Нежно откритие

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Когато телефонът зазвъня, в стаята цареше непрогледен мрак, а те и двамата спяха, вкопчени един в друг, като борещи се деца. Сидни се сгуши в прегръдките на Михаил, стисна очи и промълви само едно категорично „не“, което означаваше че е твърдо решена да не се обажда.

Михаил изръмжа и се претърколи върху нея, за миг дори помисли дали да не остане така, тъй сладостно усещаше тялото й под своето.

— Мила — промърмори той, сетне изруга и вдигна слушалката. — Какво? — Сидни яростно го удари по рамото и той се отмести. — Алекси? — Гласът на брат му го накара внезапно да се изправи и той заговори на украински. Едва когато Алекс го увери, че нищо лошо не е сполетяло семейството, паниката утихна. — Най-добре иди в болницата или в затвора. Никъде ли? — Той се отпусна назад, удари глава в таблата и отново изруга. — Защо се обаждаш посред нощ? — Разтърка лице и яростно изгледа часовника. Светещият циферблат показваше четири и четирийсет и пет. — Какво? — Стараейки да разчлени думите, той премести слушалката другото си ухо. — По дяволите, кога е станало това? Идвам веднага.

Той яростно тръшна слушалката и вече търсеше дрехите си, когато осъзна, че Сидни е запалила лампата. Лицето й бе мъртвешко бледо.

— Родителите ти?

— Не, не. Не е човек от семейството. — Седна отново на леглото и хвана ръката й. — Някой е върлувал в апартамента ми.

Уплахата й премина в недоумение.

— Как така?

— Едно от ченгетата познава Алекс, знае също, че аз живея там и затова му се обадил. Има разрушения.

— Разрушения в сградата? — Тя усети как сърцето й се качва в гърлото.

— Да, но никой не е пострадал. — Видя как затвори очи от облекчение и поклати глава. — Тук-там са напръскали с боя, изпочупили са прозорци. — Преглътна напиращата ругатня. — Два от празните апартаменти са наводнени. Отивам да видя какво може да се направи.

— Ще дойда с теб! Дай ми само десет минути — рече Сидни и скочи от леглото.

Гледката й причини болка. Това бяха само тухли, дърво и стъкло, ала й стана болно, като видя разрушенията. Скверни думи бяха надраскани с ярка червена боя по приятната стара мазилка. Три от прозорците на долния етаж бяха изпочупени. Вътре някой с нож бе издълбал парапетите и изровил дупки в гипса.

В апартамента на госпожа Уолбърг водата бе дълбока близо трийсетина сантиметра, намокрила бе килимите, краищата на калъфите. Дантелените ръчно плетени покривчици плуваха като жални лилии.

— Запушили са мивките — обясни Алекс. — Преди да счупят прозорците и да събудят обитателите пораженията тук са били вече факт.

Пораженията са факт, повтори наум Сидни. Ала това не бе всичко.

— А другия апартамент?

— На втория етаж. Празен е. Там също доста са изпоцапали. — Той лекичко стисна ръката на Сидни. — Съжалявам. В момента взимаме показания от наемателите, но все пак…

— Било е тъмно — довърши сама Сидни. — Всички са спели и по всяка вероятност никой нищо не е видял.

— Нищо не се знае. — Алекс се обърна по посока на гласовете откъм фоайето, където се бяха събрали много от наемателите. — Защо не се качиш в апартамента на Михаил? Ще ни е нужно доста време, докато успокоим хората.

— Не, тази сграда е моя. Искам да говоря с тях.

Алекси кимна и я поведе по коридора.

— Странно, не са си направили труда да откраднат нещо… Пък и са влезли само в два от празните апартаменти.

Сидни му хвърли кос поглед. В момента той не носеше униформа, но никой не би се усъмнил, че е ченге.

— Това разпит ли е, Алекс?

— Просто отбелязвам. Предполагам, ще се досетиш кой има достъп до списъка на наемателите.

— Мисля, че да — отвърна тя. — Имам представа кой е отговорен за всичко това, Алекс. — Тя прокара ръка по съсипаните перила. — О, не зная кой е напляскал всичко тук в боя, нито кой е предизвикал наводнението, но зная кой стои в дъното. Съмнявам се обаче, че ще успея да го докажа.

— Доказването остави на нас.

Тя замислено се загледа в стеклата се по стената боя.

— Сериозно ли го казваш? — И поклати глава, преди още да получи отговор. — Щом се убедя напълно, ще ти предоставя всичко, с което разполагам. Обещавам… стига ти да ми дадеш дума да не казваш нищо на Михаил.

— Трудна сделка ми предлагаш, Сидни.

— И за мен няма да е лесно — кимна тя и се запъти към наемателите.

В осем часа тя вече бе в кабинета си и старателно преглеждаше личното досие на Лойд Бингам. До десет вече бе провела няколко телефонни разговора, беше изпила безброй чаши кафе, но пък разполагаше с някакъв план на действие.

Бе упълномощила Михаил да наеме повече хора, лично бе говорила с детектива от застрахователната компания и вече бе готова за кратък психологически сблъсък.

Сама набра номера на Лойд Бингам и изчака първите три сигнала.

— Ало.

— Лойд, обажда се Сидни Хейуърд.

В слушалката чу сухия му смях.

— Някакъв проблем ли има?

— Не, нищо непоправимо. Твърде жалък опит, Лойд.

— Нямам представа за какво говориш.

— Естествено. — Сарказмът бе едва доловим, дори небрежен. — Следващия път те съветвам да направиш по-сериозно проучване.

— Няма ли да говориш по същество?

— Същественото в случая е моята сграда, моите наематели и твоята грешка.

— Много отрано започваш със загадките. — Безмерното доволство в гласа му я накара да свие юмрук.

— Няма никаква загадка, когато решението е тъй ясно. Едва ли имаш представа колко много работници живеят в сградата. И колко рано сутрин стават тези хора, пият си кафето и поглеждат през прозореца. И с каква готовност ще дадат съответните описания на полицията.

— Ако се е случило нещо в твоята сграда, това е твой проблем. — Мъжът смукна дълбоко от цигарата си. — Аз дори не съм приближавал до нея.

— Нито за миг не съм си помислила подобно нещо — небрежно отвърна Сидни. — От край време умееш да прехвърляш работата си другиму. Ала в момента, в който определени лица бъдат спипани от полицията, струва ми се, ще откриеш колко е неприятно е подчинените ти да не проявяват лоялност към теб.

Беше готова да се закълне, че го усеща как се поти.

— Не съм длъжен да слушам това.

— Не, разбира се. За това няма да те задържам. Само още нещо, Лойд, не се оставяй да ти измъкнат допълнителни пари. Не са си свършили работата както трябва. Чао.

С огромна задоволство затвори телефона. Ако достатъчно добре познаваше този дивеч, много скоро той щеше да се срещне със своите наемници, за да се разплати с тях. И поради факта, че детективът се бе оказал твърде заинтригуван от теорията на Сидни, тази среща едва ли щеше да мине незабелязано.

Тя натисна копчето на интеркома.

— Жанин, имам нужда да се нахраня, преди да започнем с интервютата за нова секретарка. Поръчай всяко нещо, за което потвърдят, че е прясно, и то двойни порции.

— Досетила си се, Сидни. Тъкмо щях да ти позвъня. Майка ти е тук.

Радостта от успеха едва не я задави.

— Кажи й, че съм… — Страхливка. — Не, кажи й да влезе. — Но Сидни пое дълбоко въздух, преди да стане и да се отправи към вратата. — Мамо.

— Сидни, скъпа. — Невероятно елегантна в ленения си костюм с цвят на слонова кост, ухаеща на Париж, тя пристъпи вътре и леко докосна буза до бузата на Сидни. — Толкова съжалявам.

— Аз… моля?

— Трябваше да изчакам да отмине целия уикенд, за да мога да се свържа с теб и да ти се извиня. — Маргьорит пое дълбоко въздух и прехвърли чантата си от едната ръка в другата. — Може ли да седна?

— Разбира се. Извинявай. Да ти донесат ли нещо?

— Единственото, което искам е да изтрия петък вечер от живота си. — Маргьорит се настани и смутено погледна дъщеря си. — Не ми е лесно да говоря, Сидни. Но аз просто ревнувах.

— О, мамо!

— Не, моля те. — Маргьорит махна на дъщеря си да се настани до нея. — Горчивият вкус не ми е приятен и се надявам да ми позволиш да преглътна всичко това на една хапка.

Смутена не по-малко от майка си, Сидни седна и докосна ръката й.

— Не е нужно нищо да преглъщаш. Просто ще го забравим.

Маргьорит поклати глава.

— Надявам се да съм достатъчно зряла, за да призная провала си. Допадаше ми мисълта, че все още съм привлекателна и желана.

— Така е.

Маргьорит леко се усмихна.

— Но не и достойна за възхищение, след като се оказа, че се разяждам от завист, задето мъжът, когото се надявах… да очаровам, наместо това е очарован от дъщеря ми. Безкрайно много съжалявам за държанието си и за думите, които изрекох. — Тя пое дълбоко въздух. — Ще ми простиш ли?

— Разбира се. И аз също се извинявам, задето ти говорих по този начин.

Маргьорит измъкна от чантата си тънка дантелена кърпичка и докосна очите си.

— Изненада ме, признавам. Никога не бях те виждала тъй страстно да защитаваш нещо. Той е привлекателен мъж, скъпа. Не мога да кажа, че одобрявам връзката ви, но със сигурност я разбирам. — Тя въздъхна и прибра кърпичката. — Твоето щастие е от голямо значение за мен, Сидни.

— Зная.

Очите на Маргьорит все още блестяха, когато погледна към дъщеря си.

— Толкова се радвам, че изяснихме всичко. Искам да направя нещо за теб, нещо, с което да се реванширам.

— Не е нужно да правиш нищо.

— Искам, наистина. Вечеряй с мен днес.

Сидни си помисли за дузина неща, които трябваше да свърши, за спокойната вечеря в края на деня, която се надяваше да сподели с Михаил. Сетне срещна тревожните очи на майка си.

— С удоволствие.

— Чудесно. — Маргьорит енергично се изправи. — Осем часа. В „Льо Сирк“. — Тя прегърна силно дъщеря си и излезе.

В осем Сидни вече предпочиташе да си бе легнала да поспи на спокойствие, но слезе от колата си, облечена в светлосин копринен гащеризон без ръкави.

— Шофьорът на майка ми ще ме откара до вкъщи, Доналд.

— Добре, госпожице Хейуърд. Приятна вечер.

— Благодаря.

Оберкелнерът я разпозна в мига, в който тя влезе, и сам я отведе до запазената маса. Докато прекосяваше луксозния ресторант, пълен с елегантно облечени посетители и екзотични миризми, Сидни си представи Михаил, седнал на работната си маса с бутилка бира и купа гулаш.

Едва сдържа въздишката си на завист. Когато забеляза майка си и Чанинг на ъгловата маса, тя с мъка се сдържа да не изскърца със зъби.

— Ето те и теб, скъпа. — Убедена, че подготвената от нея изненада е най-доброто за дъщеря й, Маргьорит не забеляза враждебните пламъчета в очите на Сидни. — Не е ли прекрасно?

— Прекрасно — безизразно повтори Сидни, когато Чанинг стана да издърпа стола й. Тя не каза нищо, когато мъжът се наведе и я целуна по бузата.

— Изглеждаш прекрасно тази вечер, Сидни.

Шампанското вече бе изстудено и отворено. Тя изчака, докато налеят в чашата й, ала първата глътка не й помогна да отмие гнева, заседнал в гърлото й.

— Майка ми не спомена, че ще се присъединиш към нас тази вечер.

— Това беше изненадата ми — избълбука Маргьорит също като виното в чашата си. — Моят малък подарък-реванш. — Следвайки предварително уговорения сигнал, Тя остави салфетката си настрана и стана. — Моля да ме извините, ще отида да си напудря носа.

Съзнавайки, че разполага само с петнайсет минути, за да изпълни мисията си, Чанинг незабавно хвана ръката на Сидни.

— Липсваше ми, мила. Сякаш минаха седмици, откакто бях насаме с теб.

Сидни умело измъкна ръката си.

— Наистина минаха седмици. Как си, Чанинг?

— Самотен без теб. — Мъжът плъзна пръст по голото й рамо. Тя наистина имаше невероятна кожа. — Кога ще престанем да играем тези игри, Сидни?

— Аз не играя. — Тя отпи от виното. — Аз работя.

Леко раздразнение се прокрадна в очите му, сетне изчезна. Той бе сигурен, че Маргьорит е права. Щом веднъж се оженят, тя щеше да бъде твърде заета с него, за да мисли за кариера. Най-добре беше веднага да премине към същественото.

— Скъпа, срещаме се вече от месеци. И разбира се, познаваме се от години. Но нещата се промениха.

Тя срещна погледа му.

— Да, така е.

Окуражен, Чанинг отново хвана ръката й.

— Не искам да те пришпорвам, но смятам, че е време да преминем към следващата стъпка. Много държа на теб, Сидни. Смятам, че си красива, забавна и сладка.

— И съвсем подходяща — промърмори тя.

— Разбира се. Искам да станеш моя жена. — Той измъкна от джоба си малка кутийка, отвори капачето и на светлината от свещите проблесна кръгъл леден диамант.

— Чанинг…

— Напомня ми за теб — прекъсна я той. — Царствен и елегантен.

— Много е красив — внимателно рече тя. И студен, помисли си. Леден. — Съжалявам, но не мога да го приема. Нито пък теб.

Шокът на мъжа постепенно премина в раздразнение.

— Сидни, и двамата сме зрели хора. Свенливостта е излишна.

— Опитвам се да бъда честна. — Тя се размърда на стола и хвана ръцете на мъжа. — Не мога да ти опиша колко съжалявам, че майка ми те е подвела, като те е накарала да повярваш, че изпитвам нещо по-различно. С тази си постъпка тя поставя и двама ни в неловко положение. Нека бъдем откровени, Чанинг. Ти не ме обичаш и аз не те обичам.

Мъжът обидено вирна брадичка.

— Ако беше така, едва ли щях да ти предложа брак.

— Предложи ми брак, защото ме смяташ за привлекателна, смяташ, че умея да посрещам гости и защото съм от твоята среда. Това са причините за тази сделка, а не за брак. — Сидни затвори капачето на кутийката и я притисна към дланта на мъжа. — От мен не излезе добра съпруга, Чанинг. Затова нямам намерение да опитвам отново.

Той леко се поотпусна.

— Разбирам, че сигурно все още си разстроена заради случилото се между двама ви с Питър.

— Не, изобщо не разбираш какво се случи между мен и Питър. Ако трябва да бъда честна, това няма нищо общо с отказа ми на твоето предложение. Не те обичам, Чанинг, а съм безумно влюбена в друг.

Бледата му кожа почервеня силно.

— Тогава е още по-обидно, задето се преструваше, че си привързана към мен.

— Аз наистина съм привързана към теб — уморено въздъхна тя. — Но това е всичко. Мога само да се извиня, че не съм го показала ясно по-рано.

— Не смятам, че извинението е достатъчно, Сидни. — Той сковано се изправи. — Моля те, предай на майка си моите искрени съжаления.

Като глътнал бастун, той се отправи към изхода, оставяйки Сидни, обзета едновременно от гняв и чувство за вина. Пет минути по-късно, Маргьорит се върна сияеща от тоалетната.

— Е — заговорнически се наведе тя към дъщеря си, доволна, задето Чанинг им е предоставил няколко минути насаме. — Разкажи ми всичко.

— Чанинг си тръгна, мамо.

— Така ли? — Маргьорит се огледа с блеснали очи. — Че защо?

— Бих добавила, че си отиде вбесен, защото отхвърлих предложението му за женитба.

— Сериозно? — Маргьорит примига. — Ти… Сидни, как можа?

— Ти как можа? — Тя повиши гласа, ала се овладя и почти зашепна: — Подготвила си умишлено цялата вечер.

— Естествено. — Маргьорит разсеяно отпрати приближилият сервитьор и посегна към виното си. — Месеци наред планирам как да организирам среща между теб и Чанинг. И тъй като Михаил очевидно те измъкна от черупката ти, моментът бе идеален. Чанинг е точно мъжът, от когото имаш нужда. Той е от почтено семейство, има хубав дом и чудесен доход.

— Не го обичам.

— Сидни, за Бога, бъди разумна.

— Винаги съм била разумна и може би тъкмо това е проблемът. Повярвах ти, когато дойде да се срещнеш с мен тази сутрин. Повярвах, че съжаляваш, че те е грижа за мен и искаш помежду ни да има нещо повече от учтиви думи.

Очите на Маргьорит се напълниха със сълзи.

— Всичко, което казах тази сутрин, беше истина. Бях толкова нещастна през уикенда, задето те отблъснах от себе си. Ти си моя дъщеря и много те обичам. Искам най-доброто за теб.

— Сигурно — прошепна Сидни, внезапно почувствала се непоносимо уморена. — Но освен това държиш да взимаш решения вместо мен. Не искам да те засегна, но осъзнах, че никога не си била наясно кое е най-доброто за мен. С постъпката си тази вечер ти ме принуди да причиня на Чанинг болка, каквато никога не бих му причинила.

— Просто си мислех… — По бузата на Маргьорит се търкулна сълза.

— Не мисли вместо мен. — Сидни също едва сдържаше сълзите си. — Никога повече не мисли вместо мен. Веднъж ти позволих да го сториш и съсипах живота на един човек.

— Не искам да си самотна — разрида се Маргьорит. — Отвратително е човек да остане сам.

— Мамо. — Макар да се боеше, че все още е рано да проявява слабост, тя хвана ръцете на Маргьорит. — Изслушай ме, изслушай ме внимателно. Обичам те, но не мога да бъда теб самата. Искам да знаеш, че отношенията ни могат да бъдат честни и приятелски. Разбира се, ще отнеме време. Но ще бъде възможно само ако се опиташ да ме разбереш и да ме уважаваш заради това, което съм, а не за това, което искаш да бъда. Не мога да се омъжа за Чанинг само за да угодя. Не мога да се омъжа за никого.

— О, Сидни!

— Има неща, които не знаеш. Неща, за които не искам да говоря. Просто те моля да ми се довериш. Зная какво правя. Последните няколко седмици бяха най-щастливите в живота ми.

— Станисласки — въздъхна Маргьорит.

— Да, Станисласки. И Хейуърд — добави Сидни. — И аз. Най-сетне постигнах нещо. За мен то е от огромно значение. А сега нека ти оправим грима, а сетне ще похапнем.

Седнал на работната си пейка, Михаил лакираше бюста от палисандрово дърво. Нямаше намерение да работи толкова до късно, но Сидни просто се появи изпод ръцете му. Невъзможно бе да опише какво изпита, когато тя постепенно оживя. Появи се бавно и покорно, а не с мощен взрив. Не му се налагаше да размишлява. Макар пръстите му да бяха схванати, доказвайки колко дълго бе резбовал, изглаждал, лакирал, той почти не помнеше какви техники е използвал.

Инструментите нямаха значение, важен бе единствено резултатът. Сега тя беше с него, красива, топла, жива. И той знаеше, че никога няма да се раздели с тази скулптура.

Отпусна се назад и леко разкърши рамене, за да раздвижи скованите мускули. Беше толкова уморителен ден, започнал още преди зазоряване. Принуден бе да насочи гнева си в организиране на почистването и поправките на най-големите щети. Сега, когато устремът да завърши бюста го бе напуснал, той се почувства съсипан от умора. Но не искаше да си легне. Не и в празното легло.

Как бе възможно тя да му липсва толкова много само след няколко часа раздяла? Защо имаше чувството, че е на другия край на света, когато тя бе просто в другия край на града? За нищо на света нямаше повече да се съгласи да прекара някоя нощ без нея, закле се той, стана и закрачи из стаята. Тя трябваше да разбере това. Щеше да я накара да разбере. Една жена нямаше право да стане тъй жизненоважна за съществуването на един мъж и сетне да го изостави неспокоен и самотен в полунощ.

Михаил прокара пръсти през косата си и размисли над съществуващите възможности. Можеше да си легне и да се принуди да заспи. Можеше да се обади по телефона и да се наслади на гласа й. А можеше да отиде до жилището й и да заблъска по вратата, докато Сидни му отвори.

Той се ухили. Третата възможност му допадна най-много. Грабна ризата си от близкия стол и я навлече, отправяйки се към вратата.

Сидни изненадано ахна, когато той рязко отвори, преди още да е успяла да почука.

— Каква интуиция! — Тя притисна ръка към сърцето си. — Съжалявам, че идвам толкова късно, но — видях, че свети и…

Михаил не й позволи да довърши, дръпна я вътре и я прегърна толкова силно, та тя се зачуди дали ребрата й ще останат здрави.

— Идвах при теб — промърмори мъжът.

— При мен? Аз току-що си тръгнах от ресторанта.

— Желаех те. Исках да… — Той рязко млъкна и я отдръпна от себе си. — Минава полунощ. Как може да пътуваш през целия град след полунощ?

— За Бога…

— Опасно е жена да пътува сама през нощта.

— Бях в пълна безопасност.

Той поклати глава и повдигна брадичката й.

— Следващия път ми се обади. Ще дойда да те взема. — Очите му се присвиха. Очите на художника, на влюбения, виждаха зад грижливо освежения грим. — Плакала си.

В обвинението се прокрадваше ярост и Сидни се разсмя.

— Всъщност не. Мама се разчувства и се получи като верижна реакция.

— Нали каза, че двете сте оправили отношенията си.

— Така беше. Или поне аз си бях помислила, че сме започнали да се разбираме по-добре.

Михаил леко се усмихна и прокара палец по устните на Сидни.

— Тя смята, че не съм достоен за дъщеря й.

— Не това е проблемът. Боя се, че е много разочарована. Плановете й се провалиха с гръм и трясък тази вечер.

— Ще ми разкажеш ли?

— Да. — Тя заобиколи с намерението да се отпусне на изтърбушеното канапе, но зърна бюста. Бавно приближи, за да го разгледа. Когато заговори, гласът й бе тих и натежал от чувства. — Имаш невероятен талант.

— Резбовам това, което виждам, това, което зная и това, което чувствам.

— Такава ли ме виждаш?

— Ти изглеждаш точно така. — Той нежно сложи ръце на раменете й. — За мен.

Значи за него тя беше красива. И тръпнеше от любов към него.

— Дори не ти позирах.

— Ще го сториш. — Той притисна устни в косите й. — Разкажи ми.

— Когато отидох на срещата с майка ми в ресторанта, там беше и Чанинг.

Над главата на Сидни очите на Михаил опасно потъмняха.

— Банкерът с копринените костюми. Позволи му да те целуне, преди да позволиш на мен.

— Познавам го доста преди да се запозная с теб. — Развеселена, Сидни се извърна и забеляза проблесналата в очите му ревност. — А пък и доколкото си спомням, не съм ти позволявала да ме целунеш. Ти просто го стори.

Михаил отново я целуна страстно.

— Няма да му позволиш отново.

— Няма.

— Добре. — Той я дръпна на канапето. — Тогава ще го оставя да живее.

Сидни се разсмя, прегърна го и склони глава на рамото му.

— Всъщност вината не е негова. Нито пък на майка ми. Просто въпрос на навик и определено стечение на обстоятелствата. Тя бе подготвила цялата вечер, след като бе убедила Чанинг, че е време да ми направи предложение.

— Предложение? — Михаил я завъртя към себе си. — Той иска да се ожени за теб?

— Всъщност не. Мислеше, че иска. Със сигурност вече няма желание. — Но Михаил я отблъсна, стана и закрачи из стаята. — Няма причина да се ядосваш — рече Сидни и приглади гащеризона си. — Аз бях тази, която се оказа в неловко положение. И се съмнявам, че той изобщо някога ще ми проговори.

— Ако го стори, ще му отрежа езика. — По-спокойно, рече си Михаил, опитвайки да уталожи гнева си. — Никой освен мен няма да се ожени за теб.

— Вече ти обясних… — Гласът й заглъхна и тя мъчително си пое въздух. — Наистина не бива да се впускаме в това. — Тя успя да се изправи. — Късно е.

— Почакай — нареди Михаил и влезе в спалнята. Когато се върна, носеше малка кутийка. Кръвта на Сидни замръзна в жилите й. — Седни.

— Не, Михаил, моля те…

— Тогава стой права. — Мъжът повдигна капачето и разкри пръстен от ковано злато с малко яркочервено камъче. — Дядото на баща ми го направил за своята съпруга. Бил е златар, така че изработката е чудесна, макар камъчето да е малко. По право пръстенът се пада на мен, защото съм най-големият син. Ако не ти харесва, ще ти купя нещо друго.

— Не, прекрасен е. Моля те, недей. Не мога. — Тя сви юмруци и ги скри зад гърба си. — Не ме моли да стана твоя жена.

— Моля те — нетърпеливо рече той. — Дай ми ръката си.

Тя отстъпи назад.

— Не мога да нося пръстена. Не мога да се омъжа за теб.

Мъжът само поклати глава, измъкна едната й ръка и надяна пръстена.

— Виждаш ли, че можеш да го носиш. Малко е голям, но ще го стесним.

— Не. — Тя понечи да го издърпа, ала той обви ръката й със своята. — Не искам да се омъжа за теб.

Пръстите му стегнаха хватката си и в очите му проблеснаха пламъци, по-ярки от рубина на пръстена.

— Защо?

— Не искам да се омъжвам — отчетливо рече тя. — Не искам да унищожа това, което започнахме.

— Бракът не унищожава любовта, напротив, засилва я.

— Ти няма откъде да знаеш — тросна се тя. — Не си бил женен. А аз съм била. И не искам да преживея отново подобно нещо.

— Значи така. — Борейки се с гнева си, Михаил се залюля на пети. — Този твой съпруг ти е причинил болка, направил те е нещастна и ти смяташ, че аз ще сторя същото.

— По дяволите, аз го обичах! — Гласът й секна и тя покри лицето си с ръка, когато сълзите се застичаха по бузите й.

Разкъсван от ревност и съчувствие, той я привлече в обятията й, зашепна утешителни думи, като нежно галеше косата й.

— Съжалявам.

— Ти не разбираш.

— Обясни ми, за да разбера. — Той повдигна брадичката й и целуна мокрите от сълзи бузи. — Съжалявам — повтори. — Няма вече да ти крещя.

— Не е това — въздъхна тя. — Просто не искам да те нараня. Моля те, нека оставим това.

— Не мога да го оставя. Не мога да оставя и теб. Обичам те, Сидни. Имам нужда от теб. Имам нужда от теб, за да живея. Обясни ми защо не искаш да ме приемеш за съпруг.

— Ако изобщо съществува някой… — започна тя, сетне бързо поклати глава. — Михаил, не мога да мисля за брак. „Хейуърд“ е твърде голяма отговорност и трябва да се съсредоточа върху кариерата си.

— Това е само дим, с който скриваш истинския отговор.

— Добре. — Тя обви ръце около себе си и се отдръпна от него. — Не смятам, че мога да понеса още един провал и да загубя човек, когото обичам. Бракът променя хората.

— Как е променил теб?

— Михаил, аз обичах Питър. Не така както обичам теб, но го обичах повече от всеки друг човек. Той беше най-добрият ми приятел. Израснахме заедно. Когато родителите ми се разведоха, той беше единственият, с когото можех да поговоря. Питър държеше на мен, интересуваше се от чувствата ми, от желанията ми, от мнението ми. Можехме да седим с часове на плажа, загледани във водата и да споделяме тайните си.

Тя се извърна. Думите връщаха отново пронизващата болка.

— И ти се влюби.

— Не — тъжно промълви Сидни. — Ние просто се обичахме. Почти не си спомням живота си без него. И не мога да си спомня кога приехме женитбата си за даденост. Не че някога сме разговаряли за това. Но всички останали говореха. „Каква прекрасна двойка са Сидни и Питър.“ „Колко много си подхождат.“ Предполагам, че тъй като непрестанно слушахме тези думи, постепенно повярвахме в тях. Както и да е, очакваха от нас да се оженим, а ние и двамата бяхме възпитани да правим това, което се очаква от нас. — Тя избърса сълзата си и приближи до рафтовете. — Беше прав, когато ми даде онази фигурка на Пепеляшка. Аз винаги съм следвала правилата. Очакваше се да отида в пансион и да бъда отличничка. Така и направих. Очакваше се да се държа представително, никога да не изразявам неподходящи чувства. Така и правех. Очакваше се да се омъжа за Питър. Така и направих. — Тя рязко се извърна. — И двамата бяхме на двайсет и две — съвсем прилична възраст за женитба. Предполагам, и двамата смятахме, че всичко ще бъде наред. В края на краищата познавахме се толкова отдавна, имахме еднакви вкусове, разбирахме се. Обичахме се. Но не се получи. Още от самото начало. За медения месец заминахме в Гърция. И двамата харесвахме тази страна. Преструвахме се, че в сексуално отношение бракът ни е чудесен. Разбира се, съвсем не беше така и колкото повече се преструвахме, толкова повече се отдалечавахме един от друг. Върнахме се в Ню Йорк, за да може той да заеме мястото си в семейния бизнес. Аз обзаведох дома ни, организирах партита. И с ужас наблюдавах залеза на слънцето.

— Било е грешка — нежно рече Михаил.

— Да, беше. Грешка, която направих и за която нося отговорността. Загубих най-близкия си приятел и преди всичко да приключи, от любовта не остана и следа. Вече имаше само спорове и обвинения. Аз бях толкова хладна, че бе съвсем разбираемо той да потърси топлина другаде. Но пред хората бракът ни продължи да бъде идеален. Това се очакваше. И когато се разведохме, направихме го хладно и цивилизовано. А не можех да му бъда съпруга, Михаил.

— Сега не е същото. — Той приближи към нея.

— Не, не е. И аз няма да позволя да стане.

— Била си наранена от нещо, което се е случило, а не заради нещо, което си направила. — Михаил нежно обхвана лицето й, когато тя поклати глава. — Да. Трябва да превъзмогнеш болката и да се довериш на това, което съществува между нас. Ще ти дам време.

— Не. — Отчаяна, тя обхвана китките му. — Не виждаш ли, че е същото? Обичаш ме и очакваш от мен да се омъжа за теб, защото това е желанието ти — смяташ, че това е най-доброто.

— Не най-доброто — рече той и леко я разтърси. — Единствено правилното. Искам да споделя живота си с теб. Искам да живея с теб, да имаме деца. Да ги наблюдавам как растат. Ние сме създадени, за да направим семейство, Сидни.

Тя рязко се отдръпна. Той не желае да слуша, помисли си. Не желае да разбере.

— Бракът и семейството не влизат в плановете ми — хладно заяви тя. — Ще се наложи да се примириш с това.

— Да се примиря? Ти ме обичаш. За това съм подходящ. Достатъчно добър съм, за да ме приемеш в леглото си, но не за да промениш плановете си заради мен. И всичко това само защото навремето си следвала правилата, наместо да се вслушаш в сърцето си.

— Сега се вслушвам в здравия си разум. — Тя се отправи към вратата. — Съжалявам, не мога да ти дам това, което искаш.

— Няма да се прибираш вкъщи сама.

— Смятам, че е по-добре да си тръгна.

— Щом искаш да си тръгнеш, ще си тръгнеш. — Той приближи и отвори вратата. — Но аз ще те закарам.

Едва когато лежеше обляна в сълзи в леглото си, осъзна, че все още носи неговия пръстен.