Неизживени спомени

1

В малките градове откриването на нов магазин е велико събитие.

За Брайън Раск това не беше толкова голяма работа, колкото бе за останалите — като майка му например. През последния месец я беше чул да го обсъжда (не се казвало „клюкарстване“, защото клюкарстването било лош навик и тя не го правела) надълго и нашироко по телефона с най-добрата си приятелка Майра Ивънс. Първите работници бяха пристигнали в старата сграда, където преди това се помещаваше кантората за недвижими имоти и застраховки „Уестърн Мейн“, точно когато започна учебната година и оттогава работеха без прекъсване. Не че някой имаше представа какво точно смятат да правят — първата им работа бе да поставят голяма стъклена витрина, а втората — да я матират с пяна.

Преди две седмици на вратата се бе появила табела, закачена над фуния от прозрачна пластмаса.

пишеше на табелата.

— Ще бъде просто още един антиквариат — каза майката на Брайън на приятелката си.

По това време Кора Раск си беше полегнала на дивана с телефона в едната ръка, а с другата си хапваше пияни вишни и гледаше „Санта Барбара“ по телевизията.

— Просто още един антиквариат с купища фалшива ранноамериканска мебел и стари, плесенясали телефони с ексцентрична форма. Помни ми думата.

Това се бе случило малко след като бяха инсталирали и матирали новата витрина и майка му така убедено говореше, че Брайън просто трябваше да сметне въпроса за приключен. Само дето за майка му въпросите никога не приключваха напълно. Нейните разсъждения и предположения бяха толкова безкрайни, колкото проблемите на героите в „Санта Барбара“ или „Общинска болница“.

Миналата седмица първият ред на табелата пред вратата бе сменен с:

Брайън не се интересуваше толкова от новия магазин, колкото майка му или някои от учителите (бе ги чул да говорят за това в учителската стая на прогимназията в Касъл Рок, докато беше дежурен), но беше на единадесет, а едно здраво единадесетгодишно момче се интересува от всичко ново. Освен това името на магазина го озадачаваше. „Неизживени спомени“. Какво ли пък значеше това?

Бе забелязал промяната в табелата миналия вторник, като се връщаше от училище. Във вторниците се прибираше по-късно. Брайън се бе родил със заешка устна и макар че му направиха операция, когато бе още на седем, все още се налагаше да ходи на логопед. Пред всеки, на когото хрумнеше да го попита, той упорито настояваше, че мрази часовете по правоговор, но всъщност не беше така. Беше дълбоко и безнадеждно влюбен в мис Ратклиф и цяла седмица чакаше допълнителните си часове. Във вторник училището сякаш траеше с години и последните два часа Брайън винаги прекарваше с приятна тръпка в стомаха.

Часовете по правоговор се посещаваха от още четири деца, но никое от тях не живееше в квартала на Брайън и това страшно му харесваше. След час, прекаран в една и съща стая с мис Ратклиф, той се чувстваше прекалено екзалтиран, за да търси компания. Обичаше да се прибира бавно към къщи в късния следобед, побутвайки колелото, вместо да го кара, и да си мечтае за нея сред дъжда от есенни листа, които се сипеха отгоре му под мекото октомврийско слънце.

Пътят му минаваше покрай търговската част на Мейн Стрийт срещу Кметството и в деня, в който видя табелата за тържественото откриване, момчето залепи нос за стъклената врата на магазина с надеждата, че ще види какво е заменило масивните бюра и жълтеникавите стени на бившата кантора. Любопитството му обаче не бе задоволено. Бяха спуснали щори зад вратата и единственото, което успя да види, бе собственото си лице.

В петък, на четвърти, в седмичника на Касъл Рок се появи реклама за новия магазин. Текстът беше ограден с вълнообразна рамка, а отдолу бяха изрисувани две ангелчета, надули дълги фанфари. Рекламата всъщност не казваше нещо по-различно от онова, което можеше да се прочете на табелата пред вратата: името на магазина беше „Неизживени спомени“, щеше да бъде открит на 9 октомври в десет часа сутринта и естествено: „Няма да повярвате на очите си.“ Нямаше дори намек за това какви стоки собственикът или собствениците имат намерение да продават.

Това, изглежда, дразнеше Кора Раск. Поне дотолкова, че да я накара да пристъпи към едно от редките си сутрешни обаждания на Майра.

— Ще повярвам на очите си, дума да няма — викна тя. — Като видя тия месингови легла, дето уж са на по двеста родини, а имат печата на Рочестър, Ню Йорк на рамката си за тия дето ще си направят труда да погледнат под завивките — просто няма как да не повярвам на очите си.

Майра й отвърна нещо. Кора слушаше, взимаше си кашу и нервно предъвкваше, а Брайън и по-малкият му брат Шон седяха на пода в дневната и гледаха детско предаване по телевизията. Шон бе напълно погълнат от света на смърфовете, а Брайън, който също не беше безразличен към общността на малките сини човечета, надаваше ухо и на разговора.

— То-оочно така! — възкликна Кора с още по-голяма увереност и ентусиазъм на особено убедителния аргумент на Майра. — Високи цени и плесенясали антични телефони!

В понеделник след училище Брайън мина през центъра с двама-трима приятели и когато стигнаха до новия магазин, той забеляза, че над витрината е сложена тъмнозелена тента. На нея с големи бели букви пишеше „НЕИЗЖИВЕНИ СПОМЕНИ“. Поли Чалмърс, която държеше шивачницата наблизо, бе застанала на тротоара с ръце на изящно тънкото си кръстче и гледаше тентата с нещо средно между почуда и възхищение.

Самият Брайън, който малко разбираше от тенти, също се възхити. Това беше единствената истинска тента на Мейн Стрийт и придаваше на новия магазин собствен облик. Думата „изтънчен“ не беше част от речника на Брайън, но момчето веднага разбра, че няма друг магазин в Касъл Рок, който да изглежда така. С тентата той приличаше на онези супермаркети, които човек може да види в телевизионно шоу. В сравнение с него „Уестърн Ауто“ отсреща изглеждаше старомоден и провинциален.

Когато момчето се прибра, майка му седеше на дивана и гледаше „Санта Барбара“, хапвайки кремов пай и пиейки диетична кола. Тя винаги пиеше диетични напитки, докато гледаше телевизия, и Брайън все не можеше да разбере защо, имайки предвид какво си прокарва с тях, но бе решил, че е опасно да пита. Това можеше дори да я накара да се разкрещи, а когато тя крещеше, човек трябваше да си търси убежище.

— Мамо… — подхвана той, като метна учебниците си на плота и извади млякото от хладилника. — Знаеш ли какво — сложили са тента на новия магазин.

— Каква лента? — дочу се гласът й от дневната. Брайън си сипа мляко и застана на вратата.

— Тента. На новия магазин.

Тя стана, напипа дистанционното и изключи звука. На екрана Ал и Корин продължиха да говорят за сантабарбарските си проблеми в любимия им сантабарбарски ресторант, но сега само глухоням можеше да ги разбере.

— Какво? „Неизживени спомени“ ли?

— А-ха — отвърна момчето и отпи от млякото.

— Недей да мънкаш — смъмри го тя и натъпка остатъка от пая в устата си. — Отвратително е. Колко пъти трябва да ти повтарям?

„Колкото си ми казвала да не говоря с пълна уста“ — помисли си, но замълча. От малък бе свикнал да си държи езика зад зъбите.

— Извинявай, мамо.

— Каква тента?

— Зелена.

— Пресована или алуминиева?

Брайън, чийто баща продаваше щори за Дик Пери и фирмата му в Саут Парис, прекрасно разбираше какво има предвид майка му, но ако тентата беше такава, той едва ли щеше да я забележи. Тенти от алуминий и пресована ламарина имаше под път и над път. Половин Касъл Рок си бе сложил такива над прозорците.

— Не, платнена е. От брезент, струва ми се. Стои опъната и прави сянка. И е кръгла — ето така. — Той разпери ръце в полукръг, като внимаваше да не разлее млякото. — А отпред е написано името на магазина. Направо е страхотна, казвам ти.

— Ще припадна!

Това беше израз, който Кора често използваше да изрази възторг или гняв. Брайън отстъпи крачка назад да не би да е второто.

— Какво мислиш, че правят там, мамо? Може би ресторант?

— Не знам — отвърна тя и посегна към телефона на масичката. Наложи й се да премести Скуибълс, котката, програмата за телевизията и диетичната кола, но най-после го докопа. — Във всеки случай звучи ми съмнително.

— Мамо, какво всъщност означава „неизживени спомени“? Да не би да е…

— Не ме безпокой сега, Брайън. Мама е заета. В кутията за хляб има кифлички. Вземи си, ако искаш, но само една, че ще си развалиш вечерята — отсече майка му, докато звънеше на Майра по телефона.

Скоро двете вече оживено обсъждаха зелената тента.

Брайън, който не искаше кифли (обичаше майка си, но като я гледаше как яде, понякога му се изгубваше апетитът) седна на масата в кухнята, извади учебника си по математика и се зае със задачите. Беше буден и съзнателен ученик в това бе единственото домашно, което не бе написал в училище. Докато методично преместваше десетични точки и делеше числата, надаваше ухо и към разговора на майка си. „Я — отново казваше на Майра, — че това е още един магазин, в който ще се продават лепкави шишенца със стар парфюм и снимки на нечии починали роднини и просто е срамота да стават такива работи.“ Кора разправяше, че имало твърде много хора, чийто девиз в живота бил „Вземи парите и бягай“, а като споменаваше за тентата гласът й звучеше, като че ли някой умишлено се бе заел да я обиди и бе успял.

„Сякаш си мисли, че някой е трябвало да я предупреди“ — разсъждаваше Брайън, докато моливът му старателно закръгляше и делеше десетичните числа. Да, точно така. Хем беше любопитна, хем я беше яд и тази комбинация направо можеше да я съсипе. Е, скоро всичко щеше да стане ясно. И тогава майка му може би щеше да му разкрие голямата тайна. Или пък, ако продължаваше да е така заета, щеше да я разбере от следобедните й разговори с Майра.

Ала се случи така, че той научи много неща за „Неизживени спомени“ преди майка си, преди Майра и преди всеки друг от Касъл Рок.

2

В деня преди откриването на „Неизживени спомени“ той едва буташе колелото си на път за дома. Беше потънал в прекрасен сън посред бял ден (който нямаше да сподели, та ако ще и да го горяха с нажежено желязо и да му пускаха смъртоносни тарантули), в който молеше мис Ратклиф да отиде с него на панаира и тя се съгласяваше.

— Благодаря ти, Брайън — казва мис Ратклиф и в ъгълчетата на очите й — толкова сини, че изглеждаха бездънни — проблясваха сълзи на благодарност. — Напоследък… ми е така тъжно. Нали знаеш, изгубих любимия си.

— Ще ви помогна да го забравите — отвръща той решително, но гальовно. — Само ми казвайте… Брай.

— Благодаря ти — прошепва тя и се навежда към него така близо, че той долавя парфюма й — прелестен аромат на диви цветя. — Благодаря ти… Брай. И тъй като поне тази вечер ще бъдем момче и момиче, а не ученик и учител, можеш да ми викаш… Сали.

Тя е като хипнотизирана от това неочаквано разбиране, от тази неподозирана мъжественост.

„Може да е само на единадесет — мисли си, — но е по-истински мъж, отколкото Лестър някога е бил.“

Ръката й стиска неговата. Лицата им се приближават още и още.

— Не — мълви тя, а очите й са вече така големи и така близо, че той сякаш потъва в тях. — Не трябва, Брай… не е редно…

— Редно е, скъпа — отвръща й той и притиска устни до нейните.

След миг тя се дръпва и нежно прошепва…

— Ей, момче, гледай къде караш, мама му стара!

Изкаран от хипнозата, Брайън се озова пред пикапа на Хю Прийст.

— Извинявайте, господин Прийст — смутолеви и почервеня като домат.

Хю Прийст бе последният човек, когото би искал да вбеси. Работеше в комуналния отдел и се славеше с най-злия нрав в Касъл Рок. Брайън внимателно следеше движенията му. Ако Прийст тръгнеше да излиза от пикапа смяташе да се метне на колелото и да полети по Мем Стрийт със скоростта на светлината. Нямаше намерение да прекара следващия месец в болницата само защото си бе представял, че отива с мис Ратклиф на панаир.

Но Хю Прийст стискаше бутилка бира между краката си по радиото Ханк Уилямс младши пееше „Извисен и зареден“ и той се чувстваше прекалено уютно, за да предприеме нещо толкова радикално, като да съдере кожата на някакво си момче във вторник следобед.

— Отваряй си очите! — изръмжа и надигна бутилката, като не отместваше смразяващия си поглед от Брайън. — Защото следващия път изобщо няма да си правя труда да спирам. Просто ще мина през тебе и ще те размажа на пътя, приятел.

После включи на скорост и потегли. Брайън изпита безумното и слава Богу, краткотрайно желание да извика: „Голяма работа!“ след него, а сетне изчака оранжевата камионетка да завие по Линдън Стрийт и продължи пътя си. Със съня за мис Ратклиф, уви, за днес беше свършено. Хю Прийст го бе върнал в действителността. Мис Ратклиф не се бе скарала с годеника си Лестър Прат; все още носеше малкия си годежен пръстен с диамант и продължаваше да кара синия му мустанг, докато чакаше новата си кола да дойде от фабриката.

Предишната вечер Брайън ги бе видял двамата с Прат да лепят онези плакати за дявола и заровете на телефонните кабини по Лоуър Мейн Стрийт, заедно с още цяла сюрия хора. Само дето католиците си заминаха веднага след като си свършиха работата и отведоха и мис Ратклиф със себе си Така погледнато е смешно… но ако беше по-голям, той би бранил със зъби и нокти всеки един плакат, който тя е залепила със святите си ръце.

Замисли се за тъмносините й очи, за дългите й крака на танцьорка и почувства същото крайно възмущение, което винаги го изпълваше, като се сетеше, че през януари тя имаше намерение да смени прекрасното Сали Ратклиф със Сали Прат, което звучеше на Брайън като дебелана, която се пльосва на стръмно стълбище.

„Е — помисли си той, докато завиваше по Мейн Стрийт, — може пък да си промени решението. Всичко се случва. Може Лестър Прат да катастрофира, да получи тумор в мозъка или нещо от този род. Може дори да се окаже, че е пристрастен към наркотици. Мис Ратклиф никога не би се омъжила за наркоман.“

Тези мисли създаваха на Брайън странен комфорт, но не променяха факта, че Хю Прийст бе прекъснал съня му точно след най-вълнуващия момент (целуването с мис Ратклиф и най-вече докосването на дясната й гърда в Тунела на любовта на панаира). Всъщност идеята беше направо налудничава — единадесетгодишен ученик да води учителката си на панаир. Тя беше хубава, но беше и възрастна. Бе казала веднъж на класа, че през ноември ще навърши двадесет и четири.

И така, Брайън сгъна внимателно мечтите си по ръбовете, както човек би сгънал ценен документ, и ги пъхна на рафта в дъното на съзнанието си, където им беше мястото. После намести колелото си и смяташе да се прибере веднага вкъщи, но табелата пред новия магазин привлече вниманието му.

Нещо в нея се бе променило. Той спря и се вгледа.

беше изчезнало и бе заменено от малка квадратна табелка, на която с червени букви на бял фон пишеше:

И толкоз. Просто

Брайън стоеше с колелото между краката, гледаше надписа и сърцето му заби по-често.

„Да не мислиш да влезеш? — попита се той. — Искам да кажа, дори да са отворили един ден по-рано, нямаш намерение да влизаш, нали?“

„Защо не?“ — отвърна си.

„Ами-ии… защото витрината още е матирана, щората на вратата — спусната. Ако влезеш, всичко може да ти се случи. Всичко. Ами, да. Представи си, че този, дето държи магазина, е Норман Бейтс или нещо такова и се облича с дрехите на майка си, а после убива клиентите, а? Остави“ — говореше добрата му половина и сякаш съзнаваше, че е загубила.

Брайън вече си представяше как ще каже на майка си. Как ще влезе и ей така небрежно ще подхвърли: „Мамо, онзи новия магазин, «Неизживени спомени»… отворили са го един ден по-рано. Влязох и поразгледах малко.“

Можете да се хванете на бас, че тя незабавно ще изключи звука на телевизора! И ще иска да чуе всичко от игла до конец!

Тази мисъл бе прекалено примамлива за Брайън. Той пусна стъпенката на колелото си, пъхна се бавно под сянката на тентата — отдолу беше поне десет градуса по-хладно — и тръгна към вратата на „Неизживени спомени“.

Щом сложи ръка на голямата старинна месингова топка, изведнъж му хрумна, че табелата може да не е вярна. Вероятно е стояла зад вратата, приготвена за следващия ден, и някой по погрешка я е сложил. Иззад спуснатата щора не се чуваше нито звук и мястото изглеждаше пусто.

Ала вече стигнал дотам, Брайън врътна топката… и тя поддаде. Езикът щракна и вратата на „Неизживени спомени“ се отвори.

3

Вътре беше мрачно, но не и тъмно. На тавана бяха монтирали релси със спот-лампи (специалитет на Дик Пери и фирмата му) и някои от крушките светеха, насочени към няколко стъклени витрини, подредени из просторната стая. Повечето от витрините обаче бяха празни. Лампите осветяваха малкото предмети, които все пак бяха изложени.

Дървеният под, който беше гол, когато тук се помещаваше кантората на „Уестърн Мейн“, сега бе покрит с плътен мокет с цвят на бургундско вино. Стените бяха боядисани в ослепително бяло. Мека светлина, бяла като самите стени, се процеждаше през матираната витрина.

„Е, явно е грешка — помисли си Брайън. — Дори не са подредили стоката още. Онзи, дето по погрешка е сложил табелката ОТВОРЕНО на входа, също по погрешка е оставил и вратата незаключена.“

Доброто възпитание изискваше в този случай момчето да затвори отново вратата отвън, да се качи на колелото и да се прибере у дома.

И все пак не му се тръгваше. В края на краищата намираше се в новия магазин и наистина виждаше интериора му. Майка му цял следобед щеше да го разпитва, като разбереше за това. Най-странното бе, че не беше съвсем сигурен какво вижда. Имаше десетина

експоната

(или стоки) във витрините и лампите наистина бяха насочени към тях — може би за проба — само дето Брайън изобщо не можеше да разбере какво представляват те. Е, поне със сигурност можеше да каже, че това не бяха месингови легла и плесенясали стари телефони.

— Е-хо? — викна той неуверено, без да помръдва от входа. — Има ли някой тук?

И тъкмо се канеше да хване топката на вратата отново и да си излезе, когато някой отвърна:

— Тук съм.

Висока фигура — в първия момент му се стори невероятно висока — излезе зад една от витрините от свод, прикрит със завеса от тъмно кадифе. Брайън изпита моментен и твърде ужасяващ пристъп на страх, но когато светлината на една от лампите падна върху лицето на човека, страхът му премина. Мъжът беше възрастен и лицето му излъчваше доброта. Той наблюдаваше момчето е любопитство.

— Вратата ви беше отключена — подхвана Брайън, — та си помислих…

— Разбира се, че е отключена — отвърна високият мъж. — Реших да отворя за малко. Нещо като… предпремиера. А ти си първият ми клиент. Ела, приятелю. Влез спокойно и остави част от щастието, което носиш със себе си!

Той се усмихна и протегна ръка. Усмивката му беше заразяваща. Брайън изведнъж почувства симпатия към собственика на „Неизживени спомени“ и нищо друго не му оставаше, освен да прекрачи прага и да стисне ръката на високия господин, без дори да се замисли. Вратата зад него се залости сама, но той дори не забеляза. Вниманието му бе привлечено от очите на високия мъж — тъмносини, като тези на мис Ратклиф. Сякаш двамата бяха баща и дъщеря.

Ръкостискането на мъжа беше здраво и уверено, но не болезнено. И все пак в него имаше нещо неприятно. Нещо… мазно и някак студено.

— Приятно ми е — каза Брайън.

Тъмносините очи се ококориха срещу лицето му като семафори.

— На мен също ми е приятно да се запознаем — отвърна високият мъж и така Брайън Раск се срещна със собственика на „Неизживени спомени“ преди когото и да било от Касъл Рок.

4

— Казвам се Лийлънд Гонт — представи се високият мъж. — А ти си…

— Брайън. Брайън Раск.

— Чудесно, господин Раск. А тъй като сте първият ми клиент, мисля, че мога да ви предложа специална цена за онова, което си харесате.

— О, благодаря — смути се момчето, — но не мисля, че мога да си купя нещо от такъв магазин. Няма да ми дадат пари до петък, пък и… — Той отново огледа полупразните витрини. — … изглежда, още не сте подредили цялата стока.

Гонт се усмихна. Зъбите му бяха неравни и изглеждаха жълтеникави на слабата светлина, но Брайън въпреки всичко намери усмивката му за изключително чаровна и отново не можа да се сдържи и й отвърна.

— О, да! — възкликна Лийлънд Гонт. — Това съвсем не е всичко. По-голямата част от… стоката ми — както я определихте — ще пристигне тази вечер. Но все пак имам няколко интересни неща. Разгледайте, млади ми господине Раск. Ако не друго, то поне с удоволствие бих изслушал мнението ви… Пък и сигурно имате майка, нали? Разбира се, че имате. Такъв прекрасен младеж като вас не може да бъде сирак. Прав съм, нали?

— Да, мама си е у дома — кимна с усмивка той и изведнъж му хрумна идея. — Искате ли да я доведа?

Ала още преди да изкаже мисълта си, вече съжаляваше. Не му се искаше да води майка си тук. На следващия ден господин Лийлънд Гонт щеше да принадлежи на целия град. На следващия ден майка му и Майра Ивънс щяха да се нахвърлят отгоре му заедно с останалите жени на Касъл Рок. Момчето предположи, че до края на месеца — какъв ти месец, може би дори до края на седмицата — господин Гонт вече нямаше да изглежда толкова странен и различен, но в този момент той все още беше сензация. В този момент все още принадлежеше само и единствено на Брайън Раск и на него му се искаше това да продължи.

И остана изключително доволен, когато господин Гонт вдигна ръка (пръстите му бяха изключително тънки и дълги, а показалецът и средният бяха съвсем равни на дължина) и поклати глава.

— Не, точно това не искам. Тя без съмнение ще доведе някоя приятелка със себе си, нали?

— Да — отвърна Брайън и си представи Майра.

— Даже може би две или три приятелки. Не, така е по-добре, Брайън. Нали мога да ти викам Брайън?

— Разбира се — възкликна развеселен.

— Благодаря ти. А ти ще ме наричаш господин Гонт, тъй като съм по-възрастен от теб, което не значи непременно и по-добър. Съгласен?

— Съгласен.

Брайън не разбра съвсем това за възрастните и добрите, но му харесваше да слуша как говори този човек. А очите му бяха наистина невероятни. Просто не можеше да откъсне поглед от тях.

— Ето така е по-добре — отвърна господин Гонт и потърка дългите си длани.

Сухата му кожа издаде съскащ звук, като раздразнена змия, която се кани да нападне.

— Ще разкажеш на майка си за магазина, може би дори ще й покажеш какво си си купил, ако си купиш нещо…

Брайън си помисли да каже на господин Гонт, че има всичко на всичко деветдесет и един цента, но се отказа.

— И тя ще каже на приятелите си, а те — на своите приятели… Виждаш ли, Брайън? Местният вестник може само да се надява, че ще постигне такава бърза реклама! Нямаше да постигна такъв ефект, дори да те бях наел да се разхождаш из улиците, облечен със сандвич-пано!

— Е, щом казвате — съгласи се Брайън. Нямаше преде тава какво е сандвич-пано, но беше сигурен, че за нищо на света няма да облече такова нещо. — Ще ми бъде приятно да поразгледам…

„…малкото, което може да се види“ — премълча от учтивост той.

— Ами гледай тогава! — подкани го господин Гонт и махна към витрините. — Чувствай се като у дома си Брайън.

Момчето едва сега забеляза, че мъжът е облечен в спретнато дълго сако от червено кадифе. Всъщност приличаше му на смокинг, като от разказите за Шерлок Холмс които бе чел.

Бавно отиде до най-близката витрина и погледна през рамо, сигурен, че господин Гонт ще го следва като сянка, но той все още стоеше до вратата и наблюдаваше първия си клиент със загадъчно задоволство, сякаш бе прочел мислите му. Момчето ненавиждаше собствениците на магазини да се тътрят подир клиентите си. Все му се струваше, че гледат да не би да счупиш или задигнеш нещо.

— Гледай спокойно, Брайън — окуражи го господин Гонт. — Пазаруването е удоволствие, когато човек има време да поразгледа, и мъчение, когато трябва да купува набързо.

— Вие да не би да сте някъде от Европа? — попита Брайън.

Начинът, по който мъжът построяваше изреченията, и това, че използваше „човек“ вместо второ лице единствено число, му направи особено впечатление. Напомняше му за оня наперен водещ на поредицата „Шедьоври на класиката“, която майка му гледаше, когато в програмата пишеше, че ще е любовна история.

— От Акрън съм.

— Това в Англия ли е?

— Това е в Охайо — отвърна сериозно Лийлънд Гонт, а после оголи големите си криви зъби в слънчева усмивка.

Изведнъж го напуши такъв неудържим смях, какъвто понякога предизвикваха репликите от филми като „Бар «Наздраве»“. Всъщност цялата тази история го караше да се чувства участник в телевизионно шоу. Такова едно загадъчно, но не опасно.

Прихна да се смее. За миг се притесни, че господин Гонт ще го сметне за невъзпитан (може би защото майка му винаги го обвиняваше в лошо държане и вследствие на това Брайън бе започнал да си представя живота като огромна невидима паяжина от правила и норми на поведение), но мъжът също се засмя.

Двамата се смееха в захлас и момчето си помисли, че отдавна не е имало толкова приятен следобед.

— Хайде, гледай, Брайън — махна с ръка господин Гонт. — Друг път ще си разправяме случки.

И Брайън гледаше. В най-голямата витрина, която спокойно можеше да побере двадесет-тридесет експоната, имаше само пет неща. Едното беше лула. Другото — снимка на Елвис Пресли. На нея Кралят (както винаги го наричаше майката на Брайън) беше наметнал червения си шал и бялото пилотско яке с тигъра на гърба и държеше микрофон пред плътните си устни. Третият експонат беше фотоапарат „Полароид“, а четвъртият — къс излъскана скала, с дупка в средата, пълна с кристални люспи. Кристалът, като вълшебен, улавяше и отразяваше светлината на лампите отгоре.

— Това е друза2, нали? — попита Брайън.

— Браво! Ти си образован млад мъж, Брайън. Наистина е друза. Имам малки табелки за повечето от експонатите, но още не съм ги разопаковал, както и самите експонати впрочем. Ще трябва здравата да се потрудя, ако искам да съм готов утре сутрин — отвърна господин Гонт, но изобщо не изглеждаше притеснен.

Напротив, сякаш беше доволен, че стои и обслужва първия си клиент.

— А това какво е? — попита момчето и посочи петия експонат — парче дърво с размерите на показалец.

Стоката му се струваше твърде странна за провинциален магазин. Беше харесал Лийлънд Гонт от пръв поглед, но ако и останалите му неща бяха такива, бизнесът му едва ли щеше да процъфти. Ако човек иска да продава лули, снимки на Краля и късчета дърво, Ню Йорк е мястото, където трябва да направи магазин… или поне с такова впечатление бе останал Брайън, гледайки филмите по телевизията.

— А-аа! — възкликна господин Гонт. — Това наистина е интересен експонат. Сега ще ти го покажа.

Той прекоси помещението, застана пред витрината, извади дебела връзка ключове и без дори да погледне, хвана един от тях и отключи. После извади късчето дърво и каза:

— Дай ръка, Брайън!

— У-уу, по-добре да не го пипам — дръпна се той.

Като жител на градче, в което туризмът бе основна дейност, бе посещавал десетки магазини за сувенири и стотици пъти бе чел табелките с онова малко стихче:

Представяше си ужаса на майка му, ако счупеше дръвцето — или каквото беше там — и господин Гонт, вече не така дружелюбен и весел, му кажеше, че то струва петстотин долара.

— Защо? — вдигна вежди мъжът. Те всъщност бяха една вежда, рунтава и гъста, пораснала над очите му в непрекъсната линия.

— Ами, много съм несръчен.

— Глупости! Познавам несръчните момчета още щом ги видя. Ти не си от тях — възрази господин Гонт и сложи късчето дърво на дланта му.

Брайън остана малко изненадан, като го видя в ръцете си. Дори не си спомняше да е разтварял длан.

Но едно беше сигурно — на пипане това нещо изобщо не приличаше на дърво, а по-скоро на…

— Прилича на… камък — колебливо каза той и вдигна очи към господин Гонт.

— Да, вкаменило се е.

— Вкаменило! — впечатлен, разгледа късчето дърво по-отблизо и плахо прокара пръст по повърхността му.

Беше едновременно и гладко, и грапаво, а допирът до него не бе особено приятен. — Сигурно е старо.

— Над две хиляди години — отвърна тържествено търговецът.

— Е-хаа! — възкликна Брайън и едва не изпусна късчето дърво. Ръката му инстинктивно се сви да запази предмета… и изведнъж по тялото му премина странно чувство на обърканост. Усети, че… му се завива свят? Не, не беше замаян, а сякаш се отдалечаваше. Сякаш част от него напусна тялото му и се понесе нанякъде.

Възрастният мъж го гледаше с интерес, а големите му очи изведнъж станаха колкото чаени чаши. И все пак тази замаяност не беше ужасяваща, а по-скоро забавна и със сигурност по-приятна от допира до късчето дърво.

— Затвори очи! Затвори очи, Брайън, и ми кажи какво чувстваш!

Момчето затвори очи и застана така — неподвижен, изпънал ръка, стиснал късчето дърво в юмрука си. Не видя как горната устна на господин Гонт се изпъна като кучешка над големите му, криви зъби в гримаса на удоволствие или може би на очакване. Долавяше само някакво мъгляво усещане за движение — някакво полюшване… и звук, кратък и глух: туп-туп… туп-туп… туп-туп. Познаваше този звук. Това беше…

— Лодка! — извика въодушевено, без да отваря очи. — Сякаш се возя на лодка!

— Наистина ли? — попита търговецът и гласът му прозвуча безкрайно далечен.

Усещанията се засилваха. Сега Брайън сякаш подскачаше по дълги, лениви вълни. Чуваше далечни писъци на птици и по-близо — гласове на десетки животни: мучене на крави, кукуригане на петли, басово ръмжене на тигър — по-скоро израз на досада, отколкото на раздразнение… В тази едничка секунда почти усещаше дървото под краката си (същото онова дърво, от което се бе откъснало парчето) и изведнъж осъзна, че и собствените му крака вече не са обути в маратонки, а в някакви сандали…

Но картината си отиваше. Накрая се сви до малка бляскава точка, като светлината на телевизора, когато изгасне токът, и изчезна. Отвори очи, разтреперан и възбуден.

Юмрукът му така здраво стискаше късчето дърво, че с усилие разтвори пръсти й ставите му проскърцаха като ръждясали панти.

— Май-кооо! — прошепна той.

— Страхотно е, нали? — попита весело господин Гонт и измъкна късчето дърво от ръцете му с вещината на доктор, който вади треска от плът.

После върна чудатия предмет на мястото му и затвори витрината със замах.

— Страхотно е — съгласи се Брайън и гласът му излезе от гърлото почти като въздишка.

После се наведе и се вгледа в късчето дърво. Ръката му все още малко пареше там, където го бе държал. Всичките усещания — полюшването на палубата, ударите на вълните по кърмата, допира с дървото под краката му — все още витаеха в съзнанието му, макар да знаеше, че колкото и да е жалко, те ще преминат като сън.

— Чувал ли историята за Ной и ковчега му? — попита господин Гонт.

Брайън се замисли. Беше сигурен, че това е някаква библейска история, но обикновено се отвяваше нанякъде по време на неделните проповеди и часовете по религия.

— Да не е това онази лодка, дето обиколила света за осемдесет дни?

— Нещо такова, Брайън — засмя се мъжът. — Нещо такова. Е, това късче дърво се предполага, че е част от Ноевия ковчег. Разбира се, аз не мога да твърдя със сигурност, че е от там, защото хората ще си помислят, че това е опашата лъжа. Има сигурно пет хиляди души по света, които се опитват да продадат късчета дърво, дето уж са част от Ноевия ковчег, и поне петстотин хиляди, които се мъчат да пробутат парчета от Светия кръст, но аз мога само да кажа, че това късче дърво тук е на повече от две хиляди години, защото съм го изследвал в лаборатория и мога да твърдя, че е намерено в Свещената земя, макар и не на връх Арарат, а на връх Морам.

Цялата тази информация се потули някъде в главата на Брайън, но най-същественото остана.

— Две хиляди години! — възкликна той. — Сигурен ли сте?

— Напълно. Имам сертификат от Масачузетския технологичен институт, където го изследваха. Той си върви с експоната, разбира се. Но да ти кажа право, аз наистина смятам, че е възможно да е част от Ковчега. — Той загледа късчето дърво, а после вдигна ослепително сините си очи към Брайън и момчето остана като парализирано от погледа му. — В края на краищата връх Морам е на по-малко от тридесет километра птичи полет от връх Арарат, а в световната история са правени и по-големи грешки от това къде е била последната спирка на някаква лодка, пък било то и голяма. Особено когато легендите са се пренасяли от уста на уста с векове, преди да бъдат окончателно написани на хартия. Прав ли съм?

— Ъ-ха. Звучи логично.

— Освен това дървото предизвиква странни усещания, когато човек го вземе в ръка, нали?

— Ами, да.

Господин Гонт весело разроши косата на момчето и развали магията.

— Харесваш ми, Брайън. Ще ми се всичките ми клиенти да са толкова чудесни. Тогава животът на скромните търговци като мен би бил много по-лек.

— За колко… за колко бихте продали нещо такова? — попита Брайън и с разтреперан пръст посочи късчето дърво.

Едва сега започваше да осъзнава колко дълбоко го бе разтърсило преживяното. Беше като да долепиш рапан до ухото си и да чуеш шума на океана… само че триизмерно и съвсем осезаемо. Така му се искаше господин Гонт да му даде да подържи дръвцето отново, но не знаеше как да го помоли, пък и той не предложи.

— Ха, сега да видим. — Търговецът почукна с пръсти по брадичката си и го погледна лукаво. — Що се отнася до този експонат и до останалите наистина интересни неща, които продавам, цената зависи от купувача. От това какво купувачът би бил готов да заплати. Е, ти колко би дал, Брайън?

— Не знам — смутолеви момчето, мислейки за деветдесетте цента в джоба си. — Много!

Господин Гонт вирна глава и сърдечно се разсмя. Едва тогава Брайън забеляза, че косата на мъжа срещу него е посребрена само на слепоочията, макар да беше съвсем сива, когато го видя за пръв път.

„Сигурно е било от светлината“ — помисли си.

— Е, беше ми много интересно, Брайън, но наистина ме чака много работа и…

— О, да, да — замънка момчето, изведнъж осъзнало, че трябва да се държи прилично. — Аз също трябва да тръгвам вече. Извинявайте, че ви забавих толкова…

— Не, не! Не ме разбирай погрешно! — възкликна господин Гонт и сложи ръка на рамото му.

Брайън рязко се отдръпна. Надяваше се жестът му да не изглеждал прекалено неучтив, но дори и да беше, той просто не можеше да се въздържи. Ръката на мъжа бе твърда, суха и някак неприятна. Всъщност допирът с нея по нищо не се различаваше от допира с онова парче вкаменено дърво, което уж било част от Ноевия ковчег или каквото и да е там. Но господин Гонт бе прекалено зает да забележи инстинктивния жест на момчето и се държеше сякаш той бе нарушил етикета.

— Исках да кажа, че просто трябва да започнем пазарлъка. Всъщност не мисля, че е необходимо да разглеждаш останалите неща. Те не са кой знае колко, пък и ти вече видя най-интересните от тях. Но аз си знам стоката и дори без описа в ръка бих могъл да ти покажа нещо, което да те заинтригува, Брайън. Какво би ти харесало?

— Амии-и-и… — провлачи момчето.

Харесваха му стотици неща и в това беше проблемът — когато го питаха така направо, просто не можеше да реши кое от тях би му харесало най-много.

— В такива случаи не се мисли много — каза господин Гонт и макар гласът му да звучеше вяло, погледът внимателно изследваше лицето на Брайън. — Като те питам: Брайън Раск, какво най-много би желал в този момент, какво ще ми отговориш? Бързо!

— Санди Коуфакс — бързо отвърна той.

Не беше осъзнал, че дланта му се е отворила да поеме късчето от Ноевия ковчег, докато не го видя да лежи в ръката му. Не знаеше какво ще отговори, докато не чу думите да излизат от устата му. Ала щом ги чу, разбра, че те напълно изразяват желанията му.

5

— Санди Коуфакс? — замисли се господин Гонт. — Интересно.

— Е, не самия Санди Коуфакс, разбира се. Имам предвид негова снимка.

— С екипа на „Топс“ или на „Флийърс“?

Брайън не се беше и надявал, че следобедът може да стане толкова приятен. Търговецът разбираше от бейзболни картички, колкото и от реликви и друзи, а това наистина беше страхотно.

— „Топс“.

— Сигурно искаш първата му снимка — каза със съжаление господин Гонт. — Не мисля, че мога да ти помогна, но…

— Не — прекъсна го момчето. — Не от 1954. От петдесет и шеста. Тя ми трябва. Колекционирам снимки на бейзболисти от 1956. Татко ме запали по тях. Забавно е, а и само някои от тях са наистина скъпи — Ал Калайн, Мел Парнъл, Рой Кампанела и други от тяхната класа. Вече имам петдесет снимки, включително и тази на Ал Калайн. Струваше цели тридесет и осем долара. Доста ливади окосих, докато си я купя.

— Сигурен съм — отвърна мъжът с усмивка.

— Та, както казах, повечето от снимките от петдесет и шеста не са кой знае колко скъпи — струват по пет, седем до десет долара. Но виж, Санди Коуфакс в добро състояние може да ти излезе деветдесет, дори сто долара. През петдесет и шеста той не е бил толкова известен, но после е станал наистина велик. А по онова време „Доджърс“ все още са били в Бруклин. Хората обаче много-много не са ги обичали. Или поне така казва баща ми.

— Баща ти е напълно прав. Мисля, че имам нещо, което ще те направи много щастлив, Брайън. Почакай тук.

Той се пъхна зад завесата и го остави пред витрината с късчето от Ноевия ковчег, полароида и снимката на Краля. Момчето пристъпяше нетърпеливо от крак на крак и не смееше да се надява. Казваше си, че дори господин Гонт да има снимка на Санди Коуфакс с екипа на „Топс“ и дори да е от петдесетте, сигурно ще се окаже, че е от петдесет и пета или от петдесет и седма. Пък и наистина да е от петдесет и шеста, каква полза, като имаше по-малко от един долар в джоба?

„Е, поне мога да я разгледам, нали? — помисли си Брайън. — За гледане пари не взимат.“

И това беше един от любимите изрази на майка му.

От стаята зад завесата се чуваше потропване на кутии и глухо влачене на кашони по пода.

— Само минутка, Брайън! — провикна се малко задъхано господин Гонт. — Сигурен съм, че тук някъде имаше една кутия от обувки…

— Не се притеснявайте заради мен, господин Гонт! — викна на свой ред той, като силно се надяваше, че Гонт ще продължи да се притеснява, докато намери онова, което търси.

— Да не би пък да не е пристигнала още? — усъмни се собственикът на магазина.

Сърцето на Брайън замря.

— Но, не… почти съм сигурен, че… Чакай! Ето я!

Момчето направо щеше да се пръсне от вълнение.

Господин Гонт се показа зад завесата. Косата му беше разчорлена, по ревера на смокинга му имаше прах, но в ръцете си държеше кутия от маратонки „Джордан“. Той я постави на тезгяха и отвори капака. Брайън нетърпеливо надникна вътре. Кутията беше пълна със снимки на бейзболисти, всяка в целофанен плик, точно като в магазина за бейзболни артикули в Норт Конуей, откъдето понякога пазаруваше.

— Мислех си, че има опис, но уви! Но нищо. Както ти казах, знам стоката си. Това е много важно, когато човек продава по малко от всичко. Сигурен съм, че тук някъде имаше…

Гласът му постепенно утихна и той започна да се рови из кутията.

Брайън гледаше снимките, които пробягваха пред очите му, и немееше. Човекът, който държеше магазина за бейзболни артикули, имаше богата колекция, но съдържанието дори на целия му магазин не можеше да се мери със съкровищата, събрани в тази кутия от маратонки. Тук имаше реклами за тютюн със снимки на Тай Коб и Пай Трейнър, за цигари — с Бейб Рут, Доум Ди Маджо, Джордж Келър и дори Хайръм Дисен, едноръкият пичер, който бе играл за „Уайт Сокс“ през четиридесетте. „Лъки Страйк отива на война!“, пропагандираха те. И изведнъж, за части от секундата, Брайън мерна едно широко, спокойно лице над униформата на „Питсбърг“.

— Боже, не беше ли това Хоунъс Вагнер? — застина момчето. Сърцето му трептеше, сякаш малка птичка се бе заклещила в гърлото му и сега пърхаше да излезе. — Та това е най-ценната снимка на света!

— Да, да — отвърна разсеяно господин Гонт.

Пръстите му шеметно прехвърляха снимките — лица от друга епоха гледаха затворени зад целофанените си опаковки, лица на мъже, които бяха пълнили трибуните, на герои от велики и отминали златни години, години, за които днешното момче все още хранеше чисти и съкровени мечти.

— От всичко по малко, Брайън, в това е тайната на успешния бизнес. Разнообразие, удоволствие, възхита, удовлетворение… това е истинският живот. Обикновено не давам съвети, но ще ти е от полза да запомниш това… Я да видим сега… тук някъде беше… А ето!

Той измъкна една снимка от купа, като факир, който изпълнява някакъв трик, и я положи тържествено в дланите на Брайън.

Беше Санди Коуфакс.

Сниман през петдесет и шеста с екипа на „Топс“.

Имаше и автограф.

— На моя добър приятел Брайън, с най-сърдечни пожелания. Санди Коуфакс — прочете шепнешком момчето.

И повече не продума.

Просто погледна безмълвно господин Гонт и човекът се усмихна.

6

— Не съм я изфабрикувал, Брайън, нито пък съм го планирал. Просто съвпадение… Хубаво съвпадение все пак, не мислиш ли?

Все още не беше в състояние да говори. Целофанената опаковка и скъпоценното й съдържание странно тегнеха в дланта му.

— Извади я — подкани го търговецът. Гласът на момчето най-после се завърна в гърлото му и той простена като немощен старец.

— Не смея.

— Аз пък смея — отвърна господин Гонт, взе пликчето от ръцете му, отвори го с грижливо поддържан нокът, извади снимката и я пъхна в ръката му.

С върха на пръстите си Брайън усещаше грапавините по повърхността на снимката. Грапавините от писалката, с която Санди Коуфакс бе изписал името си… имената им. Подписът му бе почти като отпечатания, само дето там пишеше Санфърд Коуфакс, а тук — Санди. Освен това този тук беше съвсем истински. Бейзболистът бе държал тази снимка в ръцете си и собственоръчно бе изписал великото си име на нея.

Но на снимката имаше и друго име — това на Брайън. Някое момче със същото име бе стояло край игрището преди започването на мача и Санди Коуфакс, истинският Санди Коуфакс, млад, силен, все още неизживял славните си години, бе взел подадената му снимка и вероятно все още ухаещ на сладка розова дъвка, бе изписал името си на нея…

„И моето“ — помисли си Брайън.

И изведнъж то се върна, онова чувство, което бе изпитал, докато държеше вкамененото късче дърво. Но този път бе много по-силно.

Ухание на трева, свежа и току-що окосена.

Облак прах около „ръкавицата“ от конска кожа.

Викове и смях.

— Здравейте, господин Коуфакс, бихте ли ми дали автограф?

Продълговато лице. Кафяви очи. Тъмна коса. Той сваля набързо шапката, почесва се над челото и отново я слага.

— Естествено, малкия. — Взима снимката. — Как се казваш?

— Брайън, сър. Брайън Сегуин.

Драс, драс върху снимката и вълшебството е там завинаги.

Искаш ли да станеш бейзболист, като пораснеш, Брайън?

Въпросът е дежурен и той го задава, без дори да вдигне поглед от снимката, която държи в едрата си дясна ръка, за да може да пише с лявата, която скоро ще стане знаменита.

— Да, сър.

— Учи се тогава! — отвръща той и подава обратни снимката.

— Да, сър!

Но той вече си тръгва, затичва се по прясно окосената трева и сянката му подтичва след него.

— Брайън? Брайън!

Дълги пръсти щракнаха пред лицето му — пръстите на господин Гонт. Излезе от унеса си и видя приветливото лице на търговеца.

— Тук ли си, Брайън?

— Извинете — смутолеви момчето и поруменя. Съзнаваше, че трябва да върне снимката, да я върне и да се махне от това място, но сякаш нещо го задържаше. Господин Гонт гледаше право в очите му, право в съзнанието му и той за пореден път се почувства неспособен да извърне очи.

— Е — подхвана кротко мъжът, — да речем, Брайън, че ти си купувачът. Колко би дал за тази снимка?

Отчаянието натежа като камък в сърцето на момчето.

— Имам всичко на всичко…

— Ш-шт! — вдигна ръка господин Гонт. — Тихо! Купувачът никога не трябва да казва на продавача с колко пари разполага! Все едно да си дадеш портфейла и да изпразниш джобовете си на тезгяха! Ако не можеш да лъжеш, по-добре си мълчи! Това е основното правило на почтената търговия Брайън, момчето ми.

Очите му бяха толкова тъмни и големи, че Брайън сякаш плуваше в тях.

— Тази снимка има две цени, Брайън. Едната е в пари, другата — в услуга. Разбираш ли?

— Да — отвърна машинално.

Чувстваше се далече, далече… На хиляди километри от Касъл Рок, от „Неизживени спомени“, дори от себе си. Единствената реалност в тази далечна пустош бяха очите на господин Гонт — огромни и тъмни.

— Паричната стойност на тази снимка на Санди Коуфакс с автограф от петдесет и шеста година е осемдесет и пет цента. Така добре ли е?

— Да — съгласи се Брайън и гласът му долетя сякаш от вечността.

Съзнанието му плуваше нанякъде и… все повече се приближаваше до онази точка, в която всяко усещане замира.

— Добре — дочу се галещият глас на господин Гонт. — Споразумението ни върви добре. Що се отнася до услугата… познаваш ли една жена на име Уилма Джърсик, Брайън?

— Уилма ли? Разбира се — отвърна от бездната си. — Тя живее на ъгъла до нас.

— И аз така знам. Слушай внимателно, Брайън.

Мъжът сигурно бе продължил да говори, но той не можеше да си спомни какво бе казал.

7

Първото нещо, което момчето осъзна, след като се отърси от унеса си, бе, че господин Гонт го извежда учтиво на Мейн Стрийт, казва му колко му е приятно, че са се запознали, и го моли да разкаже на майка си и на всичките си приятели, че е бил обслужен почтено и вежливо.

— Да, разбира се — отвърна Брайън. Чувстваше се объркан… но и много ободрен. Сякаш току-що се бе събудил от сладка следобедна дрямка.

— И пак да дойдеш — подхвърли търговецът и затвори вратата.

На табелката пишеше:

8

На Брайън му се струваше, че е стоял в „Неизживени спомени“ с часове, но когато погледна часовника пред банката, той показваше четири без десет. Бяха минали по-малко от двадесет минути. Момчето понечи да се качи на колелото, но после опря рамката на тялото си и бръкна в джобовете на панталона си.

В единия имаше шест лъскави медни монети, а в другия — скъпоценната снимка с автограф на Санди Коуфакс.

Явно бяха сключили някаква сделка, макар че за нищо на света не можеше да си спомни каква точно. Помнеше само че се спомена името на Уилма Джърсик и толкоз.

На моя добър приятел Брайън, с най-добри пожелания Санди Коуфакс.

Каквато и сделка да бяха направили, то тя си заслужаваше.

Снимка като тази струваше повече от всичко на света.

Брайън я прибра грижливо в чантата си да не се измачка, метна се на колелото и забърза към къщи.

През целия път усмивката не слезе от лицето му.

1

Когато в малко американско градче се открива нов магазин, местните — макар да се държат провинциално в стотици други случаи — проявяват космополитно отношение, което градските им братовчеди едва ли биха постигнали. В Ню Йорк или Лос Анджелис нова галерия би привлякла вниманието на група вероятни клиенти или просто зяпачи още преди вратите да се отворят за пръв път. Новооткрит клуб може дори да събере тълпа от „папараци“3, въоръжени с апарати и камери. Театралите на Бродуей пък още преди премиерата възбудено одумват всяка нова пиеса, която — успешна или не — предвещава разгорещени коментари.

Когато в малко американско градче се открива нов магазин, пред вратите му рядко се събира тълпа, а за фотографи и дума не може да става. След като решетките се вдигнат, вратите разтворят и новият магазин бъде обявен за открит, клиентите започват да се точат един по един в редичка, която без съмнение би поразила всеки аутсайдер с безразличието си и би била сметната за зла поличба за бъдещия просперитет на собственика.

Онова, което на пръв поглед изглежда като липса на интерес, често прикрива силен ентусиазъм и още по-силно любопитство. (Кора Раск и Майра Ивънс не бяха единствените жени в Касъл Рок, които загряваха телефонните кабели с предположения за „Неизживени спомени“ седмици преди откриването му.)

Но любопитството и интересът ни най-малко не променяха консервативния подход на провинциалните клиенти. Някои неща просто НЕ СА ПРИЕТИ, особено в онези типично американски градчета на север от Бостън. Това са общности, които девет месеца от годината функционират съвсем самостоятелно, без това да им пречи, и в тях се смята за неетично да се заинтригуваш прекалено бързо или пък по какъвто и да било начин да изразиш нещо повече от „случаен интерес“, така да се каже.

Между разглеждането на нов магазин в малък провинциален град и посещението на престижен прием в някой мегаполис има учудващо много прилики. И двете предизвикват силно въодушевление в участниците и се подчиняват на общи неписани нравила. Най-важното от тях е, че човек не трябва да идва пръв. Разбира се, все някой трябва да наруши този основен закон, защото иначе не би имало посетители, но един новооткрит магазин е обречен да остане празен поне половин час, след като табелката е обърната с надписа „ОТВОРЕНО“ навън, а всеки добър познавач би ви казал, че първите клиенти ще дойдат на групичка от двама-трима, а най-вероятно четирима.

Второто правило е, че клиентите, дошли на оглед, показват учтивост, която граничи със студенина. Третото — че никой не трябва да разпитва (поне при първото посещение) за произхода или надеждността на новия търговец, а четвъртото — че никой не трябва да носи подарък за добре дошъл, още по-малко пък нещо толкова ангажиращо като домашно приготвен кейк. И последното правило, също толкова желязно колкото и първото, гласи: Човек не трябва да си тръгва последен.

Този параден гавот, който може да се нарече „танц на женското любопитство“, трае от две до осем седмици и не се разиграва, когато някой местен отвори магазин. В такива случаи откриването по-скоро прилича на семейна сбирка — непринудена, освободена и доста скучна. Ала когато новият търговец е От Другаде (което винаги се казва така, че да се чуят главните букви), „танцът на женското любопитство“ е неизбежен като смъртта и силата на гравитацията. Когато пробният период приключи (никой не пуска обява във вестника, че е свършил, но всички някак си го разбират), става едно от двете: или търговията започва да тече нормално и доволни клиенти почват да носят закъснели подаръци и покани за посещения, или новият бизнес замира. В градчета като Касъл Рок новите инициативи се обявяват за „провалени“ седмици, дори месеци, преди злочестият съдържател да осъзнае сам факта.

Но в Касъл Рок имаше една жена, която не играеше по приетите правила, колкото и задължителни да изглеждаха те за останалите. Това беше Поли Чалмърс, която държеше „Ти шиеш и шиеш“. Никой не очакваше от нея нормално поведение. Тя бе смятана от жените в Касъл Рок (пък и от голяма част от мъжете) за Ексцентрична.

Поли създаваше много проблеми на самозваните обществени арбитри на Касъл Рок. Първо, никой не можеше да реши най-важния въпрос: беше ли Поли От Града или беше От Другаде? Наистина тя беше родена и почти израсна в Касъл Рок, но напусна града едва осемнадесетгодишна, след като забременя от Дюк Шийхън. Това беше през седемдесета и до 1987, когато се върна за постоянно, бе идвала в градчето само веднъж.

Това кратко посещение се бе състояло през седемдесет и пета, когато баща й умираше от рак. След смъртта му Лорейн Чалмърс претърпя сърдечен удар и Поли остана да се грижи за майка си. През пролетта на седемдесет и шеста Лорейн отново получи удар — този път фатален — и след погребението Поли (която дотогава бе поддържала изключителна тайнственост около себе си, ако питате жените от града) си тръгна отново.

Този път си замина завинаги!, бе общото заключение, а когато и последната Чалмърс, старата леля Еви, умря през осемдесет и първа и Поли не дойде на погребението, заключението бе обявено за доказан факт. И все пак преди четири години тя се върна и отвори шивачница. Макар че никой не знаеше със сигурност откъде е взела пари за новото начинание, всички решиха, че най-вероятно това е наследството на старата леля Еви. На кого другиго ще е завещала парите си тая стара кукумявка?

Най-заклетите привърженици на la comedie humaine4 (а това бяха почти всички) се чувстваха сигурни, че ако дребният бизнес на Поли потръгне и тя се задържи в градчето, повечето от нещата, които ги вълнуват, щяха да им се разкрият с времето, Но в случая Поли много факти останаха забулени в тайна. А това наистина беше отчайващо!

Знаеше се, че е прекарала част от времето в Сан Франциско и толкоз. Лорейн Чалмърс беше по-потайна и от дявола, като станеше дума за блудната й дъщеря. Дали Поли беше ходила на училище там или някъде другаде? Въртеше си бизнеса, сякаш бе ходила на курсове и бе завършила с отличие, но никой не можеше да бъде сигурен дали е така. Беше сама, когато се върна, но дали се бе омъжвала, било в Сан Франциско, било по другите места, където е живяла през всичкото това време? И това никой не можеше да каже. Знаеше се само, че не се е омъжила за Шийхън — той бе отишъл във флота, бе се позавъртял там година-две и сега продаваше недвижими имоти някъде в Ню Хемпшър. И защо Поли изобщо се бе върнала да живее тук след толкова години?

Но най-много ги вълнуваше какво е станало с бебето. Дали хубавата Поли е направила аборт? Или пък го е дала за осиновяване? Дали пък не го е родила? И ако да, умряло ли е? Или пък е живо и до днес, ходи някъде на училище и пише редки писма на майка си? Никой не знаеше нищо по този въпрос и в известен смисъл загадките около „него“ бяха като трън в очите. Момичето, което бе забременяло и заминало с една „Сива хрътка“5 сега беше четиридесетгодишна жена, която вече четири години живееше и въртеше бизнес в градчето, а те дори не знаеха пола на детето, заради което бе заминала.

Съвсем наскоро Поли Чалмърс направи поредната демонстрация на ексцентричност (ако изобщо имаше нужда от това), като тръгна с Алън Пангборн, местния шериф, който бе погребал жена си и детето си само преди година и половина. Такова поведение не можеше да се нарече Скандално, но то решително беше Ексцентрично и затова никой не се учуди, като видя Поли Чалмърс да крачи по тротоара на Мейн Стрийт от собствената си врата до тази на „Неизживени спомени“ в десет часа и две минути на девети октомври. Никой не се учуди и на онова, което носеше в облечените си с ръкавици ръце: метална кутия, в която можеше да има само кейк.

Както местните казаха впоследствие, това бе типично в неин стил.

2

Витрината на „Неизживени спомени“ беше излъскана до блясък и вътре бяха подредени десетина експоната — часовници, сребърни прибори, картини, прекрасен триптих, който чакаше някой да го изпълни със снимки на любими хора. Поли хвърли одобрителен поглед към изложените предмети и тръгна към вратата. На табелката отпред пишеше: ОТВОРЕНО. Когато завъртя дръжката и влезе вътре, над главата й издрънка медно звънче, монтирано след идването на Брайън Раск.

Магазинът миришеше на нов мокет и прясна боя. Беше изпълнен със слънце и когато Поли пристъпи навътре и огледа наоколо с интерес, в съзнанието й веднага се оформи впечатление.

„Ето това е успех! Още никой не е прекрачил прага, а начинанието вече е успешно. Забележително!“

Такива прибързани констатации не бяха характерни за нея, нито пък имаше навика да одобрява нещата от пръв поглед, но фактите просто бяха неоспорими.

Висок мъж стоеше наведен над една от витрините. Когато звънчето издрънка, той вдигна глава и се усмихна.

— Добър ден.

Тя беше практична и умна жена, която обикновено се справяше с всяко положение, но този път за миг се стъписа щом зърна очите на непознатия.

„Познавам го — бе първата мисъл, която доби очертание в мъглата. — Виждала съм този човек някъде. Но къде?“

Не, не го беше срещала, но тази увереност дойде едва по-късно. Може би е déjà vu6, предположи тя — онова усещане за неизживян спомен, което почти всеки изпитва от време на време, чувство, объркващо и неясно, приказно и в същото време толкова прозаично.

Поли не беше на себе си за миг и успя само да му се усмихне смутено. После понечи да хване по-здраво кутията с кейка и по ръката й пробяга жестока болка, която като острие прободе китката й. Сякаш зъбците на огромна вилица се бяха забили в плътта й. Беше артритът. Болеше я неописуемо, но поне насочи вниманието й и тя успя да проговори, преди мълчанието й да бъде забелязано… Ала мъжът, изглежда, вече го бе забелязал. От ясните му, меднокафяви очи едва ли можеше да се скрие нещо.

— Здравейте — каза тя. — Аз съм Поли Чалмърс. Държа шивачницата през две врати оттук и си помислих, че след като сме съседи, би било добре да дойда и да ви поздравя с „добре дошъл“, преди да стане навалица.

Той се усмихна и лицето му светна. Въпреки острата болка, която все още пронизваше ръката й, Поли не можа да не му отговори със същото.

„Ако не бях влюбена в Алън — помисли си тя, — бил паднала в краката на този мъж, без дори да се замисля.“

Представи си как жените, които ще надникнат тук до края на деня, ще си тръгнат към къщи с тайни мераци по него, и тази мисъл я изпълни със странно въодушевление. Мъжът не носеше халка, а това щеше да налее масло в огъня.

— За мен е чест да се запознаем, госпожо Чалмърс — той и пристъпи напред. — Името ми е Лийлънд Гонт.

Той подаде дясната си ръка и леко се смути, като видя клиентката си да се дърпа.

— Извинете ме, дано не ви се стори нелюбезно, но не се ръкувам. Имам артрит — оправда се тя и за повече убедителност остави кутията с кейка на щанда и вдигна облечените си в ръкавици ръце.

Всъщност в тях нямаше нищо зловещо, но те наистина бяха деформирани.

Някои жени в града си мислеха, че Поли се гордее с болестта си. Че защо иначе ще я демонстрира така открито? Но истината беше съвсем друга. Макар да не бе суетна, тя все пак проявяваше грижа за външния си вид и грозотата на ръцете й я притесняваше. Затова първата й работа бе да ги изложи на показ и всеки път през главата й минаваше една и съща мисъл: „Ето. Свърши се. Сега вече може да продължим нататък.“

Хората обикновено показваха известно смущение при този неин жест, но Гонт не го направи. Просто хвана лакътя й с ръка, която й се стори твърде силна, и се здрависа с него, вместо с дланта й. Подобен жест беше прекалено интимен за първа среща, но Поли не остана шокирана. Напротив, стори й се дружелюбен и дори забавен. И все пак се радваше, че е бил кратък. Допирът със сухите ръце на мъжа беше неприятен дори през лекия шлифер, с който бе облечена.

— Сигурно не ви е леко да въртите шивачница с тази болежка, госпожо Чалмърс. Как въобще се справяте?

Това бе въпрос, който много малко хора й бяха задавали и като се изключи Алън, тя не си спомняше някой да я е питал така направо.

— Шиех по осем часа на ден, докато беше възможно. Стисках зъби и така… Сега имам пет-шест момичета, които работят за мен през свободното си време, а аз гледам да се занимавам повече с кройките. Все пак от време на време и аз сядам на машината.

Това си беше чиста лъжа, но тя я изрече по-скоро за свое успокоение, отколкото за нещо друго.

— Много се радвам, че наминахте. Да ви кажа право изпитвам истинска сценична треска.

— Така ли? Защо?

Що се отнасяше до хората, прибързаните преценки съвсем не бяха в стила на Поли и тя се учуди, дори малко поуплаши, от това колко бързо и естествено се бе сближила с този мъж, когото виждаше за пръв път.

— Безпокоя се, че никой няма да влезе в магазина ми.

— Ще дойдат — успокои го тя. — На всички им се иска да разгледат стоката ви — никой не е наясно какво може да се продава в магазин, наречен „Неизживени спомени“. Но по-важното е, че искат да видят вас. Това е. В малко градче като Касъл Рок…

— … никой не иска да изглежда прекалено заинтригуван — довърши мисълта й той. — Знам, бил съм на такива места. Здравият ми разум непрекъснато ми повтаря, че това, което току-що казахте, е самата истина, но има някакъв вътрешен глас, който непрекъснато ми нашепва: „Няма да дойдат, Лийлънд. Никой няма да влезе, помни ми думата.“

Поли се разсмя и си спомни, че се бе чувствала по същия начин, когато откри шивачницата преди години.

— А това какво е? — попита Гонт и посочи към кутията.

— Кейк. И ако познавам този град поне наполовина, колкото си мисля, бъдете сигурен, че е единственият, който ще получите днес.

Той се усмихна, искрено развълнуван.

— Благодаря ви! Много ви благодаря, госпожо Чалмърс!

А тя, която винаги бе мразила да й говорят на малко име, която проявяваше съмнение към всеки, който си позволяваше да го прави, изведнъж се чу да казва:

— Тъй като ще бъдем съседи, викайте ми Поли.

3

Кейкът беше страхотен и Лийлънд Гонт се убеди в това с отварянето на капака. После покани Поли да остане да хапне едно парченце с него. Тя заскромничи, той настоя.

— Сигурно сте оставили някого в шивачницата, а при мен в близкия половин час едва ли ще се осмели да влезе някой. Освен това имам да питам хиляди неща за градчето.

Поли се съгласи. Мъжът изчезна зад завесата да вземе прибори и тя го чу да се качва по стълби.

„Вероятно живее горе — помисли се тя. — Поне засега.“

Докато го чакаше, разгледа наоколо.

Красивата табелка на стената до вратата, през която бе влязла, гласеше, че магазинът ще бъде отворен от десет сутринта до пет следобед в понеделник, сряда, петък и събота и затворен, освен „по уговорка“, във вторник и четвъртък, до края на пролетта.

„Тоест — помисли си Поли с усмивка, — докато не пристигнат шантавите туристи с пълните си портфейли.“

„Неизживени спомени“ е антикварен магазин, отсъди тя след първоначалния оглед. Първокласен антикварен магазин.

Но по-внимателното вглеждане в стоките, изложени по витрините, я убеди, че заключенията й са малко прибързани.

Експонатите, които бяха подредени в деня, когато Брайън се отби — друзата, полароида, снимката на Елвис Пресли и другите дреболии — все още бяха там, но към тях бяха добавени още тридесетина други. Малък килим, който сигурно струваше състояние, висеше на ослепително белите стени — беше турски и много стар. В една от витрините имаше колекция от оловни войничета, вероятно антики, но Поли знаеше, че и онези, които бяха излети преди седмица в Хонконг, също имаха старинен вид.

Стоките бяха подредени по най-невероятния начин. Между снимката на Елвис, която според Поли можеше да се купи за по-малко от пет долара на всеки панаир, и един мижав ветропоказател във формата на американския орел, стоеше кристална лампа, която със сигурност струваше поне осемстотин долара, а можеше да стигне и до пет хиляди. Очукан чайник беше сложен между две разкошни френски кукли, за чиято цена тя не смееше и да помисли.

Имаше колекция от рекламни картички и снимки на знаменитости, стойка с долнопробни списания от тридесетте („Странни истории“, „Невероятни случки“, „Страховит разкази“), радиошкаф от петдесетте, оцветен в онова отвратително бозаво, което е било на мода тогава.

Повечето от артикулите — макар и не всички — имал малки обяснителни табелки: ТРИКРИСТАЛНА ДРУЗ ОТ АРИЗОНА, КОМПЛЕКТ ГАЕЧНИ КЛЮЧОВЕ. Надписът пред парченцето дърво, което толкова бе впечатлило Брайън, гласеше, че това е ВКАМЕНЕЛОСТ ОТ СВЕЩЕНАТА ЗЕМЯ, а пред картичките и списанията пишеше: РАЗПОЛАГАМЕ И С ДРУГИ ПРИ ПОИСКВАНЕ.

Всички стоки, антики или кич си приличаха по едно: на никоя от тях нямаше цена.

4

Гонт се върна с две обикновени порцеланови чинийки нож и две вилици.

— Всичко е нагоре с краката — призна си той и отвори кутията с кейка. — Ще си потърся къща веднага щом нещата тук се канализират, но засега мисля да живея над магазина. Горе няма къде да стъпиш от кашони. Господи колко мразя кашоните! Кого ще ми препоръчате…

— О, не, не толкова голямо! — запротестира Поли. — Не бих могла да го изям!

— Разбрано — отвърна весело търговецът и положи парчето шоколадов кейк в една от чиниите. — Това ще е за мен. Яж, Мурджо, яж! Така добре ли е?

— Дори по-тънко.

— Не мога да режа по-тънко от това — засмя се и отряза парченце от кейка. — Ухае божествено! Много съм ви задължен. Поли.

— О, няма защо.

Наистина ухаеше прекрасно, а Поли не беше на диета. Първоначалният й отказ не бе просто проява на учтивост. През последните три седмици в Касъл Рок беше истинско лято, но в понеделник времето изведнъж захладня и ръцете й реагираха изключително болезнено на промяната. Болката вероятно щеше да поутихне, след като ставите й свикнеха с по-ниските температури (винаги бе ставало така и макар да не беше сляпа за неумолимото прогресиране на болестта тя се молеше и този път да й се размине). Но от сутринта положението бе направо нетърпимо. В такива случаи никога не можеше да бъде сигурна в ръцете, които все по-малко я слушаха, и в началото отказа кейка от страх, че няма да се справи.

Сега свали ръкавиците си и раздвижи плахо дясната ръка. Свирепа, хищна болка прониза ставите й и пропълзя към лакътя. Поли раздвижи ръка отново и стисна устни в очакване. Болката този път бе по-слаба и това я поуспокои. Всичко беше наред. Нямаше да изпита изцяло удоволствието от яденето на кейк, но щеше да се справи. Взе внимателно вилицата, като се стараеше да свива пръстите си, колкото се може по-малко, и пое първата хапка. Гонт я гледаше със съчувствие.

„Сега ще започне да ме успокоява — помисли си тя мрачно. — Ще ми каже какъв тежък артрит е имал дядо му или бившата му жена, или Бог знае кой.“

Но той не го направи. Просто хапна от кейка и затвори театрално очи.

— М-ммм, зарежете шиенето и кройките! Та вие трябва да отворите ресторант!

— О, не съм го правила аз, но ще предам комплиментите на Нети Коб, моята хазяйка.

— Нети Коб? — повтори замислено и лапна поредната хапка.

— Да, познавате ли я?

— О, едва ли. — Звучеше като човек, който внезапно се е върнал в действителността. — Не познавам никого в Касъл Рок, но ако има начин да ви отнема Нети…

— Никакъв — отвърна Поли през смях.

— Щях да ви питам за агентите за недвижими имоти. Според вас кой е най-надежден?

— О, всички са крадци, но Марк Хоупуел изглежда по-стока от останалите.

Той се задави от смях, закашля се и сложи ръка на устат; си да спре дъжд от трохи. Ако ръцете й не бяха толкова болни, тя би го потупала дружески по гърба. Чужд или не този мъж й харесваше.

— Ох, извинявайте! — смутолеви той, все още кашляйки. — Но сте напълно права. Наистина са крадци.

Ако беше друг тип жена, ако не криеше толкова усърдие собственото си минало, Поли би попитала Лийлънд Гонт за толкова много неща. Защо е дошъл в Касъл Рок? Къде е бил, преди да дойде там? Дълго ли ще остане? Има ли семейство? Но тя не беше такъв човек и затова с удоволствие отговаряше на неговите въпроси. Още повече, че никой от тях не се отнасяше лично до нея. Той искаше да разбере що за градче е Касъл Рок, каква е клиентелата по Мейн Стрийт през зимата, дали има някъде наблизо ресторантче, където би могъл да похапва, какви са застраховките и стотици други неща. Докато говореха, той извади малко кожено тефтерче от джоба на синия си блейзър и внимателно записа всяко име, което спомена.

Когато Поли погледна към чинията си, парчето кейк вече бе свършило. Ръцете все още я боляха, но тя се чувстваше далеч по-добре, отколкото когато бе пристигнала. Спомни си, че заради болките почти се беше отказала да идва, но сега се радваше, че все пак е дошла.

— Трябва да тръгвам — каза тя и погледна часовника си. — Розали ще си помисли, че ми се е случило нещо.

Гонт старателно сложи чиниите една върху друга, подреди вилиците отгоре и затвори капака на кутията.

— Ще ви я върна, щом свърши кейкът. Става ли?

— Разбира се.

— Сигурно още този следобед — сериозно каза той.

— О, няма нужда да бързате толкова — подметна през рамо, докато Гонт я изпращаше към вратата. — Беше ми много приятно, че се запознахме.

— Благодаря ви, че наминахте. — За миг си помисли, че той отново ще се „ръкува“ с лакътя й, и я обзе глупаво отвращение от сухите му ръце. Той обаче не я докосна. — Благодарение на вас денят, от който толкова се страхувах, се превърна в истинска премиера.

— Не се притеснявайте, всичко ще се нареди.

Поли отвори вратата да излезе, но се спря. Не беше любопитствала за миналото му, но имаше нещо, което й бе направило силно впечатление и за което не можеше да не попита.

— Стоката ви е много интересна…

— Благодаря.

— … но никъде не видях цени. Защо?

Той се усмихна.

— Това е малък каприз от моя страна, Поли. Винаги съм смятал, че удоволствието от покупката идва с пазарлъка. Сигурно съм бил източен търговец на килими в предишния си живот, макар че в днешно време хората не вярват в такива работи.

— Значи се ориентирате според клиента? — реши да го под разни малко тя.

— Може да се каже — съгласи се напълно сериозно собственикът и дълбочината на кадифените му очи отново я порази. — По-скоро бих го нарекъл определяне на цената според необходимостта.

— Разбирам.

— Наистина ли?

— Или поне така ми се струва.

— Радвам се тогава — усмихна се той.

— Е, господин Гонт, желая ви успешен ден…

— Лийлънд, ако обичате. Или само Лий.

— Значи Лийлънд. И не се притеснявайте за клиентите, според мен до петък ще трябва да си наемете човек да ги изкарва от тук в края на работното време.

— Дано да сте права. Би било чудесно.

— Довиждане.

— Чао — подхвърли той и затвори вратата след нея. После застана зад стъклото и проследи с поглед Поли Чалмърс, която тръгна надолу по улицата и в движение сложи ръкавиците на болните си ръце — безформени и толкова контрастиращи с останалата част от тялото й, което, макар да не бе забележително, все пак беше стройно и красиво. Гонт се усмихна. Устните му се дръпнаха назад над неравните зъби и лицето му стана свирепо и хищно.

— Точно ти ми трябваш — прошепна в празния магазин. — Ще свършиш чудесна работа.

5

Предположенията на Поли напълно се потвърдиха. До края на деня част от мъжете и почти всички жени на Касъл Рок минаха през „Неизживени спомени“ на бърз оглед. Всички до един още с влизането започваха да се извиняват на Гонт, че имат само минутка, защото уж били тръгнали нанякъде.

Стефани Бонсейнт, Синтия Роуз Мартин, Барбара Милър и Франсин Пелтие бяха първи. Те пристигнаха едновременно няма и десет минути, след като Поли бе забелязана да си тръгва от новия магазин (новината за нейното напускане светкавично и подробно се разпространи но телефона и безотказния телеграф, който тече по живите плетове в задните дворове на селищата в Нова Англия).

Стефи и приятелките й разгледаха, ахкаха, ухкаха и се извиниха на Гонт, че не могат да останат повече, защото това бил денят им за бридж (като пропуснаха да го уведомят, че седмичната партия започва не по-рано от два следобед). Франси го попита откъде е дошъл. Той и отвърна, че е от Акрън, Охайо. Стефи се поинтересува дали е в антикварния бизнес отдавна. Гонт й каза, че не определи дейността си точно като антикварен бизнес. Синди искаше да разбере откога господин Гонт е в Нова Англия. „От известно време — отговори той. — От известно време.“

И четирите се съгласиха впоследствие, че магазинът е интересен (Толкова странни неща!), но разговорът със собственика изобщо не е дал желаните резултати. Човекът бил по-несговорчив и от Поли Чалмърс. И тогава Бабс отбеляза нещо, което всички знаеха (или понеси мислеха, че знаят): Поли е била първият човек, влязъл в новия магазин, освен това е донесла и кейк. Може би, отсъди Бабс, Поли е познавала господин Гонт… От Преди, от онова време, което тя бе прекарала Другаде.

Синди Роуз прояви интерес към една ваза в стила на Лалик7 и попита господин Гонт (който, както всички отбелязаха със задоволство, стоеше наблизо, без да се натрапва) колко струва.

— А вие колко мислите? — усмихна се той.

Тя кокетно отвърна на усмивката му и възкликна:

— А-аа! Значи така работите, господин Гонт.

— Да, точно така.

— Е, тогава може би ще губите повече, отколкото печелите. Янките не се поддават на пазарлъци — отсъди Роуз, а приятелките й наблюдаваха с въодушевлението на зрители на Уимбълдън по време на финален мач.

— Времето ще покаже — отвърна той с нотка на предизвикателство в иначе приятелския тон.

Синди Роуз се наведе и внимателно разгледа вазата. Стефи й прошепна нещо в ухото и тя кимна.

— Седемнадесет долара.

Вазата всъщност изглеждаше далеч по-скъпа. Петдесет, а може би и повече. Синди предположи, че в някой антиквариат в Бостън може да я оценят и на сто и осемдесет.

Гонт почукна с пръсти по брадичката си — жест, който Брайън Раск отлично би разпознал, и с известно съжаление отвърна:

— Мисля, че не бих могъл да я продам за по-малко от четиридесет и пет долара.

Погледът на Синди Роуз се оживи. Магазинът определено беше интересен. Тя се бе спряла на вазата просто така, колкото да има за какво да поговори с мистериозния господин Гонт, но сега, като я погледна по-внимателно) видя, че украшението наистина си го бива и прекрасно би стояло в дневната й. Венецът от цветя по дългото гърло идеално щеше да хармонира с тапетите. Преди търговецът да назове цена, която почти й беше но джоба, Синди не беше осъзнала, че отчаяно иска да има тази ваза.

Консултира се с приятелките си.

Собственикът на магазина ги гледаше усмихнат.

Звънчето над вратата дрънна да извести пристигането на още две дами.

Първият работен ден на „Неизживени спомени“ бе започнал.

6

Когато десет минути по-късно карето за бридж напусна „Неизживени спомени“, Синди Роуз Мартин носеше хартиена торбичка с дръжки. Вътре, увита в оризова хартия, лежеше вазата в стил лалик. Синди я бе купила за тридесет и един долара, плюс таксите и въпреки че даде за нея почти всичките си лични пари, толкова се радваше на придобивката, че направо пърхаше по улицата.

Обикновено след такива импулсивни покупки се чувстваше притеснена и засрамена и все смяташе, че са я преметнали, ако не и направо измамили. Днес тези съмнения не я споходиха. За пръв път сделката бе сключена в нейна полза. Господин Гонт дори я бе поканил да дойде отново, тъй като имал друга такава ваза, която щяла да пристигне със следващата доставка, може би още на следващия ден! Една щеше да стои прекрасно на малката масичка в дневната й, но ако имаше две, можеше да ги постави от двете страни на камината и ефектът щеше да бъде неотразим.

Трите й приятелки също смятаха, че се е справила отлично, и макар да бяха малко разочаровани, че не са успели да научат много за миналото на господин Гонт, мнението им за него като цяло бе твърде високо.

— Има най-прекрасните зелени очи, които съм виждала — замечтано изкоментира Франси Пелтие.

— Зелени ли бяха? — попита Синди малко притеснена. — Не забелязах.

Бяха й се сторили сиви.

7

По-късно следобед Розали Дрейк от „Ти шиеш и шиеш“ намина край „Неизживени спомени“ през почивката си заедно с Нети Коб, хазайката на Поли. Няколко жени обикаляха из магазина, а в ъгъла две момчета от гимназията в Касъл Рок разлистваха каталог с комикси и възбудено си шепнеха. И двамата бяха единодушни, че магазинът е невероятен. В него имаше всичко, което им трябваше, за да попълнят колекциите си. Само се надяваха цените да не са прекалено високи. Не можеха да го разберат, без да попитат, защото никъде нямаше етикети с цени, а не смееха и да питат.

Розали и Нети поздравиха господин Гонт, а той помоли Розали отново да благодари на Поли за кейка. Погледът му проследи Нети, която се бе отдалечила след представянето и сега гледаше с нескрит копнеж комплект кристални чаши. Той остави Розали насаме със снимката на Елвис и отиде при нея.

— Харесва ли ви цветния кристал, госпожице Коб?

Тя подскочи и се усмихна притеснено. Нети Коб имаше вида и почти болезнения свян на жена, родена да подскача при всеки глас, независимо колко мек и дружелюбен е той.

— Госпожа, господин Гонт, макар че мъжът ми отдавна не е между живите.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Минаха цели четиринадесет години от тогава. Да, имам малка колекция от кристал. — Тя почти трепереше, като мишка при приближаването на котарак. — Не че съм в състояние да си позволя нещо толкова прекрасно… Наистина са великолепни. Винаги си мисля, че сигурно така изглеждат нещата в рая.

— Ще ви кажа нещо — купих много от тях. Не са толкова скъпи, колкото предполагате. А останалите са още по-красиви. Искате ли да наминете утре и да ги разгледате?

Тя отново подскочи като ужилена и отстъпи крачка назад, сякаш й бе предложил да намине на следващия де, за да й удари сто тояги.

— О, не мисля… Във вторник съм много заета… с Поли. Имаме много работа във вторник. Наистина.

— Сигурна ли сте, че не можете да отделите някоя минута? — взе да я уговаря той. — Поли ми каза, че вие сте направили кейка, който тя ми донесе тази сутрин.

— Хареса ли ви? — сковано попита Нети.

Гледаше го, сякаш очакваше той да каже: „Не, не ми хареса, Нети. Получих киселини от него, дори хвана разстройство и затова ще си получиш заслуженото. Що отведа отзад и ще се гавря с теб, докато завиеш от болка.“

— Беше прекрасен — каза спокойно той. — Напомня ми за сладкишите, които правеше майка ми… а това бе толкова отдавна.

Гонт напипа вярната струна. Нети силно бе обичала майка си въпреки шамарите, с които госпожата я налагаше след честите й забежки по забави и вечеринки.

— Благодаря — отвърна тя поуспокоена. — Много с радвам, че ви се е понравил. Но идеята бе изцяло на Пол Тя е най-милата жена в света.

— Да — съгласи се Гонт, — сега, след като я познавам, мога напълно да го потвърдя. — Той хвърли поглед към Розали Дрейк, но тя все още оглеждаше. — Мисля, че ви дължа нещичко…

— О, не! — възропта жената, отново притеснена. — Нищо не ми дължите. Нищичко, господин Гонт.

— Моля ви, елате пак. Виждам, че имате око за цветни кристал… тъкмо ще вземете и кутията на Поли.

— Амиии… предполагам, че бих могла да отскоча през почивката — отвърна, но сякаш сама не можеше да повярва на онова, което изрекоха устните й.

— Чудесно — каза той и бързо се отдалечи, преди тя да се разколебае отново.

После отиде при момчетата и ги попита как са. Те неуверено му показаха няколко броя от „Невероятна мощ“ и Мъжете „X“ и пет минути по-късно напуснаха магазина с почти всички комикси в ръцете и радостно недоумение по лицата.

Вратата едва се бе затворила след тях, когато звънчето отново издрънча. Кора Раск и Майра Ивънс прекрачиха прага. Те огледаха наоколо с очи пъргави и блестящи, като на катерички под леска, и веднага застанаха пред витрината със снимката на Елвис. Шушукайки въодушевено, двете се наведоха над стъклото и навириха задници, по два аршина всеки.

Гонт ги гледаше усмихнат.

Вратата отново се отвори. Новодошлата бе с размерите на Кора Раск, но Кора бе дебела, а тази жена изглеждаше силна, както би ви се сторил дървар с бирен търбух. На блузата й имаше голяма бяла значка. Червените букви на нея гласяха:

Лицето на жената бе сбрало цялата прелест на излъскан тиган. Косата й, невзрачно и безжизнено кафява, почти се скриваше от забрадка, завързана на възел под тлъстата й брада. Тя огледа вътрешността на магазина с малките си, вдлъбнати очи, които се стрелкаха тук-там като очите на каубой, който оглежда някой бар, преди да извади пищовите и да го направи на решето, и накрая влезе.

Жените, които сновяха покрай витрините, не обърнаха внимание на новодошлата, но Нети Коб я изгледа с невероятна смесица от ужас и омраза и се отдръпна от кристалите. Движението й привлече погледа на новодошлата. Тя я погледна с подчертано презрение и надменно извърна глава.

Миг по-късно Нети вече бе напуснала магазина. Господин Гонт проследи цялата тази сценка с особен интерес.

После отиде при Розали и каза:

— Страхувам се, че госпожа Коб си тръгна без вас.

— Защо? — стресна се тя и едва тогава забеляза жената с пропагандистката значка, закачена безпардонно между гърдите й.

Подпряла ръце на огромните си хълбоци, тя разглеждаше турския килим на стената със задълбочението на студент по изкуство пред велик шедьовър.

— О! — каза Розали. — Извинете ме, но наистина трябва да тръгвам.

— Не бих казал, че се обичат — отбеляза господин Гонт.

Жената се усмихна разсеяно.

Той отново погледна към клиентката със забрадката.

— Коя е тя?

— Уилма Джърсик — намръщи се Розали. — Извинете ме… наистина трябва да настигна Нети. Не се сърдете, нервите й са много опънати.

— Разбирам — отвърна й той, изпрати я с поглед и прошепна: — На кого ли не са.

Кора Раск вече го тупаше по рамото.

— Колко искате за тази снимка на Краля? — попита тя.

Лийлънд Гонт я озари с ослепителната си усмивка и отвърна:

— Да видим… Колко мислите, че струва?

1

Новата търговска забележителност на Касъл Рок бе затворена вече близо два часа, когато Алън Пангборн се спусна бавно по Мейн Стрийт към сградата на Кметството, където се помещаваха кабинетът на шерифа и полицейският участък на Касъл Рок. Той седеше зад волана на единствената необозначена кола „Форд“-комби 1986. Семейната му кола. Чувстваше се унил и полупиян. Бе изпил само три бири, но го беше хванало.

Когато мина покрай „Неизживени спомени“, хвърли един поглед и подобно на Брайън Раск веднага одобри тъмнозелената тента, която се спускаше над улицата. Алън разбираше далеч по-малко от такива работи (никой от роднините му не работеше във фирмата на Дик Пери) но си помисли, че тентата наистина придава някаква класа на Мейн Стрийт, където повечето собственици на магазини просто слагаха изкуствени фасади и смятаха това за достатъчно. Все още не знаеше какво предлага новият магазин, но той му заприлича на някой от онези уютни френски ресторантчета, където човек води момичето на мечтите си, преди да го придума за леглото.

Но магазинът изхвръкна от главата му още щом го подмина. Той даде мигач две преки по-долу и зави по тясната уличка между ъгловатата тухлена сграда на Кметството и бялото здание на Комуналната служба. На входа на уличката имаше знак САМО ЗА СЛУЖЕБНИ АВТОМОБИЛИ.

Сградата на Кметството бе построена във формата на полегнало „Л“ и в ъгъла между двете крила имаше малък паркинг. На три от местата пишеше ШЕРИФ. Раздрънканото VW — костенурка на Норис Риджуик бе паркирано на едно от тях. Алън спря на съседното, угаси светлините и мотора и посегна към вратата.

Депресията, която още от Портланд кръжеше над главата като вълк около лагерен огън, изведнъж се стовари отгоре му. Той пусна дръжката и се опъна на седалката с надеждата, че ще му мине.

Беше прекарал деня в Областния съд в Портланд като свидетел на обвинението по четири дела. Областта включваше четири общини — Йорк, Къмбърленд, Оксфорд и Касъл, и от всички блюстители на реда, които служеха в тези райони, Алън Пангборн трябваше да пътува най-много. Тримата областни съдии правеха всичко възможно да насрочват делата си по едно и също време, за да може той да пътува само веднъж или два пъти месечно. Това му даваше възможност да прекарва известно време и в общината, която се бе заклел да защитава, а не само по пътищата между Касъл Рок и Портланд, но, от друга страна, след няколко дела се чувстваше като гимназист след матура. На всичкото отгоре пи и бира, но Хари Крос и Джордж Кромтън настояха да се видят и Алън не можеше да им откаже. Не че нямаше защо — няколко очевидно свързани обира бяха станали в районите им — но същинската причина бе тази, от която винаги тръгват всички беди: просто идеята му се стори добра.

А сега седеше зад волана на колата, която някога бе семейна, и сърбаше онова, което сам си бе надробил. Главата леко го наболяваше, гадеше му се, но депресията бе най-непоносима от всичко. Връщаше се отново и отново и всеки път ставаше все по-свирепа.

„Ехо!, викаше му от крепостта си вътре в главата му. Ето ме, Алън! Радвам се да те видя! Знаеш ли какво? Свърши още един тежък ден, а Ани и Тод пак са мъртви! Помниш ли онзи съботен следобед, когато Тод си разля шейка на предната седалка? Точно където сега е куфарчето ти. И ти му се скара. Не си го забравил, нали? А, забравил си! Нищо, Алън, аз съм тук, за да ти го припомня! Да ти го припомня!“

Той вдигна куфарчето си и погледна втренчено към седалката. Да, петното беше там и той наистина се бе скарал на Тод. Тод, защо си толкова несръчен!? Нещо такова, дреболия, но човек никога не би казал така на детето си, ако знае, че му остава по-малко от един месец живот.

Помисли си, че не в бирата е проблемът. А в колата, която така и не изчистиха като хората. Бе прекарал целия ден с духовете на жена си и невръстния си син.

Той се наведе, отвори жабката и посегна да си вземе книгата с цитатите — не се разделяше с нея дори когато беше на работа. Ръката му напипа нещо обло, което падна на пода с глухо тупване. Той остави книгата върху куфара си и се протегна да вземе онова, което беше съборил. После вдигна предмета на светлината и дълго се взира в него, усещайки познатата и непоносима болка от загубата, която отново се промъкваше в душата му. Артритът на Поли я удряше в ръцете, неговият поразяваше сърцето. Знае ли някой кое е по-тежко?

Консервената кутия бе принадлежала на Тод, разбира се. Тод, който сигурно би живял в сувенирния магазин на Обърн, ако му го бяха позволили. Момчето бе полудяло по щуротиите, които се продаваха там: прахчета за кихане; очила, чиито „стъкла“ се стичат; сапун, който прави ръцете ти по-черни от сажди; пластмасови кучешки лайна…

„И това още е тук. Мъртви са от година и половина и то още е тук. Как, по дяволите, съм го пропуснал? Господи!“

Алън премяташе консервата в ръцете си и си спомняше как момчето бе молило да си я купи с джобните пари и как той се бе възпротивил, цитирайки поговорката на своя баща, че парите бягат от глупака, и как Ани в края на краищата го бе убедила, както само тя си знаеше…

„Ти ли се правиш на пуритан, господин Аматьор-Фокуснико! Това ми харесва! И откъде мислиш, че е наследил тази налудничава мания за трикове и шегички? Никой в моето семейство не е окачвал снимка на Худини на стената, повярвай ми. Да не би да искаш да ме убедиш, че не си си купувал по някоя щуротия от време на време в онези диви години на младостта ти? Че не ти се е приисквало да си купиш «змията в консервена кутия»?“

А той се свиваше и руменееше от неудобство, докато накрая му се наложи да сложи ръка на устата си, за да скрие притеснената си усмивка. Но Ани я видя. Тя винаги виждаше всичко. Това бе нейна дарба… и често негово спасение. Чувството й за хумор, както и чувството й за мярка винаги бяха по-силни от неговите. По-изострени.

Нека си го купи, Алън. Няма вечно да бъде дете. Освен това е и някак весело.

И той разреши. И…

… три седмици по-късно Тод разля шейка си на седалката, а четири седмици след това беше мъртъв! И двамата бяха мъртви! Представяш ли си! Времето лети бързо, нали, Алън! Но не се притеснявай! Не се притеснявай, защото аз ще ти напомням! Йес, сър! Ще ти напомням, защото това ми е работата и смятам да си я върша.

На консервената кутия пишеше: ВКУСНИ ХРУПКАВИ ЯДКИ. Алън отвинти капачката и отвътре изскочи еднометрова зелена змия на пружина, удари се в предното стъкло и кацна в скута му. Алън я погледна, дочу смеха на загиналия си син и започна да плаче. Сълзите му бяха горчиви, тихи и уморени. Те досущ приличаха на вещите на мъртвите — никога не свършваха. Бяха прекалено много и тъкмо когато започнеше да се отпуска с надеждата, че е стигнал края им, те отново изникваха отнякъде.

Защо беше позволил на Тод да си купи проклетата кутия? Какво правеше тя в жабката на колата му? И изобщо защо беше взел тази кола?

Той извади кърпичка от задния си джоб и изтри сълзите от лицето си. После бавно натъпка змията — просто зелена оризова хартия на пружина — в кутията, завинти капачката и замислено преметна консервата в ръка.

Изхвърли я, по дяволите!

Но знаеше, че не може да го направи. Поне не тази вечер. Захвърли щуротията — последната, която Тод си бе купил от онова, което смяташе за най-хубавия магазин на света — и затвори жабката. После отново сграбчи дръжката на вратата, взе куфарчето си и излезе.

Навън пое дълбоко глътка вечерен въздух с надеждата, че ще му мине, но и това не помогна. Долавяше неприятната миризма на разтворена дървесина и химикали, която често се носеше от хартиената фабрика в Ръмфорд. Можеше да се обади на Поли и да я помоли да намине, но осъзна, че и тя не бе в състояние да му помогне.

— Правилно, Алън, добре мислиш! — веднага се обади гласът на депресията. — Между другото, спомняш ли си колко се радваше той на тази змия? Изпробваше я на всеки! Норис Риджуик едва не припадна от страх, а ти се смя до пръсване! Помниш ли? Толкова беше забавен, нали? Направо страхотен! А Ани — сещаш ли се как прихна да се смее, когато й разказа за Норис? И тя беше невероятна, нали? Толкова жизнена, така весела. Е, вярно, през последните дни жизнеността и бе намаляла, но ти беше прекалено зает, за да го забележиш. Имаше си други проблеми. Тад Бомонт, например, просто не ти излизаше от главата. Разправиите в дома му край езерото (след като всичко приключи, той често се напиваше и ти се обаждаше), това, че жена му взе близнаците и го напусна… пък и другите обичайни проблеми из градчето те ангажираха прекалено много, та да забележиш какво става в собствения ти дом. Жалко, Алън, жалко! Ако беше обърнал поне малко внимание, те можеше още да са живи! Никога не трябва да забравяш това, а аз ще се погрижа да ти го напомням… Ще ти го напомням, Алън, ще ти го напомням!

На колата, точно над капачката на резервоара, имаше трийсетсантиметрова драскотина. Дали не беше станала, когато Ани и Тод загинаха? Не можеше да си спомни точно, пък и имаше ли значение? Трябваше да закара колата в сервиза на Сони да я поправят. От друга страна, защо пък да се занимава? Защо просто не остави проклетата кола в гаража на Хари Форд в Оксфорд и не я замени с нещо по-малко? Не беше навъртял много километри и можеше да я спазари добре.

— Но Тод си разля шейка на тази предна седалка! — прокънтя отново гласът в главата му. — И беше жив, когато го направи, Алън! Беше жив! Ани също.

— Стига, за Бога! — въздъхна Алън и тръгна към сградата на участъка, но още не стигнал входа, спря и се навъси.

Паркиран точно отпред, толкова близо, че вратата можеше да се удари в него, ако я отвореха докрай, се мъдреше червен кадилак. Нямаше нужда да гледа номера на колата. Знаеше, че на него пише: КИЙТЪН 1. Той замислено прокара ръка по гладката повърхност на лъскавия автомобил и влезе в участъка.

2

Шийла Бригъм седеше в стъклената кабинка на дежурния, четеше „Пийпъл“ и се наливаше с „Йо-Хо“. Като се изключи Норис Риджуик, в полицейския участък на Касъл Рок не беше останала жива душа.

Норис седеше зад стара електрическа IBM и се потеше над доклада си с мъчителната задълбоченост, която само той можеше да отдава на писмената работа. Гледаше втренчено в машината, а после изведнъж се превиваше като ударен в стомаха и започваше да блъска по клавишите с оглушително настървение. Оставаше наведен колкото да прочете написаното и глухо простенваше. После идваше ред на щракането на коректорната лента, която поправяше някоя и друга грешка (Норис хабеше средно по една от тях на седмица), и творецът най-сетне се изправяше. След това настъпваше тежка пауза, а после цикълът се повтаряше Час-два по-късно Норис хвърляше готовия доклад във входящата кошница на Шийла, а веднъж-дваж седмично дори се случваше докладите му да са разбираеми.

Той вдигна глава и се усмихна на Алън, който прекоси тесния коридор между бюрата.

— Здрасти, шефе, как вървят работите?

— Две-три седмици няма да мислим за Портланд. Тук нещо?

— Ами! Нищо особено. Ей, Алън, знаеш ли, че очите ти са адски зачервени? Да не би да си пушил пак от оня скапан тютюн?

— Не, бе — отвърна мрачно той. — Отбих се на по чашка с двама колеги, а после трийсет мили се блещих срещу хорските дълги по пътя за насам. Имаш ли аспирин под ръка?

— Винаги. Нали ме знаеш.

В последното чекмедже на бюрото си Норис държеше своята лична аптека. Той порови вътре, извади огромен флакон с ароматизиран спазмолитик, вторачи се в етикета, поклати глава и продължи да рови. Най-накрая измъкна шишенце прост аспирин и му го подаде.

— Има една работа за теб — каза Алън и изтръска два аспирина в шепата си.

Заедно с тях от шишенцето се посипа бяла пепел и той изведнъж се замисли защо простият аспирин винаги се троши повече от марковия, а после — дали не полудява.

— О, Алън, имам още два формуляра да попълвам и…

— Спокойно — прекъсна го той и измъкна хартиена чашка от машината за вода. — Искам само да прекосиш стаята и да отвориш вратата, през която току-що влязох.

— К’во?

— Само не си забравяй кочана с квитанциите — допълни Алън и глътна аспирините.

Норис Риджуик веднага се притесни.

— Твоят е тук на масата, до куфарчето.

— Знам. И ще си остане там, поне тази вечер — отсече колегата му.

Норис дълго се взира в него и накрая попита:

— Бъстър?

— Бъстър — кимна Алън. — Пак е паркирал на мястото за инвалиди. Онзи ден го предупредих за последен път.

Главният градски съветник на Касъл Рок Данфърд Кийтън III беше „Бъстър“ за всички, които го познаваха, но… служителите в кметството, които имаха желание да останат на работа, внимаваха да му викат Дан или господин Кийтън, когато можеше да ги чуе. Само Алън, който бе избран с гласуване, смееше да го нарича Бъстър, но дори той си бе позволил да го направи само два пъти, и то в изблик на гняв. Всъщност това със сигурност щеше да се случи пак. Дан „Бъстър“ Кийтън беше човек, който много лесно можеше да вбеси Алън Пангборн.

— Стига, де! — възмути се Норис. — Ще го направиш ти, нали, Алън?

— Не мога. Другата седмица съветниците ще одобряват бюджета.

— Но той вече ме мрази — простена мъжът. — Сто на сто.

— Бъстър мрази всички, с изключение на жена си и майка си, макар за първата да не съм съвсем сигурен. Предупредих го поне десет пъти през последния месец да не паркира на единственото ни място за инвалиди и сега не смятам да плюя на думите си.

— Да, ама аз ще плюя на работата си. Това е направо подло, Алън!

— Спокойно. Ти иди му сложи квитанция на предното стъкло, пък той утре ще дойде при мен. Ще ми нареди да те уволня…

Норис въздъхна отчаяно.

— … и аз ще откажа. После ще ми каже да скъсам квитанцията, но ще откажа и това. А към обяд, когато вече ще се е разпенил от яд, ще склоня. Така като се явя на заседанието, той има да ми връща услуга.

— Да, а на мен какво ще има да ми връща?

— Норис, искаш ли нов радар или не?

— Ами-и-и…

— А факс? Карам ги да купят факс от две години насам.

— Да! — съгласи се гласът в главата му. — Започна говориш за това, когато Ани и Тод бяха още живи, Алън! Помниш ли? Помниш ли, когато бяха живи?

— Е, щом е така… — склони най-после Норис и посегна към кочана си с мъчителна неохота.

— Браво! — похвали го Алън със сърдечност, която не почувства. — Аз съм си в кабинета.

3

Той затвори вратата и набра номера на Поли.

— Ало? — дочу се гласът й и Алън веднага осъзна, че няма да й каже за депресията, която така коварно го бе завладяла. Тази вечер тя си имаше достатъчно проблеми. Стигаше му един неин звук, за да го разбере — лепкавото „л“ в нейното „ало“. То бе сигурен знак, че е взимала перкодан (може би дори повече от един), а тя взимаше перкодан само когато болката станеше наистина непоносима. Макар Поли никога да не го бе споделяла, Алън съзнаваше, че тя живее в ужас от деня, в който обезболяващите щяха да престанат да действат.

— Как си, красавице? — попита той и сложи длан на челото си.

Аспиринът, изглежда, не беше в състояние да се справи с главоболието му.

„Може би трябва да я помоля за един перкодан“ — помисли си той.

— Добре — отвърна тя. Говореше внимателно, пристъпваше от дума на дума, както госпожица стъпва от камъче на камъче, за да прекоси поток. — А ти? Звучиш ми уморено.

— Адвокатите винаги ме изтощават. — Той отхвърли идеята да я навести. Тя щеше да каже: „Разбира се, Алън“ и наистина щеше да се радва да го види — както и той нея — но срещата им само щеше още повече да я затормози. — Мисля да се прибера и да си легна. Имаш ли нещо против да не идвам днес?

— Не, скъпи. Всъщност дори ще е по-добре да не минаваш.

— Зле ли е днес?

— По-зле — отвърна тя внимателно.

— Не това попитах.

— Понася се.

„По гласа ти личи, че лъжеш, миличка“ — помисли си той.

— Добре. А какво става с онази ултразвукова терапия, за която ми спомена? Откри ли нещо?

— Ами, би било чудесно, ако можех да си позволя един месец в клиниката „Майо“, но уви! И не ми казвай, че ти ще поемеш разходите — прекалено съм уморена, за да спорим.

— Бях останал с впечатление, че става дума за болницата в Бостън…

— Там — догодина. Ще правят клиника за ултразвукова терапия. Евентуално.

Настъпи тишина и той тъкмо смяташе да й каже „довиждане“, когато тя отново проговори. Този път гласът й бе по-жизнен.

— Отбих се в новия магазин тази сутрин. Помолих Нети да направи кейк и го занесох. Абсолютен прецедент, разбира се. И децата знаят, че в такива случаи не се нося сладкиши.

— Е, и как е магазинът? Какво предлага?

— От всичко по малко. Ако трябва да измисля определение, бих казала, че е нещо средно между антиквариат и колекционерски магазин, но наистина не подлежи на описание. Трябва да го видиш.

— Запозна ли се със собственика?

— Господин Лийлънд Гонт от Акрън, Охайо — отвърни Поли и Алън съвсем ясно долови усмивка в гласа й. — За местните хитруши той ще бъде гвоздеят на програмата тази година.

— А на теб как ти се стори?

Усмивката в гласа й стана още по-забележима.

— Ами, какво да ти кажа, Алън… Ако трябва да бъда откровена, аз те обичам и се надявам, че и ти мен, но…

— И аз теб — вметна той.

Аспиринът на Норис Риджуик едва ли беше способен на чудеса, но главоболието му постепенно отминаваше.

— … но като го видях и на мен ми се разтуптя сърцето. А да ти разправям как изглеждаха Нети и Розали, като се върнаха.

— Нети! — Алън свали краката от бюрото си и се изправи на стола. — Та тя се плаши от собствената си сянка!

— Да, но Розали я накарала да отиде с нея — нали знаеш, бедната сърничка не смее да ходи никъде сама — и като се върнаха, питах Нети какво й е мнението за господин Гонт. Алън, бозавите й очички направо светнаха! „Той има кристали! — вика ми. — Прекрасни цветни кристали! Дори ме покани утре да ми покаже още от тях!“ От четири години насам за първи път я чувам да приказва толкова. „Много мило от негова страна, нали Нети? — казвам й. А тя: — О, да, и знаеш ли какво?“ Попитах какво, естествено, и Нети прошепна: „Сигурно ще отида!“

Алън гръмко и сърдечно се разсмя.

— Щом Нети иска да отиде при него без бавачка, трябва да хвърля едно око на тоз човек. Ще да е невероятен чаровник.

— Какво да ти кажа — не е красавец, поне не като по филмите, но има страхотни кафяви очи. Озаряват цялото му лице!

— Внимавай, скъпа — изръмжа Алън. — Започвам да ревнувам.

— Не се притеснявай — засмя се тя. — Всъщност има и още нещо.

— Е?

— Розали разправя, че Уилма Джърсик дошла в магазина, докато Нети била там.

— Станало ли е нещо? Сджафкали ли са се?

— Не, Нети я погледнала изпод око, онази свила устни и тя се изнизала от магазина. Уилма Джърсик обаждала ли ти се е за кучето на Нети напоследък?

— Не — отвърна Алън. — Няма защо. На няколко пъти минавам покрай къщата на Нети след десет и половина, но не се чува лай. Кутретата винаги джафкат, докато свикнат, Поли. Кученцето вече поотрасна, пък и стопанката му е добра. Нети може да не е от най-богатите, но се грижи за кучето. Как му беше името?

— Райдър.

— Е, Райдър вече е спокоен и Уилма Джърсик ще трябва да си търси друг повод за разправии. Сигурен съм, че веднага ще намери. Жени като нея винаги намират за какво да се заяждат. Всъщност проблемът изобщо не е в кучето Никой друг от квартала не се е оплаквал от него. Проблемът е в стопанката. Уилма има нюх към уязвимите, а около Нети Коб има какво да се надуши.

— Да… — мрачно и замислено отвърна Поли. — Знаеш ли, че Уилма се обадила една вечер на Нети и й казала, че ако не накара кучето да млъкне, щяла да дойде и да му пререже гърлото?

— Е, знам, че Нети ти е казала така. Разбирам, че Уилма здравата я е уплашила, но знам също, че и Нети е имала… известни проблеми. Не искам да кажа, че Уилма Джърсик не е способна да направи такова нещо, но не е изключено Нети просто да си го е въобразила.

Че Нети бе имала „известни проблеми“ бе твърде меко казано, но едва ли имаше нужда от по-силни думи — и двамата знаеха за какво става дума. След като преживя години на ад с един изверг, който я унижаваше по всякакъв начин, по който мъж може да унижава жена, тя заби двурога вилица в гърлото на съпруга си, докато спеше.

След трагедията Нети прекара пет години в „Джунипър Хил“, санаториум за душевно болни край Огъста, и работата й при Поли бе част от лечението. Алън смяташе, че тя едва ли е могла да попадне в по-подходяща среда, а все по-доброто й душевно състояние непрекъснато потвърждаваше мнението му. Преди две години жената си бе устроила собствен дом на Форд Стрийт, на шест преки от центъра.

— Нети наистина си има проблеми — съгласи се Поли, — но отношението й към господин Гонт е направо невероятно. Беше толкова въодушевена!

— Трябва да се видя с този човек — отвърна Алън.

— Да, и ми кажи какво мислиш. И обърни внимание на очите! Страхотни са.

— Съмнявам се, че ще предизвикат чак такова възхищение и у мен — засегна се той.

Поли отново се разсмя, но този път смехът й му се стори малко пресилен.

— Опитай се да поспиш малко.

— Ще опитам. Благодаря ти, че се обади, Алън.

— Няма защо… Обичам те, красавице.

— Аз също, Алън. Лека нощ.

— Лека нощ.

Той затвори телефона, изви настолната лампа така, че да хвърля кръг светлина на стената, сложи крака на бюрото и сви длани като за молитва. После изпъна показалците си и на стената се появи зайче с щръкнали уши. Алън пъхна палци между изпънатите си пръсти и зайчето размърда носле. После заподскача по светлата полянка, скри се и се върна като слон с дълъг навирен хобот. Ръцете на Алън се движеха ловко и с лекота. Той почти не забелязваше животните, които пръстите му създаваха.

Мислеше си за Поли — Поли и нейните болни ръце. Какво да направи, за да й помогне?

Ако беше само въпрос на пари, той щеше да я настани в клиниката „Майо“ още на следващия ден. Щеше да го направи дори ако трябваше да я завърже в усмирителна риза и да я натъпче с успокоителни, за да я закара дотам.

Но не беше въпрос на пари. Лекуването на хроничен артрит с ултразвук все още се експериментираше. След време можеше да се окаже ефикасно колкото ваксината на Салк8 или безсмислено колкото френологията9, но сега това нямаше никакво значение. Алън не се притесняваше, че ще хвърли парите си на вятъра, но шансовете за избавление бяха едно на хиляда, а неуспехът щеше да сломи и последната надежда на Поли.

Врана, гъвкава и одухотворена като от филмче на Дисни, прелетя бавно над дипломата му от Полицейската академия в Албани. Крилата й се удължиха и тя се превърна, в праисторически птеродактил, който се стрелна към картотеката, вирнал триъгълната си глава.

Вратата се отвори. Тъжната дакелска муцуна на Норис Риджуик надникна в стаята.

— Направих го, Алън — заяви той с вид на човек, който си признава, че е убил няколко невръстни дечица.

— Браво, Норис — похвали го Алън. — Обещавам ти, че няма да пострадаш.

Норис го загледа с влажните си очи и кимна неуверено. После погледна към кръгчето светлина на стената и каза:

— Направи Бъстър.

Алън се засмя, поклати глава и посегна към лампата.

— Хайде, де — взе да се умилква Норис. — Сложих квитанция на колата му! Заслужавам. Моля те, Алън, направи го. Така ме разтоварва!

Той хвърли поглед през рамото на Норис, увери се, че в канцеларията няма никой, и сви едната ръка върху другата. На стената се появи набит мъж, който важно прекоси кръгчето светлина, клатейки дебелия си корем. Поспря да вдигне панталоните си на кръста и отново продължи въртейки надменно глава.

Мъжът се разсмя звънко и щастливо като дете. За миг смехът му натрапчиво напомни на Алън за Тод, но той бързо изби тази мисъл от главата си. За днес му стигаше.

— О, Боже, това направо ме побърква! — каза Норис през смях. — Късно си се родил, Алън. Можеше да направиш кариера в шоуто на Ед Съливан.

— Хайде — подкани го Алън. — Изчезвай.

Смеейки се, той затвори вратата зад себе си.

Алън сви ръце и на стената се появи Норис — кльощав и малко надут. Той го разходи из осветения кръг, а после угаси лампата и извади омачкания си тефтер от задния джоб. Разлисти го набързо, докато намери празна страниизр и записа „Неизживени спомени“, а отдолу — Лийлънд Гонт, Клийвлънд, Охайо. Така ли беше? Не. Задраска Клийвлънд написа Акрън. „Може би наистина съм си изгубил ума“ — помисли си. На третия ред добави: Да се провери!

После прибра тефтерчето обратно в джоба си, помисли си, че е време да си върви, но отново запали лампата. Не след дълго сенките отново дефилираха по стената — лъвове, тигри, мечки… Като лондонска мъгла депресията се спусна над него и пропълзя в душата му с малки котешки стъпки. Вътрешният глас отново му заговори за Ани и Тод и скоро Алън Пангборн започна да го слуша. Против волята си… но с все по-голямо себеотдаване.

4

Поли лежеше на леглото си и когато свърши разговора с Алън, се обърна на една страна да затвори слушалката. Но тя се плъзна от ръката й и падна на земята. Самият апарат бавно се спусна по нощното шкафче с явното намерение да се присъедини към половинката си. Жената посегна да го хване, но удари ръката си в ръба на шкафчето. Жестока болка разкъса тънката паяжина, която обезболяващите бяха опънали върху нервите й, и пробяга като стрела към рамото. Поли прехапа устни, за да не изплаче.

Телефонът стигна края на нощното шкафче и падна на пода с отчетливо „дзън“ на звънчето вътре. Наоколо се разнесе идиотският непрекъснат сигнал на централата, който звучеше като жужене на насекоми, предавано на къси вълни.

Помисли си да вдигне телефона с подобието на ръце, което сега лежеше на гърдите й, и въпреки че едва ли щеше да успее да го хване — тази вечер пръстите й изобщо не искаха да се свият, можеше поне да го придърпа към себе си, както се свири на акордеон. Ала изведнъж това й се стори безкрайно трудно. Нещо толкова просто, като да се вдигне от пода паднал телефон, бе за нея изтезание. И тя започна да плаче.

Болката вече се бе събудила напълно и отново вилнееше, превръщайки ръцете й — особено тази, която бе ударила — в язви. Тя се отпусна на леглото, вперила замъглен поглед в тавана, и заплака.

„Господи, бих дала всичко, за да се отърва от това. Всичко. Всичко!“

5

Към десет часа в една есенна делнична вечер главната улица на Касъл Рок бе пуста и безлюдна. Уличните лампи хвърляха кръгове бяла светлина по тротоара и някак си смаляваха търговските сгради, превръщайки центъра в стар декор, на който сякаш всеки момент ще се появи самота фигура с фрак и цилиндър — Фред Астер или може би Джийн Кели — и ще премине с танцувална стъпка от едната лампа до другата, пеейки за това колко нещастен може да бъде човек, когато го зареже най-прекрасното момиче и всички барове са затворени. А после от другата страна на улицата ще излезе друга фигура — Джинджър Роджърс или може би Сид Чарис — облечена във вечерна рокля. Тя ще пристъпи елегантно към Фред (или Джийн), пеейки колко самотно може да бъде едно изоставено момиче. Двамата ще се видят, ще спрат артистично, а после заедно ще затанцуват пред банката или пред „Ти шиеш и шиеш“.

Вместо това по улицата се затътри Хю Прийст.

Той далеч не приличаше нито на Фред Астер, нито на Джийн Кели, в края на улицата нямаше момиче, с което да се срещнат по романтична случайност, и най-вече той определено не танцуваше. Но пък здравата се наливаше, както бе правил от четири следобед. На този стадий обикновеното ходене си беше направо изкуство, какво остава за танците. Той вървеше бавно, придвижваше се от лампа на лампа и дългата му сянка пробягваше по витрините. От време на време се олюляваше, вперил кръвясалите си очи напред, а големият му провиснал корем издуваше потната синя фланелка, на която се мъдреше огромен комар с надпис ПТИЦАТА НА ЩАТА МЕЙН.

Боклукчийският камион на Касъл Рок, който Хю караше, беше останал на мръсния паркинг зад „Кроткия тигър“. Водачът му бе не дотам горд собственик на множество актове за пътни нарушения, а при последното, което доведе до шестмесечно лишаване от правото да шофира, онова копеле Кийтън, неговите колеги Фалертън и Самюелс и кучката Уилямс му бяха дали да разбере, че търпението им е изчерпано. Следващото нарушение щеше завинаги да го лиши от шофьорска книжка, а оттам — и от работа.

Това не накара Хю да се откаже от алкохола — нямаше сила на тази земя, която бе способна на това — но оформи главата му твърдото решение да не кара, когато е пил. Беше на петдесет и една — малко късно да смени човек работата си особено ако списъкът с пиянските прегрешения го следва като тенекия, вързана за опашката на куче. Та затова Хю се прибираше вкъщи пеша, а пътят, мамка му, беше доста дълъг. Но имаше един боклукчия, Боби Дъгъс, на когото щеше да му се наложи дълго да обяснява на сутринта, освен ако не искаше да се прибере вкъщи с по-малко зъби, отколкото е излязъл.

Когато Хю подмина ресторанта „При Нан“, започна да ръми ситен дъждец. Това далеч не подобри настроението му.

Беше попитал Боби, който всяка вечер минаваше край тях на път за вкъщи, дали ще намине през кръчмата тази вечер. Той му беше казал: „Че що не, Хюбърт“ — винаги му викаше Хюбърт, а той въобще не се казваше така и за тая работа също щяха да се разправят. При това много скоро. „Ще дода към седем, като винаги.“

И така Хю, разчитайки на транспорт, в случай че си пийне повече, се закотви в „Тигъра“ точно в четири часа. Беше се спасил от службата малко по-рано (Всъщност час и половина по-рано, но пък какво от това. Нали го нямаше Дийк Брадфорд.) и се бе довлякъл направо в кръчмата. А като стана седем часът, познай какво? Ни Боби Дъгъс, ни дявол! Стана осем, девет, девет и половина и какво? Все същото, мамка му!

А в десет без десет Хенри Бофорт, барман и съдържател на „Кроткия тигър“, покани Хю да си вдига чукалата, да си обира крушите, да вдига гълъбите — с една дума да се разкара. Той побесня. Вярно, че беше ритнал джубокса, но проклетата плоча на Родни Кроуел пак прескачаше.

— И к’во? Да си седя така и да я слушам, ли? — изрепчи се на Хенри. — Просто я махни оттам и толкоз. Ще рече, че го е хванала епилепсия човека!

— Ясно ми е, че не си си допил — отвърна му Хенри, но за днес повече не давам. Останалото ще трябва да си го вземеш от собствения хладилник.

— А ако кажа не?

— Ще викна шериф Пангборн — каза спокойно съдържателят.

Останалите клиенти на „Тигъра“, които не бяха кой знае колко в този делничен ден, наблюдаваха с интерес малката словесна схватка. Мъжете гледаха да се държат учтиво с Хю Прийст, особено когато си беше пийнал, но той не можем и да се надява, че някой ден ще спечели конкурса „Най-обичания човек в Касъл Рок“.

— Не ми се ще — продължи Хенри, — но ще го направя, Хю. Писна ми непрекъснато да ми риташ техниката.

„Що не те заритам тебе, кучи сине“ — понечи дай отвърне, но после си помисли как онова тлъсто копеле Кийтън ще му връчи уволнението, загдето е ритал задници в местната кръчма. Естествено, ако наистина се стигнеш дотам, заповедта както винаги щеше да дойде по пощата. Свине като Кийтън никога не си цапаха ръцете (и не рискуваха да си тръгнат посинени) за такива работи. Но на Хю тази мисъл му се отразяваше добре. Поохлаждаше малко страстите му. Пък и у тях наистина имаше два стека бира — един в хладилника и един на рафта.

— Добре, де — махна той. — Тръгвам. Върни ми ключовете.

За всеки случай ги беше дал на Хенри, когато седна на бара преди шест часа и осемнадесет бири.

— Тцъ.

Хенри избърса ръцете си в някакъв парцал и го погледна невъзмутимо.

— К’во значи „тцъ“?

— Значи, че си прекалено пиян да караш. Сигурен съм, че като се събудиш утре сутринта, ще го разбереш и ти.

— Слушай — подхвана Хю на ръба на търпението. — Като ти дадох проклетите ключове, си мислех, че ще има кой да ме закара. Боби Дъгъс каза, че ще мине на по бира. Да не съм виновен аз, че тоя тъпанар не дойде?

Мъжът въздъхна.

— Разбирам те напълно, но това не е мой проблем. Ако претрепеш някого, направо ще ме опандизят. Съмнявам се, че те е грижа, но аз трябва да си пазя задника, приятел. В тоя свят няма кой друг да ми го пази.

Хю усети обида, самосъжаление и странно омерзение, които избиха по повърхността на съзнанието му като някаква отвратителна течност, която се просмуква от отдавна заровен варел с токсични отпадъци. Той отмести очи от ключовете си, които висяха зад бара до табелка, на която пишеше: АКО НЕ ХАРЕСВАТЕ НАШИЯ ГРАД, ТЪРСЕТЕ РАЗПИСАНИЕТО НА ВЛАКОВЕТЕ, погледна към Хенри и с ужас установи, че е готов да се разплаче.

Съдържателят хвърли поглед през рамото му към останалите клиенти и викна:

— Ей! Има ли някой път към Касъл Хил?

Мъжете сведоха очи към масите, двама-трима изпукаха с пръсти, Чарли Фортен се понесе към тоалетната с отрепетирана походка, но никой не отговори.

— Видя ли? — възползва се Хю. — Хайде, Хенри, дай ми ключовете.

Той бавно и категорично поклати глава.

— Ако искаш пак да идваш тук и да си пиеш пиенето, ще трябва да си вървиш на стоп.

— Добре, де! — отвърна Хю като раздразнено дете, което всеки момент ще избухне в плач.

После прекоси салона с наведена глава и ръце свити в юмруци Чакаше някой да се разсмее. Почти се надяваше на това. Тогава щеше да изпотрепе когото свари, пък майната й на работата. Но в кръчмата цареше пълна тишина, като се изключи Рийба Макентайр, която извиваше нещо за Алабама.

— Утре ела за ключовете! — провикна се Хенри след него.

Той не отвърна. С невероятно усилие се сдържа да не забие оръфаната си жълта обувка в проклетата машинка на Хенри Бофорт и излезе с наведена глава.

6

Ситният дъждец се превърна в истински дъжд и Хю си помисли, че докато стигне до къщи, сигурно от небето ще се изсипе порой. Просто такъв му беше късметът. Продължи да върви, вече без да се олюлява така често (свежият въздух го отрезвяваше), и непрекъснато шареше с поглед насам-натам. Беше изнервен и жадуваше някой да му каже макар една дума. Тази вечер това щеше да му е достатъчно. Помисли си за момчето, което се бе изпречило пред камиона му предишния ден, и изведнъж съжали, че не го размазал на улицата. Нямаше да го обвинят в нищо. По негово време децата гледаха къде вървят.

Той мина покрай мястото, където бе стоял „Емпориум Галориум“, преди да изгори, после покрай „Ти шиеш и шиеш“ и железарията на Касъл Рок и… стигна до „Неизживени спомени“. Хвърли бегъл поглед към витрината, без да се спира, и отново впери очи напред по Мейн Стрит. Оставаше му още миля и половина и може би щеше да успя да изпревари дъжда все пак.

Но изведнъж се закова. Краката му го бяха отвели пред новия магазин и той просто трябваше да се върне.

Самотна лампа над витрината хвърляше мека светлина върху трите изложени предмета. Лъчите й пробягваха към лицето на Хю и го променяха като в приказка. Изведнъж той заприлича на уморено малко момче, което отдавна е трябвало да си легне, малко момче, току-що видяло онова, което иска за Коледа, което трябва да получи за Коледа, защото нищо друго на този Божи свят не би му се харесало. Предметът в центъра на витрината беше поставен между две тумбести вази (любимия кристал на Нети Коб, макар че Хю не знаеше това, пък и да го знаеше, едва ли щеше да го е грижа).

Този предмет бе една лисича опашка. Изведнъж отново стана 1955, той току-що бе получил книжката си и пътуваше към финала на ученическия шампионат на Уестърн Мейн — Касъл Рок срещу Грийнс Парк — с двегодишния форд-кабрио на баща си. Беше необичайно топъл ноемврийски ден. Достатъчно топъл, че да свалиш стария гюрук и да закопчаеш брезента отгоре му (особено ако си част от банда диви тийнейджъри, готови и жадни за лудории). Бяха шестима в колата. Питър Дойън беше понесъл шишенце уиски. Пери Комо въртеше радиото, Хю Прийст седеше гордо зад белия волан, а на антената се вееше дълга, луксозна лисича опашка, точно като тази, която виждаше сега във витрината.

Той си спомни как бе гледал тази развята лисича опашка и си бе казвал, че един ден, когато си купи собствена кола, ще сложи точно такава опашка на антената.

Спомни си, че отказа да пие от шишето, когато му дойде редът. Караше, а човек не пие, когато кара, защото е отговорен за живота на останалите.

Спомни си и още нещо: увереността, че в онзи момент изживяваше най-прекрасния час от най-прекрасния ден в своя живот.

Споменът го учуди и нарани с яснотата и почти осезаемата си жизненост — димният аромат на запалени листа, ноемврийското слънце, което проблясва в огледалата. А сега, като гледаше лисичата опашка във витрината на „Неизживени спомени“, Хю изведнъж осъзна, че това наистина е бил най-прекрасният ден от живота му. Един от последните дни, преди алкохолът да го оплете здраво в лепкавата си, жилава паяжина и да го превърне в изопачено подобие на цар Мидас10 — всичко, до което се бе докосвал оттогава, неизменно се превръщаше в боклук.

„Бих могъл да се променя“ — помисли си изведнъж той.

Мисълта бе по своему омайваща.

„Бих могъл да започна отново.“

Възможни ли са такива неща?

„Да, мисля, че понякога са възможни. — Мога да купя тази лисича опашка и да я завържа за антената на буика. Но ще ми се смеят. Момчетата ще се смеят. Кои момчета? Хенри Бофорт? Или оня никаквец Бил Дъгас? Какво от това? Майната им! Купи си опашката, вържи я на антената и карай…

Накъде?

Ами например към Грийнс Парк на срещата на Анонимните алкохолици като за начало.“

За миг тази възможност едновременно го уплаши и въодушеви, като затворник, осъден до живот, който вижда ключ, забравен в ключалката на килията му от разсеян надзирател. За миг той почти се видя как го прави, как получава бяла точка, после червена, синя, как става все по-трезвен с всеки изминат ден, с всеки изминат месец. Край на „Кроткия тигър“. Лошо. Но край и на ужаса, че при раздаване на заплатите ще му дадат и заповедта за уволнение заедно с чека. А това съвсем не беше лошо.

В този миг, застанал пред витрината на „Неизживени спомени“, вперил поглед в лисичата опашка, Хю виждаше бъдеще. За пръв път от години насам той виждаше бъдеще и тази красива оранжева опашка с пухкавия си бял връх се вееше в него като бойно знаме.

И тогава действителността се върна с трясък. А действителността миришеше на дъжд, на влага и мръсни дрехи. Нямаше да има лисича опашка за него, нито срещи на Анонимните алкохолици, нито точки, нито бъдеще. Той беше на петдесет и една проклети години, а на петдесет и една е прекалено късно да се мечтае за бъдеще. На петдесет и една човек трябва непрекъснато да тича, за да избегне лавината на собственото си минало.

И все пак, ако магазинът работеше, той щеше да надникне в него. Естествено, че щеше да го направи. Щеше да влезе и да попита колко струва лисичата опашка на витрината. Но часът беше десет, магазините на Мейн Стрийт бяха залостени като банков трезор, а когато се събудеше утре, чувствайки се сякаш някой е забил ледена висулка между очите му, Хю щеше да е забравил красивата лисича опашка и нейният яркоръждив цвят.

Ала той не си тръгна. Остана пред витрината още миг, прокара мръсни, мазолести пръсти по стъклото като дете пред магазин за играчки и в ъгълчетата на устните му заигра усмивка. Тя беше нежна и изглеждаше съвсем не на място върху лицето на Хю.

Някъде на Касъл Вю изръмжа кола, звукът разцепи влажния въздух като стрелба и изтръгна Хю от унеса.

„Мамка му! Какво, по дяволите, мислиш?“

Той извърна лице от витрината и отново впери поглед по пътя към къщи — ако изобщо можеше да се нарече къща двустайната дървена барака, в която живееше. Докато минаваше под тентата, той погледна към вратата и… отново се закова.

Табелката там естествено гласеше:

Като насън Хю сложи ръка на дръжката и завъртя. Вратата без усилие се отвори. Малко сребърно звънче дрънна отгоре, а звънът му се чу сякаш от безкрая.

В средата на магазина стоеше мъж. Той избърсваше праха по една витрина с четка с пера и си тананикаше. Когато чу звънчето, се обърна към Хю. Не изглеждаше ни най-малко учуден от това, че вижда посетител в десет и десет вечерта в делничен ден. Единственото нещо у този мъж, което направи впечатление на Хю в тези първи секунди, бяха очите му — черни като на индиец.

— Забравил си да обърнеш табелката, приятел — чу се да казва.

— Не съвсем — отвърна учтиво мъжът. — Не мога да спя добре и понякога ми е приятно да работя до късно. Човек не знае кога някой, като вас например, може да се отбие… и да си хареса нещо. Ще влезете ли да разгледате?

Хю Прийст влезе и затвори вратата след себе си.

7

— Има една лисича опашка… — подхвана Хю, Но се наложи да спре и да прочисти гърлото си, защото думите му прозвучаха като дрезгаво, нечленоразделно мънкане. — Има една лисича опашка на витрината.

— Да — каза собственикът. — Хубава е, нали?

Той държеше четката пред себе си и индийско черните очи го гледаха с нескрит интерес зад букета от пера. Хю не виждаше устните му, но почти беше сигурен, че мъжът се усмихва. Обикновено се чувстваше неловко, когато му се усмихваха — особено хора, които не познаваше. Избиваше го на бой. Тази вечер обаче това изобщо не го подразни. Може би защото още беше полупиян.

— Хубава е — съгласи се той. — Баща ми имаше такава едно време, когато бях дете. Много хора в този гнусен град не вярват, че някога съм бил дете, но бях. Както всички.

— Разбира се.

Очите на мъжа останаха приковани в Хю и странно, но всеки миг като че ли се уголемяваха. Той просто не можеше да откъсне поглед от тях. Прекаленото вглеждане беше второто нещо, което обикновено го изнервяше, но тази вечер и то не му направи впечатление.

— Навремето смятах тази лисича опашка за най-готиното нещо на света.

— Разбира се.

— Готино — така му казвахме тогава. Нямаше ги тия „убиец“ и „трепач“, дето въобще не разбирам какво значат! А вие?

Собственикът на „Неизживени спомени“ не отговори. Просто стоеше и го гледаше с черните си индийски очи зад перата на четката.

— Както и да е, искам да я купя. Ще ми я продадете ли?

— Разбира се — каза за трети път Лийлънд Гонт.

Хю усети облекчение и внезапно завладяващо щастие. Изведнъж се почувства сигурен, че всичко ще бъде наред. Всичко! Това беше направо ненормално, като се има пред вид, че дължеше пари на почти всеки в Касъл Рок и трите съседни града, че от шест месеца насам непрекъснато беше на ръба да изгуби работата си, че буикът му вървеше само благодарение на Божията милост. Но беше и неоспоримо.

— Колко? — попита той и изведнъж се уплаши, че няма да може да си позволи нещо толкова красиво.

Ами ако не му стигнеха парите? Или още по-зле, ако ги намереше отнякъде утре или вдругиден, а се окажеше, че опашката вече е продадена?

— Ами зависи.

— Зависи? От какво зависи?

— От това колко бихте платили за нея.

Като насън Хю извади омачкания портфейл от задния си джоб.

— Прибери това, Хю!

Споменах ли как се казвам?

Не си спомни, но прибра портфейла.

— Обърни си джобовете. Ето тук, на този щанд.

Той започна да изважда съдържанието на джобовете си — ножче, цигари, „Зиппо“11, долар и петдесет на полепнали с тютюн монети.

Мъжът се наведе и разгледа купчинката.

— Добре — отбеляза той и прокара перата по скромното имущество.

Когато свърши, ножчето, запалката и цигарите бяха на местата си, но парите ги нямаше.

Хю наблюдаваше всичко това без изненада. Той стоеше безмълвен като играчка с изтощени батерии, а високият мъж отиде до витрината, взе лисичата опашка и я остави на щанда до изваденото от джоба.

Бавно и съсредоточено Хю вдигна ръка и погали козината. Беше хладна и гъста и заискри от статично електричество. Допирът с нея бе като допир с ясна есенна нощ.

— Хубава е, а? — каза високият мъж.

— Наистина… — отвърна отнесено и понечи да вземе опашката.

— Не! Недей! — спря го рязко мъжът.

Хю веднага дръпна ръката си и погледна към господин Гонт с неистова болка.

— Още не сме се спазарили.

— Не сме — съгласи се Хю.

„Аз съм хипнотизиран — помисли си. — Проклет да съм ако този човек не ме е хипнотизирал.“

Но това нямаше значение. Всъщност дори беше… приятно.

Посегна към портфейла си отново, движейки се бавно, като под вода.

— Остави това, глупако — каза ядосано собственикът и захвърли перата.

Хю веднага се подчини.

— Защо толкова много хора смятат, че всички решения се намират в портфейлите им? — попита нервно мъжът.

— Не знам — отвърна Хю. Никога не се бе замислял за това преди. — Наистина е малко глупаво.

— По-лошо! — викна Гонт. Гласът му бе станал заядлив и треперещ, като на човек, или много уморен, или много ядосан. Беше уморен — денят бе дълъг и изнурителен. Беше свършил много неща, но работата едва започваше. — Много по-лошо! Направо престъпно! Знаеш ли какво, Хю! Светът е пълен с петимни хора, които не разбират, че всичко, всичко се продава… стига да си готов да заплатиш подходящата цена. Иначе знаят да го повтарят като папагали, колкото да се перчат със здравословния си непукизъм. Да, ама не повтарянето му е майката.

— Не! — съгласи се механично Хю.

— За нещата, от които хората наистина се нуждаят, Хю, парите не са решение. И най-дебелият портфейл в този град не струва колкото потта от челото на един работник. Ами душите? Ако бях взимал по една монета всеки път, когато чуя някой да казва: „Бих продал душата си за това и това“, щях да си купя Емпайър Стейт Билдинг, Хю!

Той се наведе напред и устните му се отдръпнаха от неравните му зъби в зловеща усмивка.

— Кажи ми, Хю, за какво, по дяволите, може да ми послужи твоята душа?

— Най-вероятно за нищо — отвърна той и гласът му прозвуча далечен, сякаш идваше от дълбините на тъмна пещера. — Не мисля, че е във форма напоследък.

Господин Гонт изведнъж се успокои.

— Стига лъжи и полуистини! Познаваш ли една жена на име Нети Коб?

— Лудата Нети? Всички в града я знаят. Тя уби мъжа си.

— Да, така разправят. Сега ме чуй, Хю. Слушай ме много внимателно. А после можеш да вземеш лисичата опашка и да си вървиш у дома.

Хю Прийст слушаше.

Навън вече валеше като из ведро. Беше се появил и вятър.

8

„Брайън! — извика мис Ратклиф. — Защо, Брайън Раск! Не съм очаквала това от теб! Ела тук! Веднага!“

Той седеше на последния чин в подземната стая, където се провеждаха часовете по изговор и ако се съдеше по гласа на мис Ратклиф, бе направил нещо непростимо. Не съзнаваше какво точно, докато не се изправи. Едва тогава разбра, че е съвсем гол. Обзе го срам, но същевременно му стана и забавно. Когато погледна надолу към пениса си и го видя да се надига, изведнъж почувства и страх, и въодушевление.

— Казах да дойдеш веднага!

Той тръгна бавно към дъската, а останалите — Сали Майерс, Дони Франкъл, Нони Мартин и малоумният Слоупи Дод — започнаха да се кискат зад гърба му.

Учителката стоеше пред катедрата с ръце на хълбоците, с блеснали очи и облак ръждиво-руса коса, която се рееше около главата й като ореол.

— Ти си лошо момче, Брайън. Много лошо!

Той наведе засрамено глава, а пенисът му вирна своята. Е, поне една част от тялото му съвсем не се притесняваше от лошотията си. Напротив, ЖАДУВАШЕ да бъде лоша.

Тя сложи парче тебешир в ръката му и Брайън се наелектризира при допира.

— Сега — подхвана строго мис Ратклиф — напиши петстотин пъти на дъската: ЩЕ ИЗПЛАТЯ СНИМКАТА НА САНДИ КОУФАКС ДОКРАЙ.

— Да, мис Ратклиф.

Започна да пише изправен на пръсти, за да достига горния край на дъската, усещайки топли талази по голите си бедра. Тъкмо бе изписал: ЩЕ ИЗПЛАТЯ СНИМКАТА, когато почувства меката, нежна ръка на мис Ратклиф да обгръща втвърдения му пенис и бавно да го гали. За миг си помисли, че ще припадне — удоволствието беше неописуемо.

— Продължавай да пишеш — нареди зад гърба му, — а аз ще продължавам да правя това.

— М-мис Р-р-ратклиф, а у-у-роците п-п-по изговор! — попита Слоупи Дод.

— Млъкни или ще те прегазя на паркинга, Слоупи — отвърна учителката. — Направо ще те размажа, малкия.

Докато говореше, тя непрекъснато галеше члена на Брайън. Момчето вече стенеше. Съзнаваше, че това е грешно, но беше толкова хубаво. Просто страхотно. Точно от такова нещо имаше нужда. Точно от това.

Той бавно се извърна. Зад него не стоеше мис Ратклиф, а Уилма Джърсик с огромното си бледо и кръгло лице, с хлътналите си кафяви очи, които приличаха на две стафиди, боднати в бухнало тесто.

— Той ще си я вземе, ако не я платиш — каза Уилма. — И не само това, малкия. Ще те…

9

Брайън Раск се събуди с такъв скок, че едва не падна от леглото. Тялото му лепнеше от пот, сърцето му удряше като парен чук, а пенисът му бе малка, изсъхнала съчка в пижамата му.

Той се изправи разтреперан. Първото, което му мина през главата, бе да отвори уста и да изпищи за майка си, както бе правил като дете, когато го спохождаха кошмари. Но после осъзна, че вече не беше малък, беше на единадесет, пък и такъв сън едва ли можеше да се разкаже на една майка.

Отпусна се в леглото и впери ококорени очи в тъмнината. После погледна към часовника на масичката до него и видя, че току-що е минало полунощ. Чуваше поройния дъжд, който плющеше по прозорците на спалнята, блъскан от свиреп, виещ вятър. Звучеше почти като градушка.

Снимката ми. Снимката на Санди Коуфакс е изчезнала.

Не беше. Съзнаваше, че не може да изчезне просто така, но знаеше и че няма да може да заспи, преди да се увери, че е на мястото си — в класьора, където събираше нарастващата си колекция. Беше проверил веднъж, преди да тръгне на училище вчера, втори път — когато се върна вкъщи, а вечерта, след вечеря, се бе измъкнал от игра, за да я провери за трети път. Накрая, преди да се пъхне в леглото и да загаси лампата, отново бе погледнал в класьора. Разбираше, че това постепенно се бе превърнало в нещо като мания за него, но разбирането не променяше нещата.

Той стана от леглото, без да обръща внимание на студа, който накара кожата му да настръхне и членът му да клюмне. Напусна потния отпечатък, който трескавото му тяло бе оставило върху чаршафа, и тихо пристъпи към шкафчето си. Големият класьор лежеше отгоре в облак бяла светлина, хвърляна от уличната лампа навън.

Той го взе, отвори го с треперещи пръсти и бързо запрелиства страниците от прозрачна пластмаса. Подмина набързо Мел Парнъл, Уитни Форд и Уорън Спаан — съкровища, с които навремето се бе гордял, и когато стигна все още празните страници в края на класьора, без да види Санди Коуфакс, за миг го обзе паника. После осъзна, че в бързината е прелистил няколко страници наведнъж и отново започна да разлиства. Да! Ето го! Това тясно лице, тези леко усмихнати, въодушевени очи, които гледаха изпод козирката на шапката.

На моя добър приятел Брайън, с най-сърдечни пожелания. Санди Коуфакс.

Пръстите му пропълзяха по наклонените букви на посвещението. Устните му се размърдаха. Той отново се почувства спокоен… или почти спокоен. Снимката всъщност още не беше напълно негова. Течеше нещо като… пробен период. Трябваше да направи нещо, преди да я притежава изцяло. Брайън не беше съвсем сигурен какво точно, но знаеше, че то има нещо общо със съня, който току-що го бе събудил и че ще разбере, когато часът

(утре или може би още днес?)

настъпи.

Той затвори класьора със старателно изписания надпис КОЛЕКЦИЯ НА БРАЙЪН — ДА НЕ СЕ ПИПА!, остави го върху шкафчето и се върна в леглото.

Имаше само едно неприятно нещо в това да притежава снимката на Санди Коуфакс. Искаше да я покаже на баща си още веднага. На връщане от „Неизживени спомени“ си бе представял как точно ще му каже за нея.

Брайън, старателно прикривайки вълнението си: „Ей, тате, купих си една 56-ица от повия магазин. Искаш ли да я видиш?“

Баща му щеше да каже „добре“ без особен интерес, щеше да тръгне с Брайън към стаята му просто колкото да не го обиди, но как щяха да светнат очите му, когато видеше на какво е попаднал синът му!

Е, да, той наистина щеше да се учуди и зарадва. Може би дори щеше да потупа доволно Брайън по гърба.

А после?

После щяха да започнат въпросите, а точно в това беше какво? Проблемът. Баща му най-напред щеше да попита откъде е купил находката, после щеше да се поинтересува откъде има пари за снимка, която е: а) рядка, б) в отлично състояние, в) с автограф. Отпечатаният подпис на снимката гласеше Санфърд Коуфакс, което беше истинското име на знаменития бейзболен питчър Автографът обаче беше на Санди Коуфакс, а в чудатия и понякога твърде разточителен свят на колекционерите на бейзболни снимки това означаваше пазарна цена сто и петдесет долара.

Мислено Брайън разигра единствения възможен отговор:

— Взех я от новия магазин, тате. „Неизживени спомени“. Човекът ми я продаде с НЕВЕРОЯТНА отстъпка… каза, че хората щели да се заинтригуват от магазина, ако знаят, че цените му са ниски.

Дотук всичко изглеждаше нормално, но дори дете, което все още влиза с намаление в киното, би разбрало, че обяснението няма да мине. Когато станеше дума за отстъпки, хората винаги проявяваха интерес. Особен интерес.

— Така ли? Колко ти намали? Тридесет процента? Четиридесет? На половин цена ли ти я даде? Но това прави шестдесет или седемдесет долара, Брайън, а на мен ми е пределно ясно, че ти нямаш толкова пари в касичката си.

— Ами-и-и… всъщност цената беше малко по-ниска, тате.

— Добре, колко?

— Ами-и-и… осемдесет и пет цента.

— Продал ти е снимка на Санди Коуфакс от 1956 с автограф и в невероятно състояние за осемдесет и пет цента!?

Да, и точно тук щеше да стане страшно.

Какво точно Брайън не знаеше, но беше сигурен, че ще е страшно. Някак щяха да го изкарат виновен — ако не баща му, то майка му със сигурност.

Може би дори щяха да го накарат да я върне, а това той нямаше да направи за нищо на света. Тази снимка беше с посвещение. С посвещение за Брайън.

Нямаше да я върне никога.

По дяволите, дори не можа да я покаже на Стан Доусън, когато дойде да играят карти. А толкова му се искаше. Но Стан щеше да остане да спи у тях в петък вечер и Брайън можеше да си представи какво би станало, ако той каже на баща му: „Харесва ли ви снимката на Брайън, господин Раск? Страхотна е, а?“ Същото се отнасяше и за останалите му приятели. Той бе установил една от най-великите истини — много тайни, всъщност всички наистина важни тайни, не могат да бъдат споделени. Защото винаги успяват някак си да се разпространят. И то много бързо.

Изведнъж момчето осъзна, че се е озовало в странно и неприятно положение. Беше се сдобил с велика находка, а не можеше да я покаже на никого. Това трябваше да унищожи удоволствието от новата придобивка и в известен смисъл така и стана, но също му даде възможност да изпита потайното задоволство на скъперник. Той си даде сметка, че не се радва на снимката, а по-скоро злорадства за нея, и така откри друга важна истина — че злорадстването доставя странно, екзотично удоволствие. Сякаш част от неговото открито и добродушно сърце бе зазидана, а после осветена от необикновена черна светлина, която едновременно изкривяваше и подчертаваше онова, което бе останало вътре.

А от това той никога нямаше да се откаже.

Никога.

„Тогава плати снимката докрай“ — прошепна му глас от дълбините на съзнанието.

Ще си плати. Няма проблеми. Не мислеше, че нещото, което трябва да направи, е твърде прилично, но беше сигурен, че не е кой знае колко лошо. Беше просто…

„Просто един номер — обади се отново гласът и Брайън видя очите на господин Гонт — тъмносини, като море в ясен ден, и толкова успокояващи. — Един малък номер и толкоз.“

Да бе, номер! Няма проблеми.

Той се сгуши под меката си завивка, обърна се на една страна, затвори очи и веднага започна да се унася.

Докато заспиваше дълбоко, се сети за нещо. Нещо, което господин Гонт бе казал. „Местният вестник може само да се надява, че ще постигне такава върза реклама“ Само дето Брайън не можеше на никого да покаже прекрасната снимка, която си бе купил. След като той — единадесетгодишен хлапак, който нямаше достатъчно акъл да не се пречка пред Хю Прийст, когато пресича улицата, бързо стигна до този очевиден извод, как зрял и мъдър човек като господин Гонт не го беше осъзнал?

Е, може би го съзнаваше. Или пък не. Възрастните не мислят като нормалните хора, пък и снимката беше у него, нали? Лежеше в класьора му, там където й беше мястото.

Това обяснение беше съвсем задоволително и Брайън отново се отдаде на съня. Дъждът продължаваше да блъска по прозорците, а неуморният есенен вятър пищеше в ъглите под стряхата.

1

Дъждът спря в четвъртък на разсъмване и към десет и половина, когато Поли погледна през витрината на „Ти шиеш и шиеш“ и видя Нети Коб, облаците бяха започнали да се разсейват. Нети носеше сгънат чадър и ситнеше по Мейн Стрийт, стиснала чантата под мишница, сякаш усещаше лапите на нова буря след себе си.

— Как са ръцете ти днес, Поли? — попита Розали Дрейк.

Тя едва чуто въздъхна. Щеше да се изправи пред същия въпрос, но зададен много по-настойчиво, когато се видеше с Алън следобед. Бяха се разбрали да се срещнат в „При Нан“ към три. Трудно можеше да излъже хората, които я познаваха отдавна. Те виждаха бледността на лицето й и тъмните кръгове около очите. Виждаха и болката в тях.

— Днес съм много по-добре, благодаря ти — отвърна тя. Излъга, но с малко — ръцете й наистина бяха по-добре, но чак много по-добре…

— Помислих си, че с този дъжд…

— Не можеш да разбереш кое ги кара да болят. В това е целият ужас. Остави това, Розали, и ела да видиш. Мисля, че ни предстои да станем свидетели на малко чудо.

Розали застана зад витрината точно навреме да види малката забързана фигура с чадъра — който може би щеше да послужи за остен, ако се съди по начина, по който го стискаха — да се приближава до тентата на „Неизживени спомени“.

— Това Нети ли е? Наистина ли е Нети!? — възкликна тя.

— Да, наистина е тя.

— Боже мой! Тя влиза!

Думите на Розали сякаш развалиха магията. Нети се приближи до вратата… и почти веднага се дръпна. Прехвърли чадъра от едната ръка в другата и загледа фасадата на „Неизживени спомени“ сякаш магазинът беше змия, която се канеше да я ухапе.

— Хайде, Нети — каза тихо Поли. — Давай, скъпа!

— Сигурно пише ЗАТВОРЕНО — предположи Розали.

— Не, сложил е друга табелка: ВТОРНИК И ЧЕТВЪРТЪК — ПО УГОВОРКА. Видях я, като идвах насам сутринта.

Жената отново се приближаваше до вратата. Посегна към дръжката и пак се дръпна.

— Господи, тая жена ще ме убие — каза Розали. — Спомена ми, че ще отиде отново в магазина — нали знаеш колко харесва цветния кристал — но никога не съм предполагала, че наистина ще набере смелост.

— Поиска ми разрешение да излезе за малко през почивката, за да отиде до „новото място“, както го нарича, и да ми вземе кутията за кейк — измънка Поли.

— Такава си е — кимна Розали. — Доскоро ми искаше разрешение да отиде до тоалетната.

— Като я слушах, останах с впечатлението, че част от нея иска да й кажа „не, имаме много работа“. Но другата част се надява отговорът да е положителен.

Поли не откъсваше очи от жестоката дребномащабна битка, която се разиграваше на по-малко от петдесет метра — минивойна между Нети Коб и Нети Коб. Ако наистина влезеше, какъв прогрес щеше да бъде това за нея!

Поли почувства тъпа, пареща болка в ръцете си и с изненада установи, че стиска палци.

— Всъщност работата не е в цветния кристал, нито в кутията за кейк — обади се Розали. — Тя отива там заради него.

Поли я погледна учудено.

— О, не — изчерви се Розали. — Нямам предвид, че Нети си е паднала по него или нещо такова, въпреки че й светнаха очите, когато той я застигна навън. Човекът се държа мило с нея, Поли. Това е. Любезно и мило.

— Много хора се държат мило с нея. Алън например винаги търси случай да я заговори, а тя продължава да се срамува от него.

— Господин Гонт има по-специално държане — подхвърли простичко Розали и сякаш за да потвърди думите й, Нети хвана дръжката и отвори вратата.

А после застана на прага, стиснала здраво чадъра си, сякаш плиткият кладенец на решителността й се бе изчерпал напълно и завинаги. Поли изведнъж се притесни, че тя ще затръшне вратата отново и ще хукне нагоре по улицата. Ръцете й, болни или не, се свиха в юмруци.

„Хайде, давай, Нети! Присъедини се към света!“

Нети се усмихна в отговор на някого, когото двете жени не виждаха, свали чадъра от защитното му положение и… влезе.

Вратата се затвори след нея.

Поли се обърна към Розали и трогната, видя сълзи в очите й. Двете жени се спогледаха за миг, а после се прегърнаха и избухнаха в смях.

— Браво, Нети! — възкликна Розали.

— Две на нула за нас! — додаде Поли и слънцето разпръсна облаците в главата й цели два часа преди да го направи в небето над Касъл Рок.

2

Пет минути по-късно Нети Коб вече седеше в един от високите плюшени фотьойли, които господин Гонт бе подредил покрай една от стените в магазина си. Чадърът и чантата й лежаха забравени на пода до нея. Той седеше до нея, хванал ръцете й, вперил ясните си очи в нейните. Върху един от щандовете редом с кутията на Поли стоеше лампион от цветен кристал. Беше прекрасен и може би щеше да струва повече от триста долара в някой бостънски антиквариат. Нети Коб току-що го бе купила за десет долара и четиридесет цента — всичките пари, които се намираха в портфейла й, когато влезе в магазина. Прекрасен или не, сега лампионът също беше забравен както чантата и чадъра.

— Да направя нещо? — промълви тя като насън и леко раздвижи ръце, за да хване дланите на мъжа по-здраво.

Той отвърна на жеста й и по лицето й пробяга едва забележима усмивка.

— Да, всъщност става въпрос за нещо съвсем дребно. Познавате господин Кийтън, нали?

— О, да — отвърна Нети. — Роналд и сина му Данфърд. Познавам ги и двамата. Кой от тях имате предвид?

— По-младия — каза господин Гонт и погали дланите й с издължените си пръсти. Ноктите му бяха жълтеникави и необичайно дълги. — Главния градски съветник.

— Зад гърба му го наричаме Бъстър — каза жената и се изхили.

Смехът й беше дрезгав и малко истеричен, но Лийлънд Гонт не изглеждаше отвратен. Напротив, не дотам нормалното кудкудякане на Нети сякаш му доставяше удоволствие.

— Вместо да ми плащаш за лампиона, искам да направиш един номер на Бъстър.

— Номер ли? — попритесни се тя.

— Безобидна лудория — усмихна се Гонт. — Той никога няма да разбере, че си била ти. Ще си помнели, че е бил някой друг.

— О!

Нети погледна към кристалния лампион зад гърба му и в безизразните й очи за миг заблестя нещо — може би алчност или пък просто желание и наслада.

— Ам-и-и…

— Всичко ще бъде наред, Нети, Никой няма да разбере… и лампионът си остава за теб.

— Мъжът ми обичаше да ми прави номера — изрече бавно и замислено. — Сигурно е приятно да изиграеш някого. — Тя го погледна и този път в очите й имаше тревога. — Само че няма да го наранявам, нали? Не искам да го наранявам. Нараних мъжа си, сигурно знаете.

— Не, няма — отвърна кротко Гонт и отново погали ръката й. — Ни най-малко. Просто искам да оставите някои неща у тях.

— Но как ще вляза там!?

— С това.

Той сложи нещо в ръката й. Беше ключ. Нети го взе и понита:

— Кога?

Замечтаните й очи не се откъсваха от лампиона.

— Скоро — отвърна той и се изправи. — А сега, Нети, наистина трябва да опаковам този красив лампион. Госпожа Мартин ще дойде да разгледа колекцията ми в стил лалик след… — Погледна часовника си. — Господи! След петнадесет минути! Едва ли съм в състояние да ти кажа, колко ми беше приятно, че се реши да наминеш. В днешно време много малко хора умеят да се радват на красотата на цветния кристал. Повечето са просто прекупвачи, с касови апарати вместо сърца.

Нети също се изправи и погледна към лампиона с нежния поглед на влюбена жена. Болезнената изнервеност, с която бе влязла в магазина, се бе изпарила напълно.

— Много е хубава, нали?

— Прекрасна е — съгласи се топло господин Гонт. — Представа си нямаш колко съм щастлив, че отива при добър стопанин, а не при някого, който ще й бърше праха всяка седмица, а след време ще я счупи по невнимание и ще смете парчетата на боклука, без дори да се замисли.

— Никога не бих направила това! — възкликна тя.

— Знам. Това е част от чара ти, Нетиция.

Нети го погледна удивена.

— Откъде знаете цялото ми име?

— Цар съм в тия работи. Никога не забравям имена и лица.

Той се скри зад завесата, а когато се появи отново, в едната му ръка стърчеше лист бял картон, а в другата — огромна топка опаковъчна хартия. Остави хартията до кутията за кейк (гънките веднага започнаха да се отпускат с тайно шумолене) и започна да сгъва картона точно по размерите на лампата.

— Знам, че ще се грижиш добре за тази прелест. Затова ти я продадох.

— Наистина ли? Аз си мислех, че… господин Кийтън… номера…

— О, не, не! — възкликна Гонт полуразвеселен, полуобиден. — Всеки би го направил! Хората обичат да си въртят номера! Но да намериш подходящото място за един предмет, да го продадеш на човек, който ще го харесва, който ще има нужда от него — виж, това вече е друга работа. Понякога си мисля, Нетиция, че всъщност продавам щастие… не смяташ ли?

— Ами… Знам само, че ме направихте щастлива, господин Гонт — отвърна сериозно Нети. — Много щастлива.

Той разкри кривите си издадени зъби в широка усмивка.

— Прекрасно! Това е прекрасно! — възкликна, а после уви лампиона в опаковъчната хартия, сложи го в кутията и залепи капака с гордост. — Готово! Още един удовлетворен клиент!

Тя понечи да поеме кутията и пръстите й сякаш не искаха да я слушат, въпреки че допреди малко ги бе стискала с настървение. Но това моментно състояние премина още преди да го осъзнае напълно и тя взе покупката. Господин Гонт сложи кутията за кейк върху капака и Нети видя някакво листче вътре.

— Какво е това?

— Бележка до работодателката ти — отвърна той. Сърцето й веднага се сви от притеснение.

— Не се отнася за мен, предполагам.

— О, не, за Бога! — възкликна той през смях и Нети веднага се успокои. Когато господин Гонт се смееше, човек не беше в състояние да му устои. — Грижи се за лампиона, Нетиция, и намини пак.

— Разбира се — отвърна тя и това можеше да мине за отговор и на двете заръки.

Но в сърцето си (вътре в онова тайно скривалище, където желанията и страховете й непрекъснато се блъскаха като притеснени пътници в претъпкан трамвай) тя знаеше, че може и да дойде в магазина отново, но този лампион щеше да е единствената й покупка от „Неизживени спомени“.

И какво от това? Лампионът беше прекрасен, точно такъв, какъвто винаги бе искала да има, за да попълни скромната си колекция. Тя си помисли да каже на господин Гонт, че мъжът й може би още щеше да е жив, ако преди четиринадесет години не бе счупил един кристален лампион като този, и че точно това бе капката, от която чашата преля. През съвместните им години той бе потрошил голяма част от сервизите й, но тя го остави да живее.

Накрая той съсипа и последното нещо, на което Нети наистина държеше, и тя му отне живота.

Реши, че няма смисъл да му разказва всичко това.

Той сякаш вече го знаеше.

3

— Поли! Поли, тя излиза!

Поли заряза манекена, на който подгъваше някаква пола, и хукна към прозореца.

Нети излезе от „Неизживени спомени“ здравата натоварена. Чантата й стърчеше под едната мишница, чадърът — под другата, а ръцете й крепяха кутията за кейк и голям бял пакет.

— Май ще е по-добре да отида да й помогна — каза Розали.

— Недей — спря я Поли. — Само ще я притесниш.

Жената тръгна нагоре по улицата. Вече не подтичваше като че я гони някой, а сякаш се носеше над повърхността.

„Не — помисли си Поли, — това не е нормално. Та тя… лети.“

Съзнанието й веднага направи една от онези странни асоциации и тя прихна да се смее.

— Сега пък какво? — вдигна вежди Розали.

— Виж изражението на лицето й — отвърна другата жена, гледайки Нети, която пресече Линдън Стрийт бавни, замечтани стъпки.

— Какво искаш да кажеш?

— Прилича ми на току-що оправена жена, която… е изпитала поне три оргазма.

Розали почервеня, погледна отново към Нети и прихна да се смее. Поли се присъедини и двете се заклатиха напред-назад в неистов смях.

— Олеле! — възкликна Алън Пангборн още от вратата. — Жени, които се смеят още преди обяд! За шампанско е рано, тогава какво е?

— Четири! — изписка Розали, насълзена от смях. — На мен ми изглежда като за четири!

Двете отново подеха ситния си кикот, а Алън стоеше с ръце в джобовете и се подхилкваше учудено.

4

Норис Риджуик пристигна в кабинета на шерифа десет минути преди да свирне обедната сирена в мелницата. Цяла седмица беше междинна смяна — от дванадесет до девет вечерта — и това му харесваше. Нека друг оправя бъркотиите по шосетата и уличките на Касъл Рок, след като затвореха баровете към един вечерта. Не че той не можеше да го направи. Беше го правил много пъти, но почти винаги му идваше да си изповръща червата. Ставаше му лошо дори когато жертвите се разхождаха съвсем невредими насам-натам и крещяха, че не искат никакви шибани проверки за алкохол и че си знаят правата. Просто такъв му беше стомахът. Шийла Бригъм непрекъснато го заяждаше, че бил като полицай Енди от оня филм „Туин Пийкс“, но Норис знаеше, че не е така. Енди ревваше, като видеше мъртъвци, а на него просто му идеше да се изповръща отгоре им, както щеше да стане с Хоумър Геймич, когато го намери в една канавка край гробището, пребит до смърт със собствената му изкуствена ръка.

Норис погледна към наряда, видя, че Енди Клатърбък и Джон Лапоант са на смяна, и хвърли едно око на справката. Нямаше нищо за него, а той точно така обичаше. Сякаш за да бъде денят — или поне първата му част — съвсем идеален, резервната му униформа се бе върнала от химическото… в уречения ден, което се случваше за пръв път. Това щеше да му спести ходенето до вкъщи да се преоблича.

На плика от химическото чистене беше залепена бележка: „Хей, Барни, дължиш ми пет долара и двадесет и пет цента. Не ме завличай тоя път, ако не искаш да те вкарам в правия път по тъмно.“ Подпис: Клат.

Доброто му настроение остана непроменено от тази закана. Шийла Бригъм беше единственият човек в полицията на Касъл Рок, който смяташе, че Норис прилича на оня от „Туин Пийкс“ (Всъщност тя май беше и единственият човек — освен него — който въобще гледаше сериала.). Останалите — Джо Лапоант, Сийт Томас, Енди Клатърбък, му викаха Барни по аналогия с онзи рисуван герой на „Хана и Барбара“12. Това понякога го дразнеше, но не и днес. Пред него се простираха четири безгрижни дни в междинната смяна и три дни почивка. Животът понякога беше и прекрасен.

Той извади шест долара от портфейла си и ги сложи на бюрото на колегата си. Надраска: „Живей, Клат“ на гърба на една бланка за доклад, подписа се със завъртулка и остави бележката до парите. После извади униформата си от пакета и отиде в съблекалнята. Облече се подсвирквайки и весело размърда вежди пред огледалото, доволен от онова, което виждаше в него. Направо беше Неотразим. Напълно Неотразим. За злосторниците на Касъл Рок щеше да е по-добре да не се мяркат пред очите му днес, иначе…

Нещо се раздвижи в огледалото зад него, но преди да успее да се обърне, някой го сграбчи отзад, обърна го и го залепи за плочките до писоарите. Главата му се фрасна в стената, фуражката му падна и той се озова пред кръглото подпухнало лице на Данфърд Кийтън.

— Какво си мислиш, че правиш, но дяволите, Риджуик?

Норис съвсем беше забравил за квитанцията, която бе пъхнал под чистачката на Кийтъновия кадилак предишната вечер. Сега обаче се сети.

— Пусни ме! — понечи да каже заповеднически той, но думите му излязоха по-скоро като хленч.

Усети, че страните му се затоплят. Винаги, когато беше ядосан или уплашен — а в този момент изпитваше и двете — Норис се изчервяваше като девойка.

Кийтън, който беше с една глава по-висок и тежеше поне петдесет кила повече, го разтърси здравата и едва тогава го пусна. После извади квитанцията от джоба си и я размаха под носа му.

— Тук твойто име ли пише, или не? — понита той, сякаш полицаят току-що го бе отрекъл.

Норис Риджуик отлично знаеше, че подписът е негов, поставен с гумен печат, но съвсем четлив, а и квитанцията беше от неговия кочан.

— Беше паркирал на мястото за инвалиди — каза той и разтърка темето си.

Знаеше си, че ще стане беля с тая глоба. Колкото по се окопитваше от първоначалната уплаха (а Бъстър наистина му беше изкарал ангелите, не можеше да се отрече), толкова по-силен ставаше гневът му.

— На кое?

— На мястото за инвалиди! — изкрещя Норис.

Освен това самият Алън ми каза да ви лепна тая глоба!, понечи да продължи той, но се отказа. Защо да доставя на тая свиня удоволствието да си спести глобата?

— Предупреждавахме те десетки пъти. Бъ… Данфърд, и ти много добре го знаеш.

— Как ме нарече? — попита заплашително Кийтън и по лицето и шията му избиха едри червени петна.

— Тази глоба е съвсем справедлива — отвърна Норис, без да обръща внимание на въпроса му, — а що се отнася до мен, по-добре да си я платиш. И се радвай, че не те арестувам за обида на полицай!

Данфърд се разсмя и гласът му отекна в гладките стени.

— Не виждам никакъв полицай, а само едно лайно в униформа.

Норис безмълвно се наведе и взе фуражката си. Стомахът му се беше свил от страх (да се спори с Данфърд Кийтън не беше безопасно), а гневът му постепенно бе прераснал в ярост. Ръцете му трепереха. Все пак той събра сили да сложи фуражката си и каза:

— Можеш да отнесеш въпроса към Алън, ако искаш.

— Не, ще се разбера с теб!

— Аз нямам намерение да го разисквам повече. Гледай да си платиш глобата до тридесет дни, иначе ще се наложи да те арестуваме, Данфърд. — Изправи се до своите метър и седемдесет и на път към вратата добави: — Знаем къде да те намерим.

Кийтън, чието лице приличаше на залез след ядрен взрив, застана пред него и му препречи пътя. Норис спря и вдигна показалец.

— Ако ме закачиш, ще те заключа, Бъстър! Говоря сериозно!

— Дотук беше — каза Кийтън с подозрително спокоен глас. — Дотук. Уволнен си. Свали тая униформа и си търси друга ра…

— Не! — прекъсна го нечий глас.

На вратата стоеше Алън Пангборн.

Кийтън сви дебелите си пръсти в юмруци и просъска:

— Ти стой настрана от това.

Алън влезе в съблекалнята и вратата бавно се затвори след него.

— Не — повтори отново той. — Аз накарах Норис да ти лепне глобата. Казах му също, че ще ти я опростя точно преди събранието. Става въпрос за пет долара. Дан. Какво те е прихванало?

Алън беше объркан. Бъстър никога не бе спокоен човек, но такъв изблик на гняв беше прекален дори за него. От края на лятото той винаги изглеждаше ядосан и нервен — той често го бе чувал да крещи на заседанията на съветниците — а погледът му напоследък беше като на луд. За миг си помисли, че Кийтън може би е болен, но реши, че сега не му е времето да го проверява. Беше изправен пред меко казано неприятна ситуация.

— Нищо не ме е прихванало — каза нервно Кийтън и приглади косата си назад.

Норис със задоволство установи, че ръцете на съветника също треперят.

— Просто ми дойде до гуша от надути пуяци като тоя… Старая се да направя нещо за този град… По дяволите, какво ли не правя… и ми писна непрекъснато да ме преследват… — Той спря за миг, преглътна нещо и изведнъж избухна. — Той ме нарече Бъстър! Знаеш колко мразя да ми викат така!

— Ще се извини — каза кротко Алън. — Нали, Норис?

— Не съм сигурен — отвърна полицаят. Гласът му трепереше, сковаваше го страх, но ядът му още не бе преминал. — Знам, че това го дразни, но той просто ме предизвика. Бях застанал пред огледалото да видя дали съм си вързал добре вратовръзката, а той се нахвърли отгоре ми и ме залепи за стената. Така си ударих главата, че въобще не знам какво съм говорил, Алън.

Алън погледна отново към Кийтън.

— Вярно ли е?

Мъжът наведе глава и отвърна:

— Бях побеснял.

Шерифът не можеше и да очаква по-голямо извинение от човек като Кийтън. Той погледна към Норис да види дали подчиненият му разбира това. Изглежда, разбираше, а това вече беше крачка напред в решаването на неприятния спор Алън се поуспокои.

— Можем ли да смятаме инцидента за приключен? — попита той.

— Да — отвърна не след дълго Норис.

Алън бе трогнат. Риджуик наистина беше страхливец — имаше гадния навик да оставя недопити кутии от безалкохолно в колите, които използваше, докладите му бяха под всякаква критика, но… сърцето му беше огромно. Отстъпи не защото го беше страх от Кийтън. Ако опереният съветник си мислеше, че е обратното, то той правеше много сериозна грешка.

— Съжалявам, че те нарекох Бъстър — каза Норис.

Глупости! Не съжаляваше ни най-малко, но какво му пречеше да каже, че е така? Алън погледна към тантурестия мъж в скъпото спортно сако.

— Данфърд?

— Добре, забравяме за случилото се — отвърна Кийтън с подчертана надменност и той почувства, че се изпълва с познатата неприязън.

Гласът, скрит някъде дълбоко в главата му, онзи необременен, безочлив глас от подсъзнанието, се обади кратко и ясно: „Защо не вземеш да получиш удар, Бъстър? Защо не пукнеш, та да направиш услуга на всички ни?“

— Значи — каза Алън — да считаме въпроса за…

— При едно условие — размаха пръст Кийтън.

— Какво?

— Че разкараш оттук тая квитанция — отвърна Бъстър и му подаде листчето с два пръста, сякаш държеше някакъв парцал.

— Ела в кабинета ми да го обсъдим, Данфърд — въздъхна Алън. — Ти, Норис, си на смяна, нали?

— Да — отвърна той.

Стомахът му още беше на топка, цялото му настроение бе отишло на вятъра заради тая свиня и Алън щеше да му опрости глобата. Разбираше, че всичко е въпрос на политика, но това не означаваше, че трябва да го приеме.

— Можеш да поостанеш в участъка, ако искаш — каза му Шерифът.

В присъствието на Кийтън, който ги гледаше свирепо, едва ли можеше да му каже направо: „Искаш ли да поговорим?“

— Не — отвърна Норис. — Имам си работа. Ще се видим по-късно, Алън.

Той излезе от съблекалнята, без дори да погледне към Кийтън, а съветникът положи нечовешки усилия да се противопостави на глупавия си, но силен порив да му даде начална скорост с един ритник.

Шерифът старателно прегледа вида си в огледалото, за да даде възможност на Норис да излезе спокойно от участъка, а после, когато Кийтън почти беше загубил търпение, го поведе към кабинета си.

Един дребен, спретнат мъж в кремав костюм седеше на един от столовете пред вратата на кабинета и задълбочено четеше голяма, подвързана с кожа книга, която можеше да бъде единствено Библията. Сърцето на Алън се сви. Беше напълно сигурен, че тази сутрин няма да има други неприятности, което изглеждаше напълно логично, като се има предвид, че до обяд оставаха още само две-три минути, но явно се бе излъгал.

Преподобният Уилям Роуз затвори библията си, чиято подвързия напълно хармонираше с костюма му, и скочи от стола.

— Началник-к Пангборн-н!

Той беше от онези заклети баптисти, конто натъртват края на думите си, когато са притеснени или ядосани.

— Мога ли да говоря с вас, моля?

— Изчакайте ме пет минутки, отче Роуз. Трябва да свърша нещо.

— Въпросът-те изключително важен-н.

„Сигурен съм“ — помисли си Алън и отвърна:

— Разбира се. Само пет минутки.

После отвори вратата и напъха Кийтън в кабинета си, преди преподобният Уили, както му викаше отец Бригъм, да успее да каже каквото и да било.

5

— Сигурно ще е нещо за Казиното — каза Кийтън, след като Алън затвори вратата. — Чуй какво ще ги кажа. Отец Джон Бригъм е вироглав ирландец, но сто пъти го предпочитам пред тоя арогантен пуяк.

„Присмял се хърбел, на щърбел“ — помисли си шерифът.

— Седни, Данфърд.

Застана зад бюрото си, извади квитанцията за глобата и разкъса на малки парченца. После смачка остатъците на пика и ги метна в кошчето.

— Ето. Така добре ли е?

— Да — отвърна съветникът и понечи да стане.

— Не, седни си на мястото за малко.

Гъстите вежди на Кийтън се сключиха над високото му розово чело като гръмотевица.

— Ако обичаш — добави Алън и седна на стола си.

Ръцете му се сплетоха и неволно тръгнаха да изобразяват врана, но той ги спря и здраво сви юмруци.

— Следващата седмица ще разглеждаме бюджета… — подхвана Алън.

— Да, по дяволите — изръмжа Кийтън.

— … а това е компромисен въпрос. И двамата го знаем. Току-що унищожих една съвсем справедлива квитанция за глоба и направих компромис.

— Живееш в тоя град от доста време, Алън, и знаеш как стават нещата — поусмихна се съветникът. — Едната ръка мие другата.

Алън се размърда на стола си. Той издаде своите пукания и скърцания — звуци, конто шерифът често чуваше в сънищата си след дълги и тежки дни, какъвто явно щеше да се окаже и този.

— Да, така е — съгласи се той. — Едната мие другата, но до днес.

Гъстите вежди отново се сключиха.

— И какво трябва да значи това?

— Че има момент, дори в малките градчета, в който компромисите свършват. Не бива да забравяш, че аз не съм назначен служител. Съветниците може да контролират бюджета, но избирателите решават дали ще съм шериф или не. А моята работа мие да ги защитавам и да следя за съблюдаването на законите. Дал съм клетва и се старая да я спазвам.

— Ти заплашваш ли ме? Защото ако…

В този момент сирената на мелницата засвири и макар че не се чуваше така силно в кабинета на Алън, Данфърд Кийтън подскочи като ужилен. Очите му се ококориха, а белите му нокти се забиха в облегалките на стола.

Алън отново остана озадачен.

„Той се стряска като гърмян заек. Какво му става?“

За пръв път шерифът се замисли, че може би Данфърд Кийтън, който бе станал главен градски съветник на Касъл Рок далеч преди той въобще да чуе за този град, се е заел с нещо не дотам почтено.

— Не те заплашвам — каза Алън.

Кийтън беше започнал да се отпуска, но все още стоеше нащрек, сякаш го беше страх, че сирената отново ще свирне, колкото да му изкара акъла.

— Това е добре. Защото въпросът не е само в бюджета, шериф Пангборн. Градският съвет заедно с тримата общински съветници има правото да одобрява назначаването и уволнението на заместник-шерифите. Както и други права, които съм сигурен, че знаеш.

— Това е само на книга.

— Прав си — съгласи се Кийтън и извади пура от вътрешния си джоб. — Но това не значи, че винаги ще е така.

„Ха, сега да видим кой кого заплашва“ — помисли си Алън, но замълча и просто впери поглед в него.

Съветникът го погледна в очите за миг, а после се зае с целофана на пурата си.

— Ако още веднъж паркираш на мястото за инвалиди, лично ще ти лепна глобата и този път ще е окончателно — каза шерифът. — А ако посмееш да закачиш някой от заместниците ми отново, ще те дам под съд за обида, трета степен, и ще го направя, независимо с какви така наречени права разполагат съветниците. Защото моите компромиси свършиха. Разбираш ли ме, Данфърд?

Кийтън продължи да гледа в пурата си, сякаш размишляваше, а когато вдигна поглед към Алън, очите му бяха просто две малки цепки.

— Ако си решил да си играеш с търпението ми, шериф Пангборн, продължавай да се държиш така.

На лицето му определено се четеше гняв, но Алън си умисли, че има и нещо друго. Помисли си, че има страх. Как го бе разбрал? Дали го бе усетил, шерифът не знаеше, пък и нямаше значение. Онова, което можеше да се окаже важно, бе от какво се страхуваше Кийтън.

— Разбираш ли ме? — понита той отново.

— Да — отвърна съветникът, захвърли целофана на пода и завря пурата в устата си. — А ти разбираш ли ме?

Алън се наведе напред и столът отново изскърца.

— Разбирам какво казваш, но не мога, по дяволите, да разбера защо се държиш така, Данфърд. Никога не сме били приятели…

— Тук няма спор — прекъсна го Кийтън и отхапа края на пурата си.

За миг шерифът си помисли, че ще хвърли и парчето на пода, и се подготви да го отмине без забележка (компромиси!), но Кийтън го изплю в шепата си и го остави в чистия пепелник на масата. Късчето тютюн застана там като малко кучешко лайно.

— … но винаги сме се разбирали добре в работата. А сега? Има ли нещо нередно? Мога ли с нещо да ти помогна?

— Няма нищо нередно — каза съветникът и рязко се изправи. Отново беше ядосан — повече от ядосан. Алън почти виждаше парата, която излизаше от ушите му. — Просто ми писна от това… преследване.

За втори път употребяваше тази дума. На Алън тя му се струваше странна, неподходяща. Всъщност целият им разговор беше необикновен.

— Е, знаеш къде да ме намериш — каза шерифът.

— Да, за Бога! — отвърна Кийтън и тръгна към вратата.

— И, моля те, Данфърд, не спирай на мястото за инвалиди.

— Майната им на инвалидите! — извика Кийтън и затръшна вратата.

Алън дълго седя зад бюрото си, вперил замислен поглед в затворената врата, а после стана, взе целофана от пода, хвърли го в кошчето и отиде да покани „парахода“ Уили.

6

— Господин Кийтън изглеждаше доста ядосан.

Роуз седна внимателно на стола, който главният градски съветник току-що бе освободил, погледна с отвращение към парчето пура в пепелника, а после грижливо постави бялата Библия в средата на скромния си скут.

— Много заседания през идущия месец — разсеяно каза Алън. — Сигурен съм, че всички съветници са напрегнати.

— Да — съгласи се пасторът. — Но Исус е казал: „Дайте Кесаревото — Кесарю, Божието — Богу.“

— Ъ-ха — смънка Алън и изведнъж почувства страхотна необходимост от една цигара, „Лъки Странк“ или „Пал Мал“, нещо пълно с никотин и катран. — А какво мога аз да ви дам, отче… Роуз?

Алън с ужас осъзна, че за малко щеше да назове светиня му Уили.

Роуз свали кръглите си очила без рамки, избърса ги и отново ги сложи в двете малки червени браздички на носа си. Черната му коса, пригладена с някакво мазило, което шерифът надушваше, но не можеше да определи, лъщеше на луминисцентното осветление.

— Става дума за кощунството, което отец Джон Бригъм нарича Нощ в казиното — съобщи най-после преподобният. — Ако си спомняте, началник-к Пангборн-н, аз идвах при вас скоро след като научих за нечестивата идея, да ви помоля да забраните тази проява в името на почтеността.

— Отче Роуз, ако си спомняте…

Роуз вдигна повелително ръка, а с другата бръкна в джоба на сакото си и извади някаква брошура с размерите на ученическа тетрадка. Алън с досада (но без особена изненада) установи, че това е съкратено издание на Наказателния кодекс на щата Мейн.

— Сега идвам отново — подхвана напевно преподобие, — за да ви помоля да забраните проявата не само в името на почтеността, но и в името на закона.

— Отче Роуз…

— Чета ви раздел 24, глава 9, параграф 2 от Наказателни кодекс на щата Мейн — прекъсна го преподобният Роуз. Страните му вече пламтяха и Алън си даде сметка, че всичко, което бе успял да направи през последните няколко минути, бе да смени един луд с друг. — Освен-н ако е указано друго-о — зачете преподобният с амвонната мелодичност, която любимото му паство отлично познаваше — игри на щастие-е, дефинирани в раздел 23 на Кодекса-а, при които паричните залози-и представляват условие за участие-е, се смятат за незаконни-и.

Той затвори демонстративно Кодекса и погледна към Алън. Очите му горяха.

— Се смятат-т за незаконни-и.

Шерифът изпита желание да вдигне ръце и да викне: „Амин-н!“ Когато то премина, той каза:

— Запознат съм с текстовете на закона, които визират хазарта, отче Роуз. Прегледах ги след първото ви посещение, обсъдих ги и с Албърт Мартин, който се занимава с правните въпроси в общината. Неговото мнение беше, че раздел 24 не се отнася до дейности като „Вечерта в казиното“. — Той спря за миг, а после добави: — Трябва да ви кажа, че и моето мнение е такова.

— Невъзможно! — възкликна Роуз. — Искат да превърнат Божия храм в свърталище на комарджии и вие ми казвате, че това е законно!

— Точно толкова законно, колкото и бингото, което се разиграва в залата на Сестрите на Изабела от 1931 насам.

— Това не е бинго-о! Това е рулетка-а! Хазарт-т! — Гласът на преподобния трепереше. — Зарове-е!

— Накарах Албърт да изпрати запитване до Джим Тиърни, главния прокурор на щата. Отговорът беше същият. Съжалявам, отче Роуз. Знам, че това ви оскърбява. Аз например бих забранил на децата да карат скейтборд, но не мога. При демокрацията понякога трябва, да приемаме неща, които нито харесваме, нито одобряваме.

— Но това е хазарт! — простена преподобният Роуз и гласа му наистина имаше болка. — Това е… комар! Как може такова нещо да е законно, след като Кодексът специално казва…

— По начина, по който го правят, не е точно хазарт Всеки… участник… оставя дарение на входа, срещу което получава жетони на същата стойност. В края на вечерта се разиграват няколко награди — награди, а не пари. Видеокасетофон, тостер, скара, порцеланов сервиз, такива работи — обясни Алън и някакъв игрив вътрешен импулс го накара да добави: — Мисля, че тези дарения дори се приспадат от данъците.

— Това е непростим грях — отсече преподобният Роуз.

Руменината бе изчезнала от лицето му и само ноздрите издаваха гнева му.

— Тази квалификация е морална, а не правна. Такива вечеринки се правят в цялата страна.

— Да — отвърна Роуз и се изправи, стиснал Библията пред себе си като щит. — Правят ги католиците. Те много обичат хазарта, но аз съм решил да туря край на това, началник-к Пангборн. С или без вашата помощ.

Алън също се изправи.

— Две неща, отче Роуз. Първо, аз съм шериф Пангборн, а не началник, и второ, както не мога да ви нареждам какво да говорите от амвона, така не мога да казвам на отец Бригъм какви прояви да организира в църквата си, нито мога да се разпореждам със залата на Сестрите на Изабела или с тази на Рицарите на Колумб, докато там не се извършва нещо, което се квалифицира като престъпление според законите на щата. Това е. Но мога да ви предупредя да внимавате. Всъщност мисля, че съм длъжен да го направя.

— Какво имате предвид? — погледна го студено той.

— Имам предвид, че сте разстроен. Нямам нищо против плакатите, които хората ви разлепят из града, нито против писанията, които публикувате във вестника, но съществува една граница, която не бива да пресичате. Моят съвет е да приемете нещата такива каквито са.

— Когато-о Исус видя уличниците и лихварите в Храма-а Той не се позова на писаните закони, шерифе. Когато-о Исус видя тез греховни-и мъже и жени да сквернят Божия храм-м, Той не се пазеше да не пресече границата-а. Нашият Бог направи това, което смяташе за правилно-о!

— Да — каза спокойно шерифът, — но вие не сте Господ.

Роуз го погледна с обезумели от безсилие очи и Алън си помисли: „Господи, този човек е луд за връзване.“

— Приятен ден, началник Пангборн — изрече студено Роуз.

Този път Алън не си направи труда да го поправя. Само кимна и му подаде ръка с ясното съзнание, че преподобният няма да я приеме. Роуз се обърна и заситни към вратата, стиснал Библията пред гърдите си.

— Послушайте ме, забравете за това, отче Роуз — викна Алън след него.

Той нито се обърна, нито проговори. Просто излезе и така силно затръшна вратата, че стъклото в рамката издрънча.

Шерифът седна зад бюрото и притисна слепоочията си с длани.

Малко по-късно Шийла Бригъм надникна предпазливо в стаята.

— Алън?

— Тръгна ли си? — попита той, без да вдига глава.

— Кой, пасторът ли? Профуча като мартенски вятър.

— Елвис напусна сградата — каза глухо Алън.

— Какво?

— А, нищо, нищо — отвърна и вдигна глава. — Трябва ми нещо силно. Би ли погледнала какво има в касата с веществените доказателства? Тя се усмихна.

— Проверила съм — празна е. Чаша кафе ще свърши ли работа?

Той отвърна на усмивката й. Следобедът беше започнал И просто трябваше да бъде по-нормален от сутринта.

— Става.

— Веднага — каза Шийла и излезе, а Алън най-после пусна ръцете си на свобода.

Не след дълго ято врани полетя на стената срещу прозореца, огряно от слънчев лъч.

7

В четвъртък последният час в средното училище на Касъл Рок бе предназначен за допълнителни занимания. Понеже беше отличен ученик, Брайън Раск не ходеше на допълнителни занимания, докато не започнеха репетициите за коледното представление, и имаше възможност да си тръгне от училище по-рано от обикновено. Така четвъртъците му се нареждаха прекрасно.

Този четвъртък той излетя от страничната врата още преди да бие звънецът за шестия час. Чантата му, както винаги пълна с учебници, този ден се издуваше и от дъждобрана, който майка му бе настояла да облече сутринта.

Метна се на колелото и запраши с разтуптяно сърце. Имаше си работа. Трябваше да изпълни една малка задачка. Всъщност в известен смисъл беше забавно. Вече знаеше какво точно трябва да направи. Дойде му в главата съвсем спонтанно, както си мечтаеше в часа по математика.

Докато се спускаше по Касъл Хил, слънцето най-после проби разпокъсаните облаци и за пръв път този ден блесна над града. Брайън погледна встрани и видя едно момче-сянка, което го догонваше по мокрия паваж, яхнало колело-сянка.

„Ще трябва здравата да въртиш, за да ме стигнеш, малкия — помисли си Брайън. — Имам доста работа.“

Той прекоси търговския център, без да погледне към „Неизживени спомени“, като се спираше само на пресечките, колкото да хвърли бърз поглед в двете посоки. Когато стигна до ъгъла на Понд и Форд Стрийт, зави надясно, вместо да продължи по Понд към дома си, и свърна по Уилоу Стрийт малко по-надолу. Понд и Уилоу Стрийт бяха успоредни и задните дворове на къщите по тях се опираха един в друг, разделени от дъсчени огради.

Пийт и Уилма Джърсик живееха на Уилоу Стрийт.

Трябваше да се внимава.

Но Брайън знаеше как да внимава. През целия път от училище той бе обмислял всяка стъпка и всичко се раждаше в главата му с такава лекота, сякаш винаги е било там. Както и подробностите за самата задача.

Къщата на Джърсик беше тиха, на алеята не се виждаше автомобил, но това не означаваше, че всичко е наред. Момчето знаеше, че Уилма работи поне половината ден в магазина на Хемпхил на „Руут“ 117. Беше я виждал на касата с неизменния й шал, но не можеше да бъде сигурен, че и сега е там. Очуканото й юго можеше да е в гаража.

Спря в алеята, слезе от колелото и пусна стъпенката. Вече усещаше сърцето си, което биеше в ушите и гърлото му като цял оркестър барабани. Тръгна към входната врата, репетирайки сценката, която щеше да разиграе, ако се окажеше, че госпожа Джърсик си е вкъщи.

Здравейте, госпожо Джърсик, аз съм Брайън Раск от съседната улица. Уча в местното училище и скоро ще набираме абонати за някои списания — трябват ни пари за нови костюми на оркестъра. Та реших да поразпитам из квартала, кой иска да се абонира, за да знам къде да отида, като ни изпратят заявките. Който събере най-много абонати, получава награда.

Това звучеше съвсем правдоподобно, когато го измисляше. Всъщност и сега му се струваше нормално, но все пак се чувстваше напрегнат. Застана пред прага и се вслуша да чуе някакъв шум от къщата — радио, телевизор, настроен на някой от сериалите (беше рано за „Санта Барбара“, но все пак), прахосмукачка, може би… Отвътре не се чуваше нищо, но това не бе кой знае колко по-показателно от пустата алея.

Брайън звънна. Някъде навътре в къщата се чу глухо: „Динг-донг“.

Той зачака пред прага, като се оглеждаше насам-натам от страх, че някой може да го забележи, но на Уилоу Стрийт не се виждаше жив човек, пък и къщата на Джърсик бе опасана с висока ограда. Което си беше жив късмет. Когато човек прави нещо, което хората — майка и татко например — не биха одобрили, високата ограда можеше да се окаже най-прекрасното нещо на света.

Беше минала почти минута, а никой не отваряше. Дотук добре, но човек винаги трябва да се подсигурява и затова Брайън отново натисна звънеца, този път по-настойчиво. Камбанката вътре пак се обади: „динг-донг, динг-донг“.

Отново никой.

Е, добре тогава. Всичко беше наред. Всъщност всичко беше направо страхотно!

Но страхотно или не, Брайън не се сдържа да направи още един подсигурителен (и съвсем таен) оглед, преди да пристъпи към действие. Той забута колелото си между къщата и гаража и влезе в задния двор. Сърцето му думкаше по-силно от всякога. Когато се чувстваше така, гласът му обикновено започваше да трепери и момчето тайно се надяваше, че ако завари госпожа Джърсик да сади луковици в градината, гласът му няма да затрепери, като почне да й разказва за абонаментите. Иначе тя би си помислила, че я лъже, а това щеше да доведе до неприятности, за които не искаше и да мисли.

Той сиря на ъгъла на къщата. Виждаше част от двора, но не всичко. Изведнъж цялата тази работа престана да му се струва забавна. Изглеждаше му непочтена и злонамерена. Някакъв неспокоен глас зашепна в главата му:

„Защо не се прибереш вкъщи, Брайън? Метни се на колелото, иди си у дома, пийни чаша мляко и пак размисли!“

Да. Чудесна идея. Дори много разумна! Понечи да си тръгне и точно тогава в съзнанието му изплува картина, далеч по-силна от гласа.

Той видя дълга черна кола — „Кадилак“ или може би „Линкълн“, която спря пред тях. Вратата на шофьора се отвори и отвътре излезе господин Лийлънд Гонт. Само че той вече не беше облечен в смокинга ала Шерлок Холмс. Онзи господин Гонт, който прекоси декора на Брайъновото въображение, носеше изискан черен костюм — униформата на погребален агент. А и лицето му изобщо не беше приветливо. Тъмносините му очи мътнееха от гняв, устните му бяха разтеглени над кривите зъби, но не в усмивка. Той закрачи по алеята към входната врата на семейство Раск и ножицата на дългите му тънки крака закова в петите му сянката на палач от филм на ужасите.

Като стигна до вратата, той не си направи труда да звъни. О, не! Просто нахлу вътре, готов да премаже всеки, който би се изпречил на пътя му. После тръгна по стълбите, крещейки името на Брайън, и розите на тапета увяхнаха, когато сянката на палача мина над тях.

„Ще ме намери — помисли си момчето ужасено. — Дори да се скрия, дори да избягам чак в Бомбай, той ще ме намери. И тогава…“

Брайън искаше да изключи образа, да го махне от съзнанието си, но не можеше. Той видя как очите на господин Гонт растат и стават сини бездни, чиято ужасяваща, непрогледна отвъдност сякаш го поглъщаше. Видя как дългите му ръце с техните неестествено равни пръсти се превръщат в орлови нокти и се вкопчват в раменете му. Усети кожата си да настръхва от погнуса. Чу нечовешкият глас на господин Гонт да крещи:

— Ти взе нещо от мен, Брайън, но не си си го платил!

— Ще го върна! — изпищя момчето срещу това разкривено, безпощадно лице. — Моля ви, ще го върна! Ще го върна, само не ме наранявайте!

Брайън дойде на себе си, така зашеметен, както на излизане от „Неизживени спомени“ в онзи следобед. Ала чувството сега съвсем не беше приятно.

Той не искаше да връща снимката на Санди Коуфакс и толкоз.

Не искаше, защото беше негова.

8

Майра Ивънс застана под тентата на „Неизживени спомени“ в момента, в който синът на най-добрата й приятелка най-после се реши да влезе в задния двор на Уилма Джърсик. Преди да пристъпи към магазина, тя се огледа по-предпазливо и от Брайън пред къщата на Джърсик.

Ако Кора, която наистина беше най-добрата й приятелка, разбереше къде се намира и още повече защо е там, тя никога нямаше да й проговори. Защото Кора също искаше тази снимка.

„Какво от това“ — помисли си Майра и веднага се сети за две поговорки, които идеално пасваха на ситуацията — кой превари, той завари и невидяно зло, не е зло.

И все пак, преди да слезе в центъра, тя бе сложила големи слънчеви очила.

Сега бавно пристъпи към вратата и разгледа табелката, която висеше там:

Майра нямаше уговорка. Реши да дойде в магазина съвсем спонтанно, след като говори с Кора преди няма и двадесет минути.

— Цял ден мислих! Просто трябва да я имам, Майра. Трябваше да си я купя още в сряда, но имах само четири долара в чантата си, а не бях сигурна, че ще приеме чек. Нали знаеш колко неудобно се получава, когато ти откажат? Но от тогава непрекъснато мисля за това. Не съм мигнала цяла нощ. Може да ти се стори глупаво, но е истина.

На нея изобщо не й се виждаше глупаво. Прекрасно знаеше, че е истина, защото и тя не бе спала цяла нощ. А Кора нравеше невероятната грешка да си мисли, че като е видяла снимката първа, това й дава някакво свещено право да я притежава.

— Всъщност въобще не съм сигурна, че я видя първа — каза си Майра ядосано. — Дори си мисля, че аз я видях по-рано.

Въпросът кой беше видял страхотната снимка по-пръв наистина беше спорен. Онова, което не подлежеше на съмнение обаче, беше ужасът, който тя изпитваше при мисълта, че ще види тази снимка на Елвис, окачена над камината между керамичната фигурка на Елвис и порцелановата му халба, които Кора вече притежаваше. При тази мисъл стомахът на Майра се свиваше точно под сърцето и увисваше там като мокър парцал. Беше се бе чувствала така само веднъж — през първата седмица от войната срещу Ирак.

Не беше честно. Кора имаше всякакви неща, свързани с Елвис, дори го беше виждала на концерт в Портланд Сивик Сентър година преди Господ да го прибере.

— Тази снимка ще бъде моя — промърмори решително тя, събра целия си кураж и почука на вратата.

Още преди да посегне към дръжката, вратата се отвори и един тесногръд мъж почти я отнесе на излизане.

— Простете — измънка той, без да вдига глава, и Майра едва успя да разпознае в него господин Константин, аптекаря от „Ла Вердиер“.

Той забърза надолу по улицата, стиснал в ръцете си малък пакет, и се шмугна в общината, без да поглежда встрани.

Когато жената се обърна към вратата, пред нея вече стоеше господин Гонт и ведрите му кафяви очи се усмихваха.

— Нямам уговорка… — подхвана тя кротичко.

Брайън Раск, който бе свикнал да чува от Майра само слова, произнесени с невероятна надменност и увереност, никога не би повярвал на ушите си, ако можеше да я чуе сега.

— Вече имате, уважаема госпожо — отвърна собственикът и се отмести да й направи път. — Добре сте дошли! Влизайте спокойно и оставете част от щастието, което носите!

След като хвърли последен поглед наоколо, колкото да се увери, че никой не я е видял, Майра Ивънс се шмугна в „Неизживени спомени“.

Вратата се затвори след нея.

Дългопръста, бяла като на мъртвец ръка се протегна в мрака, напипа въжето, което висеше до прозореца и дръпна щорите.

9

Брайън осъзна, че затаява дъх едва когато въздухът излезе като въздишка от дробовете му.

В задния двор на семейство Джърсик нямаше никой.

Уилма, очевидно насърчена от хубавото време, беше простряла навън прането си, преди да излезе, и сега то плющеше в три реда под топлото слънце и свежия бриз. Момчето притича до задната врата и надникна вътре. В кухнята нямаше жива душа. Помисли си да почука, но реши, че само си търси причина да не направи онова, за което е дошъл. Джърсик явно не си бяха у дома. Просто трябваше да си свърши работата и да се разкара оттам час по-скоро.

Той слезе бавно по стълбите и се върна в двора. Просторът с товара си от ризи, гащи, бельо, чаршафи и калъфки се вееше отляво. Вдясно беше градината, в която вече нямаше никакви насаждения, като се изключат две-три спаружени тикви, а в дъното се простираше висока дъсчена ограда. Зад нея беше къщата на Хавърхил, а през четири къщи — неговата.

Дъждът, който валя цяла нощ, бе превърнал градината в блато и тиквите плуваха до средата във вода. Брайън се наведе, загреба шепа черна кал и затича към простора.

На първия ред висяха чаршафите. Те все още бяха влажни, но бързо съхнеха, развети от вятъра като знамена. Бяха ослепително бели.

"Хайде! — прошепна му гласът на господин Гонт. — Давай, Брайън! Бъди като Санди Коуфакс. Давай!"

Брайън вдигна ръце. Отново се възбуди като в съня си, но това не го учуди особено. Всъщност дори бе доволен, че не изпитва страх. Беше забавно в края на краищата.

Засили се и разтвори длани. Калта полетя от ръцете му на дълги черни пръски, които се размазаха върху чаршафите.

Изтича до градината, отново напълни шепи, плисна ги върху чаршафите и се върна за още. Обзе го странно настървение. Тичаше като обезумял напред-назад, гребеше кал, хвърляше я и сигурно щеше да продължа така цял следобед, ако някой не беше извикал.

В първия миг му се стори, че самият той вика. Вцепени се, от гърдите му се изтръгна бързо потиснат писък и едва тогава осъзна, че госпожа Хавърхил просто вика кучето си от другата страна на оградата.

Все пак трябваше да се махне оттам. И то веднага.

Спря се за миг да види какво е направил и изведнъж почувства срам и неудобство.

Чаршафите бяха предпазили по-голямата част от дрехите, но те самите бяха напластени с кал. Само няколко незасегнати петънца се белееха, колкото да покажат какъв е бил цветът им преди.

Брайън погледна ръцете си. Лепнеха от кал. Втурна се към ъгъла на къщата, където имаше чешма, и завъртя кранчето. Потече ледена струя вода. Той пъхна ръцете си под нея и ожесточено започна да ги търка, докато изми дори калта под ноктите си. Дланите му изтръпнаха от студ, ръкавите му бяха мокри, но момчето нехаеше.

Затвори крана, намери колелото си, вдигна стъпенката и го забута по алеята. По улицата се зададе малка жълта кола. Слава Богу, беше сивик, а не юго. Подмина къщата, без да намали, й водачът й изобщо не обърна внимание на малкото момче, което стискаше колелото си в двора на Джърсик с премръзнали, зачервени ръце. Малкото момче, на чието чело с големи червени букви пишеше: ВИНОВЕН!

Когато колата отмина, Брайън се метна на колелото и не спря да върти педалите, докато не стигна до дома си. Ръцете му постепенно бяха върнали чувствителността си, но го сърбяха и все още бяха червени.

Когато влезе в къщата, майка му подвикна от хола:

— Ти ли си, Брайън!

— Да, мамо.

Онова, което бе сторил в задния двор на Джърсик, вече му се струваше като сън. Момчето, което стоеше сега в слънчевата, топла кухня, момчето, което отваряше хладилника да си извади мляко, просто не можеше да бъде онова момче, което бе гребало с шепи калта от градината на госпожа Джърсик, за да я хвърли после върху чистите й, бели чаршафи.

В никакъв случай.

Той си сипа чаша мляко и разгледа ръцете си. Бяха чисти. Зачервени, но чисти. Сърцето му постепенно възвръщаше нормалния си ритъм.

— Как мина училището, Брайън? — попита Кора от другата стая.

— Нищо особено.

— Ела да гледаш телевизия, ако искаш. „Санта Барбара“ ще почне всеки момент.

— Ще дойда, но първо ще се кача горе за малко.

— Да не си оставиш чашата от мляко там! Вкисва се, вони и изобщо не може да се измие в машината.

— Няма да я оставя, мамо.

— Де да видим.

Брайън се качи в стаята си и прекара половин час, мечтаейки над снимката на Санди Коуфакс. Когато брат му Шон дойде да го пита дали иска да отиде до магазина с него, той припряно затвори класьора и нареди на Шон да не се появява пред очите му, докато не се научи да чука, като вляза в чужда стая. Брат му излезе в коридора и се разплака, но Брайън изобщо не се трогна.

Човек трябва да бъде възпитан все пак.

10

Кралят пее, разтворил крака. Сините му очи блестят, крачолите на белия му панталон се полюшват в такт с музиката. Огледалният глобус се върти и проблясва под светлината на прожекторите. Кичур черна коса пада над челото му. Микрофонът е близо до устата му, но Майра вижда сладката извивка на горната му устна.

Тя вижда всичко. Тя е на първия ред!

Китарата подхваща соло и изведнъж той се навежда и протяга ръка. Подава я на НЕЯ, както Брус Спрингстийн (който никога няма да бъде Кралят, колкото и да се опитва) подава своята на онова момиче от клипа му „Танцувам в мрака“.

В началото тя така се вцепенява, че не може нищо да направи, не може да се помръдне, а после отдолу я побутват нечии ръце, ТОЙ я хваща за ръката и я издърпва на сцената. Тя долавя МИРИСА му — смесица от пот, кожа и гореща, чиста плът.

Миг по-късно Майра Ивънс е в прегръдките на Елвис Пресли.

Коприната на белия му костюм се хлъзга в дланите и. Ръцете, които я притискат, са здрави и силни. Лицето, НЕГОВОТО лице, лицето на Краля е на сантиметри от нейното. Той танцува с нея. Те са двойка. Магура Джозефин Ивънс от Касъл Рок, Мейн и Елвис Аарон Пресли от Мемфис, Тенеси!

Те танцуват страстно на широката сцена пред четири хиляди ревящи фенове, докато групата припява онзи стар, познат рефрен:

— Let’s rock… everibody let’s rock…

Тялото му се плъзга към нейното, тя усеща възбудената му плът в слабините си. Той я завърта, полата й се вдига чак до дантелата на луксозните й чорапи, ръката и се върти в неговата като ос в колело, а после той отново я придърпва към себе си. Дланта му се спуска по гърба и към извивката над бедрата й и я притиска към него. Тя поглежда за миг към публиката и там, извън блясъка на прожекторите, вижда Кора Раск, която я гледа като попарена. Лицето й е побеляло от омраза и завист.

Елвис Пресли обръща главата и към себе си и проговаря с онзи сладникав южняшки акцент:

— Не сме ли създадени един за друг, мила?

Преди тя да успее да отговори, плътните му устни вече са върху нейните. Миризмата му, чувството, че го държи в ръцете си, изпълват света. И тогава езикът му се промъква в устата й! Кралят на рокендрола я целува съвсем наистина пред очите на Кора и на целия проклет свят! Той я притиска силно към себе си, тромпетите надават синкопирания си писък, а тя усеща топлите вълни на екстаза да се разливат по цялото й тяло. О, никога не е било така преди! Никога! Дори с Ейс Мерил край езерото. Иска да извика, но езикът му се е заровил в устата й. Тя забива страстно нокти в гладкия му копринен гръб, повдига бедрата си, а тромпетите свирят ли, свирят.

11

Господин Гонт седеше в един от плюшените фотьойли и наблюдаваше с безразличие дивия оргазъм на Майра Ивънс. Тя се тресеше като в нервен шок, стиснала здраво снимката на Елвис в ръцете си. Очите й бяха затворени, тазът й се повдигаше, краката й се разтваряха и затваряха… Нагласените й букли се бяха отпуснали и косата й висеше като парцал на главата й. Двойната й брадичка лъщеше от пот като на Елвис след бясно препускане по сцената.

— О-оооо! О, Господиии! — крещеше Майра и се тресеше като желе на тепсия. — Оооох! Майчицееее! А-аа-аах! Гооосподи…

Господин Гонт отегчено изпъна ръбовете на тъмния си панталон, наведе се и дръпна снимката от ръцете на Майра. Очите й веднага се отвориха. Тя отчаяно посегна да си вземе снимката, но не можа да я стигне. Понечи да стане.

— Седни! — нареди той.

Жената остана като вкаменена.

— Ако искаш да видиш тази снимка отново, Майра, стой си на мястото!

Тя седна и го загледа с безмълвна агония. Огромни потни кръгове избиха под мишниците и покрай гърдите й.

— Моля ви — простена едва чуто тя и протегна ръце.

— Назови цена!

Майра се замисли. Очите й се ококориха на изпотеното лице. Тя преглътна мъчително.

— Четиридесет долара! — извика накрая. Гонт се засмя и поклати глава.

— Петдесет!

— Глупости! Май не искаш тази снимка, Майра.

— Искам я! — Сълзи потекоха от очите й и се смесиха с потта върху лицето й. — Искам яяяяя!

— Добре! Добре, искаш я. Но имаш ли нужда от нея, Майра? Трябва ли ти тя наистина?

— Шестдесет! Това е всичко, което имам! Всичко, до последния цент!

— Майра, приличам ли ти на дете?

— Не.

— Не съм сигурен. Виж какво, аз съм възрастен човек — много по-възрастен, отколкото си мислиш, но не ми личи, ако не е неприлично да го казвам сам — а ми се струва, че ти ме взимаш за дете. Само дете може да повярва, че жена, която живее в чисто нова двуетажна къща на по-малко от три преки от Касъл Вю, разполага само с шестдесет долара.

— Не ме разбрахте! Мъжът ми…

Господин Гонт стана и понечи да прибере снимката. Усмихнатият мъж, който я бе посрещнал на вратата, вече го нямаше.

— Не се бяхме уговорили за среща, Майра. Поканих те от добро чувство, но сега ми се струва, че трябва да те помоля да си вървиш.

— Седемдесет! Седемдесет долара!

— Обиждаш ме! Моля те, върви си.

Майра падна на колене. От гърдите й се изтръгна дрезгав, нервен плач. Тя стисна крачолите му и се просна пред него.

— Моля ви! Моля ви, господин Гонт! Трябва да притежавам тази снимка! Трябва! Тя ми предизвиква… Господи, не можете да си представите какво ми предизвиква!

Господин Гонт погледна към снимката на Елвис и на лицето му се изписа моментно отвращение.

— Хич и не искам да си представям. Каквото и да е, изглеждаше много… потно.

— Но ако трябва да платя повече от седемдесет долара, ще се наложи да пиша чек. Чък ще разбере, ще иска да узнае за какво съм ги похарчила и ако му кажа, ще ме… ще ме…

— Това не е мой проблем — отвърна собственикът. — Аз съм магазинер, а не брачен консултант. — Гледаше я отвисоко и говореше на потната й глава. — Сигурен съм, че някой друг — госпожа Раск например — ще бъде в състояние да си позволи тази бих казал маниакална страст към покойния господин Пресли.

Като чу името на Кора, жената рязко вдигна глава. Очите й бяха две малки лъскави точици, потънали дълбоко в лицето й. Зъбите й се оголиха в свирепа усмивка. Изглеждаше като обезумяла.

— И вие ще й я продадете? — просъска тя.

— Стига да се споразумеем. Нали с това е забогатяла тая държава? А сега ме пусни, Майра. Ръцете ти са плувнали с пот. Сигурно ще трябва да си давам панталона на химическо чистене…

— Осемдесет! Осемдесет долара!

— Ще ти я продам за два пъти повече. Сто и шестдесет долара — ухили се той и големите му, криви зъби лъснаха. — Можеш да ми платиш и с чек, Майра.

— Не мога! Чък ще ме убие! — простена отчаяно тя.

— Може би, но пък ще умреш заради истинска, страстна любов, нали?

— Сто! — зацвили Майра и отново го сграбчи за крачолите. — Моля ви, сто долара!

— Сто и четиридесет — продължи да се пазари Гонт. — Повече не мога да смъкна. Това е последната ми оферта.

— Добре! — прие веднага тя. — Ще ги платя…

— Естествено ще се наложи да ми направиш и една свирка — ухили се нагло той.

— Моля!? — прошепна вцепенена.

— Да го духаш! — изкрещя в лицето й. — Да отвориш пълната си с пломби уста и да ми го налапаш!

— Боже мой! — простена Майра.

— Е, както искаш — каза Гонт и понечи да си тръгне.

Тя се вкопчи в него и само след минути вече разкопчаваше ципа и търсеше да напипа члена му.

Той я остави да се бълтае известно време, наблюдавайки с удоволствие, а после грубо избута ръцете й и каза:

— Остави! Оралният секс ме докарва до амнезия.

— Какво?

— Нищо, нищо, Майра — отвърна и й подхвърли снимката.

Тя панически се втурна да я хване, улови я някак си и я притисна до гърдите си.

— Но… има още нещо…

— Какво!? — просъска насреща му тя.

— Познаваш ли човека, който държа бара от другата страна на Тин Бридж?

Майра поклати глава и очите й отново се изпълниха със страх.

— Хенри Бофорт ли?

— Да. Той май притежава и заведението „Кроткия тигър“? Странно име.

— Не мога да кажа, че го познавам, но знам кой е.

Никога през живота си не бе стъпвала в „Кроткия тигър“, но като всеки друг знаеше кой държи кръчмата.

— Искам да направиш един малък номер на господин Бофорт.

— К-какъв номер?

Гонт се пресегна, хвана потната й ръка и й помогна да се изправи.

— Ще ти кажа докато пишеш чека, Майра — каза той и целият му чар отново се върна на лицето му. Кафявите му очи станаха игриви и бляскави. — Между другото, искаш ли да ти опаковам снимката?

1

Алън се пъхна в едно от сепаретата на „При Нан“ и още преди да седне срещу Поли, разбра, ме болките й не бяха преминали. Беше пила перкодан. Личеше й още преди да проговори. От лекарствата очите й ставаха някак странни, неестествено бляскави. Той бе свикнал с това, но не го одобряваше. Всъщност съмняваше се, че изобщо ще го приеме някога. За пореден път се замисли дали не се е пристрастила към успокоителните. В нейния случай пристрастяването беше просто още един страничен ефект, нещо, което трябваше да се очаква, регистрира и отнесе към главния проблем. Иначе казано, към факта, че тя живее с болка, която той вероятно не ще може дори да разбере.

— Как си, красавице? — попита, без да издава нито частица от мислите си.

Тя се усмихна.

— Денят беше интересен. Мнооого интересен, както би казал оня сладур от „Да се посмеем“.

— Твърде си млада, за да го помниш.

— Ами! Алън, коя е тази?

Той се обърна и видя една жена, която мина покрай огромната витрина на Нан, стиснала здраво квадратен пакет в ръцете си. Тя бе вперила поглед напред и ако мъжът, който вървеше насреща й, не беше свърнал ловко, положително щяха да се сблъскат. Алън прерови набързо огромната картотека от имена и лица, които съхраняваше в главата си, и излезе със заключение, което Норис, лудо влюбен в полицейския жаргон, без съмнение би нарекъл „непълно“.

— Ивънс. Мейбел, Мейвис или нещо такова. Чък Ивънс й е мъж.

— Като я гледа човек, ще рече, че току-що е изпушила силна панамска пура — изкоментира Поли. — Направо й завиждам.

Край масата застана самата Нан Робъртс да ги обслужи. Тя беше един от християнските войни на баптиста Уилям Роуз и носеше малка жълта значка на гърдите си. Алън виждаше този символ за трети път от сутринта. Сигурно занапред щеше да го среща още по-често. Значката изобразяваше игрален автомат, задраскан с червена диагонална линия. Отношението на приносителя й към „Вечерта в казиното“ ставаше пределно ясно и без думи.

Нан беше жена на средна възраст, с пищен бюст и сладникаво красиво лице, което ти навяваше мисли за мама и ябълков пай. Всъщност, както Алън и колегите му бяха констатирали, ябълковият й пай беше наистина чудесен. Особено с топка ванилов сладолед отгоре.

Нан лесно предразполагаше хората с милата си физиономия, но много от местните бизнесмени — особено онези, които се занимаваха с недвижими имоти — отдавна бяха разбрали, че при нея първото впечатление лъже. Зад миловидното лице се криеше мозък-компютър, а под майчински натежалата гръд имаше куп счетоводни книги вместо сърце. Тя притежаваше голяма част от Касъл Рок, включително и последните пет административни сгради на Мейн Стрийт, и след смъртта на Поп Мерил вероятно бе станала най-богатия човек в града.

Като я гледаше, Алън винаги си спомняше за една съдържателка на публичен дом, която навремето бе арестувал в Ютика. Жената му беше предложила подкуп, а когато той й отказа, тя съвсем целенасочено се опита да пръсне черепа му с клетка за птици, чийто наемател — надут папагал, който понякога заядливо казваше: „Чуках майка ти, Франк“ — все още беше вътре.

Понякога, когато виждаше двете бръчици между веждите на Нан Робъртс да се задълбочават, мъжът си мислеше, че тя е напълно способна да постъпи по същия начин. Затова му се стори съвсем естествено, че бе дошла лично да обслужи областния шериф.

— Здравей, Алън! — каза тя. — Не съм те виждала от сума ти време! Къде беше?

— Насам-натам. Работя, Нан.

— Нищо против, но недей да забравяш старите си приятели — отвърна му и го дари с лъчезарната си майчинска усмивка.

„Човек наистина трябва да прекара доста време с Нан, докато разбере колко рядко усмивката й е искрена“ — помисли си Алън.

— Минавай да ни виждаш от време на време — додаде.

— Слушам!

Нан се разсмя така силно и невъздържано, че мъжете на бара — дървари в по-голямата си част — извърнаха рязко глави.

„А после — помисли си Алън — ще разправят наляво и надясно, че са видели Нан Робъртс и шерифът да се кискат като първи приятели.“

— Кафе, Алън?

— Ако обичаш.

— А малко пай към него? Домашен, с ябълки от градините на Макшери в Швеция. Вчера са ги брали.

„Добре, че не се опитва да ни убеди, че ги е брала сама“ — каза си той.

— Не, благодаря.

— Сигурен ли си? А ти, Поли?

Тя поклати глава и Нан отиде да донесе кафето.

— Май не я харесваш кой знае колко, а? — попита шепнешком Поли.

Алън остана изненадан. Всъщност въобще не се беше замислял дали я харесва или не. Това не му влизаше в работата.

— Нан ли? Не знам. Просто ми се ще да опозная хората, доколкото мога.

— И да разбереш какво искат?

— Виж това вече е трудна работа — отвърна й през смях. — Засега ще се задоволя само с намеренията им.

Тя се усмихна — беше му приятно, когато я караше да се усмихва.

— Още малко и ще те превърнем в истински философ, Алън Пангборн.

Той докосна опакото на облечената й в ръкавица ръка и отвърна на усмивката й.

Нан донесе двете чаши черно кафе и веднага се оттегли. „Не може да се отрече, че знае кога да спре с любезностите“ — помисли си Алън.

Това бе нещо, което всеки с интересите и амбициите на Нан, пределно добре знаеше.

— Е — подхвана Алън, отпивайки от кафето си, — разкажи как мина много интересният ти ден.

Тя му разказа в най-големи подробности как двете с Розали Дрейк бяха станали свидетели на агонията на Нети Коб пред входа на „Неизживени спомени“ и как тя най-после бе събрала кураж да влезе в магазина.

— Това е чудесно! — възкликна шерифът и беше съвсем искрен.

— Да, но историята не свършва дотам. Нети излезе с покупка! Представяш ли си! Никога не съм я виждала така радостна и така… така разцъфнала. Да, точно това е думата, разцъфнала. Нали знаеш колко е повехнала обикновено?

Алън кимна.

— Е, днес бузите й розовееха, косата й беше някак бухнала и тя дори се засмя на няколко пъти.

— Сигурна ли си, че е ходила в магазина само по работа? — попита той и многозначително врътна очи.

— Не ставай глупав! — смъмри го Поли, сякаш не й бе хрумнало същото, като я видя. — Та Нети те изчака да си тръгнеш — бях сигурна, че ще го направи — и едва след това влезе да ни покаже какво си е купила. Виждал ли си малката й колекция от цветен кристал?

— Не. Ако щеш вярвай, но има неща в този град, които са ми убягнали.

— Има пет-шест неща. Повечето са наследство от майка й. Каза ми веднъж, че навремето били повече, но се счупили. Както и да е, тя много си ги обича, а той й беше продал най-прекрасния лампион, който някога съм виждала. Отначалото помислих, че е на Тифани14. Но не е, разбира се. Не може да бъде. Нети никога не би могла да си позволи истински екземпляр на Тифани, но лампата е изключителна.

— И колко е платила за нея все пак?

— Не я попитах. Но бас хващам, че портфейлът й е отънял здравата.

Той се замисли.

— Сигурна ли си, че не са я преметнали?

— О, Алън! Трябва ли да си толкова подозрителен винаги? Нети може да не е много оправна, но разбира от кристали. Каза ми, че е взела лампата на сметка и сигурно е така. Освен това покупката я прави толкова щастлива!

— Виж това вече е чудесно. Открий късмета си!

— Моля?

— Така се казваше един магазин в Ютика — обясни той. — Помня го от дете: „Открий късмета си“.

— И какво, ти откри ли своя?

— Не. Така и не влязох.

— Е, очевидно нашият господин Гонт смята, че ще открия късмета си при него.

— Какво искаш да кажеш?

— Нети ми донесе кутията от кейка и вътре имаше бележка от господин Гонт. — Тя побутна чантата си към него. — Извади я ти. Днес не ми е до закопчалки.

Той взе чантата и попита:

— Много ли е зле, Поли?

— Зле — отвърна кратко тя. — Боляло ме е, но да ти кажа честно, такива болки не съм имала никога. И така е цяла седмица, откакто времето се промени.

— Ходи ли при доктор Ван Ален?

— Още не — въздъхна тя. — Чакам малко да ми размине. Досега болките минаваха точно преди да се побъркам. Надявам се и сега да стане така, но ме е страх, че един ден облекчението просто няма да дойде. Ако не се пооправя до понеделник, ще отида. Но лекарят може само да ми напише още една рецепта. Не искам да се превърна в наркоман, Алън.

— Но…

— Стига — прекъсна го кротко. — Поне засега, моля те.

— Добре — съгласи се неохотно той.

— Виж бележката. Много е любезна и някак… мила.

Той отвори чантата и и видя малък плик. Извади го.

Хартията беше плътна и мека като коприна. Отпред със старинен почерк, който приличаше на извадка от антикварен дневник, пишеше: „Мис Поли Чалмърс.“

— Този шрифт се казва „готика“ — каза тя въодушевена. — Мислех, че са спрели да го преподават малко след като са измрели динозаврите.

Той извади изрязания на вълнички лист. Отгоре пишеше:

Шрифтът на писмото не беше така зографисан, както на плика, но и той, и самият език бяха забавно старинни.

— Странно! — каза Алън и прибра писмото обратно в чантата. — Ще му хвърлиш ли едно око, както казваме в нашия бранш?

— При тези обстоятелства и след като видях лампиона на Нети, как бих могла да откажа? Да, мисля, че ще намина… ако съм по-добре с ръцете. Ела и ти, Алън? Може и за теб да има нещо.

— Може. Но по-скоро бих останал вкъщи пред телевизора. Нашите имат шанс да спечелят някоя точка.

— Изглеждаш ми уморен, Алън. Имаш сенки под очите.

— Имах отвратителен ден. Сутринта едва разтървах главния съветник и един от заместниците си, преди да се сбият до смърт в съблекалнята.

— Какво!? — възкликна Поли притеснена.

Той й разказа за свадата между Кийтън и Норис Риджуик, като завърши с това, колко странен му се бе сторил Кийтън. Всъщност цял ден бе мислил защо Кийтън непрекъснато говореше за „преследване“. Когато свърши, Поли дълго мълча.

— Е? Какво мислиш? — попита я накрая.

— Мислех си, че ще минат доста години, преди да научиш за Касъл Рок всичко, което ти трябва. Това вероятно се отнася и за мен. Нямаше ме в града дълго време, не казвам къде съм била или какво е станало с „малкия ми проблем“ и много от хората ми нямат доверие. Но ти бързо се ориентираш, Алън, и запомняш всичко. Знаеш ли как се чувствах, когато се върнах в града?

Той поклати глава, видимо заинтригуван. Дори и пред него Поли рядко говореше за миналото.

— Беше като да попаднеш на сериал, който си отвикнал да гледаш. Дори да не си гледал от години, веднага разпознаваш героите и техните проблеми, защото те всъщност никога не се променят. Да се върнеш към такъв театър е като да обуеш чифт стари удобни обувки.

— Какво искаш да кажеш?

— Че в градския сериал има много неща, които още не си успял да хванеш. Знаеш ли, че чичото на Данфърд Кийтън беше в „Джунипър Хнл“ по едно и също време с Нети.

— Не.

Тя кимна.

— Около четиридесетте той започна да има проблеми с психиката. Майка ми казваше, че бил шизофреник. Не знам дали това е точният термин или просто мама най-често е чувала тази диагноза по телевизията, но Бил Кийтън определено не беше в ред. Спомням си, че хващаше някого на улицата, ей така без причина, и започваше да крещи насреща му за какво ли не — за националния дълг, за това, че Джон Кенеди бил комунист и не знам още какво. Тогава бях още дете, Алън, и да ти кажа честно, той направо ме плашеше.

— Естествено.

— Някой път пък вървеше по улицата с наведена глава и нещо си приказваше. Майка ми казваше никога да не говоря с него, когато е в такова състояние, дори ако го срещнем на път за църквата. Накрая той се опита да убие жена си. Или поне така дочух, но може и да не е вярно. Нали знаеш как тръгват клюките? Може би просто е размахал служебния си пистолет пред нея, но каквото и да е направил, то стигаше да го пратят в затвора. После там го прегледа някаква комисия и го преместиха в „Джунипър Хил“.

— И сега там ли е?

— Не, почина. Състоянието му бързо се влоши, след като го вкараха в лудницата. Чух, че се е парализирал, преди да умре.

— О, Боже!

— Но това не е всичко. Рони Кийтън, бащата на Данфърд, братът на Бил, прекара четири години в психиатричното отделение на болницата за ветерани в Тогъс. Сега е в старчески дом. Алцхаймер! Има и една леля или братовчедка на Дан, не съм сигурна, която се самоуби през петдесетте след някакъв скандал. Не знам точно каква беше причината, но се чу, че си падала повече по жените, отколкото по мъжете.

— Намекваш, че може да е наследствено ли?

— Не. Нищо не намеквам. Просто знам нещо от историята на тоя град, нещо, което не биха споменали в никоя от речите на четвърти юли, и ти го разказвам. Изводите са работа на полицията.

Тя изрече последните си думи с такава сериозност, че Алън се разсмя. И все пак се чувстваше притеснен. Предаваше ли се лудостта по наследство? В гимназията го бяха учили, че тази хипотеза е отдавна отречена, но по-късно в Полицейската академия на Албъни един от лекторите бе казал, че е възможно в някои случаи и че някои душевни болести могат да се проследят в родословното дърво също както физическите белези. Едно от нещата, които бе дал за пример, бе алкохолизмът. Беше ли споменал и шизофренията? Алън не можеше да си спомни. От тогава бяха минали толкова години!

— Май ще трябва да поразпитам тук-там за Бъстър — въздъхна Алън. — Да ти кажа честно, Поли, идеята главният ни градски съветник да се превърне в бомба със закъснител съвсем не ми се нрави.

— Разбирам те напълно. Сигурно няма причини да се тревожиш, но реших, че трябва да го знаеш. Хората тук са склонни да отговарят на въпроси… стига да знаеш как да ги зададеш. Иначе ще те гледат как се въртиш в кръг и няма да ти кажат нито дума.

Алън се усмихна. Това беше самата истина.

— Но ти не ме изслуша докрай, Поли. След като си тръгна Бъстър, преподобният Уили дойде да ме посети. Той…

— Шш-шт! — прекъсна го рязко Поли, огледа се дали някой не надава ухо към разговора им и отново се обърна към него. — Понякога направо ме отчайваш. Ако не се научиш да бъдеш по-дискретен, рискуваш да те изхвърлят на изборите след две години. И тогава има да стоиш като треснат и да се питаш: „К’во стана?“ Трябва да внимаваш, Алън. Ако Данфърд Кийтън е бомба със закъснител, този човек е цяла артилерия.

Той се наведе напред и прошепна:

— Не е никаква артилерия, а самодоволен надут пуяк. Това е той.

— Вечерта в казиното?

Той кимна.

Тя хвана дланите му и въздъхна:

— Горкият Алън! А на пръв поглед градчето изглежда толкова спокойно, нали?

— И обикновено е така.

— Вбесен ли си тръгна?

— Естествено. Всъщност това е вторият ми разговор със светиня му относно законността на казиното. Предполагам, че ще си приказваме по същия въпрос поне още десет пъти, докато католиците най-после приключат с тая проклетия.

— Самодоволен, надут пуяк, а? — прошепна съвсем тихо Поли.

Лицето й беше сериозно, но в очите й играеха пламъчета.

— Да, бе, и сега с тия значки… Пак ще стане скандал.

— Значки ли?

— Да, вместо усмихнати личица — игрални автомати, задраскани с дебела червена линия. Нан носи такава. Чудя се на кого ли му хрумна тая идея.

— Сигурно на Дон Хемпхил. Той е баптист за пример, а отгоре на всичкото е и член на Щатския републикански комитет. Дон знае как се прави кампания, но сто на сто вече се е убедил, че не е толкова лесно да повлияеш на мнението на хората, когато става въпрос за религия. — Тя погали ръцете му. — Спокойно, Алън. Бъди търпелив и чакай. В края на краищата нали така минава животът в Касъл Рок — спокойствие, търпение и чакане нещо да се случи.

Той се усмихна, обърна дланите си и внимателно хвана ръцете й в своите.

— Искаш ли компания за вечерта, красавице?

— О, Алън, не знам какво да ти кажа…

— Не се притеснявай, няма да те карам да играем на „пържоли“ — увери я. — Просто ще запаля камината, ще седнем отпред на топло и ти ще ми разкажеш още някоя градска клюка.

Поли се усмихна уморено.

— Мисля, че през последните шест месеца ти разказах всички възможни клюки за градчето, Алън. Струва ми се, че ако искаш да продължиш с Касълрокското си образование, ще трябва да се сприятелиш със старата Лени Партридж или пък с нея — кимна тя към Нан. — Разликата между двете е само в това, че Лени слухти наляво-надясно за удоволствие, а Нан — за да се възползва от наученото.

Алън я погледна замислен. Никога не я бе виждал в такова състояние — едновременно приказлива и депресирана. За пръв път, откакто се бе сприятелил с нея, си задаваше въпроса, дали разговаря с Поли Чалмърс или… с нейните успокоителни.

— Мисля, че тази вечер не ставам за компания — каза тя с внезапна решителност. — По лицето ти личи, че и ти си на това мнение.

— Поли, моля те…

— Ще се прибера и ще си взема горещ душ. Няма да пия повече кафе. Просто ще изключа телефона и ще си легна рано с надеждата, че утре, като се събудя, ще бъда нов човек. И тогава ще можем да си… поиграем. Ако не на „пържоли“, то със сигурност на нещо друго.

— Притеснявам се за теб.

Ръцете й едва-едва помръднаха в неговите.

— Знам, Алън — отвърна тя. — Това едва ли може да облекчи болките ми, но го оценявам. Повече отколкото предполагаш.

2

Хю Прийст се връщаше от ралито на Касъл Рок. Когато стигна до „Кроткия тигър“, той намали… а после отново даде газ и отмина. Прибра се у дома, паркира буика си в алеята и влезе в къщата.

Домът му се състоеше от две стаи — в едната спеше, а в другата вършеше всичко останало. В средата на многофункционалната му стая имаше очукана маса, отрупана с мръсни опаковки от полуфабрикати, пълни с вкоравели фасове. Хю отвори вратата на килера, застана на пръсти и взе да опипва последния рафт. За миг му хрумна ужасяващата идея, че лисичата опашка е изчезнала, че някой я е откраднал, и стомахът му се сви от страх. Но когато ръката му напипа копринената козина той въздъхна с облекчение.

Беше прекарал целия ден, мислейки за опашката, за това как ще я върже на антената на буика и ще й се радва. Всъщност смяташе да я сложи още сутринта, но навън валеше, а мисълта да превърне прелестната пухкава опашка в парче подгизнала кожа, съвсем не му се нравеше. Сега я извади от рафта, подритна разсеяно някаква празна консервена кутия, която се замота в краката му, и прокара пръсти по гъстата козина. Господи, колко е хубаво!

После влезе в гаража, в който от 1984 насам от боклуци нямаше място за колата му, и след известно ровене намери парче ръждясала тел. Беше си направил ясна програма: първо ще завърже опашката на антената, после ще хапне нещо за вечеря и едва след това ще отиде в Грийнспарк. Анонимните алкохолици се срещаха в залата на Американския легион в седем часа. Не знаеше дали не е прекалено късно да започне нов живот… но със сигурност не беше късно поне да опита.

Той направи примка в единия край на телта и я стегна в горната част на лисичата опашка. После започна да увива свободния край на телта около антената, но пръстите му, които в началото се движеха бързо и уверено, постепенно се забавиха. Решителността му взе да го напуска, а на нейно място неусетно се прокрадна съмнение.

Той си представи как паркира пред залата на Американския легион и отива на срещата. Дотук добре. Но после видя някакво хлапе (същото като оня заплес, който се бе изпречил пред камиона му преди няколко дни) да минава през паркинга, докато той вътре казва името си и споделя с присъстващите, че е безсилен пред алкохола. Нещо хваща окото на хлапето — ярки, ръждиво-огнени отблясъци под синкавата светлина на неоновите лампи, които осветяват паркинга. То се приближава до буика му и разглежда лисичата опашка. Опипва я, заравя пръсти в нея, а после се оглежда и необезпокоявано от никого откъсва ръждясалата тел.

Хю усети, че гърдите му се сковават от необуздан гняв, като че всичко това наистина се бе случило. Поглади лисичата опашка и се загледа в здрача, сякаш очакваше да види тълпа ловки хлапета, които само чакат да се прибере вътре при полуфабрикатната си вечеря, за да му грабнат опашката.

Не. По-добре да не ходи. Днешните деца не се спират пред нищо. Биха откраднали каквото и да е, просто така, за идеята. Ще го премятат ден-два, а после ще го захвърлят в някоя канавка или бунище. Мисълта (а тя бе силна почти като видение), че неговата прекрасна лисича опашка ще лежи забравена в някоя локва и ще подгизва на дъжда сред опаковки от хамбургер и празни бирени кутии, изпълваше Хю с яростна агония.

Би било лудост да поеме такъв риск.

Той разви телта, която прикрепяше опашката за антената, и отново прибра безценната си придобивка на последния рафт в килера. После старателно затвори вратата, но резето беше развалено.

„Трябва да купя катинар — помисли си Хю. — Дечурлигата са способни да се промъкнат навсякъде. Никой не спазва реда в днешно време. Никой.“

Сетне отиде до хладилника, извади кутия бира, погледна я замислен и отново я прибра. Бирата, пък макар и да са четири или пет, нямаше да го оправи. Не и тази вечер. Отвори един от долните шкафове, посегна навътре зад купчината пожълтели чинии и извади половин шише ром, който пазеше за краен случай. После напълни една пластмасова чаша до средата, помисли миг-два и я напълни догоре. Отпи две-три глътки, усети топлината, която се разля в стомаха му, и отново си сипа. Изведнъж се почувства по-спокоен и по-добре. Погледна към килера и се усмихна. Мястото беше сигурно и щеше да стане още по-безопасно, когато купеше катинар от „Уестърн Ауто“. Точно така — безопасно. Хубаво е да се сдобиеш с нещо, за което си мечтаеш и от което наистина имаш нужда, но ако има и къде да го прибереш, виж, това вече е прекрасно. Ала внезапно усмивката му застина. „И за това ли си я купи? Да я държиш нависоко, зад заключена врата?“ Хю отново отпи.

„Е, добре, де — помисли си, — може и да не е най-добрият вариант, но във всеки случай е по-добре, отколкото да ми я откраднат някакви хлапетии.“

— В края на краищата не сме през 1955. Сега времената са други — каза си той и кимна одобрително.

И все пак мисълта продължи да се върти в главата му. За какво му е тая опашка, ако я държи все заключена? С какво ще му е от полза?

Но две-три чашки бързо се справиха с тази мисъл. След две-три чашки да заключи опашката му се струваше най-разумната постъпка на света. Той реши да отложи вечерята. Такава зряла постъпка трябваше да бъде възнаградена с още някое и друго питие.

Хю напълни отново пластмасовата си чаша, седна на един от кухненските си столове и запали цигара. Докато си седеше и тръскаше купчинки пепел в празните опаковки от замразена храна, той забрави за лисичата опашка и започна да си мисли за Нети Коб. Лудата Нети. Ще й извърти един номер тия дни. Може би следващата или по-следващата седмица… но най-вероятно още утре или вдругиден. Господин Гонт му бе казал, че не обича да си губи времето, и Хю нямаше основание да не му вярва.

С нетърпение чакаше определения ден.

Щеше да разнообрази живота му.

Той пи, пуши и когато накрая се строполи в мръсните чаршафи на тясното си легло, на лицето му грееше усмивка.

3

Смяната на Уилма Джърсик в „Хемпхил Маркет“ свърши в седем заедно с работното време на магазина. В седем и петнадесет тя свърна в алеята пред дома си. Иззад спуснатите завеси на дневната се процеждаше мека светлина. Уилма влезе в къщата и задуши наляво-надясно. Миришеше на макарони и сирене. Всичко беше наред… поне засега.

Пийт се беше изтегнал на дивана по чорапи и гледаше „Колелото на съдбата“, а на коленете му лежеше последният брой на „Прес Хералд“.

— Прочетох бележката ти. Яденето ще бъде готово към седем и половина — каза той, изправи се бързо и я погледна с плахите си кафяви очи.

Още от самото начало на брака им Пийт Джърсик бе подложен на умела дресировка, като куче, създадено да служи на господаря си. Той все още имаше някои недостатъци, но отдавна не лягаше на дивана с обувки, не помисляше да запали лулата си в къщата и за нищо на света не би посмял да се изпикае, без да свали обратно капака на тоалетната чиния.

— Прибра ли прането?

Нещо средно между вина и притеснение помрачи кръглото му открито лице.

— Ауу! Зачетох се и забравих. Ей сега ще отида — отвърна той и вече търсеше обувките си.

— Остави! — каза тя и тръгна към кухнята.

— Чакай, Уилма, ще го събера!

— Не се притеснявай — успокои го тя. — Не бих искала да се отделяш от вестника или от Вана Уайт само защото съм стояла на крак пред касата през последните шест часа. Стой си спокойно, Питър. Забавлявай се.

Нямаше нужда да се обръща, за да види реакцията му. След седем години брак тя твърдо вярваше, че Питър Майкъл Джърсик не може с нищо да я изненада. Лицето му без съмнение щеше да излъчва безсилие и вина. Той щеше да стои насред стаята с изражението на човек, който току-що е излязъл от кенефа и не помни дали се е избърсал или не. После ще отиде в кухнята, ще сложи масата, ще измие тенджерата и ще започне да я разпитва за това, как е минал денят й в супермаркета. Ще слуша внимателно, без да я прекъсва, без да разказва за своите проблеми в агенцията за недвижими имоти, където работеше, защото за Уилма нямаше по-досадно нещо от търговията с недвижими имоти. Щеше да направи всичко това просто защото бе пропуснал да изпълни една съвсем малка част от заръките й. Всъщност за нея не представляваше кой знае каква трудност да прибере прането — напротив, дори щеше да й е приятно да усети аромата на чистите дрехи, които цял ден бяха съхнали на свежото слънце. Но нямаше намерение да се разкрива пред Пийт. Това си беше нейна тайна.

Уилма имаше много такива тайни и ревниво ги пазеше по една и съща причина: когато човек води война, трябва да брани позициите си. Понякога се прибираше вечер и с часове триеше сол на главата на Питър, докато не постигнеше пълна победа, замествайки неговите флагчета върху въображаемото бойно поле със своите. Тази вечер той капитулира минути след като тя прекрачи прага и това много й се нравеше.

Уилма дълбоко бе убедена, че бракът е едно безкрайно нападение. А при толкова дълга атака, в която няма как да се вземат заложници, но и не трябва да се отстъпват завоюваните позиции, атака, при която от брачната територия не бива да остане нито педя незавладяна земя. Лесните победи след време можеха да изгубят вкуса си. Но това време още не бе дошло и затова тя тръгна към простора с панер под мишница и сърце, което пърхаше като птичка изпод едрия й бюст.

Когато стигна до средата на двора, изведнъж спря озадачена. Къде, по дяволите, бяха чаршафите?

Трябваше веднага да ги види — големи бели квадрати, развети в тъмнината — но тях просто ги нямаше. Дали не ги е отнесъл вятърът? Глупости?! Вярно, че подухваше през деня, но чак пък толкоз… Ами ако ги е откраднал някой?

В този момент над двора излезе вятър и в тъмнината се дочу тромаво плющене. А! Тук са… някъде. Като най-голяма дъщеря на плодовита католическа фамилия с тринадесет деца Уилма добре познаваше плющенето на проснати чаршафи, но в звука, който чуваше сега, имаше нещо странно. Беше прекалено плътен.

Тя пристъпи крачка напред и лицето й, което винаги беше като буреносен облак, стана още по-мрачно. Вече виждаше чаршафите… или поне си мислеше, че са те. Но защо бяха черни!?

Взря се в тъмнината, а над двора отново подухна вятър. Онова, което приличаше на пране, се засили към нея и преди тя да свари да се предпази с ръка, нещо плътно и лепкаво се залепи за лицето й. Някаква слуз опръска страните й, нещо гнусно и влажно се плесна на тялото й. Сякаш нечия студена и мазна ръка искаше да я сграбчи.

Не беше от жените, които пищят за щяло и нещяло, но този път извика и изпусна панера. Онова тромаво плющене отново се чу и Уилма понечи да се дръпне, за да избегне поредния допир с лепкавата повърхност пред нея. Кракът й стъпи в панера и тя се свлече на колене, като само бързият й рефлекс я спаси да не се просне по очи в калта.

Нещо тежко и мокро помете гърба й и по врата й се стекоха лепкави струи. Тя изпищя отново и запълзя като обезумяла, само и само да се махне далеч от простора. Косата й се беше изплъзнала от забрадката и висеше над лицето й на влажни кичури. Ненавиждаше това чувство, но като си помислеше за слузестата, гнусна милувка на нещото, което висеше на простора, направо я побиваха тръпки. Вратата на кухнята се отвори с трясък и разтревоженият глас на Пийт прокънтя из двора: — Уилма!? Уилма, добре ли си?

Зад нея подобието на чаршафи продължаваше лепкаво да плющи, в съседния двор псето на Хавърхил започна истерично да лае с отвратителния си пронизителен глас и това окончателно вбеси Уилма.

Тя се изправи на крака и видя Пийт, който предпазливо слизаше но стълбите.

— Уилма? Какво стана? Падна ли? Добре ли си?

— Да, паднах! — изкрещя тя като обезумяла. — И съм добре! Светни проклетата лампа!

— Да не си се ударила?

— Просто светии ЛАМПАТА, дяволите да те вземат!!! — изрева насреща му тя и прокара ръка по палтото си.

То също беше покрито със студена слуз. Уилма вече бе така побесняла, че виждаше собствения си пулс като ярки светещи точки, които се рееха пред очите й. Най-вече се вбесяваше, че се е уплашила дори за миг.

Джаф! Джаф! Джаф!

Проклетото псе от другата страна на оградата направо се скъсваше да лае. Господи, колко мразеше кучетата, особено гръмогласните!

Пийт изкачи обратно стъпалата до кухнята, пъхна ръка през вратата и прожекторът окъпа двора с ярка светлина.

Уилма се погледна и видя огромно черно петно, размазано по предницата на новото й есенно палто, Обърса лицето си с ръка и дланта й също почерня. По гърба й се стече бавна, лепкава струя.

— Кал!

От вцепенение и ярост дори не осъзна, че го казва на глас. Кой би направил такова нещо? Кой би посмял!

— Какво казваш, скъпа? — попита съпругът й и като я видя, спря на безопасно разстояние.

Лицето на Уилма се изменяше по начин, който се стори на Пийт Джърсик особено опасен — сякаш гнездо змийски яйца се излюпваха под кожата й.

— Кал! — изкрещя тя и вдигна ръце към него… срещу него. От пръстите й плисна тиня. — Казвам кал! КАЛ!

Той погледна зад гърба й и най-после разбра какво се е случило. Устата му увисна отворена. Прожекторът, монтиран над кухненската врата, осветяваше простора и двора с ярка безпощадност, разкривайки всичко, което можеше да се види. Чаршафите, които Уилма бе простряла бели и чисти сутринта, сега висяха на щипките си като прогизнали парцали. Не бяха просто опръскани с кал. Те бяха напластени с нея.

Жената погледна към градината и видя дълбоките ями, от които бе изгребана калта. По тревата имаше мръсна, отъпкана пътека, по която злосторникът бе пренасял калта, за да я размаже на чистото й пране.

— Дяволите да го вземат! — изрева тя.

— Уилма… ела, скъпа, прибери се. Ще… ще… — взе да заеква Пийт, дано се сети с какво да я укроти. — Ще направя чай.

— Майната му на чая!

Уилма крещеше с пълната мощ на бездънното си гърло, а зад оградата кучето на Хавърхил се съдираше да лае. Джаф! Джаф-джаф! Джаф! Господи, колко мразеше кучетата! Направо я побъркваха! Проклето гръмогласно псе!

Яростта я заслепи. Тя се спусна срещу чаршафите, заби нокти и задърпа като обезумяла. Пръстите й закачиха първия ред и въжето затрептя като струна. Прането се стовари на земята в прогизнала, лепкава купчина. Стиснала юмруци, затворила очи като дете, което се кани да направи кълбо напред, Уилма скочи и се стовари жабешката върху калния куп. Пръски мръсна вода се разхвърчаха наоколо с плясък, кал оплиска чорапите й. Чашата преля! Уилма отвори уста и запищя с цяло гърло. О, ще пипне това копеле! Непременно ще го пипне! И тогава…

— Случило ли се е нещо, госпожо Джърсик? — дочу се притесненият глас на госпожа Хавърхил.

— Не, по дяволите, нищо не се е случило. Пием си бирата и зяпаме телевизия. Не можете ли да накарате проклетото си псе да млъкне!? — изрева тя и се изправи задъхана.

Косата й висеше на мръсни кичури върху месестото й, зачервено лице. Кучето, майка му стара, продължаваше да се дере. Проклето да е! Проклето гръмогласно пс…

Мислите й почти видимо се групираха в главата.

Кучета.

Проклети, гръмогласни кучета! Кой живееше на съседния ъгъл?

Не! Коя беше ненормалницата, която живееше през две къщи и имаше куче на име Райдър? Нети. Нети Коб.

Псето й се дра цяла пролет. Цяла пролет й лазеше но нервите с тънкия си палешки лай и накрая Уилма се обади на Нети и й каза, че ако не може да накара псето си да млъкне, то тогава трябва да се отърве от него час по-скоро. Една седмица по-късно, след като положението с нищо не се бе променило (или поне не дотолкова, че да задоволи Уилма), тя отново се обади на Нети и й каза, че ако не затвори устата на псето си, ще се обади в полицията. И още щом чу пискливия му глас, наистина го направи.

Десетина дни след това обаждане Нети се появи в магазина. (За разлика от Уилма, тя обмисляше всичко по три пъти, преди да се реши да направи каквото и да било.) И макар че не беше купила нищо, се нареди на опашката пред касата на Уилма. Когато й дойде редът, тя се изправи и изскимтя с пискливия си гласец: „Престани да създаваш проблеми на мен и моя Райдър, Джърсик. Кученцето е добро и на никого не пречи.“

Уилма, винаги готова за скандали, изобщо не се трогна от факта, че я нападат на работното й място. Всъщност това дори й харесваше.

— Тебе сигурно не ти е ясно какво значи да имаш проблеми, но ако не затвориш устата на проклетото си куче, обещавам ти, че ще разбереш!

Нети беше бледа като платно, но се стегна, стисна чантата си така здраво, че жилите на ръката й изпъкнаха, и спокойно каза:

— Предупреждавам те!

— Аууу, ще припадна от страх! — викна възторжено Уилма след нея (свадите винаги оправяха настроението й), но жената не се обърна.

След този случай кучето престана да лае. Всъщност Уилма беше почти разочарована, защото без него дните й минаваха скучно. Пийт не показваше никакви признаци на съпротива и тя изпадаше в пролетна скука, която раззеленените поля не можеха да разсеят. Онова, от което наистина имаше нужда, за да вкара малко цвят и вкус в тъпото си ежедневие, бе един голям скандал. По едно време си мислеше, че лудата Нети Коб ще запълни идеално тази празнота, но кучето й взе да се държи прилично и на Уилма май щеше да й се наложи да си търси друг повод за забавление.

Ала в една майска вечер кучето отново залая. Всъщност паленцето просто изджафка веднъж-дваж, но Уилма веднага хукна към телефона и се обади на Нети. (Беше си записала номера в тефтера в очакване на подходящ случай.)

Не си губи времето в учтивости, а захвана направо по въпроса.

— Обажда се Уилма Джърсик. Искам да ти кажа, че ако не накараш псето си да млъкне, аз ще го направя!

— Но той вече спря! — проплака жената. — Внесох го в къщата веднага щом се прибрах и го чух да лае! Остави ни на мира, Уилма! Предупредих те! Престани или ще съжаляваш!

— Помни какво ти казвам. Търпението ми се изчерпа. Ако още веднъж чуя пискливия му гласец, няма да си правя труда да викам ченгетата. Направо ще дойда и ще му прережа гърлото! — заяви Уилма и затвори, преди Нети да успее да отговори.

Основното правило при схватка с противника (роднина, съсед, съпруг) бе агресорът да има последната дума.

Кучето не се беше обаждало от тогава. Е, може би бе джафкало, но Уилма не бе обърнала внимание. Всъщност лаенето му изобщо не беше чак толкова досадно, пък и тя си бе намерила къде-къде по-интересна жертва в лицето на жената, която държеше фризьорския салон в Касъл Вю. И почти бе забравила за Нети и Райдър.

Но може би Нети не беше я забравила. Бяха се видели предишния ден в новия магазин и Уилма си бе помислила, че ако погледите можеха да убиват, тя със сигурност щеше да лежи мъртва на пода.

Докато стоеше сега пред калните, съсипани чаршафи, си спомни за смесицата от страх и предизвикателство, изписани на лицето на тая кучка, спомни си свитите й устни и особения й поглед. Уилма прекрасно знаеше какво е омраза и безпогрешно я разпозна върху лицето на Нети.

Предупредих те… ще съжаляваш.

— Уилма, ела, прибери се — подхвана пак Пийт и сложи грижовно ръка на рамото й.

Тя рязко се дръпна и просъска:

— Остави ме на мира!

Съпругът й отстъпи крачка назад. Сякаш искаше да скърши ръце от отчаяние, но не смееше.

„Може би и тя ме беше забравила — помисли си Уилма. — Поне докато не ме видя в тоя магазин. Или пък го е планирала отдавна в побърканата си глава.“

(Предупредих те!)

И срещата й е дала кураж да го направи.

Някъде в края на разсъжденията си окончателно се убеди, че Нети има пръст в тая работа. Кой друг й имаше зъб? Много хора в града я мразеха, но този номер — този гнусен, подъл номер — най-много пасваше на вчерашното изражение на Нети — смесица от страх и омраза.

(ще съжаляваш)

Нети самата бе приличала на куче. Куче, което има смелост да захапе едва когато жертвата му е обърнала гръб.

Да, тя е! Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че просто не може да е друг. А това вече беше непростимо. Не защото чаршафите бяха съсипани. Не защото номерът бе подъл. Дори не защото го бе извършил луд човек.

Беше непростимо, защото Уилма се бе уплашила.

Вярно, само за миг — мигът, в който лепкавата материя се бе залепила за лицето й и бе обгърнала тялото й като пипала на някакво чудовище… — но дори и един-единствен миг на страх бе вече твърде много.

— Уилма? — прошепна Пийт, когато тя обърна плоското си лице към него. Изражението, което виждаше пред себе си, съвсем не му се нравеше. Погледът в очите й — още по-малко. — Скъпа? Добре ли си?

Тя мина покрай него, без въобще да му обръща внимание, и Пийт заситни след нея към… телефона.

4

Нети седеше в дневната си с Райдър в краката и новата кристална лампа в скута, когато телефонът иззвъня. Беше осем и двадесет. Тя подскочи, стисна здраво лампата и погледна към телефона с недоверие. Изведнъж си помисли — глупаво, разбира се, но не можеше да се отърве от тези си страхове — че се обажда Някой От Горе, за да й каже, че трябва да се раздели с прекрасния си лампион, защото той принадлежи на друг човек и че такъв прекрасен предмет въобще не може да има място сред личните вещи на Нети. Естествено, това бяха пълни глупости.

Райдър я погледна за миг, сякаш искаше да я попита дали ще се обади или не, а после отново положи муцуна върху лапите си.

Тя остави внимателно лампата и вдигна телефона. Сигурно е просто Поли. Обажда се да пита дали може да й купи нещо на път за работа утре.

— Ало, дом Коб — каза тържествено Нети.

През целия си живот бе изпитвала ужас от Властниците и бе установила, че най-добрият начин да се справи с този страх, бе самата тя да се държи началнически. Е, това не й помагаше кой знае колко, но поне не задълбочаваше притесненията й.

— Знам какво си направила, ненормалнице! — изкрещя й някой отсреща.

Атаката бе толкова неочаквана, че подейства като удар с нож.

Дъхът й секна, лицето й се смрази от ужас, а сърцето й сякаш се опитваше да излезе през гърлото. Райдър отново вдигна глава и я погледна въпросително.

— К-кой… к-кой…

— Знаеш много добре кой — отвърна гласът и тя естествено разбра.

Беше Уилма Джърсик. Тази злобна, зла жена.

— Той не е джафкал! — Гласът на Нети беше тънък и писклив, сякаш бе погълнала съдържанието на хелиев балон. — Той вече е голям и не лае! Цяла вечер си лежи в краката ми!

— Добре ли ти беше да хвърляш кал по чаршафите ми, а, идиотка такава!

Уилма беше бясна.

— Чаршафи? Какви чаршафи? Аз… аз… — Погледна към кристалния лампион и сякаш извлече сила от него. — Остави ме на мира! Ти си луда, а не аз!

— Ще ти го върна! Никой не може да влиза просто така в двора ми и да плеска прането ми с кал. Ясно ли ти е! Никой! Н-И-К-О-Й! Разбираш ли? Стига ли това до побъркания ти мозък!? Няма да разбереш кога, къде, още по-малко как, но ще ти го върна!

Нети притискаше слушалката до ухото си. Лицето й бе мъртвешки бяло, като се изключи ярката червена бразда, която разделяше челото й. Челюстите й трепереха от стискане.

— Остави ме на мира или ще съжаляваш! — пищеше тя с тънкия си, хелиев глас.

Райдър вече беше на крака, наострил уши, ококорил големи, тревожни очи. Усещаше заплаха. Излая веднъж, но Нети не го чу.

— Горко ще съжаляваш! Познавам хора! Хора с власт! Познавам ги много добре! Само да си посмяла да ми направиш нещо!

Бавно, с нисък и разтреперан от гняв глас Уилма отвърна:

— Да се подиграваш с мен е най-голямата грешка, която си правила през живота си! Ще ти го върна тъпкано!

Телефонът изщрака.

— Само да си посмяла! — запищя Нети. По страните й течаха сълзи, сълзи на ужас, ярост и безсилие. — Само да си посмяла, мръснице! Ще… ще…

Телефонът отново прищрака и в слушалката се чу непрекъснатият сигнал на отворена линия.

Тя затвори телефона и пет минути седя изпъната като струна, вперила невиждащ поглед напред. После започна да плаче. Райдър отново изджафка и сложи лапи в края на фотьойла й. Жената го прегърна и зарони сълзи по меката му козина. Кучето я близна съчувствено.

— Няма да й позволя да те нарани, Райдър — каза и вдъхна сладникавата му, кучешка топлина, опитвайки се да намери утеха в нея. — Няма да позволя на тази проклета, зла жена да те нарани. Не се плаши. Тя е просто една злобна вещица и ако се опита да направи нещо лошо на теб или на мен… ще съжалява.

След това се изправи, намери кърпичката си, пъхната между възглавницата и облегалката на фотьойла, и започна да бърше сълзите си. Беше скована от страх, но усещаше и гняв. Гняв, който пълзеше и пропиваше в тялото й като влага. Беше изпитвала това чувство и преди — когато посегна за вилицата и я заби в гърлото на мъжа си.

Взе кристалния лампион от масичката и нежно го притисна до себе си.

— Ако посмее да направи каквото и да било — наистина ще съжалява — каза си на глас тя.

После дълго седя така с Райдър в краката и лампиона на коленете.

5

Норис Риджуик караше бавно по Мейн Стрийт с полицейския автомобил и вяло оглеждаше сградите по източната страна на улицата. Смяната му скоро свършваше и той беше доволен. Спомни си колко добре се бе чувствал тази сутрин, преди онзи идиот да го нападне, как бе застанал пред огледалото в съблекалнята да нагласи фуражката си, мислейки си със задоволство, че прилича на образцов полицай. Помнеше онова настроение, но споменът му изглеждаше стар и пожълтял като снимка от деветнадесети век. От мига, в който онзи кретен Кийтън го бе сграбчил, всичко бе тръгнало наопаки.

На обяд бе хапнал миди в „Клъв-клъв“ на 119 улица. Храната там обикновено беше хубава, но този път му предизвика отвратителни киселини и още по-досадно разстройство. Към три часа сгази някакъв пирон на Седма улица и му се наложи да сменя гума. Вентилът непрекъснато му се изплъзваше и той си обърса пръстите в току-що изпраната униформа, без дори да се замисли какво върши. Четири черни бразди останаха от двете страни на ризата му. Докато ги гледаше с отвращение, разстройството отново превърна червата му във врящ котел и той хукна да търси тоалетна. Едва успя да си свали гащите, преди да ги напълни.

Въобще целият му ден вървеше наопаки. Сега пълзеше по улицата покрай сградите, които оформяха центъра на Касъл Рок, и чакаше смяната му да свърши. Подмина „Норуей Банк енд Тръст“, „Уестърн Ауто“, ресторанта на Нан, черната дупка, където се бе издигал палатът на Поп Мерил, шивачницата на Поли, „Неизживени спомени“, железарията…

Норис изведнъж натисна спирачки и спря. Беше видял нещо невероятно на витрината на „Неизживени спомени“ — или поне му се струваше, че го е видял.

Погледна назад в огледалото. На Мейн Стрийт нямаше жив човек. Светофарът в долния край на улицата изгасна за секунди. Релетата вътре прищракаха замислено и жълтото в средата започна да мига. Беше точно девет часът.

Полицаят се върна на заден ход и спря до тротоара. Погледна към радиостанцията, помисли си да набере 10–22 — дежурният напуска автомобила — но реши, че няма смисъл. Просто щеше да погледне на витрината. Увеличи предавателя, отвори прозореца и излезе. Това беше достатъчно.

„Заблудил си се — предупреди се той, докато вървеше по тротоара. — Няма начин да е това. Днес не ти върви на открития. Сигурно е някое старо «Зебко» с макара.“

Само дето не беше. Въдицата на витрината на „Неизживени спомени“ бе чудесно аранжирана с мрежа и чифт ярко жълти гумени ботуши и определено не беше „Зебко“. Беше си истинска „Бейзън“, каквато не беше виждал, откакто баща му умря. Тогава Норис бе на четиринадесет и бе обикнал бейзъна по две причини — заради това, което беше, и заради това, което представляваше за него.

А „Бейзън“ просто бе най-добрата въдица за речен риболов в света.

За него тя бе символ на добрите стари времена. На прекрасните часове, които малкото хилаво момче на име Норис Риджуик бе прекарало с баща си. Часове, в които двамата обикаляха между дърветата по течението на някой поток край града или седяха в малката си лодка насред Касъл Лейк, а всичко наоколо бе побеляло от мъглата, която се издигаше над езерото на плътни, млечни талази и ги затваряше в един техен свят. Свят, създаден само за мъже. Някъде другаде майки може би приготвяха закуската и това също бе прекрасно, но не колкото там. Никой свят, нито преди, нито след това, не бе така хубав.

След фаталния инфаркт на баща му въдицата изчезна. Норис си спомняше, че след погребението бе погледнал в гаража, но въдицата просто я нямаше. Беше я търсил и в мазето, и в килера до спалнята на родителите си (макар да знаеше, че майка му по-скоро би позволила на Хенри Риджуик да прибере слон там, отколкото въдиците си), но тя беше изчезнала. Норис веднага се бе усъмнил в чичо си Фил. На няколко пъти набираше смелост да постави въпроса, но като се стигнеше до разговор, просто се отказваше.

Сега, докато гледаше тази въдица, която може би дори бе същата, той за пръв път престана да мисли за Бъстър Кийтън и изцяло се отдаде на спомена.

Видя баща си да седи на кърмата, стиснал кутията с такъмите между краката си, и да му подава въдицата, за да си налее чаша кафе от големия червен термос на сиви черти. Долови аромата на горещото кафе и миризмата на мъжки одеколон и познатата скръб отново го притисна в сивите си прегръдки.

Старецът му липсваше. След всичките тези години позабравената болка отново сковаваше душата му, силна и ненаситна, както в онзи ден, когато майка му дойде от болницата, хвана ръцете му и каза: „Трябва да бъдем много силни, Норис.“

Прожекторът над витрината блестеше в стоманения корпус на макарата и онази стара любов, онази топла и вечна любов отново изпълни сърцето му. Норис гледаше въдицата и си мислеше за спокойните води на езерото, за аромата на прясно кафе, налято в голям червен термос на сиви черти. Дланите му отново почувстваха грапавата повърхност на корковата дръжка и той вдигна ръка да изтрие сълзите си.

— Г-н полицай? — тихо каза някой.

Норис инстинктивно извика и отскочи назад от витрината. В първия миг си помисли, че този път вече ще напълни гащите — чудесен завършек за ден като днешния. Но спазмите, слава Богу, преминаха и той се огледа. Един висок мъж с карирано сако стоеше пред отворената врата на магазина и го гледаше с усмивка.

— Стреснах ли ви? — попита той. — Много съжалявам.

— О, не — отвърна полицаят и с усилие се усмихна. Сърцето му още биеше като обезумяло. — Всъщност… може би съвсем малко. Гледах въдицата и се бях замислил.

— Днес я получих — каза мъжът. — Стара е, но е в отлично състояние. Истинска „Бейзън“. Марката не е много известна, но сериозните рибари я тачат. Произведена е…

— … в Япония — вметна Норис. — Знам. Баща ми имаше такава.

— Наистина ли? — Усмивката на мъжа стана още по-широка. Зъбите му бяха разкривени, но той не намери това за неприятно. — Какво съвпадение!

— Вярно — съгласи се Норис.

— Аз съм Лийлънд Гонт. Съдържател на магазина — представи се мъжът и подаде ръка.

Норис изпита моментно отвращение, когато дългите пръсти обвиха дланта му, но ръкостискането на господин Гонт бе кратко и неприятното усещане веднага премина. „Сигурно е от развалените миди, дето ги ядох на обяд — помисли си той. — Друг път ще ям само пиле, все пак е специалитет на заведението.“

— Мога да ви продам тази въдица на изключително добра цена — предложи собственикът. — Защо не влезете да го обсъдим, полицай Риджуик?

Норис се стресна. Беше сигурен, че не е казал на тая стара лисица как се казва. Понечи да го попита откъде е разбрал, но замълча. Ясно откъде. Над значката му имаше табелка с името.

— Не е редно — отвърна и махна към колата. Продължаваше да чува пукането на нямата станция. Не го бяха търсили цяла вечер. — Дежурен съм, нали разбирате. Всъщност смяната ми свърши в девет, но де факто, докато предам колата…

— Но това ще ни отнеме само минутка — подкани го Гонт с весел поглед. — Когато се пазаря с някого, не обичам да си губя времето, полицай Риджуик. Особено когато става дума за човек, който бодърства по нощите, за да ме пази.

Норис си помисли да му каже, че девет часът вечерта едва ли може да се нарече нощ, а в затънтено градче като Касъл Рок човек просто няма от кого да се пази, но се отказа. После погледна въдицата и онзи стар копнеж, толкова жив и осезаем, отново го завладя. Представи си как ще я вземе и ще отиде на езерото през уикенда с кутийка червеи и термос прясно кафе от „При Нан“. Ще бъде почти като едно време.

— Амии…

— О, хайде, полицай Риджуик — подкани го отново Гонт. — Щом аз мога да продавам в извънработно време, защо пък вие да не си купите нещо в работно. Освен това, да ви кажа честно, много се съмнявам, че някой е решил да обере банката точно тази вечер.

Норис погледна към банката, която от време на време проблясваше в жълто в такт с релето на светофара, и се разсмя.

— И аз.

— Е?

— Добре, но ако ще свършим за две-три минути. Наистина трябва да вървя.

Лийлънд Гонт изръмжа и се засмя едновременно.

— Усещам как ми вадите душата с памук. Добре, полицай Риджуик, няма да ви задържам повече от две-три минути.

— Наистина бих искал да имам тази въдица — смутолеви Норис.

Това беше най-неподходящият начин да се започне пазарлък и той го знаеше, но просто не се сдържа.

— Ще я имате — отвърна собственикът. — Гарантирам ви, че ще сключите сделката на живота си, полицай Риджуик.

Той въведе Норис в „Неизживени спомени“ и затвори вратата.

1

Уилма Джърсик не познаваше съпруга си Пийт толкова добре, колкото си мислеше.

В онази вечер тя си легна с намерението да отиде още на сутринта при Нети Коб и да си го върне. Честите й кавги понякога приключваха от само себе си, но когато положението стигнеше до критична точка, тя беше тази, която избираше оръжието и мястото на дуела. Скандалджийският й нрав се ръководеше от две основни правила — говори последен и действай пръв. В този случай наистина смяташе да действа. Беше казала на Пийт, че й се ще да види колко оборота може да направи главата на Нети, преди да се откъсне.

Уилма се бе подготвила цяла нощ да будува, озлобена и напрегната като опъната тетива — нямаше да й е за пръв път — но десет минути след като се пъхна под завивките, тя вече спеше дълбок сън, а на сутринта се събуди свежа и необичайно спокойна. Докато седеше на масата в домашния си халат, изведнъж й хрумна, че може би е прекалено рано да свърши един път и завинаги с всичко. Беше изкарала всички ангели на Нети с телефонното си обаждане предишната вечер.

Защо пък да не остави Мис Лудница’91 да се поизмъчи малко? Нека този път тя да се кокори по нощите и да се чуди откъде ще й дойде. Ще пообиколи около къщата, ще се обади още няколко пъти по телефона, пък ако Нети е толкова откачена, колкото разправят, може даже да си спести усилията. Просто нещата сами ще си дойдат на мястото.

Такъв развой на събитията й се стори толкова благоприятен, че тя дори разреши на Пийт да я целуне за довиждане, преди да тръгне на работа.

Мисълта, че нейният наплашен като мишка съпруг е способен да я упои, никога не бе занимавала съзнанието на Уилма. Но Пийт Джърсик бе направил именно това. И не му бе за пръв път.

Уилма бе успяла да сплаши съпруга си, без дори да подозира до каква степен. Той не само живееше в страх от нея, той изпитваше истинско страхопочитание. Така туземците из джунглите благоговеели от примитивен страх към Великия Бог Гръмовержец от Планината, който поколения наред бдял мълчаливо над безоблачното им съществуване, преди да избълва струи смъртоносна лава.

Предполагаеми или не, туземците несъмнено са имали свои си ритуали за умилостивяване. Те едва ли са им били от полза, когато планината се пробудела и започнела да облива селата им с пепел и огнена лава, но със сигурност са осигурявали покоя им, докато кротувала.

Пийт Джърсик нямаше тайнствени ритуали, с които да умилостиви съпругата си, и затова му се налагаше да прибягва до по-прозаични методи. Вместо племенен танц — лекарства по рецепта.

Беше ходил при Рей ван Ален, единствения семеен лекар в Касъл Рок, и му бе казал, че иска нещо успокоително. Работата му била непоносима, проблемите му били жестоки, все по-трудно успявал да се абстрахира от тях след края на работния ден и бил стигнал до извода, че е време да се посъветва с лекар, та да му предпише нещо, което малко да го отпусне.

Рей ван Ален нямаше никаква представа от напрежението в бизнеса с недвижими имоти, но прекрасно разбираше какъв стрес е да се живее с Уилма. Той смяташе, че Пийт Джърсик ще е къде-къде по-спокоен, ако изобщо не излиза от офиса си, но, естествено, не можеше да му го каже. Написа му рецепта за ксанакс, издекламира обичайните предупреждения и го изпрати по живо, по здраво.

Мъжът пиеше от лекарството, без да прекалява. Разбира се, не каза на жена си нито дума и старателно криеше рецептата в куфарчето при служебните документи, към които тя не проявяваше никакъв интерес. На месец взимаше по пет-шест хапчета, предимно в дните преди цикъла на Уилма.

Но миналото лято тя се бе скарала с Хенриета Лонгман, която държеше козметичния и фризьорски салон на Касъл Хил. Поводът бе лошо къдрене След първоначалния турнир по надвикване двете си размениха ругатни в „Хемпхил Маркет“, а една седмица по-късно се състоя среща-реванш насред Мейн Стрийт.

След срещата жена му крачеше напред-назад из къщата като лъвица в клетка и се кълнеше, че ще спипа тази кучка и ще я вкара в болница.

— Само да я пипна! Ще има да ходи по козметици после! — ръмжеше Уилма през зъби. — Утре отивам и ще и го върна тъпкано!

С растяща тревога Пийт осъзна, че това не са само приказки. Тя наистина смяташе да го направи. Един Господ знаеше, какво може да й хрумне в такъв момент. Той я виждаше как потапя главата на Хенриета в някакъв киселинен разтвор, от който жената заприличва на Шиниъд О’Конър, и тайно се надяваше, че гневът й малко ще се поуталожи до следващия ден.

Но на сутринта Уилма се събуди дори по-разярена. Той просто не можеше да повярва, че е възможно, но беше факт. Тъмните кръгове около очите й показваха, че тя изобщо не е спала.

— Уилма — подхвана кротко той, — наистина смятам, че идеята ти да ходиш в салона не е добра. Сигурен съм, че ако поразмислиш малко…

— Мислих цяла нощ — каза тя и впери в него онзи ужасен поглед — и реших, че след като я довърша, вече няма да е в състояние да съсипва косите на хората. Падне ли ми в ръчичките, ще й трябва куче-водач, за да отиде до кенефа. А ти не ми давай много акъл, че да не се наложи да си купувате кучета от един и същи дресьор.

В отчаянието си Пийт Джърсик измъкна шишето с ксанакс от тайния джоб на куфарчето си и пусна една таблетка в кафето на Уилма. Не беше сигурен, че ще подейства, но не можеше да измисли нищо друго, за да смекчи предстоящата катастрофа.

В известен смисъл това бе първото причастие на Питър Джърсик.

Той прекара деня в агония и се прибра вкъщи разтреперан от това, което можеше да завари (Хенриета Лонгман — мъртва, Уилма — в затвора — такава бе картината, която най-често тревожеше съзнанието му). Но за негово учудване съпругата му летеше из кухнята и си тананикаше.

Пийт пое дълбоко въздух, прикри чувствата си и попита какво е станало с Хенриета.

— Тя отваря чак следобед, а дотогава ядът ми попремина — отвърна Уилма. — Е, все пак отидох да се разправя с нея — нали се бях зарекла. И знаеш ли какво стана? Тя ми предложи чаша шери и каза, че иска да ми върне парите!

— Страхотно! — възкликна той с облекчение… и с аферата „Хенриета“ беше приключено.

Дни наред трепереше, че гневът на Уилма отново ще се разпали, но това не стана, поне не в същата посока.

Пийт си помисли да й предложи доктор Ван Ален да напише и на нея рецепта, но след дълги и обстойни размишления стигна до извода, че идеята не е добра. Кой знае какво можеше да го сполети, ако й кажеше, че трябва да ВЗИМА ЛЕКАРСТВА. Не, благодаря — транквилантите са само за боклуци и лигли. Тя ще приема живота такъв какъвто е.

Освен това приятна или не, истината просто не можеше да се отрече — на Уилма й харесваше да се нервира. Гневът я изпълваше със задоволство, даваше смисъл на живота й.

А той я обичаше, точно както туземците обичат своя Велик Бог Гръмовержец. Страхът и почитанието всъщност правеха любовта му по-силна. Тя беше УИЛМА. Вездесъщата. И той си позволяваше да я отклонява от намеренията й само когато се опасяваше, че може да си навреди… което чрез митичните превъплъщения на любовта означаваше да причини болка и на него.

Оттогава беше прибягвал до ксанакса само три пъти. Последният — и най-страшен от всички — бе в Нощта на Калните Чаршафи. Той направи невъзможното, за да я накара да изпие чаша чай, и когато тя се съгласи (след като бе провела краткия си, но изключително резултатен разговор с лудата Нети Коб), пусна в чашата й не една, а две таблетки ксанакс. И остана безкрайно доволен, като видя колко е спаднал термостатът й на следващата сутрин.

Това бяха фактите, които Уилма Джърсик, убедена във властта си над мъжа си, не знаеше. Но именно те я възпираха да не влезе направо с югото си в къщата на Нети и да я скалпира (или поне да се опита).

2

Не че Уилма беше забравила за Нети — нито й бе простила, нито пък имаше каквито и да било съмнения за това кой точно се е погаврил с прането й. Няма лекарство на света, което да предизвика чак такова чудо.

Скоро след като Пийт тръгна за работа, Уилма се качи в колата си и бавно тръгна по Уилоу Стрийт. На задната броня на малкото й жълто юго се мъдреше лепенка, която казваше на околните: АКО НЕ ХАРЕСВАТЕ ШОФИРАНЕТО МИ, НАБЕРЕТЕ 1–800-М.А.Й.Н.А.Т.А.-В.И. Тя зави надясно по Форд Стрийт и когато се приближи до малката спретната къщичка на Нети Коб, съвсем намали скоростта. Стори й се, че едно от пердетата леко помръдна, а това бе достатъчно като за начало… Но само за начало.

После зави по първата пряка, подмина къщата на Раск на Понд Стрийт, без дори да я погледне, мина покрай дома си на Уилоу и отново свърна по Форд Стрийт. Този път обаче свирна два пъти с клаксона, като наближи къщата на Нети, и спря отпред, без да гаси двигателя.

Пердето отново се помръдна. Този път нямаше грешка. Онази явно я гледаше. Уилма си я представи как наднича зад пердето разтреперана от тревога и страх и осъзна, че тази картина й се нрави повече от онази, с която бе заспала предишната вечер — че извива врата на лудата кучка, докато главата й увисне като на онова момиченце от „Екзорсистът“15.

— Е-хоо, виждам те — каза тя заплашително, когато пердето се спусна. — Не си мисли, че ще ми се скриеш.

После направи поредното кръгче по съседните улици и отново сиря пред къщата на Нети, като не пропусна да натисне клаксона, за да възвести жертвата за пристигането си. Стоя отпред почти пет минути. Пердето на два пъти се дръпна и накрая тя си тръгна удовлетворена.

„Шантавата ще прекара остатъка от деня зад пердето — помисли си докато паркираше пред тях. — Ще се страхува да направи и крачка навън.“

После влезе вътре, олекнала и телом, и духом, и седна на дивана с каталог в ръка. Не след дълго вече поръчваше три комплекта нови чаршафи — бели, жълти и карирани.

3

Райдър седеше насред килима в дневната и наблюдаваше господарката си. По едно време изскимтя притеснено, сякаш за да й напомни, че е работен ден, а тя вече закъснява с половин час. Днес Нети трябваше да пусне прахосмукачката на горния етаж при Поли, телефонният техник щеше да дойде с новите апарати, онези с големите свирещи клавиши Казваха, че били по-удобни за хора с артрит.

Но как можеше да излезе?

Онази луда полякиня сигурно беше някъде наоколо и обикаляше с малката си кола.

Нети седеше на фотьойла с лампиона в скута си. Беше го взела още щом видя полякинята да се мотае пред къщата й. После онази дойде отново, спря отпред и наду свирката. Когато си тръгна, жената си помисли, че всичко е свършило, но не — ненормалницата пак се върна. Нети беше сигурна, че следващия път ще се опита да влезе. Тя седеше във фотьойла си, стискаше лампиона в едната ръка, Райдър — в другата и се чудеше какво ще прави, ако полякинята наистина дойде. Как ще се защитава?

Накрая, когато събра достатъчно кураж да погледне през прозореца, полякинята си беше тръгнала. Първоначалното й облекчение скоро се превърна в тревога. Притесняваше се, че лудата дебне из улиците и само я чака да излезе, но най-много се плашеше, че може да влезе в къщата, докато я няма.

Ще нахлуе вътре, ще види прекрасния й лампион и ще го разбие на хиляди парчета. Райдър отново изскимтя.

— Знам — простена тя. — Знам.

Трябваше да върви. Беше поела ангажимент и не можеше да не го изпълни. Поли Чалмърс се отнасяше толкова добре с нея. Беше написала препоръката, която я измъкна от Джунипър Хил. Беше й станала поръчител на заема за къщата. Ако не беше Поли, чийто баща бе пръв приятел на баща й, тя все още щеше да живее в стая под наем от другата страна на Тин Бридж.

Но какво щеше да стане, ако лудата полякиня дойдеше в дома й след нея?

Райдър не можеше да опази лампиона и. Беше смел, но беше още малък. Ненормалницата можеше да го нарани, ако се опита да я спре.

Нети усети, че мислите й, уловени в лабиринта на тази ужасна дилема, започват да й убягват. Тя въздъхна отново и неочаквано, сякаш за да оправдае опасенията й, в главата й се зароди план.

Тя се изправи, стискайки лампата в ръце, и прекоси затъмнената стая. После мина през кухнята, отвори вратата в ъгъла и се озова пред навеса, долепен до стената на къщата. Купчина дърва и десетки складирани предмети издигаха тъмни сенки в сумрака.

От тавана висеше самотна крушка. За нея нямаше ключ, нито връвчица — просто я завинтваш във фасонката и светва. Нети посегна да я запали и почти веднага се разколеба. Ако лудата полякиня дебнеше някъде в задния двор, тя щеше да види светлината и веднага щеше да разбере къде крие лампиона си.

— Не-е, няма да ти се дам толкова лесно — каза си шепнешком Нети и опипом си проправи път между стария бюфет на майка си и грохналата семейна библиотека. — Дори не си и въобразявай, Уилма Джърсик. Не съм чак толкова глупава. Имай го предвид.

Притиснала лампата към себе си, разчисти плетеницата стари, прашни паяжини и разкри единствения прозорец на навеса. Надникна навън и очите й бързо огледаха двора. Не забеляза никакво движение. Всъщност за миг и се стори, че полякинята се спотайва някъде в далечината, но после осъзна, че това е просто сянката на стария дъб на семейство Фийрън, който спускаше клони над оградата й.

Райдър изскимтя зад гърба й. Беше застанал на вратата към навеса, наклонил въпросително черната си глава.

— Знам. Знам, момчето ми — каза му тя. — Но ние ще я измамим. Тя си мисли, че съм глупава? Е, ще й дадем да се разбере.

После се дръпна от прозореца и тръгна опипом навътре. Очите й постепенно свикваха с тъмнината. Щеше да се справи и без да пали лампата. Изправи се на пръсти и опипа горния ръб на бюфета, докато намери ключа за единствения достатъчно голям шкаф. Ключовете за чекмеджетата липсваха от години, но какво от това — Нети имаше този, който й бе нужен.

Тя отвори вратичката и сложи кристалния лампион сред купчинки прах и миши изпражнения.

— Знам, че не му е там мястото, но така е в безопасност, а това е най-важното.

После завъртя ключа и дръпна вратичката за проверка. Беше залостена — здраво и сигурно. Изведнъж сякаш камък й падна от сърцето. Отново дръпна, кимна решително и пъхна ключа в джоба на пеньоара си. Щом отидеше в шивачницата, първата й работа щеше да бъде да го наниже на връв и да си го окачи на врата.

— Готово! — каза тя на Райдър, който вече махаше с опашка, сякаш усещаше, че кризата е преминала. — Всичко е наред, малкия, а сега тръгвам за работа, че вече съм закъсняла.

Тъкмо обличаше палтото си, когато телефонът иззвъня. Тя направи крачка напред и застина. Райдър излая кратко и гърлено и я погледна.

„Не знаеш ли какво трябва да направиш, когато звъни телефон? — питаха очите му. — Дори аз, кучето, знам.“

— Няма да го вдигна — каза на глас Нети.

„Знам какво си направила, ненормалнице! Знам какво си направила. ЩЕ ТИ ГО ВЪРНА!“

— Няма да го вдигна. Отивам на работа. Тя е ненормална, а не аз. Не съм й направила нищо! Нищичко!

Кучето изджавка в знак на съгласие. Телефонът спря да звъни.

Нети се поуспокои, но сърцето й продължаваше да бие в ушите й.

— Бъди добро момче — каза тя на Райдър и го погали. — Ще се върна късно, защото й излизам късно, но те обичам и затова ще се държиш прилично през целия ден, нали?

Това беше обичайният й репертоар преди излизане и Райдър, който го знаеше наизуст, махна с опашка. Нети отвори входната врата и се огледа в двете посоки, преди да излезе. В дъното на улицата се мярна някакво жълто возило, но то, слава Богу, не беше колата на лудата полякиня.

Заключи вратата след себе си и обиколи към задния двор да провери дали е залостила навеса. Всичко беше наред и тя тръгна към дома на Поли, преметнала чантата си през рамо, ококорила очи в очакване да види колата на шантавата Джърсик. Чудеше се, ако се срещнат, дали да се скрие зад някоя ограда, или да се изправи на пътя й.

Беше стигнала почти до края на улицата, когато изведнъж й хрумна, че не е проверила входната врата достатъчно внимателно. Погледна притеснено часовника си и се върна. Вратата естествено беше заключена. Нети си отдъхна облекчено и реши, че след като е стигнала дотук, не е зле да погледне и отзад, просто за свое успокоение.

Когато застана пред вратата на навеса, краката й изведнъж се подкосиха.

Телефонът отново звънеше.

— Тя е луда! — простена Нети. — Не съм й направила нищо!

Вратата на навеса беше залостена, но тя остана там, докато телефонът спря да звъни. После отново пое пътя към Поли, преметнала чанта през рамо.

4

Този път съмнението, че не е подсигурила достатъчно добре дома си, я загриза почти на средата на пътя. Знаеше, че е проверила всяка врата, всяка ключалка, но същевременно се страхуваше, че не е.

Стоеше пред синята пощенска кутия на ъгъла на „Форд“ и „Дийкънс Уей“ и не можеше да се реши какво да нрави. Тъкмо събра сили да продължи пътя си и в дъното на улицата отсреща се мярна някакъв жълт автомобил. Не беше колата на Джърсик, беше някакъв форд, но Нети реши, че това е лош знак, и забърза обратно към къщи. Провери за пореден път и двете врати и когато понечи да излезе, си помисли, че може би шкафът не е заключен.

Знаеше, че е, но я беше страх да не би да греши.

Отключи входната врата и влезе. Райдър заскача радостно и започна да върти опашка. Тя го погали разсеяно и побърза да затвори вратата. Лудата полякиня можеше да се появи по всяко време.

Нети превъртя резето и тръгна към навеса. Шкафът естествено беше заключен. Ала още не се бе върнала в кухнята и старите притеснения отново я обзеха. Отново започна да си мисли, че шкафчето всъщност не е заключено, че не е дръпнала достатъчно силно, че вратичката просто е заяла…

Върна се пак и докато проверяваше, телефонът иззвъня.

Тя хукна към къщата, стиснала ключа в потната си длан, удари се в нещо и извика от болка.

Когато стигна до дневната, телефонът бе спрял да звъни.

— Не мога да отида на работа — промълви тя. — Трябва да… да…

остана на пост.

Да, това беше! Трябваше да стои на пост.

Тя грабна слушалката и започна бързо да набира, преди съвестта да я загризе, както Райдър гризеше изкуствените си кокали.

— Ало, шивачница „Ти шиеш и шиеш“ — дочу се гласът на Поли.

— Здравей, Поли, аз съм.

— Нети? Наред ли е всичко?

— Да, но ти се обаждам от къщи, Поли. Стомахът ми нещо не е добре. — В този момент това вече не беше лъжа. — Чудя се дали ще е възможно да си взема един ден отпуска. Знам, че трябва да пусна прахосмукачка… и че телефонният техник ще дойде… но…

— Не се притеснявай — отвърна веднага Поли. — Техникът няма да дойде преди два часа, а аз и без това смятам да се прибера по-рано. Ръцете пак ме болят, та не ставам много за работа. Аз ще го посрещна.

— Ако ти трябвам нещо, бих могла…

— Няма нужда — увери я любезно жената и Нети усети, че в очите й парят сълзи. Поли беше толкова мила!

— Ти как си, Нети? Силни ли са болките? Да ти изпратя ли д-р Ван Ален?

— Не, благодаря, не е нищо особено. Просто ми е лошо. Ще се оправя. Може даже да дойда следобед.

— Глупости! — прекъсна я Поли рязко. — Не си си взимала отпуск, откакто работиш при мен. Я си лягай на топло и заспивай! Предупреждавам те: ако се появиш, ще те пратя обратно вкъщи.

— Благодаря ти, Поли — отвърна и едва не се разплака. — Толкова си мила с мен!

— Заслужаваш го. Трябва да свършваме, Нети. Имам клиенти. Лягай си, ще ти се обадя следобед да разбера как си.

— Благодаря.

— Няма защо. Доскоро.

— Доскоро — отвърна Нети, затвори телефона и веднага отиде до прозореца да надникне навън.

На улицата нямаше жив човек. Засега. Тя се върна в навеса, отвори майчиния си бюфет и извади лампиона. Щом го прегърна, изведнъж се почувства спокойна и уверена. Занесе го в кухнята, изми го с топла вода и сапун, изплакна го и внимателно го подсуши.

После отвори едно от кухненските чекмеджета, извади касапския си нож и отиде в дневната. Цяла сутрин седя изпъната като струна във фотьойла си, прегърнала лампата, стиснала ножа в дясната си ръка.

Телефонът звъня на два пъти, но тя не се обади.

1

Петък, единадесети октомври, беше рекорден ден за най-новия магазин на Касъл Рок. Особено след като сутринта отстъпи място на следобеда и хората започнаха да инкасират седмичните си заплати. Парите бяха сериозен стимул за пазаруване, както впрочем и добрата дума на онези, които бяха наминали в сряда. Естествено имаше и хора, които смятаха, че на мнението на селяндури, способни да посетят нов магазин в самия ден на откриването му, не може да се разчита, но те бяха малко и сребърното звънче над вратата на „Неизживени спомени“ весело дрънкаше през целия ден.

От сряда насам беше доставена и разопакована още стока. Онези, които отдаваха значение на подробностите, трудно можеха да повярват, че изобщо е имало някаква доставка — никой небе видял камион или нещо подобно — но това едва ли имаше значение. Важното бе, че в петък в „Неизживени Спомени“ имаше къде-къде повече неща.

Кукли, например. Или ювелирно издялани дървени пьзели, някои от тях с две лица. Или пък уникалния комплект за шах с фигури от естествен кристал, които нечия примитивна, но невероятно талантлива ръка бе изваяла във формата на африкански животни — грациозни жирафи вместо рицари, носорози със заплашително наведени глави вместо топове, чакали вместо пешки, царе-лъвове, изящни леопарди-царици. Имаше и огърлица от черни перли, която определено струваше цяло състояние, но колко точно никой не се осмели да попита (поне не този ден). Нейната красота беше почти болезнена за гледане и някои от посетителите на „Неизживени спомени“ си тръгваха меланхолични и странно замаяни, представяйки си как тази перлена огърлица танцува пред очите им в тъмнината — черна прелест на черен фон.

Имаше двойка танцуващи кукли. И стара, пищно зографисана музикална кутия — господин Гонт каза, че свирела много странно, когато я отворел човек, но не си спомни как точно, а пък кутията беше здраво заключена. Той сподели, че купувачът ще трябва да намери майстор да й направи ключ; все още били останали стари занаятчии, които разбирали от такива работи. На няколко пъти клиенти го питаха дали купувачът ще може да върне кутията, ако все пак успее да я отвори и се окаже, че музиката не е по вкуса му. Господин Гонт просто се усмихваше и показваше новата табела на стената:

— Какво пък значи това? — попита Лусил Дьнхам.

Лусил беше келнерка при Нан и бе наминала с приятелката си Роуз-Елън Майьрс през обедната почивка.

— Значи, че ако си купиш котка в чувал, ти взимаш котката, а за него остава чувала — обясни Роуз-Елън и веднага усети, че господин Гонт я бе чул.

А можеше да се закълне, че само преди миг го бе видяла в другия край на магазина.

Той обаче просто се засмя и каза:

— Именно. Точно това значи.

Стар револвер с дълга цев, пред който стоеше табелка с надпис: NED BUNTLINE SPECIAL; дървено момченце с червена коса, лунички и застинала лъчезарна усмивка; кутии с канцеларски принадлежности — красиви, но не забележителни; колекция от стари пощенски картички; комплекти молив и химикалка; ленени кърпички; плюшени животни… Имаше предмети за всякакъв вкус и, изглежда, за всеки джоб, макар в магазина да нямаше нито една табелка с цена.

Господин Гонт завъртя добър бизнес през този ден. Повечето от артикулите, които продаваше, бяха хубави, но в никакъв случай неповторими, и все пак той сключи редица „специални“ сделки, които задължително ставаха в моментите на затишие, когато в магазина имаше само по един клиент.

— Когато работата замре, ставам неспокоен — каза той на Сали Ратклиф със задължителната си усмивка. — А когато съм неспокоен, ставам неразумен. Това е лошо за продавача, но страшно хубаво за купувача.

Мис Ратклиф беше запален член на баптисткото стадо на преподобния Роуз, покрай него се беше запознала с годеника си Лестър Прат и освен значката „Не на Казиното“ носеше и друга с надпис: АЗ СЪМ ОТ СПАСЕНИТЕ! А ВИЕ? Късчето дърво с табелка ВКАМЕНЕЛОСТ ОТ СВЕЩЕНАТА ЗЕМЯ веднага грабна вниманието й и тя не се възпротиви, когато господин Гонт го извади от кутийката и го пусна в ръката й. Купи го за седемнадесет долара, като обеща да изиграе безобиден малък номер на Франк Джует, директора на средното училище в Касьл Рок. Пет минути по-късно тя напусна магазина замаяна и отнесена. Собственикът бе предложил да увие покупката й, но тя бе отказала с мотива, че иска да подържи реликвата в ръката си. Който и да я бе видял на излизане от магазина, щеше да му е трудно да определи дали краката й докосват земята, или се носят на милиметри над нея.

2

Сребърното звънче над вратата издрънча.

В магазина влезе Кора Раск. Беше твърдо решила да купи снимката на Краля и когато господин Гонт й каза, че е продадена, тя направо изпадна в ужас. Поиска да разбере кой я е купил.

— Съжалявам — отвърна той, — но дамата вероятно е от друг щат. Номерът на колата й беше от Оклахома.

— Ще припадна! — истерично проплака жената.

Не беше осъзнала колко много иска тази снимка, докато не разбра, че не може да я притежава.

Хенри Джендрън и жена му Ивет бяха в магазина по онова време и господин Гонт помоли Кора да изчака една минута, докато ги обслужи, а после щял да й покаже нещо, което се надявал, че щяло да я заинтригува колкото снимката, ако не и повече. След като продаде едно плюшено мече на семейство Джендрън за подарък на дъщеря им и ги изпрати, той я помоли да го изчака още минутка, докато намери нещо в стаичката отзад. Кора зачака без особен интерес и без да храни надежди. Съзнанието й беше завладяно от дълбоко, сиво разочарование. Беше виждала стотици, може би хиляди снимки на Краля, самата тя притежаваше половин дузина от тях, но тази точно изглеждаше някак… особено. Мразеше жената от Оклахома.

Господин Гонт се върна с малък калъф за очила от змийска кожа. Отвори го и й показа чифт авиаторски очила с тъмно опушени сиви стъкла. Дъхът й заседна в гърлото, ръката й посегна към скованата шия.

— Да не би… — подхвана тя и не можа да каже нито дума повече.

— Да, очилата са на Краля — съгласи се тържествено Гонт. — Един от шестдесетте му чифта. Но имам информация, че е бил от любимите му.

Тя купи очилата за деветдесет долара и петдесет цента.

— Аз също бих искал една малка услуга — каза той и впери бляскавите си очи в нея. — Приемете, че влиза в цената.

— Услуга ли? — попита колебливо Кора. — Каква услуга?

— Погледни през прозореца. Кора.

Госпожа Раск се подчини, без да изпуска очилата от пъка. На отсрещния тротоар се виждаше полицейска кола номер едно в Касьл Рок. Алън Пангборн стоеше на бордюра и разговаряше с Бил Фулертьн.

— Виждаш ли онзи приятел?

— Кой? Бил Фу…

— Не, глупачке — прекъсна я Гонт. — Другия.

— Шериф Пангборн?

— Точно той.

— Да, виждам го.

Чувстваше се замаяна и отнесена. Гласът на Гонт сякаш идваше от огромно разстояние, а тя не можеше да престане да мисли за покупката си — прекрасните слънчеви очила. Искаше час по-скоро да се прибере вкъщи и да ги пробва, но… не можеше просто така да си тръгне, защото пазарлъкът още не беше свършил, а единствено господин Гонт можеше да каже кога точно ще свърши.

— На такива хора в моя бранш им викаме твърди глави. Какво мислиш за него, Кора?

— Умен е — отвърна Кора. — Никога няма да бъде онова, което беше старият шериф Джордж Банерман — или поне така казва мъжа ми — но му сече пипето.

— Сериозно? — Гласът на Гонт отново бе придобил оная приспивна, уморена нотка. Очите му станаха два тънки процепа, но нито за миг не изпуснаха Алън Пангборн. — Искаш ли да научиш една тайна, Кора? Хич не ме е грижа за умниците, а направо мразя твърдите глави. Всъщност, ненавиждам ги! Нямам вяра на хора, които преди да купят нещо, винаги го обръщат от всички страни да видят дали случайно не е повредено. А ти?

Тя не отвърна. Просто стоеше с очилата на Краля в лявата си ръка и се взираше невиждащо през прозореца.

— Ако искаш някой да наглежда стария умник Пангборн, кого би избрала, Кора?

— Поли Чалмьрс — изпелтечи Кора. — Той много си пада по нея.

Гонт веднага поклати глава. Очите му продължаваха да следят всяко движение на шерифа, който тръгна към колата си, хвърли бегъл поглед през улицата към „Неизживени спомени“, качи се и замина.

— Няма да стане.

— Шийла Бригам? — опита отново жената. — Тя е диспечер в кабинета на шерифа.

— Добра идея, но и тя няма да свърши работа. Същата твърда глава е. Във всеки град има двама-трима такива, Кора. За жалост.

Тя отново се замисли вяло и отнесено.

— Еди Уорбъртън? — попита накрая. — Главния пазач в Кметството.

Лицето на Гонт се озари.

— Портиерът! — възкликна той. — Да! Отлично! Пета сделка! Наистина прекрасно!

Той се наведе през щанда и лепна една целувка на бузата на Кора.

Тя се дръпна с гримаса и ожесточено започна да трие мястото. От гърлото й се изтръгна кратко хриптене, но Гонт не даваше вид да го е чул. Цялото му лице светеше от широка, лъчезарна усмивка.

Тръгна си, продължавайки да търка бузата си, и на вратата се засече със Стефани Бонсейнт и Синди Роуз Мартин, които тъкмо влизаха. Кора едва не бутна Стефани от бързане — така й се искаше да се прибере час по-скоро вкъщи и най-после да пробва очилата. Но най-напред жадуваше да си измие лицето и да се отърве най-после от тази отвратителна целувка, която смъдеше на бузата й като цирей.

Сребърното звънче над вратата издрънча.

3

Докато Стефи стоеше до прозореца, захласната по шарените фигури на стария калейдоскоп, който бе намерила, Синди Роуз се приближи до господин Гонт и му напомни за онова, което й бе обещал в сряда — да й намери ваза в стил лалик, която да пасне на първата.

— Ами-и — подхвана Гонт и се ухили съзаклятнически. — Ще видим, ще видим. Можеш ли да се отървеш от приятелката си за малко?

Синди Роуз помоли Стефи да отиде първа в „При Нан“ и да й поръча кафе, тя щяла да дойде веднага. Жената тръгна, без да се противи, но на лицето й бе изписана изненада.

Господин Гонт влезе в стаичката отзад и се върна с ваза в стил лалик. Тя не просто пасваше на другата, тя беше досущ същата.

— Колко? — попита Роуз и погали нежната извивка на вазата с треперещи пръсти.

Спомни си какво удоволствие бе изпитала от покупката в сряда и изпита известно съжаление. Даваше си сметка, че тогава той просто й бе хвърлил въдицата, колкото да захапе, а днес без съмнение щеше да й одере кожата. Тази ваза нямаше да й струва тридесет и един долара. Но каквото и да е, тя щеше да я купи, за да си хармонират с другата от двете страни на камината в хола й. Искаше я независимо от цената.

— Тъй като това е първата ми седмица — отвърна той. — Приеми, че ти правя отстъпка — две за цената на една. Заповядай, скъпа, със здраве да я ползваш.

Синди не можа да повярва на ушите си. Шокът й бе толкова силен, че тя едва не изпусна вазата, когато Гонт я положи в ръцете й.

— Какво… правилно ли чух?

— Да, съвсем правилно — каза той и тя изведнъж осъзна, че не може да откъсне очи от неговите.

„Франси се е объркала — помисли си. — Не са зелени. Сиви са. Дълбоки и тъмносиви.“

— Но имам една молба — каза Гонт.

— Да?

— Познаваш ли един заместник-шериф на име Норис Риджуик?

Сребърното звънче на вратата издрънча.

Еверет Франкъл, помощник-лекарят, който работеше с доктор Ван Ален, си купи лулата, която Брайън Раск бе забелязал при първото си предварително посещение в „Неизживени спомени“, за дванадесет долара и шегичка, която трябва да изиграе на Сали Ратклиф. Бедничкият Слоупи Дод, пелтекът, който посещаваше часовете по изговор заедно с Брайън, взе чайник от алпака за рождения ден на майка си. Струваше му седемдесет и един цента и… неангажиращото обещание да направи безобиден номер на Лестър Прат, приятеля на Сали. Господин Гонт обясни на Слоупи, че когато му дойде времето, ще му даде някои неща, които ще му трябват, за да изпълни номера, а Слоупи каза: „Б-б-би б-било ч-ч-ч-уд-д-десно.“

Джун Гавино, съпругата на най-проспериращия производител на млечни изделия в града, си купи гравирана ваза за деветдесет и седем долара и обещанието да се пошегува с отец Бригъм от „Света Богородица“. Малко след като тя си тръгна, господин Гонт се разбра с друг човек да направи подобен номер на преподобния Уили.

Денят беше силен и успешен, а когато най-после спусна щорите и закачи табелката „ЗАТВОРЕНО“ на вратата, Гонт се чувстваше уморен, но доволен. Бизнесът вървеше отлично, а той дори бе предприел първите мерки, за да бъде сигурен, че шериф Пангборн няма да му попречи. Всичко това бе прекрасно. Откриването бе за него най-приятната част от цялата операция, но то го уморяваше и можеше да се окаже опасно. Естествено, бе възможно и да се лъже за Пангборн, но мъжът се бе научил да се доверява на шестото си чувство в такива случаи, а шерифът определено приличаше на човек, когото старателно трябва да отбягва… поне докато не бъде готов да се справи с него.

Седмицата се очертаваше плодотворна и Гонт смяташе, че ще има фойерверки още преди тя да е свършила. При това много.

4

В петък, в шест и петнадесет вечерта, Алън свърна в алеята на Поли и изгаси мотора. Тя го посрещна на прага и нежно го целуна. Той забеляза, че бе нахлузила ръкавиците дори за това кратко излизане на студа, и се намръщи.

— Хайде стига — смъмри го тя. — Тази вечер съм по-добре. Донесе ли пилето?

Той й подаде двата омазнени плика и каза:

— На вашите услуги, милейди.

— И на вашите — поклони му се кокетно, взе пликовете и го поведе към кухнята.

Измъкна един стол изпод масата, врътна го настрани, седна наопаки и я загледа как сваля ръкавиците си и слага пилетата в чиния. Беше ги взел от „Клъв-клъв“. Името на заведението беше отвратително, но пилетата бяха хубави. (Според Норис за мидите едва ли можеше да се каже същото.) Единственият проблем с готовата храна за вкъщи бе, че ако живееш на двадесет мили, тя неминуемо изстива… но нали затова са измислени микровълните. Всъщност Алън определено смяташе, че микровълновите фурни служат единствено за три неща — да се притопли кафе, да се правят пуканки и да се подгрее готова храна от заведения като „Клъв-Клъв“.

— По-добре ли са наистина? — попита, когато тя пъхна пилетата във фурната и натисна копчето.

Нямаше нужда да обяснява повече — и двамата отлично знаеха какво има предвид.

— Малко — призна си Поли, — но съм сигурна, че скоро ще бъда още по-добре. Вече чувствам топли тръпки по дланите, а подобрението винаги започва така.

Вдигна ръце и му ги показа. В началото на връзката им жената ужасно се бе срамувала от изкривените си, безформени длани, но отдавна бе приела интереса му към тях като част от неговата любов. Въпреки думите й ръцете й продължаваха да му изглеждат странни и сковани, сякаш облечени в невидими ръкавици — ръкавици на груб и невнимателен шивач, който ги бе пришил за китките й завинаги.

— Наложи ли ти се да взимаш хапчета днес?

— Само едно сутринта.

Всъщност тя бе изпила три хапчета — две сутринта и едно в ранния следобед — а болката не беше по-слаба от вчерашната. Страхуваше се, че в желанието си да се оправи, по-скоро си въобразява, че чувства тръпките, за които му бе казала. Не обичаше да лъже Алън — според разбиранията й любовта и лъжата рядко вървяха ръка за ръка и никога за дълго — но бе прекарала толкова време сама, че част от нея все още се плашеше от непрекъснатата му грижовност. Вярваше му, но я беше страх да му се довери.

Той ставаше все по-настойчив за клиниката в Майо, а тя знаеше, че ако разбере колко я боли този път, ще стане още по-настоятелен. Не искаше проклетите й ръце да станат основната тема в любовта им… а и се страхуваше от онова, което можеха да покажат изследванията в Майо. Щеше да преживее с болката, но със сигурност нямаше да може да живее без надежда.

— Ще извадиш ли картофите от фурната? — понита го тя. — Искам да се обадя на Нети, преди да седнем да вечеряме?

— Какво й е?

— Коремни болки. Не дойде на работа днес. Искам да се уверя, че не е грип. Розали каза, че напоследък доста хора са се разболели, а Нети изпитва ужас от лекари.

А Алън, който познаваше Поли Чалмърс, повече отколкото тя можеше да предположи си помисли: „Виж ти кой го казва.“

Беше полицай и макар че не бе на работа, не можеше да остави навика си да наблюдава на бюрото в кабинета. Беше му се превърнал в инстинкт, от който отдавна не се опитваше да се отърве. Ако бе малко по-наблюдателен през последните три месеца от живота на Ани, тя и Тод можеше да са живи и досега.

Бе забелязал ръкавиците, когато Поли дойде да го посрещне. Бе отбелязал факта, че ги свали със зъби, вместо да ги изхлузи една по една с ръце. Видя я как сложи пилетата в чинията и не пропусна прикритата гримаса която изкриви лицето й, когато вдигна чинията, за да я пъхне във фурната. Все лоши признаци. Той застана на вратата между кухнята и хола, за да види как ще набере телефона на Нети. Това бе най-точната скала за измерване на болката й. Слава Богу, признаците този път бяха добри. Или поне така му се стори.

Тя набра телефона бързо и уверено. Но понеже беше далеч, Алън не успя да забележи, че този и всички останали апарати в къщата бяха сменени с нови, с по-големи клавиши. Той се върна в кухнята и нададе ухо на разговора.

— Здравей, Нети!… Вече почти се бях отказала. Събудих ли те?… Да… А-ха… Е, как е?… А, добре. Притеснявах се за теб… Не, имам всичко за вечеря. Алън донесе печено пиле от „Клъв-клъв“… Да, наистина.

Алън извади едно плато от шкафовете на кухненския плот и се замисли: „Лъже ме за ръцете. Независимо колко добре се оправя с телефона, болките са като преди, а може би и по-силни.“

Мисълта, че тя го лъже, не го тревожеше. Неговото мнение за лъжата бе далеч по-либерално от нейното. Ето да вземем детето например. Беше го родила в началото на 1971, около седем месеца след като напусна Касъл Рок. Бе казала на Алън, че бебето — момченце, което нарекла Келтън — починало в Денвър на три месеца. Синдром на внезапната смърт — СВС, най-големият кошмар за младите майки. Историята изглеждаше напълно достоверна и Алън нямаше основание да се съмнява, че Келтън Чалмърс наистина бе мъртъв. Но версията на Поли имаше един-единствен проблем — не беше вярна. Той беше полицай и веднага усещаше лъжите.

(с изключение на тези на Ани)

„Да — помисли си той. — С изключение на лъжите на Ани. Забележката ти е отразена в протокола.“

Как бе разбрал, че Поли го лъже. По трепването на миглите й? По прекалено директния й, прекалено вторачен поглед? По начина, по който непрекъснато опипваше лявото си ухо? По това, че непрекъснато кръстосваше краката си?

Не, по нито една от тези наивни уловки. Винаги, когато го лъжеха, в главата му светваше лампичка, както светва детекторът на някое летище, когато човек с метална плочка в черепа мине отдолу.

Лъжата не го ядосваше, нито го притесняваше. Някои лъжат от скрупули, други от болка, трети, просто защото мисълта да говорят истината им е чужда. Но има и такива, които лъжат, защото чакат да дойде време да кажат истината. Алън смяташе, че лъжата на Поли за Келтън бе от последния вид, и бе съгласен да чака. След време тя щеше да се реши да му разкрие тайните си. Той не бързаше за никъде.

Да не бързаш за никъде — самата мисъл изглеждаше лукс.

Гласът й — богат, спокоен и внимателен — също бе лукс за него. Той все още не бе преодолял чувството за вина от това, че е тук, че знае къде стоят всички съдинки в кухнята, в кое шкафче в спалнята държи найлоновите си чорапи или къде свършва отпечатъкът от банския костюм по тялото й, но нищо нямаше значение, когато чуваше гласа й. Имаше едно-единствено нещо, което наистина бе от значение — простият факт, че нейният глас бе станал за него символ на дома.

— Можеш да наминеш по-късно, ако искаш, Нети… Така ли?… Е, добре, почивай си — това ти е най-необходимо сега… Утре?

Поли се разсмя. Смехът й, свободен и звънлив, винаги караше Алън да се чувства сякаш светът около него се е освежил. Можеше дълго да я чака да разкрие тайните си, стига само да се смееше така от време на време.

— О, Боже! Та утре е събота! За малко щях да те излъжа.

Той се усмихна. После дръпна чекмеджето под печката извади ръкохватките и отвори фурната. Един, два, три, четири картофа. Как щяха двамата да изядат четири огромни печени картофа! Защо ли се учудваше? Поли винаги готвеше така. Без съмнение и в тези четири картофа се криеше някаква тайна, а някой ден, когато си отговореше на всички или поне на някои от въпросите, може би и чувството му за вина щеше да премине.

Извади картофите. След миг и микровълновата фурна иззвъня.

— Трябва да свършвам, Нети…

— Не се притеснявай! — провикна се Алън. — Всичко е под контрол! Не забравяйте, че съм полицай, госпожо!

— Обади ми се, ако имаш нужда от нещо. Сигурна ли че вече всичко е наред?… И ще ми се обадиш, ако ти стане зле, нали, Нети?… Добре… Моля?… Не, просто питам… И на теб… Лека нощ, Нети.

Когато тя се върна в кухнята, той бе сложил пилетата на масата и тъкмо разрязваше един от картофите в чинията й.

— Алън, скъпи! Нямаше нужда!

— Това е част от обслужването, милейди.

Отдавна бе разбрал, че когато ръцете я боляха, животът се превръщаше за нея в низ от неравни битки. Обикновените действия на ежедневието изведнъж ставаха зловещи препятствия, които се налагаше да преодолее, а наказанието в случай на неуспех бе нечовешка болка. Зареждането на машината за миене на чинии. Слагането на дърва в камината. Боравенето с вилица и нож.

— Седни — каза той. — Да кълвем.

Тя се разсмя безгрижно и звънливо и го прегърна. Неуморният наблюдател в него веднага отбеляза, че го притиска до себе си с лактите, а не с дланите си, но чувствителната му половина усети сладникавия аромат на шампоана, с който се бе изкъпала, и деликатния намек в начина, по който крехкото й тяло се долепи до неговото.

— Ти си най-прекрасният мъж на света — прошепна тя.

Той я целуна, първо нежно и внимателно, а после по-страстно. Ръцете му се спуснаха по кръста към извивката на бедрата й. Платът на старите й дънки беше мек и гладък като крило на пеперуда в ръцете му.

— Сядай, приятелче — прекъсна го тя. — Първо яденето, гушкането — после.

— Това покана ли е?

„Ако ръцете наистина я болят — помисли си той, — ще намери начин да се измъкне.“ Но тя отвърна:

— Да, луксозна.

И Алън седна на масата доволен. Засега.

5

— Ал ще се прибере ли за уикенда? — понита Поли, докато прибираха масата.

Оцелелият син на Алън беше ученик в „Милтън Академи“ на юг от Бостън.

— А-ха — смутолеви, докато бършеше чиниите.

— Помислих си, че след като в понеделник е Денят на Колумб и не са на училище… — подхвана небрежно тя.

— Ще ходи на гости на Дорф в Кейп Код — поясни Алън. — Дорф е Карл Дорфман — съквартирантът му. Ал ми се обади миналия вторник да ме пита дали може да прекара трите почивни дни с приятеля си. Казах му, че няма проблеми.

Докосна го по рамото и той вдигна глава да я погледне.

— За каква част от всичко това имам вина аз, Алън?

— От кое? — попита той, искрено изненадан.

— Знаеш какво имам предвид. Ти си добър баща, а не си и глупав. Колко пъти се е прибирал Ал, откакто започна учебната година?

В този момент Алън разбра накъде бие и се усмихна поуспокоен.

— Само веднъж, и то защото искаше да говори с Джими Кетлин, компютърджията от старото му училище. Някои от най-хубавите му програми стават за новия „Комодор 64“, който му купих за рождения ден.

— Виждаш ли? Точно това имам предвид. Той смята, че се опитвам твърде бързо да заема мястото на майка му.

— Господи! — възкликна Алън. — Откога те мъчи мисълта, че Алън гледа на теб като на Злата Мащеха?

— Извинявай — свъси вежди тя, — но на мен не ми е смешно.

Той я хвана нежно за ръцете и целуна ъгълчето на устните й.

— Аз също не го намирам за смешно. Има дни, в които и на мен ми се струва малко странно, че съм тук с теб. Толкова скоро ми се вижда. Не е, но понякога ми се струва така. Разбираш ли какво имам предвид?

Тя кимна. Веждите й вече се бяха отпуснали, но между тях остана една малка бръчица.

— Естествено, че те разбирам. Героите по филмите винаги се отдават на дълга и мъчителна тъга, нали?

— Точно. Виждаш ги как линеят от мъка. Защото мъката е много истинска. Мъката е… — Пусна ръцете й, взе една чиния и започна да я бърше. — Мъката е жестока.

— Знам.

— И затова понякога се чувствам виновен. От една страна, защото ми се струва, че всичко стана много скоро, въпреки че не е, а, от друга — защото имам чувството, че се отърсих твърде лесно, макар да съм наясно, че не е така. Мисълта, че им дължа повече скръб, все още ме тревожи — не мога да го отрека — но си давам сметка, че всичко това е безсмислено… защото част от мен — голяма част от мен — всъщност не е преставала да скърби.

— Човешко е — каза тя тихо.

— Сигурно. Що се отнася до Ал, той се справя с това по свой си начин. И го прави добре — достатъчно добре, че да се гордея с него. Майка му все още му липсва, но ако продължава да скърби — в което не съм напълно сигурен — то той скърби за Тод. А фикс-идеята ти, че не се прибира често вкъщи, защото не одобрява теб… или нас… няма нищо общо с действителността.

— Радвам се, че мислиш така. Не можеш да си представиш колко облекчена се чувствам. Но все пак ми се струва…

— Някак неестествено?

Тя кимна.

— Разбирам те. Но поведението на децата, дори да е съвсем нормално, никога не изглежда естествено за възрастните. Понякога забравяме колко лесно им минава и колко бързо се променят. Ал се откъсва. От мен, от старите си приятели като Джими Кетлин, от самия Касъл Рок. Просто се откъсва. Като космически кораб, на който се е включила третата степен. С децата винаги е така, а родителите всеки път остават неприятно изненадани.

— Не ти ли се струва, че е твърде рано? — попита тихо Поли. — Седемнадесет години е ранна възраст да се откъснеш от дома.

— Права си — отвърна Алън. — Но той изгуби майка си и брат си в нелепа катастрофа. Животът му се разби, моят също, и двамата се вкопчихме един за друг, както предполагам правят всички бащи и синове, изпаднали в такава ситуация, за да се опитаме да съберем късчетата отново. Мисля, че се справихме добре, но трябва да съм сляп, за да не виждам, че нещата са се променили. Моят живот е тук, Поли, в Касъл Рок. Неговият вече не е. Мислех си, че един ден пак ще се върне, но като видях погледа му, когато му предложих да се премести при мен за новата учебна година, осъзнах, че няма смисъл да настоявам. Той не иска да се връща тук, защото този град му навява много спомени. С времето нещата може би ще се променят, но засега нямам намерения да му се меся. Така че това, че не се прибира, няма нищо общо е нас двамата, ясно?

— Ясно. Алън?

— А?

— Той ти липсва, нали?

— Да. Всеки ден — отвърна откровено Алън и с изненада установи, че би могъл да се разплаче.

Обърна се и отвори наслука някакво чекмедже, опитвайки се да се овладее. Единственият начин, който му дойде наум, бе да смени темата.

— Как е Нети? — попита той и с облекчение установи, че гласът му звучи нормално.

— Казва, че е по-добре, но толкова бавно вдигна телефона, че вече си я представях просната в безсъзнание на пода.

— Може да е била заспала.

— Каза, че не съм я събудила, пък и не звучеше сънена. Нали знаеш как говори човек, когато си го вдигнал от сън?

Той кимна. В полицейското ежедневие много пъти му се бе случвало да го будят и да буди хора по телефона, и отлично знаеше как е.

— Каза ми, че ровела из някакви стари вещи на майка си в килера, но…

— Ако има стомашно разстройство, сигурно си я хванала, докато е била в тоалетната, и просто не е искала да си признае — логически заключи Алън. Поли помисли за миг и се разсмя.

— Сигурно е било така. Тя никога не би ми казала.

— Естествено — отвърна той и погледна в мивката. — Скъпа, всичко е измито.

— Благодаря ти, Алън — усмихна му се и щипна бузата му.

Посегна зад ухото й и извади петдесетцентова монета.

— Я, виж какво си намерих! Винаги ли там си ги криеш?

— Как го направи!? — възкликна тя и погледна петдесетте цента с истинско изумление.

— Кое? — попита Алън и монетата сякаш плавно изчезна между пръстите му. Когато отвори дланта си, от нея нямаше и следа. — Не смяташ ли, че трябва да си събера багажа и да тръгна да обикалям с цирка?

Тя се усмихна.

— Не, остани си при мен. Алън, мислиш ли, че се тревожа прекалено много за Нети?

— Не. Ти я изкара от лудницата, даде й работа, помогна й да си купи къща. Просто се чувстваш отговорна за нея. И в известен смисъл си. Ако не се притесняваше за нея, мисля, че аз щях да се притеснявам за теб.

Поли взе последната чаша от сушилнята и понечи да я прибере. Алън видя внезапния страх, изписан на лицето й, и разбра, че тя няма да успее да я задържи, макар чашата да бе съвсем суха. Бързо протегна ръка и елегантно я поднесе под нейната. Движението бе изпълнено с такава грация, че изглеждаше на Поли почти като танцова стъпка. Чашата се плъзна и кацна точно в ръката му.

Болката, която се бе гаврила с нея цяла нощ, и непрекъснатият страх, че Алън ще заподозре истинското й състояние, изведнъж се потопиха под вълна от желание, толкова силно и неочаквано, че тя почти се уплаши. Всъщност не, „желание“ е твърде слаба дума, за онова, което почувства. Емоцията й бе много по-примитивна. Това бе похот.

— Движиш се като котка! — каза му.

Гласът й беше плътен и малко приглушен. Грациозната извивка на тялото му, спазъмът на силните мускули по бедрата му, бяха още пред очите й.

— Как може такова огромно тяло като твоето да се движи така бързо?

— Не знам — отвърна той и я погледна с изненада. — Какво има, Поли? Изглеждаш странно. Да не би да ти се вие свят?

— Не, имам чувството, че ще получа оргазъм по дънки.

Изведнъж и той го усети. Ей така спонтанно, без да се замисля.

— Я да видим дали не лъжеш — каза и се обърна да остави чашата със същата грациозност и странна бързина, за която човек никога не би предположил, ако го види да се разхожда по Мейн Стрийт. — Да видим — повтори и преди тя да разбере какво става, ръката му вече беше между краката й.

— Алън, какво пра…

А после, когато пръстите му нежно допряха клитора й, „правиш“ изведнъж се превърна в „пра-а-а-ах!-виш“. Той я вдигна с изумителна лекота и ръцете й обвиха шията му. Дори в този нежен миг тя се стараеше да не натоварва ръцете си, които стърчаха зад гърба му като дървени. Само след миг те бяха единствената част от тялото й, която не се бе размекнала. Останалото сякаш се топеше.

— Алън, пусни ме долу!

— Няма — отвърна той и я вдигна още по-високо.

После я притисна по-здраво до себе си и изведнъж тя осъзна, че се люлее като момиченце на дървено конче, върху ръката, която шареше между краката й. Той й помагаше да го прави, а тя се чувстваше сякаш бе на някаква вълшебна люлка високо сред звездите.

— Алън!

— Дръж се здраво, красавице — каза през смях, сякаш не държеше нея, а някакво леко перце.

В страстта се тя се отпусна назад, без да си дава сметка, че ръката му притреперва, съзнавайки само, че никога няма да я изпусне, а той я притисна отново до себе си, галейки гърба й с едната ръка и правейки невероятни неща с другата.

Тя се люшкаше напред-назад и викаше името му почти в несвяст, докато оргазмът не избухна в нея като взрив, чиито вълни се разляха по цялото й тяло. Краката й се мятаха на метър и половина от пода, чехлите й хвръкнаха нанякъде, главата й висеше назад, а тъмната й коса се спускаше над ръката му като гъделичкащ водопад. Той нежно я целуна по извивката на бялата й шия и бавно я остави на пода, а после бързо се протегна да я задържи, когато коленете й поддадоха.

— Господи! — възкликна тя и уморено се разсмя. — Господи, Алън, никога няма да пера тия дънки.

Той се разсмя гръмко и дълбоко и се стовари на един от столовете. Тя пристъпи към него, а той я сграбчи, сложи я в скута си за малко, а после се изправи, като я държеше на ръце.

Поли отново почувства вече поутихнала вълна на желанието да се разлива по тялото й — този път по-ясна и определена.

„Сега вече е желание — помисли си тя. — Желая този мъж.“

— Занеси ме горе — каза му. — Ако не можеш чак дотам, занеси ме до дивана, а ако и дотам не ти стигат силите, направи го тук, на пода.

— Мисля, че ще издържа до хола — отвърна той. — Как са ръцете ти, красавице?

— Какви ръце? — попита го замечтано и затвори очи.

Предпочиташе да се отдаде на радостта на този момент, на това, че се движи през времето и пространството, обгърната от силните му ръце. Допря лице до гърдите му, а когато той я положи на дивана, тя го придърпа към себе си… този път с ръце.

6

Прекараха на дивана почти час, после под душа още кой знае колко, докато топлата вода не започна да свършва, а накрая тя го заведе до леглото и легна твърде уморена и доволна, за да прави каквото и да било, освен да се отдаде на съня.

Беше очаквала да се любят тази нощ, но по-скоро за да възнагради вниманието и загрижеността му, отколкото поради желание от нейна страна. Но определено не бе и предполагала, че ще се стигне до такъв взрив. И все пак беше доволна. Болката отново бе започнала да взима връх над нея, но тази вечер нямаше да й се наложи да взима перкодан, за да заспи.

— Ти си прекрасен любовник, Алън.

— Ти също.

— Постигнахме пълно съгласие — отвърна тя и се сгуши в него.

Чуваше сърцето му, което биеше спокойно там вътре, сякаш искаше да й каже: „Всичко това е съвсем нормално за мен и господаря.“ Помисли си отново, не без оттенък на онази страст, за това колко силен и бърз бе той. Познаваше го, откакто Ани бе дошла да работи при нея, беше му любовница от пет месеца, но до тази вечер не бе и предполагала, че може да е толкова бърз и грациозен в движенията си. А това бе част от него, както фокусите с монети и карти, както театърът от сенки, който играеше с ръцете си и за който всяко дете в града знаеше. Беше странен… но и толкова прекрасен.

Поли усети, че се унася. Трябваше да го пита дали ще остане за през нощта и да му каже да прибере колата си в гаража, ако ще спи при нея — Касъл Рок е малко градче и приказките веднага тръгват — но всичко това й се виждаше съвсем незначително сега.

„Алън ще се погрижи — помисли си. — Алън винаги се грижи за всичко.“

— Някакви нови изпълнения от Бъстър и преподобния Уили? — попита сънено тя.

Алън се усмихна.

— И на двата фронта е спокойно, поне засега. Най-много обичам господата Кийтън и Роуз, когато изобщо не ги виждам, а в този смисъл днес беше страхотен ден.

— Браво — промърмори тя.

— Да, но има и още по-хубави новини.

— Какви?

— Норис си оправи настроението. Купил си въдица и макара от твоя приятел господин Гонт и само приказва как щял да ходи за риба през уикенда. Ако питаш мен, ще му измръзне задникът, доколкото го има, но след като е щастлив, и аз съм щастлив. Толкова ми стана жал за него, когато Кийтън го нападна онзи ден. Хората се подиграват с Норис, загдето е слабичък и малко отвеян, но за последните три години той стана сравнително добър провинциален полицай. А иначе и той носи душа като всички останали. Каква му е вината, че не е красив?

— А-ха.

Поли постепенно се отнесе в един прекрасен свят без болка и когато сънят окончателно я завладя, на лицето й бе изписано невинно задоволство.

7

За Алън сънят идваше по-бавно.

Вътрешният глас отново се бе обадил, но от злорадите му нотки нямаше и следа. Сега той звучеше несигурно и тъжно.

„Къде сме, Алън? — питаше. — Не сме ли сбъркали стаята? Леглото? Жената? Нищо не разбирам вече?“

Той изведнъж изпита съжаление към този глас. Но това не беше самосъжаление, защото гласът никога не му е бил толкова чужд, колкото сега. Хрумна му, че колкото по-малко той — онзи Алън, който живееше в настоящето и кроеше планове за бъдещето — се вслушваше в гласа, толкова по-рядко и гласът проявяваше желание да му говори. С този глас говореше дългът, говореше мъката. И вината.

Преди малко повече от две години Ани Пангборн бе започнала да има главоболия. Не бяха силни, или поне тя така твърдеше, а и ненавиждаше да говори за тях почти колкото и Поли за артрита си. Но един ден, докато се бръснеше, Алън забеляза, че капачката на семейния флакон с аналгин е оставена на мивката и понечи да я сложи на място. И изведнъж застина. Шишето, в което само преди седмица имаше поне двеста таблетки, сега бе почти празно. Той избърса остатъците от пяна по лицето си и тръгна към „Ти шиеш и шиеш“, където Ани работеше още от основаването. Намери жена си и я изведе на кафе и… малък разпит.

Сега си спомни, че бе малко уплашен тогава, но само малко, защото никой не може да изпие двеста таблетки аналгин за една седмица. Тя направо му каза, че не е в ред. Бърсала плота в банята, съборила, без да иска, флакона и понеже капачката не била затворена както трябва, ханчетата се изсипали в мивката, размекнали се и тя ги изхвърлила.

Това бе нейната версия.

Но той беше полицай и професионално изострената му наблюдателност не го напускаше дори когато не бе на работа. Просто не можеше да изключи детектора за лъжа. Ако наблюдаваш внимателно хората, когато им задаваш въпроси, почти винаги можеш да разбереш дали те лъжат или не. Алън неведнъж бе разпитвал хора, които при всяка лъжа правеха някакви странни жестове или мимики. Устните изричаха лъжата, а тялото сякаш се мъчеше да разкрие истината.

Затова той протегна ръка през масата, на която си пиеха кафето, хвана ръцете на Ани и я помоли да му каже истината. А когато след известно колебание тя му каза, че болките малко са се усилили, че е взела няколко таблетки аналгин, но останалите наистина са се изсипали в мивката, този път вече й повярва. Но се бе хванал на най-стария мошенически номер: ако те хванат в лъжа, отстъпи и кажи половината истина. Ако се бе вгледал по-внимателно в нея, неминуемо щеше да разбере, че тя отново го лъже, и щеше да я накара да признае онова, което тогава му се струваше невъзможно — че болките са станали толкова непоносими, та се налага да пие по двадесет аналгина на ден. А ако му бе признала това, той веднага щеше да я заведе на невролог в Бостън или в Портланд. Но тя бе негова съпруга и той просто не можеше да гледа на нея с подозрението, с което гледаше на престъпниците в полицейския участък.

Задоволи се само с това да й определи час при Рей ван Алъл. Рей не установи нищо обезпокояващо и Алън не можеше да го вини. Докторът и направи обичайните тестове за рефлекс, прегледа очите й с верния си офталмоскоп, провери дали зрението й е нормално и я изпрати в болницата в Оксфорд за рентгенова снимка. Но не се бе сетил да й препоръча преглед на скенер, а когато Ани каза, че болките са отминали, докторът напълно й повярва. Алън реши, че всичко е наред, защото лекарите владеят езика на тялото почти толкова добре, колкото и полицаите. И пациентите, и заподозрените са склонни да лъжат, и то с един и същи мотив — обикновен страх. Още повече, че Рей бе говорил с Ани съвсем по работа и наблюдателността му едва ли е била притъпена. Всъщност между разговора в кафенето и срещата с доктора болките на Ани сигурно наистина са били отминали. Вероятно така е станало.

По-късно, в един дълъг разговор на чаша бренди, Рей бе казал на Алън, че когато туморът се намира високо в разклоненията на мозъка, симптомите понякога преминават.

— Сърдечните удари често се причиняват от тумор в мозъка — бе казал той. — Ако е получила сърдечен удар, може би…

Да. Може би. А може би един мъж на име Тед Бомонт бе станал неволен съучастник в смъртта на съпругата и детето му. Но Алън и него не можеше да вини.

Не всичко, което се случва в малките градчета, става известно на жителите им, независимо колко наострени са ушите им и колко развързани езиците. В Касъл Рок се знаеше за Франк Дод, полицаят, който полудя и уби една жена по времето на шериф Банерман. Знаеше се също, че къщата на Тед Бомонт, писател и местно величие, бе изгоряла да основи през лятото на 1989, но никой не знаеше обстоятелствата около този пожар, нито пък това, че самият Бомонт непрекъснато търпеше атаките на едно изчадие, за което едва ли може да се намери подходящо име. Алън обаче бе запознат с всичките подробности и те все още тормозеха съня му понякога.

Всичко това отдавна бе отминало, когато разбра за главоболията на Ани. Само дето не бе приключило. Чрез пиянските обаждания на Тед той бе станал неволен свидетел на разпадането на неговия брак и на постепенната лудост, която обзе съзнанието му. Всъщност по едно време дори разсъдъкът на Алън бе поставен под въпрос.

Веднъж пред кабинета на един лекар шерифът бе попаднал на статия за черните дупки — огромни празноти в пространството, водовъртежи от антиматерия, които безпощадно поглъщат всичко около себе си. В късната есен на 1989 година аферата Бомонт бе станала за него една черна дупка. Имаше дни, в които той се замисляше върху най-обикновени неща от ежедневието, съмнявайки се, че наистина са се случили. Имаше нощи, в които лежеше с отворени очи, докато небето порозовееше на изток, страхувайки се, че като заспи, кошмарът ще дойде отново — черен автомобил, който връхлита върху него, с деградирал тип зад волана н лепенка „ПЪРВОКЛАСНО КОПЕЛЕ“ на задната броня. По онова време дори невинно врабче, кацнало на парапета на балкона, караше Алън да изтръпва от ужас.

Ако сега го питате, сигурно ще ви каже: „Когато се разболя Ани, не бях на себе си.“

Но не ставаше дума за това — дълбоко в душата си той отчаяно се бореше да запази разсъдъка си.

„ПЪРВОКЛАСНО КОПЕЛЕ“. Колко пъти бе виждал този надпис пред очите си! Колко пъти се бе стряскал от него! От него и от врабчетата.

Алън не беше на себе си и в онзи мартенски ден, когато Ани и Тод се качиха в стария скаут, който използваха за извънградските разходки, и тръгнаха към Хемпхил Маркет. Впоследствие стотици пъти се бе връщал на всяка подробност от поведението й онази сутрин, но не можа да открие нищо необикновено, нищо, което да му подскаже какво предстои. Беше в кабинета си, когато излязоха, видя ги през прозореца над бюрото и им помаха за довиждане. Тод отвърна на поздрава и се качи в колата. За последен път ги видя живи. Три мили по-долу, на шосе 117, на по-малко от миля от Хемпхил Маркет, колата бе излязла от пътя с бясна скорост и се бе блъснала в крайпътно дърво. Разследвайки злополуката, щатската полиция бе установила, че Ани, иначе внимателен шофьор, се е движила поне със седемдесет мили в час. Тод бе сложил колана си. Ани — не. Когато излетяла през стъклото, оставяйки единия крак и половината си ръка в купето, тя вероятно вече е била мъртва. Тод сигурно още щеше да е жив, ако резервоарът не се бе взривил от удара. Това тормозеше Алън най-много от всичко. Мисълта, че неговият десетгодишен син, който водеше рубрика за забавна астрология в училищния вестник и живееше за Малката Лига, можеше още да е жив, мисълта, че е изгорял като факел, мъчейки се да откопчае колана си, направо го съсипваше.

Направиха аутопсия. Тя установи наличието на тумор в мозъка — малък, както впоследствие му каза доктор Ван Ален, с размерите на лешник. Но макар Рей да премълча факта, че е било напълно възможно туморът да се изреже, стига да е бил открит навреме, Алън го разбра по очите му. Ван Ален предположи, че Ани е получила сърдечен удар, който би им разкрил същината на проблема, ако бе дошъл в друго време. Той каза на Алън, че вероятно, когато ударът е разтърсил тялото й, тя инстинктивно е натиснала педала на газта и е изгубила контрол над автомобила. Всичко това съвсем не бе разказано по собствено желание. Той безпощадно разпита доктора за най-малките подробности и когато Рей се убеди, че въпреки мъката приятелят му твърдо е решил да разнищи всичко, просто му каза истината. Или поне онази част от нея, която можеше да предугади човек, без да е свидетел на катастрофата.

— Моля те! — бе казал Рей, докосвайки състрадателно ръката му. — Катастрофата наистина е ужасна, но ти просто нищо не можеш да промениш. Трябва да го превъзмогнеш. Имаш друг син и той има нужда от теб, точно както и ти от него. Трябва да превъзмогнеш мъката и да продължиш да живееш.

И Алън наистина се опита. Необяснимият ужас, който бе изпитвал около случая с Тед Бомонт, постепенно започна да избледнява, и той направи всичко, което бе по силите му, да подреди живота си отново — вдовец, провинциален полицай, баща на момче, което растеше твърде бързо и все повече се отдалечаваше от него. Не заради Поли, а заради злополуката. Заради тази зловеща травма: „Синко, трябва да ти кажа нещо, само те моля да бъдеш смел…“ И тук естествено се разплака. Не след дълго синът му също плачеше.

Въпреки всичко двамата събраха сили и започнаха да сглобяват живота си. Сглобяваха го и досега. Мъката постепенно отминаваше, но… две неща, изглежда, никога нямаше да си отидат.

Първото бе огромният флакон аналгин, останал почти празен за по-малко от седмица, а второто — фактът, че Ани не бе сложила предпазния си колан.

А винаги го слагаше.

След триседмична агония и безсъние Алън в края на краищата си насрочи среща с невролог в Портланд, съзнавайки колко безполезно е това, след като трагедията вече се е случила. Но все пак отиде — лекарят може би щеше да даде отговор на въпросите, които не му даваха мира, а и се бе уморил да вади с ченгел думите от устата на Ван Ален. Името на доктора бе Скоупс и за пръв път в живота си Алън се скри зад професията си — каза му, че въпросите са свързани с полицейско разследване.

Скоупс потвърди подозренията му.

— Да, хората, страдащи от тумор в мозъка, понякога изпадат в моментна неадекватност, която нерядко предизвиква склонност към самоубийство. Когато човек с мозъчен тумор се самоубие, той винаги взима решението импулсивно, без почти да се колебае.

— Случва ли се такива хора да вземат някого със себе си? — попита Алън.

Докторът седеше зад бюрото си, облегнат назад в стола, с ръце кръстосани зад врата и не можеше да види ръцете на Алън, които бяха посинели от стискане.

— О, да — отвърна той. — Това съвсем не е необичайно. Мозъчните тумори често предизвикват реакции, които лаиците биха нарекли психоза. Едното обяснение е желанието болния да сподели страданието си с някого, когото обича или пък с целия свят, а другото — тревогата му, че неговите близки няма да могат да живеят без него.

Скоупс спомена за Чарлз Уитман — скаутът, който се бе качил на върха на Тексак Тауьр и бе убил повече от двадесет души, преди да сложи край на живота си, и за една помощник-учителка от Илинойс, която убила част от учениците си, след което се прибрала вкъщи и се застреляла. И в двата случая аутопсията установила наличието на тумор.

Изобщо подобно поведение можело да се нарече нормално за такова заболяване, но все пак не се срещало често. Туморите имали странна, дори необяснима симптоматика, а понякога дори нямали външно изражение, така че било почти невъзможно да се каже със сигурност.

Невъзможно. Зарежи го.

Добър съвет, но как да го следва човек, като знае за аналгина и за предпазния колан.

Именно коланът непрекъснато витаеше в съзнанието на Алън като черен облак, който просто не иска да се разнесе. Тя никога не сядаше зад волана, без да го закопчае. Дори ако отиваше до съседната пряка. Но Тод пък е бил с колан, както винаги. Не беше ли това някакъв знак? Ако малко след като е напуснала къщата, изведнъж й е хрумнало да се самоубие и да вземе и Тод със себе си, нямаше ли да настоява той да си откопчае колана? Дори депресирана и объркана, тя едва ли би желала синът й да страда, нали?

Не може да се каже със сигурност. Забрави го.

Но дори и сега, докато лежеше в леглото на Поли, той все още нямаше сили да последва съвета на доктор Скоупс. В мислите си неизменно се връщаше към случилото се отново и отново като пале, което дъвче до полуда парче стара и прокъсана кожа.

А там го спохождаше все една и съща картина — кошмар, който всъщност го накара да отиде при Поли Чалмърс, защото именно тя бе жената, с която Ани беше най-близка в града. И като се има предвид аферата Бомонт, въздействието, което тя бе оказала върху Алън, Поли сигурно е била много по-съпричастна към страданието на Ани в последните месеци от живота й.

Алън непрекъснато виждаше пред очите си как Ани откопчава колана си, натиска педала на газта до последно, пуска волана, за да освободи ръцете си.

Да ги освободи, за да откопчае и колана на Тод.

Това виждаше той. Виждаше колата, която лети със седемдесет мили в час и завива към дърветата под натежалото от дъжд мартенско небе. Виждаше Ани, която се мъчи да откопчае колана на Тод, и Тод, който пищи от страх и се бори с ръцете й. Виждаше лицето й, превърнало се в зловеща маска, и това на Тод, вцепенено от ужас. Понякога се будеше нощем, плувнал в пот, а в ушите му звучеше пронизителният писък на детето: „Мамо, дърветата. Внимавай, дърветата!“

Затова един ден отиде при Поли малко преди тя да затвори и я помоли да дойде в дома му за едно питие, или пък ако се притеснява, да му позволи той да отиде у тях.

Когато двамата седнаха в неговата кухня, с чаша чай в ръка, започна бавно и трудно да й разказва за кошмарите си.

— Трябва да разбера, ако е възможно, дали е имала пристъпи на депресия, за които не знам или които не съм забелязал. Трябва да разбера дали… — подхвана и спря безпомощно.

Знаеше какво иска да каже, но му ставаше все по-трудно да изрече думите. Сякаш връзката между устните и изтормозеното му съзнание непрекъснато изтъняваше и скоро щеше да се скъса съвсем.

Събра цялата си воля и продължи:

— Трябва да разбера дали е било самоубийство. Защото тя не загина сама, разбираш ме, нали? С нея си отиде и Тод и ако е имало признаци… признаци, които не съм забелязал… то аз също имам вина за смъртта му. А това е нещо, което наистина трябва да разбера.

След тези думи тон млъкна. Сърцето му биеше глухо в гърдите, по челото му бе избила пот.

— Алън — подхвана Поли и сложи длан на ръката му. Светлосините й очи не се отделяха от неговите. — Ако съм забелязала такива признаци и не съм го споделила с никого, също бих била толкова виновна, колкото и ти се опитваш да бъдеш.

Той се вцепени. В отчаянието си се бе надявал, че Поли е забелязала нещо, което той е пропуснал. Мисълта, че нечие странно поведение те прави отговорен да вземеш някакви мерки, не му бе минавала преди.

— Не си ли? — попита накрая.

— Не. И аз съм премисляла случилото се хиляди пъти. Не искам да омаловажавам мъката ти — не ме разбирай погрешно — но не си единственият, който се чувства виновен. През последните няколко седмици непрекъснато възстановявам разговори и случки предвид на онова, което показа аутопсията. И сега, като ми каза за аналгина, пак премислих всичко. И знаеш ли какво открих?

— Какво?

— Нищо. Понякога ми се виждаше твърде бледа. Спомням си, че на няколко пъти я видях да си говори нещо, докато тропосва ризите или разкроява плата, но това е най-странното, за което се сещам. И все пак се чувствам виновна. А ти?

Алън кимна.

— През останалото време бе такава, каквато винаги съм я познавала — весела, добра, услужлива.

— Но…

— Не, Алън. Стига „но“. Рей ван Ален също се измъчва непрекъснато. Можеш ли да го виниш? Мислиш ли, че Рей е виновен за това, че не е открил тумора?

— Не, но…

— А аз? Дето работех с нея всеки божи ден, дето бях непрекъснато до нея — пиехме сутрешното си кафе заедно, обядвахме заедно, следобед също бяхме заедно. С времето постепенно се опознахме, Алън, сближихме се. Знам, че те харесваше, Алън, и като приятел, и като любовник, знам и колко много обичаше момчетата. Но не знам болестта да я е подтиквала към самоубийство. Е, кажи ми, обвиняваш ли ме?

Светлосините й очи го гледаха искрено и спокойно.

— Не, но…

Ръката й стисна неговата, леко, но настоятелно.

— Искам да те попитам нещо, Алън. Важно е, затова помисли внимателно.

Той кимна.

— Рей бе неин лекар и дори да е имало нещо, не го е забелязал. Аз бях най-близката й приятелка и също не съм го забелязала. Ти беше неин съпруг, но и ти нищо не си забелязал. Мислиш, че с това приключва веригата? Не!

— Не те разбирам.

— Тя имаше и друг близък човек, Алън. Човек, който със сигурност е усещал промените в състоянието й по-добре от който и да е от нас.

— За кого говориш?

— Алън, какво ти каза Тод?

Седеше и я гледаше недоумяващо, сякаш бе изрекла последните си думи на някакъв чужд език.

— Тод — повтори тя, като че нямаше търпение. — Синът ти. Този, който те буди нощем. Сънуваш него, а не нея, нали?

— Да. Него — отвърна Алън.

Гласът му прозвуча слаб и треперещ, сякаш не беше неговият. Вътре в душата му нещо започна бавно да се откъсва — нещо огромно и много, много съществено.

Сега, докато лежеше в леглото до Поли, той си спомни онзи момент с почти неестествена яснота — ръцете й, осветени от последните лъчи на следобедното слънце, косите й, обагрени в златисто, ясните й очи и онази нейна деликатна упоритост.

— Тя насила ли вкара Тод в колата, Алън? Риташе ли той? Пищеше ли? Бореше ли се с нея?

— Не, разбира се, но тя бе негова май…

— Чия беше идеята да отиде Тод с нея на пазар? Негова или нейна? Можеш ли да си спомниш?

Той понечи да каже „не“, но изведнъж се сети. Спомни си гласовете им, които долитаха от дневната:

— Ще сляза до пазара, Тод. Искаш ли да дойдеш?

— Ще мога ли да разгледам видеокасетите?

— Защо не. Питай баща ти, дали не иска нещо.

— Идеята беше нейна — каза той на Поли.

— Сигурен ли си?

— Да, но тя го попита дали иска, не го е карала.

Онова нещо в него продължаваше да се къса.

„Ще падне — помисли си той — и след него ще зейне пропаст. Толкова са дълбоки корените му…“

— Той плашеше ли се от нея?

Тя направо го разпитваше, както той бе разпитвал Рей ван Ален, но сякаш бе безпомощен да я спре. Не беше и сигурен, че го иска. В думите й наистина имаше нещо. Нещо, за което не се бе сетил през безсънните си нощи. Нещо, в което все още имаше живот.

— Тод да се плаши от Ани? Не, за Бога!

— Дори и през последните месеци?

— Не.

— А през последните дни?

— Поли, аз не бях в състояние да ги наблюдавам тогава. Имах проблеми с онази история с Тед Бомонт, писателя…

— Искаш да кажеш, че си бил толкова ангажиран, та не си имал възможност да видиш Тод и Ани заедно? Искаш да кажеш, че не си се прибирал у дома?

— Не… да… Искам да кажа… прибирах се естествено, но…

Усещането да си от другата страна на тази канонада от въпроси му се стори много странно. Сякаш Поли го бе упоила с новокаин и сега го използваше за боксова круша.

— Дойде ли Тод при теб да ти каже: „Страх ме е от мама“?

— Не.

— Дойде ли да ти каже: „Тате, мисля, че мама смята да се самоубие и да вземе и мен със себе си“?

— Поли, това са глупости! Аз…

— Дойде ли те пита!?

— Не!

Каза ли ти поне веднъж, че майка му се държи и говори странно?

— Не.

— Ал не си беше у дома, нали? Беше в колежа.

— Но това няма нищо общо с…

— В гнездото й е било останало само едно дете. Когато теб те е нямало, когато си бил но работа, в това гнездо са били само те двамата. Хранели са се заедно, тя му е помагала да напише домашните си, а после пак заедно са гледали телевизия. Тя е била първият човек, който Тод е виждал сутрин, и може би последния, когото е целувал вечер. — Поли го погледна съсредоточено. — Ако някой е можел да знае за истинското състояние на нещата, то този някой е бил Тод, който загина с нея. А той не ти е казал нито дума.

Изведнъж нещото, вкоренило се дълбоко в душата му, най-после се откъсна. Лицето му постепенно възвърна чувствителността си — сякаш нечия нежна, но настоятелна ръка докосна една по една струните, които го свързваха с душата му. В гърлото му нахлу топлина и едва не го задуши. Лицето му пламна. Очите му се изпълниха със сълзи; Поли Чалмърс се раздвои, разтрои и накрая се разпадна на множество кристалчета от светлина. Гърдите му се надигнаха, но дробовете сякаш не намираха въздух. Ръката му се измъкна с онази удивителна бързина и похлупи нейната — болката й сигурно бе нечовешка, но тя не издаде нито звук.

— Липсва ми! — проплака той и от гърдите му се изтръгна стон, който превърна думите в хриптене. — И двамата ми липсват. Господи, колко ми липсват…

— Знам, знам — каза спокойно Поли. — Затова и се самоизмъчваш така.

Той започна да плаче. Ал бе плакал всяка нощ в продължение на две седмици и Алън бе до него да държи ръката му и да го успокоява, доколкото може. Но той самият не бе плакал досега. Сълзите рукнаха от очите му и го завладяха, а нямаше сили нито да ги спре, нито да ги сдържи. Просто не можеше да ограничи мъката си. И най-сетне с неосъзнато облекчение установи, че дори няма желание да го прави.

Той бутна чашата с чай, чу я как се разби на парчета в някакъв друг свят, положи пламналата си, изстрадала глава на масата и зарида.

По едно време усети хладните й, обезформени ръце да вдигат главата му и да я поставят в скута й, отпусна се и дълго, дълго плака.

8

Ръката й се плъзна по гърдите му. Алън я премести внимателно, съзнавайки, че дори съвсем леко да я стисне, Поли веднага ще се събуди. Загледан в тавана, той се замисли дали тя не бе провокирала съзнателно тъгата му в онзи ден. Реши, че най-вероятно това е била целта й. Интуитивно бе разбрала, че той много повече има нужда да излее мъката си, отколкото да получи отговори, които така или иначе едва ли щеше да намери при нея.

Това бе началото на техните отношения, макар да не го възприемаше като начало, а по-скоро като край на нещо. От онази вечер до деня, в който събра достатъчно кураж да я покани на вечеря, Алън често мислеше за ясните й сини очи и за усещането, което предизвикваше ръката й, легнала върху неговата. Сещаше се за деликатната упоритост, с която го бе накарала да се замисли върху неща, незабелязани и недооценени преди. През това време той се опита да осмисли смъртта на Ани от друг аспект. След като преградата между него и скръбта му бе премахната, това му се отдаваше по-лесно. Сред всичките му чувства най-много го тормозеше гневът, който изпита към нея за това, че е скрила болест, която можеше да бъде излекувана… и за това, че бе взела сина им със себе си. Беше споделил тези свои чувства с Поли през една хладна и дъждовна априлска вечер.

— Вече не мислиш за самоубийство, а за убийство — каза му тя. — Затова е и този гняв.

Той поклати глава и понечи да каже нещо, но тя се наведе над масата и сложи възлестия си показалец на устните му.

— Млъкни малко.

Жестът толкова го изненада, че той наистина млъкна.

— Алън — каза му тя, — няма да те разпъвам на кръст този път. Отдавна излизам с теб и ми е твърде приятно, за да се правя на съдник. Но хората не се ядосват на онези които са станали жертва на злополука, освен ако тя не е станала поради грубо нехайство. Ако Ани и Тод бяха загинали, защото спирачките на колата са отказали, щеше да се обвиняваш за това, че не си ги проверил, когато е трябвало, или пък щеше да дадеш под съд Сони Джакет за това, че не си е свършил работата, но нямаше да виниш Ани, нали така?

— Предполагам.

— Не предполагай, сигурна съм, че е така. Може би наистина се е случило нещо непредвидено, Алън. Знаеш, че е възможно да е получила сърдечен удар, докато е шофирала, защото доктор Ван Ален ти го каза. Но замислял ли си се, че може да е завила рязко, за да избегне някой елен? Замислял ли си се, че може да е нещо съвсем прозаично?

Да, беше се замислял. За елен, за птица, дори за насрещно движеща се кола, която ненадейно е влязла в нейната лента.

— Да, но колана.

— О, стига с тоя колан, Алън! — възкликна тя с такава разпаленост, че някои от посетителите в ресторанта извърнаха глави и ги погледнаха. — Може би е имала главоболие и затова е забравила за колана, но това не означава, че нарочно е ударила колата. Освен това главоболието обяснява защо коланът на Тод все пак е бил сложен. И все пак не е там въпросът.

— А къде е тогава?

— В това, че има твърде много „но“ и „ако“, за да се оправдае гнева ти към Ани. А дори и най-ужасните неща, които подозираш, да са верни, ти никога няма да го разбереш със сигурност, нали така?

— Да.

— Послушай ме… — каза и се вгледа в него. Очите й бяха по-тъмни на фона на свещта, която гореше на масата между тях. — Туморът също е вид злополука. Няма умисъл, Алън, няма — как му казвате във вашия бранш? — извършител. Докато не се примириш с това, нямаш шанс.

— Шанс за какво?

— Шанс за нас двамата — отвърна спокойно тя. — Харесваш ми много, Алън. Все още съм млада и мога да рискувам, но съм твърде стара, за да преживея разочароване от това, че съм дала свобода на чувствата си. А аз няма им дам тази свобода, докато не се уверя, че си престанал да се ровиш в праха на Ани и Тод.

Той я гледаше, неспособен да промълви. Тя седеше срещу него на масата и пламъкът от свещта хвърляше златисти отблясъци по гладкото й лице. Навън вятърът свиреше под стрехите.

— Много ли казах, Алън? — попита. — Ако смяташ, че съм отишла твърде далеч, моля те да ме отведеш вкъщи. Мразя да изпадам в неловки ситуации почти толкова, колкото мразя и да скривам чувствата си.

Той се протегна през масата и леко докосна ръката й.

— Не, не си казала много. Приятно ми е да те слушам, Поли.

Тя се усмихна и цялото й лице се озари.

— Значи все пак имаш шанс.

Така започна всичко между тях. Не се чувстваха виновни за това, че се виждат, но бяха осъзнали необходимостта да бъдат внимателни. Не само защото живееха в малко градче, където той работеше на изборна длъжност, а тя имаше нужда от одобрението на обществото, за да върви бизнесът й, а защото и двамата си даваха ясна сметка, че имат пълното основание да изпитват вина. И двамата бяха достатъчно млади, за да опитат отново, но бяха и прекалено възрастни, за да бъдат безразсъдни. Просто трябваше да проявят предпазливост.

А после, през май, той за пръв път спа с нея. Тя му разказа за живота си между заминаването и завръщането в Касъл Рок — история, на която не повярва съвсем и която бе убеден, че тя отново ще му разкаже някога, без да го гледа прекалено директно в очите и без да пипа непрекъснато лявото си ухо. Той си даде сметка какви усилия й бе коствало да му каже и бе доволен да изчака, за да чуе останалото. Трябваше да бъде доволен. Защото се налагаше да бъдат предпазливи.

Но малко или не, то бе напълно достатъчно, за да с влюби в нея още преди да свърши дългото лято на Мейн.

Сега, загледан в тавана на спалнята й, Алън се замиел дали не е време отново да й поговори за брак. Беше се опитал веднъж през август, но тя пак бе сложила пръст на устните му. Вероятно…

Ала нишката на мислите му започна да се къса и той неусетно заспа.

9

В съня си Алън пазаруваше в някакъв огромен магазин, Разхождаше се между рафтове, толкова дълги, че краят им се губеше в далечината. В магазина имаше всичко, което той някога бе искал, но не бе имал възможност да си позволи — часовник, устойчив на налягане, осеммилиметрова камера от „Бел-енд-Хауьл“, стотици други артикули… Но някой вървеше зад него. Вървеше почти зад рамото му и той не можеше да го види.

— На тия работи им викаме дрънкулки за глупаци, приятелче — дочу се глас.

Алън познаваше този глас. Той принадлежеше на първокласното копеле Джордж Старк.

— А на магазина му казваме „Ендсвил“16, защото тук свършват всички стоки и услуги.

Изведнъж Алън видя пред себе си огромна змия — приличаше на питон, но с друга глава. Тя изпълзя от огромен щанд с компютри „Епъл“, над който висеше табела: „БЕЗПЛАТНО ЗА ПОСЕТИТЕЛИТЕ“. Той се обърна да избяга, но една ръка, без линии на дланта, сграбчи рамото му и го спря.

— Давай! — подкани го настоятелно гласът. — Вземи каквото искаш, приятелче. Вземи всичко, което ти се хареса, но ще си платиш за него.

Ала всеки предмет, до който Алън се докоснеше, неизменно се превръщаше в обгорената и разтопена закопчалка от колана на сина му.

1

Данфърд Кийтън не страдаше от мозъчен тумор, но имаше невероятно главоболие в ранната съботна утрин. На бюрото в кабинета му, до купчината подвързани с червена кожа данъчни отчети за периода 1982–1989 година, бе разпиляна кореспонденция — писма от Данъчната служба на щата Мейн и копия от отговорите, които той бе изпратил.

Всичко това започваше да му идва до гуша, но просто беше безпомощен.

Келтън бе пътувал до Люистън предишния ден, върна се в Касъл Рок около полунощ и прекара нощта, ходейки неспокойно из кабинета си, докато жена му спеше сладкия сън на транквилантите един етаж по-горе. Осъзна, че все по-често поглежда към малкия килер в ъгъла на кабинета. Там имаше висок рафт, натъпкан със стари пуловери, повечето от които бяха проядени от молци. Под тях лежеше резбована дървена кутия, която баща му бе направил далеч преди болестта на Алцхаймер да се спусне над него като сянка и да го лиши от всичките му умения и спомени. В нея имаше револвер.

Кийтън си даде сметка, че мисли за този револвер все по-често. Не! Не за да убие себе си, поне не в началото. А за да ликвидира Тях. Неговите Преследвачи.

В шест без петнадесет той напусна къщата и прекоси тихите улици от дома си до сградата на Кметството. Еди Уорбъртън, с метла в ръката и „Честърфийлд“ в устата (златният медал „Свети Христофор“, който си бе купил от „Неизживени спомени“ предишния ден, бе скрит на сигурно място под синята му дочена риза), го проследи с поглед по стълбите към втория етаж. Двамата мъже не си казаха нито, дума. През последната година и нещо Еди бе свикнал да го вижда в Кметството в най-невероятни часове, а Кийтън отдавна бе престанал да забелязва Еди.

Кийтън събра писмата, потисна моментното си желание да ги скъса и да разхвърли парчетата из цялата стая, и започна да ги сортира. Писмата от Данъчното на една купчина, неговите отговори — на друга. Съхраняваше тези писма в последното чекмедже на картотеката си, откъдето само той имаше ключ.

В долния край на повечето писма имаше знак: ДК/шл. „ДК“ беше естествено Данфърд Кийтън, а „шл“ — Шърли Лорънс, неговата секретарка, която записваше и печаташе кореспонденцията му. Но въпреки инициалите Шърли не бе написала нито едно от тези писма.

Има неща, които е по-разумно да не бъдат споделяни с никого.

Една фраза се наби в очите му, докато сортираше: „…забелязваме несъответствие в тримесечните отчети за данъчните приходи на Общината за 1989 година.“

Той бързо сложи това писмо в отделна папка.

И още: „…при разглеждането на ведомостите за изплащане компенсациите на работниците през последното тримесечие на 1987 година възникнаха сериозни въпроси относно…“

В папката.

И още: „…смятам, че молбата ви за ревизия е преждевременна на този етап…“

Фразите се въртяха пред очите му като главозамайващ калейдоскоп и го караха да се чувства сякаш е попаднал на Някакъв разюздан карнавал.

„…въпросите за фермерските фондове са…“

„…нямаме данни Общината да е регистрирала…“

„…разходването на държавните фондове не е документирано според правилата…“

„…липсващите разходни документи трябва да бъдат…“

„…касовите документи не са достатъчни за…“

„…може да изиска пълната документация за разходите…“

А ето и последното, което бе пристигнало едва вчера и което го накара да отиде в Люистън, макар да се бе зарекъл никога да не ходи там до приключването на конните състезания.

Кийтън впери невиждащ поглед в него. Главата му бучеше и пулсираше. Огромна капка пот бавно се търкулна по гръбнака му. Под очите му синееха тъмни кръгове. Устните му бяха изтръпнали от хапане.

Бланката под герба на щата вадеше очите му, а обръщението, студено и официално, сякаш го заплашваше:

До Градската управа на Касъл Рок

И толкова. Нямаше вече „Скъпи Дан“, нито „Уважаеми господин Кийтън.“ Нито благопожелания към семейството в края на писмото. Текстът бе студен и рязък като удар с нож.

Искаха да прегледат книжата на Общината.

Всичките книжа.

Отчетите за данъчните приходи, справките за отпуснатите средства на щатско и федерално ниво, отчетите за общинските разходи и разходите за поддръжка на пътната мрежа, справките за отпуснатите средства на полицията, разходите за озеленяване и поддръжка на парковете, дори финансовите отчети на субсидирания от щата експериментален проект за изграждане на разсадник.

Искаха да видят всичко, и то на 17 октомври. Само след пет дни.

Те.

Писмото бе подписано от главния касиер на щата, от главния ревизор на щата и още по-страшно — от главния прокурор на щата. Отгоре на всичко подписите бяха автентични, а не отпечатани.

— Те! — прошепна Кийтън срещу писмото и се закани с юмрук. — Теее!

После надяна писмото при останалите и затвори папката. На етикета с ясни и четливи букви пишеше: ДАНЪЧНА СЛУЖБА МЕЙН — КОРЕСПОНДЕНЦИЯ. За миг се вторачи в затворената папка, а сетне грабна една химикалка от моливника и бързо надраска думите: СЛУЖБА ЛАЙНАРИ — МЕЙН! Огледа написаното и допълни отдолу с грозен, разкривен почерк: СЛУЖБА ЗАДНИЦИ — МЕЙН! После размаха химикалката като нож и я захвърли през стаята. Тя падна в ъгъла с глухо трополене.

Кийтън затвори втората папка с копията на писмата, които сам бе написал (добавяйки всеки път инициалите на секретарката си с малки букви) — писма, които бе измислял през дългите си безсънни нощи и от които, както се оказа, нямаше кой знае каква полза.

Една вена запулсира ритмично в средата на челото му. Той стана, занесе папките до картотеката, сложи ги в долното чекмедже, блъсна го ядосано, а след това старателно го заключи. После отиде до прозореца и се загледа в заспалия град, дишайки дълбоко, опитвайки се да бъде спокоен.

Здравата го бяха налегнали. Преследвачите. За хиляден път се питаше кой ги е насъскал срещу него. Ако можеше да открие този човек, този Главен Преследвач, Кийтън щеше да извади револвера изпод проядените от молци пуловери и щеше да му види сметката. Но нямаше да го направи бързо. О, не! Щеше да го убива малко по малко, а през това време проклетото копеле щеше да пее националния химн.

Мисълта му се концентрира върху кльощавия заместник-шериф Риджуик. Дали пък не беше той? Не изглеждаше толкова умен… но знае ли човек, дали видът му не лъже. Пангборн бе казал, че Риджуик е лепнал глобата на кадилака по негова заповед, но това не означаваше, че е така. Освен това в съблекалнята, когато Риджуик го нарече Бъстър, в очите му се четеше злорадо задоволство, сякаш знаеше нещо. Беше ли постъпил Риджуик, когато започнаха да пристигат първите писма от Данъчната служба? Кийтън бе сигурен, че е бил. По-късно същия ден той щеше да провери данните в работното му досие.

Ами самият Пангборн? Виж той беше достатъчно умен. Освен това съвсем определено мразеше Данфърд Кийтън (Ами Останалите? Нима не го мразеха Всички?) а и познаваше доста хора в Огъста. Добре Ги познаваше. Говореше си с Тях всеки божи ден, дяволите да го вземат. Сметките му въпреки пряката линия бяха огромни.

А дали не бяха и двамата? И Пангборн, и Риджуик?

— Робинзон Крузо и неговия верен приятел Петкан — прошепна си Кийтън и се ухили зловещо. — Ако си ти Пангборн — ще съжаляваш. А ако сте и двамата — и двамата ще съжалявате. — Ръцете му неволно се свиха в юмруци. — Няма вечно да търпя това преследване. Така да знаете.

Грижливо поддържаните му нокти се забиха в дланите му, но той не го забеляза дори когато по ръката му потече кръв. Риджуик? Или Пангборн? Или пък оная фригидна кучка Мелиса Клатербък, която отговаряше за финансите в Общината, или пък Бил Фулертън, неговия заместник (Кийтън беше убеден, че Фулертън драиа да се докопа до мястото му и няма да се успокои, докато не го получи)…

А може би пък всички заедно?

Изпусна въздуха си в дълга, измъчена въздишка и остави замъглено петно на стъклото пред него. Най-важното бе какво можеше да направи за петте дни, които оставаха до 17 октомври.

Отговорът бе съвсем прост: нямаше и представа.

2

Животът на Данфърд Кийтън като млад бе строга поредица от черно и бяло и това идеално го устройваше. На четиринадесет бе започнал да учи в гимназията на Касъл Рок и се бе хванал да работи почасово в автосалона на баща си — помагаше на демонстраторите и лъскаше изложените модели. „Кийтън Шевролет“ бе една от най-старите лизингови къщи на „Шевролет“ в Нова Англия и ключова единица във финансовата структура на фамилията Кийтън. Структура, която наистина бе стабилна и значима, поне до съвсем скоро.

През четирите години в гимназията той бе Бъстър за почти всички. Записа се в курсове по търговия, поддържайки среден успех, почти еднолично управляваше ученическия комитет и след като завърши, замина за Трейнър Бизнес Колидж в Бостън. В Трейнър успехът му бе отличен и той завърши три семестъра по-рано. Когато се върна в Касъл Рок, първата му работа бе да покаже на всички, че времето на Бъстър е отминало.

Всичко вървеше по мед и масло, докато един ден преди десетина години Стив Фрейзиър не го заведе в Люистън. Именно тогава започнаха бедите. Именно тогава черно-белият му живот започна да се изпълва с все по-тъмни нюанси на сивото.

Никога не бе залагал — нито като Бъстър от гимназията на Касъл Рок, нито като Дан от Трейнър Бизнес Колидж, нито като господин Кийтън от „Кийтън Шевролет“ и Градската управа. Доколкото му бе известно, никой от семейството му не се бе увличал по хазарт. Дори не си спомняше като дете да е играл на невинни игрички като „ези-тура“ например. Не че имаше табу върху тези неща, но просто никой не ги вършеше. Кийтън не се бе обзалагал за нищо, докато не отиде на конните състезания в Люистън. Никога не се бе обзалагал, а и никога не бе изпитвал необходимост да го прави. Конните надбягвания в Люистън бяха последното нещо, от което Данфърд Кийтън имаше нужда. И единственото, което допринесе за неговата разруха.

По онова време той беше трети в йерархията на Градската управа. Стив Фрейзиър, покойник вече пет години, бе главен градски съветник. Кийтън и Фрейзиър отидоха „до града“ (пътуванията до Люистън винаги бяха наричани така) заедно с Бъч Нидоу, отговорник по социалните въпроси в Общината и Хари Самюелс, който бе член на Управата, откакто бе станал пълнолетен и сигурно щеше да умре такъв. Поводът бе щатската конференция на общинарите на тема финансовото подпомагане между общините. Именно това финансово подпомагане впоследствие щеше да изяде главата на Кийтън. Без него той отдавна щеше да бъде принуден сам да си изкопае гроба, а с него си осигури непрекъснат приток на средства.

Конференцията беше двудневна. Вечерта между двете заседания Стив предложи да излязат и да се позабавляват в големия град. Бъч и Хари отказаха. Кийтън също нямаше особено желание да прекара вечерта със Стив Фрейзиър — стар, дебел самохвалко, с лоясал мозък — но все пак отиде. Щеше да го направи дори и ако Стив бе предложил да обиколят деветте кръга на ада. Все пак той бе главният градски съветник. Хари Самюелс би бил доволен до края на живота си да вегетира като втори, трети, дори четвърти в йерархията, Бъч Нидоу отдавна бе изказал намерението си да се оттегли след края на мандата си… но Данфърд Кийтън имаше амбиции и Фрейзиър, досаден или не, бе ключът към осъществяването им.

И така тръгнаха. Минаха най-напред през бар „Мелиса“. Над вратата висеше табела: „ВЕСЕЛИ СЕ В «МЕЛИСА»!“ и Фрейзиър наистина здравата се развесели, пиейки количества уиски, на които и шотландците биха завидели, и подсвирквайки на стриптизьорките, в по-голямата си част застаряващи, дебели и тромави. Кийтън с досада осъзна, че му предстои много дълга вечер.

Но после отидоха на хиподрума и всичко се промени. Пристигнаха за петата обиколка и Фрейзиър сбута протестиращия Кийтън към касите за събиране на облози, като овчарско куче, което прибира заблудена овца в стадото.

— Стив, изобщо не разбирам от…

— Няма значение! — отвърна весело той и обля с алкохолни пари лицето му. — Ще извадим късмет тази вечер, Бъстър. Чувствам го!

Кийтън нямаше никаква представа как се залага, а непрекъснатото дърдорене на Фрейзиър му пречеше да чуе какво казват хората от опашката, когато застанат пред гишето.

Когато дойде неговият ред, той подаде петдоларова банкнота на касиера и каза:

— Номер четири.

— Печели, класира се или пада? — попита касиерът, но Кийтън не беше в състояние да отговори.

Онова, което виждаше зад касиера, беше невероятно. Трима чиновници брояха и разпределяха на пачки купища банкноти. Кийтън за пръв път през живота си виждаше толкова много пари на едно място.

— Печели, класира се или пада? — нетърпеливо повтори касиерът. — Хайде, приятел, това да не ти е градската библиотека.

— Печели — отвърна.

Нямаше и най-беглата представа какво значи „класира се“, нито пък „пада“, но виж „печели“ му бе съвсем ясно.

Касиерът му върна някакъв билет и ресто от три долара в банкноти от два и един. Кийтън загледа с любопитство двудоларовата банкнота. Знаеше естествено, че съществува такава емисия, но никога не беше попадал на нея. На банкнотата бе ликът на Томас Джеферсън. Интересно! Всъщност всичко беше интересно — миризмата на коне, пуканки и ядки, забързаните тълпи, атмосферата на напрегнатост. Наоколо всичко бе някак будно — състояние, което Кийтън познаваше и с което без усилие се сля. Такава будност той често бе усещал в себе си, но за пръв път я срещаше сред толкова много хора. Данфърд „Бъстър“ Кийтън, който рядко се чувстваше част от каквото и да било, сега усети, че е погълнат от атмосферата наоколо. Изцяло погълнат.

— „Мелиса“ пасти да яде пред това тук — каза той на Фрейзиър.

— Да и надбягванията с колесници си ги бива — отвърна Фрейзиър. — Но никога няма да стигнат нивото на истинската езда. Както и да е. Хайде, ела да се качим на трибуните. На кой кон заложи?

Кийтън не си спомняше и трябваше да провери на билета.

— Четвърти номер.

— Класира се или пада?

— Ъъъ… печели.

Фрейзиър поклати глава с добронамерена надменност и го потупа по рамото.

— „Печели“ е кофти залог, Бъстър. Кофти е дори и предвижданията да казват, че не е. Но нищо, ще се научиш.

И той наистина се научи.

Някъде иззвъня звънец, чието пронизително дрънчене го накара да подскочи. От високоговорителите се разнесе вик: „Ииии… Старт!“ Тълпата зарева оглушително и Кийтън почувства как по тялото му пробяга внезапен ток. Фрейзиър го сграбчи с едната ръка за лакътя, а с другата си запробива път през тълпата. Когато се изкачиха на трибуната, оставаха по-малко от двадесет метра до финала.

Коментаторът обявяваше лидерите — номер седем, Любима, водеше в първата обиколка, следвана от номер осем. Степ, на второ място и номер едно, Как си, на трето. Номер четири се казваше Абсолют — най-тъпото име за кон, което Кийтън някога бе чувал — и беше на шесто място.

Това нямаше ни най-малко значение за него. Той бе завладян от препускащите коне, от козината им, лъснала на светлината на прожекторите, от тътена на колелата, от ярките екипи на жокеите.

Щом конете навлязоха в последната права отсечка, Степ започна да притиска Любима за първото място. Любима загуби темпото и Степ профуча покрай нея. В същото време Абсолют започна да набира скорост по свободното пространство встрани. Още преди ехтящият глас на коментатора да изкрещи новината над трибуните, Кийтън видя развитието и изобщо не усети лакътя на Фрейзиър, които го ръгаше в ребрата, нито пък чу виковете му: Това е твоят кои, Бъстър! Има шанс да спечели!

Когато конете профучаха покрай мястото, където стояха двамата, целият хиподрум зарева. Кийтън отново усети, че го удря ток, но този път не бе просто искра, а цяла електрическа дъга. И зарева заедно с тълпата.

— Абсолют! — крещеше. — Хайде, Абсолют! Давай кучи сине, тичай!

— Бягай! — викна и Фрейзиър през смях, от който по страните му се стичаха сълзи. — Не се казва „тичай“, Бъстър.

Кийтън не му обърна внимание. Той беше в друг свят. Пращаше мозъчни вълни към Абсолют, пращаше му телепатична сила по въздуха.

— Степ и Как си са напред — прокънтя напевният глас на коментатора. — Абсолют набира скорост преди последните метри…

Конете се приближаваха сред облаци прах. Абсолют препускаше с извита шия и изпъната напред глава, краката й се движеха с шеметна бързина. Тя се стрелна напред и надмина Степ и Как си точно пред Кийтън и Фрейзиър. Бързо увеличи дистанцията и след миг премина финиш-линията.

Когато изписаха предвижданията на таблото, Кийтън попита Фрейзиър какво означават цифрите. Той погледна билета му, после таблото и многозначително подсвирна с уста.

— Изкарах ли си парите? — попита притеснен Кийтън.

— Бъстър! Та ти изкара много повече. Шансовете на Абсолют са били едно към тридесет.

Когато напусна хиподрума същата вечер, бе изкарал малко повече от триста долара. Така се роди неговата страст.

3

Той взе сакото си от закачалката в ъгъла на кабинета, навлече го и понечи да си върви, но на вратата спря. Обърна се и разгледа стаята. На стената срещу прозореца имаше огледало. Кийтън дълго го гледа, помисли известно време застана пред него. Беше чувал, че Те използват огледала — не беше вчерашен.

Долепи лице до стъклото, без да обръща внимание на отражението на бледото си лице, закри очите си от светлината и се взря да търси камера от другата страна. Да търси Тях.

Не видя нищо.

После отстъпи назад, обърса с безразличие изпотеното петно на стъклото и излезе от кабинета.

Засега нямаше нищо. Което изобщо не означаваше, че не може да дойдат още тази вечер, да извадят огледалото му и да го сменят със стъкло с едностранна видимост. За Преследвачите шпионството бе просто инструмент за практикуване на занаята. Явно ще трябва да проверява огледалото всеки ден.

— Колко му е! — каза той на празния коридор. — Ще видите, че мога да го правя и по-често.

Еди Уорбъртън миеше пода във фоайето и дори не вдигна глава, когато Кийтън мина покрай него.

Колата на съветника беше паркирана отзад, но той нямаше настроение да шофира. Чувстваше се така объркан и притеснен, че сигурно щеше да забоде кадилака в нечия витрина, ако се опиташе да го кара. Със затормозената си глава, дори не можеше да осъзнае, че се движи в посока, обратна на дома му. В събота, в седем и петнадесет сутринта, той бе единственият човек по улиците на провинциалния Касъл Рок.

Мисълта му се върна към онази първа нощ на хиподрума в Люистън. Всичко му изглеждаше толкова нормално тогава. Стив Фрейзиър бе изгубил тридесет долара и обяви, че си тръгва след деветата обиколка. Кийтън му отвърна, че ще остане още малко. Кога си бе тръгнал Стив, той дори и не забеляза. Само по едно време установи колко е приятно никой да не го ръга в ребрата и да му вика Бъстър това, Бъстър онова. Мразеше този прякор. Стив естествено го знаеше и именно затова го използваше.

На следващата седмица отиде отново, този път сам. И загуби шестдесет долара от предишната си печалба. Не че го беше грижа. Макар често да мислеше за огромните суми, които се трупаха зад касите, не парите го привличаха в Люистън. Те бяха просто един сувенир, който човек отнася със себе си колкото да удостовери, че е бил там, че е станал, макар и за малко, част от голямото шоу. Онова, което го теглеше, бе невъобразимото въодушевление, завладяващо тълпата след сигнала за старт, когато портите се отворят с трясък и коментаторът изреве: „Ииии… Старт!“ Тези крясъци, този рев на тълпата, който нарастваше с всяка обиколка и ставаше истеричен в отсечката преди финала, бе единственото, от което се интересуваше. То бе толкова живо, толкова истинско, че…

… му се струваше опасно.

И той реши, че трябва да стои настрана от него. Животът му бе старателно планиран. Щеше да стане главен градски съветник след оттеглянето на Стив Фрейзиър, а после, след шест-седем години, щеше да се кандидатира за депутат в парламента на щата. А след това, кой знае? Дори Сенатът не бе недостижим за един способен, амбициозен и… разумен мъж. Именно там бе основният проблем. Кийтън не го осъзна веднага, но си даде сметка за него достатъчно рано, за да го предотврати. Хиподрумът бе място, където хората плащаха, взимаха билетче… и малко по малко се лишаваха от здравия си разум. Дан бе станал свидетел на твърде много лудост в собственото си семейство, за да остане безразличен към влиянието, което Люистън упражняваше върху него. Страстта му към конните състезания бе кладенец с хлъзгави стени, звяр със скрити зъби, заредено оръжие без предпазител. Когато застанеше на трибуната, той знаеше, че няма да си тръгне, преди да види и последното състезание за вечерта. Беше се опитвал. Веднъж почти стигна до изхода, но нещо, скрито дълбоко в съзнанието му, нещо могъщо, енигматично и животинско взе връх над него и накара краката му сами да се върнат назад. Кийтън се ужасяваше при мисълта, че може да разбуди това животно докрай. Искаше му се да е в състояние да го приспива винаги.

И три години наистина успяваше. А после, през 1984, Стив Фрейзиър излезе в пенсия и Кийтън бе избран за главен градски съветник. С това започнаха и проблемите му.

Отиде на хиподрума да отпразнува победата си и тъй като все пак празнуваше, реши да отприщи страстите си. Подмина двудоларовите и петдоларовите гишета и отиде направо на гишето за десетдоларови залози. Същата вечер загуби сто и шестдесет долара — сума, която едва ли можеше да преглътне с лекота, но която все пак можеше да си позволи.

Следващата седмица отиде отново с намерението да си върне онова, което бе загубил. Искаше да се раздели с хиподрума на чисто. И почти успя. Почти — това бе ключовата дума. Както когато почти стигна до изхода. При следващото си идване загуби двеста и десет долара. Това бе разход, който жена му не можеше да не забележи. И Кийтън реши да вземе някой и друг долар от касата на Общината, за да запълни дупката от най-сериозната си загуба. Сто долара. Нищо пари!

От този момент нататък всичко се обърка. Кладенецът наистина бе хлъзгав и веднъж попаднал в него, човек бе обречен. Дори да успееше да се захване за стените и да забави падението си, това можеше само да удължи агонията му.

Но ако в цялата тази история съществува точка, от която няма връщане, Кийтън достигна до нея през лятото на 1989. Състезанията се провеждаха по цяла нощ през лятото, а през втората половина на юли и целия август той бе непрекъснато на хиподрума. Миртъл дори си помисли, че използва конните състезания като оправдание, за да се среща с друга жена. Каква смехория! Та Кийтън не би могъл да се възбуди, дори самата богиня Диана да слезе гола от луната с табела: „ЧУКАЙ МЕ, ДАНФЪРД“ на врата. Мисълта, колко дълбоко е бръкнал в градската хазна, бе свила бедния му член до размерите на гумичка от молив.

Когато Миртъл се убеди, че наистина става дума за конни състезания, притесненията й престанаха. Страстта към залаганията държеше деспотичния й мъж далеч от къщи, а загубите, ако се съди по семейните сметки, не бяха големи. Просто Данфърд бе намерил хоби, с което да се развлича.

„Просто конни състезания“ — помисли си Кийтън, докато крачеше по Мейн Стрийт, и се засмя налудничаво.

Миртъл следеше разплащателните сметки. Мисълта, че Данфърд би могъл да посегне на срочните им влогове, където бяха всичките им спестявания, никога не й бе минавала през ума. Както и това, че съпругът й няма да сподели с нея, че „Кийтън Шевролет“ се намира пред фалит.

Тя следеше чековите книжки и сметките за домакинството.

Той беше дипломиран експерт-счетоводител.

Когато става дума за злоупотреби, един счетоводител винаги се справя по-добре… стига сметките да излязат накрая. А сметките на Кийтън започнаха сериозно да се объркват през есента на 1990. Дотогава той се бе старал, доколкото може, да държи нещата под контрол, опитвайки се да навакса на хиподрума. Беше се свързал с един букмейкър, което му даваше възможност да залага суми, по-големи от тези, които хиподрумът може да поеме.

Това обаче не промени късмета му.

А това лято Преследвачите бяха станали още по-упорити. Ако преди само си играеха с него, сега вече наистина бяха решили да го унищожат. А до деня на Страшния съд оставаше по-малко от седмица.

„Ще ги хвана аз! — заканваше се Кийтън. — Да не си мислят, че с мен е свършено. Все още крия по някой номер в цилиндъра.“

Но не знаеше какви точно са тези номера и в това бе проблемът.

„Нищо. Има начин. Знам, че има на…“

И тук мислите му прекъснаха. Той се намираше пред витрината на новия магазин и онова, което виждаше там, бе в състояние мигновено да изгони всяка друга мисъл от главата му.

Пред него стоеше правоъгълна картонена кутия в ярки цветове и картинка на капака. „Игра“ — помисли си той.

Но играта пресъздаваше конно състезание и Кийтън можеше да се закълне, че картината, на която се виждаха два жребеца, втурнали се по правия участък към финала, изобразява хиподрума в Люистън.

Играта се казваше „ПЕЧЕЛИВШИЯТ ЗАЛОГ“.

Кийтън стоя пред нея почти пет минути, хипнотизирай като дете, което гледа изложба на електрически влакчета, а после бавно мина под зелената тента да види дали магазинът работи в събота. На вратата наистина имаше табелка, но на нея се четеше една-единствена дума. И тя естествено бе

Кийтън се вгледа недоумяващо и също като Брайън Раск преди него реши, че има някаква грешка. Магазините на Мейн Стрийт в Касъл Рок не отваряха в седем сутринта, особено в събота. И все пак той реши да опита. Хвана дръжката и тя плавно се завъртя в ръката му.

Когато отвори вратата, над главата му иззвъня малко сребърно звънче.

4

— Това не е просто игра — каза Лийлънд Гонт пет минути по-късно. — Останали сте с погрешно впечатление.

Кийтън вече седеше във високия плюшен фотьойл, в който през изминалата седмица бяха седели Нети Коб, Синди Роуз Мартин, Еди Уорбъртън, Еверет Франкъл, Майра Ивънс и още много други негови съграждани, и пиеше хубав ямайски чай. Гонт, който изглеждаше учудващо приятен за чужденец, бе настоял да го почерпи, а сега се навеждаше зад витрината и внимателно изваждаше кутията. Беше облечен във виненочервен смокинг, излъчваше невероятна чистота, а на главата му всеки косъм си беше на мястото. Беше му обяснил, че има навика да отваря по никое време, защото страдал от безсъние.

— Още от младини — бе казал той с нотка на съжаление, — а това бе преди много, много години.

На Кийтън човекът му изглеждаше свеж като печурка, като се изключат очите, които бяха толкова кръвясали, сякаш цветът им беше червен.

Гонт донесе кутията и я сложи на малка масичка до Кийтън.

— Всъщност кутията ми грабна окото — каза той. — Страшно ми прилича на хиподрума в Люистън. Ходя там от време на време.

— Обичате да играете, нали? — попита Гонт с усмивка.

Съветникът понечи да каже, че никога не залага, но размисли. Усмивката срещу него не беше просто приятелска, тя бе съзаклятническа и той изведнъж разбра, че срещу него стои брат по съдба. В началото, когато двамата се ръкуваха, внезапно изпита силно отвращение. Дори за миг си помисли, че стои пред своя Главен Преследвач. А това само още веднъж доказваше колко трудно успява да лавира между проблемите си.

— Играта не ми е чужда — каза Кийтън.

— И на мен за съжаление — отвърна Гонт. Зачервените му очи излъчваха пълно разбиране… или поне на него така му се стори. — Играл съм на почти всички хиподруми от Атлантика до Пасифика и съм абсолютно сигурен, че този на капака е „Лонгейкър Парк“ в Сан Диего. По-скоро беше, сега там е строителна зона.

— А-ха — кимна Кийтън.

— Но нека ти покажа това. Мисля, че ще ти хареса.

Той махна капака на кутията и внимателно извади метален хиподрум, разположен върху платформа, дълга един и широка половин метър. Приличаше на играчките, които бе имал като дете, онези евтините, произведени в Япония след войната: Пистата му представляваше умалено копие на двукилометровото трасе. На нея бяха разположени осем малки улея, а в тях, зад старт-линията, стояха осем оловни коня. Всичките бяха поставени на крехки оловни стойки, които стърчаха от основата и придържаха фигурките за коремите.

— О-хоо! — възкликна Кийтън и се усмихна.

За пръв път от седмици насам се усмихваше и това му се стори странно и неуместно.

— Още нищо не си видял, както казват хората — отвърна му собственикът и на свой ред се усмихна. — Тази машинка датира от тридесета или тридесет и пета година, господин Кийтън. Истинска антика е. Но не е просто играчка.

— Не?

— Не. Знаете ли какво е спиритично табло?

— Да. Задаваш въпроси и разни духове от отвъдното ти изписват отговорите по букви.

— Точно така. Та по времето на Депресията запалените по конните състезания вярвали, че „Печелившият залог“ е един вид спиритично табло.

Очите му, усмихнати и ведри, отново срещнаха погледа на Кийтън и той осъзна, че не може да се откъсне от тях, както не бе могъл да се измъкне от хиподрума преди края на състезанията.

— Звучи глупаво, нали?

— Да — отвърна Кийтън… но изобщо не му се виждаше глупаво. Напротив, изглеждаше му съвсем, съвсем… логично.

Гонт опипа кутията и извади миниатюрно ключе.

— Всеки път печели различен кон. Предполагам, че вътре има някакъв странен механизъм — прост, но безотказен. Вижте сега.

Той пъхна ключето в един отвор отстрани на платформата, върху която стояха конете, и го завъртя. Отвътре се чу тракане и скърцане. Когато ключето спря да се върти, Гонт го извади и попита:

— На кой номер ще заложите?

— На пети — отвърна Кийтън и се наведе напред да вижда по-добре.

Сърцето му започна да набира скорост. Чувстваше се глупаво, съзнаваше, че това е още едно доказателство за пълното му вманиачаване, но цялото онова въодушевление, което бе изпитвал толкова пъти на хиподрума, отново го завладя.

— Чудесно, аз избирам номер шест. Ще заложим ли по нещо, колкото да стане по-интересно?

— Разбира се! Колко?

— О, не пари — отвърна търговецът. — Аз много отдавна престанах да играя на пари, господин Кийтън. Те са най-безинтересният залог, който човек може да направи. Какво ще кажете да се обзаложим така — ако спечели вашият кон, аз ще ви направя услуга по ваш избор. Ако спечели моят, ще трябва вие да ми услужите.

— А ако спечели някой друг, залозите отпадат.

— Точно така. Готов ли сте?

— Да — отвърна Кийтън и напрегнато се надвеси над малкия хиподрум с ръце здраво стиснати между едрите му бедра.

От едната страна на улеите до стартовата линия стърчеше малка ръчка.

— И… старт! — каза тихо Гонт и я натисна.

Зъбчатите колела и лостовете под пистата заскърцаха.

Конете се отделиха от стартовата линия, плъзгайки се по определения им курс, и тръгнаха напред, отначало бавно, клатушкайки се в улеите, но когато стигнаха до първия завой, скоростта им се увеличи.

Номер две поведе, следван от номер седем, а останалите се движеха отзад в група.

— Хайде, пети! — извика леко Кийтън. — Давай!

Сякаш чул призивите, малкият оловен жребец се отдели от групата и на средата на пътя застигна номер седем. Шестият кон — онзи, който Гонт бе избрал, също започна да набира скорост.

„Печелившият залог“ тракаше и вибрираше на малката масичка. Лицето на съветника грееше над него като пълна, ясна луна. Капка пот се търкулна и падна върху миниатюрния жокей, който яздеше номер трети — ако бяха от плът и кръв и той, и жребецът му щяха да са плувнали в пот.

На третата обиколка номер седем изведнъж се втурна напред и догони двойката, но конят на Кийтън не се даваше лесно, а шестицата на Гонт беше по петите му. Четиримата водачи взеха завоя почти едновременно, вибрирайки бясно в улеите си.

— Давай, глупако! — изрева Кийтън. Съвсем беше забравил, че това са просто парчета олово, които отдалече приличаха на коне. Беше забравил, че се намира в магазина на човек, когото виждаше за пръв път. Старата треска го бе обзела напълно и си играеше с него като териер с плъх.

— Давай, настигни ги! Давай, глупако! ДАВАЙ!

Изведнъж номер пет се спусна напред и… поведе. Шестицата на търговеца се втурна да го надмине отстрани, но миг по-късно конят на Кийтън прекоси финиша като победител.

Механизмът вече изнемогваше, но повечето коне успяха да стигнат отново до стартовата линия, преди пружината да се развие докрай. Гонт помогна с пръст на изоставащите да се наредят за поредното състезание.

— Страхотно! — възкликна съветникът и изтри брадата си. Чувстваше се напълно изтощен… но и по-щастлив от когато и да било през последните месеци. — Беше невероятно!

— Наистина — съгласи се Гонт.

— Едно време са знаели как да изпипват нещата, а?

— Вярно — съгласи се отново Гонт и се усмихна. — По всичко личи, че ви дължа услуга, господин Кийтън.

— О, забравете… Беше ми толкова приятно.

— Не, моля ви. Един джентълмен трябва винаги да плаща дълговете си. Просто ми кажете два-три, преди да определите правилата, както се казва.

Преди да определите правилата.

Това го върна в действителността с гръм и трясък. Те определяха неговите правила! Те! И в четвъртък пак Те щяха да му ги посочат… А после? После какво?

Пред очите му пробягаха заклеймяващи вестникарски заглавия.

— Искате ли да разберете как сериозните играчи от тридесетте са използвали тази машинка? — попита кротко търговецът.

— Разбира се — отвърна Кийтън, но не даваше и пет пари… докато не вдигна очи.

А после погледът на Гонт отново го прикова, омая го и мисълта да използва детската игра, за да узнае бъдещите победители, отново му се видя разумна и примамлива.

— Е, добре — подхвана Гонт. — Взимали вестник или програмата на състезанията и проигравали всяко едно от тях на този хиподрум. Давали на всеки кон име от онези във вестника — докосвали един по един оловните кончета и казвали името — а после навивали машинката и тя тръгвала. Проигравали всички състезания за деня — осем, десет, понякога дванадесет — след което отивали на хиподрума и залагали на онези коне, които са били победители в играта.

— И получавало ли се е?

Гласът му сякаш идваше от друг свят. Чужд и много далечен. Той сякаш плуваше в очите на Лийлънд Гонт. Плуваше в червена пяна. Усещането беше странно, но доста приятно.

— Сигурно — отвърна той. — Може да е просто някакъв глупав предразсъдък, но… бихте могли да си купите играта и да опитате сам.

— Да — отвърна разсеяно Кийтън.

— Вие отчаяно се нуждаете от печеливш залог, нали, Данфърд?

— Трябва ми не един, а цяла поредица. Колко искате за играта?

Лийлънд Гонт се засмя.

— А-а, не! Няма да се разберем така. Аз вече съм ви длъжник, затова отворете портфейла си и ми дайте първата банкнота, която ви попадне. Сигурен съм, че няма да сбъркате в избора си.

И така Кийтън отвори портфейла си и извади отвътре една банкнота, без да откъсва очи от лицето на Гонт. Банкнотата естествено беше с лика на Томас Джеферсън — същата като онази, което му донесе всичките беди.

5

Гонт я пое и тя изчезна в ръцете му като в цилиндъра на фокусник.

— Само още нещо… — каза той.

Гонт се наведе и погледна изпитателно към Кийтън, докосна коляното му и каза:

— Господин Кийтън, знаете ли за… Тях?

Дъхът му секна, както спира дъхът на човек, попаднал в папите на тежък кошмар.

— Да — прошепна. — Господи, да.

— Този град е пълен с Тях — продължи мъжът със същия тих, съзаклятнически глас. — Те са навсякъде, като зараза. Работя по-малко от седмица и вече съм го разбрал. Дори мисля, че Те вече ме преследват. Всъщност почти съм сигурен. Може би ще имам нужда от вашата помощ.

— Да! — отвърна Кийтън вече по-уверено. — За Бога, имате я!

— Но вие току-що се запознахте с мен и не ми дължите нищо…

Кийтън, който вече чувстваше Гонт по-близък от всичките приятели, които бе имал през последните десет години, понечи да протестира. Но той вдигна ръка и протестите престанаха.

— … освен това нямате и представа дали съм ви продал онова, от което имате нужда, или просто още една торба с мечти. От онези мечти, които се превръщат в кошмари, когато останат нереализирани. Сигурен съм, че сега вярвате във всичко това — шестото ми чувство го подсказва, ако мога така да се изразя. Но аз вярвам само в доволните клиенти, господин Кийтън, единствено и само в тях. От години съм в този бизнес и цялата ми репутация е изградена благодарение на доволни клиенти. Затова вземете играчката. Ако ви помогне — чудесно, ако ли не — дайте я на Армията на спасението или я хвърлете на някое бунище. Какво губите? Два долара?

— Два долара — съгласи се отнесено съветникът.

— Но ако машинката наистина се окаже вълшебна, ако ви помогне да разрешите временните си финансови затруднения, елате да ме видите отново. Тогава ще седнем на кафе както тази сутрин… и ще си поговорим за Тях.

— Нещата са стигнали прекалено далеч, за да мога просто да върна парите — каза като насън Кийтън. — За пет дни няма да мога да прикрия всичките си следи.

— За пет дни могат да се случат безброй неща — отвърна замислено Гонт и се изправи с неестествена грация. — Предстои ви голям ден… на мен — също.

— Но какво ще нравим с Тях? — запротестира той.

Гонт сложи длъгнестата си, студена длан на рамото му и макар да бе замаян, Кийтън веднага почувства, че му се повдига от допира с този човек.

— Ще се справим с Тях по-късно. Не се безпокойте.

6

— Джон! — извика Алън, като видя Джон Лапоант по коридора на Управлението. — Радвам се да те видя!

Часът беше десет и тридесет в събота сутрин и кабинетът на шерифа на Касъл Рок бе по-празен от всякога. Норис беше някъде за риба, Сийтън Томас бе заминал за Санфърд на гости на двете си застарели сестри, а Шийла Бригъм бе отишла в църквата да помогне на брат си да напише поредното писмо до местния вестник за това колко безобидно мероприятие е „Вечерта в казиното“. На отец Бригъм му се искаше да изрази в писмото си и мнението, че Уилям Роуз е луд за връзване, но тъй като в един провинциален вестник такива неща не може да се казват направо, отец Джон и сестра Шийла умуваха как да го изразят с други думи. Анди Клатърбък дежуреше някъде, или поне така си мислеше Алън, макар да не го бе чувал, откакто бе дошъл в кабинета си. Преди да се появи Джон, единствената жива душа в сградата на Общината бе Еди Уорбъртън, който се суетеше около охладителя за вода в ъгъла.

— Какво става, шефе? — попита Джон и приседна на бюрото на Алън.

— В събота сутрин!? Нищо особено. Гледай сега. Разкопча десния ръкав на тютюневата си риза и оголи ръката си до лакътя.

— Държа да отбележиш, че едната ми ръка не участва в номера.

— А-ха — отвърна Джон, извади някакво десертче от джоба на панталона си и го захапа.

Алън отвори дясната си длан, показа му я, а после отново сви юмрук. След това бавно започна да човърка с показалеца в юмрука си и измъкна малко късче коприна.

— Не е зле, а? — подметна и весело размърда вежди пред погледа на Джон.

— Ако това е шалът на Шийла, тя едва ли ще се зарадва, като го види измачкан и пропит с твойта пот — изкоментира полицаят, недотам изненадан от номера.

— Да не го е оставяла на бюрото си. Освен това фокусниците не се изпотяват. А сега — Абракадабра!

Алън измъкна шала на Шийла от ръката си и го развя артистично във въздуха. Той се изду, литна и кацна като пъстроцветна пеперуда върху пишещата машина на Норис.

Алън погледна в очакване към Джон и въздъхна:

— Не беше ли страхотно, а?

— Номерът е хубав — отвърна Джон, — но съм го виждал може би тридесет или четиридесет пъти.

— Ти какво ще кажеш, Еди? — подвикна шерифът. — Не е зле за провинциално ченге, а?

Еди вдигна за миг очи от охладителя и каза:

— Нищо не видях, шефе. Извинявай.

— Вие сте безнадежден случай. И двамата — въздъхна Алън. — Но това, което в момента разучавам, Джон, направо ще те хвърли в музиката.

— А-ха. Алън, наистина ли искаш да проверя тоалетните в онзи нов ресторант на Ривър Роуд?

— Наистина.

— Защо все на мене се пада гадната работа? Защо Норис не ги…

— Норис прегледа сервизните помещения на къмпинг „Хепи Трейлс“ през юли и през август. През юни аз ги проверих. Стига си се оплаквал, Джони. Просто сега е твой ред. Искам да вземеш и проби от водата. Използвай специалните торбички, които пратиха от Огъста. Мисля, че има един пакет в шкафа в коридора. Струва ми се, че ги мернах зад бисквитите на Норис.

— Ясно — отвърна Джон. — Разбрахме се. Но с риск да стана досаден, ще ти кажа, че всеки собственик на ресторант е длъжен сам да си взима пробите от кенефите. Проверих го в разпоредбите.

— Прав си, Джони, но говорим за Тими Ганън, а от това следва какво?

— Че дори да умирам от глад, няма да си купя хамбургер от „Ривърсайд“.

— Точно така! — възкликна той и потупа Джон по рамото. — Надявам се, че ще успеем да затворим бърлогата на тоя кучи син, преди някой да е умрял от натравяне.

— Гадна работа!

— Тими Ганън, какво да го правиш. Вземи пробите още тази сутрин, за да ги пратя в Хигиенната инспекция в Огъста, преди да си тръгна довечера.

— Какви са ти плановете тази сутрин? — попита Джон. Алън свали ръкавите си и се закопча.

— Точно сега смятам да отида до „Неизживени спомени“. Искам да се запозная с господин Лийлънд Гонт. Ако се съди но Поли, той трябва да е доста впечатляващ, а доколкото чувам, не само тя мисли така. Ти срещал ли си го?

— Още не. Макар че на два пъти минавах покрай магазина. На витрината имаше доста интересни работи.

Двамата минаха покрай Еди, който се бе съсредоточил да лъска голямата стъклена бутилка на охладителя и дори не ги погледна, сякаш се бе затворил в някаква собствена вселена. Ала щом вратата хлопна зад гърбовете им, той заряза работата си и се втурна към телефона.

7

— Да, добре… да… да… разбирам.

Лийлънд Гонт стоеше зад касата и говореше по безжичния си телефон, а на лицето му бе изписана странна усмивка — тънка като нова луна.

— Благодаря ти, Еди. Много ти благодаря.

Тръгна към завесата, която делеше търговската от складовата част на магазина, наведе се вътре и извади някаква табела.

— Да, вече може да си тръгваш… да… бъди сигурен, че няма да забравя. Никога не забравям лица и услуги, Еди, и затова много мразя да ми припомнят и двете. Довиждане.

Гонт натисна бутона, преди да изчака отговора, сви антената и пусна апарата в джоба на смокинга си. Над вратата на магазина отново бе спусната щора. Той се пресегна между нея и стъклото и свали табелката, на която пишеше:

Сложи на нейно място онази, която бе взел от склада, и застана зад витрината в очакване на Алън Пангборн.

Не след дълго шерифът пристигна. Огледа витрината, преди да пристъпи към вратата, и дори долепи нос до стъклото, за да погледне вътре. Собственикът стоеше точно срещу него със скръстени ръце, но той не го видя.

Още в първия миг господин Гонт си даде сметка, че лицето на Пангборн не му харесва. Това далеч не го изненадваше. Способността му да чете по лицата бе дори по-силна от тази да ги запомня, а онова, което се четеше в това лице, бе ясно изписано и някак опасно.

Лицето на Пангборн изведнъж се промени — очите му се ококориха, оформените му устни се свиха до тънка линия. Гонт внезапно почувства силен и толкова нехарактерен страх.

„Вижда ме!“ — помисли си, макар да знаеше, че това е невъзможно.

Шерифът отстъпи крачка назад… и се засмя. Той веднага разбра какво се бе случило, но това ни най-малко не смекчи първоначалната му ненавист към Пангборн.

— Разкарай се оттук, шерифе — прошепна той. — Махай се и ме остави на мира.

8

Алън дълго стоя и гледа във витрината на „Неизживени спомени“, но така и не успя да проумее за какво точно е цялата дандания. Беше говорил с Розали Дрейк малко преди да отиде при Поли предишната вечер, и по нейните думи „Неизживени спомени“ бе „Тифани“ на северна Нова Англия. Само дето порцелановият сервиз на витрината изобщо нямаше вид на безценен уникат — някои от чиниите бяха нащърбени, по други се виждаха пукнатини…

„Както и да е, вкусове разни! — помисли си Алън. — Този порцелан сигурно е на сто години и струва цяло състояние, а аз съм просто прекалено тъп, за да разбирам от тия работи.“

Той сви длани над очите си, за да погледне отвъд витрината, но там едва ли имаше какво да се види — лампите бяха угасени, а салонът бе пуст. И тогава изведнъж му се стори, че съзира нещо — някаква странна, прозрачна фигура, която го наблюдаваше с призрачен, зловещ интерес, Алън отстъпи крачка назад, преди да осъзнае, че всъщност вижда собственото си отражение в стъклото. Засмя се. После извърна поглед от витрината и пристъпи към вратата. Щорите зад стъклото бяха спуснати и над дръжката висеше написана на ръка табелка:

Алън извади портфейла от задния си джоб, измъкна една своя визитна картичка и нахвърли кратко съобщение на гърба:

После се наведе, пъхна картичката под вратата и отново погледна към витрината, мислейки кой ли би купил този невъзможен сервиз.

Докато гледаше, изведнъж го завладя странното и необяснимо чувство, че някой го наблюдава. Огледа се. Единственият човек наоколо бе Лестър Прат, който залепяше поредния афиш и изобщо не гледаше към него.

Алън сви рамене и тръгна обратно към сградата на Кметството. И в понеделник нямаше да е късно да се срещне с Лийлънд Гонт.

9

Господин Гонт го проследи, докато се скри от погледа му, и взе визитната картичка, която Алън бе пъхнал под вратата. Прочете внимателно текста и от двете страни и се усмихна. Шерифът смяташе да намине отново в понеделник. А това бе просто чудесно, защото той имаше намерение дотогава да му намери съвсем други занимания. Къде-къде по-други. Гонт бе срещал хора като Пангборн и преди. А от тях трябваше да се стои настрана, особено когато човек тепърва изгражда бизнеса си и набира клиентела. От хора като Пангборн му бе дошло до гуша.

Нещо е станало с теб, шерифе. Нещо, което те е направило дори по-опасен, отколкото трябваше да бъдеш. Още по лицето ти личи. Интересно, какво ли е било? Дали е нещо, което си направил, или нещо, на което си бил свидетел? А може би и двете?

Гонт стоеше зад витрината и гледаше навън, а устните бавно се изтеглиха назад, разкривайки големите му неравни зъби. Говореше тихо и спокойно, като човек, който отдавна е свикнал да бъде единственият си слушател.

— Доколкото разбирам, ти си придворен шут, скъпи ми униформен приятелю. Обичаш триковете и затова имам намерение да ти покажа няколко, преди да напусна града Сигурен съм, че ще ти харесат.

Той стисна визитната картичка в юмрука си и когато тя изцяло потъна в ръката му, между пръстите му се процеди син пламък. А когато отвори длан, макар от кожата му да се виеше дим, от картичката нямаше и следа.

— Абракадабра! — каза тихо.

10

Миртъл Кийтън за трети път застана пред вратата на кабинета на мъжа си и се вслуша в шумовете отвътре. Когато бе станала в девет същата сутрин, Данфърд вече се бе заключил вътре. Сега, в един следобед, той все още не бе излизал оттам. Когато го бе попитала дали иска да обядва, той й бе казал да се маха под предлог, че е зает.

Миртъл вдигна ръка да почука отново… но спря и се заслуша. Отвътре се чуваха странни звуци. Нещо тракаше и скърцаше. Нещо, което й напомняше за часовника с кукувица, който майка й бе притежавала някога.

Тя чукна леко по вратата и извика:

— Данфърд?

— Махай се! — дочу се отвътре.

Гласът бе възбуден, но тя не можеше да определи дали от въодушевление или от страх.

— Данфърд, добре ли си?

— Да, по дяволите! Махай се! След малко ще изляза.

Тракане и скърцане. Скърцане и тракане. Звуковете бяха прекалено странни — като пясък в миксер. Плашеха я. Притесняваше се Данфърд да не изпадне в нервна криза. Та той се държеше толкова особено напоследък.

— Данфърд, искаш ли да отида до хлебарницата и да ти купя малко понички?

— Да! — извика той. — Да! Понички! Тоалетна хартия! Кърпички! Върви където искаш! Купи каквото искаш! Само ме остави на мира!

Тя постоя притеснено до вратата, повъртя се, помисли очука отново, но се отказа. Вече съвсем не беше сигурна, че иска да разбере какво прави Данфърд в кабинета си. Дори се съмняваше, че иска той да отвори вратата.

Затова нахлузи обувките си, метна дебелото си есенно палто — навън бе слънчево, но студено — и излезе да изкара колата. После се спусна до областната фурна в края на Мейн Стрийт и купи половин дузина понички — с мед за себе си и с шоколад и кокос за Данфърд. Надяваше се това да подобри настроението му — парченце шоколад винаги подобряваше нейното.

На връщане към дома случайно погледна към витрината на „Неизживени спомени“. Онова, което видя там, я накара да натисне и с двата крака педала на спирачката. Ако имаше някой след нея, той със сигурност нямаш да може да избегне удара.

Там, на витрината, стоеше най-прекрасната кукла, която Миртъл бе виждала през живота си.

Щората на вратата бе вдигната естествено и на табелката пишеше:

Естествено.

11

Поли Чалмърс прекара съботния следобед по изключително необичаен за нея начин — в безделие. Седеше до прозореца в люлеещия се стол и наблюдаваше случайните минувачи по улицата. Алън й се бе обадил, преди да излезе да патрулира, беше й казал, че се е разминал с Лийлънд Гонт, и я бе попитал дали е добре и дали се нуждае от нещо. Тя му отвърна, че е добре и че нищо, ама нищо не и трябва.

И двете й твърдения бяха абсолютна лъжа — изобщо не се чувстваше добре и имаше нужда от една камара неща. На първо място — от лек за артрит.

Не, Поли — онова, от което се нуждаеш е малко кураж. Просто толкова, колкото да отидеш при мъжа, когото обичаш, и да му кажеш: „Алън, спестих ти част от истината за времето, в което отсъствах от Касъл Рок, и напълно излъгах за онова, което се е случило със сина ми. Сега те моля за прошка и искам да ти разкажа истината.“

Така изглежда лесно. Трудното идва, когато трябва да погледнеш в очите мъжа, когото обичаш. Когато трябва да намериш ключ, който да отвори сърцето ти, без да го разкъса на кървави, болезнени късове.

Болка и лъжи, лъжи и болка — две състояния, около които животът й открай време се въртеше.

Как си днес. Поли?

Добре, Ал, благодаря ти.

А всъщност изпитваше ужас. Не че ръцете я боляха толкова много — напротив, почти й се искаше болката да е по-силна. Просто защото дори нечовешката болка бе по-поносима от неизвестността.

Днес, малко след обяд, Поли бе усетила в ръцете си едва доловима гореща тръпка, почти вибрация. Тя образуваше парещи кръгове около ставите и в основата на палците й, акумулираше се под ноктите й в малки извивки, грозни като безизразни усмивки. Бе се чувствала така и преди и отлично знаеше какво означават тези тръпки. Щеше да я сполети онова, което леля й Бети, страдаща от същия артрит, наричаше лоша поличба.

„Когато ръцете ми започнат да тръпнат като наелектризирани, знам, че е време да пускам кепенците“ — бе казала Бети и сега Поли отчаяно се мъчеше да последва съвета й.

Навън две момчета тичаха по средата на улицата и си подаваха пасове. Едното от тях подхвана топката с глава, но тя отскочи встрани и падна в нейния двор. Момчето хукна да я гони, видя Поли на прозореца и й помаха с ръка. Тя понечи да отвърне на поздрава му и болката за миг лизна ръката й като огнен език. После отмина внезапно, както бе и дошла, и след нея остана пак онази гореща тръпка.

Истинската болка щеше да дойде с времето си и Поли нямаше да бъде в състояние да промени нищо. Виж, с лъжите, които бе казала на Алън за Келтън бе съвсем друго.

„Не че истината е толкова непоносима, шокираща или грозна — мислеше си тя. — Не че Алън не знае, че съм го излъгала. Напротив, сигурен е, разбрах го по очите му. Тогава защо ти е толкова трудно, Поли? Защо?“

Отчасти заради артрита, отчасти заради лекарствата, на които все по-често се осланяше — те замъгляваха мислите й притъпяваха рационализма й, правеха най-изчистените и прави ъгли да изглеждат неестествено разкривени. Другата пречка бе болката на самия Алън… и откровеността, с която той я сподели. Разкри се пред Поли спокойно и без никакво колебание.

Чувствата му в навечерието на нелепия инцидент, който отне живота на Ани и Тод, бяха объркани и противни, примесени с цяла палитра отрицателни емоции, но той все пак не се поколеба да ги сподели. Направи го, защото искаше да разбере повече за душевното състояние на Ани… но и защото да играе с открити карти, бе част от неговата природа.

Поли се страхуваше как би се почувствал да разбере, че тя не винаги е в състояние да играе открито и че сърцето й, също като ръцете, е попарено от ранна скреж.

„Трябва да му кажа — рано или късно ще го направя. Но от това не ми става по-леко, нито пък обяснява защо изобщо го излъгах. В края на краищата не съм убила сина си…“

Тя въздъхна, почти простена и се намести в стола си. Огледа се за момчетата, които играеха футбол, но те си бяха отишли. Поли се отпусна назад и затвори очи.

12

Не беше първото момиче, което забременява след невинна среща по вечерно време, нито пък последното, което се скарва с родители и близки вследствие на случилото се. Всички искаха от нея да се омъжи за Пол „Дюк“ Шийън — онзи, от когото бе забременяла. Тя заяви, че няма да го направи, дори Дюк да е единственият мъж на земята. Това бе самата истина, но онова, което от гордост не можеше да сподели с родителите си, бе, че той също не искаше да се ожени за нея — най-близкият му приятел й бе казал, че панически се подготвя да влезе във флота, щом навърши осемнадесет… тоест след по-малко от шест месеца.

— Да видим дали съм те разбрал правилно — каза Нютън Чалмърс и окончателно разруши паянтовия мост между себе си и дъщеря си. — За чукане беше добър, а за съпруг — не. Така ли?

Поли понечи да избяга от къщата, но майка й я спря.

— След като не иска да се омъжи за момчето — каза Лорейн Чалмърс със спокойния си, разумен глас, който години наред бе изкарвал Поли извън нерви, — тогава ще се наложи да я пратим при леля й Сара в Минесота. Ще останеш в Сейнт Клауд, докато се роди детето, а после ще го остави за осиновяване.

— Знам защо искате да ме отпратите — каза тя. — Заради леля Евелин. Страх ви е, че ако тя разбере за детето, ще ви отпише от завещанието си. Всичко опира до парите, нали? А за мен изобщо не ви е грижа. Пет пари не давате за м…

Зад спокойния и разумен глас на Лорейн Чалмърс винаги се бе спотайвал суров нрав. Тя зашлеви дъщеря си през лицето и окончателно разруши паянтовия мост между себе си и нея.

И много-много отдавна, през юли 1970, Поли избяга от къщи.

Спря се чак в Денвър, където започна работа и зачака детето. Роди го в една благотворителна клиника, която пациентите наричаха „Нийдъл Парк“, с твърдото намерение веднага да го остави за осиновяване. Но нещо — може би допирът с него, когато акушерката го положи в ръцете и след раждането — я накара да промени решението си.

Кръсти момченцето Келтън, на дядо си по бащина линия. Мисълта, че си взима детето, малко я плашеше, защото бе свикнала да се възприема като практично и разумно момиче, а нищо от онова, което й се бе случило през последната година, не прилягаше към това определение. Първо практичното и разумно момиче бе забременяло без брак по време, когато практичните и разумни момичета просто не правеха такива неща. След това бе избягало от къщи и бе родило детето си в един съвсем непознат град. А като капак на всичко, същото онова практично и разумно момиче бе решило да задържи детето си и да го отведе със себе си в едно бъдеще, което не само не виждаше, но дори не можеше да си представи.

Поне не взимаше детето си от инат или за да прави напук на някого. Просто се оказа завладяна от обич — най-простото, най-силното и най-всеопрощаващото от всички чувства.

Продължи живота си. Не — двамата продължиха живота си. Тя върши известно време каква ли не черна работа, докато накрая двамата се озоваха в Сан Франциско — градът, който вероятно от самото начало е бил нейна цел. В лятото на 1971 той бе нещо като Мека на хипитата. Хълмовете му даваха убежище на всевъзможни чудаци и групари.

Според песента на Скот Макензи, която бе популярна по онова време, лятото в Сан Франциско бе създадено за любов. Поли Чалмърс, която дори човек с богато въображение не би определил като хипи, някак си се бе разминала с любовта. Сградата, която тя и Келтън обитаваха, гъмжеше от изпотрошени пощенски кутии и битници, които носеха знака на мира по вратовете си, но до един държаха автоматични ножове в мърлявите си мотористки ботуши. Най-честите посетители в квартала бяха призовчици, съдия-изпълнители или ченгета. Много ченгета — никой не ги обиждаше направо в лицето — те също бяха пропуснали любовта и бяха бесни от това.

Поли подаде молба за социална помощ и установи, че не е живяла достатъчно дълго в Калифорния, за да я получи. Днес положението може би е друго, но през 1971 в Сан Франциско животът на млада самотна майка бе така труден, както и където и да било другаде. Тя подаде документи за помощи към Службата за подпомагане на деца в затруднено положение и зачака с надеждата, че нещо ще се получи. Келтън не пропускаше нито едно хранене, но тя самата живееше в лишения — една кльощава млада жена, често гладна и винаги уплашена, жена, която днешните й приятели едва ли биха познали. Спомените й от тези първи години на Западния бряг, спомени, захвърлени в дълбините на съзнанието й като стари дрехи в прашасал таван, бяха изкривени и гротескни сенки от един кошмар.

А не се ли криеше именно в това причината да премълчи пред Алън истината за всичките тези години? Дали пък просто не я беше страх да ги извади на повърхността? Не беше единствената, преживяла кошмарните последствия на собствения си излишен инат и криворазбрана гордост и на унищожителното лицемерие на едно общество, което с еднакъв ентусиазъм възхвалява триумфа на свободната любов и заклеймява жените, родили без брак. Не беше единствената, но с нея бе и Келтън. Той бе нейния заложник в битката със съдбата, срещу която тя бе тръгнала в отчаян кръстоносен поход.

Най-странното бе, че положението й постепенно се подобряваше. През пролетта на 1972 най-после успя да получи социална помощ. Според обещанията първият чек трябваше да пристигне следващия месец, а когато това станеше, двамата с Келтън щяха да се преместят в по-добро жилище.

И тогава стана пожарът.

Новината дойде в ресторанта, където Поли работеше. По-късно в кошмарите й този момент се бе връщал винаги по един и същи начин — Норвил, готвачът, който непрекъснато се опитваше да я вкара в леглото си, се обръща към нея, подава й телефонната слушалка и казва: „Поли, полицията е. Искат да говорят с теб. Поли, полицията е. Искат да говорят с теб.“ И така до безкрай.

Да, искаха да говорят с нея, защото бяха извадили телата на млада жена и малко дете от горящия трети етаж на жилището й. Обгорени до неузнаваемост. Полицията знаеше кое е детето, ако Поли не беше на работа, щяха да знаят и коя е жената.

В продължение на три месеца след смъртта на Келтън тя не спираше да работи. Самотата бе страшна, влудяваща, толкова дълбока и пълна, че дори нечовешката мъка не можеше да вземе връх над нея. Накрая събра сили и написа писмо на родителите си. Каза им само, че е родила момче и то вече не е при нея. За нищо на света не бе в състояние да каже повече. Нямаше намерение да се връща вкъщи — поне не осъзнато намерение — но чувстваше, че ако не възстанови част от старите си връзки, най-същественото, най-съкровеното вътре в нея ще започне бавно да загива, както изсъхва вековно дърво, останало дълго без дъжд.

Майка й отговори веднага на пощенската кутия, която Поли бе дала като адрес. Молеше я да се върне в Касъл Рок. Да се върне у дома. Беше приложила и чек за седемстотин долара.

В комуналното жилище, в което се бе преместила след смъртта на Келтън, беше много топло и тя заряза събирането на багажа и отиде за чаша студена вода. Докато я пиеше, осъзна, че се готви да замине за дома, без изобщо да се замисли, просто защото майка й бе поискала. А това със сигурност беше грешка. Животът й се бе объркал именно поради подобна необмисленост, а не заради малката пишка на Дюк Шийнън.

И тя седна на тясното си легло на самотник и внимателно обмисли всичко. Мисли дълго и задълбочено. Накрая анулира чека и написа писмо на майка си. То беше кратко, по-малко от една страница, но й отне почти четири часа. Тя написа:

„Искам да си дойда, или поне ще се опитам, но ако се върна, не искам да се ровим в стари кокали и да ги глозгаме отново. Не знам дали това, което ми се ще да направя — да започна нов живот на старо място — изобщо е възможно, но съм решена да опитам. Затова предлагам да си пишем известно време — ти и аз, аз и татко. Забелязала съм, че е по-трудно да си ядосан или обиден на хартия, затова нека си поговорим малко така, преди да го направим лично.“

И те си говориха така близо шест месеца, докато един ден през януари 1973 господин и госпожа Чалмърс не се появиха на вратата с куфари в ръка. Заявиха, че са регистрирали в хотел „Марк Хопкинс“ и няма да си тръгнат за Касъл Рок без нея.

Поли обмисли предложението, раздирана от всевъзможни чувства — яд от това, че родителите й могат да бъдат толкова авторитарни, гротескно въодушевление от тази мила и толкова наивна авторитарност и ужас, че въпросите, които тя така старателно бе отбягвала в писмата си, сега ще бъдат поставени ребром.

Обеща им да излезе на вечеря с тях, но нищо повече — другото щеше да почака. Баща й каза, че са платили стаята само за една нощ.

„Ще удължиш резервацията, тогава“ — отвърна му Поли. Искаше й се да поговори с тях колкото се може повече, преди да вземе окончателно решение. Това бе втори тур на теста, на който ги бе подлагала в писмата си. Но тази първа нощ се оказа единствена за тях. Тя бе и последната, в която Поли видя баща си жив и здрав, а почти през цялото време бе изпитвала към него само неистов гняв.

Старите спорове, така лесни за избягване в писмата, започнаха с нова сила още преди тримата да изпият аперитива си. Отначало изстрелите бяха пробни, но с всяка следваща глътка, която баща й изпиваше, постепенно се превърнаха в истинска канонада. Искрата бе запалена, когато той каза, че Поли е получила своя урок и вече е време томахавката на войната да бъде заровена. Госпожа Чалмърс наля масло в огъня с онзи неин спокоен и разумен глас. Къде е бебето, скъпа? Можеш поне това да ни кажеш. Оставила си го при Сестрите, предполагам.

Поли отдавна познаваше тези гласове и онова, което те искаха да кажат. Гласът на баща й изразяваше желанието му отново да установи контрол. На всяка цена. Гласът на майка й демонстрираше обич и загриженост по единствения възможен за нея начин — чрез извличане на информация. Тези гласове, така познати, обичани и ненавиждани, разпалиха в нея онзи стар и необуздан гняв.

Тримата напуснаха ресторанта по средата на основното ястие, а на следващия ден господин и госпожа Чалмърс излетяха за Мейн сами.

След тримесечна пауза кореспонденцията, макар и колеблива, започна отново. Госпожа Чалмърс писа първа, извинявайки се за ужасната вечер. Молбите за връщане у дома бяха престанали. Това изненада Поли… и я изпълни с необяснима, но силна тревога. Имаше чувството, че майка в края на краищата се е отказала от нея. При дадените обстоятелства подобни чувства бяха нелепи и егоистични, но този факт едва ли можеше да ги промени.

„Предполагам, че имаш своите доводи, бе писала майка й. На нас с баща ти ни е трудно да го приемем, защото ние все още гледаме на теб като на нашето малко момиче. Мисля, че той се уплаши, като те видя толкова хубава и толкова зряла. Затова не трябва да го виниш, че се държа така. Той не се чувства добре напоследък. Стомахът отново го мъчи. Лекарят казва, че е от жлъчката и като се съгласи да му я оперират, всичко ще се оправи, но аз се притеснявам за него.“

Поли отговори със същия помирителен тон. Това й се удаваше къде-къде по-лесно сега, когато се бе записала в бизнес курсове и окончателно бе отложила завръщането си в Мейн по обективни причини. А после, в края на 1975, дойде телеграмата — кратка и брутална: БАЩА ТИ УМИРА ОТ РАК. МОЛЯ ТЕ, ЕЛА СИ. С ОБИЧ, МАМА.

Когато Поли пристигна в болницата в Бриджтън, той все още бе жив. Главата й се въртеше от старите спомени, които познатите места бяха извикали в съзнанието й. На всеки завой по пътя от летището в Портланд, през хълмовете и равнините на западен Мейн все едно и също изникваше в мислите й: „Когато за последен път видях тези места, бях още дете!“

Нютън Чалмърс лежеше сам в стая и лавираше между живота и смъртта с тръбички в носа и апарати, вкупчени в хищен полукръг около него. Почина три дни по-късно. Бе имала намерение веднага да замине за Калифорния — където вече почти се чувстваше като в свой дом — но четири дни след погребението на баща й майка й получи тежък сърдечен удар и осакатя.

Поли се премести в Касъл Рок и в продължение на три месеца и половина се грижи за парализираната си майка сънувайки всяка нощ готвача Норвил. Всяка нощ той отново и отново се обръщаше към нея, подаваше й телефона с дясната си ръка, онази, на която бе татуиран орел и думите: СМЪРТ ПРЕДИ БЕЗЧЕСТИЕ, и казваше: „Искат да говорят с теб, Поли, полицията е. Искат да говорят с теб.“

Скоро майка й отново бе на крака и вече говореше как ще продаде къщата и ще се премести в Калифорния при Поли (нещо, което никога нямаше да направи, но тя не искаше да я лишава от мечтите й — беше вече зряла и малко по-толерантна). Именно тогава дойде вторият удар. И така в един мрачен следобед през март 1976 Поли се озова в гробището „Хоумланд“ заедно с леля си Евелин пред един ковчег, който стоеше на платформа до пресния гроб на баща й.

Тялото му цяла зима бе лежало в земята на Хоумланд в очакване пръстта да се слегне и да го поеме. И по някакво гротескно съвпадение, каквото никой почтен писател не би посмял да си измисли, земята погълна тленните останки на съпруга един-едничък ден преди смъртта на съпругата. Все още не бяха наредили чимовете върху последното убежище на Нютън Чалмърс, пръстта бе още рохка и гробът изглеждаше неприлично гол. Погледът на Поли непрекъснато се местеше от ковчега на майка й към гроба на баща й.

"Сякаш само бе чакала да бъде погребан както трябва" — помисли си тя.

Когато приключи службата, леля Еви я извика настрана. Единственият жив роднина на Поли стоеше до семейната гробница на Хей и Пийбоди — слаба и длъгнеста старица, облечена в черно мъжко палто и неуместно весели червени галоши, пъхнала цигара в ъгъла на устните си. Тя драсна с палец по барабана на дървена запалка, запали цигарата си, дръпна дълбоко и бързо изстреля дима в студения зимен въздух. Бастунът й, проста букова пръчка (щяха да минат три години, докато я наградят с истински бастун от бамбук като най-възрастен жител на града), стоеше побит между краката й.

Сега, седейки в люлеещ се стол от бамбук, които старата дама без съмнение би одобрила. Поли пресметна, че през онази пролет леля Еви трябва да е била на осемдесет и осем години (И още пушеше като комин!), макар да не бе изглеждала по-различно от времето, когато Поли бе малко момиче, което се надяваше да получи бонбон от явно бездънния джоб на старата леля.

Много неща се бяха променили, откакто бе заминала от Касъл Рок, но леля Еви не бе сред тях.

— Това е — каза тя с дрезгавия си, цигарен глас. — Отидоха си, Поли. И двамата.

Поли избухна в сълзи. В първия момент й мина през ум, че лелята ще се опита да я утеши и тялото й вече потръпваше от докосването на старицата. За Бога, не искаше никой да я утешава!

Нямаше място за притеснения. Евелин Чалмърс изобщо не смяташе за необходимо да се утешават страдащите, може би дори самата идея за утеха й се виждаше илюзорна. Както и да е, тя стоеше забола бастуна между червените си галоши, пушеше и я чакаше да овладее сълзите си.

Когато това стана, леля Еви попита:

— Детето — онова, за което се вдигна цялата пушилка — е мъртво, нали?

Макар ревниво да бе пазила тази тайна от всеки, Поли се улови, че кима.

— Казваше се Келтън.

— Чудесно име. — Дръпна от цигарата и бавно изпусна дима, за да го поеме отново с носа — „двойно пушене“, както го наричаше Лорейн Чалмърс. — Разбрах го още щом дойде да ме видиш, когато се върна. Видях го в очите ти.

— Стана пожар — каза Поли и я погледна. Имаше кърпичка, но тя така бе прогизнала, че я прибра в джоба си и затърка очи с юмруци като малко момиченце, което е паднало от колелото и си е ударило коляното. — Сигурно момичето, което бях наела да го гледа, е подпалило нещо.

— Сигурно — отвърна леля Еви. — Но искаш ли да ти кажа една тайна, Триша.

Поли кимна и едва доловимо се усмихна. Истинското й име беше Патриша, но всички й викаха Поли. Всички, освен леля Еви.

— Малкият Келтън е мъртъв… но ти не си. — Старата жена хвърли цигарата си встрани и я побутна с костеливия си пръст. — Ти не си. И какво смяташ да правиш.

Тя се замисли.

— Връщам се в Калифорния — каза накрая. — Само това знам.

— Това е добре за начало, но не е достатъчно. — И тогава леля Еви каза нещо, което самата Поли щеше да каже години по-късно, докато вечеряше с Алън Пангборн в „Брезите“: — Ти нямаш вина, Триша. Успяла ли си да се пребориш с това?

— Аз… Не знам.

— Значи не си. Докато не го приемеш, каквото и да правиш, където и да отидеш, ще е все тая. Няма да има шанс.

— Какъв шанс?

— Твоят шанс. Шансът да изживееш собствения си живот. Точно сега приличаш на човек, който вижда духове. Някои хора не вярват в духовете, не и аз. Знаеш ли какво представляват те, Триша?

Поли бавно поклати глава.

— Хора, които не могат да превъзмогнат миналото си. Ето това са духове. А не те — отвърна леля Еви и махна с ръка към ковчега и пресния гроб. — Мъртвите са си мъртви. Заравяме ги и там остават.

— Имам чувството…

— Знам. Чувстваш. Но не и те. Майка ти и племенникът ми не чувстват вече нищо. Нито пък малкият, който е загинал, докато си била на работа. Разбираш ли ме?

Да, разбираше я. Макар и трудно.

— Права си дето не искаш да стоиш тука, Поли — поне засега си права. Върни се там, откъдето идваш, или иди на друго място — в Солт Лейк, в Хонолулу, в Багдад, където ти хрумне. Това няма значение, защото рано или късно пак се върнеш тук. Сигурна съм, защото това място ти принадлежи, както и ти на него. Това е изписано във всяка извивка на лицето ти, в начина, по който ходиш, по който говориш, дори в начина, по който свиваш очи, когато виждаш някого за пръв път. Касъл Рок е създаден за теб и ти — за него. Затова няма за къде да бързаш. Пътят е пред теб, както е казала Библията. Но тръгни по него жива, Триша. Не бъди дух. А ако не успееш, по-добре не се връщай.

Старата жена се огледа вдървено наоколо и главата й се заклати над бастуна.

— В тоя проклет град вече има достатъчно духове.

— Ще се постарая, лельо Еви.

— Да, знам, че ще го направиш. Старанието е част от теб — каза леля Еви и се вгледа внимателно в нея. — Ти беше прекрасно дете, Триша, макар никога да не си била дете с късмет. Но какво да се прави, късметът е за глупаците. Само на него могат да разчитат, горките. Сега виждам, че още си прекрасна, а това е най-важното. Мисля, че ще успееш. — А после рязко, почти грубо: — Обичам те, Триша Чалмърс. Винаги съм те обичала.

— Аз също, лельо Еви.

И после внимателно и нежно, както само млади и стари могат да изразят привързаността си един към друг, двете се прегърнаха. Поли усети стария парфюм на леля Еви — полъх на теменуги — и отново се разплака.

Когато вдигна глава, леля Еви бръкна в джоба на палтото си. Поли я гледаше удивена, очаквайки старата жена да извади кърпичка и за пръв път от толкова години да заплаче, но тя не го направи.

Леля Еви извади увит в станиол бонбон, точно както по времето, когато Поли Чалмърс бе малко момиченце с дълги плитки, които се спускаха над окъсялата й блузка, и ведро попита:

— Искаш ли бонбонче, мила?

13

Бе започнало да се здрачава.

Поли подскочи в стола и осъзна, че е задрямала. Докато се протягаше, удари едната си ръка в облегалката и към рамото й за миг пробяга остра болка. После онази гореща тръпка отново скова ръцете й и тя разбра, че най-тежкото тепърва и предстои. По-късно тази вечер или може би утре, но предстои.

Забрави за онова, което не момееш да промениш, Поли. Все пак има нещо, което зависи от теб, което можеш и трябва да промениш. Трябва да кажеш на Алън истината за Келтън. Трябва окончателно да ликвидираш този дух от сърцето си.

Но другият глас вътре в нея веднага взе връх — гневен, уплашен и креслив. Това бе гласът на гордостта, но тя остана шокирана от силата и ожесточението, с които той настояваше отминалите дни, отминалият живот да останат заровени някъде и да не бъдат ексхумирани… нито заради Алън, нито заради когото и да било друг. Краткият живот и жестоката смърт на малкия й син не трябваше да бъдат оставени на острите и хапливи хорски езици.

„Що за глупости, Триша? — питаше леля Еви в главата й — същата онази леля Еви, която бе починала на преклонна възраст, пушейки до последно любимите си цигари. — Какво значение има дали Алън ще разбере от какво е умрял Келтън? Дори и последният клюкар в този град, от Лени Псртридж до Миртъл Кийтън, да разбере — какво от това? Мислиш ли, че някой го е грижа за съдбата на детето ти след толкова години? Не се ласкай — хората отдавна са го забравили. Дори езиците си няма да почешат с теб.“

И така да е, но той бе неин. Неин, по дяволите! И в живота, и в смъртта си, Келтън е само и единствено неин. Тя също бе принадлежала само на себе си. Никой друг не я бе притежавал — нито майка й, нито баща й, нито Дюк Шийън. Онова уплашено и самотно момиче, което переше гащите си всяка вечер на ръждясалата кухненска мивка, просто защото имаше само три чифта, онова уплашено момиче, което цял живот бе треперило от страх, че всеки момент може да му излезе херпес, момичето, което понякога заставаше на прозореца над въздушната шахта, полагаше пламналото си чело върху ръцете си и плачеше — това момиче бе нейно. Спомените й за живота с Келтън през дългите нощи, когато той сучеше от сухите й гърди, а тя четеше Джон Макдоналд на фона на далечните сирени, които огласяха мръсните улици на града, също бяха нейни. Сълзите, които бе изплакала, самотата, която бе изтърпяла, дългите, облачни следобеди в ресторанта, когато се бе опитвала да избегне лепкавите ръце на Норвил, срамът, с който в крайна сметка се бе примирила, независимостта и честта, които така трудно и неубедително бе успяла да съхрани — всички тези неща бяха единствено и само нейни.

И никога нямаше да принадлежат на града.

Поли, въпросът не е в това какво принадлежи на града. Важното е какво принадлежи на Алън.

Тя бавно поклати глава, без да съзнава, че този жест на отрицание е насочен към собствените й мисли. Може би бе прекарала твърде много безсънни нощи, посрещнала твърде много мрачни утрини, за да се откаже от вътрешния си мир без битка. След време щеше каже на Алън всичко — не бе имала намерение да крие тайната си толкова дълго, но чувстваше, че още не му е дошло времето. Естествено, особено след като ръцете непрекъснато й напомняха, че през следващите няколко дни ще е в състояние да мисли само и единствено за тях.

Телефонът иззвъня. Алън. Върнал се е от обиколката и проверява как се чувства. Поли стана и отиде да се обади. Вдигна слушалката внимателно, с две ръце, готова да му каже онова, което той иска да чуе. Гласът на леля Еви се опита да се намеси, да й каже, че върши глупости, че се държи като дете, направило беля, но Поли бързо го заглуши.

— Ало? — каза ведро тя. — О, здрасти, Алън! Как си? Чудесно.

После го остави да говори и се усмихна. Ако бе обърнала поглед към огледалото, щеше да види в него жена, чиято усмивка изкривява лицето й като крясък. Но… тя просто не погледна.

— Добре, Алън. Съвсем добре.

14

Вече почти бе дошло време да тръгва за хиподрума.

Почти.

— Давай — прошепна Данфърд Кийтън, а потта се стичаше по лицето му като олио. — Хайде, давай! Давай!

Седеше приведен над „Печелившия залог“, бе разчистил всичко от бюрото си, за да направи място за играта, и почти цял ден не се бе откъсвал от нея. Беше изровил личния си екземпляр от „История на конните състезания: четиридесет години Кентъки Дерби“ и разигра поне тридесетина дербита, кръщавайки оловните кончета, както господин Гонт му бе показал. Онези, които носеха имената на крайните победители според книгата, неизменно излизаха първи и в играта. На всяка гонка, при всяко разиграване! Беше невероятно — толкова изумително, че едва към четири следобед той осъзна, че разиграва отдавна забравени състезания, след като същата вечер на хинодрума в Люистън щяха да се проведат поне десет нови.

Парите чакаха някой да ги спечели.

През последния час от едната страна на играта бе лежал днешният брой на местния „Дейли Сън“, разтворен на програмата за конните състезания, а от другата — лист, откъснат от джобното му тефтерче. На него с едър и разкривен почерк пишеше:

Часът бе едва пет следобед, а Данфърд Кийтън вече разиграваше последната гонка за вечерта. Кончетата тракаха и се носеха шеметно по пистата. Едно от тях водеше с шест дължини и прекоси финиш-линията далеч преди останалите.

Грабна вестника и отново прочете имената на тазвечершните участници. Изведнъж лицето му така засия, че той заприлича на светец.

— Малабар! — прошепна и размаха юмруци във въздуха. Моливът в едната му ръка сновеше нагоре-надолу като разхлабена игла на шевна машина. — Малабар! Тридесет към едно! Минимум тридесет към едно! Боже Господи, Малабар!

Той надраска името на листчето, хриптейки неистово, и само пет минути по-късно „Печелившия залог“ бе заключен в шкафа, а Данфърд Кийтън вече пътуваше с кадилака си към Люистън.

1

В десет без петнадесет в неделя сутринта Нети Коб облече палтото си и сръчно го закопча. На лицето й бе изписана непоколебима решителност. Райдър седеше на пода и гледаше стопанката си, сякаш искаше да я понита наистина ли има намерение да приключи най-после с това.

— Да, наистина — каза тя.

Райдър удари с опашка по пода, сякаш искаше да й каже: „Само така.“

— Направила съм чудесна лазаня за Поли и ще отида да й я занеса. Лампионът ми е заключен — този път съм сигурна и няма да се връщам по сто пъти да го проверявам. Няма да позволя на оная лудата полякиня да ме държи като затворник в собствената ми къща. Ако я срещна на улицата, ще й дам да се разбере! Предупредила съм я!

Трябваше да излезе. Крайно време беше. Не бе напускала къщата от два дни и бе започнала да осъзнава, че колкото повече го отлага, толкова по-трудно ще й бъде да го направи. Колкото по-дълго държеше щорите спуснати, толкова по-невъзможно щеше да й бъде да ги вдигне отново. Вече усещаше как позабравеният страх бавно се промъква.

Затова стана рано сутринта — в пет! — и направи чудесна лазаня за Поли, точно както тя я харесваше — с много спанак и гъби. Гъбите бяха от консерва, защото не бе посмяла да излезе на пазар предишната вечер, но и с тях лазанята стана хубава. Сега седеше на плота, покрита с алуминиево фолио, и чакаше някой да я занесе.

Нети взе тавата, прекоси дневната и застана на вратата.

— Бъди добро момче, Райдър. Ще се върна до час. Освен ако Поли не реши да ме почерпи кафе, тогава може и да се позабавя. Но всичко ще бъде наред, не се притеснявай. Не съм сторила нищо на чаршафите на тая луда полякиня, а ако тя ме срещне, ще й дам да се разбере.

Райдър джафна веднъж, колкото да покаже, че е разбрал и й вярва.

Тя отвори вратата и погледна навън. Нищо. Форд Стрийт бе пуста, както само провинциална улица може да бъде в неделя сутрин. В далечината две църковни камбани призоваваха вярващите: едната — баптистите на преподобния Роуз, другата — католиците на отец Бригъм.

Събирайки целия си кураж, Нети излезе под неделното слънце, остави тавата с лазаня на стъпалата и старателно заключи вратата. После се почеса с ключа по ръката, оставяйки тънки червени бразди, наведе се да вземе тавата и си помисли:

„Сега като стигнеш до съседната пряка, а момее би и по-рано, ще започнеш да си мислиш, че не си заключила вратата като хората. Е, заключи я. Остави лазанята и внимателно я заключи. А ако не си сигурна, просто погледни ръката си и си спомни, че се почеса със собствения си ключ, след като го извади от ключалката. Помни това, Нети, и когато съмненията започнат да се прокрадват в мислите ти, ще можеш да се пребориш с тях.“

Самата мисъл за това бе прекрасна, а идеята й да се бележи с ключа, бе направо страхотна. Червеният белег бе нещо реално и за пръв път през последните два дни (и почти безсънни нощи) тя наистина се чувстваше добре. Закрачи по алеята, вдигнала високо глава, стиснала устни до побеляване. Когато стигна до тротоара, спря и се огледа във всички посоки за жълтата кола на лудата полякиня. Беше решила, ако я види, да тръгне право към нея и да каже на собственичката й да я остави на мира. Но от колата нямаше и следа. Единственото превозно средство на улицата бе един стар оранжев камион, в който нямаше жив човек.

Чудесно.

Нети закрачи към дома на Поли Чалмърс, а когато я налегнаха съмненията, бързо си припомни, че кристалният лампион е скрит, че Райдър е на поста си и най-вече, че входната врата е добре заключена. Особено за последното нямаше какво да се притеснява — само трябваше да погледне избледняващите резки по ръката си, за да се увери напълно.

И така Нети вървеше, вирнала глава, а когато стигна до ъгъла, свърна, без дори да погледне назад.

2

Когато хубавелката изчезна от погледа му, Хю Прийст се изправи зад волана на оранжевия камион, който бе подкарал от гробището за автомобили в седем същата сутрин, освободи го от скорост и леко и безшумно го пусна по наклона към дома на Нети Коб.

3

Звънецът изкара Поли от унесеното състояние, което след толкова обезболяващи едва ли можеше да се нарече сън. Тя се изправи в леглото и осъзна, че е по халат. Кога ли го бе облякла? В първия момент не можа да се сети и това сериозно я притесни. После включи. Болката, както се очакваше, бе дошла съвсем по разписание — непоносима и влудяваща. Събуди я в пет. Поли стана да отиде до тоалетната и осъзна, че дори не може да си откъсне парче тоалетна хартия. Изпи едно хапче, наметна халата си и седна до прозореца да го чака да подейства. По едно време задряма и се премести в леглото.

Сега чувстваше ръцете си като керамични фигурки, изпечени до спукване. Болката бе едновременно ледена и пареща и проникваше в плътта й като плетеница от наелектризирани кабели. Тя вдигна ръце — отчайващо безжизнени, сковани ръце, грозни и нечовешки деформирани. А звънецът долу зачурулика отново.

Излезе в коридора, като държеше ръцете си отпред като куче, което моли за кокал, и се провикна:

— Кой е?

Гласът й бе дрезгав, уплътнен от съня. Езикът дращеше в устата й.

— Нети е! Добре ли си, Поли?

Нети! Боже Господи, какво търси тя пред вратата й в неделя на разсъмване?

— Добре съм! — викна отново Поли. — Трябва да облека нещо! Използван ключа си, мила!

Когато ключът затрака в ключалката, тя бързо се скри в стаята си. Погледна часовника на нощното шкафче и разбра, че би следвало отдавна да се е съмнало. Не че имаше намерение да се преоблича — халатът й беше напълно достатъчен за пред Нети. Трябваше да изпие още едно хапче. За пръв път изпитваше такава нужда от лекарства.

Но едва когато понечи да вземе таблетката, осъзна колко зле се чувства всъщност. Болкоуспокояващите стояха в стъклена чинийка на камината. Успя да сложи ръка върху чинийката, но да свие пръсти и да вземе една от таблетките, не бе но силите й. Ставите й бяха като свръзки на отдавна несмазвана машина.

Тя отново се напрегна, напрягайки цялата си воля да накара пръстите си да се свият около някоя от капсулите, ръката й се помръдна едва забележимо… и толкоз. Болката бе непоносима.

— Поли? — обади се притеснено жената отдолу.

Хората в Касъл Рок смятаха Нети за повърхностна, но когато ставаше дума за Поли, тя ставаше направо проницателна. Беше прекарала твърде много време с нея и не се хващаше лесно на номерата й. Освен това я обичаше като сестра.

— Поли, добре ли си наистина?

— Ей сега слизам, мила! — подвикна Поли, стараейки се да звучи ведро.

После се наведе над чинийката и вътрешно се замоли:

„Господи, не й позволявай да се качи горе! Не й позволявай да ме види така!“

Приведена като куче, което пие вода от паничката си, изплези език, мъчейки се да напипа някоя от таблетките. Болка, срам, ужас и най-вече черно, бездънно отчаяние обгърнаха душата й. Тя натисна с език една от таблетките, докато тя се залепи и я придърпа в устата си не като куче, а като мравояд, докопал вкусна плячка.

Когато хапчето се спусна по пресъхналото й гърло, Поли за сетен път си помисли: „Господи, бих дала всичко, за да се отърва от това. Всичко!“

4

Хю Прийст вече почти не сънуваше. Напоследък все по-рядко му се случваше да си легне в пълно съзнание. Но снощи му се яви странен сън. Той му каза всичко, което искаше да знае, всичко, което трябваше да направи.

В съня си той седеше на масата в кухнята, пиеше бира и гледаше някаква телевизионна игра, наречена „Продажбата на века“. Всичките награди в нея бяха неща, които той бе видял в онзи магазин, „Неизживени спомени“. А участниците… от ушите и очите на всички течеше кръв. Те се смееха, но изглеждаха уплашени.

И изведнъж някакъв приглушен глас завика:

— Хю! Хю! Пусни ме, Хю!

Гласът идваше от килера. Хю отвори вратата, готов да цапардоса всеки, който се изпречи насреща му. Но в килера нямаше никой. Цареше обичайната бъркотия от обувки, дрехи, рибарски принадлежности и двете му пушки.

— Хю!

Гласът идваше от рафта.

Хю вдигна глава. Беше лисичата опашка. Говореше опашката, но той веднага разпозна този глас. Това бе гласът на Лийлънд Гонт. Хю взе опашката в ръцете си и отново се наслади на галещата й мекота — нежна като коприна, топла като вълна и все пак толкова различна от тях.

— Благодаря ти, Хю — каза опашката. — Вътре наистина е задушно. Пък и си оставил някаква стара лула на рафта… Господи, как смърди!

— Искаш ли да те преместя на друго място? — попита той и дори в съня си се почувства глупаво, че говори на някаква си лисича опашка.

— Не, започнах да свиквам. Но трябва да си поговорим. Ти трябва да свършиш нещо, забрави ли? Обещал си.

— Лудата Нети ли? Знам, трябва да й извъртя номер.

— Точно така — каза опашката — и трябва да го направиш още щом се събудиш. Затова слушай.

И Хю заслуша.

Лисичата опашка му бе казала, че няма да има никой в дома на Нети, освен кучето, но сега, застанал пред вратата, той реши, че ще е по-разумно все пак да почука. Отвътре се чу драскане на кучешки нокти по дървен под и толкоз. Хю почука отново, за всеки случай. От другата страна на вратата се разнесе кратък, но свиреп лай.

— Райдър? — извика мъжът.

Лисичата опашка му бе казала, че така се казва кучето. Той си помисли, че това е съвсем прилично име за куче, нищо, че го е измислила такава откачалка като Нети Коб.

Райдър отново изджафка, този път не така свирепо.

Хю извади връзка ключове от горния джоб на якето си и я огледа. Имаше тази връзка от много отдавна и вече не си спомняше кой ключ за къде е, но на нея бяха и четири шперца, които се различаваха от пръв поглед. Точно те му трябваха.

Огледа се наоколо, видя, че улицата е все така пуста, и започна да пробва ключовете един по един.

5

Когато Нети видя пребледнялото и подпухнало лице на Поли, личните й страхове, които по целия път насам я бяха разяждали отвътре като червеи, веднага се изпариха. Дори не й се наложи да погледне ръцете на Поли, застинали като изкуствени на нивото на талията й (в такива моменти бе ужасно болезнено да ги спусне до тялото си), за да разбере какво е положението.

Лазанята веднага бе захвърлена безцеремонно на масата. Дори да беше паднала на земята, тя едва ли щеше да й обърне внимание. От изнервената до крайност самотница, която хората от Касъл Рок бяха свикнали да виждат по улиците, от жената, която изглеждаше сякаш бяга от духове, дори когато просто отиваше до пощата, нямаше и следа. Това тук бе друга Нети — Нети на Поли Чалмърс.

— Бързо — каза тя рязко. — Влизай в дневната. Ще донеса загряващите ръкавици.

— Нети, добре съм — каза немощно Поли. — Току-що изпих едно хапче, сигурна съм, че след няколко минути…

Но тя вече я държеше през рамо и я водеше към дневната.

— Какво стана? Да не би да си спала върху тях?

— Съмнявам се, щях да се събудя. Просто… — засмя се с усилие жената. — Просто боли. Знаех си, че няма да съм добре днес, но нямах и представа, че ще е чак така. Загряващите ръкавици няма да помогнат.

— Не се знае. Понякога ти помагат. Сега сядай тук.

Тонът й не търпеше възражение. Тя настани Поли в отрупан с възглавници фотьойл и слезе да вземе ръкавиците. Поли отдавна се бе отказала да ги използва, но Нети, изглежда, продължаваше да изпитва към тях почти суеверна почит. Алън веднъж ги бе нарекъл „панацеята на Нети“ и двамата много се смяха на това.

Болната седеше, отпуснала вдървените си ръце върху облегалките на фотьойла, и замечтано гледаше към дивана, на който двамата с Алън се бяха любили в петък вечерта. Тогава ръцете изобщо не я бяха измъчвали. Господи, сякаш бяха минали векове от петък насам! Хрумна й, че насладата, макар и силна и дълбока, всъщност е нещо призрачно и ефимерно. Любовта може и да кара Земята да се върти, но Поли бе убедена, че именно стоновете на страдащите и измъчените движат вселената около огромната й въображаема ос.

„Проклет диван — помисли си тя. — Проклет празен диван. За какво си ми сега?“

Нети се върна със загряващите ръкавици. Те приличаха на капитонирани ръкохватки, свързани с пластифициран кабел. От гърба на лявата се спускаше шнур с щепсел. Поли бе прочела за тях в някакво списание и се бе обадила в Националната фондация на болните от артрит, за да чуе, че ръкавиците наистина носят временно облекчение в някои случаи. Когато показа рекламата на доктор Ван Ален, той веднага изпя рефрена, до болка познат още преди две години: „Е, поне няма да навреди.“

— Нети, сигурна съм, че след няколко минути…

— … ще се почувстваш по-добре — довърши изречението й тя.

— Да, сигурна съм. И може би това ще ти помогне. Дай си ръцете, Поли.

Тя се предаде. Нети хвана ръкавиците за краищата, разтвори ги и ги постави върху ръцете й с прецизността на сапьор, който покрива купчина С–4 с азбестово одеяло. Движенията й бяха нежни, тренирани и внимателни. Поли не вярваше, че ще има някакъв ефект от ръкавиците, но… видимата загриженост на Нети вече даваше резултат.

Нети хвана щепсела, коленичи и го пъхна в контакта на стената. Ръкавиците започнаха леко да бръмчат и първите топли вълни погалиха кожата й.

— Толкова си добра с мен — каза разчувствана Поли.

— Глупости! — отвърна Нети. — Какво толкова!? — В гласа й се долавяше вълнение, очите й проблясваха. — Поли, не ми е работа да ти се бъркам, но просто не мога да си мълча повече. Трябва да направиш нещо за клетите си ръце. Просто трябва. Не може да продължава така.

— Знам, скъпа. Знам. — Поли положи неистови усилия да преодолее стената, която депресията бе издигнала около съзнанието й. — Всъщност какво те води насам, Нети? Сигурно не си дошла само, за да опаковаш ръцете ми.

Нети се оживи.

— Направих ти лазаня!

— Сериозно!? О, Нети, не трябваше!

— Така ли мислиш? Е, аз не съм на това мнение. Не те виждам да готвиш в близките дни. Ще пъхна тавата в хладилника.

— Благодаря ти. Много ти благодаря.

— Радвам се, че ти сготвих. Сега като ти виждам състоянието, ми става още по-драго. — Тя тръгна към кухнята и преди да излезе, се обърна да погледне Поли. Един слънчев лъч попадна на лицето й и ако в този миг Поли не бе така зашеметена от собствената си болка, тя със сигурност щеше да забележи колко изпито и уморено бе то.

— Да не си помръднала от стола!

Поли избухна в смях, който изненада и двете.

— Не мога! Вързана съм!

След миг от кухнята се чу хлопването на вратата на хладилника и Нети извика:

— Да сложа ли кафе? Искаш ли?

— С удоволствие — отвърна Поли. Ръкавиците бръмчаха по-силно сега и топлината им бе станала по-осезаема. Или наистина помагаха, или хапчето бе започнало да действа, за разлика от онова в пет сутринта. — Стига да не те задържам, Нети…

Тя се показа на вратата. Беше си сложила престилка и стискаше старо калаено джезве в едната ръка. За нищо на света не би направила кафе в компютризираната кафе-машина, с която Поли се бе сдобила наскоро… а и Поли не можеше да не признае, че кафето ставаше къде-къде по-добро в калаеното джезве.

— Никъде не ми е толкова приятно — отвърна гостенката. — Освен това къщата е заключена отвсякъде, а Райдър е на поста си.

— Сигурна съм — усмихна се Поли.

Прекрасно познаваше Райдър. Той тежеше всичко на всичко осем килограма и подлагаше коремчето си за любимото почесване на всеки, който се озовеше пред прага — бил той пощальон, инкасатор или амбулантен търговец.

— Мисля, че тя и без това е решила да ме остави на мира — каза Нети. — Предупредих я. Не съм я виждала да се мотае наоколо оттогава, така че сигурно най-после се е сетила, че говоря сериозно.

— Какво? Кого си предупредила? — попита Поли, но Нети вече се бе шмугнала обратно в кухнята, а тя наистина бе вързана за фотьойла с тия ръкавици и не можеше да се помръдне.

Когато Нети се върна с таблата с кафе, перкоданът вече бе започнал да замъглява съзнанието на Поли и тя бе забравила за странната забележка на приятелката си. В крайна сметка странните приказки не бяха нещо необичайно за нея.

Нети сложи захар и сметана в кафето на Поли и поднесе чашата пред устните й. После двете се разприказваха за това-онова и не след дълго разговорът се завъртя около новия магазин. Нети отново й разказа за това как си е купила кристалния лампион, но този път й спести почти детското въодушевление, което Поли бе очаквала, имайки предвид какво невероятно събитие е тази покупка в живота й. Разговорът обаче я подсети за бележката, която господин Гонт бе изпратил в кутията за сладкиш.

— Щях да забравя — господин Гонт ме покани да намина днес следобед. Имал нещо, което щяло да ме заинтригува.

— Не мислиш да ходиш, нали? С тия ръце…

— Не знам. Чувствам се малко по-добре. Ръкавиците май наистина помогнаха този път. Освен това не ми се ще да стоя цял ден тук — каза Поли и хвърли умоляващ поглед към Нети.

— Ами… какво да ти кажа… — Изведнъж нещо й хрумна.

— Ако искаш, мога да мина оттам на път за вкъщи и да го попитам дали би те посетил у дома.

— Глупости, Нети. Изобщо не ти е на път!

— Две преки — голяма работа! — отвърна тя и я погледна дяволито. — Освен това може пък да има още някоя кристална прелест. Не че имам пари, но какво ми пречи да разгледам.

— И все пак да го каниш тук…

— Ще му обясня каква е ситуацията — каза решително Нети и започна да прибира нещата върху таблата. — Защо не, търговците често правят демонстрации по домовете.

Поли я гледаше с въодушевление и обич.

— Знаеш ли, Нети, много си различна, когато си тук.

— Така ли?

— Да.

— В какъв смисъл?

— В положителен. Както и да е. Мисля, че ще се разходя до „Неизживени спомени“, стига болките да не започнат пак, но ако наистина имаш път натам…

— Имам. — В очите на Нети грееше зле прикрито желание. Веднъж изникнала, идеята й да посети магазина вече се бе превърнала в задължение. Грижите й към Поли се бяха отразили като мехлем на нервите й.

— … и завариш господин Гонт, дай му телефонния ми номер и го помоли да ми се обади, ако е пристигнало онова, което иска да ми покаже. Става ли?

— Става — отвърна тя и стана да отнесе таблата в кухнята.

После свали престилката, наметна палтото си и се върна да свали ръкавиците от ръцете на Поли. Тя отново й поблагодари, не само за лазанята. Ръцете още я боляха, но болката бе съвсем поносима. Освен това можеше да движи пръстите си.

— Няма за какво да ми благодариш — отвърна й Нети. — Знаеш ли? Наистина изглеждаш по-добре. Цветът се върна на лицето ти. Като те видях сутринта, направо се уплаших. Искаш ли да направя нещо друго, преди да тръгна?

— Не, няма какво. — Поли се протегна и тромаво хвана ръката й. — Толкова се радвам, че дойде.

В редките случаи, в които Нети се усмихваше, тя го правеше с цялото си лице — сякаш слънце блясваше зад тъмен облак.

— Обичам те, Поли.

— И аз — отвърна развълнувана тя.

Нети си тръгна.

Поли не знаеше, че я вижда за последен път жива.

6

Входната врата на Нети Коб не беше по-сложна за отваряне от кутия с бонбони. Първият ключ, който Хю напипа, след малко наместване освободи езичето.

Малко кученце, жълто, с бяло петно на гърдите, седеше на пода в антрето. То излая кратко и строго, когато едрата сянка на мъжа скри от очите му яркото утринно слънце.

— Ти трябва да си Райдър — каза тихо той и бръкна в джоба си.

Кученцето джафна отново и се търкулна по гръб, вирнало четирите си лапи във всички посоки.

— Я! Много мило! — зачуди се Хю.

Райдър тупна с опашка по дървения под вероятно в знак на съгласие. Хю затвори вратата и клекна до кучето. С едната си ръка почеса гърдите на Райдър, напипвайки онова вълшебно място, което по някакъв начин е свързано със задната дясна лапа и я кара да подскача смешно във въздуха, а с другата извади швейцарското си ножче от джоба на якето.

— Ти нали си добро момче? — заприказва му той. — Да, добро момче.

После спря да го чеше и извади някаква бележка от ризата си. На нея с разкривения му ученически почерк бе написано съобщението, което лисичата опашка му бе продиктувала — Хю беше седнал да го запише още преди да се облече сутринта, само и само да не забрави някоя дума.

Той извади тирбушона, скрит в един от улеите на ножче и надяна бележката на него. После сграбчи дръжката в силния си юмрук, прокара тирбушона между пръстите си и със свободната си ръка отново започна да чеше Райдър, който през цялото време бе лежал по гръб, кротък като мушица, вперил радостен поглед в него.

— Я какво добро момче си бил. Ти май си най-доброто кученце, а? — говореше Хю и не спираше да чеше пухкавото коремче на кучето. Райдър умираше от удоволствие и весело риташе със задните си лапи, като че кара невидимо колело. — Да, добро момче. А знаеш ли какво си имам аз? Имам си лисича опашка! Да-а-а!

Той насочи тирбушона с бележката към бялото петно на гърдите на Райдър.

— А знаеш ли какво още? Мисля да я задържа!

Ръката, която допреди секунди галеше кученцето, сега го притискаше към пода, а другата ръгаше тирбушона в гърдите му — веднъж, два, три пъти. Бликна топла кръв и оплиска и двете ръце на Хю. Кучето пририта, пририта и се отпусна безжизнено на пода. Никой вече нямаше да чуе строгия му, но безобиден лай.

Мъжът се изправи. Сърцето блъскаше да изскочи от гърдите му. Изведнъж се почувства толкова ужасно от това, което бе сторил, че едва не му прилоша. Луда или не, Нети беше сам-сама на тоя свят, а той бе убил може би единствения й истински приятел.

Обърса окървавените си ръце в ризата. На тъмната вълна петната почти не се забелязваха. Не можеше да откъсне поглед от кучето. Нима наистина го бе направил? Да, наистина. Знаеше го, но му беше трудно да го повярва. Сякаш бе изпаднал в някакъв транс или нещо подобно.

Вътрешният му глас, онзи, който от време на време му говореше за срещите на Анонимните алкохолици, изведнъж се обади.

„Да. И след време може би ще съумееш да го повярваш. Но не се заблуждавай. Не си бил във никакъв транс. Много добре знаеше какво вършиш.

И защо.“

Обзе го паника. Трябваше веднага да се махне оттук. Отстъпи бавно назад и едва не извика, когато се блъсна в затворената врата. Затърси гърбом дръжката, напипа я, отвори вратата и се измъкна от дома на Нети. Озовал се най-после навън, той се огледа трескаво наоколо, сякаш очакваше да види половината град, събран в двора на Нети Коб. На улицата нямаше жив човек. Само едно момченце се изкачваше по стръмното с колелото си. То мина покрай Хю, без дори да го погледне, и след него остана само звънът на църковните камбани. Този път приканваха методистите.

Хю забърза надолу по тротоара. Повтаряше си да не тича, но все пак стигна до камиона почти на бегом. Отвори вратата, пъхна се зад волана и понечи да мушне ключа в стартера. Три или четири пъти проклетият ключ се изплъзваше от разтрепераните му пръсти и накрая му се наложи да хване китката си със свободната ръка, за да го пъхне на мястото му. По челото му изби пот. Беше преживял много утрини след безпаметно пиянство, но никога не се бе чувствал така — сякаш треска изгаряше тялото му.

Камионът запали с рев и изпусна облак син дим. В паниката кракът на Хю се изплъзна от съединителя и тежката машина подскочи и угасна. Хриптейки като обезумял, той отново запали двигателя и свърна зад ъгъла с бясна скорост.

Още преди да стигне до гробището за автомобили и да смени камиона със стария си очукан буик, вече бе забравил за Райдър и за ужасните неща, които бе правил с тирбушона. Други мисли занимаваха съзнанието му. Много по-важни и много по-тревожни. По пътя към къщи изведнъж го обзе почти налудничава увереност, че някой е бил в дома му, докато го е нямало, и че този някой е откраднал лисичата опашка.

Хю натисна газта, профуча по пустите улици и спря на сантиметри от разнебитената си веранда сред облаци прахоляк. Скочи от колата и хукна презглава по стълбите. Нахлу като хала в къщата, изтича до килера, отвори с трясък вратата и застанал на пръсти, започна да опипва най-горния рафт с разтреперани ръце.

Отначало не напипа нищо. Обзе го някаква смесица от гняв и ужас. А после ръката му потъна в меката и пухкава материя, която не беше нито коприна, нито вълна. Изведнъж душата му се изпълни с невероятно спокойствие и удовлетворение. Това чувство бе за него като храната за гладуващите, като съня за уморените… като хинина за трескавите. Стакатото в гърдите му най-после утихна. Той извади лисичата опашка от скривалището й, седна на масата в кухнята, положи опашката на месестите си бедра и започна да я гали с две ръце. Седя така повече от три часа.

7

Момчето, което Хю видя, но не можа да разпознае, онова с колелото, бе Брайън Раск. Той също бе имал своя странен сън предишната нощ, вследствие на което бързаше по свои си задачи.

В съня му седмият мач от Световната серия тъкмо започваше — онази Световна серия от времето на Елвис, с нейното неизменно дерби „Доджърс“ срещу „Янкийс“. Санди Коуфакс загряваше встрани от игрището и говореше с Брайън Раск. Казваше му какво трябва да направи. Обясняваше му всяка стъпка, всяко действие и Брайън прекрасно разбираше за какво става дума.

Проблемът бе, че момчето просто не искаше да прави повече номера.

Беше му ужасно трудно да спори с бейзболна звезда като Санди Коуфакс, но все пак се опитваше.

— Не ме разбирате, господин Коуфакс. Трябваше да изиграя един номер на Уилма Джърсик, направих го и толкоз.

— Е? — недоумяваше Санди Коуфакс. — Какво искаш да кажеш?

— Ами такава беше уговорката — осемдесет и седем цента и един трик.

— Сигурен ли си, малкият? За един трик ли се разбрахте? Да си чул нещо като „не повече от един“? Нещо така по-юридическо?

Брайън не можеше да си спомни добре, но мисълта, че са го хванали натясно все по-силно глождеше съзнанието му. Чувстваше се като мишка в капан, заклещен, със сиренце в устата.

— Нека ти кажа нещо, малкия. Сделката…

Той млъкна, пое дълбоко въздух, засили се и запрати топката в ръцете на прихващача отсреща. Когато прахолякът около ръкавицата се разсея, момчето с ужас установи, че познава очите, които го гледаха през маската на прихващача. Това бяха очите на господин Гонт.

Санди Коуфакс посрещна удара на господин Гонт, а после се обърна към Брайън и го погледна със стъклените си кафяви очи.

— Сделката е такава, каквато аз кажа, малкия.

Брайън изведнъж осъзна, че очите на Санди Коуфакс всъщност изобщо не бяха кафяви, а сини. В съня това му се стори напълно естествено — в крайна сметка Санди Коуфакс и господин Гонт бяха едно и също лице.

— Ако…

Коуфакс/Гонт вдигна ядосано ръка.

— Чуй ме, малкият. Ненавиждам тази дума. От всички думи на света, тази е може би най-отвратителната. Знаеш ли какво е „ако“, малкият? Онова, което излиза от задника ти.

Мъжът в демодирания екип на „Бруклин Доджърс“ скри бейзболната топка в ръкавицата си и застана очи в очи с Брайън. Наистина беше Лийлънд Гонт. Момчето се смрази от ужас.

— Разбрахме се да направиш номер на Уилма, Брайън, но никога не съм ти казвал, че ще се свърши само с една-единствена шегичка. Така ти се е сторило, малкият. Вярваш ли ми или искаш да чуеш запис на разговора ни?

— Вярвам ви — отвърна Брайън. Вече почти заекваше. — Вярвам ви, но ако…

— Какво ти казах за тая дума?

Момчето наведе виновно глава и тежко преглътна.

— Има още много хляб да изядеш, докато се научиш да пазариш като хората. Както и всички останали в Касъл Рок. Но нали затова съм тук — да ви обуча в тънкото изкуство на пазарлъците. Имаше навремето един човек, Поп Мерил, който поназнайваше нещо за тоя занаят, но той отдавна не е между живите. — Той се усмихна, разкривайки големите неравни зъби на Лийлънд Гонт на фона на длъгнестото лице на Санди Коуфакс. — А за сделките, Брайън, има много да се учиш.

— Но…

— Никакво „но“ — прекъсна го Коуфакс/Гонт и го изгледа сурово изпод козирката на бейзболната шапка. — Господин Гонт си знае работата. Можеш ли да го кажеш, Брайън?

Той преглътна два-три пъти, но от устата му не излезе нито звук. В очите му запариха сълзи.

Огромна, студена длан го сграбчи за рамото.

— Казвай!

— Господин Гонт… — Брайън преглътна отново, за да освободи място за думите. — Господин Гонт си знае работата.

— Точно така, малкия. Което значи, че ще правиш каквото аз ти кажа, защото иначе…

Момчето събра цялата си воля и направи едно последно усилие.

— Ами ако откажа? Ако не се съглася, защото не разбирам… правилата?

Коуфакс/Гонт извади бейзболната топка от ръкавицата си, сви юмрук около нея и от шевовете й се процедиха капчици кръв.

— Ти просто не можеш да откажеш, Брайън — каза спокойно той. — Късно е вече. Това е седмият мач от Световната серия. Всички пилци са в клетките, дошло е време да ги броим. Само се огледай. Хайде, огледай се!

Брайън погледна наоколо и се вцепени — стадионът се пукаше по шевовете от хора… които момчето познаваше до един. Видя майка си и баща си, седнали на треньорската скамейка редом до малкия му брат Шон. На първия ред, с коли и хот-дог в ръцете, се бяха подредили всичките му съученици от часовете по изговор, заедно с мис Ратклиф и тъпия й приятел Лестър Прат. Целият шерифски офис на Касъл Рок седеше на скамейките и пиеше бира от картонени чашки със снимките на участничките в тазгодишния конкурс „Мис Рейнголд“. Съученици, приятели, местни величия, Майра и Чък Ивънс, лелите, чичовците и братовчедите му — всички бяха там.

А когато Коуфакс/Гонт отново запрати окървавената топка към прихващача, Брайън видя, че зад маската този път е лицето на Хю Прийст.

— Ще те прегазя, приятелче — озъби се Хю и върна топката. — Ще те размажа на асфалта.

— Виждаш ли, малкият, вече не става дума само за някаква си снимка — каза му Коуфакс/Гонт. — Разбираш ме, нали? Когато се съгласи да оплескаш с кал чаршафите на Уилма Джърсик, ти сложи началото на нещо. Както шумен турист предизвиква лавина с виковете си. Сега изборът ти е съвсем прост — продължаваш… или се отказваш и си мъртъв.

В съня си Брайън се разплака. Разбираше. Разбираше всичко. Но вече нищо не можеше да промени.

Гонт отново стисна топката. Пръстите му потънаха в плътната й бяла обвивка и по шевовете отново рукна кръв.

— Ако не искаш всички в Касъл Рок да разберат, че ти си бил онзи, който е предизвикал лавината, по-добре прави, каквото ти казвам.

Той вече хлипаше.

— Когато сключваш сделки с мен, малкият — каза Гонт, заемайки позиция за поредното хвърляне, — помни две неща: господин Гонт си знае работата… и сделката не е приключила, докато господин Гонт не каже.

Той запрати топката към прихващача с онази сръчност, която бе направила Санди Коуфакс звезда (или поне такова бе мнението на бащата на Брайън), но при допира с ръкавицата на Хю Прийст топката експлодира. Кръв, коса и парчета плът се разлетяха в ясното есенно небе.

Брайън Раск се събуди и дълго плака.

8

Сега бе тръгнал да изпълни заръката на господин Гонт. Не бе срещнал трудности да се измъкне от къщи — просто каза на майка си, че не иска да ходи на църква, защото го боли стомахът (което всъщност си беше самата истина). Когато родителите му излязоха, той бързо се зае с приготовленията.

Беше му тежко да върти педалите на колелото, но още по-трудно успяваше да го балансира заради кошницата за пикник в малкия багажник. Тя тежеше като олово и когато стигна до дома на Джърсик, Брайън едва дишаше. Този път нямаше колебание, нито пробно звънене на вратата, нито предварително репетирана историйка. В къщата нямаше жив човек. В съня Лийлънд Гонт му бе казал, че семейство Джърсик ще останат дълго след литургията в единадесет, за да обсъждат предстоящата Вечер в казиното, а после ще ходят на гости у приятели. Брайън нямаше основание да не му вярва. Единственото, което искаше, бе да приключи с тази отвратителна работа, колкото е възможно по-бързо. А след това щеше да се прибере вкъщи и да прекара остатъка от деня в леглото.

Той повдигна кошницата за пикник с две ръце и я свали на тревата. Беше зад оградата и никой не можеше да го види. Щеше да вдигне доста шум с онова, което му предстоеше да направи, но Гонт му бе казал да не се притеснява. Повечето от живеещите на Уилоу Стрийт били католици и задължително посещавали литургията в единадесет. Брайън не знаеше дали това е истина или не, но със сигурност знаеше две неща: че господин Гонт си знае работата и че сделката не е приключила, докато господин Гонт не каже.

А сделката бе именно това.

Брайън отвори кошницата. Вътре имаше десетина камъка, увити в листове от ученическата му тетрадка. На всеки лист с големи букви пишеше:

Момчето взе един от камъните, отдалечи се на десетина стъпки от панорамния прозорец на дневната на семейство Джърсик и замахна. Поколеба се за миг, а после, също като Санди Коуфакс в седмия мач от Световната серия, запрати камъка към стъклото. Чу се пронизителен трясък, последван от глухото тупване на камъка върху мекия килим вътре. Звукът на счупено стъкло имаше особен ефект върху Брайън. Страховете му го напуснаха, а отвращението му към тази работа — която и най-развихреното въображение не можеше да определи като безобиден номер — изведнъж се изпари. Звукът на счупено стъкло го възбуждаше… караше го да се чувства както когато си мечтаеше за мис Ратклиф. Но мечтите бяха нещо въображаемо, а това тук… Това тук бе самата действителност.

Изведнъж той си даде сметка, че повече от всякога иска да запази снимката на Санди Коуфакс за себе си. Беше открил още една истина за вещите и странните психологически състояния, които те предизвикват: колкото по-дълго се бориш за нещо, толкова по-силно го желаеш.

Брайън взе още два камъка и се доближи до счупеното стъкло. Погледна вътре и видя камъка, който току-що бе хвърлил. Той лежеше на пода между кухнята и дневната и изглеждаше толкова абсурдно — като гумен ботуш на църковен олтар или пък роза на двигателя на някой трактор. Единият от ластиците, с които бе закрепена бележката, бе изхвръкнал, но другият си беше на мястото. Момчето извърна глава и погледът му попадна на новото „Сони“ на семейство Джърсик.

Той се засили, замахна и камъкът удари телевизора право в десятката. Кинескопът изкънтя на кухо, присветна и върху килима се изсипа дъжд от стъкла. Телевизорът се разклати на стойката си, но не падна.

— Удар номе-е-ер… две! — смутолеви Брайън и се изхили злобно.

После запрати втория камък по някакви керамични съдинки на масата до дивана, но не уцели и удари стената, отронвайки част от мазилката.

Хвана дръжката на кошницата за пикник с две ръце и я завлече от едната страна на къщата. Счупи два прозореца и се премести отзад. Запрати един камък с размерите на самун хляб през горната част на кухненската врата, а после хвърли още няколко през дупката. Един от тях разби на парчета кухненския робот, който стоеше на плота, а другият потроши стъклената врата на микровълновата фурна и се настани вътре.

— Удар номе-е-ер… три! — извика Брайън и така се разсмя, че едва не подмокри гащите си.

Когато въодушевлението му отмина, той завърши обиколката на къщата. Кошницата вече беше по-лека и можеше да я носи с една ръка. С последните три камъка счупи прозорците на мазето, които се подаваха зад есенните цветя на Уилма, и накрая оскуба част от цветовете. Приключил със задачата, той затвори кошницата, върна се при колелото, натовари я отгоре и тръгна към къщи.

Семейство Мизлабурски живееха непосредствено до Джърсик. Когато Брайън излезе от двора на Джърсик, госпожа Мизлабурски отвори вратата и излезе на площадката. Беше облечена в яркозелен халат, със сигнално червена забрадка на главата и приличаше на коледна картичка.

— Какво става, момче? — попита тя рязко.

— Не знам точно. Мисля, че господин и госпожа Джърсик се карат — отвърна той, без да спира. — Тъкмо бях тръгнал да ги питам дали имат нужда някой да им рине снега през зимата, но като видях каква е работата, реших да дойда друг път.

Госпожа Мизлабурски хвърли бегъл поглед към къщата на Джърсик, но през оградата се виждаше само вторият етаж.

— Ако бях на твое място изобщо нямаше да се връщам — каза тя. — Тази жена ми напомня за ония малки рибки в Южна Америка, които могат да изядат цяла крава.

— Пираните ли?

— Да, точно те.

Брайън продължаваше да върти педалите. Вече се отдалечаваше от жената със зеления халат и червената забрадка. Сърцето му биеше, но нито по-силно, нито по-учестено от обикновено. Част от него беше убедена, че все още сънува. Изобщо не се чувстваше на себе си. Не можеше да си представи, че това е същият онзи Брайън Раск, който получаваше само петици и шестици в училище, който беше член на Ученическия съвет и чието поведение винаги бе „примерно“.

— Тая в най-скоро време ще убие някого! — викна подире му съседката. — Помни ми думата!

— Няма да се учудя! — промърмори запъхтян той.

Наистина прекара остатъка от деня в леглото. При нормални обстоятелства това би притеснило Кора, дори дотолкова, че да заведе Брайън на лекар, но в този ден тя почти не забеляза, че синът й не се чувства добре. Всичко беше заради очилата, които господин Гонт й бе продал — откакто ги имаше, тя просто не можеше да мисли за друго.

Брайън стана към шест часа, петнадесет минути преди баща му да се върне от целодневен риболов с приятели. Взе си „Пепси“ от хладилника и веднага надигна кутията. Чувстваше се по-добре.

Чувстваше се сякаш окончателно е изпълнил своята част от задълженията по сделката с господин Гонт.

Дори му хрумна, че търговецът наистина си знае работата.

9

Без дори да подозира каква неприятна изненада я очаква вкъщи, Нети Коб бодро крачеше по Мейн Стрийт към „Неизживени спомени“. Макар че бе неделя, тя почти бе сигурна, че ще намери магазина отворен и не се излъга в очакванията си.

— Госпожо Коб! — възкликна Лийлънд Гонт, като я видя на вратата. — Толкова се радвам да ви видя!

— Аз също, господин Гонт — отвърна тя и наистина беше така.

Той пристъпи напред и й подаде ръка, но Нети се измъкна от ръкостискането. Това бе ужасно невъзпитано, но просто не можеше да се въздържи. Слава Богу, господин Гонт прояви разбиране. Усмихна се, затвори вратата след нея и с бързината на професионален покерджия, обърна табелката на вратата.

— Заповядайте, госпожо Коб! Моля ви, седнете!

— Е, добре… но идвам само за да ви кажа, че Поли… Поли е…

Почувства се някак странно. Не точно зле, но странно. Като замаяна. Седна тромаво в един от плюшените фотьойли, а после, когато очите на господин Гонт се впериха в нейните, сякаш целият свят се побра в тях.

— Поли не се чувства добре, нали? — попита той.

— Да — отвърна Нети с облекчение. — Ръцете й, нали знаете…

— Артрит, знам, животът е тежък, а накрая умираш, Нети. — Очите му продължаваха да растат. — Но няма нужда да й се обаждам… или да я посещавам у дома. Ръцете й са по-добре вече.

— Така ли? — попита отнесено тя.

— Бъди сигурна! Още я болят, което е чудесно, но болката не е такава, че да не може да излезе от къщи, а това е още по-радостно, нали, Нети?

— Да — отвърна немощно, но нямаше и представа с какво се съгласява.

— А на теб — каза Гонт с най-веселия си глас — ти предстои голям ден, Нети.

— Така ли?

Това беше новост за нея — бе имала намерение да прекара следобеда в любимия си фотьойл с плетка в ръка, гледайки телевизия заедно с Райдър.

— Да, изключителен ден. Защо не си починеш малко тук, докато донеса нещо. Искаш ли?

— Да…

— Добре. А защо не затвориш очи? Почини си хубаво, Нети!

Тя послушно затвори очи. След неизвестно време господин Гонт се върна и й каза да ги отвори отново. Нети се подчини и изпита силно разочарование. Когато някой ти каже да си затвориш очите, винаги очакваш с нещо да те изненада. Тя се бе надявала, че когато отвори очи, той иде й поднесе поредния кристален лампион, но в ръцете му нямаше нищо с изключение на едно тесте листчета. Те бяха малки и розови и на всяко от тях пишеше:

— О! — възкликна тя. — Помислих си, че ще ми донесете цветен кристал.

— Смятам, че вече няма да имаш нужда от кристали, Нети.

— Нима? — Разочарованието отново сви сърцето й, този път по-силно.

— Да. Жалко, но е факт. И все пак мисля, че си спомняш какво ми обеща. Помниш, нали?

— Да — отвърна тя. — Искате да направя някакъв номер на Бъстър. Да сложа някакви листчета в къщата му.

— Точно така, Нети. Много добре. Пазиш ли ключа, който ти дадох.

Бавно, като под вода, тя извади ключа от джоба на палтото си и го показа на Гонт.

— Браво! — каза й мило. — А сега го прибери обратно да не се загуби. Чудесно. Ето ти и листчетата.

Той сложи тестето в едната й ръка, а в другата пъхна ролка лепенки.

Някъде вътре в съзнанието на Нети светна червена лампа, но тя бе слаба и далечна и остана незабелязана.

— Дано не ми отнеме много време. Трябва да се прибирам вече. Райдър сигурно е огладнял. Райдър е кучето ми.

— Да, знам — каза господин Гонт и я дари с широка усмивка. — Но имам чувството, че той днес не е особено гладен. Освен това съм сигурен, че няма да се изпишка на килима.

— Но…

Той докосна устните й с един от дългите си пръсти и тя усети, че всеки момент ще повърне.

— Не! — проплака. — Недейте, отвратително е.

— И други са ми го казвали. Но ако не искаш да се държа отвратително с теб, Нети, никога не ми казвай тази противна дума.

— Каква дума?

— „Но“. Ненавиждам това „но“. Без него светът щеше да бъде къде-къде по-хубав. Кажи ми нещо друго, Нети, нещо, което обичам. Нещо, което направо обожавам.

— Какво?

— Кажи това: Господин Гонт си знае работата.

— Господин Гонт си знае работата — повтори Нети и още преди думите да излязат от устата й, тя си даде сметка колко верни са те.

— Господин Гонт винаги си знае работата.

— Господин Гонт винаги си знае работата.

— Да, точно като Господ — изсмя се злокобно той, а очите му бързо потъмняха през зелено и кафяво до черно. — А сега, Нети, слушай внимателно! Трябва само да ми направиш една малка услуга, а после си свободна да си вървиш. Разбираш ли ме?

Нети разбираше и слушаше много внимателно.

1

Саут Перис17 е малко и занемарено градче на осемнадесет мили от Касъл Рок. Освен него в Мейн има още много други, които носят имена на европейски градове и държави — имаме си Мадрид (или Мед-дрид, както го произнасят местните), Швеция, Етна, Кале, Кембридж и Франкфурт. Може би някой знае как и защо толкова много селища за били наречени с такива екзотични имена, но не и аз.

Знам обаче, че преди двадесетина години един много добър френски готвач решил да се премести от Ню Йорк и да отвори собствен ресторант около езерата на Мейн. А после преценил, че едва ли има по-добро място за едно такова начинание от градче, наречено Саут Перис, и дори вонята от кожарската фабрика не могла да го разубеди. Резултатът бил един ресторант на име „Морис“. И до ден-днешен е там, на шосе 117 край линията, врата срещу врата с „Макдоналдс“. Именно в „Морис“ Данфърд „Бъстър“ Кийтън заведе жена си на обяд в неделя, 13 октомври.

Миртъл бе прекарала почти целия ден в щастливо опиянение и причината за това не бе в прекрасната храна на „Морис“. През последните няколко месеца — всъщност почти година — да се живее с Данфърд бе просто отвратително. Той се сещаше за нея само колкото да й се разкрещи. Самочувствието й, което и без това не беше на кой знае какво ниво, падна още по-ниско. Като всяка жена Миртъл знаеше, че за да нараниш някого, не е нужно да използваш юмруците си. Езикът често вършеше по-добра работа. А Данфърд Кийтън знаеше как да използва своя и през последната година бе направил хиляди невидими рани с острите му краища.

Тя не знаеше нищо за хазарта — съвсем искрено вярваше, че той ходи на хиподрума само за да гледа. Не знаеше и за злоупотребите. Беше подочула, че някои от роднините на Данфърд са имали проблеми със здравето, но не свързваше поведението на мъжа си с това. Той не пиеше до забрава, не излизаше гол по улиците, не си говореше сам и тя нямаше причина да смята, че нещо с психиката му не е в ред. Затова търсеше вината в себе си. Просто бе решила, че нещо в нея не е наред и че заради това нещо Данфърд в един момент бе престанал да я обича.

От шест месеца насам тя се мъчеше да приеме нерадостната мисъл, че ще прекара останалите двадесет, а може би и тридесет години от живота си в съжителство с този мъж, който постепенно бе станал злобен, саркастичен, накрая и напълно безразличен към нея. За него тя бе просто една вещ… докато не се изпречеше на пътя му. А ако го направеше — ако вечерята не беше готова, когато той бе готов за нея, ако подът в кабинета му изглеждаше мръсен, ако страниците на вестника бяха разбъркани, когато сядаше да закусва сутрин — тогава той я наричаше тъпачка. Казваше й, че дори главата й да падне, няма да го усети. Казваше й, че ако в главите вместо мозък има динамит, тя няма да може и носа си да издуха без капсул-детонатор. В началото Миртъл правеше някакви опити да се защитава от нападките му, но той сриваше защитата й като пясъчна кула. Ако му се ядосаше, той се нахвърляше срещу нея така обезумял, че направо я плашеше. Затова тя вдигна ръце и се примири със съдбата си. Усмихваше се безпомощно на гнева му, обещаваше, че ще се поправи, и се затваряше в спалнята им, дето плачеше и се молеше да има с кого да поговори.

Вместо с приятелка говореше с куклите си. Бе започнала да ги колекционира през първите няколко години от брака им и винаги ги държеше скрити на тавана. През последната година обаче бе свалила куклите в килера и от време на време, когато очите й пресъхнеха от плач, тя се затваряше в малката стаичка и си играеше с тях. Те никога не крещяха, не обиждаха, не я питаха от само себе си ли е толкова глупава или е взимала уроци.

Вчера, в новия магазин, Миртъл бе видяла най-прекрасната кукла на света.

А днес всичко изведнъж се бе променило.

Още от сутринта.

Тя за пореден път пъхна ръка под масата и се ощипа, за да се увери, че не сънува. Но дори и след ощипването продължаваше да седи в „Морис“, а срещу нея Данфърд ядеше с апетит, на лицето му имаше усмивка, която почти й изглеждаше чужда след толкова време.

Не знаеше какво е предизвикало промяната в него, не смееше и да попита. Знаеше, че предишната вечер бе ходил на хиподрума в Люистън — както почти винаги правеше, вероятно защото хората, които срещаше там бяха по-интересни от онези, с които ежедневно се сблъскваше в Касъл Рок (жена му например) — и когато се събуди сутринта, Миртъл очакваше да намери неговата половина от леглото празна и да го чуе да мърмори ядосано на долния етаж.

Но той лежеше в леглото до нея, облечен в червената раирана пижама, която тя му бе подарила за Коледа. За пръв път го виждаше да я носи. Всъщност, доколкото й бе известно, изобщо не я бе обличал досега. Беше буден, обърна се към нея и я погледна усмихнат. В първия момент тази усмивка я уплаши. Помисли си, че се готви да я убие.

Но той я погали по гърдите и й намигна.

— Какво ще кажеш, Мирт? Или ти е рано още?

И така двамата се любиха. Любиха се за пръв път от пет месеца насам. Той беше направо страхотен, а ето, че сега обядваха в „Морис“ в ранния неделен следобед като млада влюбена двойка. Миртъл не знаеше какво бе чудото, променило така мъжа й за една нощ, но и не я интересуваше. Единственото, което искаше, бе да се наслаждава на тези мигове, с надеждата, че няма да са кратки.

— Всичко наред ли е, Мирт? — попита Кийтън и вдигна глава от чинията.

Тя посегна свенливо през масата и докосна ръката му.

— Да. Всичко е просто… чудесно — отвърна и бързо взе салфетката да избърше очите си.

2

Кийтън нагъваше своя „Бьоф Борнен“, или както там му викат французите, с огромен апетит. Причината за това щастие бе съвсем проста. Всички коне, на които бе заложил с помощта на играта снощи, бяха спечелили. Дори Малабар, при шансове тридесет към едно. На връщане към Касъл Рок той направо летеше от радост с осемнадесет хиляди долара, натъпкани по джобовете на сакото му. Букмейкърът му сигурно още се чудеше къде са отишли парите, но Кийтън знаеше. Те бяха на сигурно място, заключени в кабинета му при безценната игра.

За пръв път от месеци той спа добре, а когато се събуди, вече имаше бегла представа как да се държи на проверката. Това във всички случаи бе по-обнадеждаващо от лепкавата каша, която витаеше из главата му, откакто получи писмото. Явно, за да излезе от тази дупка, му бе достатъчна една печеливша вечер на хиподрума.

Беше му ясно, че няма да може да върне всичките пари, преди да падне гилотината. Хиподрумът в Люистън бе единственият, на който се провеждаха нощни състезания през есента, а и печалбите бяха дребна работа. Можеше да обиколи селските панаири и да изкара някоя и друга хилядарка от надбягванията там, но и това нямаше да е достатъчно. А не можеше да печели на всеки кон, както снощи. Букмейкърът му щеше да се усъмни и щеше да откаже да приема залозите му.

Но се надяваше да възстанови част от сумата и да намали размера на злоупотребите. А можеше да измисли и някоя трагедия. Стопроцентово сигурен проект, който просто се е провалил, ужасна грешка… за която изцяло поема отговорност и се задължава да поправи. Можеше също да отбележи, че един безскрупулен човек, поставен в неговото положение, не би се поколебал да измете и последния долар от общинската хазна и да избяга на някое слънчево местенце, с палми, бели плажове и хубави момичета, откъдето екстрадирането е трудно или направо невъзможно.

Можеше да се направи на Христос и да прикани онзи, който се смята за безгрешен, да хвърли първия камък. Това щеше окончателно да им затвори устите. Ако имаше поне един от тях, който да не е бъркал в кацата с държавния мед, Кийтън бе готов да му изяде чорапите. Без сол.

Щяха да му дадат време. Сега, когато бе успял да се отърси от първоначалната паника и да обмисли трезво ситуацията, той бе почти сигурен, че ще го изчакат. В края на краищата и те бяха политици като него. И отлично знаеха, че веднъж приключила с Дан Кийтън, пресата ще си остави достатъчно катран и чернилка и за тях, пазителите на общественото доверие. Бяха наясно с въпросите, които щяха да излязат на бял свят при едно разследване или (не дай Боже!) съдебен процес за злоупотреби. Въпроси като откога — във финансови години, ако обичате, господа — мистър Кийтън върти скромните си далавери? Въпроси като защо Данъчната служба не е надушила от самото начало измамата? Изобщо въпроси, които всеки амбициозен човек би окачествил като смущаващи.

Може би щеше да отърве кожата. Не беше сигурно, но изглеждаше възможно.

Благодарение на господин Лийлънд Гонт.

Господи, как обичаше този човек!

— Данфърд? — попита кротко Миртъл.

— А? — вдигна глава той.

— От години не съм прекарвала толкова прекрасен ден. Просто ми се искаше да ти го кажа. Много се радвам, че ми е толкова хубаво. С теб.

— О! — възкликна той и с ужас установи, че в първия момент не можа да си спомни името на жената, която седеше срещу него. — Ами… и аз се радвам… Мирт.

— Ще ходиш ли на хиподрума тази вечер?

— Не, тази вечер мисля да си остана у дома.

— Чудесно.

Всъщност виждаше й се толкова невероятно, че отново й се наложи да крие сълзите си.

Той се усмихна — не беше онази усмивка, която я бе запленила в началото на връзката им, но беше съвсем искрена.

— Искаш ли десерт, Мирт?

— Ах, ти! — засмя се тя и замахна със салфетката по него.

3

Домът на Кийтън се намираше в обширно имение в Касъл Вю. Разстоянието дотам бе доста голямо и когато стигна до върха на хълма, Нети Коб беше премръзнала и уморена. По пътя се бе разминала с двама-трима минувачи, но никой от тях не й обърна внимание. Вятърът се бе усилил и всички бяха свили глави в яките на палтата си. Една рекламна притурка от неделния „Телеграм“ се понесе по улицата и отлетя в прибуленото небе като някаква странна птица. Тя свърна зад ъгъла и влезе в двора на семейство Кийтън.

Господин Гонт й бе казал, че Бъстър и Кийтън ще отсъстват от къщи, а господин Гонт си знаеше работата. Вратата на гаража бе отворена и от огромния кадилак, който Бъстър караше, нямаше и следа.

Нети се изкачи по стълбите, спря пред входната врата и извади тестето и лепенките от джоба си. Искаше й се да се прибере вкъщи при Райдър и бързаше да си свърши работата колкото е възможно по-скоро. Дори нямаше да плете. Щеше просто да седне пред телевизора с кристалния лампион в скута си и спокойно да изгледа неделния филм. Откъсна първото розово листче и го лепна върху табелката на вратата. После прибра лепенката и листчетата в единия джоб, извади ключа от другия и го пъхна в ключалката. Преди да отвори вратата, тя хвърли бегъл поглед към бележката, която току-що бе залепила.

Премръзнала или не, тя просто не можеше да сдържи усмивката си. Шегата наистина си я биваше, особено като се има предвид как караше Бъстър. Направо бе чудо, че не беше прегазил някого. И все пак не завиждаше на онзи, който бе разписал квитанцията. Съветникът можеше да бъде ужасно отмъстителен и изобщо не носеше майтап.

Тя завъртя ключа. Вратата се отвори без усилие и Нети прекрачи прага.

4

— Още кафе? — попита Кийтън.

— Не, благодаря. Нищо не мога да поема повече — отвърна Миртъл с усмивка.

— Да си вървим тогава. Искам да гледам мача по телевизията. — Той погледна часовника си. — Ако побързаме, може би ще хвана първото полувреме.

Жена му кимна, по-щастлива от всякога. Телевизорът беше в дневната и щом Дан имаше намерение да гледа мача, това означаваше, че няма да прекара следобеда, затворен в кабинета си.

— Да побързаме тогава — каза тя.

— Келнер? Сметката, ако обичате — махна той.

5

Нети вече не бързаше да се прибира. Харесваше й да бъде в къщата на Бъстър и Миртъл.

Първо, защото вътре бе топло и второ, защото това я изпълваше със странно чувство за власт — сякаш гледаше зад кулисите на два човешки живота. Започна с горния етаж. Огледа всички стаи, които съвсем не бяха малко особено като се има предвид, че Бъстър и Миртъл нямаха деца. Отвори чекмеджетата на Миртъл и внимателно разгледа бельото й. Част от нещата бяха скъпи и качествени, но изглеждаха поостарели. Същото важеше и за дрехите в гардероба. Нети продължи към банята, проучи лекарствата в аптечката, влезе в килера, огледа куклите. Хубава къща. Направо прекрасна къща. Жалко, че човекът, който живееше в нея, беше такъв боклук.

Погледна часовника си и си помисли, че е време да разлепи бележките си. Нищо, и това ще стане. Само да разгледа и долния етаж.

6

— Данфърд, не караме ли твърде бързо? — попита притеснено Миртъл, когато мъжът й задмина някакъв камион и засече насрещно движещата се кола.

— Бързам за мача — отвърна Кийтън и сви по Мейпъл Роуд покрай табелата, на която пишеше: КАСЪЛ РОК — 8 МИЛИ.

7

Нети включи телевизора — семейство Кийтън имаха огромен цветен „Панасоник“ — и загледа неделния филм. Ава Гарднър играеше в него, и Грегъри Пек. Той изглеждаше влюбен в Ава, макар че не можеше да се каже със сигурност. Може би пък обичаше другата. Беше станала ядрена война, а Грегъри Пек бе капитан на подводница. Фабулата не я заинтригува особено и тя угаси телевизора. Залепи поредната бележка на екрана й продължи към кухнята. Огледа шкафовете — съдовете бяха прекрасни, но тенджерите и тиганите не бяха нищо особено. После надникна в хладилника и се намуси. Много огризки! Многото огризки бяха явен признак за немарливост в домакинството. Не че Бъстър можеше да разбере. Мъже като него не бяха в състояние да се ориентират в кухнята дори с карта и куче-водач.

Нети отново погледна часовника си и се стресна. Беше изгубила твърде много време в разглеждане на къщата. С шеметна бързина тя започна да къса розовите бележчици и да ги лепи където й попадне — на хладилника, на печката, на телефона, който висеше на стената в кухнята… И колкото по-бързо действаше, толкова по-неспокойна ставаше.

8

Нети тъкмо се бе хванала на работа, когато червеният кадилак на Кийтън прекоси „Тин Бридж“ и тръгна нагоре по „Уотърмил Лейн“ към Касъл Вю.

— Данфърд? — обади се неочаквано Миртъл. — Ще ме хвърлиш ли до Аманда Уилямс? Знам, че не ни е на път, но съдинката ми за фондю е при нея… Помислих си… — Свенлива усмивка за миг озари лицето й. — Реших, че няма да е лошо да ти направя нещо за хапване. За мача, де. Нали ще ме хвърлиш, аз после сама ще се прибера.

Той понечи да й каже, че домът на Уилямс изобщо не му е на път, че мачът всеки момент ще започне и че въобще не и е притрябвало да си взима проклетата тенджера точно сега. Отгоре на всичкото мразеше сирене, особено когато бе горещо и разтопено. Сигурно бъкаше от бактерии.

После размисли. Освен него Градската управа се състоеше от две тъпи копелета и една проста кучка. Манди Уилямс беше кучката. В петък Кийтън бе положил известни усилия да се види с Бил Фулертън, градския бръснар, и Хари Самюълс, единствения погребален агент на Касъл Рок, като се постара срещите да изглеждат съвсем случайни, макар че всъщност не бяха. Не се знаеше дали Данъчната служба не е започнала и на тях да праща писма. При тия двамата засега нямаше проблеми, но кучката Уилямс бе заминала извън града в петък и той не бе успял да преслуша.

— Добре — каза на Миртъл и небрежно добави: — Виж там, питай я дали не е станало нещо в Общината, което да не знам.

— О, скъпи, знаеш, че хич не ме бива в тия работи…

— Знам, знам! Но нищо не ти пречи просто да попиташ нали? Все толкова акъл имаш!

— Да, да — побърза до отговори тя. Той я потупа но ръката.

— Извинявай.

Погледна го изумена. Извиняваше й се. Данфърд й се извиняваше! Сигурно и друг път го бе правил, откакто бяха женени, но Миртъл не си спомняше такъв случай.

— Само я питай дали не са й се обаждали от горе за нещо — поясни той. — Земеделие, екология, данъци… Бих дошъл лично да я попитам, но наистина искам да хвана мача.

— Добре, Дан.

Къщата на Уилямс се намираше по пътя за Касъл Вю. Кийтън вкара кадилака си в двора и спря зад колата на Аманда. Не беше американска, разбира се. „Волво“ или нещо такова. Кийтън все по-често се замисляше, че на тая жена или убежденията й са леви, или резбата.

Миртъл отвори вратата и слезе, хвърляйки отново онази свенлива и притеснена усмивка.

— До половин час ще се прибера.

— Хубаво. И не забравяй да я попиташ дали няма нещо спешно.

А ако отговорът на Аманда — колкото и объркано да му го предадеше Миртъл — събудеше и най-малките подозрения в него, той щеше лично да си поговори с кучката Уилямс… на следващия ден. Не днес. Днес денят бе изцяло негов. Чувстваше се толкова добре, че не искаше и да види Аманда Уилямс, камо ли да си приказва с нея.

9

Нети тъкмо беше залепила и последната бележчица в кабинета на Бъстър, когато в двора на семейство Кийтън избръмча автомобил. Сподавен писък се изтръгна от гърлото й. Краката й сякаш се заковаха за пода.

„Спипаха ме! — крещеше вътрешният й глас, а тихото ритмично мъркане на мощния двигател парализираше сетивата й. — Хванаха ме! Боже милостиви! Той ще ме убие!“

Гласът на господин Гонт й заговори. Вече не беше приятелски — беше студен и заповеднически и идваше някъде от дълбините на съзнанието й.

„Ако те хване, НАИСТИНА ще те убие, Нети. А ако се паникьосаш, със сигурност ще те хване. Изводът е прост: не изпадай в паника. Напусни стаята. Направи го веднага. Не тичай? Върви бързо. И колкото е възможно по-тихо.“

Тя се втурна с вдървени крака по стария турски килим, повтаряйки като исо: „Господин Гонт си знае работата. Господин Гонт си знае работата.“ Измъкна се от кабинета и влезе в дневната. Отвсякъде я гледаха розови листчета, залепени по всички възможни повърхности. Дори от полилея висеше едно залепено на дълга лента скоч.

Двигателят вече се чуваше кухо и приглушено. Бъстър бе влязъл в гаража.

„Давай, Нети! Излизай! Това е единственият ти шанс!“

Тя хукна през дневната, препъна се в някаква възглавница, просна се на земята и така удари глава си в пода, че едва не изпадна в безсъзнание. Ярки звезди заискриха пред погледа й. Нети се изправи, без да обръща внимание на кръвта по челото си, и панически задърпа дръжката на вратата.

Колата в гаража угасна.

Тя хвърли ужасен поглед към кухнята. Виждаше вратата към гаража. Вратата, от която тон щеше да влезе. На нея също имаше розова бележка.

Дръжката се въртеше в ръцете й, но вратата просто не искаше да се отвори. Като че бе заварена.

От гаража се дочу хлопване на врата. Кийтън излизаше от колата си. После автоматичната врата на гаража затрополи в релсите си и по цимента отвън се чуха стъпки. Бъстър си подсвиркваше.

Обезумелият поглед на Нети, премрежен от кръвта по челото й, попадна на резето. Беше спуснато. Значи затова не можеше да излезе! Отключи, дръпна дръжката и прекрачи прага.

Само миг по-късно вратата между кухнята и гаража се отвори, Данфърд Кийтън влезе в къщата и се вцепени. Занемя, застана насред кухнята с ръка, замръзнала на долното конче на палтото, и не можеше да повярва на очите си.

Ако в този миг бе отишъл да погледне през прозореца на дневната, той щеше да види Нети, която тичаше с всичка сила през двора, а разкопчаното й палто се вееше след нея като крила на прилеп. Едва ли щеше да я познае, но със сигурност щеше да разбере, че е жена. А това съществено би променило последвалите събития.

Но при вида на всичките тия бележки той просто онемя и в първоначалния шок съзнанието му успя да възпроизведе само една дума. Тя присветваше в главата му като огромен неонов надпис, чийто ярки букви крещяха насреща му: ПРЕСЛЕДВАЧИТЕ! ПРЕСЛЕДВАЧИТЕ! ПРЕСЛЕДВАЧИТЕ!

10

Нети стигна до тротоара и хукна с всички сили надолу по Касъл Вю. Токчетата на обувките й кънтяха и тя бе сигурна, че чува и други стъпки — Бъстър я гонеше, Бъстър беше след нея, а когато я докопаше, той щеше да й причини болка. Ала не това я плашеше. Бъстър беше влиятелен човек в града и стига да поискаше, можеше веднага да я изпрати обратно в „Джунипър Хил“.

От това бягаше Нети. Кръвта се стичаше по челото й, спускаше се върху очите й и за миг светът наоколо се обагри в червено. Сякаш красивите къщи на Касъл Вю изведнъж бяха започнали да кървят.

Тя избърса с ръкав лицето си и продължи да тича. По улицата нямаше никого, а погледите на онези, които си бяха в къщите в ранния неделен следобед, бяха насочени към дербито „Пейтриътс“ — „Джетс“.

Нети бе забелязана от един-единствен човек.

Танси Уилямс, доволна от двата дни, прекарани в Портланд при дядо й, седеше на прозореца на дневната с близалка в уста и плюшено мече на име Оуен под мишницата.

— Мамо, една леличка бяга — докладва Танси, когато Нети профуча покрай къщата.

Аманда Уилямс пиеше кафе в кухнята с Миртъл Кийтън. Съдът за фондю лежеше на масата между тях и Миртъл току-що бе попитала дали има нещо ново из Общината, за което Дан да не знае. На Аманда въпросът й се стори странен. Ако Бъстър искаше да разбере нещо, защо не беше дошъл лично да я нита? Освен това що за въпрос в неделя следобед?

— Скъпа, мама говори с госпожа Кийтън.

— Но тя имаше кръв по главата — допълни невинно детето.

— Казвах му аз на Бъди: ако ще гледаш това „Фатално привличане“, изчакай Танси да си легне, но… — усмихна се Аманда на гостенката.

А Нети продължаваше да тича. Когато стигна кръстовището на Касъл Вю и Лорел, тя спря за миг да си поеме дъх и се подпря на каменната ограда на Градската библиотека. Дробовете й стенеха за въздух, сърцето й блъскаше в гърдите, сякаш всеки момент щеше да изскочи, а вятърът свистеше покрай нея и плющеше в палтото й.

Тя погледна нагоре по хълма и видя, че по улицата няма жив човек. Значи Бъстър не я преследваше в края на краищата. Просто си бе въобразила. Миг по-късно вече ровеше из джобовете си за кърпичка, с която да изтрие кръвта от лицето си. Ключът от къщата на Бъстър беше изчезнал. Сигурно бе паднал някъде по пътя, макар тя да имаше чувството, че го е оставила на вратата. Всъщност какво значение имаше това сега? Важното бе, че се бе измъкнала от къщата, преди той да я види. Тя се благодареше на Господа, че гласът на господин Гонт й е заговорил в сублимния момент, забравяйки, че именно заради него се бе промъкнала в къщата.

Погледна кървавите петна по кърпичката и си помисли че раната не е чак толкова страшна. Кръвта бе започнала да намалява, ударите на сърцето й — също. Нетн се отдели от стената и тръгна към къщи с наведена глава, за да скрие раната си.

Вкъщи. За това трябваше да мисли сега. Вкъщи цри прекрасния кристален лампион. Вкъщи при неделния филм. Вкъщи при Райдър. Когато си идеше у дома, когато вратата бъдеше заключена, щорите — спуснати, телевизорът — включен, а Райдър — свит на топка в краката й, всичко това щеше да й се стори като някакъв лош сън. Сън като онези, които бе имала в „Джунипър Хил“, след като уби мъжа си.

11

Пийт и Уилма Джърсик хапнаха у семейство Пуласки след литургията, а след обяда, мъжете се закотвиха пред телевизора да видят как нашите ще разкажат играта на нюйоркчаните. Уилма пет пари не даваше за футбола. Нито за бейзбола, нито за баскетбола, нито за хокея. Единственият спорт, който й харесваше, беше борбата, и заради Джей Стронгбоу тя би зарязала нищо неподозиращия Пийт, без да й мигне окото.

Помогна на Фрида за чиниите и каза, че си отива вкъщи да изгледа края на филма с Грегъри Пек, като заяви на съпруга си, че взима колата.

— Няма проблеми — отвърна той, без да откъсва поглед от телевизора. — Не ми пречи да повървя.

— Чудно ще ти се отрази — смутолеви тя под носа си и излезе.

Уилма беше в прекрасно настроение и основната причина за това бе Вечерта в казиното. Отец Джон не се бе огънал, както тя бе очаквала, а видът му днес, докато произнасяше неделната си проповед, озаглавена „Нека всеки се грижи за своята си градина“, направо я впечатли. Тонът му, както винаги бе благ, но в сините очи и вирнатата му брадичка нямаше нищо благо. Прекрасните градински метафори, с които си служеше, изобщо не можеха да заблудят Уилма и останалите. На всички им беше ясно за какво става дума: Ако баптистите продължаваха да си пъхат носа в двора на католиците, щяха здравата да си изпатят.

При мисълта някой да си изпати (особено в такъв мащаб) настроението на Уилма винаги се подобряваше.

Но това не бе единственото неделно удоволствие, което тя смяташе да си достави. Нямаше да готви неделен обяд, Пийт беше закотвен на сигурно място при Джейк и Фрида и с малко късмет щеше да остане там цял следобед, а тя щеше да си гледа филма на спокойствие. Но първо щеше да се обади на старата си приятелка Нети. Смяташе, че е взела страха на лудата Нети, а това бе добре… за начало. Но само за начало! Нети още не си беше получила заслуженото за окаляните чаршафи. Беше време мис Лудост 1991 да види с кого си има работа. Тази перспектива изпълваше Уилма с радостно очакване.

12

Като насън Данфърд Кийтън отиде до хладилника и дръпна розовата хартийка, залепена там. Отгоре с големи черни букви пишеше:

а под тях — следното съобщение:

Под „конското“ имаше три реда, обозначени с МАРКА, МОДЕЛ и РЕГ. №. На първите два се мъдреха думите „Кадилак“ и „Севил“, а вместо регистрационен номер с красиви печатни букви, пишеше:

Останалата част от листа бе заета от списък с най-честите пътни нарушения — неподаване на сигнал, неспиране на знак „СТОП“, неправилно паркиране и т.н. Нито едно от тях не беше зачеркнато. Най-отдолу бяха оставени три празни реда със заглавие ДРУГИ НАРУШЕНИЯ. Текстът в тях, също така старателно изписан, гласеше:

На последния ред за ДЕЖУРЕН ПОЛИЦАЙ се бе разписал Норис Риджуик.

Бавно, много бавно Кийтън стисна юмрук и започна да мачка листа, докато от него не остана почти нищо. Той стоеше насред кухнята, вперил поглед във ветрилото от розови бележки около него, а една вена на челото му ритмично отмерваше времето.

— Ще го убия! — просъска Кийтън. — Кълна се в Господ и вси светии! Ще унищожа това копеленце!

13

Когато Нети се прибра вкъщи, часът бе едва един и двадесет, а на нея и се струваше, че е отсъствала от дома цяла вечност. Още щом тръгна по циментовата пътека към входната врата, страховете се отърсиха от гърба й като невидими тежести. Главата още я болеше от удара, но какво беше едно главоболие в сравнение с това, че бе успяла да се прибере в малката си къщичка невредима и незабелязана.

Ключът от дома й, слава Богу, си беше на мястото. Тя го извади, отключи вратата и още от прага викна:

— Райдър? Райдър, мама си дойде!

Никой не се спусна с весело скимтене към нея.

— Къде е малкото ми момче, а? Къде е? Гладен ли си, миличък? — В антрето беше тъмно и в първия момент тя не видя малкото телце на пода. Извади ключа от ключалката и влезе. — Не е ли прегладняло малкото ми момченце? Не е ли…

Кракът й се спря в нещо плътно и думите заседнаха в гърлото й. Тя погледна на пода и видя Райдър.

В първия миг не можа да повярва на очите си! Не! Това не можеше да е Райдър! Не можеше!

Затвори вратата и отчаяно затърси електрическия ключ. Най-после лампата светна и Нети видя всичко. Райдър лежеше на пода, както когато искаше да бъде погален, а от гърдите му стърчеше нещо червено, нещо, което приличаше… приличаше на…

Нададе пронизителен писък и се просна на колене до кучето.

— Райдър! О, Боже милостиви! Мили Боже! Райдър, не си мъртъв, нали миличък! Не си!

Ръката й — студената й вкочанена ръка — посегна треперейки към нещото, което стърчеше от гърдите на Райдър. Най-после тя успя да го хване и със силата на безмерната си тъга и ужас го измъкна навън. Тирбушонът излезе с плътен звук, повличайки след себе си късчета плът, съсиреци кръв и кичури козина. На мястото му зейна тъмна дупка. Нети изпищя, хвърли зловещия тирбушон на земята и прегърна малкото вдървено телце.

— Райдър! — проплака тя. — Миличкото ми кученце! Не! Не!

Люлееше трупчето напред-назад, притискаше го до гърдите си, сякаш искаше с топлината си да му вдъхне живот Ала в душата й не бе останала топлина. Тя беше премръзнала и студена.

След време, когато Нети остави тялото на Райдър и потърси но пода швейцарското ножче, сърцето й бе претръпнало от мъка. Тя посегна вяло към оръжието на убийството, но част от тази вялост изведнъж се изпари: на тирбушона имаше бележка. С разтреперани пръсти изтръгна листа и го поднесе пред очите си. Хартията бе просмукана с кръвта на клетото й кученце, но тя все пак успя да разчете разкривения текст:

Налудничавият поглед на изстрадал човек бавно напусна очите на Нети. Зловеща изобретателност проблясна в зениците й. Страните й, мъртвешки бледи досега, изведнъж започнаха да се изпълват с кръв. Устните й се изпънаха и тя се озъби срещу бележката. Две грозни думи се изплъзнаха от отворената й уста, горещи, дрезгави и зли:

— Мръсна кучка!

Тя смачка бележката и я запрати към стената. Топчето отскочи и падна до тялото на Райдър. Нети го грабна отново, изплю се отгоре му и пак го захвърли.

После стана и тръгна бавно към кухнята, стискайки и отпускайки юмруци, като озверяло животно, което чака плячката си.

14

Уилма Джърсик вкара жълтото си юго в двора, слезе от колата и заситни към къщи, ровейки в чантата за ключ. Намери го, понечи да отвори вратата и… застина. Странно движение привлече вниманието й отдясно. Тя се обърна и онемя.

Пердетата на хола й се вееха на пъргавия следобеден вятър. Вееха се навън! Вееха се, защото от огромния панорамен прозорец, чиято подмяна им излезе четиристотин долара, когато онова идиотче синът им го счупи, не бе останало почти нищо. Дълги стъклени игли стърчаха от рамките към огромна дупка, зейнала в средата.

— Майка му стара! — викна Уилма и едва не счупи ключа от бързане.

Нахлу в къщата като хала и се закова на мястото си. За пръв път в съзнателния см живот Уилма Владовски Джърсик бе шокирана до пълно вцепенение.

Холът й представляваше една руина. Телевизорът — нейното прекрасно „Сони“, за което дължаха още единадесет вноски — бе счупен, а вътрешностите му се чернееха димящи в кутията. Кинескопът беше пръснат на хиляди лъскави парчета по килима. В мазилката на отсрещната стена зееше кратер, а под него на пода имаше странен пакет с размерите на самун хляб. Друг такъв лежеше на прага на кухнята.

Уилма затвори вратата и се приближи до него. Част от съзнанието й — не особено логичната — й казваше да бъде изключително внимателна да не би да е бомба. Тя клекна до „пакета“ и видя, че това всъщност изобщо не беше пакет. Поне не в общоприетия смисъл. Беше камък, увит в лист от тетрадка и пристегнат с ластик. Тя разгъна листа и прочете следното съобщение:

Когато го прочете два пъти, Уилма отиде до другия камък и свали и неговата „опаковка“. Същият лист, същият текст. Тя стоеше с бележките в ръце, гледаше ту едната, ту другата, а очите й се стрелката отляво надясно като на оспорван турнир но тенис на маса. Накрая от устата й се изплъзнаха три думи:

— Нети. Тая кучка!

Тя влезе в кухнята, дишайки разярено през зъби, и понечи да вземе камъка от микровълновата фурна. Поряза се на някакво стъкло и без да й мигне окото, извади парчето от дланта си. После свали листа от камъка и го прочете. Съобщението беше същото.

Уилма бързо премина през всички стаи на долния етаж. Навсякъде имаше поражения. Тя събра всички бележки — досущ еднакви — и се върна в кухнята. Не можеше да повярва на очите си.

— Нети!

Най-после ледената черупка на първоначалния шок бе започнала да се разтапя. И първото чувство, което проби през нея, бе не гневът, а изумлението.

„Боже — помисли си тя. — Тая жена наистина е луда, щом смята, че може да направи такова нещо — на мен! — и да се измъкне жива. Знае ли тя с кого си има работа!“

Сграбчи бележките и гневно ги разтърка по едрите си хълбоци.

— Задника ще си избърша с твоите предупреждения! — изкрещя тя и захвърли листовете.

После огледа за пореден път кухнята с изумените очи на дете: дупка в микровълновата фурна, пробойна в хладилника, натрошени стъкла по целия под… А оттатък телевизорът, който им бе струвал почти хиляда и шестстотин долара, димеше и вонеше на изолация. И кой бе сътворил всичко това?

Как кой? Нети Коб, мис Лудост 1991.

Уилма започна да се усмихва.

Човек, който не познава Уилма, можеше и да си помисли, че това е мила усмивка, усмивка на обич и добросъседство. Непосветеният можеше и да сбърка пламъка в очите й с екстаз. Но ако Пийт Джърсик я бе видял в този миг, той щеше да хукне в обратната посока колкото краката му държат.

— Не-е! — каза кротко, почти гальовно тя. — Не, скъпа, ти не разбираш. Не знаеш какво значи да се подиграваш с Уилма. Представа си нямаш какво е да се подиграваш с Уилма Владовски Джърсик.

Усмивката й стана още по-широка.

— Но ще разбереш.

На стената до микровълновата фурна бяха монтирани две магнитни пръчки, на които държеше ножовете си. От ударите на Брайън повечето от тях бяха изпопадали и сега лежаха преплетени на плота като пръчици от „хоп-стоп“18. Уилма избра най-големия — месарски нож с бяла кокалена дръжка — и бавно прокара острието по разкървавената си длан.

— Всичко ще разбереш.

Стискайки ножа, тя прекоси хола по килим от стъкла, които скърцаха под официалните й черни обувки, излетя навън, без да затваря вратата, и запраши напряко през тревата към Форд Стрийт.

15

В момента, в който Уилма си избра нож от купчината на плота, Нети Коб извади сатър от едно от чекмеджетата в кухнята си. Беше сигурна, че е остър, защото Бил Фулертън само преди месец й го бе наточил в бръснарницата.

Тя се обърна и бавно тръгна но коридора към входната врата. В антрето се спря и коленичи за миг до Райдър, нейното клето кученце, което никому не бе сторило зло.

— Предупредих я — каза тихо и погали козината му. — Дадох на тая луда полякиня всички възможни шансове. Миличкото ми кученце! Ти чакай тук, малкият. Скоро ще бъда пак при теб.

Тя се изправи и излезе от къщата, като обърна внимание на вратата колкото и Уилма. Сигурността вече беше без значение. Спря за миг на прага, пое дълбоко въздух и тръгна на пряко към Уилоу Стрийт.

16

Данфърд Кийтън нахлу в кабинета си, отвори с трясък шкафа и целият се навря вътре. За миг се ужаси, че играта я няма, че онзи проклет полицай я е откраднал, а с нея и цялото му бъдеще. После ръцете му напипаха кутията и той отвори капака разтреперан. Металният хиподрум си беше на мястото. Пликът с парите — също.

Кийтън изтича до прозореца и погледна навън за Миртъл. Тя не трябваше да вижда бележките. Трябваше да ги събере, преди да се е прибрала. А колко бяха те? Стотици? Той се огледа наоколо. Бяха навсякъде. Хиляди? Да, може би. Може би хиляди. Дори две хиляди не му се виждаше невероятно. Е, ако не успееше да ги събере преди идването на Миртъл, тя просто щеше да чака на прага, защото той за нищо на света нямаше да я пусне, преди да изгори проклетите бележки. До една.

Кийтън откъсна листчето, което висеше от полилея. Лепенката се плесна на брадата му и той ядосано размаха ръце да я свали.

На графа ДРУГИ НАРУШЕНИЯ кратко и ясно пишеше:

Изтича до настолната лампа край бюрото си и отлепи поредната бележка.

На телевизора:

На стъклото на удостоверението му от „Лайънс Клаб“, окачено над камината:

На вратата на кухнята:

На вратата към гаража:

Събираше ги бясно, щураше се като обезумял из къщата, а те не свършваха. Очите му, ококорени и изпъкнали върху месестото му лице, блестяха от ярост. Оредялата му коса стърчеше във всички страни. Останал без дъх, той тичаше, кашляйки, а цветът на лицето му постепенно потъмня до моравочервено. Приличаше на дебело дете с физиономия на възрастен, втурнало се в отчаяно преследване на безценно съкровище.

Откъсна още едно:

Кийтън се втурна обратно в кабинета си, стиснал куп листчета в дясната си ръка, и продължи да разчиства наоколо. Бележките тук засягаха една и съща тема, при това с невероятна точност:

Последното се срещаше най-често, набиваше се в очите му, крещеше, обвиняваше:

Стори му се, че чува шум навън, и отново се спусна към прозореца. Може би беше Миртъл. А може би пък Норис Риджуик бе решил да се порадва на мъченията му. Ако се окажеше последното, Кийтън щеше да вземе пушката си и да го застреля. Но не в главата. Не-е! В главата щеше да е твърде човеколюбиво за боклук като Риджуик. Щеше да стреля в корема му, а после щеше да го зареже да стене до смърт на тревата.

Уви, отвън мина само колата на Гарсън, която се спускаше по Касъл Вю към града. Скот Гарсън бе най-влиятелният банкер в града. Кийтън и жена му понякога вечеряха у семейство Гарсън. Те бяха мили хора, а самият Гарсън беше от изключително значение в политиката. Какво ли щеше да си помисли той, ако видеше всичките тия нарушения? Как ли щеше да му се види тази проклета дума ЗЛОУПОТРЕБИ, която крещеше от всеки лист като жена, която някой изнасилва в тъмна доба?

Той хукна обратно към столовата. Дали не беше забравил някое? Не може да бъде. Събра ги всичките, огледа…

Не! Още едно! Тук! На първото стъпало! Ами ако го беше пропуснал!? Господи!

Сграбчи го.

МАРКА:             ВАРЕЛ

МОДЕЛ:             СТАРИ ПОТРОШЕН

РЕГ. №:             МОШЕНИК 1

ДРУГИ НАРУШЕНИЯ:     ФИНАНСОВА ЕКВИЛИБРИСТИКА

Още? Имаше ли още? Кийтън прелетя из долния етаж, ризата му бе излязла от панталона и косматият му корем грозно подскачаше над колана. Нямаше други. Поне не долу.

След още един бърз поглед навън той се отправи по стълбите към втория етаж.

17

Уилма и Нети се срещнаха на ъгъла на Уилоу и Форд. Щом се видяха, двете се заковаха на местата си и се изгледаха като главорези в италиански уестърн. Вятърът размахваше палтата им насам-натам, слънцето присветваше зад облаците и сенките им се появяваха и изчезваха като припрени гости.

По нито една от улиците нямаше движение, тротоарите бяха пусти. Това ъгълче от есенния следобед изцяло им принадлежеше.

— Уби кучето ми, кучко!

— Счупи ми телевизора! Потроши прозорците! И микровълните ми, кукувице проста!

— Предупредих те!

— Заври си го отзад т’ва предупреждение!

— Ще те убия!

— Само посмей крачка да направиш — и си мъртва!

Уилма изрече последните думи с лека тревога и изумление: лицето на Нети й подсказваше, че този път двете ще се окажат въвлечени в нещо по-сериозно от ръкопашен бой, скубане на коси и късане на дрехи. Всъщност какво изобщо правеше Нети тук? Защо беше така добре подготвена? Как така се стигна толкова бързо до същината?

Ала в характера на Уилма имаше здрава казашка нишка, за която подобни въпроси бяха меко казано неуместни. Предстоеше битка и тя просто трябваше да се бие.

Нети се втурна насреща й и замахна със сатъра. Свитите й устни оголиха грозни зъби. От гърлото й се изтръгна вик.

Уилма зае позиция, хванала ножа като гигантско джобно ножче. Нети настъпи, Уилма замахна и ножът се заби дълбоко в слабините на Нети. Само едно движение и коремът й вече беше разпран. Струя воняща каша рукна навън. Жената изпита моментен ужас от онова, което бе направила — нима в другия край на острието, потънало в тялото на Нети, наистина стоеше Уилма Джърсик? Ръката й изведнъж омекна. Острието сиря на сантиметри от подивялото сърце на Нети.

— Куучкааа! — изпищя Нети и заби сатъра в рамото на Уилма.

Ключицата й се разцепи с глухо скръцване. Болката, зловеща и жестока, пропъди и последната разумна мисъл от главата на Уилма и в нея остана само обезумелият казак. Тя измъкна ножа.

Нети напъна сатъра и със силата на двете си ръце го отскубна от костта. Топка лигави черва се изплъзна от кървавата дупка в корема й и увисна пред нея в лепкав възел.

Двете жени бавно се завъртяха, описвайки кръгове със собствената си кръв, и тротоарът заприлича на макабрен дансинг. За Нети светът запулсира на големи, безкрайни интервали — цветовете наоколо бавно избледняваха до ослепително бяло, а после все така бавно се възвръщаха. Сърцето биеше в ушите й — тежко, глухо и забавено. Тя знаеше, че е ранена, но не чувстваше болка. Мислеше си, че Уилма просто я е клъцнала някъде.

Уилма обаче съзнаваше колко зле е ударена — ръката й беше неподвижна, а гърбът на роклята й бе прогизнал от кръв. Но и през ум не й минаваше да бяга. Никога през живота си не бе бягала, нямаше да го направи и сега.

— Ей! — изписка някой от другата страна на улицата. — Ей! Какво правите? Спрете! Спрете веднага или ще повикам полиция!

Уилма извърна глава по посока на гласа. Щом видя, че вниманието на противника е отвлечено, Нети пристъпи и отново замахна със сатъра. Той потъна в месестия хълбок на Уилма и отскочи със звън от тазобедрената й кост. Плисна фонтан от кръв. Уилма изпищя, залитна и описа отчаян кръг с ножа си. Краката й се преплетоха и тя се строполи като чувал на тротоара.

— Спрете!

Една старица стоеше пред прага на къщата си и стискаше сив шал под брадата си. Очите й бяха два сини кладенеца, уголемени от ужаса и силните й диоптри. Тя пищеше неистово с ясния си старчески гласец:

— Помощ! Полиция! Убийство! УБИЙЙЙСТВООО!

Двете съперници на ъгъла на Уилоу и Форд изобщо не й обърнаха внимание. Уилма лежеше в локва кръв до знака, но като видя, че Нети се тътри към нея, успя да се изправи до седнало положение по пилона му и забоде дръжката на ножа в скута си.

— Хайде, проклетнице! — изръмжа тя. — Ела, ако ти стиска.

Нети пристъпи, опитвайки се да отговори нещо, но от устата й не излезе нито звук. Кълбото черва се люшкаше напред-назад по роклята й като недоносен плод. Тя се спъна в изопнатия крак на Уилма и падна върху нея. Ножът се заби току под гръдната й кост, тя простена, задавена от кръв, но пак замахна със сатъра. Острието хлътна в главата на Уилма Джърсик с глух тътен. Уилма се разтресе от конвулсии, тялото й подскачаше, тресеше се и с всяка конвулсия ножът се забиваше все по-дълбоко в Нети.

— Уби… кученцето… ми — със сетни сили изрече Нети и окъпа лицето на Уилма с кръв.

После прерита веднъж-дваж и издъхна. Главата й се килна и изкънтя в знака.

Пулсиращият крак на Уилма увисна в канавката. Новичката й официална обувка отхвръкна и падна сред куп листа, с тока към свъсеното небе. Пръстите й се изопнаха веднъж… втори път… и застинаха.

Двете жени лежаха, силели тела като любовници, а кръвта им обагряше златистите листа в канавката.

— УБИИЙСТВОООО! — запищя отново старицата, а после се килна назад и падна в несвяст.

Съседи започнаха да подават глави от прозорците, да надничат по вратите и да се питат един-други какво е станало. Излезли по веранди и дворове, те предпазливо пристъпяха към местопроизшествието, а после бързо се отдръпваха с ръце на устите, ужасени от зловещата гледка. Накрая някой се сети да звънне на шерифа.

18

Поли Чалмърс бавно крачеше по Мейн Стрийт към „Неизживени спомени“, увила болните си ръце в най-топлите ръкавици, когато първият вой на сирени разцепи въздуха. Тя спря и се огледа. Един от трите кафяви плимута на полицията прелетя със запалени светлини през кръстовището на улиците „Мейн“ и „Лорел“. Движеше се поне с осемдесет и още ускоряваше. След него фучеше втори.

Тя изгледа с интерес колите и свъси вежди. Полицейските сирени бяха рядкост за Касъл Рок. Какво ли бе станало? Сигурно нещо по-сериозно от котка, заседнала на високо дърво. Алън щеше да й каже довечера.

Тя обърна отново поглед нагоре по Мейн Стрийт и видя, че Лийлънд Гонт бе излязъл на прага на магазина си и също гледаше след колите с явно любопитство. Е, поне едно нещо стана ясно — собственикът на магазина си беше на мястото. Нети не й се бе обадила да й каже какво е положението, но това ни най-малко не изненадваше Поли. Повърхността на Нетиния мозък бе доста хлъзгава и нещата често й се изплъзваха.

Тя продължи по улицата. Господин Гонт се огледа, видя я и лицето му се озари от блага усмивка.

— Госпожице Чалмърс! Толкова се радвам, че все пак дойдохте!

Жената се усмихна измъчено. Болката, която за малко й бе дала покой сутринта, сега отново плетеше жестоката си мрежа около ръцете й.

— Мисля, че се разбрахме за Поли.

— Поли тогава. Заповядайте. Толкова се радвам да ви видя. За какво е тази дандания?

— Не знам — отвърна тя и влезе пред него в магазина. — Сигурно някой се е наранил и трябва да бъде откаран в болницата. Бързата помощ тук е ужасно бавна през уикендите. Въпреки че не разбирам защо ще изпращат две коли…

Гонт затвори вратата след нея и сребърното звънче весело издрънча. Щорите на вратата бяха спуснати, слънцето клонеше в обратна посока и вътре в магазина беше мрачно, но… Поли си помисли, че за пръв път попада в толкова уютен мрак. Малка настолна лампа хвърляше златист кръг светлина върху тезгяха до старинния касов апарат на господин Гонт. Там лежеше отворена книга — „Островът на съкровищата“ от Робърт Луис Стивънсън.

Господин Гонт погледна загрижено към Поли и тя отново се усмихна въпреки болките.

— Артритът направо ме съсипва напоследък. Сигурно не изглеждам като Деми Мур.

— Изглеждате уморена и измъчена.

В гласа му имаше такова разбиране и съчувствие, че жената се уплаши, че ще се разплаче. Мисълта, която спираше сълзите й, бе направо абсурдна:

„Ръцете му! Ако се разплача, той ще се опита да ме утеши. Ще сложи ръка на рамото ми. Ще ме докосне.“

Тя отново лепна усмивка на лицето си.

— Ще оцелея. Винаги съм оцелявала. Да ви питам нещо — Нети Коб да се е отбивала днес при вас?

— Днес ли? — замисли се той. — Не. Днес не е идвала. Имам нов уникат от цветен кристал. Дойде вчера. Ако мине, непременно ще й го покажа. Не е така прекрасен като онзи, който й продадох миналата седмица, но мисля, че ще я заинтригува. Защо питате?

— А, не… нищо — отвърна Поли. — Просто ми беше казала, че ще идва, но Нети… Нети си е такава.

— Като я гледам, все ми се струва, че животът й не е бил особено лек — тъжно изрече той.

— Не, никак — отвърна бавно и почти механично Поли.

Чувстваше, че просто не може да откъсне поглед от очите му. Ръката й случайно се отърка в ръба на една от витрините и внезапната болка я изкара от унеса.

— Добре ли сте?

— Да, напълно — отвърна жената, но това си беше чиста лъжа. Изобщо не беше добре.

Гонт отлично го разбираше.

— Не, не сте добре. Затова ще си спестя вежливостите. Онова, за което ви писах, пристигна. Ще ви го дам и ще ви пратя у дома.

— Ще ми го дадете?

— Не, нямам предвид като подарък — каза той и мина зад тезгяха. — Не мисля, че се познаваме достатъчно, за да ви правя подаръци.

Тя се усмихна. Той наистина беше мил човек. И като такъв естествено искаше да направи нещо добро за първия жител на Касъл Рок, който се бе отнесъл мило с него. Но й костваше такива усилия да му отговори. Всъщност почти не го слушаше какво й говори. Болката бе станала непоносима. Искаше й се въобще да не бе идвала и въпреки милото му държане единствената й мисъл бе как по-скоро да се прибере вкъщи и да изпие едно хапче.

— Става въпрос за нещо, което всеки честен продавач е длъжен да предостави на изпитателен срок. — Той извади връзка ключове и отвори един от шкафовете. — Пробвайте го ден-два и ако видите, че не ви върши работа — какъвто може би ще се окаже случаят — ще ми го върнете. Ако пък прецените, че ви носи известно облекчение, тогава ще се споразумеем за цената. А за вас тя ще бъде специална, уверявам ви — усмихна се той.

Тя го погледна изумена. Облекчение ли? Какво говореше този човек?

Този извади малка бяла кутийка и я сложи на тезгяха. Отвори капака с дългопръстестите си ръце и извади отвътре малък сребърен предмет на тънка верижка. В първия момент Поли реши, че е някакъв накит, но когато Гонт изпъна верижката, в края й увисна нещо като напръстник.

— Това е египетски амулет, Поли. Много е стар. Е, не колкото пирамидите, но все пак… Вътре в него има нещо — някаква билка, струва ми се.

Той размърда пръсти. Сребърният напръстник — или каквото там беше — подскочи на верижката и нещото вътре изшумя като ситен пясък.

— Казва се „ашха“ или може би „ашаха“ — поясни Гонт. — Както и да е, според египтяните този амулет премахва болката.

Поли се засмя. Не искаше да бъде неучтива, но за това ли бе била толкова път? Та то дори нямаше естетическа стойност. Всъщност, честно казано, направо си беше грозно.

— Наистина не мисля, че…

— Аз също, но отчаяните ситуации често изискват отчаяни мерки. Уверявам ви, че амулетът е напълно автентичен… в смисъл, че не е „мейд ин Тайван“. Той наистина е създаден от египетска ръка в периода на Късния упадък и има сертификат, който го определя като „бенха-литис“ — бяла магия. Искам да го вземете и да го поносите. Знам, че звучи глупаво и сигурно е такова, но на земята има какви ли не чудеса. Неща, за които и в най-прекрасните си сънища не сме мечтали.

— Наистина ли вярвате във всичко това? — попита Поли.

— Да. През живота си съм бил свидетел на събития, пред които дори вълшебен амулет изглежда нормално. — Немирна искрица за миг озари кафявите му очи. — Светът е пълен с какво ли не, Поли. Но да оставим това сега. Става въпрос за вас. Още като се видяхме онзи ден, когато болката предполагам не е била толкова силна, усетих на какво страдание сте подложена. И си помислих, защо пък да не опитате с този… амулет. В края на краищата може пък и да ви е от полза. Традиционната медицина не ви помогна, нали?

— Благодаря ви за загрижеността, господин Гонт, но аз наистина…

— Лийлънд, ако обичате.

— Да. Та благодаря ви, Лийлънд, но се страхувам, че не съм суеверна.

Тя вдигна поглед и срещна ясните му кафяви очи.

— Не е важно вие да сте суеверна, Поли. Важното е, че това тук е… — Той разклати верижката и амулетът леко подскочи на халката си.

Тя отвори уста да му възрази, но не успя да изрече и дума. Изведнъж си спомни една случка от миналата пролет. Нети си беше забравила някакво списание у тях и докато го разлистваше вяло, прехвърляйки статийки за деца-изроди в Кливлънд и геологически формации на Луната, които изобразявали лицето на Кенеди, Поли попадна на съобщение за нещо, наречено „Заветът на древността“, което според авторите лекувало главоболие, язва и артрит.

Съобщението бе онагледено с черно-бяла рисунка, на която се виждаше мъж с дълга брада и висока магьосническа шапка (Нострадамус или някой от сорта). Той държеше нещо като детска книжна въртележка над тялото на човек в инвалидна количка. Нещото обливаше инвалида в лъч светлина и макар че никъде не се казваше направо, целта явно бе да се внуши на читателите, че човечецът утре-вдругиден ще рипне като нов. Естествено написаното бе просто капан за наивници. Уловка за хора, чийто разум е размътен или направо съсипан от нечовешки страдания и крайно отчаяние.

И все пак Поли дълго гледа съобщението и колкото и смешно да е, на няколко мъти почти бе готова да набере телефона за поръчки, посочен в края на страницата. Защото рано или късно…

— Рано или късно страдащият тръгва и по най-съмнителните пътеки с надеждата, че ще го доведат до изцелението. Не е ли така? — попита господин Гонт.

— Аз… Не съм…

— Студена терапия, загряващи ръкавици… дори лъчева терапия. Нищо не ти помогна нали?

— Откъде знаете всичко това?

— Добрият търговец трябва добре да познава нуждите на клиентите си — отвърна той с тих, хипнотичен глас и понечи да й сложи сребърната верижка с амулета.

Поли се отдръпна. Дългите му пръсти с техните остри нокти я плашеха.

— Не бойте се, мила госпожо. Косъм няма да падне от главата ви. Стига да сте спокойна… и да стоите мирно…

И тя наистина се успокои. Застана мирно, сви свенливо ръце пред гърдите си и позволи на Гонт да сложи верижката на шията й. Той го направи с нежността на баща, който сваля булото на дъщеря си, и Поли изведнъж се почувства далеч от него, далеч от „Неизживени спомени“, далеч от Касъл Рок, далеч от самата себе си. Чувстваше се като на далечно, обветрено плато, под безкрайно небе, на стотици мили от най-близкото човешко същество.

Амулетът издрънча върху ципа на коженото й яке.

— Сложете го вътре в якето си, а като се приберете вкъщи — и под блузата. За да има по-добър ефект, трябва да се носи близо до кожата.

— Не мога да го сложа в якето си — отвърна тя бавно и унесено. — Ципът… не мога да го сваля.

— Ами! Я опитайте.

Поли свали една от ръкавиците и опита. Изненадата й беше пълна — показалецът и палецът й без особено усилие се свиха и дръпнаха ципа.

— Ето, видяхте ли?

Сребърната топчица падна върху блузата й. Тежеше й. Усещането не беше особено приятно и тя се запита какво ли има вътре. Някаква билка, бе казал той, но звукът, който съдържанието на амулета издаваше, не й напомняше нито на листа, нито на прах. То сякаш само се движеше вътре.

Господин Гонт, изглежда, разбираше нейното неудобство и каза:

— Ще свикнете. И то по-бързо, отколкото си мислите. Повярвайте ми.

Отвън, на хиляди мили разстояние, отново завиха сирени. Гласовете им напомняха виковете на изстрадали души.

Господин Гонт се обърна и щом очите му се откъснаха от лицето й, Поли изведнъж усети, че съсредоточеността й се възвръща. Чувстваше се малко объркана, но и доволна. Сякаш бе преспала кратък, но оздравителен сън. Чувството на безпокойство и дискомфорт я бе напуснало.

— Ръцете още ме болят — каза тя.

Наистина я боляха, но дали болката бе същата? Струваше й се, че не е, но може би просто си внушаваше. Имаше усещането, че той я бе подложил на някаква хипноза, за да я накара да приеме амулета. Или пък топлината в магазина й се бе отразила упойващо след студа навън.

— Много се съмнявам, че обещаният ефект се постига мигновено — изрече сухо Гонт. — Дайте му шанс, все пак — поне това, Поли.

— Добре — сви рамене тя.

В края на краищата какво можеше да загуби? Топчицата беше достатъчно малка, за да се скрие под блуза или пуловер. Нямаше да й се наложи да отговаря на неудобни въпроси, а това съвсем не беше без значение — Розали Дрейк щеше да полюбопитства, Алън, който пет пари не даваше за такива щуротии, щеше да й се подиграва, а що се отнася до Нети… тя направо щеше да изпадне в умиление, ако разбереше, че носи магически амулет като онези, които се рекламират в любимото й списание.

— Не трябва да го сваляте дори под душа — поясни търговецът. — Освен това няма и нужда. Това е сребро, така че няма опасност да потъмнее.

— А ако го сваля все пак?

Той се изкашля притеснено.

— Ами… лечебният ефект на амулета се акумулира. Човекът, който го носи, с всеки изминат ден се чувства по-добре. Поне така ми бе казано.

„Интересно, кой ли му е казал?“ — помисли си Поли.

— Ако болният го свали, състоянието му се влошава до първоначалното. И то не постепенно, а изведнъж, а после трябва да минат дни, дори седмици, преди да се възстанови отново.

Поли се разсмя. За нейно облекчение Гонт също прихна.

— Знам, че звучи глупаво, но просто искам да помогна, доколкото мога. Вярвате ли ми?

— Да, вярвам ви и ви благодаря.

Ала докато Гонт я изпращаше на вратата, тя си даде сметка, че мисли за други неща — за унеса, в който бе изпаднала, когато той сложи верижката на шията й; за отвращението, което изпитваше от допира с него… Всички тези чувства силно противоречаха на безкористното приятелство, съчувствие и състрадание, които се излъчваха от него в почти видима аура.

Но беше ли я омаял наистина? Самата мисъл за това й се струваше глупава, но все пак… Опита се да си спомни какво бе чувствала, докато говореха за амулета, но не успя. Ако наистина бе имало нещо такова, то бе станало случайно и не без нейно участие. Най-вероятно всичко се дължеше на многото обезболяващи, които бе изпила. Заради това ги ненавиждаше. Не, всъщност повече ги мразеше за това, че вече не й действат както някога.

— Бих ви откарал, ако можех — каза той. — Но се опасявам, че така и не се научих да шофирам.

— Не се притеснявайте — отвърна Поли. — Направихте достатъчно за мен. Благодаря ви.

— Ще ми благодарите, ако ви помогне. Приятен следобед, Поли.

Отново завиха сирени. Свиреха някъде около Елм, Уилоу, Понд и Форд Стрийт. Тя се обърна натам. Имаше нещо странно в звука на сирените. Нещо, което будеше тревога. И страх от съдбата. Обърна се да каже нещо на Гонт, но вратата беше затворена. Табелката

леко се поклащаше на връвчицата си. Жената бавно тръгна към дома. През кръстовището на Мейн Стрийт профуча още една полицейска кола.

19

— Данфърд?

Миртъл Кийтън влезе в антрето, крепейки съда за фондю под мишница.

— Данфърд, прибрах се!

Никой не отговори, телевизорът не беше включен, а това определено беше странно. Та той толкова много бързаше за мача. Тя се замисли дали не е отишъл някъде другаде да го гледа, в „Гарсънс“ например, но вратата на гаража бе спусната, което означаваше, че колата е вътре. А съпругът й никога не ходеше пеша. Особено пък по стръмната „Касъл Вю“.

— Данфърд? Тук ли си?

Никакъв отговор. Един от столовете в трапезарията беше обърнат. Миртъл свъси вежди учудено, остави съдинката на масата и го оправи. Първите нишки на притеснение, тънки като паяжина, се прокраднаха в съзнанието й. Тя тръгна към затворената врата на кабинета и се ослуша. За миг й се стори, че долавя лекото поскърцване на стола му.

— Данфърд? Там ли си?

Никакъв отговор… Само сподавено покашляне. Притеснението й прерасна в тревога. Данфърд бе подложен на невероятен стрес напоследък — беше единственият член на управата, който наистина вършеше някаква работа — а и килограмите му бяха множко. Ами ако беше получил сърдечен удар? Ако лежеше в несвяст на пода и кашлянето, което бе чула, не беше кашляне, а отчаян стон за глътка въздух?

След прекрасния ден, който бяха прекарали, тази мисъл й се виждаше зловещо правдоподобна. Посегна към дръжката на вратата… но бързо се отказа и притеснено разтърка отпусната кожа под шията си. Горчивият й опит я бе научил на две неща: никой не безпокои Данфърд в кабинета му, без да почука, и никой няма право да влиза неканен в неговата светая светих.

"Да, но ако е получил удар… или… или…"

Мисълта за обърнатия стол предизвика в нея нови тревоги.

„Ами ако е заварил крадец в къщата? Ако крадецът го е ударил с нещо по главата, а после го е завлякъл в кабинета?“

Тя леко почука на вратата.

— Данфърд? Добре ли си?

Отново никой. В къщата цареше пълна тишина. Само стенният часовник на дядо й достолепно тиктакаше в дневната… Не, и столът на Данфърд — вече беше сигурна — столът на Данфърд скърцаше.

Ръката й отново посегна към дръжката.

— Данфърд, добре ли…

— Изчезвай! Остави ме на мира, животно! — изрева Кийтън отвътре.

Миртъл отскочи като опарена. Сърцето й бясно заби. Не беше само от изненадата. Гневът и неприкритата ненавист в гласа му я ужасиха. След спокойната и приятна сутрин, която бяха прекарали, и с нож да я беше рязал, нямаше да я заболи толкова.

— Данфърд… помислих, че ти е станало лошо…

Гласът й бе тънък шепот. Дори самата тя не се чуваше.

— Махай се!

Беше вече зад вратата.

„Боже Господи, той е полудял? Възможно ли е? Как е възможно? Какво се е случило тук?“

Но нямаше отговор. Имаше само болка. Тя се качи като пребита горе, извади новата си кукла от килера и се скри в спалнята. Свали обувките си, прегърна куклата и легна с нея на леглото.

Някъде в далечината се чуваха сирени, но тя изобщо не им обърна внимание.

Спалнята им беше прекрасна в този час на деня, светла, огряна от слънцето, но Миртъл нищо не забелязваше. За нея бе непрогледен мрак. В душата й бе останала само скръб — дълбока, задушаваща скръб, която дори прекрасната кукла не можеше да утеши.

Господи, какво щастие бе изпитала днес! Сигурна беше, че и за него е било така. А сега всичко бе загубено. Завинаги.

Какво се бе случило?

Господи, кой има вина за всичко това!?

Жената притисна куклата до себе си, впери поглед в тавана и заплака силно и неудържимо като дете.

1.

Петнайсет минути преди полунощ в края на най-дългата октомврийска неделя шериф Алън Пангборн излезе от сутерена на болницата „Кенибек Вали“ и тръгна по коридора бавно, с наведена глава. Краката му, обути в гумени болнични галоши, се влачеха вяло по балатума. Вратата зад гърба му плавно се затвори и надписът й лъсна на неоновото осветление:

В дъното на коридора един санитар в сиви работни дрехи миеше пода с бавни, мързеливи движения. Без да спира, Алън свали хирургическата шапка от главата си, бръкна под зелената престилка и я пъхна в джоба на дънките си. Глухото буботене на миялната машина го приспиваше. Болницата в Огъста бе последното място на света, на което му се искаше да бъде тази вечер.

Като го видя да се приближава, санитарят вдигна глава и изключи машината.

— Не ми изглеждаш добре, приятел — каза той.

— Въобще не се учудвам. Имаш ли цигара?

Санитарят извади пакет „Лъки“ от горния си джоб и му го подаде.

— Недей да палиш тук — каза той и кимна към моргата. — Доктор Райън ще ми писка.

— А къде? — понита Алън.

Той го заведе до близкия коридор и посочи една от вратите.

— Оттам ще излезеш на двора, но я подпри, защото иначе ще трябва да обикаляш цялата сграда, за да влезеш обратно. Имаш ли си кибрит?

Алън тръгна по коридора.

— Имам запалка. Благодаря ти.

— Чух, че тая вечер са двама — викна мъжът след него.

— Да — отвърна шерифът, без да се обръща.

— Аутопсиите са гадна работа.

— Прав си.

Машината заработи отново. Да, аутопсиите бяха гадна работа. Тези на Нети Коб и Уилма Джърсик бяха двайсет и трета и двайсет и четвърта поред в кариерата му. Всичките бяха гадна работа, но на по-отвратителни от тези две не бе присъствал.

Вратата, която санитарят му бе посочил, беше с автомат. Алън се огледа за нещо, с което да я подпре, но като не намери нищо подходящо, свали престилката и я затъкна на топка между касата и вратата. Нощният въздух, студен, но невероятно освежаващ след застоялата миризма на алкохоли в моргата го разсъни. Той се облегна на стената до ивицата светлина от вратата и запали цигарата си.

Първото дръпване го замая. От две години се опитваше да ги откаже и почти успяваше, но винаги се случваше нещо. Това беше и проклятието, и благословията на полицейската работа — винаги нещо се случваше.

Той погледна към звездите, които винаги го успокояваха, но не видя много. Силното осветление около болницата го заслепяваше. Алън успя да различи само Голямата Мечка, Орион и някаква червеникава точица, която вероятно беше Марс.

„Марс — помисли си той. — Това е. Воините на Марс са кацнали по обяд в Касъл Рок и първите хора, които са им попаднали, са били Нети и оная кучка Джърсик. Марсианците са ги пребили до смърт и са си тръгнали. Това е единственото възможно обяснение.“

Запита се, какво ли ще каже Хенри Райън, главният патолог на щата, ако отиде и му каже: „Докторе, работата е ясна. Тук са пипали извънземни. Случаят е приключен.“ Едва ли щеше да му е забавно. И за него нощта бе дълга.

Алън дръпна дълбоко от цигарата. Виеше му се свят, но усещането беше страхотно. В такива моменти напълно разбираше защо пушенето около болниците в Америка е забранено. Джон Калвин беше абсолютно прав — нещо, което те кара да се чувстваш така, в никакъв случай не може да е полезно за здравето. „И в същото време не мога да го оставя тоя никотин, шефе, толкова ми е сладък.“

Алън си помпели колко хубаво би било да може да си купи цял кашон от това пусто „Лъки“, да налапа всичките цигари наведнъж и да си ги запали с факла. Мислеше си колко хубаво би било, ако можеше да се напие. Но, уви, не му беше сега времето. Какво да се прави, Мърфи пак се оказваше прав — когато наистина имаш нужда да се напиеш, никога не можеш да си го позволиш. Той неволно се замисли дали пък алкохолиците наистина не бяха единствените хора на света, които искрено признават приоритетите си.

Ивицата светлина до краката му се разшири. Шерифът се обърна и видя Норис Риджуик. Още бе със зелената хирургическа шапка, развързана и килната назад. Не беше свалил и престилката. Лицето му бе досущ като дрехите.

— Господи, Алън!

— За пръв път ли ти е?

— Не, и друг път съм присъствал. Имахме едно задушаване в Норт Уиндхъм. Но тези… Господи, Алън!

— Да, Господи.

— Имаш ли цигари?

— Не. Тая си я изпросих от санитаря — отвърна Алън и го погледна учуден. — Не знаех, че пушиш, Норис.

— Не пуша, но реших, че ще ми се отрази добре.

Той се разсмя.

— Боже, ако знаеш как искам вече да съм за риба. Всъщност ще почиваме ли при това положение?

Алън се замисли за миг и поклати глава. Какви ти марсианци, работата беше съвсем проста. И именно това я правеше толкова зловеща. Какъв смисъл имаше да лишава Норис от почивка?

— Чудесно — каза мъжът доволен. — Все пак, ако искаш, ще дойда, Алън.

— Няма нужда. Джон и Клат вече са на линия. Клат отиде с момчетата от криминалния да говори с Пийт Джърсик, а Джон и екипът разследват последните мигове на Нети. И двамата ми се обадиха. Работата е ясна. Отвратителна, но ясна.

Да, така беше… но той пак продължаваше да се тормози. И колкото повече мислеше, толкова по-силни ставаха притесненията му.

— И каква е работата? Честно казано оная кучка Джърсик си го просеше от години. Винаги съм си мислел, че ще си изяде боя някъде, но чак пък толкова… Май ще се окаже, че не е попаднала на човек.

— Така излиза. Уилма едва ли можеше да намери по-неподходящ човек, с когото да се заяде.

— Да се заяде ли?

— Миналата пролет Поли подари на Нети кученце. То джафкаше малко в началото и Уилма вдигна страшна пушилка.

— Така ли? Не си спомням да е подавала оплакване.

— Направи го веднъж, но аз спрях преписката. Поли ме помоли. Чувстваше се отчасти виновна, нали кученцето беше от нея. Нети каза, че ще гледа да го държи в къщата, и аз сметнах случая за приключен. Кучето спря да джафка, но Уилма явно е продължила да дразни Нети. Поли разправяше, че минавала на другия тротоар само като видела Уилма да се задава. Нети дълго време стискала зъби и гледала да не отвръща на атаките на оная кобра, но миналата седмица нервите й явно не са издържали. Отишла у Джърсикови, докато те са били на работа, видяла чистите им чаршафи на простора и ги наплескала с кал от градината.

Норис подсвирна изумен.

— И на това ли оплакване не дадохме ход?

Алън поклати глава.

— От този момент нататък всичко си е останало между тях двете.

— А Пийт Джърсик?

— Ти не го ли познаваш?

— Ами… — Норис се замисли. Представи си Пийт, представи си Уилма, представи си ги заедно и бавно поклати глава. — Да, прав си. Той трепереше от жена си и не смееше за нищо да й противоречи.

— Всъщност може би е успял да отложи нещата, поне за малко. Според Клат Пийт казал на криминалните, че Уилма искала да отиде у Нети още щом видяла окаляните си чаршафи. Страшно се била настървила. Вдигнала телефона и здравата я нарязала.

Норис кимна. Между двете аутопсии беше звъннал на дежурния в Касъл Рок и го бе помолил да му изпрати справка за инцидентите, свързани двете жени. Досието на Нети беше кратко — убила мъжа си и толкоз. Никакви криминални прояви преди или след това, включително и през последните няколко години, откакто се бе върнала в Касъл Рок. Обаче с Уилма положението беше съвсем друго. Тя никого не бе убила, но оплакванията от и за нея нямаха край и датираха чак от ученическите й години, когато ударила някаква заместник-учителка, защото я наказала с оставане след часовете. В други два случая разтревожени гражданки, които са имали нещастието да влязат в черния списък на Уилма, бяха поискали закрила от полицията. През годините към нея на три пъти бяха отправяни обвинения за нападение, но впоследствие на нито едно от тях не бе даден ход. Изобщо не се изискваше кой знае какво разследване, за да стане ясно, че никой нормален човек не би посмял да се заяжда с Уилма Джърсик.

— Как пък се намериха!? — промърмори Норис.

— И аз това се чудя.

— И какво, Пийт я придумал да не ходи при Нети?

— Ами! Нали ще го побърка! Пуснал й две таблетки ксанакс в чая и това поуталожило страстите й. Според това, което е казал на Клат, явно и за него историята приключва дотук.

— Вярваш ли му, Алън?

— Да, доколкото мога да вярвам на човек, с когото не съм говорил лично.

— Какво е т’ва дето й го е пуснал в чая? Наркотик ли?

— Успокоително. Джърсик казал на момчетата, че и друг път го е използвал, когато Уилма се разгорещявала прекалено. Отразявало й се добре, та си мислел, че и този път номерът му ще мине.

— Но не би.

— Е, в началото е имало някакъв ефект. Поне Уилма не е хукнала веднага да се разправя с Нети. Но съм сигурен, че след това атаките й са се подновили — още когато се караха за кучето, тя си бе изградила нещо като план за разсипването на Нети. Тормозеше я по телефона. Минаваше демонстративно с колата пред къщата й. Такива работи. Но Нети беше страшно чувствителна и приемаше подобни неща много навътре. Джон Лапоант и следователите, към които съм го зачислил, навестиха Поли към седем часа. Според нея Нети определено е била разтревожена за нещо. Отишла да я види сутринта и по едно време говорела странни неща. Поли не й обърнала особено внимание. Нали я знаеш Нети? — Алън въздъхва. — Знае ли човек, та да се вслушва във всичко!?

— Тя как го прие, Алън?

— Сравнително нормално, струва ми се.

Беше й се обадил два пъти — веднъж от една къща до местопрестъплението и втория път от тук, от „Кенибек Вали“. И в двата случая гласът й звучеше спокойно и овладяно, но зад старателно подбраните думи, той безпогрешно усети сълзи и недоумение. Това, че още при първото му обаждане тя знаеше почти всичко за станалото, не го учуди. Новините, особено лошите, се разнасят бързо в Провинциални градчета като Касъл Рок.

— И кое е подпалило фитила?

Алън погледна учудено към Норис и осъзна, че не може да му отговори. Беше получил сравнително пълен доклад от Джон Лапоант между двете аутопсии, но ситуацията Продължаваше да е все така неясна.

— Една от двете е решила да действа — каза. — Според мен — Уилма, но още не можем да сглобим детайлите. Изглежда, е била в дома на Нети, докато тя е била при Поли. Сигурно вратата не е била заключена, а не се знае дали изобщо е била затворена добре и дали после не е зейнала съвсем от вятъра — нали знаеш какъв вятър излезе днес.

— Да, бе.

— Та може би Уилма просто е имала намерение да направи обичайната си обиколка, колкото да държи Нети в напрежение, но като е видяла отворената врата, изведнъж й е хрумнало друго. Не съм сигурен, че е станало точно така, но се връзва.

Още преди да довърши изречението си, той осъзна, че всъщност това е невъзможно. Изобщо не се връзваше и точно в това бе проблемът. Трябваше да се връзва, искаше му се да е така, но не беше. И онова, което направо го побъркваше, бе, че на практика нямаше причина да се чувства толкова неуверен в заключенията си. Единственият слаб момент във версията му бе дали е възможно Нети да забрави не само да заключи, но и да затвори вратата си, при положение че толкова се страхуваше от Уилма Джърсик. Но не можеше да се хване за това — Нети беше толкова непредвидима, че човек не можеше и да предположи на какво е способна. И все пак…

— И Уилма какво? — попита Норис. — Решава да обърне къщата с краката нагоре?

— Не, убива кучето на Нети.

— Моля!?

— Добре чу. Убива кучето.

— Господи! Каква мръсница!

— Ти пък като че ли не знаеш що за стока е.

— Да, но все пак…

Ето го пак. И то от Норис Риджуик, на когото не можеше да се разчита дори доклада си да напише като хората.

— Използвала е швейцарско ножче. По-скоро тирбушона към него. Оставила е и бележка — отмъщавала си за окаляните чаршафи. Нети пък, като разбрала каква е работата, потрошила всичките стъкла на Уилма с камъни. На всеки камък закрепила по една бележка, че това е последно предупреждение.

— Господи, Света Богородице! — възкликна Норис с известно възхищение.

— Семейство Джърсик тръгнали на църква към десет и нещо. След литургията обядвали заедно с Пуласки. Пийт Джърсик останал да гледа мача с Джейк Пуласки, така че този път дори не е могъл да се опита да укроти жена си.

— Добре, де, случайно ли са се срещнали на онзи ъгъл?

— Съмнявам се. Според мен Уилма се е прибрала, видяла е на какво прилича къщата й и се е обадила на Нети.

— Искаш да кажеш, че са се срещнали като на дуел.

— Точно.

Норис подсвирна, а после впери поглед в тъмнината и се замисли.

— Алън, защо всъщност трябва да присъстваме на тия проклети аутопсии?

— Протокол, предполагам — отвърна той, макар неговите причини да не се изчерпваха само с това.

Когато чувстваш, че нещо в едно дело не е наред, че някаква брънка във веригата се губи (а сега случаят беше именно такъв), ти трябва един съвсем малък детайл, нещо безкрайно незабележимо на пръв поглед, което да те изкара от лабиринта и да даде насока на мислите ти. Трябва ти пирон, на който да закачиш шапката си.

— При това положение мисля, че е време Общината да наеме човек за протоколната работа — промърмори Норис.

Алън се разсмя. Вътрешно обаче и през ум не му минаваше да се смее, не само защото моментът не беше подходящ. В това дело нещо не беше наред. На повърхността всичко изглеждаше ясно, но навътре, там, където живееше (а понякога и се криеше) инстинктът, мароканците продължаваха да изглеждат по-правдоподобно. Поне за Алън.

Хайде стига! Нали току-що обясни на Норис всичко от игла до конец, и то за една цигара време.

Да, наистина. Но нима беше възможно две жени, дори ако едната е луда, а другата — същинска змия, да се срещнат на един ъгъл и да се изколят една друга като пилци за едното нищо?

Той не знаеше. И понеже не знаеше, захвърли цигарата и започна да разнищва всичко отначало.

2

За Алън всичко започна с едно обаждане на Анди Клатърбък. Когато телефонът иззвъня, той тъкмо беше изключил телевизора (второто полувреме на мача едва бе започнало) и обличаше палтото си. Беше решил да отиде до „Неизживени спомени“ и да се види с господин Гонт, ако е там. Може би дори щеше да срещне Поли. Обаждането промени всичко.

Като се върнал от обяд, Клат заварил Еди Уорбъртън на телефона в офиса. Ставала някаква патаклама на „Уилоу“ и „Форд“, две жени се биели или нещо такова. Еди казал, че няма да е лошо да се обадят на шерифа.

— Откъде накъде Еди Уорбъртън ще отговаря на телефона в полицейския участък!? — ядоса се шерифът.

— Ами сигурно дежурният не си е бил на мястото и Еди си е помислил, че…

— Той прекрасно знае каква е процедурата — като го няма дежурният, обажданията автоматично се препращат при мен.

— Не знам от какъв зор се е обадил — каза Клат със зле прикрито нетърпение, — но не това е важното. Четири минути по-късно, докато говорех с Еди, постъпи второ обаждане по случая. Някаква бабичка. Не можах да запиша името й — или от притеснение забрави да ми го каже, или просто не искаше да се представя. Както и да е, каза, че на ъгъла на „Форд“ и „Уилоу“ става страшна битка. Биели се две жени. Според нея — с ножове. Каза, че още са там.

— Още ли се бият?

— Не, вече били на земята. И двете.

— Ясно. — Мозъкът на Алън заработи на пълни обороти. — Регистрира ли обаждането, Клат?

— Да, разбира се.

— Добре. Сийтън е дежурен днес, нали? Прати го веднага там.

— Пратих го.

— Слава Богу. А сега се обади на щатската полиция.

— Да искам ли екип?

— Още не. Засега ги уведоми за ситуацията. Ще се видим там, Клат.

Когато отиде на местопрестъплението и видя цялата касапница, Алън моментално се обади в Оксфордския участък на щатската полиция и ги помоли незабавно да изпратят не един, а два екипа, ако могат да си го позволят. В същото време Клат и Сийтън Томас стояха с разперени ръце пред двете жертви и увещаваха хората да се прибират по домовете си. Норис пристигна, хвърли един поглед и отиде да вземе жълтата лента с надпис: „ПОЛИЦЕЙСКА ТЕРИТОРИЯ — ПРЕСИЧАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ от багажника на колата. Лентата здравата бе прашасала и впоследствие Норис каза на Алън, че сериозно се е усъмнил дали изобщо ще се залепи — толкова беше стара.

Лентата все пак още вършеше работа и Норис я опъна в широк триъгълник около двете жени, които изглеждаха като прегърнати в основата на пътния знак. Зяпачите не се прибраха по къщите си, но поне се отдръпнаха встрани. Бяха около петдесетина, но с разнасянето на мълвата броят им непрекъснато нарастваше. Анди Клатърбък и Сийтън Томас едва смогваха да удържат тълпата без предупредителни изстрели. Алън напълно им съчувстваше.

В Мейн убийствата се разследваха от Криминалния отдел на щатската полиция и за провинциалните зайци (каквито бяха повечето от тях) най-страшното настъпваше от момента на установяване на престъплението до идването на тежкарите от криминалния. Местните ченгета отлично знаеха, че точно тогава най-често се прекъсва така наречената доказателствена верига. Повечето от тях знаеха също, че всяко тяхно действие ще бъде разгледано под лупа от столичните тарикати — все от Съда и Главната прокуратура — които открай време смятаха, че провинциалните полицаи се държат на местопрестъплението като слонове в стъкларски магазин.

А всичките тия зяпачи, които стояха мълчаливо и гледаха като треснати, направо всяваха ужас у Алън. Напомняха му на зомбитата от „Събуждането на мъртвите“.

Той грабна рупора от задната седалка на колата си и им каза веднага да се прибират по домовете си. Хората бавно започнаха да се разотиват. Алън за пореден път прехвърли правилника в главата си и се обади в участъка. Сандра Макмилън приемаше обажданията там. Тя не беше кой знае колко печена, но, дето има една дума, на харизан кон зъбите не се гледат. Освен това той се надяваше, че като научи за случилото се, Шийла Бригъм няма начин да не дойде. Ако не от чувство за дълг, то поне от любопитство. Той нареди на Санди да издири районния следовател и Рей ван Алън — дежурния патолог за такива случаи — и да ги прати на местопрестъплението по възможност преди да са дошли ония от криминалния.

— Разбрано, шериф — каза важно Санди. Той се върна при подчинените си.

— Кой от вас установи смъртта?

Клат и Сийт Томас се спогледаха с неудобство. На Алън му се подкосиха краката. Още една точка в полза на тарикатите. Още имаше време, първият екип не бе дошъл, въпреки че сирените виеха все по-близо. Пъхна се под лентата и тръгна на пръсти към пътния като дете, което се измъква от къщи след вечерния час.

Повечето кръв бе изтекла между жертвите и в пълната с листа канавка, но тънка струйка бе описала неправилен кръг около двете тела. Алън приклекна извън този кръг, протегна ръка, но за да стигне до труповете — вече не се съмняваше, че са такива — му се наложи да се наведе почти до легнало положение.

Полицаите стояха и го гледаха с ококорени очи.

— Снимайте ме — викна им през рамо той.

Клат и Сийт го зяпаха сякаш им говореше на патагонски, но Норис хукна до колата и изрови стария полароид, с който заснемаха местопроизшествията. Алън имаше намерение при първата сбирка на Градската управа да поиска поне още един нов апарат, но в този момент това му беше последна грижа.

Норис дотича с апарата, намести се и натисна копчето. Блендата изщрака.

— Я по-добре направи още една. Хвани и телата. Не искам ония да ни трият сол, че сме прекъснали доказателствената верига, дяволите да ги вземат дано!

Норис документира стойката на Алън извън кървавия кръг и разположението на телата до пътния знак, след което Алън внимателно се наведе напред и сложи ръка на окървавения врат на жената отгоре. Нямаше пулс, разбира се, но от натиска на пръстите му главата й се изплъзна от знака и увисна настрани. Той веднага разпозна Нети и си помисли за Поли.

„О, Господи!“

После напълно механично провери и пулса на Уилма. Едва ли имаше смисъл — от черепа й стърчеше сатър, а цялото й лице бе опръскано с малки капчици кръв, които приличаха на езическа татуировка.

Шерифът се изправи и се върна при останалите зад лентата. Знаеше, че не е редно, но не можеше да престане да мисли за Поли. Трябваше да си избие тази мисъл от главата, иначе със сигурност щеше да обърка работите тук. Чудеше се дали някой от зяпачите е успял да разпознае Нети. При това положение Поли сто на сто щеше да разбере, преди да й се е обадил. Тайно се надяваше, че поне няма да дойде лично да види какво става.

„Не можеш да мислиш за това сега — мъмреше се вътрешно той. — Имаш да разследваш двойно убийство.“

— Вземи си бележника — нареди той на Норис. — Ти ще водиш записките.

— Господи, Алън, нали знаеш какъв ми е правописът?

— Важното е да пишеш.

Норис даде полароида на Клат и извади бележника от задния си джоб. Кочан подпечатани и разписани квитанции изпадна от джоба му. Той се наведе и разсеяно го напъха обратно.

— Искам да отбележиш, че главата на жената отгоре, обозначена като Жертва 1, беше подпряна на пътния знак и че аз неволно я килнах назад, докато проверявах за пулс.

„Колко лесно е да превключи човек на полицейски жаргон — помисли си Алън. — Колите стават «превозни средства», бандитите — «нарушители», а мъртвите ти съграждани — «обозначени жертви». Полицейски жаргон — каква прекрасна стъклена преграда.“

Той се обърна към Клат и му нареди да заснеме новото разположение на телата, изпитвайки истинско облекчение, че е накарал Норис да документира жертвите, преди да ги докосне.

Полицаят изпълни нареждането.

Алън се обърна отново към Норис и продължи:

— Отбележи също, че след като главата на Жертва 1 беше обърната, аз бях в състояние да я идентифицирам като Нетиция Коб.

— Искаш да кажеш Нети? — втрещи се Синтън.

— Да. Точно това искам да кажа.

Мъжът вписа информацията в бележника си и попита:

— Какво ще нравим, Алън?

— Ще чакаме криминалистите и ще се стараем да се държим естествено, когато дойдат.

Те пристигнаха след по-малко от три минути в две коли последвани от Рей ван Алън в разнебитеното си субару. Пет минути по-късно с един син джип дойде и екипът на щатската полиция. Още със слизането щатските полицаи запалиха пури. Алън не се и съмняваше, че ще го направят. Труповете още не бяха изстинали, престъплението се бе разиграло на открито, но ритуалът с пурите беше неотменим.

Неприятната работа, позната в полицейския жаргон като „осигуряване на местопрестъплението“, започна. И продължи до мръкнало. Алън на няколко пъти беше работил с Хенри Пейтън, шеф на Оксфордския участък (и следователно ръководещ случая и хората, работещи но него), но никога не бе съзирал у него и следа от въображение. Той беше работар, съвестен и прецизен, но именно благодарение на него Алън намери минута свободно време да отскочи да се обади на Поли.

Когато се върна, на местопрестъплението кипеше усилен труд. Отбелязваше се разположението на телата, оглеждаше се мястото, направиха се близо триста снимки. Междувременно бяха пристигнали още щатски полицаи. Някои от тях разпръсваха тълпата, която отново напираше, други отклоняваха прииждащите телевизионни екипи към сградата на Кметството. Един художник от полицията скицира набързо ситуацията.

Когато дойде ред на самите тела, Пейтън даде на Алън хирургически ръкавици и плик за веществени доказателства и попита:

— Сатъра или ножа?

— Сатъра — отвърна той.

Това беше по-неприятната задача. Сатърът сигурно бе оплескан с мозъка на Уилма, но Алън не искаше да се докосва до Нети. Беше му жал за нея.

След като оръжията на престъплението бяха пакетирани, надписани и изпратени към Огъста, двата криминални екипа започнаха да претърсват района около телата, които още лежаха в смъртната си прегръдка, а локвата кръв между тях бе започнала да хваща кора. Когато дойде ред на Рей ван Алън да ги прибере в торбите и да ги качи на линейката, мястото беше осветено с фарове и санитарите внимателно разделиха Нети и Уилма.

През цялото това време елитът на полицейския участък на Касъл Рок стоеше като изтукан и се чувстваше като ненужен придатък.

Хенри Пейтън застана до Алън извън загражденията и остави хората му да довършат фината работа, позната като „Оглед на местопрестъплението“.

— Това едва ли е най-приятният начин да си прекара човек неделята — каза той.

Шерифът кимна.

— Съжалявам, че главата се е преместила при теб. Просто лош късмет.

Той отново кимна.

— Съмнявам се, че някой ще ти създава проблеми за това. Все пак нали си заснел първоначалното разположение. — Той погледна към Норис, който разговаряше с Клат и новопристигналия Джон Лапоант, и добави: — Имаш късмет, че тоя шемет не си е сложил пръста на обектива.

— А, Норис си разбира от работата.

— Да бе, колкото аз от китайски. Както и да е. Случаят май изглежда ясен, а?

Алън пак кимна. Да, всичко изглеждаше прекалено ясно и именно в това бе проблемът. Разбра го далеч преди двамата с Норис да приключат необичайно дългия си работен ден зад болницата „Кенибек Вали“.

— Смяташ ли да присъстваш на кълцането? — попита Хенри.

— Да. Райън ли ще прави аутопсиите?

— Доколкото знам, да.

— Мисля да взема и Норис. Телата първо ще отидат в Оксфорд, нали?

— А-ха. Обикновено там ги режем.

— Ако тръгнем сега с Норис, ще стигнем преди тях.

Пейтън кимна.

— Вървете, щом искате. Мисля, че нямаме повече работа тук.

— Ще ми се да изпратя двама от моите хора с твоите екипи. Като наблюдатели. Имаш ли нещо против?

Той се замисли.

— Не, но кой ще пази реда тук? Баба ми ли?

Алън изведнъж усети, че чашата на търпението му всеки момент ще прелее. Беше прекарал ужасен ден, беше изтърпял обидите на Хенри по адрес на служителите, както и всичките му останали простотии, но… трябваше да му прави мили очи, за да вкара хората си в разследване, което изобщо не беше от тяхната компетенция.

— Хайде, Хенри. Неделя вечер е. Дори „Кроткият тигър“ е затворен.

— Откъде тоя мерак да си в играта, Алън? Да няма нещо навързано? Разбрах, че двете не са се разбирали особено и че онази отгоре е освиткала не кой да е, а мъжа си.

Шерифът се замисли.

— Нищо навързано няма. Поне аз не знам. Просто…

— Просто не ти го побира акъла?

— Кажи-речи.

— Добре, стига хората ти да са наясно, че само ще слушат и толкоз.

Алън едва забележимо се усмихна. Помисли си да каже на Пейтън, че ако нареди на Клат и Джон Лапоант да задават въпроси, те най-вероятно ще избягат през девет планини в десета, но се отказа.

— Дума няма да проронят. Бъди сигурен.

3

Ето така двамата с Норис Риджуик се бяха озовали в двора на „Кенибек Вали“ след най-дългата неделя в живота им. Но денят, слава Богу, в едно-единствено нещо приличаше на живота на Нети и Уилма: беше свършил.

— Смяташ ли да си наемем хотел за през нощта? — неуверено попита Норис.

Алън нямаше нужда от свръхестествени способности, за да разбере за какво си мисли той. Притесняваше се да не се размине с утрешния риболов.

— Дума да не става — отвърна и прибра престилката, с която беше подпрял вратата. — Хайде да се махаме оттук.

— Готово — отвърна Норис и за пръв път днес бе наистина доволен.

Пет минути по-късно двамата вече пътуваха по шосе 43 към Касъл Рок. Когато пристигнаха, от понеделника вече бяха минали три часа.

4

Алън спря зад сградата на Кметството и излезе от колата. Собственият му автомобил беше паркиран в дъното до разнебитения фолксваген-костенурка на Норис.

— Прибираш ли се? — попита той.

Норис се усмихна притеснено и сведе очи.

— Само да си хвърля униформата.

— Норис, колко пъти ще тл казвам да не използваш тоалетната като съблекалня?

— Хайде, Алън, знаеш, че не винаги го правя.

Глупости, и двамата знаеха, че това е редовният му номер.

— Карай — въздъхна шерифът. — Днес много ти се насъбра. Извинявай.

Полицаят сви рамене.

— Какво да се прави. Такива неща не се случват всеки ден и на всички ни дойде нанагорно.

— Накарай Санди или Шийла да ти впишат извънредни часове, ако още са тук.

— А да скъсам ли нервите на Бъстър? — засмя се уморено Норис. — Мисля този път да пасувам. Тоя здрава та ме е нарочил, Алън.

— Продължава ли да ти трови нервите?

Алън почти беше забравил за съветника.

— Не, но като ме срещне някъде, да може с поглед ще ме убие.

— Аз лично ще му лепна квитанцията утре сутринта.

— Като пише твойто име, няма проблеми — каза той и тръгна към служебния вход. — Лека нощ, Алън.

— Наслука утре.

Норис веднага се оживи.

— Благодаря. Да видиш каква въдица има в новия магазин, Алън — направо страхотия!

Алън се усмихна.

— Сигурен съм. Все се каня да посетя тоя приятел — изглежда, че при него има по нещо за всеки. Защо пък и аз да не си харесам нещо?

— Наистина, защо пък не? Знаеш ли колко неща има. Направо ще се шашнеш.

— Лека нощ, Норис. И благодаря.

— Няма за какво — отвърна Норис, но определено му стана приятно.

Алън се метна на колата, излезе от паркинга и тръгна надолу по Мейн Стрийт. По навик огледа сградите от двете страни на улицата, без дори да си дава сметка, че пак се поддава на професионалната си деформация. Направи му впечатление, че горният етаж на „Неизживени спомени“ свети. В град като Касъл Рок никой не стоеше буден до толкова късно. Помисли си, че Лийлънд Гонт сигурно страда от безсъние, и отново си каза, че трябва да го посети. Но това щеше да стане едва след като случаят с Нети и Уилма станеше ясен до последния детайл.

На ъгъла на „Мейн“ и „Лорел“, той даде мигач и понечи да завие наляво, но спря насред кръстовището и тръгна в обратна посока. Майната му! За какво да се прибира вкъщи. Домът му бе празен и студен, пълен със затворени врати, зад които дебнеха спомени. А в другия край на града имаше една жива жена, която сигурно отчаяно се нуждаеше от някого. Точно колкото и той, живият мъж, се нуждаеше от нея.

Пет минути по-късно Алън угаси фаровете и тихо влезе в двора на Поли. Вратата сто на сто щеше да бъде заключена, но той знаеше под коя саксия да погледне.

5

— Какво правиш още тук, Санди? — попита Норис от вратата и разхлаби вратовръзката си.

Сандра Макмилън, застаряваща блондинка, която от двайсет години насам заместваше телефонистката на участъка, тъкмо си тръгваше. Изглеждаше много уморена.

— Шийла имаше билети за шоуто на Бил Козби в Портланд — каза тя. — Искаше да остане, но аз я изгоних. В края на краищата Бил Козби не идва всеки ден в Мейн.

„А всеки ден ли се случва две жени да се заколят като пилци заради нищо и никакво куче, което отгоре на всичкото сигурно е дошло от Общинския кучкарник?“ — помисли си Норис, но реши да го премълчи.

— Да ти кажа честно сега предпочитам да не бях гонила Шийла. Тук беше една лудница — обадиха се от всички възможни телевизии, а до единайсет и нещо участъкът приличаше на универсален магазин преди Коледа.

— Представям си. Можеш да тръгваш вече. Включи ли автомата?

Когато нямаше никой на телефона в участъка, автоматът прехвърляше обажданията в дома на Алън, а ако след четири позвънявания и той не отговореше, машината казваше на телефониращия да се обади на щатската полиция в Оксфорд. Системата беше безкрайно проста и никога не можеше да се приложи в голям град, но Касъл Рок беше най-малката от всичките шестнайсет общини на Мейн и автоматът вършеше чудна работа.

— Включен е.

— Добре. Въпреки че имам чувството, че Алън няма да се прибере вкъщи.

Тя вдигна многозначително вежди.

— Лейтенант Пейтън да се е обаждал? — попита Норис.

— Не… Гадно ли беше, Норис? Искам да кажа… труповете и всичко.

— Не ми говори.

Цивилните му дрехи висяха прилежно окачени на закачалка над картотеката му. Той ги взе и тръгна към тоалетната. От три години имаше навика да се преоблича в службата, но рядко му се случваше да го прави в такъв необичаен час.

— Върви си, Санди, аз ще заключа.

Той влезе в тоалетната и закрепи закачалката на вратата. Тъкмо беше разкопчал ризата си, когато отвън се почука.

— Норис? — извика Санди.

— Да.

— Щях да забравя. Има подарък за теб. На бюрото ти е.

Норис искрено се учуди.

— Подарък ли? От кого?

— Не знам. Тук наистина беше една лудница. Но на пакета има картичка. И панделка. Сигурно е от тайната ти любовница.

— Любовницата ми е толкова тайна, че и аз не знам коя е — отвърна той с искрено съжаление.

После събу панталона си и нахлузи дънките. От другата страна на вратата Санди Макмилън се усмихна.

— Господин Кийтън намина тази вечер — каза тя с нотка на злоба. — Може пък той да ти го е оставил. Сигурно иска да се сдобрите.

Норис се разсмя.

— Само това ми липсва.

— Хайде, пък утре ще ми разкажеш. Умирам от любопитство. Пакетът е много хубав. Лека нощ, Норис.

— Лека.

6

Санди вдигна яката на палтото си и излезе. Нощта беше много студена и й напомни за предстоящата зима.

Синди Роуз Мартин, жената на адвоката, беше една от многото, които се изнизаха през участъка тази вечер. Тя бе наминала в началото на вечерта, но на Санди и през ум не й мина да го спомене на Норис. Той изобщо не се движеше в отбраното общество на семейство Мартин. Госпожа Мартин каза, че търси мъжа си, което й се стори напълно в реда на нещата. (Всъщност в участъка цареше такъв хаос, че Санди едва ли щеше да се учуди, дори ако жената бе казала, че търси Михаил Баришников.)

Санди каза, че не е виждала господин Мартин, и покани Синди Роуз да провери горе, ако иска, да не би да е при господин Кийтън. Жената отвърна, че ще го направи, тъй и тъй е дошла чак дотук. В този момент централата отново замига като коледно дърво и Санди не можа да забележи госпожа Мартин, която извади лъскав пакет със синя велурена панделка от чантата си и го сложи на бюрото на Норис Риджуик. Красивото й лице се озари от широка усмивка, която, уви, съвсем не беше красива. Всъщност беше почти зловеща.

7

Норис напъха ризата в дънките си, обу се и внимателно подреди униформата на закачалката. Подуши ризата под мишниците и реши, че може да изкара още един ден.

На излизане от тоалетната остави закачалката на видно място, за да не я забрави на тръгване. Алън направо се побъркваше, като видеше дрехите му да висят из участъка. Казваше, че офисът заприличвал на химическо чистене.

Норис отиде до бюрото си. Някой наистина му беше оставил подарък — красива кутия, увита в светлосиньо фолио и завързана с тъмносиня велурена лента, която разцъфваше в богата панделка отгоре. Под лентата беше пъхнат малък бял плик. Възбуден от любопитство, той взе плика и го разкъса. Вътре имаше картичка.

На нея на машина беше изписано кратко, закодирано съобщение:

Норис се замисли. Единствените двама души, които непрекъснато му напомняха нещо, бяха Алън и майка му… а майка му бе починала преди пет години. Той взе пакета, сряза лентата и внимателно остави панделката на бюрото. После махна и опаковката. Кутията беше бяла, дълга около трийсет сантиметра, широка и дълбока около десет. Капакът беше залепен с тиксо.

Разряза лепенката и отвори кутията. Предметът вътре беше покрит с бяла, полупрозрачна хартия, през която можеше да се види формата му — продълговата и на места назъбена — но не и самият предмет.

Норис понечи да махне хартията и показалецът му докосна нещо метално. Тежка стоманена челюст захапа част от хартията, а с нея и три от пръстите му. Ръката му изтръпна от болка. Той изпищя и се дръпна назад, стискайки ръката си. Кутията се търкулна на земята и изкънтя на кухо.

Господи, как боли!

Мъжът дръпна хартията, която висеше от ръката му като изпомачкана гирлянда, и я откъсна. Под нея остана огромен капан за плъхове. Някой го беше заредил, пъхнал в кутията, покрил с хартия и опаковал в красиво синьо фолио. А сега проклетият механизъм беше захапал първите три пръста на дясната му ръка и направо бе изкоренил нокътя на показалеца му.

— Мама му стара! — извика Норис и в паниката си вместо да отмести стоманеното езиче, взе да удря ръката си в бюрото на Джон Лапоант.

Пръстите му изтръпнаха и по цялата му ръка пробяга остра болка. Той извика отново, сграбчи капана и освободи езичето. Зловещият механизъм изщрака и падна с трясък на пода.

Постоя разтреперан насред стаята, а после се съвзе и хукна към тоалетната. Пусна студената вода и навря изтръпнала си ръка под струята. Тя пулсираше като възпален мъдрец. Той стоеше стиснал зъби и гледаше струйките кръв, които се стичаха заедно с водата в канала, и си мислеше за онова, което му бе казала Санди: „Господин Кийтън намина тази вечер… Сигурно иска да се сдобрите.“

И за картичката: „ДА НЕ МЕ ЗАБРАВЯШ“.

О, сто на сто е бил той. Типично в негов стил.

— Кучи син! — простена Норис.

Студената вода сковаваше пръстите му, притъпяваше болката, но той знаеше, че ръката му отново ще изтръпне още преди да се е прибрал у дома. Аналгинът може би щеше да облекчи болката, но той просто трябваше да забрави, че ще спи нормално тази вечер. А също и че ще е в състояние да лови риба на сутринта.

„Как ли пък не. Ще отида за риба, ако ще и да ми окапе проклетата ръка. Наумил съм си го открай време и онова копеле Данфърд Бъстър Кийтън няма да ме спре!“

Той спря водата и внимателно попи ръката си. Нито един от пръстите му не беше счупен — поне на пръв поглед, но и трите бяха започнали да се подуват въпреки студената вода. Капанът беше оставил тъмночервен отпечатък върху кокалчетата на пръстите му. Оголената плът под падналия му нокът кървеше, а онова болезнено пулсиране отново бе започнало.

Той се върна в празната стая, прибра капана в кутията и го скри в горното чекмедже на бюрото си. Извади отвътре флакона с аналгина и изтърси три таблетки в устата си.

После събра фолиото и панделката, напъха ги в кошчето и ги покри с хартия.

Нямаше намерение да казва на Алън или на когото и да било за гадния номер, който Бъстър му бе погодил. Щяха да се смеят, но Норис знаеше какво щяха да си помислят… или поне си мислеше, че знае: „Само Риджуик момее да се хване на нещо подобно. Представяш ли си — да сложи си собствената ръка в капан за плъхове!“

„Сигурно е от тайната ти любовница… Господин Кийтън намина тази вечер… Сигурно иска да се сдобрите.“

— И сам ще се оправя — каза обидено Норис. — Както аз си знам и когато аз реша.

И изведнъж му мина ужасната мисъл — ами ако Бъстър не е останал доволен от капана, който в края на краищата можеше и да не подейства? Ако е отишъл у тях? Въдицата му е там, а той дори не я бе заключил. Просто я беше подпрял в ъгъла до кошницата за риба. Ами ако той е разбрал колко му е скъпа и е решил да я счупи на две?

— Само да е посмял, главата му ще счупя! — закани се той с плътен и гневен глас, който Хенри Пейтън и останалите му колеги едва ли биха разпознали.

И през ум не му мина да заключи на излизане. Всъщност беше забравил дори за болката си. Единственото, което го интересуваше, бе да се прибере час по-скоро вкъщи и да се увери, че въдицата му още е здрава.

8

Тялото под завивките не се помръдна, когато Алън влезе в спалнята и той реши, че Поли е заспала. Вероятно с помощта на някой и друг перкодан. Той се съблече безшумно и внимателно се пъхна в леглото до нея. Но щом сложи слава на възглавницата, видя, че очите й са отворени и го гледат. В първия момент се стресна.

— Кой странник идва нощем в леглото на таз девица? — попита тихо тя.

— Аз съм, кой друг? — отвърна той и се усмихна. — Извинявай, че те събудих, девице.

— Не бях заспала — каза тя и го прегърна.

Той плъзна ръце около талията й. Топлината й му доставяше удоволствие. Така затоплена, Поли беше като задрямала печка. Алън за миг усети нещо твърдо до гърдите си и бегло осъзна, че тя носи нещо под памучната си нощница. После нещото се търкулна и увисна под мишницата й на сребърната си верижка.

— Добре ли си? — попита я.

Тя допря лице до неговото и го притисна до себе си.

— Не — отвърна.

Гласът й затрепери и жената се разплака. Той я остави да си поплаче в прегръдките му и погали косите й.

— Защо не ми е казала какво й причинява тази жена, Алън? — попита накрая Поли и леко се дръпна назад.

Очите му вече бяха свикнали с мрака и той успя да различи лицето й — тъмни очи, тъмна коса, бяла кожа.

— Не знам.

— Само да ми беше казала, щях да оправя нещата. Щях лично да отида при Уилма Джърсик и… и…

Не беше сега моментът да й каже, че Нети се е включила в играта с почти същото ожесточение и злоба както и Уилма. Нито пък, че идва ден, в който с всичките Нетита и Уилми на света става нещо, което не е по силите на никого да оправи.

— Часът е три и половина. — Това едва ли е най-подходящото време да говорим за това какво е могло и какво е щяло да стане. — Поколеба се за миг и продължи: — Според Джон Лапоант тази сутрин Нети ти е казала нещо за Уилма — всъщност вчера сутринта. Какво беше то?

Поли се замисли.

— Не знаех, че става дума за Уилма. Поне не тогава. Нети ми донесе лазаня. А ръцете ми… ръцете ми наистина бяха зле. Тя веднага разбра. Нети е… беше… може и да е била… ох, и аз не знам вече какво да кажа… Беше разсеяна за някои неща, но аз лично не можех нищо да скрия от нея.

— Тя много те обичаше.

Думите му отново я разплакаха. Знаеше, че ще стане така, но знаеше също, че има сълзи, които просто трябва да се изплачат независимо от часа. Защото иначе те задушават отвътре.

След малко Поли отново беше в състояние да говори. Ръцете й обгърнаха врата му и тя продължи:

— Сложи ми ония глупави ръкавици и отиде да направи кафе. Попитах я дали си има работа вкъщи и тя каза, че няма. Каза, че Райдър бил на пост, а после нещо от рода на: „Мисля, че ще ме остави на мира. Не ми е досаждала напоследък, сигурно най-после е разбрала, че й говоря сериозно“. Не ти предавам точно думите й, но беше нещо такова.

— Кога дойде при теб?

— Около десет и петнайсет. Може би малко по-рано или по-късно, но там някъде. Защо, Алън? Има ли някакво значение?

Когато се пъхна под завивките, той имаше чувството, че ще заспи още щом сложи глава на възглавницата. Сега беше по-буден от всякога и мислите не му даваха мира.

— Не. Не смятам, че значи нещо. Освен че Нети е мислела за Уилма в онази сутрин.

— Просто не мога да повярвам. Тя изглеждаше толкова добре напоследък. Наистина. Помниш ли, като ти разказах как набра кураж да отиде в „Неизживени спомени“ сама миналата сряда?

— Да.

Свали ръце от врата му и се обърна по гръб. Алън чу, че нещо издрънча, но отново не му обърна внимание. Мислите му бяха заети с онова, което Поли му бе разказала, и той изследваше всяка дума както бижутер оглежда съмнителен камък.

— Трябва да уредя нещата по погребението — каза тя. — Нети имаше роднини в Ярмът, но те не искаха да имат нищо общо с нея, докато беше жива, та камо ли сега. Все пак трябва да им се обадя утре. Ще мога ли да отида до дома на Нети, Алън? Мисля, че тя имаше някакво тефтерче с телефони.

— Аз ще ти го донеса. Няма да ти разрешат да изнесеш нищо от къщата, поне докато доктор Райън не се произнесе след аутопсията, но не виждам нищо лошо да ти дам да препишеш два-три телефона.

— Благодаря ти.

Изведнъж му хрумна нещо.

— Поли, в колко часа си тръгна Нети оттук?

— Мисля, че към единайсет без нещо. Може и да е било единайсет. Не, едва ли е стояла цял час. Защо?

— Нищо — отвърна той.

И тук нищо не се губеше. Ако Нети беше стояла по-дълго у Поли, тя нямаше да има време да се прибере вкъщи, да намери кучето си мъртво, да събере камъните, да напише бележките, да ги закрепи, да отиде у Уилма и да й изпочупи стъклата. Но тя се бе разделила с Поли в единайсет без петнайсет, което ще рече повече от два часа преди трагедията. Достатъчно време.

„Ей, Алън! — гласът, онзи ехидният, който обикновено му говореше за Ани и Тод, отново се обади. — Защо си си навил на пръста да разнищиш тая работа, а приятелче?“

Той не можеше да му отговори. Но не можеше да отговори и на един друг въпрос — как Нети е пренесла камъните до дома на Уилма? Тя нямаше книжка, нито пък имаше представа как се кара кола.

„Стига глупости, приятелче — подвикна му пак гласът. — Написала е бележките вкъщи, вероятно направо в антрето, до тялото на мъртвото си куче, после е взела ластици от чекмеджето в собствената си кухня и е излязла. За какво ще мъкне камъни. Малко ли камъни има в градината на Уилма?“

И все пак Алън не можеше да се отърве от мисълта, че камъните са донесени с бележките на тях. Нямаше причина да мисли така, но му изглеждаше правдоподобно… Точно така би постъпило едно дете или някой, който мисли като дете.

Някой като Нети Коб.

Стига! Престани!

Не можеше.

Поли сложи длан на лицето му.

— Толкова се радвам, че дойде, Алън. Сигурно и за теб е било ужасно.

— Важното е, че свърши. И ти трябва да го приемеш така. Хайде, поспи. Имаш много работа утре. Искаш ли да ти дам едно хапче?

— Не, ръцете ми са по-добре. Поне те. Алън?

Тя замълча и се размърда неспокойно в леглото.

— Какво?

— Нищо. Друг път ще ти кажа. Мисля, че вече ще мога да заспя. Добре, че дойде. Лека нощ.

— Лека нощ, скъпа.

Тя се обърна, придърпа завивките и утихна. За миг той си помисли как го бе прегърнала — с ръце, сплетени зад врата му. Щом като можеше да вплете така пръстите си, значи наистина беше добре. Това беше прекрасно, може би най-хубавото, което му се бе случило, откакто Клат се обади у тях. Дано поне се задържи така.

Поли започна лекичко да похърква. Всъщност Алън намираше хъркането й приятно. Беше толкова хубаво да споделяш леглото си с друг човек, истински човек, който издава истински звуци и… понякога ти дърпа завивката.

Той се усмихна в тъмнината.

А после мислите му отново се върнаха към убийствата и престана да се усмихва.

„Мисля, че ще ме остави на мира. Не ми е досаждала напоследък, сигурно най-после е разбрала, че й говоря сериозно.“

Мисля, че ще ме остави на мира.

Не ми е досаждала напоследък.

Сигурно най-после е разбрала, че й говоря сериозно.

Случаи като този не се нуждаеха от разследване. Дори Сийт Томас може да ти каже какво точно е станало, само като погледне местопрестъплението през дебелите си цайси. Вярно, че вместо пистолети за дуел бяха използвани кухненски прибори, но резултатът беше същият — две тела в моргата на „Кенибек Вали“. Единственият въпрос бе защо се бе случило всичко това.

Беше имал някои въпросителни, някои бегли съмнения, но те щяха да се изпарят още преди земята да погълне Уилма и Нети.

Сега въпросителните бяха станали по-тревожни, а някои от тях

(Сигурно най-после е разбрала, че й говоря сериозно.)

имаха и имена.

За Алън всеки криминален случай беше като градина, оградена от висока стена. За да влезеш, трябва да намериш вратата. Понякога те бяха няколко, но той от опит знаеше, че винаги е поне една. Естествено, че как иначе градинарят е влязъл да посее семената? Случваше се вратата да е голяма, със стрелка към нея и огромен неонов надпис ВХОД или пък малка, покрита с толкова много бръшлян, че трябва да се луташ дълго, преди да я откриеш, но винаги съществуваше. И ако търсиш упорито, ако не те е страх да израниш ръцете си в храсталаците, неминуемо ще я намериш.

Понякога вратата бе малко веществено доказателство, намерено на местопрестъплението. Друг път пък — свидетел или предположение, основано на факти и логика.

Предположенията на Алън за този случай бяха: първо, че Уилма е следвала отдавна изградения си стереотип да се подиграва с хората и да ги подлудява; второ, че този път е избрала неподходящ човек за игричките си; и трето, че на Нети отново й е прищракало, както когато бе убила мъжа си. Но…

Не ми е досаждала напоследък.

Ако Нети не беше казала това, какво щеше да се промени? Колко от предположенията му щяха да се изяснят?

Алън не знаеше.

Просто лежеше в тъмната спалня и се чудеше дали в края на краищата ще намери вратата.

Може би Поли не е чула добре думите на Нети?

Технически беше възможно, но той не го вярваше. Действията на Нети, поне до един момент, съвпадаха с онова, което Поли твърдеше, че е чула. Нети не се беше явила на работа в петък, беше казала, че е болна. Може и така да е било, но може би просто се е страхувала от Уилма. Това се връзваше — знаеха от Пийт Джърсик, че след като е видяла окаляните си чаршафи, тя се е обадила да сплаши Нети. Може и на следващия ден да е звъняла, без Пийт да разбере. Но в събота сутринта Нети беше дошла при Поли с лазаня. Щеше ли да е в състояние да я направи, ако другата жена непрекъснато я е тормозила по телефона? Едва ли.

И после — камъните, с които са строшени стъклата на Уилма. Към всеки един от тях е била закрепена бележка с един и същи текст: „КАЗАХ ТИ ДА МЕ ОСТАВИШ НА МИРА. ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ТЕ ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ.“ Предупреждението обикновено означава, че на този, към когото е отправено, се дава време да промени поведението си. Но за двете жени часът вече е бил ударил. Те са се срещнали на онзи ъгъл само два часа след като камъните са били хвърлени.

Всъщност и за това можеше да се намери някакво обяснение. Когато Нети е намерила кучето си мъртво, тя сигурно не е била на себе си. Също и Уилма, когато е заварила къщата си като след бомбардировка. И само едно телефонно обаждане е било достатъчно, за да пламне искрата. Някоя от двете се е обадила… и фитилът се е запалил.

Алън се обърна на една страна и си помисли колко хубаво би било да може както едно време да получи справка за телефонните обаждания през този ден. Ако можеше да документира факта, че те са говорили преди последната си среща, щеше да се чувства много по-спокоен.

Добре, да приемем, че са говорили. Остават бележките.

„Така трябва да е станало — мислеше си той. — Нети се прибира вкъщи и намира мъртвото си куче в антрето. Прочита бележката на тирбушона, а после сяда и написва едно и също съобщение на петнайсетина листа. Слага ги в джоба на палтото си, награбва една шепа ластици и отива у Уилма. Събира петнайсетина камъка от двора, увива бележките около тях и ги затяга с ластиците. Трябва да е направила всичко това, преди изобщо да започне да хвърля камъните. Иначе би и отнело много време да спира по средата на изпълнението, да тича за още камъни и да увива още листчета. Значи трошиш стъклата и се прибира у дома при клетото си куче.“

Всичко му изглеждаше сбъркано.

Виждаше му се направо невероятно.

Такъв развой предполагаше последователност на мисли и действия, каквато просто не пасваше на представата му за Нети Коб. Убийството на мъжа й бе последица от дългогодишен тормоз, но самото то бе извършено импулсивно от една жена с изкривена психика. Ако данните в старите досиета на Джордж Банерман бяха точни, тя със сигурност не е писала предупредителни писма на Албиън Коб, преди да го убие.

Онова, което му се виждаше правдоподобно, бе къде-къде по-просто: Нети се връща, намира кучето си мъртво, грабва сатъра от кухнята и хуква да се разправи с полякинята.

Но ако е така, тогава кой е изпочупил стъклата на Уилма?

Джон Лапоант беше прикрепен към екипа, който цял следобед проследяваше движението на Нети, доколкото е имало такова. Беше отишла у Поли с лазанята и бе споделила с нея, че има намерение да отиде до новия магазин „Неизживени спомени“ и да се срещне със собственика Лийлънд Гонт, ако е там. Поли поясни, че търговецът я бил поканил да го посети същия следобед и приятелката й трябвало да му каже, че тя ще направи всичко възможно да отиде, въпреки че не се чувства добре.

Ако Нети наистина беше ходила до „Неизживени спомени“, ако беше прекарала известно време там, зяпайки по витрините и приказвайки с новия магазинер, когото всички В града смятаха за страхотен и с когото Алън все не можеше да се срещне — това щеше да ограничи възможностите и отново да извади на дневен ред предположението, че камъните са били хвърлени от трети човек. Но Нети не беше стъпвала в „Неизживени спомени“. Гонт бе казал и на Поли, и на криминалистите, че не й е виждал очите, откакто си е купила онзи кристален лампион. Той бил прекарал предобеда в кабинета си, слушайки класическа музика и описвайки разни стоки, така че дори някой да е идвал, едва ли е щял да го чуе.

Следователно жената си е отишла направо вкъщи, тоест имала е достатъчно време да направи всичките онези неща, които изглеждаха на Алън толкова невероятни.

При Уилма Джърсик възможностите бяха още по-ограничени. Мъжът й се занимавал в мазето с някаква дърводелска работа от осем до десет и нещо в неделя сутринта. Като видял, че става късно, изключил машините и се качил да се облече за литургията в единадесет. Според онова, което Пийт Джърсик разказал на полицаите, тя била под душа, когато влязъл в спалнята. Шерифът нямаше основание да се съмнява в думите му.

Събитията вероятно са се разиграли по следния начин: Около девет и половина Уилма излиза от къщи на кратка обиколка около дома на Нети. Пийт е в мазето, майстори си нещо и дори не разбира, че жена му е навън. Тя пристига пред къщата около десет без петнадесет — минути след като Нети е тръгнала към Поли — и вижда вратата отворена. За нея това е повече от покана. Тя паркира, влиза в къщата, убива кучето, импулсивно написва бележката и си тръгва. Никой от съседите не си спомня да е виждал яркожълтото юго на Уилма, но това едва ли е доказателство, че колата не е била там. Всъщност повечето от съседите са били навън — кой на църква, кой на гости.

Уилма се връща вкъщи, качва се горе, докато Пийт изключва машинариите си, и се съблича. Когато мъжът й влиза в банята да измие лицето си, тя вече е под душа.

Това, че Пийт Джърсик е намерил жена си под душа, беше единственият факт, в който Алън намираше някаква логика. Тирбушонът, с който бе умъртвено кучето, бе смъртоносно, но не достатъчно дълго оръжие и Уилма сигурно е имала кръв по ръцете, която просто се е налагало да измие.

Тя веднъж се разминава с Нети и втори път — със съпруга си. Нима беше възможно? Да. На косъм наистина, но беше напълно възможно.

„Стига, Алън! Престани и заспивай!“

Не можеше. Нещо сякаш го ядеше отвътре. Часовникът в дневната тихо удари четири часа. Мислите му непрекъснато стигаха до задънена улица, но той просто не можеше да престане да мисли.

Опитваше се да си представи как Нети седи търпеливо на масата в кухнята си и пише десетки пъти едно и също нещо, докато любимото й кученце лежи мъртво на по-малко от два метра. Опитваше се, но не можеше. Онова, което в началото бе взел за врата към онази въображаема градина, сега все повече му приличаше на красива рисунка върху иначе здравата и непоклатима стена. Зрителна измама.

Беше ли прекосила Нети разстоянието до дома на Уилма? Беше ли счупила прозорците й? Алън не знаеше, но беше убеден, че Нети Коб все още будеше любопитство у жителите на Касъл Рок — лудата, която бе убила мъжа си и бе прекарала сума ти години в „Джунипър Хил“. В редките случаи, когато тя се отклоняваше от обичайния си маршрут, някой неминуемо я забелязваше. Ако беше минала по Уилоу Стрийт в неделя сутринта — вероятно плачейки и мърморейки си под носа — нямаше начин да е останала незабелязана.

Още на сутринта Алън щеше да тръгне от къща на къща и да разпита всички един но един.

Сънят най-после победи. Докато засмиваше, пред очите му беше все една и съща картина: купчина камъни, увити в листи от тетрадка.

„Ако Нети не ги е хвърлила, тогава кой?“ — питаше се той.

9

Докато малките часове на понеделника бавно се движеха към зората, а с нея и към началото на една нова и интересна седмица, един младеж на име Рики Бисонет се промъкна незабелязано в двора на преподобния Уилям Роуз. Вътре в спретнатата и белосана къща преподобният спеше съня на праведните.

Рики, деветнайсетгодишен и необременен с кой знае колко акъл, работеше в сервиза на Сони. Работното му време бе свършило отдавна, но той се бе мотал из офиса в очакване да стане достатъчно късно (или може би достатъчно рано), та да изиграе малък номер на преподобния Роуз. В петък следобед Рики бе наминал пред новия магазин и се бе заприказвал със собственика, интересен стар тарикат. От дума на дума той изведнъж осъзна, че разказва на господин Гонт най-съкровената си мечта. Тя беше свързана с една млада, ама много млада актриса и модел, за чиито недотам облечени снимки Рики бе готов да даде какво ли не.

— Знаете ли, мисля, че имам нещо, което ще ви заинтригува — каза собственикът на магазина.

После се огледа наоколо, сякаш за да се увери, че освен тях двамата в магазина няма никой, и обърна табелката на вратата. Върна се зад тезгяха, порови из шкафовете и извади кафяв плик.

— Вижте това, господин Бисонет — каза той и му намигна похотливо. — Мисля, че ще останете изненадан. Може би дори изумен.

Вцепенен бе точната дума. Снимките бяха на същата онази актриса, но която Рики чезнеше, и на тях тя беше повече от гола. На първата феята беше снимана заедно с известен актьор, на втората — с двама известни актьори, единият от които можеше да й бъде дядо. А на останалите… Но преди Рики да успее да ги разгледа (а те бяха поне петдесет, всичките цветни, лъскави и големи), господин Гонт ги дръпна от ръцете му.

— Но това е…

Младежът млъкна миг преди да произнесе име, добре известно на читателите на лъскави таблоиди и на зрителите на нашумели шоупрограми.

— О, не! — възрази господин Гонт, но кехлибарените му очи сякаш казваха „да, разбира се“. — Сигурен съм, че не може да е тя, но приликата наистина е невероятна. Продажбата на такива снимки, разбира се, е незаконна. Да оставим сексуалното съдържание… Сам виждате, че момичето на снимката — което и да е то — едва ли има повече от седемнайсет години… Все пак бих могъл да си затворя очите, господин Бисонет. Търговията е в кръвта ми. Така че… Ще се пазарим ли?

И те се спазариха. Рики Бисонет си купи седемдесет и две порнографски снимки за трийсет и шест долара… и този малък номер.

Той изтича на прибежки до къщата, скри се за миг в сянката на стряхата, колкото да се увери, че никой не го е забелязал, и изкачи трите стъпала до вратата. После извади една картичка от задния си джоб, отвори процепа за пощата, пусна я вътре и внимателно положи медния капак обратно, за да не вдигне шум. Приключил със задачата, той се метна през парапета на верандата и хукна като бесен през двора.

Имаше страхотни планове за трите часа, които оставаха до утрото. Те включваха седемдесет и две снимки и голям флакон лосион за ръце.

Картичката запърха като огромен молец и падна на избелелия килим в антрето с текста нагоре:

Преподобният Роуз откри картичката, когато слезе по хавлия да прибере сутрешния си вестник.

Човек може би е по-лесно да си представи реакцията му, отколкото да я опише.

10

Лийлънд Гонт стоеше на прозореца над „Неизживени спомени“ с ръце зад гърба и гледаше от високо към Касъл Рок.

Четиристайният апартамент зад него здравата би учудил местните клюкари, защото в него нямаше нищо. Абсолютно нищо. Нито легло, нито шкаф, нито дори стол. Вградените гардероби зееха отворени и празни. Вълма прах се търкаляха по непозналия настилка под. Единственото „обзавеждане“ бяха пердетата — весело и уютно каре. Но те бяха и единствените, които имаха някакво значение, защото се виждаха от улицата.

Градът спеше. Магазините бяха празни, къщите бяха тъмни и единственото движение на Мейн Стрийт бе мигането на светофара на кръстовището с Уотърмил. Гонт гледаше града с нежни, влюбени очи. Още не беше напълно негов, но скоро щеше да стане. Той вече бе сложил ръка на него. Те не знаеха… но скоро щяха да разберат. Щяха. Тържественото откриване бе минало чудесно. Господин Гонт се възприемаше като електротехник на човешката душа. А в малки градчета като Касъл Рок всичките бушони бяха подредени в красиви, прави редици. Само трябва да ги отвинтиш и да започнеш свързването на късо. Свързваш на късо една Уилма Джърсик с една Нети Коб, използвайки жица от други два бушона — тези на младеж като Брайън Раск и пияница като Хю Прийст например. После по същия начин свързваш и други хора — един Бъстър Кийтън с един Норис Риджуик, един Франк Джует с един Джордж Нелсън, една Сали Ратклиф с един Лестър Прат…

В един момент изпробваш ювелирната си работа, просто за да се увериш, че всичко действа — както бе направил днес — а после си седиш кротко на мястото и само от време на време пускаш ток по веригата, колкото да поддържаш интереса. Да поддържаш напрежението. Но още по-добре е да си кротуваш, докато не свържеш и последната клема… и едва тогава да дръпнеш шалтера. Рязко и без колебание.

Важното е да познаваш човешката природа и…

— Да балансираш търсене и предлагане, разбира се — разсъждаваше си на глас той, докато гледаше заспалия град.

А защо? Ами… всъщност, просто така.

Ей така.

Хората винаги преценяваха всичко с душите си, а той, разбира се, щеше да вземе колкото е възможно повече от тях, когато затвори магазина. Те бяха за Лийлънд Гонт като трофеите за ловеца, като улова за рибаря. Всъщност в чисто практически смисъл те вече не му вършеха работа, но той продължаваше да ги събира винаги когато му се удадеше възможност. Иначе нямаше да е в играта.

И все пак по-скоро удоволствието го караше да продължава. Не душите. То бе единственото, което имаше значение след толкова време, защото когато си живял дълго, в един момент започваш да се развличаш с каквото ти попадне.

Лийлънд Гонт освободи ръцете иззад гърба си — същите онези ръце, които отвращаваха всеки, който бе имал нещастието да почувства хладното им докосване — и сплете здраво пръсти. Ноктите му бяха дълги, твърди и жълти. А също и невероятно остри. Миг по-късно те прорязаха кожата на пръстите му и от раните бликна черна и гъста кръв.

Брайън Раск изплака насън.

Майра Ивънс пъхна ръка между краката си и започна бясно да мастурбира — в съня й Кралят се любеше с нея.

Данфърд Кийтън сънуваше, че лежи насред пистата на хиподрума в Люистън. Конете полетяха в галон и го премазаха под копитата си.

В съня си Сали Ратклиф отвори вратата на новия мустанг на Лестър Прат и отвътре изскочиха стотици змии.

Хю Прийст се събуди с писък. В съня му Хенри Бофорт, барманът на „Кроткия тигър“, бе залял с газ лисичата му опашка и бе драснал клечката.

Еверет Франкъл, асистентът на доктор Рей ван Ален, сънуваше, че лапа новата си лула, а мундщукът й изведнъж се превръща в бръснач и отрязва езика му.

Поли Чалмърс започна да стене, а вътре в малкото сребърно бижу на врата й нещо се раздвижи, засъска и я облъхна с аромат на… увяхнали теменуги.

Лийлънд Гонт бавно отпусна хватката си. Големите му разкривени зъби се оголиха в усмивка, едновременно ведра и смразяващо зловеща. Над Касъл Рок кошмарите избледняха и неспокойните спящи отново се отпуснаха в леглата си.

Засега.

Скоро щеше да се съмне. А със зората идваше и нов ден със своите изненади и чудеса.

Той си мислеше, че е време да си наеме помощник. Не че той щеше да бъде имунизиран срещу процеса, който работодателят му ръководеше. Не!

Това би опорочило цялото удоволствие.

Лийлънд Гонт стоеше на прозореца и гледаше града, който се простираше в краката му безпомощен в тази така приятна тъмнина.