Нежно откритие

ВТОРА ГЛАВА

— Съжалявам, мамо, в момента наистина нямам време.

— Сидни, скъпа, човек винаги има време да изпие един чай. — И с тези думи Маргьорит Ротшилд Хейуърд Кинсдейл Ларю наля от бистрата течност в изящна порцеланова чашка. — Боя се, че приемаш твърде сериозно наглеждането на недвижимите имоти.

— Може би защото аз нося отговорността — промърмори Сидни, без да вдига поглед от книжата, пръснати на бюрото.

— Нямам представа какво си е мислил дядо ти. Но пък той винаги е бил необикновен човек. — Жената въздъхна, припомнила си колко бе привързана към стария чудак. — Хайде, мила, изпий си чая и си вземи от тези малки сандвичи. Дори мадам директорката се нуждае от нещичко за обяд.

Сидни се предаде с надеждата, че ако се подчини, по-бързо ще се отърве от майка си.

— Много си мила наистина. Просто в момента ужасно бързам.

— Деловата работа е толкова скучна — подхвана Маргьорит, когато Сидни се настани до нея. — Не знам защо изобщо толкова много се стараеш. Колко по-просто би било да си вземеш управител или както там се казва. — Маргьорит добави лимонов сок в чашата си, преди да се настани удобно. — Разбирам, че може в началото да ти се е сторило забавно, но мисълта, че се захващаш да градиш кариера е просто… Изглежда направо безсмислена.

— Тъй ли? — промърмори Сидни, като се постара да прогони горчивината от гласа си. — Може пък да се справя и с това да изненадам всички.

— О, не се съмнявам, че ще се справиш чудесно с каквото и да се заемеш, мила. — Мадам направи неопределен жест. Това момиче като малко не й създаваше почти никакви грижи, припомни си тя. А в момента майката нямаше и най-малка представа какво да мисли за внезапното й — по нейно мнение — преходно желание за бунт. Затова просто направи опит да я разубеди. — А аз бях направо очарована, когато научих, че дядо Хейуърд ти е оставил всички тия прекрасни сгради. — Тя изискано отхапа от малкия сандвич. Бе удивителна жена, която изглеждаше с десет години по-млада, макар да бе навършила петдесет, същинска кукла в своя костюм от „Шанел“. — Но за Бога, сама да се заемеш с управлението, умът ми не го побира. — И за да покаже колко голямо е объркването й, тя докосна косата си, старателно боядисана в кестеняво. — Е, човек би си помислил, че това не подхожда на една изискана дама. Застане ли пред една тъй самостоятелна жена, всеки мъж се чувства отблъснат.

Сидни многозначително изгледа ръката на майка си, от която наскоро бе изчезнала венчалната халка.

— Не всяка жена има единствената амбиция да си осигури подходящ съпруг.

— Моля те, не ставай глупава. — Маргьорит весело се засмя и потупа дъщеря си по ръката. — Никоя жена не би искала дълго да остане без съпруг. Не бива да те обезкуражава фактът, че между теб и Питър нещата не потръгнаха. Първият брак често пъти е само пробен.

Възпряла бушуващия в гърдите си изблик, Сидни внимателно остави чашката си.

— Така ли гледаш ти на брака си с татко? Пробен терен?

— И двамата получихме от него някои ценни уроци, в това не се съмнявам. — Самоуверена и напълно доволна от себе си, тя щастливо се усмихна. — А сега, мила, разкажи ми как прекара вечерта с Чанинг. Как беше?

— Без малко да се задуша.

Бледосините очи на Маргьорит примигаха от раздразнение.

— Сидни, моля те.

— Ти сама попита. — За да се защити по някакъв начин, Сидни отново взе чашата си. Защо, запита се безгласно, се чувстваше винаги толкова неловко в присъствието на жената, която й бе дала живот. — Съжалявам, мамо, но ние просто не си подхождаме.

— Глупости. Чанинг Уорфийлд е интелигентен преуспяващ мъж от прекрасно семейство.

— Такъв беше и Питър.

Разнесе се звън на порцелан, когато Маргьорит остави фината чаша обратно върху чинийката.

— Сидни, не бива да сравняваш всеки мъж, когото срещнеш, с Питър.

— Та аз не ги сравнявам. — Съзряла подходяща възможност, тя хвана ръката на майка си. Между тях все пак съществуваше някаква връзка. Не би могло да е другояче. Но защо винаги имаше чувството, че тази връзка все и се изплъзва? — Честно, мамо, не сравнявам Чанинг с никого. Просто той ми се струва прекалено улегнал, досаден и превзет. Възможно е в момента всички мъже да ми изглеждат еднакви. В този етап от живота си аз действително не се интересувам от мъже. Искам да направя нещо за себе си.

— За себе си? — повтори Маргьорит, по-скоро озадачена, отколкото ядосана. — Та ти носиш името Хейуърд. Не е необходимо да правиш каквото и да било за себе си. — Тя грабна кърпата и леко я допря до устните си. — За Бога, Сидни, четири години минаха откакто се разведе с Питър. Време е да си намериш подходящ съпруг. Жени са обикновено хората, които определят кой да бъде поканен някъде — напомни тя на дъщеря си. — И по правило не ги отправят към красиви необвързани жени. Ти имаш място в това общество, Сидни. И отговорност пред името, което носиш.

Познатата болка сви стомаха на Сидни и тя остави чая.

— Това не го чувам за първи път.

Доволна, че Сидни е готова да прояви здрав разум, майка й се усмихна.

— Ако Чанинг не е подходящ, има много други. Но според мен не бива тъй бързо да ги отхвърляш. Ако бях с двайсет години по-млада… — Тя си погледна часовника и тихичко изписка. — Боже, ще взема да закъснея за фризьор. Само ще изтичам да се погледна в огледалото.

Когато Маргьорит затвори вратата на банята, Сидни отпусна, глава назад и затвори очи. Какво да прави с чувството си за вина и непотребност? Как да го обясни на майка си, след като и на самата себе си не може да го обясни?

Тя стана разходи се из кабинета, след което отново се върна на бюрото. Не можеше да убеди Маргьорит, че нежеланието й отново да се обвърже, няма нищо общо с Питър, защото това не отговаряше на истината. Та те бяха приятели от толкова дълги години, по дяволите. Бяха израсли заедно, постепенно се бяха привързали един към друг. Просто не бяха влюбени един в друг. Семействата им ги бяха подтикнали към тази стъпка, когато бяха прекалено млади, за да осъзнаят грешката си. Похабиха почти две години в отчаяни опити бракът им да потръгне.

Жалкото в цялата история бе не разводът, а фактът, че когато най-сетне се разделиха, вече не бяха приятели. Щом не бе успяла с човек, с когото бе приятелка от дете, и с когото я свързваха толкова много общи неща, човек, когото толкова много харесваше, то тогава грешката без съмнение бе в самата нея.

А в момента единственото и желание бе да оправдае доверието на дядо си. Беше й предложена друг вид отговорност, друг вид предизвикателство. И този път тя не можеше да си позволи да претърпи провал.

Когато отговори на повикването по интеркома, в гласа й звучеше умора.

— Да, Жанин.

— Господин Станисласки е тук, госпожице Хейуърд. Няма записана среща, но казва, че носи документи, които сте искали да погледнете.

Подранил е с цял ден, помисли си Сидни и изпъна рамене.

— Нека влезе.

Този път поне се е обръснал, отбеляза тя, макар че от друга страна днес по джинсите му се виждаха дупки. Щом затвори вратата, той я изгледа бавно и продължително. Все едно бяха боксьори, които се изучават един друг от ъглите на ринга.

Тя изглеждаше чистичка и елегантна както и миналия път, отново в спретнат делови костюм, днес в бледосиво, и блузата й бе закопчана догоре с малки сребристи копчета. Следващото, на което попадна погледът му, бе подносът за чай с изящния сервиз и мънички сандвичи. Устните му се извиха в усмивка.

— Да не би да прекъсвам обяда ви, Хейуърд?

— Съвсем не. — Тя не си направи труда да се изправи или да се усмихне, просто с жест го покани да влезе. — Имате ли какво да предложите, господин Станисласки?

— Да.

— Бързичко работите.

— О, да — ухили се той. И долови уханието — поточно смесица от противоречиви ухания. Нещо загадъчно, подсказващо недостъпност, а и нещо друго, цветен аромат, който издаваше преливаща женственост. — Не сте ли сама?

Тя повдигна вежда.

— Защо питате?

— Усещам аромата на парфюм, различен от вашия. — Той сви рамене и й подаде двете папки, които носеше. — В първата съм описал всичко, което не търпи отлагане а, във втората — това, което би трябвало да се направи.

— Разбирам. — Тя усещаше топлината, която се излъчваше от мъжа. Незнайно защо й действаше успокоително, вдъхваше й сигурност. Сякаш се бе измъкнала от тъмна пещера и бе излязла под слънчевите лъчи. Сидни се постара пръстите й да не докоснат неговите, докато поемаше папките. — Носите ли приблизителната оценка на съизпълнителите в договора?

— Всичко е там. — Докато тя разлистваше предложенията, Михаил вдигна един от малките триъгълни сандвичета и го подуши като вълк. — Какво е това чудо вътре?

Тя едва-едва вдигна поглед.

— Кресон.

Мъжът изсумтя и го остави обратно в чинията.

— Защо го ядеш?

Сидни отново вдигна поглед и този път се усмихна.

— Хубав въпрос.

Не биваше да прави това, помисли си той и пъхна ръце в джобовете си. Когато се усмихваше, младата жена се променяше напълно. В очите й се появяваше топлота, устните й примамваха и красотата й ставаше някак достъпна. Усмивката й го накара да забрави, че ни най-малко не се интересува от такъв тип жени.

— Тогава ще ви попитам още нещо.

Тя сви устни, без да вдига очи от списъка. Допадна й това, което виждаше.

— Днес изглежда сте пълен с въпроси.

— Защо носите дрехи в такива убити цветове. Би трябвало да се обличате в ярки живи тонове — сапфир или смарагд.

Думите му толкова я шокираха, че тя безмълвно се втренчи в него. Никой досега не се бе осмелявал да поставя под въпрос вкуса й. В нейните кръгове я смятаха за невероятно елегантна.

— Вие дърводелец ли сте, или консултант по модните тенденции, господин Станисласки?

Той леко размърда рамене.

— Аз съм мъж. Това чай ли е? — Той вдигна каната и подуши съдържанието, докато Сидни продължаваше да го гледа, зяпнала от изумление. — Много е топло за чай. Имате ли нещо студено?

Тя поклати глава и натисна интеркома.

— Жанин, донеси нещо разхладително за господин Станисласки, ако обичаш. — Изпита непреодолимо желание да стане и да се погледне в огледалото, но се ограничи само с това да прочисти гърло. — Разликата между списъка с нещата, които не търпят отлагане и тези, които би трябвало да се направят, е доста съществена, господин…

— Михаил — непринудено рече той. — Така е, защото съществуват много повече неща, които би трябвало да се направят, отколкото са неотложните. Също както в живота.

— Оказа се, че сте и философ — промърмори Сидни. — Ще започнем с нещата, които са задължителни и вероятно ще успеем да ги съчетаем с някои от втория списък. Ако работим бързо, може би до края на седмицата ще успеем да уточним договора.

Мъжът, кимна бавно.

— Вие също работите бързо.

— Когато е необходимо. А сега, първо, искам да ми обясните защо според вас се налага да подменя всички прозорци.

— Защото са с единични стъкла и не вършат никаква работа.

— Да, но…

— Сидни, скъпа, осветлението вътре е просто ужасно. О! — Маргьорит спря на прага. — Извинете, виждам, че имате делова среща. — Тя би свела поглед към износените джинси на Михаил, ала не можеше да откъсне очи от лицето му. — Приятно ми е — добави тя, доволна, че мъжът се изправи при влизането й в стаята.

— Вие сте майката на Сидни, нали? — попита Михаил, преди Сидни да успее да отпрати Маргьорит.

— О, да. — Усмивката на Маргьорит бе доста сдържана. Тя не одобряваше дъщеря й да се държи приятелски с персонала. Особено пък с работниците с мръсни обувки и коса, вързана на опашка. — Как разбрахте?

— Истинската красота съзрява бавно.

— О! — Очарована, Маргьорит си позволи да се усмихне малко по-широко. Ресниците й запърхаха. — Колко мило!

— Мамо, извинявай, но с господин Станисласки трябва да обсъдим някои делови въпроси.

— Разбира се, разбира се. — Маргьорит приближи и целуна въздуха до бузата на дъщеря си. — Веднага си тръгвам. Скъпа, да не забравиш, че другата седмица ще обядваме заедно. Освен това исках да ти напомня… Станисласки — повтори тя и се обърна към Михаил. — Помислих си, че ми изглеждате познат. О, Господи! — Изведнъж останала без дъх, тя притисна ръка към сърцето си. — Вие сте Михаил Станисласки, нали?

— Да. Познаваме ли се?

— Не. О, не, не се познаваме, но съм виждала снимката ви в „Изкуство/Свят“. Смятам се за покровител на това списание. — С грейнало лице тя заобиколи бюрото и под смаяния поглед на дъщеря си хвана ръцете на Михаил. За Маргьорит сега привързаната с кожена връвчица опашка беше артистична, а износените джинси — ексцентрични. — Вашите творби са великолепни, господин Станисласки. Наистина великолепни! Купих две скулптури от последната ви изложба. Нямате представа какво удоволствие е за мен!

— Ласкаете ме.

— Ни най-малко — настоя Маргьорит. — Вече ви наричат един от най-големите художници на деветдесетте. И ти си му възложила поръчка. — Тя извърна грейналото си лице към онемялата си дъщеря. — Много умен ход, скъпа.

— Аз… всъщност аз…

— За мен е голямо удоволствие да работя с дъщеря ви — прекъсна я Михаил.

— Чудесно! — Маргьорит отново стисна ръцете му. — Трябва да дойдете на партито, което организирам в петък вечер на Лонг Айлънд. Моля ви, не ми казвайте, че сте зает. — Тя го погледна кокетно изпод дългите си ресници. — За мен ще бъде голямо разочарование.

Той едва се сдържа да не се ухили към Сидни.

— Не мога да поема отговорността да разочаровам една красива жена.

— Прекрасно! Сидни ще ви доведе. В осем часа. Сега трябва да бягам. — Тя докосна косата си, махна разсеяно на Сидни и забърза навън точно когато Жанин влизаше с разхладителната напитка.

Михаил взе чашата, благодари и седна отново.

— И тъй, питахте за прозорците — започна той. Сидни внимателно отпусна ръце, които бе свила в юмруци под бюрото.

— Казахте, че сте дърводелец.

— Понякога. — Той отпи голяма глътка. — Понякога резбовам дървото наместо да го кова.

Ако беше решил да се подиграе с нея — а тя не бе сигурна дали желанието му не е било точно такова — едва ли би могъл да измисли по-успешен начин.

— Последните две години прекарах в Европа — рече тя. — Така че не съм добре запозната с артистичния свят на Америка.

— Не е нужно да се извинявате — развеселено отвърна мъжът.

— Не се извинявам. — Трябваше да положи огромни усилия, за да се овладее и да говори спокойно, да не стане и да накъса на малки парченца предложените цени за ремонта. — Искам да зная каква игра играете, Станисласки.

— Вие ми предложихте работа по задача, която ме интересува. Аз я приех.

— Вие ме излъгахте.

— За какво? — Той протегна ръка с дланта нагоре. — Имам разрешително за дърводелец. С това си изкарвах прехраната, откакто навърших шестнайсет. Какво значение има за вас това, че сега хората купуват скулптурите ми?

— Никакво! — Сидни рязко дръпна списъците и отново се загледа в тях. Той сигурно прави примитивни и грозни скулптури, помисли си тя. Твърде груб и невъзпитан е, за да бъде талантлив художник. Най-важното е, че ще може да свърши работата, за която го наемаше.

Но Сидни мразеше да я мамят. За да го накара да си плати за това, тя го принуди подробно да се спре на всяка подробност от ремонта и цените, като загуби повече от час от неговото и своето време.

— Е, добре. — Тя бутна настрани прецизните си бележки. — Договорът ще бъде готов в петък.

— Чудесно! — Мъжът стана. — Можете да го донесете, като дойдете да ме вземете. Да речем, в седем.

— Моля?

— За вечерята. — Той се наведе напред. Шокирана, Сидни си помисли, че мъжът възнамерява да я целуне. Скова се и застина, но той само потърка ревера на сакото й между палеца и показалеца си. — Трябва да носите нещо по-ярко.

Тя блъсна стола си назад и се изправи.

— Нямам никакво намерение да ви водя на вечеря в дома на майка ми.

— Страхувате се да бъдете с мен — рече той с известна гордост.

Сидни вирна брадичка.

— Не, разбира се.

— Че какво друго може да бъде? — Без да откъсва очи от нейните, той заобиколи бюрото и застана пред нея. — Жена като вас не би се държала невъзпитано без основателна причина.

Дъхът й секна. Сидни насила успя да издиша.

— Достатъчна причина е това, че не ви харесвам.

Мъжът само се усмихна и докосна перлената й огърлица.

— Не. Аристократите са предсказуеми, Хейуърд. Ти си научена да търпиш хората, които не харесващ. С тях би се държала най-любезно.

— Престанете да ме докосвате.

— Карам те да се изчервяваш — засмя се той и остави перлите да се изплъзнат от пръстите му. Беше сигурен, че и кожата й е също толкова нежна, също толкова хладна. — Хайде, Сидни, какво ще кажеш на очарователната си майка, когато се появиш на партито без мен? Как ще обясниш, че си отказала да ме заведеш? — Той зърна в очите й борбата между гордостта, гнева и доброто възпитание и се разсмя отново. — Хваната в капан от произхода си — промърмори. — Е, аз нямам причина да се тревожа, че може да ми се случи подобно нещо.

— Без съмнение — процеди тя през зъби.

— Петък — рече Михаил и я вбеси, като плъзна пръсти по бузата й. — В седем.

— Господин Станисласки — промърмори тя, когато мъжът, стигна до вратата. — Опитайте се да намерите в гардероба си нещо, което да няма дупки.

Сидни дочу гръмкия му смях в коридора. Само да не беше толкова добре възпитана, помисли си тя. Тогава можеше да освободи част от гнева си, като захвърли нещо чупливо по вратата.

Съвсем умишлено се облече в черно. За нищо на света не би му дала повод да вярва, че е претършувала гардероба си за нещо ярко само заради подхвърлената от него забележка. Освен това смяташе, че правата дълга рокля е едновременно стилна, модна и съвсем подходяща за случая.

Импулсивно бе разпуснала косата си и къдриците покриваха раменете й. Омръзнало й бе да я носи прибрана на тила. Както винаги, внимателно бе преценила външността си и бе доволна, че е постигнала строга елегантност.

Чу музиката, гърмяща зад вратата му, преди да почука. С изненада разпозна страстните напеви от „Кармен“. Почука по-силно, като едва удържа подтика да надвика арията, когато вратата рязко се отвори. Показа се пищната блондинка с къса фланелка и оскъдни шорти.

— Здравейте. — Кийли схруска кубче лед и преглътна. — Тъкмо вземах на заем формичката за лед на Михаил — тия дни размразявам хладилника си. — Момичето успя да се усмихне и едва се въздържа да не подръпне дрехите си. Чувстваше се като селянка, хваната да бракониерства от принцесата из кралските гори. — Довиждане. — Преди Сидни да успее да проговори, момичето се втурна обратно и грабна формичката с лед. — Михаил, гаджето ти дойде.

Сидни трепна при определението „гадже“, когато блондинката се стрелна покрай нея.

— Не е нужно да бързате толкова…

— Трима са много — рече Кийли с усмивка и продължи към апартамента си.

— Викаш ли ме? — Михаил застана на прага на спалнята. Около кръста му бе увита съвсем тясна хавлиена кърпа. С друга подсушаваше влажната си разрошени коса. Застина, щом зърна Сидни. Нещо проблесна в очите му, когато мъжът плъзна поглед по дългата строга рокля. Сетне се усмихна. — Закъснях — рече спокойно.

Тя бе благодарна, че успя да удържи устата си затворена. Тялото му бе стройно и мускулесто, добре сложено, с бронзова кожа — кожа, по която блестяха малки капчици вода и я караха да изпитва непоносима жажда. Кърпата висеше опасно ниско на хълбоците му. Замаяна, младата жена проследи една капчица, която се плъзна по гърдите му, по стегнатия корем и изчезна под хавлиения плат.

Температурата в стаята, където и без това бе твърде горещо, сякаш се покачи с няколко градуса.

— Ти… — Беше сигурна, че ще заговори ясно… само след минута. — Казахме в седем.

— Бях зает. — Той сви рамене. Кърпата се плъзна надолу. Сидни преглътна мъчително. — Няма да се бавя. Направи си нещо за пиене. — Усмивка разтегли устните му. Само слепец не би забелязал реакцията й. — Изглеждаш… съблазнително, Сидни. — Мъжът пристъпи напред, забеляза как очите й се разшириха, устните й неволно се разтвориха. Без да откъсва поглед от нея, Михаил включи портативния вентилатор. — Това ще помогне — добави тихо.

Тя кимна. Вентилаторът разхлади въздуха, но изпълни стаята с аромата на сапун от кожата на мъжа. Забелязала веселите пламъчета в очите му, тя се насили да се овладее.

— Договорите. — Сидни остави папката на масата.

Михаил едва-едва отмести поглед.

— Ще ги прегледам и подпиша по-късно.

— Чудесно. Ще бъде най-добре да се облечете. — Тя отново преглътна с мъка, зърнала усмивката му. — Ще закъснеем — добави с раздразнение.

— В хладилника има студени напитки — подхвърли той и се отправи към спалнята. — Разполагай се.

Останала сама, тя няколко пъти пое дълбоко въздух. Постепенно успя да овладее вълнението си. Всеки мъж, който изглежда така с увита около кръста хавлиена кърпа, трябва да бъде арестуван, помисли си и се извърна да огледа стаята.

При първото си посещение бе твърде ядосана, за да разглежда. И прекалено ангажирана, призна тя и се намръщи. Мъж като този умее да завладее изцяло вниманието на една жена. Сега забеляза пънчетата, малки и големи, инструментите, бурканчетата, препълнени с четки. Под прозореца в дневната имаше дълга работна маса. Младата жена приближи и забеляза, че някои от парчетата дърво са вече полуоформени фигури.

Тя сви рамене и прокара пръсти по парче черешово дърво с множество вдлъбнатини и нарези. Грубо и примитивно, точно както си бе помислила. Изпита задоволство и засегнатото й самолюбие бе поуспокоено, като се убеди, че е била права за това, че му липсва талант. Очевидно той бе поредният грубиян, направил мимолетно впечатление на капризния артистичен свят.

Сетне се извърна и забеляза лавиците.

Бяха отрупани с негови творби. Дълги гладки прекрасно оформени дървени фигури. Профил на жена с разкошна дълга коса, малко дете, уловено в миг на жизнерадостен смях, влюбени, хванати във вечността на първата целувка. Тя продължи да докосва фигурките, неспособна да удържи нито пръстите си, нито чувствата, които събуждаха скулптурите. Творбите му бяха и страстни, и очарователни, и дръзки, и изящни.

Запленена, тя се наведе да разгледа по-долните рафтове. Възможно ли бе, зачуди се, един тъй арогантен мъж с толкова груби маниери да притежава такъв ум, чувствителност, съпричастност, та да създаде подобни прекрасни скулптури от парчета дърво?

Сидни се усмихна и посегна към малко кенгуру, от чиято торбичка надничаше малкото му. Беше гладко като стъкло. Младата жена го остави с тиха въздишка и в същия миг забеляза миниатюрна фигурка. Пепеляшка, помисли си и очарована я задържа с върховете на пръстите си. Красивата героиня от приказката бе с балната си рокля, но едното й краче беше босо, тъй като Михаил я бе хванал по време на бягството й, преди часовникът да удари дванайсет. За момент на Сидни й се стори, че вижда сълзи в прекрасните й очи.

— Харесва ли ти?

Сидни подскочи и бързо се изправи, като все още държеше малката фигурка.

— Да… съжалявам.

— Не е нужно да се извиняваш, задето нещо ти харесва. — Михаил приседна на работната маса. Беше облечен в бежови панталони, косата му бе сресана назад и влажните къдрици стигаха почти до раменете.

Все още развълнувана, Сидни остави миниатюрната фигурка на рафта.

— Извиних се, за това, че пипах нещата ти.

Устните му се разтегнаха в усмивка. Беше запленен от бързината, с която огромното й задоволство от разглеждането на фигурките премина в студена любезност.

— По-добре да бъдеш докосван, отколкото да ти се любуват от разстояние, не мислиш ли?

Намекът в тона и погледа на мъжа беше съвсем явен.

— Зависи.

Когато тя понечи да го заобиколи, той се размърда и се изправи. Бе преценил момента идеално. Сидни едва не се блъсна в него.

— От какво?

Тя не се изчерви, не се скова, не отстъпи. Започваше да свиква с предизвикателното му държание.

— От това дали някой желае да бъде докосван.

Мъжът се ухили.

— Мислех, че говорим за скулптурата.

Да, помисли си тя и бавно пое въздух. Бе паднала в капана.

— Точно за нея говорим. Наистина ще закъснеем. Ако сте готов, господин — Станисласки…

— Михаил. — Той протегна ръка и докосна мъничката й сапфирена обеца. — По-лесно е. — Преди тя да успее да отговори, очите му приковаха нейните. Хваната в капан от настоятелния му поглед, Сидни не бе сигурна дали може да си спомни собственото си име. — Ухаеш на английска градина в следобедния час за чай — промърмори той. — Много прохладно, много съблазнително. И съвсем малко прекалено официално.

Твърде горещо е, каза си тя. Горещо и задушно. Затова не можеше да си поеме дъх. Затрудненото й дишане нямаше нищо общо с мъжа. Или по-скоро тя не би позволила да има нещо общо с него.

— Застанал си на пътя ми.

— Зная. — И по причини, за които не бе съвсем сигурен, възнамеряваше да остане там. — Свикнала си да отместваш хората встрани.

— Не разбирам каква връзка има това с…

— Просто наблюдение — прекъсна я той и докосна върховете на косите й. Разкошни също като наситения им червен цвят. Михаил остана доволен, че я е разпуснала свободно. — Наблюдение на художник. Ще разбереш, че някои хора не се отместват тъй лесно като други. — Той долови как дъхът й секна, ала не обърна внимание на рязкото й дръпване, когато повдигна с ръка брадичката й. Бе се оказал прав за кожата й — нежна и гладка като перла. Бавно обърна лицето й на едната страна, сетне на другата. — Почти съвършено — рече. — Непълното съвършенство е по-хубаво от истинското.

— Моля?

— Очите са твърде големи и устата ти е малко по-широка отколкото трябва.

Обидена, тя отблъсна ръката му. Бе смутена и вбесена, защото си даде сметка, че бе очаквала комплимент.

— Очите и устата ми не са твоя работа.

— Напротив — възрази той. — Ще вая лицето ти.

Тя се намръщи и между веждите й се появи лека бръчка.

— Какво ще правиш?

— Ще вая лицето ти. От палисандрово дърво. И косата ти ще бъде разпусната както сега.

Тя отново отблъсна ръката му.

— Ако ме молиш да ти позирам, боя се, че не проявявам интерес.

— Няма значение. Аз проявявам. — Той я хвана за ръка и я поведе към вратата.

— Ако мислиш, че съм поласкана…

— Че защо да си поласкана? — Михаил отвори вратата, сетне спря и с любопитство се взря в младата жена. — Ти си родена с това лице. Заслугата не е твоя. Ако бях казал, че пееш добре, че танцуваш или пък че се целуваш добре, можеше да бъдеш поласкана.

Той я изведе навън и затвори вратата.

— А така ли е? — попита замислено.

Раздразнена и ядосана, тя рязко попита:

— Така ли е кое?

— Целуваш ли се добре?

Тя вдигна вежди и хладно го стрелна с поглед.

— В деня, когато разбереш, можеш да се почувстваш поласкан. — Доволна от забележката си, тя пое по коридора.

Пръстите му едва я докоснаха — бе готова да се закълне с това. Ала в миг се оказа притисната с гръб към стената, хваната като в клетка от ръцете му, подпрени с длани от двете страни на главата й. Шокът и паниката я заляха като вълна, преди да си даде сметка дали трябва да се чувства обидена.

Съзнавайки, че се държи нагло и развеселен от реакцията й, той задържа устни на сантиметри от нейните. Стомахът му се сви от обзелата го възбуда. За Бога, можеше да се справи с това. И с тази жена. Той се усмихна, доловил накъсаното й дишане.

— Смятам — замислено рече той, — че се налага да се учиш, за да започнеш да се целуваш добре. Устата ти е създадена за целувки. — Той сведе поглед и го задържа на устните й. — Но един мъж трябва да бъде доста търпелив, за да затопли първо кръвта ти. Жалко, че не съм търпелив.

Бе достатъчно близо, за да забележи как тя трепна, преди очите й да се вледенят.

— Смятам — каза тя, влязла в тона му, — че ти сигурно се целуваш много добре. Но една жена трябва да бъде твърде толерантна, за да се справи първо с прекаленото ти самочувствие. За щастие, аз не съм толерантна.

За момент той не помръдна, сякаш колебаейки се дали да провери двете теории. Сетне устните му се извиха в усмивка, а очите му весело проблеснаха. Да, можеше да се справи с нея. Когато се почувстваше готов.

— Стига да иска един мъж може да се научи на търпение, мила, и да подтикне една жена към толерантност.

Сидни се притисна към стената, ала приличаше на коте, приклещено в ъгъла и готова да драска и фучи. Той се отдръпна и я хвана за лакътя.

— Трябва да тръгваме, нали?

— Да. — Без да е сигурна дали изпитва облекчение или разочарование, тя го последва към стълбището.