Нел не ми каза, че си с някого.

— Уредих го по телефона — продължи Миа. — С един човек от Ню Йорк. Доктор. Подписахме договор за три месеца по факса. Надявам се, че това те успокоява.

Рипли не успя достатъчно бързо да прикрие раздразнението си:

— Казах ти, че си е твоя работа. Какво, по дяволите, ще прави един доктор три месеца на Трий Систърс? Имаме си лекар на острова.

— Не е лекар. Доктор по философия е. И щом толкова се интересуваш, идва тук, за да работи. Доктор Бук е изследовател на паранормални явления и няма търпение да прекара известно време на остров, създаден от магьосници.

— Шибан отворко!

— Винаги кратка и ясна. — Развеселена, Миа се изправи. — Е, нямам повече работа тук. Трябва да отида да видя дали мога да доставя радост на някого друг. — Отправи се към вратата, но спря за миг и се обърна. — Впрочем той ще пристигне утре. Сигурна съм, че би се радвал да се запознае с теб, Рипли.

— О, дръж този психясал ловец на духове далеч от мен, по дяволите! — Рипли захапа сметановия еклер. — Тя ще доизяде това.

— Не бързай да си тръгваш! — Нел вдигна таблата с поръчката. — Пег идва след пет минути. Искам да си поговорим.

— Трябва да патрулирам.

— Почакай само минута.

— По дяволите, почти развали апетита ми! — оплака се Рипли, но успя да изяде еклера си.

След петнадесет минути тя отново бе навън, а Нел крачеше плътно до нея.

— Трябва да поговорим за това.

— Виж, Нел, не е толкова важно. Просто си мислех…

— Да, мислеше си. — Нел придърпа плетената си шапка над ушите. — А не си казала нищо нито на мен, нито на Зак. Искам да знам защо искаш да се изнесеш от собствения си дом.

— Добре, добре. — Рипли сложи слънчевите си очила, приведе се леко и двете се отправиха надолу по главната улица към полицейския участък. — Просто мисля, че когато хората се оженят, имат нужда да бъдат сами.

— Къщата е голяма. Няма да си пречим. Ако беше домошарка, бих могла да разбера, че се чувстваш изместена, защото аз прекарвам толкова много време в кухнята.

— Това е най-малкото ми притеснение.

— Разбира се. Ти не готвиш. Надявам се, че не мислиш, че ми е неприятно да готвя и за теб.

— Не, не мисля. Наистина съм ти благодарна, Нел.

— Да не би да е, защото ставам толкова рано?

— Не.

— Защото заех една от резервните спални за офис на фирма „Три сестри“?

— Не, и без това никой не я ползва. — Рипли се почувства ловко притисната до стената. — Виж, не става въпрос за готвенето и за резервните стаи или за странния ти навик да ставаш преди изгрев — слънце, а за това, че правите секс.

— Моля?

— Нали със Зак правите секс?

Нел спря, наведе глава и озадачено се вгледа в лицето на Рипли:

— Да. Не отричам. И го правим доста често.

— Точно за това става въпрос.

— Рипли, преди официално да се пренеса в къщата, Зак и аз често правехме секс там. Не предполагах, че е проблем за теб.

— Тогава беше друго. Беше нормален секс, а сега е между съпрузи.

— Разбирам. Е, мога да те уверя, че начинът е един и същ.

— Ха-ха.

Нел бе извървяла дълъг път. По-рано и най-малкият намек за конфликт би я накарал да се свие в черупката си. Тези дни бяха минало.

— Просто се чувствам неловко. Ти и Зак сте господарят и господарката на къщата, а аз само се мотая около вас. Ами ако ви се прииска да изиграете едно хоризонтално танго на килима във всекидневната или просто да вечеряте голи?

— Всъщност първото вече сме го правили, но сериозно ще си помисля за второто, Рипли. — Нел докосна ръката й. — Не искам да се местиш.

— За бога, Нел, островът е малък. Където и да отида, лесно ще ме намериш.

— Не искам да се местиш — повтори Нел. — Говоря за себе си, а не за Зак. Можеш да попиташ и него, ако искаш, и ще разбереш какво мисли той. Рипли… никога не съм имала сестра.

— О, боже! — Рипли се сниши и се огледа наоколо. — Не се разнежвай тук, на улицата.

— Не мога да се въздържа. Приятно ми е да знам, че си там, че винаги мога да поговоря с теб. Прекарах само няколко дни с родителите ти, когато се върнаха за венчавката, но след като вече ги познавам и имам теб, аз отново имам семейство. Не можем ли просто да оставим нещата такива, каквито са, поне засега?

— Зак казвал ли е някога не, щом го погледнеш с тези големи сини очи?

— Не, когато знае, че наистина е важно за мен. Ако останеш, обещавам, че когато правим секс, ще се преструваме, че не сме женени.

— Би могло да помогне. Освен това някакъв мухльо от Ню Йорк успя да измъкне къщата под носа ми, така че ще трябва да се примиря. — Рипли с болка въздъхна. — Изследовател на паранормални явления — много важно! Доктор по философия! — Усмихна се подигравателна, доста развеселена. — Миа сигурно му е дала къщата под наем само за да ме ядоса.

— Съмнявам се, но съм сигурна, че е доволна, че ще извлече полза. Мъчно ми е, че вие двете не можете да намерите общ език. Наистина се надявах, че след онова, което се случи на Хелоуин, отново ще станете приятелки.

Рипли изведнъж стана нападателна:

— Всеки прави това, което трябва. Всичко свърши. За мен нищо не се е променило.

— Само един етап е свършил — поправи я Нел. — Ако легендата…

— Легендата е празни приказки.

Мисълта за това разваляше настроението на Рипли.

— Нашата същност, това, което е вътре в нас, не е измислица.

— Какво ще правя с това, което е в мен, си е лично моя работа. Не се намесвай, Нел!

— Добре. — Но Нел стисна ръката на Рипли и въпреки че и двете носеха ръкавици, между тях прескочи искра. — Ще се видим на вечеря.

Рипли сви ръката си, докато Нел се отдалечаваше. Кожата й все още пареше след допира. „Потайна малка вещица“, помисли си тя. Не можеше да не й се възхити.

Сънищата дойдоха по-късно, през нощта, когато съзнанието й бе освободено, а волята си почиваше. До днес можеше да отрича, да отстоява избора, който бе направила преди повече от десетилетие. Но сънят сам по себе си бе сила и предразполагаше към видения.

В съня си стоеше на плажа, където се издигаха страхотни вълни. Бяха черни и се разбиваха на брега с грохот — като хиляди удари на огромно сърце под непрогледното небе.

Единствената светлина бяха светкавиците, които раздираха небосвода всеки път, когато тя повдигнеше ръце. Светлината, която струеше от нея, бе яростна, златиста, а по края — убийствено червена.

Вятърът ревеше.

Цялата ярост на освободената сила я накара да потрепери и докосна най-дълбокото й, съкровено кътче. Тя бе отвъд времето, извън правилата.

Отвъд вярата.

Част от нея — все още блещукаща — лееше жални сълзи за загубата. Не можеше да промени това, което бе направила, и сега плащаше за грешките си. Смърт, след смърт, след смърт… Кръг, сътворен от омраза. Всичко се стоварваше върху нея трикратно.

Тя извика триумфално, докато тъмният дим на черната магия нахлуваше в нея, опетнявайки и задушавайки предишната й същност, всичко, в което се бе клела, в което бе вярвала.

„Така е по-добре“, помисли си, докато свитите й ръце трепереха от силата и неутолимата жажда. Това, което бе преди, бледнееше в сравнение със сегашната й сила. Беше способна да направи всичко — да обсебва и властва — и нищо и никой не бе в състояние да я спре.

Завъртя се в лудешки танц по пясъка и над него, с ръце, разперени като криле, а косата й се изви на спирали, наподобяващи змии. Усети вкуса на смъртта на убиеца, отнел живота на сестра й, алената кръв, която бе проляла — и изпита несравнима наслада.

Смехът й отекна като гръм и раздра тъмния небесен свод. Изля се пороен дъжд, който засъска върху пясъка като киселина.

Той я извика. Някъде сред дивата нощ и своята ярост тя чу гласа му. Леката жарава, която тлееше в нея, направи усилие да се разгори по-ярко.

Зърна го само като сянка, която се бореше с вятъра и дъжда — да я достигне. Любовта се опитваше да разчупи леда и в едно изстинало сърце.

— Връщай се! — извика му тя и гласът й разтърси земята.

Все пак той се приближи, с протегнати към нея ръце: да я прегърне, да я върне обратно. Само за миг съзря в нощта блясъка на очите му — любящи и уплашени.

От небето се спусна огнен стълб. Въпреки че извика и в нея се надигна светлина, този стълб го прониза като меч.

Усети смъртта му вътре в себе си. Болката и ужасът от това, което бе извършила, се върнаха трикратно.

Светлината в нея угасна и цялото й същество изстина.