Нежно откритие

ШЕСТА ГЛАВА

Сидни внимателно и критично се взря в отражението си във високото огледало. Не че отиваше на среща. Напомни си го отново може би поне за стотен път през уикенда. Беше просто отплата. Независимо какво изпитваше към Михаил, чувстваше му се задължена. А членовете на семейство Хейуърд плащаха дълговете си.

Беше се съобразила със забележката му да не се престарава с облеклото. Късата рокля бе съвсем обикновена, дълбокото деколте и тънките презрамки бяха компромис заради жегата. Бе рязана в кръста, широката надиплена пола бе удобна. Тънкият ефирен плат бе в наситеносин цвят. Не че се бе съобразила със съвета на Михаил да носи по-ярки цветове.

Роклята може и да беше нова, купена след трескаво двучасово търсене — но това беше само защото й се искаше да си купи нещо ново.

Изящната златна верижка и обеците халки бяха непретенциозни, но елегантни. Бе отделила повече време за грима си, но само защото бе решила да експериментира с нови сенки.

След дълго колебание реши да остави косата си разпусната. Разбира се, си поигра с нея, докато прическата най-после й се стори подходяща. И сексапилна. Не държеше много да изглежда секси тази вечер, но всяка жена е донякъде суетна.

Поколеба се пред кристалното шишенце с парфюм, спомнила си как Михаил бе описал аромата й. Сви рамене и решително отвори капачето. Нямаше значение дали на него му харесва. Тя го носеше заради себе си.

Доволна, тя провери съдържанието на дамската си чанта, сетне погледна часовника си. Бе подранила с цял час. Тя въздъхна дълбоко и седна на леглото. За първи път в живота си се нуждаеше от питие.

Час и петнайсет минути по-късно, след като бе обиколила стотина пъти апартамента, размествайки възглавничките и статуетките и поставяйки ги обратно на предишните им места, той почука на вратата. Сидни спря във фоайето, пооправи отново косата си и притисна длан към стомаха си. Външно спокойна отвори вратата.

Той изглежда не се бе тревожил прекалено за външния си вид. Джинсите бяха чисти, но избелели, обувките бяха почти толкова износени, колкото и тези, с които работеше. Ризата му бе пъхната в панталона — огромна промяна — и беше съвсем обикновена, памучна, в сиво-син цвят. Косата му покриваше яката, толкова буйна, толкова тъмна, че нито една жена не би устояла на изкушението да зарови пръсти в нея.

Той изглеждаше груб, необуздан и опасен.

Беше й донесъл лале.

— Закъснях. — Михаил и подаде цветето, като си помисли, че изглежда тъй хладна и изкусителна като сметанова торта в кристална чинийка. — Работих по лицето ти.

— Работил си… по какво?

— По лицето ти. — Той плъзна ръка под брадичката й и съсредоточено присви очи. — Най-сетне намерих подходящо парче палисандрово дърво и загубих представа за времето. — Докато се взираше в нея, пръстите му се плъзгаха по лицето й, както се бяха плъзгали по дървото, търсейки отговори. — Ще ме поканиш ли?

Напълно вцепенена, тя опита да дойде на себе си.

— Разбира се. За малко. — Отстъпи назад, прекъсвайки допира. — Само да сложа цветето във вода.

Когато го остави сам, Михаил обходи с поглед стаята. Допадна му. Не беше хладен, професионално обзаведен дом, както би очаквал човек. Тя наистина живееше тук сред меките цветове и спокойния уют. Тук-там се виждаха предмети в стил ар-нуво — бронзирана лампа във формата на висока, стройна жена, змиевидни цветя, гравирани върху стъклото на старинен шкаф, където бе подредена колекция от уникални чанти, обшити с мъниста.

Михаил забеляза, че фигурката, която й подари е поставена в триъгълна кутийка със стъкло отпред и се почувства поласкан.

Сидни се върна, натопила лалето в тясна сребърна ваза.

— Възхищавам се от вкуса ти. Младата жена остави вазата върху шкафа.

— Благодаря.

— Ар-нуво е чувствен стил. — Той плъзна пръсти по очертанията на лампата. — И бунтовен.

— Аз смятам, че е привлекателен. Нежен.

— Нежен, да. И в същото време носи в себе си голяма сила.

Той й се усмихваше така, сякаш знаеше някаква тайна, която все още не й бе известна. И тази тайна бе нейна.

— Сигурна съм, че като художник ще се съгласиш, че изкуството трябва да носи сила в себе си. Искаш ли да ти приготвя нещо за пиене, преди да тръгнем?

— Не, не пия, преди да шофирам.

— Да шофираш?

— Да. Обичаш ли неделна разходка с кола, Сидни?

— Аз… — Тя взе чантата си само за да намери занимание на ръцете си. Не можеше да си обясни с какво бе успял да я накара да се чувства неловко като ученичка на първата си среща. — Не са ми се удавали много такива възможности. — Като че ли най-разумно бе да тръгват. — Тя се отправи към вратата, чудейки се какво ли би било да се вози с него в кола. Сама. — Не знаех, че имаш кола.

— Купих я преди няколко години, когато започнаха да ценят изкуството ми. Сбъдна се една моя малка мечта. Май плащам повече за гараж, отколкото ми струваше колата — добави той с насмешка, насочена към самия него. — Но мечтите рядко са безплатни.

Щом влязоха в асансьора, той натисна копчето за гаража.

— И аз мислех да си купя кола — призна Сидни. — Липсва ми шофирането, независимостта. В Европа можех да скоча в колата и да отпраща накъдето си поискам. Но тук като че ли е по-практично да имаш шофьор, отколкото да започваш война всеки път, когато се наложи да търсиш място за паркиране.

— Някой път ще тръгнем на север покрай реката и ти ще караш.

Изплувалата в съзнанието й картина бе твърде примамлива — колата ускорява по пътя към планините. Тя реши, че е по-добре да приключи тази тема.

— Отчетът ти пристигна в петък — започна младата жена.

— Не днес. — Той хвана ръката й, щом слязоха в огромния гараж, където гласовете им силно отекваха. — Разговорът за отчета може да почака до понеделник. — Той отвори вратата на блестящо червено-бежово Ем Джи. Гюрукът беше спуснат. — Нямаш нищо против, нали? — попита той, след като Сидни се настани.

Тя си помисли колко време бе отделила на прическата си. Сетне си спомни колко приятно е да чувстваш дори топлия вятър в косите си.

— Не, разбира се.

Михаил седна зад волана и запали двигателя. Извади от жабката огледални слънчеви очила и потегли. По радиото звучеше рок. Сидни осъзна, че се усмихва, когато минаха покрай Сентръл Парк.

— Не каза къде отиваме.

— Знам едно местенце. Храната е добра. — Михаил забеляза, че тя потропва в такт с музиката. — Разкажи ми къде си живяла в Европа.

— О, на много места. Непрекъснато пътувах. Париж, Сен Тропе, Венеция, Лондон, Монте Карло.

— Може би и ти имаш малко циганска кръв.

— Може би. — Никаква циганска кръв, помисли си. Не от страст към пътешествията бе предприела това хаотично пътуване. Единствено неудовлетворение и потребност да се скрие, докато раните зараснат. — А ти бил ли си някога в Европа?

— Когато бях съвсем млад. Но бих се върнал пак сега, за да мога с по-зрял поглед да я оценя. Изкуството, атмосферата, архитектурата. Къде ти хареса най-много.

— В едно малко провинциално селце във Франция, където доят ръчно кравите и отглеждат черно грозде с огромни зърна. Малкото хотелче, в което бях отседнала, имаше двор. Цветята бяха толкова големи и тъй необикновено ярки. В късния следобед можеш да седнеш сред тях и да пиеш най-прекрасното бяло вино, заслушан в гукането на гълъбите. — Тя замълча, леко смутена. — И разбира се, Париж — добави бързо. — Храната, магазините, балетните постановки. Познавам няколко души там и ми беше приятно да ходя на парти.

Не толкова, помисли си той, колкото ти е било приятно да седиш сама, заслушана в гукането на гълъбите.

— Мислил ли си някога да се върнеш в родината си? — попита тя.

— Много често. Искам да видя родното си място, къщата, в която съм живял. Тя може и вече да е разрушена. Хълмовете, където съм играл като дете. Вероятно още са там.

Очилата му отразяваха собствения й образ. Но тя си помисли, че зад тях очите му сигурно са тъжни. В гласа определено се долавяше тъга.

— През последните години се промениха много неща, и то неимоверно бързо. Гласност, Берлинската стена. Би могъл да се върнеш.

— Понякога си мисля, че ще го сторя, после се чудя дали не е по-добре да остане само спомен — малко горчив, малко сладък, но видян през очите на дете. Бях съвсем малък, когато избягахме.

— Трябва да е било ужасно трудно.

— Да. Най-вече за родителите ми, които много по добре от мен са съзнавали риска. Та са имали смелостта да се откажат от всичко само за да дадат на децата си единственото нещо, което никога не са имали. Свобода.

Трогната, тя покри с длан ръката му върху лоста за скоростите. Маргьорит й бе разказала историята за бягството с каруца през Унгария, представяйки го като някакво романтично приключение. На Сидни не й се стори никак романтично. Напротив, изглеждаше ужасяващо.

— Сигурно си бил уплашен.

— Повече от всякога. Нощем лежах буден, измръзнал, гладен и слушах тревожните разговори на родителите си. Даваха си кураж един на друг и правеха планове докъде трябва да стигнем на следващия ден, на по-следващия. А когато пристигнахме в Америка, баща ми се разплака. И аз разбрах, че всичко е свършило. В този миг се стопи и страхът ми.

Очите й се бяха налели със сълзи. Тя се извърна, за да даде възможност на вятъра да ги изсуши.

— Но пристигането тук сигурно също е било страшно. Различно място, различен език и култура.

Той усети напиращите в гласа й чувства. Макар да бе трогнат от съчувствието, не искаше да я натъжава. Не и днес.

— Младите се приспособяват по-лесно. Трябваше само да разбия носа на съседското момче, за да се почувствам като у дома си.

Сидни се извърна, съзря усмивката му и избухна в смях.

— След това, предполагам, станахте неразделни приятели.

— Кумувах на сватбата му преди две години.

Младата жена поклати глава и се отпусна назад. Едва тогава забеляза, че прекосяват моста към Бруклин.

— Не успя ли да откриеш подходящо място за вечеря в Манхатън?

— Като това, не — ухили се той още по-широко.

Няколко минути по-късно той караше през стар квартал с редици от тухлени къщи и големи клонести дървета. По тротоарите играеха деца, караха велосипеди, скачаха на въже. До бордюра, където спря Михаил, две момчета си разменяха снимки на бейзболни звезди.

— Здрасти, Михаил! — И двете момчета притичаха, преди още той да е спрял. — Изпусна играта. Свършихме преди час.

— Ще хвана следващата. — Той хвърли поглед към Сидни, която вече бе слязла и смаяно оглеждаше квартала. Михаил се наведе и намигна на децата. — Забих страхотно гадже.

— О, Боже! — Отвращението на дванайсетгодишния хлапак прекрати всякакви по-нататъшни коментари.

Михаил се разсмя, заобиколи колата, хвана Сидни за ръка и я дръпна на тротоара.

— Не разбирам… — започна тя, когато той я поведе по плочките, повдигнати от корените на огромен стар дъб. — Това ресторант ли е?

— Не. — Наложи се да я дръпне, за да я накара да не изостава от него, докато се изкачваха по стъпалата. — Това е къща.

— Но ти каза…

— Че отиваме на вечеря. — Михаил отвори вратата и вдъхна миризмата. — Мама прави пиле по киевски. Ще ти хареса.

— Майка ти? — Тя едва не се спъна в тясното антре. Връхлетелите я чувства запърхаха в корема й като рояк пеперуди. — Довел си ме в дома на родителите си?

— Да, за неделната вечеря.

— О, Господи!

Михаил повдигна вежда.

— Не обичаш ли пиле по киевски?

— Не… Да… Не е там работата. Не очаквах…

— Закъсняхте — избоботи Юри. — Ще въведеш ли тази жена, или ще стоите на прага?

Михаил не отдели поглед от Сидни.

— Тя не иска да влезе — извика.

— Не е вярно — ужасено прошепна тя. — Трябваше да ме предупредиш, за да мога… О, няма значение. — Бързо мина покрай него и изкачи няколкото стъпала, за да влезе в дневната. Юри тъкмо ставаше от стола.

— Господин Станисласки, толкова мило от ваша страна да ме поканите. — Тя протегна ръка и дланта й потъна в неговата.

— Добре дошла. Викай ми Юри.

— Благодаря.

— Радваме се, че Михаил демонстрира добър вкус. — Той се ухили и прошепна доста високо: — Майка му никак не харесва русата танцьорка.

— Благодаря, татко. — Михаил обгърна раменете на Сидни — усети я как потиска порива да отблъсне ръката му. — Къде са всички?

— Майка ти и Рейчъл са в кухнята. Алекс закъснява повече от теб. Алекс се среща с всички момичета едновременно — обясни Юри на Сидни. — Би трябвало да се обърка, но някак успява да се справи.

— Юри, още не си изхвърлил боклука. — Дребничка жена с екзотично красиво лице и прошарена коса излезе от кухнята, понесла сребърен супник.

Юри тъй сърдечно тупна сина си по гърба, че Сидни едва не политна напред.

— Чаках Михаил да дойде и да свърши тази работа.

— А той пък ще изчака Алекс. — Жената остави огромния супник на масата в другия край на стаята и приближи към Сидни. Тъмните й очи бяха проницателни, не враждебни, а просто изучаващи. Ухаеше на подправки и разтопено масло. — Аз съм Надя, майката на Михаил. — Тя протегна ръка. — Радвам се, че дойдохте.

— Благодаря. Имате чудесен дом.

Каза го машинално, просто от любезност. Ала в мига, в който изрече думите, Сидни осъзна, че това е самата истина. Вероятно цялата къща щеше да се побере в едно от крилата на имението на майка й в Лонг Айлънд. А мебелите бяха по-скоро стари, отколкото антикварна рядкост. Ръчно плетените покривки бяха очарователни, с изключително сложни орнаменти, като онези, които бе забелязала в апартамента на госпожа Уолбърг. Тапетите бяха избледнели, но от това мъничките розови цветчета изглеждаха още по-нежни.

През прозорците струяха слънчеви лъчи, на които изпъкваше всяка драскотина, всяка кръпка. Открояваха се и съвършено полираните дърворезби и плотове на масите.

С крайчеца на окото си Сидни забеляза някакво движение. Извърна поглед и забеляза пухкава сива топка да подскача и да скимти под един стол.

— Това е Иван — рече Юри и кимна към кученцето. — Той е още бебе. Алекс го донесе от езерото.

— Спестил ти е последните два километра ходене, а? — Михаил се наведе и разроши козината на кученцето. Иван заудря с опашка по пода, като хвърляше неспокойни погледи към Сидни. — Кръстен е на Иван Грозни, но е голям бъзльо.

— Просто е стеснителен — поправи го Сидни, поддаде се на порива и клекна. Винаги бе мечтала за домашен любимец, но в пансионите не допускаха животни.

— Хей, толкова си сладък. — Кученцето затрепери, когато го погали, сетне започна да ближе пръстите й, които се подаваха от сандалите.

Михаил реши, че кученцето не е съвсем безнадежден случай.

— Каква порода е? — попита Сидни.

— Наполовина руска хрътка — обяви Юри.

— И наполовина всичко останало. — Гласът дойде откъм кухнята. Сидни погледна през рамо и зърна поразително красива жена с гарвановочерна коса и кафяви очи. — Аз съм сестрата на Михаил, Рейчъл. Ти трябва да си Сидни.

— Да, здравей. — Сидни се изправи и се зачуди на какъв ли вълшебен ген се дължи заслепяващата красота на всички от семейство Станисласки.

— Вечерята ще бъде готова след десет минути. — В гласа на Рейчъл, дълбок и нежен като черно кадифе, се долавяше съвсем лек акцент. — Михаил, подреди масата.

— Трябва да изхвърля боклука — отвърна той, внезапно избрал по-малката от двете злини.

— Аз ще я подредя. — Предложението на Сидни бе прието без изненада. Тя почти привършваше, когато в дневната влезе Алекс, също тъй мургав, екзотичен и привлекателен като останалите.

— Съжалявам, че закъснях, татко. Току-що приключих двойна смяна. Едва ми остана време да… — Той рязко млъкна, забелязал Сидни. Устните му се извиха в усмивка, в очите му проблесна явен интерес. — Сега наистина съжалявам, че закъснях. Здравей.

— Здравей. — Тя откликна на усмивката. Подобен романтичен чар би вдигнал кръвното налягане и на труп.

— Моя е — рече Михаил, тъкмо върнал се от кухнята. Алекс само се ухили и продължи към Сидни. Хвана ръката й и я поднесе към устните си.

— Искам само да знаеш, че от двама ни, аз съм много по-весел и имам по-надеждна работа.

Сидни се разсмя.

— Ще го имам предвид.

— Той се смята за ченге. — Михаил развеселено изгледа брат си. — Мама каза да си измиеш ръцете. Вечерята е готова.

Сидни бе сигурна, че никога досега не е виждала толкова много храна на една маса. Имаше планини от пилета, пълнени с масло и много подправки. Бяха сервирани с огромна тава леко запечени картофи и препълнена купа с печени на скара зеленчуци, които Надя бе откъснала от градината си сутринта. Имаше кули от бисквити и планини от вкусен ягодов сладкиш, който бе любимият на Алекс.

Сидни отпиваше от прекрасното вино, предложено заедно с водката и размишляваше. Количеството и разнообразието на храната бе нищо в сравнение с разговорите.

Рейчъл и Алекс спореха за някой си Гус. След подробно обяснение Сидни научи, че докато Алекс бил новак в полицията, Рейчъл работела за първа година като обществен защитник. А Гус бил дребен крадец, когото Рейчъл защитавала.

Юри и Михаил спореха за бейзбол. Сидни не се нуждаеше от любезния превод на Надя, за да разбере, че Юри е страстен привърженик на „Янките“, а Михаил — на „Метс“.

Имаше много ръкомахания и руските възклицания бяха примесени с английски. Сетне смях, въпроси и отново спорове.

— Рейчъл е идеалистка — заяви Алекс. Подпрял лакти на масата и облегнал брадичка на дланите си, той се усмихна на Сидни. — А ти каква си?

— Достатъчно благоразумна, за да се намеся в спор между адвокат и ченге — усмихна се в отговор Сидни.

— Махни си лактите от масата — нареди Надя и смушка сина си. — Михаил казва, че си делова жена. Освен това смята, че си много умна. И честна.

Описанието толкова я изненада, че тя едва не започна да заеква.

— Старая се да бъда такава.

— Миналата седмица компанията ти бе в доста неприятно положение. — Рейчъл допи водката си на един дъх. — Мисля, че се справи добре. Струва ми се, че вместо да се стараеш, ти си просто честна. Отдавна ли познаваш Михаил?

Тя зададе въпроса тъй бързо и неочаквано, че в първия момент Сидни само примига.

— Всъщност не. Запознахме се миналия месец, когато той нахълта в кабинета ми, готов да смачка с обувката си всеки Хейуърд.

— Бях учтив — поправи я той.

— Не, не беше. — Забелязала, че Юри се усмихва, тя продължи смело: — Беше мръсен, ядосан и готов да се бие.

— Наследил е характера на майка си — обади се Юри. — И тя се бие.

— Само веднъж — рече Надя и поклати глава. — Само веднъж го ударих с тигана по главата. Но той никога няма да го забрави.

— Още имам белег. И тук. — Той посочи рамото си. — Когато хвърли по мен четката си за коса.

— Не трябваше да казваш, че новата ми рокля е грозна.

— Тя беше грозна — рече той и сви рамене, сетне докосна гърдите си. — И тук, когато…

— Стига. — Надя се изправи с достойнство. — Гостенката ни ще помисли, че съм тиранин.

— Истински тиранин — ухили се Юри към Сидни.

— И този тиранин нарежда, че трябва да разчистим масата, за да хапнем десерта.

Сидни все още се смееше, когато Михаил мина по моста към Манхатън. По някое време, докато бе траяла дългата приятна вечеря, тя бе забравила, че му е ядосана. Може би бе изпила малко повече вино. Със сигурност бе изяла твърде много от вълшебния кайсиев пудинг, който Надя бе сервирала със студена сметана. Но се чувстваше прекрасно и не помнеше да е прекарвала по-приятна вечер.

— Баща ти измисли ли всичко това? — Сидни потъна в седалката и се извърна към Михаил. — Че майка ти хвърляла разни неща?

— Прихванат ли я, наистина хвърля. — Той превключи на по-ниска скорост и се вля в движението. — Веднъж метна по мен цяла чиния със спагети и кюфтенца, задето изрекох някаква мръсотия.

Сидни прихна да се смее.

— О, какво ли не бих дала да видя това. Ти наведе ли се?

— Не достатъчно бързо — ухили се той.

— Никога през живота си не съм хвърлила каквото и да било. — Въздишката й беше изпълнена с копнеж и завист. — Сигурно е много успокояващо. Те са чудесни — добави тя след миг. — Семейството ти. Имаш голям късмет.

— Значи не ти беше неприятно да вечеряш в Бруклин?

Тя се намръщи и леко се изправи.

— Не ставаше дума за това. Казах ти, не съм сноб. Просто не бях подготвена. Трябваше да ми кажеш, че ще ме заведеш там.

— Щеше ли да дойдеш?

Тя понечи да отговори, сетне размисли. След миг отново сви рамене.

— Не зная. Защо ме заведе?

— Исках да те видя там. Може би исках ти също да ме видиш сред тях.

Озадачена, тя отново се извърна към него. Вече почти бяха стигнали. След няколко минути щяха да се разделят.

— Не разбирам защо това е от значение за теб.

— Значи много неща не разбираш, Сидни.

— Бих могла да ги разбера, ако бъдеш по-ясен. — Изведнъж й се стори, че е жизненоважно да разбере. Пръстите й изтръпнаха и тя потърка ръце една в друга, за да прогони усещането.

— Не ме бива много в приказките. — Той влезе в гаража под сградата. Когато свали очилата си, очите му бяха потъмнели от бушуващите в тях чувства.

Нима тя не разбираше, че проклетият й парфюм го подлудяваше? Смехът й, разрошената й от вятъра коса. Нежността и копнежа в очите й, когато гледаше малкото рошаво кученце на баща му.

Положението се беше влошило, след като го бе видяла със семейството му. След като бе зърнал как първоначалната й скованост се стопява след няколко мили думи. Отначало се тревожеше, че прави грешка, че Сидни ще бъде хладна със семейството му, ще се отнесе с презрение към старата къща и непретенциозната храна.

Наместо това тя се бе смяла с баща му, бе подсушавала съдове с майка му. Наглото флиртуване на Алекс не я бе обидило, а по-скоро я бе развеселило. А когато Рейчъл я похвали, задето тъй добре се бе справила с шума около злополуката на госпожа Уолбърг, беше се изчервила като ученичка.

Как, по дяволите, би могъл да предвиди, че ще се влюби в нея?

И сега, когато тя отново бе насаме с него, цялата тази хладна сдържаност отново се връщаше. Забелязваше я по начина, по който тя изпъна гърба си, докато слизаше от колата.

По дяволите, усещаше я — той се зачуди как прозорецът му не се покри със скреж.

— Ще те изпратя до горе — рече и затръшна вратата на колата.

— Не е необходимо. — Сидни нямаше представа защо вечерта беше провалена, но бе склонна да стовари вината върху себе си.

— Ще те изпратя — повтори той и я дръпна към асансьора.

— Добре. — Тя скръсти ръце и зачака.

В мита, в който вратите се плъзнаха встрани, двамата мълчаливо влязоха. Сигурни бяха, че това е най-дългото пътуване с асансьор, което са преживявали. Сидни мина пред него, когато стигнаха до нейния етаж. Извади ключовете си още преди да стигнат до вратата на апартамента й.

— Беше ми много приятно да вечерям със семейството ти — учтиво рече тя. — Предай на родителите си, че съм много благодарна за гостоприемството им. — Ключалката щракна. Свържи се с мен, ако има някакви проблеми през тази седмица.

Мъжът стовари длан върху вратата, преди Сидни да успее да я затръшне пред лицето му.

— Влизам!